Кирило-методиевска енциклопедия, I

Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

__Д_

1. Д (П. Илчев, Б. Велчева) 568

2. Давидов, Ангел Асенов (21.VI.1931) (Ел. Мирчева) (Т. IV. Допълнение, 659)

      - Далматинска хроника — вж. Дуклянска хроника

3. Дамянович, Степан (Damjanović, St.) (2.XI.1946) (Ел. Томова) (Т. IV. Допълнение, 662)

4. Даничич, Джура (Даничић, Ђ.; псевдоним на Дж. Попович) (6.IV.1825–5.XI.1882) (Анг. Давидов, Ел. Томова) 570

5. Дворник, Франтишек (Dvornik, F.) (14.VIII.1893–4.XI.1975) (Ив. Дуйчев) 571

      - Дебрица — вж. Дрембица

6. Девол (Дѣвѡль, Δεάβολις) (П. Коледаров) 576

7. Девос, Пол (Devos, P.) (1.V.1913) (Ив. Дуйчев) 580

8. Державин, Николай Севастиянович (3/15.XII.1877–26.II.1935) (Н. Гагова) (Т. IV. Допълнение, 665)

9. Десподова, Вангелия (16.I.1941) (Б. Мирчева) (Т. IV. Допълнение, 667)

10. Джурова, Аксиния Добрева (18.IX.1942) (Ел. Мусакова) (Т. IV. Допълнение, 670)

11. Дзифер, Джорджо (Ziffer, G.) (1.XI.1960) (Н. Гагова) (Т. IV. Допълнение, 673)

12. Дзяло (ѕ) (П. Илчев, Б. Велчева) 581

13. Дилс, Паул (Diels, P.) (28.ΧΙΙ.1882–19.ΙΧ.1963) (Р. Златанова) 582

14. Димитрий Ростовски (светско име: Даниил Савич Туптало) (1651–29.X/10.XI.1709) (Н. Дилевски) (Т. IV. Допълнение, 676)

15. Димитров, Пейо (П.Д. Пеев) (22.VII.1944–1.XII.1992) (Д. Димитрова) (Т. IV. Допълнение, 679)

16. Димитър Хоматиан (втор. пол. на XII в.–нач. на XIII в.) (Ал. Милев) 584

17. Динеков, Петър (17.X.1910) (Л. Грашева) 585

18. Дионисий Ареопагит (I в.) (Кр. Станчев) 587

      - Диспути на Кирил — вж. Йоан VII, Полемични трудове на Кирил, Сарацинска мисия, Трезична ерес, Хазарска мисия

19. Дитмар (нем. Theotmar von Salzburg; лат. Theotmarus, Deotmarus, Diotmarus) (847–5.VII.907) (Б. Иванчев) 589

      - Diffundente sole — вж. Чешка легенда (Т. IV. Допълнение, 680)

20. Длугош, Ян (Długosz, J., Johannes Longinus) (1415–19.V.1480) (Г. Минчев, Ел. Томова) (Т. IV. Допълнение, 681)

      - Добета — вж. Домета

21. Добнер, Йов-Феликс (Dobner, J.F.; монашеско име: Гелазий) (30.V.1719–24.V.1790) (Б. Иванчев) 592

22. Добрев, Иван (18.X.1938) (П. Пенкова) 593

23. Добровски, Йосеф (Dobrovský, J.) (17.VIII.1753–6.I.1829) (Л. Лашкова) 595

24. Добруджански надписи (Ив. Добрев) 601

25. Дограмаджиева, Екатерина (7.XI.1933) (Л. Стефова) 605

26. Докс Черноризец, Дукс Черноризец (IX–X в.) (П. Ковачева) 606

27. Домета, Добета, Довета (IX в.) (П. Петров) 608

28. Достал, Антонин (Dostal, A.) (24.V.1906) (М. Деянова) 609

29. Драгова, Надежда Николова (8.II.1931) (В. Велчев) 611

      - Драговити — вж. Славяни на Балканския полуостров през IX век

      - Древнославянски език — вж. Старобългарски език

30. Дрембица, Дебрица (П. Коледаров) 612

31. Дринов, Марин Стоянов (20.X/1.XI.1838–28.II/13.III.1906) (Б. Ангелов) 614

      - Дружества Кирило-Методиевски — вж. Организации Кирило-Методиевски

32. Друнгарий (δρουγγάριος, дроунгарь) (П. Коледаров) 616

33. Дуйчев, Иван (18.IV/1.V.1907) (Ив. Божилов) 617

34. Дуклянска хроника, Далматинска хроника, Летопис на Дуклянския поп (Regnum Sclavorum presbyteri Diocleatis; Ljetopis popa Dukljanina; Barski rodoslov) (А. Данчева) 620

      - Дукс черноризец — вж. Докс черноризец

35. Дуриданов, Иван (22.II.1920) (Анг. Минчева) 623

36. Дурих, Фортунат (Durich, F.) (1738–1802) (Ив. Буюклиев) 623

37. Дурново, Николай Николаевич (23.X/4.XI.1876–27.X.1937) (Д. Станишева) 624

38. Дьопман, Ханс-Дитер (Döpmann, H.-D.) (15.V.1929) (Р. Дикова) (Т. IV. Допълнение, 683)

39. Дювернуа, Александър Лвович (24.VIII.1839–16.III.1886) (К. Куев) 625

40. Дюканжов списък, Дюканжов каталог (Ив. Дуйчев) 627

41. Дюмлер, Ернст Лудвиг (Dümmler, E.L.) (2.I.1830–11.IX.1902) (Ана Стойкова) (Т. IV. Допълнение, 686)

    (1). Д – петата буква в двете старобълг. азбуки (в северно-семитското писмо и в повечето от възхождащите към него по-късни графични системи знакът за д заема четвърто място; при старобълг. азбуки този ред е нарушен поради вмъкването на новосъздадения знак за б между буквите а и в). Нарича се добро (наречие или ср.р. на прилагателното име добръ). Има различна числена стойност: в глаголицата — 5, в кирилицата — 4 (в нея буквата б няма числено значение).

Глаголическото начертание за д може да се разглежда графично като огледално обръщение на в (по хоризонталата): и то е изградено от две поставени една до друга петлици, но съединяването става в най-високите им точки (cx. , срв. още фигурите за ж, т, л, м, респ. десетирично и). И тук, както изобщо при петлиците в глаголицата, се откриват разлики в овалността (респ. ъгловатостта), отношението между дължината на хоризонталния и на вертикалния диаметър, относителната големина, взаимната отдалеченост и др. По начертание петлиците в състава на фигурата за д са най-близки до петлиците на в-знака и в даден почерк едните и другите се изписват по принцип еднакво. По-съществена е разликата в свързването им: камшичето, което съединява двете петлици в начертанието за д, е образувано винаги от две лигатурни щрихчета, които започват на еднаква височина (но не непременно от един и същ пункт) и вървят в различно направление, като се насочват към най-високите вътрешни точки на петлиците. Именно двусъставността на лигатурната част е главната отлика между фигурите за д и за т; тя е запазена дори в хърватския глаголически унциал от XIII в., макар и предавана по друг начин (сx. ). При това тези две чертици обикновено са различни по дължина, по извитост и по ъгъла спрямо хоризонталата, което определя разнообразието при глаголическите знакове, срв. типовете (когато щрихчетата не започват от една и съща точка), някъде (при по-изправени и близки една до друга чертички), дори с хоризонтален сериф: Най-меко и плавно е свързването в Асем. ев. (особено при маюскулите), най-изправени са чертичките във втория и четвъртия главен почерк на Син. пс. В останалите текстове се явяват и по-ъгловати, и поокръглени начертания.

569

Несъмнено типът, при който лигатурните чертици са почти прави линийки, трябва да се счита за първичен — неговите изменения са резултат от характерната за старобълг. глаголица от XI в. тенденция към вертикално сплескване на буквените начертания.

В старобълг. и среднобълг. кирилски паметници се наблюдават три главни типологически различия в начертанието на буквата д, които се определят от разположението ѝ по отношение на линията на реда; от посоката на двете срещащи се линии, съставящи триъгълната ѝ част; от големината на „рамената“, върху които стои горната ѝ част. 1) В голям брой старобълг. ръкописи се среща т.нар. „високо“ д — хоризонталната линия не достига линията на реда, „крачетата“ на буквата не излизат никак или излизат малко под линията на реда. При този тип начертания триъгълникът на д е сравнително дребен и заема малка част от общата форма на буквата (сх. , напр. в Супр. сб., Самуиловия надпис от 993, Ен. ап., Листовете на Ундолски — главно в заглавията). Подобно начертание се среща като старинно в многобройни среднобълг. паметници до XIV в., най-често сред „народните почерци“ (в Добромировото евангелие, Охридския апостол, Рилското б евангелие и др.). В други старобълг. и среднобълг. паметници (напр. в Сав. кн., Македонския кирилски лист, Погодиновия псалтир, Търновското евангелие от 1273 и др.) хоризонталната линия на буквата съвпада с линията на реда. 2) В една голяма част от старобълг. и среднобълг. паметници двете линии, образуващи горната част на буквата, се събират горе в остър ъгъл, над който може да има малка „ресничка“ — (напр. в Сав. кн., Ен. ап.; в по-късните — Погодинов псалтир, Шафариков триод, Търновско евангелие от 1273 и др.). В други паметници едната от двете линии не започва от горе, а от средата на другата линия. По-дългата линия завършва най-често в горния си край с малка хоризонтална „стрехичка“. Подобно начертание, при което дясната линия „възсяда лявата и буквата е обърната наляво, се среща в Супр. сб.; от среднобълг. паметници — в Охридския апостол, Слепченския триод и др. (сх. ). Обърната надясно буква д има в Листовете на Ундолски, а със слабо изразена такава тенденция е в Хилендарските листове и др. 3) В паметници с калиграфски изискано уставно писмо (Супр. сб., Сав. кн., Хилендарските листове; от по-късните — в Погодиновия псалтир, Търновското евангелие от 1273, Карпинското евангелие, Норовския псалтир, Врачанското евангелие и др.) се среща начертание на д, при което хоризонталната линия излиза еднакво от двете страни на триъгълничето — то стои върху широки „рамене“ (сх. ).

В голяма група ръкописи, много от които са писани с т.нар. „народни почерци“, едното или двете „рамена“ на буквата липсват, тя е, общо взето, по-тясна (сх. , напр. в Самуиловия надпис, Листовете на Ундолски, Охридския апостол, Битолските листове, Болонския псалтир, Григоровичевия паримейник, Добромировото евангелие, Драгииното евангелие, втория почерк на Рилското б евангелие). Този тип д се открива и в босненската кирилица. Сред тези ръкописи се срещат случаи (най-характерни в Охридския апостол), при които едното „краче“ на буквата не излиза от края на хоризонталната линия, а се спуска от средата на буквата — .

От средата на XIII в. започват да се наблюдават някои „смесени“ начертания на д, в които двете тенденции (с „широки рамене“ на буквата и с липсващи рамене) сякаш са се изравнили и типът не се откроява. В Хлудовия паримейник от края на XIII и началото на XIV в. „крачетата“ на буквата представят триъгълничета: . Подобно начертание се открива и в Троицкия надпис от Шуменско (1264). В други ръкописи „раменете“ са съвсем къси и буквата се доближава по начертание до втория тип (в Тодоровия апостол от 1277, Дечанския псалтир от XIII—XIV в.,

570

Пантелеевия апостол от 1313, Лесновския пролог от XIV в. и др.).

Петър Илчев, Боряна Велчева

    ДАЛМАТИНСКА ХРОНИКА — вж. Дуклянска хроника.

    (4). ДАНИЧИЧ, Джура (Даничић, Ђ.; псевдоним на Дж. Попович) (6.IV.1825—5.XI.1882) — сръбски филолог, съратник на В. Караджич. Роден в Нови Сад. Псевдонима Д. приема през 1847. От 1835 до 1841 учи в родния си град, от 1841 до 1844 — в Братислава, където под влияние на Л. Щур се зараждат езиковедските му интереси. Следва право в Будапеща и Виена, увлича се от езиковата реформа на В. Караджич и от 1845 се отдава на книжовна дейност. През 1852—1853, след като напуска Виена, напразно търси работа в Нови Сад и Белград. По настояване на В. Караджич и княз М. Обренович отново отива във Виена, но след тригодишно пребиваване се връща в Белград на работа в Народната библиотека. От януари 1857 е секретар на „Друштво српске словесности“. От 1859 е назначен за професор по теория на литературата, естетика и история на литературата и ръководи катедра в т.нар. Велика школа (по-късно Белградски унив.). През 1863 е избран за член-кор. на Руската АН. От 1866 е в Загреб, където заема длъжността секретар на Южнославянската академия на науките и изкуствата и развива много активна научна дейност. Петроградският унив. му присъжда званието доктор по философия (1872). През 1873 отново се връща като професор в Белградския унив. През 1877 е избран за председател на Сръбското научно дружество в Белград. Същата година напуска професорското място и се връща в Загреб, където работи до смъртта си.

Джура Даничич

Запознат основно с постиженията на слав. филология, Д. развива науката за сърбохърватския език, като прави значителни приноси във всички нейни области. Той обосновава научно правописната реформа на В. Караджич („Рат за српски језик и правопис“, 1847) и написва първата научна граматика на сърбохърватския език („Мала српска граматика“, 1850; следващите издания са под заглавие „Облици српскога језика“). Големи са заслугите на Д. и в областта на лексикографията. След издаването на „Рјечник из кньижевних старина српских“ (кн. I—III, 1863—65) той извършва огромна работа около написването на капиталния „Rječnik hrvatskoga ili srpskoga jezika“, от който преди смъртта му излиза I том (1880—82). Д. подготвя забележителни издания на редица паметници на старата сръбска литература („Никољско Јеванђеље“, 1864; „Живот светога Симеона и светога Саве. Написао Доментијан“, 1865; „Животи кралева и архиепископа српских. Написао архиепископ Данило,“ 1866 и др.) и на сборник със сръбски пословици (1871). Превежда на съвременен сръбски език Стария завет (1868).

В научната си работа Д. отделя внимание на проблеми, свързани с живота и делото на Кирил и Методий. Той описва и издава неизвестни преписи от съчинения, посветени на солунските просветители. През 1869 публикува ЖК и Похвално слово за Кирил и Методий,

571

поместени в сборника на Владислав Граматик от 1469 (т.нар. Загребски панегирик, съставен в манастира „Св. Богородица“ или „Матейче“ в Скопска Черна гора). Чрез посочените публикации Д. се стреми да коригира допуснатите в изданието на П. Й. Шафарик от 1851 неточности в текста (Шафарик обнародва ЖК по друг ръкопис на Владислав Граматик — Рилския панегирик от 1479), отбелязва езиковите особености и извършва необходимото палеографско описание на паметниците. Д. изучава творчеството на Константин Костенечки и обръща специално внимание на неговия трактат Сказанїе изьı-авлѥнно ѡ писменехь, като изтъква борбата на старобълг. книжовник срещу неиздържаната от правописно гледище сръбска книжнина и усилията му да популяризира Кирило-Методиевия език и Евтимиевата реформа в Сърбия. В 1869 Д. публикува пълния текст на „Разяснено изложение за буквите“ по неизвестен препис, определен от него като Карловацки препис от XVI в. Той анализира подробно IV гл. от трактата на Константин Костенечки, в която се изразява становището на писателя за произхода на Кирило-Методиевия език и за съставянето на слав. азбука. Д. смята, че нормите на Константин Костенечки са били неприложими към сръбския правопис от XV в., но същевременно подчертава неоспоримите положителни страни на съчинението, които му придават лингвистична и общокултурна стойност.

            Съч.:

o   Књижевност богословска у Бугара XI—XV вијека. Из лекција професора Ђ. Даничића. — Видов дан, 3, 1863, 11, с. 3; 12, с. 3—4;

o   Knjiga Konstantina filosofa o pravopisu. — Starine, 1, 1869, p. 1—43;

o   Rukopis Vladislava Gramatika, pisan godine 1469. — Starine, 1, 1869, p. 44—85;

o   Ситни списи Ђуре Даничића. 3. Описи ћирилских рукописа и издања текстова. — Посебна издања Српске академије наука и уметности, 486, оделење језика и књижевности, 25, 1975, 544 с.

            Лит.:

·       Магарашевић Ђ. Ђура Даничић српски књижевник. — ЛМС, 1885, 142, 2, с. 1—21; 143, 3, с. 1—29;

·       Новаковић Ст. Белешке о Ђури Даничићу, прилог к историју српске књижевности. — Годишњица Николе Чупића, 8, 1886, с. 389—484;

·       Врховац Р. Карактер и рад Ђуре Даничића. — Књиге Матице Српске, 48, 1923, с. 3—81;

·       Белић А. Ђуро Даничић. — Годишњак Српске краљевске академије, 34, 1926, с. 85—116;

·       Поповић М. Ђура Даничић. Београд, 1959, 275 с.;

·       Радовановић М. Библиографија радова Ђуре Даничића. — Зборник за филологију и лингвистику, 18, 1975, 1, с. 9—64.

Ангел Давидов, Елена Томова

    (5). ДВОРНИК, Франтишек (Dvornik, F.) (14.VIII.1893—4.XI.1975) — чешки византолог и славист, един от най-големите познавачи на кирило-методиевската проблематика. Роден в с. Хомиж (окръг Кромнйержиж, Чехословакия). Учи първоначално в архиепископската гимназия в Кромнйержиж. Следва в Богословския фак. в Оломоуц. През 1916 приема духовно звание; през 1919 постъпва във Философския фак. на Карловия унив. в Прага. Там изучава (до 1920) слав. филология и археология под ръководството на видния чешки славист Я. Бидло. Специализира византология в Сорбоната в Париж (1920—1925) при прочутия френски византолог Ш. Дил, като същевременно работи в Института по славистика (Institut d’études slaves) и учи в Ecole des sciences politiques (завършва го с диплом през 1923). Docteur ès lettres в Сорбоната (1926). Асистент (1925), доц. (1927), проф. (1928) по църковна история в Богословския фак. на Карловия унив. След окупацията на Чехословакия от Германия през 1938 живее във Франция, Великобритания и САЩ. През 1946 е лектор в Кембриджкия унив. От 1947 е поканен да преподава в Центъра за византоложки проучвания във Вашингтон — Dumbarton Oaks Center for Byzantine Studies. Член на Чешката академия за наука, литература и изкуство (1938), на Румънската АН, Белгийската кралска АН, Британската кралска АН, Кралското истор. д-во в Лондон, Американската АН и др. Умира във Вашингтон.

Д. е автор на основни изследвания върху живота и дейността на създателите на слав. писменост.

572

Франтишек Дворник

Отрано проявява особен интерес към въпроса за връзките между Виз. империя и славяните и по-специално към виз. мисионерска дейност сред слав. народи. Като докторска дисертация Д. подготвя обстойно проучване, обнародвано през 1926 като издание на Френския инст. за славистика — „Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle“. Дисертацията не е загубила своето значение и до днес. Тя се състои от девет глави и е написана въз основа на много добро познаване на истор. извори и на съществуващата научна литература. В гл. I Д. излага сведенията за славяните и връзките им с Виз. империя от най-дълбока древност до IX в. Тук са разгледани въпросите за слав. култура според сведения на виз. истор. извори и за Виз. империя като международна политическа сила. Голям интерес представят събраните от автора сведения, изложени в гл. II, за отношенията между Виз. империя и Б-я по времето на хан Крум (803—814), за обитаващите в п-в Пелопонес славяни, за хървати, сърби и руси. Няколко десетки страници са посветени на въпроса за християнизацията на славяните в резултат на виз. мисионерска дейност през I половина на IX в. В рамките на общата виз. мисионерска политика е разгледан прилаганият от цариградското правителство метод на християнизация чрез учредяване в населените със славяни виз. области на църковна организация, подчинена на Патриаршията. Мисионерската дейност сред славяните е осветлена върху основата на книжовното и религиозното възраждане на Византия през IX в. Важна проява на духовния живот през този период е дейността на прочутия цариградски Студийски манастир („Студион“) и на неговите монаси. По повод възкачването на Фотий на патриаршеския престол (858) Д. разглежда специално неговите схващания за мисионерската дейност и стореното от патриарха в тази област. В една глава обстойно е изложена историята на Великоморавската мисия на Константин Философ и на Методий и участието на патриарх Фотий в нейното организиране. Тук особено добре е изтъкната връзката на Константин Философ с главата на Цариградската църква. Константин, както свидетелствува съвременникът му Анастасий Библиотекар, е представен като много добър приятел (amicus fortissimus) на патриарха (констатация, която по-късно неубедително бе поставена под съмнение от някои изследвачи, напр. Фр. Гривец). Специална глава в дисертацията е посветена на покръстването на бълг. народ (с. 184—195) — събитието, което оказва решително влияние върху отношенията между Изтока и Запада и специално върху дейността на Константин Философ и на неговите сътрудници. Д. представя много правилно политиката на бълг. княз Борис I (852—889), който осъществява решението си да приеме заедно със своя народ Христовата вяра, обаче едновременно с това се стреми да запази самостоятелността на държавата и на новоизградената църковна организация. Изложени са главните моменти от покръстването: първоначалното решение на княза да приеме християнството от западни мисионери, осуетяването му поради внезапната остра реакция на цариградските политически и духовни власти, военната намеса на Византия.

573

По въпроса за датата на официалното покръстване Д. признава, че тя „не е известна“, като добавя, че предложената от бълг. историк В. Н. Златарски датировка на събитието (преговорите между Плиска и Цариград и самото покръстване) към 864—865 е „най-добрата от всички дадени досега хипотези“. Като заявява, че за бълг. княз е било най-важно да извоюва независима църква, без оглед на това, откъде може да дойде нейното признание, Д. излага историята на предприетите непосредствено след покръстването преговори с Рим и разменените пратеничества между Рим и Плиска. По-нататък се излагат сведенията за отношението на цариградското правителство и Патриаршията към делото на Константин Философ и Методий — признаването на извършеното от тях огромно нововъведение и създаването на един нов диоцез в Панония. Доста обстойно е разгледана политиката на виз. имп. Василий I Македонянин (867—886) по отношение на славяните и на слав. писменост, както и отношенията на императора с Рим и с Франкската империя. Историята на Кирило-Методиевата мисия след смъртта на Методий (6 апр. 885) е изложена в последната глава, която носи красноречивото заглавие „Делото на Методий, спасено от българите“. Тук на първо място е разгледан въпросът за промяната на покровителствената политика на Римската църква спрямо слав. просветна кауза и предприетите гонения на Методиевите приемници от страна на латинското и немското духовенство. Д. излага накратко промените, които настъпват по това време в бълг. държава — абдикацията на княз Борис I, поемането на върховната власт от неговия син Владимир (889—893), който изоставя политиката на сближение с Цариград и установява приятелски отношения с Римската църква и с немския крал Арнулф, свалянето на княз Владимир и издигането на престола на Симеон (893—927). В заключение се говори за пристигането на Методиевите ученици в Б-я, за радушния прием, който им бива оказан, и за широките възможности за истински разцвет на младата слав. книжнина, чрез което, по думите на автора, „наследието на Константин и Методий бива спасено в цялата негова пълнота“.

През 1926 Д. издава в Париж един важен агиографски текст — грц. житие на Григорий Декаполит (роден към 780—790, починал в 842) — „La Vie de saint Grégoire le Décapolite et les Slaves macédoniens au IX^e siècle“. Paris, 1926 (Travaux publiés par l’Institut d’études slaves. V). Житието представя важен извор за историята на слав. население в областта на гр. Солун и Западна Тракия през I половина на IX в., когато избухва голямото слав. въстание против виз. власт (836—837), подпомогнато военно и дипломатически от бълг. държава. През 1933 в Прага е обнародвано основното изследване на Д. из областта на кирило-методиевските проучвания — „Житията на Константин и Методий от византийско гледище“ („Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance“). През 1969 излиза второ изд. на книгата, което съдържа обширна библиография (с. XI—XXXVIII). Новото в този обемист труд се състои в това, че животът и дейността на двамата братя, представени в Пространните жития, са разгледани много подробно на фона на общата история на Виз. империя. Двете жития, дадени като приложение във френски превод (с. 339—393), са подложени на най-внимателен анализ, техните свидетелства са съпоставени с вестите на виз. истор. извори, използувана е много богата специална литература. Много убедително са показани, между другото, елементите на общност в действията на великоморавския княз и на княз Борис I — двамата се стремят да приемат християнството от две противоположни църковни средища, като при това осигурят независимостта на своите страни. Борис I се обръща първоначално към Рим, а Ростислав се насочва към Цариград, т.е. и двамата търсят връзка съответно с по-далечно църковно средище.

574

Фр. Дворник. Житията на Константин и Методий от византийско гледище. Хетисбърг, 1969 г.

При оскъдността на вестите, които другите истор. извори предлагат за връзките между Виз. империя и великоморавските земи, Пространните жития на Константин-Кирил и Методий са извънредно ценни извори. Покръстването на славяните в Б-я и Великоморавия поставя пред Цариград и Рим тежки за разрешение проблеми из сферата на църковната юрисдикция. Д. подробно излага историята на споровете между Източната и Западната църква за влияние в Илирик до времето на създаването на специален диоцез, начело на който е назначен Методий. Последната глава от изследването е посветена на въпроса за „православието“ на Кирил и Методий. На първо място са изложени сведенията за пребиваването на двамата братя и на техните ученици в Рим в средата на духовенство от грц. произход, а след това — вестите за отношението им към папския престол. В заключителната част е разгледан въпросът за отношението на двамата слав. мисионери към патриарх Фотий. Въз основа на внимателна съпоставка на сведенията в Пространните жития с показанията на виз. истор. извори Д. доказва напълно убедително огромната ценност на тези паметници като източник на богати и автентични свидетелства както за живота на двамата братя, така и за историята на Виз. империя и за отношенията между Цариград и Рим. Основният извод от задълбоченото му изследване — че биографиите и дейността на слав. първоучители може да бъдат задоволително изяснени върху основата на виз. история и култура, представя за изследваните на кирилометодиевската проблематика истинско ръководно начало.

Д. е автор и на няколко статии върху личността и дейността на патриарх Фотий. През 1948 издава своето изследване „Фотиевата схизма: история и легенда“ („The Photian Schism. History and Legend“). Една година по-късно той обнародва обстойно изложение върху ранната история на слав. държави в Средна и Източна Европа: „The Маking of Central and Eastern Europe“. Две негови книги представят важни помагала върху историята на слав. народи през ранното Средновековие: „The Slavs. Their early History and Civilisation“ (Boston, 1956) и „The Slavs in European History and Civilisation (New Brunswick, 1962). Първата книга е преведена на италиански — „Gli Slavi. Storia e civiltà dalle origini al secolo XIII“ (Padova, 1974), като в добавка е дадена много богата библиография по засегнатите въпроси. Общи проблеми из областта на древнохристиянската и виз. културна история са разгледани в обемистото двутомно съчинение на Д., озаглавено „Early Christian and Byzantine political Philosophy. Origins and Background (Washington D. C., 1966). През последните години от живота си Д. обнародва по тези въпроси няколко важни книги и отделни статии:

575

„The Idea of Apostolicity in Byzantium and the Legend of the Apostle Andrew“ (Dumbarton Oaks Studies, Washington, 1958,342 p.); „Byzantine Missions among the Slavs“ (Rutgers University Press, 1970; чешки превод: „Byzantské misie u Slovanů. Vyšehrad—Praha, 1970). Във втората от тях се преразглежда мисионерската роля на Византия за християнизацията на славяните, по-специално в светлината на археол. открития в земите на Велика Моравия и Хърватско, направени през последните две десетилетия. Д. анализира архитектурните разкрития, включващи голям брой моравски каменни църкви, близки до църквите по Адриатическото крайбрежие. В църквите са извършени богати погребения, в които са открити сребърни и златни предмети, изработени през IX в. във Велика Моравия по виз. и други чужди образци. Заключението на Д. е, че християнизацията на хърватите, започнала през VII в., е извършена не от франкското духовенство, както обикновено се приема, а от свещеници, живеещи в латинизираните градове на Адриатика, част от виз. Далмация. Същият извод може да бъде направен и за християнизацията на сърбите. Велика Моравия е християнизирана според Д. от франкски свещеници и от мисионери, произхождащи от Истрия и виз. Далмация. Централно място в книгата е отделено на Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. Тук не само е направен преглед на най-новите изследвания в тази област, но е подчертано и културното значение на тяхната дейност. В последните три глави на книгата ролята на Рим и Византия се разглежда във връзка с кирило-методиевските традиции в Полша, Бохемия, Хърватско, Сърбия, Б-я и Киевска Русия. Тук детайлно са проследени аспектите на Кирило-Методиевото дело и пътищата, по които прониква т. нар. първо южнослав. влияние в Русия.

