Кирило-методиевска енциклопедия, I

Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

__Г_

1. Г (П. Илчев, Б. Велчева) 471

2. Гайтлер, Леополд Вацлав (Geitler, L.V.) (18.X.1847–2.VI.1885) (П. Пенкова) 472

3. Гаудерик (Gaudericus) (неизв.–преди 897) (Хр. Кодов) 472

4. Генов, Минко (Минко Генов Дюлгеров) (5.VII.1880–8.IX.1950) (Ел. Томова) 473

5. Георги Амартол, Георги Монах (Γεώργιος ἁμαρτωλός – „Грешник”) (IX в.) (Ив. Дуйчев) 474

6. Георги Асикрит, Георги Полаша (Хр. Кодов) 476

7. Георги II (неизв.–861) (Т. Събев) 476

      - Георги Монах — вж. Георги Амартол

      - Георги Полаша — вж. Георги Асикрит

8. Георги Хировоск (Γεόργιος Χιροβόσκος) (вер. втор. пол. на VI в.) (К. Куев) 477

9. Георгиев, Владимир (3.II.1908) (В. Анастасов) 478

10. Георгиев, Емил (10/23.I.1910–1.V.1982) (К. Мечев) 480

11. Георгиев, Павел Петков (К. Тотев) (Т. IV. Допълнение, 644)

12. Герасимов, Тодор (31.III.1903–8.III.1974) (В. Найденова) 483

13. Герв (П. Илчев) 484

14. Герман I (втор. пол. на 30-те г. на VII в.–740) (Л. Грашева) 484

15. Германизми в старобългарски език (Ив. Добрев) 486

16. Гилфердинг, Александър Фьодорович (Гильфердинг, А.Ф.) (2/14.VII.1831–20.VI/2.VII.1872) (В. Велчев) 488

17. Гинцел, Йозеф Аугустин (Ginzel, J.A.) (1.V.1804–1.VI.1876) (Б. Иванчев) 490

18. Глаголица (П. Илчев) 491

19. Гнидовец, Франц (Gnidovec, Fr.) (29.III.1914) (Б. Иванчев) 509

20. Голубински, Евгений Евстигнеевич (Голубинский, Е.Е.) (28.II/12.III.1834–7/20.I.1912) (архим. Н. Костенечки) 509

21. Голямата базилика в Плиска (Ир. Щерева) 510

22. Горазд (IX в.) (А. Милтенова) 513

23. Горски, Александър Василевич (Горский, А.В.) (16/28.VIII.1812–11/23.X.1875) (Б. Райков) 514

24. Гошев, Иван (Ив. Г. Иванов) (8.IX.1886–26.X.1965) (Л. Грашева) 516

25. Грабар, Андрей Николаевич (Грабарь, А.Н., Grabar, A.) (26.VII.1896) (Л. Мавродинова) 519

26. Грабар, Бисерка (Grabar, B.) (2.VI.1932–28.VIII.1986) (Ст. Смядовски, Н. Иванова) (Т. IV. Допълнение, 647)

27. Граматики старобългарски (П. Илчев) 521

28. Граматически съчинения (Ив. Добрев) 530

29. Grande munus (велик дар) – енциклика (Т. Събев) 534

30. Гранстрем, Евгения Едуардовна (7.VII.1911) (Анг. Даскалова) 535

31. Графенауер, Иван (Grafenauer, I.) (7.III.1880–29.XII.1964) (Н. Гагова) (Т. IV. Допълнение, 650)

32. Графити (итал. graffiti) (Д. Овчаров) 536

33. Гривец, Франц (Grivec, Fran, Franz, František, Franciscus) (19.X.1878–26.VI.1963) (Хр. Кодов, Б. Иванчев) 538

34. Григорий Богослов (Назианзин, Назиански) (ок. 330–ок. 390) (Хр. Кодов) 541

35. Григорий I Велики, Григорий Диалог, Григорий Двоеслов (Gregorius magnus) (ок. 540–12.III.604) (Ст. Смядовски) (Т. IV. Допълнение, 652)

36. Григорий, презвитер (края на IX–X в.) (Л. Грашева) 543

37. Григорий VII (между 1015 и 1020–1085) (Ал. Милев) 545

38. Григорович, Виктор Иванович (30.IV/12.V.1815–19/31.XII.1876) (П. Бойчева) 546

39. Григоровичев лист (Ст. Смядовски) (Т. IV. Допълнение, 655)

      - Гримоалд Полимартийски — вж. Посолства на Рим в България

40. Гроб на Константин-Кирил Философ (В. Пандурски, Б. Иванчев) 548

41. Гроб на Методий (Г. Сотиров) 551

42. Грозданов, Цветан (5.III.1936) (Ел. Бакалова) (Т. IV. Допълнение, 657)

43. Грунски, Николай Кузмич (Грунский, Н.К.) (28.IX/10.X.1872–13.VIII.1951) (М. Пулева) 553

44. Гръцко влияние върху старобългарския език (П. Пенкова) 554

45. Грюнентал, Ото (Grünenthal O.) (7.VII.1880–V(VI?) 1945) (Р. Златанова) 562

46. Гудзий, Николай Калиникович (3.V.1887–29.X.1965) (М. Михайлов) 562

47. Гълъбов, Иван Петков (28.V.1918–13.XII.1978) (Р. Златанова) 563

48. Гюзелев, Васил (9.X.1936) (Ал. Тончев) 566

    (1). Г — четвъртата буква в двете старобълг. азбуки (в северносемитското писмо и в повечето от възхождащите към него по-късни графични системи знакът за г е на трето място; при старобълг. азбуки този ред е нарушен поради вмъкването на новосъздадения знак за б между буквите а и в). Нарича се глаголи или глаголъ (съществително име — „дума“, „слово“). Има различна числена стойност: в глаголицата — 4, в кирилицата — 3 (в нея буквата б няма числено значение).

Глаголическото начертание за г съдържа 2 асиметрично поставени петлици: горна лява и долна дясна, т. е. те са разположени диагонално в буквеното поле. Съединяват ги 2 (рядко 3) чертици, които с единия си край докосват най-близките пунктове на петлиците, а с другия се събират в една обща точка (сx. ; срв. и глаголическата фигура за х, в която обаче липсва лявата петлица, и един от вариантите на буквата герв). 1. Както всички глаголически петлици, и влизащите в състава на буквата г са различни по закръгленост или ъгловатост, по отношението между дължината на хоризонталния и на вертикалния диаметър, големината, отдалечеността една от друга и др. Долната петлица почти редовно (освен в Map. ев. и Асем. ев.) е по-малка и по-сплескана, често наподобява триъгълник; съотношението между петлиците по големина започва да се изменя в полза на долната едва след XI в. и в хърватската глаголица тя вече може да бъде и по-едра. Сравнително големи са и двете петлици в Асем. ев., където разстоянието между тях е съвсем малко и понякога те се докосват (тип ); в Клоц. сб. и в синайските ръкописи петлиците са относително по-дребни (между тях може да се вмести още една: тип ). Останалите старобълг. глаголически текстове заемат средно положение. 2. Лигатурните щрихчета също могат да имат различна дължина и да сключват различен по големина ъгъл с редовата хоризонтала. Лявото е найдълго в почерците с дребни петлици, а ъгълът му е между 30° и 60°. Дясното обикновено е по-късо от хоризонталния диаметър на долната петлица (в Асем. ев. може и напълно да изчезне) и често е почти водоравно.

Кирилската буква г се състои от вертикална линия и допираща се в горния ѝ край разположена вдясно хоризонтална черта. В паметниците не се откриват особени разлики в начертанието на буквата. В най-ранните кирилски паметници — Супр. сб. и Ен. ап., двете линии, от които се състои буквата, са приблизително еднакви по дължина (сх. ). В развоя на писмото се наблюдава най-обща тенденция към съкращаване на горната хоризонтална линия, при което буквата добива удължена форма. Подобни начертания се откриват още в паметници от XI—ХII в. (Хилендарските листове, Охридския апостол, Слепченския апостол, по-късния Шафариков триод и др.). В немногобройни паметници от XIII в. с изискана в калиграфско отношение кирилица старинният „квадратен“ облик на буквата се пази сравнително дълго (напр. в Погодиновия псалтир).

В няколко ръкописа начертанието на буквата се среща с разновидност (в Охридския апостол на л. 60а, в Воинското евангелие на л. 26, 99а и др., във Вълкановото евангелие на л. 105а, 126а).

Петър Илчев, Боряна Велчева

472

    (2). ГАЙТЛЕР, Леополд Вацлав (Geitler, L. V.) (18.X.1847—2.VI.1885) — чешки езиковед. Роден в Прага. Следва слав. филология и сравнително индоевроп. езикознание в Пражкия унив. Ученик на М. Хатала. Образованието си продължава във Виена, където слуша лекции на Фр. Миклошич. Доц. в Прага (1873), проф. по славистика в Загреб (1874). Член на Югославската АН. Умира в Дьоблинг до Виена.

Г. е автор на „Старобългарска фонология с особено внимание към литовските паралели“ („Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému“, 1873), на „Студии върху литовски“ („Litauische Studien“, 1875) и на специално съчинение за произхода на глаголицата („Die albanesischen und slavischen Schriften“, 1883). Голямата му заслуга за палеославистиката е издаването на два от най-архаичните старобълг. паметници: Синайския псалтир и Синайския евхологий, публикувани през 1882 и 1883. В изданията Г. допуска ред неточности, изтъкнати от следващите издатели и изследователи на двата ръкописа (С. Северянов, Ян Фръчек, Б. фон Арним, Р. Нахтигал). Г. смята, че Син. пс. е дело на трима преписвачи (за критерий му служат употребата на знаците за i, съкращенията, надредните букви, пренасянето, у вм. оу, но той не държи сметка за лигатурите и надредните знаци); недоогледани са и диалектните разлики в говора на преписвачите, затова езикът на Син. пс. е обявен за хомогенен. Г. поддържа тезата за палеографското и езиковото сходство между Син. евх. и намерените през 1850 листове, наречени от Миклошич Синайска литургия. Привърженици на това схващане са също В. Ягич и Р. Нахтигал. Критично се отнасят към него В. Вондрак и Н. Карински. Г. изследва и редица надписи, свързани с хърватската глаголическа традиция (Башчански, Осорски, Сенски от 1330 и Добрински от 1576).

Л. Гайтлер. Старобългарска фонология с особено внимание към литовския език. Прага, 1873 г.

Наблюденията си над глаголическото писмо обобщава в теория за произхода на глаголицата от лат. курсив при посредничеството на албански език; възникването на глаголицата локализира около р. Дрини, „в триъгълника Елбасан, Берат и Охрид“. Още Ягич отдава дължимото на този палеографски труд, в който са използувани най-нови похвати на тогавашната палеография. Г. погрешно търси извора на глаголицата в албанската азбука, за която положително се знае, че не е създадена през IX в. и няма по-голяма прилика с глаголицата, отколкото грц. писмо. Г. е убеден, че кирилица и глаголица са били употребявани едновременно, а знаците , ш, , и в глаголическата азбука са заети от кирилицата. Той прилага снимки от Киевските листове, Михановичевия апостол и Житието на св. Текла

473

(последните два са хърватски паметници от XII в.). Допускайки съществуването на бълг. наречие с ц—з вм. шт, жд за tj, dj, Г. приема, че Киевските листове са бълг. паметник, писан в Македония. Подобно е схващането на Фр. Миклошич, Б. М. Ляпунов, Ф. Ф. Фортунатов, С. М. Кулбакин, които предполагат, че Киевските листове отразяват еднороден говор — преходен българо-чешки или южнославянски.

            Съч.:

o   Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému. Praha, 1873, 6+132 p.;

o   Litauische Studien. Prag, 1875, 124 p.;

o   Poetické tradice Thráků i Bulharů. Praha, 1878, 102 p.;

o   Euchologium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. Zagreb, 1882, 15+197 p.;

o   Psalterium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. Zagreb, 1883, 24+303 p.;

o   Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, 188 p.

            Лит.:

·       Jagić V. — ASPh, 7, 1884, p. 126—133, 444—479;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 247;

·       Arnim В. von. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930, p. 1—9;

·       Frček J. — Slavia, 18, 1949, p. 31—46;

·       Nachtigal R. Euchologium Sinaiticum. 2. Ljubljana, 1942, p. VI.

Пиринка Пенкова

    (3). ГАУДЕРИК (Gaudericus) (неизв.—преди 897) — епископ на гр. Велетри (867—880). Един от най-близките сътрудници на папа Адриан II (867—872). Когато през 866—867 сплитският воевода Ламберт по волята на крал Лудвиг Немски завзема Рим, Г. е задържан и хвърлен в тъмница. Веднага след интронизацията си (дек. 867) Адриан II измолва от Лудвиг освобождаването на пленниците — на първо място на Г. Той присъствува при посрещането на Кирил и Методий в Рим през последните дни на 867 или в първите дни на 868. Папата му нарежда да ръкоположи Кирило-Методиевите ученици. Г. е известен като голям почитател на папа Климент Римски. Катедралният храм в неговия епископски град Велетри е посветен на Климент, чиито предполагаеми мощи Кирил и Методий носят със себе си. Много е вероятно тъкмо това да е главната причина за доброто разположение на Г. към слав. просветители и тяхната мисия.

С името на Г. е свързан все още неизясненият въпрос за авторството на т. нар. Италианска легенда. Още първите боландистки издатели на тази легенда (Acta Sanctorum за м. март, т. 2, с. 19—22) посочват Г. като неин автор. Днес вече се утвърждава мнението, че Италианската легенда е започната от дякон Йоан Химонид не по-рано от 876 по поръка на Г., който завършва творбата след смъртта на дякона (880). Познато е едно писмо на Анастасий Библиотекар до Г. (от 875—879), в което Анастасий удовлетворява молбата на Г. да му изпрати сведения за папа Климент Римски и по този повод изразява възторженото си отношение към Константин-Кирил Философ.

            Лит.:

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vue de Byzance. Praga, 1933, p. 196, 345—346, 378;

·       Mey-Vaert P., P. Devоs. Trois énigmes cyrillo-méthodiennes de la „Légende Italique“ résolues grâce à un document inédit. — AB, 73, 1955, p. 375—461;

·       Tadin M. La légende intitulée Transiatio corporis sancti Clementis. Paris, 1955, 16 p.;

·       Grivec F., F. Tоmšić. Constantinus et Methodius. Fontes. Zagreb, 1960, p. 42—52;

·       Meyvaert P., P. Devоs. La date de la première rédaction de la „Légende Italique“. — Cyrillo-Methodiana, p. 57—71;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 140, 158.

Христо Кодов

    (4). ГЕНОВ, Минко (Минко Генов Дюлгеров) (5.VII.1880—8.IX.1950) — бълг. литературен историк, педагог, преводач и популяризатор на старобълг. литература. Роден в Карлово. Завършва Самоковската семинария и следва в литературния отдел на Петербургската духовна академия (1902—1903). След завръщането си от Русия работи в София като гимназиален учител по бълг. и руски език. Повече от 40 г. сътрудничи в периодичния печат с рецензии, статии и критични бележки. Член на редакцията на в. „Демократически преглед“ (1921—1924), главен редактор на в. „Радикал“ (1922—1934) и

474

редактор на сп. „Венец“ (1926—1934). Умира в София.

Кирило-методиевската проблематика заема съществено място в цялостната научно-популяризаторска работа на Г. Той поддържа тезата, че гениалната идея на Кирил и Методий е изходен етап в еволюцията на слав. народностно самосъзнание, характеризира делото на солунските братя и на техните ученици като истор. подвиг в борбата на слав. народи за политическа, национална и културна независимост. При анализа на книжовното творчество на видните старобълг. писатели Климент Охридски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър Г. обръща внимание и на обществената им дейност. Произведенията им разглежда като културно-истор. паметници и свидетелства за произхода на слав. писмо, за борбата на книжовниците за утвърждаването на бълг. култура. В студиите, посветени на началото и разцвета на бълг. литература („Начало и разцвет на българската литература“, 1937; „Етюди върху старобългарската литература“, 1947, и др.), Г. застъпва въпроси от истор., езиковедски и историко-литературен характер. Особено внимание отделя на Преславското и Охридското книжовно средище.

            Съч.:

o   Първичният период на българската литература. — Знание, 1, 1911—1912, с.607—617;

o   Наченки на българска поезия. — Знание, 2, 1913—1914, с. 115—123;

o   Два литературни паметника за съборното управление на българската църква в старо време. — ДК, 1, 1920, 1—2, с. 44—49;

o   Стара българска литература (IX—XVIII в.) в примери, преводи и библиография [Ангелов Б., М. Генов]. С., 1922, 608 с.;

o   Цар Симеоновият век в литературата. — БИБ, 1, 1928, 4, с. 79—121;

o   Черноризец Храбър—бранител на славянобългарските писмена. — Родна реч, 2, 1929, 4, с. 174—180;

o   Презвитер Козма и неговата беседа против богомилството. — БИБ, 2, 1929, с. 65—96;

o   Иван Екзарх. — БИБ, 4, 1931, 1, с. 56—93;

o   Черноризец Храбър. — БИБ, 1931, 2—3, с. 1—29;

o   Делото на св. Кирила в преценка на старобългарските писатели. — В: Кирил и Методий. Славянски първоучигели. С., 1932, с. 45—68;

o   Константин Преславски — поетът на старобългарската книжнина. — БИБ, 5, 1933, 3, с. 30—55;

o   Философски идеи в писанията на Иван Екзарх. — Философски преглед, 6, 1934, 1, с. 24—32;

o   Климент Охридски. — Просвета, 1, 1935—1936, 1, с. 10—17;

o   Начало и разцвет на българската литература. С., 1937, 200 с.;

o   Кога, где и за кои славяни е била съставена старобългарската азбука. Към въпроса за началото на славянската писменост. — Училищен преглед, 45, 1946, 9—10, с. 631—646;

o   Старобългарска литература. Антология. С., 1947, 247 с.;

o   Етюди върху старобългарската литература. С., 1947, 140 с.

            Лит.:

·       Младенов Ст. Съкровищница на старобългарската книжнина. — ДК, 4, 1923, 18—19, с. 202—224;

·       Хинков Хр. „Начало и разцвет на българската литература“ (рец.). — Български учител, 2, 1937—1938, 7—8, с. 397—398;

·       Пейков Ст. „Начало и разцвет на българската литература“. — Литературен свят, 17 апр. 1938, бр. 8;

·       Дончев Н. Минко Генов почина. — Литературен фронт, бр. 2, 14. IX. 1950.

Елена Томова

    (5). ГЕОРГИ АМАРТОЛ, Георги Монах (Γεώργιος ἁμαρτωλός — „Грешник“) (IX в.) — виз. историограф. За живота му се знае съвсем малко. Роден в Александрия. Известно е, че е монах и че живее и пише по времето на имп. Михаил III, т.е. около 842—867. Своята „Световна хроника“ (в 9 книги) завършва след смъртта на виз. владетел. Г. А. излага световната история от „сътворението на света“ до 842, като осветлява събитията от християнско гледище, по достъпен начин, в противовес на „външните“, т. е. светските историци и хронисти, които пренебрегвали „догмите на истината“ и полезните за хората повествования. Неговият стремеж е да даде на читателите си „просто“ по език и стил, но вярно изложение, тъй като смята, че е „по-добре с истината да заеква, отколкото с лъжата да пише на възвишен (платоновски) език“. Още в наслова на своята хроника Г. А. сочи нейния компилативен характер, като заявява, че тя е съставена въз основа на „различни хронографи и тълкуватели“. Като главни извори за своето произведение той използува на първо място Библията, от която заимствува цели пасажи, и няколко произведения на видни виз. хронисти — Йоан Малала (VI в.), патриарх Никифор I (806—815) и др., разни патристически автори и историци.

475

Интересите му са насочени предимно към въпроси от областта на богословието и към църковни събития, поради което политическата история е засегната по-слабо. Неговата хроника излага събития от времето, когато той е живял — първата половина на IX в., и в тази своя част тя има стойност на самостоен истор. извор. За този дял Г. А. използува собствени спомени и наблюдения и свидетелства на съвременници. Някои от съобщените от него вести се черпят от първоизвори, които по всяка вероятност са загубени или досега не са установени с точност. Такива са някои сведения, взети от съчинения на цариградския патриарх Никифор I (въпросните пасажи не се намират в достъпните днес издания на творбите на този автор). Тъй като Г.А. смята апологията на християнските догми и изясняването на църковната история за своя съществена задача, в своето изложение той вмъква откъси от чужди съчинения с чисто доктринално и неисторическо съдържание. В хрониката се съдържат редица интересни съобщения относно миналото на бълг. народ. Тъй като тя твърде рано става любимо четиво на широк кръг от читатели, към основния текст са направени продължения и допълнения от неизвестни книжовници, познати под наименованието „Продължител на Георги Монах“. Най-главното продължение обхваща истор. период от 842 до 948. Преписвачите на хрониката добавят сведения и за събития след 948, напр. докъм 963. Изложението следва хронологичния ред на събитията като анали, без да се търси прагматическа връзка между тях. В някои случаи тези продължения са посочени не като допълнения към основната Амартолова хроника, а като творби на отделни автори (Симеон Магистър, Лъв Граматик, Теодосий Мелитински). Стойността им като истор. извори е различна.

Слав. книжовници използуват хрониката на Г.А. и нейните продължения като извор на важни и интересни сведения за световната история, както и по-специално върху историята на IX—X в. От хрониката са направени два превода (по-точно преработки), познати под названията Временник и Летовник. В научната литература се водят продължителни спорове по въпроса, къде и кога са направени тези преводи. Според едни учени (В. М. Истрин) преводът на Временника е направен (както може да се заключи въз основа на филологически наблюдения) в Киев към края на първата половина на XI в. Това твърдение се оспорва от някои видни специалисти (Н. Н. Дурново, П. А. Лавров). Според мнението на М. Вайнгарт, който подлага текста на превода на обстоен анализ, преводът вероятно е направен в Южна Русия, обаче от преводач-българин, между средата на X и края на XI в. Ю. Трифонов привежда доводи в полза на твърдението, че Временникът е преведен от българин. Що се отнася до превода на Летовника, приема се, че този текст е преведен в Б-я през третата четвърт на XIV в. Съчинението на Г.А. намира широко разпространение и във Византия, като се използува от мнозина писатели от малко по-късно време — Константин VII Багренородни (912—959), съставителя на енциклопедичния речник „Свидас“(втората половина на X в.), Йоан Зонара и др.

            Лит.:

·       Georgii Monachi dicti Наmartoli Chronica. Ed. E. Muralt. Petropoli, 1859, 1016 p.;

·       PG, 110. Paris, 1863, coll. 41 — 1260;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, р. 352—358;

·       Georgii Monachi Chronicon. Ed. C. de Borr. 1—2. Lipsiae, 1904, 83+804 p.;

·       Истрин В. M. К изданию так называемого болгарского перевода хроники Георгия Амартола. — ИОРЯС, 15, 1910, 2, с. 222—240;

·       Истрин В. М. Хроника Георгия Амартола в древнем славяно-русском переводе. Текст, исследование и словарь. 1. Текст. СПб., 1920, 612 с.; 2. Греческий текст „Продолжения Амартола“. Исследования. СПб., 1922, 454 с.; 3. Греческо-славянский и славянско-греческий словари. Ленинград, 1930, 50+348 с.;

·       Wеingart М. Byzantské kroniky v literatuře církevněslovanské. Přehled a razbor filologický. 2. Bratislava, 1923, 577 p.;

·       Tрифонов Ю. Византийските хроники в църковно-славянската книжнина. — ИИД, 6, 1924, с. 173—174;

·       Дуйчев И. Преглед на българската историография. — ЛС, 4, 1938, 1—2, с. 44;

476

·       Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 1. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker. Berlin, 1958, p. 269—273, 277—280;

·       Dujčev I. Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung. — In: Antike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin, 1960, p. 55.

Иван Дуйчев

    (6). ГЕОРГИ АСИКРИТ, Георги Полаша. Споменат е в ЖК (гл. VI). Асикрит (от лат. a secretis) е титла на дворцов чиновник, нещо като секретар. Участвува в пратеничеството на Кирил и Методий при сарацините. В различните преписи пасажът от житието е редактиран различно — в преписите от южнослав. произход той гласи: припослаше же съ нимъ асѵг’крїта и Геѡргїа и Полашоу (Пратиха заедно с него асикрита и Георгия Полаша), а в преписите от руска редакция — приставльше же къ немоу асигкрита Георгїа и послашѧ ı-а (Присъединиха към него асикрита Георгия и ги изпратиха). В първия случай става дума за двама души, включени в пратеничеството: единият е асикритът, а другият — Георги Полата. Във втория случай се говори за един човек — асикрита Георги. При тази двояка редакция на текста конкретното тълкуване е несигурно. Някои изследователи предполагат, че под асикрит трябва да се разбира бъдещият патриарх Фотий, за когото от собствените му думи се знае, че е участвувал в подобно пратеничество като второстепенен чиновник (нотарий или асикрит) в двореца; други учени по хронологически съображения се съмняват, че Фотий е участвуват именно в тази мисия. Името полаша може би е погрешно предаден глагол послаша или изопачена форма на грц. παλατῖνος или παλατιάνος — „дворцов човек“.

            Лит.:

·       Трифонов Ю. Константин Философ (св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му. С., 1933, с. 307—320;

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance. Praha, 1933, p. 94—97;

·       Иванов Й. Сарацинската (арабска) мисия на Кирил Философ. — ИИЛ, 16, 1965, с. 91—104;

·       Dujčеv I. The Embassy of Constantine the Philosopher to the Arabs. — Publications of the Modern Humanities Research Association, 2, 1970, p. 100—104.

Христо Кодов

    (7). ГЕОРГИ II (неизв.—861) — църковен деец, херсонски архиепископ; съвременник на Кирил и Методий. Споменава се в ЖК, Херсонската легенда и Италианската легенда. В първия паметник е назован само херсонски архиепископ, във втория се посочва името му, без да се уточнява архиерейският му сан, в третия е споменат като митрополит и като епископ Георги, но Херсон е представен като митрополитски център. Епархийските списъци свидетелствуват за автокефален херсонски архиепископ и с това потвърждават данните от ЖК. Г. II участвува заедно с Константин Философ и Методий в експедицията за откриване мощите на Климент Римски. Той възглавява духовенството и народа по време на тържествената процесия, произнася слово и ръководи богослужението; после сам носи раклата с намерените мощи, които се поставят последователно в църквите „Св. Созонт“ и „Св. Леонтий“ и в катедралния храм в Херсон. Една добавка към Херсонската легенда, запазена в Пролог от XVI в., гласи, че „епископ Георги Корсунски“ пътува до Цариград, където се разглежда въпросът за Климентовите мощи. Той се връща в Херсон заедно с изпратения от патриарха клир на „Св. София“ и всички отиват край морето с псалми и песни, за да получат желаното съкровище — мощите. Според ЖК (гл. XII) Г. II умира към края на Хазарската мисия. Това известие намира косвено потвърждение във факта, че на църковния събор в Цариград през есента на 861 присъствува приемникът на Г. II — архиепископ Павел. Тези данни допринасят за уточняване на хронологическите граници на Хазарската мисия: от лятото или есента на 860 докъм средата или най-късно есента на 861.

477

            Лит.:

·       Le Quiеn М. Oriens ćhristianus. 1. Paris, 1740, col. 1330;

·       Mansi J. D. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio. 17. A-18, col. 373—374;

·       Gelzer H. Ungedrückte und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitae episcopatuum. Ein Beitrag zur byzantinischen Kirchen- und Verwaltungsgeschichte. — ABAW, 21, 1901, p. 529—641;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 124—126, 197;

·       Трифонов Ю. Две съчинения на Константин Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, с. 183, 185, 195, 197, 198, 200, 202, 203;

·       Vašiсa J. Slovo na prenesenie moštem preslavnago Klimenta neboli legenda Chersonska. — AAV, 19, 1948, 1—2, p. 38—80;

·       ИБИ, 7, 1960, c. 205, 296;

·       Събев T. По някои въпроси на хазарската мисия.—ККФ 1, с. 105—125;

·       Събев Т. Пространното житие на Константин-Кирил първостепенен исторически извор за хазарската мисия. — ККФ 2, с. 305—316;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 127—134.

Тодор Събев

    ГЕОРГИ MOHАX — вж. Георги Амартол.

    ГЕОРГИ ПОЛАША — вж. Георги Асикрит.

    (8). ГЕОРГИ ХИРОВОСК (Γεόργιος Χοιροβόσκος) (вероятно втората половина на VI в.) — виз. книжовник. Дякон, велик хартофилакс и преподавател във Висшето императорско училище в Цариград, където красноречието се е изучавало широко: римско красноречие, римска словесност, грц. красноречие, грц. словесност, философия идр. (Ф. Успенский, История Византийской империи, т. I, ч. 2. СПб., 1913, с. 264 и др.). Трудовете му са тясно свързани с неговата преподавателска дейност: коментира древните грц. граматици, пише Ὀρθογραφία (Правописание), където в азбучен ред се подреждат думите и правилата за употреба на ει, ι. В основата на това съчинение лежат принципите на Херодиан (ок. 170—ок. 240), чиито творби Г.Х. коментира. В Περὶ προσῳδίας (За просодията) пише за количеството срички, за ударението и др.

Георги Хировоск. За фигурите. Препис в Изборника от 1073 г.

В старите слав. литератури е познат със съчинението си Περὶ τρόπων ποιητικῶν (За поетическите тропи или За поетическите фигури; обикновено съкратено За фигурите), в което са представени 27 поетически тропи и фигури, пояснени с примери из античната литература. Вероятно това е лекция, записана от студентите, която после се разпространява в много преписи. По-късно част от примерите са съкратени и в този вид произведението стига до наши дни. Най-напред е преведено на старобълг. език и поместено в Симеоновия сборник (Изборника от 1073), л. 2376—2406: Георьгиı-а Хоуровьска о образѣхъ. В старите слав. литератури това е първото съчинение с литературоведски характер. От него започва историята на слав. литературно-теоретическа мисъл и терминология. Старобълг. текст не възпроизвежда точно грц. оригинал. Измененията са резултат на различието

478

в естетическите схващания на автора и на :лав. преводач и на различните цели при употребата на трактата. Преводът показва, че в Б-я още в края на IX и началото на X в. се проявява интерес към въпроси на литературната теория и стилистиката. Досега от това съчинение са познати 17 преписа в старите слав. литератури. Всички са поместени в по-близки или по-далечни потомци на Симеоновия сборник: Воскресенски препис (1073, Държ. истор. музей, Москва), Хилендарски (XIII в., Хилендарски манастир), Букурещки №72 (XIII—XIV в., Румънска АН, Букурещ), Букурещки № 310 (XV в., Румънска АН, Букурещ), Онфимов (1403, Държ. истор. музей, Москва), Кирилобелозерски (1445, Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“, Ленинград), Толстоев (XV в., Държ. публична библиотеками. Е. Салтиков-Шчедрин“, Ленинград),Барсов (1519, Държ. истор. музей, Москва), втори Кирилобелозерски (XVI в., Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“, Ленинград), Волоколамски (XVI в., Държ. библиотека „Ленин“, Москва), Синодален (XVI в., Държ. истор. музей, Москва), Вилненски (XVI в., Литовска АН, Вилнюс), Пшемисълски (XVI в., Национална библиотека, Варшава), Ленинградски (XVII в., Библиотека на АН на СССР, Ленинград), Уваров (XVII в., Държ. истор. музей, Москва), Овчинников (XVII в., Държ. библиотека „Ленин“, Москва), Егоров (XVII в., Държ. библиотека „Ленин“, Москва).

Старобълг. текст е издаван много пъти главно с учебни цели.

            Лит.:

·       Борис архим. Очерки по истории просвещения в период византийский. 1 Киев, 1893, с. 31—32;

·       Krumbacher К. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 583—585;

·       Брокгауз-Ефрон. Энциклопедический словарь. 37, СПб., 1903, с. 160—161;

·       Ἐγκλυκλοπαιδικόν λεξικόν. 12. Ἀθῆναι, 1931, p. 915;

·       Μεγάλη ἑλληνικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 24. Ἀθῆναι, 1934, p. 644;

·       Besharov J. Imagery of the Igor’ taie in the light of Byzantino-Slavic poetic theory. Leiden, 1956, 114 p.;

·       Dölger F. Georgios Choiroboskos. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 4, 1960, p. 702;

·       Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—Хв. С., 1962, с. 286—287;

·       Бeрков П. Н. Очерк развития русской литературоведческой терминологии до начала XIX в. — ИАНСССРсля, 23, 1964, 3, с. 238—247;

·       Gartner H. Choiroboskos. — In: Der kleine Pauly Lexikon. 1. Stuttgart, 1964, p. 1153—1 154;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 89—105;

·       Адрианова-Перетц В. П. „Слово о полку Игореве“ и памятники русской литературы XI—XIII веков. Л., 1968, с. 27—37;

·       Трифуновић Ђ. Георгия Хировоска расправа о песгьичким сликама у српском средневековом рукопису. — Книжевна историја, 10, 1970, с. 348—367, 376—382;

·       Slovník antické kultury. Praha, 1974, p. 281;

·       Бегунов Ю. К. Типология ораторской прозы Болгарии и Руси IX—XII вв. — AnzSPh, 8, 1975, р. 140—142;

·       Куев К. Бележки за съчинението на Георги Хировоск „Περὶ τρόπων“ в старославянските литератури. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 46—60;

·       Вагнeр Г. К. Статья Георгия Хировоска „О образех“ в Изборнике Святослава 1073 г. и русское искусство XI в. — В: Изборник Святослава 1073. М., 1977, с. 139—152.

Куйо Куев

    (9). ГЕОРГИЕВ, Владимир (3.II.1908) — бълг. езиковед, специалист по индоевроп. езикознание. Роден в с. Габаре, Врачански окръг. Завършва класическа филология в Софийския унив. (1930). Специализира индоевроп., слав. и общо езикознание във Виенския унив. (1933—1934), където получава докторат, в университетите в Берлин, Флоренция (1939 — 1940) и Париж (1946—1947). Доц. в Софийския унив. (1936—1945), проф. (1945), заместник-ректор (1948—1951), ректор (1951—1956). Директор на Инст. за бълг. език при БАН (1951—1957), секретар на Отделението за езикознание, литературознание и изкуствознание при БАН (1956—1963), заместник-председател на БАН (1959—1972), директор на Единния център по език и литература (от 1972). Председател на Международния комитет на славистите (1958—1963; от 1963 — заместник-председател), председател на Бълг. национален комитет на славистите (от 1955), председател на Международната асоциация за изучаване на Югоизточна Европа (1965—1967; от 1967 — почетен председател).

479

Заместник-председател на Националния комитет за защита на мира (от 1973). Главен редактор на сп. „Български език“ и на сп. „Балканско езикознание“. Академик (1952). Герой на социалистическия труд (1969), народен деятел на науката (1971). Почетен д-р на Хумболтовия унив. в Берлин (1960) и на Карлович унив. в Прага (1968); член-кореспондент на Френската АН (1967), Финландската АН (1966), Саксонската АН в Лайпциг (1968), Белгийската АН (1971), Атинската АН (1977). Димитровска награда (1951, 1969). Ордени: „Г. Димитров“ (1968, 1969, 1978 — 2 пъти), „НРБ“ I степен (1959).

Проучванията на Г. са косвено свързани с кирило-методиевската проблематика, тъй като научните му разработки по основните проблеми на индоевроп. езикознание (родствените отношения на индоевроп. езици, проблемите за праезика и прародината, въпросите за древните езици на Мала Азия и за езика и произхода на етруските, балтославянското езиково родство и др.) имат отношение към старобълг. език. Г. има съществен принос в диахронното проучване на вокализма и морфологията на слав. езици. Проучването му „Вокалната система в развоя на славянските езици“ (1964) представя качествено нова теза за същността и развоя на слав. фонемна система въз основа на конкретен материал от чуждата топонимия и антропонимия от предписмения период, старобълг. текстове, съвременните бълг. диалекти и съвременните слав. езици. В тясна връзка с тази теза е и новото тълкуване на закона за „отваряне на затворената сричка чрез метатеза“ — т.нар. ликвидна метатеза. Главният принос на книгата му „Основни проблеми на славянската диахронна морфология“ (1969), в която се обясняват номиналните флексивни морфеми в съвременните слав. езици, е общовалидността на фонематичните и морфологичните закони, на които се подчиняват тези морфеми, доказателството, че както едните, така и другите проме

ни са правилни и закономерни (в разрез с разпространеното досега младограматическо тълкуване на въпроса). Г. разработва концепцията за т.нар. „трипартиция на гутуралите“ в монографията „Индоевропейските гутурали“ (1932), която има предимства при етимологизуването на редица старобълг., съвременни бълг. и общослав. лексеми с очевиден общ произход, но с необясними от позицията на съществуващите досега тези консонантни промени. Автор е на теоретична разработка за двуделение на развоя на бълг. книжовен език.

Г. ръководи колективната работа по създаването на „Български етимологичен речник“ (1., 1971; 2., 1979 — продължава). Той е един от инициаторите за създаването на съвременния бълг. правопис.

Г. разработва проблемите на балк. езикознание, т.е. характерните общности на съвременните балк. езици. Разграничава тракийски език от фригийски и дакийски, определя мястото на тракийски и илирийски между другите индоевроп. езици. Въз основа на ново приложение на сравнителноистор. метод установява наличието на един неизвестен индоевроп. език. Установените от него положения се разработват по-нататък от редица учени — О. Карноа, А. Ван-Виндекенс, О. Хаас, В. Мерлинген, В. Бранденщайн, Л. Гиндин и др.

            Съч.:

o   Към изследването на речниковия състав на нашия език.1. Думи, които започват с а. — БЕ, 2, 1952, 1—2,с. 63—68;

o   Преосмисляне на падежно окончание в членна форма. — БЕ, 5, 1955, 3, с. 252;

o   Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол „имам“. — ИИБЕ, 5, 1957, с. 31—59;

o   Една особеност в произношението на съгласната н в български. — БЕ, 7, 1957, 2, с. 154—155;

o   По въпроса за носовите гласни в съвременния български език. — БЕ, 7, 1957, 4, с. 353;

o   По въпроса за уподобяването на съгласните в български. — БЕ, 8, 1958, 1, с. 52—56;

o   Проблема периодизации истории языка и периодизация болгарского языка. — В: Славистичен сборник. 1. С., 1958, с. 165—183;

o   Въпроси на българската етимология. С., 1958, 160 с.;

o   Българска етимология и ономастика. С., 1960, 180 с.;

o   Дъще, брате — старинни преживелици в български език. — БЕ, 11, 1961, 2, с. 97—101;

480

o   Праславянската фонемна система и ликвидната метатеза. — В: Славистичен сборник. С., 1963, с. 9—15;

o   Вокалната система в развоя на славянските езици. С., 1964, 127 с.;

o   L’apport du bulgare à la formation de l’union linguistique balkanique. — In: Les problèmes fondamentaux de la linguistigue balkanique. Sofia, 1966, p. 65—67;

o   Индоевропейский термин *deywos в славянских языках. — In: То Honor Roman Jakobson. Paris, p. 734—737;

o   Common Slavic and Indoeuropean. — In: Mélanges Marcel Cohen. Paris, 1967, p. 368—374;

o   Общеславянское значение проблемы аканья.С., 1968, 150 с. [Георгиев Вл., В. К. Журавлев, Ф. П. Филин, Ст. Стойков];

o   Фонематическая структура общеславянского слова и предложения и ее историческое развитие. — СФ-С, 9, 1968, с. 5—14;

o   За произхода на няколко славянски морфеми. — В: Славистични изследвания. С., с. 5—10;

o   Венети, анти, склавени и триделението на славянските езици. — В: Славистичен сборник. С., 1968, с. 5—12;

o   Произходът на флексията на сегашното действително причастие в славянските езици. — БЕ, 18, 1968, 2—3, с. 121—134;

o   Фонематический и морфематический подход к объяснению флексии славянских языков. — ВЯ, 17, 1968, 4, с. 32—34;

o   Морфологически бележки: произходът на формите на типа плам, пламък, пламик, пламен. — БЕ, 18, 1968, 4—5, с. 350—357;

o   Illyrier, Veneter und Urslawen. — БалкЕ, 13, 1968, 1, с. 5—13;

o   Основни проблеми на славянската диахронна морфология. С., 1969, 208 с.;

o   Преосмислени падежни форми. — БЕ, 20, 1970,2—3, с. 153—157;

o   Происхождение окончаний третьего лица множественного числа настоящего времени в болгарском языке. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, с. 42—44;

o   Произходът на формите за заповедно и условно наклонение на старобългарския глагол ѥсмь. — БЕ, 21, 1971, 2—3, с. 144—147;

o   Slavischer Wortschatz und Mythologie. — AnzSPh, 4, 1972, p. 20—26;

o   Три периода развития праславянского языка. — СФ-С, 12, 1973, с. 5—16;

o   Системата на българския глагол от диахронна гледна точка. Сегашно време. — БЕ, 23, 1973, 1—2, с. 34—44;

o   За така нареченото „затвърдяване“ на меките съгласни в западнобългарските говори. — БЕ, 24, 1974, 2, с. 170—172;

o   Някои особености на българските звателни форми. — БЕ, 26, 1976, 1—2, с. 56—59.

