Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

 

__З_

 

  1.  З  (П. Илчев, Б. Велчева)  706

  2.  „За буквите”, Кирило-Методиевски вестник  (Ил. Пехливанов)  (Т. IV. Допълнение, 689)

  3.  Загиба, Франц (Zagiba, F.) (20.X.1912–12.VIII.1977)  (Б. Иванчев, П. Пенкова)  708

      - Заглавка — вж. Приложни изкуства в България през IX-X век

  4.  Заимов, Йордан Димов (23.IV.1921)  (А. Милтенова)  709

  5.  Законъ соудный людьмъ, Закон за съдене на хората  (М. Андреев)  711

      - Залавар — вж. Блатноград

  6.  Залцбургска архиепископия  (Хр. Кодов)  717

  7.  Залцбургски меморандум, „Покръстването на баварци и каринтийци” („Conversio Bagoariorum et Carantanorum”)  (Б. Иванчев)  719

      - Заставка — вж. Приложни изкуства в България през IX-X век

  8.  Зиков, Енгелс Гаврилович (Зыков, Э.Г.) (13.VIII.1934–6.IX.1976)  (Л. Грашева)  720

  9.  Златанова, Румяна Христова (12.IX.1945)  (Ек. Дограмаджиева)  (Т. IV. Допълнение, 690)

10.  Златарски, Васил Николов (14.XI.1866–15.XII.1935)  (Д. Ангелов)  722

      - Златарство – вж. Приложни изкуства в България през IX-X век

11.  Златоструй  (Кл. Иванова)  726

12.  Зографски листове  (Анг. Минчева)  728

13.  Зографски манастир „Свети Георги”, манастир „Зограф”  (Б. Райков)  730

14.  Зографско евангелие  (Ив. Добрев)  734

      - Зографски палимпсест — вж. Зографско евангелие

15.  Зор, Янез (Zor, J.) (8.VI.1926)  (Ел. Томова)  (Т. IV. Допълнение, 693)

  

 

    (1). З — деветата буква в двете старобълг. азбуки. Нарича се землı-а (съществително име „земя“). Има различна числена стойност: в глаголицата — 9, в кирилицата — 7 (в нея б и ж са без числена стойност).

 

Глаголическото начертание за з се състои от повече или по-малко изправен корпус (с вътрешна чертица) и разположена вдясно от него единична петлица; двете части се съединяват чрез лигатурно щрихче (сх. ). В различните текстове се наблюдава значително

 

 

707

 

разнообразие при начертанията за з, което засяга не само формата на корпуса, но и неговото положение в реда.

 

   1) Два от основните варианти на корпуса са приблизително симетрични и изправени: а) четириъгълен тип (сх. ), представен най-добре във втория почерк на Син. пс., не така правилен в Клоц. сб. (среща се покрай някои други разновидности), у четвъртия главен калиграф на Син. пс., в Син. евх. (заедно с други варианти); б) ромбоиден тип (сх. ), с най-правилни фигурки в първия почерк на Син. пс. и в Зогр. ев. Останалите глаголически текстове имат асиметрични начертания, които могат да се третират като междинни типове. Фигурката понякога е силно наклонена наляво (напр. в Асем. ев.), особено чувствително в Клоц. сб. (сх. ) и Син. евх. (сх. ), по изключение надясно (Охридските глаголически листове). Забележително е, че в един и същ почерк се явяват твърде различни написания, което е много характерно за Клоц. сб. и Син. евх. Чертицата, намираща се в корпуса, бива хоризонтална (във втория почерк на Син. пс., Охридските глаголически листове, Мар. ев., често в Зогр. ев. и другаде) или пък десният ѝ край е по-високо.

 

   2) Петлицата редовно е отдалечена от корпуса; много рядко е прилепена до него (единични случаи в Рилските глаголически листове и Мар. ев.). Понеже лигатурното щрихче я докосва в горния край, тя изглежда висяща (единствени изключения са маюскулите на Син. евх. — сх. ). Разположена е в горната или в долната ивица на реда, твърде често по средата; формата ѝ също варира от почти правилно кръгче до трапезоид и се намира в съответствие с общата окръгленост или ъгловатост на отделния глаголически почерк.

 

Кирилската буква з се среща с разнообразни начертания. Типологически разлики се наблюдават в мястото, където се срещат двете части на буквата; в ъгъла на тяхното свързване; в големината и заоблеността на горната част.

 

   1) В много от най-изисканите в калиграфско отношение кирилски паметници (Супр. сб., Хилендарските листове, Македонския кирилски лист, от по-късните — Погодиновия псалтир, Норовския псалтир и др.) пресечната точка е под линията на реда; в Сав. кн., Ен. ап. — на линията на реда. В някои характерни ръкописи с „народен почерк“ (Добромировото евангелие, Битолските листове, Драгииното евангелие) двете части на буквата се срещат над линията на реда.

 

   2) Най-често в старобълг. и среднобълг. паметници двете части на буквата се срещат под ъгъл (сх. ). Сравнително по-рядко има начертания със заоблена линия, свързваща плавно горния и долния елемент (сх. ). Такъв тип уставно з е характерен за Листовете на Ундолски, почерка на Белослав в Болонския псалтир, Григоровичевия паримейник, Рилското б-евангелие, Рилското евангелие от 1361, Лесновския паренесис, Ръждавичкия сборник и др.

 

   3) В ръкописите с ъгловато свързване на двата елемента на буквата могат да се различат: а) начертания с незаоблени линии на горната част на з, характерни повече за изисканата официална кирилица, отколкото за „народните почерци“ (срв. Супр. сб., Хилендарските листове, Погодиновия псалтир, Лаврентиевия сборник от 1348 и др.; б) със заоблена горна линия, характерна черта главно за „народните почерци“ (срв. Добромировото евангелие, Битолските листове, Слепченския апостол, на места в Драгииното евангелие, Аргировия триод и др. (сх. )

 

Много от начертанията на кирилската старобълг. буква з имат успоредици в начертанията на в грц. унциално писмо.

 

В някои среднобълг. паметници от XIII—XIV в. (напр. в Ръждавичкия сборник) се среща „смесен“ тип начертание на з — със заоблена горна част и извита свързваща линия (сх. ). Посоката и степента на извивката на

 

 

708

 

долната линия на буквата са много разнообразни в старобълг. и среднобълг. паметници.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (3). ЗАГИБА, Франц (Zagiba, F.) (20.X.1912—12.VIII.1977) — австрийски музиколог, историк и филолог. Роден в Рожнава, Чехословакия. Следва теория на музиката, слав. и унгарска филология в Братислава. През 1937 защищава докторска дисертация във Виена. Доц. (1947—1968), извънреден проф. (1968—1972), редовен проф. (1972) и директор на Инст. за музика във Виенския унив. Основател на международното Шопеново д-во във Виена. От 1963 организира периодичните симпозиуми по слав. история и филология в Залцбург. Издава „Annales Instituti Slawici Salisburgo-Ratisbonensis I—IX”, Wiesbaden—Wien. Умира във Виена.

 

З. е автор на 9 книги и на голям брой статии върху историята на средновековната и съвременната музика в Европа и върху някои въпроси из областта на кирило-методиевската проблематика. По време на Втората световна война (1939—1945) печата в Братислава изследвания върху слав. литургическо песнопение през IX в. След войната живее в Австрия и продължава да се занимава с въпроси из културно-истор. живот на славяните и църковната история по времето на Кирил и Методий. През 1971 публикува книгата „Das Geistesleben der Slaven im frühen Mittelalter”, замислена като обобщение на предишните му проучвания върху духовния живот на славяните през VIII—X в. и началото на слав. книжнина в източната част на Средна Европа. З. подчертава, че целта на книгата му е да покаже „често забравяната роля на църквата като разпространителка на по-висока цивилизация и обществен порядък”. За него това е преди всичко Римската църква, спомогнала за „неочаквано бързия културен възход на славяните още преди Кирило-Методиево време”. Въпреки че в подзаглавието на труда се говори за слав. писменост през VIII—X в., З. не спира вниманието си на създадената от самите славяни духовна и книжовна култура, така както е позната от Преславския и Охридския книжовен център. Занимава се повече с дейността на мисионери-чужденци (ирландци, баварци, италианци и византийци) в Панония и Моравия. В тези области З. търси неубедително наченките на слав. писменост. Той смята, че франкско-баварската и италиано-лат. (аквилейската) мисия сред западните славяни подготвят значително успеха на Кирило-Методиевото дело; от Константин-Кирил са създадени мисионерски текстове с лат. букви, напълно в традициите на Западната църква и следващи „залцбургския мисионерски метод”. При аргументацията си по този въпрос З. разграничава мисионерски език (народен език, lingua quarta) и литургически език (мъртъв, изкуствен език). На мисионерски език са написани Фрайзингенските молитви, а на литургически — Киевските листове. Според З. ирландските монаси-мисионери са създали първите слав. текстове (основни християнски молитви, първообраз на Фрайзингенските молитви) и първи са употребили местното говоримо наречие (панонско или старословенско) като общ мисионерски език. З. смята, че едва по-късно създаденият от Константин-Кирил в неговите преводи „працърковнослав. език”, основан на родния му „българско-македонски” диалект, е „изкуствен език” (Kunstsprache); на него двамата солунски братя са превели не виз. литургия, а грц. вариант на римската тайна служба (sacratissima mysteria) — т.нар. „Литургия на св. Петър”. Според автора папа Йоан VIII (872—882) забранява през 879 не този „изкуствен език”, а употребата в литургията на говореното от народа и мисионерите наречие (моравско-панонското). З. дори упреква двамата слав. учители, че не са се доверили на литературните качества на това наречие, което при тяхното идване вече е притежавало развита мисионерска, „четвъртоезикова” (след еврейски, грц. и лат. език) книжнина,

 

 

709

 

за да направят на него своите преводи на Свещеното писание. Предпочетеният от тях „изкуствен език“ според З. именно затова не издържа на изпитанията на времето и залязва в тези области (907).

 

Наред с някои общоприети мнения за мисионерската дейност на Кирил и Методий преди Моравската мисия, върху подготовката им за дейността сред балк. славяни, за произхода на глаголицата З. защищава и редица нови, твърде рисковани, дори странни хипотези. Особено възражение предизвиква тезата, че старобългарският език, наричан от автора „працърковнослав. език“, е изкуствено създаден, от никого неговорен език. Цитирайки подбрано H. С. Трубецкой и Н. Ван Вейк, З. неколкократно набляга върху изкуствения характер на „працърковнослав. език“, разграничен от него посредством недостатъчни критерии от „българо-македонския диалект“, послужил за първооснова на Кирило-Методиевите преводи. З. говори и за някаква „панонска версия“ на старобълг. език — също неприемлива теза, изградена единствено върху звуковата характеристика на преведените в панонска среда Фрайзингенски молитви. Да се възражда в нов облик отдавна забравената „панонска теория“ на Б. Копитар, от която славистиката се е отказала още с проучванията на В. Ягич, е анахронизъм. Неслучайно някои от рецензентите на З. пожелават на автора интересните му предположения и догадки да бъдат по-съгласувани, по-обосновани и да бъдат поставени върху по-правилна методологическа основа.

 

 

            Съч.:

o   Dějiny slovenskej hudby od najstarsi cias az do reformacie. Bratislava, 1943, p. 212—215;

o   Die bayrische Slavenmission und ihre Fortsetzung durch Konstantin (Cyrill) und Method. — Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, N.F., 9, 1961, p. 1—65;

o   Zur Geschichte Kyrills und Methods und der bayrischen Ostmission. — Jahrbuch für Geschichte Osteuropas, N. F., 9, 1961, p. 247—276;

o   Das abendländische Bildungsewesen bei den Slaven im 8/9 Jhdt. — Jahrbuch für alt bayerische Kirchengeschichte. München, 1962 p. 15—44;

o   Die Anfänge der Christianisierung in Mähren und in der Slowakei. — Zeitschrift für Ostforschung, 11, 1962, p. 704—712;

o   Neue Probleme in der Kyrillomethodianischen Forschung. — Ostkirchliche Studien. Würzburg, 1962, p. 97—130;

o   Die abendländisch-lateinischen Grundlagen der slavischen literarischen Bildung vor und während der Cyrillomethodianischen Zeit. — WSJ, 10, 1963, p. 86—108;

o   Die altbayerische Kirchenprovinz Salzburg und die hl. Slavenlehrer Cyrill und Method. Salzburg, 1963, p. 15—18;

o   Paulinus II, Patriarch von Aquileja, und die Anfänge der Slavenmission. — In: Vescovi e Diocesi in Italia nell medio evo (sec. IX—XIII). Padua, 1964, p. 339—347;

o   Die Missionierung der Slaven aus „Welschland“ (Patriarchat Aquileja) im 8. und 9. Jhdt. — Cyrillo-Methodiana, p. 274—311;

o   Der historische Umkreis der Kiever-Sakramentafragmente. — Slovo, 14, 1964, p. 59—77;

o   Einige grundlegende Fragen des cyrillomethodianischen liturgischen Gesanges. — SPFFBU, 14, F. 9, 1965, p. 403—415;

o   Tülls als Missionszentrum für Mähren von Cyrill und Method. — Archaiologia Austriaca, 40, 1966, p. 188—194;

o   Das Slavische als Missionsprache. Die sogenannte „Lingua quarta“ — Praxis der bayerischen Mission. — WSl, 12, 1967, p. 1—18;

o   Das Slavische als Missionsprache (lingua quarta) und das Altkirchenslavische als lingua liturgica im 9/10 Jhdt. — Studia Palaeoslovenica. Praga, 1971, p. 401—414;

o   Das Geistesleben der Slaven im frühen Mittelalter. Die Anfänge der slavischen Schrifttums auf dem Gebiete des östlichen Mitteleuropa vom 8. bis 10. Jhdt. — Wien—Köln—Graz, 1971, 228 p.;

o   Die Italogriechen und die Slavenmission im 9. Jhdt. im östlichen Mitteleuropa. — In: La Chiesa greca in Italia dall VIII al XVI secolo. 3. (Italia Sacra, 22). Padova, 1973, p. 919—925;

o   Musikgeschichte Mitteleuropas von den Anfängen bis zum Ende des 10. Jahrhunderts. Wien, 1976, p. 312—350;

o   Die Entwicklungsgeschichte des slavischen Messgesanges bei Slaven und Nichtslaven (Finnugrier und Rumänen)vom 9. bis zum 15. Jhdt. nach westlichem und östlichem Ritus. — Methodiana. Wien, 1976, p. 122—142.

 

            Лит.:

·       Doležel H. — Zeitschrift für Ostforschung, 23, 1974, p. 538—540;

·       Hauptová Z., J. Sláma. — Bsl, 35, 1974, p. 61—64;

·       Pogačnik J. — Зборник за славистику, 6, 1974, с. 186—187;

·       Sоtirov G. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, c. 79—89.

 

Борислав Иванчев. Пиринка Пенкова

 

 

    ЗАГЛАВKA — вж. Приложни изкуства в България през IX—X век.

 

 

    (4). ЗАИМОВ, Йордан Димов (23.IV.1921) — бълг. езиковед. Роден в София. Завършва гимназия в София (1940) и слав. филология в Софийския унив.