            Съч.:

o   Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, 360 p. (2 изд. Hattiesburg, 1970, 14+360 p.);

o   Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes. — Bulletin de Correspondance Hellénique, 52, 1928, p. 125—147;

o   Saint Wenceslas, Prince of Bohemia. Prague, 90 p. (също на италиански, немски, руски, словашки, френски, чешки ез.);

o   La lutte entre Byzance et Rome à propos de l’Illyricum au IX^e siècle. — In: Mélangés Charles Diehl. Paris, p. 61—80;

o   La carrière universitaire de Constantin le Philosophe. — Bsl, 3, 1931, p. 59—67;

o   Byzancia a Velká Morava. — In Ríša Vel’komoravská., Praha, 1933, p. 101—150;

o   Metodova diecésa a boj o Illyricum. — Ríša Vel’komoravská. Praha, 1933, p. 150—225;

o   Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, 453 p. (2 изд. Hattiesburg, 1969, 38+443 p.);

o   Rome and Constantinople in the Ninth Century. — The Eastern Churches Quarterly, 3, 1939, p. 409—415;

o   The Photian Schism. History and Legend. Cambridge, 1948 (2 изд. 1970), 14+504 p.;

o   The Making of Central and Eastern Europe. London, 1949, 4+350 p.;

o   Sv. Vojtěch, II biskup pražský. Chicago, 1950, 64 p.;

o   La schisme de Photius. Histoire et légende. Paris, 1950, 552 p.;

o   Lo Scisma di Fozio. Storia e leggenda. Rome, 1953, 548 p.;

o   Photius et la réorganisations de l’Académie patriarcale. — AB, 68, 1950, p. 108—125;

o   The Patriarch Photius and Iconoclasm. — Dumbarton Oasks Papers, 7, 1953, p. 97—67;

o   The Slavs. Their Early History and Civilisation. Boston, 1956, 394 p.;

o   The Ecumenical Councils. New York, 1961, 112 p.;

o   The General Councils of the Church. London, 1961, 112 p.;

o   The Slavs in European History and Civilisation. Rutgers University Press, New Brunswick, 1962, 28+688 p.;

o   SS. Cyrille et Méthode et la christianisation des slaves. — Études slaves et Est-europeénnes, 8, 1963, p. 132—152;

o   Sts Cyril and Methodius in Rome. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 7, 1963, p. 20—30;

o   Byzance et la Primauté Romaine. Paris, 1964, 160 p.;

o   Byzantium, Rome, the Francs and the Christianization of the Southern Slavs. — In: Cyrilllo-Methodiana, p. 85—125;

o   The Significance of the Missions of Cyril and Methodius. — Slavic Review, 23, 1964, p. 195—211;

o   Byzantium and the Roman Primacy. New York, 1966, 176 p.;

o   Byzanz und der römische Primat, Stuttgart, 1966, 213 p.;

o   Early Christian and Byzantine Political Philosophy. Origins and Background. Washington, 1966, 1., 10+975 p.; 2., 16+452 p.;

o   Patriarch Ignatius and Caesar Bardas. — Bsl, 27, 1966, p. 7—22;

o   Svatý Vojtěch, druhý pražský biskup. Rome, 1967, 99 p.;

o   Les Slaves: Histoire et civilisation de l’antiquité aux débuts de l’époque contemporaine. Paris, 1970, 1196 p.;

o   Byzantine Missions among the Slavs. SS. Konstantine-Cyril and Methodius. New Brunswick, 1970, 18+484 p.

o   Byzantské misie u Slovanů. Prague, 1970, 394 p.;

o   Photius, Nicholas I and Hadrian II. — Bsl, 34, 1973, p. 33—50;

o   Photiu’s Career in Teaching and Diplomacy. — Bsl, 34, 1973, p. 211 — 218;

o   Photian and Byzantine Ecclesiastical Studies. London, 1974, 472 p.; Gli Slavi. Storia е civiltá, dalle origini al secolo XIII. Padova, 1974, XX+397 p.

576

            Лит.:

·       Bidlо J. — ČMM, 49, 1927, p. 241—251;

·       Лавров П. A. — ИтюРЯС, 1, 1928, c. 255—292;

·       Трифонов Ю. — ИИД, 7—8, 1928, с. 145—164;

·       Розов Вл. — ГСНД, 12, 1933, с. 280—288;

·       Brückner A. Cyrillo-Methodiana. — КН, 47, 1933, р. 529—552;

·       Havránek В. — ČMM, 58, 1934, р. 325—339;

·       Vajs J. — Slavia, 13, 1934—1935, p. 718—725;

·       Grivec F. — JIČ, 1, 1935, р. 121—128;

·       Brückner A. Cyrillo-Methodiana. — Bsl, 6, 1935—1936, p. 369—371.

·       Obolensky D. Father F. Dvornik. — Harvard Slavic Studies. 2. Cambridge, Mass., 1954;

·       Vavřínek V. Francis Dvornik.—Bsl, 29, 1968, p. 265—280;

·       Gautier P. — REB, 29, 1971, p. 344—346;

·       Vavřínek V. — Bsl, 32, 1971, p. 102—111;

·       Недељковић O. — Зборник за славистику, 2, 1971, с. 176—181;

·       Birnbaum Н. Eine neue Synthese der cyrillo-methodianischen Forschung. — WSJ, 17, 1972, p. 55—66;

·       Obolensky D. — Journal of Theological Studies, 24/1973, p. 283—285;

·       Nemec L. The Festive Profile of Francis Dvornik. The bcholar, the Historian and the Ecumentist. — Catholic Historian Review, 59, 1973, p. 185—211;

·       Der Nersessian S. Francis Dvornik. — Dumbarton Oaks Papers, 27, 1973, p. 1—10 (p. 3—10 пълна библиография);

·       Dvornik F. Bibliography of his Writings. — Catholic. Historian Review, 59, 1973, p. 212—224;

·       Воsl K. František Dvornik (1893—1975). — Bohemia, 17, 1976, p. 417—422;

·       Draguet R. A la memoire de Fr. Dvornik. — Bulletin de la Classe des lettres et des sciences morales et politiques, 62, 1976, p. 189—195;

·       Ševčenko I. Francis Dvornik. — Speculum, 51, 1976, p. 573—575;

·       Patlagean E. — Rivista di Storia Italiana, 88, 1976, p. 145—152.

Иван Дуйчев

    ДЕБРИЦА — вж. Дрембица.

    (6). ДЕВОЛ (Дѣвѡль, Δεάβολις) — средновековен бълг. град и област в басейна на р. Девол, между гр. Корча и с. Звезда, HP Албания. Ст. Младенов извежда названието от тракийския корен *dhēw-olā или *dhēw-ulā — „тека“, „тичам“, и смята, че то няма нищо общо с грц. съществително διάβολος — „враг“, „дявол“. Същият произход имат и имената на гр. Девин, Смолянски окръг, гр. Девня и едноименното езеро, Варненски окръг, селата Девене, Врачански окръг, и Девенци, Плевенски окръг, р. Девица, приток на Българска Морава и др. — от тракийската дума *dhēwinā —„извор“, „поток“, „течение“, или от *dhēwulā — „поток“.

За пръв път името на гр. Διβολία се споменава през II в. от Клавдий Птолемей в неговата „География“ („Γεωγραφικὴ ὑφίγησις”) заедно с имената Σκαμπίς (дн. гр. Елбасан) и Δαυλία (Даула в областта Круя). Последните две селища в дн. Албания са посочени като градове в земята на еордейците. Античният гр. Диволия бил разположен по течението на р. Девол, наричана от древните гърци и римляни Eordaïkos — по името на местното илирийско племе. Вероятно той е тъждествен с римския гр. Pelium, чието име може да се изведе от лат. глагол pello — „блъскам“, „удрям“, „бия“. Счита се, че този град се е намирал при вливането на р. Девол в югоизточния блатист бряг на езерото Малик.

Като град, област и река Д. се споменава в много средновековни извори:

   1) български — Дѣвѡлскѫѫ хѡрѫ грамотата от 1230 на цар Иван Асен II (1218—1241), дадена на дубровничаните (Г. А. Ильинский. Грамоты..., с. 136);

   2) византийски — в първата грамота от 1019, дадена от имп. Василий II (976—1025) на охридския бълг. архиепископ (ИБИ. 11. С., 1965, с. 41), „Кратка история“ на виз. хронисти Георги Кедрин и Йоан Скилица от втората половина на XI в. с допълнения от деволския епископ Михаил откъм 1118 (ИБИ. 11. С., 1965, с. 292—293), Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, „Стратегикон“ на виз. писател Йоан Кекавмен от XI в. (ИБИ. 14. С., 1968, с. 16—17), епархийския списък от времето на виз. имп. Алексий I Комнин (1081—1118) (ИБИ. 14. С., 1968, с. 105), „Алексиада“ на виз. историчка Ана Комнина, завършена в 1148 (ИБИ. 15. С., 1972, с. 45, 125, 127, 134), „Кратка хроника за събитията през 1203—1261“ на виз. хронист Георги Акрополит от XIII в. (ИБИ. 15. С., 1972, с. 182, 208),

577

ДЕВОЛ

„Обзорна хроника“ на Теодор Скутариот от втората половина на XIII в. (ИБИ. 15. С., 1972, с. 285, 300), „История“ на виз. имп. и историк Йоан Кантакузин (1347—1354), починал в 1383 (Historiarum libri IV. 1. Bonn, 1828, p. 55), „История на Византия“ на виз. историк Никифор Григора (Historia Byzantina libri postremi. 1. Bonn, 1855, p. 279), хрониката на виз. историк Георги Пахимер, живял и работил през втората половина на XIII и началните десетилетия на XIV в. (Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecem. 1. Bonn, 1835, p. 106—107) и др.;

3) западноевропейски — като Demonis fl. в кръстоносните хроники — „Ерусалимска история“ на Фулхер от Шартър (ИБИ. 12. С., 1965, с. 74), или Diaboli fl. в „Деяния на франките, които превзели Ерусалим“ (ИБИ. 12. С., 1965, с. 80) и „Деяния на англичаните“ на Вилхелм Малмесбургски (гл. IV), като Daemoniorum fl. в гл. III, 27, от хрониката на Вилхелм Апулски и др. Името на гр. Д. се среща в титлите на епископи

578

в епархийските списъци и надписи от IX или X до XVI в. само като „деволски“ или в съчетание със Σελασφόρος (И. Снегаров. Българският първоучител..., с. 270—273). Върху географски карти от XVI—XVII в. Д. е означен на юг от Охрид: карти на Гърция от Николаус Софианус (от средата на XVI в.) — като Debolis, и от Джакомо Гасталди Пиемонтец — Mons Demoniguizs (в А, Ортелиевия атлас Theatrum Orbis Terrarum. Anvers, 1570); карти на Македония от Гилелмус Блой от 1645—1650, от Йоханес Лауренберг от ок. 1665, на Т. К. Лотер от същото време, на Джакомо Кантели от 1684 и др.

Локализацията на средновековния град и крепост Д. бе особено затруднена поради липсата на съвременно селище-приемник и специални археол. проучвания на терена. През XVII в. френският византолог Ш. Дюканж в коментара си към „Алексиада“ на Ана Комнина (2. Bonn, р. 512, 653) въз основа на данни у Г. Акрополит и от съвременните му карти-изображения приема, че са съществували два града (Малък и Голям) по горното течение на едноименната река. Това схващане се потвърждава от сведенията у Фр. Пуквил, че югозападно от гр. Корча, по горното течение на р. Девол на „Ески Девол“ има развалини от циклопски строеж, а североизточно от тях има село Д. (F. Pouqueville. Voyage..., 2., р. 308). У Е. Е. Голубински („Краткий очерк...“, с. 59, 77) и в историите на Епир от П. Араванитос и на Никейската империя и Епирското деспотство на А. Мелиараки Д. е поставен при вливането на едноименната река в езерото Малик.

Изследвачът на истор. география на Балк. п-в В. Томашек доказва, че през средните векове е имало две области — Източна (Малък Д.) и Западна (Голям Д.), и само един град с това име. Той го поставя по горното течение на едноименната река при дн. с. Звезда, Корчанско, на десния бряг на реката и в югоизточния край на езерото Малик върху височината източно от пътя Корча — Ресен. Томашек свързва засвидетелствуваното от края на XII или началото на XIII в. епископско средище Селасфор със значението на бълг. име на с. Звезда (W. Tomaschek. Zur Kunde. .., р. 338—339). Към неговото становище се присъединява и К. Иречек, който приема, че заместването на Д. със Селасфор е евфемизъм в книжовната практика на Виз. църква, която заменя неподходящото и свързано с дявола име на епархията със „светлоносец“, т.е. Луцифер, което „все пак означавало нещо по-приемливо“ (С. Jireček. — BZ, 13, 1904, р. 195).

Анализът на истор. и картографските източници ни насочва да дирим средновековния град Д. по горното течение на едноименната река, вероятно в близост до античното селище при езерото Малик, в североизточна посока от дн. гр. Корча. Това схващане споделя и И. Снегаров („Българският първоучител... с. 269—273), който не приема локализацията на В. Златарски, че Д. се е намирал по долното течение на р. Девол, на север от Берат, до пл. Томорит, при дн. с. Гостима (HP Албания), на пътя от Охрид за Драч („Де се е намирал Девол... с. 40—41); според Снегаров Д. се е намирал на юг от Охрид (И. Снегаров. Българският първоучител..., с. 269, бел. 1).

Точното местоположение на гр. Д. би могло да се определи само по археол. път. В случая трябва да се има пред вид свидетелството на Г. Акрополит, че през 1259 градът е бил обсаждан от византийците с всякаква стенобитна техника и се е предал едва след гибелта на много от защитниците. Единствено следите от съоръжения на такава яка крепост биха разрешили спора.

Известието на Г. Акрополит за разделянето на географската област Д. на две части се потвърждава от сведенията на Джовани Музаки от 1510. Той съобщава, че към първата област спадали градовете Corrizza (дн. Корча), Véscop (Мосхопол, дн. Воскопойе) и Savoiana (дн. с. Совяни, на брега на ез. Малик), т.е. долината на едноименната река,

579

а към втората — Castoria (Костур) и Nestramo (дн. Несторион), т.е. басейна на р. Горна Бистрица (G. Musachi. Historia..., р. 280, 294).

Д. е бил седалището на управителя на новоприсъединилите се към Б-я земи, населени със славяни, по времето на княз Борис I (852—889), известни с названието Кутмичевица (Пространно житие на Климент Охридски, гл. XVII, 53). Изказвано е мнение, че думата Кутмичевица е от прабълг. произход и означава „новоприсъединена“, „новопридобита земя“ (П. Коледаров. Климент Охридски..., с. 158—159). Според този автор с териториалното нарастване на бълг. държава това име постепенно отпада и се заменя с името на военно-административната област — Деволски комитат, който освен Голям и Малък Д. е обхващал и земите на изток до Вардар, включващи Стоб, Велес, Прилеп, Битоля, Мъглен, Кичево, Дебър, Охрид (т.е. Зап. Македония), а също и Главиница (дн. Балши), Белград (дн. Берат), Дринупол (по р. Дропули) и Черник (дн. Чемерика) в Средна и Южна Албания (вж. и И. Венедиков. Климент Охридски и Добета, с. 311—313).

Първият известен управител на Деволския комитат е Котокий. Вероятно по политически причини, довели до кризата през 893 и свалянето на княз Владимир (889—893), той бива заменен със славянина Добета (вж. Домета) (И. Венедиков. Климент Охридски и Добета, с. 316—319; В. Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 385). С оглед заздравяването на бълг. власт в този край и за да се окаже отпор на силното виз. влияние в Д. е изпратен с просветителска мисия и Климент Охридски. Той получава указания да работи в пълно взаимодействие с княжеския наместник — комита Добета. Средище на неговата книжовна школа е Д., където той получава три къщи, „отличаващи се с разкош и принадлежащи на комитския род“, и места за почивка в Охрид и Главиница (Пространно житие на Климент Охридски, гл. XVII, 53). Голямото значение на Д. в организацията на Бълг. църква проличава от съобщението в най-старото житие на Наум, че в началото на X в. Марко, един от Климентовите ученици, е поставен от цар Симеон (893—927) за „четврьтїи епїскопь вь словенскїи езыкъ бы^с҄ Дѣволы“. В Д. е издигната една от седемте съборни „бели църкви“ — срв. писмото на архиепископ Теофилакт Охридски до севаст Иван, син на севастократора Исак (Митрополит Симеон Варненски. Писмата..., с. 214—216; И. Снегаров. Българският първоучител..., с. 277, 290).

С цел да се обезличи значението на Д. и Преспа като бълг. средища имп. Василий II Българоубиец закрива епископствата в тези градове. Те не се изброяват в дадените от него грамоти (1019—1020) на Охридската бълг. архиепископия. Скоро обаче Деволското епископство е възстановено. През 1079 катедрата му се заема от Теодосий, а през второто десетилетие на XII в. — от Михаил, който вероятно по налични там писмени известия прави добавки към хрониката на Йоан Скилица (В. Златарски. Де се е намирал Девол..., с. 46—54).

Д. запазва значението си през Втората бълг. държава и е военно-административен център на Деволската хора по времето на цар Иван Асен II. В дадената от него грамота на дубровничани тази хора е поставена между Прилепската и Арбанашката земя. По време на виз. междуособици през XIII в. Деволската крепост играе важна роля, но вероятно при османското завоевание тя е разрушена, а градът — унищожен (В. Кънчов. Македония..., с. 18). По-късно името на Д. не се среща вече в истор. извори.

Въз основа на ново критично тълкуване на писмените изворни известия и анализ на последните археологически проучвания в HP Албания (П. Коледаров. О местонахождении...) се установява местонахождението на средновековния град Д. в пространството между дн. гр. Корча и с. Звезда.

580

            Лит.:

·       Pouqueville F. Voyage de la Grèce. 2. Paris, 1820, 624 p.;

·       Новаковић С T. Први основи словенске књижевности међу балканским словенама. Београд, 1833, с. 41—42, 55, 65—71, 74—78, 85—86, 107—108, 145—146, 151—152;

·       Голубинский Е. Е. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской. М., 1871, с. 58—59;

·       Мusасhi G. Historia della casa Musachia. — in: Chroniques gréco-romanes inédites ou peu connus. Berlin, 1873, p. 280, 294;

·       Tomaschek W. Zur Kunde der Hämus—Halbinsel. 2. Die Handelswege im 12. Jahrhundert nach den Erkundigungen des Araben Idrisi. — Sitzungsberichte der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophichhistorische Klasse, 113, 1886, p. 338—339;

·       Кьнчов В. Македония. Етнография и статистика. С., 1900, с. 18—87 (2 изд. Избрани произведения. 2. С., 1970, с. 306, 384);

·       Jireček С. Н. Geizer. Der wiederaufgefundene Codex des Hl. Klemens, (ред.). — BZ, 13, 1904, p. 195;

·       Ильинский Г. А. Грамоты болгарских царей. М., 1911, с. 112;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Сергиев Посад, 1913, с. 114, 146, 156, 167—168, 177—181, 216, 218;

·       Младенов Ст. Имената на още десет български реки. — СпБАН, 16, 1918, с. 83—86;

·       Златарски В. Де се е намирал Девол. — ИИД, 5, 1922, с. 35—56;

·       Снегаров Ив. Българският първоучител св. Климент Охридски — живот и дейност. — ГСУбф, 4, 1927—1928, с. 266—273;

·       Mladěnov St. Albanisch und Thrako-lllyrisch Kritische Bemerkungen zu einer vermeintlichen Frage. — BalkA, 4, 1928, p. 181—194;

·       Симеон Варненски. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български. — СпБАН, 27, 1931, с. 214—216;

·       Младенов Ст. По въпроса за етимологичното обяснение на някои местни имена в Родопската област. — В: Сборник в чест на Атанас Т. Иширков. С., 1933, с. 263;

·       Ζακυθίνος Δ. А. Μελὲται περὶ τῆς διοικητικῆς διαιρέσεως καὶ τῆς ἐπαρχιακῆς διοικῆσεως ἐν τῷ Βυζαντινῷ κράτει. — Ἐπετηρίς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 17, 1941, p. 222—223;

·       Венедиков Ив. Климент Охридски и Добета. — Кл. Охр., с. 308, 310, 313, 318;

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. С., 1969, с. 358;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 141—167;

·       Korkuti М. Rreth veni animeve ktë fortificuara Ilire periuvës së parë të hekurit. — Studine historike, 1973, 3, р. 118;

·       Karaisjaj G., P. Lera. Fortifikimet e vona antike në rrethin e Korçës. — Monumentet, 1974, 7—8, p. 91—110;

·       Tомоски T. По трагата на средновековниот град Девол. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот. Скопије, 27, 1974, с. 196;

·       Studine Ilire, 10, 1978, p. 229;

·       Коледаров П. О местонахождении средновекового города Девол и пределах одноименной области. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 1, 87—101, 2, с. 75—90.

Петър Коледаров

    (7). ДЕВОС, Пол (Devos, Р.) (1.V.1913) — белгийски византолог, духовник. Роден в гр. Плухстерт в Белгия (Зап. Фландрия). Един от най-активните представители на т.нар. Общество на боландистите (Société des Bollandistes), чиято главна задача е събирането и критичното проучване на агиографските паметници от древнохристиянската и средновековната епоха. Член на редакционната колегия на сп. „Analecta Bollandiana“. Отличен познавач на агиографската литература, създадена на лат., грц., слав. и на някои ориенталски езици, автор на голям брой задълбочени изследвания в тази област. Д. обнародва редица приноси върху текстове, свързани с живота и дейността на Константин-Кирил Философ и неговите най-близки сътрудници в създаването на слав. писменост и на най-ранните произведения на слав. книжнина. Между публикациите му в тази област особено внимание заслужават изследванията му за Италианската легенда. През 1955 Д. издава един ръкопис от XIV в., съхраняван в Митрополитския капитул в Прага под сигнатура Cod. Lat. № XXIII. В него се съдържа едно произведение на епископа на Остия (Италия) Лъв, починал на 22 май 1115, един пролог и неизвестен дотогава препис на Италианската легенда. Лъв Остийски е автор само на пролога, докато другият свързан с неговото име текст представя само препис на съчинението на епископ Гаудерик Велетрийски от IX в. В пролога се дават интересни сведения за първоизворите, използувани при написването на Италианската легенда. Посочено е изрично, че включените в Италианската легенда вести са черпени „отчасти“ от съчинение, обозначено като „litterae Slavorum“, което несъмнено е ЖК, и на второ място от повествованието на откривателя на мощите на Климент Римски,

581

т. е. на самия Константин-Кирил Философ, писано на грц. език и преведено на лат. Според Д. Италианската легенда е писана от дякон Йоан Химонид по поръка на Гаудерик Велетрийски, който след смъртта на дякона довършва творбата. Той счита, че Йоан Химонид е започнал работа не преди 876, а Гаудерик е завършил окончателно творбата в 880. Изследванията на Д. за Италианската легенда са важни не само защото опровергават широко разпространеното преди мнение, че тя е късен паметник (от XIV в.), но и защото убедително отхвърлят становището за зависимостта на ЖК от Италианската легенда и показват, че ЖК е сред изворите на тази легенда, поради което става възможно написването на ЖК със сигурност да се отнесе към 70-те години на IX в. Друг важен извод на Д. е, че Константин-Кирил никога не е носил титла епископ. Д. посвещава свои изследвания и на някои текстове, свързани с възникналия още през IX—X в. култ към създателя на слав. азбука и на слав. книжнина: Моравската легенда, Кристиановата легенда, Beatus Cyrillus и др. Между другите приноси на белгийския учен специално трябва да се спомене неговото изследване върху житието на Ромил Видински — критична съпоставка между грц. и слав. текст на паметника.

            Съч.:

o   Chronique d’agiographie slave. — AB, 72, 1954, p. 427—438; 73, 1955, p. 214—236;

o   Trois énigmes cyrillo-méthodiennes de la „Légende Italique“ résolues grâce à un document inédit. — AB, 73, 1955, p. 375—461 [Meyvaert P., P. Devos];

o   Autour de Léon d’Ostie et de sa „Translatio S. Clementis“.—AB, 74, 1956, p. 189—240 [Devos P., P. Meyvaert);

o   La „Légende morave“ des SS. Cyrille et Méthode et ses sources. — AB, 74, 1956, p. 441—469;

o   Les saints Cyrille et Méthode. Récents progrès critiques au service de l’Union. — Nouvelle revue théologique, 79, 1957, p. 62—74;

o   La version slave de la Vie de Saint Romylos. — Byzantion, 31, 1961, p. 149—188;

o   Anastase le Bibliothécaire. Sa contribution à la correspondance pontificale. La date de sa mort. — Byzantion, 32, 1962, p. 97—115;

o   Une mosaïque: La Légende morave des saints Cyrille et Méthode. — AB, 81, 1963, p. 229—250;

o   La „legenda Christiani“ est-elle tributaire de la vie „Beatus Cyrillus“? — AB, 81, 1963, p. 351—367;

o   Le mystérieux épisode final de Vita Gregorii de Jean Diacre: Formose et sa fuite de Rome. — AB, 82, 1964, p. 355—381;

o   La date de la première rédaction de la „Légende Italique“. — Cyrillo-Methodiana, p. 57—71;

o   La passion de S. Liévin de Gand, source principale inattendue de „Beatus Cyrillus“. — AB, 89, 1971, p. 371—385;

o   Textes dérivés de la „Légende Italique“. — AB, 93, 1975, p. 261—268;

o   „Ayant ajouté la lumière“ à la lumière. Une expressionde la Vie de Constantin-Cyrille (ch. 18). — In: Byzanse et les Slaves. Mélanges Ivan Dujčev. Paris, 1979. p. 121—128.

            Лит.:

·       Grégoire H. Le mémoire des P. P. Meyvaert et Devos sur la Légende Italique des SS. Cyrille et Méthode. Solutions nettes et neuves de vieux problèmes. — Byzantion, 24, 1954, p. 295—301;

·       Dujčev I. La solution de quelques énigmes cyrillo-méthodiennes. — Byzantion, 24, 1954, p. 303—307 (същото в: Dujčev I . Medioevo bizantino-slavo. 2. Saggi di storia letteraria. Roma, 1968, p. 147—151);

·       Николова Cв. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — СпБАН, 19,1973, 2, с. 23—24; 3, с. 37.

Иван Дуйчев

    (12). ДЗЯЛО — осмата буква в двете старобълг. азбуки; предава африката Ѕ (= дз) и няма съответствие в съвременната бълг. азбучна система, където този звук се изразява с два знака. Нарича се ѕѣло (наречие — „доста“, „твърде“, „много“). Има различна числена стойност: в глаголицата — 8, в кирилицата — 6 (кирилската цифра е заета направо от виз. графика и най-напред е била само числен знак). Дз. е една от най-редките букви както в глаголическите, така и в кирилските ръкописи; някъде тя изобщо липсва (напр. в Син. евх. и в много старинните Киевски листове).

Глаголическата фигура се изгражда от разположен в долната редова ивица корпус и единична петлица над него; двете части са съединени чрез късо вертикално щрихче (сх. ). 1) Корпусът по начало е трапец или трапезоид, чиято по-дълга страна лежи върху средната редова линия, но в мно го случаи се доближава до триъгълник; вътре в него винаги има едва отвесна или наклонена линия (сх. , респ. ).

582

Трапецовидният корпус е най-характерен за Мар. ев., с известни окръглявания се среща и в Рилските глаголически листове. Другите глаголически текстове показват както различни преходи към триъгълния тип (напр. Асем. ев., вторият главен почерк на Син. пс., интерполираната част на Зогр. ев., Боянският палимпсест), така и чисто триъгълни начертания (Зогр. ев., Син. пс., Клоц. сб., Охридските глаголически листове). 2) Петлицата първоначално е била раздалечена от корпуса (дистантен тип: ), но при типичното за бълг. глаголица хоризонтално сплескване на буквените фигури е слизала надолу и се е докоснала до корпуса; в този случай лигатурното щрихче е станало излишно (контактен тип: ) Първият тип е представен в Зогр. ев., често в Асем. ев., обикновено в първия главен почерк на Син. пс., повече в четвъртия, също в Охридските глаголически листове, Боянския палимпсест, понякога в Рилските глаголически листове; вторият — в Мар. ев., Клоц. сб., втория и третия почерк на Син. пс., интерполираните листове на Зогр. ев. Възможно е у един и същ калиграф да се явят и двата варианта.

Лигатурното щрихче (когато го има) или намиращата се в корпуса чертица могат да бъдат поставени така, че петлицата да изглежда обърната наляво (тип , срв. фигурките в Асем. ев., Рилските глаголически листове, Син. пс., Охридските глаголически листове) или надясно (тип , респ. ; по втория начин е представено начертанието в двата най-стари абецедара — Мюнхенския и Парижкия); понякога се среща и неутрално положение (напр. в Мар. ев. и Клоц. сб.). Както изглежда, първоначален е типът с обърната наляво петлица.

Кирилската буква се среща в две разновидности през старобълг. период — и . Не е представена във всички старобълг. и среднобълг. паметници. Открива се в Ен. ап., Македонския кирилски лист, Зографските листове, Листовете на Ундолски, в кирилските приписки на Асем. ев., Добромировото евангелие, Охридския апостол, Слепченския апостол, Григоровичевия паримейник и др. В други паметници (напр. Сав. кн., Супр. сб.) няма специална буква за този африкат.

В ранната кирилица се среща знак или ѕ за 6 — в Самуиловия надпис, Листовете на Ундолски, и ѕ в Сав. кн. и Супр. сб., ѕ — в Добромировото евангелие и Григоровичевия паримейник. Според Хр. Кодов (Енински апостол. Старобългарски паметник от XI в. С., 1965, с. 169) се появява като буква за [dz] наред с най-рано в паметници от XII в. — Слепченския апостол, Охридския апостол. за [dz] се среща през XIII—XIV в. сравнително често (в Погодиновия псалтир, Добрейшовото евангелие, Боянското евангелие и мн. др.). Първите случаи с ѕ за африкат [dz] са от втората половина на XIII в.

Начертанията и ѕ имат успоредици в глаголическите написания и .

Петър Илчев, Боряна Велчева

    (13). ДИЛС, Паул (Diels, Р.) (28.XII.1882—19.IX.1963) — немски славист. Роден в Берлин. Следва индоевроп. и слав. езикознание в Берлин и Виена, където получава докторат с изследването „Мястото на глагола в ранната старовисоконемска проза“ (1906). Частен доц. (1909) в Берлинския унив. (хабилитационен труд „Студии за славянското ударение“, 1909), извънреден проф. в немския унив. в Прага (1909), проф. по слав. филология във Вроцлавския (1911—1945) и в Мюнхенския унив. (1946—1952). Член на АН в Мюнхен (1944) и Белград (1954). Редактор в списанията: „Jahrbuch für Geschichte Osteuropas. Neue Folge“ (от 1953), „Die Welt der Slawen“ (от 1956). Умира в Мюнхен.

Научната си дейност Д. започва с проучвания в областта на германистиката. Основните му трудове са по слав. и индоевроп. езикознание.

583

Автор е на редица статии в ASPh по някои конкретни въпроси: за старобълг. дьнь (1911), за -ѣ и -ѧ в окончанията на слав. склонение (1914), за съдбата на еровете в словашки език (1914), за старополския род. пад., мн.ч., м.р. (1923), на рецензии върху издания на стари слав. паметници и трудове по история на слав. филология. Главният му труд „Староцърковнославянска граматика“ (1932) излиза почти едновременно със „Старословенска граматика“ на С. М. Кулбакин (1930) и „История на староцърковнославянския език“ на Н. Ван Вейк (1931). Трудът на Д. се отличава с богат и пълен материал, който в представения вид не се среща в нито една от дотогавашните старобълг. граматики. Той обхваща: увод, писмо, фонетика, морфология и два подробни регистъра (304 с.). Втората част съдържа текстове и речник (115 с.). Авторът е особено внимателен, когато взема отношение по нерешени въпроси и хипотези. В раздела за съществителните Д. прилага принцип, различен от обичайния — групиране по род, а след това по основи (в старобълг. език се отбелязва начало на смесване на окончанията от различните типове основи при имена от един и същи род, но този процес в най-ранния период от развоя на езика още не е напреднал; може да се приеме, че едно разделяне по родове би могло да отговаря на действителното езиково състояние). Както В. Вондрак, и Д. групира глагола по инфинитивната му основа, въпреки че повечето граматици от това време прилагат и утвърждават по-подходящото и прегледно за слав. глагол класиране по сегашната основа, възприето от А. Лескин. Грижливата обработка на изобилния материал прави труда необходим справочник за всеки изследовател, който се занимава с проблемите на старобълг. език.