            Лит.:

·       Масhek V. Vladimir Georgiev о dnešním stavu ve výzkumu starých jazyků balkánských a maloasijských. — LF, 74, 1950, р. 234—236;

·       Гълъбов Ив. Живот и научна дейност на акад. Владимир Георгиев. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 5—15; ИИБЕ, 16, 1968, с. 17—55 (пълна библиография);

·       Биографско-библиографски сборник. СУ „Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии. С., 1968, с. 171—181;

·       Дуриданов Ив. Виден представител на световното езикознание. — ЕЛ, 33, 1978, 3, с. 2—7.

Васил Анастасов

    (10). ГЕОРГИЕВ, Емил (10/23.I.1910—1.V.1982) — бълг. литературен историк. Роден в Шумен. Средно образование получава в класическата гимназия във Варна (1928), след което учи в София и Прага. Завършва Държ. музикална академия (дн. Бълг. държ. консерватория, 1931) и слав. филология в Софийския унив. (1938). Специализира в Прага и Виена. Във Виенския унив. защищава докторска дисертация върху Италианската легенда (1939). С този труд налага името си в кирилометодиевистиката. Доц. в Скопския унив. (1943—1944) и в Соф. унив. (1945); проф. (1947). Завежда Катедрата по слав. литератури в Софийския унив. (1947—1976). Ръководител на Секцията по сравнително литературознание в Инст. за литература при БАН (от 1948). Директор на Центъра за българистика (от 1976). Секретар (1962—1971) и заместник-председател (от 1971) на Съюза на научните работници в Б-я, председател на Слав. д-во (от 1968) и на Д-вото на българистите (от 1977). Д-р на филологическите науки (1955). Заслужил деятел на науката (1972). Членкор. на БАН (1967), акад. (1977). Димитровска награда (1971). Орден „НРБ“ I степен (1970). В трудовете си разглежда проблеми от развоя на слав. литератури, като развива традициите на сравнителното слав. литературознание. Умира в София.

В научната дейност на Г. кирилометодиевските проучвания заемат централно място. Още в първата си публикация в тази област „Две произведения на св. Кирила“ (1938) с обширна аргументация защищава възгледа, че Прогласът към евангелието и Азбучната молитва са творения на слав. първоучител Константин-Кирил Философ. От тази теза Г. не се отказва и по-късно въпреки възраженията на изследователи като К. Куев, Е. Зиков и др., които свързват втората творба с книжовното наследство на Константин Преславски.

481

Емил Георгиев

В монографията си за Италианската легенда (1939), излязла в София на немски език, с основно познаване на изворите и научната литература Г. доказва, че Пространното житие на Константин-Кирил е възникнало преди 882. По този повод видният холандски славист Н. Ван Вейк още през 1940 пише: „Георгиев тласна с голяма крачка напред старобългарската филология.“ („Über die Herkunft der Italienische Legende“. — Südostforschungen, 5, 1940, p. 944—947). През 1955 бяха открити нови документи, които потвърждават правилността на застъпеното от Г. становище (от П. Девос, П. Мейвер и М. Таден). През 1939 излиза и студията на Г. за произведенията, които книжовната традиция свързва с името на Константин-Кирил („Произведенията, приписвани на св. Кирила“). В нея Г. излага предположението, че приписваният на Кирил Шестоднев е дело на Константин Костенечки, познат в историята на старите слав. литератури също под името Константин Философ. Съществено място в кирило-методиевските проучвания на Г. заема въпросът за началото на слав. писменост. През 1942 излиза кн. „Началото на славянската писменост в България“ (в преработен вид като издание на БАН е публикувана на руски език през 1952). Според Г. още преди създаването на глаголицата от Кирил и Методий кирилското писмо (сходно с гръцкото) е имало в бълг. земи продължително развитие. Това според него обяснява защо в Б-я не е могла да се вкорени глаголицата.

Основните въпроси на кирилометодиевистиката са изложени в двете големи монографии на Г.: „Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури“ (1956) и „Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост“ (1969). В тях той предава в обобщен вид главните си наблюдения и изводи за епохата, живота и делото на слав. първоучители, обосновава дълбоката връзка на тяхното дело с Б-я, изтъква Кирил и Методий като велики родоначалници на старобълг. култура. Съществен принос в тази насока е студията му „Родината на Кирило-Методиевото дело“ (1969), в която се сочи, че Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово) е произведение на Климент Охридски. Както се знае, във всички преписи на това съчинение Кирил е наречен „родомъ блъгаринъ“. Въз основа на данните, които съдържат Успение Кирилово и Солунската легенда, Г. поддържа възгледа за просветна дейност на Кирил и Методий сред бълг. славяни по долината на р. Брегалница (вж. Брегалнишка мисия). Той е убеден, че Кирил и Методий са създали слав. азбука през 855 и че така датирано, това събитие е един от най-големите приноси на бълг. народ в културното развитие на средновековна Европа. Той подчертава многократно, че делото на Кирил и Методий не е възникнало внезапно в историята на слав. народи, а е било подготвено от истор. развитие. В очерка си за Черноризец Храбър (поместен в труда „Разцветът на българската литература в IX—X в.“, 1962) Г. обосновава това гледище с обширен доказателствен материал. Той е убеден, че най-правилното название на Кирило-Методиевия език е „старобългарски“.

482

Що се отнася до народностната принадлежност на Кирил и Методий, Г. е привърженик на схващането за кръвната им връзка със славяните. Тяхната служба в името на славянството не е само и не е толкова християнско мисионерство, колкото служене в името на народността. Едно от доказателствата за това е фактът, че изпратени в Моравия, братята не се завръщат в Цариград, а остават в далечната слав. страна до края на живота си. Необикновеният напредък на слав. просвета през IX—X в. е изследван подробно в монографията „Разцветът. . .“. Изследвал в пълнота изграждането на Преславското и Охридското книжовно средище, Г. стига до извода, че най-вероятно Климент Охридски е бил един от „скорописците“ на Методий при превода на пълния библейски текст през 884—885, че прабълг. руническа писменост е един от образците на т.нар. „черти“ и „резки“, за които говори в сказанието „За буквите“ Черноризец Храбър. Г. изказва хипотезата, че Храбър най-вероятно е тъждествен с Черноризец Докс. Във връзка с Константин Преславски и презвитер Григорий Г. лансира идеята, че те са двамата Методиеви ученици („поп и дякон“), които според ЖМ (гл. XIII) останали в Цариград след Методиевото посещение там през 881—882, откъдето след това идват в Б-я.

            Съч.:

o   Две произведения на св. Кирила. С., 1938, 142 с.;

o   Die Italienische Legende. Sofia, 1939, 90 p.;

o   Имената на старобългарските букви. — ИИД, 16—17, 1939, с. 134—151;

o   Начало на славянската писменост в България. Старобългарските азбуки. С., 1942, 88 с.;

o   Книжовното дело на славянските просветители Кирил и Методий. Книжовна дейност на ев. Кирил до създаването на славянското глаголическо писмо. С., 1943, 76 с.;

o   Покръстването на славяните и българите и началото на славянската писменост според вести в „Сказанието“ на Черноризец Храбър. — ИП, 4, 1948, 2, с. 91—94;

o   Една ценна творба на славянския просветител Методий и неговите ученици. — ЕЛ, 3, 1948, 2, с. 89—92;

o   Славянская письменность до Кирилла и Мефодия. С., 1952, 96 с.;

o   Към въпроса за Константиновото (Кириловото) авторство на глаголицата. — ИИЛ, 2, 1954, с. 219—221;

o   Пренасянето на Кирило-Методиевата книжовна традиция от Велика Моравия в България. — В: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1955, с. 203—212;

o   Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, 295 с.;

o   Работили ли са Кирил и Методий като просветители на българските славяни? — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, с. 235—245;

o   Über die Entstehung und den Urheber der glagolitischen Schrift. — ZS, 2, 1957, p. 17—25;

o   Прабългарското летописание. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 369—380;

o   Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962, 348 с.;

o   Кирил и Методий в развитието на българската култура. — Хиляда и сто години, с. 21—49;

o   Първият славянски поет и неговите стихотворения. — ЕЛ, 18, 1963, 5, с. 7—22;

o   Письменность россов. — Cyrillo-Methodiana, р. 372—381;

o   За началото на българската и славянската писменост. — ЕЛ, 21, 1966, 1, с. 57—67;

o   Охридската книжовна школа. — Кл. Охр., с. 53—77;

o   Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, 322 с.;

o   Писателят Климент Охридски. — ЛМ, 10, 1966, 5, с. 137—147;

o   Возникновение староболгарской (старославянской) стихотворной традиции. — То Honor Roman Jakobson. Paris, 1967, p. 726—733;

o   Родината на Кирило-Методиевото дело. — ККФ 1, с. 31—43;

o   Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, 366 с.;

o   Състоянието на Кирило-Методиевата научна проблематика към 1100-годишнината от смъртта на Кирил. — ККФ, 2, с. 13—29;

o   Съществува ли още глаголически въпрос в славянската филология? — Slovo, 21, 1971, с. 95—113;

o   Краткото житие на Климент Охридски в ново осветление. — ЛМ, 19, 1975, 4, с. 102—109;

o   Литературата на Втората българска държава. 1. Литературата на XIII в. С., 1977, 294 с.;

o   Состояние Кирилло-Мефодиевской научной проблематики в канун 1150-летней годовщины рождения Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, p. 3—24;

o   Возникновение оригинальной староболгарской агиографии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, р. 3—23;

o   Основи на славистиката и българистиката. С., 1979, 356 с.;

o   Grundetappen und Strömungen in der Entwicklung der bulgarischen Literatur von ihrer Entstehung bis zur Wiedergeburt. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 3, p. 22—38;

o   Люлка на старата и нова българска писменост. С., 1980, 335 с.;

o   Возникновение Преславской литературной школы. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 1, с. 16—28.

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. — ЛМ, 2, 1958, 4, с. 118—126;

·       ИИЛ, 21, 1972, с. 465—484 (библиография);

·       Мечев К. — ЕЛ, 34, 1978, 2, с. 25—30;

·       Библиография на трудовете на акад. Емил Георгиев. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, с. 14—46.

Константин Мечев

483

    (12). ГЕРАСИМОВ, Тодор (31.III.1903—8.III.1974) — бълг. археолог и нумизмат. Роден в София. През 1923 завършва I мъжка гимназия. Като ученик е председател на ученическото археол. д-во „Сердика“ и с разрешение на Археол. инст. прави разкопки в София още през 1920. Следва история в София. Прекъсва следването си, за да специализира археология в Берлин (с Хумболтова стипендия, 1926—1928). Там слуша курсове по праистория, виз. изкуство и нумизматика. Завършва Софийския унив. през 1930. През 1931 — 1932 специализира отново нумизматика в Берлинския унив. при проф. К. Реглинг и проф. Б. Пик. През 1932—1949 е уредник на Нумизматичния отдел при Народния археол. музей в София, завеждащ Секция по епиграфика и нумизматика (1965—1972). В 1949 става старши научен сътрудник, в 1968 — проф. От 1947 преподава нумизматика в Софийския унив. Г. е почетен член на Нумизматичното д-во в Букурещ (1945), на Британското кралско нумизматично д-во в Лондон (1963), на Хърватското нумизматично д-во в Загреб (1966); член е на Международната комисия по нумизматика в Базел (1945). Действителен член на Бълг. археол. инст. (1938). Дописен член на Австрийското нумизматично д-во (1937), на Чехословашкото нумизматично д-во (1937), на Германския археол. инст. (1940), на Американското нумизматично д-во (1946) и на Международната федерация по медалистика. Редактор на ИАИ, сп. „Археология“ и главен редактор (от 1969) на сп. „Нумизматика“. През 1934—1974 обнародва всяка година бюлетин за откритите в Б-я колективни монетни находки. Умира в София.

Г. работи във всички области на археологията и специално в античната и средновековната нумизматика и сфрагистика. Публикува над 350 научни и научно-популярни труда. Обнародва много паметници, които обогатяват не само бълг. нумизматика, но са и значителен принос в развитието на световната наука. В това отношение особено значителни са неговите приноси в изучаването на монетосеченето на Палеолозите, на средновековните бълг. монети и на античните монети, сечени и циркулирали в нашите земи. Г. попълва бълг. средновековна нумизматика с изследвания върху нови типове монети и варианти, които дават възможност да се добие по-цялостна представа за характерните особености в развитието на бълг. монетосечене. Въз основа на истор. данни, на иконографски и стилови белези Г. оборва хипотезите, които свързват началото на бълг. монетосечене с имената на княз Владимир (889—893) и на Сермон, защитник на Срем.

Г. пръв обнародва златната монета на Иван Асен II (1218—1241), монетите на деспот Яков-Светослав и на Добротица, владетел на Добруджанското княжество, нови типове полугрошове на цар Иван-Александър (1331—1371) и на цар Иван Шишман (1371—1393), нови типове медни монети на цар Константин Асен (1257—1277) и на цар Георги Тертер I (1279—1292). Особено ценни са приносите на Г..в областта на бълг. и виз. сфрагистика. Той проучва златните печати на бълг. царе. Публикува първия оловен печат на Търновската патриаршия от началото на XIII в. Особено ценни са наблюденията му върху извънредно редкия моливдовул на цар Симеон (893—927). Ценни са и приносите на Г. в областта на античната нумизматика и особено в областта на бълг. и виз. изкуство. Отличен познавач на митологията, въз основа на писмени извори Г. прави принос в изследването на религията на бълг. славяни в Солунско.

            Съч.:

o   Първата златна монета на цар Иван Асен II. — ИБАИ, 8, 1934, с. 361—368;

o   Три старобългарски моливдовула. — ИБАИ, 8, 1934, с. 350—360;

o   Оловни печати на българските царе Симеон и Петър. — ИБАИ, 12, 1938, с. 354—364;

o   Византийски оловни печати от Плиска. — ИБАИ, 14, 1940/1942, с. 169—181;

o   Неиздадени монети на Палеолозите. — РП, 4, 1949, с. 23—44;

o   Български оловен печат от IX в. — Известия на Варненското археологическо дружество, 8, 1951, с. 73—76;

484

o   Два славянских моливдовула XI и XIII в. — Bsl, 13, 1952, р. 93—100;

o   Сведение за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 557—561;

o   Новооткрит оловен печат на цар Симеон. — ИДИ, 23, 1960, с. 67—70;

o   За образа на Климент Охридски върху обковка на евангелие от XIV в. — Кл. Охр., с. 387—392;

o   Секли ли са монети царете на Първата българска държава. — ИИД, 2, 1968, с. 407—411;

o   Антични и средновековни монети в България. С., 1975, 160 с.

            Лит.:

·       100 години БАН. 2. С., 1972, с. 93 — 98;

·       Mitrеа В. — Buletinul Societami numismatiçe Romane, 67—69, 1973—1975, p. 363;

·       Юpукова Й. — Нумизматика, 6, 1974, с. 5—8;

·       Найденова В. — Музеи и паметници на културата, 14, 1974, 2—3, с. 122—124.

Върбинка Найденова

    (13). ГЕРВ — старобълг. писмен знак, дванадесетата буква от глаголическата азбука; няма съответствие в кирилицата, нито в съвременната бълг. азбучна система (при транслитериране на глаголически текстове с кирилица Г. се предава от знака ). Названието на буквата няма ясна етимология. Числената стойност на знака е 30. Той се явява (не съвсем последователно) само в няколко новозаети в старобълг. език думи от християнската терминология срещу грц. буква γ почти изключително пред е или и (респ. у, ю) поради това употребата му като цифра придобива много по-голямо значение, отколкото при останалите букви.

Начертанието на знака показва много чувствителни разлики в отделните текстове; конструкцията е подчертано асиметрична, част от фигурата редовно излиза над реда. Състои се от две части, поставени редом една до друга (сх. ). 1. По-константна е дясната част — високо положена петлица, от която надолу тръгва лигатурен щрих. В зависимост от изходния пункт петлицата изглежда обърната надясно — така е във всички глаголически почерци, освен в Мар. ев. (в него петлицата е в неутрално положение), Рилските глаголически листове и Син. пс., където може да бъде дори обърната наляво. 2. Лявата буквена част е по-ниска и още по-разнообразна. В начертанията ѝ се наблюдават две основни разновидности; отворена фигурка, наподобяваща — така се среща в Асем. ев., Зогр. ев., Мар. ев., Рилските глаголически листове, Син. евх. (сх. ), в първия и четвъртия почерк на Син. пс. и в Боянския палимпсест (сх. ); напълно затворен чертеж, т.е. петлица, както е в Клоц. сб., у третия главен калиграф на Син. пс. (а също и в откъс № 3 в него), в Охридските глаголически листове и в интерполираните листове на Зогр. ев. (сх. ). B Клоц. сб. и в посочените части от Син. пс. рядко се намират и незатворени долу петлици (тип ), които показват развойния път на начертанието. Чрез превръщането на лявата буквена част в петлица общата конфигурация се съпоставя със знака, който има приблизително същия фонетичен референт — глаголическото г (вж. и Глаголица).

Петър Илчев

    (14). ГЕРМАН I (втората половина на 30-те г. на VII в. — 740) — висш виз. духовник, писател. Цариградски патриарх от 1 авг. 715 до 7 ян. 730. Син на висшия държ. служител патриций Юстиниан, екзекутиран от имп. Константин IV Погонат (668—685) заради участие в заговор срещу баща му имп. Констант II (641—668). Г. получава образование вероятно във висше юридическо училище. След смъртта на баща си е направен евнух и е причислен към клира на църквата „Св. София“. Придобива голям авторитет като проповедник и познавач на светоотеческата литература и на църковната история. Един от инициаторите за свикване на Шестия вселенски събор (680—681), а може би и на т.нар. Пето-шести събор (692). По-късно обаче подкрепя имп. Филипик Вардан (711—713), който отменя решенията на Шестия събор против монотелитите в Армения. По този начин Г. проявява разбиране на държ. интереси.

485

Със съдействието на имп. Анастасий II (713—715) е избран за патриарх. По време на имп. Лъв III Исавър (717—741) развива усилена книжовна дейност и полага грижи да се преодолеят разногласията с Арменската църква.

Във виз. църковна история Г. е известен като непоколебим защитник на иконопочитанието, въпреки че в началото на иконоборския период е твърде възрастен — 95-годишен според едно изобличително писмо до имп. Лъв III, което се приписва на папа Григорий II (715—731). Решителното преминаване на Лъв III на страната на иконоборците и провъзгласеният от него през 730 едикт против иконите правят невъзможно оставането на Г. на патриаршеския престол и той доброволно се отказва от него. Императорът го прогонва в с. Платания, близо до Цариград, където Г. умира. Канонизиран е за светец. Паметта му се празнува на 12 май.

Г. е между онези патриарси преди Фотий, които изиграват най-значителна роля в развитието на виз. църква и култура. Сам Фотий дава висока оценка на неговия стил. Книжовното наследство на Г. обхваща послания (съдържат важни сведения за иконоборското движение и борбата срещу него), слова, църковни песнопения, съчиненията „За ересите и съборите“ и „За предела на живота“, трактат за шестте вселенски събора и др.

В старобълг. литература прониква съчинението на Г. „Черковно сказание“ (Γερμάνου ἀρχιεπισκόπου Κωνσταντινουπόλεως ἱστορία ἐκκλησιαστικὴ καὶ μυστικὴ θεωρία. — PG, 98, 1860, col. 383—453), което тълкува символичния смисъл на православната литургия и на редица свързани с нея църковни принадлежности. В заглавията на някои от преписите като автор се сочи Василий Велики — очевидно поради факта, че литургията, подложена на тълкуване, е дело на самия Василий Велики. На Г. принадлежи в същност една от редакциите на това тълкуване. Именно тя е преведена на старобълг. език от Константин Преславски най-вероятно в последното десетилетие на IX в. Лат. превод е направен от Анастасий Библиотекар (известен е по препис от IX в.). Според проучванията на Н. Ф. Красноселцев Константин Преславски превежда това съчинение едновременно с Учителното евангелие. Доказателства за това са еднаквият език и еднаквият начин на превеждане (с допълнения от друг източник — в случая тълкуванието на литургията от Максим Изповедник). Вторият слав. превод е значително по-късен; направен е от руския монах Евтимий от Чудовия манастир в Кремъл през 1689. Старобълг. превод на „Черковно сказание“ е твърде широко разпространен в ръкописната традиция на православните страни. Известни са четири пълни преписа (в ръкописите: Синодален 262 от Държ. истор. музей в Москва, XII в.; Cod. slav. № 12 от Националната библиотека във Виена, XIV в.; Иван-Александров (Лаврентиев) сборник от 1348, Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград, F. I. 376; Барсов 1498, Държ. истор. музей в Москва, XVI—XVII в.) и отделни фрагменти (частите за антифоните и за символичното значение на хляба и чашата, употребявани по време на проскомидията). Фрагментите са включени в ръкописи от бълг., сръбски, румънски и руски произход, създадени през периода XV—XVII в.

            Лит.:

·       Арсений архим. Летопись церковных событий (и гражданских, поясняющих церковные от Рождества Христова до 1879 г.). СПб., 1880, с. 275—276;

·       Красносельцев Н. Ф. Сведения о некоторых литургических рукописях Ватиканской библиотеки с замечаниями о составе и особенностях богослужебных чинопоследований, в них содержащихся, и с приложениями. Казань, 1885, с. 305—375;

·       Брокгауз Ф. А., И. А. Ефрон. Энциклопедический словарь. 16. СПб., 1893, с. 529;

·       Андреев Ив. Константинопольские патриархи от времени Халкидонского собора до Фотия. Хронология этих патриархов и очерки жизни и деятельности важнейших из них. Сергиев Посад, 1895, с. 196;

·       Андреев И. Св. Герман, патриарх Константинопольский (715—730 г.). — БВ, 1897, май, с. 167—186, июнь, с. 305—326, сентябрь, с. 225—244;

·       Соколов И., И. Андреев. Св. Герман, патриарх константинопольский (715—730 г.). Богословский вестник, 1897, май, с. 167—186. — ВВр, 4, 1897, с. 688—699 (рец.);

486

·       История Византии в трех томах. 2. М., 1967, с. 49—64;

·       Куев К. Нови преписи от „Черковно сказание“ на Константин Преславски. — В: Помощни исторически дисциплини. 1. С., 1979, с. 247—266;

·       Куев К. Иван Александровият сборник от 1348 г. С., 1981, с. 321—365.

Лиляна Грашева

    (15). ГЕРМАНИЗМИ в старобългарски език. В старобълг. паметници се наблюдават 3 слоя германски заемки. Най-старият слой са Г., които имат общослав. разпространение — германски думи, възприети от славяните още в тяхната прародина на север от Карпатите. Вторият слой са балканско-готските заемки в езика на южните славяни. Те са дошли от речта на готското население, което до третата четвърт на V в. обитава области от Балк. п-в, а след това се отправя към Италия (за дружеските връзки между готите и бъдещите южнослав. племена вж. Прокопий, De bello Gothico, IV. 25). Сред готските заемки в южните слав. езици може би има и някои църковнохристиянски термини, които са наследство от готската арианска църква на Балканите. Третият слой са отделни старовисоконемски (старобаварски) названия за християнски и църковни понятия, възприети от моравските, панонските и хорутанските племена през IХ в. след тяхното християнизиране. Част от тези заемки са проникнали и в старобълг. писменост по време на Моравската мисия на Кирил и Методий. Някои немски изследвани от края на XIX в. (К. Уленбек, X. Хирт) изказват мнение, че доста голям брой старобълг. думи са от германско потекло. Ст. Младенов убедително доказва, че голяма част от предполагаемите германски заемки в славянски (старобълг. език) са в същност сродни, индоевропейски думи в германското и слав. езиково семейство. Сигурни Г. в старобълг. език според Ст. Младенов са: блюдо, боукъ-ı, вельбѫдъ, *влахъ, гобино, гобьѕити, гобьѕие, гонозити, гораздъ (собствено име), доунавъ, кладѧѕь, *краль, крьсть, крьстити, (ис)коъсити, кънѧѕь, пѣнѧѕь, скълѧѕь, тъ-ıнъ, *оусерѧгъ, хъ-ıзъ, хѫдогъ, шлѣмъ, штоуждь. Вероятни германски заемки са и аворъ, боукарь, брадъ-ı, *брънı-а, дъска, *истьба, котьлъ, ликъ (χορός), лихва, львъ, льсть, лѣчити, моуринъ, мъ-ıто, мъ-ıтарь, мьчь, осьлъ, паница, плоугъ, плькъ, прѣгъ-ıни, скотъ, смокъ-ı, стькло, трѫба, хлъмъ, хлѣбъ, цѣсарь, цѧта. Възможно е някои от посочените по-горе думи да са балканско-готски заемки. За отделни християнски термини, като олтарь, попъ, постъ, црькъ-ı, също се предполага, че са Г. или думи, минали е езика на среднодунавското слав. население през старовисоконемски (старобаварски). Още Б. Копитар и Фр. Миклошич са на мнение, че црькъ-ı, постъ, попъ, хрьстъ, олтаръ, крьстъ, мънихъ са християнски Г. в речта на панонските славяни, което е и един от доводите на панонската хипотеза за произхода на старобълг. език. Някои, от тези думи (напр. олтарь и попъ) са по-скоро негерманско (латинско-гръцко) християнско наследство в езика на бълг. славяни, откъдето са преминали в старобълг. паметници. За црькъ-ı се предполага, че е стара балканско-готска заемка в южните слав. езици. Сигурни старовисоконемски (старобаварски) заемки в езика на моравските и панонските славяни са въсѫдъ (Киевски листове, ЖМ) от wizzôd — ‘причастие’, папежь (Асем. ев., Киевски листове, ЖМ) от babes — ‘папа’, оплатъ (Киевски листове) от *oplāta — ‘просфора’ (лат. заемка през германски). Старогермански калки са сълъ (= boto) — ‘апостол’ (Фрайзингенски откъси), законеникъ (= êuuart) — ‘свещеник’, възмазь, възмажьство (= bismarunga, bismarida) — ‘богохулство’ (Фрайзингенски откъси), вьсевладъ-ıка ( = alles ualtantio) от Св. Емерамовата молитва в Син. евх.

487

Някои стари слав. текстове (I и III Фрайзингенски откъс, Св. Емерамовата молитва в Син. евх.) са превод от старовисоконемски оригинали. Редица сложни думи с първа съставка лихо- се срещат само във Фрайзингенските откъси и в старобълг. превод на Св. Емерамовата молитва и са безспорни калки от старовисоконемски: лиходѣı-ание — missitat, лихосътворити — missituon, лихоглаголати — missisprëhhan, лихомъ-ıслити — missithenken, лихоı-адение — ubarâzî, лихопитие — ubartrunchî. Калки са и изразите тебѣ бѫдѫ азъ исповѣденъ в Син. евх. ( = dir uuirdu ih pigihtîg), чьсти пиемъ във Фрайзингенските откъси (= minne trinkan — наздравица в чест на християнски светец), азъ же заглаголѭ във Фрайзингенските откъси (= ih intsago mih — формула за отричане от дявола).

            Лит.:

·       Мiklosiсh Fr. Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-historische Klasse, 24, 1876, p. 1—58;

·       Ягич В. Письма Добровского и Копитара в повременном порядке. — СОРЯС, 39, 1885, 107+751 с.;

·       Vondrak V. Althochdeutsche Beichtformeln im Altkirchenslavischen und in Freisinger Denkmälern. — ASPh, 16, 1894, p. 118—132;

·       Vondrak V. Althochdeutsches in der slavischen Freisinger Denkmälern. — Beiträge zur Geschichte der deutschen Sprache und Literatur, 22, 1897, p. 201—208;

·       Станоевич Ст. Гипотеза о славянских заимствованных словах из германского. — РФВ, 48, 1902, с. 213—218;

·       Lоеwe R. Altgermanische Elemente der Balkansprachen. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 39, 1906, p. 265—334;

·       Младенов Ст. Изследване на старите германски елементи в славянските езици. — СбНУ, 25, 1909, с. 1—155;

·       Stender-Petersen A. Slavisch-germanische Lehnwortkunde. — Götteborgs Vetenskapsoch Vitterhets — Samhälles Handlinger, 31, 1926, 4 573 p.;

·       Vasmer M. Studien über die germanisch-slavischen Beziehungen. — ZSPh, 4, 1927, p. 359—361;

·       Brückner A. Die germanischen Elemente im Gemeinslavischen. — ASPh, 42, 1929, p. 125—146;

·       Knutssоn K. Die germanischen Lehnwörter im Slavischen vom Typus buky. — Acta Universitatis Lundensis, N. F., 24, 1929, 9;

·       Vasmer M. Ältere germanische Lehnwörter im Slavischen.—ZSPh, 11, 1934, p. 50—51;

·       Kiparskу V. Die gemeinslavischen Lehnwörter aus dem Germanischen. — Annales Academiae Scientiarum Fennicae, serie В, 32, 1934, 2;

·       Grafenauer I. Karolinška kateheza ter izvor Brižinskih spomenikov in Čina nad ispovedajoštiim sę. — Razprave Znanstvenega društva v Ljubljani. Filološko-lingvistični odsek, 13, 1936, 2;

·       Gunarson G. Das slavische Wort für Kirche. — Uppsala Universitet Ärsskrift, 7, 1937;

·       Grafenauer I. Starobavarska (svetoemmeramska) molitev v starem slovenském in v stcsl. jeżyku. — Slovenski jezik, 1, 1938, p. 8—54;

·       Vasmer М. Zu den alten germanischen Lehnwörtern im Slavischen. — ZSPh, 15, 1938, p. 119—120;

·       Fabian E. Die altkirchensiavische Version des St. Emmeramer Beichtgebets. — Zeitschrift für deutsche Philologie, 64, 1939, p. 155—160;

·       Issatschenko A. Die althochdeutschen Beichten und ihre altslavische Übersetzung. — ZSPh, 18, 1942, p. 283—309;

·       Rudolf R. Die Bayermission und die deutschen Lehnwörter in der slovakischen Kirchenterminologie. — ZSPh, 18, 1942, p. 257—283;

·       Issatschenko A. Nachträgliche Bemerkungen zur Frage der ältesten deutsch-slavischen literarischen Beziehungen.—ZSPh, 19, 1947, p. 303—311;

·       Janko J. Zas jednou o českých výrazech mnich, biskup a papež. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 182—188;

·       Barie H. Starogermanski tragovi u balkanskim jezicima. Sarajevo, 1954;

·       Repp Fr. Zur Kritik der kirchenslavischen Übersetzung des St. Emmeramer Gebets im Euchologium Sinaiticum. — ZSPh, 22, 1954 p. 315—332;

·       Repp Fr. Deutschslawische Kulturbeziehungen auf dem Raume Österreichs vor Kyrill und Method. — In: Vortrage auf der Berliner Slawistentagung. Berlin, 1956, p. 176—189;

·       Reiffenstein J, Das Althochdeutsche und die irische Mission im oberdeutschen Raum. — Innsbrucker Beiträge zur Kulturwissenschaft, 6, 1958, 91 p.;

·       Kiparsky V. Zur Datierung der gemeinslavischen Lehnwörter aus dem Germanischen Annali. Institutio universitario orientale. Sezione slava, 1, 1958, p. 17—24;

·       Исаченко A. В. К вопросу об ирландской миссии у паннонских и моравских славян. — ВСЯ, 7, 1963, с. 43—72;

·       Мартынов В. В. Славяно-германские лексические взаимодействия древнейшей поры. К проблеме прародины славян. Минск, 1963, 250 с.;

·       Moor Е. Zu den Spuren des gotischen Arianismus im bulgarischen altkirchenslavischen sobota — d. Samstag. — Dissertationes slavicae, Szeged, 1964, p. 3—4;

·       Карлинский А. E. Старославянская версия Сант-Эммерамской молитвы. — В: Типология и взаимодействие славянских и германских языков. Минск, 1969, с. 135—161;

·       Wiehl J. Untersuchungen zum Wortschatz der Freisinger Denkmäler. Christliche Terminologie. — Slavistische Beiträge, 78, 1974, 165 p.

Иван Добрев

488

    (16). ГИЛФЕРДИНГ, Александър Фьодорович (Гильфердинг, А. Ф.) (2/14.VII.1831—20.VI/2.VII.1872) — руски историк, етнограф, фолклорист и лингвист. Роден във Варшава. Получава широко образование в дома на баща си по класическите, западноевроп. и слав. езици. Завършва Московския унив., където защищава дисертация на тема „Об отношении языков славянских к языкам родственным“ и получава степента магистър по слав. филология. През 1856—1859 е руски консул в Босна. По това време предприема научна обиколка, плод на която е трудът му „Поездка по Герцеговине, Боене и Старой Сербии“ (1860). През 60-те г. служи в Министерството на външните работи и в Държавната канцелария в Санкт-Петербург. След Полското освободително въстание 1863—1864 участвува в Централния национален комитет по реформите в Кралство Полша. Председател на Санктпетербургското отделение на Слав. комитет (от 1867) и на етнографското отделение на Руското географско д-во. През 1868 предприема пътуване из Балк. п-в и стига до Рилския манастир. По това време събира и ръкописи. През 1871 и 1872 предприема експедиции за събиране на народни песни в Олонецка губерния. Умира в гр. Каргопол, Олонецка губ.

По идейните си позиции Г. стои близо до славянофилските кръгове на А. С. Хомяков, братята П. и И. Киреевски, Ю. Ф. Самарин, братята И. и К. Аксакови и др. Най-голям интерес представят работите му върху историята на южните славяни. Неговите „Письма об истории сербов и болгар“, първоначално публикувани в периодичния печат (Московские ведомости, 1854—1855, и Русская беседа, 1859), а в преработен вид издадени в събраните му съчинения, т. I, 1868, под заглавие „История сербов и болгар“, са ново явление в славистиката. При крайно бедните по това време истор. знания за южните славяни Г. прави значителен научен принос във връзка с тяхната средновековна история. Той рисува относително пълна картина на южнослав. Средновековие, като използува истор. източници, в повечето случаи издирени от самия него. Освен върху истор. събития Г. се спира и на особеностите на бита, народните представи за света и др. Топографията и истор. география са очертани въз основа на личните му наблюдения и на разговорите му с местни жители в изследваните области.

Г. е автор на редица статии по кирило-методиевски проблеми. В излязлата анонимно в Париж брошура „Les slaves occidentaux“ (1858, преведена на руски език под заглавие „Развитие народности у западных славян“. — Русская беседа, 1858, кн. 12) и в започнатия голям труд „История славян“ (началото му под заглавие „Древнейший период истории славян“ излиза във „Вестник Европы“, 1868, кн. 7, с. 223—277; 9, с. 153—230) той развива славянофилския възглед за необходимостта от обединение на славяните върху основата на православието и „органическите начала“ на всяко племе, обособявайки Полша като изначално католическа страна. По повод 1000-годишнината от създаването на слав. писменост Г. публикува обширна студия „О Кирилле и Мефодие и тысячелетней их годовщине“ (М., 1862), напечатана и в „Кирилло-Мефодиевский сборник“ (М., 1865). В нея развива схващанията си по редица съществени въпроси на кирилометодиевистиката. В съгласие с П. Й. Шафарик, основавайки се на сказанието „За буквите“ на Черноризец Храбър, Г. приема, че слав. азбука е създадена в 855, за което е остро критикуван от А. Л. Дювернуа. Г. поддържа възгледа, че Кирил Философ просвещава славяните по р. Брегалница преди Моравската мисия, като дори счита, че в тази област е управлявал Методий (вж. Брегалнишка мисия). Некритично отдава доверие на легендата, че Методий е покръстил българите в 861. Несъстоятелно е и твърдението, че по време на Хазарската мисия Кирил и Методий са знаели тюркски език, който са изучили в Б-я.

489

Александър Гилфердинг

Г. допуска просветителска дейност на братята и между руски славяни — поляни, северяни, вятичи и др. племена, които се намирали в Хазарското ханство, и дори смята, че пренията на Кирил с мохамедани и юдеи били преведени от Методий, за да бъдат оставени на тези славяни. Известното свидетелство на ЖК за „рушки“ букви и евангелие на „рушки“ език означава според него приспособяване на съставената от Кирил азбука за нуждите на руските славяни в Хазария.

Г. разглежда и въпроса за слав. азбуки. Противоположно на Шафарик той счита, че проповядвайки между бълг. славяни по р. Брегалница, които са използували грц. азбука, Кирил създава именно кирилицата като близка до нея. В подкрепа на това схващане Г. се опира и на Черноризец Храбър. Общата му оценка за делото на Кирил и Методий е, че в миналото те са единствените „деятели всеславянски“. Делото им трябва да бъде опора на слав. братство и единство. Тези възгледи Г. излага и в публикуваната от него „Греческая служба святым первоучителям славянским и житие святого Наума Болгарского“ (Русская беседа, 1859, 2, с. 127—147).

Г. отделя внимание на важни въпроси от делото на Кирил и Методий, но славянофилската му ориентация, състоянието на кирилометодиевистиката по онова време, както и недостатъчната му критичност към известното дотогава за дейността на слав. първоучители намаляват значението на неговите становища. Несъмнена негова заслуга е публикуването на паметници във връзка с делото на Кирил и Методий. Един от тях е Краткото житие на Кирил (вж. Успение Кирилово), намерено от него в Призрен в сборник от XVI в. и обнародвано в „Известия Императорской академии наук, Отделение русского языка и словесности“, 6, 1858, с. 383—386. Г. е един от най-ревностните колекционери на стари слав. ръкописи. Сред събраните от него ръкописи, които сега се съхраняват в Държ. публична библиотека „М.Е. Салтиков - Шчедрин“ в Ленинград и в Държавния истор. музей в Москва, са редица много ценни паметници на старобълг. писменост (т.нар. Македонски кирилски лист, XI в., Струмишки октоих, XI в., Карпинско евангелие, -XIII—XIV в., и др.) и ръкописи от сръбска редакция, съдържащи преписи от класически произведения на старобълг. литература (Учителното евангелие на Константин Преславски в препис от 1286, Проглас към евангелието в препис от XIV в., сказанието на Черноризец Храбър в препис от XV—XVI в., Похвално слово за Възкресение Лазарово от Климент Охридски в препис от XIV в. и др.).