 

 

710

 

През 1946—1948 е гимназиален учител по бълг. език в с. Гиген, Плевенски окръг. През 1950—1960 е научен сътрудник в Инст. за бълг. език при БАН — в Секцията за бълг. речник; през 1960—1971 е старши научен сътрудник в Секцията за общо, индоевропейско и балк. езикознание. Проф. (1971). През 1977 защищава докторска дисертация на тема „Български географски имена с -jь“. От 1971 е член на Международния комитет по ономастика (със седалище в гр. Лувен, Белгия). От 1977 е член на редколегията на сп. „Балканско езикознание“. Кирило-Методиевска награда (1983) за изданието на Супр. сб.

 

Йордан Заимов

 

З. работи в областта на бълг., балк. и слав. етимология и ономастика, историята на бълг. език и слав. епиграфика. По-важни публикации, които имат отношение към кирило-методиевската проблематика:

 

-      „Българските народни имена на месеците“ (ИИБЕ, 3, 1954, с. 101—147);

-      „Къде е писано Добрейшовото евангелие“ (Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 415—419);

-      „Старобългарски лични имена: Безмер, Гостун и Маломир“ (ИИБЕ, 11, 1964, с. 449—453);

-      „Die bulgarischen Ortsnamen auf -išt- aus -itj- und ihre Bedeutung für die Siedlungsgeschichte der Bulgaren in den Balkanländern“ (БалкЕ, 9, 1965, 2, c. 5—80);

-      „Старобългарският език и старобългарската топонимия (според кирилски извори от IX до XIV в.)“ (Славянска филология. 10. С., 1968, с. 143—148);

-      „Anciens noms bulgares dans la partie sud de la péninsule Balkanique“ (Actes du premier Congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 6. Linguistique. Sofia, 1968, c. 389—414);

-      „Словѣне и блъгаре в старобългарската книжнина и в българската топонимия“ (ККФ 1, с. 127—140);

-      „Die slavische Herkunft des Namen des bulgarischen Herrschers Tervel (702—718/719) (Serta slavica in memoriam Aloisii Schmaus. München, 1971, p. 757—761);

-      „Die bulgarische Onomastik als Spiegel des altbulgarischen und urslawischen Wortschatzes“ (ZS, 1976, 6, s. 806—813);

-      „Болгарские этногенетические проблемы в свете болгарских географических названий в Греции (болгарское культурное наследство в Греции)“ (В: Славянские культуры и Балканы. 2. С., 1978, с. 280—283) и др.

 

З. проучва и издава Битолския надпис на Иван-Владислав — важен паметник за бълг. история, за старобълг. език и за слав. епиграфика и палеография („Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 година“. С., 1970).

 

 

            Съч.:

o   Местните имена в Пирдопско. С., 1959, 301 с.;

o   Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия. С., 1967, 352 с.;

o   Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 година. С., 1970, 164 с. [Заимов Й., В. Заимова];

o   Български географски имена c -jь. Принос към славянския ономастичен атлас. С., 1973, 193 с.;

o   Местните имена в Панагюрско. С., 1977, 200 с.;

o   Супрасълски или Ретков сборник. С. 1. 1982, 564 с.; 2. 1983, 602 с. [Й. Заимов, М. Капалдо].

 

            Лит.:

·       Thavoris А. The Slavs and Slav Toponyms and Their Endings in Greece. — In: Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 190—218;

·       Thavoris A. Eindeutigend umstrittene Stellen in der Bitolja-Inschridesft bulgarischen Selbstherrschers Ivan Vladislav (11 Jh.). — ZB, 23, 1977, p. 194—204;

 

 

711

 

·       Mathiesen R. The Importance of the Bitolja Inscription for Cyrillic Palaeography. —  EEJ, 21, 1977, 1, p. 1—2;

·       Lierhoffer K. — Onomastica, 22, 1977, p. 277—285;

·       Koronczewski A. — Onomastica, 21, 1976, p. 262—266;

·       Prinz J. — БалкЕ, 21, 1978, 1, c. 49—51;

·       Георгиев Вл. — БЕ, 28, 1978, с. 76—78;

·       Tрубачев O. H. — БалкЕ, 21, 1978, 2, с. 57—60.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (5). ЗАКОNЪ СОУДNЫЙ ЛЮДЬМЪ, Закон за съдене на хората (ЗСЛ) — първият старобълг. и слав. писмен правен паметник, създаден в края на IX в., след покръстването на българите; един от най-ценните извори за историята на бълг. държава и право. Известен е в 2 редакции: кратка — най-древният слав. писмен правен паметник; съдържа (по Устюжкия (Румянцевския) препис) 32 текста, и обширна — съставена е по-късно в руските земи чрез добавяне на нови текстове към първоначалната редакция; съдържа 77 текста. Най-старите преписи на кратката редакция датират от края на XIII или началото на XIV в. и са включени в Устюжката (Румянцевската), Новгородската и Варсонифиевската Кормчая и в Троицкия препис на т.нар. „Мерило праведное“. Преписите на ЗСЛ не показват съществени различия. Езикът и съдържанието им говорят, че законът е създаден много по-рано, вероятно в края на IX в. Дълги години в научната литература се приема почти единодушно, че той има старобълг. произход. Пръв руският учен барон Г. А. Розенкампф в началото на XIX в. открива, че ЗСЛ не е буквален препис на титул XVII от Еклогата, а слав. правна компилация със старобълг. произход („Обозрение Кормчей книги в историческом виде“, изд. I, М., 1829). Това се признава от изследователите-чужденци Н. В. Калачов, А. С. Павлов, Р. Хубе, В. Богишич, В. Г. Василевски, И. Д. Беляев, Т. Зигел, Т. Д. Флорински, както и от бълг. автори Г. Т. Данаилов, С. С. Бобчев, В. Златарски, X. Орошаков, В. Ганев, Д. Ангелов., М. Андреев, Б. Яновски. Напоследък старобълг. произход на паметника бе оспорен без достатъчно сериозни основания от австрийския историк X. Шмид, от чешкия филолог Й. Вашица и от югославския канонист С. В. Троицки.

 

Според Шмид ЗСЛ е панонски правен паметник, съставен от слав. първоучител Методий. Като основен аргумент той посочва, че едновременно дадените в закона светски и църковни (епитимийни) наказания установяват съществуването на смесен, синодален съд, съставен от светски съдии (прилагащи светски наказания) и духовни съдии (прилагащи епитимийни наказания); синодален съд е имало само на Запад. Текстът на ЗСЛ опровергава тази хипотеза. Той посочва изрично съдебните органи, които ще прилагат неговите разпоредби. Това са „князът“ и „съдията“ (гл. 2, гл. 7а, гл. 4). Приложението на светските и епитимийните наказания не е било винаги кумулативно. При по-тежките случаи то е било алтернативно. Епитимията се явява като смекчение, което може да замести суровото светско наказание.

 

Според Вашица ЗСЛ е великоморавски правен паметник, дело на Константин-Кирил. Като основен аргумент се сочат моравизмите: творитъ трѣбоу, соупьрникъ, тı-ажати, пьрı-а, коупетра. Не всички посочени от Вашица думи обаче са моравизми — напр. жюпанъ. Но и установените моравизми не доказват моравския произход на паметника. Те са могли да бъдат използувани както във Велика Моравия от Константин-Кирил (както поддържа Вашица), така и в Б-я — от Кирило-Методиевите ученици, намерили убежище в бълг. земи, след като са били изгонени от Моравия. Съвсем естествено е те да са използували термини от моравски проповеди и богословски книги. При това в ЗСЛ не се говори за Константин-Кирил, както мисли Вашица, а за цр҃ѧ ко^н҄стѧ^н҄ти^н҄“ — т. е. за имп. Константин I Велики (324—337) (срв. Новгородский препис).

 

 

712

 

Закон за съдене на хората. Новгородски препис на кратката редакция, 1280 г.

 

В същия смисъл е и текстът на обширната редакция, публикуван от П. В. Строев в „Софийский Временник или Русская Летопись с 862 по 1354“, част I (1820), където се говори за „свѧтый великый царь Констѧнтинъ Гречьскый“ (гл. 1). Най-същественият аргумент против тезата на Вашица е, че мисията на първоучителите в Моравия и Панония не е свързана с християнизирането на тези земи, а със запазването на слав. им самобитна култура срещу проникването на немското влияние. Троицки твърди, че ЗСЛ е македонски правен паметник, предназначен за войската на македонското княжество Стримон и създаден от слав. първоучител Методий в качеството му на управител на това княжество. Паметникът бил написан с грц. букви и след това транскрибиран със слав. писмо. В подкрепа на тази теза няма никакви доказателства. Само един текст от закона (гл. 21) има за предмет провинение, извършено от военнослужещи. Следователно твърдението, че ЗСЛ е бил създаден като закон за войниците, е съвсем необосновано.

 

Безуспешността на разгледаните опити за определяне произхода на ЗСЛ подсказва, че не отделни моменти от съдържанието на паметника — епитимийните наказания, моравизмите, военните престъпления, а цялостното му съдържание трябва да бъде меродавно за определяне на неговия произход. Старобълг. произход на ЗСЛ се разкрива по безспорен начин от неговото съдържание (по Устюжкия (Румянцевския) препис). Гл. 1 установява, че село, в което се извършват езически обреди и заклинания, трябва да бъде предадено на църквата, а извършващите такива сбреди и заклинания — да бъдат продадени в робство. Гл. 2 разпорежда съдебните процеси да бъдат решавани чрез показанията на много свидетели и съобразно „божия закон“. Гл. 3 урежда разпределението на военната плячка — според това, „което е казано, писано и предадено от пророк Давида“. Главите от 4 до 13 са посветени на провиненията срещу християнския морал — блудства с робиня „безчинница“, с чужда робиня, блудство на калугер, брак с кръстница, прелъстяване на девица, изнасилване на девица, съвокупление с ненавършила 13-годишна възраст, съвокупление със сгодена девица, брак при кръвосмешение, двуженство. Предвиждат се различни санкции: за по-тежките провинения — членовредителни наказания (отрязване на носа) или продаване в робство, които в повечето случаи са дадени наред с църковни епитимии (дългогодишен пост и покаяние). Гл. 14 и 15 санкционират палежите, а гл. 16 и 17 — саморазправата в гражданскоправната и наказателноправната материя. Гл. 18 и 20 уреждат свидетелските показания, а гл. 19 — възможността робът да откупи свободата си.

 

 

713

 

Гл. 21 санкционира вероотстъпничеството на войници, гл. 22 — последиците от погиването на взет за послужване кон, а гл. 23 — последиците от умъртвяването на чужд добитък. Гл. 24—30 посочват наказанията за редица квалифицирани кражби — кражби във време на война, отговорност на господаря при кражба, извършена от роб, неколкократни кражби на чуждо стадо, обир на мъртъвци, кражба от олтаря на църква или вън от него, кражба и поробване на свободен човек. Гл. 30а урежда бракоразводните основания.

 

 

За основа на включените в паметника разпоредби са послужили текстовете на титул XVII от виз. Еклога, но в ЗСЛ са били направени и нововъведения и основни промени в използувания първоизточник, които имат съществено значение за изясняване произхода и същността на този слав. паметник.

 

            1) Включени са нови текстове относно езичниците и съдебния процес (гл. 1 и 2; гл. 7а е била включена вероятно по-късно), които са най-интересни както от гледище на правната история, така и от гледище на политическата и на културната история.

 

Текстът на гл. 1 според Устюжкия (Румянцевския) препис гласи:

 

(Преди всяка правда трябва да се говори за божията правда. Затова свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: „Всяко село, в което се извършват обреди или заклинания езически, да се отдаде на божия храм с цялото имение, което имат господарите в това село; [който] извършва обредите и заклинанията, да се продаде с целия имот, а цената да се даде на бедните“).

 

Гл. 2 е формулирана:

 

(Във всеки спор и обвинение и донос князът и съдията трябва да не съдят без много свидетели, но да говорят на съдещите се, на обвинителите и на доносчиците: „Ако не доведете свидетели, както божият закон повелява,

 

 

714

 

очаквайте да получите същото наказание, което сте искали за другия“. Божият закон така повелява и който не го спазва, да бъде проклет).

 

 

            2) Въведени са епитимийни санкции (дългогодишен пост и покаяние) за нарушения на християнския морал и за умишления палеж (в един случай). В гл. 4 епитимийната санкция е дадена самостоятелно, без светско наказание. В гл. 5, 8 и 13 тя е дадена заедно със светското наказание — глоба, респ. бой. В гл. 6, 7, 10 и 15 епитимията е дадена като алтернатива на суровото светско наказание — членовредителство, респ. смърт. Докато в другите случаи епитимийната санкция е установена наред със светската чрез съюзите „и“, „а“, при тежките светски наказания епитимията е отделена от светското наказание с думите „а по църковния закон. . .“. Различният режим проличава и от нормативното съдържание на текстовете. Според гл. 7 който се ожени за своята кума, „по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния — да се разлъчат и да се подложат на пост 15 години“. Ако наказанията са се налагали едновременно, кумулативно, второто разлъчване би било безпредметно и необяснимо. Още по-ясни са нещата при умишления палеж (гл. 15), при който виновния, „ако е в град, да го изгорят на огън, ако ли е в паланка, или на село, да го съсекат с меч, а по църковния закон да се подложи на пост 12 години“. Тук епитимията може да бъде само смекчение на строгата и непоправима светска санкция — смъртното наказание. Това се вижда и от съдържанието на гл. 9 и 11 от закона, които санкционират много тежки провинения — съвокупление с девствено момиче в пусто място и насилствено, дето нямало кой да помогне на насилената (гл. 9), и съвокупление със сгодена девица (гл. 11) (провинение, засягащо чувствата на трето лице). При тях не е дадена възможност за епитимийна санкция, макар че там тя е била не по-малко необходима, ако епитимията и светското наказание са се прилагали едновременно и кумулативно. Следователно при тежките и сурово санкционирани провинения епитимийното наказание е било смекчение на членовредителното (заробването или смъртното наказание), което князът или съдията по своя преценка са могли да приложат, когато са смятали, че такова смекчение е уместно. В такъв случай църквата е можела да провежда практическото изпълнение на епитимията, тъй като нейният вид и нейната продължителност са точно определени в самия закон.

 

            3) В ЗСЛ редът на заимствуваните от Еклогата разпоредби е обърнат — текстовете, наказващи провиненията срещу християнския морал, които в Еклогата са дадени в края на титул XVII, в ЗСЛ са поставени в началото.

 

            4) Направени са съществени промени в някои виз. текстове — кръвосмешението (гл. 12) се наказва с просто

 

 

715

 

разлъчване на встъпилите в кръвосмесителен брак, докато по виз. Еклога има за последица смъртно или членовредително наказание; изнасилването (гл. 9) се наказва само когато е извършено в пусто място, насилствено, където не е имало кой да помогне на потърпевшата; в някои случаи — гл. 9 и 29 — членовредителното наказание (отрязване на носа на виновния) е заменено с продаване в робство. Санкцията срещу нарушителя на азилното право (право на църковно прибежище) е извънредно много засилена — вместо с 12 удара той според ЗСЛ трябва да бъде наказан със 120 тежки удара, причиняващи рани.

 

            5) Пропуснати са голям брой текстове от титул XVII на виз. Еклога — статии 2, 3, 4, 11, 18—20, 27, 28, 34, 36—39, 42—52, наказващи измяната, предателството, убийството, обикновената кражба и др.

