Кирило-методиевска енциклопедия, I

Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

__Е_

1. Е (П. Илчев, Б. Велчева) 629

2. Евангелие (грц. εὐαγγέλιον, старобълг. ѥванъгелиѥ) (Ив. Добрев, К. Мирчев) 631

      - Евраизми — вж. Семитизми

3. Евсеев, Иван Евсеевич (9/21.VIII.1868–17.VIII.1921) (Н. Дилевски) 645

4. Евхологий, евхологион (грц. εὐχολόγιον — „молитвослов”) (Бл. Чифлянов) 646

5. Еклога (М. Андреев) 647

      - Ексапостиларий — вж. Светилен

6. Елванген (Ellwangen) (Б. Иванчев) 648

7. Емаузки манастир, Словани, На Слованех (Ив. Павлов) 649

8. Емерамски глоси (П. Пенкова) 651

9. Енински апостол (Ек. Дограмаджиева) 652

10. Епархия на Климент Охридски (П. Коледаров) 655

11. Епиграфика старобългарска (Ив. Добрев, К. Попконстантинов) 662

      - Еремия — вж. Йеремия

      - Ери — вж. Ъ, Ь

      - Ерове — вж. Старобългарски език

12. Есхач (П. Петров) 677

13. Ефрем Сирин (306–373) (Хр. Кодов) 677

    (1). Е — шестата буква в двете старобълг. азбуки (в северносемитското писмо и в повечето от възхождащите към него по-късни графични системи знакът, от който е произлязла старогрц. фигура за е, стои на пето място; в старобълг. азбуки пред знака за е е вмъкната новата буква б и поради това е е минало с една позиция по-назад). Нарича се естъ (= ѥстъ, форма от спомагателния глагол). Има различна числена стойност: в глаголицата — 6, в кирилицата — 5 (в нея буквата б няма числово значение).

Глаголическото начертание за е, както и твърде близкото му по структура начертание за о, е развито повече на височина — конструкцията е триетажна, има хоризонтална симетрия и е отворена наляво (обратно на графичното движение). Състои се от една голяма дъговидна (обикновено изпъкнала надясно) хаста, към която са прибавени

630

четири щрихчета отляво и едно отдясно (сх. ).

1) Хастата първоначално е била изграждана от три, по-късно от две отделни къси вертикални чертици; много рядко между тях може да се появи ъгъл, значително по-малък от 180° (срв. фигурата в първия главен почерк на Син. пс.). Като цяло начертанието обикновено е отвесно; то е свързано и с общия наклон на даден почерк (по изключение в Охридските глаголически листове, където буквите са наведени наляво, хастата на е-знака е наклонена в обратната посока). 2) Външните хоризонтални щрихчета — найгорното и най-долното, може да се различават по дължина както от вътрешните, така и едно от друго. Почти еднакви са в Мар. ев. (тип ), но в останалите почерци тези чертици са по-големи от вътрешните, а от тях по-дълга може да бъде долната (тип ), напр. в Зогр. ев., Асем. ев., Рилските глаголически листове и у третия главен писач на Син. пс., или горната (тип ), както е напр. в останалите почерци на Син. пс., в Син. евх. и Охридските глаголически листове, макар че може и да са почти равни, както в Асем. ев.

Вътрешните чертици са били две — така е в старинните бълг. глаголически текстове, но към края на XI в. се е явил и вариант с една средна чертица, който е редовен в Охридските глаголически листове и в Боянския палимпсест (явява се рядко още в Син. евх.) и се утвърждава след това в хърватската глаголица (по-късно и тази чертица там изчезва).

Дясното външно щрихче е ориентирано към средата на хастата, понякога като продължение на една от двете вътрешни чертички; след края на XI в. то напълно изчезва.

В старобълг. и среднобълг. кирилски паметници буквата е се среща с два типа начертания — обикновено и тясно (сх. ; срв. и начертанията на о и с). Тясното начертание на буквата е характерно за ръкописи с изискано уставно писмо (Супр. сб., Хилендарските листове, Погодиновия псалтир, Норовския псалтир и др.). В ръкописите с „народен почерк“ е не е по-тясно от останалите букви (напр. в Листовете на Ундолски, Охридския апостол, Троицкия надпис, втория почерк на Рилското б-евангелие и др.). Като старинна черта нестесненото е се среща до XIV в. Двете разновидности имат успоредици във виз. унциал.

В голяма група паметници, които трудно могат да се обединят по място и време, начертанието на буквата се характеризира с дълго „езиче“, което излиза извън очертанията на знака и често завършва с пречупване на линията (сх. ) Такова е се наблюдава в почерка на Ен. ап., по-рядко в Супр. сб.; характерно е за Григоровичевия паримейник, за Мирославовото евангелие и за някои по-късни сръбски паметници. Подобно начертание се среща на места в Охридския апостол, в Боянското евангелие, в почерка на Белослав в Болонския псалтир, в Търновското евангелие, в Търновския надпис от 1230 и др.

В редки случаи през XIII—XIV в. се открива „обърнато е“ — , обикновено в края на реда, добавено над останалите букви (в Рилското б-евангелие, Дечанското евангелие, Дечанския псалтир).

В отделни случаи през XIII в. и в правописни системи от XIV в. се появява „широко е “ — , като знак за йотувана гласна [je]. Правописът с за [je] е широко разпространен в бълг., сръбската и руската писменост. В много бълг. паметници от XIV—XVIII в., включително и в новобълг. дамаскини, има нормализирана употреба. Според Е. Ф. Карски („Славянская кирилловская палеография“, Л., 1928, с. 185) първите случаи с за [je] се явяват още през XII в.

Буквата ѥ за [je] се явява още в най-ранни старобълг. паметници — в Македонския кирилски лист, Супр. сб.,

631

в многобройни среднобълг., руски и сръбски ръкописи. Най-ранните датирани и локализирани случаи се откриват в епиграфиката от Преслав (Хартофилаксовия надпис в Кръглата църква в Преслав, в надписа на чъргубиля Мостич и другаде). Има и многобройни старобълг. и среднобълг. паметници, които не познават буква ѥ или тя се среща в тях рядко и несистемно (Листовете на Ундолски, Ен. ап., Сав. кн., Зографските листове и др.). Употребата и дистрибуцията на ѥ е един от важните въпроси при разглеждането на историята на бълг. правописна норма. Той е свързан с лингвистичното тълкуване на редица факти, на първо място на надредните знаци над „интервокалните“ букви за гласни. В някои среднобълг. паметници к се среща само в морфема ѥстъ (3 л. ед. ч. на спомагателния глагол; напр.в Рилското б-евангелие).

Петър Илчев, Боряна Велчева

    (2). ЕВАНГЕЛИЕ (грц. εὐαγγέλιον, старобълг. ѥванъгелиѥ) — писмени повествования за живота и учението на Исус Христос, възникнали през раннохристиянската епоха (края на I — началото на III в.). Е. на Матей, Марко, Лука и Йоан съставят каноничното четириевангелие (тетраевангелие) на Новия завет. През втората половина на II в., както показва „Διὰ τεσςάρων“ на Татиан, то вече съществува. Има и неканонични (апокрифни) Е. — Юдейско Е., Египетско Е., Е. на евионитите, Е. от Петър, Първоевангелие от Яков, Е. от Псевдо-Матей, Е. от Тома, Е. от Никодим. Някои от тях наред с каноничните също са били преведени изцяло или частично на старобълг. език. Към VI в. възниква и изборното Е. (апракос Е.), което съдържа само отделни откъси по реда на подвижните християнски празници, като се започва от Великден, и по реда на неподвижните християнски празници от началото на виз. нова година (1 септ.). Вторият дял на апракос Е. (за неподвижните празници) обикновено се нарича менологий (μηνολόγιον, мѣсѧцословесьникъ).

Асеманиево евангелие, X—XI в.

По времето на Кирил и Методий навярно е съществувал само т.нар. кратък апракос, който съдържа кръг четива за всички дни от Великден до Петдесетница, след това — само четива за съботите и неделите от Петдесетница до началото на виз. нова година и от началото на новата година до Велики пости и четива за съботите и неделите през Велики пости и за всички дни на Страстната седмица. Апракос Е. започва с Йоан 1:1 — според гл. XIV от ЖК това са и думите, с които Константин Философ започва старобълг. богослужебен превод —



632

Мариинско евангелие, X—XI в.

От това може да се заключи, че слав. първоучител е пресъздал на старобълг. език най-напред текста на апракос Е. Възможно е обаче Кирил и Методий да са сътворили първоначално литургиен новозаветен наръчник с по-общо съдържание, който освен евангелски откъси е включвал и откъси от апостолските деяния и послания (по време на богослужението Апостолът се чете преди Е.). Към подобно предположение насочва едно място от ЖМ (гл. XV), според което Методий заедно с Кирил превел първо освен Псалтира и Е. с Апостол и избрани служби (пьсальтырь бо бѣ тъкъмо и еванглиѥ съ аплъ^с҄мь и избьрабъıими слоужьбами цр҃квьнъıими съ дилософъмъ прѣложиль пьрьвѣѥ.) Подобно е сведението, което дава за Константин Философ Йоан Екзарх в предговора към Богословие от Йоан Дамаскин: мъногы троуды приı-а. строı-а писмена словѣньскыхъ кънига и отъ евангелиı-а и апостола прѣлагаı-а изборъ. Ако освен евангелски и апостолски четива първата старобълг. книга е съдържала и други литургийни текстове, особено внимание трябва да се обърне на глаголическата част на Реймското евангелие, преписано в чешките земи през 1395 г. от стар оригинал, което освен апостолски и евангелски откъси съдържа и перикопи от Апокалипсиса и от Стария завет, предназначени за най-важните празници от подвижната и неподвижната църковна година — от Цветница до Благовещение (25 март).

Не е ясно кога се появява старобълг. тетраевангелски превод. Навярно това става след смъртта на Константин Философ, по времето, когато Методий е архиепископ в Моравия (869—885). От по-късно време датира пространното изборно Е., което съдържа четива за всички дни от Великден до Месопустната неделя включително и четива само за съботните и неделните дни от началото на Великия пост до Лазаровата събота. В сравнение с краткия апракос е разширен и съставът на четивата през Страстната седмица. Във Византия образци от пространното изборно Е. са засвидетелствувани от X в. насам, а в слав. земи — от XII в. насам. В основата на редица пространни изборни Е. (Юриевско, Мстиславово, Добрилово—староруски преписи, Вълканово евангелие — старосръбски препис) стои преславската редакция на старобълг. новозаветен текст, от което заключаваме, че най-старото пространно изборно Е. е било съставено по грц. образци в Преслав.

Откъси от апокрифните Е. на Яков, Никодим и Тома са включени в различни виз. панегирико-меноложки сборници, откъдето са заимствувани в бълг. преводни сборници с подобно съдържание, разпространявани от IX—X в. до дамаскинарската епоха. Така напр. в Михановичевия хомилиар (старосръбски препис от втория том на двутомния преславски панегирик) е включен сткъс от Никодимовото евангелие (Acta Pilati), в Ягичевия Златоуст

633

(среднобълг. сборник от XIII—XIV в.) е включен откъс от Първоевангелието на Яков, в Ловчанския сборник (XIV в.) е включен откъс от Томиното Е. Избрани места от Първоевангелието на Яков са били тема на проповед (напр. първото слово на Йоан Златоуст за Благовещение в Супрасълския сборник, словото на Климент Охридски за пророк Захарий и за раждането на Йоан Кръстител) или сюжет за евангелски сцени във фресковата живопис не само във виз. земи (Червената църква до Перущица от V в., Кастелсеприо, Кападокия, Дафни), но и в слав. земи (катедралната църква „Св. София“ в Киев, XI в.). Хомилийната тема и иконографският сюжет „Слизането на Христос в ада“ чрез виз. посредничество са заимствувани от Юдейското Е., което не е превеждано на старобълг. език.

И досега в палеославистиката не е получил окончателен отговор въпросът, от какви грц. оригинали е извършен първоначалният Кирило-Методиев превод на Е. и как е изглеждал той. По отношение на текста си виз. евангелски преписи от IX в. не са били напълно единни. Между тетраевангелските текстове, от една страна, и апракосевангелските текстове, от друга страна, както и между отделните тетраевангелски и апракосевангелски образци са съществували големи различия, значителна част от които са с дълга предистория. Още в първите векове на християнството се обособяват няколко основни редакции на грц. евангелски текст. Според К. Тишендорф една от тях е сирийската. Главният ѝ признак е замяната на някои по-неясни грц. изрази с по-ясни, казаното от един евангелист често е прибавено към казаното от друг евангелист. От II в. сирийската редакция се разпространява и на Запад. Много от нейните особености са отразени в старолат. превод и затова тя често се нарича западна. Друг тип редакция е александрийската. Главната ѝ особеност са словоредните промени, подчинени на стремежа да се избягнат ненужните хебраизми. От III в. датира редакцията на Лукиан, който се опитва да съчетае гладкия слог на александрийската редакция с яснотата на сирийската редакция. Лукиановата редакция, наречена още антиохийска или новосирийска, е пренесена от Антиохия в Цариград от Йоан Златоуст, поради което носи и името цариградска. Наличието на три основни редакции е причина да се появят и много смесени (нееднородни) грц. Е. На места преписвачите предпочитат ту цариградските (Лукиановите), ту сирийските (западните), ту александрийските варианти. Съществували са и местни разновидности.

Навярно в източногрц. земи са преобладавали антиохийските разночетения, а в западногрц. земи, които първоначално не са били подчинени на цариградския патриарх, са преобладавали сирийските (западните) разночетения. Засега няма сигурни данни, каква редакция на евангелския текст е използувана в Юстиниана прима и в Солун, който докъм VII в. е в пределите на подвластния на Рим илирийски диоцез. Постепенно антиохийските (цариградските) разночетения вземат превес и изместват александрийските и сирийските разночетения от грц. евангелски образци. По времето на Кирил и Методий цариградската редакция все още не е наложена напълно. Това личи и от старобълг. евангелски преводи. Според Й. Вайс в старобълг. текст на евангелист Марко съществуват над 1000 цариградски варианта, но наред с това има и над 500 сирийски (западни) и около 500 александрийски разночетения. Вайс установява, че в Мариинското евангелие има повече цариградски (Лукианови) разночетения, отколкото в Зографското евангелие и в сръбското Николско Е. от XIV в., където има доста сирийски (западни) разночетения. Изобщо Вайс допуска, че Константин Философ и неговите помощници са превеждали от грц. оригинал с твърде много сирийски (западни) разночетения. Това е вероятно, но не е съвсем сигурно. Част от западните варианти може

634

да са последица от по-късната сверка на старобълг. текст с такива грц. образци, в които е имало отклонения от текста на цариградската редакция. Най-много западни варианти има в Асеманиевото евангелие, което носи явните следи на вторична текстова преработка.

При текстово-критичната работа със старобълг. апракосевангелски и тетраевангелски образци палеославистът е длъжен да има пред вид следното: грц. апракосевангелие е създадено приблизително през VI в. въз основа на съществуващите по онова време тетраевангелски текстове; грц. тетраевангелия са били по-често преправяни с оглед особеностите на Лукиановата редакция, а апракосевангелският текст е бил по-консервативен. М. Н. Сперански установява, че голяма част от грц. апракосевангелски разночетения от IX и X в. имат успоредица в грц. тетраевангелия от IV—VI в. (напр. в Синайското Е. от IV в., във Ватиканското Е. от V в., в Ефремовото Е. от V в. и др.), както и в старите лат., коптски, сирийски и арменски преводи. Виз. апракосевангелски текстове от епохата на Кирил и Методий са се отличавали значително от тогавашните тетраевангелски текстове, в които е имало много повече Лукианови (антиохийски) варианти. Вайс с право допуска, че нецариградските варианти в старобълг. евангелски превод са по-старинни. Но основната несъобразност в трудовете му е, че е поставил по-древните варианти, характерни главно за апракосевангелските текстове, във възстановения от него старобълг. тетраевангелски текст, за който той твърди, че е най-близък до Кирило-Методиевата традиция. Това е явен анахронизъм. Повечето нецариградски варианти са типично апракосевангелски и не са били присъщи на грц. тетраевангелие от VIII и IX в. Те навярно не са били взети пред вид и при изготвянето на цялостния старобълг. тетраевангелски превод и следователно нямат място в една негова реконструкция. К. Хоралек предполага, че измежду запазените цялостни текстове най-близо до първоначалните Кирило-Методиеви преводи стои глаголическият тетраевангелски текст на Зогр. ев. и Мар. ев. Според него в Асем. ев. и в Остромировото евангелие (староруски препис от старобълг. оригинал) има множество по-късни поправки, вследствие на които Кирило-Методиевият оригинал е изгубил част от високите си качества. Сав. кн., макар че съдържа доста изменен текст, е препис от старинен протограф и затова е по-надежден източник за възстановяване на стария превод, отколкото Асем. ев.

Ив. Добрев

При превода на изборното Е. Константин-Кирил проявява качества на дълбок познавач на бълг. народна реч от IX в., на прекрасен стилист и необикновено умел преводач. Със своите езикови и стилни качества неговият превод остава ненадминато майсторско дело в цялата старобълг. литература. Големите слависти от втората половина на XIX в., когато проучването на старобълг. паметници още не е достатъчно напреднало и задълбочено, проявяват критично отношение към преводите на Константин-Кирил. Те виждат в тях недостатъци и ги критикуват често пъти доста остро. Дори в самото начало на XX в. видният полски славист А. Брюкнер окачествява езика на Константин-Кирил като безцветен, като език, който правел впечатление на нещо заучено, но не и на нещо вродено. Но след като биват открити и подробно проучени всички известни досега старобълг. паметници, постепенно става ясно, че сме изправени пред преводаческо дело, което в условията, в които е трябвало да се осъществи, е белязано с несъмнена гениалност. Изследваните, които в началото говорят за преводаческите похвати на Константин-Кирил като за негова преводаческа техника, постепенно заговорват за тях като за изкуство. И действително в Константин-Кириловия евангелски превод напразно бихме очаквали да видим някакъв примитивен опит,

635

пълен с недостатъци, нещо, което изглежда неизбежно, защото за пръв път се е превеждал грц. евангелски текст на език, неизползуван дотогава за книжовни цели и следователно литературно напълно необработен. Достатъчно е по този повод да се припомни, че готският евангелски превод на Вулфила е извършен в същност на смесен грц.-готски език. В Константин-Кириловия превод не намираме неясност в строежа на изреченията и неправилни синтактични съгласувания. Липсват и места, чийто смисъл би ни станал ясен само ако прибегнем към помощта на грц. оригинал, нещо обикновено напр. в преводите на Йоан Екзарх. В крайно изолирани случаи, и то предимно в синтаксиса, е бивала пренебрегвана чисто слав. основа на старобълг. език, за да се даде място на някой грц. езиков обрат. Малко са и лексикалните чуждици, които биха помрачили чистотата на бълг. реч. Безспорно в това отношение Константин-Кирил е трябвало да се бори с необикновени трудности. Лексикалният състав на неговия превод неминуемо е трябвало да бъде разширен. Необходими са били нови думи за изразяване на нови понятия, на нови семантични нюанси. Тук преводачът е действувал предпазливо и умело. Останалите непреведени думи са от по-специфичен терминологичен характер. Но и те на места се превеждат. Например Константин-Кирил употребява ту с̄тратигъ, ту народната дума воевода, ту динаръ, ту народната дума пѣнѧѕь. Най-често преводачът е калкирал даден грц. израз със средствата на народната реч, когато не е могъл да намери в нея по-подходящо негово подобие. По такъв начин той създава нови книжовни думи, голяма част от които се използуват и днес, напр.: ‘пророчество’ — пророчество (по грц. προφητεία), ‘злословя ‘ — зълословити (по грц. κακολογεῖν), ‘откровение’ — откръвение (по грц. ἀποκάλυψις), законооучитель (по грц. νομοδιδάσκαλος) и т.н.

Остромирово евангелие от 1056 — 1057 г.

Вижда се следователно, че още при зараждането на старобълг. литературен език в него хващат корен доста голям брой композита, които, строго погледнато, са стояли в противоречие със свойствените на славяно-бълг. реч словообразователни похвати. Този начин на калкиране е продължил още по-усилено в по-късния развой на старобълг. литературен език. В превода на Константин-Кирил забелязваме обаче ясно как понякога нетипичните за народната бълг. реч сложни думи са били избягвани. Едно грц. συνοδία — ‘спътници’, той замества с чисто народната дума дроужина, а грц. πρωτότοκος — ‘първороден’, заменя с ‘първенец’ — прьвѣньць. Грц. глагол εὐχαριστεῖν доста рано е бил калкиран в старобълг. с ‘благодаря’ — благодарити. В първоначалния превод на Константин-Кирил на негово място е стоял простият народен глагол хвалити или съчетанието хвалѫ въздати. Отделни грц. думи са превеждани, с удивително майсторство. Нека споменем тук поне за превода на грц. ὑποκριτής с ‘лицемер’ — лицемѣръ. Имаме големи основания да предполагаме, че думата не е била народна, че тя е била умело изкована

636

от самия Константин-Кирил и е предавала образно и напълно точно смисъла на грц. ‘ипокрит’.