            Съч.:

o   Письма об истории сербов и болгар. М., 1855, 242 с.;

o   Письмо к редактору „Известий“. — ИИАН, 6, 1857, с. 381—386;

o   Предисловие св. Кирилла, просветителя славянского, к переводу евангелия. — Русская беседа, 3, с. 108—116;

o   Греческая служба святым первоучителям славянским и житие святого Наума Болгарского. — Русская беседа, 2, с. 127—147;

o   О Кирилле и Мефодии и тысячелетней их годовщине. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 145—208;

o   Собрание сочинений. 1. СПб., 1868, 442 с.; 2. СПб., 1868, 500 с.; 3. СПб., 1873, 547 с.; 4. СПб., 1874, 485 с.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. — ИОРЯС, 4, 1855;

·       А. П[ыпин]. Александр Феодорович Гильфердинг. — Вестник Европы, 4, 1872, 8, с. 902—907;

490

·       Лобода А. М. Памяти Гильфердинга. — Этнографическое обозрение, 1897, 4, с. 89—98;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 769—774;

·       Лавров П. А. Александр Феодорович Гильфердинг. — Русский биографический словарь. 5. СПб., 1916, с. 195—204;

·       Лаптева Л. П. К истории русско-славянских отношений 50—70-х годов XIX в. [А. Ф. Гильфердинг и его письма М. Ф. Раевскому]. — ВМУ, серия 9, 1976, 2, с. 34—45;

·       Лаптева Л. П. Гильфердинг А. Ф. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 121—125;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 70—80.

Велчо Велчев

    (17). ГИНЦЕЛ, Йозеф Аугустин (Ginzel, J.A) (1.V.1804—1.VI.1876) — австрийски църк. историк. Роден в Райхенберг (дн. гр. Либерец, Чехословакия). Прекарва почти изцяло живота си сред чехите. През 1828 е ръкоположен за свещеник, в 1837 защищава докторска дисертация във Виена и е назначен за проф. по богословие в епископската семинария в гр. Лайтмериц (дн. гр. Литомержице, Чехословакия). По-късно е назначен за каноник при катедралата, синодален екзаминатор и епископски нотариус, поради което напуска преподавателската дейност. Посвещава се на научноизследователска работа като църк. историк и богослов. Отначало принадлежи към ултрамонтанистките кръгове, защищаващи папските привилегии в отделните държави; постепенно се отдалечава от догматичните нововъведения на Първия ватикански събор (1870). Разкъсван между патриотичните си тежнения (член е на австрийския Държавен съвет като представител на Либералната партия) и клерикалната противодържавна линия на своя епископ, Г. постепенно се оттегля от църковнополитическия живот и изпада в изолация. Стреми се да поддържа връзки с австро-слав. кръгове, с представителите на католическия панславизъм и с Й. Ю. Щросмайер. Умира в Лайтмериц.

Г. е автор на богословски трудове, на книги с противопротестантска тематика, на „История на църквата“ (2 т., 1846). През 1857 излиза първото издание на неговата „История на славянските апостоли Кирил и Методий“, която, разширена и допълнена с преведените на лат. език извори върху кирило-методиевската проблематика, излиза през 1861 във Виена под заглавие „Geschichte der Slawenapostel Cyrill und Method und der slawischen Liturgie“. Тази единствена книга на Г. върху кирило-методиевските въпроси съвсем не е изолирано явление в тогавашната славистика. През 1823 Й. Добровски е издал вече в Прага своята книга „Cyrill und Method der Slavenapostel. Ein historisch-kritischen Versuch“. По-късно започва и преписката между Добровски и Й. Копитар, дискутират и други учени от двете славистични средища (Прага и Виена). В полемиката централно място заемат редица нерешени кирило-методиевски въпроси, често издигани като вероизповедно, народностно или политическо знаме. За брошурата на Фр. Рихтер „Cyrill und Method der Slawenapostel und Mährens Schutzheilige“ (Olmütz, 1825) един тогавашен рецензент (Хормайер) се отзовава, че била „върло противочешка, свръхпопска и крайно раболепна“ (В. Ягич. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 130). Макар че е австриец и католически богослов, Г. не получава от рецензентите си такива определения. Неговата книга носи всички белези на австрийската славистика от онова време — западноклерикална окраска, антивиз. насоченост, както и добросъвестно отношение към истор. документи. Според него отслужваната от Методий на слав. език литургия е римокатолическата меса. Г. разглежда обстойно съдбата на тази литургия сред илирийските славяни, в Чехия (Сазавския манастир и Емаузкия манастир), в Далмация, Славония и Истрия, както и съвременния му „упадък на църковния славизъм“. За залеза на тлаголизма в тези области той обвинява най-вече тамошното католическо духовенство, подчинило се безкритично на Рим и забравило слав. си минало.

491

Втората част на книгата съдържа всички известни тогава документи за Кирил и Методий (на лат. език), с което за дълги години остава ценен справочник за западните учени. Книгата на Г. изиграва известна роля за убеждаването на папа Лъв XIII (1878—1903) от страна на Й. Ю. Щросмайер да издаде енцикликата „Grande munus“.

            Съч.:

o   Evangelium und Kirche, eine katholische Protestation wider den Protestantismus Wien, 1843; Die Geschichte der Kirche. 1—2. Wien, 1846—1847;

o   Katholische Wahrheit und protestantische Irrtum. Wien, 1846;

o   Abhandlung über die Bekehrung der Slaven zum Christenthume. — In: Kirchenlexicon. 10. Freiburg, 1853, p. 222;

o   Geschichte der Slawenapostel Cyrill und Method und der slawischen Liturgie. Leitmeritz, 1857 (2 изд. Wien, 1861);

o   Zum Frieden zwischen Kirche und Staat in Österreich. Leipzig, 1868;

o   Reform der römischen Kirche in Haupt und Gliedern, Aufgabe des bevorstehenden römischen Concils. Wien, 1869;

o   Historicko-kritické příspěvky k dějinám sv. apoštolů slovanských Cyrilla a Methoděje. — Časopis katolického duchovenstva, 12, 1871, p. 53, 137—151;

o   Licht über einen dunklen Punkte der Geschichte des Mährenapostels Methodius.—Zeitschrift für katholische Theologie, 5, 1881, p. 183—184.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. — ИИ АН, 7, 1858, с. 101—102;

·       Schulte В — In: Allgemeine deutsche Biographie. 9. Leipzig, 1879, p. 179—180;

·       Jahresberichte der Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften. Prag, 1877, p. LII.

Борислав Иванчев

    (18). ГЛАГОЛИЦА — една от старобълг. азбуки. С нея са написани повечето от най-древните и най-авторитетните старобълг. езикови паметници. Като обикновено писмо се използува в бълг. земи, а частично и в други слав. области докъм XII в., след което е изместена напълно от кирилицата (респ. от латиницата). Много до късно се е запазила само т.нар. хърватска (ъглеста) Г. — вариант на старобълг. Г. със значителни изменения в стила на буквените начертания (а също и с вмъкване на някои по-прости по фактура знакове, напр. за м, за еровете), появили се може би под влияние на широко разпространилия се през XI—XII в. в Южна Италия и Далмация монтекасинско-беневентски лат. шрифт. Самото название Г., образувано от редуплицирания общослав. корен * gol- (срв. старобълг. глаголъ, глаголати и др., без удвоение — гласъ, гласити, глашати и др.), е по-късно и навярно също е свързано със запазената глаголическа традиция в Хърватско. В старите документи се говори само за слав. писмо, но има известни основания да се предполага, че първоначално Г. се е наричала кирилица (в чест на Константин-Кирил).

Г. е съвкупност от еднородни графични единици, които съществуват едновременно и на едно и също място — в глаголическите текстове; те образуват множество с краен брой членове, между които има определени вътрешни взаимозависимости. Всяка от тези единици има съответствие в поне една друга езикова система, т.е. тя е знак; глаголическият знак притежава своя структура — съставен е от няколко по-малки графични елемента, съчетани по определен начин, а между тях съществуват отношения, които могат да се градират в йерархия, следователно Г. е една семиотична и по-конкретно лингвистична система. Тя може да бъде самостоятелен обект както на синхроничны (дескриптивни), така и на диахронични изследвания.

            Графична структура на глаголическите буквени начертания.

Глаголическата буквена фигура е съставена от няколко къси чертици, всяка от които изисква ако не винаги вдигане, то непременно отделно движение на пишещия инструмент, предшествувано и последвано от краткотрайно прекъсване на графичното движение. Чертицата е основният конструктивен елемент на глаголическата графика — тя изгражда изцяло буквения чертеж и изчерпва без остатък неговата структура. Глаголическата чертица притежава някои строго индивидуални особености, които не се срещат в почти никоя друга писменост

            1. Най-важната отличителна особеност на този графичен елемент е неговата дължина.

492

Сравнителна таблица на глаголическите букви

[[ Киевски листове, Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Клоцов сборник, Синайски псалтир, Синайски молитвеник, Зографско евангелие₂, Рилски листове, Охридско евангелие, Пражки листове ]]

493

494

По принцип в Г. чертицата не може да съединява точки, които се намират върху две противоположни страни на буквеното поле. Когато е вертикална, чертицата започва или от горната редова линия и свършва в областта на средната, или излиза от средната линия и стига до долната (, но не ); когато чертицата е хоризонтална и започва от лявата страна на буквеното поле, тя отива до средата му и тук спира, а до дясната страна може да стигне само ако започва около средата на полето (, но не ). Нито една чертица не преминава през цялата широчина, респ. през центъра на буквеното поле (единственото изключение, и то не във всички паметници, е второстепенната долна хоризонтална линийка от фигурата за б: сх. ).

Малката дължина на чертицата определя някои от най-важните графични особености на глаголическите знакове: а) по-големия брой на чертиците в състава на отделната буква; б) относителната сложност на рисунката вътре в буквеното поле; в) хоризонталната двусъставност (двуетажност) на почти всички глаголически знакове; г) появата на трета линия в глаголическия ред — средната редова ос; д) размера на петлицата, която никога не докосва едновременно горната и долната редова линия; е) липсата на пресичащи се черти вътре в буквеното поле.

Твърдението, че Г. е по-лесна за писане, отколкото кирилицата, защото повечето от нейните букви се изписвали с едно докосване на перото до пергамента без вдигане (както при виз. минускул), не изхожда от същинската кинематика на глаголическите чертежи, а от техния вид в много по-късния глаголически печатен шрифт и е погрешно.

            2. Глаголическата чертица е ограничена не само по големина, но и по посоката на изписването си. Тя не може да бъде начертана отдолу нагоре, нито отдясно наляво, а се нанася или отгоре надолу, или отляво надясно ( ↓ или → , но не ↑ или ←). Поради това основните разновидности на глаголическата чертица са две: вертикална, т.е. такава, която започва отгоре ( или ), и хоризонтална, т.е. такава, чието начало е вляво ( или , респ. и ). При първия вид са възможни известни отклонения — чертицата може да сключва с редовите оси и ъгъл, малко по-малък или по-голям от правия (); хоризонталната чертица по начало е паралелна с редовите оси.

Като следствия от посочените кинематични ограничения при начертаването на основния структурен елемент в Г. могат да се разглеждат такива нейни особености като: а) общата изправеност на глаголическите букви; б) голямата близост на преобладаващия брой ъгли, които се срещат тук, до 90°; в) липсата на лигатурен щрих, който да съединява две съседни букви (този щрих обикновено има посока отдолу нагоре: ), което определя наличието на интервал (мезограма) между всеки два знака, с изключение на лигатурните написания (вж. Палеография на старобългарските паметници). От това следват графичната самостоятелност на всеки отделен знак и общият унциален характер на шрифта; г) честата поява на удебелявания в горния край на вертикалните чертици, които могат да се превърнат в самостоятелни къси щрихчета (серифи).

            3. По своя геометричен вид глаголическите чертици също биват 2 вида. Едни от тях са прави линии, други — дъги с много голям радиус ( |, — и ( , ) ). Във втория случай линията, която може да се прокара между краищата на дъгата (нейната хорда), по начало е или вертикална (), или хоризонтална (); от това правило има и изключения, главно при по-големите дъги, но и тогава отклоненията са незначителни. И тук по-голямо разнообразие има при вертикалните чертици — именно те по-често са дъговидни, освен това тяхната извитост може да бъде доста по-чувствителна;

495

хоризонталните чертици обикновено са прави, но и когато биват дъги, изпъкналостта (или вдлъбнатостта) им е по-малка. Тази разлика особено добре личи при оформянето на петлиците в някои ръкописи, напр. в Мар. ев. Изобщо хоризонталността на един буквен елемент предполага в по-голяма степен неговата близост до права линия; навярно това е свързано с посоката на глаголическия ред и с наличието на хоризонтална разчертаност върху материала за писане. Не винаги глаголическите дъги са напълно правилни — възможно е извитостта им да бъде неравномерна, т.е. по време на изписването им да се промени центърът. В такъв случай дъгата получава повече или по-малко забележима чупка около средата си.

            4. В зависимост от това, дали краищата на глаголическата чертица са свободни или от тях започват (респ. до тях свършват) други чертици, се различават три вида свързаност на този графичен елемент:

   а) напълно самостоятелна, т.е. двойно свободна чертица. Тя е изключително рядко явление в буквеното писмо; при Г. се среща само в състава на знака за к, където образува долната част на начертанието.

   б) полусвободна чертица — има само един свързан край; може да участвува в конструкцията на около половината глаголически букви.

   в) двойно свързана чертица — най-честият и най-важният конструктивен елемент в глаголическата азбука. Явява се във всички буквени знакове (без изключение), при това много рядко по веднъж. Тази чертица изгражда типичните за Г. затворени пространства в конфигурацията на повечето букви — на първо място петлицата, и ги съединява вътре в буквеното поле; тя придава на глаголическите знакове характера на геометрични чертежи, на затворени в себе си, изолирани от околните и самостоятелни цялости.

Зографско евангелие, X—XI в.

            5. Тъй като са къси, свързаните чертици се докосват в краищата си. Съединяването им може да бъде три вида:

   а) втората чертица от съединената двойка започва там, където завършва първата. При това по-напред може да бъде нанесена било вертикалната (сх. ), било хоризонталната чертица (сх. ); тук се отнасят и еднаквопосочните свързвания (сх. );

   б) втората чертица започва от същия пункт, от който е започнала и първата (сх. );

   в) двете чертици свършват в една и съща точка (сх. ).

В съединените двойки хоризонталната чертица е ту горе, ту долу; тъй като тя се нанася върху една от редовите оси, мястото на всеки вид свързване е ясно определено — съчетанията могат да се намират или върху горната, или в областта на средната ос, а съчетанията ще лежат

496

или върху средната, или върху долната ос на реда.

Тези чертици, които не са нито вертикални, нито хоризонтални и сключват с редовите оси приблизително еднакъв ъгъл, макар че са наклонени в различна посока, не могат да имат свързване от първия тип точката, в която те се съединяват, е начало или край едновременно и на двете (сх. или , но не или ). Има два вида симетрична наклонена двойка — с горна и с долна обща точка (сх. ). Двата варианта (особено първият) показват значителна вариабилност.

            6. Двете съединени чертици образуват определен ъгъл. По правило при вертикално-хоризонталните чертици той е близък до 90° (ако чертиците са прави линии) или става по-голям (ако са дъгици); много рядко може да бъде по-малък. Това е възможно само при чертиците, които не са нито вертикални, нито хоризонтални, но и тогава не е задължително. В класическите старобълг. глаголически паметници ъгълът между двете чертици почти никога не е по-малък от 45°.

            7. Значението на различните чертици като конструктивен елемент на глаголическите букви не е еднакво. Едни от тях изграждат основните части на буквените фигури, други служат за свързващи линийки между тях. Функцията на тези два вида чертици е преди всичко знакоизграждаща и същевременно диференцираща — благодарение на тях се отличава едно начертание от друго. Много рядко две буквени фигури биват толкова еднакви, че да се разграничават само по някакъв допълнителен, вторичен диференциален елемент, както е напр. при разновидностите на десетиричното и или при еровете. При това разликата между два знака никога не се заключава в наличието (или липсата), респ. в мястото само на една чертица.

В Г. има и такива чертици, чийто смисъл е по-скоро декоративен, орнаментален, отколкото диференциален — при тях надделява естетическото значение, те или уравновесяват фигурата, или я завършват и дооформят като цялостен графичен обект.

Двойно свързаната чертица изгражда и толкова характерните за глаголическата азбука затворени фигурки, от които най-съществена роля имат петлиците. Те участвуват във фактурата на 5/6 от глаголическите начертания.

Глаголическата петлица е затворена геометрична фигура, образувана от три, четири или пет (в някои случаи и шест) двойно свързани и последователно наредени чертици, които сключват две по две някакъв ъгъл, близък до 90° (или малко по-голям), и никоя от които не е същевременно част от друга затворена фигура; тя е относително симетрична и по принцип може да се впише в очертанията на кръг или елипса; сборът от вътрешните ѝ ъгли не е по-малък от 360°. Поне една от стените на петлицата е външна, т.е. докосва някоя от границите на правоъгълното буквено поле; в повечето случаи петлицата има две външни стени (или точки) — едната лежи върху хоризонталната, а другата — върху вертикалната граница на полето (сх. или ), а при чертежа за о тези пунктове могат да бъдат и три (сх. ).

Петлицата има някои специфични особености:

   1. Тя не е абсолютно еднаква навсякъде, не е някаква неизменна буквена съставка, една и съща във всички знакови конструкции и във всички ръкописи. Петлицата показва определена вариабилност по отношение на своята големина и форма, по разположението си в буквеното поле, а също и по начините на свързването си с останалите компоненти на знаковата фигура, в която участвува. В знаковия състав на едни букви петлицата се явява еднократно, а при други е налице двойка петлици. Тази разновидност е по-типична не само защото има леко числено надмощие, а и защото тук петлицата е по-добре очертана и по-еднообразна, при това в този случай тя има

497

и по-голяма знакоразличителна функция.

   2. Глаголическите петлици са изградени от чертици с предварително определена дължина и затова не могат да заемат цялото редово пространство, т.е. да докосват едновременно и горната, и долната ос; те се разполагат или в горната, или в долната ивица (писта) на реда (сх. ). Тяхната големина не е абсолютно еднаква и зависи от броя и разположението на графичните елементи, които се намират в съседната писта на същото буквено поле — под петлицата (когато тя е горна) или над нея (когато е долна). Ясно се разграничават три размера на глаголическата петлица: голяма (напр. при начертанието за ту понякога при един от вариантите на фигурата за в, за п, за н, рядко и за ц), средна (нормалният и най-честият вид) и малка (обикновено в съчетание с графичната фигура корпус).

   3. Без да бъде напълно правилна фигура, петлицата е относително симетрична; широчината ѝ обикновено е малко по-голяма от височината или пък двете измерения са еднакви. Геометричният вид на глаголическата петлица варира между два полюса; тя може да бъде почти правилна окръжност, а може да се превърне и в правоъгълен четириъгълник, дори в квадрат. Тези крайни разновидности са в същност изключения; едва ли може да има съмнение, че всяка от тях е резултат от допълнителен, по-късен развой на тенденцията към окръгляне — все по-голямо огъване на съставящите петлицата дъги, или на стремежа към ъгловатост — все по-рязко изправяне на изграждащите петлицата чертици. И двете геометрични разновидности са най-добре изявени само в по един глаголически текст: първата — в Асем. ев., втората — в Охридските листове. Интересен среден тип показват петлиците на Мар. ев. — тук хоризонталните чертици са, общо взето, прави или поне много близки до правата линия, а вертикалните представляват обърнати с вдлъбнатата си страна една към друга дъги (сх. ).

Асеманиево евангелие, X—XI в.

Петлицата в същност никога не е напълно правилна окръжност, дори в Асем. ев. — паметника, който се отделя сред другите старинни глаголически ръкописи с най-значителна овалност на буквените си начертания, т.е. с най-засилена извитост на дъгите, съставящи петлицата. В старобълг. глаголически ръкописи появата на петлица, оформена като истински правоъгълен четириъгълник, е значително по-вероятна от появата на петлица във формата на правилна окръжност. Наистина ъгловатостта е най-силна при глаголическия стил,представен в Охридските листове, но това е така, защото остротата на буквените фигури в тях е по-постоянна, по-цялостна — тя обхваща по-голям брой знакове и довежда в някои случаи до специфични за този ръкопис деформации. Но ъгловати конфигурации се явяват и другаде. Особено резки могат да бъдат те в синайските паметници,

498

а малко по-късно — и в интерполираните листове на Зогр. ев. Интересен е начинът, по който неизвестният съставител на Парижкия абецедар е предал глаголическите букви — петлиците им са правоъгълничета, понякога дори квадрати.

Клоцов сборник, XI в.

   4. Петлицата винаги е свързана с някоя друга буквена част. Тази връзка се осъществява по два начина: чрез лигатурно щрихче и чрез непосредствено присъединяване. В нормалния случай, т.е. когато петлицата има лигатурен щрих, мястото на свързването зависи от положението на петлицата в горната или в долната редова писта и от вида на съединителната линийка, т.е. от това, дали тя е вертикална или хоризонтална. По начало стремежът е съединителната линийка да докосва петлицата в някоя от нейните крайни точки — най-високата лява (сх. ) или дясна (сх. ), съответно (но много по-рядко) най-ниската лява (сх. ) или дясна (сх. ). При начертанията с хоризонтална лигатурна линийка може да се открие ясно осъзнаван принцип за високо съчленяване на петлиците. Ако петлицата е в горната писта на буквеното поле, а лигатурното щрихче е хоризонтално, скачването може да бъде върху горната ос (сх. ), но не в областта на средната (не ) Когато петлицата се намира в долната писта и лигатурната чертица е хоризонтална, те се докосват обикновено в областта на средната ос, т.е. същите отношения са пренесени един етаж по-долу (сх. ), само при един вариант на в лигатурната чертица, заместваща две първоначални щрихчета, е долу. Композиционният принцип за високо съчленяване е разпространен и върху по-дребните странични петлици — при чертежите за з, ф, ъ (единствените изключения са дясната петлица на знака за ф в Зогр. ев. и особените маюскулни начертания на з в Син. евх.). Вертикалните и наклонените съединителни линийки изобщо се пишат поблизо до центъра на буквеното поле, което се вижда най-добре при двойките петлици (напр. , но не ; , но не , и др.), но е налице и при единичните (напр. , но не ).

Принципът за високо свързване на петлицата с хоризонталния щрих е проведен във всички глаголически паметници освен в Зогр. ев. Характерна черта за почерка на този текст е, че в него петлицата се съединява с лигатурната чертица в най-вътрешния си пункт, ляв или десен, който лежи тук по-ниско от най-горната точка на петлицата (сх. ). Това се дължи на по-особената форма, която имат петлиците в Зогр. ев. — тяхната горна стена е по-извита, отколкото в другите глаголически ръкописи.

Непосредственото долепване на петлицата се използува по-рядко; среща се само при такива графични състави,

499

в които участвува затворен или отворен корпус, особено когато петлицата е под или над него. Може да се предполага, че първоначално в тези случаи петлицата е била разположена на определена дистанция от корпуса и се е свързвала с него чрез лигатурно щрихче; по-късно се е появила типичната за бълг. Г. тенденция да се намали относителната височина на буквите, така че отношението между височината и широчината на буквеното поле се е изменило, знаковите фигури са станали по-ниски и по-сплескани, а онези буквени съставки, Които са удължавали начертанието вертикално, в зависимост от значението си са били частично или изцяло редуцирани. Това е засегнало преди всичко лигатурното щрихче — то е можело напълно да изчезне, особено когато е било в долната редова писта, и петлицата се е присъединявала направо към останалата част от буквения чертеж и е можела да се превърне в несъщинска — да бъде без една хоризонтална стена, каквато е напр. редовно при .

Описаният развой се отнася само до горната или долната петлица, но не засяга тази, която е разположена встрани от корпуса. Дясната петлица при знаковете за з и ф редовно е на известно разстояние от корпуса. Лявата петлица в начертанието за назалния индекс отначало е била, както изглежда, долепена до корпуса; като следствие от споменатата тенденция към хоризонтално разширяване на буквените фигури трябва да се третира написанието с лигатурно щрихче, което се явява в три от четирите главни почерци на Син. пс. (А, С и D).

Петлицата може да се разглежда като най-характерния знаков компонент от глаголическата графика — в инвентара на никоя друга писменост тя не се среща с такава честота, нито пък играе толкова голяма роля при изграждането на буквените конструкции като тяхна основна съставка.

Сред глаголическите буквени компоненти се явяват и други затворени фигури, макар че никоя от тях няма нито конструктивното, нито стилистическото значение на петлицата. Определена роля в глаголическото знакоизграждане играе онази графична структура, която можем да наречем корпус. С термина корпус (в тесен смисъл на думата) се означава затворено начертание, образувано от четири, пет или шест двойно свързани и последователно наредени чертици, вътре в което се намира още една двойно свързана линийка (принципна сх. ). Честотата на корпуса е много по-малка, отколкото честотата на петлицата; поради това, а донякъде и поради по-усложнения чертеж разнообразието му е значително по-голямо. Значение за това има и повишената знакоразличителна стойност на корпуса, защото винаги, когато участвува в някой буквен състав, той образува основната част от начертанието — функция, с която единичната петлица може да бъде натоварена само по изключение.

Според начина, по който е поставен, корпусът се явява в две основни разновидности: може да бъде хоризонтален или вертикален. Тъй като за бълг. Г. от X—XI в. е характерна тенденцията буквените рисунки да се разгръщат на широчина, по-еднообразен и стабилен като фигура, а и по-често срещащ се е хоризонталният корпус (напр. в състава на начертанието за ч, при първата част от знака, предаван в кирилска транслитерация като йотувана голяма носовка, като долна част от фигурите за t и за s). Изправеното начертание се отличава със значително разнообразие (срв. конструкциите за ѣ и за ѕ). Твърде рано в Г. се е появил и вторичен вертикален корпус, получен от фигурата за о (като втора част в диграмата за у, по-късно и при еровите букви).

Корпусът е главна съставка на всички буквени конструкции, в които участвува; никога обаче той не е единствена тяхна част. В пет от шестте начертания с корпус се явява и петлица; при знака за ф те са дори две, а при конструкцията, предаваща третата носовка,

500

цялата част, образувана от корпус и петлица, се следва от индекса за назалност.

С петлицата и корпуса броят на геометричните фигури, участвуващи в изграждането на глаголическите начертания, почти се изчерпва; при това никакъв друг буквен компонент няма нито честотата, нито значението им. И все пак в състава на отделни буквени конструкции се явяват още няколко фигурки: тяхната знакоизграждаща и графико-стилистична функция е много по-малка, защото са свързани само с една-две знакови структури. По своя графичен вид тези редки знакови съставки биват отворени и затворени. Затворените фигури обикновено се доближават твърде много до петлиците, но нарушават някои изисквания, формулирани в дадената по-горе дефиниция за петлицата. Такива са триъгълничето от инициалния вариант на десетиричното и, лявата част от знака за ю, горната и долната половина от знаковете за двайсетирично и и за с, горната част от конструкцията за ятовия вокал. Наличието на отворени геометрични начертания е един от трудно обяснимите факти на глаголическата графика, където едностранно свързаните (полусвободните) чертици играят съвсем незначителна роля. Става дума преди всичко за ш-образната структура в състава на знаковете за ш, б и за т.нар. „лигатурно щ“ (все в горната писта!). Освен това няколко букви имат две поставени под ъгъл чертици: ж (антените), ц, означенията за веларите г, х, понякога и герв. В повечето случаи чертиците, образуващи такова ъгълче, са второстепенни по значение.

Като цялост глаголическата буквена рисунка се оформя в пространството между двете крайни (външни) оси и по принцип не съдържа части, които да излизат навън. Това не означава, че отделните начертания винаги са напълно еднакви по височина, т.е. че крайните редови оси непременно са абсолютно прави линии.

С горна редова ос и долна редова ос се означават мислените линии, които съединяват най-високите, респ. найниските точки на буквите в един ред. Реално те съществуват като пунктирни линии, изградени от нееднакви по дължина частички. Понеже отвесните чертици не докосват едновременно двете крайни редови линии, а свършват или започват някъде по средата между тях, вътрешните им краища създават още една редова ос — средната. По нея могат да минават и хоризонталните линийки, които участвуват в състава на различни буквени конфигурации, срв. напр. начертанията за а, б, ѣ, фигурите за ж, л и др. Средната редова линия определя едно от най-важните отличителни свойства на глаголическата графика — вертикалната двуделност на почти всички знакови рисунки. Наистина няколко чертежа се разпадат не на две, а на три разположени една над друга части — преди всичко начертанията за м и за о, но в тези случаи е подобре да се говори не за три писти (т.е. за четири редови оси), а за триетажност на графичната структура, още повече, като се има пред вид тенденцията към по-чувствително вертикално сплескване на буквените фигури, която е довела до превръщането на повечето триетажни начертания в двуетажни.

В малко от познатите ни писмености могат да се открият вертикално двуделни буквени знакове, а и там, където ги има, те обикновено образуват само незначителна част от общия знаков състав на съответната азбука; при това двуделността в почти всички случаи е вторична, т.е. не е резултат от последователното изграждане на две отделни части, поставени една върху друга.

Връзката на буквените начертания с всяка от трите редови линии не е еднаква. Най-ясно тя се чувствува при горната ос — там минават най-голям брой хоризонтални чертици (главно поради конструкциите с горна хоризонтална двойка петлици, на първо място десетиричните ц-знакове и чертежа за т),

501

там са се нанасяли и малкото серифи; нещо повече — тази връзка е била съзнателно изтъквана с помощта на специални графични средства. Затова горната ос е не само по-плътна, но и по-права; може да се приеме следователно за доминантна. Това е още една специфична особеност на глаголическата азбучна система, с която тя се отделя от повечето други съвременни ѝ писмености.

По всяка вероятност по-доброто очертаване на горната редова ос в Г. е резултат от някогашното съвпадане на тази линия с получените при разлинирането на пергамента черти и следователно е отглас на графичния похват буквите да се изписват под тях, т.е. да „висят“. И действително за едно писмо, в което знаковите фигури са подчертано двуетажни, като при това в повечето случаи най-напред се нанася горната им част (а и посоката на графичните движения е определена: отгоре надолу и отляво надясно), е по-добре постройката на всеки чертеж да започва надолу от предварително прокараната редова черта. Едва по-късно, но все още в старобълг. епоха, се появява стремежът за допълнително свързване на някои буквени елементи с долната редова ос, т.е. към по-ясно очертаване на долната линия; той се реализира най-пълно в хърватската унциална Г. от XIII в. нататък.

Синайски евхологий, XI в.

Ивицата, лежаща между горната и долната хоризонтална ос, образува глаголическото редово пространство (ред). Неговата дължина е зададена предварително — тя се определя от размера на използуваната за писане повърхност, т.е. от големината на пергаментните листа, и следователно не зависи от отделните буквени начертания. Доколкото съществува някаква връзка между дължината на реда и буквените фигурки, по-важен фактор е първият. От линейната хоризонтална големина на редовото пространство зависи преди всичко броят на изпълващите го знакове: обикновеният глаголически ред (този, който не е нито заглавен, нито последен) съдържа най-често 20—23 знака; по-дълги редове има само в Клоц. сб. (32—35 знака), по-къси — в Асем. ев. (писаните в две колони части са с по 10—12 знака на ред).

Широчината на редовата линия обаче не зависи от размерите на пергамента, а от височината на поместените там буквени чертежи. В старата Г. значението на двете външни редови линии не е еднакво; по-важна е горната — тя е не само по-плътна, но и по-изправена. Липсата на достатъчно права долна линия, която да ограничава строго долния край на редовото пространство, позволява глаголическите букви да не бъдат еднакво високи. Затова редовата ивица в бълг. текстове е ту по-широка, ту по-тясна; разширенията са двустранни, те се реализират едновременно и нагоре, и надолу, но огънатостта е много по-чувствителна при долната гранична линия (принципна сх.

502

срв. в първия почерк на Киевските листове: ). Постепенно двете линии все повече се изправят; до XIII в. обаче първата схема остава в сила.

Киевски листове, XI в.

Редовата ивица се състои от запълнени и незапълнени пространства — буквени полета и мезограми. Двете външни линии, горната и долната, очертават хоризонталните граници на буквеното поле; за негови странични граници ще считаме двете мислени вертикални черти, които минават съответно през най-лявата и през най-дясната точка на знаковата конструкция. Получената фигура има, общо взето, очертанията на правоъгълен четириъгълник, чиято основа при повечето глаголически букви е значително по-голяма от височината му. Отношението между тези две страни е приблизително 2:1 (сх. ), някъде (напр. при знака за т) то достига 3:1 (сх. ), а и повече; по изключение може да бъде и 5:1, дори 6:1. Сравнително по-тясно е буквеното поле на двете изправени начертания — за е и за о; в първия случай полето се доближава по форма до квадрат, а във втория височината може да стане по-дълга от основата; и фигурата за р има по-тясно буквено поле.

С геометричната правилност на буквените полета може да се свърже друга важна особеност на глаголическите фигури — тяхната вертикална симетричност или, по-общо, тяхната графична уравновесеност. При повечето букви онази част от буквения чертеж, която се нанася в дясната половина на полето, е огледално симетрична на частта, заемаща лявата половина. А и тогава, когато тази симетрия липсва, налице е стремежът цялата фигура да бъде архитектурно балансирана, да не натежава само на една страна, т.е. да няма значителна разлика между броя на графичните елементи в лявата и дясната ѝ половина. С тази тенденция, която има преди всичко естетически характер, могат да се обяснят някои ранни истор. изменения, засягащи несиметричните буквени чертежи.

Произход на глаголицата

По структура и по външен вид глаголическите букви не само не показват непосредствена връзка с другите писмености, употребявани през Средновековието в християнска Европа — гръцката и латинската, но дори определено и открито им се противопоставят. Ето защо като графика на най-ранните слав. езикови паметници, българските, Г. отдавна привлича вниманието на изследователи, работещи в различни области на хуманитарните науки. Интересите им са насочени преди всичко към въпросите за автора на Г., за старшинството ѝ в сравнение с кирилицата и др., особено към възможните източници за нейните знакове, т.е. към предисторията ѝ. Много по-малко внимание е отделено за описание и анализ на графиката в наличните глаголически текстове, нито един от които, за съжаление, не е нито автограф,

503

нито дори съ временен на първоучителите; почти никога Г. не е била изучавана сама за себе си, като отделна и самостойна лингвистична система — а не може да има съмнение, че такъв подход към една езикова реалност — глаголическата система — ще допринесе за нейното попълно и по-дълбоко опознаване и ще ни приближи към отговора на въпроса за вътрешната мотивировка на глаголическите знакови фигури.

Историческите и езиковите факти, с които разполагаме, ни дават право да твърдим, че създател на глаголическата графична система е великият слав. просветител Константин-Кирил Философ — една безспорно гениална личност. Много по-сложен е въпросът, от какво зависи формата на всяка отделна буквена фигура в Г. Почти 200 г. изследователите на Г. търсеха източниците на Константин-Кириловите букви в най-различни древни писмености, затова до днес са се натрупали толкова много и така разнообразни хипотези за произхода на отделни знакове и на цялата азбучна система. Особено популярна става появилата се към края на XIX в. теория на Тейлър—Ягич, която извежда глаголическите буквени фигури от виз. минускул — от отделни буквени начертания или от различни комбинации; този принцип за обяснение на глаголическите букви се поддържа от мнозина видни изследователи, на първо място от А. Лескин. Много рано някои учени се насочват към различни източни азбуки — късни приемници на северносемитското писмо: еврейската, самаританската, сирийската, арабската и др. (П. Шафарик, с някои ограничения В. Вондрак и др.) и към други стари писмености: грузинската, арменската (М. Гастер, Р. Абихт), албанската (Фр. Рачки, Л. Гайтлер), латинската (Ц. Весели) и др. Днес оживлението в тази област се поддържа предимно от неспециалисти, за които не е трудно да открият първоизточника на Г. в каквито и да е писмени бедези, стига те да са намерени в района на Черноморския басейн. Обикновено тези теории се основават на априорно възприетото убеждение, че всички глаголически букви непременно имат първообраз в някоя по-стара азбука — индоевропейска или друга, и че е достатъчно да се намери коя точно е тя, за да бъде обяснено по принцип своеобразието в графичното оформяне на един или друг знак. Понякога не се вземат под внимание такива съображения като напр. дали писмеността, считана за първоизточник, е можела да бъде известна на Константин-Кирил (употребявала ли се е по негово време, имало ли е запазени текстове от нея през IX в. в същия географски район и т.н.), съответствуват ли си в някакво отношение звуковите стойности на сравняваните знакове и др. Схващането, според което всичките глаголически букви са заети от предходни писмености (чрез стилизиране на различни знакове и знакови комбинации от минускула или чрез вмъкване направо на фигури от различни източни азбуки), подценява творческите възможности на слав. първоучител. Би било безсмислено да се отрича възможността за влияние от страна на някоя друга писменост при създаването на Г., особено като се познава истор. момент и културната обстановка, при които се явява първата устроена слав. азбука и преди всичко личността на нейния автор. Интересите, познанията и целите на Константин Философ, неговата работа като учен, дипломат и обществен деец се развиват в рамките на определена духовна сфера; слав. първоучител безспорно е един от най-издигнатите хора на своето време, той достига найголемите духовни и интелектуални висоти на епохата си, делото му надраства и века, и политическите интереси на Виз. империя — негова родина, но той е и остава до края на живота си свързан с онзи многостранен, разнолик, понякога противоречив и все пак единен истор. феномен, който се нарича виз. цивилизация. Затова виз. влияние при съставянето на Г. трябва да се търси не само и не толкова във външното сходство на някои знакове от едната и

504

от другата писмена система, а някъде по-дълбоко, в самата идея за графиката, за нейния тип, за техниката й, за вътрешните отношения между нейните собствени знакове и др. Трябва да се изтъкне най-напред, че няма нито една грц. буква — минускулна или маюскулна, която да е пренесена в Г. направо, без изменения; освен това изобщо броят на глаголическите начертания, в които може да се търси отражение на съответната грц. буквена структура, е малък и не надвишава 1/5 от целия състав на азбуката. А дори и при тях трябва да се говори не за съзнателна маскировка на виз. знак, а за индивидуално графично реализиране на някаква най-обща представа за структурата на даден буквен чертеж — представа, която е била оформена в съзнанието на Константин още през детските му години, когато у него е кристализирала асоциацията между звук и буква, и е останала там през целия му живот; при това тази представа в някои случаи е могла да бъде допълнително утвърдена при запознаването на Константин Философ с нови писмености, в които той е срещал една вече позната принципна буквена схема, която там има същото фонетично значение, както в грц. език (срв. напр. виз. унциал с лат. монументален шрифт, с коптската и готската азбука, с някои източни системи и др.) И още нещо — конфигурацията на глаголическия буквен знак зависи обикновено не от един, а от няколко фактора — тук определена роля играят и чисто вътрешни причини.

Много голямо значение в глаголическото знакообразуване имат отношенията между знакове, предаващи близки в някакъв аспект звукове. В този случай една вече установена буквена структура се използува (с определени графични изменения или в комбинация с друг знак), за да означи още един звук от старобълг. фонетична система (срв. напр. фигурите за о и за ъ, за ѕ и за з, за о и за ѫ, за ъ и за ы и др.

Върху формата на едно буквено начертание са можели да влияят и неезикови фактори, напр. непосредственото съседство в азбучната последователност, срв. ъгловатия характер на първите две букви, двойката петлици при знаковете за в, г, д, ж, за л и м, за н и р и др. Впрочем при повечето от тях взаимната близост обхваща и някакъв общ фонетичен признак (звучност, сонорност и др.); освен това възможно е и обратното — някои букви да дължат мястото си на обстоятелството, че по форма са били сходни с други, напр. знакът за ж да е в първата деветка, защото прилича на начертанието за д; най-вероятно по същата причина са съседни фигурите за ѕ и з.

Понякога видът на дадена буква се определя от съображения, които имат предимно техническо естество, напр. фактът, че два глаголически знака — за е и за о, са обърнати наляво, в който често се търси семитско влияние, става съвсем ясен, когато се вземе пред вид, че именно след тези начертания се явява много често индексът за назалност: схемите са конструирани така, че да образуват с поставения зад тях показател за носовост удобна и красива, геометрично завършена и симетрична фигура, където петлицата заема центъра на буквеното поле и обединява двете части на знака в една естетическа цялост. Затова тези две начертания са изправени и високи.