 

Очевидно е, че ЗСЛ е бил издаден във връзка с налагането на християнската религия от държавната власт в обстановката на остър конфликт на християнството с езичеството. Че законът е бил създаден във връзка с налагането на християнството като нова държавна религия, показва основното му съдържание, включващо (още в първия законов текст) санкции срещу езичеството и непосредствено след това срещу нарушенията на християнския морал (тези нововъведени наказателни състави, твърде съществени от гледище на християнската религия, са били изтеглени напред), санкции срещу квалифицирани кражби, които засягат вече покровителствувани от християнската църква обекти. Същото показват и текстовете, чрез които се въвежда нов съдебен ред, съобразен с „божия закон“, и текстовете, санкциониращи саморазправите, осуетяващи този нов съдебен ред. Че ЗСЛ е бил закон, издаден с оглед нуждите, възникнали при официалното приемане на християнството, показва и обстоятелството, че в съдържанието му не са включени такива наказателни състави на виз. Еклога, които санкционират измяната, предателството, разбойничеството, убийството, обикновената кражба и др., т.е. такива престъпления, преуреждането на които не се е налагало като непосредствена задача при въвеждането на новата религия.

 

 

Много суровите санкции срещу езичеството (продажбата в робство на извършващите езически обреди и заклинания, колективната наказателна отговорност на цялото село, в което са се извършвали езически обреди и заклинания, изключително голямото увеличаване на броя и на силата на ударите, налагани като санкция на саморазправящите се, нарушили правото на църковно убежище) показват, че ЗСЛ е създаден в обстановката на остър конфликт между езичеството и християнството. За това свидетелствува и дадената от закона възможност за смекчаване на строгите светски наказания чрез църковни епитимии.

 

 

716

 

X. Папастатис. Юридическите съчинения на Кирило-Методиевата мисия във Велика Moравия. Солун, 1978 г.

 

Това смекчение е позволявало да бъдат спечелени за новия ред разкайващите се, заблудените и колебаещите се. Същият смисъл има и голямото облекчение, признато на встъпилите в кръвосмесителен брак, които са били само разлъчвани. Понеже не малко от сключените при режима на езичеството кръвосмесителни бракове между лица, намиращи се в далечно кръвно родство, в духовно родство или сватовство, които при сключването са били напълно законни, продължавали да съществуват и след покръстването (когато са били обявени за „кръвосмесителни“), на сключилите такива бракове не е следвало да бъдат налагани строгите наказателни санкции, предвидени от виз. Еклога. Подобно санкциониране би предизвикало много бурна и напълно оправдана реакция. Сключилите такъв брак са били само разлъчвани. Като смекчение на наказателните санкции трябва да се третира и заменянето на членовредителните наказания с продажба в робство, от което заробеният е могъл да се откупи с пари или с работа. Този диференциран подход към провиненията, възприет от ЗСЛ — налагане на сурови санкции на опасните от гледище на новата религия провинения и смекчаване наказанията на онези, които не са знаели нейните изисквания, които са се разкайвали или които са могли да бъдат спечелени, е едно от убедителните доказателства за острия конфликт между езичеството и християнството, който ЗСЛ е трябвало да разреши. Такъв конфликт е съществувал в Б-я по времето на княз Борис I (852—889), но не и в Панония, Моравия или Македония. Именно в Б-я наложеното като официална религия християнство предизвиква съпротива на езичниците (бунт на петдесет и двамата боляри срещу покръстването и опит на княз Владимир през 893 да възстанови езичеството). Следователно самото съдържание на ЗСЛ показва, че този закон е създаден по времето на княз Борис I.

 

Показателна за произхода на закона е и тясната връзка, която съществува между проблематиката на ЗСЛ и отговорите на папа Николай I (858—867) по допитванията на българите. Проблемите за санкциите, които трябвало да се налагат на езичниците и на нарушителите на християнския морал, проблемите на съдебния процес, азилното право, квалифицираните кражби и бракоразводните основания се разглеждат както в отговорите (гл. 41, 102, 86, 84, 2, 28, 29, 39, 51, 95, 24, 18, 31, 32 и 96), така и в ЗСЛ — в текстове, съответвуващи на папските отговори (гл. 1, 2, 7, 12, 13, 16, 21, 26, 29, 30а). Чрез своя въпросник княз Борис I е искал от папата светски закони (leges mundanas) и съд за покаяние, т.е. епитимиен съд (indicium роеnitentiae). Тъкмо такъв светски закон е ЗСЛ, точно за такъв съд се говори в текстовете му.

 

Крумовите закони също разкриват обща тематика със ЗСЛ и потвърждават старобълг. му произход.

 

 

717

 

Според тях клеветническите доноси се наказват със смърт. Именно въз основа на такива доноси е започвала суровата процедура, за която говори гл. 86 от отговорите — съдията биел заловения крадец или разбойник по главата с бич, а друг бодял ребрата му с железни шипове, докато изтръгне от него истината. ЗСЛ, който чрез текста си на гл. 2 е отменил суровата процедура спрямо обвиняемите, отбелязана в гл. 86 от отговорите, е отменил и санкцията срещу клеветниците, установена от Крумовото законодателство. ЗСЛ разпорежда, че клеветниците трябва да понесат същото наказание, което са искали за своя противник, т.е. не винаги смъртно наказание.

 

ЗСЛ е създаден в средновековна Б-я през последните години от управлението на княз Борис I (вероятно 887—889), след идването на Кирило-Методиевите ученици в бълг. земи и при тяхното непосредствено участие. Съдържанието на ЗСЛ, внесените в него смекчения, неговият език очертават това участие като много вероятно — те свързват най-стария слав. писмен паметник с творческото дело на Кирило-Методиевите ученици в бълг. земи.

 

 

            Лит.:

·       Schmid H. La legislazione bizantina e la pratica giudiziaria occidentale nel piu antico codice slavo. — In: Atti del Congresso internazionale di diritto romano e di storia del diritto. Verona. 27—28—29. IX. 1948. 1 Milano, 1953, p. 395—403;

·       Vašica J. Origine Cyrillo-Méthodienne du plus ancien code slave dit „Zakon sudnyi ljudem“. — Bsl, 12, 1951, p. 154—174;

·       Андреев M. Към въпроса за произхода и същността на Законъ соудный людьмъ. — ГСУюф, 49, 1957, с. 1—60;

·       Троицкий С. В. Апостол славянства св. Мефодий как канонист. — Журнал Московской патриархии, 1958, 3, с. 38—51; 1961, 12, с. 49—59;

·       Ганев В. Законъ соудный людьмъ. Правно-исторически и правно-аналитични проучвания. С., 1959, 629 с.;

·       Закон судный людем краткой редакции. М., 1961, 179 с.;

·       Закон судный людем пространной и сводной редакции. М., 1961, 287 с.;

·       Троицкий С. В. Св. Мефодий как славянский законодатель. — Богословские труды, 2, 1961, с. 83—141;

·       Vašiсa.J. К otázce puredu Zakona sudného ljudem. — Slavia, 30, 1961, p. 1—19;

·       Вaшицa И. Кирилло-Мефодиевские юридические памятники. — ВСЯ, 7, 1963, с. 12—33;

·       Andreev M. Sur l’origine du „Zakon sudnyi ljudem“ (loi pour juger les gens). — RESEE, 1, 1963, p. 331—344;

·       Procházka V. Deset poznámek ke Ganevu výkladu krátké redakce Zakona sudného ljuďem. — Právně historické studie, 9, p. 302—317;

·       Андреев M. Нови проучвания и нови теории относно произхода на Законъ соудный людьмъ. — ГСУюф, 55, с. 29—83;

·       Procházka V. Le Zakonъ sudnyj ljudьmь et la Grande Moravie. — Bsl, 28, 1967, p. 359—375;

·       Vašica J. L’oeuvre juridique de ss. Constantin-Cyrille et Méthode. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἑκατοστῇ ἐτηρίδι. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, ρ. 161—175; Андре-, 1968, p. 161—175;

·       Андреев M. Закоnъ соудnый людьмъ — ценен паметник на българската средновековна култура. — ЕЛ, 23, 1968, 3, с. 1—18;

·       Троицкий С. В. Святой Мефодий или болгарский князь Борис составил Закон судный людем? — Богословские труды, 4, 1968, (1969), с. 117—126;

·       Zepos P. I. Zakon Sudnyj Ljudem (Νόμος διὰ νὰ δικάξωνται οἱ ἄνθρωποι). — Ἐπετηρὴς τοῦ Κέντρου Ἐρεύνης τῆς Ἱστορίας τοῦ Ἑλληνηκοῦ δικαίου, 23, 1976, p. 175—187;

·       Zakon sudnyj ljudem (Court Law for the People). Translated with Commentaries and Introduction by H. W. Dewey, A. M. Kleimola. Michigan Slavic Materials 14. The University of Michigan, 1977, 22+54+39 p.;

·       Zástěrová B. Über zwei Grossmährische Rechtsdenkmäler byzantinischen Ursprungs. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jh. Praha, 1978, p. 361—385;

·       Щапов Я. H. Византийское и южнославянское правное наследие на Руси в XI—XIII вв. М., 1978, с. 49—100;

·       Παπαστάτης X. Τὸ νομοθετικὸν ἔργον τῆς Κυριλλομεθοδιανῆς ἱεραποστολής ἐν Μεγάλη Μοραβίᾀ. Θεσσαλονίκη, 1978, p. 43—96.

 

Михаил Андреев

 

 

    ЗАЛАВАР — вж. Блатноград.

 

 

    (6). ЗАЛЦБУРГСКА АРХИЕПИСКОПИЯ — църковна облает с център Залцбург (древен град в Западна Австрия, на границата с баварските земи). Старото келтско име на града — Juvavum, се запазва и в римско време, когато той има важно стопанско и военно значение като голям кръстопътен център. По-късно, при заселването на немските племена, той е наречен Salzburg, т.е. Солниград. Християнството прониква тук твърде рано, но точни данни липсват. Едва през 700 се споменава франкският епископ Руперт, а през 739 — баварецът св. Бонифаций.

 

 

718

 

ЗАЛЦБУРГСКА АРХИЕПИСКОПИЯ

 

През VI в. започва нахлуването на баварските племена в тази област. Наред с политическото си господство те налагат своята власт и в църковното управление въпреки недоволството на папата. Диоцезът на З.а. постепенно се разширява териториално: на изток стига до Каринтия, на запад обхваща Инсбрук, на север — Регенсбург, и на юг — Бриксен и Триент. През 798 по волята на Карл Велики главен залцбургски архиепископ става Арнон и З.а. придобива първенствуващо значение едва ли не между всички германски архиепископии. Залцбургският архиепископ си запазва правото сам да назначава своите подведомствени епископи. Пасауският, фрайзингенският, регенсбургският и бриксенският епископ стават подчинени (суфрагани) на залцбургския архиепископ. По такъв начин от чисто църковна институция З.а. се превръща в политически център за разпространение и налагане на немското влияние.

 

Следвайки формално държ. политика на немските крале, залцбургските архиепископи, както и другите немски

 

 

719

 

архиепископи и епископи се стараят да проявяват външно внимание и подчинение към Рим; на дело обаче те бранят своята самостоятелност и своите интереси и твърде често пренебрегват или заобикалят наредбите на папата и вършат зад гърба му всякакви своеволия и беззакония.

 

По Кирило-Методиево време З.а. е на върха на своя разцвет. Архиепископ е Адалвин (Алвин). През 870 той устройва събор в Залцбург, на който Методий е осъден на заточение. Папа Йоан VIII (872—882) му изпраща писмо, с което му нарежда да се погрижи за освобождаването на Методий. През 873—907 архиепископ е Дитмар, който е приемник на Адалвин. Изпраща послание до папа Йоан IX, в което протестира срещу възстановяването на Моравско-Панонската архиепископия (вж. Дитмар).

 

 

            Лит.:

·       Widmann H. Geschichte Salzburgs. 1—3. Gotha, 1907—1914;

·       Hauthаler W., F. Martin. Salzburger Urkundenbuch. 1—4. Salzburg, 1910—1933;

·       Brackmann A. Die Kurie und die Salzburger Kirchenprovinz. Berlin, 1912, 14+272 p.;

·       Martin F. Die Regesten der Erzbischöfe und des Domkapitels von Salzburg. 1—3. Salzburg, 1926—1934.

 

Христо Кодов

 

 

    (7). ЗАЛЦБУРГСКИ МЕМОРАНДУМ, „Покръстването на баварци и каринтийци“ („Conversio Bagoariorum et Carantanorum“) — един от лат. извори за делото на Кирил и Методий. Съставен най-вероятно в 871 в земите на Залцбургската архиепископия от неизвестен автор, приближен на нейните църковни дейци и най-вече на архиепископ Адалвин (859—873), подбудител на Методиевото преследване, осъждане и заточение. Обстановката, в която възниква този документ, защищаващ правата на залцбургските архиепископи върху Долна Панония, е напрегната. Между папската курия и Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски (843—876), подкрепян от залцбургските архиепископи, се води борба за влияние сред покръстените слав. и други народи. По това време немските мисионери в Б-я са изместени от папски мисионери, които по-късно са изместени от византийски. Епископът на Пасау Херманрих (866—874), който се е върнал от бълг. столица Плиска, с огорчение, както и другите суфраганни епископи от Залцбург, вижда нова опасност в лицето на Методий, пратен от Цариград, а след това делегиран от Рим. Тази опасност надвисва над част от тяхната сфера на влияние — каринтийските славяни от Долна Панония, приобщени от 75 г. към християнството от залцбургски мисионери. Папа Адриан II (867—872) току-що е възобновил специално за Методий древното архиепископско седалище Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица) и го праща при Коцел (861—874) в Панония, за да отслаби влиянието на франкската продърж. църква и да забие клин между нея и бълг. държава, граничеща по това време с Панония. Методий е посрещнат враждебно от залцбургското немско духовенство, което не успява да удържи позициите си в Панония, след като там се появяват проповедници на слав. език. Авторът на З.м. си поставя за цел да докаже, че немските архиепископи имат истор. право на духовна власт над Панония и че Методий незаконно е назначен за архиепископ. С меморандума залцбургските църковници оправдават и своя съд над Методий. Те изтъкват, че в Долна Панония, преди да дойде „някой си грък, по име Методий“, църковната власт е в ръцете на архипрезвитер Рихбалд. С „новоизмислената“ слав. писменост Методий започва да измества лат. език и лат. писменост заедно с римската вяра. Съгласно меморандума Методий подлежи на църковен съд, защото залцбургският архиепископ, имащ духовната власт в Панония, не го е снабдил с необходимото удостоверение да извършва служба. Меморандумът е предназначен за папата, за крал Лудвиг Немски и за имп. Людовик II.

 

З.м. е много важен извор за кирилометодиевистиката и за слав. история.

 

 

720

 

В него за пръв път се споменава обстоятелството, че Методий с новооткритата слав. азбука измества лат. език и лат. богослужение. Освен това се дават обширни сведения за историята на Панония, Каринтия и Залцбургската църква от края на VII в. до втората половина на IX в., като се споменават и някои по-ранни събития. Авторът използува стари хроники и документи, а събитията от по-ново време предава според лични наблюдения и впечатления на съвременници. В З.м. се поместват истор. сведения за бягството на панонския княз Прибина в Б-я след 830 и за проповедническата дейност на Методий в Панония и Каринтия. В една добавка (Excerptum de Karantanis) се споменава за смъртта на Методий (885).

 

По-главните ръкописи, въз основа на които е издаван З.м., се намират в Националната библиотека във Виена. Проучванията на паметника продължават и до днес. Фр. Загиба напр. осветлява и някои негови черти, които стоят встрани от главното му съдържание: характеризира го като музикален паметник и като „пръв опит за „славянознание“ от страна на залцбургските мисионери“. В. Рихтер смята, че авторът на З.м. е бил слаб стилист, имал е мъглява представа за хронологията и е съставил текста от различни по произход източници. Рихтер изтъква необходимостта от сериозно критично изследване на първоизворите на З.м. В светлината на новите археол. находки в Чехословакия се предлага една поправка на текста, според която изгонването на Прибина става след покръстването му (in loco Treisma).