В бележката „Надписът на цар Самуил“ (1927) (вж. Самуилов надпис) Д. критикува необоснованото твърдение на Л. Стоянович, че едва ли Самуил е бил бълг. цар, и сочи доказателства в подкрепа на утвърденото в науката становище за този паметник. Д. е автор на изследвания за чешко-полската езикова граница (1937), за слав. и германското формообразуване (1948), на сравнителни литературни студии върху слав. римувана проза през Средновековието (1926), върху старополската, староруската и старобълг. литература, върху слав. народна поезия (1934, 1936), на ценна студия за историята на лат. шрифт при южните славяни (1950). Плод на интереса му към историята и културата на славяните са публикациите: „Славяните“ (1920), „Славяните в Силезия“ (1927), „Славянските народи“ (1963) и др.

            Съч.:

o   Die Stellung des Verbums in der älteren althochdeutschen Prosa. 1. Berlin, 1906, 206 p.;

o   Zur Entstehung der indirekten Rede im Deutschen. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 41, 1907, p. 194—198;

o   Studien zur slavischen Betonung. — ASPh, 31, 1910, p. 1—101;

o   Zur Flexion von altkirchenslav. дьнь. — ASPh, 32, 1911, p. 311—312;

o   Zur spontanen Nasalierung der deutschen Dialekte. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 45, 1913, p. 86—89;

o   Über das indogermanische Pasivum. — Jahresberichte der Schlesischen Gesellschaft für vaterländische Kultur,orientalisch-sprachwissenschaftliche Sektion, Sitzung v. 2. 12. 1913;

o   -ě und -ę in den Endungen der slavischen Deklination. — ASPh, 35, 1914, p. 321—324;

o   Zum Schiksal der Halbvokale im Slowakischen. — ASPh, 35, 1914, p. 324—328;

o   Deutsche und russische Literatur in älterer Zeit. — Internationale Monatsschrift, 13, 1919, p. 163—184, 263—298;

o   Die Slawen. Leipzig, Berlin, 1920, 141 p.;

o   Die altpolnischen Predigten aus Heiligenkreuz. Berlin, 1921, 67 p.;

o   Zum altpolnischen Genitiv Pluralis der Maskulina. — ASPh, 38, 1923, p, 145—149;

o   Abbreviaturen in der mittelalterlichen Schrift. — ASPh, 38, 1923, p. 133—136;

o   Die Inschrift des Garen Samuel. — ASPh, 41, 1927, p. 317;

o   Zur Schreibung des Codex Suprasliensis. — ASPh, 41, 1927, p. 115—116;

o   Altkirchenslavische Grammatik. Mit einer Auswahl von Texten und einem Wörterbuch. 1. Grammatik. Heidelberg, 1932, 325 p.; 2. Ausgewählte Texte und Wörterbuch. Heidelberg, 1934, 123 p. (фотот. изд. Heidelberg, 1963);

o   Die Duma, das epische Lied der Kleinrussen. — Mitteilungen der Schlesischen Gesellschaft für Volkskunde, 34, 1934, p. 26—27;

o   Das Zaudengericht in Böhmen, Mähren und Schlesien. Breslau, 1935, p.;

o   Studien zum Slavischen Volkslied. 1—2. — Mitteilungen der Schlesischen Gesellschaft für Volkskunde, 36, 1936, p. 132—145;

584

o   Zur slavischen und germanischen Formenbildung. München, 1949, 39 p.;

o   Aus der Geschichte der lateinischen Schrift bei den Südslaven. München, 1951, 58 p.;

o   Altkirchenslavisch praprǫodъ „Purpur“. — Serta Monasensia, 1952, p. 53—59;

o   Zum Mittelslovakischen. — Südostforschungen, 17, 1958, p. 16—22;

o   Zur Kenntnisdes Griechischen im Kroatien des 8. Jh. — BZ, 51, 1958, p. 41—42;

o   Wanderungen einer kyrillischen Handschrift. — WSl, 6, 1961, p. 401—409;

o   Die slavischen Völker. Wiesbaden, 1963, 381 p.

            Лит.:

·       Романски Ст. — МкП, 3, 1927, с. 144—145;

·       Van Wiik N. — Slavia, 12, 1933—1934, p. 209—217;

·       Weingart M. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 479;

·       Kurz J. — Bsl, 1933—1934, p. 479—480;

·       Kurz J. — LF, 61, 1934, p. 453—464;

·       Brückner Al. — Deutsche Literaturzeitung, 55, 1934, p. 601—602;

·       Kürschners Deutscher Gelehrten-Kalender, Berlin, 1961, s. 316;

·       Wer ist wer? 14 изд. Berlin, 1962, p. 244;

·       Koschmieder Е. — Jahrbuch für Geschichte Osteuropas, 10, 1962, p. 639—640;

·       MazonA., A. Vaillant. Paul Diels. — RES, 42, 1963, p. 328—331;

·       Schriftverzeichnis Paul Diels. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. Festgabe Paul Diels. München, 1953, p. 9—13;

·       Bilfeldt H. H. — ZS, 9, 1964, p. 280—281.

Румяна Златанова

    (16). ДИМИТЪР ХОМАТИАН (втората половина на XII в. — началото на XIII в.) — виз. духовник и писател. Роден в Ликия, Мала Азия, в епископството Хомата, откъдето получава презимето си. В 1234 той е още жив и заема Охридската архиепископска катедра. Д.Х. е между образованите висши духовници на своето време, виден юрист, познавач на гражданското и църковното право. Заема дълго време длъжността хартофилакс (библиотекар) в Солун и Охрид. Удостояваните с нея лица принадлежали към висшите кръгове и играели важна роля в църковния и държ. живот. Д.Х. е в приятелски отношения с Теодор Комнин, владетел на Епирското деспотство (1215—1230). С негова помощ през 1216 той става охридски архиепископ и заема този пост до 1235. Когато през 1224 Теодор Комнин завладява Солунското маркграфство и се провъзгласява за император, Д.Х. го обявява за император — в тоя случай той действува като глава на самостоятелна и независима църква, равна по права на патриаршия. Известно е, че охридските архиепископи винаги са се стремели към пълна независимост от Цариградската патриаршия. Затова и Д.Х. извършва миропомазването на Теодор Комнин. Солунският митрополит обаче отказва да направи това.

От запазените сведения за живота и делото на Д.Х. става ясно, че той е волева и даровита личност, плодовит писател по правни и канонични въпроси, автор на химнична поезия, съставител на жития и др. Той тълкува законите с оглед на правните норми в тогавашните бълг. и сръбски земи, като ги разграничава от законодателната дейност във Византия. Затова неговите правни трудове със сведенията си за слав. земи са важен истор. извор. Между другите му съчинения е запазено и много важното Кратко житие на Климент Охридски, известно още под името Охридска легенда. Сам Д.Х. подчертава, че го е писал въз основа на Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, но в него има и сведения, които не се намират в други извори. Напр. само в това житие се говори, че Климент Охридски е автор на по-ясна старобълг. азбука и че е поставял надписи за покръстването на княз Борис I и бълг. народ. Въз основа на тия съобщения се приема, че на Д.Х. са известни и някои недостигнали до нас сведения за българите или пък че той използува и широко известни народни предания.

            Лит.:

·       Μεγάλη Ἑλληνικὴ Ἐγκλυκλοπαίδια. 9, Ἀθῆναι, 1929, p. 130;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinuschen Literatur. München, 1897, p. 134, 607, 608, 610—611, 1043;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 127, 140—143, 207—211, 253—261, 301—304;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 165—489;

·       Георгиевски М., Р. Илјовски. Новооткриен ракопис од почетокот на XVIII век со Краткото житие на Климент Охридски. — Гласник на Институтот за национална историја, 18, 1974, 2, с. 237—249;

·       Георгиев Ем. Краткото житие на Климент Охридски в ново осветление. — ЛМ, 19, 1975, 4, с. 102—109;

585

·       Коледаров П. Кога и защо Димитър Хоматиан е написал Кратко житие на Климент Охридски? — ЛМ, 27, 1983, 3, с. 89—100.

Александър Милев

    (17). ДИНЕКОВ, Петър (17.X.1910) — бълг. литературовед. Роден в с. Смолено, Софийски окръг. Завършва гимназия в София и слав. филология в Софийския университет (1933). През 1934—1935 специализира във Варшавския унив. След кратко учителствуване в Пловдив (1936—1938) е на работа в Софийския унив. — първоначално в Катедрата по слав. езици като асистент (от 1938), след това като доцент (от 1941) и професор (1945) в Катедрата по бълг. литература, чийто ръководител е през периода 1960—1979. От 1948 ръководи и Секцията по бълг. литература до Освобождението в Инст. за литература при БАН. Директор на Инст. за фолклор при БАН от създаването му (1973). Директор на Кирило-Методиевския център към БАН (1980). Чл.-кор. на БАН (1947), акад. (1966). Народен деятел на културата (1972). Герой на социалистическия труд (1980). Член на Международния комитет на славистите (1955). Почетен доктор на Варшавския унив. (1973). Член на редколегиите на списанията „Литературна мисъл“, „Български фолклор“, „Списание на БАН“, на периодичното издание „Старобългарска литература“ и др. През 1980 е удостоен с Кирило-Методиевската награда на БАН за книгата си „Похвала на старата българска литература“ (1979).

Петър Динеков

Изследователските интереси на Д. са много широки: те обхващат цялостното развитие на бълг. литература и на устното народно творчество, проблеми на полската и руската литература. Основната му научна работа протича в областта на бълг. фолклор и на бълг. литература до Освобождението. Д. е сред най-изявените специалисти по старобълг. литература. Публикациите му по кирило-методиевски въпроси разкриват убеждението за органичната връзка на Кирило-Методиевото дело с обществената и литературната обстановка в Б-я през IX—X в., както и за жизнеността на породените от него традиции в духовната бълг. култура до най-ново време. Тази постановка заляга още в основата на университетския учебник „Стара българска литература“ (ч.1, 1950, ч. 2, 1953), който е първият системен курс върху старобълг. книжовно наследство, съобразен с марксическата методология и с основните постижения на славистиката до началото на 50-те години. В редица студии и статии на Д, епохалната дейност на слав. първоучители е изходният момент, в чиято светлина се разглеждат основни въпроси като напр. предисторията на слав. писмена култура и началото на бълг. литература (ролята и значението на първобългарските надписи); общослав. характер на Кирило-Методиевия културен принос и заслугите на Б-я за неговото съхраняване и обогатяване; личните качества на солунските братя и култа към тях в старобълг. литература, който обуславя най-самсбитната идейно-тематична линия в нейния облик; аспектите на хуманизма в бълг. литературен живот; делото на конкретните носители и реализатори на Кирило-Методиевите принципи (особено на книжовниците от т.нар. Златен век и на първо място на Климент Охридски) и др.

586

Д. е сред специалистите, които през последните две-три десетилетия се насочват към нова методология в изследването на средновековните литературни явления. Студията „Основни черти на старата българска литература“ (1959) е първата научна работа в Б-я, която дава теоретична постановка на комплекс от въпроси, свързани с естетическото своеобразие и художественото значение на старата бълг. литература. В нея се обръща особено внимание на критерия, чрез който трябва да се оценяват художествените постижения на Средновековието; той се състои в задължително опознаване на естетическите закони на миналото, но и в осмислянето им от позициите на новото време, „от гледището на целокупното обществено-истор. и литературно развитие“. Затова Д. не възприема онази характеристика на старобълг. литература, която я представя като „затворен сам в себе си идеен и естетически свят“. Той е убеден, че не съществува пълна непроницаемост между отделните истор. епохи в развитието на културата; че законът на културната приемственост действува при всички случаи; че понятието „художественост е историческа категория и все пак във всички епохи има общи моменти, които я обуславят“ („Старобългарската литература — наша гордост и наша тревога“, 1970). С оглед на истор. обусловеност и естетическата специфика на старата бълг. литература Д. решава и въпросите за нейното място в националната съдба на Б-я и за проникването ѝ в други страни. Със статията „Общност и различия в развитието на старите славянски литератури“ (1968) той оспорва възможността да се напише обща история на руската и южнославянските литератури до XVI в. Размислите му по този въпрос внасят важни уточнения в т.нар. от Д.С. Лиханов „система на старославянските литератури“. Като подчертава особеното значение на преводната литература през Средновековието, Д. сочи нейната нееднородност по степента на приближаване към местните условия на възприемащата страна и произтичащата от това условност на термините „литературна трансплантация“ и „литература-посредница“. Сред най-общата църковно-християнска и виз. характеристика на старобълг. литература той отделя въпроса за нейната самобитност. Чрез конкретен литературно-истор. материал защищава възгледа, че генетическата ѝ близост с виз. литература, своеобразният синкретизъм и присъщият ѝ християнски универсализъм съвсем не означават подчинение и зависимост; старобълг. писатели са сътворци на виз. културни традиции. Доказателство за самобитните изяви на старобълг. художествено съзнание е не само блестящо осъществената защита на Кирило-Методиевото дело, но и критиката на феодалното общество от позициите на богомилското движение. Според него общата представа за литературата на Българското средновековие не може да се изгражда върху количествени принципи,

587

които омаловажават относителното тегло на оригиналното в нея. Разграничавайки ясно народната линия в средновековния литературен процес, Д. категорично се противопоставя на грубо социологичните гледища. В това отношение е забележителна оценката, която дава на личността на Презвитер Козма като носител на гражданска съвест и патриотични пориви — „Особености на българската литература през IX и X в.“ (1971).

            Съч.:

o   Книжовни средища в средновековна България. — ИП, 3, 1946—1947, 4—5, с.407—425;

o   Стара българска литература. 1. С., 1950, 230 с.;

o   За периодизацията на българската литература до Освобождението. — В: Писатели и творби, С., 1958, с. 349—411;

o   Основни черти на старата българска литература. — ЛМ, 3, 1959, 1, с. 34—59;

o   Христоматия по старобългарска литература [Динеков П., К. Куев, Д. Петканова]. С., 1961, 470 с. (2 изд. 1967);

o   Делото на Кирил и Методий и развоят на старата българска литература. — Хиляда и сто години, с. 5—19;

o   Особености на старобългарската публицистика през IX—XII в. — СФ—С, 5, 1963, с. 289—302;

o   Въпросът за началото на българската литература. — В: Литературни въпроси. С., 1963, с. 9—25;

o   Гениални творци на славянската култура. — В: Литературни въпроси. С., 1963, с. 66—75;

o   Климент Охридски в развитието на българската литература. — Кл. Охр., с. 25—37;

o   Старобългарски страници. Антология. С., 1966, 508 с. (2 изд. 1968); Общност и различия в развитието на старите славянски литератури. СФ—С, 9, 1968, с. 49—62;

o   Поглед върху старата българска литература. — В: Из историята на българската литература. С., 1969, с. 3—17;

o   Личността на Константин-Кирил Философ. — ККФ 1, с. 17—30;

o   Старобългарската литература — наша гордост и наша тревога. — ЛМ, 14, 1970, 2, с. 51—79;

o   Особености на българската литература през IX и X в. — ККФ 2, с. 271—283;

o   Старата българска литература и националната историческа съдба. — В: Старобългарска литература, 1, 1971, с. 5—32;

o   Хилядолетно единство на българската култура. — Литературен фронт, бр. 21, 20 май 1971;

o   Два аспекта на хуманизма в българската литература. — ИИЛ, 21, 1972, с. 9—21;

o   При изворите на българската култура. — Литературен фронт, бр. 21, 23 май 1974;

o   Болгарско-русские литературные параллели в период средневековья. — Болгарская русистика, 1976, 2, с. 3—5;

o   О распространении древнеболгарской литературы на Руси. — В: Культурное наследие Древней Руси. Истоки, становление, традиции. М., 1976, с. 27—31;

o   Дмитрий Сергеевич Лихачов и новите пътища в литературознанието. — В: Лихачов Д. Големият свят на руската литература. С., 1976, с. 7—19;

o   Историческата мисия на старобългарската литература. — В: Старобългарска литература, 2, 1977, с. 5—19;

o   Значение Изборника Симеона-Святослава 1073 г. в развитии болгарской культуры. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 272—279;

o   Народни легенди и предания в старата българска литература. — В: При изворите на българската култура. С., 1977, с. 40—45;

o   Преводите в развитието на старите славянски литератури (Методологически въпроси). — СФ-С, 16, 1978, с. 38—45;

o   Les premières manifestations đe la pensée historique chez les Bulgares. — In: Studia tn honorem V. Besevliev. Sofia, 1978, p. 90—95;

o   Похвала на старата българска литература. С., 1979, 495 с.;

o   Дело Кирилла и Мефодия и болгарская культура. С., 1981, 84 с. (същото на немски и испански език).

            Лит.:

·       Берков П. Началото на българската литература. — Литературен фронт, бр. 20, 18 май 1961;

·       Игов Св. Към една модерна апология на нашата стара литература. — Септември, 20, 1967, 9, с. 177—187;

·       Грашева Л. Виден изследовател на старобългарската литература. Академик Петър Динеков на 60 години. — Пламък, 14, 1970, 20, с. 44—47;

·       Константинова Е. Петър Динеков. — Народна култура, бр. 44, 31 окт. 1970;

·       Леков Д. Академик П. Динеков юбиляр. — Родна реч, 1970, 9, с. 31—32;

·       Ничев Б. Проникновен изследовател. — ЛМ, 14, 1970, 5, с. 130—134;

·       Парпулова Л. Петър Динеков. — Литературен фронт, бр. 43, 22 окт. 1970;

·       Таргинска Ст. Академик Петър Динеков на 60 години. — Септември, 23, 1970, 11, с. 242—251;

·       Николова Св. Академик Петър Динеков. — Славяни, 29, 1973, 12, с. 17—18;

·       Грашева Л. Изворите на българската култура и някои въпроси на литературната история. — Литературен фронт, бр. 42, 20 окт. 1977;

·       Поливанов Ив. Вековни извори. — Работническо дело, бр. 5, 5 ян. 1979;

·       Данчев Г. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 122—125;

·       Т. Dąbek-Wirgova. Piotr Dinekov (W siedemdiesiątą rocznicę urodzin). — Pamiętnik słowiański, 30, 1980 (1981), c. 185—188;

·       Янакиева T. Петър Динеков. Биобиблиография. С., 1982, 289 с.

Лиляна Грашева

    (18). ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ (I в.) — грц. мислител. Живял в Атина, член на Ареопага, приел християнството и станал ученик на ап. Павел. Почита се от църквата като пръв епископ на Атина и като мъченик. За него се споменава в Деян. 17 : 34. Паметта му се чествува на 3 окт.

588

На грц. език са познати пет жития и едно похвално слово за Д.А., някои от които съществуват и в слав. превод.

Делото на Константин-Кирил е свързано с философските съчинения, разпространявани в Средновековието под името на Д.А., а в съвременната наука известни като Псевдо-Дионисиеви или като Ареопагитски корпус (Ареопагитики). Това са четири съчинения и цикъл от десет писма, чието възникване се отнася към края на V в.: „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За божествените имена“, „За мистичното богословие“ и „Послания“. Въпросът за истинския автор на Ареопагитиките все още не е решен. През последните десетилетия доби известна популярност хипотезата на Ш. И. Нуцубидзе и Е. Хонигман, че автор на Ареопагитиките е грузинецът. Петър Ивер (411—491), маюмски епископ и ръководител на Газската философска школа. В тези съчинения намира висш израз християнският неоплатонизъм. Синтезирайки постиженията на античната и раннохристиянската философия, доразвивайки апофатическото богословие и прилагайки триадичния метод на Прокъл към богословската проблематика, Псевдо-Дионисий Ареопагит изгражда философско-богословска система, която става идеологическа основа на виз. Средновековие и има за него значението, което за западното християнство имат съчиненията на Блажени Августин (354—430). Основни моменти в системата на Псевдо-Дионисий са схващането за йерархичния строеж на видимия и невидимия свят и теорията за образа като основна категория на познанието. Ортодоксалността на възгледите, прокарвани в Ареопагитиките, е призната едва след снабдяването им с обстоен коментар от Максим Изповедник (580—662). Теорията за образното познание е доразвита и конкретизирана от Йоан Дамаскин с оглед на иконографското изображение. Първият частичен превод на Ареопагитиките на лат. език е извършен от Йоан Скот Ериугена (815—877). Ареопагитският корпус се разпространява и на Изток, преведен много рано на сирийски език.

Константин-Кирил Философ, както свидетелствуват изворите, е бил добре запознат с Ареопагитиките и се е грижел за популяризирането им. Според писмото на Анастасий Библиотекар до Карл Плешиви относно лат. превод на трудовете, приписвани на Д.А., слав. първоучител

„беше запаметил целия свитък на често споменавания и достопаметен отец [Д.А.] и споделяше със слушателите колко голяма полза има от неговото съдържание“.

Д.А. се цитира и в Македонския кирилски лист, считан от някои изследователи за част от Кирилов предговор към превода на Евангелието. Влиянието на ареопагитските възгледи личи и в някои приписвани на Кирил изказвания в ЖК — определението на философията и разсъжденията за иконата като образ и подобие на първообраза (в спора с бившия виз. патриарх Йоан VII). Съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит могат да се посочат като един от основните източници за формиране на Кириловите философски възгледи наред с влиянието на Кападокийската школа и на Йоан Дамаскин. Чрез Кирил почитта към съчиненията, приписвани на Д.А., се предава и на книжовниците от Симеоновия кръг. Цитати или перифрази от Ареопагитиките се откриват в съчиненията на Йоан Екзарх (особено много) и Константин Преславски, в Изборника от 1073 и др. Ареопагитиките стават отново актуални в Б-я през XIV в. във връзка с утвърждаването на исихазма. Цитати от тях има у Патриарх Евтимий, а през 1371 Исай Серски завършва първия пълен слав. (среднобълг.) превод на Ареопагитския корпус, познат до днес в 75 преписа. Този превод ляга в основата на по-късния руски превод, извършен в Москва през 1675 от монаха Евтимий.

            Изд.:

o   Святого Дионисия Ареопагита о небесной иерархии. Перевод с греческого. М., 1845, 70 с.;

589

o   PG. 3—4;

o   Памятники славяно-русской письменности, изданные Археографическою комисиею. 1. Великие Минеи Четьи, октябрь, дни 1—3. СПб., 1870, с. 238—790;

o   Heil G., R. Roques, M. de Gandilla c. Denys l’Aréopagite: La hiérarchie céleste. Paris, 1958, 46+226 p. (2 изд. Paris, 1970).

            Лит.:

·       Скворцов К. Исследование об авторе сочинении, известных с именем св. Дионисия Ареопагита. Киев, 1871, 128 с.;

·       Смирнов И. А. Русская литература о сочинениях с именем св. Дионисия Ареопагита. — ПО, 1872, 6, с. 842—877;

·       Stiglmayr J. Der Neuplatoniker Proclus als Vorlage des sogen. Dionysius Areopagita in der Lehre vom Obel. — Historisches Jahrbuch, 16, 1895, p. 253—273, 721—748;

·       Koch H. Proclus als Quelle des Pseudo-Dionysius Areopagita in der Lehre vom Bösen. — Philologus, 54, 1895, p. 438—454;

·       Koch H. Pseudo-Dionysius Areopagita in seinen Beziehungen zum Neuplatonismus und Mysterienwesen. Mainz, 1900, 276 p.;

·       Нуцубидзе Ш. И. Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита. Тбилиси, 1942, 56 c.;

·       Honigmann E. Pierre Libérien et les écrits du Pseudo-Denys l’Aréopagite. Bruxelles, 1952, 57 p.;

·       Roques R. L’Univers dionysien. Structure hiérarchique du monde selon le Pseudo-Denys. Paris, 1954, 383 p.;

·       Xонигманн Э. Петр Ивер и сочинения Псевдо-Дионисия Ареопагита. — Труды Тбилисского государственного университета им. И. В. Сталина, 56, 1955, 80 с.;

·       Данелия С. И. К вопросу об личности Псевдо-Дионисия Ареопагита. — ВВр, 8, 1966, с. 377—384;

·       Völker W. Kontemplation und Ekstaze bei Pseudo-Dionysius Areopagita. Wiesbaden, 1958;

·       Нуцубидзе Ш. И. Петр Ивер и античное философское наследие. Тбилиси, 1963, 482 с.;

·       Велчев В. Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ в историята на културата. — ККФ 2, с. 227—229;

·       Бычков В. В. Образ как категория византийской эстетики. — ВВр, 34, 1973, с. 151—168;

·       Goltz Н. Hiera Mediteia. Zur Theorie der hierarchischen Sozietät im Corpus areopagiticum (Oikonomia. Quellen und Studien zurorthodoxen Theologie. 4.). Erlangen, 1974, 585 p.;

·       Прохоров Г. M. Корпус сочинений с именем Дионисия Ареопагита в древнерусской литературе. Проблемы и задачи изучения. — ТОДРЛ, 31, 1976, с. 351—361;

·       Бычков В. В. Византийская эстетика. Теоретические проблемы. М., 1977, 198 с.;

·       Станчев Kp. Концепцията на Псевдо-Дионисий Ареопагит за образното познание и нейното разпространение в средновековна България.—Старобългарска литература, 3, 1978, с. 62—76;

·       Лосев А. Ф. Эстетика Возрождения. M., 1978, с. 23—37;

·       Соколов В. В. Средневековая философия. М., 1979, с. 84—91;

·       Станчев Kp. О философско-эстетических взглядах Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, с. 7—11;

·       Keipert Н. L Velikyi Dionisie sice napisa: Die Übersetzung von Areopagita-Zitaten bei Euthymius von Turnovo. — Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. Втори международен симпозиум, Велико Търново, 20—23 май 1976. С., 1980, с. 326—350.

Красимир Станчев

    ДИСПУТИ НА КИРИЛ — вж. Йоан VII, Полемични трудове на Кирил, Сарацинска мисия, Триезична ерес, Хазарска мисия.

    (19). ДИТМАР ( нем. Theotmar von Salzburg; лат. Theotmarus, Deotmarus, Diotmarus) (847—5.VII.907) — залцбургски архиепископ, приемник на Адалвин (859—873). Оглавява Залцбургската архиепископия през 873—907. Пръв придворен духовник (Erzkaplan) още при Лудвиг Немски (843—876), който му поверява архиепископския пост. Палиум от папа Йоан VIII (872—880) Д. получава едва 4 г. след назначаването си от краля, по настояване на сина на Лудвиг — Карломан (876—880), междувременно заел престола на източнофранкските крале от династията на Каролингите. Това е отразено в две запазени до днес писма на папа Йоан VIII от ноем. 877 до Карломан и до самия Д. (Mansi, t. 17, p. 54). Д. е натоварен от Йоан VIII да събира папския данък от цяла Бавария и да го изпраща всяка година в Рим. Йоан VIII му пише, че поверява свети Петровия десятък в Бавария на неговите „прилежна ревност и проницателна мъдрост“ (tuae industriae sagacitatique committimus). Прилежна ревност Д. проявява най-вече към своя баварски крал: освен залцбургски архиепископ той е също върховен началник на дворцовата канцелария и пръв канцлер (Erzkanzler) на кралството според старонемския обичай през целия IX в. Длъжността е само почетна, упражнявана най-често съвместно с майнцкия архиепископ, но тя дава голяма конкретна власт и привилегии. Запазени са някои грамоти, изписани от двама пряко подчинени на Д. канцеларисти (секретаря Балдо и нотариуса Мадалвин) и подписани лично

590

от ерцканцлера Д. (Urkimden-Buch von Kremsmuenster, р. 11). Други грамоти свидетелствуват за богати дарения, направени от краля на Д. Манастири, стопанства, земи, води и гори са вписани на името на Д.; някои от тях се намират в Панония, Каринтия, в слав. графство Дудлейпа. Едър феодал и най-висш дворцов сановник, Д. служи като ерцканцлер при четирима от най-изтъкнатите крале от Каролингската династия в Източнофранкското кралство: Лудвиг Немски, Карломан, Арнулф (887—899) и Лудвиг Младши (900—911). От 896 Арнулф е и общонемски император и това засилва още повече влиянието на Д., станал важен посредник между своя господар и Рим.

В последните години от управлението на Арнулф отношенията му с Д. се обтягат. Епископът на Нитра Вихинг през 893 напуска епископската катедра, съумява да спечели благоразположението на Арнулф и измества Д. от поста му на върховен началник на дворцовата канцелария. През 899 Арнулф налага своето протеже Вихинг за епископ на Пасау на мястото на починалия пасауски епископ Енгелмар. Д. обаче се възпротивява на императорската воля, събира поместен общобаварски събор в Залцбург и суспендира Вихинговото назначение като неканонично (Вихинг е вече веднъж назначен от папа Йоан VIII за нитрански епископ в Моравия). Личните мотиви също играят роля. Според немския историк Е. Дюмлер алеманецът Вихинг, горделив и самомнителен авантюрист и интригант, е мразен не само от Д., но и от всички останали баварски епископи. За епископ на Пасау Д. налага своя кандидат Рихар, а Вихинг е заточен в манастир и оттогава следите му се губят. След смъртта на Арнулф Д. става още веднъж ерцканцлер при малолетния крал Лудвиг Младши. Регенсбургската хроника свидетелствува, че на 17 юни 907 в манастира „Сан Флориан“ Д. събира войска за похода на баварците срещу маджарите. На 5 юли 907 става паметната битка при дн. Братислава, в която цялата баварска войска е разбита. Шестдесетгодишният Д. пада убит заедно с други двама епископи, неговите суфрагани Удо Фрайзингенски и Захарѝя Бриксенски.

Д. е типичен проводник на познатата още от времето на Карл Велики политика: кралят на франките е „защитник на Римската църква“ от нападенията и опустошенията на варварите-езичници, а папата е задължен да поддържа и освещава завоевателната политика на Немската империя, особено на колонизаторското ѝ мисионерство. Трудностите за немските мисионери-феодали започват от момента, когато Римската курия, опряна на новите универсалистични претенции на папа Николай I (858—867), решава да не идентифицира франкските интереси със своите и повежда собствена политическа игра с отделните владетели. Оттук произтичат противоречията, отразени в разменените между Залцбург и Рим меморандуми и писма, изпълнени с горчиви намеци и упреци. Едно от тези писма, публикувано от повечето извороведи-кирилометодиевисти, е Посланието на Дитмар, архиепископ залцбургски, и на баварските епископи до папа Йоан IX (Epistola Theotmari Salisburgensis et episcoporum bavariensium ad Johannem IX). Този протест на баварското духовенство и най-вече на пасауския епископ против възстановяването на независимата Моравско-Панонска архиепископия от страна на Римската курия не носи дата, но не е трудно тя да се определи. Дюмлер смята, че посланието е написано на 13 юли 900 в гр. Рисбах на р. Пилз на общобаварски сейм, събрал всички баварски велможи след опустошителния им „наказателен“ поход в Моравия. Епископите начело с Д. пренасят с това послание военните действия от бойното поле в църковно-каноническата област. Враждебното непризнаване на народностно независима църковна провинция за Моравия е продължение на стар спор. Залцбургският меморандум който е протест против създадената от папа Адриан II (867—872)

591

Панонско-Моравска архиепископия за Методий, остава без отговор от Рим. С новото си послание баварските епископи упорито подчертават своето непризнаване на Методиевата архиепископия и каквото и да било нейно възобновяване и продължение. Методий отдавна е починал (885), неговите ученици са прогонени, но през лятото на 899 Моймир II, заел в Моравия престола на Светополк, изпраща в Рим делегация с богати дарове да моли папа Йоан IX (898—900) да възстанови независимата от немците и пряко подчинена на Рим Методиева архиепископия. Папата веднага изпраща един архиепископ и двама епископи (трима епископи са винаги нужни за каноническото ръкополагане на нов епископ), за да учредят новата моравска йерархия и да я освободят от зависимостта ѝ от Пасау. Срещу това протестира с посланието си Д. и писанието му е напоено с омраза към непокорните моравски славяни.

Посланието изобилствува със забулени упреци към Римската курия, с клевети спрямо моравците и с изопачаване на истор. факти. Д. заявява, че никога не е вярвал, че от Римския престол — „първоизвор на йерейското ни достойнство“ — би могло да излезе „не пример за църковен порядък, а нещо извратено“; а ето че в Моравия се появяват архиепископ Йоан и епископите Бенедикт и Даниел „от ваша страна, както те сами оповестиха“, за да ръкоположат моравски архиепископ и суфраганни епископи

„в земите, които с цялото си население бяха подчинени на нашите крале, на нашия народ и нам както в упражнението на християнската вяра, така и в плащането на данък от светски блага. . . и то от времето, откакто бяха завоювани и от езичници приведени в християнството . . ., та до днес“.

Според посланието моравците „се пъчат“, че с многото си пари са се сдобили от Рим със свои епископи. Очевидно е желанието на Д. да настрои папата на всяка цена против моравските славяни.

„Ето, сега едно епископство [Пасау] е разпокъсано на пет части!“; не вижда ли папата колко вреда има от славяните и колко полза от франките?; франките излизат пред цял свят с открито лице, а славяните се пъхат и крият из градища и твърдини; те упрекват франките, че са приютили маджари-езичници, а колко много маджари моравците са приели сред себе си, дори „стрижат главите на своите славяни-лъжехристияни по маджарски образец (ungarico modo)!“;

нека папата заповяда на моравците да мируват, защото „щат — не щат, на нашето царство бяха подвластни (et sive velint, sive nolint, regno nostro subacti erunt)“. Накрая Д. се извинява на папата, че поради „върлуването и издевателствата на маджарските езичници“ не може да му изпрати събраните пари от данъка-десятък. Още преди посланието на Д. да стигне в Рим, от Майнц тръгва друго послание — архиепископ Хатон между други неща известява на папа Йоан IX, че баварските епископи му се оплакват от непокорството на моравските славяни. Като взема страната на Залцбург, Хатон горещо моли папата да заповяда на моравците „щат не щат“ — на франкските князе да се подчинят (velint, nolint, Francorum principibus colla Submittent)!“.

Двете послания са умишлено съгласувани за оказване на натиск над Римската курия. В тях името на Методий отсъствува; не се споменава и учредената за него от Рим архиепископия, но е налице стремежът да се изкорени делото му сред моравските славяни. По този повод Дюмлер пише:

„Jedenfalls atmet die ganze Beschwerdeschrift einen Geist leidenschaftlicher Gehässigkeit und lässt sich in dem Schweigen über das Erzbistum des hl. Methodius eine so grobe Verletzung der historischen Treue zu Schulden kommen, daß wir auch den übrigen Angaben wenig Glauben schenken können“

(Във всеки случай, цялото послание-тъжба се задъхва от страстна ненавист и, като премълчава архиепископията на св. Методий, изпада в такова грубо нарушение на историческата истина, че и на останалите му сведения едва ли можем да се доверим)

592

(Е. Dümmler, Geschichte des Ostfränkischen Reiches, 2 Aufl., 3. Band, Leipzig, 1888, p. 514).

            Изд.:

o   Gewоld Ch. Chronica monasterii Reicherspergensis. Monachii, 1611, p. 33—38;

o   Cordesius J. Opuscula et epistoła Hinkmari. Paris, 1615, p. 641—646;

o   Dobner G. Annales Hageci. 3. Praha, 1761;

o   Mansi J. D. Sacrorum concilio rumamplissima collectio. Firenze—Venezia, 17, 1902, р. 54; 18, 1902, p. 206; PL, 131, coll. 34—38;

o   Ginzel J. A. Geschichte der Slavenapostel. Wien, 1861, col. 7;

o   Бильбасов В. Кирилл и Мефодий. 1. СПб., 1868, с. 33—37;

o   Pastrnek F. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda z rozborem a otiskem hlavníh pramenů. Praha, 1902, p. 274—278;

o   Теодоров-Балан A. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 236—240;

o   Magnae Моraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas philosophica, 1344. Brno, 1969, p. 196, 231, 232—244.

            Лит.:

·       Dümmler E. Geschichte des Ostfränkischen Reichs. 2. Berlin, 1865, p. 511—514;

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 429—430;

·       Wegener W. Böhmen-Mähren und das Reich im Hochmittelalter. Köln—Graz, 1959, p. 15;

·       Fiala Z. Vztah českého státu k Německé říši. — In: Sborník historický. 6. Praha, 1959, p. 45;

·       Havlík L. Velká Morava a Franská říše. — Historické študie, 8, 1963, p. 136—138.

Борислав Иванчев

    ДОБЕТА — вж. Домета.

    (21). ДОБНЕР, Йов-Феликс (Dobner, J. F.; монашеско име: Гелазий) (30.V.1719—24.V.1790) — чешки историограф. Роден в Прага. Предшественик на Й. Добровски. Монах от ордена на пиаристите, чиято школско-просветителска дейност сред младежта е широко известна от 1597 насам в католическите страни. Ученик на йезуитите, по-късно Д. се озовава в лагера на техните научни съперници и критици. Балбин, известен по това време библиограф-йезуит, е един от жестоко пострадалите от перото на Д. Житието на св. Вацлав, чието авторство дотогава е приписвано на един от синовете на Болеслав I и което е издадено „научно“ от Балбин, е развенчано от Д. като чист фалшификат.

Гелазий Добнер

За своята изследователска и критическо-издателска работа, известна с голямата си научна точност, добросъвестност и безкомпромисност, Д. се подготвя постепенно. Учи в Чехия и Виена, като преминава през всички степени на орденските учебни и административни задължения. Възпитател е на благороднически синове, което му създава връзки, влияние и известност. Имп. Мария-Терезия му дава титлата „кралско-имперски историограф“ и му отпуска доживотна пенсия. Натоварен да състави критическо издание на чешката история, Д. създава епоха в чешкия научен живот с новия си подход към работата. Той изчиства изворовите факти от фантастичните наслоения на Средновековието и става основоположник на критическите историко-филологически изследвания сред чехи и моравци. Неговите „Monumenta historica Boemiае“, издадени в 6 тома в Прага (1761—1783), и до днес остават истинска рудница за изворознанието. Критическото му издание на житието на св. Вацлав е образец на строга демитологизация на житийния жанр — насока, която срещаме по-късно у боландистите.

Занимавайки се с произхода на чешкия народ, който той свързва с един клон от сарматите, чрез сказки, полемики и публикации Д. събужда интерес към слав. старина.

593

От значение са проучванията му за най-старото състояние на кирилицата и глаголицата, за слав. богослужение в Чехия и Моравия, за отношенията между Методий и Рим, за християнизирането на чехите, за най-стария чешки превод на Библията. С тези свои изследвания Д. проправя пътя на Й. Добровски.

            Съч.:

o   Wenceslai Hagek a Liboszan Annales Bohemorum. 1—6. Praga, 1762—1786;

o   Epistola apologetica adversus Luciferum. Praga, 1767;

o   Historiophili examen criticum Praga, 1769;

o   Historiophili examen criticum alterum. . . ab eximio P. Fr. Pubitschka S. J. ... Praga, 1770;

o   Kritische Untersuchung, wann das Land Mähren ein Markgraftum geworden und wer dessen erster Markgraf gewesen sei. — In: Abhandlung einer Privatgesellschaft, Prag, 1777, p. 148—183;

o   Abwertung einer historischkritischen Frage, ob das heut zu Tage sogenannte cyrillische Alphabet für eine wahre Erfindung des heil, slavischen Apostels Kyrills zu halten sei. — Abhandlungen der Böhmischen Gesellschaft der Wisenschaften, 1, 1785, p. 101—139;

o   Kritische Untersuchung, ob das Christentum in Böhmen von dem heil. Methud und dessen apostolischen Mitarbeitern nach den Grundsätzen, Lehren und Gebräuchen der römisch-lateinischen oder der griechischen Kirche eingeführt worden? Zweitens: Ob dem heil. Methud von Papst Johann VIII. das slawische Messlesen geradehin und uneingeschränkt jemals verboten worden? — Abhandlungen der Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 1, 1785, p. 140—177;

o   Über die Einführung des Christentums in Böhmen. — Abhandlungen der Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 1, 1785, p. 394—444;

o   Abhandlung über das Alter der böhmischen Bibelübersetzung. — Abhandlungen der Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 5, 1789, p. 283—299.

            Лит.:

·       Dobrovský J. Gelasius Dobner. (Nekrolog mit Bibliographie). — Abhandlungen der Königlichen — Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften, 1795, 2, p. 17—26;

·       Rieger W. Biographie von Gelasius Dobner. — In: Allgemeine Deutsche Biographie. 5. Leipzig, 1877, p. 275—276;

·       Hanisch W. Gelasius Dobner. Leben und gelehrtes Wirken. — In: Programm des k. k. Neustädter Gymnasiums. Prag, 1854, p. 12—28;

·       Žák A. Pater Gelasius — otec českého dějezpytu. — Vlast, 6, 1891, p. 23—33;

·       Dušek V. J. Dobner původ a příbuzenstvo. — Cecký časopis historický, 1897, p. 312—333;

·       Hanuš J. Počátky kritického dějezpytu v Čechách. — Český časopis historický, 1909, p. 403—428;

·       Wollman F. Předchůdci Dobrovského. — Slavia, 22, 1953, p. 413—426;

·       Kudelka M. Spor G. Dobnera o Hájkovu kroniku. Praha, 1964, p. 25—43.

Борислав Иванчев

    (22). ДОБРЕВ, Иван (18.X.1938) — бълг. езиковед и палеограф, специалист по старобълг. език и история на бълг. език. Роден в Сливен. Средно образование завършва в родния си град (1956), бълг. филология — в Софийския унив. (1961). Асистент (1961) и доц. (1978) във Фак. по слав. филология. Специализира в Москва и Ленинград (1967—1968, 1974).

Д. издава в кирилска транслитерация (с коментари и речник) Зографския палимпсест и Боянския палимпсест. В изследването си върху Боянския палимпсест Д. излага собствена теория за кинематиката на глаголическите начертания, с която отхвърля хипотезата на Тейлър — Ягич — Лескин за прототипа на глаголицата; сходството между глаголическото писмо и виз. минускул според него се отнася само до планиметричната проекция на знаците. Оригинална и защитена с богата ерудиция е студията му „Произход и значение на старобългарския перфект“ (1973), в която перфектът се свързва семантично с епическия дял на обредното заклинание и се изяснява, че отликата му от аориста е модална, а не темпорална. Присъствуващия в перфектните форми звуково-символичен, сакрален *u-елемент Д. разглежда и в публикацията „Суфиксите -ул и -ур в български език“ (1971). Както с морфологичните си изследвания, така и с фонологичната интерпретация на глаголическите знаци Д. цели да подчертае бълг. народностна принадлежност на Кирило-Методиевия език и да свърже архаичните особености на солунските говори със старобълг. езикови факти: „В защита на глаголическите писмена“ (1969), „Старинна черта в един южен български говор“ (1974). Той оспорва твърдението, че ън(ъм) и ен(ем) в южните македонски говори са разложени ǫ и ę; според Д. ринизмът в югозападните бълг. диалекти произхожда не от монофтонгизация на дифтонги, а от вокализация на сонори n и m; глаголическите носовки палеографски отразяват двуморови групи.

594

Неокончателно монофтонгизирано е и оу, в Македонския кирилски лист е налице редуване не на оу [u] с ѫ [on], а на [ou̯] с [on] („Старобългарски ортографични отклонения, съпоставени с основните направления във фонетичните изменения през X—XI в.“, 1967, съвместно с П. Пенкова). Зад повърхностната вариативност на текстовете Д. посочва основни направления в развитието на езика („Към историята на старобългарската морфема же“, 1962; „Неподкрепено от гръцкия оригинал повтаряне на предлози в старобългарските текстове“, 1967). Основни теоретични проблеми са развити в статиите на Д. „Към въпроса за сричката в старобългарски език“ (1965, съвместно с П. Пенкова), „Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Codex Zographensis“ (1967).

Д. привежда нови доказателства за бълг. първообраз на Изборника от 1073. Той проучва два важни въпроса във връзка с този паметник: дали зодиакалните рисунки на л. 2506—251а от Изборника датират от 1073, т.е. дали са нова притурка към преписа, приготвен за киевския княз Светослав Ярославич, или са копия от подобни рисунки в Симеоновия оригинал, и на какво се дължи разбъркването (пермутацията) в реда на зодиакалните знаци. Отговорът на първия въпрос се основава на изображението на зодиите стрелец и козирог, които според автора са копие от старобълг. оригинал. Доказателства за това са типът на лъка и двувърхата стрела при зодията стрелец, с каквито са били въоръжени славяно-българите и каквито не са били използувани във Византия и Русия, и изображението на козирога, който в същност е митичен еднорог, вълнувал силно християнските духове в десетилетията след победата над иконоборството, включително и в началото на X в., когато е съставен Симеоновият сборник. Д. изказва мнението, че нарушеният ред на зодиакалните знаци на л. 2506—251 а не е грешка, а следа от календара на прабългарите, в който по недостатъчно проучени засега причини е настъпило разместване в реда на месеците.

Според Д. в Македонския кирилски лист не е засвидетелствувано произведение на Константин-Кирил на старобълг. език, нито старобълг. превод на грц. текст. Касае се за много ранен старобълг. паметник, възникнал в Плиска или в Преслав по времето на цар Симеон, вероятно в края на IX в. Той не е част от предговор към Евангелието, нито част от общо разсъждение върху преводаческото изкуство, а откъс от защитна реч срещу духовници, които са обвинявали старобълг. превод на Евангелието в догматично-богословски и езикови несъвършенства. Текстът е писан от човек, взел живо участие в т.нар. от Д. Втора, преславска редакция на старобълг. богослужебни книги. Македонският кирилски лист е по-стар паметник от предговора към Богословието на Йоан Екзарх. Сред най-новите трудове на Д. са книгите „Старобългарска граматика. Теория на основите“ (1982) и „Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение“ (1982). Първата представлява теоретична морфология на старобълг. език; изследва се първичната морфологична система, от която трябва да бъдат извеждани старобълг. граматични факти. Във втората се проучват произходът и значението на праслав. u-основи. Според Д. имената от старото u-склонение са свързани с основните понятия на праслав. космогония, която е намерила отражение в слав. коледни песни. Чрез сравнителен анализ се установява, че славянските (бълг. и задкарпатско-украински) коледни песни по литературно-истор. си значение може да бъдат поставени сред първостепенните филологически паметници на индоевроп. култура.

            Съч.:

o   Към историята на старобългарската морфема же. — ИИБЕ, 8, 1962, с. 111—116;

o   Нов принос към сравнително-историческото проучване на славянските езици (рец.). — ЕЛ, 17, 1962, 5, с. 77—83;

o   Двустепенна фонологична теория (рец.). — ЕЛ, 19, 1964, 1, с. 83—88;

o   Към въпроса за сричката в старобългарски език (Добрев, Ив., П. Пенкова). — БЕ, 15, 1965, с. 254—256.

595

o   Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Codex Zographensis. — БЕ, 17, 1967, с. 144—146;

o   Неподкрепено от гръцкия оригинал повтаряне на предлози в старобългарските текстове. — БЕ, 17, 1967, с. 522—530;

o   Ценен материал за славянската епиграфика (рец.). — ЕЛ, 22, 1967, 6, с. 77—79;

o   Старобългарски ортографични отклонения, съпоставени с основните направления във фонетичните изменения през X—XI в. (Добрев Ив., П. Пенкова). — ИИБЕ, 16, 1967, с. 399—410;

o   Още един измит глаголически текст. — В: Славистични изследвания. С., 1968, с. 163—165;

o   Праслав. *župa ‘χώρα’, стб. жоупанъ, жоупелъ ‘θεῖον’, жоупниште ‘μνῆμα’, среднобълг. жоупелевина ‘θυὲλλα’ — ККФ 1, с. 383—387;

o   В защита на глаголическите писмена. — БЕ, 19, 1969, с. 241—246;

o   Суфиксите УЛ и УР в български език. — ИИБЕ, 19, 1970, с. 779—787;

o   Палимпсестовите части на Зографското евангелие. — ККФ 2, с. 157—164;

o   Глаголическият текст на Боянския палимпсест. Старобългарски паметник от края на XI в. С., 1972, 126 с.;

o   Къде е писано Зографското евангелие и странствувало ли е то из западнославянските земи? — БЕ, 22, 6, с. 546—549;

o   Произход и значение на старобългарския перфект. — ИИБЕ, 21, с. 3—20;

o   Старинна черта в един южен български говор. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., с. 163—166;

o   За етимологията на старобългарските думи: смрьдъ, смрьдѣти, смрадъ, просмраждати. — БЕ, 27, 1977, 3, с. 205—208;

o   Родее ли се бълг. лъх ‘лъжец’ с гот. laus, повонем. los ‘свободен’? — ЕЛ, 32, 1977, 2, с. 63—64;

o   Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 2, с. 89—98;

o   За отношението на Черноризец Храбър към едно разсъждение на граматика Псевдо-Теодосий. — ЕЛ, 33, 1978, 3, с. 38—40;

o   Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 29, 1979, 1, с. 9—21;

o   Sprachwissenschaftliche Untersuchung des Altbulgarischen in deutscher Sprache. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, p. 86—88;

o   Редът на зодиакалните знаци в Изборника от 1073 г. — Старобългарска литература, 5, с. 101—106;

o   Старобълг. лѣто ‘θέρος, ἔτος, καιρός, χρόνος’, праслав. *prolêtь ‘ἔαρ’, старобълг. лѣть есть ‘ἔξεστιν’. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 145—148;

o   Как да тълкуваме датите в старите писмени паметници. — В: Славянска палеография и дипломатика. Доклади и съобщения от семинара по славянска палеография и дипломатика, София, септ. 1979. С., 1980, с. 153—164;

o   Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин-Кирил Философ за преводаческото изкуство? — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 20—32;

o   Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския сборник. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 16—38;

o   Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение. С., 1982, 217 с.;

o   Старобългарска граматика. Теория на основите. С., 1982, 212 с.

            Лит.:

·       Василев В. — СпБАН, 18, 1972, 5, с. 76—78;

·       Stefanić V. — Slovo, 22, 1972, p. 173—177;

·       Иванова T. A. — ВЛУсиял, 3, 1974, 14, с. 158—159;

·       Львов А. С. — СС, 1975, 1, с. 90—93.

Пиринка Пенкова

    (23). ДОБРОВСКИ, Йозеф (Dobrovský, J.) (17.VIII.1753—6.I.1829) — чешки филолог и историограф, основоположник на слав. филология, деец на чешкото национално възраждане. Роден в Дярмат, Унгария. След ранната смърт на бащата майката се омъжва за немец и семейството живее недалеч от Пилзен. Попаднал изцяло в немска среда, Д. наново се учи да говори чешки език, когато деветгодишен постъпва в гимназията. Следва философия (1767—1771) и богословие (1771—1772) в Карловия унив. в Прага. През 1771 става магистър по философия. Една година пребивава в Ордена на йезуитите в Брюння. Изучава задълбочено източни езици — арабски, халдейски и особено староеврейски. Сближава се с Ф. Дурих, който оказва благотворно влияние върху развитието на научните му интереси. Първите изследвания на Д. са върху пражките еврейски фрагменти. Той опровергава легендата за божествения им произход, като същевременно засяга някои текстологически проблеми на слав. превод. Интересът му към чешко-слав. въпроси се засилва под влияние на историка Пелцер. Д. основно се запознава с библиографски изследвания и проучва източници за слав. старини. От 1776 в продължение на повече от 10 г. той е частен учител по математика и философия в имението на граф Ностиц. Взема активно участие в работата на научното д-во Privatgesellschaft, в чиито издания печата редица свои важни изследвания.

596

Йозеф Добровски

През 1786 е ръкоположен за свещеник, през 1787 е избран за заместник-ректор, а през 1789 — за ректор на семинарията в Храдище, близо до Оломоуц. През следващата година семинарията се закрива и Д. се пенсионира. От 1791 живее в Прага и се занимава с активна научноизследователска работа. Важна роля в научната му дейност изиграва пътуването му до скандинавските страни и Русия (1792—1793), по време на което се запознава със скандинавските руни, с богатите сбирки на руските библиотеки и архиви, започва да изследва германо-слав. и фино-слав. езикови отношения. Пребиваването в Русия се оказва решаващо за засилването на общослав. насоченост на неговата научна ориентация. Д. се интересува от всичко, което е свързано с езика, историята и литературата на слав. народи. В основата на обобщаващата наука слав. филология той поставя старобълг. език (lingua slavica), който популяризира не само чрез научните си публикации, но и като образува кръжок в научното д-во. Въпреки че никога не е заемал университетска катедра, Д. е известен в цяла Европа още приживе. Негови приятели са А. X. Востоков, Линде, Я. Грим, Й. В, Гьоте, Сечени, Перц. Д. е и почетен член на редица научни д-ва и на университетите във Варшава, Берлин, Краков, Вилно (дн. Вилнюс), Петербург. Благодарение на неговата дейност Прага остава задълго център на славистичните изследвания в европ. мащаб. Д. умира в Бърно.

Д. оставя огромно по обем и значение научно творчество с изключителни методологически качества, поради което е известен като „баща“ или „патриарх“ на слав. филология. Философска задълбоченост, трезва критичност и безкомпромисност, взискателност към себе си и към другите, забележителна широта на мисленето го открояват между съвременниците му. Въпреки че сам е ръкоположен за свещеник, Д. освобождава славянознанието от църковната ограниченост и схоластика, осъществява прелом в слав. езикознание от края на XVIII в. Всестранно подготвен филолог, отлично запознат с общата и културната история на славянството, със старите слав. писмени паметници, той еднакво плодотворно работи в областта на бохемистиката и старобългаристиката, като проучва проблеми на литературната история, текстологията, лексикологията, историята, издава паметници, прави първите опити за прилагане на сравнителния метод в езиковедските изследвания. Значително за времето постижение е и схващането за необходимостта от сравнително изследване на слав. езици, за отношението на старобълг. език към съвременните слав. езици, за първостепенното значение на граматическите признаци като критерий за сравнение. Неговите граматики на чешки и старобълг. (старославянски) език стават образец за подобен род трудове, ортографските му принципи се задържат дълго като норма в чешкия език, а много от конкретните му разработки, както и повечето от основните му научни схващания, остават актуални и до днес.

Творческата дейност на Д. може да се раздели на три етапа. Първите два се характеризират с изследвания предимно в областта на бохемистиката при засвидетелствуван интерес към слав. езици, писменост и история.

597

През 1779 Д. започва да издава сп. „Böhmische Literatur“, което излиза в продължение на 2 г. и е възобновено през 1786—1787 под заглавие „Literarisches Magazin von Böhmen und Mähren“. В него се разглеждат въпроси, свързани с чешкия език и слав. езикознание: напр. има ли в Бохемия глаголическа и кирилска писменост и може ли да се докаже, че в Бохемия кирилицата е била общоупотребяема. По този въпрос Д. публикува през 1782 специална статия (в „Abhandlungen der Privatgesellschaft“, V, 300—322) върху старинността на чешкия превод на Библията с приложение на няколко образци от текстове с ъглеста (хърватска) глаголица и две таблици с глаголическата и кирилската азбука. Според него слав. богослужение в Моравия е било ограничено и не е било разпространено в Бохемия; преводът на чешката Библия е направен от лат. текст, докато в превода на Кирил и Методий има влияние на грц. оригинал; в Чехия няма кирилски паметници. Ако глаголицата и кирилицата са били познати по тези краища, то това е било нововъведение, а не анахронизъм. С това той опровергава схващането на Й.-Ф. Добнер за разпространението на кирилицата у западните славяни и по-специално у чехите.

Д. се занимава и с културно-истор. въпроси — за произхода на името „славянин“, „чех“, за слав. погребални ритуали и др. Най-значителното му съчинение от този период е историята на чешкия език и литература, публикувана на немски език през 1792. В нея се проследява развоят на чешкия език в съпоставка с другите слав. езици. За пръв път е изразена идеята за сравнително-истор. подход, която по-късно е реализирана от Фр. Боп и P.-К. Раск. Д. има правилно отношение към проблема за родството на езиците, което според него трябва да се установи преди всичко въз основа на сходни граматически признаци, а не въз основа на сходна лексика. Повечето от направените в този труд сравнения остават валидни и до днес. В него е дадена една от първите класификации на слав. езици, като се взема отношение и към по-старата класификация на А. Шльоцер. Авторът говори за родството на старобълг. (старославянския) с чешкия език, което според него е свързано със съседното териториално разположение на чехи и сърби (тогава бълг. език все още не е известен в научния свят като самостоятелен език, не се разграничават точно отделните южнослав. езици). При второто издание на изследването (1818) Д. променя някои свои възгледи. Той разширява първоначалната териториална локализация на слав. племена, като освен поречията на Одер и Висла включва и земите по горните течения на Днепър и Волга. Споменава вече и за бълг. говори, но все още ги обединява със сръбските.

През втория етап от научната си дейност Д. прави редица важни приноси в областта на чешкия език и на чешката история. Известни са трудовете му върху чешката акцентология, спрежение, слав. словообразуване. Двете по-значителни произведения от този период са чешко-немският речник (1802—1821) и чешката граматика (1809). По време на пътуванията си в Швеция, Русия, Германия, Италия и Словения той събира материал за по-късните си славистични трудове с основополагащо значение.

За слав. филология и особено за старобългаристиката от най-голямо значение е третият етап, определен от В. Ягич като „общославянски“. Той започва с изданията „Slavín“ (1806) и „Slovanka“ (1814, 1815), в които се разглеждат много въпроси, свързани с духовния мир на славяните. В тях Д. излага идейните позиции на своята научна дейност, изразени в отправения към всички слав. народи призив да разработват общите историко-филологически и културни проблеми. В началото е публикувано приветствие на кирилица и глаголица, за да се даде възможност на читателя да се убеди, че то е написано на един и същ език.

598

Във всички поместени материали се проявяват необикновената култура на автора и характерният за него строг критицизъм. Лансира се идеята за създаване на една обща наука, която всестранно да представи езика, историята и литературата на слав. народи — слав. филология. В основата на тази комплексна наука според Д. трябва да залегне старобълг. език (наричан от него по традиция lingua slavica). За него той има значението на санскрита за общото езикознание. Преди да се заеме с написването на своя фундаментален труд върху граматиката на първия слав. книжовен език, Д. извършва сериозна предварителна работа по събирането и обработката на огромен материал. Той изучава Повесть временных лет („Повест за изминалите години“) и „Слово за похода на Игор“, на които отдава голямо значение и сътрудничи на Й. Мюлер при превода на „Словото“. През 1807 Д. написва изследването си върху глаголицата. То се състои от единадесет статии, от които най-голяма е втората — за произхода на азбуката. Всички те имат полемичен характер. Авторът отхвърля схващането за по-голямата старинност на глаголицата, която в резултат от спекулациите на католическата църква е представена като дело на св. Йероним. Според Д. тази азбука е създадена през XIИ в. чрез преустройство на кирилицата от католическите свещеници. Допуска се възможността тя да е написана за българите от папските мисионери. Подробно са разгледани съществуващите теории за старинността на глаголицата, прави се подробна характеристика на глаголическите текстове, които се съпоставят с кирилските преводи от грц. език. Д. оборва схващането за по-старата хронология на глаголическите преводи. Тези свои постановки той повтаря по-късно в уводната част на граматиката си и в монографията, си върху книжовната дейност на Кирил и Методий. Неговата теория за глаголицата по онова време е имала успех поради последователната и логична аргументация. Заради „неопровержимите доводи я възприема даже такъв изтъкнат славист като П. Й. Шафарик. Въпреки субективизма и пристрастността в тази разработка при оценката на посочените схващания не трябва да се пренебрегва и фактът, че става дума и за научно оборване на някои средства на католическата пропаганда. Освен това Д. е познавал предимно ъглестата глаголица на по-късните хърватски паметници, която няма белези на особена старинност. Много от най-старите слав. паметници не са били открити по онова време (за някои от тях той научава значително по-късно). Това негово схващане по-късно го възпира да използува известните му вече стари глаголически паметници при работата върху граматиката (напр. Асем. ев.).

Проблемът за мястото на старобълг. език между другите слав. езици заема важно място в редица публикации на Д. По този въпрос неговите разсъждения в по-ранните му статии, в граматиката, в монографията за Кирил и Методий значително еволюират, въпреки че основното становище се застъпва и отстоява последователно. Още на страниците на „Slavín“ Д. твърди, че ако старобълг. език е езикът на Кириловите преводи и на слав. богослужение, той трябва да се търси в Б-я. Според него той е мъртъв език и проблемът е в това, дали да се смята за отделен език или да се разглежда като стар език в отношението му към новите езици. В увода си към изданието на Повесть временных лет Д. му посвещава отделен параграф. Тук проличава известна неяснота в разсъжденията и непознаване на живите слав. езици, което се проявява в недостатъчното им разграничаване. Възприето е схващането на Шльоцер за езика на Кириловите преводи като за разговорен език на българи и моравци през IX в. Той се разглежда като език-майка, към който някои дъщери стоят по-близо, отколкото помежду си. По-късно в граматиката си Д. изрично подчертава, че старобълг. език не е език-майка,

599

а вид отделен език, „сестра“ на другите слав. езици, но той може да се използува като основа за сравнение и за възстановяване на по-старото общослав. състояние. Като наследници на старобълг. език са посочени сръбските говори, към които са отнесени и българските. Категорично се отрича панонската теория за произхода на старобълг. език, като неговата родина се търси в Б-я, по-точно на юг, около Солун. Климент Охридски е наречен бълг. епископ. В по-късните работи на Д. сведенията му за бълг. език вече са съвсем точни. Той определено сочи родството му с най-старите писмени паметници и приема Б-я като родина на Кирило-Методиевия език. В монографията си за Кирил и Методий той твърди, че слав. църковни книги не са попаднали от Моравия при българите, а тъкмо обратното и че по-късно от Б-я и Сърбия са пренесени в Русия (с. 135—136).

Граматиката на старобълг. език е най-значителният труд на Д. Тя задълго е и най-значителното явление в славистичната наука, както и най-авторитетният справочник по многи въпроси на старобългаристиката. Частта за синтаксиса в нея и досега е най-обширният преглед на старобълг. синтаксис. Разработката на отделните раздели показва голяма лингвистична компетентност, широта и задълбоченост на авторовото мислене. Уводната част съдържа преглед и текстологична характеристика на старобълг. ръкописи и печатни книги. Прави се съпоставка с начина, по който се излагат някои факти в по-старата граматика на М. Смотрицки, която авторът има пред вид и при съставянето на другите раздели. Представени са начертанията на буквите, произношението и числовите им стойности. Направена е съпоставка с грц. азбука. Проследен е развоят на кирилската писменост у сърби и руси. Приложена е литографирана таблица с азбуката от граматиката на А. Бохорич, както и таблица на ръкописната кирилица. След като се изяснява произходът на глаголицата, сравняват се ъглестата глаголица и кирилицата, дава се и литографирана таблица на глаголицата. Обясняват се и някои правописни правила. Класификацията на гласните и съгласните е съобразена с начина на учленение, разгледани са звуковите промени и прозодичните особености. Съществен недостатък при изложението на фонетиката е непознаването на двете носовки, на тяхната специфика и фонетична стойност, което се дължи и на това, че Д. е познавал предимно паметници в руска редакция, но безспорно тук може да се открие и влиянието на разглеждания езиков материал от граматиката на Смотрицки. Голямо място е отделено на словообразуването — област, в която Д. влага и собствените си приноси от предишните публикации. Специално е изтъкната важната роля на съединителните елементи. В разработването на раздела за морфологията са използувани класификационните принципи от чешката граматика — различават се 2 вида склонение — именно и местоименно, като неопределените прилагателни са отнесени към именното склонение, а определените форми на прилагателните — към местоименното склонение. От съвременно гледище парадигмите са представени неточно под влияние на практиката на Смотрицки. Разделът за синтаксиса съдържа открития, които и досега не са изгубили значението си. Д. пръв говори за синтактичните функции и спецификата на супина, описва дативните и причастните конструкции (dativus absolutus и dativus cum infinitivo), представя богато падежния синтаксис (родителен при отрицание, безпредложен местен падеж и др.), словоредните особености, структурата на сложното изречение, предложното управление, съюзното свързване. За илюстрация на изложените особености се използуват примери от паметниците. Редица интерпретации се отличават с необикновена вещина и прозорливост.

Монографията на Д. върху книжовната дейност на Кирил и Методий е написана с цел да се коригира и допълни

600

коментара на Шльоцер към 10 гл. от Повесть временных лет. Непосредствен повод за написването е неизвестното на Шльоцер житие на Климент Охридски. Монографията съдържа следните части: 1) увод — кратка рецензия на коментара към 10 гл. на Повесть временных лет 2) обзор на най-важните източници — житието на Климент и ранните лат. легенди, 3) данни от по-късните легенди и хрониката на Пулкава, 4) сведения за Кирил от съвременниците му и от по-късните източници, 5) сведения за създаване на азбуката от Кирил и Методий и само от Методий, 6) названията на слав. писмо, 7) опровержение на мненията за създаване на глаголицата от Кирил, 8) кои текстове са превели Кирил и Методий, 9) житие на Кирил, 10) житие на Методий, 11) приложение — текстове, откъси от Остромировото евангелие и заключение за езика на превода на Библията. Още в увода е конкретизиран методът на автора — да се съпоставят сведенията на източниците, да се изследва достоверността на ранните творби, да се сравнят с тях по-късните и ако има противоречие, да не им се придава особено значение. Д. цени високо коментара на Шльоцер, но смята, че сведенията на руските летописци за слав. просветители представляват по-късни източници, които не съответствуват на ранните, и затова по този въпрос те не са особено ценни. Главата от летописа, която анализира Шльоцер, е допълнително включена в паметника и затова неговият коментар се нуждае от поправки, допълнения и пояснения. Според Д. промени в изследванията на проблемата за Кирил и Методий може да предизвика грц. житие на Климент. Текстът му се съпоставя с данните от лат. извори. Биографията на двамата братя е възстановена предимно по данни от най-старите източници. Д. изрично посочва Кирил като автор на кирилицата и преводач на избрани места от Евангелието и Апостола. Според него Методий е направил останалите преводи. Поддържа се мнението на Й. Асемани, че Методий и живописецът Методий, който покръства бълг. княз Борис I, са едно и също лице. Преди Моравската мисия Кирил е покръствал в Б-я. Своята азбука и превода на Евангелието той създава в Константинопол или в Б-я. Категорично се отрича тезата за „моравски църковен език“, тъй като посоката на разпространение на слав. книжнина е юг — запад.

Към най-важните съчинения на Д. от третия период на дейността му принадлежи и изданието на Моравската легенда (1826), направено с цел да се потвърдят резултатите от изследването за Кирил и Методий. Текстът е издаден главно по ръкописа на Оломоуцката катедрала. В увода е изложена теорията за произхода на Моравската легенда от Италианската и Кристиановата. Прави се сравнение и с други източници, от които според Д. може да произлиза текстът. Дава се хронологичен обзор на историята на Моравия след 824. За година на смъртта на Кирил е потвърдена 868. В допълнение към изследването се дават сведения за вероизповеданието на Кирил, за съставената от него азбука и за превода на четирите слова на Атанасий Александрийски против арианите, който според Д. е дело на Кирил. В обяснителни бележки към изданието се дават някои съображения относно живота и дейността на двамата братя. Като приложение е представен текстът на Пространното житие на Климент Охридски.

Почти благоговейното отношение на Д. към слав. паметници е съчетано с висока научна и гражданска доблест. Той публично отрича опитите на В. Ханка да представя фалшифицирани паметници (какъвто е случаят с Краледворския ръкопис — Либушин съд), поради което Д. е бил критикуван от патриотично настроеното младо поколение. Към общата изключително висока оценка на основополагащата дейност на Д. трябва да се прибавят и забележителните качества на неговия мироглед — прогресивни възгледи, хуманност, силно развито чувство за справедливост и за отговорност пред науката.

601

            Съч.:

o   Pragische Fragmente Hebräischer Handschriften. — In: Orientalisch- und exegetische Bibliothek. Frankfurt am Mein, 1 7977;

o   Bemerkungen über die slavische Übersetzung des neuen Testaments. — In: Neue orientalische und exegetische Bibliothek. 7. Göttingen, 1790, 131, p. 155—167;

o   Geschichte der böhmischen Sprache und Literatur. Prag, 1792 (2 изд. 1818);

o   Slavin. Botschaft aus Böhmen an alle slavischen Völker, oder Beiträge zu ihrer Charakteristik, zur Kenntniss ihrer Mytologie, ihrer Geschichte und Altertümer, ihrer Literatur und ihrer Sprachkunde nach allen Mundarten. Prag, 1806 (2 изд. 1808, 479 p.; 3 изд. 1833, 496 p.);

o   Glagolitica. Über die glagolitische Literatur. Prag, 1807, 96 p. (2 изд. 1832, 6+80 p.; 3 изд. 1845);

o   Ausführliches Lehr-Gebäude der Böhmischen Sprache zur gründlichen Erlernung derselben für Deutsche, zur vollkommenem Kenntniss für Böhmen. Prag, 1809, 18+399 p. (2 изд. 1819);

o   Slovanka. Zur Kenntniss der alten und neuen slavischen Literatur, der Sprachkunde nach allen Mundarten, der Geschichte und Alterthümer. Prag, 1. 1814, 254 p.; 2. 1815, 252 p.;

o   Institutiones linguae slavicae dialecti veteris. Vindobonae, 1822 (2 изд. 1852);

o   Cyrill und Method der Slawen Apostel. Prag, 1823, 133 p.;

o   Кирилл и Мефодий. Славянские первоучители. Историко-критическое исследование. М., 1825;

o   Mährische Legende von Cyrill und Method. Prag, 1826, 124 p.;

o   Kritická rozprava о legende prokopovské. Praha, 1829;

o   Грамматика языка славянского. 1. Перев. с латинского М. Погодин. М., 1833; 2., 3. Перев. с латинского С. Шевырев. М. 1834;

o   Autobiografie.—Českv jazyk a literatura, 1979, 3, с. 5—22.

            Лит:

·       Kopitar В. — Wiener Jahrbuch für Literatur, 18, 1822, p. 66—104;

·       Кеппен П. — Библиографические листы, 1825, 8, с. 110—116; 10, с. 139—146;

·       Снегирев Ив. Иосиф Добровский. Его жизнь, ученые труды и заслуги для славяноведения. Казань, 1884, 360 с.;

·       Милетич Л. Д-р Франц Миклошич и славянската филология. — СбНУ, 5, 1891, с. 360—376; 3+153;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 100—137;

·       Sborník statí k stému výročí smrtí Josefa Dobrovského. Praha, 1929, 4+429 p.;

·       Jozef Dobrovský 1753—1953. Sborník statí k dvoustému výročí narození. Praha, 1953, 592+4+10 p.;

·       Machovес M. Jozef Dobrovský. Praha, 1964, 247 p.;

·       Kudelka M., Z. Šimeček etc. Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 85—89;

·       Kudelka M., Z. Šimeček, R. Večerka. Česká slavistika v prvním období svého vývoje. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storočia. Bratislava, 1978, p. 9—29;

·       Křivský P. К dnešnímu stavu bádání o Jozefu Dobrovském. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storočia. Bratislava, 1978, p. 203—221;

·       Krbec M. Život a dílo Jozefa Dobrovského očima jeho současníků. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storočia. Bratislava, 1978, p. 185—201;

·       Křivský P. Zprava o literární pozůstalosti Jozefa Dobrovského a o přípravě vědeckého katalogu jeho korespondence a rukopisů. — Slavia, 48, 1979, p. 318—322.

Лили Лашкова

    (24). ДОБРУДЖАНСКИ НАДПИСИ — кирилски надписи от X в., намерени в Северна Добруджа, част от старобълг. епиграфика. През 1950 близо до с. Мирча вода (Черна вода) румънският учен М. Комша се натъква на надпис от 943, а през 1957 в землището на с. Басараб (Мурфатлар) на 15 км западно от гр. Костанца (Кюстенджа) са открити скални църквички със старобълг. надписи.

Надписът от 943 е издълбан върху варовиков блок с размери 80 X 31 см. Още през средните векове камъкът на два пъти е бил използуван за строителни работи и затова от първоначалния текст са оцелели само 4 реда, които трудно се четат. На втория ред личи добре датата 6451 от сътворението на света, която по виз. летоброене съответствува на 943 от н. е. На първия ред се чете гьръцѣхъ, а на последните два реда при дѣимитрѣ ... жупанѣ (лявата буква ѣ в дѣимитрѣ е леко вдигната над останалите букви). С подобно разчитане са съгласни, общо взето, всички изследвачи на текста (Ф. В. Мареш, Д. П. Богдан, В. Гюзелев) с изключение на Ив. Гошев, който чете на първия ред ѫгры (маджари), а на третия ред — вместо името дѣимитръ (димитръ) творителна форма дьими от дьнь. Подобно тълкуване няма опора в публикуваните снимки и естампажи от надписа. От някогашния текст са оцелели само три сигурни съставки — датата, споменаването на гърците (византийците) и слав. сановна титла жупан. Те не са достатъчни, за да бъде възстановен приблизителният смисъл на известието. По тези откъслечни думи историците се мъчат да отгатнат за какво събитие от 943 става дума.

602

Надпис на жупан Димитър от 943 г.

Съществуват три хипотези за истор. съдържание на надписа. 1) Румънският учен П. Панайтеску, а след него Д. П. Богдан, Ив. Гошев и Й. Барня предполагат, че става дума за маджарското нахлуване през бълг. земи към Византия, което Продължителят на виз. хронист Теофан датира от 943. Слаба страна на тази хипотеза е допускането, че пътят на маджарите е минавал през Северна Добруджа — по косвени данни може да се съди, че вероятната посока на маджарското нахлуване през 943 е била от северозапад на югоизток. 2) Някои съветски учени (М. Н. Тихомиров, Н. Я. Половой и др.) предполагат, че надписът е бил издълбан във връзка със завоевателния конен и морски поход на киевския княз Игор и на неговите съюзници (печенези и славяни) срещу Константинопол. Но през 943 съюзническите войски не преминават Дунав. С дипломатически маневри Византия успява да спре нашествениците, когато те достигат устието на реката, военни действия на юг от Дунав не е имало, само печенезите нападат крайдунавските бълг. земи. 3) Според Гюзелев надписът е ознаменувал някаква победа на бълг. войска под предводителството на областния управител (жупана) Димитър над печенезите, които през 943 се опитват да нахлуят в бълг. земя, но са отблъснати. Това е най-правдоподобното предположение за съдържанието на този надпис. Напоследък редица румънски учени твърдят, че надписът от 943 е паметник на румънската политическа организация от феодален тип, която съществувала в Северна Добруджа още от X в., но използувала като официален език старобългарския. Ив. Божилов доказа, че това са напълно произволни и научно несъстоятелни твърдения, лишени от всякакво фактическо основание. Няма съмнение, че надписът от 943 е написан на старобълг. език в пределите на бълг. държава. Както всички други кирилски надписи от X в., той е епиграфски паметник на старобълг. писменост. През 943 нито в Северна Добруджа, нито в отвъддунавските земи е имало друга слав. или неслав. политическа (държавна) организация освен старобългарската, която да е оставила епиграфски надписи на старобълг. език.

От мурфатларските надписи досега са публикувани четири по-дълги текста (от по няколко реда) и други четири по-кратки. Всички те са издълбани по входовете и стените на скалната църквица № 4 в хълма, наречен Тебешир, който през X в. е бил кариера за добиване на варовикови блокове. Преписи от надписите публикува Барня, а палеографското и езиковото им описание правят Богдан и Г. Михаила. За свои поправки към някои техни четения съобщава Ив. Гълъбов. Един от кратките надписи е евангелски цитат (Мт. 26: 31) писано бо естъ поражѧ пастъира и разидѫтъ сѧ оц҃ интересен преди всичко с формата за 1 л. ед. ч. поражѧ вм. поражѫ. Друг надпис съдържа християнската формула и̅с х̅ъ ѡделѣ (Ἰησους Χριστὸς νικᾷ). На трети надпис личи слав. собствено име нерадь. Й. Барня тълкува написанието ранипилпе като готско собствено име.

Един от най-дългите мурфатларски надписи се състои от седем реда. Текстът му според публикувания от Й. Барня препис гласи: а ı-анъ попъ пѫтьмь идѫ свѣшницѧ полагаѫ за своѧ

603

грѣхъи да иждьзи ѧ оч҃е вь сеи цр҃къви б҃ъ же въи ... помилоуи о҃ци аминь димиѣнъ: маѣ. Според Гълъбов началото на надписа може да се допълни до аз ı-анъ попъ. Г. Михаила не е успял да разчете добре израза да иждьзи ѧ оч҃е и вместо него е поставил безсмислен набор от букви. б҃ъ же въи ... помилоуи о̅ци може да се допълни до б҃ъ же въинѫ помилоуи о̅ци — „Нека бог винаги да помилува (да дарява милост) чрез отците“, където о҃ци е твор. пад. мн. ч., а помилоуи е форма за 3 л. ед.ч. заповедно наклонение. Михаила се опитва да свърже подписа димиѣнъ с името на бълг. патриарх Дамян, който след превземането на Преслав от византийците през 972 избягва в Дръстър (Силистра), а после се оттегля в непоробените западни предели на бълг. държава. Това е едно крайно пресилено предположение без никаква опора в текста, срещу което възразяват Гълъбов и Барня.

Рисунка на надписа на жупан Димитър

Другият по-дълъг надпис се състои от осем реда, но свързан текст може да се прочете само на първите пет реда: (п)риде отъцъ сı-амо въ се мѣсто . . . (в)ан . . . мъсѧца октоумвриѣ д̄ триде къ ... Трите букви (в)ан могат да бъдат прочетени като част от мин. страдателно причастие зъванъ. Тук няма година з̄ф̄н̄ (7550 от сътворението на света = 2042 от н.е.?), както предполага Михаила. Чрез палеографско приспособяване някои румънски учени искат да нагодят годината като 6500 от сътворението на света (= 992 от н.е.), за което също няма никакви основания в текста.

Четенето на третия надпис е (въ и)мѧ отьца и сына и свѧтаа . . . поклони сѧ рабъ неключ(имъı) (с)ȣмеон първое въ църкви (м)ѣ(с)ѧца агоуста въ : л̄а̄.

Четвъртият по-дълъг надпис (осем реда), в който е спомената титлата жоупанъ, засега все още не е разчетен задоволително от румънските учени. Барня не дава и точен препис от онова, което е видял. В неговата печатна транскрипция личат само отделни думи, а някъде и несвързани съчетания от букви, които не позволяват да се сглоби смислен текст и да се добави изчезналото. Според В. Бешевлиев съчетанието тѫганъ от транскрипцията на Барня е първобълг. дума със значение сокол (срв. османското доган), което не е сигурно. тѫганъ ис полоу не би могло да значи „сокол отстрани“, както предполага същият учен, позовавайки се на нарисуваната птица встрани от надписа.

Сред мурфатларските епиграфски находки има и няколко рунни надписа, които още не са разчетени и изтълкувани. Барня твърди, че каменната кариера при Мурфатлар е била разработена след падането на Преслав, по време на виз. имп. Йоан I Цимисхий (969—976) или на имп. Василий II Българоубиец (976—1025), когато според него бил издигнат или преустроен големият укрепителен вал между Черна вода и Кюстенджа. Без езиково и палеографско доказателство Барня обявява мурфатларските кирилски надписи за източнославянски, а руините надписи — за печенежки или нормански (северногермански, варяжки). Според Михаила пък руините надписи са оставени от гето-дакийското (прарумънското) население, което било оцеляло в Добруджа до X в. Според П. Диакону и Н. Петре рунните надписи са дело на късното готско население в Добруджа,

604

за чието съществуване през X в. обаче няма никакви истор. и археол. данни. В румънската наука съществуват и по-трезви мнения за произхода на мурфатларските находки и надписи. След обективен анализ на балк. история през X в. и на добруджанските археол. паметници от онова време Р. Флореску и Р. Чобану стигат до извода, че каменният вал между Черна вода и Кюстенджа е отбранително съоръжение на бълг. държава, създадено в края на IX или в началото на X в., откогато датира и каменната кариера при с. Мурфатлар. М. Комша правилно посочва, че най-близките успоредици на мурфатларското рунно писмо трябва да се търсят сред първобълг. знаци от Плиска и Мадара. Такова е заключението и на Бешевлиев.

Чрез изобилен и съвсем сигурен в по-голямата си част съпоставителен материал Д. Овчаров показва, че мурфатларските скални рисунки не се отличават съществено от дълбаните върху камък рисунки от Плиска и Преслав. Според Божилов и Овчаров каменната кариера при с. Мурфатлар е възникнала не по-късно от началото на X в. във връзка със строителната дейност на княз Симеон. По-късно около тази кариера, създадена за нуждите на бълг. държава, възниква манастирско средище, което просъществува до падането на Б-я под виз. власт. Истор. и археол. факти и безспорният старобълг. език на откритите епиграфски текстове ни дават право да разглеждаме мурфатларските надписи като изключително важни старобълг. писмени паметници от първата половина на X в.

            Лит.:

·       С. С. В. Inscripţiа slava din Dobrogea din anul 943. Studii. Revistă de istorie şi filologie, 4, 1951, 3, p. 122—134;

·       Mareš F. V. Dva objevy starých slovanských nápisů (v SSSR u Smoleńska a v Rumunscu). — Slavia, 20, 1951, p. 497—514;

·       Половой H. Я. О дате второго похода Игоря на греков и похода русских на Бердаа. — ВВр, 14, 1958, с. 138—147;

·       Богдан Д. П. Добруджанская надпись 943 года. Палеографический и лингвистический очерк. — Rsl, 1, 1958, с. 88—104;

·       Тихомиров М. Н. Начало славянской письменности в свете новейших открытий. — ВИ, 15, 1959, 4, с. 98—106;

·       Bogdan D. Р. Grafitele de la Basarabi. — Analele Universitaţii „C. J. Parhon“. Seria Stiinţe Sociale. Istorie, 9 (16), p. 31—49;

·       Comşa M. Die bulgarische Herrschaft nördlich der Donau während des IX. und X. Jh. im Lichte der archäologischen Forschungen. — Dacia, N. S., 4, 1960, p. 395—422;

·       Тошев Ив. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С, с. 77—79;

·       Barnea I. Les monuments rupestres de Basarabi en Dobroudja. — Cahiers d’histoire et d’archéologie, 13, 1962, p. 187—208;

·       Барня И. Предварительные сведения о каменных памятниках в Басараби (обл. Доброджа). — Dacia, N.S., 6, 1962, р. 293—316;

·       Mihailă G. Inscripţii slave vechi de la Basarabi (reg. Dobrogea). — SCL, 15, 1964, 1, p. 39—58;

·       Комша M. К вопросу истолкования некоторых граффито из Басараби. — Dacia, N.S., 8, 1964, р. 363—370;

·       Михаила Г. Старославянские надписи в с. Басарабь (обл. Доброджа). — Revue roumaine de linguistique, 9, 1964, 2, с. 149—169;

·       Гюзелев В. Добруджанският надпис и събитията в България от 943 г. — ИП, 24, 1968, 6, с. 40—48;

·       Diасоnu Р., N. Petre. Quelques observations sur le complexe archéologique de Murfatlar (Basarabi). — Dacia, N.S., 13, 1969, p. 443—456;

·       Божилов Ив. Културата Дpидv и Първото българско царство. — ИП, 26, 1970, 4, с. 115—125;

·       Barnea I., Șt. Ștefanescu. Bizantihi, Români şi Bulgari la Dunarea de jos. — In: Din istoria Dobrogei. 3. Bucureşti, 1971, p. 69, 223—225;

·       Mihăilă G. Inscripti i slave vechi de la Murfatlar — Basarabi (Dobrogea). — In: Mihăilă G. Contribuţii la istoria culturii şi literaturii romane vechi. Bucureşti, 1972, p. 78—103;

·       Florescu R., R. Ciobanu. Problema stǎpînirii bizantine in nordul Dobrogei în sec. IX—XI. — Pontica, 5, 1972, p. 381—400;

·       Божилов Ив. Надписът на жупан Димитър от 943 г. Теории и факти. — Известия на Окръжния исторически музей и Българското историческо дружество — Толбухин, 1, 1973, с. 37—58;

·       Гълъбов Ив. Средновековната българска кирилска епиграфика през последните 30 години. — Археология, 7, 1975, 4, с. 13—26;

·       Овчаров Д. За характеристиката и принадлежността на средновековните рисунки от Басараб (Мурфатлар). — Археология, 17, 1975, 3, с. 1—11;

·       Бешевлиев В. Етническата принадлежност на руините надписи при Мурфатлар. — Векове, 1976, 4, с. 12—22;

·       Malingoudis Ph. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hämus—Halbinsel. 1. Die bulgarischen Inschriften. Thessaloniki, 1979, p. 29—31, 107—110.

Иван Добрев

605

    (25). ДОГРАМАДЖИЕВА, Екатерина (7.XI.1933) — бълг. езиковедка, специалистка по старобълг. език и история на бълг. език. Родена във Враца. Завършва бълг. филология в Софийския унив., където слуша лекции при видните бълг. учени К. Мирчев, Вл. Георгиев, П. Динеков, Л. Андрейчин, Ст. Стойков и др. От 1961 работи в Инст. за бълг. език при БАН. През 1968 защищава кандидатска дисертация на тема „Структура на старобългарското сложно съчинено изречение“. Старши научен сътрудник от 1976. През 1982 защищава докторска дисертация на тема „Обстоятелствените изречения в книжовния старобългарски език“. Научен секретар на Инст. за бълг. език (от 1976). От 1975 чете лекции по старобълг. език в Соф. унив. Орден „Кирил и Методий“ II степен (1983).

Научните приноси на Д. са главно в областта на старобълг. език: структура на сложното изречение, текстологични проблеми на старобълг. паметници, основни въпроси на книжовния език и на развоя от синтетизъм към аналитизъм. В монографията „Структура на старобългарското сложно съчинено изречение“, изградена върху материал от Супрасълския сборник, Д. стига до извода, че през старобълг. период сложното изречение не е стабилизирано, но в него вече са налице чертите, които с известни преобразования се пазят и до днес; влиянието на грц. синтаксис се проявява там, където то е действувало успоредно на бълг. синтактични тенденции и където е възникнала нужда от обогатяване на синтактичната система. В изследванията върху старобълг. сложно съставно изречение вниманието на Д. е насочено към определяне на синтактично релевантните елементи в него и тяхната йерархия. В хабилитационната си студия „Съюзните сравнителни конструкции в старобългарски език“ Д. определя двусъставния компонент от сравнителен съюз (акъı, ı-ако и техни варианти) и пълнозначна непредикативна дума като именно подчинено изречение с имплицитно сказуемо. Тя установява, че морфологичната форма на пълнозначната дума в сравнителна конструкция съответствува на синтактичната ѝ функция спрямо имплицитното сказуемо. Типовете сравнителни конструкции се определят от отношенията между субекта, обекта и предиката на сравнението.

Д. анализира причините за богатата вариантност в старобълг. съюзна система: възникването на литературна норма, която извиква на живот книжовни новообразувания, широката диалектна база на книжовния език, хронологичните промени в езиковата система. Основните дублети за изразяване на дадено значение, които се срещат във всички паметници, доказват единството на старобълг. език. Второстепенните дублети се дължат на интензивната книжовна дейност. На текстологични проблеми по данни от съюзната система са посветени статии на Д. за Супр. сб., Синайский евхологий и Синайския патерик. Тя показва, че началните жития и А-хомилиите в Супр. сб. са централни негови дялове. По отношение на използуваните съюзни средства те са най-близки помежду си и поотделно до всички останали части. Д. групира частите на Син. евх. според използуваните обстоятелствени съюзни варианти и дублети; съпоставката с другите паметници показва, че този паметник стои най-близо до Супр. сб. Тя установява, че съюзната система на Синайския патерик също е от преславски тип. По употребата на някои типични съюзи паметникът се сближава със Супр. сб. и с Шестоднева на Йоан Екзарх. В труда „Обстоятелствените изречения в книжовния старобългарски език“ Д. разглежда семантиката и синтактичните изразни средства на системата от подчинени обстоятелствени изречения в книжовния старобългарски език. Установява, че в книжовния език тя е възприета от народната реч, като е обогатена с книжовни новообразувания. По гръцки модел, но със славянски езиков материал са създадени само пет типа сложни съюзи.

606

Останалите случаи на съвпадение между старобългарските и гръцките съюзни средства се дължат на успореден развой в двата езика. В старобълг. паметници Д. търси наченки на явления, които в понататъшния развой на бълг. език се налагат и стават определящи за облика му. Така от Супр. сб. тя извлича 28 случая на употреба на сег. истор. време. В Шестоднева на Йоан Екзарх открива най-ранния известен засега пример за пълна граматикализация на предлога на (за изразяване на косвенообектно отношение). Примерът подкрепя тезата на К. Мирчев, че наченките на употреба на обща форма на имената след предлози могат да се отнесат към старобълг. епоха. В Банишкото евангелие Д. открива нов материал за употреба на членувани форми при имената и за разпадането на склонението в бълг. език.

В теоретичната си разработка за етапите на книжовния старобълг. език Д. определя три фази, протекли съответно във Византия, в Моравия и Панония, в Б-я. Периодите са характеризирани по отношение на хронологичните им граници, школите и центровете на книжовна работа, книжовниците, преводните и оригиналните съчинения и съотношението между устна народна реч и книжовен език. Д. издава Банишкото евангелие, среднобълг. паметник от XIII в., в съавторство с Б. Райков.

            Съч.:

o   Към въпроса за praesens historicum в старобългарски език. — БЕ, 16, 1966, 2, с. 122—128;

o   Структура на старобългарското сложно съчинено изречение. С., 1968, 206 с.;

o   Синтактична служба на старобългарските сирѣчь и рекьше и техният по-късен развой. — В: Славистичен сборник. С., 1968, с. 109—122;

o   Система на старобългарските локални съюзни изречения. — ИИБЕ, 19, 1970. с. 641—646;

o   Съюзна функция на относителните и въпросителните наречия за място в старобългарския език. — ККФ 2, с. 165—183;

o   Ранен случай на граматикализация на предлога НА в старобългарската писменост. — БЕ, 21, 1971, 2—3, с. 207—208;

o   Определителните изречения с темпорална семантика в старобългарски. — БЕ, 22, 1972, 6, с. 517—523;

o   Членни форми в Банишкото евангелие, среднобългарски паметник от края на XIII век. — БЕ, 23, 1973, 1—2, с. 90—93;

o   Модални релативни изречения в старобългарски. — В: Славистичен сборник. С., 1973, с. 107—116;

o   Роль лексикальных элементов в организации частных синтаксических систем (Станишева Д., А. Минчева, Е. Дограмаджиева). — СФ—С, 12,1973, с. 111—129;

o   Съюзните сравнителни конструкции в старобългарски. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 21—71;

o   Синтактична характеристика на съчетанията от типа „който и да“ в съвременния български книжовен език. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 417—423;

o   Градуалните количествени изречения в старобългарски. — БЕ, 25. 1975, 4, с. 334—337;

o   Обстоятелствените изречения в Синайския евхологий. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik ob stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 47—66;

o   Към проучването на семантичната структура на подчиненото причинно изречение в старобългарски език. — В: Славистичен сборник. С., 1978, с. 35—39;

o   Към въпроса за структурата на обстоятелствените изречения в старобългарски език. — СФ—С, 15, 1978, с. 321—327;

o   Преводачески похвати при предаването на съюзните средства в Синайския патерик. — Slovo, 28, 1978, с. 77—82;

o   Функционална роля на структурните елементи в старобългарското темпорално изречение. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 149—154;

o   Към въпроса за дублетността в книжовния старобългарски език (върху материал от съюзната система). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, с. 52—62;

o   Въпроси на книжовната теория и практика у Йоан Екзарх (с материал от съюзната система в „Шестоднева“). — БЕ, 30, 1980, 2, с. 108—115;

o   Вариативността на съюзните средства в Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 203—207;

o   Своеобразие этапов книжного староболгарского языка. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, с. 55—61;

o   Банишко евангелие, среднобългарски паметник от XIII век (Дограмаджиева Е., Б. Райков). С., 1981, 517 с.;

o   Черноризец Храбър. „За буквите“ (Критическо издание, изготвила А. Джамбелука-Коссова, словоуказател, изготвила Е. Дограмаджиева). С., 1980, 200 с.;

o   Отражение распада склонения в Банишском евангелии. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 166—174.

            Лит.:

·       Ivanova-Mirčeva D. — AnzSPh, 4, 1970, p. 170—175;

·       Moszyński L. — RS, 32, 1971, 1, p. 81—84.

·       Večerka R. — Slavia, 51, 1982, p. 220—222.

Лидия Стефова

    (26). ДОКС Черноризец, Дукс Черноризец (IX—X в.) — син на бълг. хан Пресиян (836—852) и един от братята на княз Борис I (852—889). Името му се среща заедно с имената

607

на останалите най-близки членове на княз Борисовото семейство в приписка от IX—X в. в лат. Чивидалско евангелие:

„Hic sunt nomina de Bolgaria inprimis rex illorum Mihahel, et frater eius Dox, et alius frater eius Gabriel, et uxor eius Maria. . .”

Д. е уважавано и влиятелно лице в княжеския двор, съмишленик и пръв помощник на брат си княз Борис-Михаил при организирането на бълг. държава и Бълг. църква след приемането на християнството през 864. Знаейки за това, римският папа Йоан VIII (872—882) му изпраща любезно писмо, което само по себе си е своеобразно международно признание на Доксовия политически авторитет. В писмото се казва:

„И така пишем ти като на негов брат [на княз Михаил] и твърде скъп за нас. Ти сам наистина знаеш добре всичко, което направихме за спасението на вашия народ и колко много и колко големи усилия положихме за нашата уредба. . . Затова те съветваме, най-добри ми от мъжете, говори на ухото на същия княз, най-любим син, комуто и сам бог говори по-скоро на духовните му уши, да не изопачава първата вяра. . . Нека най-християнският княз с весело сърце се върне при престола на този преблажен Петър. . . Нека твоето благоразумие положи усилия преди всичко в това благочестиво дело, за да спечелиш не само най-скъп брат, но и сам да придобиеш най-голямата награда за спасението на всички вас. . .“

Станал към края на живота си „черноризец“, Докс се оттегля по всяка вероятност в намиращия се недалеч от Преслав манастир „Свети Пантелеймон“. Тук, в основания от Борис манастир — най-ранния център на Преславското книжовно средище, през което преминават редица известни старобълг. книжовници, като Наум, Константин Преславски, цар Симеон и др., той се грижи усърдно за разцвета на старобълг. литература. Покровителствува грамотните свои съвременници и ги насърчава да превеждат и преписват така необходимите богослужебни книги. Вероятно под негово влияние синът му Тодор Доксов става преписвач. Благодарение също на неговата лична настоятелна намеса младият Йоан Екзарх се заема с нелекия превод на Йоан Дамаскиновото Богословие (Небеса). За този изключително важен момент от своята творческа биография Йоан Екзарх счита за нужно да съобщи в пролога на вече преведеното съчинение:

Без съмнение Докс познава много добре старобълг. литература от това време, за да може да каже какво липсва в нея и да „настоява“ за попълването ѝ с определено преводно произведение. Твърде възможно е и самият той да е обогатил тази литература със свои литературни творби, макар че те не са достигнали до нас. Относно личността на Докс съществуват и други мнения: И. И. Срезневски, архиепископ Антоний, Д. Цухлев виждат в негово лице княз Борис-Михаил в монашество, а П. Шафарик, Е. Е. Голубински, В. Вондрак, архимандрит Панарет, Й. Господинов, К. И речек, М. Генов го отъждествяват със сина му Тодор Доксов. И двете мнения са отдавна отречени.

608

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Йоанн екзарх Болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы IX—X столетий. М., 1824, с. 14, 99, 129;

·       Шафарик П. Й. Разцвет славянской письменности в Булгарии. Перевод с чешского О. Бодянского. М., 1848, с. 16—17;

·       Палаузов С. Н. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 97—99;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. 2. М., 1859, с. 288;

·       Голубинский Е. Е. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской. М., 1871, с. 186, 708;

·       Ягич В. История сербско-хорватской литературы. Казань, 1871, с. 84;

·       Богословие святого Йоанна Дамаскина в переводе Йоанна ексарха болгарскою по харатейному списку Московской синодальной библиотеки. — ЧОИДР, 4, 1878, л. Е҃—S҃;

·       Антоний архим. Из истории древнеболгарской проповеди. Константин епискон болгарский и его Учительное евангелие. Казань, 1885. с. 4;

·       Цухлев Д. Духовно-литературният живог на българския народ при Симеона. — СбНУ, 12, 1895, с. 563, 569, 571—572, 575;

·       Vondrák V. О mluvě Jana Exarcha Bulharského. Příspěvek k dějinám církevní slovanštiny. Praha, 1896, p. 1;

·       Златарски В. Кой е бил Тудор черноризец Доксов? — БПр, 4, 1897, 3, с. 42—61;

·       Баласчев Г. Климент епископ словенски и службата му по стар словенски превод с една част гръцки паралелен текст. С., 1898, с. 20;

·       Цухлев Д. История на българската църква. 1. С., 1910, с. 348—350;

·       Панарет архим. Животът на Йоана Екзарха български. Историко-критически очерк. Станимака, 1914, с. 39—47, 56, 66;

·       Господинов Й. Какво е Патлейна за българите? — Училищен преглед, 14, 1925, 7, с. 664—668;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 168—170, 354—356;

·       Иречек К. История на българите. С., 1929, с. 326;

·       Иванов Й. Българските имена в Чивидалското евангелие. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му. С., 1933, с. 626—638;

·       Генов М. Начало и разцвет на българската литература. Първо българско царство. С., 1937, с. 138—141;

·       Vaillant A. Discours contre les ariens de saint Athanase. Sofia, 1954, p. 8—9;

·       Георгиев Ем. Създаването на Преславската и Охридската книжовни школи в Средновековна България. — ГСУфф, 50, 1955, 1, с. 46, 55;

·       Киселков В. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 54, 100, 102, 116, 120;

·       Гошев Ив. Старобългарски глаголически и кирилски надписи. С., 1961, с. 30—31;

·       Słownik starożytności słowiańskich. Encyklopedyczny zarys kultury słowian od czasów najdawniejszych. 1, 2. Wrocław—Warssawa—Kraków, 1961, p. 356;

·       Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 81—82, 312—314, 330—331;

·       История на българската литература. 1. Старобългарска литература. С., 1962, с. 88—89, 159;

·       Гюзелев В. Княз Борис първи. България през втората половина на IX век. С., 1969, с. 231, 237, 319, 323, 374—378, 381—382;

·       Милев Ал. Старобългарският превод на „Четири слова против арианите“. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 63—65.

Пенка Ковачева

    (27). ДОМЕТА, Добета, Довета (IX в.) — бълг. болярин. Споменава се единствено в Пространното житие на Климент Охридски. През 886, когато Климент е изпратен за епископ в областта Кутмичевица, заедно с него като административен управител заминава и боляринът Д. на мястото на дотогавашния управител Курт. Въпреки че сведението от житието, че княз Борис I „отделил Кутмичевица от Котокий и ѝ поставил за управител Домета”, все още не е напълно изяснено, по всичко изглежда, че става дума за ново административно деление на тези земи и за обособяването на Кутмичевица в отделна административна единица — комитат. В такъв случай и Д. вероятно е получил високата длъжност комит. Това се потвърждава косвено от един пасаж на житието, според който в Девол на Климент били подарени три къщи, отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род. В Кутмичевица Д. оказва всестранна помощ на Климент в неговата просветна и църковна дейност. В житието се споменава, че княз Борис

„предал блажения Климент на Домета или по-скоро Домета на Климент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг; единия като послушен във всичко, а другия — да си служи с първия като с помощник при решенията си”

(Παραδίδωσι δὲ τῷ Δομετᾷ τὸν μακάριον Κλήμεντα, μᾶλλον δὲ τὸν Δομετᾶν Κλήμεντι, ἤ τό γε ἀκριβέστερον εἰπεῖν, ἑκάτερον ἑκατέρω, τὸν μὲν ὡς τὰ πάντα ὑπήκοον, τὸν δ’ ὥς ὑπουργῷ τούτου τὰ βουλητέα χρησόμενον).

Съобразно с повелята на Борис I

609

Д. нарежда на тамошното население да приеме Климент с почит, да му предоставя преизобилно и щедро всичко, да го удостоява с дарове, да му плаща църковен данък. Наред с това Д. съдействува с всичко зависещо от него за успеха на слав. просветно дело и за изграждането на бълг. църковна организация в югозападните земи на държавата.

            Лит.:

·       Златарски В. Къде се е намирал Девол? — ИИД, 5, 1922, с. 45;

·       Войнов М. Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите. — ИИИ, 10, 1962, с. 303;

·       Венедиков Ив. Климент Охридски и Добета. — Кл. Охр., с. 307—319;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 124—125;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1, 2. С., 1971, с. 234—239.

Петър Петров

    (28). ДОСТАЛ, Антонин (Dostál, А.) (24.V.1906) — чешки византолог и славист. Завършва класическа гимназия в Литовел (1926) и Филологическия фак. на Карловия унив. в Прага (чешки и френски език, 1930). Научните му интереси се развиват главно под влияние на О. Хуйер и при близкото ръководство на М. Вайнгарт. Защищава докторска дисертация върху глаголния вид в Зогр. ев. (1931). През 1930—1945 преподава в Търговската академия в гр. Простейов, Моравия, и същевременно се занимава със старобълг. глаголен вид. От 1945 участвува в подготовката на академичния речник на старобълг. език, през 1958 става и секретар на редакцията му. През 1948 се хабилитира с труда „Studie o vidovém systému v staroslověnštině“ и става доцент по сравнително слав. езикознание във Филологическия фак. на Карловия унив. Преподава старобълг. език и слав. езикознание в Оломоуцкия унив., от 1954 е професор по слав. езикознание и завеждащ Катедрата по бохемистика и славистика в новооснованото Висше училище по руски език и литература в Прага. От 1960 до 1969 е професор при Катедрата по слав. езикознание в Карловия унив. От 1948 е член на Международната асоциация по византология, от 1961 — неин подпредседател. Редактор на en. Byzantinoslavica от 1953, главен редактор (1959—1968). Основател и през 1956—1961 главен редактор на „Bulletin Vysoké školy ruského jazyka a literatury“ (Praha). Понастоящем живее в САЩ.

Научната дейност на Д. е посветена на старобълг. език (у него „старославянски“) и на старата слав. духовна култура в отношението им към грц. език и виз. култура и с оглед на кирило-методиевските традиции. Основната изследователска област на Д. е слав. езикознание, а централно място в нея заемат проблемите на слав. и особено на старобълг. глагол. Изследванията му по аспектология са синтезирани в „Studie o vidovém systému v staroslověnštině“ (1954, 681 c.) — пръв и основен досега монографичен труд върху глаголния вид в старобълг. език в неговата семантична и формална система, написан върху изчерпателен материал (около 3000 глагола в повече от 53 000 текстуални употреби). Този принос съдържа нови важни изводи върху редица проблеми: степента на изграденост на граматичната категория вид в старобълг. канонични паметници; отношението на видовата опозиция към лексикалното значение на глагола, към опозицията определеност — неопределеност на глаголното действие, към темпоралните форми в тяхната синтактична употреба, както и към другите морфологични форми на глагола, и пр. В труда се защищава оригинално схващане за възникването на слав. видова система. Мнението на Д. относно диференциалния признак комплексност — некомплексност на опозицията св. вид—несв. вид днес се споделя от мнозинството аспектолози. В студията си върху синтаксиса на инфинитива в старобълг. език, като изследва значението и употребата на инфинитива в отношението му към други глаголни форми, Д. застъпва мнение, че старият слав. инфинитив е означавал не само нереално,

610

но и реално действие, и установява различни степени на семантичната му свързаност с управляващата дума. В изследването си върху старобълг. императив Д. показва, че старобълг. език представя езиков тип, който е добре застъпен и в по-късните слав. езици, и че редица синхронни особености (формални и функционални) на императива са важни за правилното разбиране на истор. му развой в отделните слав. езици. Синтетични очерци на старобълг. глагол и на фонетичната и граматичната система на старобълг. език Д. дава в трудовете си, посветени на V международен славистичен конгрес. Анализирайки старобълг. лексика, Д. изтъква нейното богатство, високото ѝ културно равнище (което предполага висока степен на развитие още преди възникването на писмеността) и способността ѝ да се разширява и развива съгласно с изискванията на развиващата се литература. Д. е автор и на трудове по история на чешкия език, топономастика, праслав. език, старобълг. синтаксис и др. Работи и върху методиката и техниката на издаване на стари слав. текстове с оглед на по-съвършеното им публикуване. Подготвя издание на Клоцовия сборник, съдържащо факсимилета и кирилска транслитерация, грц. оригинален текст и лат. превод, възстановен старобълг. текст със съвременна пунктуация, критичен апарат към старобълг. и грц. текст, таблица на цитатите от Библията, чешки превод, много богат индекс на думите и формите.

Като византолог Д. изследва преди всичко важни паметници от гледище на отношението на старите слав. литератури към виз. литература. В редица студии проучва различни страни от дейността на Кирил и Методий: защищава мнението, че от естетическо гледище преводите им са автономни художествени творби, често по-пластични от оригинала; опитва се да датира книжовното дело на Методий, изхождайки от датировката на Анонимната хомилия в Клоц. сб., която приема за труд на Методий и я датира между 874 и 881; определя (противно на Й. Вайс и Й. Вашица) Кирило-Методиевата литургия като Константинополска литургия на Йоан Златоуст, и др.

            Съч.:

o   К ediční metodice staroslověnských textů. — Slavia, 19, 1949, p. 28—53;

o   Některé otázky vývoje slovanské konjugace a jejich řešení s hlediska vývoje gramatické stavby slovanských jazyků. — Slavia, 22, 1953, p. 267—275;

o   Studie o vidovém sistému v staroslověnštině. Praha, 1954, 683 p.;

o   Vývoj duálu v slovanských jazycích, zvláště v polštině. Praha, 1954, 96 p.;

o   К otázce slovotvorných typů, zvláště slovanských. — In: Studie a práce linguistické. 1. Praha, 1954, p. 99—113;

o   К hlaholskému písmu Clozova zborniku. — Slavia, 25, 1956, p. 217—220;

o   Slovesné kategorie verba finita a infinita. — In: K historickosrovnávacímu studiu slovanských jazyků. Praha, 1958; p. 27—38;

o   Slovanské sloveso. — In: O vědeckém poznání soudobých jazyků. Praha, 1958, p. 128—132;

o   К infinitivním vazbám, zvláště v staroslověnštině. — In: Studie ze slovanské jazykovědy. Praha, 1958, p. 255—261;

o   Clozianus. Staroslověnský hlaholský sborník, tridentský a innsbrucký. Praha, 1959, 401 p.;

o   Le Digénis slave et son importance pour la byzantinologie. — In: Akten des XI. internationalen Byzantinisten-Kongresses, 1958. München, 1960, p. 125—130;

o   Вопросы изучения словарного состава старославянского языка. — ВЯ, 9, 1960, 6, с. 3—16;

o   Dva příspěvky ke zkoumání staroslověnské syntaxe. — Acta Universitatis Carolinae, 1961, SPr, 3, p. 79—88;

o   К slovanským verzím byzantských kronik. — Acta Universitatis Carolinae, 1962, SPr, 4, p. 663—670;

o   Staroslověnský jazyk, jeho strukturní charakteristika a lokální typy — In: Československé přednášky pro V mezinárodní sjezd slavistů v Sofii. Praha, 1963, p. 11—28;

o   Une datation de l’activité de St. Méthode en Grande Moravie. — ЗбРВИ, 8, 1963, p. 91—95;

o   Les origines de l’apologie slave par Chrabr. — Bsl, 24, 1963, p. 236—246;

o   Slovanský překlad byzantské kroniky Georgia Hamartola. — Slavia, 32, 1963, p. 375—384;

o   La valeur artistique des premiers textes slaves. — In: Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχαιολογικῆς Ἐταιρείας. 4, 1964 — Ἀθῆναι, 1966, p. 293—301;

o   Vztahy Velké Moravy s Byzancí a počátky slovanské psané kultury. — Annali dell’Istituto Universitario Orientale, 7, 1964, p. 1—25;

o   Les débuts de la culture slave écrite vue de Byzance. — Χαροστῆριον εἰς Ἀναστάσιον Ὄρλανδον, 3, 1964, p. I — 9;

o   The Origins of the Slavonic Liturgy. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 69—87;

o   L’impératif en vieux-slave. — In: Omagiu lui Alexandru Rosetti. Bucureşti, 1965, p. 187—194;

o   L’Eucologe slave du Sinai. — Byzantion, 34, p. 41—50;

611

o   Sprachenprobleme in der Zeit Cyrills und Methods. — In: Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Arhäologischen Instituts der Tschechoslovakischen Akademie der Wissenschaften. Brno—Nitra, 1963. Praha, 1966, p. 329—355;

o   Konstantin der Philosoph und das Ausmaß seiner geistigen Bildung. — In: Byzantinische Forschungen (Polychordia. Festschrift F. Dölger). Amsterdam, 1966, p. 76—97;

o   Les relations entre Byzance et les Slaves (en particulier les Bulgares) aux XI^e et XII^e siècles du point de vue culturel. — In: Proceedings of the XIII th International Congress of Byzantine Studies. London, 1967, p. 167—175;

o   La tradition cyrillo-méthodienne en Moravie. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος ἐπὶτῇ χιλιοστῇ καὶ ἑκατοστῆ ἐτηρίδι. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 153—182;

o   Počátky staroslověnského písemnictví a Byzance. — Slavia, 38, 1969, p. 597—606;

o   The Byzantine Tradition in Church Slavonic Literature. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 1—6.

            Лит.:

·       Havránek B. Vědecká činnost A. Dostála. — Bulletin ústavu ruského jazyka a literatury, 10, 1966. p. 5—11;

·       Popela J. Soupis prací prof. A. Dostála. — Bulletin ústavu ruského jazyka a literatury, 10, 1966, 171—180;

·       Havránek B. Dédicace à M. А. Dostál. — Bsl, 27, 1966. p. 1—6.

Мария Деянова

    (29). ДРАГОВА, Надежда Николова (8.II.1931) — бълг. литературна историчка, писателка. Родена в гр. Раднево. Завършва гимназия в Раднево и бълг. филология в Софийския унив. (1952). Защищава кандидатска дисертация върху творчеството на Д. Войников (1958). До 1966 е асистентка в Софийския унив. по бълг. литература до Освобождението. Научен сътрудник (от 1966), старши научен сътрудник (от 1971) в Инст. по балканистика при БАН. Чете лекции по история на бълг. литература във Висшия педагогически инст. в Шумен. Води лекционен курс и във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София.

Д. работи в областта на бълг. литература през Възраждането и особено на старобълг. литература, където вниманието ѝ привличат делото на Кирил и Методий, техните ученици и последователи, традициите на това дело в по-късните епохи. В кн. „Климент Охридски“ (1966, 2 изд. 1971) Д. съчетава научните постижения в изследването на този автор с умението да ги предаде в белетристична форма, като въвежда читателя в атмосферата на епохата и изказва интересни догадки по нерешени въпроси. Много съществени въпроси Д. поставя в студията си „Втората апология на българската книга и нейните извори“ (1969). В нея тя разглежда произведение от Берлинския сборник (XIII в.) и Марчанския сборник (XVI в.), което се считаше за вариант на сказанието „За буквите“ от Черноризец Храбър. Д. развива тезата, че това е самостоятелна публицистична творба, възникнала през епохата на виз. владичество в Б-я в защита на богослужението и книжнината на бълг. език. Д. се опитва да разкрие изворите на това съчинение. Анализът ѝ позволява да долови духовния облик на анонимния автор на произведението — опитен бълг. книжовник, начетен в литературното наследство от IX—X в., патриот, талантлив полемист. В студията „Непроучен старобългарски азбучен акростих“ (1968) Д. прави опит да реставрира части от азбучния акростих Химн на св. Троица. За целта тя използува запазените фрагменти от Втората апология на българската книга (Берлинския сборник и Марчанския сборник) и Пражко-Хоповския сборник. Като приема хипотезата на Г. Чернохвостов и В. Кипарски, че графическата система на глаголическата азбука е изградена върху символи на троицата, Д. изказва предположение, че азбучният акростих Химн на св. Троица е написан при създаването на глаголическата азбука. Несъмнен интерес представлява студията на Д. „Старобългарските извори на житието на петнадесетте тивериуполски мъченици от Теофилакт Охридски“ (1970). Анализът на този паметник позволява на Д. да изкаже хипотезата, че при написване на житието са използувани старобълг. произведения, които не са запазени. Хипотезата на Д. хвърля светлина върху изворите за създаване на една творба от виз. книжнина и заедно с това представя опит за установяване и

612

реставриране на неизвестни старобълг. произведения.

            Съч.:

o   Климент Охридски. С., 1966, 268 с. (2 изд. 1971);

o   Непроучен старобългарски азбучен акростих. — ЕЛ, 23, 1968, 3, с. 37—58;

o   Втората апология на българската книга и нейните извори. — ККФ 1; с. 315—347;

o   Старобългарските извори на житието за петнадесетте тивериуполски мъченици от Теофилакт Охридски. — Studia balkanica, 2, 1970, с. 105—131.

o   Фрагменти от старобългарското житие на свети княз Борис в балкански средновековни творби. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 93—100.

            Лит.:

·       Грашева Л. Книга за историческото дълголетие на Климент Охридски. — ЛМ, 11, 1967, 3, с. 158—162.

Велчо Велчев

    ДРАГОВИТИ — вж. Славяни на Балканския полуостров през IX век.

    ДРЕВНОСЛАВЯНСКИ ЕЗИК — вж. Старобългарски език.

    (30). ДРЕМБИЦА, Дебрица — съставка от епископската титла на Климент Охридски според Пространното му житие. Среща се с различна транскрипция: Δρεβενίτζας (в Охридския препис на житието от XIV—XV в.) и Δρεμβίτζας (в печатното издание на житието, направено от Гр. Константинидис и М. Гора—Мосхопол, 1742). Това са деформации на точното име, съществувало в загубения старобълг. първообраз на житието (вж. Пространно житие на Климент Охридски).

При издирванията във връзка с местонахождението на епархията на Климент Охридски са правени многобройни опити да се обясни произходът на названието и то да се отъждестви с местно име. Е. Е. Голубински („Святые Константин и Мефодий. . .“, с. 57), Н. Л. Туницки („Св. Климент...“, с.201—215), К. Иречек и др. свързват Д. с градището между дн. села Драма и Малък манастир, Ямболски окръг, споменавано в Епархийския списък от времето на имп. Лъв VI Философ (886—912), а Ст. Новакович („Први основи“, с. 83) — с епископството Дринопол в Гинокастренско (Южна Албания), споменато в един акт на Цариградската патриаршия от 1367. Г. Баласчев („Климент епископ словенски...“, с. XXX—XXXII) вижда в Д. слав. Дъбърца или Дебърца и я отъждествява с дн. планинска област Горна и Долна Дебърца между Охрид и Кичево. В. Ягич („Entstehungsgeschichte...“, с. 60—61) допуска възможността Д. да представя слав. имена Дряновица или Требище (дн. селища на север—северозапад от Охрид). В. Н. Златарски („Де се е намирала.. .“, с. 9—10) приема, че Д. е средновековната крепост Δευρέτην в Битолската епископия според първата грамота на Василий II от 1019 за Охридската бълг. архиепископия; крепостта се отъждествява с дн. с. Дебреще или Дебрище на северозапад от Прилеп. Тази унификация се оспорва по езиковедски съображения от Г. А. Илински („Об епископском титуле...“, с. 18—24), който изказва предположението, че зад „тайнствения плащ на Дремвица“ се крие името на столицата на областта Дебър — Дьбрьць или умалителната му форма Дьбръца, от изконното *дьбрь със значение на „гъста гора“. Ив. Снегаров („По въпроса...“ с. 207—209) изказва съмнение за съществуването на подобно средновековно селище. Той посочва засвидетелствуваното през XI—XII в. местно име Дъбрь и Дебрь и смята, че Д. се отнася до областта с главен град Дебър; споделя мнението на Туницки, че местното име е стигнало до нас в „изопачен вид“. П. Й. Шафарик („Расцвет...“, с. 45) допуска, че Д. е името на бълг. слав. племе драговити, но действителната връзка с тях бе доказана от П. Готие („Clément d’Ohrid...“, р. 199—214), откривателя на най-стария известен досега препис (от XIII в.) на Пространното Климентово житие, в който се съдържа формата Δραγβίστας (Cod. Vatic, gr. 1409, f. 352).

Племето драговити се споменава неколкократно и в различни транскрипции във виз. извори (посочвания вж. у Л. Нидерле — „Slovanské starožitnosti“, с. 424; Rukovet, с. 91;

613

Фр. Баришич —„Византијски извори“, I, с. 186—188, бел. 3; Ив. Дуйчев — „Драгвиста“, с. 215—221). Л. Нидерле локализира драговитите между Солун и Бер (Верея), а Н. Икономидис („Les listes“, р. 358 и карта II) — на север от Солун. Заеманите от тях територии се локализират в Югоизточна Македония — по Долни Вардар и реките Струмешница и Долна Бистрица. На северозапад драговитите били съседи с бърсяците, а на запад вероятно са достигнали до Прилепското поле, тъй като през VII в. там били заселени панонските прабългари начело с Кубер, а драговитите били задължени от виз. власт да им доставят храни (Mir. S. Demetrii, ГИБИ, т. III, с. 161). Драговитите вероятно са обитавали и Струмишко и Тиквеш (П. Коледаров. — Климент Охридски, с. 165). На изток техни съседи били струмяните и смоляните (картата на П. Коледаров у Д. Ангелов — „Образуване“, с. 154), а на юг — сагудатите.

Драговитите са християнизирани от Византия вероятно през IX в. Цариградската патриаршия учредява епархия с тяхното име и нейният епископ Петър участвува на църковния събор през 879 (J. D. Mansi, Sacrorum. . ., col. 376А). Драговития се споменава като подведомствена на Солунската митрополия и се среща и в по-късните епархийски списъци (посочванията у Ив. Дуйчев — „Драгвиста“, р. 217—218).

Според Готие епархията на драговитите, както и други епархии от тази епоха в земите, населени със славяни, били без определени граници и средище. (Clément..., р. 198, 214). По мнението на Р. Жанен (R. Janin, DHGE 14, р. 782—783) епархията на драговитите трябва да се отъждестви с дн. селище Постол или Айи Апостоли в окръга Пела, Гърция. По всяка вероятност по времето на Климент Охридски (както свидетелствува титлата му в Дюканжовия списък) Струмица е седалище на тази епархия и той вероятно пребивавал в този град (П. Коледаров — „Климент Охридски“, с. 165).

В Ескуриалската тактика от X в. се споменава една съседна на тема Стримон стратегия Драговития, която се свързва с едноименната епархия. Известни са имената на някои от съседите на тази военно-административна единица (N. Oikonomidés, Les listes..., р. 358 и бел. 389, 390; Т. Wasilewski: Kwartalnik historiczny, 70, 1963, 2, с. 316).

В средновековните източници географският термин Драговития се споменава в различни форми, между другото и като община, свързана с богомилското движение. Във връзка с названието Драговития са различни топоними, хидроними и ороними в Тракия и Македония, както и името на източнослав. племе драговичи.

            Лит.:

·       Mansi J. D. Sacrorum conciliorum nova et amplissima colectio. 17. Venezia, 1772, 376A;

·       Шафарик П. Й. Разцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДР, 3, 1848, 7, с. 37—59;

·       Голубинский Е. Е. Святые Константин и Мефо дий, первоучители славянские. М., 1885, с. 57;

·       Новаковић Ст. Први основи словенске књижевности међу балканским словенама. Легенда о Владимиру и Косари. Београд, 1893, с. 55, 66, 77, 79, 81, 89;

·       Баласчев Г. Климент, епископ словенски и службата му по стар словенски превод. С., 1898, с. XXIII—XXIV, XXVI, CXVIII, 129;

·       Jаgić V. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, 47, 1900, p. 61;

·       Niederle L. Slovanské starožitnosti. 2. Původ a počátky Slovanů jižních. Praha, 1906, p. 430;

·       Дpинов M. Заселение славянского полуострова славянами. — В: Съчинения. 1. С., 1909, с. 148, 294, 578, 636;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Сергиев Посад, 1913, с. 283;

·       Снегаров Ив. Пак за епархията на Св. Климент Охридски. — МкП, 8, 1932, 1, с. 54—64;

·       Ильинский Г. А. Об епископском титуле Климента Словенского. — МкП, 7, 1932, 4, с. 11—24;

·       Niederle L. Rukovet slovanských starožitnosti. Praha, 1953, p. 91;

·       Баришић Фр. Византијски извори за историју народа Југославије. 1. Београд, 1955, с. 301;

·       Снегаров Ив. По въпроса за епархията на Климент Охридски. — ИИИ 10, 1962, с. 205—223;

·       Dujčev I. Dragovista-Dragovitia. — REB, 22, 1964, p. 215—221;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи“. — ККФ 1, с. 142—145, 149;

614

·       Ангелов Д. Образуване на българската народност. С., 1971, с. 151, 154, 160;

·       Oikonomides N. Les listes de préséance byzantines des IX^e et X^e siècles. Paris, 1972, p. 357—358.

Петър Коледаров

    (31). ДРИНОВ, Марин Стоянов (20.X./1.XI.1838—28.II/13.III.1906) — бълг. историк-славист, филолог и етнограф. Роден в Панагюрище. Завършва взаимното и класното у-ще в родния си град. През 1858—1861 посещава философския клас на семинарията в Киев. Завършва Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1865). През 1869 участвува в основаването на Българското книжовно дружество в Браила и е избран за пръв негов председател. Защищава магистърска дисертация в Московския унив. на тема „Заселение Балканского полуострова славянами“ (1872) и докторска дисертация „Южные славяне и Византия в X веке.” (1876). Избран за доцент (1873) и професор (1876) по славянознание в Харковския унив. След Освобождението е вицегубернатор на София (1877—1878). В привременното правителство е управляващ (министър) на Отдела на народното просвещение (1878—1879). Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1869, почетен член от 1898. Член-кор. на Руската АН (1898). Умира в Харков.

В сравнение с всички бълг. културни дейци от епохата на Бълг. възраждане Д. има най-задълбочен подход към проблемите, свързани с Кирил и Методий. Той проявява за пръв път строго критично отношение към повдигнатите въпроси, свободно от романтични навеи, и гради своите възгледи върху положително установени истор.извори и сигурни научни постановки. Д. не оставя по-голямо съчинение, в което цялостно да разглежда делото на Кирил и Методий, но засяга отделни кирилометодиевски въпроси в някои от своите изследвания, напр. в „Исторически преглед на българската църква от самото и начало и до днес“ (1869), „За новобългарското азбуке“ (ПСп., 1, 1870, 2, с. 9—29), „Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях“ (ЖМНП, 238, 1885, с. 174—205), „Как са почитали старите българе паметта на славянските първоучителе и техните ученици?“ (Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика. София, 1894, Литер, отдел, с. 1—4).

Марин Дринов

Според Д. най-голямата заслуга на Кирил и Методий не е „гдето те обърнаха в Христовата вяра милиони езически славяне, но в това, че те съставиха писмената славянски, преведоха повечето богослужебни книги на славянски език, който чрез това стана писмен език“ („Истор. преглед на българската църква...“, с. 11). Относно годината, в която е изнамерена азбуката, той се съгласява с мнението на О. М. Бодянcки, който „е употребил много време и голяма ученост над този въпрос. То е, че славянските писмена са изобретени в 862 година“ (Пос. съч., с. 11—12). Д. приема, че след изнамиране на писмото Кирил и Методий превеждат „на български най-главните и най-нужни богослужебни книги: Евангелието, Апостолът, псалтирът, часословът, паримейникът, служебникът, требникът, октоихът“, а по-късно Методий сам превежда

615

още и „всичките канонически книги на Св. писание (Старий завет), а такожде номоканонът (кормчия) и Патерикон, т.е. кратки сказания за житието на по-известните пустинножители“. В тая голяма проповедническа и книжовна дейност на слав. просветители „помагали им техните най-достойни ученици — Климент, Наум, Ангелар, Савва и Горазд“.

Друга важна мисъл, подхваната и обоснована от Д. в статията му „За новобългарското азбуке“, е мисълта за поправянето и усъвършенствуването на слав. азбука. Основание за това му дават следните факти: 1) всички старобълг. книжовни паметници са познати по преписи най-рано от XI в.; 2) в тях азбуката има 43 букви; 3) съобщението на Черноризец Храбър, че Кирил Философ изнамира 38 букви. Изхождайки от съобщението на Черноризец Храбър, че слав. азбука още се устройва, Д. заключава:

„Тези думи не оставят никакво съмнение, че около 50 години след св. Кирила неговото велико дело се е построявало още, имало сиреч хора, които са намирали новосъставеното азбуке несъвършено и го са усъвършавали, построили. Същото, мислим, потвърждава и следното изречение, което се намира в едно гръцко сказание за св. Климента, найдено от професора Григоровича в един гръцки ръкопис от XIII в.: ἐσοφίσατο (св. Климент) δέ καὶ χαρακτῆρας ἑτέρους γραμμάτων πρὸς τὸ σαφέστερον ἤ οὕς ἐξεῦρεν ὁ Κύριλλος („измисли други букви, поясни от онези, които изнамери премъдрий Кирил“)“

(М. Дринов. Съчинения. T. II, с. 269—270).

Без да засяга подробно въпроса за авторството на двете старобълг. азбуки — глаголицата и кирилицата, без да изяснява коя азбука е съставил Кирил,

Д. се противопоставя на мнението, че „Климент съчинил азбукето, което се приписва Кирилу и се нарича кирилица, а Кирил бил изнамерил глаголицата. Тези мнения обаче остават безосновни“ (пак там, с. 270).

Въпросът за авторството на двете старобълг. азбуки според него все още остава открит. Особено ясно говори за това забележката му под черта, която той дава във връзка със становището на някои учени:

„Това последното мнение намира особно съчувствие между хърватите, които вече го имат за толкова вярно, щото го поместиха и в учебниците си като една съвсем вече доказана истина.“

Като важно доказателство за това, че Климент не е изнамерил никаква нова азбука, а само е поправял и усъвършенствувал Кириловата азбука, се изтъква делото на Черноризец Храбър — „свидетел толкова близък и толкова добре познат с работата, нямаше да остави такова едно важно дело без всякакъв спомен“ (пак там, с. 270).

Въпреки че е добре запознат с доводите на тези учени, които смятат слав. просветители за гърци, Д. намира достатъчно основания да се съмнява в тях и да изтъква доводи за бълг. произход на Кирил и Методий:

„Мнозина доказват — пише той,—че славянските първоучители са били от гръцки род. Не му е мястото да се пущаме тука в подробни изследвания за този въпрос, а ще приведем само няколко свидетелства, че те са славене, и именно от българските славене.“

Той сочи следните четири аргумента:

„1) Свидетелството на императора Михаила, който казва, че те са били от Солун, който в онова време е бил заселен само със славяне (Солунı-ане бо вьси чисто словеньскы бесѣдуѭтъ). 2) Чистотата и глъбината на словеноблъгарский език в написаните от тях книги. И на сегашно време, когато има толкова леснини за изучаването на славянский език, мъчно е за един грък да го изучи до такова съвършенство, а камо ли пък в 9-тий век, когато нито граматики, нито словаре, нито пък славенски букваре не е имало. 3) В едно старо житие на св. Кирил се пише: съ преподобный отецъ нашь Кириллъ рожденіемъ бысть отъ Селȣна града, родомъ съ Болгаріи... 4) Още в 17-ий век един русин (Арсений Суханов) е слушал на Света гора едно предание,

616

че св. Кирил и Методий са били родени от отца болгарина и матери грекини“ (Истор. преглед на бълг. църква, с. 12).

Изцяло на кирило-методиевски проблеми е посветено изследването на Д. „Новый церковнославянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях“. Основна вест, съобщена за пръв път от него и подложена на разбор, е славословието за Кирил и Методий, което се среща в ръкопис на Бориловия синодик от XVI в., тогава притежание на Д. (сега е в НБКМ в София, № 432). Тази вест Д. съпоставя с много други старобълг. и стари слав. извори. Макар и сравнително кратка, тя заслужава внимание

„как по некоторым частным указаниям и намекам, так и потому, что открывает совершенно новый факт в истории чествования памяти славянских первоучителей“.

Д. установява, че: 1) славословието е съставено през 1211; 2) съставителите му се основават на стари извори; 3) в текста на славословието няма съществени промени и добавки от по-късно време. Важна е мисълта на Д.:

„Рассматривая характер содержащихся в славословии указаний, мы видим, что на них не отразились ни единою чертою те сказания о славянских первоучителях, которые начали появляться на юге не раньше первой четверти XIII века и получили широкое развитие в позднейшей южнославянской писменности“ (Съчинения. 2, с. 341).

Д. установява въздействието, което прославата за Кирил и Методий в Бориловия синодик оказва върху други стари слав. съчинения, посветени на Кирил и Методий.

Голямата начетеност на Д. и грижата му за правилното осветляване на Кирило-Методиевото дело добре проличават и от неговата рецензия за книжката на Л. Каравелов „Кирил и Методий, български просветители“ (1875), издание на Бълг. д-во за полезни знания. След като изтъква ред грешки и несъобразности в нея, Д. завършва:

„Нека знаят почтените членове на това Дружество какви полезни знания те разпространяват с нея, та дано за напред бъдат по-внимателни към своята благородна цел.“

            Съч.:

o   Исторически преглед на българската църква от самото ѝ начало и до днес. Виена, 1869, с. 9—29;

o   Съчинения. 1. Трудове по българска и славянска история. С., 1909, 699 с.; 2. Трудове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история, етнография и народни умотворения. С., 1911, 594 с.; 3. Публицистични статии. Служебни записки, наредби и разпоредби. С., 1915, 551 с.;

o   Южните славяни и Византия през X в. С., 1930, 136 с.;

o   Избрани съчинения. 1. С., 1971, 618 с.; 2. С., 1971, 524 с.

            Лит.:

·       Сборник статей по славяноведению, посвященный профессору М. С. Дринову его учениками и почитателями. Харьков, 1908; 304+83+2 с.;

·       Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, 651 с.;

·       Ангелов Б. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, с. 80—83;

·       Попов К. Марин Дринов.—В: Попов К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982, с. 5—16.

Боню Ангелов

    ДРУЖЕСТВА Кирило-Методиевски — вж. Организации Кирило-Методиевски.

    (32). ДРУНГАРИЙ (δρουγγάριος, дроунгарь) — виз. звание във войската и в гражданската администрация. Терминът произхожда от лат. drungus — „отред“ и е заемка от келтски език. Чрез грц. преминава в старобълг. език. През IX—XI в. Д. означава третия по старшинство чин в темната войска (след стратег и турмарх), преди комит. Като висш военен Д. командува определена военна единица, означавана с името βὰνδον (поделение на турмата). Бащата на Кирил и Методий е заемал длъжността Д. (Лъвь, прѣдрьже сань дроунгарьскыи под стратигѡм — ЖК). Званието Д. било давано и на висши военни лица с други длъжности. Познат е ὁ δρουνγγάριος τοῦ ἀριθμοῦ οὐ τῶν ἀριθμῶν или τῆς βίγλας, който отговарял за сигурността на императора и за защитата на Магнаурския дворец и командувал конната стража на хиподрума. От края на IX в. Д. бил председател на императорския съд.

617

Познат е и ὁ δρουνγγάριος τοῦ πλοιμοῦ или τῶν πλοιμῶν, който е бил началник на императорския флот.

            Лит.:

·       Glossarium ad scriptores mediae et infimae graecitatis. Lyon, 1688, coll. 333—334 (фотот. изд. Graz, 1958);

·       Miklošić Fr. Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen. Wien, 1886, p. 50;

·       Матов Д. Гръцко-български студии. — СбНУ, 9, 1893, с. 64—65;

·       Кулаковский Ю. А. Друг и друнгарий. — ВВр, 9, 1902, 1—2, с. 1—30;

·       Меillet A. Etudes sur l’étymologie et le vocabulaire du vieux slave. Paris, 1902, p. 511;

·       Walde A. Lateinisches etymologisches Wörterbuch. 1. Heidelberg, 1938, p. 374—375;

·       Brehier L. Le Monde Byzantin. 2. Les institutions de l’Empire Byzantin. Paris, 1949, p. 632 (2 изд. 1970);

·       Antoniadis-Bibiсou H. Etudes d’histoire maritime de Byzance. A propos du „Thème de Caravisiens“. Paris, 1966, p. 225;

·       Guilland R. Recherches sur les institutions byzantines. 1. Berlin—Amsterdam, 1967, p. 563—587;

·       Oikonomides N. Les listes de préséance byzantines des IX^e et X^e siècles. Paris, 1972, p. 110, 157, 302, 304, 329, 331, 332, 340, 342, 352, 353, 387.

Петър Коледаров

    (33). ДУЙЧЕВ, Иван (18.IV./1.V.1907) — бълг. историк-медиевист. Роден в София. През 1932 завършва история в Софийския унив. като ученик на проф. В. Н. Златарски. Специализира в Рим виз. история и филология (1933—1936); завършва с докторат по византология под ръководството на проф. С. Дж. Меркати и палеографската школа при Ватиканския архив. Асистент (1936—1939) и доц. (1939—1945) в Софийския унив.; от 1943 е ръководител на катедрите по история на Б-я, на Византия и на балк. страни. Старши научен сътрудник (1950—1967), проф. (от 1967), от 1968 завежда Секцията по библиография, научна информация и истор. география в Инст. за история при БАН. Член на академиите на науките в Палермо (1967) и Неапол (1975), чл.-кор. на Британската академия (1976). Почетен д-р на Бонския унив. и носител на Хердерова награда, присъждана от Виенския унив. (1973). Член на Главната редакционна комисия за издаване на Реперториума на истор. извори за Средновековието в Рим (от 1955). Член на Междунар. комисия за издаване на изворите за историята на Византия (от 1966). Председател на Археографската комисия при Народната библиотека „Кирил и Методий”. Акад. (1981), заслужил деятел на науката (1972) и народен деятел на науката (1977).

Иван Дуйчев

Д. се изгражда като учен със солидна основна и специална подготовка по средновековна бълг. история и култура, виз. история и филология, старобълг., грц. и лат. палеография. Това определя широката и многостранна проблематика на научните му занимания. Централно място в нея заема историята на средновековната бълг. държава: заселването на славяните на Балк. п-в и появата на прабългарите в Долнодунавските земи, образуването на бълг. държава, вътрешната и външната ѝ политика, църковният живот и еретическите движения. Д. е автор и на изследвания върху историята на старобълг. духовна и материална култура: книжнина, език, фолклор, вярвания и обичаи, живопис, архитектура. Една от основните теми в научната му дейност са отношенията между слав. свят и Византия. Д. разглежда всички по-важни страни от десетвековните връзки между Византия и славяните — политически, културно-религиозни и икономически,

618

показва убедително единството и двупосочността на този процес, като изтъква не само мястото и ролята на виз. цивилизация в истор. път на славянството, но и приноса на слав. народи в развитието, разпространението и съхраняването на многонационалната виз. култура след включването им в източноправославната християнска общност.

Ив. Дуйчев. Византийско-славянско средновековие. Рим, 1971 г.

Редица важни публикации на Д. са посветени на кирило-методиевски въпроси. В ръкопис от сбирката на Атинската народна библиотека (Cod. Atheniensis 827, XVII в.) той открива неизвестни житие и служба на Наум Охридски, съставени вероятно през XIII в. от охридски архиепископ и съдържащи ценни сведения за биографията на просветителя. След кратко предварително съобщение (1938) Д. обнародва статия с подробен коментар на тези текстове и част от службата (1969), като подчертава значителните им разлики в сравнение със службата на Наум, издадена в гр. Мосхопол през 1742 и с останалите жития, написани в негова чест. Въз основа на ръкопис от грц. манастир Гротаферата край Рим издава през 1965 житие на Кирил и Методий, съставено по неустановени първоизточници вероятно през XVIII в., а година по-късно — и открития от него препис от Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан (по ръкопис от Протата на Св. гора, № 40(55) от 1485). Предмет на специални статии са: една миниатюра от Менология на имп. Василий II Българоубиец (последните десетилетия на X в.), която представя откриването на мощите на Климент Римски в Херсон през ян. 861 (1966); виз. свидетелства за живота и дейността на слав. първоучители (1963); основни моменти от биографията на Константин-Кирил, като пребиваването му във Велика Моравия (1954, 1963) и в Рим (1969), сарацинската мисия (1970), прението с патриарх Йоан VII Граматик (1970) и др. Редица публикации на Д. осветляват някои неясни места в Пространните жития на Кирил и Методий: гл. XV (1958), споменаването на името Нестор в гл. V (1971), сведенията за младенческите години на Методий във връзка с въпроса за народностния произход на слав. първоучители (1966). Специално внимание Д. отделя и на Италианската легенда (1954), както и на важния въпрос за употребата на народностните езици в богослужението през Средновековието с оглед на демократичния характер на Кирило-Методиевото дело (1960). Съществена страна в изследователската работа на Д. над ЖК и ЖМ е тълкуването им в светлината на виз. политическа и културна традиция от IX в. В специална статия той разглежда и мястото на Константин-Кирил в развоя на съвременната му виз. литература. Чрез метода на т.нар. „обратен превод“ (от старобълг. на грц. език) той прави опит да възстанови грц. оригинали на неговите ранни съчинения, части от които са цитирани в ЖК (напр. молитвата, създадена преди заминаването му

619

от Солун за Цариград, запазена в гл. III на ЖК (1965), химна в чест на Климент Римски (1967) и др.). Прилагайки този метод, Д. стига до заключението, че употребеното в гл. XII на ЖК име „Александър“ за култовото дърво на фулското племе е неточен превод на грц. прилагателно ἀλέξανδρος — „който покровителствува, закриля мъжете“ и че в основата на този пасаж от ЖК стои повествованието на самия Константин-Кирил за пътуването до земята на хазарите (1951). Редица подобни наблюдения над текста на двете жития са използувани от Д. в подкрепа на схващането за техния ранен произход (ЖК възниква преди 882, т.е. още във Велика Моравия, а ЖМ — не непосредствено след смъртта на Методий в 885, но „във всеки случай преди края на века“). Д. смята, че „на трудния и много разискван въпрос за авторството на житията може да се даде само приблизителен отговор, и то в смисъл, че като най-вероятен техен автор трябва да се посочи Климент Охридски, „най-големият книжовник измежду Кирило-Метотодиевите ученици“.

Сред най-значителните публикации на Д. от този тематичен кръг са обзорните му статии върху живота н делото на Климент Охридски (1966, 1968) и съставените с негово участие библиографски прегледи (1963, 1966, 1969).

            Съч.:

o   Un manuscrit grec inconnu avec l’аcolouthie et la Vie de St. Naoum d’Ochrid. — Studia historico-philologica serdicensia. Sofia, I, 1938, p. 121—124;

o   Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1940, 24+236 с.; 2. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. С., 1944, 36+436 с.;

o   Свети Климент Охридски. С., 1941, 24 с.;

o   Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 440 с.;

o   Die Responsa Nicolai I. Papae ad Consulta Bulgarorum als Quelle für die bulgarische Geschichte. — In: Festschrift des Haus-Hofund Staatsarchivs. 1. Wien, 1949, p. 349—362;

o   Testimonianza epigrafica della missione di Formosa, Vescovo di Porto, in Bulgaria (a. 866—877). — Epigraphica, 12, 1950, p. 49—59;

o   Славяно-болгарские древности IX-го века. — Bsl, 11, 1950, p. 6—31;

o   Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. — BZ, 44, 1951, p. 105—110;

o   Au lendemain de la conversion du peuple bulgare. L’épître de Photius. — Mélanges de sciences religieuses, 2, 1951, p. 211—226;

o   Еще о славяно-болгарских древностях IX-го века. — Bsl, 12, 1951, p. 75—93;

o   La solution de quelques énigmes cyrillo-méthodienne. — Byzantion, 24, 1954, p. 303—307;

o   Най-старият славянски списък на забранени книги. — Годишник на Българския библиографски институт, 3, 1955, с. 50—60;

o   Въпросът за византийско-славянските отношения и византийските опити за създаване на славянска азбука през първата половина на IX век. — ИИБИ, 7, 1957, с. 241—267;

o   Nochmals zur Erklärung von Кар. XV der Legende über Konstantin. — ZSPh, 27, 1958, p. 177—178;

o   Les Slaves et Byzance. — Etude historique 1, 1960, p. 31—77;

o   Slavische Helile in der byzantinischen Hagiographie. — Südost-Forschungen, 19, 1960, p. 71—86;

o   Il Problema delle lingue nazionalinel Medio evo egli Slavi. — RSlav, 8, 1960, p. 39—60;

o   Приноси към проучването на старославянската и старобългарската литература. — НИЛ, 11, 1961, с. 203—215;

o   Constantino-Filosofo nella storia della letteratura bizantina. — in: Studi in onore E. Lo Gatto e G. Maver. Roma, 1962, р. 205—222;

o   История на българската литература. 1. Старобългарска литература. С., 1962, с. 127—140, 154—163;

o   Le testimonianze bizantina sui SS. Cirillo e Metodio. — Miscellanea Franoescana, 63, 1963, p. 3—14;

o   L’activité de Constantin Philosophe-Cyrille en Moravie. — Bsl, 24, 1963, p. 219—228;

o   Les rapports littéraires byzantino-slaves. — In: XII Congrès international des études byzantines, Ochride, 1961. 1. Beograd, 1963, p. 411—429;

o   Рационални проблясъци в славянското средновековие. — ИП, 20, 1963, 5, с. 86—100;

o   Към тълкуването на пространните жития на Кирила и Методия. — Хиляда и сто години, с. 93—117;

o   Българска кирилометодиевска библиография за периода 1944—1962 г. (Дуйчев И., Анг. Кирмагова, А. Паунова). — Хиляда и сто години, с. 515—543;

o   I Bogomili nei paesi slavi e la loro storia. — In: L’Oriente cristiano nella storia della civiltà. Atti del Convegno internationale. Roma—Firenze, 1963. Roma, 1964, p. 619—641;

o   Le Mont Athos et les Slaves au Moyen âge. — In: Le millénaire du Mont Athos (963—1963). 2. Chevetoque, 1965, p. 121—143;

o   Medioevo bizantino-slavo. 1. Roma, 1965, 36+588 p.; 2. Roma, 1968, 12+ 651 p.; 3. Roma, 1971, 16+722 p.;

o   Due scritti del P. Antonio Rocchi in onore dei SS. Cirillo e Metodio. — Bolletino della Badia Greca di Grottaferrata. N.S., 19, 1965, p. 25—38;

o   L’héritage byzantin chez les slaves. — Etude historique, 2, 1965, p. 131 — 147;

o   Note sulla Vita Constantini-Cyrilli. — Cyrillo-Methodiana, 72—84;

o   Graeci amanteseuma puero. — Wiener archiv für Geschichte des Slaventums und Osteuropas. 5. Studien zur Geschichte Osteuropas, 3, 1966, p. 15—19;

620

o   Les rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves. — In: XIIIth international congress of byzantine studies, Oxford, 1966. Supplementary Papers, Summaries. Oxford, 1966, p. 106—111;

o   Une miniature byzantine méconnue avec les images de Cyrille et Méthode? — Byzantion, 36, 1966, p. 51—73;

o   Краткото Климентово житие от Димитър Хоматиан. — Кл. Охр., с. 161—164;

o   Климент Охридски и неговото дело в научната книжнина. Критико-библиографски преглед. — Кл. Охр., с. 415—437;

o   Die Hymne von Konstantin-Kyrill dem Philosophen zu Ehren des Hl. Klements. — In: Festschrift für M. Woltner zum 70. Geburtstag. Heidelberg, 1967, p. 46—53;

o   I „Responsa“ die papa Nicolo I ai Bulgari neoconvertiti. — Aevum, 42, 1968, 5—6, p. 403—428;

o   Климент Охридски в научното дирене. Постижения и задачи. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 21—31;

o   L’importance de Constantin le Philosophe-Cyrille dans l’histoire de la culture européenne. Sofia, 1969, 14 p.;

o   По някои проблеми на старославянската и старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5,с. 8—23;

o   Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261 — 279;

o   Constantin Philosophe-Cyrille à Rome au début de 868. — Slavia, 38, 1969, p. 521—527;

o   Българска кирилометодиевска библиография за периода 1963—1968 г. — ККФ 1, с. 425—450 (Дуйчев И., А. Кирмагова, А. Паунова);

o   Constantino Filosofo-Cirillo е Giovanni VII Grammatico. — ЗбРВИ, 12, 1970, p. 15—19;

o   The Embassy of Constantin the Philosopher to the Arabs. — In: A Garland of essays offeres to Prof. Mary Hill. Cambridge, 1970, p. 100—104;

o   Един ръкописен свитък с апокрифни молитви и заклинания. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 157—166;

o   Nestor in the life of Constantin-Cyril. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 73—76;

o   Zur Biographie des Erzbischofs Methodio. — In: Serta Slavica in memoriam Aloisii Schmaus. München, 1971, p. 140—143;

o   Велик юбилей на българската култура. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1971, с. 7—45;

o   Значението на Константин Философ-Кирил в историята на европейската култура. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., с. 205—212;

o   Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 619 с.;

o   Les débuts littéraires de Constantin Philosophe-Cyrille. — Slavia, 41, 1972, p. 357—367;

o   Histoire de la Bulgarie. Paris, 1978, 49 p. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, 382 с.

            Лит.:

·       Салмина М. А. Хронологический список трудов Ивана С. Дуйчева. — ТОДРЛ, 18, 1962, с. 490—498;

·       Божилов Ив. Професор Ив. Дуйчев и българското средновековие. — Векове, 1973, 3, с. 77—79;

·       Follieri Е. Bibliografia di Dujčev. — In: Dujčev I v. Medioevo bizantino-slavo. 1. Roma, 1965, p. 13—36, Roma, 1968, p. IX—XII;

·       Follieri E. Ivan Dujčev. Notizia biografica e bibliografia. — Byzantion, 47, 1977, p. 5—41;

·       Гюзелев В. Проучванията на професор Иван Дуйчев върху българската история. — ИП, 34, 1978, 1, с. 85—92;

·       Byzance et les Slaves. Etudes de Civilisation. Mélanges Ivan Dujčev. Paris, 1979, 457 p.;

·       Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, 376 с.;

·       Гюзелев В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие. — В: Българско средновековие. С., 1980, с. 15—19;

·       Матакиева М., В. Вълчев. Библиография на трудовете на проф. Иван С. Дуйчев (1931—1976 г.). — В: Българско средновековие. С., 1980, с. 20—32.

Иван Божилов

    (34). ДУКЛЯНСКА ХРОНИКА, Далматинска хроника, Летопис на Дуклянския поп. (Regnum Sclavorum presbyteri Diocleatis; Ljetopis popa Dukljanina; Barski rodoslov) — анонимен сръбски летопис от XII в.; счита се за най-стария повествователен слав. източник за историята на Сърбия и Хърватско до средата на XII в. Написан на лат. език. Терминът „Дуклянски летопис“, е въведен от Лудовик Чриевич, наречен Туберо, в началото на XVI в. Данните за съставителя на летописа са твърде оскъдни. Извличат се единствено от уводните думи на произведението. Той е навярно духовник от Дуклянско-Барското архиепископство, живял около средата на XII в. в гр. Бар (областта Доклея в Черна гора). Владее както сърбохърватски, така и лат. език. Занимава се е книжовна дейност, поради което е популярен сред клира; написва летописа на преклонна възраст. В научната литература този анонимен автор е известен като „Дуклянски поп“ и се приема от някои автори (напр. Ф. Шишич) за първи сръбски книжовник и летописец. В увода на хрониката Дуклянският поп свидетелствува, че е превел някакъв ръкопис от слав. език на лат., от което става ясно, че оригиналната версия на хрониката не е на лат. език и че авторът е черпил от слав. първоизточници.

621

Спорен е въпросът, дали Д.х. е превод на един цялостен слав. летописен разказ, дело на един автор, или Дуклянският поп е събрал различни източници и превеждайки ги на лат. език, ги е включил в своята работа. Предполага се, че съставителят на Д.х. е използувал разнородни източници: легенда за крал Владимир, ЖМ, два фалшификата: вула на папа Александър II от 1067 и една недатирана грамота на папа Калист II, ЖК, Константин Порфирогенет, Втората книга от Диалозите на папа Григорий Велики, излагаща живота на Бенедикт Нурсийски и подчертаваща антивиз. насоченост на папата-автор. Част от текста по всяка вероятност е оригинално дело на съставителя. Някои от сведенията в хрониката имат легендарен характер. Срещат се непълноти и неточности. Хронистът съзнателно променя някои от изворите си (ЖК и ЖМ) според патриотичните си подбуди. Анахронистично вижда състоянието на древната църква според съвременното ѝ състояние. Според него Дуклянската църква е основана наред със Солунската. Независимо от това обаче Д.х. се оценява като значителен истор. извор както поради ранния си произход, така и поради доста пълната географска осведоменост на своя съставител.

Хрониката започва с описание на събитията във връзка с разгрома на готите в Италия и Далмация в края на V в. (тази част е известна с названието Libellus Gothorum) и завършва с поставянето на Радослав за дуклянски княз през 1148—1149 от виз. император Мануил I Комнин (1143—1180). Последното събитие е terminus ante quem за написването на хрониката. По въпроса, кога точно е написан летописът, има различни мнения. Според Н. Радойчич той е съставен през втората половина на XII в. или в самото начало на XIII в.Според друго схващане (В. Мошин) той е изготвен през 1149 по време на борбите между Дубровнишкото и Дуклянското католическо архиепископство за гр. Бар и е предназначен за четящите лат. език кръгове, които биха взели страна по този спор.

Оригиналният ръкопис на Д.х. на лат. език не е запазен. Тя е дошла до наши дни чрез един препис на латински, направен през 1650 от Йоан Луций. През 1601 Мавро Орбини я превежда на италиански език. При сравняване на преписа на Луций и превода на Орбини се открива, че са използувани два различни лат. ръкописа на Д. X.

Освен лат. версия хрониката има и друга, славянска — т.нар. хърватска версия. За нея узнаваме от преписа на Доминик Папалич, патриций от гр. Спалатум (дн. Сплит), направен през 1509—1510. Той намира в Крайна (Макарското крайбрежие) първите 23 глави на хрониката, написани с кирилица. Счита се, че хърватската редакция на Д.х. се е появила по-късно от латинската, някъде към XIV в., и че е дело на неизвестен летописец, живял из околностите на Сплит, по всяка вероятност свещеник. Той е подбрал и превел само оная част от летописа, която според него засяга хърватската история. Хърватската версия включва още трима сръбски владетели: Радослав, Коломан, Звонимир. Тя е представена с повече преписи от латинската (на Доминик Папалич от 1509—1510; на Йероним Калетич от 1546 — по преписа на Папалич; на Матей Капор от 1819; на Станко Враз от 1848, донесен в Загреб от Прага, направен от някакъв чех в Рим по Калетичовия препис). През 1510 по молба на Доминик Папалич Марко Марулич превежда и перифразира хърватския текст на хрониката на лат. език (доказателство, че лат. текст на оригиналната версия не им е бил познат).

Д.х. е използувана от по-късни хронисти: през втората половина на XIII в. от архидякон Тома от Сплит за написването на „История на гр. Сплит“; през 1340 от Милециус, първия дубровнишки летописец, за написването на най-старата история на гр. Дубровник; от Андрей Дандуло през първата половина на XIV в. за написването на „Венецианска хроника“;

622

от Флавио Виондо в края на XIV в. за съчинението „Historiarum ab inclinatione Romani imperii decades“ и от др. по-късни хронисти.

В Д.х. се срещат данни за българите и за слав. просветители Кирил и Методий: заселването на българите на Балк. п-в и съюзяването им със славяните, покръстването на българите от Константин-Кирил Философ, изгонването на византийците от Б-я от цар Самуил, падането на Б-я под виз. владичество, съдбата на наследниците на цар Самуил, въстанието начело с княз Бодин през 1072. Тези данни се извеждат, както изглежда, само от устни предания. В VIII и IX гл. се използуват сведения от ЖК и ЖМ, но с известни промени. Във връзка с живота и дейността на Кирил и Методий в хрониката се говори за покръстването на хазари, българи, сърби и хървати, което е представено като дело на солунските просветители. В част от глава V и IX има сведения само за Константин-Кирил, като се дава кратка характеристика на неговата висока образованост като книжовник и духовник. Той е представен като съставител на слав. азбука и преводач от грц. език на славянски на Евангелието, Псалтира и всички книги на Стария и Новия завет. По поръчение на папа Стефан V бил призован в Рим. От тези данни става ясно, че съставителят на Д.х. не е запознат в подробности с дейността на Кирил и Методий, поради което допуска неточности и грешки — известно е, че Кирил и Методий не са участвували при покръстването на българите и че не папа Стефан V (885—891), а папа Николай I (858—867) е повикал в Рим братята, които се явяват пред апостолическия престол едва при папа Адриан II (867—872). За Методий се споменава само във връзка с текста за събора на Дуванийско поле по време на княз Коцел, наречен в хрониката Будимир. Този събор утвърждава някои закони и обичаи. Авторът на Д.х. насочва читателите да се запознаят с тях от т.нар. Liber Sclavorum qui dicitur Methodius. Някои изследвани (напр. Ив. Костренчич) считат, че в случая става въпрос за превода на Номоканона от Методий.

            Лит.:

·       Mavro Orbini. Il regno degli Slavi oggi corrottamente detti Schiavoni. Pesaro, 1601, p. 205—239;

·       Ioannes Lucius. De regno Dalmatiae et Croatiae. 6. Amsterdam, 1666, p. 287—302;

·       Schwandtner J. G. Scriptores rerum Hungaricum. Vindobona, 1748, p. 486—509;

·       Кukuljević I. Kronika hrvatska is XII vieka. — Arkiv za povjestnicu jugoslavensku. 1. Zagreb, 1851, p. 1—37;

·       Rački F. Ocjena starijih izvora za hrvatsku i srbsku poviest srednjega vieka. — Književnik, 1, 1864, p. 35—77, 199—227, 358—388, 544—562;

·       Thalloczy L. Presbyter Diokleas krónikájának magyar vonatkozásai. — Századok, 30, 1896, p. 485—504;

·       Јовановић Љ. О Летопису попа Дукљганина. — Годишньак Српске Краљевске академще, 15, 1901, р. 220—226;

·       Ровинский П. А. Сербская хроника в латинском переводе второй половины XII столетия. — ИОРЯС, 20, 1915—1916, 4, с. 187—254;

·       Станоејвић Ст. О првим главама Дукљанског летописа. — Глас Српске краљевске академије, 126, 1927, с. 91—101;

·       Шишић Ф. Летопис попа Дукљанина. — Посебна издања Српске кралевске академије, 67, 1928, с. 1—480;

·       Радојчић Н. Друштвено и државно уређеше код срба у раном среднем веку — према Барском родослову. — ГСНД, 15, 1935, р. 1—27;

·       Hauptmann Lj. Kroaten, Goten und Sarmaten. 3. Die gotische Tradition beim Popen Dukljanin. — Germanoslavica, 3, 1935, p. 315—325;

·       Кelemina J. Popa Dukljanina „Libellus Gothorum“ (I—VII). — Etnolog, 12, 1939, p.15—34;

·       Medini M. Kako je postao Ljetopis popa Dukljanina. — RJAZU, 273, 1942;

·       Mošin V. Letopis Popa Dukljanina. Zagreb, 1950, 105 p.;

·       Ковачевић Л. О уводу Барског родослова. — Зборник за друштвене науке, 13—14, 1956, с. 61—70;

·       Хвостова В. Б. К вопросу о терминологии летописи попа Дуклянина. — В: Славянский архив. М., 1959, с. 30—45;

·       Radojković B. М. Država kralja Svetopeleka i njegovih potomaka. — Istorijski zapisi, 19, 1962, p. 399—435; ИБИ, 12, 1965, c. 170—179;

·       Мијушковић C. Летопис попа Дукљанина. Титоград, 1967, 282 р.;

·       Вanašеvić N. Ljetopis popa Dukljanina i narodno predanje. Beograd, 1971, 301 p.;

·       Havlík L. Dukljanská kronika a Dalmatska legenda. — RČAV, Rada společenských věd, 86, 1976, 2, 93 p.

Ани Данчева

    ДУКС черноризец — вж. Докс черноризец.

623

    (35). ДУРИДАНОВ, Иван (22.II.1920) — бълг. езиковед. Роден в с. Комщица, Софийски окръг. Средното си образование завършва в Ломската гимназия, слав. филология — в Софийския унив. (1942). През 1956 става доцент при Катедрата по общо езикознание, от 1961 е редовен професор при същата катедра. През 1975 защищава докторска дисертация върху хидронимията на Вардарския басейн като истор. извор. Член на Международната комисия по слав. ономастика (от 1958), на Международния комитет по ономастика (от 1969).

Основните му изследвания са в областта на топонимията и етимологията на балк. и слав. езици, сравнителното индоевроп. езикознание и балканистиката. Занимава се с историята на бълг. език и с балканистичните изменения в неговата структура. Отнася настъпването на аналитичните преобразования в именната система на бълг. език още към старобълг. период и смята, че още старобълг. паметници съдържат свидетелства за разпадането на падежната система на бълг. език. Това мнение е изложено в статията му „За наченките на аналитизма в българския език“ (1958). В обширната студия „Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм“ (1956) старобълг. материал се разглежда във връзка с предложно-падежните употреби в среднобълг. паметници и протичането на разпадането на склонението. Наблюдения върху техниката на евангелския превод съдържа статията „Бележки върху старобългарския превод на евангелието с оглед на влиянието на гръцкия синтаксис“ (1957). На отделни въпроси от развоя на аналитичните изменения в бълг. език са посветени статиите „Един случай на ранна употреба на предлога на за изразяване на дателно отношение“ (1953) и „Из историята на причастията в българския език“ (1956). Някои по-общи аспекти на старобълг. език се разглеждат в статиите „Географската лексика в старобългарския език с оглед на праславянски“ (1963) и „Старобългарският език като книжовен и народен в ареален аспект“ (1979).

            Съч.:

o   Един случай на ранна употреба на предлога на за изразяване на дателно отношение. — БЕ, 3, 1953, 1, с. 58—60;

o   Из историята на причастията в българския език. — БЕ, 6, 1956,1,с. 148—152;

o   Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм. — ГСУфф, 51, 1956, 189 с.;

o   Пътят на българския език от синтетизъм към аналитизъм.—БЕ, 7, 1957, 1, с. 5—18;

o   Бележки върху старобългарския превод на евангелието с оглед на влиянието на гръцкия синтаксис. — В: Езиковедски изследвания в чест на Ст. Младенов. С., 1957, с. 225—233;

o   За наченките на аналитизма в българския език.—RS, 20, 1958, р. 16—26;

o   Стари тюркски заемки в българския език. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 429—446;

o   Zur alten slavischen Toponymie Bulgariens. — ZSPh, 29, 1960, p. 91 — 102;

o   Der thrakische Einfluss auf die bulgarische Anthroponymie. — БалкЕ, 2, 1960, p. 69—86;

o   Географската лексика на старобългарския език с оглед към праславянски. — Хиляда и сто години, с. 191—215;

o   Старобългарският език като книжовен и народен в ареален аспект. —Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, с. 12—22;

o   Йозеф Добровски и старобългарският език. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 3, с. 46—50.

            Лит.:

·       Бояджиев С. — БЕ,7, 1957, 4, с. 388—391;

·       Биографско-библиографски сборник, издаден по случай VI международен славистичен конгрес в Прага, 1968. С., 1968, с. 181—183.

Ангелина Минчева

    (36). ДУРИХ, Фортунат (Durich, F.) (1738—1802) — чешки историк и филолог, предшественик и съратник на Й. Добровски. Под влияние на Й. Г. Хердер изучава слав. древност и преди всичко слав. ръкописи и старопечатни книги. Пръв дава подтик за изучаването на старобълг. език (по неговата терминология lingua slavonica), който нарича „майка или по-скоро по-голяма сестра“ (mater vel potius antiquior soror) на чешкия език. През 1777 излиза основното съчинение на Д. „За славянския превод на библейските книги“ („Dissertatio de Slavo-Bohemica sacri codicis versione“), където се разглеждат и проблеми, свързани с дейността на Кирил и Методий във Велика Моравия. Голямо значение за славистиката има кореспонденцията между Д. и Й. Добровски.

624

В нея се разглеждат много проблеми, които по-късно са в основата на изследванията на двамата учени. Нашироко се обсъжда влиянието на старобълг. език върху възникването на старочешките преводи на библейските книги през XIII—XIV в. Според Д. това влияние е очевидно, макар че Добровски гледа скептично на това твърдение. Д. замисля и своеобразна енциклопедия по славянознание — „Biblioteca slavica“, от която излиза само една книга.

            Лит.:

·       Patera A. Korrespondence Josefa Dobrovského. 1. Vzájemné dopisy Josefa Dobrovského a Fortunata Duricha. Praha, 1895, 9 + 472 p.;

·       Pastrnek F. O počátcích slovanské filologie v Čechách, zvláště o Fortunátovi Durichovi a jeho poměru k Dobrovskému. — ČČM, 1896, p. 67—80;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 96—99;

·       Весhуňоvа V. Václav Fortunat Durych a jeho Biblioteka slavica. — In: Studie z dějin světověj slavistiky do polovice 19 storočia. Bratislava, 1978, p. 145—184.

Иван Буюклиев

    (37). ДУРНОВО, Николай Николаевич (23.Х./4.XI.1876—27.X.1937) — руски и съветски филолог-славист. Възпитаник на московската лингвистична школа. Роден в Москва. Завършва Историко-филологическия фак. на Московския унив., където става частен доцент (1904) в Катедрата по руски език и литература. От 1910 е професор в Саратовский унив., като едновременно чете курс по история на руския език в Харков. Член-кор. на АН на СССР (1924); академик на Белоруската АН (1928). Като член на Московската диалектологична комисия при Руската АН развива особено активна дейност. От 1924 до 1929 живее в Чехословакия, където е професор в унив. в Бърно.

Най-важните изследвания на Д., посветени на историята и диалектологията на руския език, са запазили своето значение и досега. Докторската му дисертация „Диалектологические разыскания в области великорусских говоров. Южновеликорусское наречие“ (1917) е задълбочен труд върху южно-великоруските говори, изграден въз основа на истор. данни. Курсът от лекции на Д. по история на руския език ляга в основата на самостоятелния труд „Введение в историю русского языка“ (Brno, 1927; M., 1969). Д. се занимава и с въпроси от истор. фонетика, фонетичната транскрипция, историята на руския литературен език и руската литература.

Старобълг. проблематика намира значително място в творчеството на Д. Обект на неговите изследвания са главно въпроси на общослав. фонетика и езиковите черти на отделни слав. паметници, в това число и старобългарски. Те се разглеждат във връзка с историята на праслав. диалекти, с политически и културни фактори в слав. история. Сред тях според Д. първостепенно значение има създаването на първия слав. литературен език — старобългарския (у Д. — старославянски), който „става не само църковен, но и литературен език на целия славянски свят: в края на X и XI в. на него пишат, четат, проповядват и служат и в Новгород, и в Киев, и в Преслав, и в Охрид, и на Сазава“ („К вопросу о времени распадения общеславянского языка“, 1931). Според Д. местни диалектни особености на произношението са допуснати в правописа на писачите само като отделни грешки („Славянское правописание X—XII вв.“, 1933—1934). На тази основа той разглежда руските ръкописи от XI и началото на XII в., свързани по произход с южнослав. правописна традиция, като паметници на „старославянския“ (старобълг.) език. Към тях отнася не само преводната литература, но и оригинални руски произведения, напр. някои части от Успенския сборник от XII в. („Русские рукописи XI и XII вв. как памятники старославянского языка“, 1925).

Д. се занимава с произхода на старобълг. азбуки. На него принадлежи едно от най-пълните изследвания на Мюнхенския (Регенсбургския) абецедар, с което подкрепя откритието на H. С. Трубецкой за идентификацията на Ягичевия

625

и Мюнхенския абецедар. В своите изследвания за произхода на слав. писменост Д» създава някои неприемливи хипотези. Така например при реконструкцията на първоначалния състав на глаголическата азбука изказва предположение, известно в славистиката като хипотеза на Д., че и в глаголицата са били корелати и са означавали к’, г’ като рефлекси на *tj, *dj („Мысли и предположения о происхождении старославянского языка и славянских алфавитов“, 1929). Тази хипотеза и някои нейни разновидности са многократно критикувани от редица слависти (Р. Оти, Б. Велчева и др.).

За изучаването на старобълг. фонетика са важни трудовете на Д., посветени на дискусионните проблеми на общослав. фонетика. Той придава голямо значение на данните от Супрасълския сборник („Спорные вопросы общеславянской фонетики“, 1924). Въз основа на единични фонетични черти в езика на Киевските листове Д. изказва предположение за чешкия произход на този паметник („К вопросу о языке Киевских листков“, 1922). Мнението му става предмет на продължителна дискусия (напр. рецензията на С. М. Кулбакин в ЛФ, 8, 1928—1929, с. 205—210). Някои фонетични особености на източнослав. паметници Д. обяснява с южнослав. влияние („К истории звуков русского языка. Старославянские смягченные согласные в Архангельском евангелии“, 1924). Няколко проучвания на Д. са свързани с въпроси на текстологията на старобълг. и староруски ръкописи. Така напр. въз основа на текстологичен и лингвистичен анализ на Супр. сб. и Хрониката на Георги Амартол се разглеждат въпроси, свързани с възникването на най-ранните слав. преводи.

            Съч.:

o   Записки по истории русского языка. Фонетика и диалектология. Харьков, 1912, 211 с.;

o   Записки по истории звуков русского языка. Харьков, 1913, 231 с.;

o   Очерк истории русского языка. Историческая морфология. 1. История форм склонения и спряжения. Харьков, 1913, 120 с.;

o   Хрестоматия по истории русского языка. 1. Памятники X—XI вв. М., 1914, 51 с.;

o   Диалектологические разыскания в области великорусских говоров. 1. Южновеликорусское наречие. 1. М., 1917, 228 с.; 2. М., 1918, 87 с.;

o   Смягченные согласные в языке писца второго почерка Архангельского евангелия. — В: Сборник в честь Б. М. Ляпунова. Одесса, 1922, с. 140—147;

o   Грамматический словарь. Грамматические и лингвистические термины. М.—Пг., 1924, 154 с.;

o   Спорные вопросы о.-сл. фонетики. — Slavia, 1924, р. 225—271; 6, 1927, р. 209—232;

o   Очерк истории русского языка. М.—Л., 1924, 376 с.;

o   К истории звуков русского языка. 2. Старославянские смягченные согласные в Архангельском евангелии. — Slavia, 3, 1924, р. 599—612;

o   К вопросу о древнейших переводах на старославянский язык библейских текстов. Супрасльская рукопись. — ИОРЯС, 30, 1925, с. 353—429;

o   К вопросу о национальности славянского переводчика Хроники Георгия Амартола. — Bsl, 4, 1925, с. 446—460;

o   Введение в историю русского языка. 1. Источники. Брно, 1927, 270 с. (2 изд. М., 1969, 295 с.);

o   Мысли и предположения о происхождении старославянского языка и славянских алфавитов. — Bsl, 1, 1929, р. 48—85;

o   Das Münchener Abecedarium. — Bsl, 2, 1930, р. 32—41;

o   Еще о происхождении старославянского языка и письма. Несколько разъяснений по поводу рецензии проф. С. Кульбакина на мои „Мысли и предположения“. — Bsl, 3, 1931, р. 68—78;

o   Славянское правописание X—XII вв. — Slavia, 12, 1933—1934, р. 45—82.

            Лит.:

·       Карский Е. Ф., В. Н. Перетц, В. М. Истрин, Б. М. Ляпунов. Записка об ученых трудах Н. Н. Дурново. — ИРАН, серия 6, 18, 1924, с. 515—518;

·       Кульбакин С. М. — ЛФ, 4, 1924, с. 237—239; 5, 1925—1926, с. 323—324; 6, 1926—1927, с. 271—272; 8, 1928—1929, с. 205—210;

·       Младенов Ст. — Училищен преглед, 29, 1930, с. 1455—1457; Розов В. — Slavia, 9, 1930, с. 621—630;

·       Почкай Л. И. Библиография работ Н. Н. Дурново. — В: Дурново Н. Н. Введение в историю русского языка. М., 1969, с. 267—284;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 2. Минск, 1977, с. 184—193;

·       Колесов В. В. — Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 150—151.

Дина Станишева

    (39). ДЮВЕРНУА, Александър Лвович (24.VIII.1839—16.III.1886) — руски филолог-славист и етнограф. Роден в Москва. Завършва Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1861). През 1865—1867 е в чужбина (Прага, Виена, Йена, Тюбинген и др.) във връзка

626

с подготовката на сравнителна граматика на индоевроп. езици. Отначало интересите му са насочени към общото и сравнителното езикознание, затова изучава литовски и староиндийски. Покъсно, особено след 1869, когато оглавява Катедрата по слав. филология в Московския унив. на мястото на О. М. Бодянски, насочва вниманието си към славистиката (главно към граматиката и лексикографията). Доц. по сравнителна граматика на слав. езици (1867), редовен проф. от 1877. Член на ОИДР. Умира в Москва.

Д. започва да печата още като студент — рецензира № 1 от 1859 на немското списание Zeitschrift für Völkerpsychologie und Sprachwissenschaft. Herausgegeben von dr Lozarus und dr Steinthal (Летописи русской литературы и древностей, т. 2, кн. 3, М., 1859, отд. 3, с. 44—60). Покрай другите въпроси прави опит да установи фонетични и лексикални сходства между слав. езици и литовски език. Д. събира материал и за староруски речник. След смъртта му излиза недовършеният труд „Материалы для словаря древнерусского языка“ (1894), който е допълнение на истор. речник на И. И. Срезневски. Речникът бива оценен положително от А. И. Соболевски и получава наградата „Котляревски“ (СОРЯС, 64, 1899, 10, с. 65—72). Д. работи дълго и върху новобълг. речник, от който излизат 9 свезки: Словарь болгарского языка по материалам народной словесности и произведениям новейшей печати (1—9. М., 1885—1889, 2622 + 120 с. Според М. Дринов трудът се доближава до тълковния речник на В. И. Дал (Записки императорской Академии наук, 70, 1893, 2, с. 69—125; Съчинения. 3. С., 1915, с. 335—384).

Някои публикации на Д. имат непосредствено отношение към кирилометодиевската проблематика. Студията „О годе изобретения славянских письмен“ (1862), излязла и в отделна брошура, има полемичен характер; насочена е срещу А. Ф. Гилфердинг, който защищава годината 855 като рождена дата на слав. писменост. В подкрепа на установената още от О. М. Бодянски година 862 Д. използува редица истор. паметници: Храбровото сказание „За буквите“, Италианската легенда, Пространните жития на Кирил и Методий и др. Ценна е и студията „О критическом достойнстве и историческом значении Архангельского евангелия, хранящегося в Московском Румянцевском музее“ (1878). Паметникът се разглежда главно от фонетична и лексикална страна, като се отделя голямо място на присъствието на носовките в него. Изводът е, че Архангелското евангелие е възникнало въз основа на бълг. глаголически оригинал. На 6 апр. 1885 по случай 1000 години от смъртта на Методий Д. произнася в Московския унив. реч, която излиза от печат през 1894: „Блаженный Мефодий, первоучитель славянский“. Разглежда се главно борбата на Методий в Моравия срещу Вихинг и йопаторската ерес. Във връзка с педагогическата си дейност Д. съставя „Практическое руководство к изучению наречий: старославянского, чешского, польского“. В 1882 издава подготвената още от О. М. Бодянски част от Изборника от 1073 заедно със статията си „Археографическое обозрение части Изборника Святослава 1073 года“, в която прави преглед на извършеното от Бодянски в изучаването на този паметник.

            Съч.:

o   О происхождении „Варяг-Руси“. — ЧОИДР, 1862, 4, отд. 1, с. 1—80;

o   О годе изобретения славянских письмен. — ЧОИДР, 1862, 2, с. 157—171;

o   Об историческом, наслоении в славянском словообразовании. М., 1867, 203 с.;

o   Тюбингенские акты славянской книгопечатни в Вюртемберге. — Московские университетские известия, 1868, 4, с. 1—41;

o   Система основных элементов и форм славянских наречий. — Московские университетские известия, 1872, 2, с. 1—167 (същото: М., 1872, 4+167 с.);

o   О критическом достоинстве и историческом значении Архангельского евангелия, хранящегося в Московском Румянцевском музее. — ЖМНП, 199, 1878, с. 181—219;

o   Археографическое обозрение части Изборника Святослава 1073 года. — ЧОИДР, 1882, 4, с. 1—23;

o   Словарь болгарского языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. 1—9. М., 1885—1889;

627

o   Блаженный Мефодий, первоучитель славянский. М., 1894, 19 с.;

o   Материалы для словаря древне-русского языка. М., 1894, 234 с.

            Лит.:

·       Языков Д. Д. Обзор жизни и трудов покойных русских писателей. 6. СПб., 1889, с. 51—53;

·       Дринов М. О болгарском словаре А. Л. Дювернуа. СПб., 1892, 57 с.;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 774—776;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 101—102;

·       Топоров В. Н. Дювернуа Александр Львович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический .словарь. М., 1979, с. 151—153.

Куйо Куев

    (40). ДЮКАНЖОВ СПИСЪК, Дюканжов каталог — наименование на списък на бълг. архиепископи, съставен на грц. език вероятно към средата на XII в. Запазен е в единствен засега препис в ръкопис от XIII в., който се съхранява в Парижката национална библиотека (Cod. Paris, gr. 880, л. 4076—408). Паметникът е обозначен като списък на „архиепископите на България“, обаче от текста е ясно, че неизвестният съставител е имал пред вид преди всичко църковните предстоятели на бълг. Охридска архиепископия и патриаршия. На първо място се посочва архиепископът на Сердика Протоген, известен и от други истор. извори като управляващ сердикийското църковно седалище през първата половина на IV в. и участник в Първия вселенски църковен събор в Никея (325). На второ място се споменава архиепископ Методий, „рожден брат на св. Кирила Философа“, с обозначението; „ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска от папа Николая, който бил след Адриана в Рим“. В текста, вероятно поради грешка на преписвача, е казано, че Николай I (858—867) е начело на Римската църква след папа Адриан II (867—872). Едва ли може да се смята, че съставителят е мислел за папа Адриан I (772—795). Трябва да се допусне, че тук има хронологическа неточност. На трето място като архиепископ на Б-я се споменава един от най-видните Кирило-Методиеви ученици — западният (великоморавски) славянин Горазд, който след смъртта на Методий (6 апр. 885) заема неговото място. В текста се казва, че Горазд е „изгонен“ от своята длъжност от „духоборците“. Посочването трябва да се тълкува като загатване за съдбата на Кирило-Методиевите ученици, преследвани след смъртта на Методий от немското католическо духовенство, което поддържа учението за filioque, свързано с култа на св. дух (оттук и названието „духоборци“).

По-нататък в Д.с. следват имената на предстоятелите на Охридската архиепископия — патриаршия през периода от края на IX до края на XI в. Тук на първо място се споменава Климент, посочен като епископ на Тивериупол (Струмица) или Велика (за отъждествяването на двете названия в научната литература се водят дълги спорове). Казва се още, че по повеля на българския „цар“ (вместо княз) Борис (852—889) епископ Климент е натоварен да управлява „и третата част от българското царство“, сиреч областта „от Солун до Йерихо и Канина или (и) Тасипият“. Назначението на Климент за духовен глава на югозападни области на тогавашната бълг. държава в действителност става към 886 при княз Борис, а при княз (по-късно цар) Симеон (893—927) той е издигнат в сан епископ (около 893—894). На пето място в списъка се споменава Дамян като глава на църквата в Доросторум (Доростол) — дн. Силистра. Под името на този църковен предстоятел са посочени две важни събития от бълг. църковна история. Първото е признаването на патриаршеско достойнство на главата на бълг. църква „със заповед“ на виз. имп. Роман I Лакапин (920—944), и то при сключването на българо-виз. мирен договор през окт. 927. Признанието на това висше църковно достойнство е представено като изключително дело на виз. правителство — чрез повеля на императора и по решение на „императорския синклит“; липсва всякакво загатване за участие на Цариградската патриаршия в това събитие.

628

Отбелязва се, че патриарх Дамян е „низложен” от имп. Йоан I Цимисхий (969—976) — подразбира се при завладяването на столицата Преслав през пролетта на 971 и завоюването на източните и североизточните бълг. земи от византийците.

Като се придържаме точно към сведението на текста, трябва да приемем (в противовес на изказаното от В. Н. Златарски предположение, че първи признат от виз. правителство бълг. патриарх е Димитрий), че Дамян стои начело на бълг. църква като патриарх през 927—971/72, следователно най-малко 45 години, което не е невероятно. При издигането на столицата Преслав като главно църковно средище на бълг. земи към името на столицата бива добавено името на Доросторум. Това селище вече има дълга църковна традиция, още от раннохристиянската епоха, поради което — в духа на църковния традиционализъм — наименованието е дадено като „доростоло-преславски патриарх”. В текста на Д.с. името на Преслав — селище без по-далечна църковна традиция — изобщо не е споменато. При завладяването на Преслав и на Източна Б-я от имп. Йоан I Цимисхий патриарх Дамян наистина бива официално низложен от завоевателите, обаче продължава да носи своята патриаршеска титла. Заедно с постепенното преместване на центъра на държ. управление към югозападните области на бълг. държава официално низложеният от византийците патриарх местел и своето седалище — първоначално в Средец, после в Македония — във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Като приемник на патриарх Дамян на шесто място в Д.с. се споменава Герман-Гаврил, за седалище на когото са посочени Воден и Преспа. На седмо място като предстоятел на бълг. църква се споменава Филип, който очевидно е от времето на цар Самуил (997—1014), и то в началото на неговото управление; резидира в Преспа, после в Охрид и вероятно извършва там коронацията на Самуил за бълг. цар. Като осми църковен предстоятел се посочва Йоан Дебърски. В списъка не се дава името на патриарх Давид, който управлява Бълг. църква в последните години от съществуването на държавата (преди Йоан Дебърски), но е свален — може би поради вътрешни борби — и на негово място е избран Йоан Дебърски. Имп. Василий II Българоубиец заварва Йоан като предстоятел на Бълг. църква и го потвърждава на неговата длъжност: заедно с деградирането на църквата императорът понижава и патриарха и му дава само титлата архиепископ.

На девето място в списъка се засвидетелствува името на Лъв — „първият от ромеите”, т.е. първият предстоятел от небълг. произход. До времето, когато е назначен на тази висша длъжност (точната дата не се посочва), той е хартофилакс (секретар) на „Великата църква”, сиреч на Патриаршията в Цариград. Ако се приеме, че Лъв е назначен за охридски архиепископ от имп. Василий II, трябва да допуснем, че това става най-късно към 1025. В списъка е добавено, че като глава на Охридската църква той „построил долната част на църквата „Св. София” в Охрид. На десето място се дава името на архиепископ Теодул, който до назначението си за епископ е игумен на цариградския манастир „Св. Мокий“. Неговото назначение се отнася предположително към 1056, по времето на имп. Теодора (1055—1056). Нему се приписва строежът на горната част на охридската църква „Св. София”, извършен с помощта на някой си Йоан Анчо (Анза), за когото не притежаваме по-определени данни. Приемник на архиепископ Теодул е Йоан Лампин, монах от една обител във Витинийския Олимп, по произход от о-в Крит. Назначен е за предстоятел на Охридската църква чрез императорска повеля от името на имп. Константин X Дука (1059—1067) в 1064. Традицията за назначаване на охридските предстоятели направо чрез императорска повеля продължава и по-късно поради голямото политическо значение, което цариградското правителство

629

отдава на това църковно средище. Така имп. Никифор III Вотаниат (1078—1081) назначава в 1078 за охридски архиепископ монаха Йоан Аинос („Непиещ-вино“, т.е. „Трезвий“), дотогавашен игумен на един манастир, който не е точно отъждествен. На тринадесето място в списъка се посочва архиепископ Теофилакт (вж. Теофилакт Охридски), един от най-видните представители на виз. църковност по времето на имп. Алексий I Комнин (1081—1118), назначен в 1090 и останал на тази длъжност повече от едно десетилетие (докъм 1107—1108). За него се посочва само това, че преди назначението си той е „ритор“ в столицата, сиреч официален проповедник и дякон при Великата църква „Св. София“. За дейността му в Охридската архиепископия не се споменава нищо по-точно.

Следват още трима църковни предстоятели: Лъв Мунг, покръстен евреин и до това време „учител на езичниците“, назначен вероятно след оттеглянето на архиепископ Теофилакт, следователно след 1108; дяконът-евнух Михаил-Максим и най-сетне Йоан Комнин, син на севастократор Исак Комнин и племенник на имп. Алексий I Комнин, преди това заемащ висока военно-политическа длъжност (архиепископствувал ок. 1143—1157). С оглед на знатния му произход за този архиепископ в списъка се дават по-обстойни биографични сведения. Списъкът на охридските архиепископи прекъсва с това име — не се знае дали е продължен. Колкото и кратки да са сведенията, които този книжовен паметник дава, някои от тях са единствени по своя характер и затова представляват изключителен интерес. Д.с. е извънредно ценен извор за църковната и гражданската история на Б-я през сравнително дълъг период от време.

            Лит.:

·       Du Fresne Du Cange C. Historia byzantina duplici commentario illustrata. Prior familias ac stemmata imperatorum constantinopolitanorum. Lutetiae Parisiorum, 1680, p. 174—175;

·       Златарски В. Български архиепископи-патриарси през първото царство (до падането на източната му половина). — ИИД, 6, 1924, с. 49—76;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия (от основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците). 1. С., 1924, с. 26—30, 195—198;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1, 2. С., 1927, с. 226—228, 262—265, 529—531, 626, 632, 639, 702—703; 2. С., 1934, с. 17—19, 41, 263;

·       Gelzer Н. Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden. — ASGW, 20, 1930, p. 6—7;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 564—569 (2 изд. С., 1970, с. 564—569);

·       Dujčev Iv. Medioevo bizantino-slavo. 3. Saggi di storia politica e letteraria. Roma, 1971, p. 260—261.

Иван Дуйчев

[Previous] [Next]

[Back to Index]