Посочените мотиви за знакообразуване могат да се разглеждат като напълно индивидуален момент в мотивираността на глаголическите букви, като част от личното творчество на Константин-Кирил.

Преглед на глаголическите буквени фигури с оглед на тяхната възможна мотивировка

Още първата фигура в азбучната последователност може да се тълкува и като изображение на основния християнски символ,* кръста, но и като монограм на името Христос; тя може да бъде съпоставена и с първата буква от северносемитската азбука в нейното еврейско () или самаританско () начертание,

505

макар че това сравнение не обяснява нещо по-точно. Вътре в Г. с можем да свържем следващия го знак — . Начертанието за б не може да бъде обяснено изцяло нито от самаританското (= б) или (= м, също лабиал), нито от минускулната лигатура μυ; стиловата му близост до глаголическата фигура за а е несъмнена, а чрез горната си част то се свързва с такива знакове като , и др. Може да се предполага, че първите две букви са конструирани непосредствено една след друга, като вече е съществувала и . Не е напълно изключена и някаква най-обща схема за оклузивни лабиали, от която да е повлияна и структурата за п.

При създаването на буквата авторът на Г. се е ръководел също от няколко съображения: той е изхождал от минускулния ипсилон и от лат. v, които са изофункционални (в поствокална позиция предават съгласна, в постконсонантна — гласна), но е имал пред вид и минускулното начертание за бета, а навярно в същото време е мислел и за следващите в азбучния ред знакове за звучни съгласни.

Фигурата , която някои изследователи така охотно извеждат от минускулната делта, дължи по всяка вероятност втората си петлица именно на , а може би за симетризирането на чертежа определена роля е играла и унциалната д с двете ниско поставени вертикални щрихчета.

С и трябва да свържем и четвъртата буква — . Особеното при нея е асиметричното разположение на петлиците, което не може да се обясни, ако се излиза само от минускулната гама ( ). Не е изключено глаголическите знакове за велари да имат някаква обща схема; дали идеята за асиметричност на фигурата е внушена от арменското гат ( и др.), не може да се реши, но натежаването на долното дясно квадратче от буквеното поле е налице и при другите фигури за велари — .

Хърватска ъглеста глаголица. Ръкопис от XV в.

Начертанието трябва да бъде обяснено като производно от (първоначалната звукова стойност на тази буква е бил африкатът дж); горните антени се срещат и при грц. унциална делта ( , но сравнително рядко и рано), при коптската джанджа, при почти идентичната с нея арменска че ( ).

Във фигурата се изразява общата идея за графично отбелязване на вокала е, срв. начертанията във виз. и в лат. унциал, в готски, в самаританското хе; буквата е обърната наляво по чисто технически причини — за да може да се съчетае с назалния показател . Освен това конструкцията и е съобразена и със знака за о.

Знакът за ѕ е вторичен: получен е чрез завъртане на фигурата на 90°, но навярно е свързан и с други глаголически начертания, напр. за ч, може би за ш, щ.

Буквата трябва да се счита за глаголическа стилизация на виз. унциална тета; наличието ѝ в Г. е обусловено не само от близостта между фонетичните съответствия на и на θ, но и от еднаквата числена стойност.

Десетиричното и може да се разглежда като стилизация на виз. йота с две точки отгоре; освен това и единият, и другият знак бележи числото 10.

506

Не е изключена и връзка между и превръщането на точките в двойка петлици може би е улеснено от същата двойка в ; между фонетичните съответствия на старобълг. в и и съществува известна прилика (консонантното и и билабиалното в са сонори).

Начертанието за двайсетиричното и е първично. Науката не разполага с достатъчно убедително обяснение на тази фигура. Отношенията между нея и с-знака се свеждат до еднаквата позиция на и на във втората и в третата енеада, а също и до честата сакрална абревиатура на името Исус.

Не е по-лесен за обяснение и знакът герв. Сближаването му с несъмнено е по-късно.

Фигурата също не може да се изведе непосредствено от която и да било ранна писменост. Приликата ѝ с минускулната капа ( ) и със самаританския ( ) и еврейския коф ( ) е по-малка, отколкото напр. с арменския кен ( ) или с грузинския кан (в хуцури: ). Вероятно и тук трябва да се търси някаква обобщена идея за знак, и то на веларен консонант — срв. еврейските хе ( ) и хет ( ) с горните, а също и глаголическите , .

Начертанието за л показва значителна структурна прилика с виз. ламбда, и то не толкова с ранното минускулно , колкото с варианта λ, който се среща и в унциала, и в курсива, откъдето прониква после и в минускула. Оформената при л-знака долна двойка петлици вероятно е пренесена и в начертанието за м, което трудно може да се изведе от минускулното μ. Ако трябва непременно да го отнесем към някой чужд знак, по-добре е да се съпостави със сравнително редкия вариант на унциалното м с високо камшиче, фигурата , преминала и в готската азбука.

Глаголическото н, чиято основна схема е , може да се свърже по-лесно с минускула (срв. минускулното ). И това извеждане оставя нерешени някои въпроси около глаголическата фигура (напр. двете леви хоризонтални щрихчета). Много е възможна връзка между и , особено по отношение на петлицата.

Вертикалното удвояване на характерното за о-знака кръгче — носител на представата за о-гласна — в конструкцията по всяка вероятност може да се тълкува като резултат от стремежа да се съпоставят начертанията за о и за е и да се направи възможно графичното им свързване с показателя за назалност. Не бива напълно да се изключва възможността споменатото удвояване да е подсказано от минускулната фигура , в която има същото графично явление, само че двете кръгчета са поставени хоризонтално.

Трудно е да се открие обосновка за особената форма на глаголическото . Тук вероятно са изиграли някаква роля и виз. унциално начертание, може би и минускулното (по-скоро с горната си хоризонтална линийка, отколкото с петлиците си), и лат. незатворено Р . Не може да се изключи напълно и структурна връзка между глаголическото и .

Към глаголическото се привеждат паралели от виз. шрифтове ( и др.) и от самаритански ( ). Те наистина дават общата схема на знака, но не обясняват обръщането му, което по всяка вероятност трябва да бъде схванато като противопоставяне на структурите (за н) и о.

Както и двайсетиричното и, глаголическото не може да се изведе от никоя чужда азбука. Приведените по-горе съображения относно връзката между и едва ли обясняват достатъчно добре поразителната еднаквост на тези два знака.

Графичната близост между глаголическата фигура за т и етиопското м трябва да се счита за случайна — се отнася към структурната схема, от която е получено и и в чиято основа може би стои определен компонент от унциалната грц. и лат. т-буква;

507

срв. и горната част на еврейското тет ( ). В такъв случай именно липсата на хаста, която би доближила знака до , и хоризонталността на лигатурното щрихче са причина за една забележителна особеност на т-конструкцията — нейната едноетажност. Едва ли можем да се съмняваме, че при конструирането на единия знак създателят на Г. е имал пред вид и другия.

Вторичният характер на глаголическата буква за у не подлежи на съмнение — сложната рисунка първоначално се е изграждала от два обикновени о-знака, като десният е бил снабден с една или две допълнителни щрихчета; изолирана по-късно от състава на диграмата и употребена самостоятелно, тази част се превръща в извънредно рядката ижица.

В начертанието за ф се долавя влияние и от страна на унциалното виз. фи, и на глаголическото , което на свой ред е стилизация на унциалната тета. Така модификациите на два буквени знака, които имат общ произход (от финикийското ), са били поставени отново в съответствие много векове по-късно.

Не може да се оспорва и графичната прилика между знаковете и , предаващи веларни консонанти — тяхната структурна схема е идентична. Не е изключено при нейното оформяне да е изиграло известна роля и лат. , може би и коптското .

С рядкото паяковидно х могат да се съпоставят някои самаритански начертания, напр. зайин ( и др.) и самек ( и др.), но за друго, освен за чисто графично подобие между тези букви, не може да се говори.

Широкото о е вариант на обикновеното и е построено по същия начин. Не е изключено в първоначалната Г. то да е имало само числено значение; опитът да бъде превърнато в инициален, респ. в поствокален знак, е направен още в ранната старобълг. епоха, но няма резултатите, които се виждат при дистрибуцията на десетиричното и двайсетиричното и.

Произволността на фигурата е безспорна — горната част е ш, долната трябва да се съпостави със същата петлица в състава на знака за ч.

Твърде интересен е произходът на . Често за първообраз на буквата се сочи еврейското цаде, чиято горна половина има v-образен вид ( , по-късно и ). Тълкуването е много правдоподобно; в еврейската азбука се явява обаче още едно начертание, до което глаголическото е по-близко — знакът айин ( ). Много възможно е при конструирането на фигурата за ц Константин-Кирил да е имал пред вид не само еврейското цаде, но и самаританския знак тет (= т), който е изцяло v-образен, а при това в книжовния си вариант съдържа и нещо като петлица ( и др.).

Конструкцията показва явна близост с начертанията за сибилантите ѕ и з (корпус и единична петлица). Влиянието на еврейското цаде при оформянето на ч-фигурата е твърде съмнително: близост до цаде показва не глаголическото, а кирилското ч ( ).

Само за начертанието може с пълна увереност да се твърди, че е пренесено в Г. без никаква графична стилизация — факт, който сам по себе си е твърде необикновен. Може да се предполага, че Константин-Кирил е заел този знак от правените преди него опити да се записва слав. реч. Трябва да се изтъкне, че от специфичните старобълг. съгласни — такива, които са чужди на грц. и лат. фонетика, ш има най-висока честота и е напълно естествено да се помисли за нейното графично предаване по-рано, без да се чака мястото и в азбучната последователност; може би графичната близост между , и не е случайна. От друга страна, създателят на Г. не може да не е знаел фонетичната стойност на това начертание в редица източни азбуки, напр. в самаританската, еврейската, евентуално коптската и др.,

508

така че буквата му е наложена едновременно от няколко места.

Седем от останалите буквени знакове — за двата ера, за ери, за трите носовки — са производни, включително фигурата за назалност , която може да се обясни като компромис между начертанието за я и фигурите за о и за е, към които се добавя.

Загадъчни остават глаголическите начертания за ят, ю и лявата част на диграмата, транслитерирана като йотувана голяма носовка.

Графичното своеобразие и неповторимостта на старобълг. Г. се заключават не в използуването на единично конкретно начертание, пренесено механично от чужда писменост, а в неговата графична идея, внушена не само от една, а от няколко графики, и в мотивираността на вътрешните отношения между множество буквени фигури.

            Лит.:

·       Dobrovský J. Glagolitica. Über die glagolitische Literatur. Prag, 1807, 96 p.;

·       Šafařík P. J. Über den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus. Prag, 1858;

·       Taylor I. Über den Ursprung des glagolitischen Alphabets. — ASPh, 5, 1880, p. 191—192;

·       Jagić V. Einige Streitfragen. 5. Welcher von den zwei slavischen Schriften soll die Priorität zuerkannt werden. — ASPh, 23, 1901, р. 113—121;

·       Leskien A. Zur glagolitischen Schrift. — ASPh, 27, 1905, p. 161—167;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с. 51—262+36 табл.;

·       Nachtigal R. Doneski k vprašanju о postanku glagolice. — Razprave znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 1923, p. 135—178;

·       Margulies A. Zum Lautwert der Glagolica. — ASPh, 41, 1927, p. 87—115, 168—209;

·       Дурново H. H. Мысли и предположения о происхождении старославянского языка и славянских алфавитов. — Bsl, 1, 1929, с. 48—85;

·       Vajs J. Rukovet hlaholské paleografie. Praha, 1932, 8+178 p., 54 tabl.;

·       Гранстрем E. Э. К вопросу о происхождении глаголической азбуки. — ТОДРЛ, 9, 1953, с. 427—442;

·       Trubetzkоy N. S. Altkirchenslavische Grammatik. Wien, 1954, p. 15—23;

·       Vaillant A. L’alphabet vieux slave. — RES, 32, 1955, p. 7—31;

·       Гранстрем Е. Э. О происхождении глаголической азбуки. — ТОДРЛ, 11, 1955, с. 300—313;

·       Tkadlčík V. Trojí hlaholské i v Kyjeských listech. — Slavia, 25, 1956, p. 200—216;

·       Eckhardt T. Die Reduktion als Gestaltungsprinzip der glagolitischen Initialen. — Slavia, 25, 1956, p. 535—554;

·       Мирчев К. Старобългарските азбуки. — ЕЛ, 12, 1957, 6, с. 428—437;

·       Lunt H. G. Ligatures in Old Church Slavonic Glagolitic Manuscripts. — SR, 10, 1957, p. 253—267;

·       Tkadlčík V. Dvě reformy hlaholského písemnictví. — Slavia, 32, 1963, p. 340—366;

·       Pešikan M. O odrazu grčkog jezičkog osečanja na kompoziciju glagoljice i glagoljskih slova. — Radovi Naučnog društva SR Bosne i Hercegovine, 20. Odjelenje istor.-filol. nauka, 7, 1963, р. 97—104;

·       Eckhardt T. Theorien über den Ursprung der Glagolica. 1. Allgemeine Voraussetzungen für die Entstehung von Schrift und Alphabet. — Slovo, 13, 1963, p. 87—118;

·       Tkadlčík V. Dvojí ch v hlaholici. — Slavia, 33, 1964, p. 182—193;

·       Kiparsky V. Tschernochvostoffs Theorie über den Ursprung des glagolitischen Alphabets.—Cyrillo-Methodiana, p. 393—400;

·       Nedeljković O. Još jednom о hronološkom primatu glagoljice. — Slovo, 15—16, 1965, p. 19—58;

·       Велчева Б. Из глаголическо-кирилските взаимоотношения. — БЕ, 16, 1966, 5, с. 472—476;

·       Велчева Б. Глаголицата и школата на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 133—141;

·       Штефаник В. Првобитното словенско писмо и најстарата глаголска епиграфика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 13—33 (същото в Slovo, 18—19, 1969, с. 7—40);

·       Eckhardt Т. Die slawischen Alphabete. — Studiumgenerale, 1967, 8, p. 457—470;

·       Кипарский В. О происхождении глаголицы. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 год. от смъртта му. С., 1968, с. 91—97;

·       Велчева Б. Названията на буквите в първите абецедари като източник за езикови данни. — ККФ 1, с. 369—373;

·       Добрев И. В защита на глаголическите писмена.—БЕ, 19, 1969, 3, с. 241—246;

·       Илчев П. Към първоначалното състояние на глаголическата графична система. — ЕЛ, 24, 1969, 5, с. 29—40;

·       Auty R. Old and New Ideas on the Sources of the Glagolitic Alphabet. — ККФ 2, c. 41—44;

·       Велчева Б. Най-ранните абецедари като източник за езикови данни. — ККФ 2, с. 185—186;

·       Илчев П. Старобългарските алограми и тяхната дистрибуция. — ККФ 2, с. 321—339;

·       Георгиев Ем. Съществували още глаголически въпрос в славянската филология. — Slovo, 21, 1971, с. 95—113;

·       Nedeljković O. Neke inovacije u fonološkom sistemu prvobitne glagoljice. — Slovo, 21, 1971, p. 79—93;

·       Horálek K. Potreba nového kompendija hlaholice. — Slovo, 21, 1971, p. 359—363;

·       Tkadlčík V. System hlaholské abecedy. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 357—377;

·       Илчев П. Знакова мотивираност в глаголицата. — ЕЛ, 27, 1972, 2, с. 16—24;

·       Велчева Б. Въпросът за в глаголическата азбука. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 105—124;

509

·       Илчев П. Аспекти в изучаването на глаголицата. — В: Славистични изследвания. 3. С., 1973, с. 52—63;

·       Гълъбов И. — Глаголическото ъ-ı, началната история на глаголическата азбука и една особеност на диалектната микроструктура на южните български говори. — В: Езиковедски изследвания в памет на проф. Ст. Стойков. С., 1974, с. 515—521;

·       Stеfаnić V. Nazivi glagoljskog pisma. — Slovo, 25—26, 1976, p. 17—74.

Петър Илчев

    (19). ГНИДОВЕЦ, Франц (Gnidovec, Fr.) (29.III.1914) — словенски богослов. Роден в с. Айдовец (Словенско, дн. в СФРЮ). В 1938 е ръкоположен за католически свещеник; скоро след това защищава докторска дисертация по теология на тема „Влиянието на свети Григорий Назиански върху свети Кирил и Методий“. Негов научен ръководител при разработката на този труд е Фр. Гривец. След 1945 заминава за Латинска Америка като духовник на живеещите там словенци. Понастоящем е ректор на словенска духовна семинария в гр. Адроге (провинция Буенос Айрес), Аржентина.

Значението на Г. за кирило-методиевските проучвания се изчерпва с докторската му дисертация, замислена и разработена в тясно сътрудничество с Фр. Гривец. Той защищава тезата за прозападния вероизповеден характер на гл. 1 от ЖМ и за признаването от страна на Методий на папското първенство. Подобно на Гривец, Г. мисли, че Константин Философ и брат му Методий не са привърженици на съвременното им официално виз. богословие, но са представители на извънцариградско монашеско течение в богословското мислене, което е по-скоро от древноизточен тип. Той посочва четири извора за богословските идеи на Кирил и Методий: 1) Библията; 2) произведенията на Григорий Богослов; 3) Литургията на Йоан Златоуст; 4) най-древното предание на Източната църква. Продължавайки любимата тема на Гривец за Кириловото „сгодяване със София-Премъдрост“, Г. издирва всички места у Григорий Богослов, които са могли да повлияят върху мисленето на Кирил. В монашеско-аскетичен дух разглежда и Кириловото определение на философията, в духа на възторжената молитва-похвала, която Кирил посвещава на Григорий Богослов: „О Григорие, човече по тяло и ангеле по душа!. . .“.

Борислав Иванчев

    (20). ГОЛУБИНСКИ, Евгений Евстигнеевич (Голубинский, Е. Е.) (28.II/12.III.1834—7/20.I.1912) — руски църковен историк. Роден в с. Матвеево, Костромска губ. Средното си образование получава в Костромската духовна семинария, а висше — в Московската духовна академия (1858). През 1859 защищава магистърска дисертация на тема „Об образе действования православных государей греко-римских в IV, V и VI веках в пользу церкви против еретиков и раскольников“. От 1861 е бакалавър при Катедрата по руска църковна история в Московската духовна академия. През 1872—1873 е в научна командировка из Балк. п-в, в Ерусалим, Италия и Австро-Унгария. Проф. (1881). Почетен член на БКД (дн. БАН, 1884). Член-кор. на Петербургската АН (1882), акад. (1903).

Първите трудове на Г. са върху църковната история на южните и западните славяни. Неговото изследване „Константин и Мефодий — апостолы славян“ е удостоено през 1869 с Уваровска награда на Петербургската АН (до днес не е публикувано). Според Г. слав. първоучители създават кирилицата, а глаголицата възниква сред хърватите като криптографско писмо; преводът на Библията и на богослужебните книги е извършен на моравски, а не на бълг. език. През 1871 излиза съчинението му „Краткий очерк истории православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-валашской“, написано въз основа на богат документален материал. През 1880 Г. защищава докторска дисертация на тема „История Русской церкви“, претърпяла две издания. За тоя труд получава втори път Уваровската награда. В него той развенчава редица руски църковни легенди:

510

за проповедта на ап. Андрей в Киев, за покръстването на княз Владимир I в Корсун, за пристигането на грц. свещеници с грц. книги по време на официалното покръстване на руския народ през 988—989 и др. Г. подчертава славянобълг. фактор в християнизацията и просвещението на Киевска Русия, позовавайки се на известие от Йоакимовския летопис, според което в Киев дошли от Б-я „учени свещеници с много книги“. За тоя нов курс в руската църковноистор. наука на Г. не е присъдена научната степен „д-р по църковна история“ от Св. Синод на Руската православна църква. Това става след шест месеца благодарение на застъпничеството на московския митрополит Макарий Булгаков. Интерес представляват две актови речи на Г.: „О так называемой Йоакимовской летописи“ (публикувана в „Прибавления к творениям святых отцов“, 28, 1881) и „Святые Константин и Мефодий — первоучители славян“ (публикувана в „Прибавления к творениям святых отцов“, 36, 1885).

Г. отново насочва вниманието си към кирило-методиевската проблематика, влизайки в полемика с В. Вондрак по повод книгата му „Studie z oboru církevněslovanského písemnictví“ (1903). В специална рецензия той обсъжда първичността на слав. азбука и въпроса около книжовното наследство на Климент Охридски, когото не смята за автор на ЖК и ЖМ.

            Съч.:

o   Краткий очерк православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-валашской. М., 1871, 416 с.;

o   История русской церкви. 1. М., 1880, 966 с. ; 2. М., 1900, 917 с. (2 изд. 1. М., 1901; 2. М., 1917);

o   Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские. М., 1885, 69 с.;

o   Преподобный Сергий Радонежский и созданная им Троицкая лавра. Сергиев Посад, 1892, 360 с.;

o   История канонизации святых Русской церкви. М., 1903, 600 с.;

o   Vоndrak V. Studie z oboru církevně-slovanského písemnictví. Praha, 1903. — ИОРЯС, 9, 1904, 3, c. 343—349 (рец.)

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Рецензия рукописного сочинения Голубинского „Святые Константин и Мефодий, апостолы славянские“. — В: Отчет о двенадцатом присуждении наград графа Уварова. СПб., 1870, с. 227—333;

·       Будилович А. С. Важнейшие моменты югославянской истории. — ЖМНП, 1872, 1, р. 107—134;

·       Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 9. СПб., 1893, с. 119;

·       Православная богословская энциклопедия. Петроград, 1903, 4, с. 502—508;

·       Приселков М. Д. Памяти Ев. Ев. Голубинского. — ИОРЯС, 17, 1912, 2, с. 145—155;

·       Попов К. М. Список трудов Е. Е. Голубинского. СПб. 1912, 32 с. (Отчет о деятельности ОРЯС АН за 1912 г.);

·       Советская историческая энциклопедия. 4, М., 1963, с. 506;

·       Рогов А. И.—В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 127—128.

Архим. Нестор Костенечки

    (21). ГОЛЯМАТА БАЗИЛИКА в Плиска — най-представителният паметник на старобълг. християнска култова архитектура. Счита се, че е една от седемте съборни църкви, построени от княз Борис I (852—889) след официалното приемане на християнството в Б-я (864). Намира се във външния град на Плиска, на 1,5 км североизточно от вътрешното каменно укрепление.

511

Плиска. Голямата базилика

Път, застлан с грубо одялани камъни, свързва църквата през източната порта с дворцовия комплекс. Проучвания върху Г.б. започват още през 1899—1900 от К. Шкорпил, включен в състава на експедицията на Руския археол. инст. в Константинопол. Шкорпил установява плана на Г.б., характера на градежа ѝ и я свързва с църковното строителство на Първата бълг. държава през втората половина на IX в. Смята я за манастирска архиепископска църква. През 1935 Кр. Миятев прави сондажни проучвания в Г.б. и в манастира около нея. Той констатира някои късни градежи и разчиства частично няколко постройки в манастирския двор. През 1969—1977 се предприемат обширни теренни проучвания на паметника. Изследвани са напълно църковната сграда, манастирът и некрополът около базиликата. Установена е строителната история на паметника. На мястото, където е изградена Г.б., се откриват три строителни периода.

За първия свидетелствуват останки от кръстовидна сграда със заоблени рамене, от която, са запазени хоросанови подложки на основите с гъста мрежа от дупки от вертикално забити в земята дървени колове (пилоти). С тази сграда се свързват некропол от епохата преди приемането на християнството в Б-я и възпоменателни надписи от времето на хан Омуртаг (814—831). За характера и предназначението на тази сграда съществуват две работни хипотези. Някои я приемат за езическа култова постройка, унищожена съзнателно след приемането на християнството (Ст. Ваклинов). Според други изследвани сградата е християнски храм, построен от Борис I след покръстването (Т. Тотев).

Към втория строителен период се отнася трикорабна базилика с петстенна отвън апсида, дълбоко предапсидно пространство, прост неразчленен притвор и обширен атриум. В източния край на двата странични кораба са обособени специални помещения (протезис и диаконикон), свързани с църковната служба. От север и от юг към тях са долепени пристройки, от които южната е баптистер с голяма четириконхална писцина, а в северната е запазена стъпката на олтарна маса (менза). Атриумът е разделен с две редици колони на три части. Пред западната му фасада се издава правоъгълно помещение, което наподобява кула. Приземието му е проход, през който се е влизало в църковния двор. Основите на тази базилика са градени от големи каменни блокове, споени с розов хоросан, стъпили върху дебели хоросанови подложки с гнезда от вертикални пилоти.

512

Плиска. Кръстовидна сграда под основите на Голямата базилика. План

Тази базилика е била разрушена до основи. Унищожаването ѝ вероятно трябва да се свърже с опита на княз Владимир (889—893) да върне старата езическа религия.

С третия строителен период се свързва базилика, чиито останки сега се виждат на повърхността. Тя е градена върху основите на по-старата базилика, но с усложнен план. Дълга е 99 м, широка е 29,50 м и заема площ 2920 м². Атриумът е дълъг 50 м. Средният кораб на църквата е широк 13,70 м, а страничните — по 5,50 м. От западната страна на атриума се оформят три помещения. Северното и южното представляват може би кули, а средното — проходен вестибюл към атрия. Пред него е бил оформен портик. На изток има триделен външен притвор. С две двойки колони се разчленява на три части и вътрешният притвор. Три входа от него водят към вътрешността на същинската църква. От север и от юг към притвора са пристроени две правоъгълни помещения с масивни зидани стълби, водещи за втория етаж — над притвора и страничните кораби. Най-основно е преустроено олтарното пространство. От едноапсидна църквата се превръща в триапсидна, като апсидите отвън са тристенни. Западно от протезиса и диаконикона се оформят две почти квадратни стаи — митатории, предназначени за преобличане на владетеля преди църковната служба, в която участвува и той съгласно църковните традиции на Византия, откъдето е взет този обичай. Основите на късните градежи на базиликата, свързани с третия строителен период, са зидани от ломени камъни, споени обилно с розов хоросан.

Г.б. е включена в голям манастир, от който са разкрити жилищни и стопански постройки. Манастирът е обиколен със стена от каменни блокове. Около базиликата има голям християнски некропол. Източно от нея са открити четири каменни саркофага. В единия от тях са намерени златни украси, оръжие и части от облеклото на погребания. Саркофаг № 1 е покрит с вторично използувана плоча с мемориален надпис от времето на хан Омуртаг.

Плиска. Първи строителен етап. План

Плиска. Втори строителен етап. План

513

Вероятно в този манастир започва и се развива книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици и последователи от момента на пристигането им в Б-я след смъртта на Методий (885) до 893 г.

            Лит.:

·       Шкорпил К. Постройки в Абобском укреплении. — ИРАИК, 10, 1905, с. 104—105;

·       Рашенов А. Църквата в Абоба—Плиска. — Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество, 24, 1924, с. 190—194;

·       Ivаnovа V. La grande basilique de Plisca. — ИБАИ, 12, 1938, c. 365—375;

·       Мавродинов H. Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — ИБАИ, 13, 1939, с. 246—252;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 80—83;

·       Мichаilov S t. La grande Basilique de Pliska et la tradition paléobyzantine de bâtir dans la Péninsule Balkanique. — In: Actes du I Congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 2. Sofia, 1962, p. 583—598;

·       Ваклинов Ст. Плиска през 1971.—Векове, 1, 1972, 3, с. 9—14;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 169—172.

Ирина Щерева

    (22). ГОРАЗД (IX в.) — един от петимата известни по име ученици на Кирил и Методий, включен сред т.нар. Седмочисленици. Името му се споменава в следните извори:

            1) Пространно житие на Методий (ЖМ) с предполагаем автор Климент Охридски. В житието се говори, че Г. е моравец от знатен род, високообразован. Владеел е не само слав. писмо, но и лат. език. Поради това преди смъртта си Методий го посочва за свой заместник на архиепископския престол:

„Показа же нмъ данного ѿ извѣстьныихъ оученикъ своихъ, нарицѧемаго Горазда, гл҃ѧ : „Сь ѥсть вашеı-а землѧ свободь моужь, оученъ же добрѣ въ латинскыı-а книгы, правовѣрьнъ. То боуди божиı-а волı-а и ваша любы, ı-акоже и моı-а.“

Въз основа на този текст и на други съпоставки с изворите В. А. Погорелов изказва предположението, че Г. може би е словак.

            2) Пространно житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски — съдържа най-много сведения за живота и дейността на Г. Той е посочен на първо място сред най-близките последователи на Кирил и Методий:

„И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.“

Потвърждава се сведението от ЖМ, че поради изключителните си качества Г. е бил определен за наследник на Методий:

„Първо място между тях заемал Горазд, когото нашият разказ още по-рано причисли към най-известните Методиеви ученици и който бил провъзгласен за архиепископ на Моравия от самия светец, когато бил към края на живота си.“

Предполага се, че Г. е между онези ученици на двамата братя, които са ръкоположени за свещеници от папата в Рим още преди смъртта на Кирил. Без да сочат конкретни имена, за това разказват ЖК (XVII гл.) и Пространното житие на Климент Охридски (III гл.). След смъртта на Методий (885) немското духовенство повежда ожесточена борба срещу учениците на Кирил и Методий за замяна на слав. богослужение с латинско. Епископът на Нитра Вихинг успява чрез интриги пред папа Стефан V да си издействува поста моравски архиепископ. За враговете на слав. култура е било особено важно да премахнат Г., на чийто авторитет е разчитал самият Методий. Теофилакт приписва на враговете на Г. следните думи:

„Ако му се позволи да живее, Методий би оживял за нас.“

Г. споделя съдбата на Климент, Наум, Ангеларий и Сава — бива окован във вериги и затворен, а след това изгонен от Велеград, Сведения за по-нататъшната му съдба липсват.

            3) Кратко житие на Климент Охридски от архиепископ Димитър Хоматиан — в едно кратко изброяване Г. е поставен сред най-близките последователи на Кирил и Методий:

„Пръв (Климент) заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание. . .“.

4) В т.нар. Дюканжов списък на бълг. архиепископи

514

(Cod. Paris, gr. 880, л. 4076—408, препис от XIII в., който се пази в Парижката национална библиотека) Г. е споменат на трето място като бълг. архиепископ, ръкоположен след смъртта на Методий. В текста се казва, че Г. е изгонен от своята длъжност от „духоборците“, което отразява преследванията на Кирило-Методиевите ученици от страна на немското духовенство.

            5) В Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово) името на Г. е засвидетелствувано като на един от Седмочислениците:

6) В грц. служба на Седмочислениците (Ἀκολουθία τῶν ἁγίων ἑπταρίθμων), издадена в гр. Мосхопол през 1742, на няколко места се среща името на Г. заедно с имената на Кирил, Методий, Климент, Сава, Наум и Ангеларий.

            7) В Бориловия синодик (т.нар. Дриновски препис от XVI в., сб. № 432 (634), л. 2016, съхраняван в НБКМ в София, се съдържа славословие на Кирил, Методий и учениците им, в което е включен и Г.:

8) В т.нар. Почаевски препис от XVI в. на съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ се споменават имената на Седмочислениците, сред които е и Г.:

За съдбата на Г. след 885 съществуват предположения (Т. Милевски, Фр. Дворник), че той е намерил убежище в Южна Полша, като по-късно е заел епископския престол в Краков. В подкрепа на тази хипотеза се посочва един полски календар от XIV в., използуван във Виелица (Малка Полша), в който 17 юли е отбелязан като празник на Г. Това е единственото свидетелство за култ към Г. в Западната църква. Според Милевски и Дворник възможно е Г. да бъде идентифициран с един от двамата неизвестни краковски епископи Прохориус и Прокулфиус, оглавявали епархията преди 1000-ата г. Това предположение не е подкрепено от достоверни свидетелства. Съществува и друга хипотеза (Д. Калев), според която Г. е достигнал бълг. земи и се е установил в гр. Берат (дн. в Албания), където е основал манастир. В църквата „Св. Дева Мария“ се пази мощехранителница, в чийто надпис се съобщава, че в нея са мощите на Седмочислениците, сред които са и мощите на Г. Не са намерени други доказателства, които да подкрепят това предположение.

            Лит.:

·       Ἀκολουθία τῶν ἁγίων ἑπταρίθμων. Ἐν Μοσκοπόλει, 1742;

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 73—76;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 96, 105; 2. С., 1934, с. 118, 175;

·       Pogorelov V. Sv. Cyril, sv. Metod i Gorazd. ich činnost a původ. — Sborník literárno-vedeckého odboru spolku sv. Vojtěcha, Trnava, 3, 1936, 1—2, p. 7—36;

·       Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 270—272;

·       Киселков В. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 19;

·       Grivec F. Konstantin und Меthod, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 142, 147, 150, 153, 251;

·       Macůrek I. La mission byzantine en Moravie au cours des années 863—885 et la portée de son héritage dans l’histoire de nos pays et de l’Europe. — Magna Moravia, p. 17—69;

·       Милев Aл. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 99, 111, 117, 175;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 221;

·       Milewski T. Z zagadnicu językoznawstwa ogólnego i historicznego. Warszawa, 1969, p. 352;

·       Dvornik F. Byzantine missions among the slavs ss. Constantine-Cyril and Methodius. New Jersey, 1970, p. 198;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 288, 317, 565;

·       Калев Д. Св. Горазд, славянски просветител. С., 1970, 67 с.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 203.

Анисава Милтенова

    (23). ГОРСКИ, Александър Василевич (Горский, А. В.) (16/28.VIII. 1812—11/23.X.1875) — руски църковен историк, археограф и филолог.

515

Роден в Кострома. Учи в семинария, завършва Московската духовна академия (1832) със степен магистър по богословие. Извънреден проф. (1837) и редовен проф. (1839) по църковна история в академията, от 1862 до смъртта си е неин ректор. Д-р по богословие (1864). От 1845 е член на „Общество истории и древностей российских“. Д-р по история на Петербургския унив. (1866), член-кор. на Руската АН (1856). Учен с много богата ерудиция, автор на редица проучвания върху ранната история на християнската църква и на средновековните слав. литератури, Г. е един от основателите (1843) и редакторите на изданието „Прибавления к изданию творении святых отцов в русском переводе“, в което публикува своите лекции по църковна история и биографии на руските митрополити Кирил II, Петър, Алексей, Киприан, Фотий, Йоан и др. Издава множество ценни паметници на старата руска литература, между които и известното „Слово о законе и благодати“ от митрополит Иларион, Умира в Сергиев Посад (дн. гр. Загорск).

Г. има големи заслуги в проучването на кирило-методиевската проблематика и на началния период на старобълг. литература. През 1843 отпечатва своята бележита статия „О св. Кирилле и Мефодии“, с която пръв въвежда в научното дирене Пространните жития на Кирил и Методий и доказва тяхното първостепенно значение като старинни, цялостни и достоверни истор. извори. През 1849 съвместно с К. И. Невоструев започва да описва слав. ръкописи в Московската синодална библиотека. Трудът излиза от 1855 до 1869 в 5 тома; последният (т. VI) е издаден посмъртно през 1917 по черновите на авторите. Описът на Г. и Невоструев се отличава с необикновена подробност в разкриването на състава и съдържанието на описваните паметници — резултат на огромна по обем текстологическа работа по сверяване на слав. преводи с грц. и лат. оригинали.

Трудът въвежда в научно обращение редица важни паметници на старобълг. литература — Изборника от 1073, няколко преписа от Шестоднева на Йоан Екзарх и неговия превод на Богословие на Йоан Дамаскин, най-стария известен днес препис (XII—XIII в.) на Учителното евангелие на Константин Преславски заедно с Азбучната молитва и Историкиите, препис от Словата на Атанасий Александрийски против арианите в превод на Константин Преславски и др. През 1867 трудът на Г. и Невоструев е удостоен с Ломоносовска премия, присъдена за пръв път от Руската АН. Голяма част от съчиненията на Г. по обща и руска църковна история и догматическо богословие са останали в ръкопис.

            Съч.:

o   Историческое описание Свято-Троицкой Сергиевской Лавры. М., 1842, 162 с.;

o   О свв. Кирилле и Мефодии. — Москвитянин, 3, 1843, 6, с. 405—434 (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 5—42);

o   Памятники духовной литературы времен великого князя Ярослава I. — ПТСО, 2, 1844, 92 с.;

516

o   Внешное состояние церкви восточной православной с половины IХ-го века до начала ХIII-го. — ХЧ, 1848, с. 78—79, 150—186, 241—261;

o   Св. Киприан, митрополит Киевский и всея России. — ПТСО, 6, 1848, с. 295—369;

o   О сношениях русской церкви со святогорскими обителями до XVIII столетия. — ПТСО, 6, 1848, с. 129—168;

o   Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки [Горский А. В., К. И. Невоструев]. 1. Священное писание. М., 1855, 144-340 с.; 2. Писания святых Отцев. М., 1859—1862, 1., 54-201 с., 2., 687+12 с., 3., 8+841 с.; 3. Книги богослужебные. М., 1869, 584+22 с. (2 изд. Wiesbaden, 1964);

o   О древних словах на святую Четиридесятницу. — ПТСО, 17, 1858, с. 34—64;

o   Максим Грек Святогорец. — ПТСО, 18, 1859, 2, с. 144—192; О славянском переводе пятокнижия Моисеева, исправленном в XV веке по еврейскому тексту. — ПТСО, 19, 1860, 1, с. 134—168;

o   О древних канонах святым Кириллу и Мефодию. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 271—284;

o   Слово на день памяти св. Кирилла и Мефодия. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 441—448;

o   Образование канона священных книг Нового завета. — ПТСО, 24, 1871, 1, с. 297—327.

            Лит.:

·       Попов С. Г. Ректор Московской духовной академии протойерей А. В. Горский. Сергиев Посад, 1897, 174 с.;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 634—635;

·       Постникова П. Очерки жизни и деятельности А. В. Горского. — В: У Троицы в Академии. 1814—1914. М., 1914, с. 252—341;

·       Жуковская Л. П. Развитие славяно-русской палеографии. М., 1963, с. 55—57;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 12—13;

·       Алексеев А. А. Александр Васильевич Горский. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, с. 34—41;

·       Алексеев А. А. Горский Александр Васильевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 128—129.

Божидар Райков

    (24). ГОШЕВ, Иван (Ив. Г. Иванов) (8.IX.1886—26.X.1965) — бълг. църковен историк и археолог. Роден в Пловдив. Възпитаник на Софийската духовна семинария (1903—1909). Висше образование получава в Богословския фак. в гр. Черновици, Австро-Унгария, (дн. гр. Черновци в СССР) (1911—1914) и във Виена (1917). Библиотекар в Св. Синод на Бълг. православна църква (1918—1919). Основател и директор на Църковния историко-археол. музей при Св. Синод (дн. Национален църковен историко-археол. музей) (1922—1958). Доц. (1926—1929), извънреден проф. (1929), редовен проф. (1933—1950) и завеждащ Катедрата по литургика, църковна археология и християнско изкуство при Богословския фак. на Софийския унив. През 1927—1928 и 1933—1934 е декан на факултета. Проф. и завеждащ катедра в Духовната академия в София (1950—1958). Действ, член на Бълг. археол. инст. (1933). Член-кор. на БАН (1941), акад. (1945). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1963). Умира в София.

Сред многобройните публикации на Г. върху средновековната културна история на Б-я изследванията с кирилометодиевска проблематика заемат найзначително място. Разгледани са въпроси, засягащи организацията и практиката на Бълг. църква и монашеския институт през IX—X в., дейността на видни дейци на старобълг. духовно строителство и култа към тях (Константин-Кирил Философ, Климент Охридски, Наум Охридски, Черноризец Храбър, Иван Рилски и др.), връзките с виз. църковно-религиозна и литературна традиция, паметници на ранната старобълг. книжнина, епиграфика и изкуство.