 

 

            Изд.:

o   Wattenbach W. Conversio Bagoariorum et Carantanorum. — In: Monumenta Germaniae Historica. SS. 11. Hannover—Berlin, 1887, p. 1—15;

o   Коs M. Conversio Bagoariorum et Carantanorum. — Razprave Znanstvenega društva v Ljubljani, 11, historični odsek, 3, 1936;

o   ИБИ, 7, 1960, с. 132—135;

o   Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 34). Brno, 1969, p. 292, 434.

 

            Лит.:

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. СПб., 1886, с. 88—100;

·       Wattenbach W. Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter. 1. Berlin, 1893, p. 291;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 152—214;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933, p. 261—271;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 234—236;

·       Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 244—245;

·       Zagiba F. Die „Conversio Bagoariorum et Carantanorum“ als musikgeschichtliche Quelle. — In: Festschrift für H. Angles. Barcelona, 1958—1961, p. 1023—1051;

·       Richter V. Die Anfänge der grossmährischen Architektur. — Magna Moravia, p. 130—131;

·       Сотиров Г. Причините за Моравската мисия на Кирил и Методий според новата чехословашка историография. — ИП, 31, 1975, 5, с. 93—103;

·       Wolfram H. Conversio Bagoariorum et Carantanorum. Das Weissbuch der Salzburger Kirche über die erfolgreiche Mission in Karantanien und Pannonien. Wien—Köln—Graz, 1979, 167 p.

 

Борислав Иванчев

 

 

    ЗАСТАВКА — вж. Приложни изкуства в България през IX—X век.

 

 

    (8). ЗИКОВ, Енгелс Гаврилович (Зыков, Э. Г.) (13.VIII.1934—6.IX.1976) — съветски литературовед-медиевист. Роден в с. Первая Алферовская, Вологодска област. Средно образование завършва в с. Тарногски городок (1953). Учи слав. филология в Ленинградския унив. (1953—1956) и бълг. филология в Софийския унив. (1957—1959). Аспирант в Инст. за руска литература при АН на СССР в Ленинград (1959—1961); през 1970 защищава кандидатска дисертация на тема: „Памятники болгарской оригинальной литературы старшей поры (конца IX—X вв.) на Руси“. След кратко учителствуване е назначен за асистент (1963—1964) и старши преподавател (1964—1974) в Катедрата по литература при Карелския педагогически инст. в Петрозаводск, където е заместник-декан (1964—1968) и декан (1968—1974) на Филологическия фак. През 1974—1976 е старши преподавател в Череповецкий и в Ишимския педагогически инст. и в Катедрата по руска литература при Ленинградския унив. Умира в Ленинград.

 

 

721

 

Научните интереси на З. са в областта на старобълг. литература от IX — X в. В центъра на изследователската му работа е творческото дело на Константин Преславски. Според З. неговото Учително евангелие е пренесено два пъти в Русия — на границата между X и XI в. и към края на XII в. З. е убеден привърженик на становището, че Азбучната молитва е творба на Константин Преславски. Възгледите си по този въпрос той защищава в няколко публикации, но основната му аргументация е изложена още през 1960 („К вопросу об авторе „Азбучной молитвы“). В дългогодишната дискусия върху нейното авторство З. внася няколко важни уточнения въз основа на конкретна археографска и текстологическа работа. Той установява, че в труда си „О времени происхождения славянских письмен“ (1855) О. М. Бодянски публикува Азбучната молитва по най-стария препис на Учителното евангелие (Син. 262), а не по преписа в палея от XVII в., както предполагат Ив. Франко, М. Г. Попруженко, Ст. Романски и Е. Георгиев. Значението на този факт е, че думите в заглавието на Азбучната молитва „сътворенъ Констѧнтинъмь имьже и прѣложениѥ бысть тогожде съказаниı-а ѥвангельскааго“ се отнасят не за евангелския превод на Константин-Кирил, а за превода на Учителното евангелие, направен от Константин Преславски. С това се опровергава един от аргументите в полза на Кириловото авторство. З. смята, че формата оучителю в стиха шьствоую нынѣ по слѣдоу оучителю е дат. притежателен за ед.ч. В този пункт той се солидаризира с Е. Георгиев, но за разлика от него смята, че стихът визира Кирил, а не Исус Христос. Във връзка с това той предлага следното смислово членение на текста: шьствоую нынѣ по слѣдоу оучителю / Имени ѥго и дѣлоъ послѣдоуı-а, / ı-авъ сътворю еваньгельско слово. Според З. метафората И летитъ ныне и словѣньское племѧ къ кръщению означава не единичен акт на покръстване, а дългия процес на проникване и приемане на християнството от слав народи. Изграждайки своята доказателствена система, З. пръв обръща внимание на голямата близост между Азбучната молитва и встъплението към третата беседа от Учителното евангелие („Азбучная молитва“ в ее отношении к „Учительному евангелию“ Константина Преславското“). Като проучва разпространението на Азбучната молитва в Русия и историята на нейния текст, З. обособява група преписи, които образуват самостоятелна редакция. Той предполага, че тя възниква на бълг. почва в резултат на транслитерация на глаголическия текст на творбата в ки рилски. Интерес представлява и коментарът му по повод на една руска преработка на Азбучната молитва (ръкопис на Държ. истор. музей в Москва, сбирката на Уваров, Q 778), която според него възниква през периода XV—XVII в.

 

З. се обявява категорично против гледището на някои изследователи (напр. Н. К. Гудзий), че старобълг. литература през IX—X в. е изключително църковно-религиозна. Той привежда редица основателни съображения, които позволяват да се твърди, че литературната продукция от този период не е стигнала до наше време в пълния си обем поради превратностите в истор. съдба на Б-я и подборното усвояване на старобълг. книжнина в Русия („Некоторые соображения об объеме и характере начальной болгарской литературы“). Във връзка с това той подчертава заслугата на Б-я, която предоставя на Русия „обработен, богат и изразителен“ литературен език, преводачески опит и приток на книжовни богатства. Особено се изтъква фактът, че „българите запазват от гибел и за брава наследството на великите славянски просветители“ (с. 30).

 

Като разглежда общите условия и тенденции в развитието на старобълг. и староруската култура, З. окачествява мненията за рабската им зависимост от Византия

 

 

722

 

като „безнадежден анахронизъм“ и следвайки терминологията на Д. С. Лихачов, обръща специално внимание на явлението културна (литературна) трансплантация и на съотношението между преводна и оригинална литература през Средновековието. Между другото той смята за напълно вероятно, че сред източниците на „Повесть временных лет“ е имало и бълг. истор. съчинение, по-късно загубено, в което събитията са били датирани според александрийското летоброене. Ако това е бил компилативен труд, съставен на основата на виз. хроники, той непременно е съдържал добавки от бълг. летописен текст.

 

 

            Съч.:

o   К вопросу об авторе „Азбучной молитвы". — ИИБЛ, 9, 1960, с. 173—197;

o   Некоторые вопросы русско-болгарских литературных связей старшей поры (XI—XIII вв.). — В: VI научно-методическая конференция по итогам научной работы за 1963 г. Тезисы докладов. Петрозаводск, 1964, с. 84—85;

o   Возможный болгарский источник „Повести временных лет". — В: Карельский государственный педагогический институт. VII научная конференция по итогам работы за 1964 г. Тезисы докладов. Петрозаводск, 1965, с. 150—154;

o   Некоторые соображения об объеме и характере начальной болгарской литературы.—Ученые записки Карельского педагогического института, 18, 1967, с. 68—75;

o   Известия о Болгарии в „Повести временных лет" и их источники. — ТОДРЛ, 24, 1969, с. 48—53;

o   Памятники болгарской оригинальной литературы старшей поры (конца IX—X вв.) на Руси (Автореферат диссертации на соискание ученой степени канд. филол. наук). Петрозаводск, 1970, 23 с.;

o   Судьба „Азбучной молитвы" в древнерусской письменности. — ТОДРЛ, 26, 1971, с. 177—191;

o   Русская переделка древнеболгарского стихотворения. — ТОДРЛ, 28, 1974, с. 308—316;

o   Заметки о русско-болгарских литературных связях старшей поры (X—XI вв.). — В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. 1. Л., 1976, с. 9—31;

o   „Азбучная молитва" в ее отношении к „Учительному евангелию" Константина Преславското. — В: Культурное наследие Древней Руси. Истоки, становление, традиции. М., 1976, с. 363—368;

o   К биографии Константина Преславското. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 74—101;

o   О литературном наследии Константина Преславското. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 34—47.

 

            Лит.:

·       Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 12—14, 28—29, 90, 262, 283;

·       Джамбелука-Коссова А. Възстановим ли е текстът на Азбучната молитба? — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, с. 62.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (10). ЗЛАТАРСКИ, Васил Николов (14.XI.1866—15.XII.1935) — бълг. историк-медиевист, археолог и епиграф. Роден във Велико Търново. Първоначално образование получава в родния си град. Завършва класическа гимназия в Санкт Петербург (1887) и история в Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив. (1891). Работи при проф. В. И. Ламански и проф. В. Г. Василевски. Получава кандидатска степен за труда „Писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон“. Специализира археология в Берлин (1893—1895). От 1 окт. 1895 е учител в Софийската мъжка гимназия; същевременно чете лекции във Висшето училище (дн. Софийски унив.). Доц. при Катедрата по бълг. история (1897—1901), извънреден проф. (1901—1906). От 1904 е титуляр на Катедрата по бълг. история и история на балк. народи. Редовен проф. при същата катедра (от 1906), през 1921—1935 е титуляр на Катедрата по бълг. история. Декан на Историко-филологическия фак. (1906—1907 и 1919—1920), ректор на Университета (1913—1914 и 1924—1925). Един от основателите на Балк. близкоизточен инст. (Свободния унив.) и преподавател по нова политическа и социална история на Б-я и Балк. п-в. През 1901—1902 чете лекции по всеобща история във Военното училище. Преподавател в Софийската духовна семинария (1902—1904). През 1925 чете лекции по бълг. история във Военната академия в София. Доп. член на БКД (дн. БАН, 1898); действ, член на БКД (1900). Действ, член на Руския археол. инст. в Цариград и на Московското археол. д-во (1899), член-кор. на Руската АН в Санкт Петербург (1911), действ, член на „Общество истории и древностей российских“ при Московския унив. (1904).

 

 

723

 

Васил Златарски

 

Чуждестр. член на Чешката академия на науките и изкуствата (1911), член-кор. на Фино-угорското д-во в Хелсинки (1921). Действ. член на Бълг. археологическо д-во (1910), действ, член на Истор. д-во в София и един от основателите му; негов председател (1911—1935). Почетен доктор на Харковския унив. (1907). Умира в София.

 

З. изследва главно средновековната бълг. история от заселването на прабългари и славяни на Балк. п-в до падането на бълг. държава под османска власт. Следвайки хронологическия принцип, той насочва ранните си проучвания към изясняване на събитията през Първата бълг.държава (681—1018).

 

Най-значителното произведение на З. е неговата тритомна „История на българската държава през средните векове“. Т. 1, ч. 1 (1918), обхваща събитията от образуването на бълг. държава до 852; ч. 2 (1927) засяга периода от 852 до падането на бълг. държава под византийска власт (1018). Т. 2 (1934) изследва времето на виз. владичество. Т. 3 (1940, посм.) разглежда историята на Втората бълг. държава от 1187 до 1280 (2 изд., т. 1, ч. 1 и 2, 1970-71, издателство „Наука и изкуство“, под редакцията на П. Петров; фототипии издания на т. 2 и т. 3 — 1972, издателство „Наука и изкуство“, под редакцията на Д. Ангелов). Трудът е изграден въз основа на обширен изворов материал от домашен, византийски и западен произход. Използувани са също арменски, арабски, персийски и евр. извори. З. има за цел да изясни преди всичко политическите и военните събития, както и отделни въпроси, свързани с църковната и културната история на Б-я. Периодизира цялата бълг. история според етапите на развитието и състоянието на държавата (I, II и III бълг. царство). Тази периодизация е господствуваща в бълг. буржоазна историография. Особено обстойно е проучена историята на прабългарите до идването им на Балк. п-в, както и събитията във връзка с образуването на славянобълг. държава. З. доразвива схващането, че тази държава е резултат от сътрудничеството между славяни и прабългари и че това предопределя нейната сила и устойчивост. Подробно е разгледан процесът на постепенно териториално и политическо укрепване на Б-я през VIII—IX в., завършило с почти пълното обединяване на славяните от бълг. група. Реалистично и убедително са разяснени въпросите във връзка с покръстването на българите — акт предимно с политическо значение, спомогнал да се повиши международният авторитет на бълг. държава и съдействувал за по-нататъшното сближаване на славяни и прабългари и за премахването на битовите и верските различия помежду им. З. вярно е доловил засиления процес на имуществена и социална диференциация през X в., довел до разделянето на бълг. общество на две противопоставени групи — болярство и обикновени поданици. Проследена е борбата на бълг. народ по време на царуването на Самуил (997—1014) и на неговите приемници срещу виз. завоеватели. Много страници са посветени на периода на виз. владичество. З. обосновава тезата, че за да закрепи

 

 

724

 

властта си в новопокръстените земи, византийският имп. Василий II (976—1025) потърсил опора в част от бълг. болярство и сред представители на висшия клир. З. използува много данни от писмата на охридския архиепископ Теофилакт, за да очертае тежкото положение на населението в югозападните бълг. земи в края на XI и началото на XII в. Въз основа на обширен изворов материал са разгледани редицата въстания срещу виз. власт — от въстанието на Петър Делян (1040) до освободителното въстание на Петър и Асен (1185—1187). Подробно и в реалистична светлина са очертани събитията във връзка с кръстоносните походи и нашествията на печенеги и узи в бълг. земи. В т. 3 З. анализира политическите събития при царуването на Калоян (1197—1207). Обстойно е засегнат въпросът за сключената уния въз основа на подробен анализ на кореспонденцията между Калоян и папа Инокентий III (1198—1216). По мнението на З. това е акт с политическо значение, който не се отнася до въпроси от догматично-обредно естество. Подробно са разгледани събитията при царуването на Иван Асен II (1218—1241). З. преценява този период като време на пълно осъществяване на освободителната политика на Асеновци и най-голям политически възход на Б-я през средновековната епоха. В събитията, последвали след смъртта на Иван Асен II, той вижда прояви на вътрешно раздвояване и сепаратизъм, довели до династични междуособици и до териториални загуби. Изложението на т. 3 завършва с въстанието на Ивайло (1277—1280) и идването на Георги Тертер на престола. „История на българската държава през средните векове“ и до днес е най-обстойното изложение върху Бълг. средновековие. Найценното в труда е подробното разглеждане на политическите и военните събития въз основа на обширен изворов материал, който надхвърля по своята пълнота събраното и проученото от предходниците на З. — К. Иречек и М. Дринов. „Историята“ и досега е една от настолните книги за всеки изследван на епохата на Бълг. средновековие.