Добромирово евангелие, XII в.

Правят впечатление малкото на брой случаи в превода на апракоса, когато под влияние на грц. оригинал Константин-Кирил е придавал на някоя старобълг. дума значение, каквото тя не е имала. ‘Чудесата’ той често нарича силы под влияние на грц. δύναμεις, на глагола ‘отпускам’ — отъпоустити, той придава значение на ‘прощавам’ под влияние на грц. ἀφίημι. Думата слово у него има различните значения на грц. λόγος — покрай основното си значение тя значи още ‘причина’, ‘сметка’ и ‘разум’. Привеждаме тези случаи не за да изтъкнем някакви дефекти в превода на Константин-Кирил, но да подчертаем, че те със своята малобройност по-скоро издават умението на преводача на първата бълг. книга да брани чистотата на бълг. лексика. Защото опитът ни учи, че при първоначални преводи, правени на неукрепнал в книжовна практика език, явления от подобен род могат да бъдат стократно повече. Константин-Кирил не само е умеел да преведе грц. дума с българска, но се е справял отлично и с многозначността на редица думи в грц. оригинал. Той е знаел например кога да преведе грц. дума ἡλικία ту с ‘възраст’, ту с ‘ръст’ (големина на тялото), кога на грц. дума πενθερά да придаде значение на ‘свекърва’, кога на ‘тъща’. Той превежда грц. глагол ὀδιγεῖν (‘водя’) с водити, но преносното му значение на ‘ръководя’, ‘уча’ превежда с наставити. Той умело е боравел с лексикалното богатство на бълг. народна реч от IX в. и превежда например гр. λοιμός ту с пагоуба, ту с моръ, а грц. κώμη — ту с вьсь, ту с градьць.

За Константин-Кирил евангелският текст е бил свещен текст. Той се е старал да превежда точно, за да не накърнява тази светиня. При такова отношение към текста, при очевидните трудности да се превежда на народен език доста сложното в езиково отношение евангелско повествуване е съществувала голяма опасност да се изпадне в рабска зависимост от езика на оригиналите и да се замъгли чистотата на славянската бълг. реч. Достатъчно е тук да се обърне внимание върху един-два случая, при които много лесно са могли да бъдат присадени в стария бълг. литературен език несвойствени на народната бълг. реч езикови похвати. Грц. език е употребявал напр. нашироко родителната форма за притежание. Същата особеност е притежавал и бълг. език от IX в., но при очевидната тенденция тя да бъде ограничавана в минимални предели и заменяна с прилагателни притежателни или с дателни форми. Константин-Кирил е доловил тънко тая особеност и никога в своя превод не говори за ‘сина на бога’, т.е. както е стояло в неговия оригинал и както е могло да се срещне в краен случай в старобълг. реч от IX в., а винаги пише ‘синът божи’.

637

И така при десетки подобни случаи — редките изключения с буквален превод на грц. родителен падеж за притежание не могат да имат голямо значение. Вижда се следователно, че като преводач Константин-Кирил е стоял на много по-високо равнище, отколкото мнозина днешни бълг. преводачи, които пренебрегват тази останала и досега типична за бълг. език особеност. Удивителна е последователността, с която Константин-Кирил употребява в своя превод дуалните форми в областта на имената и глаголите, за което не е имал опора в грц. език от неговата епоха. В нито един случай той не се е поддал на образците на своя оригинал в тая насока за сметка на чистотата на славянобълг. реч. Колко тънък усет е бил необходим, за да се заменят грц. плурални форми с типични за бълг. език форми за ед.ч. при случаи като обое за грц. ἀμφότερα, равьно за грц. τὰ ἴσσα, о малѣ за грц. επὶ ὀλίγα. Същата самостоятелност Константин-Кирил проявява и когато употребява типичните за бълг. език съчетания на местоименен субект в ед.ч. със сказуемо в мн.ч. Той пише например „доброто семе това са“. . . и т.н., при все че в грц. оригинал е имало показателно местоимение в мн.ч.

Не може обаче да се отрече, че при известни случаи в синтаксиса влиянието на грц. език е успяло да активизира и размножи и във внимателния превод на Константин-Кирил известни езикови особености, които в народната реч са имали по-скромен обсег. Такъв е случаят с разнообразните причастии форми, чиято широка употреба в Константин-Кириловия превод, наложена от оригинала, придава на старобълг. литературен език малко изкуствен, не типично народен оттенък. Почти същото се е повторило с широко застъпената в превода на апракоса конструкция на самостоятелния дат. пад., една действително народна езикова издънка, но ненормално раздута като равноправен заместник на грц. самостоятелен род. пад. и по такъв начин здраво закрепила се в старобълг. литературен език през целия му по-късен развой. Нека обаче подчертаем, че употребата на тази абсолютна конструкция в апракоса е напълно правилно прокарана без нито един случай от рабско поддаване на грц. оригинал, докато напр. в Супр. сб., старобълг. неевангелски паметник от XI в., срещаме некритично и неестествено употребена конструкция на абсолютен род. пад. — врѣмене зовѫшта, като буквален превод на грц. καιροῦ προσκαλοῦντος. Единични отстъпления в първата бълг. книга от правилната употреба на род. пад. при отрицание — все влияние на грц. оригинал — не са се отразили пагубно върху синтаксиса на старобълг. литературен език, т.е. върху оная негова страна, която най-лесно е могла да даде достъп на чуждоезично влияние.

Бихме отишли доста далеч, ако се опитаме да приведем всички достойнства на Константин-Кириловия превод, в който старобълг. литературен език получава своето прекрасно оформяване. Ще обърнем внимание още на една негова страна — умелото боравене със синонимите. Константин-Кирил, както казахме вече, е залягал да превежда точно. Нотой не се е придържал сляпо към своя оригинал, не е превеждал буквално. Първата негова грижа е била преди всичко да предаде истинския смисъл на текста. Имаме сериозни основания да допускаме, че това свое принципно становище той е изложил в специално съчинение, което е служело един вид като предговор към неговия евангелски превод. Известно е, че Йоан Екзарх придружава своя превод на Небеса от Йоан Дамаскин с предисловие, в което се спира върху някои основни въпроси на преводаческата дейност. Един крайно лошо запазен пергаментен лист от началото на XII в. (т.нар. Македонски кирилски лист) съдържа текст, който се покрива в основните части на съдържанието си с предговора на Йоан Екзарх. Френският славист А. Ваян се помъчи да докаже, че тази оцеляла отломка от стар бълг.

638

ръкопис представя част от предговор на Константин-Кирил, написан според Ваян първоначално на грц. език към неговия евангелски превод. Този предговор с леки изменения е бил използуван от Йоан Екзарх. По своето съдържание той подхожда за предговор на евангелски текст. Неговият автор, т.е. Константин-Кирил, е бил много добре запознат с историята на преводите на Е. на различни езици, дори с преводите, вършени от еретици. За своя превод на български той казва, че е желаел да го изпълни колкото се може по-буквално поради уважението си към свещения за него евангелски текст, но не е могъл да превежда дума по дума, защото важен е бил преди всичко смисълът и той е трябвало да се спазва, а не да се робува на думите.

Този принцип е бил прокаран в първата бълг. книга по блестящ начин. Константин-Кирил си е позволявал напр. да превежда един и същ грц. глагол с различни бълг. глаголи, като се е съобразявал с типичното в описваните положения. Употребяваният много често в евангелския текст грц. глагол βάλλειν ‘хвърлям’ се превежда според случая с огромно число старобълг. глаголи, употребени с правилен езиков усет. Така напр. негодната сол в старобълг. превод не се ‘изхвърля’ навън, както е казано в грц. оригинал, а се ‘изсипва’ навън. Особено характерен в това отношение е разказът за злите лозари. Във варианта, който четем у Марко, лозарите ‘изхвърлят’ сина на собственика, защото го убиват в лозето. Но във варианта у Матей и Лука те в старобълг. превод го ‘извеждат’ (в грц. текст го ‘изхвърлят’) вън и там го убиват. Тази толкова ясно доловена разлика в значението според словенския учен Фр. Гривец превъзхожда всички съвременни преводи и коментарии на този евангелски пасаж. Тъй като става дума за превъзходствата на Константин-Кириловия евангелски превод спрямо други преводи, нека подчертаем още един факт, който ясно изтъква качествата на първата бълг. книга. Грц. дума χὼρα означава ‘местност’, ‘област’, ‘територия’. На едно място в евангелския текст тя е употребена в стеснено значение — ‘обработвана площ’. Константин-Кирил напълно смислено е превел в тоя случай грц. дума с ‘нива’, докато в лат. превод е употребена неточно думата regiones.

Удивителен е разнообразният начин, по който се превеждат и др. грц. глаголи. Глаголът Çripaivopai (‘изсъхвам’) е преведен по три начина. Константин-Кирил превежда буквално глагола, когато говори за смоковницата — смоковницата изсъхна — смоковьница исъше, но изворът не изсъхва, а изсеква — исѫкнѫ источьникъ, а за живо същество, което линее, става сухо, мършаво, той употребява стария глагол оцѣпѣнѣти — скръжьштетъ зѫбы своими и оцѣпѣнѣетъ. С три бълг. глагола, подчертаващи тънки семантични нюанси, той превежда грц. глагол ἐκριζόω (‘изтръгвам’). Буквален превод на глагола Константин-Кирил употребява само когато се касае за изтръгване на плевели или пшеница. Там, гдето грц. глагол е употребен за изтръгване, унищожаване на градина, Константин-Кирил е предпочел да употреби глагола ‘изкоренявам’ — искоренити. А за изтръгване на овощни дървета той употребява глагола въздерѫ — въззьрати, който трудно бихме употребили днес в смисъла, в който е употребен в старобълг. евангелски превод. Грц. глагол κατάγνυμι (‘счупвам’, ‘пречупвам’, стб. прѣломити) Константин-Кирил употребява, когато говори за пречупената от вятъра тръстика. Но когато се е касаело за телесен орган, той умело използува народния, близък по смисъл глагол ‘пребивам’ — прѣбити, напр. за счупването на коленете на разпънатите — молиша пилата да прѣбиѭтъ голѣни ихъ.

Приведохме само няколко подобни случая за самостоятелно отношение на Константин-Кирил към глаголите на неговия грц. оригинал.

639

Не са малко и случаите, при които той превежда свободно и др. части на речта с много верен усет за свойствата на бълг. реч. Напр. в грц. оригинал немият, когото Исус излекува, започва да говори ‘право’ —ὀρθῶς. Константин-Кирил не превежда тук буквално — в неговия превод немият започва да говори не ‘право’, а ‘чисто’. Узрялата, готовата за жътва нива в грц. оригинал е окачествена като ‘бяла’, ‘светла’ — λευκός. За Константин-Кирил тя е ‘плава’, т.е. ‘жълтеникава’. Според свидетелството на Асем. ев. Константин-Кирил се е отклонил от грц. оригинал и при превода на онзи пасаж у Лука, който на грц. гласи: „Колко пъти желаех да събера твоите деца, както кокошката събира своите пилета под крилете си.“ Слав. преводач е предпочел да употреби много по-точен и по-убедителен образ — той заменя именно грц. ὄρνις ‘кокошка’ със старобълг. име на ‘квачка’ — лѧжаı-а.

Понякога със своя свободен превод Константин-Кирил се е стремял да запази типични стилни обрати на грц. текст, които при буквален превод биха загубили своята изисканост. Той не превежда буквално с „не събирайте съкровища“ (ценности) грц. фраза μὴ θησαυρίζετε θησαυροῦς, а с не съкрываите съкровишть само за да запази своеобразното свързване на думи с еднаква етимология в грц. текст.

К. Мирчев

Оцелелите старобълг. евангелски преписи (Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., Сав. кн.), както и Остромировото Е. датират от края на X или от XI в. От Кирило-Методиевата епоха ги отделя повече от стогодишен период, през който старобълг. евангелски текст не остава неизменен, а е подложен на съществена редакционна обработка, включително и на вторична сверка с грц. евангелски образци. Развива се и грц. евангелски текст.

Банишко евангелие, XIII в.

Ръкописите с нелукианови разночетения, които през втората половина на IX в. все още съществуват в подвластните на цариградския патриарх области, бавно, но неотклонно отстъпват пред последователната цариградска редакция на Е. Първоначалният Кирило-Методиев превод, в чиято история има най-малко два етапа — доморавски (апракосевангелски) и моравски (тетраевангелски), не е отразен цялостно в нито един от дошлите до нас старобълг. евангелски ръкописи. Опитите за неговата частична реконструкция предполагат да бъдат съпоставително изучени: 1) евангелските цитати и откъси в бълг. книжовни извори, които датират от края на IX в. (в ЖК, написано до 882, в Методиевия превод на Номоканона от 80-те г. на IX в., в Учителното евангелие на Константин Преславски от 893, в проповедите на Климент Охридски от края на IX и началото на X в., в хомилиите от Клоцовия сборник, в част от хомилиите от Супр. сб. — с. 447—513, в част от хомилиите на Григорий Богослов) и

640

2) евангелското наследство (цялостни текстове и отделни цитати) в чешката и в хърватската традиция, върху която не е имало по-късни бълг. влияния.

Добрейшово евангелие, XIII в.

Още през 1948 К. Хоралек обръща внимание, че на много места в Сав. кн. е запазено свободното, нерабско отношение към грц. оригинал, което е признак за изключителното преводаческо умение на Константин-Кирил. Частичните сверки, извършени досега, показват интересни съвпадения между Сав. кн., от една страна, и евангелските цитати в Клоц. сб., Учителното евангелие и словата на Климент Охридски, от друга страна. От тези съвпадения може да се заключи за някои текстови особености на старобълг. евангелски превод от края на IX в. Така напр. Мт 19 : 6 в Сав. кн. и Клоц. сб. гласи: ı-аже оубо б҃ъ съведе. В Зогр. ев., Мар. ев. и Асем. ев. това място е: еже оубо б҃ъ съчета. В Сав. кн. и в Учителното евангелие Мт 19 : 20 е: чесого еще лишѫ сѧ. В Зогр. ев., Мар. ев. и Асем. ев. същият стих гласи: чесо еште не доконьчалъ есмь. В Сав. кн. и у Климент Охридски Мт 6 : 33 е: и се все прѣдастъ сѧ вамъ срещу: и си вьсѣ приложѧтъ сѧ вамъ в Мар. ев., Зогр. ев. и Асем. ев. В посочените случаи текстът на Сав. кн. е по-древен от текста на Мар. ев., Зогр. ев. и Асем. ев.

Евангелските цитати у ранните старобълг. книжовници и отделни места от Сав. кн. съдържат и други текстови архаизми, които в повечето случаи не зависят от грц. оригинал и не са присъщи на старобълг. евангелски паметници от края на X и от XI в. Това дава основание да се предположи, че първоначалните Кирило-Методиеви образци са се отличавали в известно отношение

641

от дошлите до нас старобълг. евангелски текстове (Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Сав. кн.) и от Остромировото евангелие, които можем да наречем първа редакция на Кирило-Методиевия евангелски превод. Тази редакция е представена в два варианта — апракосевангелски и тетраевангелски. Известна част от различията между споменатите варианти трябва да се отнесат към Кирило-Методиевата епоха. През 862 Константин Философ превежда апракос Е., което по-късно, навярно още в Моравия, е допълнено от неговите последователи до тетраевангелие. При това е бил сверен готовият вече апракосевангелски превод с текста на грц. тетраевангелие и са извършени частични промени във включената апракосевангелска част. Ето и най-съществените разлики между апракосевангелската (Асем. ев., Сав. кн., Остромирово евангелие) и тетраевангелската (Зогр. ев. и Мар. ев.) редакция на старобълг. превод:

ловьць — рыбарь, кошьница— кошь, земьнъıи — земьскъ, господинъ — господь, искоушати— окоушати, законьникъ — законооучитель, распѧти — пропѧти, потопъ — вода, съвѣштати — съвѣтъ сътворити, оудавити сѧ — възвѣстити сѧ, възложити — положити, запечатьлѣти — знаменати, съдравъ — цѣлъ, послѣдовати — по немь ити, оглѧдѧти сѧ — озирати са, нѣмъ — гѫгънивъ, на землѧ — на соухо, прѣждр — древле, мимо ити — минѫти, корабь — ладьѣ.

Изследванията на К. Хоралек показват, че през втората половина на X в. и през XI в. не е съществувала единна апракосевангелска група. Главните причини за това са: 1) вторичните преправки в част от апракосевангелските текстове (отразени предимно в Асем. ев.) и 2) проникването на тетраевангелските особености в апракосевангелието (Сав. кн.). Голяма част от текстовите особености на Асем. ев. са повторени в Остромировото, както и в различни апракосевангелски текстове от среднобълг. епоха.

Четвероевангелие на цар Иван Александър от 1356 г.

От самия край на IX в. или по-вероятно от първото десетилетие на X в. датира преславската редакция на старобълг. евангелски текст, която може да се нарече втора редакция. Тя е част от всеобщото обновление на старобълг. богослужебни книги, което предприемат книжовниците от столицата на княз Симеон. Една от особеностите на преславската редакция е освобождаването от ненужните гърцизми. Така напр.

алавастръ се заменя със стьклѣница, ароматъ с вонı-а, архиереи със старѣишина жьрьчьскъıи, власфимиı-а с хоула, лепта с мѣдьница, катапетазма с опона, сукамина с агодичие и т. н.

Сред останалите редакционни преправки, които се състоят от десетки лексикални замени,

642

ще отбележим

рать вм. брань, великъ вм. велии, мошьтно ѥсть вм. възможьно естъ, причѧстие вм. достоı-ание, коньць вм. коньчина, плищь вм. мльва, прозъвати имѧ вм. нарещи имѧ, правьдивъ вм. правьдьнъ, съборъ вм. съньмъ, заоутра вм. оутро и т. н.

Най-рано от края на XI в. датира т.нар. първа преправена редакция, която е отразена в среднобълг. Добромирово Е. от началото на XII в. и в Николското четириевангелие, сръбски препис от XIV в. Нейни съществени черти са: 1) въвеждане на редица апракосевангелски разночетения в тетраевангелския текст (вж. Мр. 7:33 вьдѣ прьсты своѧ в Добромировото, Николското и Асем. ев. срещу въложи прьстъı своѧ в Зогр. ев. и Мар. ев.; Мр. 5:34 иди вь мирь в Добромировото и Асем. ев. срещу иди съ миромь в Зогр. ев. и Мар. ев.; 2) собствени преправки на отделни места (напр. Мр. 4:37 ѣко оуже погрѫжати сѧ ен в Добромировото и Николското Е. срещу ѣко оуже погрѧзнѫти хотѣаше в Зогр. ев. и Мар. ев.; Мр. 7:35 гл҃аше право в Добромировото и Николското Е. срещу гл҃аше чисто в Зогр. ев. и Мар. ев.; Мр. 9:43 бѣдьникомь вь животь вьнити в Добромировото и Николското Е. вм. маломоштиѭ въ животъ вьнити в Зогр. ев. и Мар. ев.); 3) стремеж да бъдат предадени по еднакъв начин съвпадащите места у отделните евангелисти (напр. ὁ ἥλιος σκοτισθήσεται в Зогр. ев. и Мар. ев. е преведено у Мт. 24:29 със слъньце помрькнетъ, а у Мр. 13:24 със слъньце помрачитъ сѧ ; в Добромировото Е. и на двете места четем първия вариант: απὸ δὲ τῆς συκῆς μάθετε τὴν παραβολήν в Зогр. и Мар. ев. е преведено у Мр. 24:32 с отъ смоковьница же наоучите са притьчи, а у Мр. 13:28 с отъ смоковьница же навъıкнѣте притчи; в Добромировото Е. и на двете места четем първия вариант и т.н.).

Вероятно от втората четвърт на XIV в. датира третата редакция на евангелския текст. Тя е част от цялостната преработка на богослужебните книги, осъществена на п-в Атон от бълг. книжовник стареца Йоан и неговите помощници и последователи. За основа на атонската редакция е послужила първата преправена редакция, но на места са използувани и част от лексикалните особености на преславската редакция. Атонските редактори са се стараели да доближат колкото може повече среднобълг. текст до грц. оригинал, като са калкирали редица синтактични особености. За тази редакция е характерно по-честото изпускане на спомагателния глагол, по-честата употреба на конструкцията dativus cum infinitivo, замяната на перфекта с аорист там, където в грц. оригинал стои аорист, замяната на елико с елика, ако в грц. текст стои ὅσα и т.н.