В „Светите братя Кирил и Методий“ (1937—1938) Г. публикува ЖК по препис в сборника на Владислав Граматик от 1479 (от Рилския манастир), Похвалата за Кирил и Методий по препис в същия сборник, Службата на Кирил по нов препис в ръкопис № 89 от Църковния историко-археол. музей в София, тропар, кондак и два преписа на една непозната слава на Кирил, в която той се възхвалява за това, че просветил сръбската земя с бълг. книги. Г. отстранява грешки от по-ранни издания на ЖК и Похвалата за Кирил и Методий и обосновава някои издателски принципи (не одобрява практиката на сводни текстове, препоръчва да се запазва оригиналната пунктуация и др.). Във връзка с ЖК се обсъжда въпросът за първите преводи на Кирил и Методий от грц. на старобълг. език.

517

Иван Гошев

Според Г. те са обхващали: целия виз. църковен чин, т.е. всички текстове, необходими за църковните служби — изборно евангелие, изборен апостол, псалтир, паримии; евхология и сборниците, съдържащи избрани изменяеми текстове за ежедневното, празничното, великопостното и следвеликопостното правило; „отеческите книги“, предназначени за богослужебно четиво, и правилата на номоканона (вероятно на Йоан Схоластик); типика. Излагат се съображения за ранната старобълг. терминология на монашеските степени и на църковните служби, за йерархическите и монашеските степени, които Кирил и Методий са имали в различни моменти от своя живот. Според Г. Похвалата на Кирил и Методий носи белези на голяма старинност. Създадена е порано от Похвалата на Кирил и от службите на двамата братя, найвероятно много скоро след смъртта на Методий, обаче преди разпръсването на учениците му. Обсъжда се постепенното създаване на Службата на Кирил, ранното ѝ свързване със Службата на св. Авксентий, голямата ѝ текстуална зависимост от Похвалата на Кирил и Методий.

За първи път в науката Г. осъществява цялостно издание на Рилските глаголически листове (1956). Паметникът се публикува в кирилска транслитерация и се придружава от съответния грц. текст (без грц. съответствия за л. I и л. V—VII). Според Г. освен слова от Паренесиса на Ефрем Сирин Рилските глаголически листове съдържат великопостни изповедни молитви. Неидентифицирани по съдържание остават няколко пергаментни изрезки. Палеографският анализ установява, че Рилските глаголически листове са писани от една ръка, въпреки че са открити в подвързията на две ръкописни книги от библиотеката на Рилския манастир. Графичната система, особено честите и разнообразни лигатури се определят като сигурен белег за старинността на паметника. Касае се за епоха, близка до времето, когато в Б-я се е разгръщала дейността на Кирило-Методиевите ученици. Установяват се прилики с Асем. ев. Особено място се отделя на въпроса за първоначалния старобълг. превод на Паренесиса на Ефрем Сирин. Г. предполага, че още приживе на Методий са били преведени избрани слова от Паренесиса, а по времето на цар Симеон (893—927) е възникнал цялостният му превод. Нов превод не е правен по-късно, ако се съди по езика на запазените южнослав. и източнослав. преписи на съчинението. Популярността на старобълг. превод на Паренесиса, отразен в Рилските глаголически листове, се доказва от съпоставки с Прогласа към евангелието, Син. евх., Фрайзингенските молитви, Написание за правата вяра, Похвалата на Кирил и Методий, Завета на Иван Рилски. Г. допълва наблюденията на И. И. Срезневски, Г. А. Илински, В. Ягич върху езика на Рилските глаголически листове. Като привежда редица типични за старобълг. период фонетични, морфологични и речникови особености на текста, той изтъква родството му с останалите старобълг. глаголически паметници и формулира окончателния си извод за Рилските глаголически листове като източнобълг. паметник от втората половина на X в.

518

„Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в.“ (1961) е резултат на дългогодишни проучвания върху началния период от развоя на слав. епиграфика въз основа на голям брой фрагменти от лапидарни надписи, стенни и други графити, както и на епиграфски материали със следи от загадъчно писмо и символични знаци. Повечето материали са от Кръглата църква в Преслав и са открити от Г., но наред с тях се привличат и известни дотогава материали заради корекции в разчитането и датирането и главно заради опита да се оформи цялостна картина на възникването и взаимоотношенията на двете слав. азбуки. Най-общите изводи на автора са следните. По времето на княз Борис I (852—889) и на цар Симеон са били в употреба двете азбуки. Това се отнася и за Югозападна Б-я. Глаголицата е създадена от Кирил, кирилицата възниква от нея. Свидетелството на охридския архиепископ Димитър Хоматиан за реформи на Климент Охридски в графичната традиция заслужава доверие. Касае се за незначителни промени при някои глаголически букви за означаване на специфични слав. звукове. Следващите промени идват от големите калиграфски средища в Преслав и околностите му, от някои манастири в Македония, от Рилския манастир. С известна приблизителност може да се твърди, че най-старата кирилица (десетина години след смъртта на Методий) по своя буквен състав е била гръко-слав. писмо, в което негръцките графични елементи са почти изцяло глаголически. С глаголица са били писани само абецедари и църковно-богослужебни текстове, а книжнината за светски нужди е била кирилска. Научната критика посреща противоречиво този труд на Г. От една страна, се дава положителна оценка на обсъдените материали и на методологията на автора, особено на заключенията му, че глаголицата е по-старата азбука и че не принадлежи само на Югозападна Б-я, че за еволюцията на кирилицата голямо значение имат надписите от средата на X в., че Самуиловият надпис от 993 отразява завършен стадий във формирането на кирилицата (Вл. Мошин). От друга страна, Г. е упрекнат в увлечения при разчитането и реконструкцията на текстовете, в надценяване на палеографското (по-точно — графемното) значение на материалите, както и в прекалена категоричност, когато се определя функционирането на двете азбуки с оглед характера на текстовете (богослужебен или светски).

Интерес представляват някои пократки публикации на Г. във връзка с често дискутирани в науката въпроси. Една от тях е обяснението, което той дава на пасажа от ЖК за книгите, намерени от Константин-Кирил в Херсон (1958). Г. поддържа схващането, че става дума за текст, писан „с тясно писмо“ (оускыми писмены писано), т. е. че се касае за врахиграфско писмо, в което се означават предимно или изцяло само съгласните звукове, а гласните се отбелязват с допълнителни знаци. Оттук и определението „тясно“, „сбито“ писмо. Тъй като грц. врахиграфско писмо преживява своя ренесанс във Византия през IX в., то е било безусловно познато на Константин-Кирил, а въпросните книги, както предполага авторът, са били изписани с подобна техника на арамейски или най-вероятно на самаритански език. Г. застъпва собствено становище и относно заглавието на съчинението на Черноризец Храбър (1933). Като се позовава на широко разпространеното в старобълг. писменост символично представяне на монасите като „войници Христови“, „съратници“, „борци“ и във връзка с това — на честата употреба на в смисъл „Христови“, „свети“ мъже (напр. в Проглас към евангелието, 50-ата беседа на Учителното евангелие на Константин Преславски, Беседа против богомилите на Презвитер Козма, Драгановия миней), той тълкува заглавието „О писменьхъ Чръноризьца Храбра“ като „За писмената на светия черноризец“,

519

отбелязвайки, че по този начин съчетанието на „монах“ и „храбър“ престава да бъде загадъчно. Следователно, не се касае за собствено име или за псевдоним, а за самия създател на слав. азбука (тезата за gen. possessivus). Г. подчертава обаче, че това обяснение не решава въпроса за автора на произведението. С публикацията „Облеклото на старобългарските монаси“ (1932) въз основа на старобълг. и виз. извори (Презвитер Козма, Син. евх., грц. евхологиони от VIII—IX в., Теодор Студит) се обосновава твърдението, че Бълг. църква е спазвала и прилагала общоцърковните вселенски наредби относно монашеството. Разгледани са степените на старобълг. монашеска схима, практиката на монашеското пострижение, съставът и материалът на старобълг. монашеско облекло. В „Старобългарската литургия“ (1931—1932) се излагат съображения във връзка с реда на старобълг. литургийна служба и обстановка. Наблюденията са ограничени върху литургиите на Йоан Златоуст и Василий Велики.

            Съч.:

o   Хилядогодишнината от смъртта на св. Климента. — ЦВ, бр. 6, 7. II. 1915, с. 51—52;

o   Св. Климент Охридски. По случай 1000 години от неговата смърт. — ЦВ, бр. 29, 29.VII.1916, с. 269—271;

o   Стари записки и надписи. — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 335—378; 6, 1928—1929, с. 1—36; 12, 1934—1935, с. 1—41+7; 13, 1935—1936, с. 1—58; 14, 1936—1937, с. 1—49+6;

o   Един средновековен барелеф от Созопол. Принос към иконографията на драконопобедителите конници св. Георги и св. Димитър във византийското изкуство. — ГСУбф, 6, 1928—1929, 3, с. 1—99;

o   Старобългарската литургия. Според български и византийски извори от IX—XI в. — ГСУбф, 9, 1931—1932, 7, с. 1—79;

o   Облеклото на старобългарските монаси. Според византино-български извори от IX—X в. — Известия на Народния етнографски музей — София, 10—11, 1932, с. 37—72;

o   Монашеско храбро „воюване“ и Черноризец Храбър. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич. С., 1933, с. 639—644;

o   Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от IX—X в. — ГСУбф, 11, 1933—1934, 2, с. 1—19;

o   Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937-1938, 3, с. 1—160;

o   Старобългарската книга. — Родина, 1, 1938—1939, 1, с. 105—112;

o   Ръкописите в Църковния историко-археологически музей при св. Синод в София. — III Međunarodni kongres slavista (slovenskih filologa). 3. Odgovori na pitanja. Saopštenja i referati. Dopune. Beograd, 1939, 124 p.;

o   Правилата на Студийския манастир. — ГСУбф, 17, 1939—1940, 6, с. 5—73;

o   Старите печати на манастира „Св. Наум“ в Македония. — В: Сборник в памет на проф. Петър Ников. С., 1940, с. 91—108;

o   Св. Кирил, създателят на славянската азбука, според най-старите стенописи и според литературните извори. — ЦВ, бр. 27—28, 24. V. 1945, с. 1—2;

o   Трите най-стари пространни жития на преподобния Ив. Рилски. Текст и историко-литургически коментар. — ГСУбф, 25, 1947—1948, 7, с. 3—72;

o   Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX—XIV в. — ГДА, 4 (30), 1955, с. 431—507;

o   Рилски глаголически листове. С., 1956, 150 с.;

o   Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество. Текст, превод и коментар. — ГДА, 7 (33), 1957—1958, с. 407—447;

o   С какво писмо са били написани двете книги, които създателят на славянското писмо намерил в Херсон. Към проблема за произхода на славянското писмо. — ЕЛ, 13, 1958, 4, с. 244—250;

o   Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С., 1961, 196 с.;

o   Развитие на негръцките кирилометодиевски буквени знаци в т. нар. кирилица. — Хиляда и сто години, с. 275—286;

            Лит.:

·       Попвасилев Ст. Нов труд за св. Кирила и Методия. — Родна реч, 12, 1939, 3, с. 142—144;

·       Попруженко М. Г. Проф. протойерей Ив. Гошев. Светите братя Кирил и Методий. — Родина, 1, 1938—1939, 3, с. 186—188;

·       W. Проф. протойерей Ив. Гошев. Светите братя Кирил и Методий. — Училищен преглед, 38, 1939, 1, с. 86—88;

·       Дуйчев Ив. Езикови бележки към средновековни български паметници. — ИИБЕ, 3, 1954, с. 304—314;

·       Милев Ал. Рилски глаголически листове. — ЕЛ, 13, 1958, 2, с. 154—156;

·       Динеков П. — СпБАН, 4, 1959, 4, с. 153—154;

·       Макариополски Н. — ДК, 39, 1959, 3, с. 31—32;

·       Dostál А. — Bsl, 20, 1959, р. 99—101;

·       Гюзелев В. — Литературни новини, бр. 53, 8. V. 1963; Иванов Н. — Труд, бр. 108, 9. V. 1963;

·       Кодов Xр. — ЕЛ, 18, 1963, 4, с. 86—95;

·       Мошин Вл. — MJ, 16, 1965, с. 203—205;

·       Сто години БАН. 1. С., 1969, с. 166—168;

·       Чифлянов Бл. — ЦВ, бр. 1, 1. I. 1971, с. 9—11;

·       Речник на българската литература. 1. С., 1976, с. 278—279.

Лиляна Грашева

    (25). ГРАБАР, Андрей Николаевич (Грабарь, A. H., Grabar, A.) (26.VII.1896) — френски византолог, археолог и изкуствовед от руски произход. Роден в Киев.

520

Следва в Историко-археол. фак. на Петербургския унив.; негови преподаватели са големите специалисти по виз. изкуство Д. В. Айналов и Н. П. Кондаков. Специализира във Франция под ръководството на Г. Мийе, П. Пердризе и др. През 1920—1922 живее в Б-я. Сътрудничи на Народния археол. музей в София, проучва редица паметници на бълг. средновековно изкуство. От 1922 преподава история на средновековното изкуство в Страсбургския унив. От 1937 е професор в университета и в Ecole des Hautes Etudes при Сорбоната в Париж, през 1946—1966 — и в Collège de France, в Катедрата за виз. изкуство и археология, в която след 1966 е консултант на подготвящите докторска дисертация специалисти. Основател (1945) и дългогодишен главен редактор на сп. „Cahiers Archéologiques“. Чуждестранен член на БАН (1969), на Английската, Австрийската, Датската, Норвежката, Югославската АН и др. Почетен д-р на университетите в Принстън (1947)—САЩ, и Упсала (1953) — Швеция. Лауреат на наградата Шлюмберже на Académie des inscriptions et des belles-lettres (1942, 1948); член на академията (1955). По случай 70-годишнината му е награден с бълг. орден „Кирил и Методий“ 1 ст.

Г. започва своята научна кариера с проучването на средновековното бълг. изкуство, към което и до днес проявява непрекъснат интерес. Публикува голям брой статии; през 1928 защищава докторска дисертация „La peinture religieuse en Bulgarie“. Това е първото цялостно проучване на бълг. стенописни паметници, на тяхната тематика, иконография, стилови особености и на връзките им с паметници от други страни. Повечето от основните постановки в изследването са в сила и до днес. В книгата „Recherches sur les influences orientales dans l’art balkanique“ (1928) Г. публикува статии, посветени на преславската рисувана керамика, на Добрейшовото и Призренското четвероевангелие, на миниатюрите към „Александрия“ и посочва източните образци на някои балк., предимно бълг. паметници, като подчертава факта, че връзките на бълг. изкуство с изкуството на Иран, Палестина и Египет са дълбоки и непрекъснати. На източните образци, намерили отражение в украсата на Сав. кн., е посветена част от статията му „Influences musulmanes sur la décoration des manuscrits slaves balkaniques“ (1968), в която Г. стига още по-определено до извода за връзките на Първата бълг. държава с арабския свят. Въз основа на своите проучвания той прави заключение, че в бълг. средновековно изкуство има две течения: официално (придворно), свързано повече или по-малко с изкуството на виз. столица, и второ, което той нарича народно, чиито паметници се намират в отдалечените от столицата области. В това течение са по-очевидни влиянията на изкуството от източните провинции на Виз. империя и на ранните, създадени в доиконоборческата епоха виз. паметници, някои от които съществуват и до днес по бълг. земи.

Г. е автор на първото монографично изследване върху стенописите на Боянската църква (1924, 2 изд. 1978), на проучване върху Ивановските стенописи, Погановската икона и др. Значителен е приносът му в изследването на християнската иконография — на нейните извори и вътрешна символика, на влиянието на народните изкуства и вярвания върху нея, на влиянието на различните култури и народности при нейното оформяне.

            Съч.:

o   La peinture religieuse en Bulgarie. Paris, 1928, 1., 396 p.; 2., 14 p.+64 ill.;

o   Recherches sur les influences orientales dans l’art balkanique. Paris, 1928, 13+151 p.;

o   L’Empereur dans l’art byzantin. Paris, 1936, 296 p.;

o   L’Art byzantin du Moyen âge (du VII^e au XV^e siècle). Paris, 1938, 202 p.;

o   Martyrium. 1—2. Paris, 1943—1946 (2 над. London, 1972, 1. 638 p.; 2. 402 p.);

o   La peinture byzantine. Genève, 1953, 204 p.;

o   Le Haut Moyen Age. Genève, 1957, 244 p. [Grabar A., C. Nordenfalk]; L’iconoclasme byzantin. Paris, 1957, 278 p.;

o   Les sculptures byzantines de Constantinople. Paris, 1963, 139 p.;

o   L’Age d’or de Justinien. De la mort de Théodose à l’Islam. Paris, 1966, 408 p.;

o   L’Art de la fin de l’antiquité et du Moyen âge. 1—3. Paris, 1540 p.;

521

o   Christian Iconography. Princeton, 1968, 184 p.;

o   Les revêtements en or et en argent des icônes byzantines. Paris, 1975, 22+90+66 p.;

o   Les voies de ha création de l’iconographie chrétienne. Paris, 1979, 341 p.;

o   Избрани съчинения. 1. С., 1982, 255 с.

            Лит.:

·       Божков А. Приносът на Андрей Грабар за българското изкуствознание. — Изкуство, 17, 1967, 5, с. 3—6;

·       Паскалева К. Един юбиляр с големи заслуги към българската наука. Проф. А. Грабар на 70 години. — ИИИИ, 10, 1967, с. 195—200;

·       Стойков Ат. Научното дело на Андрей Грабар.—В: Грабар А. Избрани съчинения. 1. С., 1982, 5—18.

Лиляна Мавродинова

    (27). ГРАМАТИКИ старобългарски — систематизирани, повече или по-малко пълни описания на старобълг. език. Съдържат редовно раздели, посветени на старобълг. фонетика и морфология, рядко и обикновено много посбито — на синтаксиса; почти винаги имат и различна по големина уводна част с културно-истор. характер. Някои Г. съдържат текстове и малък речник към тях.

Г. са тясно свързани с постиженията на сравнително-истор. (а чрез него и с общото) езикознание в съответния етап от неговия развой; те се основават върху познаването и проучването на най-древните слав. текстове. Повечето същински старобълг. езикови паметници стават достъпни за научно изследване едва през последната третина на XIX в. Преди това в продължение на няколко века не се прави строга разлика между старобългарски език и църковнославянски език. Затова някои факти на старобълг. Г. са изложени и в ръководства по църковнослав. език, а и самият термин „църковнославянски“, отнесен към старобълг. език, се запазва чак до началото на XX в. (срв. напр. наслова на монументалния труд на В. Ягич, в който са събрани доказателства именно за бълг. характер на съхранения в най-старите слав. ръкописи език — „Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“, Berlin, 2 изд. 1913) или е доуточнен пак в духа на ранната славистика като „староцърковнославянски“ (вж. и Редакции на старобългарския език). Фактите на старобълг. Г. могат да се изложат и тълкуват по различен начин в зависимост от теоретическите възгледи на изследователя, от задачите, които си е поставил, от неговите интереси и от конкретните му познания.

Най-ранните граматически съчинения в старобълг. литература (с изключение на ярко полемичната апология О писменьхъ на Черноризец Храбър) имат описателен и нормативен характер; голямо внимание се обръща върху правилата за употреба на едни или други букви, респ. небуквени знакове (Константин Костенечки).

Изключително важното за времето си съчинение на Й. Добровски върху „древния диалект на славянския език“ („Institutiones linguae slavicae dialecti veteris“, Vindobonae, 1822; 2 изд. 1852, поем.; руски превод: „Грамматика языка славянского по древнему наречию“, 1833—1834) синтезира един начален

522

етап от историята на славистиката и същевременно е първата стъпка към сравнителната Г. на слав. езици. Независимо от обширните познания на автора за слав. езици и за различни други индоевропейски (а и семитски) езици, днес съчинението има само истор. значение, тъй като Добровски не е могъл да използува достатъчно старинни, т.е. чисто старобълг. ръкописи. През 1820 основоположникът на истор. метод в славистиката А. X. Востоков издава своето епохално съчинение „Рассуждение о славянском языке, служащее введением к грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам“; той е познавал основно най-древните руски текстове и е можел да открие в тях някои особености на старобълг. им оригинали.

А. Лескин. Наръчник по старобългарски (староцърковнославянски) език. Ваймар, 1871 г.

След 20-те г. на XIX в. в лингвистиката окончателно се установява сравнително-истор. метод при разглеждане на езиковите факти. Това се отразява и върху изследването на старобълг. език. До неотдавна той се изучава почти изключително от генетични позиции — авторите считат за своя основна задача да установят произхода на старобълг. звукове и форми, които се тълкуват като наследници на предходни етапи в развоя на индоевроп. праезик. Особеностите на старобълг. език, разглеждани по този начин, се съпоставят или с общия индоевроп. праезик, или с праславянски. При този подход, който безспорно е определен от някои тези на младограматическото учение, се изследват предположени минали езикови състояния — той описва старобълг. език като съвкупност от континуанти на постари звукови форми. Това обяснява голямото внимание към фонетиката като най-пълно и най-добре разработен дял от сравнителната Г. на индоевроп. езици. За други учени данните на старобълг. Г. са важни повече като напрано документирани моменти от живота на определено езиково явление. Те се интересуват от старобълг. звукове и форми с оглед на по-нататъшния им развой в днешните слав. езици. При този подход изучаването на старобълг. език се схваща като увод към историята и диалектологията на слав. езици, превръща се в част от сравнително-истор. слав. Г. И двата аспекта — въпреки че при тях старобълг. език не е окончателна цел на научното изследване, а само средство за построяване Г. на други езици — са полезни; те не съществуват изолирани един от друг, никъде не се срещат в чист вид. Разликата между тях е само в степента, с която се изявява единият или другият.

Старобълг. език може да се изучава и като система сам за себе си, т.е. като език, който някога е бил жива реалност, на който са мислели, говорели и развивали своята култура българите преди векове. Това чисто синхронно направление е изправено пред редица трудности; повечето от тях се определят преди всичко от обстоятелството,

523

че старият бълг. език е запазен до днес само в своята писмена форма; от общославянската му културна функция; от твърде ограничения характер на оцелелите стари литературни паметници и др. Въпреки всичко този аспект все повече си пробива път.

Отношението към старобълг. езиков материал се е определяло не само от господствуваща общолингвистична теория или от състоянието на индоевропеистиката и славистиката — то е зависело и от конкретните нужди на обучението и образованието в даден истор. момент. Голяма част от Г. са написани преди всичко, за да отговорят на тези нужди. Старинните слав. Г. например разглеждат един език, който се е употребявал векове наред у православните славяни (отчасти и у униатите, дори у хърватските католици), и имат подчертана практическа насоченост. Съчинението „За осемте части на речта“ от XIV в. (някои изследователи го отнасят към преводаческото дело на Йоан Екзарх) е било широко разпространено; то е и първата печатна „словенска граматика“ (Вилно, 1585). С подобен характер се отличават и „Аделфотис“(Лвов, 1591), и Г. на Лаврентий Зизаний (Вилно, 1596). Особено важна роля е изиграла книгата на украинеца Мелетий Смотрицки „Грамматики славенскиѧ правилное сѵнтагма“ (Вилно, 1619) — най-значителното съчинение от този род до времето на Добровски. Издаването на практически ръководства за изучаване на църковнослав. и на старобълг, език продължава през целия XIX в. и се засилва (с ясно разграничаване на църковнославянски от старобългарски) през XX в., особено след Втората световна война. За науката обаче по-голямо значение имат такива Г., в които преобладава теоретичната насоченост.

До появата на „Institutiones. . .“ основен наръчник по църковнослав. език е Г. на Мелетий Смотрицки, разпространена и сред южните славяни; след книгата на Добровски най-пълна разработка на „старословенската“ Г. прави Фр. Миклошич — „Lautlehre der altslovenischen Sprache“ (1850) и „Formenlehre der altslovenischen Sprache“ (1850); двете Г. са включени с известни разширения в неговата „Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen“ (Wien, 1852—1856); имат и отделни по-късни издания. По материали главно на Миклошич, но и въз основа на „Institutiones. . .“, на кратките граматични очерци в изданията на Клоц. сб. от Б. Копитар (1836) и на Остромировото евангелие от Востоков (1843) и на излезлите дотогава съчинения на П. Шафарик А. Шлайхер написва „Formenlehre der kirchenslavischen Sprache“ (1852), в която са привлечени за сравнение и данни от другите проучени индоевроп. езици (в случая особено значение има литовски език); с тази книга се започва цялостното сравнително-истор. изложение на старобълг, Г. Към края на живота си Востоков издава „Грамматика церковнославянского языка“ (1863),

524

в която прави преглед на фактите по известните тогава източници, но без теоретизация. Сравнение с литовската фонетика има в книгата на Л. Гайтлер — „Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému“ (1873).

В. Вондрак. Староцърковнославянска граматика. Берлин, 1912 г.

Без да използува старобълг. езиков материал от Зогр. ев. и Мар. ев., никоя Г. не може да бъде точна и пълна. Издаването на тези два извънредно важни паметника от Ягич през 1879 и 1883 открива нов етап в проучването на старобълг. език; той е свързан и с утвърждаването на младограматическата школа в индоевроп. езикознание. Някои от по-старите книги, посветени на старобълг., респ. на църковнослав. език, нямат сериозни научни достойнства, понякога дори съдържат много грешки, но все пак са изиграли известна роля за опознаването на древния слав. книжовен език: „Počátky posvátného jazyka slovanského“ (1846, 2 изд. 1859 — „Начала священного языка славян“) от В. Ханка, „Grammatica linguae-ecclesiastico-slavicae“ (1851) от Е. Йоанович, епископ на православната църква в Карлщат, „Грамматика старославянского языка“ (2 изд. 1856) от П. Перевлески, кратката „Старославянская грамматика“ от М. Колосов (1868; с много по-късни издания и един превод на румънски език от Г. Гибънеску — „Grammatica limbei vechi Slavone“, 1900). Като несполучлива се преценява „Grammaire paléoslave. . .“ (1869) от A. Ходзко; недостатъчно задълбочено е „Начертание церковнославянской грамматики“ (1883) от А. С. Будилович. Предимно учебен характер имат по-скромните и по размери ръководства на Б. Попелка — „Gramatika jazyka starobulharského“ (1885), Н. И. Алякритски — „Краткая грамматика древнецерковнославянского языка“ (1886), С. Бракенгеймер — „Грамматика древнеславянского языка“ (за средните училища; няколко издания), Е. Коварж — „Nákres mluvnice starobulharské“ (1889), П. Красногорски — „Грамматика древняго церковнославянского языка (в вопросах и ответах)“ (1898) и др.

Началото на новия, по-висок етап в системното излагане на старобълг. езикови факти слага А. Лескин с „Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache“ (1871); книгата се преиздава многократно в продължение на почти цял век (има руски превод от преработеното второ издание, направен от А. А. Шахматов и В. Н. Шчепкин — „Грамматика старославянского языка А. Лескина, с дополнениями по языку Остромирова евангелия“, 1890); само граматичният материал с по-големи подробности и нова част върху словообразуването е представен в „Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache“ (1909, 2 изд. 1919; руски превод от 1915). В своя труд Лескин прави образцово и задълбочено описание на старобълг. граматична система (фонетика и морфология) от позициите на младограматическата теория; от идеите и данните на тези две книги излизат множество по-късни старобълг. Г.

525

В. Ягич. Произходна история на църковнославянския език. Берлин, 1913

През 1891 А. И. Соболевски издава част от лекциите си — „Древний церковнославянский язык. Фонетика“ (с литографско второ издание от 1910; от същия автор има и литографиран „Курс церковно-славянской морфологии“, 2 изд. 1902). Старобълг. именна морфология е разгледана генетично от Б. М. Ляпунов — „Формы склонения в старославянском языке“ (1905), от О. Хуйер — „Slovanská deklinace jmenná“ (1910), общо морфологията: от Фр. Пастърнек — „Tvarosloví jazyka staroslověnského“ (1909, 2 изд. 1912), в 2 дисертации върху склонението и спрежението в старобълг. паметници: от Р. Шолвин — „Die Deklination in den pannonisch-slovenischen Denkmälern des Altkirchenslavischen“ (ASPh, 2, 1877), и от О. Видеман — „Beiträge zur altbulgarischen Conjugation“ (1886); глаголът е разгледан от Ив. Леков в „Праславянските глаголни форми и отраженията им в днешните славянски езици“ (1934). Най-голямата (656 с.) старобълг. Г., в която явленията се проследяват твърде обширно и по различните ръкописи, е дело на В. Вондрак — „Altkirchenslavische Grammatik“ (1900, второ разширено и преработено изд. 1912). Книгата на Вондрак съдържа и дял за старобълг. синтаксис. През 1906 излиза в Дорпат кратката „Грамматика церковно-славянского языка (древнего и нового)“ от Н. К. Грунски (2 изд. 1910); малко по-подробни са неговите „Лекции по древнецерковнославянскому языку“ (1906, 2 изд. 1914; срв. и много по-късно появилия се курс по старобълг. език във „Вступ до слав’янс’кого мовознавства“, 1941, 2 изд. 1946). Много ценно ръководство е „Древне-церковно-славянский язык“ (1., 1911, 2., 1912) от С. М. Кулбакин, където е използувана цялата дотогавашна научна литература (главно за обяснение на различните фонетични и морфологични процеси от индоевроп. праезик през праславянски към старобългарски); Г. на Кулбакин има още 2 издания на руски език (1913, 1917), вж. освен тях в поредицата „Энциклопедия славянской филологии“, вып. 10: „Грамматика церковнославянского языка по древнейшим памятникам“, 1915. Френска преработка излиза през 1929 — „Le vieux slave“, с чешки превод (от ръкописа) — „Mluvnice jazyka staroslověnského“ (1928, 2 изд. 1948), сръбски превод — „Старословенска граматика“ (1930). През 1919 са издадени „Лекции по фонетике старославянского языка“ от Ф. Ф. Фортунатов, препечатани в двутомника от негови избрани произведения, т. II, 1957. В същия аспект са разгледани праслав. езикови явления от ученика на Фортунатов А.А. Шахматов в „Очерк древнейшего периода истории русского языка“ (1915), „Введение в курс истории русского языка“ (1916) и другаде. Най-много страници за старобълг. синтаксис (над 80) са отделени в „Gramatyka starosłowiańska“ (1922) от Ян Лос.

526

А. Лескин. Граматика на старобългарския (староцърковнославянския) език. Хайделберг, 1919 г.

Полезен съпоставителен (главно с индоевроп. праезик) наръчник е „Zarys gramatyki języka starocerkiewno-słowiańskiego na tle porównawczym” (1927) от T. Лер-Сплавински; 4 издание е допълнено със синтактичен раздел от Ч. Бартула (1959).

Тъй като до голяма степен от данните на старобълг. ръкописи изхожда и описанието на праслав. език, има основание към Г. да се причислят и 2 книги върху праслав. език — „Праславянская грамматика” (1916) от Г. А. Илински и „Le slave commun” — компендиум по праславянски (1924, 2 изд. 1934) от А. Мейе с участието на А. Ваян; руски превод — „Общеславянский язык“ (1951).

Постепенно интересът към отношението между старобълг. и праезичните факти отстъпва място на стремежа да се опишат все по-изчерпателно елементите в самата старобълг. езикова система и да се установят техните взаимни връзки. Ранен опит за дескриптивна Г. на старобълг. език прави X. Улашин — ученик на Ян Бодуен де Куртене: „Język starocerkiewno-słowiański” (1928). Много висока стойност имат излезлите почти едновременно книги на Н. Ван Вейк — „Geschichte der altkirchenslavischen Sprache” (1931 ; руски превод: „История старославянского языка”, 1957), и П. Дилс — „Altkirchenslavische Grammatik” (1т., 1932, 2 т., 1934; 2 изд. 1963). Ван Вейк обобщава слав. фонетични процеси в две генерални тенденции (повишаваща се звучност в края на сричката и палатализиране), като проследява и по-нататъшния развой на старобълг. звукове и форми. П. Дилс изчерпва с изключителна пълнота материала от старобълг. ръкописи; към двете книги има богата библиография. М. Вайнгарт написва ръководство за старобълг. морфология — „Rukovět jazyka staroslověnského” (1., 1937; 2., 1938; преди това са издавани записки от лекциите на Вайнгарт по морфология — 1928, 1932, и по праслав. вокализъм — 1933). За разлика от цитираните по-горе съчинения, които не са изгубили своята ценност и до днес, някои от издадените по същото време старобълг. ръководства нямат съществено значение (Н. Н. Соколов, 1919; А. Д. Григориев, 1938; Н. Руснак, 1943, и др.).

След Втората световна война славистиката излиза от своите европ. предели и започва да се разпространява широко; увеличава се и интересът към старобълг. език, чието изучаване стои в основата на слав. филология. Все по-често се появяват ръководства по старобълг. език — през последните три десетилетия старобълг. учебници излизат почти всяка година. Повечето от тях се базират върху предхождащите ги синтетични трудове и имат ясно подчертан характер на помагала, предназначени за студенти (в някои случаи неславяни), а не за специалисти, и това им налага определен дидактичен подход към материала.

527

Оттук идва и стремежът да се избягват спорните или ненапълно установените положения. За отбелязване е и по-голямото внимание към морфологията (в повечето нови ръководства тя надвишава значително по обем фонетиката). Старобълг. синтаксис остава една почти неразработена област — съвсем малко Г. разглеждат синтактични въпроси. Обобщаващи дялове, посветени на старобълг. лексика, почти не се включват в досега появилите се синтетични ръководства по старобълг. език.

Стойността на издадените след Втората световна война старобълг. Г. е твърде различна — повечето имат преди всичко практическа насоченост; малко са тези, които могат да съперничат на монументалните, станали вече класически работи на Лескин, Вондрак, Кулбакин, Мейе, Ван Вейк, Дилс, Вайнгарт. През 1946 излиза малката книжка на С. Д. Никифоров — „Старославянский язык“, преиздавана още два пъти. Не се приема от критиката „Нарис грамматики старослов’янськой мови“ от Й. Рудницки (Мюнхен, 1947). Несравнимо по-високо стои още първото издание на „Pregled gramatike starocrkvenoslavenskog jezika“ (1947) от Й. Хам (следващите издания под заглавие „Staroslavenska gramatika“, 1958, и др.); от замислената твърде оригинално старобълг. Г. на М. Малецки излиза само уводната част — „Najstarszy literacki język Słowian“ (1947), поради ранната смърт на полския славист. През 1949 в Мадрид излиза кратката „Antiguo eslavo“ на А. Товар.

Напоследък у някои автори на старобълг. наръчници се забелязва тенденцията не толкова да се събират нови факти, колкото да се осмислят от нова гледна точка установените, да се извлече от тях по-рационална теория (най-ярък пример в това отношение е книгата на Н. С. Трубецкой). Сред множеството следвоенни старобълг. Г. рязко се отделя „Manuel du vieux slave“ (1948) от френския славист А. Ваян. Със своя синхронен подход към старобълг. езикови факти, с богатството на разгледания материал, с тънкото разбиране на езиковите явления този труд се нарежда между най-ценните ръководства по старобълг. език (руски превод: „Руководство по старославянскому языку“, 1952); към него Ваян добавя и христоматия с речник. Полезен наръчник е „Gramatyka języka starosłowiańskiego (starobułgarskiego)“ (1950) от полския старобългарист Ст. Слонски. Много висока стойност има излязлата посмъртно книга на бележития руски учен А. М. Селищев — „Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика“ (1951), в която явленията на старобълг. език се разглеждат върху много широк фон — от индоевроп. праезик до живите слав. езици и особено до съвременните югозападни бълг. говори, които авторът е познавал превъзходно. През 1952 излиза втори том — христоматия с речник и кратка морфология, събрани из ръкописите на големия учен.

Напълно встрани от тази линия стои трудът на Трубецкой — „Altkirchenslavische Grammatik“ (1954), написан още преди войната, но издаден много по-късно, след смъртта на автора. Като опит да се приложат нови лингвистични принципи в тълкуването на старобълг. езикови факти тази книга е извънредно оригинална и много интересна за специалистите — във всички раздели се е проявил своеобразният талант и неимоверната ерудиция на големия фонолог, един лингвист от много висока класа: всичко тук е обединено в една система, която може да се оспорва в подробности, но не и да се отрече като цяло. Последовател на Трубецкой е американският славист X. Лънт — със своята „Old Church Slavonic Grammar“ (1955 и няколко по-късни издания); особено силно се чувствува влиянието на идеите на Трубецкой в разделите, разглеждащи графиката и фонетиката. Почти напълно в духа на немската компаративистика е сбитата, но съдържателна „Historische Laut- und Formenlehre des Altbulgarischen (Altkirchenslavischen)“ (1955) от Б. Розенкранц.

528

По-голям, но съдържащ известни неясноти и неточности, е трудът „Manuele di slavo antico“ (1956) от италианския славист К. Вердиани. През 1958 излизат посмъртно „Лекции по старославянскому языку“ на ленинградската професорка Л. В. Матвеева-Исаева; същата година е преиздадена с известни изменения и книгата на авторитетния хърватски палеославист Й. Хам (трето издание 1970) с голяма уводна част и ценни сведения за хърватската глаголическа книжнина. „Old Church Slavonic Grammar“ (1959) от Гр. Нандриш, проф. в Лондонския унив., излага ясно и точно общоприетото, твърдо установеното в старобълг. Г., без да се впуска в несигурни хипотези (втората част — „Handbook of Old Church Slavonic“ е христоматия с речник, съставени от проф. в Кембриджкия унив. Р. Оти). Московската славистка H. М. Йолкина издава през 1960 полезно помагало „Старославянский язык“. Заслужават отбелязване и „Лекции по старославянскому языку“ на Б. И. Скупски, излезли през 1960 в Махачкала (Дагестанская АССР, следващи издания 1965 и 1967). За да подпомогне младите немски слависти (преди всичко русисти) X. X. Билфелд написва обемистата „Altslavische Grammatik“ (1961); в края на книгата има и текстове с превод и анализ. На следната година в Харков се появява „Старославянский язык“ от В. П. Беседина-Невзорова. Книгата съдържа сравнително голям материал, но има някои непоследователности. Системно и ясно е изложението в „Старославянский язык“ от А. И. Горшков (1963, 2 изд. 1974); тук генетичните факти са обособени в отделна част, както е напр. у Кулбакин. Предимно учебен характер има „Старославянский язык“ на T. A. Иванова (1963 и други издания). През 1966 в Ташкент излиза „Старославянский язык“ от С. М. Бурдин, А. А. Врадий и Е. Ш. Мирочник. Една от най-големите старобълг. Г. през последните години е на М. Ф. Станивски — „Старослов’янська мова“ (1964; съдържа 470 с.; от тях 46 с. са текстове и речник). Извънредно висока стойност има книгата на Й. Курц — един от най-забележителните познавачи на старобълг. език — „Učebnice jeżyka staroslověnského“ (1969). Въпреки непретенциозното название, тук граматичният материал е придружен от огромен брой бележки не само относно произхода на звуковете и формите, но и върху документираните в текстовете езикови явления, значението и употребата на отделните форми, положението в днешните слав. езици; посочена е подробна библиография. Трудът в същност е кратка енциклопедия по палеославистика. През 1968—1970 излизат няколко старобълг. Г.: ръководството на унгарските слависти Е. Балецки и А. Холош — „Ószlav nyelv“, учебникът на В. Ф. Кривчик и Н. С. Можейко — „Старославянский язык“ (второ издание 1974; с текстове и речник), и съвсем кратките помагала на В. Н. Кретова — „Старославянский язык“, и на Р. Угринова — „Старословенски јазик“ (издание на Скопския унив.). За младите японски слависти е предназначен учебникът по старобълг. език на професора от университета в Токио Тосихару Огава (I. Граматика, 250 с., II. Текстове и речник, 60 с., 1971). Твърде подробна е Г. на Г. А. Хабургаев — „Старославянский язык“ (1974) — една от най-добрите старобълг. Г., издадени в СССР. Освен традиционния материал, в книгата на П. Джорджич — „Старословенски језик“ (1975), има и специален раздел за особеностите на сърбохърватската редакция на старобълг. език. „Старослов’янська мова“ (1975) на А. В. Майборода е написана като помагало за студентите в украинските филологически факултети; „Gramatika opisowa języka staro-cerkiewno-słowiańskiego“ (1975) на П. Смочински — за славистите-задочници в Полша. Един от най-заслужилите словашки езиковеди Ян Станислав издава голяма старобълг. Г., чиято първа част — „Staroslovienský jazyk“, излиза през 1978 (посмъртно издание). Ръководството има много подробен увод (особено внимание е отделено

529

за разпространението на Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония, за анализ на някои древни ръкописи от чехо-моравска редакция на старобълг. език, за езика на Климент Охридски); навсякъде авторът прави обстоен преглед на изказаните мнения по засегнатите в изложението въпроси. Същата година се появява и „Altbulgarische Grammatik“ от известния старобългарист Р. Айцетмюлер (т. 12 в поредицата „Monumenta lunguae slavicae dialecti veteris“, един от редакторите на която е авторът). В труда старобълг. Г. се излага като увод в слав. езикознание; лансирани са и редица нови твърдения, заслужаващи сериозно внимание.