 

В т. 1, ч. 2, З. отделя значително място на въпроси, свързани с делото на Кирил и Методий и на техните ученици Климент и Наум. Той споделя схващането, че двамата братя създават глаголическата азбука през 855, че още тогава били преведени църковните книги на езика на бълг. славяни (с. 212). Подробно е обосновано гледището, че една от главните задачи на княз Борис I (852—889) след покръстването и придобиването на църковна независимост е да въведе слав. богослужение в Б-я и да замени дошлите след 870 виз. епископи с висши духовници от слав. произход. З. смята, че през 883 или 884 княз Борис I се е срещнал с Методий и тогава окончателно узрява идеята да се въведе слав. богослужение по образеца на Моравия. Въз основа на данни от ЖК и на други извори З. разглежда обстойно събитията след прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Велика Моравия и изпращането на Климент в областта Кутмичевица. Тази област според З. влизала в състава на т.нар. „трета част на българското царство“, като обхващала земите „от Охридското езеро на запад в областта на р. Девол и р. Шкумба (в горното и средното ѝ течение) и между басейните на р.Семени и р. Воюса, долните течения, до Адриатическия бряг“ (с. 234). З. описва мисионерската просветна дейност на Климент, като отбелязва, че главната задача, поставена му от княз Борис I, била да създаде „славянско училище“ (с. 231). Той изказва предположението, че обучените от Климент около 3500 ученика не ограничават своята дейност само в областта Кутмичевица, а преминават и в съседни области с компактно слав. население (с. 240). З. разглежда и дейността на Наум и на дошлите в Б-я други ученици на Методий. Според него княз Борис I им възлага да продължат превеждането на църковни книги

 

 

725

 

от грц. език на български. За целта им предоставя манастира „Св. Пантелеймон“ в местността „Патлейна“, край Преслав, който се превръща в главен книжовен център (с. 246).

 

Голямо внимание З. отделя на събора, свикан в Преслав през 893. Тълкувайки твърде оспорвания израз „прѣложениѥ книгъ“ и като изхожда от цялостната обстановка в Б-я по онова време, създадена в резултат на дейността на Кирило-Методиевите ученици, той формулира извода, че едно от главните решения на събора е да се отхвърли грц. език и тържествено да бъде обявен народният славянобълг. език за официален език в държавата, а в църквата да се въведат славянобълг. книги и богослужение (с. 259—260).

 

3. разглежда обстойно въпроса за епископията на Климент Охридски, която той поема след 893, като получава титлата ἐπίσκοπος Δρεμβίτζης, вариант в охридския ръкопис Δρεβενίτζας (вж. Дрембица). Воден от съображението, че новото седалище на Климент не е могло да бъде далеч от Охрид и след подробна справка за възможното местоположение на Дебрица и Белица, той стига до извода, че Климентовата епископия е била разположена между Скопска, Битолска и Охридска епархия, т.е. била е образувана от части, взети от трите епархии (с. 277—278). Според него Δρεμβίτςα е средновековната крепост Дебрица, която се е намирала при дн. с. Дебреще (или Дебрище), на северозапад от гр. Прилеп (с. 274). Приема , че Βελίτςα е дн. с. Белица (или Кичевска Белица), намиращо се южно от гр. Кичево, при извора на малка река със същото име, приток на р. Копачка, която се влива в р. Велика (с. 275—276) (вж. Велика).

 

Някои въпроси, свързани с делото на Кирил и Методий и на техните ученици, З. разглежда и в отделни публикации.

 

 

            Съч.:

o   Писмата на Цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон. — СбНУ, 10, 1894, с. 372—428; 11, 1894, с. 3—54; 12, 1895, с. 121—211;

o   Приемниците на Омортага. — ПСп, 54, 1896, с. 775—777;

o   Кой е бил Тодор черноризец Доксов. — БПр, 4, 1897, 3, с. 42—63;

o   Ивайло и Момчил. Сравнителна характеристика. — БПр, 5, 1899, 7, с. 103—115;

o   Основанието на българското царство. — ПСп, 63, 1902, с. 313—340;

o   Българските князе от рода Дуло. — ПСп, 63, 1902, с. 473—499;

o   България през VIII век. — ПСп, 63, 1902, с. 627—665;

o   Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Александра. — В: Сборник по славяноведению. 2. СПб., 1906, с. 1—30;

o   Причините за покръщението ни и сетнините ни от него. — В: Споменна книга за 1000-годишнината от смъртта на цар Бориса. С., 1907, с. 31—62;

o   Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. — СбНУ, 24, 1908, с. 1—161;

o   Какви канонически книги и граждански закони е получил Борис от Византия. — ЛБАН, 1, 1911, с. 79—116;

o   Асеневият надпис при Станимака. — ИБАД, 2, 1911, с. 231—247;

o   Имали ли са българите свое летоброене. — СпБАН, 1, 1911, с. 1—92;

o   Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. — БСт, 6, 1917, с. 1—64;

o   История на българската държава през. средните векове. 1., 1. С., 1918, 485 с.; 1., 2. С., 1927, 16+893 с.; 2. С., 1934, 20+566 с.; 3. С., 1940, 16+ 637 с. (2 изд. 1., 1. С., 1970, 640 с.; 2 изд. 1., 2. С., 1971, 880 с.; 2. С., 1972, 584 с.; 3. С., 1972, 656 с.);

o   Как е била политически подготвена мисията на св. Кирил а и Методия в Моравия. — Слънце, 3, 1921, 4—5, с. 249—253;

o   Учителската дейност на Св. Климента. — ЦВ, 24, 1923, бр. 43, 15. XII. 1923, с. 1—2; бр. 44, 22. XII. 1923, с. 4—5;

o   Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина. — СпБАН, 27, 1923, с. 132—182;

o   Към историята на манастира Св. Наум в Македония. — МкП, 1, 1924, 2, с. 1—11;

o   Де се е намирала епископията на св. Климента Охридски. — МкП, 1, 1924, 1, с. 1—14;

o   Към историята на открития в местността Патлейна стар български манастир. — ИБАИ, 1, 1924, с. 146—162;

o   Словенското житие на Св. Наума от XVI век. — СпБАН, 30, 1925, с. 1—28;

o   Национализацията на българската държава и църква в IX век. — ГСУифф 22, 1926, 9, с. 1—32;

o   Политическото положение на Северна България през XI и XII век. — ИИД, 9, 1929, с. 1—50;

o   Наместници-управители на България през царуването на Алексия I Комнина. — Bsl, 4, 1932, с. 139—158;

o   Потеклото на Петра и Асеня, водителите на въстанието в 1185 г. — СпБАН, 45, 1933, с. 8—48;

o   Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски. — ИИД, 13, 1933, с. 49—80;

o   Боянският надпис. — ГСУифф, 21, 1935, 10, с. 3—28;

o   Избрани съчинения. 1. С., 1972, 576 с.

 

            Лит.:

·       Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. V—XIV;

·       Ников П. Васил Н. Златарски. — ИИД, 14—15, 1937, с. 1—27 (с библиография);

 

 

726

 

·       Ангелов Д. Научното дело на проф. В. Н. Златарски (по повод 100-годишнината от рождението му). — История и география, 1966, 4, с. 3—8;

·       Кюркчиев П. В. Н. Златарски. Личност и живот. — История и география, 1966, 4, с. 9—11;

·       Ангелов Д. Нашето историографско наследство в областта на средновековната българска история. — В: Първи конгрес на Българското историческо дружество, 27—30 януари 1970 г. 2. С., 1972, с. 543—556;

·       Златарска-Тодорова Кр. Баща ми Васил Златарски. С., 1975, 267 с.

 

Димитър Ангелов

 

 

    ЗЛАТАРСТВО — вж. Приложна изкуства в България през IX—X век.

 

 

    (11). ЗЛАТОСТРУЙ — старобълг. преводен паметник, свързан с книжовната дейност на цар Симеон (893—927). Съдържа избор от творби, принадлежащи или приписвани на Йоан Златоуст, и извлечения от съчиненията му, направени от други автори (еклоги от Катената, която се смята за дело на Теодор Дафнопат — Теодор Магистър). Включени са и няколко произведения, чийто грц. първообраз не е установен, и Словото за св. Троица от Климент Охридски. Поместените слова имат нравствено-назидателен характер и са предназначени главно за индивидуално четиво.

 

З. е познат в няколко редакции, отличаващи се по подредба и състав. Пълният (обширен) З. съдържа 137 произведения (последното — с наслов „Изборъ избранъ Ио̆анномъ Златоустымъ“, се състои от 40 кратки параграфа). Познатите в науката пълни преписи от него са руски и късни (след XV в.). Те имат подробно заглавие — „Пролог самого христолюбца царя Симеона“. Според текста на Пролога цар Симеон сам е съставил сборника, като е подбрал някои Златоустови слова: Избра въса словеса ѡт всѣх его кънигь вь снѧ едины сьложи кьнигы. Ѧже прозываа златострȣѧѧ (В. Малинин, с. 31). В Пролога има някои неясни места, които се тълкуват различно от изследователите; той се среща само в преписите на пълния З. Единствена следа от южнослав. препис от тази редакция е засвидетелствувана в сборник № 382 от Хилендарския манастир (слова 5—37). Т.нар. кратка редакция, също запазена само в руски ръкописи, съдържа 81 слова. Най-ранният ѝ препис е от XII в. Открит е от А. X. Востоков, подробно е изследван от И. И. Срезневски и В. Малинин. Двете редакции се различават както по състав, така и по особеностите на текста. В кратката редакция не е поместена нито една еклога от Катената на Теодор Дафнопат. В 1929 Г. А. Илински публикува 4 пергаментни листа, познати като „Златоструй на Бичков“ (от XI в.), руски извод със старобългаризми. Илински допуска, че те са част от недостигнала до нас трета редакция на З., най-близка според него до предполагаемия Симеонов първообраз. В последно време бе открит южнослав. (сръбски) препис от XIII в., засвидетелствуващ „третата редакция“ на З. (Кл. Иванова. Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII в.). Тя обема 61 слова, 36 от които са общи за трите типа З. Въпреки че като цяло третата редакция стои по-близо до кратката, в нея е запазен пълният текст на словото, обнародвано от Илински по фрагментите на А. Ф. Бичков.

 

З. е известен още от XVII в. Той е отбелязан от Силвестър Медведев в „Оглавление книг, кто их сложил“ (Медведев е познавал само пълния З.). З. е използуван от К. Ф. Калайдович, който пръв публикува Пролога (1824). Сведения за З. са поместени в трудовете на В. И. Григорович, П. Шафарик, А. Ф. Гилфердинг. Подробно описание на целия сборник и още една публикация на Пролога прави П. М. Строев по ръкопис от сбирката на И. Н. Царски (1846). Сп. Палаузов в кн. си „Век болгарского царя Симеона“ (1852) прави опит да сравни двете редакции и изказва предположение, че техният превод принадлежи на Йоан Екзарх, който би могъл да бъде автор и на несходните слова, запазени в редакцията от XII в.

 

 

727

 

Към проблематиката на З. се насочва и И. И. Срезневски; той изучава продължително време кратката редакция в преписа от XII в. Наблюденията на Срезневски намират продължение и обобщение в цялостния и обстоен труд на Малинин „Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской публичной библиотеки“ (1878). В центъра на изследването е езиковият анализ на преписа от XII в. (по-бегъл анализ се прави и на Чудовския препис от пълния З.), но наред с това са издирени част от грц. източници, описани са постатийно и двете редакции на З. и т.н. След Малинин З. като паметник не е бил обект на обстоен текстологичен или лингвистичен анализ.

 

Въпросът за първичната редакция на З. не е изяснен. След като съставът му става известен и особено след като се сравняват двете редакции, възникват съмнения в буквалното приемане на сведенията от Пролога. Още В. Ягич счита, че З. е съставен от готови преводи (В. Ягич. История сербско-хорватской литературы, с. 88—89). Срезневски стига до същото заключение и смята, че кратката редакция е преработка на един по-стар текст, но че и двете възхождат към един превод. Малинин е склонен да преувеличи значението на различията между двете редакции и ги смята за самостоятелни преводи на близки по състав грц. сборници; според него те са възникнали едновременно или почти едновременно — в Симеоново време, като кратката възхожда към по-ранен грц. текст, а пълната отразява по-късно развитие на грц. текст, обогатен с еклоги от Катената на Теодор Дафнопат. Наличието на готови извлечения в пълния З. довежда съвършено логично Малинин до извода, че текстът на Пролога или не се отнася до пълния З., или известието, че Симеон сам е правил избор от Златоустовите творби, не отговаря на истината. Пълният З. е според Малинин „особен, отличен от Златоструя на Симеон сборник поучения“ (с. 215—216). Прологът към него е дело на неизвестен съставител, който назовава своята книга със същото име, под което е съществувал и друг състав — този на цар Симеон. Малинин оставя открит въпроса за кратката редакция и нейната връзка с предполагаемия Симеонов З. Тази част от разсъжденията на Малинин не е убедителна. Откриването на третата редакция опровергава мнението му за самостоятелността на пълния и краткия З. и доказва тяхната генетична връзка.

 

Златоструй. Хилендарски препис от XIII в.

 

Като цялостен паметник З. е запазен главно в руски преписи, но части от него проникват в различни по тип състави и показват значителната му популярност в руската и южнослав. средновековна литература.

 

Пълният З. не е издаван. Краткият З. по препис от XVI в. в Макариевите чети-минеи е издаден от Археографската комисия в тома, съдържащ 13—15 числа на месец ноември (М., 1916, л. 587—784).

 

 

728

 

Част от краткия З. (първите 10 слова) е издадена от Малинин — „Десять слов Златоструя XII века“. СПб., 1910 (издание на ОРЯС).

 

 

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Иоанн Экзарх болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы IX—X столетий. М., 1824, с. 15, 100;

·       Григорович В. И. Опыт изложения литературы словен в ее главнейших эпохах. — УЗИКУ, 1842, 3, с. 207;

·       Строев П. М. Рукописи славянские и российские, принадлежащие И. Н. Царскому. М., 1846, с. 109—122;

·       Шафарик П. Расцвет болгарской письменности. — ЧОИДР, 1848, с. 54;

·       Палаузов Сп. Век Болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 84, 108—109;

·       Срезневский И. И. Памятники русского письма и языка, XI—XIV в. СПб., 1863, с. 39, 195—196;

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 3. СПб., 1867, 22, с. 1—27; 23, с. 28—33;

·       Гильфердинг А. Ф. Полное собрание сочинений. 1. СПб., 1868, с. 98;

·       Ягич В. История сербо-хорвагской литературы. Казань, 1871, с. 88—89;

·       Малинин В. Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской публичной библиотеки. С приложением трех палеографических снимков. Киев, 1878, 422 с.;

·       Ильинский Г. А. Златоструй А. Ф. Бычкова XI века. — БСт, 10, 1929, 63 с.;

·       Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962, с. 275—279;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII в. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметности, 10, 1976, с. 89—107.