643

Въведени са някои нови думи и термини, като напр. миротворьци вм. съмирѣѭштеи, свѧштеници вм. иереи, които по-късно се възприемат от цялата слав. православна църква. Най-ранният датиран евангелски текст, в който ясно личи влиянието на новия атонски извод, е редакцията на староруския новозаветен текст, осъществена през 1355 в Цариград от новоизбрания руски патриарх Алексей. През 70-те години на XIV в. атонската евангелска редакция е въведена в Търново и в цялата бълг. църква чрез законодателната реформа на Патриарх Евтимий. От бълг. земи атонската редакция е пренесена в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия и през XV—XVI в. дава цялостния облик на евангелския текст, който се използува в православната слав. църква. При ръкописното разпространяване на богослужебните книги обаче на отделни места в преписите староизводният текст е бил възстановяван, а на други места преписвачите са извършвали свои собствени поправки. Оттук идва и впечатлението за изключителното разнообразие на евангелските образци. Но при едно по-внимателно текстологично проучване се оказва, че почти всички разночетения в евангелските текстове от X до XVII в. могат да се сведат до 4 основни типа (апракосевангелски тип първа редакция, тетраевангелски тип първа редакция, преславски тип и атонски тип). Всички споменати редакции са дело на старобълг. и среднобълг. книжовници.

            Лит.:

·       Šafařík P. J. Památky hlaholského -písemnictví. Praha, 1853, p. 43—52;

·       Невоструев К. Записка о переводе Евангелия на славянский язык, сделанном Кириллом и Мефодием. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 209—304;

·       Барсов Е. В. О воздействии апокрифов на обряд и иконопись. — ЖМНП, 242, 1885, с. 97—115;

·       Воскресенский Г. А. Характеристические черты главных редакций славянского перевода Евангелия по рукописям XI—XV вв. — В: Труды VI археологического съезда в Одессе, 1884 г. 1. Одесса, 1886, с. 276—306;

·       Воскресенский Г. А. Древнерусская редакция славянского перевода евангелия. — Странник, 8, 1888, с. 257;

·       Vondrak V. Über das gegenseitige Verhältnis der älteren Evangelientexte. — In: Altslovenische Studien. Wien, 1890, p. 53—67;

·       Облак В. Няколко бележки върху старословенските паметници. — СбНУ, 9, 1893, с. 3—20;

·       Воскресенский Г. А. Древнеславянское евангелие. Евангелие от Марка по основным спискам четырех редакций рукописного славянского текста с разночтениями по 108 рукописям XI—XVI вв. Сергиев Посад, 1894;

·       Сперанский М. Н. Славянские апокрифические евангелия. Общий обзор. М., 1895, 6+137 с.;

·       Воскресенский Г. А. Характеристические черты четырех редакций славянского перевода Евангелия от Марка по 112 рукописям XI—XVI вв. М., 1896, 8+305 с.;

·       Сперанский М. Н. Рецензия на труды Г. А. Воскресенского. Отчет о тридцать девятом присуждении наград графа Уварова. — ЗИАН, серия 8, 3, 1899, 5, с. 27—151;

·       Сперанский М. Н. К истории славянского перевода Евангелия. — РФВ, 41, 1899, с. 198—218; 43, 1900, с. 9—18;

·       Pastrnek F. Die griechischen Artikelkonstruktionen in der altkirchenslavischen Psalterund Evangelienübersetzung. — ASPh, 25, 1903, p. 366—391;

·       Grünenthal O. Die Übersetzungstechnik der altkirchenslavischen Evangelienübersetzung. — ASPh, 31, 1910, p. 321—366, 507—528; 32, 1911, p. 1—48;

·       Вerneker E. Kyrill’s Übersetzungskunst. — Indogermanische Forschungen, 31, 1912, p. 399—412;

·       Куљбакин Ст. Неколико речи о конструкции „да са индикативом“ место инфинитива у старословенском переводу Јеванђеља. — В: Зборник. филолошких и лингвистичких студија А. Белићу. Београд, 1921, с. 229—232;

·       Snoj A. Staroslovenski Matejev evangelij. Ljubljana, 1922;

·       Vajs J. Řecká předloha staroslovanského překladu evangelního. — Slavia, 3, 1924—1925, p. 470—474;

·       Vondrák V. O církevně-slovanském překladu evangelia v jeho dvou různých částech a jak se nám zachoval v hlavnějších rukopisech. — В: Даничићев зборник. Београд—Љубљана, 1925, p. 9—27;

·       Погорелов В. А. Из наблюдений в области древне-славянской переводной литературы. 1. Латинское влияние в переводе Евангелия. — Sborník Filosofické Fakulty University Komenského v Bratislavě, 3, 1925, 32 (6), p. 3—10; 2. Употребление форм прошедшего сложного в текст евангелия. — Sborník Filosofické Fakulty University Komenského v Bratislavě, 3, 1925, 32 (6), p. 11—18;

·       Meillet A. L’hypothèse d’une influence de la vulgate sur la traduction slave de l’évangile. — RES, 6, 1926, p. 39—41;

·       Van Wijk N. Evangelistar und Tetraevangelium. — Slavia, 5, 1926—1927, p. 677;

·       Vajs J. Jaký vliv měla latinská Vulgáta na staroslovanský překlad evangelní. — Slavia, 5, 1926—1927, p. 158—162;

644

·       Погорелов В. А. Из наблюдений в области древне-славянской переводной литературы. 3. Опыт изучения текста Саввиной книги. — Sborník Filosofické Fakulty University Komenského v Bratislavě, 5, 1927, 46 (1), 120 p.;

·       Vajs J. Evangelium sv. Marka a jeho poměr k řecké předloze. Praha, 1927, 6+132 p.;

·       Słoński S. O rzekomym wpływie łacińskiej Vulgáty na starosłowiański przekład ewangelji. — Slavia, 6, 1927—1928, p. 246—264;

·       Погорелов В. А. Написания греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Slavia, 7, 1928—1929, р. 871—884;

·       Vajs J. Byzantská recense a evangelijní kodexy staroslověnské. — Bsl, 1, 1929, p. 1—9; 4, 1932, p. 1—10;

·       Погорелов В. Формы греческих слов в Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — Bsl, 2, 1930, p. 1—28;

·       Von Arnim В. Beiträge zum Studium der altbulgarischen und altkirchenslavischen Wortbildung und Übersetzungskunst. Ursachen des Wechsels zwischen den Suffixen -ъĵe, -ъstvo, -ъstvije in Evangelium, Apostolus, Psalter und einigen anderen Übersetzungen. — Sitzungsberichte der Preußischen Akademie der Wissenschaften. Philologisch-historische Klasse, 32, 1931, p. 952—1024;

·       Van Wijk N. Eine Vulgatalesart im slavischen Evangelium (Mt. XIII, 48)? — Bsl, 3, 1931, p. 89—91;

·       Погорелов В. О Кирилло-Мефодиевском переводе Евангелия. — В: Труды V съезда русских академических организаций за границей. 1. С., 1932, с. 299—324;

·       Vajs J. К charakteristice nejstarších evangelských rukopisů staroslověnských. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 113—119;

·       Vajs J. Textová povaha (charakter) staroslovanského evangelijního překladu cyrilometodějského. — In: Księga referatów II Międzynarodowego Zjazdu slawistów (filologów słowiańskich). 1. Językoznawstwo. Warszawa, 1934, p. 149—153;

·       Snoj A. Grška predloga staroslovenskih evangelijev. — Bogoslovni vestnik, 14, 1934, p. 190—196;

·       Vajs J. Evangelium sv. Matthaei. Praha, 1935, 4+115 p.;

·       Vajs J. Evangelium sv. Marka. Praha, 1935, 12+75 p.;

·       Vajs J. Evangelium sv. Lucae. Praha, 1936, 127 p.;

·       Vajs J. Evangelium s. Joannis palaeoslovenice. Praha, 99 p.;

·       Кулзбакин C. Језичка реконструкција старословенског превода јеванђеља. — JO, 16, 1937, p. 203—223;

·       Vajs J. Kladně a záporně výsledky kritického bádání v staroslovanském evangelním textu. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 149—157;

·       Vajs J. Je-li staroslověnský překlad evangelií a žaltáře nějak závislý na gótském překladu Vulfilově? — Bsl, 8, 1939—1946, p. 145—171;

·       Horálek K. Význam Sawiny knigy pro rekonstrukci staroslověnského překladu evangelia. Praha, 1946, 127 p.;

·       Vajs J. Najstariji hrvatsko glagoljski misal. Zagreb, 1948, 9+173 p.;

·       Horálek K. Evangeliáře a čtveroevangelia. Praha, 1954, 313 p.;

·       Večerka R. К překladu staroslověnských evangelií z řečtiny. — Slavia, 24, 1955, p. 42—44;

·       Vrana J. O tipovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovjenskih evanđelja. 1. Evanđelistari. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336; 2. Četveroevanđelja. — Slavia, 29, 1960, p. 552—571;

·       Moszyński L. Staro-cerkiewno-słowiański aprakos. — In: Studia z filologii polskiej i słowiańskiej. 2, 1957, p. 373—395;

·       Horálek K. La traduction vieux-slave de l’évangile—sa version originale et son développement ultérieur. — Bsl, 20, 1959, p. 267—284;

·       Vrana J. Über das vergleichende Sprachund Textstudium altkirchenslavischer Evangelien. — ,WSl, 5, 1960, p. 418—428;

·       Vrana J. L’Évangéliaire de Miroslav. Contribution à l’étude de son origine. s’Gravenhage, 1961, 211 p.;

·       Жyковскaя Л. П. Об объеме первой славянской книги, переведенной с греческого Кириллом и Мефодием. — ВСЯ, 7, 1963, с. 73—81;

·       Molnár N. The Calques of Greec Origin in the Most Ancient Old Slavic Gospel Texts. — StS, 10, 1964, p. 101—106;

·       Жуковскaя Л. П. Новые данные об оригиналах русской рукописи 1092 г. — В: Источниковедение и история русского языка. М., 1964, с. 84—118;

·       Жуковская Л. П. Юрьевское евангелие в кругу родственных памятников. — В: Исследования по истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 44—76;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 320 с.;

·       Добрев И в. Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Codex Zographensis. — БЕ, 17. 1967, с. 144—146;

·       Жуковская Л. П. Некоторые данные о группировке славянских рукописей полного апракоса XII—XIV вв. — ПСб, 17 (80), 1967, с. 176—184;

·       Жуковская Л. П. Типология рукописей древнерусского полного апракоса XI — XIV вв. в связи с лингвистическим изучением их. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 199—332;

·       Moszyński L. Zróżnicowanie leksykalne najstarszych staro-cerkiewnosłowiańskich tekstów ewangelijnych. — Z polskich studiów slawisticznych. Seria 3. Językoznawstwo, 1968, p. 195—204;

·       Nedеljković O. Vukanovo jevanđelje i problem punog aprakosa. — Slovo, 18—19, 1969, p. 41—90;

·       Недељковић О. Редакције старословенског јеванђеља и старословенска синонимика. — В: Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 51—66;

·       Бернс И. Распред недељних перикопа у Мирослављевом јеванђељу. — Зборник Народног Музеја у Београду, 5, 1970, 6, с. 259—286;

·       Жуковская Л. П. О глаголической традиции в славянском евангелии апракос. — Slovo, 21, 1971, с. 351—358;

·       Жуковская Л. П. Текстологическое исследование наследия Кирилла Философа. — ККФ 2, с. 31—40;

·       Верещагин Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 1971, 255 с.;

645

·       Верещагин Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 1972, 199 с.;

·       Цейтлин Р. М. Из наблюдений над лексикой Вуканова евангелия (сравнительно со старославянскими памятниками). — В: Исследования по сербохорватскому языку. М., 1972, с. 240—275;

·       Верещагин Е. М. Переводческая техника Кирилла и Мефодия: некоторые закономерности выбора слов в словосочетании. — WSJ, 19, 1972, р. 62—70;

·       Верещагин Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. К проблеме греческо-славянских лексических и грамматических вариантов в древнейших славянских переводах. М., 1973, 50 с.;

·       Шонкой П. Из лексики древнерусских апракосов. — Acta Univesitatis Szegediensis de Attila Joszef nominatae. Dissertationes slavicae, 9—10, 1975, c. 157—182;

·       Логачев К. И. О языке и тексте оригиналов древнейших славянских переводов. — ВЯ, 25, 1976, 2, с. 94—98;

·       Жуковская Л. П. Текстология и язык древнейших славянских памятников. М., 1976, 368 с.;

·       Скупский Б. И. К вопросу о греческих оригиналах древнейших славянских переводов. — ВЯ, 26, 1977, 2, с. 126—130;

·       Добрев Ив. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 1978, с. 89—98;

·       Добрев Ив. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 29, 1979, с. 9—21.

Иван Добрев

    ЕВРАИЗМИ — вж. Семитизми.

    (3). EBCЕEB, Иван Евсеевич (9/21.VIII.1868—17.VIII.1921) — руски филолог и богослов. Роден вероятно в с. Каменка, Псковска губ. Завършва Псковското духовно училище и Псковската духовна семинария; в 1893 — Петербургската духовна академия. Защищава кандидатска дисертация на тема „Лукиановская рецензия LXX в славянском переводе Ветхого Завета“ („Христианское чтение“, 1894, III). В 1895 предприема научно пътуване в Близкия изток за издирване и проучване на грц. и слав. ръкописи. В 1897 защищава магистърска дисертация — „Книги пророка Исаии в древнеславянском переводе. Ч. I: Славянский перевод книги пророка Исаии по рукописям XII — XVI в. Ч. II: Греческий оригинал славянского перевода книги пророка Исаии“ (СПб., 1897); в 1905 — докторска дисертация: „Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и тексты“ (М., 1905). Доц. (1906—1909) и проф. (1909—1918) по руски и църковнослав. език и по история на руската литература в Петербургската духовна академия. През 1909—1910 е редактор на сп. „Церковный вестник“. Член-кор. на Петербургската АН (1914). Действителен и почетен член на различни истор. и филологически д-ва. Организатор и фактически ръководител на Комисията по научно издание на слав. Библия, включваща над 70 учени-слависти; комисията функционира от 1915 до 1929 и изиграва значителна роля в развитието на славянознанието.

В центъра на научните интереси на Е. стоят проблеми във връзка със старите слав. преводи на Библията — Кирилов, Методиев и Симеонов. Публикува трите редакции на книгата на пророк Даниил, допринесли твърде много за всестранно изследване на старите слав. библейски текстове изобщо. При изучаване на грц. библейски текст Е. насочва вниманието си към характерните му типове, а не към различните му преписи. Той отрича т.нар. „екзегетически метод“ и осъществява прехода от господствуващия дотогава ограничено текстуален езиков анализ на слав. Библия към проучването ѝ в рамките на жизнената среда, в която тя функционира и променя своя облик, т.е. в обсега на източното православие. Трудовете на Е. са блестящ образец на този методологичен подход. Те са наситени с обилен документален материал и с ново съдържание, отличават се със строга аргументираност на изводите и с единство на концепциите. Е. пръв установява редакциите на текстовете на грц. Библия, които са основа на най-старите ѝ слав. преводи, и определя специфичните белези на Кириловата, Методиевата и Симеоновата редакция, като ги илюстрира с богат фактически материал. С това той става основоположник на научната история на библейския текст у южните, източните и западните славяни;

646

създава строго научна методика на проучването и публикуването му в светлината на обществената и културната история на слав. народи. Текстологическите и филологическите изводи и констатации на Е. в тази област запазват своето значение и в наши дни, а публикациите му могат да бъдат окачествени като образцови.

Е. е автор на най-значителното изследване за старобълг. книжовник презвитер Григорий, един от представителите на Преславското книжовно средище. След обстойно проучване на състава и езика на т.нар. Архивен хронограф (от втората половина на XV в., съхранява се в Централния държ. архив за древни актове в Москва, ф. 181, № 3, 279;658), в който е поместена приписка с името на презвитер Григорий, Е. идва до заключение, че той превежда Осмокнижието, което има предзнаменователен смисъл по отношение на Новия завет.

            Съч.:

o   О древнеславянском переводе Ветхого завета. — ХЧ, 3, 1894;

o   Заметки по древнеславянскому переводу Св. Писания. 1. О греческом оригинале первоначального славянского перевода. 2. О книге Есфирь. — ИИАН, 8, 1898, 5, с. 329—344; 3. Следы утраченного первоначального полного перевода пророческих книг на славянском языке. — ИИАН, 10, 1899, 4, с. 355—373; 4. Толкование пророческих мест с обличением жидовина. — ИОРЯС, 5, 1900, 3, с. 788—823;

o   Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. СПб., 1897, 145 с.;

o   Толкование на книгу пророка Даниила в древнеславянской и старинной русской письменности. — Древности. Труды Славянской комиссии Императорской Академии наук, 3, 1902, 2+36 с.;

o   Книга пророка Даниила в переводе жидовствующих по рукописи XVI в. — ЧОИДР, 1902, 3, с. 127—164;

o   Григорий Пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. — ИОРЯС, 7, 1902, 3, с. 356—366;

o   Московское издание греческой Библии 1821 г. — БВ, 1902, январь, с. 207—211;

o   Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и тексты. М., 1905, 90+183 с.;

o   Отзыв о сочинениях Г, А. Воскресенского „Древне-славянский Апостол“. — В: Сборник о премиях и наградах за 1910 г. (Премия им. проф. А. А. Котляревского). СПб., 1914, с. 227—277.

            Лит.:

·       Православная богословская энциклопедия. 5. Петроград, 1904, с. 241—242;

·       Михайлов А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. Варшава, 1912, 460 с.;

·       К. Л. Профессор И. Е. Евсеев (К 50-летию со дня кончины). — Журнал Московской патриархии, 1971, 12, с. 64—67;

·       Логачев К. И. Труд профессора И. Е. Евсеева по истории славянской библии. — Журнал Московской патриархии, 1972, 8, с. 76—77;

·       Логачев К. И. Работы профессора И. Е. Евсеева по русскому переводу Священного Писания. — Журнал Московской патриархии, 1973, 2, с. 79—80;

·       Логачев К. И. Основные проблемы греческой и славянской библейской текстологии. — Журнал Московской патриархии, 1974, 1, с. 77—79;

·       Логачев К. И. Отечественная кирилло-мефодиевская текстология в 1910—1920-е гг. — СС, 1977, 4, с. 66—80;

·       Логачев К. И. Евсеев Иван Евсеевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 154.

Николай Дилевски

    (4). ЕВХОЛОГИЙ, евхологион (грц. ἐυχολόγιον — „молитвослов“) — богослужебна книга на православната църква, в която се съдържат чинопоследованията на богослужебните часове от денонощния кръг, тайнствата и обредите. Е. е книга на свещенослужителите. В нея са поместени молитвите, ектениите и указанията за начина, по който се извършват последованията. Тя съответствува на най-старите слав. молитвослови и обхваща материала от по-късните служебници и велики требници без молитвите от т.нар. допълнителен требник (издаден за пръв път в Киево-Печорската лавра през 1863).

Най-старият известен препис на Е., който съдържа чина на виз. ритуал, се датира към VIII—IX в. Това е пергаментен кодекс, донесен във Флорентийския събор (1439) от някой си Николай де Николис и подарен на флорентийския манастир „Св. Марко“. Съхранява се във Ватиканската библиотека и е познат под името Барберинов евхологион (Barberini graec. 336). Не е публикуван изцяло. Най-много молитви и ектении от него е издал Й. Гоар в разночетенията на своя Euchologion sive Rituale Graecorum. Барбериновият евхологион съдържа всички молитви на тогавашния богослужебен чин на виз. ритуал, някои ектении и съвсем откъслечни рубрики.

647

В него са Василиевата литургия и две анонимни литургии, които в най-съществената си част отговарят на литургиите, известни като Златоустова и Преждеосвещена; съдържа молитвите от чина на денонощния кръг (вечерна, утринна, часове и панихида), на тайнствата и обредите, поголямата част от които са запазени и в съвременните Е. под същите или под други имена.

Почти съвременен на Барбериновия евхологион е т.нар. Порфириев евхологион, съхраняван в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград под № 226 (вж. J. Hausseras. Institutiones de ritibus Orientalibus, t. III, p. 573). Ценни Е., датирани от X в. насам, са описани в труда на А. А. Дмитриевски „Описание литургических рукописей. . .“, т. II, Εὐχολόγια, СПб., 1917, и в книгата на Π. Ν. Τρεμπέλας „Μικρόν εὐχολόγιον“, т. 1—2, Ἀθῆναι, 1950, 1955.

            Лит.:

·       Morinus. Commentarius de sacris ecclesiae Ordinationibus. Amsterdam, 695 p.;

·       Goar J. Euchologion sive Rituale Graecorum. Venise, 1730;

·       Bunsen. Analecta anteni.c, 3, 201—236;

·       Swaison C. A. The Greek Luturgies chiefly from original sources. Cambridge, 1884, p. 76—98;

·       Brightman F. E. Liturgies eastern and western. 1. Oxford, 1896, p. 309—352.

·       Conybear F. C. Rituale Armenorum. Oxford, 1905, p. 438—442;

·       Дмитриевский A.Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного востока. 2. Εὐχολόγια. Киев, 1901;

·       Strittmatter A. The „Barberinum S. Marci“ of J. Goar. — Ephimerides liturgicae, 47, 1933, p. 329—367;

·       Τρεμπέλας Π. Ν. Μικρόν εὐχολόγιον. 1—2. Ἀθῆναι, 1950, 1955;

·       Чифлянов Б л. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната моравска мисия. — ГДА, 22, 1972—1973, с. 227—385.