Тъй като първият слав. книжовен език е бил използуван дълго време във Влахия и Молдова, където са запазени огромен брой писмени документи, особено след XIV в., невъзможно е да се изучава миналото на техния народ и на техния език, без да се познава бълг. език от съответната епоха. Освен многобройните проучвания на отделни езикови явления в Румъния са издавани и цялостни ръководства по старобълг., респ. църковнослав. език, като цитираният по-горе превод на Колосовото ръководство — помагалото от Гибънеску, 1900; срв. още такива трудове, като: „Istoria literaturii şi gramatica limbii bulgare vechi“ (1930) от видния румънски учен И. Бърбулеску; „Limbă slavă veche. Perioada slavonă da romîni“ (c текстове и речник; 1961) от Ж. Д. Негреску; големия „Curs de limbă slavă veche“ (1962) от А. Закордонец; „Slavă veche şi slavonă romăneasca“ (1975) на П. Олтяну.

A. Ваян. Ръководство по старославянски език. Париж, 19Ф8 г.

В Б-я, където въпреки османското робство книжовната традиция никога не угасва напълно, църковнослав. език се е изучавал като основен предмет в училищата. Забележително е, че една от най-ранните Г. от епохата след Востоков и Добровски е написана на бълг. език от българина Ив. Момчилов от Елена — „Писменница на славянския язык“ (Белград, 1847; в изданието фамилното име на автора е Момчилович). Разликата между старобълг. и църковнослав. език в Б-я се прави много отдавна: Ив. Момчилов издава още през 1865 във Виена „Граматика на старобългарския язык по сичкото му развитие“ (второ издание 1884) и отделен сборник с текстове (1865). След Освобождението (1878) ръководства по старобълг. език — ясно разграничен от църковнослав. — са съставяни за нуждите на средното образование от Н. Попов, първия преподавател по тази дисциплина във Висшето училище в София (дн. Соф. унив.); от някои измежду най-значителните бълг. езиковеди: Л. Милетич (1888, с много следващи издания), А. Теодоров-Балан (1892), Ст. Младенов (заедно с Т. Атанасов и Ст. Попвасилев, 1926). Студентите-слависти са ползували записки от лекциите на Н. Попов (от 1883), различни чужди Г., записки по лекциите на Милетич (4 тома, циклостилно издание).

530

P. Айцетмюлер. Старобългарската граматика като въведение в славянското езикознание. Фрайбург, 1978 г.

През 1949 излиза краткото ръководство на Ив. Леков и К. Мирчев — „Старобългарски език“ (циклостил); през 1952 дългогодишният преподавател по старобълг. език в Соф. унив. К. Мирчев издава сбитото, но много съдържателно помагало — „Старобългарски език“, което се преиздава вече над две десетилетия. Увод и фонетична част с някои оригинални, но невинаги достатъчно убедителни твърдения, се появява през 1980 (посмъртно) от бълг. филолог Ив. Гълъбов. „Старобългарска граматика. Теория на основите“ (1982) на Ив. Добрев по характер е теоретична морфология на старобълг. език.

            Лит.:

·       Илчев П. Граматики на старобългарския език, излезли през последното десетилетие. — БЕ, 13, 1963, с. 284—289.

Петър Илчев

    (28). ГРАМАТИЧЕСКИ СЪЧИНЕНИЯ. През античността и Средновековието умението да се чете и да се пише правилно се нарича граматика или граматично изкуство (γραμματική, γραμματικὴ τέχνη; grammatica, ars grammatica; граматикиı-а, хѫдожьство граматичьское). Опитният граматик е знаел как да чете без грешка и как точно да преписва старите ръкописи. Освен това той е можел да тълкува и да пояснява по-трудните места от книгите, с което предпазвал хората от невярно прочитане и неправилно разбиране на написаното. Виз. γραμματεύς не само е обучавал младежите на четмо и писмо, а е бил и филолог — изследвач на старите литературни текстове.

Константин-Кирил Философ получава филологическо образование в Магнаурската школа в Цариград, където преминава курса на тривиума, включващ граматика, риторика и диалектика (ЖК, гл. IV). Основната граматическа дисциплина била класическата грц. филология — четенето и тълкуването на Омировите произведения. В Магнаурската школа Кирил вероятно се е запознал и с някои Г.с., на първо място с труда на Дионисий Тракийски (II в. пр.н.е.) Τέχνη γραμματική, който е основен наръчник по грц. граматика и през виз. епоха. Тачени автори са и Аполоний Дискол (първата половина на II в.), който се занимавал главно с теоретични и синтактични въпроси, и Херодиан (ок. 170—ок. 240), работил предимно в областта на акцентологията (правоговора), прозодията (правописа на ударенията) и морфологията. Във Византия трудовете на Аполоний Дискол и на Херодиан били известни главно чрез схолиите (тълкуванията) на Георги Хировоск, който като преподавател във висшето училище чете лекции по различните граматически раздели. Вероятно Кирил изучава трудовете на Дионисий Тракийски, Аполоний Дискол и Херодиан в оригинал или чрез схолиите на Георги Хировоск. Може би е познавал изцяло или по откъси

531

и други автори (Орос, Теодосий Александрийски, Сергий, Йоан Филипон, Йоан Харакс), живели до VI в. От тях черпи сведения Георги Хировоск, автор и на оригинални граматически трудове. Като студент в Магнаурската школа и като библиотекар в църквата „Св. София“ в Цариград Кирил може би е разполагал с някаква лат. граматика, наир, с граматиката на Донат (IV в.), която е служела като учебник по лат. език. Той е можел да чете и да говори арабски език. Когато го е изучавал, навярно е използувал някакво граматическо ръководство. Основният труд по арабска граматика до IX в. е съчинението „Ал Китаб“ на Шибавейх (умрял през 793). Едва ли обаче Константин-Кирил Философ е чел, съставил, превел или редактирал някаква граматика на евр. език (вж. „Осемте части на граматиката“), както предполагат някои изследователи. През IX в. не е съществувал наръчник по евр. граматика, с който би могъл да си послужи. Кирил е изучил свойствата на евр. език, като го е сравнявал с грц. реч, чието граматическо описание владеел отлично.

Бълг. книжовници от края на IX в. и началото на X в. познават добре виз. граматическа литература и виз. филологически теории за произхода на писмото и езиците. Полемичното съчинение на Черноризец Храбър може да се разглежда и като езиковедски труд, в който авторът разказва историята на слав. азбука и изтъква предимствата на слав. писменост, като я сравнява с грц. писмо. Въз основа на грц. филологически съчинения той сочи връзката между първата грц. буква алфа и първата евр. буква алеф. В. Ягич установява, че Черноризец Храбър заимствува това място от граматиката на Псевдо-Теодосий. При по-внимателно вглеждане се оказва, че когато използувал това съчинение, Черноризец Храбър ловко е преправил грц. текст, за да докаже, че слав. азбука е по-съвършена от еврейската и от гръцката. Според Псевдо-Теодосий буквата алфа се изговаря по-широко от другите букви в грц. азбука. Според Черноризец Храбър слав. буква азъ се изговаря по-широко от евр. алеф и от грц. алфа; поради широкия гласеж на буквата слав. азбука е по-съвършена от еврейското и от грц. писмо, защото според виз. граматически теории първата буква е дадена от бога, за да си разтварят широко устата онези, които се учат на разум. Изглежда, че този довод на Черноризец Храбър не е само текстова преправка, последица от едно по-свободно боравене с извора. Тук личи и усет към особеностите на живата старобълг. реч от IX в., когато гласната а наистина се е изговаряла по-широко от средноширокия виз. звук алфа. В спора си с триезичниците Черноризец Храбър се придържа към мнението, че най-старият език е сирийският. Сирийската теория е застъпена в книжовното наследство на Теодорит Кирски (393—458), което Черноризец Храбър е познавал в оригинал или посредством някаква по-късна виз. компилация. Според други автори (напр. Георги Амартол) най-старият език е еврейският; в рая Адам не е говорил на сирийски, а на евр. език. И двете теории (сирийската и еврейската) си служат с етимологически доказателства. Теодорит Кирски твърди, че най-старите собствени имена в Библията са сирийски думи: Адам на сирийски означавало „земен“ или „глинен“, защото първият човек бил направен от пръст; Каин значело „придобивка“, защото, когато се родил, Адам възкликнал: „Родих човек от бога“ (Бит. 4:1); Авел, който станал причина за скръбта на родителите си, значело „печал“, Ной — „успокоение“. Според Теодорит Кирски и думата евреин е сирийска и значела „пришелец“, понеже Авраам дошъл в Палестина от халдейската страна. А Георги Амартол твърди, че Адам и много други имена могат да се изтълкуват само чрез еврейски, затова евр. език е най-стар. Черноризец Храбър възприема сирийската теория, за да я използува като довод срещу учението

532

на триезичниците и по такъв начин да защити новосъздадената слав. писменост: изпърво бог не е сътворил нито еврейския, нито гръцкия, нито латинския, а сирийския език, на който е говорел Адам.

В средновековната етнология и филология въпросът за произхода на езиците се преплита най-тясно с въпроса за произхода на народите. Старозаветната филология и историография се стремят към две взаимно свързани цели: да изведат потеклото на народите и племената от общ родоначалник (патриарх) и да разяснят скрития смисъл на народностните, личните и местните имена, като ги поставят във връзка с библейския разказ. Посредством Йосиф Флавий и раннохристиянските отци и книжовници (Августин, Евстатий Антиохийски, Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, Исидор Испански) този принцип е възприет във виз. и в западноевроп. средновековна литература, откъдето прониква и в средновековната слав. филология и историография. От християнските извори, вероятно чрез сирийските несторианци, тази традиция е възприета и от арабските истор. писатели. За пръв път Ибн ал Калби (умрял през 813) помества слав. народностно име (Саклаб) между собствените имена на Яфетовите синове. В слав. източници старозаветната историография се преплита с легендарни и полулегендарни сведения, чийто произход е по-скоро литературен, отколкото фолклорен. Научното дирене най-често се свежда до граматическа (етимологическа) догадка, която се основава на увереността, че между названията на нещата и техния смисъл съществува причинна връзка, която може да се открие чрез езиково разяснение. Според Повесть временных лет (XII в.) някога живели двамата братя Радимъ и Вѧтъко, родоначалници на руските племена радимичи и вятичи. Козма Пражки (умрял през 1125) твърди, че всички чехи са правнуци на един и същ pater Boemus, поради което и страната им се нарича Boemia. Полският историк Богухвал (втората половина на XIII в.) смята, че славяните произхождат от праотеца Слав, споменът за когото е запазен в личните имена Томислав, Янислав, Станислав, Венчеслав. Това известие на Богухвал напомня за Българския апокрифен летопис (XI в.), според който първият цар на българите се наричал Слав. Според Повесть временных лет прародината на слав. народ е Илирия, към която спада и Панония. В Панония се е подвизавал моравският епископ Методий — настолник на апостол Андроник, един от 70-те Христови апостоли, за който се е вярвало, че е пръв епископ на Илирийската област (срв. ЖМ, гл. VIII). В летописа се казва още, че в Моравия е ходил и апостол Павел и от това се прави извод, че той е първият учител на слав. народ, който изпърво живеел в Илирия. От Илирия (Панония) са дошли и русите, защото руският народ (руският език) и слав. народ (слав. език) са едно и също нещо. Към предположението за панонското потекло на слав. народност се придържа и Богухвал, който твърди, че е използувал по-стари източници. Навярно това са сведения за апостолската дейност на Андроник и на Павел в Илирия (Панония), включени в предполагаемата „Моравска история“ на славяните, от която е черпил сведения и съставителят на Повесть временных лет. През X в. и в Рим са настоявали, че част от южните славяни са покръстени още от първите апостоли, както личи от обръщението на папа Йоан X (III.914—V.928) към далматинските славяни. Така възниква средновековната илирийска теория, според която славяните произхождат от Илирия (Панония), където били покръстени още през първия век след Рождество Христово. Богухвал подкрепя илирийската теория с етимологически довод (доказателство чрез съзвучие) — Панония произлиза от пан, което на грц. език означава „всеимащ“, а на слав. език значи „господар“. Следователно Панония е праотечество на всички славяни.

533

Илирийската теория за произхода на слав. езици и на слав. народи е разпространена сред западните и южните славяни. В Далимиловия римуван чешки летопис от началото на XIII в. се казва, че бащата на чешкия народ Чех идва от хърватската земя, където след вавилонското стълпотворение се били преселили славяните. Чешкият учен Йоан от Голешово (XIV в.) твърди, че по род и език чехите произлизат от хърватите. Когато чехите напуснали хърватската земя, езикът им започнал да се променя и те постепенно престанали да говорят така, както говорят хърватите. Според Дуклянската хроника народът на готите заселил Панония, Илирия и цяла Далмация откъм север по времето на грц. цар Анастасий. Готите в същност били славяни и готските крале носели слав. имена. Друг слав. народ дошъл от р. Волга и по нейното име бил наречен български. Българите завладели Мизия, Македония и Каравлашко и се съюзили със славяно-готите, които били от същия род и език. През XIII в. готско-слав. хипотеза за произхода на българите била възприета в Сърбия, както личи от житието на Стефан Неман, в което българите са наречени готи.

От старобълг. време до нас са дошли сравнително малко Г.с. Запазен е старобълг. превод от съчинението на Георги Хировоск „Περὶ τρόπων ποιητικῶν“ (О образѣхъ), който е поместен в Изборника от 1073, л. 2376—2406. Оригинално или компилативно филологическо произведение е разсъждението на Йоан Екзарх за слав. език, което се намира в предисловието към превода на Богословие (Небеса) на виз. писател Йоан Дамаскин. Основната мисъл на Йоан Екзарх е, че старобълг. преводач не бива рабски да се придържа към граматичните особености на грц. оригинал, а да се стреми да предава ясно смисъла на превеждания текст. Някои слависти от миналия век (К. Ф. Калайдович, В. Малинин и др.) предполагат, че Йоан Екзарх е превел и една граматика, чийто автор е Йоан Дамаскин. Постепенно се затвърждава убеждението, че това мнение не е достатъчно обосновано. Йоан Дамаскин не е автор на Г.с. Още А. В. Горски и К. Е. Невоструев обръщат внимание, че в старите слав. книги съчинението„Осемте части на граматиката“, чийто автор не е Йоан Дамаскин, често е помествано редом с произведението на Йоан Дамаскин „Философски глави“ (Κεφάλια φιλοσοφικά). По недоразумение по-новите преписвачи са сметнали, че и „Осемте части на граматиката“ е част от философската книга на Йоан Дамаскин. По-късно В. Ягич установява, че съчинението „Осемте части на граматиката“ е късна, доста несръчна южнослав. компилация на виз. граматически схолии и коментари. Заключението на В. Ягич е, че компилацията е извършена най-вероятно през първата половина на XIV в. в Сърбия. Най-старата оригинална слав. граматика, която е стигнала до нас, е съчинението на Константин Костенечки „Сказание за буквите“ от началото на XV в. Още в старобълг. епоха е сложено началото и на слав. лексикографска (енциклопедична) литература. В Изборника от 1073 има глави, които са предходници на бъдещите слав. (староруски) азбуковници. Става дума за кратките тематични неазбучни списъци, в които се разяснява смисълът на някои природонаучни, географски и езиково-стилистични термини. В главата за 12-те скъпоценни камъка се изброяват имената и свойствата на 12 редки минерала. Съществувала е и глава „Имена на големите реки“, от която е запазено само заглавието. Навярно тя е съдържала описание на библейските реки. Статията на Георги Хировоск „О образѣхъ“ е тълкувание на 27 категории (тропи и фигури) из областта на поетиката и стилистиката. Към Новгородската кормчая от 1282 е прибавен лексикален списък, озаглавен „Рѣчь жидовьского ı-азъıка“ който съдържа тълкувание на непознатите думи от Новия и Стария завет. По-голямата част от обясненията са към библейските собствени имена.

534

Между евр. думи, които не са подредени по азбучен ред, има и отделни грц. думи, а също и някои слав. думи, които са разяснени чрез синонимите им.

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Йоанн, экзарх болгарский. М., 1824, с. 74—80;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной (патриаршей) библиотеки. 2, 2. М., 1857, с. 311—313;

·       Grammatici Graeci, recogniti et apparatu critico instructi. 1, 1. Lipsiae, 1878, 274 p.; 1, 2. Lipsiae, 1902, 274 p.; 2. Lipsiae, 1910, 622 p.;

·       Finkh E. C. Zu Choeroboscus περὶ τρόπων. — Philologus, 27, 1868, p. 539—543;

·       Гаркави А. Я. Сказания мусульманских писателей о славянах и русских. СПб., 1870, с. 237—244;

·       Bielówski A. Monumenta Poloniae historica. Pomniki dziejowe polski. 2. Lwów, 1872, 998 p.;

·       Малинин В. Грамматика Йоанна, екзарха болгарского. — В: Сборник статей, посвященных В. И. Ламанскому. СПб., 1883, с. 179—195;

·       Ягич В. Рассуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке. СПб., 1895, с. 289—1023;

·       Steinthal Н. Geschichte der Sprachwissenschaft bei den Griechen und Römern. Berlin, 1863, р. 525—707;

·       Первольф Й. Славяне, их взаимные отношения и связи. 2. Варшава, 1888, с. 46—60, 146—159, 255—309, 463—470, 529—601;

·       Булич С. К. Очерк истории языкознания в России. 1. (XIII в. — 1825). СПб., 1904, 1248 с.;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 23—58, 187—188, 215—221, 470—476, 534—537, 691—718.

Иван Добрев

    (29). GRANDE MUNUS (велик дар) — енциклика, издадена на 30 септ. 1880 от папа Лъв XIII (1878—1903), с която Римокатолическата църква канонизира за светци слав. просветители Кирил и Методий, разпорежда да се чествуват на 6 юли и определя своето отношение към тях и към православните славяни. Документът е отправен до целия католически епископат. В него се проследяват животът и делото на солунските братя, изтъква се, че те са били предани на Римския апостолски престол и от него са получили благословение за мисионерска проповед в западните слав. страни; засвидетелствува се благосклонното отношение на папите към тях, което също мотивира акта на канонизацията. В енцикликата се заявява, че мнозина епископи в католическия свят отдавна са искали да се чествува паметта на Кирил и Методий и че вече е настъпило благоприятно време за това. Подчертава се, че слав. народи и църкви всякога са били близко до сърцето на Римската църква, която е готова да им помогне, да поддържа най-тясна близост с тях и да съдействува за спасението, благосъстоянието и преуспяването им. Новоканонизираните светци Кирил и Методий са призовани да бъдат покровители на християнството в Изтока, да утвърждават католицизма и да съдействуват на разделените от Рим да възобновят единството.

Чрез послания, статии и др. висшето католическо духовенство в слав. страни подкрепя съдържанието и целта на енцикликата, като призовава вярващите да следват предаността на солунските братя към папския престол. Особено усърдие в тази насока отбелязва дяковачкият (в Хърватско) епископ Й. Ю. Щросмайер. Възражения се отправят от страна на православни архиереи в Далмация и др. области в диоцеза на Православната църква. В статии, студии и монографии те защищават тезата, че Кирил и Методий са верни синове на Източната църква, пратеници и достойни представители на Константинополската патриаршия, ревностни защитници на православието. Полемиката увлича духовници, богослови и др. специалисти. Тя изиграва и положителна роля за научното осветляване на важни проблеми на Кирило-Методиевото дело, за засилване на интереса и почитта към двамата слав. мисионери и към техните ученици.

            Лит.:

·       Платонов И. В. Антиэнциклика или братское слово православного славянина к славянам-католикам по поводу издания папою Львом XIII буллы о праздновании памяти свв. Кирилла и Мефодия. Харьков, 1882, 127 с. (на бълг. език С., 1884, 29+119 с.);

·       Платонов И. В. Ответ на возражение, последовавшее со стороны католичества противу „Антиэнцикликы“. — Харьковские епархиальные ведомости, 1883, 35—52;

·       Малышевский Ив. Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 137—329;

535

·       Милаш Н. Славянските апостоли Кирил и Методи и истината на православието по повод на Римското движение против православната църква в 1880—1881 година. С., 1903, с. 293—350;

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 284—330;

·       Дюлгеров Д. Рим и св. братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 11, 1934, с. 1—68.

Тодор Събев

    (30). ГРАНСТРЕМ, Евгения Едуардовна (7.VII.1911) — съветска византоложка, палеографка и славистка. Родена в Петербург. Завършва Филологическия фак. на Ленинградския държавен унив. (1932). От 1934 до 1974 работи в Държавната публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград. Защищава кандидатска дисертация на тема „Принципы описания греческих рукописей“ (1941) и докторска дисертация на тема „Греческие средневековые рукописи ленинградских хранилищ и проблема истории письма и книги в Византии“ (1969). През тежките дни на блокадата на Ленинград по време на Втората световна война Г. продължава да работи в библиотеката и заедно с другите сътрудници полага героични усилия за спасяването на книжните и архивните ценности.

Г. изследва виз. ръкописи, ранните славяно-виз. връзки, слав. палеография, произхода на глаголицата и кирилицата. Проучва грц. ръкописи от сбирките в Ленинград, Тбилиси, Ереван, Иваново, Калинин, Киев, Москва, Псков, Ярославл. Голямо значение за изследванията в областта на грц. палеография и за изучаването на съветските книгохранилища има „Каталог греческих рукописей ленинградских хранилищ“ (ч. 1—8, 1959—1971), в който са разгледани 636 паметника от IV—XV в. (от тях 250 са описани за пръв път). Голяма е заслугата на Г. в изучаването на грц. палимпсести. Като разработва методиката за тяхното описание, тя подчертава необходимостта от описание на всеки фрагмент на изтрития текст като самостоятелна единица на средновековната писменост. В работите си върху възникването и историята на виз. минускул и неговите отлики от унциала Г. разграничава три етапа в развитието на виз. минускул: чист минускул (най-древен; IX — средата на X в.), смесен минускул (средата на X—XII в.), нов минускул или книжен курсив (XIII—XV в.). Тя установява, че през IV—VIII в. са изработени и окончателно са утвърдени основните начини за оформянето на виз. ръкописна книга. Предлага нов метод за изследване на средновековните минускулни ръкописи. Според нея при анализ на писмото трябва да се взема под внимание не само начертанието на буквите и надредните знаци, числото на лигатурите и съкращенията, но и да се изучава ръкописът в цялост, да се разглеждат особеностите на неговото външно оформяне в тясна връзка със съдържанието и предназначението му. Това дава ценни сведения както за по-точната датировка на ръкописите, така и за книгопроизводството във Византия. Г. осветлява и въпроси, свързани с историята на виз. библиотеки.

Голямо място в научната дейност на Г. заемат трудовете ѝ по слав. палеография. Тя описва глаголическите и кирилските пергаментни ръкописи от руски, бълг., молдавски и сръбски произход, съхранявани в Ръкописния отдел на Държавната публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“, и палимпсестите от същата библиотека. Ценни са работите ѝ върху възникването и произхода на глаголицата. Въз основа на сравнителното изучаване на грц. и глаголическата писменост тя стига до извода, че съставената от Кирил азбука не е свързана с обичайното писмо от виз. кодекси, т. е. с виз. минускул, както са предполагали много учени, а със специфични системи на грц. писменост, наследени от античната и елинистичната култура. Този вид грц. писмо се е употребявало в тахиграфията за означаване на специфични термини в медицински, астрологични, алхимични съчинения, в коментари към поемите на Омир и е било достъпно само за високообразовани хора във Византия. С тази изкуствена основа на

536

глаголицата се обяснява нейната нежизнеспособност. Г. потвърждава Кириловото авторство на глаголицата, опровергава теорията за възникването ѝ в Русия. Употребата на отделни глаголически букви в някои руски паметници обяснява като случайно явление. Г. подчертава, че всички най-стари глаголически ръкописи притежават несъмнени черти на старобълг. езикова традиция. Проследявайки връзката на кирилския устав с виз. унциал, тя доказва, че последният е бил творчески преработен от слав. народи в процеса на развитието на слав. писмо, и установява, че още през XI в. слав. писменост се развива самостоятелно, независимо от гръцко-латинската.

            Съч.:

o   О связи кирилловского устава с византийским унциалом. — ВВр, 3, 1950, с. 218—229;

o   К вопросу о происхождении глаголической азбуки. — ТОДРЛ, 9, 1953, с. 427—442;

o   Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Рукописи русские, болгарские, молдовлахийские, сербские Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Л., 1953, 131 с.;

o   Сокращения древнейших славяно-русских рукописей. — ТОДРЛ, 10, 1954, с. 427—434;

o   О происхождении глаголической азбуки. — ТОДРЛ, 11, 1955, с. 300—313;

o   Источники по истории Византии. — В: Люблинская А. Д. Источниковедение истории средних веков. Л., 1955, с. 263—278;

o   Греческие средневековые рукописи в Ленинграде. — ВВр, 8, 1956, с. 192—207;

o   Греческие рукописи в собраниях Советского союза. Дополнительные сведения. — ВВр, 11, 1956, с. 285—291;

o   Греческие рукописи Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. — Труды Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина, 2, 1957, с. 211—236;

o   О происхождении кириллицы и глаголицы. — В: Сборник ответов на вопросы по языкознанию к IV Международному съезду славистов. М., 1958, с. 316—318;

o   О подготовке сводного каталога славянских рукописей. Л., 1958, 31 с.;

o   К вопросу о византийском минускуле. — ВВр, 13, 1958, с.222—245;

o   Греческие рукописи Библиотеки Академии наук СССР. — В: Исторический очерк и обзор фондов Рукописного отдела Библиотеки Академии наук. 2. XIX—XX века. М.—Л., 1958, с. 272—284;

o   Греческие рукописи Государственного музея Грузии им. акад. С. Н. Джанашиа. — Вестник государственного музея Грузии им. акад. С. Н. Джанашиа, 20, 1959, с. 191—194;

o   Каталог греческих рукописей ленинградских хранилищ. 1. Рукописи IV—IX веков. — ВВр, 16, 1959, с. 216—243; 2. Рукописи X века. — ВВр, 18, 1961, с. 254 — 274; 3. Рукописи XI века. — ВВр, 19, 1961, с. 194—239; 4. Рукописи XII века. — ВВр, 23, 1963, с. 166—204; 5. Рукописи XIII века.—ВВр, 24, 1964, с. 166—197; 25, 1965, с. 184 — 211; 6. Рукописи XIV века. — ВВр, 27, 1967, с. 273—294; 28, 1968, с. 238—255; 7. Рукописи XV века. — ВВр, 31, 1971, с. 132—144; 8. Добавления, поправки и указатели. — ВВр, 32, 1971, с. 109—130;

o   Палимпсесты Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. — ВВр, 17, 1960, с. 78—84;

o   О некоторых приемах оформления византийских рукописей. — В: XXV Международный конгресс востоковедов. М., 1960, 18 с.;

o   Славяно-русские палимпсесты. — Археографический ежегодник за 1963 г., М., 1964, с. 218—222;

o   Палимпсесты в греческих рукописях Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрин в Ленинграде. — Actes du XII congrès international des études byzantines. 2. Beograd, 1964, p. 545—549;

o   Два неопубликованных средневековых каталога. Материалы для истории библиотек в Византии. — В: Эллинистический Ближний Восток, Византия и Иран. М., 1967, с. 88—96;

o   Унциальный период византийской письменности. — ВВр, 29, 1969, с. 232—243;

o   Рукописи из библиотеки византийских императоров в Ленинграде. Материалы для истории библиотеки в Византии. 2. — Палестинский сборник, 23 (86), 1971, с. 17—25;

o   Иоанн Златоуст в древней русской и южнославянской письменности (XI—XIV вв.). — ТОДРЛ, 29, 1974, с. 186—193.

o   Йоанн Златоуст в древней русской и южнославянской письменности (XI—XIV вв.). — ТОДРЛ, 35, 1980 с. 345—375.

            Лит.:

·       Самодурова З. Г. Об изучении греческого рукописного наследия в СССР (1945—1971 гг.). — Археографический ежегодник за 1971 г. М., 1973, с. 50—57;

·       Археографический ежегодник за 1972 г. М., 1974, с. 71—81.

Ангелина Даскалова

    (32). ГРАФИТИ (итал. graffiti, мн. ч. от graffito — „надраскан“) — текстове, знаци или рисунки, надраскани с остър предмет върху различни материали — камък, мазилка, глинени предмети (съдове, тухли, керемиди), кост и др. По време на Първата бълг. държава 681—1018 Г. се срещат твърде често, най-вече в столичните центрове Плиска и Преслав. Тази традиция продължава и по време на Втората бълг. държава 1186—1396 и се запазва през първите столетия на османското робство в редица скални манастири в поречията на Искър, Русенски Лом и др.

537

Дн. в бълг. земи са известни около 40 местонаходища на средновековни Г., които се отнасят към периода VIII—XVI в. Г. се делят на две големи групи — текстове и рисунки. Текстовете са писани предимно на старобълг. език с кирилица, по-рядко на грц., евр. и др. езици. Голяма част от тях са с религиозно съдържание, но се срещат и Г., в които има летописни данни, сведения за истор. събития и лица. От голямо значение са Г., в които е отбелязана датата на изписването им. Засега най-ранният точно датиран Г. е един малък текст върху парче от глинен съд от Преслав с дата 6439 (=931). Г.-текстове дават възможност да се проследят ранните етапи от развитието на слав. писменост, да се изучи графиката на писмените знаци, да се установят различни езикови особености и закономерности и въз основа на това да се направят по-широки истор. заключения. Рисунките са своеобразно народно творчество, наследено от прабълг. традиция. Те намират най-преки и ярки успоредици в скалните рисунки на тюркоезичните народи от Централна Азия и Южен Сибир, с които прабългарите са били в тесни връзки преди идването си на Балк. п-в.

Каменен блок от Плиска с надпис на гръцки език и конници, IX—X в.

Рисунка на изображението върху каменния блок от Плиска

Каменен блок от Преслав с графитна рисунка, IX—X в.

Рисунка на изображението върху каменния блок от Преслав

Сюжетно и тематично рисунките са твърде разнообразни, в тях преобладават животинските изображения като отражение на някогашния номадски и скотовъден бит. Рисувани са също сложни ловни и военни сцени, жанрови композиции, има и символични изображения. В периода преди покръстването на бълг. народ (864) широко са застъпени езически сюжети с анимистичен, тотемистичен, шаманистки и др. култов характер. По-късно тези елементи постепенно се изтласкват от тематичния кръг на християнската символика и догматика. Една част от рисунките се придружават от текстове-легенди на старобълг. или грц. език, които дообясняват изображението или действието. Г. са извънредно ценен източник за изучаване на душевността и бита на бълг. народ през Средновековието. В тях намират пряко отражение трудът на селяните (оран, пастирство и др.), ежедневието на войниците (сражения, лов), въоръжението и облеклото на бълг. войска, средновековната фауна и др.

538

Изображение на слънце върху тухла от Плиска, X в.

Графит от Кръглата църква в Преслав и надписът на Павел Хартофилакс

Рисунките са единствени материални останки, по които може да се съди за този тип изкуство на народните маси. Те разкриват остра наблюдателност по отношение на формата, вярно чувство за движението и способност за композиционно изграждане на сцените.

            Лит.:

·       Иванова В. Надписът на Мостич и Преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

·       Ovčarov D. Graffiti médiévaux de Pliska et de Preslav. — In: Culture et art en Bulgarie médiévale (VIII^e—XIV^e s.). Sofia, 1979, p. 48—64.

Димитър Овчаров

    (33). ГРИВЕЦ, Франц (Grivec, Fran, Franz, František, Franciscus (19.X.1878—26.VI.1963) — словенски историк, славист и богослов. Роден в с. Велики Липовец, недалеч от гр. Ново Место в Северна Словения. Завършва гимназия в Любляна. Следва богословие в Люблянския унив. и в Инсбрук (тогава в границите на Западно Баварско, а след Първата световна война — в Австрия). В Инсбрук защищава докторска дисертация по църковна история. Завърнал се в отечеството си, от 1902 преподава теология в Люблянската богословска школа. След Първата световна война е поканен в Загребския унив.; през 1919—1920 е избран за редовен професор по източно богословие. Продължава преподавателската си работа и в Любляна, където остава до края на живота си. Един от редакторите на периодичното издание „Slavorum litterae theologicae“. Пенсиониран като проф. по богословие в 1952, до края на живота си Г. продължава да преподава старобълг. език. Почетен доктор на Пражкия унив. (1948). Умира в Любляна.

Г. е автор на около 500 публикации, 160 от които са изключително с кирилометодиевска тематика. Те могат да бъдат обобщени в три групи: 1) проучвания върху ЖК и ЖМ и техните автори; 2) изследване на кирило-методиевските следи в най-старата слав. книжнина (преводите на Библията и Фрайзингенските молитви); 3) истор. проучвания върху времето на Кирил и Методий и негови видни представители (Коцел и патриарх Фотий). Относно датировката и авторството на ЖК и ЖМ Г. е на мнение, че ЖК датира от времето на Моравската мисия и че е написано от непознат ученик (славянин, родом от Византия), а Методий само е сътрудничил при написването; ЖМ е написано през втората половина на 885 — преди изгонването на учениците на Методий от Велика Моравия. По всяка вероятност при неговата редакция дейно е участвувал Константин Преславски. Първата глава от ЖМ задържа вниманието на Г.: за неин автор той смята Константин Философ, който я бил приготвил като някакво вероизповедание, а по-късно била използувана от съставителя на ЖМ. В тази уводна глава Г. вижда доказателства за признаване от страна на братята на папското първенство. Г. се стреми да откъсне Кирил и Методий от съвременното им

539

официално виз. богословие и вижда в тях представители на някакво извънцариградско монашеско течение в богословското мислене — от древноизточен тип. Тълкувайки думите „апостолик“ и „свети отец“, срещани в житията, Г. прави това в светлината на римско-цариградското противостоене и в полза на папството. Той заключава, че ЖК и ЖМ са достойни за доверие документи с голямо истор. и догматическо-богословско значение; пръв превежда ЖК и ЖМ на словенски език, като ги снабдява с обширен истор., литературен и текстологически коментар; определено поддържа тезата за старобълг. произход на ЖК и ЖМ. За текстологията има значение фактът, че в извороведската книга за Кирил и Методий, издадена от Г. през 1960 в Загреб (заедно с Фр. Томшич), като основен текст на ЖК се използува за пръв път хилендарският ръкопис от 1626, а към текста на Италианската легенда са взети пред вид и вариантите на доскоро непознатия неин пражки препис (издаден в 1955 от боландистите в „Analecta Bollandiana“).

Франц Гривец

Кирило-методиевските следи в старата слав. книжнина Г. издирва, като изследва отделни думи и изрази от старобълг. превод на Библията, от Клон. сб. (в частност изследва Анонимната хомилия) и от Фрайзингенските молитви. Той се спира върху точността, свободата, смисъла на превода, върху ясния стил, фонетичната точност и съобразеността с духа на старобълг. език. Проучва отделни страни на Асем. ев. и на Сав. кн.; мисли, че Константин Философ си е послужил в Херсон със сирийски преводи на Евангелието. Относно Фрайзингенските молитви Г. смята, че Фрайзингенски лист № 1 има словенски произход и носи западен отпечатък, а лист № 2 е старославянски и носи следи от източен начин на мислене.

Сред истор. проучвания на Г. върху Кирило-Методиевата епоха се открояват няколко. През 1938 той отпечатва своята интересна истор. студия „Slovenski knez Kocelj“, излязла в Любляна. В нея Г. подчертава, че Коцел е горещ привърженик на Кирил и Методий и се стреми да прилага на дело учението им. Там се изследва и кореспонденцията на Коцел с папа Йоан VIII (872—882) по въпроса за сключването на християнски брак. В поредица статии, отпечатани между 1951 и 1957 в списанието на римските йезуити от Папския източен инст. „Orientaliа Christiana Periodica“, и в дискусия с Фр. Дворник, И. Шевченко, В. Грумел и др. Г. се спира подробно на дружбата между Фотий и солунските братя, като се съмнява в нея (нарича я amicitia dubia). Във всички свои произведения той прокарва упорито една основна идея — че с делото си Кирил и Методий не са безогледни агенти на Византия, а посредници и мост между Източната и Западната църква и дейци за пълното сближение между тях.

Бълг. въпроси и диренията на бълг. учени-слависти са предмет на трайно и задълбочено внимание от страна на Г. Той със симпатия проследява пренасянето на Кирило-Методиевото дело от Велика Моравия и Панония в Б-я — в Преслав и Охрид. Г. се присъединява към мнението на М. Вайнгарт, А. Мазон и Й. Ваис по въпроса за глаголицата: според него в Охрид тя се задържа

540

за по-дълго време и дори се усъвършенствува. Особено внимание отделя на Черноризец Храбър и на неговото съчинение „За буквите“. Според Г. авторът брани глаголицата, а не кирилицата. Смята, че зад името Черноризец Храбър се крие Наум; докато Методий се намира в немско заточеничество в Елванген, Наум действува според указанията на учителя си в Панония, а след това пренася дейността си в бълг. книжовни средища Преслав и Охрид. Г. подчертава факта, че Черноризец Храбър (т.е. Наум — древният очевидец на родната му Словения) за пръв и единствен път споменава на старобълг. език името на словенския княз Коцел и на неговата страна. През 1937 Г. пише в сп. „Jugoslovenski istoriski časopis“ рецензия за книгата на Ал. Теодоров-Балан „Кирил и Методи“ и две рецензии за работи на Ю. Трифонов.

Трудовете на Г. са преведени на чешки, словашки, полски, немски език. С резултатите и изводите от неговите кирило-методиевски занимания си служат авторитетни международни научни институции: пражкият„Lexicon linguae paleoslovenicae“ и Реперториумът за средновековни извори в Рим, за който Г. изработва библиографията за кирило-методиевските извори. При прогласяването му за почетен доктор (заедно с А. Мазон, Т. Лер-Сплавински и А. Н. Несмеянов) Сенатът на Пражкия унив. обобщава заслугите му: „In questionibus solvendis quae ad SS. Cyrillum et Methodium et Slavorum litteras antiquissimas pertinent singulari acumine exceluit“ (При разрешаването на въпросите, засягащи св. Кирил и Методий и древнославянската книжнина, той се отличи с особеното си проникновение).