 

Климентина Иванова

 

 

    (12). ЗОГРАФСКИ ЛИСТОВЕ — два листа на пергамент, писани на кирилица през XI в. Носят името си от Зографския манастир в Света гора, където са били открити от П. А. Лавров в 1906 и се съхраняват и досега. Текстът представя фрагмент от превод на монашеските правила на Василий Велики Ὅροι κατά πλάτος (гл. („въпроси“) № 34 и № 35; грц. текст у J.-P. Migne, Patrologiae cursus completus; series graeca, XXXI (3), c. 1000—1005). През 1907 библиотекарят на манастира „Св. Пантелеймон“ прави по молба на Лавров снимки от листовете и в същата година Лавров съобщава за своята находка на археол. конгрес в гр. Чернигов (дн. в УССР). През следващите години той не успява да осъществи друго пътуване до Зографския манастир, поради което не му се удава да попълни един пропуск — измерване на формàта на листовете. В съобщението си за зографските ръкописи от 1977 X. Миклас посочва, че не е успял да отъждестви със сигурност този ръкописен фрагмент, който е в много лошо състояние. Той предполага, че това е може би фрагмент № 8 според описа на Г. А. Илински от 1908 (място 1д4 — заедно с № 3) — два листа малък формат, написани с красив устав (вж. с. 68 и 73 у Миклас). Лавров осъществява намерението си да издаде З.л. едва през 1926. Тогава той публикува три снимки от ръкописа и разчита съответно три страници от текста. Въз основа на палеографските и езиковите белези на листовете той стига до извода, че те трябва да се отнесат най-късно към XI в. Същото заключение прави и М. Долобко, който посвещава на езика на З.л. специална статия. По-късно Лавров открива в архива си четвъртата снимка и я изпраща на А. Ваян, за да бъде допълнено първото издание. Ваян отъждествява текста на З.л. със съчинението на Василий Велики, издирва грц. оригинал и прави издание (1930) с грц. текст, индекс, указател на грц. думи и втори слав. превод на същия откъс по ръкопис от XV в.

 

Въпреки малкия си обем З.л. дават ценни сведения за проучването на старобълг. палеография, лексика и преводачески похвати. Формата на буквите е архаична и показва особености, характерни и за други старобълг. ръкописи. Начертанията отговарят на издържания книжен устав от X—XI в., съвпадащ с „новия“ или „млад“ унциал на лапидарното писмо от X в. — издължени и заострени букви (особено ясно този белег личи при о, с, е). (Срв. В. Иванова. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 94—117). Чашката на н е дълбока, но напречната черта на и и н

 

 

729

 

е разположена към средата на буквата; при ж линиите се пресичат в средата, крачетата на д излизат под реда, дясната черта на ц се удължава също под реда и служи за опашка. При в извитата част е отделена от вертикалния стълбец и долната петлица завършва над средата на буквата. Чисто слав. букви с подобни елементи б, ѣ, ъ, ь — пазят обаче в долната част по-старо начертание с малка и леко заострена петлица; ѣ и х (чертата отляво надясно) не излизат от реда, долната извивка на з се отклонява леко вдясно. Начертанието на оу е сходно с това в Супр. сб., а на ѭ (в начина на свързването на ı и ѫ, което се намира в горната част на буквата) — с това в Сав. кн. Липсват буквите ф, ѯ, ѱ, ѳ, ѵ, ѕ (отбелязва се със ). Употребяват се два знака за малка носовка — единият след съгласни — , както в Сав. кн., а другият (със стойност на ѩ), чиято форма съвпада с начертанието на същия знак в Хилендарските листове ( ). Знакът за ъı има съставки ь и ı. Липсват ѥ и ѩ. Освен титлите като надреден знак се използува точка, най-често над е и ѧ след гласна или в началото на думата, порядко над и. Това позиционно разпределение на точките води до предположение, че с тях се е означавала може би йотацията на тези гласни. Наличието на ы вместо ъı в паметника се разглежда от Лавров като свидетелство за ранното въвеждане на това начертание в старобълг. правопис.

 

Във фонетиката З.л. се характеризират със строго последователна употреба на носовките и еровете на етимологичните им места. Обликът на морфологичните форми е архаичен, но във флексията на прилагателните се забелязват по-нови особености — формите на сложното склонение са неконтрахирани, но се наблюдават случаи на асимилация (старѣишоуоумоу, небескааго).

 

Зографски листове, XI в.

 

Флексията на господь следва в род. пад. о-основи, но в мест. пад. запазва старото окончание -и. При глаголните форми има един случай на форма за 3 л. сег. вр. без окончание -тъ : събѫде. З.л. съдържат редица думи, които не са засвидетелствувани в другите старобълг. паметници: благоиспытаниѥ, бьдрьливъ, въведениѥ, въздрастениѥ, лѣгальница, мъногышти, несътворениѥ, приваждати, обликовaти сѧ, ошьстиѥ, похоулı-ати, прозорьливъ, съвъздрьжникъ, оуı-ашнı-ати. Според наблюденията и сравненията на Лавров (вж. увода, с. 10, и индекса в изданието от 1926) значителна част от тях свързват З.л. с текстовете от Симеоновата епоха и с по-късната преславска традиция (Изборника от 1073, Шестоднева, Златоструя, Пандектите на Антиох, Пандектите на Никон,

 

 

730

 

преводи на Кирил Ерусалимски и Григорий Богослов и др.).

 

 

            Лит.:

·       Lavrov P. Les Feuillets du Zograph. — RES, 6, 1926, p. 5—23;

·       Dоlobko M. La langue des Feuillets du Zograph. — RES, 6, 1926, p. 24—38;

·       Lavrov P., Vaillant. Les Règles du Saint-Basil en vieux slave: Les Feuillets du Zograph. — RES, 10, 1930. p. 5—35;

·       Miklas H. Ein Beitrag zu den slavischen Handschriften auf dem Athos. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 65—76;

·       Mинчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, с. 39—45.

 

Ангелина Минчева

 

 

    (13). ЗОГРАФСКИ МАНАСТИР „СВЕТИ ГЕОРГИ”, манастир „Зограф“ — един от най-големите бълг. духовни и културни центрове на Балканите през епохата на Средновековието и османското владичество. Разположен в северозападната част на Атонския п-в (Света гора; вж. Атон). Възниква вероятно през втората половина на X в. (най-ранният запазен документ, в който се споменава името му, е един продавателен акт на грц. език със слав. букви от 980 с подписа на йеромонах Макарий, игумен зографски). З.м. „С. Г.” се развива в духа на виз.-слав. православие и играе важна роля във виз.-слав, литературни връзки. Запазвайки почти неизменно бълг. си характер, се изявява като един от най-значителните и влиятелни бълг. книжовни центрове.

 

Поради все още слабото проучване на старите извори сведенията за ранната история на манастира са оскъдни. Според сводната грамота, запазена в препис от XIV в., която дава сведения за старите атонски манастири, З.м. „С. Г.“ е основан в края на IX или в началото на X в. от тримата братя славяни Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид. Според Зографската грамота от 1342 манастирът е основан през 919. Той се свързва здраво в духовно и културно отношение с бълг земи по време на стабилизацията на Втората бълг. държава при цар Иван Асен II (1218—1241). На 10 окт. 1275, по време на унията между Западната и Източната църква, обявявайки се в опозиция на униатската политика, манастирът е нападнат и ограбен от лат. нашественици, а църквата и кулата му са опожарени. По време на нападението загиват 27 души (монаси и светски лица) и са унищожени над 100 ръкописа и ценна църковна утвар. Въпреки понесения тежък удар, в края на XIII и особено през XIV в. манастирът бързо се възстановява и укрепва, ползувайки се с щедрата материална и морална подкрепа на виз. и бълг. владетели. Още през 1289 виз. имп. Андроник II Палеолог (1282—1328) потвърждава с хрисовул всички стари права и владения на „Зограф“, а през 1325 и 1327 по молба на бълг. цар Михаил III Шишман (1322—1330) утвърждава владенията на манастира в областта на р. Струма. В 1342 чрез Зографската грамота, издадена със съгласието на виз. имп. Йоан V Палеолог (1341—1391), цар Иван-Александър (1331—1371) подарява на манастира с. Хантак в долината на р. Долна Струма. При царуването на Иван-Александър и на Иван Шишман (1371—1393) връзките на З.м. „С. Г.“ с бълг. земи и особено със столицата Търново нарастват и се оживяват. В него прекарва известно време като монах бъдещият търновски патриарх Теодосий. По време на престоя си на Света гора, вероятно между 1365—1370, в кулата Селина, близо до „Зограф“, пребивава и последният търновски патриарх Евтимий. През втората половина на XIV в. манастирът е един от проводниците на идеите на исихазма и на новите книжовно-реформаторски тенденции в Б-я. Здравите връзки между З.м. „С. Г.“ и Търновския книжовен център обясняват факта, че в края на XIV и началото на XV в. в манастира попадат редица ръкописи от Евтимиеви житийни и литургически съчинения — известният Зографски сборник от края на XIV в. и няколко преписа от Евтимиевия служебник.

 

Османското нашествие на Балк. п-в и унищожаването на Втората бълг. държава се отразяват неблагоприятно

 

 

731

 

и върху З.м. „С.Г.“, но той успява да запази бълг. си облик като религиозно и културно-просветно средище. През XV в. той е подкрепян материално от молдо-влахийски войводи и боляри. Молдавският войвода Александър Добрия (1401—1432) поема задължение да предоставя на манастира годишна помощ в размер на 500 аспри. Особено щедра подкрепа на манастира оказва молдавският войвода Стефан III Велики (1457—1504). През XVI и XVII в. молдавското влияние се запазва. През втората половина на XVII в. манастирът получава като дар от молдавските войводи и ктитори Добровецкия и Киприановия манастир в Бесарабия, което допринася значително за неговото материално укрепване. През XVII в. отново се активизират връзките на З.м, „С.Г.“ с бълг. земи. В началото на века тук работи известният бълг. книжовник и зограф Пимен Зографски, обновител на много манастири и църкви в Б-я. Засилва се и книжовният обмен с бълг. книжовни центрове — Черепишкия манастир, Етрополския манастир, Рилския манастир, Карлово, Дряново и др. Развиват се и се задълбочават и връзките с Русия. В 1696 със специална грамота руският имп. Петър I (1682—1725) потвърждава правото на зографските монаси да посещават Москва на всеки 5 г. за събиране на помощи. През XVIII—XIX в. „Зограф“ става един от центровете на Бълг. национално възраждане. Тук през 1762 Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарска“, чиято чернова и до днес се пази в библиотеката на манастира. По същото време в манастира възниква и друго историографско съчинение — т.нар. Зографска българска история. Тук работят бълг. възрожденски дейци Неофит Хилендарски-Бозвели, Иларион Макариополски и др. В резултат на възрожденските културно-истор. процеси З.м. „С.Г.“ се свързва здраво с бълг. земи. През 1764 с даренията на хаджи Вълчо от Банско е издигната зографската църква „Св. Богородица“, изографисана от българина Никифор; през 1801 е построен с манастирски средства новият съборен храм „Св. Георги“. През 1797 манастирът пострадва тежко от земетресения, а по-късно и от турците по време на Гръцкото националноосвободително въстание 1821—1829. До Освобождението 1878, макар че постепенно губи значението си на книжовен център, „Зограф“ участвува активно в бълг. културно-просветно движение.

 

Новите обществено-политически и културни условия през XX в. променят значително облика на З.м. „С.Г.“. Особено неблагоприятно се отразяват двете световни войни, след които монашеското братство намалява значително. Независимо от това днес манастирът запазва своето значение като паметник на славяно-виз. материална и духовна култура на п-в Атон. Особен интерес представляват неговата архитектура, църковна утвар, фрески, икони, епиграфски надписи. Най-голяма стойност за славистиката има богатата сбирка на манастира от слав. и чуждоезични ръкописи, документи, старопечатни книги и бълг. възрожденска периодика.

 

Научният интерес към слав. ръкописи в „Зограф“ датира откъм средата на XIX в. Първите сведения за зографските книжовни паметници дава В. И. Григорович, който посещава манастира по време на своето научно пътешествие на Балканите през 1844—1845. Специално внимание Григорович отделя на глаголическото Зографско евангелие. През 1852 нова научна експедиция в „Зограф“ предприема българинът К. Д. Петкович. Една година по-късно той съобщава, че е подготвил пълен опис на зографските ръкописи, но този труд остава непубликуван и съдбата му не е известна. През втората половина на XIX в. слав. ръкописи в манастира са проучвани главно от руски учени: П. И. Севастианов, архимандрит Порфирий Успенски, архимандрит Леонид и др. В 1860 бълг. монашеско братство изпраща по Севастианов Зографското евангелие в дар на руския имп. Александър II (1855-1881).

 

 

732

 

Преди това и Григорович отнася от „Зограф“ няколко ценни слав. ръкописа — Добриановия миней от XIII в., част от Драгановия миней от XIII в. и др. Фрагменти от редица слав. ръкописи изнася и Порфирий Успенски. Особени заслуги за проучването на манастира и на неговата библиотека има архимандрит Леонид, който публикува първия истор. очерк за него (1867), където дава и кратък обзор на по-важните слав. ръкописи. През 1875 в статията си „Славяно-сербские книгохранилища на Афонской горе“ той привежда редица бележки за Драгановия миней. В края на XIX в. в З.м. „С. Г.“ работят П. А, Сирку и П. А. Лавров, през 1900 — Ст. Аргиров.

 

И през XX в. „Зограф“ е обект на внимание главно от страна на бълг. и руската славистика. В 1903 А. П. Стоилов съставя първия кратък каталог на неговата ръкописна сбирка — „Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир“. През 1906 Лавров открива в манастира старобълг. кирилски Зографски листове от XI в. По-нататъшното проучване на слав. ръкописи в „Зограф“ е свързано с научните пътувания на Й. Иванов, резултатите от които са събрани главно в книгата му „Български старини из Македония“ (С., 1908, 2 изд. 1931, 3 изд. 1970). Научните изследвания на Й. Иванов в манастира са ознаменувани с две първостепенни по важност открития: той намира най-старото слав. житие на Наум Охридски от X в. (в препис от XV в.) и установява първообраза на Паисиевата „История славянобългарска“ (Зографската чернова). В труда са обнародвани въз основа на зографски ръкописи редица важни средновековни съчинения — службите на Кирил Философ, на Методий, на Иван Рилски, на бълг. цар Петър I (927—970), на Петка Търновска, Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан и др. От Зографския сборник от края на XIV в. Й. Иванов публикува (изцяло или в извадки) Похвалното слово за Михаил и Гавриил от Климент Охридски и Евтимиевите жития на Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Петка Търновска. В книгата са обнародвани и някои по-късни паметници — Зографският поменик и Зографската българска история от XVIII в. Публикувани са и множество важни истор. приписки и бележки, извлечени от зографски ръкописи.

 

През 1907 руският славист Г. А. Илински съставя първия по-цялостен каталог на слав. ръкописи (184 номера) в манастира. Главен недостатък на този каталог са краткостта на данните и сериозните неточности в датировката на паметниците. В периода между двете световни войни проучването на ръкописите в „Зограф“ продължава главно от страна на бълг. учени — Ст. Романски, П. Динеков, Ив. Дуйчев, М. Ковачев, В. Бешевлиев и др., но с оглед на по-частни проблеми. Сравнително по-богат археографски материал съдържа книгата на М. Ковачев „Зограф. Изследвания и документи“, издадена през 1942. В нея обаче са публикувани само Зографският епархиален поменик от 1792 и част от кореспонденцията на манастира от епохата на Възраждането. Проучването на слав. ръкописна сбирка на З.м. „С.Г.“ се активизира през 60-те и 70-те г. на XX в., предимно от страна на бълг. и грц. изследователи. През 1978 и 1979 бе организирана съвместна българо-грц. научна експедиция за съставяне на пълен опис на слав. ръкописи в манастира, по време на която Ст. Кожухаров откри произведение на Наум Охридски — Канон за апостол Андрей.

 

Днес слав. ръкописна колекция на „Зограф“ обхваща около 320 паметника от XI до XX в. Най-старият ръкопис са Зографските листове от XI в. Към XII—XIII в. се отнася един много ценен изборен апостол от бълг. произход. Между ръкописите от XIII в. са Драгановият миней и Радомировият псалтир. Значителен е броят на паметниците от XIV в., някои от които са от първостепенна важност — Лалоевият апостол от 1359, Сборникът със слова и

 

 

733

 

поучения на Василий Велики от 1368, Зографският сборник от края на века и няколко преписа от Служебника на патриарх Евтимий. Ръкописите от епохата на османското робство са от бълг., сръбските, влахо-молдавските книжовни центрове. От XVII и XVIII в. са запазени и ръкописи от руска редакция. Значителна част от паметниците от XVI—XVII в. са свързани с големите бълг. книжовни центрове — Рилския манастир, Етрополския манастир, Карлово и др. Голям е броят на ръкописите от XVIII в. — Зографската чернова на Паисиевата „История славянобългарска“ от 1762, Сборникът на монаха Яков от 1785 (включващ известното Сказание за Света гора), Зографската българска история, Зографският епархиален поменик от 1792 и др. Обликът на зографската ръкописна сбирка се дооформя от една група псалтикийни сборници от XVIII—XIX в., важни за историята на бълг. музикална култура през Възраждането.

 

Запазените днес слав. ръкописи в „Зограф“ не дават пълна представа за някогашното богатство на неговата библиотека. Голяма част от ръкописните паметници са унищожени през Средновековието и епохата на робството (по време на латинското нападение през 1275, на Гръцкото въстание от 1821—1829 и др.). Много от тях са изнесени от манастира от учени и колекционери, трети са попаднали в други книгохранилища в резултат на културно-миграционни процеси. Въпреки наличието на множество научни приноси, цялостното разкриване и проучване на зографското ръкописно наследство, както и издаването на най-ценните книжовни паметници представляват важна бъдеща задача за славистиката.

 

 

            Лит.:

·       Петкович К. Зограф, българска обител на Света гора. — Цариградски вестник, 3, 1853, бр. 122, 23 май 1853;

·       Дмитриев-Петкович К. П. Обзор Афонских древностей. — Приложение к VI-му тому Записок Императорской академии наук, 4, 1865, 69 с.;

·       Леонид архим. Историческое обозрение афонских славянских обителей: болгарской — Зографа, русской — Русика, сербской — Хилендаря. Херсон, 1867, с. 1—93;

·       Бодянский О. М. Акт Зографского монастыря на Афоне 980—981 года. — ЧОИДР, 1873, 3, с. 1—10;

·       Леонид архим. Славяно-сербские книгохранилища на Афонской горе. — ЧОИДР, 1875, 1, с. 52—88;

·       Григорович В. И. Очерк путешествия по Европейской Турции. М., 1877, с. 8—88;

·       Викторов А. Е. Собрание рукописей И. Григоровича. М., 1879;

·       Отчет Императорской публичной библиотеки за 1 883 г. СПб., 1885, с. 50—51;

·       Мочульский В. Н. Описание рукописей В. И. Григоровича. — Летопись Историко-филологического общества при Императорском Новороссийском университете, 1, 1890, с. 53—133;

·       Сырку П. А. К истории исправления книг в Болгарии в XIV в. 1. СПб., с. 24—46, 55—60, 101—104, 132—135, 142—143, 415;

·       Лавров П. А. Записка о путешествии по славянским землям. — ИИАН, 3, 1895, 3, с. XXXVIII—XLIII;

·       Gelzer Н. Sechs Urkunden des Georgsklosters Zografu. — BZ, 12, 1903, p. 498—532;

·       Лихачев H. Рукопись, принадлежавшая патриарху Феодосию Тырновскому. — ИОРЯС, 10, 1905, 4, с. 312—319;

·       Regel W., Е. Kurtz, В. Korablev. Actes de Zographou. — Приложение к BBp, 13, 1907, 1, с. 1—213;

·       Аргиров Ст. Из находките ми в светогорските манастири Хилендар и Зограф. — ПСп, 68, 1908, с. 219—238;

·       Ильинский Г. А. Значение Афона в истории славянской письменности.—ЖМНП, 18, 1908, 11, с. 18—36;

·       Ильинский Г. А. Рукописи Зографского монастыря на Афоне. — ИРАИК, 13, 1908, с. 253—276;

·       Ильинский Г. А. Грамоты болгарских царей. М., 1911, с. 8, 21—23;

·       Иванов Й. История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием йеромонахом в лето 1762. С., 1914, с. I—LXVI;

·       Цветинов Г. Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк. С., 1918, 74 с.;

·       Гълъбов Г. Света гора. Българската света обител Зограф., 1930, 128 с;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 233—263 (фотот. изд. С., 1970);

·       Захариев В. Орнаменталната украса на Радомировия псалтир от библиотеката на Зографския манастир. — Родина, 2, 1939, 2, 154—158;

·       Ковачев М. Зограф. Изследвания и документи. 1. С., 1942, 414 с.;

·       Ковачев М. Български ктитори в Света ropa. С., 1943, 176 с.;

·       Динеков П. Житието на Пимен Зографски. — ИИЛ, 2, 1954, с. 233—248;

·       Болутов Д. Български исторически паметници на Атон. С., 1961, 180 с.;

·       Дуйчев Ив. Центры византийско-славянского общения и сотрудничества.—ТОДРЛ, 19, 1963, с. 107—129;

·       Dujčеv I. Le Mont Athos et les Slaves au Moyen âge. — In: Le Millénaire du Mont Athos. 963—1963. Études et Mélanges. 2. Venezia, 1964, p. 121—144;

·       Dujčev I. Chilandar et Zographou au Moyen âge. — B: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 21—30;

 

 

734

 

·       Ковачев М. Българско монашество в Атон. С., 1967, 125 с.;

·       Иванова Кл. Зографският сборник, паметник от края на XIV век. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 105—147;

·       Божков Ат. Художественото наследство на манастира Зограф. — Изкуство, 20, 1970, 6, с. 15—23; 9—10, с. 42—51;

·       Miklas Н. Ein Beitrag zu den slavischen Handschriften auf dem Athos. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 65—75;

·       Tachiaos A. E. Mount Athos and the Slavic Literatures. — Cyrillomethodianum, 4, 1977, p. 1—35;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 33, 34, 62—70, 111, 118, 126, 188—190.

 

Божидар Райков

 

 

    (14). ЗОГРАФСКО ЕВАНГЕЛИЕ — един от най-старите старобълг. паметници, които са оцелели до наши дни. Написано е върху пергамент с глаголица навярно към края на X в. или през първата половина на XI в. Наречено е по името на Зографския манастир в Света гора, чието притежание е било. През 40-те г. на XIX в. за съществуването му са знаели Неофит Возвели, А. Миханович (австрийски консул в Цариград, който през 1843 посещава Света гора) и В. И. Григорович, който през 1844 също е бил в Света гора и чрез Неофит Возвели се е мъчил да вземе и да отнесе със себе си ръкописа. През 1860 бълг. монашеско братство връчва паметника на П. И. Севастианов като дар за руския имп. Александър II (1855—1881). Евангелието е било предадено в Императорската публична библиотека в Санкт Петербург (дн. Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград), където се намира и сега (сигнатура: глаг. 1).

 

Първоначално З.е. съдържало пълния текст на четиримата евангелисти. Писано е с две мастила. Едното е тъмно, с кафеникав оттенък, а другото е светлокеремидено. С тъмно мастило са написани евангелският текст и съдържанието на евангелието от Лука (заглавията на Амониевите глави от Лука пред евангелието от Лука). С червено мастило са написани заглавията на всички Амониеви глави вътре в текста (заглавията са поместени в горното и долното поле на страниците). В самия евангелски текст с червено мастило са написани и първите няколко думи от началото на всяка Амониева глава, а също и всяка първа буква от главите по Евсевиевия канон. Евсевиевият канон (указанията за успоредните места в евангелския текст) е поместен в лявото поле на страниците. Имената на евангелистите и означенията на главите са с тъмно мастило, а означенията за канона са по правило с червено мастило. Вероятно в началото на З.е. са били поместени и таблиците на Евсеевия канон.

 

В сегашния си вид З.е. съдържа текста на четиримата евангелисти — от Матей 3:11 до края на Йоан. Началото и отделни вътрешни листове на ръкописа са изгубени. От първоначалния старобълг. текст са оцелели 272 л. Липсват Мт 1—3:10, 9:12 21, Мр 3:30—4:11, 16:14—20. Лк 4:5—27, 13:28—14:2, 24:30—44, Йоан 3:12—35, 17:12—24, 20:3—27. От текста на Матей много отдавна (още в края на XI в. или в на чалото на XII в.) е изчезнала една цяла тетрада (от гл. 16:19 до 24:20). Този текст е бил допълнен към началото на XII в. от по-нов глаголически преписвач, който е използувал за писане пергамента на друго, по-старо глаголическо евангелие. Ето защо вмъкнатата тетрада на З.е. е палимпсест — под по-новия глаголически текст личат отделни глаголически букви от по-старо четириевангелие, което е било изтрито, за да се запише попълващият текст. Той съдържа Мт 16:19—17:5 и 17:23—24:20, т.е. и във вмъкнатата част има изпаднал лист. С други думи, З.е. съдържа три глаголически и един кирилски текст. Единият глаголически текст е основният (272 л.), другият глаголически текст (16 л.) се намира във вмъкнатата тетрада, а третият глаголически текст, който едва се вижда е невъоръжено око, се намира в палимпсестовите листове на вмъкнатата тетрада (засега са разчетени, и то не изцяло, само 6 от всичко 30 палимпсестови страници; разчетените откъси са част от четириевангелие — Мт 18—24.

 

 

735

 

След глаголическия евангелски текст в края на паметника през XIII в. е бил добавен кирилски синаксар (16 л.).

 

През среднобълг. епоха първоначалният текст на З.е. е бил преправян и допълван от множество по-късни глаголически и кирилски редактори. Глаголическите приписки се отнасят най-вече към евангелските откъси, които са се чели на големите църковни празници (Рождество Христово, Благовещение, Възкресение). Две кирилски приписки на л. 83б и л. 224б съдържат бълг. народни имена от втората половина на XII в. или началото на XIII в. Най-много преправки произхождат от неизвестен кирилски редактор от XIII в., който е сверил глаголическия текст с някакво друго виз. или среднобълг. евангелие и е запълнил пропуските на първия преписвач. Друг по-нов кирилски преписвач от XIII в., който нарича себе си Іѡанъ грѣшны иереи (кирилска приписка на л. 288), е нанесъл с червено мастило по полетата на ръкописа евангелските глави (по Евсевий) и е отбелязал празниците, на която се четат евангелските откъси от отделните страници.

 

Украсата на по-стария текст се състои от три заставки и три главни букви в началото на евангелията от Марко, Лука и Йоан (л. 84, л. 131, л. 225). В началото на по-новия кирилски синаксар също има отделна заставка. На л. 43б от вмъкнатата част преписвачът е нарисувал портретите на апостолите Петър и Павел, в долното поле на л. 46б е изобразено блюдо с отсечената глава на Йоан Кръстител. Нал. 83б се намира образът на свещеника Захарий (бащата на Йоан Кръстител) заедно с още една фигура, навярно женска, която вероятно е Елисавета, майката на Йоан Кръстител. Старата подвързия на паметника не е запазена. През XIX в. З.е. е било отново подвързано и пергаментът е бил подрязан, тъй че е пропаднала част от текста на йерея Йоан, който през XIII в. е отбелязал с червени букви евангелските глави (по Евсевий) и съответните празници. Сегашната подвързия е от XIX в. с метална релефна обковка.

 

Зографско евангелие, X—XI в.

 

По своите палеографски особености З.е. се отнася към т.нар. обла (кръгла) глаголица. Малко по-ъглести (четвъртити) букви има само в допълващата част (л. 41—57 в сегашния ръкопис). Висящо е само писмото на заличения глаголически текст от палимпсестовата част. Външният вид на буквите в З.е. е най-сходен с външния вид на буквите в Асем. ев. Евангелският текст е написан със сравнително дребен почерк, но още по-дребен е почеркът на Евсеевия канон. А трите заставки (към евангелията на Марко, Лука и Йоан) са написани с по-едри букви, чието начертание не е толкова старинно, колкото на едрите букви в Клоц. сб. Главните букви са сравнително слабо уголемени, а някъде се отличават само по червеното мастило, с което са написани. Употребяват се предимно в началото на отделните глави (по Евсевий). Когато са в началото на реда, те обикновено са изнесени в лявото поле.

 

 

736

 

Св. Петър и Павел. Миниатюра в Зографското евангелие, X—XI в,

 

Покрай някои старинни правописни белези, напр. разделното писане на (оу), в З.е. има и по-нови правописни черти, напр. употребата на (ѧ) след съгласни и на (ѩ) след гласни. Във вмъкнатата част на З.е. има само два знака за носовки — вм. (ѫ) и (ѭ) и вм. (ѧ) и (ѩ). И в палимпсестовите откъси знаците за носовките са два — и . Почти без изключение в З.е. се употребява само (шт); () се среща само веднъж. Обратно, във вмъкнатата част и в палимпсестовите откъси се среща само (). Буквата (ι) се пише след точка и след гласна, буквата (ı) се употребява предимно след гласна, буквата (и) се среща след съгласна и в съкращението и҃с. Гласната ери се записва с (ъı), ако произлиза от праслав. *ū. Във формите на сложните прилагателни и причастия съчетанието (ъı) стои на мястото на праслав. редуцирано ери. При абревиатурите преобладава принципът да се съкращава само с началната и с крайната съгласна, а не принципът да се изпускат вътрешните гласни (напр. чк̅ъ, а не чл̅вкъ, д̅дъ, а не дв̅дъ, оц̅ь, а не от̅ць и т.н. (вж. Надредни знаци). В първите листове от З.е. се натъкваме на по-особен правопис: по-честа употреба на (ѕ), по-честа употреба на (и) след гласна, съкращение вм. (коньць), форма за м. р. ед. ч. ιжь вм. ιже.

 

Фонетичните особености на З.е. отразяват множество старинни черти на бълг. език. С право З.е. се смята за класически образец на старобълг. реч. Неговото проучване през втората половина на XIX в. е променило коренно представите за свойствата не само на старобълг. език, но и за късния праслав. език, особено за изговора на шушкавите съгласни, на меките и твърдите ерови гласни, на обикновеното и редуцираното ери, на мекото и твърдото сонантно р и л. Голяма част от правописните норми на З.е. са и норми на старобълг. език в съвременната научна практика (в граматиките, речниците, реконструираните текстове). Меките праслав. съгласни и съгласкови групи запазват палаталното си произношение, в паметника след ж, ч, ш, а също и след шт и жд, след ц и ѕ () се пише само ь. З. е. почти не познава изясняването на ъ и ь в силна позиция: о на мястото на ъ личи само в отделни думи, свързани със старите *u-основи (вин. пад. ед. ч. црьковъ, смоковьница), в някои окончания за м.р. пред енклитично показателно местоимение (напр. позорось от позоръ сь),

 

 

737

 

при отделни употреби на токмо (от тъкмо) покрай много по-честото тъкъмо и тъкмо. Малко са и случаите, в които ь в силна позиция се заменя с е. Слабите ерове изпадат сравнително рядко. Случаите, при които слабата ерова гласна изчезва, са в групата пьс (псахъ, псати, им. пад. пси вм. пьсахъ, пьсати им. пад. мн. ч. пьси), в групата пьт (птица вм. пьтица), в групата пьц (пци, пцѣте вм. пьци, пьцѣте), в групата мън (многъ, мнѣ, мноѫ вм. мъногъ, мънѣ, или мьнѣ, мъноѭ), в групата вьс (все, вси вм. вьсе, вьси), в групата дъв (два, двѣ, двѣма вм. дъва, дъвѣ или дьвѣ, дъвѣма или дьвѣма), в групата дьн (дни вм. дьни), в групата кът (кто, никто вм. къто, никъто). Но в редица случаи и тук слабите ерове са запазени. Напр. формата за твор. пад. ж.р. мъноѭ е по-честа от мноѭ, срещу 15 примера за тъкъмо има 14 примера за тъкмо (токмо). При отделни думи и форми (напр. при вьсе, вьса, вьси) случаите със запазен ер са по-чести във втората част на паметника (в евангелията от Лука и Йоан). В други форми пък преобладават случаите с изпаднал ер, напр. мнѣ се среща по-често от мънѣ или мьнѣ. В З. е. е широко застъпен и т. нар. преглас на еровете. Малкият ер пред сричка, която съдържа твърда (задна) гласна, се заменя с ъ. Големият ер пред сричка, която съдържа мека (предна) гласна се заменя с ъ. Вж. напр. бърати вм. бьрати, дърати вм. дьрати, бъдѣти вм. бьдѣти, а от друга страна вьнѣ вм. вънѣ, дьвѣ вм. дъвѣ, мьнѣ вм. мънѣ. В З.е. обаче не се срещат прегласи на ъ и ь пред меките сонори л и н. В много случаи съгласната м влияе лабиализиращо върху малкия ер и го превръща в твърда (задна) гласна. Вж. напр. тъма вм. тьма, възъмѫ вм. възьмѫ, сънъмиште вм. съньмиште. Запазените силни и слаби ерове, в случай че не са прегласени, се употребяват на етимологичните си места. В паметника е прокарана доста последователно и разликата между твърдо и меко сонантно р. Вж. напр. гръдъ, гръдъ-ıни, гръло (в кагръличишть), но врьхъ, дрьжати, жрьтва, зрьно, мрьтвъ, прьвъ, трьпѣти, чрьта. След лабиални съгласни в отделни примери се пази и мекото сонантно л: влькъ, мльчати. В този смисъл 3. е. е образец за старобълг. етимологичен правопис.

 

Сред морфологичните особености на паметника се срещат по-нови черти. По-ограничена употреба в сравнение с Мар. ев. имат: 1) формите на първи сигматичен аорист със запазена сигма (3 л. мн.ч. — рас-пѧса, на-чѧсѧ), които в З. е. понякога се заменят с форми на първи сигматичен аорист с променена сигма (пропѧшѧ, начѧшѧ); 2) формите на първи сигматичен аорист с удължаване на коренната гласна (2 л. мн. ч. — рѣсте, 3 л. мн. ч. — рѣшѧ), които понякога се заменят с форми на втори сигматичен аорист (рекосте, рекоша); 3) формите на простия аорист (3 л. мн.ч. — идѫ), които често се заменят с форми на втори сигматичен аорист (идошѧ). Отпаднали са и няколко супинни форми, които са заменени с инфинитиви. При някои от подразделенията на съгласковото склонение в ед.ч. са се наложили завършеците на имената от *i-основи.

 

Много от по-новите фонетични и морфологични черти преобладават в първата част на паметника (в евангелията на Матей и Марко), а най-старинни езикови белези съдържа евангелието на Йоан. Това ясно се вижда от следните особености: 1) формите все, вси, всѧ, всѣ са типични за евангелията на Матей и Марко, в евангелието на Лука за изпадналия малък ер свидетелствува

 

 

738

 

паерчикът (в’се, в’си, в’сѧ, в’сѣ), в евангелието на Йоан малкият ер по правило се пази (вьсе, вьси, весѧ, вьсѣ). 2) Повече ерови прегласи има в първата част на З. е. (Матей и Марко). 3) Примери за епентетично л се срещат по-често във втората част (Лука и Йоан). 4) Формите със запазена начална йотация (ю, юже, ѣвити вм. оу, оуже, авити) са характерни предимно за евангелието на Йоан. 5). В евангелието на Йоан се срещат повече неконтрахирани форми за сложните прилагателни и причастия в род.вин. и дат. пад. ед.ч. (-аего, -оуемоу), докато у останалите трима евангелисти по-чести са формите на асимилация и контракция (-аго, -ааго, -оумоу); 6) Аористни форми за 3 л. мн. ч. със запазена сигма (ѩсѧ) се срещат в евангелието на Марко, Лука и Йоан, вместо тях в евангелието на Матей се употребяват форми с променена сигма (ѩшѧ). 7) Формите за втори сигматичен аорист с окончания -охъ, -охомъ, -ошѧ преобладават в евангелията на Матей и Марко.

 

Има обаче старинни езикови черти, които са по-изявени в първата част на З.е. Напр. формите за им. пад. ед.ч. м.р. на сложните прилагателни със завършек ъι (знак за редуцирано ери) се срещат най-често в евангелията на Матей (79%) и Марко (59%) и много по-рядко — на Лука (7%) и Йоан (1%). Някои фонетични промени пък са засвидетелствувани с повече примери в началото и в края на паметника. Напр. малкият ер пред мека гласна се заменя по-често с и у Матей и Йоан. Контрахираните окончания за мин. несв. време (-аше, -ахѫ) са по-характерни пак за Матей и Йоан, у Марко и Лука се наблюдават повече неконтрахирани окончания (-ааше, -аахѫ). А неконтрахираното окончание за минало причастие, м. и ср.р. ед.ч. на сложните прилагателни и причастия (-ѣсмъ) се среща у Марко и Лука, у Йоан се среща контрахираният завършек -ѣмь.

 

Във вмъкнатата част на З.е. (л. 41—57) се наблюдават по-съществени езикови промени. Текстът е едноеров, в него е употребен само знакът (ъ). Поради затвърдяването на меките съгласни (ѭ) и (ѫ) са се изравнили по гласеж, вследствие на което се употребява само знакът .

 

В текста почти няма примери за изясняване на еровете в силна позиция и на мястото на ь в силна позиция по правило стои ъ: дънъ, въсъ, длъжънъ или дьнь, вьсь, длъжьнъ или день, весь, длъженъ. Групата сц е заменена със ст, напр. земстıи, моръстѣи, истѣлити вм. земьсции, морьсцѣи, исцѣлити. Африкатата ѕ, получена при втора и трета палатализация, е запазена: полъѕа, пѣнѧѕъ, стѧѕати, ноѕѣ, въвръѕи. Тук e засвидетелствуван неколкократно един от най-старите примери за ерова епентеза: седъмъ вм. седмь.

 

Разчетените палимпсестови откъси (Мт 18:3—9, 20:27—34, 21:1—2, 11—25, 24:6—13) са много интересни в езиково отношение. Голяма част от некраесловните слаби ерове са изпаднали: вниде вм. въниде, встанетъ вм. въстанетъ, к немоу вм. къ немоу, чли вм. чьли, конца вм. коньца, взгласи вм. възгласи, створите вм. сътворите. Има и изпаднали ерове в силна позиция: младѣнчь вм. младѣньчь, жрчскъ-ı вм. жьрьчьскъ-ı. В паметника е употребен само един знак за малка носовка, но не онова първоначално и единствено глаголическо начертание , което е известно от Киевските листове, Охридските листове и Син. пс., а буквата , която се употребява като знак за малка носовка след съгласни в З.е., Мар. ев. и Асем. ев. Това е нова правописна черта в Зографския палимпсест, която не се наблюдава в останалите старобълг. паметници.

 

 

739

 

Липсват и примери за знака (ѭ). Вместо него стои (ѫ): коѫ вм. коѭ, властиѫ вм. властиѭ, глѫтъ вм. гл̅ѭтъ, творѫ вм. творѭ. Тази правописна черта свидетелствува, че старите меки съгласни са станали твърди и че между две съгласни йотацията е изчезнала (срв. вмъкнатата част на З.е.). В окончанието за 3 л. ед.ч. сег. време -тъ ерът често липсва, а т се надписва над предходната буква: ес^т вм. есть, бѫде^т вм. бѫдетъ, послоужи  вм. послоужитъ. Навярно този правопис отразява бълг. говор, в който окончанието -тъ за 3 л. ед.ч. сег. време е изчезнало. В лексикално отношение Зографският палимпсест съдържа следи от втората или цар Симеоновата редакция на старобълг. богослужебни книги. Грц. заемка архиереи е заменена със старѣишинъ-ı жьрьчьскыѧ, скрьбь е заменено с печаль, тъкъмо е заменено с нъ тъкмо.

 

Като основен старобълг. паметник З.е. е било проучвано многократно. Първото описание е било направено от В. И. Григорович („Очерк путешествия по Европейской Турции“. М., 1877, с. 58—61). Още през 1856 И. И. Срезневски издава части от него (Йоан: 1:1 — 17, Мр 1:1—8, 16:1—8) в кирилска транслитерация по препис, който му е бил доставен от българина К. Петкович. През 1857, докато се е намирало в Света гора, З.е. е фотографирано от П. И. Севастианов. По снимките на Севастианов през 1859 В. Ханка издава с глаголически букви текста от л. 626—63, 666—67 (Мт 25:29—40; 26:34—35). През 1863, когато ръкописът е вече в Санкт Петербург, Срезневски издава наново отделни откъси с глаголически и кирилски букви. През 1879 целият текст на З.е. (без синаксара и палимпсестовите части) е отпечатан в кирилска транслитерация от В. Ягич в образцово за времето си издание, което е запазило високите си научни качества и до днес. Отделни пропуски и грешки в изданието на Ягич посочва Н. К. Грунски, стотици допълнения и поправки публикува в специална студия през 1961 Л. Мошински. През 1971 са отпечатани и разчетените откъси от палимпсестовата част на паметника. Снимки от паметника през различно време и на различни места публикуват В. Ягич (литографско копие), Л. Гайтлер, Н.К. Грунски, Н. М. Карински, И. Огиенко, П. А. Лавров, Мошински и др.

 

Ръкописът е изследван многократно. С отделни езикови (главно фонетични) особености се занимава през 1876 Ягич. Съотношението между различните типове аорист в З.е. е разгледано от О. Видеман. В редица свои студии през 20-те г. Н. Ван Вейк си поставя за цел да докаже, че във втората част на текста (у Лука и особено у Йоан) има по-древни езикови черти, отколкото у Матей и Марко. С част от изводите на Ван Вейк не е съгласен Й. Курц, който прави критична оценка на извършеното преди него и изнася нови факти и подробности. По-друга насока имат изследванията на Мошински през 60-те г. Авторът се стреми да открие в ръкописа типично апракосевангелска част, която от езиково гледище е по-стара, и типично четириевангелска част, която от езиково гледище е по-нова. Мошински замисля и цялостно, най-подробно езиково изследване на З.е., от което досега е обнародвана само първата част. Работите на Ван Вейк, Курц и Мошински съдържат подробни и добре систематизирани статистически сведения във връзка със засегнатите езикови въпроси. Палеографските особености на З.е. в сравнение с другите старобълг. глаголически ръкописи се посочват в общите ръководства по глаголическа палеография на Ягич и Й. Вайс. Най-главните езикови особености на З.е. се изтъкват в граматиките на Ван Вейк (фонетика) и П. Дилс (графика и морфология). Лексикалните особености могат да се проследят по разночетенията, които Ягич прилага към изданието на Мар. ев.

 

 

740

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. СПб., 1852, 86 с.;

·       Срезневский И, И. Известие о глаголическом четвероевангелии Зографского монастыря. — ИИ АН по ОРЯС, 4, 1855—1856, с. 369—377;

·       Ганка В. Начала священного языка славян. Прага, 1859, 48 с.;

·       Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. — Известия императорского археологического общества, 4, 1863, 2, с. 93—119;

·       Срезневский И. И. Календарные приписки кириллицей в глаголических рукописях. 2. Из Зографского евангелия. — В: Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1875 (СОРЯС, 1, 1867, 6, с. 69—76);

·       Jagić V. Studien über das altslovenisch-glagolitische Zographos-Evangelium. — ASPh, 1, 1876, p. 1—55; 2,1877, p. 201—269;

·       Leskien A. Zograph. Evang. Marc. 1. 6. — ASPh, 2, 1877, p. 191—192;

·       Jagić V. Quattuor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berolini, 1879, 224 p. (фотот. изд. Graz, 1954);

·       Geitler L. Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, 213 p.;

·       Wiedemann O. Beiträge zur altbulgarischen Konjugation. St. Petersburg, 1886, 157 p.;

·       Каринский Н. Хрестоматия по древнецерковно-славянскому и русскому языкам. 1. Древнейшие памятники. СПб., 1904, 229 с.;

·       Грунский Н. К Зографскому евангелию. — СОРЯС, 83, 1907, 3, с. 1—51;

·       Leskien А. Die Vokale Ъ, b in den Codices Zographensis und Marianus. — ASPh, 27, 1905, p. 321—349;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3., СПб., 1911, с. 51—262;

·       Van Wijk N. O prototypie cerkiewnoslowiańskiego Codex Zographensis. — RS, 9, 1921, p. 1—14;

·       Ван Вeйк Н. Еще раз о Зографском четвероевангелии. — Slavia, 1, 1922, р. 215—218;

·       Kurz J. Několik poznámek k staroslovanskému čtveroevangeliu Zografskému. — LF, 50, 1923,p. 229—232;

·       Van Wijk N. Zu den altbulgarischen Halbvokalen. 4. Der Umlaut der Halbvokale im Codex Zographensis. — ASPh, 39, 1925, p. 15—43;

·       Лавров П. Кирило та Методой в давньо-слов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 340—342;

·       Огіенко Ів. Пам’ятки старо-слов’янської мови X—XI віків. Варшава, 1929, 494 с.;

·       Kurz J. К Zografskému evangeliu. — Slavia, 9, 1930, p. 683—696; 11, 1932, p. 385—424;

·       Van Wijk N. Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. 1. Berlin und Leipzig, 1931, 256 p.;

·       Diels P. Altkirchenslavische Grammatik. 1. Heidelberg, 1932, p. 8;

·       Гранстрем E. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Ленинград, 1953, с. 77 (глаг. 1);

·       Moszyński L. Ze studiów nad rękopisem Kodeksu Zografskiego. Wrocław, 1961, 132 p.;

·       Moszyński L. Warstwy językowe w Kodeksie Zografskim. — Z polskich studiów slawistycznych, 2, 1963, 1, p. 237—265;

·       Добрев Ив. Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Codex Zographensis. — БЕ, 17, 1967, 2, с. 144—146;

·       Илчев П. Към първоначалното състояние на глаголическата графическа система. — ЕЛ, 24, 1969, 5, с. 29—39;

·       Gălăbov Iv. Onomastisches aus dem Zographensis. — In: Serta slavica in memoriam Aloisii Schmaus. München, 1971, p. 171—178;

·       Добрев Ив. Палимпсестовите части на Зографското евангелие. — ККФ 2, с. 157—164;

·       Добрев И в. Къде е писано Зографското евангелие и cтpaнcтвувaлo ли е то из западнославянски земи. — БЕ, 22, 1972, 6, с. 546—549;

·       Moszyński L. Język Kodeksu Zografskiego. 1. Wrocław, 1975, 287 p.;

·       Moszyński L. Kanony Euzebiusza w glagolskim rękopisie Kodeksu Zografskiego. — Slovo, 25—26, 1976, р. 77—119;

·       Загребин В. M. О происхождении современного оклада Зографского евангелия. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 1, с. 66—73.

 

Иван Добрев

 

 

    ЗОГРАФСКИ ПАЛИМПСЕСТ — вж. Зографско евангелие.

[Previous]

[Back to Index]