Благой Чифлянов

    (5). ЕКЛОГА — виз. законодателен сборник, издаден на 31 март 726, по времето на императора-иконоборец Лъв III (717—741) и съуправителя му (от 720) Константину Копроним (741—775). Съдържанието му е заимствувано от текстовете на Юстиниановата кодификация. Е. е кратък и удобен, пригоден за нуждите на юридическата практика наръчник, в който са дадени най-съществените разрешения на Юстиниановия Corpus iuris civilis, но без богатата казуистика и без юридическата задълбоченост и прецизност, характеризиращи творческото дело на Юстиниановите кодификатори. В Е. има и някои нови юридически разрешения, които отразяват обществено-икономически промени във Византия, настъпили след управлението на Юстиниан I (527—565). Най-съществени от тях са промените, обусловени от заселването на славяните на Балк. п-в и от установяването на свободната селска община. Сборникът съдържа семейно, наследствено, договорно, процесуално и наказателно право. Разделен е на 18 титула. I и II титул са посветени на годежа и на брака; III — на зестрата; IV — на даренията; V — на завещанията; VI — на законното наследяване; VII — на настойничеството; VIII — на освобождаването от робство; IX—XIII — на договорите (продажба, заем, залог, влог, емфитевза, наем); XIV — на свидетелите; XV — на спогодбата; XVI — на лагерното и квазилагерното имущество; XVII — на престъпленията и наказанията; XVIII — на военната плячка.

Виз. Е. е достигнала до наше време в няколко руски преписа, най-достъпен от които е преписът, публикуван в Кормчая книга (1787) под заглавие

Езикът на този превод и някои сведения относно пренасянето му в Русия дават основание да се приеме, че е направен в Б-я по време на Първата бълг. държава, вероятно при управлението на цар Симеон (893—927). През 1965 византоложката Е. Е. Липшиц издава Е. в превод на съвременен руски език с обстойна встъпителна студия и ценни коментари. Слав. Е. съдържа известни отклонения от виз. текст.

648

Някои от тях са резултат на неразбиране на виз. разпоредби и на грешки при преписването. Други са направени съзнателно. Титулите на слав. Е. са само 16. Пропуснат е титулът, посветен на емфитевзата (титул XII); титул XVIII, уреждащ подялбата на военната плячка, е слят с титул XVII. Титул I е посветен на годежа; II — на брака, III — на зестрата; IV — на дарението; V — на завещанието; VI — на лагерното и квазилагерното имущество; VII — на законното наследяване; VIII — на настойничеството; IX — на освобождаването от робство; X — на продажбата; XI — на заема и залога; XII — на влога; XIII — на наема; XIV — на свидетелите; XV — на спогодбата; XVI — на подялбата на военната плячка и на престъпленията. Окончателни заключения за точния смисъл и значението на съдържащите се в слав. Е. отклонения от виз. текст ще могат да бъдат направени едва след едно нейно академично издание. Би могло да се отбележи, че някои отклонения се дължат на по-прогресивни разбирания и институти на слав. обичайно право (напр. разпоредбата, която признава при липса на законни наследници наследствено право на бедните — титул VII, статия 2). Други отклонения са резултат от по-елементарните икономически и обществено-политически отношения в слав. и специално в бълг. земи (напр. отхвърлянето на делението на съдебния процес на наказателен и граждански, и опростяването на наказателния състав, санкциониращ затварянето и умъртвяването на чужд добитък — титул XVI, статия 43).

Титул XVII от виз. Е. е послужил за основа при съставянето на най-стария слав. правен паметник ЗСЛ.

            Изд.:

o   Ecloga Leonis et Constantini cum appendice. Ed. A. Monferratus. Athenis, 1889, 108 p.;

o   Эклога. Византийский законодательный свод VIII в. Вступительная статья, перевод, комментарий Е. Э. Липшиц. М., 1965, 224 с.

            Лит.:

·       Бобчев Ст. Старобългарски правни паметници. 1. С., 1903, 176 с.;

·       Бенешевич В. Н. Канонический сборник XIV титулов второй четверти VII века до 833 г. К древнейшей истории права грековосточной церкви. СПб., 1905, 13+101 с.;

·       Ginis D. Das Promulationsjahr der Isaurischen Ekloge. — BZ, 24, 1924, p. 346—358;

·       Андреев M. Римското право и славянската Еклога. За някои отклонения на славянската Еклога от римското право. — ГСУюф, 50, 1959, с. 3—20;

·       Andreev M. Le droit romain et l’Eclogue slave. — In: Bartolo da Sassoferrato. Studi e documenti il VI centenario. 1. Milano, 1960, p. 109—129;

·       Gru mel V. La date de la promulgation de l’Eklogue des Isauriens: L’année et le jour. — REB, 21, 1963, p. 272—273;

·       Андреев M. Римското право в България. — ГСУюф, 56, 1965, с. 1—39;

·       История Византии в трех томах. 2. M., 1967, с. 51;

·       Crоnt G. L’Eclogue des Isauriens dans les pays roumains. — Balkan Studies, 9, 1968, p. 359—374;

·       Липшиц E. Э. Византийское право в период между Эклогой и Прохироном (Частная распространенная Эклога). — ВВр, 36, 1974, с. 45—72;

·       Милов Л. В. О древнерусском переводе Эклоги. — История СССР, 1976, 1, с. 142—163;

·       Липшиц Е. Э. Право и суд в Византии в IV—VIII вв. 1. М., 1976, с.195—203;

·       Щапов Я. Н. Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в XI—XIII вв. М., 1978, 292 с.

Михаил Андреев

    ЕКСАПОСТИЛАРИЙ — вж. Светилен.

    (6). ЕЛВАНГЕН (Ellwangen) — старинен бенедиктински манастир, дн. градче във ФРГ. Основан през 764. Предполага се, че в Е. е бил заточен Методий. ЖМ и саморъчните писма на папа Йоан VIII (872—882) до Методиевите съдии (Адалвин Залцбургски, Анон Фрайзингенски и Херманрих Пасауски) са единствените и взаимно допълващи се извори, от които се черпят сведения за Методиевото заточение в Швабия. В житието е казано: „... а оного засълавъше въ Съвабы, дьрьжаша полъ третı-а лѣта.“ Писмата на папата добавят още някои съществени подробности към това оскъдно сведение. Предположенията на учените, къде точно е бил заточен Методий, са все още само хипотези. В. Ягич, А. Брюкнер и Ив. Огиенко смятат, че той е бил арестуван в Панония по заповед на Адалвин, но по отношение на мястото на неговото заточение не излагат никаква хипотеза.

649

Релеф на Методий от В. Минеков в гр. Елванген, ФРГ.

В последните 30 г. се налага предположението, че някогашният бенедиктински манастир Е. е най-вероятното за онова време място за манастирско заточеничество на един епископ. Хипотезата принадлежи на мюнхенския църковен историк А. Циглер, когото подкрепят В. Бур, Фр. Гривец и Ст. Сакач. По въпроса съществува подробна литература, но и самите автори признават, че се касае само за предположение. В последно време то все повече се налага и слав. почитатели на Кирил и Методий започват редовно да посещават градчето. Заедно с римската базилика „Сан Клементе“ Е. се превръща в едно от кирило-методиевските поклоннически места в света. На 27 ноем. 1975 бълг. правителствена делегация и делегация на БАН посещават Е. и поставят там възпоменателна плоча.

            Лит.:

·       Johannis VIII. papae epistolae passim collectae. — Monumenta Germaniae Historica. Epistolae. 7. Berolini, 1897, p. 1—133;

·       Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 74—75;

·       Weller К. Würtembergische Kirchengeschichte. Stuttgart, 1930, p. 34;

·       Tuchle H. Kirchengeschichte Schwabens, 1. Stuttgart, 1950, p. 101;

·       Grivec F. Žitija Konstantina In Metodija. Ljubljana, 1951, p. 112—113;

·       Ziegler A. W. Der Slawenapostel Methodius in Schwabenlande. — Jahrbuch des Historischen Vereins Dillingen, 52, 1952, p. 169—189;

·       Grivec F. Questiones Cvrillo-Methodianae. — OChP, 18, 1952, p. 113—117;

·       Grivec F. Prepir о Metodovih jecah. — Zgodovinski časopis, 6—7, 1952—1953, p. 159—170;

·       Ziegler A. W. Methodius auf dem Weg in die schwäbische Verbannung. — Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, 1953, p. 369—382;

·       Sakač S. Bemerkungen zum Methodiusprozess in Bayern. — OChP, 20, 1954, p. 175—180;

·       Burr V. Ermenrieh von El Iwangen. — Ellwanger Jahrbuch, 16, 1956, p. 56—62;

·       Rogosić D. De incarceratione et migrationibus Methodii Slavorum praeceptoris et archiepiscopi. — Slavia, 25, 1956, p. 262—282;

·       Grivec F. Kyrill und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 92—103;

·       Stokl G. Geschichte der Stavenmission. — In: Die Kirche in ihrer Geschichte. 2. Göttingen, 1961, p. 78—82;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 36—56.

Борислав Иванчев

    (7). ЕМАУЗКИ МАНАСТИР, Словани, На Слованех — чешки средновековен религиозен и културен център. Основан през 1347 в Прага от имп. Карл IV (1347—1378) с разрешение на папа Климент VI (1342—1352). Учредителното Нюрнбергско писмо на Карл IV от 21 ноем. изрично посочва Кирил и Методий сред патроните на манастира. Ядрото на братството са монаси-бенедиктинци от Хърватско, Далмация, Босна, Сърбия и Б-я, които постепенно се сливат с чешката среда. Поради това манастирът е известен и с народното название „На Слованех“. Изграден е край по-старата църква „Козма и Дамян“ (от ХII в.) и според тогавашния обичай получава библейското име Емаузи (Емаус). По това време е единственият чешки манастир със слав. литургичен език. Превръща се в културен център, свързващ западните с южните и източните славяни.

650

На 21 септ. 1348 е избран първият абат Павел I Урсинус, а след смъртта на втория — Ян Харват, през 1389 начело на манастира застава чехът Павел Кржиж. По негово време със съгласието на полския крал Владислав II Ягело (1434—1444) се създават филиали на манастира край Краков и в Силезия.

Емаузки манастир, 1351—1370 г.

Хуситската революция дава ново съдържание и насока в дейността на манастира; той не е унищожен поради популярността му сред народните маси, която се дължи на слав. характер на литургията и братството. След смъртта на абата Ржехорж Кржиж (1434) хуситите завладяват ръководството на манастира и монасите са вече само чехи. Последният хуситски абат е Матоуш Филомен Бенешовски (1582—1589), а неговият заместник Павел Паминондас Хорски със съгласието на Рудолф II (1576—1612) се опитва отново да въведе католишката литургия. По време на католишката контрареформация имп. Фердинанд II (1619—1637), въпреки съпротивата на чешките бенедиктинци, удовлетворява искането на придворния си изповедник испанеца Бенедикт Пеналоса де Мондрагон и през 1635 в чест на победата над шведите при Нордлинг дава Е.м. на ордена на испанските бенедиктинци, с което започва нов етап в неговата история. Слав. братство се премества в храма „Св. Микулаш“ в пражкото Старе место (Стария град), а значителна част от библиотеката се разпилява. Постепенно засилващият се приток на монаси от Прага в Е. м. довежда до избирането за абат на Мартин Зедлиц (1708—1720). Той въвежда барокови елементи в първоначалната готическа архитектура на манастира.

През 1880 поради финансови затруднения Е.м. преминава в ръцете на немската конгрегация на бенедиктинците, които го превръщат в крепост на немския клерикализъм и консерватизъм. Поради това след създаването на независимата чехословашка държава немските монаси са изгонени и през 1925 абат става Арнощ Викокаул, добър организатор и отличен познавач на манастирската история. От 1919 до затварянето на манастира от нацистите (22 юли 1942) пет пъти годишно се служи глаголическа литургия. На 14 февр. 1945 по време на англо-американското въздушно нападение голяма част от манастира е разрушена. След войната по смел и новаторски архитектурен проект се извършва цялостна реконструкция на комплекса от сгради, в които днес се помещават институти на Чехословашката АН.

Със създаването на Е.м. Карл IV започва осъществяването на културно-политическия си план—да продължи великоморавската традиция, като ориентира чешката държава към Изток, да обнови култа към Кирил и Методий и тенденцията за обединяване на двете християнски църкви. Интересите на Карл IV към славянско-виз. култура намират отражение в първоначалната художествена украса на Е.м., а в построения от него замък Карлщейн една от

651

фреските (около 1361—1363) изобразява велеградския архиепископ Методий. Всичко това обяснява възникването на книжовна школа към манастира. Използуваното глаголическо писмо, пренесено от Хърватско, се среща не само в литургическите текстове, но и в религиозно-образователната литература, писана на старочешки език. Въвеждането на слав. писмо вместо официалния богослужебен лат. език става по лично нареждане на Карл IV, който със специално решение от 26 авг. 1356 определя заплата за писар, който да преписва литургически книги за нуждите на манастира. Първият писар е монахът Ян, чиято народност не е установена, но се касае безспорно за славянин. Монасите са разполагали с донесени от тях глаголически паметници и техни преписи, превеждали са откъси от старочешки текстове. Три крупни произведения на старата чешка литература, останали във вид на фрагменти, от последната четвърт на XIV в. — Библията (от 1416), библейските предания (Коместор) и пасионал, са написани на чешки език с глаголически букви. Причината за това още не е изяснена. Според най-новите изследвания (Л. Пацнерова) чешката глаголическа Библия не е била използувана за богослужение, а за изучаване от монасите, свикнали с глаголицата. Предполага се (Й. Вайс, Ф. Ришанек, Й. Вашица), че още преди хуситската практика в Е.м. в литургията се е използувал говоримият чешки език, прикриван чрез старинната форма на глаголицата. Най-известен писмен паметник, свързан с манастира, е т. нар. Реймско евангелие (според В. Ханка, Я. Вълчек и др. — Сазавско евангелие), подарено заедно с други паметници на емаузката библиотека от ревностния събирач на ръкописи Карл IV. Тук възниква втората част на паметника — старочешки текст, написан с глаголица през 1395. Чешката глаголица не е пасивна рецепция на хърватската. Тя използува някои нейни улеснения в изразяването на звуковете и така те попадат в чешкия правопис, изменени от хуситските реформатори. От друга страна, глаголическите книги престават да изпълняват своето предназначение именно по време на хуситските борби, тъй като монасите бързо преминават на страната на утраквистите.

Е.м. е център на слав. взаимност сред лат. обкръжение през XIV и XV в. Тук става сливане на културни ценности от слав. Юг, повлияни от античното и виз. изкуство, с местната традиция, свързана с германско-романската сфера. За това свидетелствува взаимното влияние между старочешки и хърватски църковни паметници, особено в областта на лексиката. Книжовната дейност в манастира дава силен тласък за превеждането на религиозна литература в Чехия. По-системно изследване на глаголическите текстове започва от XIX в., когато остатъците от тях са събрани в пражкия Народен музей и в Държ. архив в гр. Тржебон.

            Лит.:

·       Rоjа P. J. Über die Gründung des Klosters Emaus. Wien, 1636;

·       Výbor z literatury české. 1—2. Praha. 1845—1868;

·       Tomek V. V. Dějepis města Prahy. 1. Praha, 1855, 631 p.;

·       Křížek J. V. Nástin dějin kláštera benediktinského „Na Slovanech“ za doby mnichů slovanských. — In: Památky archeologické a místnopisné. 1. Praha, 1855, p. 193;

·       Slovník nauční. 2. Praha, 1862, p. 444;

·       Hanuš I. Dodavky a doplňky k Jungmannově Historii literatury české. 1. Praha, 1869, p. 3, 34;

·       Schandа V. Die Abtei Montserrat Emaus oder Slovan in Prag. Das Benediktiner Buch. Würzburg, 1880;

·       Pastrnek F. Evangelium sázavo-emauzské čili remešské. — ČMM, 15, 1891, p. 331—340;

·       Helmling L. Emaus. Praha, 1903, 162+8 p.;

·       Vykoukal A. Emauzy. — In: Český slovník bohovědný. 3. Praha, 1926, p. 772—775;

·       Jakubec J. Dějiny literatury české. 1. Praha, 1929, p. 27;

·       Poche E., J. Кrofta. Na Slovanech, Stavební a umělecký vývoj pražského kláštera. Praha, 1956, 228 p.;

·       Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, 244 p.;

·       Жуковская Л. П. Реймсское евангелие. История его изучения и текст. М., 1978, 64 с.

Иван Павлов

    (8). ЕМЕРАМСКИ ГЛОСИ — четири откъслечни словоформи (isiku, Komusdo, imeti, bepoveleni), нанесени c ъгловат почерк надредно

652

към лат. текст в каноничен сборник от последната третина на IX в. Наречени така по първоначалното местонахождение на ръкописа — Св. Емерамското абатство в Регенсбург, ФРГ (дн. в Мюнхенската държ. библиотека, Cod. Lat. Monac. 14008). Юридически по характер, кодексът съдържа т.нар. Разширена Дионисиана и по палеографски и културно-истор. данни произхожда вероятно от Рим. Слав. глоси на лист 28 б се отнасят към гл. XXXV от Псевдоапостолския канон за църковната дисциплина и йерархическия порядък (De primatu episcoporum). Идентифицирането на слав. приписка има особено значение за решаване на въпроса, кой номоканон е бил преведен от Методий. Сравнението на слав. с лат. текст показва непълно лексикално и грам. съответствие (ед.ч. вместо мн.ч., инфинитив вместо конюнктив), но слав. текст се съгласува напълно с грц. текст на същия пасаж. Лексикалното сходство на Е.г. с Устюжката кормчая подсказва, че те са извадка от цялостния слав. превод на грц. Синтагма (50 глави) на Йоан Схоластик. Няма съответствие за първите две Е.г. в Ефремовата кормчая, отразяваща друг номоканон — Синтагмата (14 глави), която според В. Златарски била използувана в двора на княз Борис I (852—889) около 865. В. Летенбауер, издателят на глосите, приема, че надраскването на слав. думи, извършено вероятно по слух, е свързано с писмото на папа Йоан VIII (872—882) до княз Светополк от юни 880, в което се цитира канон от Псевдоапостолския сборник относно организацията на Великоморавската църква. Изпращането именно на този канон във Велика Моравия, чиито правила не са се практикували извън Италия, но са били прилагани в Северна Италия и Равена (област под силно виз. влияние), е трябвало да подчертае приматът на Рим и независимостта на Великоморавската църква от франкско-баварския литургичен порядък; това е успех и за Методиевото дело срещу немското духовенство. Друг лат. препис на Разширената Дионисиана съдържа списък на константинополските епископи и свидетелствува за църковната практика на грц. колония в Италия („италогърците“ са служили на грц. език, но по лат. обред). Фр. Загиба допуска, че Разширената Дионисиана е преведена от Методий в Рим през 869 сред италогръцките монаси. Използуването на Мерзебургския епитимейник (по съдържание също откъс от Номоканона на Йоан Схоластик) за Заповедите в Син. евх. и сходството на Е.г. с Устюжката кормчая потвърждават господствуващото сред славистите мнение за съдържанието на Методиевия Номоканон. Независимо от някои фонетични особености (неотбелязана носовост, изпуснат слаб ер) лексикално глосите отразяват особености на солунските говори: ѧзикъ — „народ“ и имѣти — „считам (някого за някакъв)“. Според В. Летенбауер Е.г. са най-старите известни слав. глоси в лат. текст; наред с Киевските листове и Емерамската изповедна молитва в Син. евх. те показват наченките на слав. литургия по римски образец в Моравия, но изворите за превода са били на грц. език.

            Лит.:

·       Bischoff В. Über Einritzungen in Handschriften des frühen Mittelalters. — Zentralblatt für Bibliothekwesen, 54, 1937, 4, p. 173—177;

·       Lettenbauer W. Eine lateinische Kanonessammlung in Mähren im IX Jahrhundert. — OChP, 18, 1952, p. 246—269;

·       Zagiba F. Die Missionierung der Slaven äus „Welschland“ (Patriarchat Aquileja) im 8. und 9. Jahrhundert. — In: Cyrillo-Methodiana, p. 310—311;

·       Mareš F. The Slavic St. Emmeram glosses. — IJSLP, 12, 1969, p. 8—18.

Пиринка Пенкова

    (9). ЕНИНСКИ АПОСТОЛ — старобълг. писмен паметник от втората половина на XI в. Открит е през 1960 при реставрирането на старинната църква „Св. Петка Търновска“ в с. Енина, Старозагорски окръг. Съхранява се в Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София под № 1144. Първото съобщение в научната литература за намирането на Е.а. и характеристика на основните му

653

езикови особености прави К. Мирчев (СФ — С., т. III, 1963). Паметникът е издаден образцово от К. Мирчев и Хр. Кодов през 1965. Изданието съдържа фототипно и наборно предаване на текста, археографски увод, палеографско и езиково описание, речник и показалци на апостолските четива, псалтирните текстове и тропарите.