            Съч.:

o   Idea Cyrillo-Metodějská. — In: Idea Cyrillo-Metodějska. Velehrad, 1905, p. 5—14;

o   Novosti o sv. Cyrilu in Metodu. — Čas, 1907, p. 80—85;

o   Glagolica in hrvatska javnost. — Čas, 1907, p. 324—327;

o   Sv. Ciril in Metod, apostola cerkevne edinosti, Ljubljana, 1910, 31 p.;

o   Pravovernost sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni Vestnik, 1, 1921, p. 1—43;

o   Cerkevno prvenstvo in edinstvo po bizantinskem pojmovanju. Ljubljana, 1921, 111 p.;

o   Byzantské pojimání církevního prvenství a jednoty. Kroměříž, 1922, 157 p.;

o   Viri Ciril-Metodove teologije. — Slavia, 2, 1923, p. 44—60;

o   Slovanští apoštolé sv. Cyril a Metoděj. Olomouc, 1927, 174 p.;

o   Mládí sv. Cyrila. — In: Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 18, 1927, p. 42—45;

o   Die heiligen Slavenapostel Cyrillus und Methodius. Olmütz, 1928, 175 p.;

o   Myšlenka cyrilometodějská a svatováclavská. — In: Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 20, 1929, p. 146—148;

o   Orientalische und römische Einflüsse in den Scholien der Slavenapostel Kyrillos und Methodios. — BZ, 1, 1929—1930, p. 287—294;

o   ŚŚ. Cyril i Metody, apostołowie Słowian. Kraków, 1930, 242 p.;

o   Sv. Cyril a Metod. Bratislava, 1930, 160 p.;

o   Ciril-metodijska ideiain katoliška akcija. — In: II Kongres slovanské katoliške akademije mladine v Ljubljani, 1930, p. 35—43;

o   De ss. Cyrilli et Methodii ad Photium relatione. — Bogoslovni Vestnik, 13, 1933, p. 245—252;

o   Iz teologije sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni Vestnik, 14, 1934, p. 181—189;

o   Biblične zgodbe sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni Vestnik, 15, 1935, p. 1—32;

o   Originalnost sv. Cirila in Metoda. — JIČ, 1, 1935, 1—2, p. 52—75;

o   Viri staroslovenskega Žitja Metodija. — JIČ, 1, 1935, 1—2, p. 336—351;

o   Žitja Konstantina in Metodjja. Celje, 1936, 150 p.;

o   Slog staroslovenskih Žitij sv. Cirila in Metodija. — In: Dom in svet, Ljubljana, 4, 1936, p. 59—71;

o   De versionibus Palaeoslavicarum Vitarum Constantini (Cyrilli) et Methodii. — AAV, 1937, p. 1—13;

o   Reversi sunt ex Moravia. — JIČ, 2, 1937, p. 62—91;

o   Slovenski knez Kocelj. Ljubljana, 1938, 301 p.;

o   Národnost slovanských apoštolu. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 29, 1938, p. 269—273;

o   Žáci slovanských apoštolu. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 29, 1938, p. 307—311;

o   Učitelj v Žitjih Konstantina in Metodija. — Bogoslovni Vestnik, 19, 1939, p. 1—9;

o   avtentičnosti poslanice Hadriana II. 1. 869. — JIČ, 5, 1939, p. 1—39;

o   stikih sv. Cirila in Metoda s slovensko zgodovino. — JIČ, 5, 1939, p. 191—201;

o   Sv. Cyril a Metod v Dolní Panonii. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 31, 1940, p. 108—112;

o   Jak dlouho zůstali sv. Cyril a Metoděj v Panonii. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 31, 1940, p. 148—150;

o   Sv. Metod — biskup a apoštolsky legát. — Apoštolát sv. Cyrila a Metoděje, 31, 1940, p. 161—166;

o   Vitae Constantini et Methodii. Versio Latina. — AAV, 17, 1941, p. 1—127, 161—277;

o   Dve pismi papeža Hadriana II. knezu Kočiju in Hadrianov slog. — Glasnik Muzejskega društva za Slovenijo, 22, 1941, p. 65—67;

o   Drugi frisinški spomenik in Cirilova književna šola. — Glasnik Muzejskega društva za Slovenjio, 22, 1941, p. 106—115;

o   Težka města v Žitijh Konstantina in Metodija. — LS, 3, 1941, p. 73—83;

o   Drugi frisinški spomenik. — Dom in svet, 54, 1942, p. 122—129;

o   Clozov-Kopitarjev glagol it v slovenski književnosti in zgodovini. — Razprave Slovenske Akademije znanosti in umjetnosti. Filozofsko-filološko-historični razred, 1, 1943, p. 343—408;

541

o   О idejah in izrazih žitij Konstantina in Metodija. — Razprave Slovenske Akademije znanosti in umjetnosti. Filozofsko-filološko-historični razred, 2, 1944, p. 169—193;

o   О pismu papeža Hadriana II. Rastislavu, Svetopolku in Kocelju. — RJAZU, 2, 1944, p. 1—148;

o   Sermo panegyricus in memoriam ss. Cyrill i et Methodik — AAV, 18, 1947, p. 1—25;

o   Kliment a sv. Cyril. — Apostolat sv. Cyrila a Metoděje, 34, 1947, p. 1—7, 44—50;

o   Sláva na výsostech Bohu. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 45—51;

o   težkih mestih v Clozovem Glagolitu. — Razprave Slovenske Akademije znanosti in umjetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 61—65;

o   Duo sermones s. Methodii Thessalonicensis. — OChP, 16, p. 440—448;

o   Pripombe к žitju Konstantina. — SR, 4, 1951, p. 264—268;

o   Žitja Konstantina in Metodija. Viri — Žitje Konstantina — Žitie Metodija — Pohvala CM — Italska legenda — Frisinški spomeniki. Ljubljana, 178 p.;

o   Questiones Cyrillo-Methodianae. — OChP, 18, 1952, p. 113—134;

o   Dikcija Assemani jevegaglagolskega evangelistarja. — Slovo, 3, 1953, p. 5—33;

o   „Zakon sudnyj“ in Clozov glagol it. — Slovo, 3, 1953, p. 84—89;

o   Staroslovanski viri Italske legende sv. Cirila in Metoda. — SR, 8, 1955, p. 261—264;

o   О svobodnih prevodili v staroslovenskih evangelijih. — Slavia, 25, 1956, p. 194—197;

o   Cyrillo-Methodiana. — Slovo, 6—8, 1957, p. 24—53;

o   Constantinus philosophus — amicus Photii. — OChP, 23, 1957, p. 415—422;

o   Konstantin-Cyrills Freundschaft mit Photios. — Südostforschungen, 17, 1957, p. 46—51;

o   Constantinus et Methodius Thessalonicensis. Fontes. Zagreb, 1960, 275 p. [Grivec Fr., Fr. Tomšić];

o   Iz Cirilove književne šole. — Slovo, 9—10, 1960, p. 5—13;

o   Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, 271 p.;

o   Vprašanja o Konstantinu in Metodu. — Slovo, 11—12, 1962, p. 131—147;

o   Slovanská blagovestnika sv. Ciril in Metod (863—1963). Celje, 1963, 246 p.

            Лит.:

·       Van Wijk N. Fr. Grivec und sein Fürst Kocel. — Südostdeutsche Forschungen, 5, 1940, p. 1016—1017;

·       Jemelka F. Praelatus dr Franciscus X. Grivec 70 annos natus. — AAV, 18, 1947, p. 165—186;

·       Devos P. — AB, 80, 1962, p. 462—464;

·       Lacko M. Wichtige Beiträge zur cyrillo-methodianischen Forschung. Zwei neue Werke von Mons. Fr. Grivec. — Ostkirchliche Studien, 12, 1963, p. 66—71;

·       Pantelić M. Život posvećen Ćirilometodskoj problematici.—Slovo, 13, 1963, p. 177—193;

·       Novak V. Franz Grivec, Theologe, Slavist und Historiker. — WSl, 8, 1963, p. 320—325;

·       Grafenauer B. Franc Grivec (1878—1963). — Zgodovinski časopis, 17, 1963, p. 259—260;

·       Vašica J. Franz Xav. Grivec. — Slavia, 33, 1964, p. 501—502.

Христо Кодов, Борислав Иванчев

    (34). ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ (Назианзин, Назиански) (ок. 330—ок. 390) — един от тримата т. нар. „велики отци“ на християнската църква от ранния период на нейната история. Роден в с. Арианз край градеца Назианз в Кападокия (Мала Азия). Баща му, на име Григорий, е висш административен чиновник. По внушение на съпругата си Нона, висококултурна християнка, се покръства и бива избран за епископ в Назианз. Г.Б. получава първоначално образование в Назианз, след това продължава учението си в Кесария Кападокийска, в Кесария Палестинска, в Александрия. През 353 отива в Атина, където продължава образованието си заедно със своя близък приятел Василий Велики. След завършването на класическо образование остава за малко време в Атина като учител по красноречие (ῥήτωρ). През 359 се завръща в родното си място, покръства се и по настояване на баща си е ръкоположен за свещеник, но страхувайки се от големите отговорности на свещеническото служене, избягва от енорията си и се усамотява в Понт. Скоро обаче се връща в Назианз да помага на баща си. Василий Велики, който е вече кесарийски епископ, го ръкополага за епископ в кападокийския гр. Сасима, но Г.Б. не остава там, а се прибира отново в Назианз. През 379 (навярно във връзка с подготовката на Втория вселенски събор) отива в Цариград. По нареждане на имп. Теодосий I (379—395) е поставен за цариградски архиепископ (379—381). Отначало съборът одобрява това назначение; след това обаче някои епископи, които са враждебно настроени спрямо Г.Б. и го обвиняват в примиренчество към арианството, оспорват каноничната законност на този избор. Тогава Г.Б. напуска Цариград и се прибира за монашеско усамотение в родния си край, където се отдава на книжовна работа. Признат е за светец както от Източната, така и от Западната църква. Паметта му се празнува на 25 ян.

542

Василий Велики и Григорий Богослов. Стенопис в костницата на Бачковския манастир, XI в.

Най-голямо е значението на Г.Б. като писател-богослов, след това — като оратор и поет. Най-съществени сред богословските му произведения са неговите слова (44 или 45), които са съчетание на дълбока философска мисъл с непосредствено завладяващо и убеждаващо красноречие. На първо място стоят прочутите пет слова, произнесени през 380 в Цариград и насочени главно срещу неортодоксалните догматически схващания на евномияните. Други две слова са насочени против Юлиан Отстъпник. Едно слово Г.Б. написва за оправдание на бягството си от свещеническата служба. То послужва на Йоан Златоуст за основа на известния му голям трактат „За свещенството“ (Περὶ ἱεροσὺνης). При напускането на Цариград Г.Б. написва надгробно слово за Василий Велики.

Въпреки ясния и образен език и чистия израз на много места богословската мисъл на Г.Б. се възприема трудно от обикновения читател. В ЖК (гл. III) житиеписецът казва за младия Константин-Кирил:

„Вдълбочавайки се в много от беседите на Григорий Богослов и в тяхната голяма мъдрост, като не можеше да разбере дълбочината на смисъла, изпадна в голямо униние.“

Това не е само банална агиографска фраза, а безспорна истина. Затова произведенията на Г.Б. (особено словата му) в течение на 1000 г. са предмет на многобройни схолии и тълкувания — от Козма Маюмски, Фотий, Никита Давид, Михаил Псел, Илия Критски, Василий Кесарийски, Николай Доксопатрис, Никита Ираклийски и др. В ръкописната традиция тези тълкувания придружават произведенията на Г. Б. Първостепенно литературно значение имат и писмата му (243), разнообразни по повод и по съдържание, написани стегнато и изразително. Наситени са с остроумие, на места с лека и духовита ирония, другаде с по-остра сатира. Изключително голямо и разнообразно е и поетическото творчество на Г.Б. (повече от 16 000 стиха). То е, общо казано, религиозно, но не богослужебно. Отличава се с интимност и задушевност, обаче оригиналният му старинен език и архаичната метрика го правят мъчно за възприемане и разбиране. Доколко творбите на Г.Б. са трудни за самите гърци, личи от това, че един анонимен автор съставя специален тълковен речник към произведенията на Г.Б., запазен в препис от XI в. Някои от словата на Г.Б. са преведени на старобълг. език много рано — може би още през X в. Един препис от този превод е запазен в ръкопис от XI в.; намира се в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград. Независимо от този превод през XIV в. е направен друг среднобълг. превод (по всяка вероятност в Търново), който се разпространява в руската и в сръбската книжнина.

            Съч.:

o   PG, 35—38. Paris, 1867; Творения иже во святых отца нашего Григория Богослова, архиепископа Константинопольского. 1 — 4. М., 1843—1844 (2 изд. 1—6. М., 1889);

o   Grégoire de Nazianze. Discours 1—3. Paris, 1978, 286 p.;

o   Grégoire de Nazianze. Discours 27—31. Paris, 1978, 382 p.;

o   Grégoire de Nazianze. Discours 20—23. Paris, 1980, 323 p.;

543

o   Grégoire de Nazianze. Discours 24—26. Paris, 1981, 309 p.

            Лит.:

·       PG, 35, Paris, 1867, col. 240—305;

·       Агапит архим. Жизнь святого Григория Богослова, архиепископа Константинопольского и его пастырская деятельность. СПб., 1869, 288 с.;

·       Будилович А. С. XIII слов Григория Богослова в древнеславянском переводе по рукописи Императорской Публичной библиотеки XI века. СПб., 1875, 285 с.

·       Μοσχάκης Ἰγν. Γρηγόριος ὁ Ναζιανζηνὸς ὡς ῥήτωρ ἐκκλησιαστικός. Ἀθῆναι, 1883;

·       Benoit A. St. Grégoire de Nazianze, archev. de Constantinople et docteur de l’église. 2 изд. Paris, 1885, 788 p.;

·       Sajdak J. Historia critica scholastiarum et commentatorum Gregorii Nazianzeni. 1. Krakau, 1914, 340 p.;

·       Sajdak J. Anonymi Oxoniensis lexicon in orationes Gregorii Nazianzeni. — In: Symbolae grammaticae in honorem Joannis Rozwadowski. 1. Cracoviae, 1927, p. 153—177;

·       Bardenhewer O. Geschichte der altkirchlichen Literatur. 3. Freiburg im Breisgau, 1927, p. 162—188;

·       Fleury E. Saint Grégoire de Nazianze et son temps. Paris, 1930, 12+382 p.;

·       Флоровский Г. В. Восточные отцы IV-го века. Париж, 1931, с. 90—122;

·       Gallay Р. La vie de st. Grégoire de Nazianze. Paris, 1943, 26+260 p.;

·       Τωμαδάκης Ν. В. Εἰσαγωγὴ εἰς τὴν βυζαντινὴν φιλολογίαν. 1. Ἀθῆναι, 1958, p. 172—179;

·       Salvátore A. Tradizione e originalita negli epigrammi di Gregorio Nazianzeno. Napoli, 1960, 83 p.;

·       Стоянов M., X p. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. 3. С., 1964, с. 206—207;

·       История Византии. 1. М., 1967, с. 417—419;

·       Фυτράκης Ἀνδ. Τὸ ποιητικὸν ἔργον Γρηγορίου τοῦ Ναζιανζηνοῦ. Ἀθῆναι, 1967;

·       Памятники византийской литературы IV—IX веков. М., 1968, с. 70—83, 327—328;

·       Mossay J. Gregor von Nazianz in Konstantinople (379—381 A.D.). — Byzantion, 47, 1977, p. 223—238.

Христо Кодов

    (36). ГРИГОРИЙ, презвитер (края на IX—X в.) — старобълг. книжовник от литературното обкръжение на цар Симеон (893—927). Представител на Преславското книжовно средище. Известен като преводач от грц. език на библейски книги. Споменат в единствен истор. документ — приписка от руски ръкописен сборник от втората половина на XV в., т.нар. Архивен хронограф (намира се в Централния държ. архив за древни актове — ЦГАДА, в Москва, ф. 181, № 3, 279/658). Съществува и друг препис на приписката в аналогичен сборник от XVII в. — Вилненския хронограф, съхраняван в библиотеката на Литовската АН, № 109. Протографът на двата сборника е от 1262 и е известен под названието Юдейски хронограф. В приписката Г. е наречен „презвитер“ и „монах“, „църковник на всички български църкви“ (вероятно висша административна длъжност при новосъздадената Бълг. църква; тълкувана от някои изследователи като „надзирател“). Приписката фиксира период от книжовната дейност на Г., до като Симеон е още княз:

(Книги на божия Стар завет, разкриващи образите на Новия завет, които са истинни, преведени от гръцки език на славянски при българския княз Симеон, син на Борис, от презвитер и монах Григорий, църковник на всички български църкви, по заповед на същия книголюбец княз Симеон, по-добре да се рече боголюбец).

Оскъдните сведения за Г. и мястото на приписката сред останалите текстове в Архивния хронограф пораждат хипотези за неговата личност и за обема на книжовната му работа веднага след първото научно съобщение за него (КФ. Калайдович, 1824). Хронографът (в същност част от нестигнал до нас още по-голям кодекс, както сочи запазеното „оглавление“) е сборник със смесено съдържание. Той включва голяма част от хрониката на Йоан Малала, Осмокнижието (Мойсеевото Петокнижие, Исус Навин, Съдии и Рут), части от други библейски книги (Йов, четирите книги Царства, пророците Исая, Иеремия, Даниил), части от хрониката на Георги Амартол, „История на Юдейската война“ от Йосиф Флавий,

544

извадки от Евангелието, цялата Александрия. Осмокнижието е вмъкнато сред изложението на Малала, а приписката е поместена непосредствено след кн. Рут и пред V кн. от хрониката на Йоан Малала, разказваща за превземането на Троя. Поради това още Калайдович, а след него П. Й. Шафарик, М. А. Оболенски, Сп. Палаузов, архиепископ Филарет, архимандрит Леонид, В. М. Истрин, В. Ягич (по-късно той променя становището си), П. В. Владимиров, Е. Е. Голубински, в по-ново време Г. М. Барац, Е. Георгиев и др. смятат, че Г. е преводач на Малаловата хроника. Някои от тях (особено архимандрит Леонид) са склонни да разширят още повече книжовната му дейност, като му приписват превода на останалите библейски книги в сборника, на Александрията, Й. Флавий и Георги Амартол, дори на незапазената част от този обемист ръкопис (Тълковния апокалипсис, Елинския и Римски летописец, сб. „Пчела“, Изборника от 1073 и др.). Подобно на Оболенски Барац смята, че Г. е участвувал и в съставянето на най-стария Киевски летописен свод (доведен до 972, по-късно влязъл в Повесть временных лет) чрез сведения от Йоан Малала, Георги Амартол и ЖМ. Барац твърди още, че Г. е идентичен с автора на грц. житие на Василий Нови.

В този дух, често съвсем незащитени фактологически, се изграждат и хипотезите за жизнения път на Г. Към края на миналото столетие архимандрит Леонид и Оболенски развиват тезата си за пребиваването на Г. в Киев, в двора на руската княгиня Олга в качеството на неин духовен наставник, който я придружава през 955 при посещението ѝ в Цариград при имп. Константин VII Багренородни. Такова е и становището на Барац, който приема, че след смъртта на цар Симеон и преди да се озове в Киев, Г. е бил на учение в Цариград. Без специална аргументация и с много големи резерви А. И. Соболевски свързва с личността на Г. данни от месецослова на Остромировото евангелие (1056—1057), където под 8 ян. е отбелязана паметта на „Григорий, епископ на Мизия“; аналогични данни съдържат месецословите на Мстиславовото евангелие (XII в.) и Охридския апостол (XII в.). Е. Георгиев търси следите на Г. в друга насока. Той допуска, че Г. е идентичен с единия от двамата Методиеви ученици („поп и дякон“), които остават в Цариград след посещението на Методий там в 881 (882) и след това се прехвърлят в Б-я.

Сред публикациите, които имат отношение към личността и делото на Г., се откроява авторитетното изследване на И. Е. Евсеев „Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона“ (1902). В него приписката се анализира след обстойно проучване на състава и езика на Архивния хронограф. Евсеев идва до заключението, че не съществуват никакви основания преводаческата работа на Г. в рамките на сборника да се търси извън Осмокнижието, което има предзнаменователен смисъл по отношение на Новия завет, както изрично сочат думите в приписката „сказающе образы новаго завета”. М. Евсеев е категоричен: „Для библеиста нет никакого сомнения, что здесь разумеются книги Мойсеевы и те из древнейших книг Ветхого завета, которые имеют значение для христианской типологии, т.е. Иисуса Навина, Судей, Руфь“ (с. 363). В книжовната традиция на православните страни съществува практиката Осмокнижието да се разпространява като самостоятелно цяло. Освен това включването на Григориевия превод сред текст с истор. характер е напълно естествено и с оглед съдържанието на първите библейски книги, излагащи „началото“ на световната история. В една от следващите си работи, посветена на най-старите слав. преводи на кн. на пророк Даниил, Евсеев е склонен да приеме, че по времето на цар Симеон преводът на пророческите книги в Б-я е извършен с участието на Г.

В последно време в бълг. наука се подкрепя предположението на Соболевски,

545

че група южнослав. поучителни слова може да се отнесат към книжовното наследство на Г. Като добавя нови археографски сведения към съобщените от Соболевски, Б. Ст. Ангелов поставя на обсъждане възможността Г. да е участвувал в комплектуването на втория Симеонов сборник (Изборника от 1076) и да е написал встъпителното „Слово некоего калугера о чтении книгъ“.

            Лит.:

·       Калайдович К. Йоани, экзарх болгарский. М., 1824, с. 15, 24;

·       Востоков А. Остромирово евангелие 1056—1057. СПб., 1845, л. 162 б.;

·       Шафарик П. Й. Расцвет славянской письменности в Булгарин. — ЧОИДР, 3, 1848, 7, с. 51—52;

·       Оболенски М. А. Летописец Переяславля Суздальского, составленный в начале XIII в. (между 1214 и 1219 г.). — Временник Императорского московского общества истории и древностей российских, 9, 1851, с. XXIX, LXV;

·       Палаузов С. Век болгарского царя Симеона (СПб., 1852). — В: Избрани трудове. 1. С., 1974, с. 165—168;

·       Филарет архиеп. Обзор русской духовной литературы 862—1720. Харьков, 1859, с. 10;

·       Оболенский М. А. Несколько слов о первоначальной русской летописи. М., 1870, с. 86—95;

·       Ягич В. История сербско-хорватской литературы. Казань, 1871, с. 86;

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. — ЗИАН, 34, 1879 (прилож. №4, LXXXIV — Русский исторический сборник XV в. Московского главного архива Министерства иностранных дел), с. 111—139;

·       Добрянский Ф. Описание рукописей Виленской Публичной библиотеки церковнославянских и русских. Вильно, 1882, с. 252;

·       Архангельский А. С. Цветущий период древнеболгарской письменности и один из его представителей. — ФЗ, 2, 1886, с. 5;

·       Леонид архим. Откуда родом была св. великая княгиня Ольга. — Русская старина, 19, 1888, июль, с. 215—222;

·       Леонид архим. Древняя рукопись. — Русский вестник, 201, 1889, апрель, с. 3—24;

·       Истрин В. М. Александрия русских хронографов. Исследование и текст. — ЧОИДР, 1894, 1—2, с. 348, 353—358;

·       Веселовский А. В. Истрин. Александрия русских хронографов (рец.). — ВВр, 4, 1897, с. 536—537;

·       Владимиров П. В. Древняя русская литература Киевского периода XI—XIII веков. Киев, 1901, с. 17, 31, 33;

·       Голубинский Е. История русской церкви. 1., 1. М., 1901, с. 900;

·       Сергий архиеп. Полный месяцеслов Востока. 2. Владимир, 1901, с. 8;

·       Евсеев И. Е. Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. — ИОРЯС, 7, 1902, 3, с. 357—366;

·       Евсеев И. Е. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и тексты. М., 1905, с. XXXII—XXXVIII;

·       Кульбакин С. М. Охридская рукопись апостола конца XII века. — БСт, 1907, с. 120;

·       Соболевский А. И. Два русских поучения с именем Григория. — ИОРЯС, 12, 1907, 1, с. 250—262;

·       Соболевский А. И. Из церковнославянской учительной литературы. — ИОРЯС, 13, 1908, с. 246—289; 15, 1910, 2, с. 41—61;

·       Барац Г. М. О составителях „Повести временных лет“ и ее источниках, преимущественно еврейских. Берлин, 1924, с. 13, 29, 75—81, 110, 111, 143, 144;

·       Киселков В. Сл. Презвитер Григорий. — В: Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 111—115;

·       Георгиев Ем. Григорий презвитер — мних. — В: Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 299—303;

·       Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по стара българска литература. С., 1967, с. 141—142;

·       Творогов О. В. Древнерусские хронографы. Л., 1975, с. 13—17, 23—25;

·       Ангелов Б. Ст. Към въпроса за книжовното дело на презвитер Григорий Мних. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 48—55;

·       Ангелов Б. Ст. За три съчинения в Симеоновите сборници. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 31.

Лиляна Грашева

    (37). ГРИГОРИЙ VII (между 1015 и 1020—1085) — римски папа (1073—1085). Под името Хилдебранд е известен като деец на Западната църква още преди да стане папа. Амбициозен и властолюбив, Г. VII води упорита борба със светските владетели и заставя дори германския крал Хенрих IV да стои три денонощия бос пред неговата врата в замъка в Каноса. Въвежда задължителното безбрачие (целибата) за католическите духовни лица, което и до днес се спазва. В писмо от 2. ян. 1080 до чешкия крал Вратислав II изразява съгласие със своя предшественик папа Александър II (1061—1072), който смята слав. богослужение за ерес и го забранява в Далмация.

            Лит.:

·       PL, 148, col. 319—320;

·       Novotny V. České dějiny. 1, 2. Praha, 1913, p. 211—214;

·       Lexikon für Theologie und Kirche. 4. Freiburg, 1960, coll. 1183—1185;

·       Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 251.

Александър Милев

546

    (38). ГРИГОРОВИЧ, Виктор Иванович (30.IV/12.V.1815—19/31.XII.1876) — руски филолог и историк. Роден в гр. Балта, Подолска губ. Средно образование получава в униатското у-ще на Васильовския орден в гр. Уман, където усвоява добре лат. език. През 1830—1833 учи в Харковския унив., след това се записва в университета в гр. Дерпт (дн. гр. Тарту). В продължение на 5 г. задълбочава своите познания по хуманитарните науки и на първо място по немска класическа филология и славянознание. От 1838 оглавява Катедрата по история и литература на слав. наречия в Казанския унив. Преподава грц. език и заедно с това се подготвя успешно за кандидатски и магистърски изпити по слав. филология. През 1842 получава научната степен магистър за труда „Опыт изложения литературы славян в ее главнейших эпохах“. По това време започва подготовка за научно пътуване из слав. земи, което трае близо 3 г. (1844—1847). През 1844 заминава за Цариград, откъдето се отправя за Солун, оттам тръгва за п-в Атон. В атонските манастири прекарва 4 месеца, след това пътува из Б-я: обхожда голяма част от Македония, минава през Рилския манастир, София, Филипопол, Сопот; Карлово, Калофер, Казанлък, Шипка, Габрово, Дряново, Търново и Свищов. Оттук продължава към Влахия, след това се насочва към Унгария и стига до Виена. Посещава Далмация и Венеция, минава през Загреб и Черна гора, после отива в Прага. През Берлин се завръща в Казан на 19 юли 1847. След приключването на научната командировка Г. се посвещава изцяло на преподавателска и научна дейност. На 10 май 1847 е утвърден за извънреден проф. по история и литература на слав. наречия при Казанския унив. През учебната 1849/1850 един семестър чете лекции в Московския унив. От 1865 до 1875 ръководи Катедрата по славистика в Новоросийския унив. в Одеса. Умира в гр. Елисаветград (дн. гр. Кировоград).

Виктор Григорович

Научното дело на Г. обхваща твърде широк кръг от проблеми. Заниманията му с въпроси из слав. история са отразени в курса от лекции „Славянские древности“. Той проучва политическите контакти на Византия с Б-я през X в. и със Сърбия през XIV—XV в. През 1847 публикува наблюденията си над около 80 патриаршески документа, които се отнасят до църковно-културния живот в Б-я, Русия, Сърбия и Угровлахия през XIV в. За пръв път в Русия Г. преподава слав. езици, включително и бълг. език. Пътешествието из слав. земи го сближава с редица изтъкнати учени-слависти — П. Й. Шафарик, Фр. Миклошич, В. Караджич, П. Прерадович, С. Новакович и др.

Многобройните писмени паметници, които Г. издирва, открива и събира, внасят нов момент в славистичните проучвания. В бележития си труд „Очерк путешествия по Европейской Турции“ (1848) той съобщава ценни библиографски данни за новооткритите слав. и грц. ръкописи, старопечатни книги, документи и летописни съчинения. И досега тази книга запазва научната си стойност — както с публикуваните сведения, така и чрез техния анализ и оценка. Особен интерес предизвиква материалът за старата бълг. култура. Обиколката из бълг. земи дава възможност

547

на Г. да се запознае отблизо с миналото на бълг. народ, да оцени неговите паметници, да проникне в неговия бит и душевност. Личното му познанство с видни българи-възрожденци му позволява да изрази отношението си към редица страни от живота в Б-я. Още в Одеса той установява връзка с Н. Геров, Е. Мутева, Н. Палаузов и др. В Охрид се сближава с Д. Миладинов, насърчава го за издаването на сборник с бълг. народни песни. Силно впечатление оставят у Г. срещите и разговорите с Неофит Рилски в Рилския манастир и с Ботьо Петков в Калофер. До края на живота си Г. поддържа оживена писмена връзка с много българи — с К. Робев от Охрид, с рилските монаси Никифор и Пантелеймон, с Н. Палаузов, Л. Каравелов, Г. С. Раковски. Някои материали от архива на Г. говорят за дълбокия му интерес към бълг. история и най-вече към делото на Паисий Хилендарски и Йосиф Брадати.

Кирило-Методиевото дело заема основно място в научните дирения на Г. Той усилено събира сведения за живота на слав. просветители. По време на престоя си в Зографския манастир намира Драгановия миней, бълг. паметник от втората половина на XIII в., служби за Кирил и Методий, а в Рилския манастир попада на препис на ЖК, направен през 1479 от Владислав Граматик. В Охрид сред слав. ръкописи открива две грц. жития на Климент, едното от които в съкратена редакция от XIII в. (Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 167—184). През 1847 Г. публикува Краткото житие на Климент Охридски, придружено с превод на руски език и с обяснителни бележки. Това издание привлича вниманието на славистите върху известието в житието за съществуването на две азбуки у южните славяни. В църквата при манастира „Св. Наум“ на южния бряг на Охридското езеро Г. намира стенописно изображение на седмочислениците — Кирил, Методий, Сава, Ангеларий, Горазд, Климент и Наум. В манастира „Слепче“ до с. Слепче, Битолско, попада на икона на Кирил.

Г. въвежда в науката богат материал за историята на глаголицата. В Зографския манастир той изучава Зографското евангелие и прави първото му описание, в скита „Св. Богородица“ на Атон попада на друг глаголически паметник — Мариинското евангелие. В Охрид намира апостол от края на XII в. (т.нар. Охридски апостол), в който сред кирилския текст забелязва на две места глаголическо писмо и отделни глаголически букви. Следи от използуването на глаголицата Г. открива и в Рилския манастир (Рилски глаголически листове), и в Боянската църква край София, където през 1845 намира едно евангелие-палимпсест (вж. Боянски палимпсест). Относно Асеманиевото евангелие Г. изказва правилното предположение, че това е един от най-старите слав. ръкописи. Наблюденията му в тази насока потвърждават изказаните преди това от Б. Копитар и И. И. Срезневски схващания за глаголицата като по-стара слав. азбука. Г. е един от първите слависти, които отбелязват важната истор. роля на старобълг. език за културното развитие на южните славяни.

В ръкописната сбирка на Г. (част от нея се пази в Държ. библиотека „Ленин“ в Москва, друга част — в Държ. научна библиотека „А. М. Горки“ в Одеса) попадат значителен брой много ценни бълг. паметници. Освен Мар. ев., Охридския апостол, Боянското евангелие, Григоровичевия паримейник тя е съдържала и други ръкописни фрагменти, подарени по-късно от Г. на частни лица и на културни институции — Григоровичевия лист от XI—XII в., писан с глаголица, лист от Слепченския апостол, осем листа от ръкопис от XV в., които съдържат кратката редакция на граматическото съчинение на Константин Костенечки и др.

            Съч.:

o   Svědectví o slovanských apostolich v Ochridě. — CCM, 1847, 3, p. 508—521;

o   Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах европейской Турции.—ЖМНП, 53, 1847, 2, с. 1—28;

548

o   Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань, 1848, 216 с. (2 изд. М., 1877; фототипно изд. С., 1978);

o   Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, 108 с.;

o   Древне-славянский памятник, дополняющий житие Свв. Апостолов Кирилла и Мефодия. Казань, 1862, 29 с.;

o   Несколько слов, сказанных проф. славянских наречий В. Григоровичем, по поводу празднования тысячилетии со времени кончины Св. Кирилла. — Приложение к Запискам Императорского новороссийского университета, 3, 1869, с. 7—20;

o   Заметки о Солуне и Корсуне. Одесса, 1872, 16 с.

            Лит.:

·       Срезневский И. И. На память об О. М. Бодянском, В. И. Григоровиче и П. И. Прейсе, первых преподавателях славянской филологии. — СОРЯС, 18, 1878, 6, с. 1—47;

·       Н. Пий. Виктор Иванович Григорович в Казани. Библиографический очерк. СПб., 1892, 57 с.;

·       Кочубинский А. А. Ян Амос Коменский, В. И. Григорович. Две речи. Одесса, 1893, с. 27—56;

·       Александров А. И. Виктор Иванович Григорович, профессор славянских наречий. Казань, 1901, 30 с.;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 338—345, 479—484;

·       Петровский Н. М. Путешествие В. И. Григоровича по славянским землям.—ЖМНП, новая серия, 59, 1915, 10, с. 203—262;

·       Шишманов Ив. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844—1847) и неговите отношения към българите. — Сп БАН, 6, 1916, с. 1—221;

·       Романски Ст. Български въпроси в преписката на И. И. Срезневски с В. И. Григорович. — СпБАН, 54, 1937, с. 95—177;

·       Киселков С. Виктор Григорович, Иван Богоров и неизвестното им познанство. — ИИБИ, 5, 1954, с. 297—319;

·       Бернштейн С. Б. Памяти В. И. Григоровича. — ИАНСССРсля, 24, 1965, 4, с. 359—362;

·       Ангелов Б. Из архива на И. Григорович. — ИНА БАН, 3, 1966, с. 175—184;

·       Ангелов Б. Неизвестно писмо на д-р К. Робев до В. И. Григорович. — ИНА БАН, 4, 1968, с. 101—117;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 80—82;

·       Смирнов С. В. Первые русские слависты в Чехии. — В. Труды по русской и славянской филологии (Ученые записки Тартуского государственного университета, 310. Серия лингвистическая, 22), Тарту, 1973, с. 151—172;

·       Смирнов В. Виктор Иванович Григорович (1815—1876). — Русская речь, 1976, 2, с. 100—106;

·       Бернштейн С. Б. Из истории русского славяноведения. Виктор Иванович Григорович. — ИАНСССРоля, 35, 1976, 6, с. 533—538;

·       Илчев П. Виктор Григорович и българската филология. — БЕ, 27, 1977, 1, с. 72—78;

·       Кабакчиев Ю. Выдающийся русский ученый славист и староболгарист (В. И. Григорович). — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, с. 106—108;

·       Маркишка Д. В. И. Григорович и миналото на българския народ. — ИП, 34, 1978, 1, с. 67—84;

·       Сергеев А. В. Исторические взгляды В. И. Григоровича. Казань, 1979, 134 с.;

·       Бернштейн С. Б. Григорович Виктор Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 131—134;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 59—66.

Павлина Бойчева

    ГРИМОАЛД ПОЛИМАРТИЙСКИ — вж. Посолства на Рим в България.

    (40). ГРОБ НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ — намира се в Рим в базиликата „Сан Клементе“ („Св. Климент Римски“). Сведения за него се дават в ЖК (гл. XVIII) и в Италианската легенда. Братята Кирил и Методий пристигат в Рим в края на 867. Към края на 868 Кирил се разболява и умира на 14 февр. 869 на 42-годишна възраст.

Стенописно изображение на Константин-Кирил в базиликата „Сан Клементе“ в Рим от IX в. Копие от края на XIX в.

549

В ЖК и в Италианската легенда се говори, че той е погребан в базиликата „Сан Клементе“, вдясно от олтара (гледано от олтара към наоса, към храма), на който са положени мощите на св. Климент Римски, донесени от Кирил и Методий в Рим. В същност това е левият наос — левият кораб на базиликата. Тук през 1859 видният италиански археолог Дж. де Роси заедно с ирландеца Дж. Мълули открива гроба на Константин-Кирил Философ. В долния етаж на „Сан Клементе“ са разкрити и някои стенописи — по стената, където е гробът, и в притвора на църквата. От IX в. са стенописите „Кирил Философ приема от император Михаил III мисия за апостолство сред хазарите или в Моравия“, „Св. Климент Римски покръства езичник“, „Частният съд на Кирил пред Христос“, от XI в. —„Пренасяне мощите на св. Климент“ (с изображение на Кирил и Методий) и др.

Стенописно изображение на Методий в базиликата „Сан Клементе“ в Рим от IX в. Копие от края на XI X в.

Константин-Кирил Философ. Мозайка от Л. Далчев в базиликата „Сан Клементе“ в Рим, 1929 г.

Поради издигането на нивото на ул. „Виа Латерана“, където се намира църквата „Сан Клементе“, старата трикорабна базилика от IV в. е зарината през XII в.; почти на старите основи е изградена нова църква, преустройвана също много пъти до XIX в. Според Цезар Бароний мощите на Константин-Кирил Философ са преместени след XII в. в новата църква. Тук те са поставени от дясната страна на главния вход в специален параклис, посветен на Кирил. В края на XVI в. по настояване на слав. католически епископи частици от мощите са занесени в римската църква на хърватите „Св. Йероним“, във Велеград, в Бърно, в гр. Оломоуц (дн. в Чехословакия) и в пражката църква „Св. Вит“. В XVII в. римската базилика „Сан Клементе“ е поверена на монаси-ирландци от ордена на доминиканците. Те превръщат Кириловия параклис в капела на патрона си св. Доминик, но Кириловите мощи остават под олтара.

550

Тодор Живков и Людмила Живкова полагат венец на гроба на Константин-Кирил Философ, 1975 г.

В 1798 френските войски, окупирали Рим, изгонват доминиканците и разграбват църквата, търсейки скъпоценности. От това време следите на мощите се губят. В 1962 един от монасите-доминиканци, ученият-археолог Леонард Бойл, с оглед на предстоящия през 1963 юбилей (1100 г. от създаването на слав. азбука) започва системно издирване на мощите. Той открива записка в архива на латеранската базилика, свидетелствуваща, че нейният каноник Лоренцо Матеи е изнесъл през 1799 в две мраморни урни Кириловите останки, за да ги спаси от поругание. Следвайки тази нишка, Бойл открива малка част от тези мощи в градчето Реканати, в частния музей на княжеската фамилия Античи-Матеи. Сега те се съхраняват в малка вдлъбнатина под олтара на Кирил в параклиса с неговото име, който се намира отдясно на главния Климентов олтар в базиликата. Фреските в параклиса са от 1886 и са дело на Л. Нобили. Средствата за тях дават папа Лъв XIII и хърватският епископ Й. Ю. Щросмайер. В най-ново време Гръцката православна църква в лицето на Солунската митрополия получава частица от Кириловите мощи. Тя ще бъде вградена в църквата, която се строи в памет на солунските братя в родния им град.

Около празния гроб на Кирил в приземието на „Сан Клементе“ поклоннически групи поставят различни знаци на признателност. През 1929 по повод 1060-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ е поставено негово мозаично изображение (дело на скулптора Л. Далчев). На 27 юни 1975 бълг. правителствена делегация, водена от генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държ. съвет на НРБ Т. Живков, се поклони пред гроба на Кирил.