Е.а. представя част от изборен апостол с календарен текст. Запазената част съдържа апостолските четива за времето от 35-ата неделя след Петдесетница до Великата събота и от 1 септ. (началото на църковната година) до 3 окт. (деня на Дионисий Ареопагит). Включени са и съответните антифони, прокимени и алилуярии, придружени с някои богослужебни указания.

Ръкописът е намерен в много лошо състояние — зацапан, окъсан, трудно четлив. От някои страници са останали само малки откъслеци. Началото и краят на Е.а. са загубени, но запазените листове следват без прекъсване. Вероятно първоначално книгата е имала 26—27 тетради по 8 листа, т.е. около 220 листа. Запазени са 39 листа, писани на кирилица. Пергаментът е силно повреден, но може да се установи, че е бил доста дебел, плътен, но не груб, сравнително добре обработен. Точните размери на листовете не могат да се определят, защото не е запазен цял нито един лист. Освен това вероятно първоначално те не са били обрязани точно. Височината е между 19 и 20 см, широчината е около 15,5 см. Горното поле е около 3,5, долното—около 3 см.; вътрешното странично поле е около 2 см, а външното — около 3 — 3,5 см. Писменото поле следователно е около 13,5 X 10,5 см. Разчертаването на страниците е твърде примитивно. Чертите не са съвсем успоредни, долните краища на вертикалните линии стигат до края на листа. Мастилото е черно, с определена кафеникава отсянка. Сега е доста избеляло. Червенословът вероятно е писан с миниумна багра.

Енински апостол, XI в.

Писмото спада към обикновения, делови устав, характерен за старобълг. писменост. Проличава опитност, сигурност, собствен стил без специален стремеж за калиграфско оформяне на буквите. Разликата между тънките и дебелите черти е минимална, почти липсва. Височината на буквите обикновено е 3,5 мм, понякога намалява до 3 мм или се увеличава до 4 мм. Широчината на буквите е приблизително равна на височината. Буквите са леко наклонени надясно (както в Листове на Ундолски, Македонски кирилски лист, Савина книга, Слуцки псалтир, Хилендарски листове). Писмото е висящо (както в глаголическите паметници с ъглеста глаголица — Киевски листове, Клоцов сборник, Охридски листове, Синайски псалтир и в кирилския паметник Листове на Ундолски).

Е.а. е писан на кирилица, но съдържа и няколко глаголически букви: четири пъти (= ), два пъти (= б) и вероятно веднъж (= ѫ) — следите от тази буква не са съвсем ясни. Липсват напълно ѥ, ı-а, ѭ, ь, ѯ, ѱ.

654

Енински апостол, XI в.

Буквата ѕ се среща само като цифров знак за 6. Буквите имат старинни начертания. Цифровите букви са в съответствие с кирилската цифрова система. Като словоразделителен знак се употребява точката, поставена посред височината на реда. Като начални или завършителни знаци се използуват двоеточие, триточие, четириточие и др. Единственият надреден знак в Е.а. е титлата, засвидетелствувана в шест разновидности.

Най-съществената правописна особеност е употребата само на една ерова буква — ъ (както в Листове на Ундолски). Преписвачът не използува грц. букви Ϟ, ψ, ξ. По-рядка разновидност на и е ї, на о — ѡ, на оу — ȣ. На мястото на йотувано а се среща ѣ, рядко ı-а. При съкращенията има известно колебание и неустановеност. Съкращенията чрез изпускане на букви са резултат на установени вече писарски норми, а изнасянето на букви над реда под титла в повечето случаи е продиктувано от стремежа към икономия на място и има случаен характер.

Палеографските и правописните данни разкриват несъмнена връзка на паметника с глаголическата писменост: висящо писмо, наличието на глаголически букви, отсъствието на грц. букви ξ и ψ, начертанията на буквите ч, м, ѧ.

Ръкописът е орнаментиран съвсем скромно. Той съдържа две малки винетки и девет орнаментирани заглавии. Този факт дава основание да се предполага, че Е.а. е бил обикновена народна книга, предназначена да задоволява ежедневните богослужебни нужди на някоя малка църква. В орнамента на паметника се откриват прилики с глаголическото Асеманиево евангелие. В рисунката на някои букви се установяват първите зачатъци на тератологичните мотиви в орнаментиката на бълг. ръкописи. Забелязват се елементи, чийто източник вероятно не са виз. образци, а народното творчество.

Езикът на Е.а. съвпада с езика на останалите бълг. ръкописи от XI в. Характерни са отсъствието на изясняване на големия ер в о в силна позиция и малкият брой случаи с изясняване на силен малък ер в е. В отбелязването на слабите ерове има колебание. Носовките се употребяват правилно с единственото изключение бц҃ѫ (род. пад. ед.ч.), предизвикано от затвърдяването на съгласната ц. Установени са и малко случаи със замяна на носовките, обусловена от действието на морфологични фактори. Съюзът нъ се предава като нѫ. Гласната ѣ се е изравнила по гласеж с ı-а. Липсва йотация на ѫ, ѧ и е. Гласната ъı се употребява правилно. В паметника е отразен процес на затвърдяване на съгласните. Употребява се африкатът на неговото етимологично място, а в отделни случаи и на мястото на етимологично з. Епентетичното л не е типично за паметника. Интересно ново явление е асимилацията на съгласните по звучност, за която са възникнали условия

655

след изпадането на слабите ерове: хо҃люпци, нїгдеже. Типична особеност на Е.а. е стягането на гласните във формите на сложните прилагателни имена и причастия и на имперфекта. Нова форма е нъı за 1 л. мн.ч. им.пад. на личното местоимение. Широко се употребява приименният дат. пад. В паметника се срещат типични народни лексикални елементи: кандилница, местното име одринъ. Интересна е употребата на полоунощь и полоудьне в значение на ‘север’ и ‘юг’. В календарната част е засвидетелствуван моравизмът папежь. Цялостната езикова характеристика свидетелствува, че в Е.а. е отразен говор от източнобълг. тип. Въз основа на пълната съвкупност на старинните белези в писмото, правописа и езика паметникът може да се отнесе към първите десетилетия от втората половина на XI в. Тази датировка се потвърждава и от сравнението с най-ранните среднобълг. паметници—Добромирово евангелие и Слепченски апостол.

Текстологична, лексикална и граматична съпоставка на Е.а. с Охридския и Карпинския апостол на основата на грц. текст провежда Р. Угринова-Скаловска. Тя стига до извода, че в Е.а. има най-малък брой отклонения от грц. оригинал, в него няма пропуски, грешки и импровизации и отнася неговия текст към редактираните старобълг. преводи.

Обстойно и задълбочено проучване на лексикалния състав на Е.а. в съпоставка с най-старите слав. апостоли (Охридски, Слепченски, Македонски, Шишатовацки, Христинополски) осъществява З. Хауптова. Тя стига до извода, че паметникът отразява новата редакция на апостолския текст, извършена в Б-я. Л. Мошински прави грижлива текстологична, граматична и лексикална съпоставка на псалмите в Е.а. със съответните части в Синайския псалтир и установява, че двата текста съдържат изменения по отношение на предполагаемия Кирило-Методиев оригинал. В лексикално отношение Синайският псалтир е по-консервативен от Е.а. Авторът подчертава, че за реконструкцията на Кириловия превод на Псалтира съществени данни може да предложи псалтирният текст в Е.а. Мошински изказва предположението, че Константин Философ първоначално е превел Псалтира, а сетне Апостола, като е включвал в него без изменение съответните стихове, задоволявайки се често само да отбелязва първите думи на предвидените в Апостола псалми.

Е.а. е най-старият запазен препис на апостолски текст в слав. писменост. Поради това той е особено важен за изследването и изясняването на редица основни проблеми на текстологията, литературната история, лингвистиката и палеографията, на старобългаристиката и старославистиката.

            Лит.:

·       Мирчев К. За езиковите особености на новооткрити фрагменти от най-стар славянски апостолски текст — Енински апостол от XI в. — СФ—С., 1963, с. 81—103;

·       Мирчев К., Xр. Кодов. Енински апостол. Старобългарски паметник от XI век. С., 1965, 246 с.;

·       Бернштейн С. Б. — СС, 1966, 1, с. 102—103 (рец.);

·       Копыленко М. М. — ВЯ, 15, 1966, с. 158—160 (рец.);

·       Večerka R. — SPFFBU, 15, А 14, 1966, р. 187—188 (рец.);

·       Dostál А. — Bsl, 27, р. 433—434 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 35, 1966, р. 496—498 (рец.);

·       Stanislav J. — StS, 1, 1966, p. 102—103 (рец.);

·       Nedeljković O. — Slovo, 17, p. 191—195 (рец.);

·       Sсhütz J. — WSl, 12, 1967, 110—111 (рец.);

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 32;

·       Moszyńsky L. Fragmenty psałterzowe Apostoła Enińskiego wobec tzw. Psałterza Synajskiego. — ККФ 1, c. l43—156;

·       Hauptová Z. Lexikální rozbor apostola Eninského. Příspěvek k analýze nejstaršího textu staroslověnského apoštoláře.—In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 105—121;

·       Мирчев К. Старобългарски език. Кратък граматичен очерк. С., 1972, с. 12—13;

·       Аitzеtmüller. R. Zur Einstufung des Apostolusfragments von Enina. — Anz SPh, 10—11, 1878—1979, 1979, p. 19—24.

Екатерина Дограмаджиева

    (10). ЕПАРХИЯ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ — църковна област, поверена на видния Кирило-Методиев ученик през управлението на цар Симеон (893—927), в която се въвежда изцяло богослужение на бълг. език.

656

След успеха на седемгодишната просветителска дейност на Климент в Деволския комитат (вж. Девол),

„когато мълвата, която правела Климент велик и постоянно го представяла по-велик от славата за него“ (Пространно житие на Климент Охридски, гл. XX, 61),

Симеон го призовава в престолния град Преслав и

„като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща, ... го поставил епископ на Драговития и Велика и така Климент станал първи епископ на български език“ (пак там, гл. XX, 62).

В Краткото житие на Климент Охридски (гл. 5) се съобщава:

„Тогда же и Клименть на епіскопьскы̄ прѣстоль вьзводит се, всемоу Илирикоу и обдрьжьщее земли бльгарскоу езыкоу.“

В. Дюканжовия списък от средата на XII в. е отбелязано:

„Климент, като станал епископ на Тивериупол или [и] Велика, сетне бил натоварен от Бориса, цар на българите, да надзирава и третия дял набългарското царство, т.е, от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият“ (Й. Иванов. Бълг. старини, с. 565).

Други откъси в Пространното житие на Климент Охридски дават допълнителни данни за местоположението и приемането на епархията от Климент. Според едното известие Климент се връщал от Велика в Охрид както

„за да види дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от бога като на някакъв жезъл, така също и за да остане на спокойствие в общение с бога в манастира си, чиято красота обичал и за който тъгувал, когато се отдалечавал някъде другаде. Докато пътувал...“ (гл. XXIV, 70).

Това показва, че епархията му е била на значително разстояние от Охрид и че той пътувал, за да изпълни задачата си да „надзирава и третия дял от българската държава“. Второто известие —

„Това той оставил в манастира си, който съградил в Охрид, докато още бил жив блаженият Борис и преди още да бил приел изцяло Величката епископия“ (пак там, гл. XXIII, 67),

подсказва, че епархията му се състояла от части, които той не приема наведнъж. В третия пасаж се казва, че

„... вече прегърбен от старост и изтощен от работа“, Климент решава да се откаже „от епископията си ... и ... отишъл при царя...“ (пак там, гл. XXV, 71),

за да бъде освободен и да му се разреши да се оттегли в манастира си. Цар Симеон обаче не приема оставката му, защото не могъл да гледа друг да стои на неговия престол (пак там, 72).

В сравнително малко домашни извори е запазена титлата на Климент Охридски: 1) В Успение Кирилово — „епп^с^҄ь въ [Ве]ликѵе“ — с пропусната от преписвача първа сричка; 2) в месецослова на Асем. ев. под 27 юли — „Климента еп҃скпа Величскаго“ ; 3) в Похвалните слова на Климент Охридски за Йоан Кръстител, за Цветната неделя и др.; „сътворено Климентомь епископомь Величьскымь“. Липсата на други преки домашни, а и оскъдицата на чужди извори (при които местните имена са неточно предадени) поставят редица въпроси за изясняване, от които главните са локализацията на епархията, определянето на обхвата ѝ и хронологическото уточняване на приемането и напускането на диоцеза.

Въпросът за местоположението на Климентовия диоцез се разисква в славистиката още от средата на XIX в. Той е занимавал много учени, които са търсили епархията на Климент от бреговете на Адриатика до Черно море и от Велика Моравия до Солун. В 1848 П. Й. Шафарик прави първия опит за локализация. Като се опира на Климентовия титул в Дюканжовия списък, той поставя епархията в Струмишко: „... В предната част на Македония, в земята на драговичите, където сега протича речицата Белица от планината Белица, край селището със същото име, и се влива в Струмица (сега Карасу)...“ („Расцвет...”, с. 45).

657

ЕПАРХИЯТА НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ

Като не е в състояние да определи местоположението на Βελίζας, той я свързва с пл. Беласица, която погрешно назовава Белица. Схващането на Шафарик се споделя от А. Д. Воронов („Главнейшие источники. . .”, с. 199—201), К. Иречек („История Болгар”, с. 196; „История на българите”, с. 109), Е. Е. Голубински („Краткий очерк...“, с. 63) и др. По-късно Иречек и Голубински търсят епархията в още по-източна посока. З. фон Лингентал локализира Климентович диоцез в дн. Южна Албания — Вльора (Авлона, Валона), Гинокасро (Аргирокастро), Берат (средновековния Белград) („Beiträge...”, р. 13—14); Ст. Новакович — в едно по-значително пространство — от Адриатическия бряг при Вльора до Солунския залив („Први основи...”, с. 81—88). Тези автори се съобразяват с посочването в Дюканжовия списък, че на Климент е бил поверен третият дял от бълг. царство „от Солун до Йерихо (античният Орикум, на южния край на Валонския залив) и Канина или Тасипият (на северният край на същия залив)”. Ст. Новакович безуспешно се опитва да отъждестви даденото в Пространното житие на Климент Охридски име Дребеница с епископията на Дринопол (на р. Дрино или Дропули в Гинокасренско) в един акт на Цариградската патриаршия от 1367, където тя е дадена с титлата Δρυνοπόλεως καὶ τῆς Βέλας, без да държи сметка, че от езикова гледна точка не е възможно те да се свържат. М. Дринов се позовава на славословието в Синодика на цар Борил (1207—1218) — Климентȣ оученикȣ его епископȣ Великїе Морави, за да изгради предположението си, че в тази титла е отразена дейността на Климент във Велика Моравия, като приема, че той е дошъл в Б-я с епископски сан и по-късно е наричан съкратено Велички

658

(„Новый церковнославянский памятник...“, с. 191—195; Съчинения, II, с. 348—352). Дринов обаче не взима пред вид другото име в титлата, дадена в Пространното житие на Климент Охридски (Дребеница), и че въобще липсват доказателства, че ученикът на Кирил и Методий е получил епископско звание още преди идването си в Б-я.

Друга група учени приемат, че епархията обхваща Охридско или се намира в непосредствена близост до областта Кутмичевица, където Климент развива просветителската си дейност. Те се позовават на известието в Пространното му житие, че Климент „се връщал от Велика в Охрид“ и на практиката в източните църкви епархиите да не се назовават винаги по името на седалищата си, а и на големите реки, в чийто басейн са разположени. Г. Баласчев допуска, че Климентовата епархия е получила името си от десния приток на Вардар — р. Велика, която оросява Кичевското поле и след като го напусне, се нарича Треска („Климент, епископ словенски“, с. XXVII—XXIX). Той се опитва да възстанови слав. форма Дъбърца или Дебърца и отъждествява Дрембица с дн. планинска област Дебърца (разделена на Горна и Долна Дебърца), между Охрид и Кичево (пак там, с. XXX—XXXII). Баласчев заключава, че „Величката епископска епархия се намирала на североизток от Охрид и обхващала местността на Дебърца, Кичево и Полог“ и че именно там Климент продължава своята културна дейност (пак там, с. XXIV).

Към хипотезата за разположението на Климентовата епархия близо до Охрид се присъединяват редица автори със свои допълнения и предположения. Ал. Теодоров-Балан се съгласява, че в епархията на Климент се включва и Охридско („Св. Климент“, с. 30), а В. Ягич приема извеждането на името на епархията от р. Велика, но отрича обясненията на Баласчев за Дрембица, като изказва предположение, че названието отразява Дрѣновица (при Вентрокското езеро) или Требище (Требенища) (селище на север — северозапад от Охрид) („Zur Entstehungsgeschichte ...“, р. 60—62; „Entstehungsgeschichte ...“, р. 115—116). В. Златарски също споделя тази обща насока за локализацията на епархията, като отъждествява упоменатите в титлата топоними (според Пространното житие на Климент Охридски) с дн. българомохамеданско с. Дебреще или Дебрище, на северозапад от Прилеп, в началото на прохода към Кичевското поле, където според Й. Иванов („Епархиите...“, с. 97—98) се е намирала средновековната крепост Δευρέτην, числяща се към Битолската епископия и спомената в Първата грамота на имп. Василий II (976—1025) за Охридската бълг. архиепископия от 1019. Златарски смята, че Βελίτζα е дн. с. Белица, южно от гр. Кичево, и така обяснява двойствеността в епископската титла на Климент Охридски („Де се е намирала...“, с. 10—12). Той приема, че ДебричкоБеличката епархия се намира между епархиите на Скопие, Битоля и Охрид и е образувана от техни части, в които поради изолираността си от църковните средища населението „тънело в невежество и именно затова било поверено на Климент Охридски“ (пак там, с. 12—14; История. T. I, ч. 2, с. 270—273). Становището на Златарски бе оспорено от Г.А. Илински („Об епископском титуле...“, с. 17—21), който се съгласява, че епархията е била учредена специално за Климент, за да може да развие своята просветителска дейност, но не в посочените места, а в изчезналите селища Велика и Дьбрьць или Дьбръца (умалителна форма). По този начин той възстановява епископската титла на Климент като „дебрце-велицкий“ (пак там, с. 21—23).

Ив. Снегаров първоначално се присъединява към становището, че Климентовата епархия е „тясно свързана с долината на р. Велика“ и предполага, че „Дрембица“ е „гръцка транскрипция на старобълг. Дебърца,

659

под която вероятно се разбирало и дн. Дебърско“ („Българският първоучител...”, с. 310—311). В специалното си проучване по въпроса обаче той разработва изказаното през 1880 от Ягич предположение, че диоцезът се намира в басейна на р. Вардар и че дейността на Климент е съсредоточена в Брегалница. Снегаров изгражда своите разсъждения за локализацията на епархията в Средна Македония (в пределите на бълг. държава, но извън областта Кутмичевица и недалеч от Охрид) главно върху втората съставка от титлата — Βελίτζα и Βελίκας. Той уместно смята, че те произлизат от слав. думи Велика или Велица, а не от Бѣлица. Позовава се на запазените старобълг. форми на Величьскъ („По въпроса. . с. 209) и приема, че в титлата на Климент са съединени имената на епархийския център Дьбрица (който според него трябва да се търси в с. Дебрища, Тиквешко, югозападно от Кавадарци) и на областта Велика — по старобълг. име на р. Вардар. Допуска също, че същинското средище на диоцеза е било селището на голямото племе берзити (бърсяци) — Велес (старо име Белица) (пое. съч., с. 214, 217, 219—220).

Е. Георгиев обединява становищата на Баласчев, Златарски и Шафарик. Той предполага, че „Климентовата епископска област. . . се е намирала в Македония — в доста голям полукръг около Охрид“. Тя не включва Деволско, където остава Наум, и обхваща земите на север от Охрид (до Дебърско и горното течение на р. Велика), а на изток включва Ресенско, Преспанско, Битолско и Прилепско, като може би стига и до Струмица. Авторът обаче се съмнява, че епархията стига до Вардар по посока на Велес. По-голямото епископско седалище е Велица, но то мъчно може да се определи — или по р. Велика (както смята Баласчев), или според него — чрез по-важно средище — напр. Битоля, или някъде в Струмишко, където се намирал Велюшкият манастир „Св. Богородица Велеуса“. По отношение на Дрембица Георгиев се колебае между локализациите на Баласчев и Златарски („Разцветът. . .“, с. 106—107; „Охридската книжовна школа“, с. 60—63).

Трета група автори търсят Климентовата епархия далеч от Охрид и в източна посока. Локализират я в Тракия. Още през 1885 Е. Е. Голубински („Св. Константин и Мефодий...“, с. 57) я свързва със съществуващите по-рано и посочени в епархийския списък на Лъв VI Философ (886—912) епархии Βελικίας (Βελικείας), а Дрембица — със средновековната Драмица — Δραμίτζης (между дн. с. Драма и с. Малък манастир в Ямболски окръг), локализирани от Иречек („Княжество България“, II, с. 776). Иречек също приема връзката със споменатите две епископии в епархийските списъци от тази епоха („Християнският елемент...“, с. 243, 246, бележка 3). Н. Л. Туницки смята, че диоцезът на Климент се е намирал на запад от Пловдив в Северните Родопи и че в титлата според Пространното житие на Климент Охридски съюзът ἤτοι обединява две различни области, чиито имена са достигнали до нас в изопачен вид. Той локализира Великия в западния дял на Родопите, близо до Костенец, на границата между Б-я и Византия. Туницки предполага, че титлата „Величкий“ е по-нова и я свързва със слав. племе Βελεγεζῆται (дало своето племенно название на древната Тива — Βελίτζα), допускайки, че част от него е населявало и Родопите („Св. Климент ...“, с. 207—214). Този му извод обаче не е издържан от фонетична гледна точка и не се подкрепя от истор. данни за разселване на велейезитите в Родопите. Подобно схващане изразява епископ Партений Левкийски, който смята, че Βελίτζας е превод на името на епархията Левка, срещано в споменатите епархийски списъци. Приема се, че седалището ѝ е било на връх Спасовица над дн. с. Голямо Белово, Пазарджишки окръг.

Нова основа за локализирането на Климентовата епархия дава П. Готие след откриването на най-стария

660

известен досега препис (XIII в.) на Пространното житие на Климент Охридски, пазен във Ватиканската библиотека (Cod. Vatic. gr. 1409, f. 352B). В този ръкопис титлата на „първия епископ на български език“ е дадена под формата Δραγβίστας ἤτοι Βελίζας. Трябва да се приеме, че тази транскрипция се доближава най-много до действителните имена на областите, които са фигурирали в загубения или унищожен старобълг. оригинал на житието. Това дава основание на Готие, наред с приведените истор. факти и съображения, да постави епархията на Климент около Солун и да свърже първото име в епископската му титла със слав. племе драговити, населявало териториите на запад и югозапад от Солун — една хипотеза, изказана още при първия опит за локализация на диоцеза, предложен от Шафарик. Готие смята, че по подобие на епархиите от този вид и от това време и Климентовата не е имала постоянно седалище, нито точно опредеделени граници, а нейните жители, покръстени от Византия преди това, са били пръснати по продължение на цялата територия около Солун („Clément d’Ochrid. . .”, р. 199—214). Въпросът за локализацията на втората област, упомената в титлата — Βελίτζας, за него остава открит, но той изказва предположението, че и тя е била съседна на Солун (пак там, с. 214, бележка 75).

Думата ἤτοι в титлата на Климент Охридски изразява съставността на епархията и трябва да се преведе на бълг. език със съюза „и“, а не с „или“ (вж. Ив. Снегаров. „По въпроса. . с. 213 и сл.).

Тези данни в изворите дават възможност да се направят следните изводи: 1) Климент Охридски е приел на части (вероятно на два пъти) епархията си — според подреждането на имената в титлата му: първо Драговитийската област в началото на царуването на Симеон, а по-късно — Великийската; 2) приемането на епархията Велика е станало преди смъртта на княз Борис I — 2/15 май 907 (вж. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 156).

Горните уточнения налагат коментар на събитията в началото на Симеоновото управление и свързването на Βελίζας с териториалните промени на бълг. държава в Солунско през това време. Граничните въпроси с Византия във въпросната област са уредени в 904. Империята запазва Солун, Сяр, Филипи и Христопол (старобълг. Морунец, дн. Кавала) със земята на смоляните и тясна ивица от Беломорието, включващо и Югоизточните Родопи. Именно тогава е най-вероятното окончателно присъединяване на Западните Родопи към Б-я. Придобити при хан Пресиян (836—852), те са възвърнати от Византия след покръстването и през „дълбокия мир“, сключен от княз Борис I (вж. В. Н. Златарски. История. . . , т. I, с. 43 и сл., 278 и сл.; П. Коледаров. Климент Охридски. . . , с. 152—156).

В новоприсъединените в началото на управлението на цар Симеон територии около Солун е логично да се търси област или епархия, която да се свърже с името Βελίζας в титлата на Климент Охридски, дадена в Пространното му житие и в запазените домашни извори. В епархийските списъци се явява епархията Βελικίας (Βελικείας). Въз основа на анализ на списъците на владишките катедри, подчинени на Цариградската патриаршия, П. Коледаров определя местоположението на областта Велика в югозападната и найвнушителна част на Родопите. Той извежда името ѝ — със значение на „голяма“, „висока“, „величествена“, „велика“ земя. Според него областта обхваща долината на реките Доспат, Въча и Горна Арда с покрайнината Чеч и масива Дъбраш, до левия бряг на р. Места, която е била границата на югозапад със слав. племе смоляни. Авторът допуска, че обширната област е била разделена от виз. църковна администрация на две епископии, които спадали към двете митрополии — Филипополската (т.е. Пловдивската) и Македонската (или Филипийската — по името на града,

661

чиито развалини са разположени между дн. градове Драма и Кавала). Според него на запад Велика граничела с епископията на смоляните, на юг — с Филипийската и Христополската епископия (Кавалската), на югоизток — с Полистилската (със средище при античния гр. Абдера) — всички от епархия Македония; на югозапад била съседна на епископиите на Ксанти от епархия Родопа, т.е. Траянополската митрополия (със средище в Траянопол — дн. при с. Лутра, Алуксандруполско), на изток — с епископиите на Лютица (дн. с. Лъджа, Смолянски окръг) и на Буково (дн. с. Пилашево, Пловдивски окръг) — и двете от Филипополската митрополия, а на север — с епископствата Левка и Влептос (дн. с. Костандово, Пазарджишки окръг) — от епархия Тракия („Кл. Охридски...“, с. 150—151).

След 904 владенията на Византия се вклиняват в бълг. територия и разделят Климентовия диоцез на две части. Трябва да се предположи, че именно тогава Климент приема втората част от своята епархия — Велика, обстоятелство, отразено в съставността на епископската му титла и в известието на Пространното му житие и Дюканжовия списък, че не е „приел изцяло Величката епархия“. В Дюканжовия списък Климент Охридски е включен в изреждането на българските (охридските) архиереи поради големия му авторитет сред бълг. народ като един от най-заслужилите дейци в територии от Охридския архиепископски диоцез. Възможно е той да е бил сметнат за архиепископ и като предстоятел на две обширни епархии (П. Коледаров. Кл. Охридски... , 151—157).

Трябва да се приеме, че функциите на Климент Охридски в поверения му диоцез не са се ограничавали до религиозни задължения, а са имали по-широки цели: да се разпространи слав. писменост и култура в най-застрашените от виз. влияние области и да се укрепи бълг. държавност и самостоятелната църковна йерархия. В изпълнението на тази основна държавна политика Климент е изпращан в новопридобитите земи: първо в Кутмичевица, респ. Деволския комитат, по времето на княз Борис I, а през управлението на цар Симеон — в Солунско и в Западните Родопи.

Фактът, че Климент Охридски е поставен за владика на солунските славяни, не е само обикновена истор. случайност. Именно родният край на Кирил и Методий е следвало да се сдобие с „първия епископ на български език“ в лицето на най-предания и изтъкнат техен ученик и сподвижник (П. Коледаров. Кл. Охридски..., с. 166—167). По тези причини цар Симеон не приема оставката на застарелия и изтощен от неуморна работа епископ до края на живота му, защото не е могъл „да гледа друг да стои на този престол“. Впоследствие и в други важни епархии богослужението се води на бълг. език и те получават бълг. владици измежду подготвените от Климент и Наум ученици. Такъв е бил напр. Марко — „четвъртият епископ на славянски език“.

            Лит.:

·       Шафарик П. Й. Расцвет славянской письменности в Булгарии. М., 1848, 23 с.;

·       Von Lingenthal Z. Beiträge zur Geschichte der bulgarischen Kirche. S.-Petersburg, 1864, p. 8—15;

·       Голубинский Е. Е. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской. Москва, 1871, 416 с.;

·       Воронов А. Д. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 145;

·       Иречек К. Й. История болгар. Одесса, 1878, с. 196, 549, 551—552, 557 (също в: Иречек К. История на българите. С., 1939, с. 69—79; 2 изд. С., 1978, с. 177—188, 464);

·       Голубинский Е. Е. Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские. М., 1885, 69 с.;

·       Новаковић Ст. Први основи славенске књижевности међу балканским словенима. Легенда о Владимиру и Косари. Београд, 1893, с. 14—23, 52—67, 76—88, 112—128;

·       Баласчев Г. Климент, епископ словенски и службата му по стар словенски превод. С., 1898, с. XVI — XLIII;

·       Иречек К. Християнският елемент в тоиографическата номенклатура на балканските земи. — ПСп, 55—56, 1898, с. 223—268;

·       Jagić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchensl avischen Sprache. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historisch Klasse, 47, 1902, 1, p. 60—62;

662

·       Цyхлев Д. История на българската църква. 1. С., 1910, с. 328—339;

·       Дринов М. Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских Первоучителях. — В: Съчинения. 2. С., 1911, с. 348—352;

·       Иванов Й. Епархиите в Охридската архиепископия през началото на XI в. — СпБАН, 1, 1911, с. 93—112;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 92—95, 102, 104—106, 176—220;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 109—120;

·       Tеодоров-Балан Ал. Св. Климент Охридски в книжовния помен и в научното дирене. С., 1919, с. 5, 40—46;

·       Златарски В. Де се е намирала епископията на св. Климента Охридски. — МкП, 1, 1924, 1, с. 1—14;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1, 2. С., 1927, с. 263;

·       Снегаров Ив. Българският първоучител Климент Охридски. — ГСУбф, 4, 1927, с. 219—334;

·       Ильинский Г. А. Об епископском титуле Климента Словенского. — МкП, 7, 1931—1932, 4, с. 11—24;

·       Снегаров Ив. Пак за епархията на св. Климент Охридски. — МкП, 8, 1932—1933, 3, с. 54—64;

·       Киселков В. Св. Климент Охридски. Живот, дейност и жития. С., 1941, с. 29, 31—33, 37—45;

·       Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 69—74, 96—105;

·       Снегаров Ив. По въпроса за епархията на Климент Охридски. — ИИИ, 10, 1962, с. 205—223;

·       Снегаров Ив. По вопросу о местонахождении эпархии Климента Охридского. — In: Actes du XIII congrès international d’études byzantines, Ochride, 1961. 2. Beograd, 1964, p. 189—195;

·       Gautier P. Clément d’Ohrid, évêque de Dragvista. — REB, 22, 1964, p. 199—214;

·       Dujčev I . Dragvista-Dragovitia. — REB, 22, 1964, p. 215—221;

·       Гeоpгиев Ем. Охридската книжовна школа. — Кл. Охр., с. 58—63;

·       Дуйчев И . Климент Охридски и неговото дело в научната книжнина. Критико-библиографски преглед. — Кл. Охр., с. 430 431;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език" на драговитите в Солунско и Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 141—168.

Петър Коледаров

    (11). ЕПИГРАФИКА старобългарска — дял от палеографията, изучаващ текстове, които не са написани с мастило и перо (или подострена пръчица), а с някакъв друг уред (длето, резец, шило, четка) върху материал, който не е пергамент или хартия. Е. е историко-филологическа и археол. дисциплина, която изучава старите надписи върху камък, метал, кост, дърво, керамични изделия и др. Най-често епиграфските надписи са издълбани. Нерелефни (плоскостни) са обикновено надписите по старите фрески и икони. Изпъкнали надписи има най-често по предмети, които са изработени с калъпи или матрици — преди всичко старите монети и печати. Някои видове надписи са обект и на други специални науки. С надписите върху печатите се занимава и сфрагистиката, с надписите върху монетите — и нумизматиката, с надписите върху фреските и иконите — и иконографията. В жанрово отношение надписите са най-разнообразни. Официалните надписи са издълбани по нареждане на владетели и сановници за ознаменуване на събития с обществено значение (изграждане на култови и граждански съоръжения, важни моменти от политическия живот и др.). В ктиторските надписи (по храмове, икони, камбани, църковни съдове, плащеници и др.) е отбелязана щедростта на дарителите към църквата. Надгробните надписи съдържат упоменавания за починалите. Обяснителните надписи подсказват кои са изобразените лица или събития. Цитати от Библията има обикновено в разтворените книги или свитъци, които християнските светци държат. В частните надписи, наречени още графити, се отбелязват случки, които са важни от гледище на отделни лица. По тематика те са по-ограничени и не засягат важни събития от обществения живот, но като текстов материал са много интересни. Могат да се разделят на графити с църковно съдържание и графити със светско съдържание. Графитите с църковно съдържание биват вотивни (в тях се споменава за някакъв християнски обет) и за помен (отправя се молба задушите на починалите). Графитите със светско съдържание са близки до летописните известия и битовите приписки. Част от тях са кратки надписи за собственост върху битови предмети и украшения и съдържат името на притежателя.

663

ТАБЛИЦА НА БУКВИТЕ ОТ ПЪРВОБЪЛГАРСКИ, ВИЗАНТИЙСКИ И СТАРОБЪЛГАРСКИ КИРИЛСКИ НАДПИСИ (IX—XI В.)

Съставена от Татяна Славова под ръководството на Ив. Добрев

664

665

666

1. Първобългарски надпис № 53; 2. № 16; 3 №3; 4. №4; 5. №41; 6. № 59; 7. № 61; 8. № 62; 9. № 64; 10. № 60; 11. № 14; 12. № 15; 13. № 46 (В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. С., 1979);

14. Надпис на Василий I Македонянин (867—886) (BZ, 3, 1894, табл. II, 9);

15. Гръцки надпис при с. Червен, Русенско, от 870 г. (Berliner byzantinische Arbeiten, 30, 1964, табл. XX);

16. Беотийски надпис от 873/874 г. (A. Grabar. Sculptures byzantines de Constantinople (IV—X siècle). Paris, 1963, табл. XXXIX, 3);

17. Гръцки надпис от 913—919 г. (Byzantion, 33, 1963, с. 183, табл. V, 9);

18. Гръцки надпис от 964/965 г. (Byzantion, 33, 1963, с. 182, табл. IV, 6);

19. Гръцки надпис от 1006—1021 г. (Byzantion, 33, 1963, с. 183, табл. VI, 11);

20. Гръцки надпис от 1060 1061 г. (Byzantion, 33, 1963, с. 183, табл. VII, 13);

21. Надпис при с. Крепча от 921 г. (Археология, 19, 1977, 3, с. 19);

22. Преславски надпис от 931 г. (Bulgarian Historical Review, 4, 1976, 2, с. 71—75);

23. Добруджански надпис от 943 г. (Rsl, I, 1958, с. 88—104);

24. Самуилов надпис от 993 г. (ИРАИК, 4, 1899, с. 1—4);

25. Варошки надпис от 996 г. (Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931, с. 27);

26. Надпис на Иван Владислав от 1015—1016 г. (Й. Заимов. Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. С., 1970, табл. 1 и 2);

27. Надпис на Павел Хартофилакс (Bsl, 3, 1931, с. 386—391);

28. Надпис на Лазар (Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, с. 32—43);

29. Преславска плочка с двуезичен надпис (Bsl, 3, 1931, с. 387);

30. Преславска плочка с рисуван текст (В: Надписът на чъргубиля Мостич. С . 1955, с. 86);

31. Надпис от Теке-Козлуджа (ИБАИ, 7. 1932—1933, с. 319—321);

32. Мурфатларски надпис № 1 (Dacia, 6, 1962, с. 312, рис. 18);

33. Мурфатларски надпис № 2 (Dacia, 6, 1962, с. 321, рис. 19);

34. Мурфатларски надпис № 3 (Dacia, 6, 1962, с. 312, рис. 20);

35. Мурфатларски надпис № 4 (Dacia, 6, 1962, с. 310, рис. 17, 3);

36. Надпис на Тодора (Bsl, 3, 1931, с. 395—398);

37. Ананиев противобогомилски надпис (Ив. Гошев. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С., 1961, с. 79—83);

38. Надпис на чъргубиля Мостич (В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 52);

39. Темнички надпис (JO, I, 1—2, 1913);

40. Надпис при с. Крепча (Археология, 19, 1977, 3, с. 19);

41. Надпис на Ана (Ph. Malingudis. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hämus-Halbinsel. 1. Die bulgarischen Inschriften. Thessaloniki, 1979, tabl. I);

42. Гръцки надпис (Byzantion, 33, 1963, c. 182 табл. III, 5);

43. Силистренски надпис от времето на Константин IX Мономах (Berliner byzantinische Arbeiten, 30, 1964. tabl. 60, № 159).

В графитите, както и в приписките, има повече индивидуални почеркови особености. В сравнение с ръкописите те са по-разнообразни и по-неустойчиви в палеографско отношение.

Като дял на палеографията Е. е практическа (приложна) дисциплина, която изучава начертанието на буквите в старите надписи с цел да установи по възможност цялостния текст, който често се чете извънредно трудно поради механични повреди, и да даде въз основа на палеографските признаци приблизителна (за слав. Е. с точност до стотина години) датировка, която често може да се прецизира, ако са налице хронологични податки в съдържанието на текста или в археол. среда, в която е намерен паметникът. И двете задачи предполагат: 1) написанията на една и съща буква в различните паметници да бъдат съпоставени, за да се установят приликите и разликите между почерците;

667

2) въз основа на резултата от съпоставките да се определят главните насоки, в които се е изменяло писмото. Старобълг. кирилски епиграфски материал предполага и съпоставки с начертанието на буквите в старобълг. книжовни паметници и в съвременните им грц. ръкописи. Извънредно важно значение има и сравнението с начертанията на буквите в първобългарските надписи с грц. писмо, които предхождат старобълг. кирилски епиграфски паметници. За хронологична опора служат датираните надписи, а недатираните се поставят в предполагаем ред според палеографското им сходство с датираните паметници.

Въз основа на културно-истор. и езикови признаци бълг. епиграфски материал може да бъде периодизиран по следния начин: I. Първобълг. епиграфски паметници със старотюркски руни. II. Първобълг. епиграфски паметници на грц. език от епохата на Първата бълг. държава (681—1018) преди официалното приемане на християнството и въвеждането на слав. азбука. III. Бълг. епиграфски паметници с глаголическо и кирилско писмо от епохата на Първата бълг. държава след официалното приемане на християнството (864). IV. Бълг. епиграфски паметници от епохата на виз. робство (1018—1186) и Втората бълг. държава (1186—1396). V. Бълг. епиграфски паметници от епохата на османското владичество (1396—1878). Предложената класификация не е напълно хронологична, тъй като част от рунните надписи са от епохата след покръстването, а и дошлите до нас официални надписи от времето на бълг. владетели княз Борис I (852—889) и цар Симеон (893—927) са на грц. език. Освен това съществуват и надписи на първобълг. език с грц. букви. И от по-късни времена има епиграфски текстове, писани от българи на грц. език, или двуезични надписи на бълг. и на грц. език. В пряка връзка с Кирило-Методиевото дело е третата група надписи.

Науката не разполага с нито един по-значителен старобълг. глаголически надпис от IX—XI в. Запазеният епиграфски материал е крайно оскъден и се състои от отделни думи или съвсем кратки християнски формули. Понякога в кирилските епиграфски паметници се срещат глаголически букви. В двата притвора на църквата „Св. Архангели“ в манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро има две мраморни колонки, които навярно са взети от друга, по-стара църковна постройка. Й. Иванов предполага, че те може би са от стария храм, съграден към края на IX в. от Наум Охридски. На южната колонка има смесен кирилско-глаголически надпис, от който Й. Иванов успява да прочете със сигурност само част от втория ред: написа. Лявата буква а е глаголическа. В надписа има и др. глаголически букви. На още две места личи глаголическо а, последният ред навярно започва с глаголическо г. Като изхожда от смесената употреба на двете слав. азбуки и от палеографските особености на начертанията, Й. Иванов предполага, че надписът е от най-старата епоха на бълг. писменост. Поправки към четенето на Й. Иванов прави В. Щефанич.

Друг кратък глаголически надпис е открит от Кр. Миятев върху северната стена на баптистерия в Кръглата църква в Преслав. Откривателят го прочита като тιгιб и приема, че това навярно е някакво тюркско (първобълг.) собствено име. По-късно В. Иванова предполага, че същият надпис по-скоро трябва да бъде прочетен като ст̃ι г҃ι бж҃е (cвѧтι господι боже). С поправката на В. Иванова се съгласяват Ив. Гошев и Хр. Кодов. Много важен епиграфски паметник е Преславският глаголически абецедар в баптистерия на Кръглата църква, който е открит от Ив. Гошев. Запазени са първите 13 букви: , , , , , , , , (или ), , , , но от и (или ) са останали само незначителни следи. Ив. Гошев се позовава на западноевроп. обичай от VIII в. насам — при освещаването на нов храм лат. и грц. азбука да се изписва на пода.

668

Самуилов надпис от 993 г.

Той приема, че глаголическият Преславски абецедар се появява във връзка с освещаването на новопостроения баптистерий. Тази догадка на Ив. Тошев би заслужавала внимание, ако се окаже вярно предположението, че върху архитектурата на Кръглата църква има западни влияния. Засега обаче не е ясно дали глаголическият абецедар е свързан с другия глаголически текст в баптистерия, който според Ив. Гошев би трябвало да значи: „Освети, господи боже [това кръщелно място].“ Върху каменна плоча от Националния археол. музей в София, донесена навярно от Североизточна Б-я, Ив. Гошев прочита и началото на друг глаголически абецедар, от който по-ясно личи само буквата а и донякъде б. Той твърди, че по останките на Кръглата църква има и други глаголически знаци, предимно за онези букви, които липсват в грц. писмо и с които грц. азбука е допълнена, за да може с нея да се записва слав. реч. Част от догадките и разсъжденията на Ив. Гошев некритично са повторени от В. Щефанич. Обаче Хр. Кодов показва, че изводите на Ив. Тошев не почиват върху ясен и достоверен епиграфски материал. Допълнителните проучвания на Ив. Гълъбов и К. Попконстантинов, предприети на самото място, не потвърждават тезата, че най-старата кирилица е била смесено грц.-глаголическо писмо.

В една от църквите (№ 4) до с. Мурфатлар (дн. с. Басараб), Северна Добруджа (вж. Добруджански надписи), Г. Михаила чете глаголическо ѡлиѣ или ѡльѣ, за което В. Щефанич предполага, че по-скоро трябва да е илиѣ. Според В. Иванова и Ив. Гълъбов глаголически букви има и в по-късния кирилски скален надпис над с. Калугерица (дн. към Каспичан). Няколко глаголически букви, навярно с числена стойност, личат и по рисуваните керамични плочки от местността „Патлейна“, открити от Й. Господинов. (За глаголическите букви в надписите от с. Цар Асен, Силистренски окръг, и с. Крепча, Търговищки окръг, вж. по-долу). Отделни глаголически букви и изрази има и по стените на староруски храмове. В киевската църква „Св. София“ досега са прочетени глаголическите букви м и к, а също и глаголическото ГН П, навярно начало на израза господи помози или господи помилоуи. В новгородската църква „Св. София“, построена през 1050, има десетина глаголически надписа от втората половина на XI и началото на XII в. На един се четат само отделни букви (д, б), други три надписа гласят: ги҃ сп҃си мѣ или само с҃псı, на друго място е написано : , което навярно е начало на погрешно започнат абецедар. Тези надписи са под мазилката, поставена при зографисването на храма през 1108. Сравнително по-нови са три други глаголически надписа. Единият от тях е цитат от псалм 50: помилоуи мѩ б҃же [по] велицѣи [милости твоеи], другият е кирилски, но съдържа думата грешънъи на глаголица,

669

третият надпис според Й. Вайс гласи: дѣдѣта добръ кротькъ. Най-ранните хърватски епиграфски глаголически паметници са от втората половина на XI в.: 1) релефът от Западно Хърватско, на който се чете: се е писълъ; 2) слав.-лат. двуезичен надгробен надпис; 3) надписът от о-в Крък, на който се четат собствени имена; 4) Башчанската плоча от края на XI или началото на XII в., в която са упоменати и истор. личности. Тя съдържа по-дълъг глаголически текст.

Много по-изобилен е старобълг. кирилски епиграфски материал. От X и XI в. са познати шест датирани старобълг. надписа и значително число недатирани. По сведения на Ст. Ваклинов до 1963 са намерени около тридесет кирилски надписа само от X в. Две трети от тях са преславски. Напоследък броят на епиграфските находки нараства. Най-старият датиран кирилски надпис е открит от К. Попконстантинов в скалния манастир до с. Крепча. Той се състои от девет реда, но със сигурност се четат само първите три. Запазеното начало гласи, че през 6430 от сътворението на света, месец октомври (по виз. летоброене съответствува на 921) е починал божият раб Антон. Въпреки краткостта си надписът от с. Крепча е много важен епиграфски паметник, който доказва, че през 20-те г. на X в. е съществувала напълно оформена кирилска азбука. Вторият датиран надпис е прочетен от Д. Овчаров върху два преславски керамични отломъка. Запазени са трите последни реда, на които изцяло личи само 6439 от сътворението на света, съответствуващо на 931. Третият датиран надпис е надписът на жупан Димитър от 943 (от Добруджанските надписи), а следващият по време е Самуиловият надпис от 993. Варошкият надпис от 996 е открит от архимандрит Антонин през 1865. За най-сигурно се смята разчитането на Й. Иванов:

Последен по време датиран кирилски епиграфски текст от епохата на Първата бълг. държава е Битолският надпис на Иван-Владислав от 1015—1016.

Броят на недатираните старобълг. кирилски надписи от X и XI в. е доста голям. Част от тях не са публикувани. По-значителните старобълг. епиграфски паметници от тази епоха са надписът на Павел Хартофилакс, надгробният двуезичен българо-грц. надпис на Ана, надписът от с. Текекозлуджа (дн. с. Избул, Шуменски окръг), двуезичният надпис от некропола до Голямата базилика в Плиска, надписът на чъргубиля Мостич, надгробният надпис на Тудора, надгробният надпис от с. Цар Асен, надписите във варовиковата кариера до с. Мурфатлар, недатираният надпис до с. Крепча, Темничкият надпис, Ананиевият противсбогомилски надпис, надписите върху преславските керамични отломъци (вж. Керамика преславска), преславските плочки с рисуван текст, кратките кирилски надписи по печатите от времето на Първата бълг. държава.

Според Кр. Миятев и В. Иванова надписът на Павел Хартофилакс в Кръглата църква е от края на IX или от самото начало на X в. Текстът гласи: цьркы сѧтааго иоана дѣлаѥ[на] пауломь хартофулаѯомь. Тълкуването на надписа, както и неговото датиране, създава доста големи трудности. Подразбира се, че или самият Павел е бил ктитор на Кръглата църква (което не е твърде правдоподобно), или пък че е бил длъжностно лице, на което е било възложено да се грижи за построяването на новия храм. От титлата хартофилакс, която значи патриаршески или архиепископски секретар, Кр. Миятев е склонен да направи извод, че виз. църковна йерархия е била въведена в Б-я още преди главата на бълг. автономна църква да бъде провъзгласен за патриарх, което става едва след Ахелойската битка (20 авг. 917). В. Иванова предполага, че в случая хартофилакс значи пазител на архива на катедралната църква или дори личен секретар на владетеля (цар Симеон).

670

С ранната датировка на Кр. Миятев и В. Иванова не се съгласяват М. Вайнгарт, С. М. Кулбакин и А. М. Селишчев. Като се позовава на някои правописни особености, за които твърди, че са по-нови, Ив. Гошев допуска, че надписът е издълбан след завладяването на Преслав от Йоан I Цимисхий (969—976) през 972, при възстановяването на Кръглата църква. Обратно, Ив. Гълъбов настоява, че надписът на Павел хартофилакс е много старинен и че неговите уж по-нови черти (употреба само на ь, група ьр, употреба на ѥ) са в същност характерни белези на първоначалния преславски кирилски правопис. Подобно мнение за правописните особености на Преславското книжовно средище трябва да бъде подкрепено с по-голям брой сигурни палеографски успоредици, с каквито засега науката не разполага. Не са уточнени и някои важни археол. подробности. Според Кр. Миятев надписът се е намирал под мазилката, която е била допълнително поставена върху хоросанените фуги, а В. Иванова твърди, че е писано направо върху още невтвърдения първичен хоросан.

Надгробният надпис на Ана е намерен през 1965 в една от манастирските църкви-костници във външния град на Велики Преслав. Находката представлява част от каменен кръст. На едната страна се чете двуезичен българо-грц. надпис — „На 9 октомври почина раба божия Ана“, а на другата страна е изобразена женска фигура с разперени ръце, в дясната държи скиптър. Ръцете сочат към две църкви, на които починалата ще е била ктиторка. В. Гюзелев предполага, че упоменатата Ана е втората дъщеря на княз Борис I, сестрата на цар Симеон, спомената в една от приписките към Чивидалското евангелие. Той се позовава на скиптъра, който доказва принадлежността ѝ към владетелското семейство, и на ктиторството ѝ, което свидетелствува за значително състояние. Според Гюзелев Ана е била омъжена за един от сановниците на Симеон (олгутаркана и сампсиса Симеон, който през 927 — след смъртта на царя, води мирни преговори с Византия). Гюзелев предполага, че Симеоновата сестра е умряла през втората четвърт на X в., откогато е и надписът.

Надписът при с. Избул, на 6 км от Плиска, е намерен през 1924 между останките от основите на старинна църква. Според В. Иванова текстът му гласи: [г҃и по]милоуи раба своего : иоа[на пр]езвитера : и раба с҃воего ѳомѫ : съзъдавъшаѣ : храмъ : свѧтаего — власиѣ аминъ. Най-напред издателката В. Иванова е склонна да отнесе надписа към XI—XII в. Според нея в палеографско отношение той стои най-близо до Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие, Слепченския апостол. По-късно обаче, след откриването на надписа на чъргубиля Мостич, тя предполага, че издълбаването на ктиторския надпис при с. Избул вероятно е станало през X или още в края на IX в.

Надгробният надпис на Тудора е открит през 1930 близо до Кръглата църква в Преслав. Върху неголяма варовикова плоча (35 смХ 17 см) е поместен кратък текст с начало [гр]об. ѥсм [т]оудоры [ра]бы божи[а], след което е добавено колко лакти е разстоянието от надгробния камък до стената. По палеографски белези Кр. Миятев, а след него и В. Иванова заключават, че надписът е от X в.

Недатираният надпис до с. Крепча е открит от К. Шкорпил. Наскоро К. Попконстантинов публикува отново текста с редица поправки и уточнения. След кратко встъпление („В името на отца“) се съобщава, че тук почива светият отец Антоний (съде почиваетъ отъцъ ст҃ъ анътоуни). Следва предупреждение храмът да не се превръща в житница (а иже си оу цръкъве житъницѧ сътвиритъ дa отъвѣщаетъ прѣдъ бг҃мъ). Накрая стои името на писача (михалъ недостоины написа).

671

Според К. Попконстантинов надписът е от средата на X в.

Темничкият надпис е открит в старите северозападни бълг. земи на север от водослива на Западна и Южна Морава. Съдържа част от имената на 40-те мъченици (мъченици (ѯаньтиасъ. сисинъ. леонтъ. мелитъ. севгıриı-ан. фıлоктıмон. ангıı-ас. ираклъ. ѥклъдик. курıонъ.). Публикуван е от Л. Стоянович, който го отнася към X в.

Ананиевият надпис е намерен през 1947 от Т. Иванов в развалините на стара църква до с. Гиген, Плевенски окръг, върху каменен блок, широк приблизително 85 см. Според сполучливото разчитане и допълване на Ив. Гошев там е написано на седем реда следното: ното: иже... проч[ътет]ъ [еже нап]иса^х [да проклъ]нетъ [ер]етика. аще бо и не про[клънетъ]. то д[а бѫ]детъ самъ проклѧ[тъ аще ж]е проклънетъ еретика. то [с]его б҃ъ г҃ъ помилоуетъ + се же писа анани мо[нахъ]. По палеографски и истор. съображения Ив. Гошев предполага, че надписът е от времето на цар Петър (927—970) и по съдържание е противобогомилски.

Върху един бронзов модел за правене на печати, намерен в Преслав, се чете следният надпис, публикуван от Н. Мушмов и К. Шкорпил: цр҃ь блъг петр (цар български Петър). Мнението на двамата издатели е, че става дума за сина на цар Симеон. Според Т. Герасимов бронзовата метална плочка е фалшива. Въпреки това мнение печатът не трябва да се изключи от старобълг. епиграфски текстове, тъй като, от една страна, въпросът е дискусионен, а, от друга — самият надпис съдържа интересни палеографски особености; понякога и фалшивите печати са интересни палеографски обекти, понеже са копия от изчезнали оригинали.

Надпис на Чъргубиля Мостич, X в.

На един старобълг. моливдовул, изследван от Т. Герасимов, е написано: г҃и помози твоемоу робоу геѡрг/ıȣ /чрьньцю и сункелȣ блъгарьскоумоу/. По-къссно е намерен и втори образец от този моливдовул, правен от същия булотирион. Според Т. Герасимов Георги монах е бил синкел (придворно лице, съкилийник) на някой от преславските епископи в края на IX или началото на X в. В. Иванова поставя въпроса, дали този Георги Синкел не е същият Георги, който е поставен за бълг. архиепископ от патриарх Игнатий (847—858; 867—877) след Цариградския събор от 869—870 и от когото в с. Мадара, Шуменски окръг, е намерен печат с грц. надпис.

672

Ст. Ваклинов отбелязва, че в Националния археол. музей в София има златен пръстен от последните десетилетия на X в. с надпис мечѡнѡша тагчи, където втората дума е навярно първобълг. име.

Голям интерес представлява и двуезичният надпис върху надгробния камък, открит през 1977 около Голямата базилика в Плиска. Първите два реда са на грц. език и съдържат известната от много други надгробни паметници старохристиянска формула екумиѳи о доулос тоу ѳ҃у заедно с името на умрелия ласарос. Втората част е на старобълг. език, но с много отклонения от официалния правопис. Началото на старобълг. текст повтаря дословно грц. текст, но не е споменато името на умрелия. Добавен е месецът и денят, в който е умрял Лазар. Като цяло текстът гласи: + екумиѳи о доулос тоу ѳ҃у ласарос почи рап божи инвара масица :В: (Почина раб божий Лазар на 2 януари). В палеографско отношение надписът прилича на познатите епиграфски паметници от IX—X в. Най-характерен негов белег е неизисканото, почти навсякъде изправено унциално писмо, което в някои отношения напомня за надписа от с. Избул и отчасти за графита върху дръжката на глинен съд от Плиска. Най-съществено основание за датировката на надписа е археол. среда, в която той е открит. Манастирът и некрополът около Голямата базилика датират отпреди втората половина на X в.

През 1974 при проучване на крепостната стена на вътрешния град на Велики Преслав върху каменен блок е открит старобълг. надпис в три реда. Началото се чете трудно: Според издателя на надписа Ст. Лисицов текстът гласи: писалъ въ тъмъници сѣдѧ . . . се ѣковъ. Последните два реда са писани от друга ръка. К. Попконстантинов допълва разчетеното от Ст. Лисицов по следния начин: онъ грѣшьни писалъ въ тъмъници сѣдѧ [а] се ѣковъ.

В местността „Селище“ до Преслав при археол. проучвания на едно феодално имение е намерен варовиков камък от разрушена сграда. Върху лицевата му страна е врязан старобълг. кирилски надпис в два реда. Текстът гласи: м҃ц ѳеврѣрѣ въ к҃ и в҃ д҃нъ. Надписът се подготвя за издаване от К. Попконстантинов.

Към недатираните надписи от тази епоха трябва да бъде прибавен и откритият през 1952 в крепостта край с. Цар Асен надгробен камък в памет на монаха Манасий. Текстът още не е публикуван. По сведения на В. Димова наред с кирилските букви са употребени и няколко глаголически. Тази особеност и археол. среда позволяват надписът да бъде причислен към епиграфските текстове от X в.

В палеографско отношение старобълг. кирилски епиграфски материал не е еднороден. Като обща, но несъществена черта може да бъде посочено изправеното (ненаклоненото) писане, което е характерно за по-голямата част виз. унциални ръкописи от X в. През IX в. в унциалните текстове преобладават хастите с десен наклон. Подчертано десен е наклонът на хастите и в грц. надпис от с. Червен, Русенски окръг, от 870, в който се споменава името на бълг. княз Борис-Михаил. Лек десен наклон има и в ктиторския надпис от с. Избул, в част от дълбаните преславски керамични надписи, на отделни места в надписа на чъргубиля Мостич. От това не бива да се прави прибързан извод, че старобълг. епиграфски паметници с наклонено писмо са по-стари от паметниците с изправено писмо. Правото и наклоненото писане може да се разглежда донякъде и като особеност на отделните почерци. Палеографско значение има по-скоро обстоятелството, че наклонени хасти се наблюдават обикновено там, където хоризонталната посока на редовете не е спазена (в грц. надпис от 870, при дълбаните преславски керамични надписи).

673

Някъде, напр. в надписа на Павел Хартофилакс, се създава впечатление, че хастите са наклонени, а в същност самите редове не са хоризонтални. В други случаи, напр. в Ананиевия надпис, в надписа на жупан Димитър и в мурфатларските надписи, наклонените хасти се появяват тъкмо там, където по някаква причина посоката на реда е променена. Хастите са пак, общо взето, перпендикулярни на основата на реда, но самият ред вече не е права, а изкривена или начупена линия.

Недатираните кирилски епиграфски текстове от X в. не могат да бъдат поставени в относителен хронологичен ред по палеографски признак. Причината е, че през втората половина на IX и през X в. във Византия съжителствуват два основни унциални шрифта. Корените на единия са в старинния капитален или квадратен устав, който е характерен за късноантичната грц. Е. и за най-старите богослужебни пергаментни текстове на грц. език. Най-важните му черти са закръглените (овалните) форми на буквите о, ѳ, с и е, които приличат на окръжности (полуокръжности) или елипси (полуелипси) и не са заострени в горния и долния си край. Всички букви са еднакво високи, умалени начертания (предимно на гласните) липсват. Съотношението между ширината и височината на буквите с успоредни хасти () е около 5 : 8. Другият шрифт, който някои изследователи неоснователно наричат нов или декоративен епиграфски маюскул (унциал), възниква във Византия през втората половина на IX в. като особен калиграфски стил в заглавията на разкошните константинополски ръкописи, а след това се разпространява и в официалните и тържествените каменни надписи със светско или религиозно съдържание. За него е характерна удължената форма на буквите, като за а, в, г, д, е, и, ѳ, л, н, о, п, р, с, т, у съотношението между ширината и височината е около 3 : 8; з и х са малко по-широки, а при м, ф, ѱ и ѡ съотношението е 2 : 1. В отделни случаи някои букви, предимно гласните, се изписват умалено, а буквите о, ѳ, с и е често са заострени в горния и долния си край, както това е характерно за виз. унциално писмо върху пергамент от VII до IX в. (През X в. във виз. унциал закръглените начертания на тези букви са отчасти възстановени.)

Двуезичен надпис на Ана. X в.

Поради споменатата палеографска разнородност относителната датировка на старобълг. епиграфски паметници е много трудна. Темничкият надпис напр., който съдържа по-нови палеографски черти от Самуиловия надпис, навярно го предхожда по време. Със своя, общо взето, неудължен шрифт и с овалните написания на буквите о, с и е Самуиловият надпис от 993 изглежда по-старинен и от Наръшкия старобълг. надпис на грц. език от 904. В старобълг. кирилски епиграфски паметници от епохата на Първата бълг. държава се срещат по-нови и по-стари палеографски особености, заимствувани от местната писмена традиция или привнесени отвън. Върху начертанията на отделни букви (напр. в преславската рисувана керамика) влияе и виз. унциално писмо от X в., в рамките на което се оформя т.нар. литургичен унциал — опит да се въведат отново широките, заоблени начертания на о, ѳ, с и е.

674

Надгробна плоча на Тудора от гроб при Кръглата църква в Преслав, X в.

В самата Византия през X в. няма единен стил и единна развойна линия на унциалното писмо. Това обстоятелство поставя в крайно трудно положение слав. кирилска Е., ако нейната цел би била само да даде палеографска, а не комплексна (археологическа, географска, езикова и културно-историческа) систематика и периодизация на достъпните паметници. Чисто палеографски белег би могло да бъде самостойното развитие на кирилското писмо през X в., но и тук данните, с които разполага науката, са крайно оскъдни и неравностойни. Основната трудност е, че 24 кирилски букви имат виз. потекло и че техните епиграфски варианти са също византийски. Не може да бъде сигурен хронологичен признак напр. разликата между м с успоредни хасти (в повечето първобълг. и старобълг. епиграфски текстове) и м с хасти, които са разположени под ъгъл (в надписа на Павел Хартофилакс, в първобълг. надпис, намерен до Голямата базилика в Плиска, в надписа на жупан Димитър, в Ананиевия противобогомилски надпис, в мурфатларските надписи). Разкраченото м произхожда от т.нар. александрийски маюскул или коптски унциал, създаден в края на старата ера въз основа на късния папирусен унциал. (С александрийски маюскул до X в. си служат в Цариград и в неговите околности.) м с успоредни хасти пък е вариантът, свойствен на т.нар. константинополски унциал. Подобна е разликата и между и у. Първият вариант (в надписа на Тудора и в редица първобълг. надписи) е александрийски, а вторият — константинополски.

Стар александрийски маюскулен вариант е и буквата д с удължена дясна горна наклонена черта от надписа на Павел Хартофилакс. Подобно начертание на д има още на Омуртаговата колона в църквата „Св. четиридесет мъченици“ във Велико Търново и в първобълг. надпис от Филипи. В преславската рисувана - керамика буквата р е отворена отгоре и с изнесена над хастата дъга. Според В. Иванова подобно начертание е опит да се възобнови старият унциал — такова р не е чуждо и на някои виз. ръкописи от X в., но образецът е много по-древен. Не липсват обаче и по-нови примери — същото у личи в един виз. фресков надпис от времето на имп. Константин IX Мономах (1042—1055) и дори в един слав. кирилски надпис от началото на XIV в. в с. Старо Нагоричино, СР Македония. В Тудориния надпис има буква ѥ с ъглесто начертание на втората съставка. Ъглестото е е старинна епиграфска буква. Има го в един първобълг. фрагмент от Плиска и в първобълг. надпис от колоната, намерена до Голямата базилика в Плиска, където има и ъглесто с. В старобълг. кирилски надпис на грц. език, поставен през 866 в Югозападна Македония по случай покръстването на българите,

675

ъглестите горни части на буквата а и д са се разрасли в хоризонтални чертици. Такива хоризонтални чертици има отново след 130—150 г. пак в югозападните бълг. краища в начертанието на д и ѧ в Самуиловия надпис и в начертанието на а, д, ı-а и ѧ в Битолския надпис на Иван-Владислав. В надписа от печата на Георги Синкел Български има в с удължена долна хоризонтална черта. Такова в, каквото според Т. Герасимов личи на Пресияновия надпис от Филипи, на Маламировия надпис от Томбул джамия (в Шумен), на едно от тасчетата от съкровището от Наг Сент Миклош, на медните монети, сечени от виз. имп. Василий I Македонянин (867—886), на един строителен надпис от Месемврия с името на Василий I Македонянин и на Наръшкия надпис от 904, има и на един първобълг. фрагмент от Плиска, в двуезичния надпис от Голямата базилика в Плиска, на първобълг. колона с инв. № 665 от Националния археол. музей в София, в един грц. манастирски надпис от Беотия с дата 873 и в мурфатларските надписи.

Рисунка на надписа на Павел Хартофилакс от Кръглата църква в Преслав, X в.

От горните съпоставки става ясно, че нито общият стил на писмото (стар или нов унциал), нито по-старинните или по-редките начертания на онези кирилски букви от X в., които се срещат в грц. писмо, не могат да бъдат основание за палеографска датировка с точност, по-голяма от стотина години. Така напр. освен прякото разчитане на датата (921) не съществува палеографски критерий, с помощта на който да се установи дали датираният надпис от с. Крепча е от първата или от втората половина на X в. или дори от XI в.

В него начертанието на м с високо вдигнати средни полегати чертици може да се вземе като старинен признак (най-близки успоредици са първобълг. надпис от Филипи и Наръшкият надпис от 904). Начертанието на д с дълги серифи и сравнително малка горна част стои най-близо до мурфатларските надписи, които навярно също са от първата половина на X в. Но за почти всички други кирилски знаци от надписа, които имат грц. съответствия, съществуват успоредици и от X, и от XI в.

Не може да се проследи и някакъв по-съществен развой в епиграфските начертания на онези кирилски букви, които не са заимствувани от грц. писмо. Общо взето, те следват стилните особености на гръцките по потекло букви. Хипотезата на Ив. Гошев, че първоначалните кирилски знаци на негръцките букви са били по-близки до съответните глаголически написания, не получава епиграфско потвърждение. Част от негръцките кирилски знаци имат варианти, които малко или много се отличават от начертанията в старобълг. ръкописи. Трудно е да се каже дали тези отлики са хронологически или се дължат на нееднаквия материал за писане. Навярно начертанието на ж с хоризонтална вместо с вертикална средна черта в датирания надпис до с. Крепча е по-старинно. Датираният надпис до с. Крепча и Ананиевият противобогомилски надпис си приличат по това, че буквата ч се пише с ромбовидна, не много голяма чашка и че а е с х-образна вътрешна част. Такива начертания не се срещат в старобълг. ръкописи. Изобщо а има доста епиграфски варианти, които в една или друга степен могат да се сведат до вариантите на грц. епиграфска буква а.

Слав. кирилска Е. засега се занимава предимно с геометричните характеристики на буквите

676

Графит от Кръглата църква в Преслав

(ъгловатост — заобленост, квадратност — издълженост, наклоненост — перпендикулярност и др.) и се стреми да опише и да систематизира чрез тях кирилските епиграфски варианти от X в. насам. Тя прави това, като взема пред вид, от една страна, развоя на грц. унциално писмо през IX и X в., а от друга страна, палеографските особености на буквите от довизантийските грц. папирусни и пергаментни ръкописи, чието стилово разнообразие, както личи от таблиците на Н. Мутсопулос, лежи в основата на почти всички по-късни епиграфски варианти. Предмет на епиграфско проучване е все още начертанието на отделната буква, а не цялото графично поле. Сравнително по-малко внимание се отделя на съотношението между буква и междубуквие, ред и междуредие, на дебелината на графичните линии, на формата и величината на фигурите, на които пишещият уред насича графичното пространство.

            Лит.:

·       Щепкин В. Н. Новгородские надписи graffiti. — Древности. Труды Славянской комиссии Московского археологиче ского общества, 19, 1902, 3, с. 24—46;

·       Шкорпил К. Памятники в окрестностях Абобской равнины. — ИРАИК, 10, 1905, с. 411;

·       Гартхаузен В. Греческое письмо IX—X столетий. — В: Энциклопедия етавянскои филологии. 3. СПб., 1911, с. 37—50;

·       Gardthausеn V. Griechische Palaeographie. 2. Die Schrift, Unterschriften im Altertum und im byzantiniscnen Mittel alter.Leipzig, 1913, 524 p.;

·       Стојановић Љ. Темнићки натпис X—XI века. — ЈФ, 1, 1913, 1—2, с. 4—20;

·       Миятев Кр. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. — БПр, 1, 1929, 1, с. 100—125;

·       Мушмов Н. Бронзов печат на цар Петра. — ИБАИ, 5, 1929, с. 230—239;

·       Weingart М. Počátky kyrilice. — Bsl, 2, 1930, p. 166—168;

·       Сперанский M. Н. Из славянской эпиграфики. — ДАН СССР. 3, 1930, с. 51—57;

·       Шкорпил К. Надписи от Първото българско царство в Черноморската облает на Балканския полуостров. — Bsl, 3, 1931, р. 1—6;

·       Миятев К р. Эпиграфические материалы из Преслава. — Bsl, 3, 1931, р. 383—403;

·       Кульбакин Ст. Нова палеографска граЬа из Преслава (рец.). — ЛФ, И, 1931, с. 233—240;

·       Иванова В. Прибавки към статията на Кр. Миятев „Разкопките в Преслав през 1930 г.“. — Годишник на Народния археологически музей, 5, 1926—1931, с. 220—221;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 25—28, 58;

·       Миятев Кр. Кръглата църква в Преслав. С., 1932, с. 153—174;

·       Иванова В. Следите от глаголица в Източна България. 1. Глаголическият надпис в Преслав. 2. Кирилският надпис над село Калугерица — Bsl, 4, 1932, с. 227—235;

·       Иванова В. Старобългарският надпис от с. Теке-Козлуджа. — ИБАИ, 7, 1933, с. 319—321;

·       Vajs Л. Hlaholský nápis v Preslavi. — Slavia, 12, 1933, p. 229—231;

·       Герасимов T. Три старобългарски моливдовула. — ИБАИ, 8, 1934, с. 356—359;

·       Vajs Л. Hlaholice na Rusi. Novgorodskć sgrafity. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 184—188;

·       Авджин Д. А., М. Н. Тихомиров. Древнейшая русская надпись. — Вестник Академии наук СССР, 20, 1950, 5, с. 71—79;

·       Михайлов Ст. Археологически материали от Плиска (1948—1951). — ИАИ, 20, 1955, с. 80—83;

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — БЕ, 5, 1955, 2, с. 94—117;

·       Станчев Ст. Надгробният надпис на чъргубиля Мостич от Преслав. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 3—42;

·       Irigoin Л. L’onciale grecque de type copte. — ЛОВ, 8, 1959, p. 29—51;

·       Гошев Ив. Старобългарски глаголически надписи от IX п X век. С. 1961, 196 с.;

·       Кодов Xр. Преславските надписи (рец.). — ЕЛ, 18, 1963, 4, с. 86—95;

·       Рыбаков Б. А. Русская эпиграфика X—XIV вв. (состояние, возможности, задачи). — В: История, фольклор, искусство славянских народов. М., 1963, с. 34—75;

·       Станчев Ст. Писмените паметници от Преслав. — Археология, 5, 1963, 3, с. 37—42;

·       Гошев Ив. Развитие на негръцките кирилометодиевски буквени знаци в т. нар кирилица. — Хиляда и сто години, с. 275—286;

·       Гълъбов Ив. Кирило-методиевски проблеми и българската археология и епиграфика. — Археология, 5, 1963, 2, с. 6—10;

·       Рыбаков Б. А. Русские датированные надписи XI—XIV вв. Свод археологических источников. М., 1964, 48 с.;

·       Штефаник В. Първобитното словенско писмо и најстарата глаголска епиграфика. — В: Словенска писменост. Охрид, 1966, с. 13—30;

·       Тотев Т. Нов старобългарски писмен паметник от Преслав. — ИЛИ, 29, 1966, с. 61—66;

677

·       Тотев Т. Два нови старобългарски надписа от Преслав. — БЕ, 16, 1966, с. 39—45;

·       Мошин Вл. Најстарата кирилска епиграфика. — В: Словенска писменост. Охрид, 1966, с. 35—41;

·       Высоцкий С. А. Древнерусские надписи Софии Киевской XI—XIV вв. М., 1966, 240 с.;

·       Гюзелев В. Коя е Анна от новооткрития двуезичен преславски надпис. — ИП, 23, 1967, 6, с. 82—88;

·       Gălăbov Iv. La rotonde de Syméon dans l’histoire du vieux-bulgare littéraire. — Bsl, 28, 1967, p. 98—117;

·       Meдынцевa A. A. Глаголические надписи из Софии Новгородской. — Советская археология, 1969, 1, с. 199—210;

·       Янин В. Л. Актовые печати Древней Руси X — XV вв. М., 1970, 1., 327 с.; 2., 368 с.;

·       Герасимов Т. Фалшиви печати на българските царе от X, XIII и XIV в. —Археология, 12, 1970, 2, с. 32—43;

·       Львов А. С. Еще раз о древнейшей русской надписи из Гнездова. — ИАНСССРоля, 30, 1971, 1, с. 47—52;

·       Fučić В. Najstariji hrvatski glagoljski natpisi. — Slovo, 21, 1971, p. 227—254;

·       Симонов P. А. Византийская нумерация в эпиграфике Первого Болгарского царства и начало славянской письменности. — Советская археология, 1973, 1, с. 71—82;

·       Тотев Т. Кой е презвитер Йоан от един старобългарски надпис. — Известия на Народния музей, Варна, 10, 1974, с. 317—321;

·       Moutsороulos N. La morphologie des inscriptions byzantines et postbyzantines. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 53—105;

·       Гълъбов Ив. Средновековната българска кирилска епиграфика през последните 30 години. — Археология, 17, 1975, 4, с. 13—26;

·       Гълъбов Ив. Приносът на епиграфския материал за решаване на лингвистични проблеми. — Известия на Народния музей, Варна, 12, 1976, с. 33—48;

·       Герасимов Т. Български и византийски печати от Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 125—144;

·       Ovčarov D. A cyrillic inscription of 931 in Preslav. — Bulgarian Historical Revue, 4, 1976, 2, p. 71—75;

·       Константинов К. Два старобългарски надписа от скалния манастир при с. Крепча, Търговищки окръг. — Археология, 19, 1977, 3, с. 19—28;

·       Hunger Н. Epigraphische Auszeichnungsmajuskel. — JÖB, 26, 1977, p. 193—200;

·       Meдынцева A. A. Древнерусские надписи Новгородского Софийского собора. М., 1978, 312 с.;

·       Georgiew P. Eine zweisprachige-Grabinschrift aus Pilska. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, с. 32—43;

·       Овчаров Д. Нови епиграфски паметници от Преслав. — В: Плиска—Преслав. Проучвания и материали. 1. С., 1979, с. 185—192;

·       Mаlingоudis P n. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hämus-Halbinsel. Í. Die bulgarischen Inschriften. Thessaloniki, 1979, 121 p.

Иван Добрев, Казимир Попконстантинов

ЕРЕМИЯ — вж. Йеремия.

ЕРОВЕ — вж. Старобългарски език.

    (12). ЕСХАЧ — бълг. болярин от втората половина на IX в. Близък съратник на княз Борис I (852—889). Носел високата титла сампсис и принадлежал към върхушката на столичното болярство. Споменава се единствено в Пространното житие на Климент Охридски. Според него Е. е един от онези боляри, които „се отличавали с достойнство на рода и с голямо богатство“ и на които било разрешено да се срещат с Кирило-Методиевите ученици и да ги канят в дома си:

„Затова и един от българите, на име Есхач, по чин сампсис, отишъл при княза и го помолил да му позволи да приеме в дома си пресветия Климент и преподобния Наум. Той с готовност дал съгласието си, понеже молителят му бил драг, но казал: „Приеми учителите с всяка почит, докато приготвим напълно за тях това, което трябва да се направи. . . . Климент и Наум живеели у Есхач, удостоявани с всякаква почит.“

Житието ясно посочва, че Е. бил много близък („драг“) на княза и се ползувал с неговото голямо доверие. При това както името, така и високото му обществено положение навеждат на мисълта, че той е принадлежал към похристиянчената прабълг. аристокрация, заемаща важни позиции в административното управление на страната и особено в живота на столицата. Посветен в плановете на княз Борис I, Е. съдействува активно при провеждане на политиката му за разпространение на слав писменост и книжнина в България.

            Лит.:

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 122—123;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 228, 232.

Петър Петров

    (13). ЕФРЕМ СИРИН (306—373) — един от най-големите църковни дейци и писатели

678

от ранния период на християнската църква. Широко известен и тачен както на Изток, така и на Запад. По произход е сириец. Роден в градеца Нисибия в Месопотамия. Подробностите около живота му още не са добре изяснени. Някои изследователи твърдят, че баща му е езически жрец и че Ефрем се покръства по-късно — 16-годишен, поради което е изгонен от бащиния си дом. Обаче самият Ефрем загатва на едно място в съчиненията си, че произхожда от християнско семейство. Още на младини получава широко и всестранно образование. Усвоява отлично както християнското учение, така и „елинската мъдрост“ и класическата митология. Познава съвършено арабски и еврейски език, еврейската история и география, еврейския бит и еврейската книжнина. През 362—363 във връзка с персийските нашествия е принуден да се пресели в Едеса, където остава известно време като учител. Още преди това Василий Велики, който високо го цени, ръкополага Ефрем за дякон с намерение да го направи епископ, но Ефрем не пожелава да напредне в църковната йерархия .излиза извън града и се усамотява в някакво селско жилище в близката планинска област, където в аскетическа обстановка се отдава на книжовна работа. Отличава се със строга нравственост и с дейно човеколюбие. Умира в Едеса. Наскоро след смъртта си е канонизиран за светец. Паметта му се празнува в Източната църква на 28 януари, а в Западната — на 18 юни.

Паренесис на Ефрем Сирин. Рилски глаголически листове, XI в.

Ефрем Сирин. Стенопис в Боянската църкваот 1259 г.

Литературното творчество на Е.С. е голямо и разнообразно. Патриарх Фотий съобщава, че произведенията му наброяват повече от хиляда.

679

Паренесис на Ефрем Сирин. Лесновски препис от 1353 г.

По съдържание те са много разнообразни: богословски тълкувания върху някои книги от Стария завет, химни и слова за господски и богородични празници, екзегетично-полемични слова против арианите, маркионитите, бардазанитите и против други ереси, аскетически наставления, морални поучения, богослужебни химни и др. Особено интересни са по своята оригинална форма. Всичките си произведения Е.С. пише първоначално на сирийски език, като използува оригинални поетични форми на сирийската художествена литература — главно двете поетични жанрови форми мадраше и мемре, чужди на виз. поезия. В мадраше (стихотворна форма, обикновено със седмосричен стих) са написани химните му, а в мемре (мерена проза) — риторичните му произведения — слова и поучения. Почти всички произведения на Е.С. са написани повече или по-малко в поетична форма. Даже и в богословските си съчинения той не е философствуващ богослов, като напр. Григорий Богослов или Атанасий Александрийски, а е повече ритор и поет, който съзерцава и възприема богословските истини с непосредствено силно чувство. Произведенията му получават много широко разпространение твърде отрано. Още докато е жив, те са преведени от учениците му на някои от източните езици: най-напред на гръцки, а след това на арабски, коптски, арменски и др.

Един от най-известните сборници с аскетически поучения на Е.С., познат в литературната традиция под името паренесис (грц. παραίνεσις — ‘ съветване’, ‘убеждаване’, ‘наставление’), е преведен два пъти и на старобълг. език: първият превод е направен към края на X в., следите му са запазени в старобълг. глаголически фрагменти, наречени Рилски глаголически листове; вторият превод се явява по-късно, навярно през XIII в., направен е независимо от първия. Най-меродавни преписи от втория превод са преписите в ръкопис № 68 от 1353 в библиотеката на БАН (Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С., 1969, с. 117—124) и № 297 (от 1353) в НБКМ (Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, т. I. С., 1910, с. 205—227).

            Съч.:

o   Sancti Patris nostri Ephraem Syri opera omnia quae extant, Graece, Syriace, Latine. Ed. J. S. Assemani, P. Benedictus. 1—6. Romae, 1732—1746;

o   Lamy Th. J. S. Ephraemi Hymni et Sermones. 1—4. Mecheln, 1882—1902 (с лат. превод);

o   Mitchell C.W. S. Ephraem’s Prose Refutations of Mani, Marcion and Bardaisan. 1—2. London, 1912—1921;

o   Mercati S.G. S.Ephraem Syri opera omnia. 1., 1. Romae, 1915, 14+232 p.;

o   Hymnen de fide. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1955 (Corpus scriptorum christianorum orientalium. Sériés Syrica, 73—74);

o   In Genesiu et in Exodum commenarii. Ed. R. M. Tounean. 1—2. Louvain, 1955 (Corpus scriptorum christianorum orientalium. Series Syrica, 71—72);

o   Hymnen de paraiso und contra Julianum. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1957 (Corpus scriptorum christianorum orientalium. Series Syrien, 78—79);

680

o   Hymnen de notivitate (Epiphonia). Ed. E. Beck. 1—2. Louvain. 1959 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrien, 82—83);

o   Hymnen de ecclesia. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1960 (Corpusscriptorurn christianorum orientalium. Sériés Syrien, 84—85);

o   Sermones de fi de. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1961 (Corpus scriptorum christianorum orientalium. Series Syrien, 88—89);

o   Carmina Nisibena. Ed. E. Beck. I — 4. Louvain, 1961—1963 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrien, 92—93, 102—103);

o   Hymnen de virginitate. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1962 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrien, 94—95);

o   Hymnen de ieiunio. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1964 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrien, 106—107);

o   Paschahymnen (De azymis, de crucifixibne, de resurrectione). Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1964 (Corpus scirptorum christianorum orientalium. Series Syrien, 108—109);

o   Sermo de Domino Nostro. Ed. E. Beck 1—2. Louvain, 1966 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrien, 116—117);

o   Sermones. I—IV. Ed. E. Beck. 1—8. 1970—1973 (Corpus scriptorum christianorum orientalium. Series Syrien, 130—131, 134—135, 138—139, 148—149);

o   Hymnen auf Abraham Kidunaya und Julianus Saba. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1972 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrica, 140—141);

o   Nachträge zu Ephraem Syrus. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1975 (Corpus scriptorurn christianorum oreintalium. Series Syrica, 159—160);

o   Sermones in Hebdomadam sanctam. Ed. E. Beck. 1—2. Louvain, 1979 (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Syrica, 181—182).

            Лит.:

·       Grimme H. Der Strophenbau in den Gedichten Ephraems des Syrers. Freiburg, 1893, 6+95 p.;

·       Κουτογόνης Κ. Φιλολογικὴ καὶ κριτικὴ ἱστορία τῶν ἀπὸ τῆς α᾿ μέχρι τῆς έ ἑκατοντ. ἁκμασάντων ἁγίων τῆς ἐκκλησὶας πατέρων καὶ τῶν συγγραμμάτων αὐτῶνι. 1. 1851—1853;

·       Duval R. La littérature syriaque. (Anciennes littératures chrétiennes, 2). Paris, 1907, p. 329—335;

·       Graf G. Ephram der Syrer. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 3. Freiburg, 1931, coll. 715—718;

·       Τωμαδάκης Ν. Β. Ἐφραὶμ ὁ Σῦρος ἐν τῇ ὑμνογραφίᾳ. — In: Sylloge bizantine in onore di S. G. Mercati. Roma, 1957, p. 392—404;

·       Leloir L. L’évangile ďEphrem d’après les oeuvres éditées. Recueil des textes. Louvain, 1958, 8+157 p.;

·       Leloir L. Doctrines et méthodes de S. Ephrem d’après son Commentaire de l’évangile concordant (original syriaque et version arménienne) (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Subsidia, 18). Louvain, 1961, 8+71 p.;

·       Leloir L. Le témoignage d’Ephrem sur le Diatessaron (Corpus scriptorurn christianorum orientalium. Series Subsidia, 19). Louvain, 1962, 20 + 259 p.

Христо Кодов

[Previous] [Next]

[Back to Index]