551

Срещу гроба е вградено голямо мозаично пано с образите на двамата братя, изработено от бълг. художници Ст. Куюмджиев и Й. Спиров. До него е поставен сребърен венец. По този повод в. „Работническо дело“ от 28 юни 1975 пише: „Другарката Людмила Живкова изрази благодарността на нашата общественост към Ватикана и италианското правителство за големите грижи, които се полагат за гроба на Константин-Кирил Философ — този безценен паметник за българския и всички славянски народи.“

            Лит.:

·       De Rossi G. B. Del sepolcro di s. Cirillo nella basilica di s. Clemente. Bulletino di archeologia cristiana, 1, 1863, 2, p. 9—14;

·       De Rоssi G. B. Le pitture scoperte in s. Clemente. — Bulletino di archeologia cristiana, 2, 1863, 1, p. 1—6;

·       Mulloooly J. A brief notice of the ancient paintings found in the subterranean basilica of S. Clement in Roma. Roma, 1866, 22 p.;

·       Mulloooly J. S. Clement Pope and Martyr, and his Basilica in Rome. Roma, 1869, 3+342 p.;

·       De Rossi G. В. I monumenti scoperti sotto la basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia cristiana, Seconda Serie, I, 1870, p. 129—168;

·       Bartolini D. Memorie storico-critiche archeologiche dei Santi Cirillo e Metodio. Rome, 1881, p. 198;

·       Wilpert J. Le pitture della basilica primitiva di San Clemente. Roma, 1906, 61 p.;

·       Wilpert G. Malby v dřevní basilice sv. Klimenta. Kromeříž, 1906, р. 22—37;

·       Nоlan L. The basilica of S. Clemente in Rome, Roma, 1910 (2 изд. 1914. 23+266 p.; 3 изд. 1925, 8+222 p.; 4 изд. 1934, 191 p.);

·       Mитов A. Базиликата Св. Климент в Рим и образи на св. Кирил и Методий в нея. — Художествена култура, 1, 1910, 3, с. 35—39;

·       Wilpert J. Die römischen Mosaiken und Malereien der kirchlichen Bauten vom IV. bis XIII. Jahrhundert. 1—4. Freiburg im Breisgau, 1916—1917;

·       Филипов Вл. Стенописите за Св. Кирил и Методий в базиликата Св. Климент в Рим. — ДК, 32—33, 1927, с. 65—86; 36, 1928, с. 77—85;

·       Буреш Ив. Поклонение пред гроба на свети Кирил в черквата св. Климент в Рим. — Нови хоризонти, 2, 1933, 7—8, с. 211—233;

·       Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2, С., 1934, с. 21—22;

·       Филов Б. Църквата на св. Климент и гробът на св. Кирил в Рим. — Родина, 1, 1938, 1, с. 5—23;

·       Пандурски В. Поглед върху иконографията на св. св. братя Кирил и Методий. — ДК, 33, 1953, 7, с. 51—55;

·       Василиев А. Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашето изобразително изкуство. — Хиляда и сто години, с. 393—404;

·       Pronađene moci Konstantiria-Cirila. — Slovo, 13, 1963, p. 254;

·       Воуle L. The fale of the remains of St. Cyril. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Rome, 1964, p. 159—194;

·       Sakač S. I Santi Cirillo e Metodio a Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma. 1964, p. 71—101;

·       Богданов Ив. Климент Охридски. С., 1966, с. 112;

·       Пандурски В., Св. Босилков. Кирил и Методий в Рим. С., 1970, 115 с.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, С., 1973, с. 159;

·       Воjkоv At. La Basilica „San Clemente“ a Roma e le immagini di Cirillo e Metodio nell’arte Bulgara antica. Sofia, 1976, 49 p.;

·       Bozhкov A. The San Clemente Basilica in Rome and the portrayals of Cyril and Methodius in Old Bulgarian Art. Sofia, 1977, 39 p.

Васил Пандурски, Борислав Иванчев

    (41). ГРОБ НА МЕТОДИЙ. ЖМ съобщава, че моравско-панонският архиепископ е умрял на 6 апр. 885, на третия ден от Цветница. Погребението му според житието било извършено в Съборната, т.е. главната, катедралната църква. Най-големи подробности по този въпрос съобщава Проложното житие на Кирил и Методий. Конкретното описание на мястото и начина на погребението подсказва, че първоначалният образец на житието е съставен от Методиев ученик вероятно в Б-я; предполага се, че източници са ЖК и ЖМ. В тази кратка творба за дейността на Кирил и Методий в Моравия се казва, че архиепископът, след като научил своите ученици на правата вяра, предвидил смъртта си три дни преди това. Той бил погребан в „големия моравски храм“ (т.е. в Съборната църква), от лявата страна в стената, зад олтара на дева Мария.

Тези интересни данни на писмените извори, съпоставени с резултатите от широките археол. проучвания на старите великоморавски средища през последните години, насочват интереса на археолози и историци главно към два въпроса: 1) Намерен ли е и ще се намери ли Г.М.? Мястото, където е бил погребан моравско-панонският архиепископ, все още не може да се определи точно. Това би могло да стане при откриване на основите на „големия моравски храм“, т.е. след уточняване на местоположението на столицата Велеград;

552

Микулчице. Основи на църкви А и В

2) Дали чрез наличните резултати от археол. проучвания на старите моравски църкви може да бъде обяснен начинът на погребението на Методий, което впоследствие би могло да улесни търсенето на гроба. Съществуват различни хипотези, някои от които не са лишени от правдоподобност. В с. Микулчице, близо до гр. Ходонин (дн. в Чехословакия), са открити основите от укрепления на голямо градище. Ръководените от Й. Поулик археол. разкопки (от 1954) показват, че става дума за градище от времето на Велика Моравия: проблемът за начина на погребението на Методий се свързва с намирането на останки от първите три великоморавски църкви на градището при Микулчице (църкви А, В и С според Й. Поулик). При една от тях (църква В) е открито погребение, което до голяма степен е идентично с описанието в Проложното житие (реконструкцията е на Й. Сокол). Гробът се намира в пристройка до северната страна на презвитериума (т.е. апсидата) на църквата В. От тази пристройка са известни двете странични стени — на север е зид, който по-късно е пропаднал, а на юг — северната стена на презвитериума. Й. Цибулка се опитва да обясни данните в Проложното житие чрез смисъла и значението на пристройката към църквата В в Микулчице и с открития в нея гроб № 283. Според него начинът на погребение „в стената“ в конкретния случай трябва да се назове „в дебелината на стената“, тъй като се касае за мястото между двата зида, образуващи северната стена на църквата. Нормалната дебелина на зидовете на моравските храмове (около две римски стъпки, т.е. 60 см) не дава възможност данните от житието да се тълкуват буквално, т.е. че става дума за гроб вътре в стената на църквата — начин на погребение, който се възприема в Италия по времето на Ренесанса и получава широко разпространение. Въпреки че не е изключено страничните стени на „големия моравски храм“ да са били по-дебели, в подобна стена не е могло да бъде зазидано тялото на архиепископа, при това поставено в още по-широк ковчег, както свидетелствува ЖМ.

Въпреки трудността при тълкуването на археол. данни от първите три църкви в Микулчице (църквите А и В представляват заедно доста сложен архитектурен комплекс), би могло да се състави известна хипотетична представа за конкретния начин на погребение на моравско-панонския архиепископ. То е било извършено вертикално, в сдвоения северен апсиден зид на „големия моравски храм“, зад олтара на св. Богородица. Съществуват и предположения, че Методий е погребан в Ухерско храдище (Сади) и в Зидине (Ширинград) в Мачванска Митровица (дн. СФРЮ); тези предположения се посрещат в науката с големи резерви.

            Лит.:

·       Роulík J. Výsledky výzkumu na velkomoravském hradišti „Valy“ u Mikulčic. — PArch, 48, 1957, p. 241—265;

·       Cibulka J. První tři velkomoravské kostely objevené na hradišti u Mikulčic, jejich význam a otázka Metodějova hrobu. — In: Soluňští bratři. Praha, 1963, p. 123—126;

·       Magnae Moraviae fontes historici. 2. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 118), Brno, 1967, p. 166;

·       Hrubý V. Hrob svátého Metoděje v Uherském Hradišti — Sadech? — Slovenská archeologia, 18, 1970, p. 87—95;

·       Вobal. The Cathédral Church of Sirmium and the Grave of St. Methodius. — In: Berichte über den II. Internationalen Kongress für slawische Archäologie. 3. Berlin, 1973, p. 393—397;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 192;

·       Поповић В. „Методиев“ гроб и епископска црква у Maчванској Митровици. — Старинар, 24—25, 1973—1974 (1975), с. 265—268;

553

·       Bоbа I. Katedralna crkva u Sirmiumu i grob sv. Metodija. — Nova et vetera, 27, 1977, 2, p. 191—195;

·       Schütz J. Methods Grab in der Kathedrale von Morava. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 28—33.

Георги Сотиров

    (43). ГРУНСКИ, Николай Кузмич (Грунский, Н. К.) (28.IX/10.X.1872—13.VIII.1951) — руски и украински езиковед, литературовед и педагог. Роден в Суми, Харковска губ. (УССР). Завършва Историко-филологическия фак. на Харковския унив. (1896), където чете курс по слав. езици, литература и палеография (от 1900). Докторската му дисертация е на тема „Очерки по истории разработки синтаксиса славянских языков“ (1910). От 1915 до 1949 е професор в Катедрата по руски език в Киевския унив., която ръководи от 1945. Умира в Киев.

От началото на научната си дейност Г. проявява изключителен интерес към старобълг. език (според терминологията му „старославянски“ и „староцърковнославянски“). Редица негови работи са посветени на въпросите за произхода на Кирило-Методиевия език, на глаголицата и кирилицата, на първите прояви на писмеността, както и на голямата роля, която е изиграл старобълг. език за възникването на деловия и на другите стилове на староруския език. Г. защищава тезата за старшинството на глаголицата пред кирилицата. Автор е на важни изследвания за Киевските листове, Пражките листове, Зографското евангелие, Фрайзингенските молитви, хърватската глаголица. Важно място сред трудовете му заема „Вступ до слов’янського мовознавства“ (1941) — ръководство по старобълг. език, в което освен общи проблеми на Кирило-Методиевия език се разглеждат и неговите фонетични, морфологични и синтактични особености.

            Съч.:

o   Памятники и вопросы древнеславянской письменности. 1. 1—3. Киевские глаголические листки; 4. Пражские глаголические отрывки и из истории хорватской глаголицы. Юрьев, 1904, 170 с.; 2. О происхождении имперфекта древнецерковнославянских памятников. Юрьев, 1906, 21 с.;

o   Пражскіе глаголичecкіe отрывки. СПб., 1905 (Памятники старославянского языка. 1, 4), 27 с.;

o   Лекции по древнецерковнославянскому языку. Юрьев, 1906, 162 с. (2 изд. 1914, 129 с.);

o   К Зографскому евангелию. — СОРЯС, 83, 1907, 3, с. 1—43;

o   К изучению древнехорватской глаголицы. — В: Сборник статей, посвященных И. Ламанскому. СПб., 1907, с. 474—481;

o   По поводу моей грамматики. — РФВ, 58, 1907, с. 4—10;

o   Древнецерковно-славянскіе тексты (Поcoбіе при практических занятіях). Юрьев, 1910, 36 с.;

o   По поводу моих „Лекций по древнецерковнославянскому языку“. Ответ на рецензию проф. Кульбакина. — РФВ, 63, 1910, с. 381—402;

o   Ответ на „Несколько разъяснений“ проф. Кульбакина. — РФВ, 65, 1911, с. 437—463;

o   Нова теорія про походзення глаголиці. — Записки Історично-філологічного відділу Українской академії наук, 19, 1928, с. 266—277;

o   Київськи листки та Фрейзінгенські уривки. Київ, 1928, 22 с.;

o   Початкові сторінки слов’янського письменства. — Україна, 39, 1930, с. 3—31;

o   До вивчення старослов’янських пам’яток. Київськи глаголичні листки. — Мовознавство, 13—14, 1938, с. 23—31;

o   Вступ до слов’янського мовознавства. Київ, 1941, 148 с. (2 изд. Київ—Львів, 1946, 148 с.).

            Лит.:

·       Ильинский Г. А. — ВВр, 13, 1906, с. 636—637;

·       Карский Е. Ф. — РФВ, 54, 1905, с. 226—227;

·       Jagić V. — ASPh, 27, 1905, p. 441—446;

·       Ляпунов Б. М. — Записки Императорского Новороссийского университета, 104, 1906, с. 1—16;

·       Кульбакин С. М. — ЖМНП, н.с., 60, 1906, с. 185—221;

·       Пилашевский Л. Еще два слова по поводу церк.-сл. грамматики Н. К. Грунского. — РФВ, 58, 1907. Педагогический отдел, с. 25—28;

·       Кульбакин С. М. — РФВ, 63, 1910, с. 150—160;

·       Кульбакин С. М. Несколько разъяснений по поводу „Лекций по древнецерковнославянскому языку“ проф. Н. Грунского.—РФВ, 65, 1911, с. 239—255;

·       Стаховський М. М. Микола Кузьмич Грунський. — Українська мова в школі, 1951, 4, с. 96;

·       Булаховський Л. А. Микола Кузьмич Грунський. — Мовознавство, 10, 1952, с. 163—164;

·       Лукінова Т. Б. Дослідження західнослов’янських i південнослов’янських мов на Україні на рядьянський час. — В: Дослідження з мовознавства на Українській PCP за сорок рокїв. Київ, 1957, с. 231—232;

·       Мельничук О. С. Развиток загального i індоевропейского мовознавства на Україні за сорок років. — В: Дослідження з мовознавства на Українській PCP за сорок років. Київ, 1957, с. 257—258;

·       Малина Т. П. Н. К. Грунский и его лингвистические труды. — В: Збірник славістичних праць філологічного факультету Київського университету. Київ, 1958, с. 158—167;

·       Кравчук Р. В. З історіі слав’янського мовознавства. Київ, 1961, с. 54—56;

554

·       Мовознавство на Укpaїні за п’ятдесят років. Київ, 1967, с. 4, 29, 30, 38, 39, 128, 131, 135;

·       Традиции русского языкознания на Украине. Киев, 1977, с. 75—81;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 2. Минск, 1977, с. 163—167;

·       Цейтлин P. М. Грунский Николай Кузьмич. — В: Славяноведение в дореволюционной России, Биобиблиографический словарь, М., 1979, с. 136—137.

Мила Пулева

    (44). ГРЪЦКО ВЛИЯНИЕ върху старобългарски език. Старобълг. език се оформя като книжовен език на бълг. народност и като международен културен език в средновековна Европа под влияние на грц. език по редица истор. причини. Разселването на слав. племена на Балк. п-в през VI в. и общуването им със завареното грц. население, което е носител на по-висока материална и духовна култура, улесняват възприемането на грц. език като официален писмен език за нуждите на славянобълг. държава след 681 (на грц. език са съставени първобълг. надписи от VIII и IX в.). Грц. влияние се засилва особено след въвеждането на християнството като официална религия в Б-я (864). В процеса на усърдна преводаческа дейност, започнала с блестящото филологическо дело на Кирил и Методий, се изковават нормите на старобълг. книжовен език. Принадлежността на засвидетелствуваните ни от старобълг. период заети думи и граматични образци към различни истор. пластове се определи не само с помощта на абсолютната хронология на фактите (ако са зарегистрирани в определен истор. текст), но главно съобразно с относителната хронология на езиковите явления. Защото пригаждането на несвойствените за слав. език грц. звукосъчетания става по определени фонологични закони, чието времетраене и порядък са установени в науката. Датирането на заемките и чуждиците зависи от фонетичната им форма. Данните от съвременните слав. езици и техните диалекти също спомагат да се уточнят времето и пътищата на проникването на заемките, влезли в езика чрез пряк контакт или по книжовен път.

Към най-старинния слой побългарени гърцизми се отнасят думите, които отразяват действието на закони като ликвидната метатеза; стягането на група вокал + назал в носовка; предаването на ἀ с о, срв. клеврѣтъ < κολλίβερτος, сѫбота < σάμβατον, тѫпань < τύμπανον, Александровъ < Ἀλεξάνδρου, сотона < σατανᾶς, порода < παράδεισος и др. Като се изключат единични общослав. заемки от типа корбль < καράβιον (с б за β), най-архаичните старобълг. заемки говорят за период, когато в грц. език е настъпил т.нар. итацизъм (буквите и буквените съчетания ι, η, υ, ει, ηι, οι имат звукова стойност i); грц. β се произнася като в; υ след гласна или между гласни има звукова стойност в или ф, напр. ефимѣрнѣ < ἐφημερία, икономъ < οἰκονόμος, елисавѣтѣ < Ἐλισάβετ, севъıрово < Σευῆρος, авъгоуста < Αὔγουστος. В най-архаичните паметници непреведените грц. думи са се предавали така, както са се произнасяли в грц. език, като за типичните грц, звукове са се използували грц. букви, включени в старобълг. азбуки. Чуждите на слав. език съгласни, като междузъбно θ и φ, се предават редовно в старобълг. език с т и ф, но знакът за φ на места отразява и произношение п, срв. скоръфна < σκορπίος, тафати < τὰ πάθη, пиникъсъ < φοίνιξ. В глаголицата съществува специален знак за предаване на меко г в грц. и еврейски заемки; знакът се е произнасял не само като преграден велар, но и като палатален спирант, съобразно с живото произношение там, където в графиката въобще няма грц. буква, напр. параскевьћии, грц. Παρασκευή. Лексикалните данни от старобълг. паметници и следите от начина, по който са се произнасяли думите, се използуват за доказване на народностната принадлежност на старобълг. език като език на бълг. славяни.

555

Наличието на специални букви в глаголицата (, ξ и т.н.) за отбелязване на чуждото произношение има смисъл само за народ, намиращ се в пряк контакт с говорещите грц. език съседи. В някои паметници при преписване преписвачите са заменяли грц. букви в чуждите думи със слав. буквени съчетания, напр. в Сав. кн. се заменя редовно ξ с кс. Трудните за слав. произношение групи от съгласни се опростяват, като се вмъкват в тях вокали, срв. ћедсимани (Map. ев., Мт 26:36), ћен’симани (Зогр. ев., Mp 14:32), гетьсимани (Сав. кн., Мт 26:36) за Γεθσημανί.

От началото на XX в. в славистиката се забелязва значително засилване на изследванията върху текстовете на старобълг. паметници и на грц. оригинали, от които вероятно са били преведени. Установява се, че са били използувани константинополската, западната и александрийската редакция на библейския текст. Първите поколения слависти обаче (Б. Копитар, М. Прохазка, А. И. Соболевски) не се занимават с фонетиката на грц. заемки. Според тях лексиката на паметниците е най-устойчива, а бълг. фонетични черти като шт, жд, ра и ла между съгласни и др., които се явяват в чуждиците, са могли да бъдат вторично привнесени от преписвачите (респ. редакторите). Цялото внимание на изследвачите е насочено към издирване на лексикалните гърцизми и класифицирането им на първични (т.е. принадлежащи към първоначалния превод на апракоса) и вторични. С установяването на заетите от грц. език словообразователни модели се променят мненията на учените за качествата на Кирило-Методиевия превод: от обвиненията в рабско подражателство на грц. оригинали (Б. Копитар, Фр. Миклошич, А. Брюкнер, Н. К. Грунски) постепенно се стига до възторжени преценки за преводаческото изкуство на старобълг. книжовници (В. Ягич, О. Грюнентал, Е. Бернекер, Б. фон Арним, Фр. Гривец). Проучването на Г. в. се задълбочава с развитието на формалните методи в езикознанието и независимо от значителните завоевания в областта на текстологията (О. Грюнентал, Й. Вайс, Й. Курц, Р. Кейси — С. Лейк) първенството на лексикалните данни за оценката на чуждоезичното влияние вече се оспорва. Така напр. балканистиката като структурно-типологична наука се съсредоточава върху фразеологизмите и граматическите общности, които са преминали от грц. език в останалите балк. езици. Мненията на учените от последните няколко десетилетия могат да се сведат до четири главни тези: 1) Г.в. засяга предимно лексиката като отворена система, а морфологията и синтаксисът се развиват по собствени вътрешни закони; 2) Г.в. има не субстанциален характер, а функционален, т.е. възприемат се модели, структурно близки до славянските, и грц. език е само катализатор в синтактичното развитие; 3) Г.в. се осъществява като постоянно калкиране — на морфологично, синтактично и семантично равнище; 4) Г.в. се оценява контрастивно, съобразено със степента на владеене на двата езика от страна на преводача (респ. преписвача). Непрекъсващата дейност около издаването на старобълг. паметници и около реконструкцията на първоначалния текст поставя и други теоретични проблеми за взаимоотношението между създадения от Константин-Кирил Философ литературен език и говоримия старобълг. език от IX—X в. Структурната близост между грц. и старобълг. език дава възможност за буквален (поморфемен) превод, който може да предава общия смисъл, без да нарушава нормата на езика, но може да се окаже в разрез с узуса на речта. Преводът, направен дума по дума (за една дума се броят морфологичните единства като предлог + падеж, аналитичните темпорални или рефлексивни форми и др.), практикуван интуитивно и обоснован богословски през Средновековието, е бил приложен последователно от Кирил и Методий там, където грц. и старобълг. език са съвпадали; при несъвпадане се е използувало калкирането или заимствуването.

556

Сходството на някои синтактични структури в старобълг. и грц. текст — с оглед на линейното разположение на лексемите и на формалните връзки помежду им, се обяснява не с въздействието на единия език върху другия или със синтактично калкиране, а с важния психолингвистичен факт, че при двуезичието общи езикови модели осигуряват речевото производство на два езика (срв. изследванията на Е. М. Верешчагин върху Кирило-Методиевия превод и генеративната теория на М. Флайер за номиналната фраза в старобълг. език). За определянето на синтактичните гърцизми се използуват най-новите методи в езикознанието: трансформационен (Р. Ружичка), генеративен (X. Бирнбаум, М. Флайер), глотометричен (А. Шоберг). Между най-значителните монографии по частни въпроси са книгите на Р. Вечерка и Ружичка за заимствувания синтаксис на дателен самостоятелен и на причастните конструкции в старобълг. език; на X. Бройер за употребата на синтетична и аналитична конструкция при изразяване на деятеля в страдателна конструкция; на А. Шоберг за синонимната употреба на предложна и безпредложна конструкция след управляващия глагол („силата“ на Г.в. при избора е измерена статистически); приносите на Я. Бауер и Бирнбаум за определяне на чуждоезичните образци в старобълг. изречение. Влиянието на грц. синтаксис за оформянето на старобълг. подчинени изречения е представено най-прегледно в докторската дисертация на С. Слонски (1908), а за сложните съчинени изречения — в кандидатската дисертация на Ек. Дограмаджиева (1968). На лексикалните заемки и заетите значения са посветени капиталните трудове на Ягич, А. Мейе и М. Фасмер; прегледен обзор на калките е направен в монографията на К. Шуман.

Основните критерии за определяне на граматическите гърцизми се свеждат до описание на отклоненията или ограниченията в старобълг. превод, обусловени от отсъствието на определена граматическа категория в слав. езици (напр. липса на определителен член при съществителните имена в най-ранните старобълг. паметници, липса на синтетична форма за бъдеще време и други модални категории), или от несъвпадащото морфологично оформяне на категориите с една и съща функция (напр. наличие на дат. самостоятелен пад. в старобълг. език вм. род. самостоятелен в грц. език; на дат. пад. с инфинитив срещу вин. пад. с инфинитив в грц. език; на активен вместо пасивен инфинитив; на наличие на междуметието о + зв. пад. срещу о + род. пад. в грц. език). Като пример за „функционален“ гърцизъм се привежда употребата на иже, еже с инфинитив за субстантивирани грц. инфинитиви с определителен член или иже с определителни подчинени изречения за грц. апозитивни конструкции с член

употреба на сег. време от св. вид със значение на повелително наклонение, в същност хебраизъм (напр. не прѣлюбъı сътвориши); употреба на ср. р. мн. ч. от прилагателни и причастия с обобщено субстантивирано значение (напр. Мар. ев., Иоан 17:10: ι моѣ въсѣ твоѣ сѫтъ за грц. καὶ τὰ ἐμά πάντα σά ἐστιν); конструкции с причастия и даже отглаголни прилагателни за означаване на продължителни действия (напр. Мар. ев., Мр 15:43: ιже и тъ бѣ чаѩ цср҃ствиѣ бжиѣ, грц. ὅς καὶ αὐτὸς ἦν προσδεχόμενος τὴν βασιλείαν τοῦ Θεοῦ). При наличието на синонимии старобълг. конструкции за домашна се смята неподкрепената от грц. текст, напр. вин. пад. + съгласувано причастие се предпочита пред грц. вин. пад. + инфинитив

557

(срв. кого мѧ глаголете бъıти, Мар. ев., Мт 16:45, но кого глаголѭтъ мѧ чловѣци сѫшта, Мт 16:13; в Асем. ев. има вариант: бъıтı, грц. τίνα με λέγουσιν οἱι ἄνθρωποι εἶναι, Лк 2:44, Лк 11:18). Рядко подражание на грц. език са примерите с род. самостоятелен пад., вин. пад. с инфинитив или случаите с прогресивна падежна асимилация в подчинени относителни изречения от типа до негоже дьне въниде ное въ ковьчегъ, Мт 24:38; Лк 17:27, грц. ἄχρι ἧς ἡμέρας εἰσῆλθεν Νῶε εἰς τὴν κιβωτόν; Лк. 1:20. Грц. език е дал подтик за образуване на нови съюзи, като ибо за καὶ γὰρ, не тъчьѭ ... нъ и за οὐ μόνον. . . ἀλλὰ καὶ, того ради, сего ради, того дѣльма, сего дѣльма за διὰ τοῦτο, в Асем. ев. не нъ за μὴ ὅτι. Редица старобълг. съюзи са обогатили функциите си под влияние на грц. език — напр. подобно на грц. ὅτι, което редовно превежда в подчинени допълнителни и причинни изречения, старобълг. ѣко започва да изпълнява функцията на знак за пряка реч (напр. Йоан 10:36 въı г҃лете ѣко власфимлѣеши). В редки случаи грц. език влияе върху разпространението на чисто слав. граматически категории като супин (заменян с инфинитив), дв. ч., сложната форма на прилагателните (простата форма на прилагателните, образувани от собствени имена и следователно „определени“ по значение чрез лексическа основа, представя стилистически неутрален вариант, а сложната — експресивен, чиято поява зависи в различна степен от грц. членни конструкции. Прилагателните, които се явяват при свързани с религията съществителни, се употребяват в сложната им форма, напр. истиньнъı (богъ, свѣтъ, хлѣбъ, слово, лоза), вѣчьнъı (животъ), чловѣчьскъı (съıнъ)).

Лексикалните заемки от грц. език са преди всичко

- християнски и църковни термини (аггелъ, адъ, аналавъ, антихристъ, антифонъ, апостолъ, архиепискоупъ, архиереи, демонъ, диаволь, диаконъ, епискоупъ, епитимиı-а, ересь, еретикъ, еретичьскъ, еѵаггелие, еѵаггелистъ, еѵхиı-а, игоуменъ, клирикъ, клиросъ, лавра, литиı-а, манастъıрь, мѵро, митрополитъ, оръганъ, патриархъ, порода ’рай’, потирь, презвѵтеръ, прокименъ, псалъмъ, сотона, херовимъ);

- названия на военни и граждански служби и длъжности (антиграфеоусъ 'контрольор на държ. доходи’, анѳѵпатъ ’проконсул’, архитриклинъ ’старейшина на угощението’, димоссии 'обществен служител’, капикларии ’главен надзирател’, кентоурнонъ, кесарь, комисъ, проспаѳаръ 'началник на конюшните’, сакеларии 'началник на хазната’, стратигъ 'военачалник');

- названия на монети и парични единици (асъсарии, динарионъ, драгъма, мнасъ, талантъ);

- названия на диви животни и селскостопански вредители (акридъ, аспида, ехидьна, вилитисъ, връхосъ, илосъ, катааросъ, каръкиносъ, кераста, китъ, онагръ, скоръфии, филосъ);

- на растения (алгоуи, исофъ, кедръ, киминъ, кринъ, ливанъ, мелагрии, финикъ);

- на битови предмети, части от облеклото и обществени сгради (анкѵра, гистерна, гнафеи, епендитъ, виссонъ, икона, кандило, коукоуль, ливра, литра, маньтиица, полата, трапеза, оурарь, фелонъ, хитонъ, хламида, хартии);

- на географски и етнически термини (африики(ı-а), агарѣнинъ, антиохиı-а, аравиı-а, ариани, елиспонтъ, левгитъ, финикисии);

- абстрактни понятия (ефифаниı-а, епитимиı-а, ефимериı-а, оупостасъ, оусиı-а).

Част от грц. думи в Кирило-Методиевия превод са били заменени със слав. думи от книжовниците в Преславското книжовно средище, напр.

558

вм. аеръ срещаме въздоухъ, вм. алавастръ — стьклѣница, вм. ароматъ — вонı-а, вм. афедронъ — проходъ, вм. власфимиı-а — хоула, вм. вѵсонъ — синета, вм. гнафеи — бѣлильникъ, вм. демонъ — бѣсъ, вм. драгъма — мѣдьница, вм. елеи — дрѣвѣно масло, вм. нереи — жьрьць, вм. икономъ — строитель, вм. олокавътоматъ — въсѧ съжеженъıѧ жрьтвъı, вм. спира — народъ, вм. сѵкамина — агодичие, вм. тектонъ— дрьводѣлı-а и т.н.

Грц. думи-заемки се включват естествено в склонитбената система на старобълг. език в зависимост от окончанието и рода на името, напр. имената от м. р. на -ος преминават към о-основи (пилатъ < Πιλάτος ), от ж.р. на -а — към а-основи (змръна < σμύρνα), а многочислените несклоняеми грц. имена в зависимост от естествения им род се скланят по о-основи за м.р. и по і-основи за ж.р. Нерядко съществуват двойни форми, различни по род и (или) словообразователна основа, напр. Арфема и артемида, еванћелие и еваггелии, вѵсъ и вѵсонъ, ιроднѣ и ιроднı-ада, тивернѣ и тивернѣда, талантъ и таланто, лепидъ и лепидонъ.

Обсегът на Г.в. се разширява значително, ако се вземат пред вид словообразователните модели, послужили за образуване на многочислени сложни думи; поради съдържанието на първите преводи преобладаващата част от калките се отнася към християнската терминология: богородица, миродрьжитель, богословьць, доброчьстие, единосѫштьнъ, мъногобожьство, правовѣрьнъ, въчловѣчение, мльчальникъ, съдильно, мѫченичьно, отъдесѧтьствовати, равьнодоушьнъ, тѧжькосрьдъ, дъвопомоститъ, страстотрьпьць, мѧкъколѣгание, жестоколѣганьникъ, слъзоточьникъ.

Грц. деятелни имена (nomina gentis) на -της, -ευς, -τωρ, -τηρ се превеждат редовно с деятелни имена, окончаващи на -тель, -икъ, -ьць, напр. избавитель < λυτρωτής, поклоньникъ < προσκυνητής, отъходьникъ, отъшьлць < ἀναχωρητής, свѧтитель < ἱερεὺς, вьседрьжитель < παντοκράτωρ, съпаситель < σωτήρ.

Грц. имена за действия (nomina actionis) на -σις, -μα, -η, -ια, -μός се предават с отглаголни съществителни на -ье, -ие, напр. оглашение < κατήχησις, испльнение < πλήρωμα, посълание < έπιστολή, прьвовъзлежание < πρωτοκλισία, искоушение < πειρασμός.

Грц. имена за качества (nomina qualitatis) на -ία, -της, -σύνη съответствуват на отвлечени съществителни с наставка -ие, -ьство, -ьствие, напр. σκληροκαρδία > жестосрьдие, ἀπιστία > невѣрие, невѣрьство, невѣрьствие, μακαριότης > блажение, блаженьство, σωφροσύνη > цѣломѫдрие, цѣломѫдрьствие.

Постоянни морфологични съответствия се наблюдават при превода и на останалите части на речта както за суфиксите, така и за префиксите (напр. грц. имена със структура [ἀ + основа + ία] се превеждат с [без + основа + ие] — срв. безълобие > ἀκακία, бесчиние > ἀκαταστασία, бесправьдие > ἀδικία, бесрамие > ἀναισχυντία, бестрастие > ἀπάθεια, бестоудие > ἀναίδεια, бесъмрьтьство и бесъмрътие > ἀθανασία, бесъние > ἀγρυπνία, безбоѣзние > ἀφοβία, бездъждие > ἀβροχία, безгодие > ἀωρία, безоумие > ἀφροσύνη, или с [не + основа + ие], ако производната дума се асоциира с глагол — срв. невидѣние > ἀορασία, неглаголание > ἀφωνία, нестроение > ἀκαταστασία, немъвение > ἀλουσία.

Броят на заетите имена многократно надхвърля числото на заетите глаголи, но в строежа на всички глаголни заемки се наблюдава един словообразователен елемент, характерен за грц. заемки и в останалите балк. езици — наставката -с-, типична за аористното окончание на грц. глаголи (срв. власфимисати, матоурисати, канонисати, скандалисати и др.).

559

Като правило на грц. аористни инфинитиви и императиви съответствуват старобълг. глаголни форми от св. вид, а на презентните инфинитиви и императиви — форми от несв. вид, но слав. видово-темпорална система е независима от гръцки. Грц. деноминални глаголи в сег. и мин. св. време предават формите от св./несв. вид, напр. сътворити / творити + име (пакости сътворити / творити за грц. ἀδικεῖν). Под грц. словообразователно влияние зачестяват сложните глаголи, образувани от абстрактни съществителни: благочьствовати < εὐσεβέω, благословесьтвовати или благословесьтвити < εὐλογέω, цѣломѫдрьствовати < σωφρονέω, четврьтовластьвовати < τετραρχέω, плодоносьтвовати < καρποφορέω, отъдесѧтьствовати < ἀποδεκατόω, избытъчьствовати < περισσεύω.

Структурните особености на грц. и старобълг. език, които позволяват калкирането да се извършва на всички езикови равнища, и отличното владеене на двата езика от страна на първите преводачи обуславят високите качества на слав. превод, ориентиран към най-близкия и естествен (от гледището на заемащия език) смислов еквивалент. Запазвайки общия брой на частите на всяко изречение, преводачът ги подрежда според реда и отношенията в грц. фраза, но изборът на зависимите думи в словосъчетанието става въз основа на принципа за допълване на старобълг. словосъчетание, запазва се лексикалната съчетаемост на ключовата дума във всеки израз. Напр. грц. глагол βάλλω 'хвърлям' и образуваните от него глаголи с представки ἐκ-, ἐμ-, ἐπι-, προ-, ἀντι συμ-, παρα-, περι-, δια- се превеждат с врѣшти, поврѣшти, изврѣшти, въврѣшти, мѣтати, въмѣтати, помѣтати, въложити, възложити, бити, въньзити, възвратити, въсадити, поустити, лежати, исыпати, осыпати, вълиѣти, възлиѣти, прошибати сѧ, сътѧзати сѧ, сънити сѧ, сълагати, приложити, начѧти, приставлѣти, одѣти, облѣшти, объложити, оклеветати, изгонити, извести, истъкнѫти, изнести, пронести, исходити. Изборът на свързаната с тях част зависи от съчетаемостта в старобълг. език, напр. камение, жрѣбие, ждица, зрьно, лоза, трѣва, дръво и др. се съчетават с врѣшти / метати, докато вода, вино, мѵро — с вълнѣти, соль — с исыпати, приставление — с приставлѣти, око — с истъкнѫти и др.

Многоплановостта на проблематиката около Г.в. върху старобълг. език изпъква при проучване на семантичното взаимодействие; особено богата е литературата по въпроса за взаимоотношението между грц. и старобълг. темпорална и видова система (А. Достал, И. К. Бунина, Е. Кошмидер, Т. X. Амсе-де Йонг). Лексикалните значения на заетите гърцизми могат да се разширят или стеснят на старобълг. почва, напр. в първата редакция на богослужебните текстове аеръ не е била заменяна с въздоухъ, когато думата е означавала едно от четирите основни вещества; грц. ἄγγελος се превежда с аггелъ 'ангел’ и вѣстьникъ — 'пратеник'; грц. βάρβαρος съответствува на иноазъıчьникъ 'чужденец, иноплеменник’, но в преславските текстове вм. варварь намираме и поганинъ 'езичник’. В преводите на неканонични текстове свободно варират грц. думи и понякога по няколко превода на една и съща дума, напр. геона — родъ огньнъи, огнь вѣчьнъ, матица огньнаı-а ; тръторъ — дьбрь огньнаı-а ; оусиѣ— естьство — сѫштьность; демонъ необразьнъı — привидѣние — видѣние; маньтиица — понѣва — плаштаница; иерѣи — попъ — свѧштеникъ — жьрьць — чиститель ; оупостасъ — съставъ — образъ; крьсть — распонъ — распѧтие ; канонъ — оуправление — правило.

Грц. ἀρχ(ι) - в думи като архаггелъ, архиереи, архиепискоупъ, архисинагогъ, архитриклинъ,

560

патриархъ, тетрархъ се превежда с -влад- в четврьтовластьникъ за τετράρχης или със старѣишина, срв. старѣишина отьцемъ за πατριάρχης, старѣишина паствинѣ за ἀρχιποιμὴν, старѣишина мироу за εἰρηνὰρχης, старѣишина жьрьчьскъ за ἀρχιερεύς, старѣишина влъшьскъ за ἀρχίμαγος.

Част от проникналите по книжовен път гърцизми изместват изконни слав. думи. Грц. език е проводник и на имена от лат. произход. Гръко-лат. названия на месеците — ѥноуарь (енварь), феоуроарь (феврарь), марть (мартии) и др., изместват слав. имена просинець, сѣчень, соухъı, брѣзовъ и др. При превеждането в някои старобълг. думи се явява ново значение, привнесено от грц. език. Обикновено такива употреби остават в рамките на превода, а не навлизат по-широко в езика. При превода на грц. θαρρεῖν ’дерзая, смел съм’ напр. дрьзаи ’бъди спокоен, утешен’ е възприето и второто значение на грц. глагол — ’спокоен съм’; мѫдровати под влияние на грц. φρονεῖν в някои случаи означава и ’стремя се душевно’; бити сѧ превежда κόπτεσθαι ’жаля, като се удрям (по гърдите) в знак на скръб’. Грц. заемки са обогатили старобълг. език с названия на нови предмети и явления и са допринесли за развитието на синонимиката на слав. почва.

            Лит.:

·       Мiklosich Fr. Die christliche Terminologie der slawischen Sprachen. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, Philosophisch-historische Klasse, 24, 1876, p. 1—58;

·       Будилович А. С. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 1—117;

·       Матов Д. Гръцко-български студии. — СбНУ, 9, 1893, с. 21—84;

·       Jagić V. Die slawischen Composita in ihrem ersten sprachgeschichtliehen Auftreten. — ASPh, 20, 1898, p. 519—556; 21, 18 p: 28—43;

·       Jagić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, 47, 1900, p. 61—73;

·       Фасмер M. Греко-славянские этюды. 1. Основные вопросы из области греко-славянских отношений. — ИОРЯС, 11, 1906, 2, с. 386—412; 2. Греческие заимствования в старославянском языке. — ИОРЯС, 12, 1908, 2, с. 197—289;

·       Słoński St. Die Übertragung der griechischen Nebensatzkonstruktionen in den altbulgarischen Sprachdenkmälern. Kirhain (Leipzig), 1908, 79 p.;

·       Grünenthal O. Die Übersetzungstechnik der altkirchenslavischen Evangelienübersetzung. — ASPh, 31, 1910, p. 321—366, 507—528; 32, 1911, p. 1—48;

·       Berneker E. Kyrills Übersetzungskunst. — Indogermanische Forschungen, 31 1912—1913, p. 399—412;

·       Rešetar M. Zur Übersetzungstätigkeit Methods. — ASPh, 34, 1912, p. 234—239;

·       Meillet A. Les premiers termes religieux empruntés par le slave au grec. — Mémoires de la Société de Linguistique de Paris, 20, 1916, p. 58—60;

·       Jagić V. Zum altkirchenslavischen Apostolus. 1. Grammatisches und Kritisches. — Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 191, 1919, 2, 100 p.; 2. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (1). — Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien.