Кирило-методиевска енциклопедия. Том I

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

__А_

 

  1.  А  (П. Илчев, Б. Велчева)  19

  2.  Абецедар, абеценар  (Б. Велчева)  20

  3.  Абихт, Рудолф (Abicht, R.) (9.VIII.1850–12.II.1921)  (Р. Златанова)  26

  4.  Aвари  (В. Тъпкова-Заимова)  27

      - Агиография — вж. Житийна литература

  5.  Адалвин, Алвин (Adalvinus, Adelvinus, Alvinus) (неизв.–14.V.873)  (Ал. Милев)  30

  6.  Адриан II (Hadrian) (792–14.XII.872)  (Ал. Милев)  31

  7.  Азбуки старобългарски  (П. Илчев)  34

  8.  Азбучна молитва  (К. Куев)  49

  9.  Айцетмюлер, Рудолф (Aitzetmüller, R.) (2.XII.1923)  (Анг. Минчева, П. Пенкова)  54

10.  Акатист  (Ст. Кожухаров)  57

11.  Аквилейска патриаршия  (Ив. Добрев)  58

12.  Акростих  (Г. Цанкова-Петкова)  59

      - Акцентни знаци — вж. Палеография на старобългарските ръкописи

      - Алвин — вж. Адалвин

13.  Алексеев, Анатолий Алексеевич (13.XII.1941)  (В. Вълчанов, Ан. Милтенова)  (Т. IV. Допълнение, 593)

14.  Алобагатур  (Г. Цанкова-Петкова)  61

15.  Алтбауер, Моше (Altbauer, M.) (12.XI. 1940)  (Б. Велчева)  61

16.  Амфилохий архимандрит (светско име: Павел Иванович Сергиевский-Казанцев) (20.VI/2.VII.1818–20.VII/1.VIII.1893)  (Н. Дилевски, Ан. Милтенова)  63

17.  Анастасий Библиотекар (Anastasius) (ок. 800-817–ок.877-879)  (Ив. Дуйчев)  65

18.  Анастасиу, Йоанис (20.VI. 1918)  (Хр. Кодов)  70

19.  Ангеларий (неизв.–ок.886)  (Ан. Милтенова)  71

20.  Ангелов, Боню (Б. А. Стоянов) (6.I.1915)  (К. Куев)  72

21.  Ангелов, Димитър Симеонов (2.II.1917)  (Й. Николов)  75

22.  Андреев, Михаил Николов (9.XI.1911–30.V.1978)  (Св. Николова)  77

23.  Андрей Критски, Андрей Ерусалимски (VII в.–4.VII.740)  (Ст. Кожухаров)  79

      - Анис — вж. Йоан VII

24.  Анон, Ханон (Anno, Hanno) (нач. на IX в.–9.X.875)  (Хр. Кодов)  80

25.  Анонимна хомилия в Клоцовия сборник  (Ст. Смедовски)  80

26.  Антифон  (Ст. Кожухаров)  82

27.  Антоний (светско име: Александър Василевич Вадковски) (3.VIII.1846–2.XI.1912)  (Л. Грашева)  83

28.  Апокрифи  (Д. Петканова)  85

29.  Апостол  (П. Пенев)  93

      - Апракос апостол — вж. Апостол

      - Апракос евангелие — вж. Евангелие

30.  Априлов, Васил Евстатиев (21.VII.1789–20.X.1847)  (Б. Ангелов)  101

      - Арабска мисия — вж. Сарацинска мисия

31.  Арианство  (К. Куев)  103

32.  Арий (256–336)  (К. Куев)  104

33.  Арним, Берндт Дитрих Ханс фон (Arnim, B.) (8.IX.1899–5.II.1946)  (Р. Златанова)  105

34.  Арсений (Arsenius) (неизв.–868)  (Ал. Милев)  106

35.  Архангелско евангелие  (М. Деянова)  107

      - Археологически проучвания на територията на България .. — вж. Проучвания на археологическите паметници от IX-XI век на територията на България

      - Археологически проучвания на територията на Велика Моравия .. — вж. Проучвания на археологическите паметници от IX-XI век на територията на Велика Моравия

      - Археологически проучвания на територията на Панония .. — вж. Проучвания на археологическите паметници от IX-XI век на територията на Панония

36.  Архитектура на България през IX-XI век (Ст. Ваклинов)  109

37.  Асемани, Йосиф Симон (лат. Assemanus, J.S., арабски Yusuf Sim un as-Sim ani) (27.VII.1678–13.I.1768)  (Н. Драгова)  122

38.  Асеманиево евангелие, Ватикански кодекс  (Д. Минев)  124

39.  Атанасий Александрийски (между 293-298–2.V.373)  (Ил. Цоневски)  134

40.  Атанасий Пароски (1725–1813)  (Ал. Милев)  136

41.  Атон, Светогорски полуостров, Света гора  (Ив. Дуйчев)  137

 

 

    (1). Α — първата буква от двете старобълг. азбуки (знакът за а стои на първо място в азбучната последователност на почти всички буквени системи, които възхождат към северносемитското писмо). Нарича се азъ (лично местоимение за 1 л. ед.ч.). Има числена стойност 1.

 

В глаголицата фигурката за а е подобна на кръст, чиито хоризонтални рамена имат във външните си краища по една висяща чертица (сх. ). По графичен състав чертежът е значително по-сложен — изграден е от 6 или 7 (по изключение и 8) отделни къси щрихчета. Начертанието се състои от:

            1) Основна хаста, образувана от 2 вертикални чертици, между които обикновено има ъгъл, много близък до 180° (сх. ), поради което хастата е с лека чупка в средата. Като цяло начертанието изглежда, общо взето, отвесно, само в отделни случаи може да има лек наклон надясно (напр. у втория писач на Син. пс. и в Клоц. сб., по-чувствителен в първия старинен почерк на Киевските листове) или наляво (напр. в Зогр. ев., редовно в Син. евх.); по-силно наведени фигурки се явяват след XI в. Двете чертици са приблизително еднакви по дължина, а когато се появява разлика, тя е в полза на долната чертица; начертания с много къс горен щрих са характерни за Син. евх., втория старинен почерк на Киевските листове и особено за Рилските глаголически листове (тип ).

            2) Хоризонтални чертици (рамена), които обикновено са еднакво дълги. В някои случаи лявото рамо е по-късо (вторият почерк на Киевските листове) или има малък наклон (сх. ; най-много такива написания се срещат в Мар. ев. и Асем. ев.).

            3) Вертикални клинчета (ункуси), които се явяват във всички глаголически а-начертания независимо от локалния произход на даден ръкопис или от времето, в което той е възникнал. Първоначално те са съвсем къси, но още през X в. в някои книжовни школи се появява тенденция да бъдат удължавани; по този начин постепенно се оформят няколко графични разновидности на глаголическото а, които могат да се обобщят в 2 основни типа — кръстообразен и подобен на обърнато щ (сх. ). Първият е представен в Зогр. ев. (и в интерполираната част), Клоц. сб., Син. пс. (без първия главен писач), Охридските глаголически листове, в по-старинния от двата Пражки листове и в някои други по-късни текстове. Вторият тип се проявява най-силно в Син. евх. Той надделява и в хърватската глаголица. Останалите старобълг. глаголически паметници показват преходни степени, най-напред с по-дълга лява (напр. в Асем. ев.) или дясна (в третия главен почерк в Син. пс.) чертица, после с изравнени по дължина ункуси (в Мар. ев., първия писач на Син. пс., Рилските глаголически листове), все още невинаги достигащи долната редова линия. Подобен развой на двете странични клинчета се наблюдава и при една кирилска буква — начертанието за т.

            4) В горната част на хастата може да се обособи още един самостоятелен щрих (сериф). Той е изявен най-силно в Охридските глаголически листове (сх. , дори ), понякога и в първия главен почерк на Син. пс., а също и в по-късни глаголически текстове — Пражките листове, Виенските листове и др. Със самостоятелен сериф е начертана буквата и в два от най-старите абецедари — Парижкия и Мюнхенския. За възможната мотивировка на фигурата вж. и Глаголица.

 

В старобълг. кирилски паметници буквата а се среща в 2 главни разновидности:

            1) Начертание с наклонен с

 

 

20

 

горния си край наляво стълбец, който представя права линия. Петлицата е закръглена или триъгълна — започва от върха или средата на стълбеца и стига до реда (Супр. сб.) или не винаги стига до него — Сав. кн., Хилендарски листове, Самуилов надпис (сх. ). Начертанието на а с наклонен стълбец характеризира ръкописи с изискано в калиграфско отношение писмо (Супр. сб., Македонски кирилски лист, преславска епиграфика, Самуилов надпис, Хидендарски листове и др.; от по-късните — Погодинов псалтир, Търновско евангелие от 1273, Норовски псалтир и др.).

            2) Начертание с прав стълбец, разположен (в най-характерните форми) перпендикулярно на линията на реда. Петлицата (триъгълна или закръглена) не достига до линията на долния ред (сх. ). Такова начертание характеризира т. нар. „народни почерци“ и се среща в много паметници (Надпис от с. Избул, Шуменски окръг, Листове на Ундолски, Добромирово евангелие, Слепченски триод Аргиров триод, Рилско б- евангелие, Пантелеев апостол от 1313 и др.). Типът е характерен и за босненската кирилица.

 

Първата разновидност на а има успоредици в стария и особено в младия виз. унциал, а втората — в стария виз. унциал от VII—VIII в. и в паметници с „провинциално“ виз. писмо от IX—X в. Среща се в инициални букви във виз. ръкописи до XI в. В много ръкописи, главно среднобългарски, се появяват разнообразни „смесени“ типове. Стълбецът може да се срещне с лек или нередовно начертан наклон, в някои ръкописи той се извива (сх. ) — срв. някои начертания в първия почерк на Охридския апостол, и др. Срещат се разнообразни начертания по отношение на формата на петлицата на буквата — тя може да бъде понякога правоъгълна и спусната до линията на реда (Карпинско евангелие, Норовско евангелие), може да бъде хоризонтално разположена елипса, малък или по-голям кръг, триъгълник и пр. Един характерен смесен тип (между старите два типа ) представя начертанието с рязко извита към реда петлица (напр. в надписите към Воинските стенописи от средата на XIII в.).

 

Хронологически определящ момент в начертанието на кирилската буква а може да се смята големината на петлицата. Общо взето, малката петлица (закръглена или триъгълна) е белег на старинност на ръкописа. Със сравнително по-малка петлица се отличават начертанията с изправен стълбец. През XIV в. зачестяват декоративни начертания на а с извита и удължена линия — срещат се най-често като надредни или краередни букви. Начертания с удължен, наклонен, но неизвит стълбец ( ) се срещат като декоративни и в най-ранни паметници (напр. в заглавни редове в Супр. сб.).

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). АБЕЦЕДАР, абеценар (лат. abecedarium, abecenarium) — списък на букви в азбучен ред. В стари ръкописи или на камък са запазени такива списъци или части от списъци, като понякога буквите са дадени заедно със своите названия. Старите А. съдържат данни, по които се възстановяват изчезнали графически системи. Особено голямо значение за славистиката имат глаголическите А., но които се съди за първоначалния състав на азбуката, създадена от Кирил и Методий, и за измененията в нея през ранния период от развоя на слав. писменост. Най-старите слав. А. са:

 

            Преславски А., издълбан на стена в Кръглата църква в Преслав, строена по време на цар Симеон. Съдържа началото на глаголическата азбука до буква . А. е открит при разкопки през 1959. Публикуван е (неточно) от Ив. Гошев през 1961. Глаголическите букви на Преславския А. са дребни, имат старинни начертания и показват сходства с кръглата глаголица.

 

            Abecenarium Bulgaricum (Български, Парижки А.) от XI—XII в. Написан е върху лат. ръкопис от X—XI в.

 

 

21

 

(съхраняван под № 2340 в Парижката национална библиотека), чиито следи днес са изгубени. Съдържа 31 глаголически букви. Над буквите са написани с готическа латиница техните названия. Начертанията на глаголическите букви се отличават със старинност. АЬеcenarium Bulgaricum е проучван и издаван многократно. Ранна снимка от него дава Ю. И. Венелин през 1829. От този А. е направено копието, включено като „българска азбука“ в Пантографията на Е. Фрай от 1799.

 

Преславски глаголически абецедар от Кръглата църква, X в.

 

            Мюнхенски кирилско-глаголически А. от XII в. Написан е върху последния лист на лат. ръкопис от X в., който се пази под № Cod. а. 14485 в Мюнхенската държ. библиотека. До края на XV в. ръкописът е бил в манастира „Св. Егерам“ в Регенсбург (дн. във ФРГ), където е открит и А., издаден като „гръцка азбука“ през 1501 от хуманиста К. Целтис. Съдържа 8 реда — 4 с кирилската и 4 с глаголическата азбука, всяка с 38 букви. През 1911 В. Ягич публикува снимка от Мюнхенския А., като отбелязва, че му е попаднала случайно и не знае откъде е. А. е известен като „Ягичев“ до 1930, когато Н. С. Трубецкой го идентифицира с А. от Мюнхенската библиотека. Оттогава е известен като Мюнхенски А.

 

            Бандуричев А. от XIII в. Съдържа имената на старобълг. букви, написани с грц. букви: написани с грц. букви: ἄς, μπούκη, βέτδ, γλαώγ, δοπρῶ, γέεστι, ζηβήτ, ζελῶ, ζεμλέα, ἤζε, ῆ, κάκω, λουδία, μῆ, νᾶς, ὤν, ποκόη, ῤιτζίη, σθλόβω, ντβέρδω, ἤκ, φέρωτ, χέρ, ὤτ, τζῆ, τζέρβη, σάα, σθία, γέορ, γέρῆ, γέρ, γέατ, γίου, γέους, γέα.Публикуван е за пръв път през 1711 и носи името на своя откривател А. Бандури.

 

            Храбров А. — буквите, изброени в сказанието „За буквите“ на Черноризец Храбър. За тези букви Черноризец Храбър свидетелствува, че са 38 и са създадени от Константин Философ, 24 по грц. образец и 14 „по словѣнстѣи рѣчи“. Важен източник за установяване на старите азбучни списъци са също така запазените стари стихотворения в азбучен акростих (вж. Азбучна молитва). От XIV—XV в. се срещат А., които носят белезите на хърватска глаголическа практика. Такива са Дивишевият (Стокхолмският) А. от XIV в., Турският А. от края на XIV или началото на XV в.,

 

 

22

 

кирилско-глаголическите Чайнички А. и Радославов А. от XIV—XV в.

 

Преславски абецедар

 

А. се различават както по броя, така и по състава и реда на съдържащите се в тях букви. Спорен е въпросът за първоначалния състав на глаголическата азбука и за гласежа на някои от глаголическите букви. Тази проблематика е свързана с въпросите на праслав. и старобълг. фонология и истор. диалектология. В най-архаичните по текст преписи на Храбровото сказание (Московския, Соловецкия и Троицкия) има указания, които съвпадат с данните от А. и азбучните молитви и дават възможност да се реконструира приблизително глаголическият буквен състав, който е имал пред вид Черноризец Храбър и който намираме транслитериран с кирилица в стегналите до нас преписи на съчинението му. Дискусионните и недостатъчно решени палеографски и лингвистична проблеми на глаголическата азбука са свързани с буквите — герв (г’), ([шт’] или [шч’]), двете букви за х —   и , трите вида и — , , и буквите за носовките.

 

            1. Най-много дискутиран е т. нар. „пѣ-проблем“ — въпросът какво се крие зад названието „пѣ“ на 26-о място в азбуката и има ли отношение това название към ? Някои слависти свързват въпроса с предполагаема корелация на и .

 

На 12-о място в азбуката, между буквите за и и к, се възстановява буквата герв. Тази буква се открива в глаголическата част на Мюнхенския А. и съответствува на ћ в кирилската му част. намираме също в по-късни А. като Радославовия и Турския. Указания за (г) пред к съдържат някои от азбучните молитви. В Московския и Соловецкия препис на Храбровото сказание буквите л и г стоят сред буквите по грц. образец. Освен това намираме втори път л сред буквите по „словен’скȣ ѧзыкоу“. Предполага се, че се касае за смесване на л и на кирилска почва в късни преписи, следователно Храбровият А. също дава указание за наличие на герв.

 

отсъствува в Abecenarium Bulgaricum. Това отсъствие и особено непълната яснота на проблема за трите вида „и“ в глаголицата налагат предпазливост при окончателното решаване на въпроса за наличието на тази буква в първоначалния състав на глаголическата азбука. Преобладава мнението, че буквата е изконна — с цифрова стойност 30 и с фонетична стойност [г’]. Най-ранното ѝ начертание прилича на обърнато г, срв. (г) и (от ). В глаголическите ръкописи се употребява само в чужди думи главно пред предни гласни, напр. аелъ.

 

Буквата се открива в глаголическата и кирилската част на Мюнхенския А. И в двата случая тази буква е в съседство с ш и еровете в края на азбуката. Указания за в края на азбуката дават също така азбучните молитви и Храбровият А. отсъствува в непълния списък на Abecenarium Bulgaricum. А. съдържат данни, които показват, че гласежът на е бил [шт’] или [шч’]; срв. названието на буквата в Бандуричевия А. — σθία, в Дивишевия — sstya, в Турския — schsa и ш’ща. Дълги години фактът, че в късни паметници след XIII в. от Хърватско се среща с цифрова стойност 800, създава недоразумения. Това кара мнозина да решат, че още в ранната глаголица буквата е била на 26-о място в азбуката. Abecenarium Bulgaricum, Мюнхенският А., Храбровият А. и азбучните молитви съдържат данни, които налагат на 26-о място в азбуката да се възстанови глаголическа буква (със запазено начертание само в Мюнхенския А.) с название пѣ. Най-вероятната стойност на тази буква е била пси — ѱ;

 

 

23

 

срв. думи като псалмъ и пѣснь на това място в азбучни молитви и буквата ѱ в Хилендарското сказание. ѱ там се среща след ѡ и пред дума пѣ^с҄нми.

 

Парижки абецедар, XI — XII в.

 

Употребата на за 800 в късни паметници и появата ѝ след ѡ в хърватски А. (Дивишевия и Турския) трябва да се обяснят вероятно с близостта на кирилските начертания ѱ  и щ. Трябва да се подчертае, че пѣ и щ са съвсем различни букви и не може да се приеме твърдението на някои слависти, че пѣ е „апелативно название“ на . Мюнхенският А., Храбровият А. и азбучните молитви показват, че двете букви съществуват независимо една от друга на две различни места в азбуката.

 

През 1929, когато фактите от А. са по-малко проучени, откритите азбучни стихотворения и техните преписи са по-малко, а и българските диалекти в истор. аспект са по-малко изследвани, Н. Н. Дурново изказва предположение, че буквата се е срещала изконно на 26-о място в азбуката и е означавала съгласна [к’]. Според Дурново в доморавската слав. азбука е било знак за беззвучен паралел на звука, който се е обозначавал с , т.е. за звука, който се е явявал в солунския говор на мястото на общославянско *tj и *kt’. Преди Втората световна война хипотезата на Дурново не се приема, тъй като ѝ противоречат редица факти: 1) се среща само в чужди думи и нито веднъж за рефлекс на *dj. За рефлексите на *dj в старите паметници намираме редовно жд (и един случай ждж — Мар. ев.). 2) Нито веднъж в старите паметници не се открива к за рефлекс на *tj. Във всички случаи се среща или шт ( или ). 3) Начертанието на и неговото място в азбуката показват близост с буквите за беззвучните шушкави съгласни Ш и (ч). 4) Солунският говор е характерен представител на източнобълг. говори по своите фонетични особености (срв. рефлексите на ѣ, безударния вокализъм, съвпадението на застъпниците на ъ и ѫ в коренни морфеми и др.) В него не се срещат случаи с к’, г’ за *tj и *dj (срв. форми като къшта, дъждо). 5) Топонимията в дн. Македония, лексиката и езиково-истор. паметници показват, че формите с к’, г’ за *tj, *kt’, *dj са по-късни и изместват стари форми с шт, жд (шч, жч). Очевидно е, че предположението на Дурново е едно случайно хрумване, за което сам той казва, че е основано „не на обективни данни, а на априорни съображения“. След Втората световна война хипотезата на Дурново изведнъж се възражда в няколко разновидности. Търсят се факти и основания, за да бъде тази хипотеза подкрепена и запазена в някаква форма. Напоследък всички разновидности се подлагат на трезва преценка и остра критика.

 

Спорен и нерешен остава въпросът, дали буквата се е срещала изконно в глаголицата или се е появила на даден етап от нейния развой като лигатура от ш и . Няма данни, от които може да се съди със сигурност за наличието на буквата в състава на азбуката в доморавския период. Във всеки случай може да се предполага с голяма вероятност, че тази буква фигурира

 

 

24

 

сред 38-те букви, които Черноризец Храбър има предвид. Мюнхенският А. и азбучните молитви също свидетелствуват, че е ранна буква в глаголическата азбука.

 

Мюнхенски абецедар, XII в.

 

Ново обяснение на буквеното название „пѣ“ предлага през 1977 скандинавският учен К. Олоф. Той изказва интересното предположение, че Азбучната молитва (чийто акростих според него лежи в основата на първия слав. А.) е имала в оригиналния си вид форма на кръст. Думите летитъ (бо нъıнѣ...) и печаль (печаль моѭ на радость прѣложи) не са били начални, а са следвали след цезура в по-дълги стихове. Олоф смята, че при преписването на молитвата кръстната ѝ форма се е нарушила, тези думи са станали начални и първите им букви са се преосмислили като отделни букви в азбуката. Срв.:

 

печаль

пѣснми [хвалами, тебѣ] → пѣ[хлъ, тъ]

ѱ. пъснми — ф. фарисене — ф, ѳ, д

ѱ. ѱалми — [щ] shzha (с. 330).

 

            2. Старите А. съдържат указания за наличие на два вида х в глаголическата азбука. Това са паякообразното х (х₂) с начертание и название хлъмъ, за което повечето слависти смятат, че е означавало твърдо х, и меко х с начертание и название хѣръ (х₁). Едната буква е била на 24-о място в азбуката между „ф“ и „ѡ“, а другата — в края на азбуката в съседство с „ѣ“. Спори се по въпроса, коя от двете букви е била след буквите „по гръцки образец“, т.е. между ф и њ, и коя — в края на азбуката. Преобладава мнението, че на 24-о място в азбуката първоначално е била буквата , която е по-близка по начертание до грц. х. В Abecenarium Bulgaricum, където се открива „спойка“ между (омега) и , намираме буква след с название ot. В края на азбуката пред (ъ) с название peller стои буквата (х₁) с название hier. Може би в случая има „спойка“ между (ь) — ерь, и — хѣръ. В А., където много букви липсват, са известни няколко такива „спойки“ (сливания на две букви). Данни за в края на азбуката съдържа и Храбровият А. При многократното преписване на текста с кирилица буквата е била смесвана и транслитерирана ту с ъ, ту с ю. Така може да се обясни повтарянето на ъ в Московския препис и повтарянето на ю — в Соловецкия. И в двата случая повторените букви са пред ѣ. На тези факти противоречи Мюнхенският А., където е до ѣ.

 

Изчезването на и замяната на тази буква с се обясняват с близостта на начертанията на и — буквата за „твърдия“ вариант на г.

 

            3. Един от най-трудните и нерешени въпроси на оригиналния глаголически А. е наличието и мястото на буквите за и — , и . Мюнхенският А., Храбровото сказание и някои от азбучните молитви съдържат указания за наличие на буква за и (в Мюнхенския А. това е ) в края на азбуката. За даден етап от развоя на глаголическата графика (няма сигурни данни дали това е най-ранният) се възстановява буквен ред . . . , . . . след з и . . . , , , , , , . . . в края на азбуката пред буквите за ю и носовките.

 

 

25

 

            4. Спорни моменти крият и буквите за носовките в запазените ранни азбучни списъци. В славистиката е почти прието, че в края на азбучния ред на глаголицата трябва да се възстановят буквите , ,. е първата част на йотуваната носовка (ѭ). се среща като отделна буква в Мюнхенския А. с кирилско съответствие ѫ. В Abecenarium Bulgaricum намираме като буква с название hie; срв. hiet за ѣ. В Бандуричевия А. има название γέα (срв. γέατ за ѣ) в края на азбуката. Московският препис на Храбровия А. свършва с буквите ѭ, ю, ѧ (, , ?). Глаголическата част на Мюнхенския А. свършва с , , , , а кирилската — с ю, ѫ, . Спорни са въпросите, какво са означавали знаците и и защо буквите (ѫ) и (първоначално буква за йотувана и за нейотувана малка носовка) обикновено отсъствуват в азбучните списъци. Най- убедителното обяснение е, че буквата е била първоначално знак за веларна назална съгласна [η] — в ранните паметници тази буква се пише понякога отделно. и не са влизали в ранния старобълг. А., защото не е било нужно да се повтарят буквите (о) и (е). Съществува и друга хипотеза (Vl. Mošin, 1973), че първоначално е била буква за ѫ, а за ѧ. Хипотезата не почива на данни от паметниците от X и XI в., а на буквения състав в Мюнхенския А. Данните от Мюнхенския А. имат и друго обяснение — че отразяват дистрибуцията на буквите за носовките в една от късните глаголически графически системи от XII в. — с за ѫ и за ѧ (глаголицата в първия почерк на Охридския апостол от XII в.).

 

            5. Няма достатъчно данни за наличие на буква за Ѳ в ранната глаголица. Храбър дава буква с название тъ. Ако това название се отнася до Ѳ, то би могло да бъде и късна интерполация; срв. случаи с Ѳ (Ѳ ома в Зогр. ев. и отделни случаи в Асем. ев.). По-вероятно е да се касае за Т (форма на кръста), знак, с който азбуката е завършвала, така както е започвала с (вж. по-горе и мнението на К. Олоф).

 

Названията на буквите в ранните А. съдържат някои старинни езикови черти, които съвпадат с данните за гласежа на старобълг. гласни и съгласни, известни от други по-сигурни източници — старите записи на бълг. имена с грц. и лат. букви и запазения слав. гласеж на думи и топонимични названия в отвъддунавски области, Гърция и Албания. Така напр. ь се предава в Бандуричевия А. с ι, η: ριρζίη, τζέρβη, γέεστι. В много случаи еровата гласна се пази в слаба позиция, което свидетелствува за несъмнена архаичност на оригинала. Случаи със запазен слаб ер има и в названията reci, saraue в Abecenarium Bulgaricum. А. съдържат също така данни за гласежа на ъ и ъı, за широк изговор на ѣ, предаден с еа в названието на буквата γέατ и в ζεμλέα (землѣ) в Бандуричевия А., и др. Особено важни са показанията за гласеж на , близък до гласежа на ѣ (срв. γέα в Бандуричевия А. и hie в Abecenarium Bulgaricum), а също така данните за гласеж на , близък до [шт’] или [шч’]. Бандуричевият А. е един от малкото ранни извори и за проучването на бълг. ударение преди XIV в.; срв. форми като ζελῶ, ζεμλέα, κάκω, ποκόη, ριτζίη, и др.

 

 

            Лит.:

·       Celtis К. Opera Hrosvite, illustris virginis et monialis Germane genti Saxonica erte, nuper a Condrado Celte inventa. Norunberge, 1501;

·       Вanduri A. Animadversiones in Constantini Porphyrogeniti libros de Thematibus et de administrando imperio. — In: Imperium orientalle. 2. Parisiis, 1711, p. 115;

·       Венелин Ю. С. Древние и нынешние болгаре. М., 1829, с. 197—198;

·       Прейс П. О глаголической письменности. — ЖМНП, 37, 1843, с. 15—16;

·       Срезневский И. И. Древние письмена славянские. — ЖМНП, 59, 1848, с. 53;

·       Григорович В. И. О древней письменности славян. — ЖМНП, 73, 1852, с. 160;

·       Шафарик П. Й. Взгляд на древность и судьбу глагольской письменности. — ЖМНП, 87, 1855, с. 38, 39, 52;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники. СПб., 1886, с. 26—28;

 

 

26

 

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии, 3, 1911, с. 135—137;

·       Řešetar М. Zum ältesten slavischen Alphabet. — ASPh, 35, 1914, p. 62—67;

·       Цонев, Б. История на бьлгарский епик. 1. С., 1919, с. 117, 394;

·       Nасhtigаl R. Doneski k vprašanju o postanku glagolice. — Razprave znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 1, 1923, p. 135—138;

·       Кos M. Slovanski texti v kodeksu 95 mestne biblioteke v Toursu. — Síavia, 3, 1924/25, p. 370—391;

·       Дурново H. H. Мысли и предположения о происхождении старославянского языка и славянских алфавитов. — Bsl, 1, 1929, р. 48—85;

·       Огіенко I. Пам’ятки старослов’янської мови X—XI віків. Варшава, 1929, с. 212—213;

·       Trübetzkoy N. S. Das „Münchener slavische Abecedarium“. — Bsl, 2, 1930, p. 29—31;

·       Durnovо N. Das Münchener Abecedarium. — Bsl, 2, 1930, p. 32—41;

·       Vajs J. Rukovet hlaholské paleografie. Praha, 1932, p. 18;

·       Кульбакин С. М. Белешке о Храбровој апологији. — ГСАН, 168, 1935, 2, с. 43—77;

·       Trübetzkoy N. S. Die aksl. Vertretung der ursl. tj, dj. — ZSPh, 13, 1936, p. 88—97;

·       Vajs J. Chrabrova apologie „O pismenech“ a grafika.— Bsl, 7, 1937/38, p. 158—163;

·       Георгиев Ем. Имената на старобългарските букви. — В: Сб. в памет на проф. П. Ников. С., 1940, с. 134—151;

·       Nасhtigаl R. Nekaj pripomb k pretresu Hrabrovega spisa a azbuki Konstantina Cirila. — SR, 1, 1948, p. 5—18;

·       Trübetzkoy N. S. Altkirchenslavische Grammatik. Wien, 1954, p. 16, 21—22, 27;

·       Tkadlčík V. Trojí hlaholské i v Kijevskvch listech. — Slavia, 25, 1956, p. 200—216;

·       Stefanić V. Glagolski zapis u Čajničkorn evanhelju i u Radosavljevu rukopisu. — Zbornik historijskog Instituta Jugoslavenske akademije, 2, 1959, p. 5—15;

·       Vrana J. Über die glagolitischkyrillischen Geheimschriften in der Handschrift Radosavs und im Evangelium von Čajnice. — WSl, 5, 1960, 2, p. 143—154;

·       Auty R. Glagolitic and ; facts, conjectures and probabilities. — In: Zbornik u čast Stjepana Ivšiča. Zagreb, 1963, p. 5—11;

·       Hamm J. Staroslověnská gramatika. Zagreb, 1963, p. 12;

·       Tkadlčík V. Dvě reformy hlaholského písemnictví. — Slavia, 32, 1963, p. 340—366;

·       Vrana J. O postanku i karakteru staroslovenskih azbukvara i azbučnih molitava. — Filologija, 4, 1963, p. 191—204;

·       Vrana J. Staroslovenski grafijski sistem i njegova fonetska realizacija. — Radovi zavoda za slavensku filologiju, 5, 1963, p. 131—138;

·       Vrana J. Glagoljski grafemi — , — i njihova ćirilska transkripcija. — Slavia, 33, 1964, p. 171—181;

·       Tkadlčík V. Dvoji ch v hlaholici. — Slavia, 33, 1964, p. 182—193;

·       Mareš F. V. Azbučna báseň z rukopisu státní veřejné knihovny Saltykova-Sčedrina v Leningradě. — Slovo, 14, 1964, p. 5—24;

·       Nedeljković O. Još jednom o kronološkom primatu glagolice. — Slovo, 15—16, 1965, p. 19—59;

·       Куeв К. Черноризец Храбър. С., 1967, 454 с.;

·       Велчева Б. Въпроси на късната глаголица (Носовките в първия почерк на Охридския апостол). — БЕ, 16, 1966, 1, с. 3—9;

·       Велчева Б. Названията на буквите в първите абецедари като източник на езикови данни. — ККФ, 1, с. 369—373;

·       Добpев Ив. В зашита на гл аголическите писмена. — БЕ, 19, 1969, 3, с. 241—246;

·       Илчев П. Към първоначалното състояние на глаголическата графична система. — ЕЛ, 24, 1969, 5, с. 29—40;

·       Львов А. С. Глаголица и некоторые проблемы праславяиской фонетики. — Slovo, 21, 1971, с. 52;

·       Mareš F. V. Hlaholice na Moravě a v Čechách. —Slovo, 21, 1971, c. 133—200;

·       Nedеljković O. Neke inovacije u fonološkom sistemu prvobitne glagoljice. — Slovo, 21, 1971, c. 79—93;

·       Tkadlčík V. System hlaholské abecedy. — Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, c. 357—375;

·       Велчева Б. Въпросът за в глаголическата азбука. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 105—124;

·       Mošin VI. Još о Hrabru, slavenskim azbukvama i azbučnim molitvama. — Slovo, 23, 1973, c. 5—71;

·       Olof K. Zur Problematik des Buchstaben ре. — In: Nachtigalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 323—333;

·       Попконстантинов К. А. Мединцева. — За глаголическите надписиот X в. — Археология, 24, 1982, 2, с. 27—37.

 

Боряна Велчева

 

 

    (3). АБИХТ, Рудолф (Abicht, R.) (9.VIII.1850—12.II.1921) — славист и ориенталист. Роден в Намислов, Силезия. Следва в Берлин, Хале и Вроцлав. През 1891 защищава докторска дисертация във Вроцлавския унив. — „Donum Wardianum, carmen didactum de linquae arabicae grammatica a Zain-ud-din ibn al-Wardî compositum“. Немски протестантски богослов, пастор в различни селища в Силезия до пенсионирането си (1912). Лектор по полски и руски език във Вроцлавския унив. (1892). Проф. (от 1900), хабилитира се по слав. филология („Руският героически епос“, Лайпциг, 1907). Умира във Вроцлав.

 

Основните приноси на А. са в областта на слав. филология. По-голямата част от изследванията му са публикувани в ASPh — важният показалец на изворите към Супр. сб., статии върху слав. преводи на грц. църковни песни, за приликите между глаголицата и грузинското писмо, студии по сравнително

 

 

27

 

литературознание и др. Работите му се отличават с яснота, грижлива и точна обработка на материала, богати познания и нерядко с оригиналност.

 

 

            Съч.:

o   Quellennachweise zum Codex Supräsliensis. — ASPh, 15, 1893, p. 321—337; 16, 1894, p. 140—153; 18, 1896, p. 138 — 155; 20, 1898, p. 181—200;

o   Das Lied von der Heerschaar Igorj’s. Leipzig, 1895, 52 p.;

o   Der Angriff der Bulgaren auf Constantinopel im Jahre 896 n. Chr. — ASPh, 17, 1895, p. 477—482;

o   Ist die Ähnlichkeit des glagolitischen mit dem grusinischen Alphabet Zufall? Leipzig, 1895, 34 p.;

o   Hauptschwierichkeiten der russischen Sprache. Leipzig, 1897, 221 p.;

o   De Stephani despotae quae feruntur Scriptis commentatio philologica, quam in honorem Radislavi Nehring. Leipzig, 1900, 34 p.;

o   Die russische Heldensage. Leipzig, 1907, 32+46 p.; Das Alphabet Chrabrs. — ASPh, 31, 1910, p. 210—217;

o   Die Interpunktion in den slavischen Übersetzungen griechischer Kirchenlieder. — ASPh, 35, 1914, p. 413—437;

o   Haben die slavischen Übersetzer der griechischen Kirchenlieder die Silbenzahlen der griechischen Liederverse festgehalten? — ASPh, 36, 1916, p. 414—428.

 

            Лит.:

·       Festschrift zur Feier des 100-jährigen Bestehens der Universität Breslau. 2. Breslau, 1911, p. 426;

·       Wer ist’s? Leipzig, 1912, p. 3;

·       Diels P. Abicht Rudolf. — In: Neue Deutsche Biographie. Berlin, 1953, p. 20.

 

Румяна Златанова

 

 

    (4). АВАРИ — източни племена. Според някои автори А. са от тюркски произход, а според други — трябва да се свържат с жуан-жуан, познати от китайските извори, или с хуните-евталити. Прогонени от Западна Азия, временно се настаняват в Кавказката област (средата на VI в.). Оттам, като съюзници на имп. Юстиниан I (527— 565), воюват със сабири, оногури, утигури и кутригури по северните брегове на Черно море. Нахлуват и във владенията на антите и се спускат докъм делтата на Дунав. В 562 предлагат на Юстиниан да ги настани като федерати във виз. владения. От виз. страна им се предлага част от Панония, обитавана преди това от херулите. Понеже А. настояват за Малка Скития (Добруджа), отношенията между Византия и бившите й съюзници се влошават при Юстин II (565—578), пред когото в 566 те подновяват исканията си. От този момент започват нападенията на А. в балк. земи. В съюз с лангобардите А. разбиват гепидите и се настаняват на техните местожителства между Дунав и Тиса. След като лангобардите се оттеглят към Италия, А. заемат цяла Панония. Така в края на 60-те години на VI в. територията, заемана от Аварския хаганат, се простира от Днепър до Елба и до Адриатическо море.

 

Нападенията на А. на юг от Дунав стават почти ежегодни, особено по време на хагана Баян (ок. 568—582). Неколкократно те оплячкосват Тракия. В края на 574 или началото на 575 имп. Тиберий I Константин (578—582) сключва мирен договор с тях и им плаща 60 000 жълтици годишен данък. В този период най-упорита е борбата за гр. Сирмиум (Сремска Митровица), ключова позиция на Дунав. Посредством мостове, които опитни техници построяват за А., Сирмиум е обсаден и превзет. Пострадват и други градове по Дунав като Сингидунум (Белград) и Виминациум (Костолац). От виз. страна е направен опит да се отклони вниманието на А. към отвъддунавските славяни от бълг. група, с които те действително воюват известно време. По-късно обаче самите А. успяват да тласнат тия слав. племена към земите на юг от Дунав.

 

По време на царуването на имп. Маврикий (582—602) аварските нападения стигат връхната си точка, въпреки че от виз. страна неколкократно се правят опити да се постигне споразумение и постоянно се увеличава годишният данък, който стига до 100 000 жълтици. А. разрушават крайдунавските градове Рациария (до дн. с. Арчар, Видински окръг), Бонония (дн. Видин), Доростол (дн. Силистра), Залдапа (до дн. гр. Толбухин), Марцианопол (дн. Девня) и пр. По крайморския път аварските отреди стигат до Анхиало (дн. Поморие) и Анхиалските бани и оттам се спускат до т. нар. „Дълга стена“, която пазела хинтерланда на виз. столица. През този период в аварската войска участвуват и големи слав. групи — главно от т. нар. бълг. група

 

 

28

 

и по-малък брой от западните славяни, които живеят в Панония заедно с бълг. славяни. В аварската войска има и групи от прабългари, които също участвуват в нашествията. Аваро-слав. множества се насочват и към Македония (Солун е обсаждан през 586). Покрай Драч, Епир, Тесалия или по течението на големите реки — Вардар, Тимок и пр., те стигат до западните части на Пелопонес. В края на века много пострадват също западните части на Илирик и Далматинското крайбрежие. В последното десетилетие на VI в. А. нахлуват на запад в Тюрингия, а в началото на VII в. — в Истрия и Италия.

 

В самото начало на VII в. Виз. империя, разкъсвана от гражданската война по време на узурпатора имп. Фока (602—610), поддържа мирни отношения с Аварския хаганат. Скоро обаче нападенията се подновяват: до края на века Солун претърпява още три обсади, в които участвуват обединените аваро-слав. сили. При едно аварско нашествие в Източна Тракия (през 617 или 619) самият имп. Ираклий I едва не пада в плен. През 626 обединени сили на перси и авари с участието на славяни и прабългари обсаждат виз. столица. Благодарение на енергичната отбрана, организирана от патриарх Сергий и патриций Бонос, А. са отблъснати и принудени да се оттеглят. Започват вражди между А. и бившите им съюзни групировки от славяни и прабългари, които разклащат целостта на аварската държава. В обезлюдените от техни нападения земи в Далмация и Рашка се настаняват хърватски и сръбски племенни групи, които според плановете на цариградските управници трябвало да се противопоставят на аварското напредване в балк. територии.

 

Откъсването на българите-оногури от аварската власт на север от Черно море и създаването на първобългарския племенен съюз Велика България, съюзен на Византия (към 635), отрязват А. от Кавказката област. Понеже в този период Византия взима връх и над арабските си противници на Изток, пратеничеството на аварския хаган, което се явява в Цариград в 678, прави само мирни предложения. Приблизително в същия период става разселването на Кубратовите синове след разпадането на Велика България. Аспарух се отправя на запад и отблъсва А. от долнодунавските области, преди да насочи ударите си към виз. владения на юг от Дунав. Първобългарският вожд Кубер се Спуща към Панония и оттам — с аварски и отчасти със слав. групи — се отправя към Карамизийското (Битолското) поле.

 

През 60-те години на VII в. А. все още играят роля в междуособните борби на лангобардите, като подпомагат крал Гримоалд срещу противниците му. През първата половина на VII в. те се намесват в политическите отношения и на други народи в Средна Европа. Воюват срещу каринтските славяни. Срещу А. се образува независим съюз в дн. Чехия, предвождан от славянина Само. А. участвуват вероятно в протестните движения срещу изпращаните в Долна Панония християнски мисии, които са един вид авангардни отреди на немското проникване сред нагодите в Средна Европа. При Карл Велики (768—814), когато зачестяват граничните спорове с А., те правят безуспешни опити да навлязат във Фриулската и Баварската област. Твърдата линия на Франкската империя да се разгроми аварската държава в Средна Европа се прокарва, между другото, чрез намеса във вътрешните работи на хаганата: подкрепя се аварската партия, която приема християнството от Западната църква. В борбата си срещу Карл Велики А. действуват отчасти с помощта на чешки и моравски славяни, както и на саксите, които се противопоставят най-енергично на франкската експанзия. Борбата завършва в полза на Карл Велики: синът му Пипин превзема през 795—796 аварския т. нар. хринг — столицата на хаганата, изградена с дървени укрепления, където

 

 

29

 

се пазели огромни богатства, трупани от векове от плячка и дарове.

 

АВАРСКИ ХАГАНАТ (VI —VIII В.)

 

При един поход на бълг. войска по Средна Тиса и в Южно Седмоградско (през 805) хан Крум отнема на А. тези земи. Според някои автори това сведение е недостоверно и не трябва да се приема, че още в този период Б-я и Франкската империя имат обща граница. Сигурно е обаче, че във войската на Крум през 811 и 814 воюват и А.

 

Християнският аварски хаган Теодор, подставеник на франките, се оттегля в 805 в Горна Панония. Неговият наследник, който също е християнин (при кръщението му е дадено името Аврам), само формално е държател на върховната власт над А., като за това е поискано съгласието на Карл Велики. Още на следващата година владенията на А. са включени в земите, които Карл дава на сина си Пипин. Според Вердюнския договор (843) земите на А. са присъединени към източните германски земи, които се падат на Лудвиг Немски. По-нататъшните данни за А. са редки и откъслечни. Те се претопяват постепенно сред слав. маса и сред маджарите, които навлизат в Панония.

 

Организацията на Аварския хаганат почива на военното .подчинение на различни племена и племенни съюзи, сред които се спазва вътрешното самоуправление. Именно на това устройство се дължи фактът, че много пъти с „авари“ са означавани слав. множества при настъплението им на юг в Балк. п-в: в действителност само върховното командуване е в ръцете на А. Мощта на хаганата се поддържа, както това е обичайно при номадските „империи“, над един голям хинтерланд от земеделско население, което се грижи за издръжката на военните сили.

 

 

30

 

Икономическата опора на хаганата е много добре развитото номадско скотовъдство. Но собствената стопанска база е слаба, а контролираните територии — огромни. Оттам идва нетрайността на аварската държава — след големи успехи бързо настава разпадането й. В земите на Тракия, Мизия, отчасти в Илирикум и в Гърция пребиваванията на А. са краткотрайни и с цел да се трупа плячка. Затова те почти не оставят материални следи.

 

 

            Лит.:

o   Златарски В. Н. История на българската държава. 1, 1, С., 1918, 485 с.;

o   Баришич Ф. Цар Фока (602—610) и подунавски Аваро-Словени. — ЗбРВИ, 4, 1956, р. 73—88;

o   Moravcsik Gy. Byzantinoturcica. 1, Berlin, 1958, p. 70—76;

o   Kollautz A. Bibliographie der historischen und archäologischen Veröffentlichungen zur Awarenzeit Mitteleuropas und des Fernen Ostens. Klagenfurt, 1965, 27 p.;

o   Tъпкова-Заимова В. Нашествия и етнически промени на Балканите. С., 1966, 136 с.;

o   Gjusеlev V. Bulgarisch-fränkische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX. Jhs. — Bbg, 2, 1966, p. 15— 40;

o   История Византии в трех томах. 1, М., 1967, с. 343—353, 365—366;

o   Kollautz А. Denkmäler byzantinischen Christentums aus der Awarenzeit der Donauländer. Amsterdam, 1970, 59 p.;

o   Sźadeczky-Kardoss S. Ein Versuch zur Sammlung und chronologischen Anordnung der griechischen Quellen der Awarengeschichte nebst einer Auswahl von anderssprachigen Quellen. Szeged, 1972, 140 p.;

o   Avenarius A. Die Awaren und die Slaven in den Miracula Sancti Demetrii. —Βυζαβτινά, 5, 1973, p. 9—27;

o   Haussig H. W. Über die Bedeutung der Namen Hunnen und Awaren. — In: Ural-Altaisches Jahrbuch, 47, 1975, p. 95—103.

 

Василка Тъпкова-Заимова

 

 

    АГИОГРАФИЯ — вж. Житийна литература.

 

 

    (5). АДАЛВИН, Алвин (Adalvinus, Adelvinus, Alvinus) (неизв.—14.V.873) — залцбургски архиепископ (859—873). Един от противниците на Методий, организатор на свалянето му от епископската катедра и съденето му през 870 (вж. и Анон, Херманрих, Вихинг, Йоан VIII). Запазен е откъс от писмо на папа Йоан VIII (872—882) до А. по повод осъждането на Методий. Писмото е писано между 14 дек. 872 (Йоан VIII става папа на тази дата) и 14 май 873 (денят на смъртта на А.). В запазения откъс се казва:

 

„Ne mireris, quia diximus te agente sedem a fratre nostro Methodio recipiendam, quia profecto dignum est, ut tu, qui fuisti eius auctor deiectionis, sis officii conmissi causa receptionis“

 

(Ти трябва да съдействуваш на нашия брат Методий да се върне на катедрата, понеже е редно ти, който си станал виновник за неговото сваляне, да станеш виновник и за неговото възстановяване на поверената му служба).

 

В ЖМ се говори за епископи от Западната църква, станали причина за осъждането на Методий. Те били принудени да го пуснат, но заплашили княз Коцел, че ще пострада, ако го приеме. В житието (гл. X) се подчертава, че епископите били наказани:

 

„Те не се отърваха от съда на св. Петър, защото четирима от тези епископи умряха.“

 

Счита се, че единият от тези епископи е А. В писмо от май 873 до епископ Павел от Анкона (Средна Италия) папа Йоан VIII предупреждава А. да не започва отново процес срещу Методий, когото заедно с други епископи са вече осъдили.

 

„Vos sine canonica sententia dampuastis episcopum ab k apostolica sede missum carceri mancipantes et colaphis affligentes et a sede tribus annis pellentes“

 

(Вие без каноническо постановление наказахте изпратения от апостолическата катедра епископ, като го поставихте в тъмница, нанесохте му побой, откъснахте го от светата служба и в продължение на три години го държахте прогонен от катедрата му).

 

В папското писмо има заплаха за отлъчване на непокорните епископи за толкова време, за колкото са наказали Методий. Подчертава се, че ако има някакво несъгласие между епископите, спорът трябва да се реши публично и в присъствието на папски представител. С името на А. се свързва и т. нар. Залцбургски меморандум, в който се предявяват претенции Залцбургската архиепископия да управлява Източна Панония,

 

 

31

 

подвластна тогава на Методий. Някои изследователи считат, че Залцбургският меморандум е предназначен за А. и дори, че той е бил негов морален вдъхновител, за да може да го използува в борбата си против слав. просветител.

 

 

            Лит.:

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 215;

·       Sаkаč St. Bemerkungen zum Methodius-Prozess in Bayern, 870. — OChP, 20, 1954, p. 175—180;

·       ИБИ. 7. C, 1960, c. 139—142;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis, Fakultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 161—162;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 208—209.

 

Александър Милев

 

 

    (6). АДРИАН II (Hadrian) (792—14.XII.872) — римски папа (14. XII.867—25.XI.872). Заема папския престол след смъртта на папа Николай I (858—867). Избран е за папа на 75 г. и е един от т. нар. интерпапи (при спорове между мнозина кандидати папският престол временно се поверява на лице, което поради своята възраст няма да го заема дълго време). Произхожда от знатен род. Негови роднини са бившите папи Стефан IV и Сергий II. Подобно на своя предшественик А. II се опитва да господствува над светските владетели. Пише гордо и надменно писмо на Карл Плешиви, в което открито изявява своите претенции. Кралят му отговаря учтиво с писмо, написано от архиепископ Хинкмар, в което напълно отрича правото на римския първосвегценик на светска власт. Въз основа на Лъжеисидоровите декреталии А. II се опитва да бъде арбитър в споровете между френските висши духовници. Отново получава отговор от архиепископ Хинкмар, който не само отрича правото на римския папа да се намесва в църковните работи на френските архиепископи. но и нарича Лъжеисидоровите декреталии „дело на ада“. По-голям успех папа А. II. има в своите претенции пред виз. император и цариградския патриарх. След държ. преврат и убийството на имп. Михаил III виз. престол се заема от Василий I Македонянин (867—886).

 

Папа Адриан II (в средата с ореол), Кирил и Методий. Детайл от стенопис в църквата „Сан Клементе“ в Рим, XI в.

 

 

Патриарх Фотий (858—867, 877—886), който е в остри спорове с папа Николай I и е отлъчен от църквата от папата (през 867 той отлъчва п-апата и го проклина), е свален от патриаршеския престол и на негово място е възстановен бившият патриарх Игнатий (847—858, 867—877). А. II използува неукрепналия още на власт император и възстановения патриарх и се намесва във виз. църковни работи. По негово искане през 869—870 в Цариград е свикан събор и са отменени всички решения против папския престол. Все пак той не успява да склони императора, председателствуващ събора, на който има и папски представители, да изтегли грц. духовни лица от Б-я и да се съгласи новопокръстеният бълг. народ да бъде оставен под юрисдикцията на Рим в църковно отношение. За Б-я е ръкоположен и изпратен грц. архиепископ.

 

 

32

 

А. II протестира с писмо пред императора, че е допуснал да бъде изпратен грък за архиепископ в Б-я. Без неговото съгласие Игнатий не би дръзнал „да ръкоположи епископ за страната на българите“. На императора се внушава да вразуми патриарха и да го накара да се въздържа от „разпореждане в тая страна“. В противен случай самият патриарх Игнатий няма да избегне каноническо наказание. Папата настоява изпратените в Б-я духовни лица да бъдат лишени от духовен сан и отлъчени от църквата. Във второто запазено писмо, адресирано до патриарх Игнатий, той протестира, че от Б-я са изгонени римските епископи и свещеници; не отрича, че е забранил на цариградските свещеници да служат в страната на българите, защото те са били привърженици на Фотий. Игнатий не трябвало да ръкополага духовни лица за Б-я, защото падането и свалянето на патриарх Фотий е резултат именно от такива действия.

 

Дейността на А. II е свързана пряко с делото на Кирил и Методий. Според ЖМ още папа Николай I повикал братята в Рим, но починал преди да пристигнат. В ЖК не се споменава изрично името на папа Николай I. Не се говори за него и в Пространното житие на Климент Охридски. Новият папа лично посрещнал братята. В ЖК се казва:

 

„И когато той [Кирил] дойде в Рим, самият папа Адриан излезе да го посрещне с всички граждани със свещи в ръце“ (XVII).

 

В ЖМ се говори, че Николай е посрещнал Кирил и Методий и че той ръкоположил Методий за епископ. Грешката вероятно се дължи на преписвачите на житието и на твърде съкратеното предаване на тия събития. В Пространното житие на Климент Охридски архиепископ Теофилакт Български също описва посрещането на братята в Рим. А. II, „който тогава украсявал папския престол“, се зарадвал много на съобщението, че Кирил и Методий пристигат в столицата.

 

„Поразен от голямата слава на светците“, той не могъл да ги дочака в града, а излязъл да ги посрещне, „като взел със себ си всички свещеници и намиращите се там епископи“.

 

Сам той носел кръст, а всички останали били със запалени свещи в ръце.

 

„Когато било показано тяхното дело на папата [има се предвид преводът на свещените книги на слав. език] и той видял, че преводът на Писанията на тоя [българския] език е рожба на духовна благодат на истинска апостолска душа, не знаел какво да прави от радост.“

 

Занесъл книгите и ги поставил в олтара. Теофилакт, съобщава, че Кирило-Методиевите ученици били ръкоположени в свещенически сан, а Методий — „за моравски епископ в Панония“ (III, 9). От това става ясно, че А. II е бил благосклонен към братята и тяхното дело и че е ръкоположил Методий за епископ наскоро след смъртта на Кирил (14 февруари 869). Това е подчертано и в ЖК:

 

„А папата, като прие славянските книги, освети ги и ги положи в църквата „Св. Мария“.“

 

Според ЖМ книгите били положени в църквата „Св. апостол Петър“, а Теофилакт не съобщава името на храма. След това ръкоположените свещеници служили на слав. език в различни римски църкви.

 

ЖК отначало съобщава, че папа Николай I посрещнал братята, но веднага след това (в VIII гл.) се привежда писмо на А. II до владетелите на западните слав. племена Ростислав, Светополк и Коцел. То било написано на лат. език, но засега е познат само неговият старобълг. превод. В писмото се подчертава, че западните слав. князе поискали учители от Цариград и Рим, но Рим не смогнал да им изпрати. Пристигналите от Византия Кирил и Методий не са извършили обаче нищо против каноните и дори пристигнали в Рим. След като папата попитал Методий, сега го изпраща по искане на князете:

 

„Да ви поучава, както поискахте, и да ви обяснява на вашия език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургията.“

 

Все пак А. II нарежда в това свое писмо:

 

 

33

 

„Спазвайте само това единствено правило—на литургията Апостолът и Евангелието да се четат първо на латински език, а след това на славянски.“

 

Тая идея се подема след това и от други папи и на западните славяни се препоръчва и заповядва да четат Евангелието и Апостола първо на лат. език и после на слав. Макар и внимателно, дава се отново преднина на схващането за трите свещени езика — еврейски, гръцки и латински. Папата предупреждава, че ако някой

 

„дръзне и започне да ви развращава другояче и хули книгите на вашия език — такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата“ (ЖМ, VIII).

 

Някои изследователи изразяват съмнения относно автентичността на това писмо. Същото папско писмо е процитирано с малки пропуски и изменения и в Похвалата на Кирил и Методий. С право някои изследователи виждат тук доказателство, че Климент Охридски е бил автор както на ЖМ, така и на общата похвала. В ЖМ (VI) се казва за папата: „посвети блажения Методий в духовен сан“. Според някои тълкуватели под духовен сан тук трябва да се разбира свещенически (презвитерски) сан. Това не е възможно, понеже Методий е бил игумен на голям манастир и службата му е свързана с отслужване на богослужение. Повод за тълкуването на това място дава и съобщението на ЖМ, че Коцел изпратил повторно Методий при папата, който го ръкополага за епископ. Като се има пред вид, че Методий е съден в края на 870 като епископ, трябва да се допусне, че или авторът на ЖМ е допуснал грешка, или че това е дело на преписвачите.

 

Виз., лат. и старобълг. извори единодушно подчертават, че А. II има положително отношение към делото на Кирил и Методий изобщо и частно към слав. богослужение. Според някои учени това се обяснява с неговата доброта и умъдреност поради годините. Когато се обяснява примирителността му и неговата благосклонност към слав. богослужение, не бива да се пропуска и фактът, че през VII и VIII в. в Европа на различни места се обявяват против триезичната ерес. Това е време на създаване на народностните езици. На Франкфуртския събор през 794 се взема решение против триезичната ерес, „защото на бога можем да се молим на всеки език“. Съборите в Ахен (802 и 847), в Турн (814) и другаде вземат решения епископите и свещениците да проповядват на разбран за народа език. Всичко това има значение за примирителната политика на А. II по отношение на Кирило-Методиевото дело. Едва ли може обаче да се смята, че той е бил напълно на страната на слав. просветители, защото в редица свои писма говори за четене на Евангелието и на Апостола отначало на лат. език, а след това на старобългарски.

 

 

            Лит.:

·       Hergenröther I. Photius, Patriarch von Constantinopel. Sein Leben, seine Schriften und das grieschische Schisma. Regensburg-Mainz, 1867, p. 41—43;

·       Anastasii Bibliоtecarii. Vita Adriáni. — PL, 128. Paris, 1880, coll. 1379—1398;

·       Lapôtre A. Hadrien II et les fausses décrétales. — Revue des questions historiques, 27, 1880, p. 377—431;

·       Snopek F. List papeže Hadriana II. v pannonských legendach a bulla Janna VIII. Industriae tuae. Historicko-kritický pokus. — In: Sbornik Velehradský. Brno, 6, 1896, p. 1—131;

·       Vondrák V. Einige Bedenken gegen die Echtheit des Briefes von Papst Hadrian II in der Vita s. Methodii, с. VIII. — ASPh, 20, 1898, p. 141—147;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 201—203;

·       Lexicon für Theologie und Kirche. 4. Freiburg im Breisgau, 1930, col. 1306—1307;

·       Kos M. О pismu papeža Hadrijana II knesom Rastislavu, Svetopolku in Kocelju. — Razprave Slovenske akademije znanosti in umjetnosti. Filozofsko-filološkohistorični razred, 2, 1944, p. 269—301;

·       Grivec Fr. Sláva na výsostech Bohu. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 45—51;

·       Grivec Fr. De authentia epištolae „Gloria in excelsis Deo“ Hadriani II. — OChP, 1952, p. 113—134;

·       Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 212—221; ИБИ, 7. С., 1960, с. 129—131;

·       Duthilleul P. L’évangélisation des Slaves: Cyrille et Méthode. Paris, 1963 (Bibliothèque de Théologie, série 4. Histoire de la Théologie, 5), p. I—5, 89—91, 119—131;

·       Sakač S. Die kürzere slavische Fassung des Briefes „Gloria in excelsis Deo“ Hadrians II. — Cyrillo-Methodiana, p. 411—431;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, С. 80—85;

·       Grotz H. Erbe wider Willen. Papst Hadrian II. (867—872) und seine Zeit. Habilitationsschrift Universität Innsbruck. Innsbruck, 1966;

 

 

34

 

·       Hemmerdinger-Eliadu D. Imagination et réalité dans l’histoire de Cyrille et Méthode. — Κυρίλλῳ καὶ Μετοδίῳ τόμος ἑόρτιος. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 133—159;

·       Grotz H. Erbe wider willen. Hadrian II (867—872) und seine Zeit. Wien-Köln-Graz, 1970, 356 p.;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 161—169;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 139—140, 199—200;

·       Dvornik Fr. Photius, Nicholas I and Hadrian 11. — Bsl, 34, 1973, p. 33—50.

 

Aлекcaндър Милев

 

 

    (7). АЗБУКИ старобългарски — системи от графични знакове, с които се предава писмено старобълг. звукова реч. С тях са написани старобълг. езикови паметници. Старобълг. А. са буквени писмени системи — всеки техен знак съответствува по принцип на определена фонема от старобълг. фонетичен език. Буквите (графи, литери), от които се състоят старобълг. А., са графични фигурки, чиито конструктивни елементи са взаимно свързани, т. е. съвкупността от изграждащите буквата чертички, кръгчета и др. не се прекъсва (единственото по-редовно изключение може да бъде начертанието за к). В старобълг. текстове между отделните букви има малък интервал (мезограма, интерлитера); това е найчестият сегментационен сигнал и въз основа на него се определят границите на буквата — като правило буквата не съдържа мезограма (вж. Палеография на старобългарските паметници). В някои писмени системи като единична буква трябва да се третира и определено съчетание от две, понякога и от повече буквени фигурки; такова изключение в старобълг. правят знаковете, които бележат фонемите ы и у, а в някои глаголически ръкописи — и носовките (вж. таблицата). Твърде рано — още в старобълг. епоха, се появява стремеж да се премахне вътрешният интервал при тези съчетания; той се осъществява по два начина: чрез плътно допиране на двете фигурки (хоризонтално или вертикално) или чрез

 

прекарване на водоравна съединителна чертица между тях. Хоризонтално щрихче съединява в една от старобълг. А. и знака ı с непосредствено следваща го буква а, ѫ, о, е, ѧ; в тези съчетания първата част има свое самостоятелно значение — тя отбелязва съгласната йота (вж. и по-долу).

 

Старобълг. А. са две — глаголица и кирилица. По начертание на отделните буквени фигурки глаголицата е изцяло нова графика, докато по-голямата част от кирилските знакове са преминали без изменения от виз. маюскулен унциал.

 

            1. И двете старобълг. А. имат унциален характер: по принцип в текста буквите са рязко разграничени една от друга (пространството между тях е съвсем празно, в него няма никакви лигатурни щрихове) и се вписват в двулинейна редова схема, така че са еднакво високи (в глаголицата, където почти всички буквени начертания имат хоризонтална двуделност, се явява и една средна редова линия). Отклоненията, които се срещат при някои глаголически букви — напр. излизащите отгоре (по-рядко отдолу) чертици на знаковете за ц, ж и д в Син. евх. на десетиричното и в Асем. ев., на знака за ю в Зогр. ев. и подобни — са индивидуални графични черти в почерка на отделния писач, а не постоянна особеност на буквената структура. В кирилицата части от някои начертания редовно, т.е във всички кирилски ръкописи, слизат под реда, напр. з, р, оу, х и др.; над реда се среща само , евентуално и ѱ. В същност тук кирилската А. предава без промяна особеностите на съответните букви от виз. маюскулен унциал. Буквените фигурки от двете старобълг. А. обикновено са геометрично правилни — повечето от тях имат вертикална (напр. (т), (ж), (и) и т.н.) или хоризонтална (напр. (о), (e), () и т.н.) симетрия.

 

 

35

 

ТАБЛИЦА НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ АЗБУКИ

 

 

36

 

 

В това отношение по-издържана е глаголицата (симетрични са напр. всички букви (с едно изключение), които предават гласни звукове (срв. и а, и ѣ, и оу и др.).

 

Графичните елементи, от които е изградена всяка старобълг. буква, не са много на брой. В глаголицата най-често е кръгчето; вертикалната права чертица (хаста) е много рядка и никога не е образувана от една линия. Кръгчето (петлицата) се явява в състава на почти всички знакови начертания, при това в немалко случаи то е удвоено, понякога утроено, а някои букви съдържат дори четири кръгчета. Именно кръгчето оформя общия облик на цялата А., определя нейната стилова специфика; от него идва впечатлението за овалност, закръгленост и други подобни качества на глаголическото писмо. Об ратно, в кирилицата кръгчето въобще не се среща — вместо него се явява триъгълниче, и то сравнително рядко; затова пък правата вертикална хаста е основен конструктивен елемент на почти всички кирилски букви и другите чертици в буквения състав образуват с нея различни ъгли. Важен стилов елемент в кирилицата са и късите вертикални или наклонени клинчета (напр. в г, т, д, ц, к, оу, х и др.). Всичко това придава на кирилицата острота, рязкост и ъгловатост.

 

            2. Последователността на знаковете в старобълг. А., както и в останалите буквени системи, които възхождат към северносемитското (финикийското) писмо, не е мотивирана от свойствата на означаваните чрез тях звукове, не е резултат от някаква фонетична класификация, а следва реда на грц. букви, който от своя страна възпроизвежда финикийския. Но повечето старобълг. буквени знакове, с които се предават специфични слав. (т.е. липсващи в грц. или лат. език) фонеми, са групирани според някои фонетични особености на съответствуващите им звукове — те са поставени в края на А., след ѡ (ѡ е последната буква от грц. А.) и са подредени в две групи: съгласни (беззвучните палатали ц, ч, ш, съгласната, отбелязвана с щ) и гласни (ерове, ери, ят, носовки). Няколко знака за липсващи в грц. език фонеми, все съгласни, са вмъкнати пред букви, предаващи близки до техните значения фонеми: б е поставено пред в ; ж и са пред ). За да се съберат на едно място както ж, и , така и знаковете за и,

 

 

37

 

две съседни букви от грц. А. е трябвало да сменят местата си — на грц. последователност Η, Θ, Ι в глаголицата съответствуват знаковете за з и и (кирилски з, ı, и). Свидетелство за ранното оформяне на тази буквена последователност има в началото на съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“. Приведените в него примери за старобълг. звукове, които не могат да се предадат с грц. букви, следват същия ред (срв. началните звукове в богъ, животъ, ѣло, црькъı, чаѣние, широта, ѣдь, ѫдоу, ѩзъıкъ). Същата подредба е документирана и в Азбучната молитва, както и в най-старите абецедари (Мюнхенския, Парижкия и др.).

 

            3. Както знаковете от други писмени системи, и старобълг. букви имат свои имена. Но докато грц. названия са само фонетично видоизменение на семитските (срв. финикийското ‘алеф’ — грц. ‘алфа’, ‘бет’ — ‘бета’, ‘гимел’ — ‘гама’ и т.н.) и в грц. език не означават нищо друго, около половината старобълг. буквени наименования са в същност обикновени слав. думи; при това, за разлика от финикийските названия, които се тълкуват най-често като имена на предмети от всекидневния бит (това е свързано с изображението в някогашната пиктограма), т.е. като съществителни, за име на даден знак от старобълг. А. може да се използува не само съществително, в това число и абстрактно (землѣ, чрьвь, боукъı, слово, покои, срв. и умалителното ужица), а и друга част на речта: прилагателно (или наречие: тврьдо), местоимение (азъ, онъ, иже, нашь), наречие (ѣло, добро, како), глагол (вѣдѣ, мъıслите, срв. и императивите живѣте, рьци), дори предлог (ѡтъ) и съюз (ı). Не е установено защо и как за названия на съответните букви са избрани именно тези старобълг. думи. Фактът, че имената на буквите са получени и от различни склонения, респ. спретнати форми, а не само от основната, показва, че те са се намирали в някакви връзки с други думи, т.е. че те са били части от по-големи езикови цялости.

 

Буквените названия са били мнемотехническо средство — те са подпомагали и облекчавали научаването и запомнянето на старобълг. букви и на тяхната азбучна последователност. Затова на няколко места те като че ли образуват малки свързани изрази, напр. азъ боукъı (вероятно вместо боукъви, срв. bocobi в Парижкия абецедар) вѣдѣ ‘аз зная буквите’; глаголи (може би за глаголати) добро естъ, како людьїе мыслите, рьци слово тврьдо и под. Трудно е да се установи дали тези съчетания са първоначални или, което е по-вероятно, са се оформили по-късно. Несъмнено и отделните наименования са били подложени на промени — уеднаквявания, нормализации, преосмисляния и подобни, срв. напр. името на б, което у Черноризец Храбър е богъ, в Азбучната молитва — боже, на ж у Храбър животъ, в Азбучната молитва — живѫштıимъ (другаде живѣте) и др. Изглежда, че имената на голяма част от старобълг. букви са се появили много рано — към X в. те вече са били известни като граматични термини и в съчинението на Черноризец Храбър се схващат като съществителни (срв. склонените форми отъ аза, прьвомоу сѫштю писмени азоу). Не е изключено тези названия да са били начални думи в някой азбучен акростих, който не е запазен (предположение на Е. Георгиев в кн. му „Началото на славянската писменост в България“, 1942). Имената на повечето букви след т, както и названието герв, са неясни по произход. Някои са явно неславянски (съчетания ге, х и звук ф не са се срещали в изконно слав. думи). Независимостта на старобълг. буквени имена и наличието на названието герв дават основание да се приеме, че те са се отнасяли до глаголическите букви; един аргумент в полза на това схващане може да бъде и фактът, че Парижкият абецедар — най-старият документ, в който намираме

 

 

38

 

установените вече имена на старобълг. букви, съдържа само глаголическите знакове.

 

            4, Преди въвеждането на отделна група специални знакове за числата, т. нар. арабски цифри, обикновените букви са изпълнявали и ролята на цифри; в този случай буквата е означавала цяла дума

Когато има такова значение, буквата се загражда с точки, а върху нея се пише чертица, т. нар. титла. Понякога, напр. в Асем. ев., Листовете на Ундолски и другаде — две, дори три титли се пишат една върху друга — съответно за единиците, десетиците и стотиците. Между знаковете за числа от 11 до 19 се подразбира и предлогът на (по-късно и междоу), а за следващите нагоре числа — и съюзът и или ти (вж. Надредни знаци). И в древна Б-я (както във Византия) се е използувала десетичната система; затова девет букви (една енеада) са означавали единиците, други девет — десетиците, още девет — стотиците. Знак, равностоен на днешната нула, няма: 1, 2 и т. н., 10, 20 и т.н., 100, 200 и т. н. се отбелязват с различни за всяка стойност букви. В запазените до днес старобълг. ръкописи няма специални знакове за хилядите — обикновено те се означават с думи, напр. пѧть тъıсѫшть, по-рядко с буква от първата енеада и словно указание за хилядите, например .д҃. тъıсѫшть; в някои кирилски каменни надписи обаче (Самуиловия, Добруджанския, Варошкия) намираме отбелязване на хилядите само с една буква, пред която се поставя чертица, например ,г҃ = 6000 (така се предават хилядите във виз. писменост). Същият начин за отбелязване на хилядите се среща и в по-късната кирилска книжнина. Съществува предположение, развито най-пълно от Н. С. Трубецкой в неговата старобълг. граматика (вж. Граматики старобългарски), че за хилядите в глаголицата е имало специална група знакове — от ч нататък (подобно допускане относно кирилицата прави и Е. Ф. Карски в своята „Славянская кирилловская палеография“, с. 363, бел. 1). По този начин Трубецкой иска да установи първоначалния брой на глаголическите букви — според него те са били четири девятки, т. е. 36. Понеже за отбелязване на единиците, десетиците и стотиците са необходими 27 букви (3 x 9), а класическата грц. А. има само 24, там са се използували още три знака: стигма, копа и сампи, съответно за 6, 90 и 900. Старобълг. А. разполагат с много повече знакове; но докато в глаголицата всяка буква от първите три (или четири?) енеади има числена стойност, в кирилицата е била възприета виз. система, затова множество кирилски букви нямат числена стойност (б, ж и т.н. — тези, които са предавали специфични старобълг. звукове), и обратно — някои числа се изразяват с грц. букви ( = 9, ѱξ = 60, у = 400, ѱ = 700) или със знакове, наподобяващи по вид съответните гръцки (,s = 60; ч, но и ϟ = 90; а, но и ϡ = 900).

 

            5. Според начина, по който са използувани в текста (съответно според големината, отношението между височина и широчина, грижливостта на изписването и подобни), старобълг. букви се явяват в няколко графични разновидности — шрифтове. Освен това в текстовете, написани с някоя от старобълг. А., се срещат и няколко типа небуквени знакове, които имат различни функции: да укажат изпускане на буква (или на поредица от букви), да предадат фонетичния признак палаталност, да отделят неголеми словосъчетания, да маркират край на абзац и т. н.

 

 

39

 

            6. Старобълг. А. се появяват в сферата на виз. културно влияние; нещо повече, едната от тях — глаголицата, е създадена, както изглежда, в самия център на Виз. империя. Поради това и поради явната близост между грц. писмо и другата широко разпространена в онази епоха графика — латинската, както и поради тяхното несъмнено превъзходство пред по-примитивните типове графика (рисункова, идеографична и т.н.), старобълг. А. се свързват в много отношения с грц. графична традиция. Тази връзка личи напр. в буквения характер на старобълг. А., в подреждането на знаковете при писане (хоризонтални редове с посока от ляво към дясно), в наличието на небуквени знакове, в различните видове съкращения и др. Тук ще изтъкнем някои общности, засягащи буквите като елементи на азбучната система. При едни от тях трябва да имаме предвид обстоятелството, че по времето, когато старобълг. А. се оформят и започват да функционират, грц. писменост има вече многовековна история и в нея са налице някои графични условности, по-специално някои несъответствия между фонетичната и графичната система, резултат от непрестанния развой на живата реч и консервативността на писмената (вж. точки а—в). От друга страна, старобълг. писменост се създава, за да бъдат преведени и съхранени основните християнски идеологически документи — „свещените книги“; в тях се явяват и непреводими думи (собствени имена, термини), съдържащи понякога чужди на старобълг. фонетична система звукове. Авторитетът на грц. графика и сакралният характер на първите старобълг. текстове обясняват достатъчно добре зависимостта на старобълг. А. от грц. писмена традиция. Трябва да се подчертае, че при глаголицата тази зависимост е опосредствувана и изразява преди всичко влиянието на грц. „графично мислене“ (Schriftdenken, терминът е на Трубецкой) върху нейния създател, но при кирилицата е съвсем конкретна и засяга дори външния вид на по-голямата част знакови фигури.

 

            а. Грц. писмо от виз. епоха използува няколко различни букви за отбелязване на вокала и (ι, η, диграмите ει, οι и др.). Това е така, защото няколко първоначално различни звукове и звукосъчетания в своя истор. развой се изменят и стигат до и. И старобълг. А. разполагат с повече от един знак за гласната и: ı (ı, десетирично и) и н (нже, в кирилицата осмирично и), като в глаголицата десетиричното и има дори отделен графичен вариант (вж. таблицата). В редки случаи, и то само при книжовни заемки, с тази фонетична стойност може да се употреби и знакът ижица.

 

            б. С два различни знака се предава в грц. А. и гласната о (ο и ω); някогашната квантитетна разлика между омикрон и омега в IX в. вече не съществува. И в старобълг. А. има две букви за този вокал: о (онъ) и широко о (ѡтъ, в кирилицата ѡ); в някои кирилски текстове, напр. в Супр. сб., има още един вариант на широкото о — начертанието ѻ.

 

            в. Монофтонгът у се записва в грц. графика чрез съчетание от два знака (ου), всеки от които може да бъде употребен и самостоятелно, но е друга звукова стойност; за грц. език това е обосновано — в древния период от историята му ου е дифтонг, но много рано (около V в. пр. н.е.) се превръща в монофтонг. В старобълг. А. простата гласна у се отбелязва чрез съчетание от две буквени фигури, първата от които е обикновеният знак за о; но докато в кирилицата диграмата оу е пренесена направо от виз. унциал и втората ѝ част — буквата ижица, може да се яви, макар много рядко, и в самостоятелна употреба, при глаголицата втората част от съчетанието е в същност някаква незначителна или по-малко чувствителна модификация на първата част, т.е. на начертанието за о, и първоначално не се е срещала отделно.

 

 

40

 

            г. Грц. А. използува един и същ знак и за вокално, и за консонантно и — старата j (< индоевроп. i̯), общо взето, е изчезнала много рано, като в известни случаи се е превърнала в други съгласни; през старогрц. период консонантното и (напр. в дифтонгите αι, ει, οι) се пише с йота — същия знак, който предава и вокалното и, като вокалната или консонантната му стойност се определя от неговото фонетично обкръжение (впрочем, в определени случаи вокалността на ι се означава с две точки отгоре върху буквата: ϊ). Глаголическата А. не притежава никакъв знак за консонантно и (за знаковете, транслитерирани с кирилски ѭ, ѩ, ю и т.н., вж. таблицата). В кирилската А., особено след втората половина на XI в., се явява несамостоятелното знакче ı-, свързано със следващи го букви ѫ, а, е или о, но неговата употреба не е много последователна.

 

Грц. консонантна система има няколко съгласни, които са напълно чужди на старобълг. фонетика. Тъй като те се срещали в някои специални думи от „свещените“ книги, за тях постепенно се явяват и нови знакове в старобълг. А.

 

            д. За гръцкото φ, чийто произход не е напълно ясен (обикновено се приемаше, че φ е получено от индоевроп. *bh, понякога от *gh) и което първоначално е било вероятно билабиална съгласна, и двете старобълг. А. имат съответна буква (в кирилицата ф, т.е. унциалният виз. знак, за глаголицата вж. таблицата). Макар че знакът се явява във всички достатъчно големи старобълг. ръкописи, не можем да бъдем напълно уверени, че е съществувал и в първоначалната глаголица. Някои глаголически текстове познават само обикновеното виз. начертание за ф, и то в унциалната му разновидност, значи приблизително така, както е и в кирилицата — Асем. ев., интерполираните листове в Зогр. ев.; глаголическа и виз. фигура за ф се явяват едновременно в Киевските листове. Звуковата стойност на тази буква в старобълг. А. също не е напълно установена (вж. Старобългарски език); не е изключено онези от старобълг. книжовници, които не са владеели грц. език говоримо, да са чели ф-знака като п (срв. отношението φοῖνιξ — пиникъсъ в Син. пс. или обратно, та фати в Мар. ев. срещу τὰ πάθη).

 

            е. Както изглежда, знакът, който съответствува на грц. междузъбна аспирована съгласна θ (в унциала и в кирилицата ө) най-напред се е употребявал само в кирилицата. Буквата се явява само по един път в Зогр. ев. и Мар. ев. и веднъж в Охридските листове, но срещу гръцко ф; честа е само в Асем. ев. Навсякъде другаде в глаголическите ръкописи срещу грц. θ стои обикновеният знак за т.

 

            ж. В грц. А. има специална буква υ (юпсилон, в лат. азбука игрек), която се е произнасяла по различен начин в зависимост от съседните звукове (първоначално υ е било лабиализирано и, в средногрц. език — вече и, може би някъде все още с лабиализация, другаде — и ю; след гласна и между гласни υ се е произнасяло като консонантно у, съответно като билабиално в, освен в съчетанието ου). Съответен знак имат и старобълг. А.; нарича се ижица и в кирилицата най-напред запазва неизменно своето виз. унциално начертание, а в глаголицата се появява по-късно чрез незначително изменение на декомпозираната втора част от диграмата за у и се употребява извънредно рядко. Изобщо ижица, както и         Ф и Ө се среща само при книжовни заемки, постъпили в литературния старобълг. език с първите преводи, и то невинаги срещу грц. юпсилон.

 

            7. При съпоставката между старобълг. А. и виз. писмо проличават и някои разлики между глаголицата и кирилицата. Грц. влияние върху кирилицата е много по-силно; глаголицата е до голяма степен самостоятелна и независима азбучна система.

 

 

41

 

            а. Буквените начертания в глаголическата А. имат свой специфичен облик, по който рязко се различават от всички познати писмености. По-голя* мата част от кирилските букви са напълно идентични със съответните им знакове от виз. маюскулен унциал. Единствената фигура, която по принцип е еднаква и в двете А., е начертанието за ш. Относно възможните връзки между някои други буквени начертания от двете азбуки (напр. за ч, ц, ж, ерове, носовки и пр.) вж. раздел 8. б.

 

            б. Съществена графична особеност на обикновените (минускулните) глаголически букви е отношението между широчината и височината им — при повечето от тях тя е най-малко 2:1, т.е. буквите са много по-широки, отколкото високи. В кирилицата това отношение е вече друго — буквите се побират в очертанията не на легнал, а на изправен четириъгълник (срв. глаголическото буквено поле — ■■ , с кирилското — █ ).

 

            в. Почти всички глаголически букви, с редовно изключение само на фигурите за ш и за т, са хоризонтално двуделни: имат двуетажна структура, изградени са от горна и долна част. При кирилските знакове хоризонтална двуделност може да се яви само като изключение (напр. в начертанието за в или в един от вариантите за ч; обратно, тук буквите обикновено имат лява и дясна част, едната от които най-често е права хаста. Затова глаголическият ред е трилинеен , а кирилският се състои от две линии .

 

            г. Външният вид на глаголическата буквена фигура се мотивира от няколко фактора, при което графичната близост между две начертания нерядко е резултат от близостта между фонемите, предавани чрез тези знакове (срв. напр. буквите за е и о с начертанията за малката и голямата носовка, фигурата за о със схемата за ъ, написанията за г и за х, за з и за дз, за дз и за ч и т.н.). Начертанията на повечето кирилски букви се определят само от една А. — маюскулния виз. унциал; при знаковете обаче, отбелязващи специфични слав. звукове, и тук се открива графична близост, обоснована от еднакви диференциални признаци на фонемите (срв. напр. буквите за б, за ш и за щ, за ц и за ч, за еровете, за носовките).

 

            д. Виз. влияние обуславя и разликата между глаголицата и кирилицата при предаване на числата. В глаголицата всяка буква от първите три (а може би и четири) енеади има своя собствена числена стойност. Кирилицата обаче и в това отношение следва грц. А. (вж. и по-горе, разд. 4).

 

В буквения състав на двете А. има някои различия, които засягат преди всичко редките знакове. Няколко букви се срещат или само в глаголицата, или само в кирилицата.

 

            е. Много характерен за глаголическите текстове е знакът герв (в транслитерацията на В. Ягич — ћ, на С. Н. Северянов — г̑ ); той се явява изключително в книжовни заемки и по принцип предава грц. γ пред меки гласни, но може да се срещне и пред о. Не е изключено тази функция на буквата да е вторична, т.е. първоначално гервът да е имал само числена, но не и фонетична стойност.

 

            ж. Глаголицата има три знака за и, докато в кирилицата те са два. Двете алограми на глаголическото десетирично и се различават графично само по долната си част: при едното тя е триъгълник, при другото — вертикална чертица (вж. таблицата). Предполага се, че вторият вариант не е имал самостоятелна функция в първоначалната глаголица, а се е появил най-напред в състава на знака ери и след това употребата му е започнала да се разширява (срв. мнението на В. Ягич в неговите Prolegomena към изданието на Зогр. ев., с. XXV). Впрочем, в някои малко по-късни, но все още старобълг. ръкописи може да се срещне една разновидност на кирилското ı — знакът ї, чиято честота се увеличава извънредно много от XII в. насам, така че по-късно ї почти измества ı (още в Ен. ап. редовният знак е вече ї).

 

 

42

 

Отношенията между двете алограми за десетиричното и са различни в глаголицата и в кирилицата.

 

            з. Понеже и трите варианта на знака за и могат да участвуват като втори компонент на диграмата ери, тя има в глаголицата повече разновидности, отколкото в кирилицата (вж. таблицата). Освен знака за ъ, в състава на глаголическата буква за ери може да се яви и знакът за ь, но това е много рядко (редовно е само в трите колони — 29c, b и 30а на Асем. ев., които са от друг писач). Обикновената буква, предаваща фонемата ери в кирилицата, е ъı (в Листовете на Ундолски и в Ен. ап. двете части са съединени чрез хоризонтален щрих — ъ-ı); покрай него някъде се среща и ъи (в Хилендарските листове десетина пъти, малко повече са примерите с ъи в Супр. сб., където тази диграма има и др. функции).

 

            и. В двете глаголически четириевангелия се среща няколко пъти един графичен вариант на начертанието, което бележи нейотувана малка носовка: отляво към петлицата е прибавена малка дъгичка (вж. таблицата). Употребата на този знак е много ограничена — той се явява само при именителна форма за м.р. ед.ч. на сегашните деятелни причастия. Несъмнено тази модификация на буквата за малка носовка не е съществувала в първоначалната глаголица.

 

            к. Още по-рядко се явява в старобълг. глаголица т. нар. паяковидно х (вж. таблицата); намира се три пъти в Син. пс. и веднъж в Асем. ев., но е зарегистрирано в Парижкия и в Мюнхенския абецедар. Забележително е, че това х се среща все в началото на дума, и то само на думата хлъмъ.

 

            л. Глаголическата А. няма знак, с който да отбелязва йотацията на поствокални е и а; за е и je има само една буква, а йотуваното а се предава със знака за фонемата ѣ. В ранната глаголица не се разграничават графично нейотувана и йотувана малка носовка — за тях има само една буква (това състояние е отразено в някои древни ръкописи, като Киевскте листове, Син. пс., Охридските листове); знакът, предаван в Ягичевата транслитерация с ѧ, се появява по-късно чрез декомпозиция на първоначалното начертание за малка носовка. В кирилицата консонантът йота пред ѫ, а, е и пред у се означава чрез знака ı-, в който първата част — вертикалната хаста, е в същност виз. унциална буква за и; начертанието ı- стои пред съответната буквена фигура и се свързва с нея чрез хоризонталния лигатурен щрих. Впрочем появата на ı- не е съвсем еднаква в отделните кирилски текстове (ѥ напр. е много рядко в Сав. кн. и въобще липсва в Листовете на Ундолски, Хилендарските листове, Ен. ап., често вместо ı-а се среща ѣ, някъде няма ѭ и т.н.). Най-последователно в кирилските паметници се разграничава постконсонантна от поствокална малка носовка, но не чрез знака ı-, а с помощта на различни, макар и много близки по структура буквени фигури (вж. таблицата).

 

            м. В глаголицата липсват гръцките букви ξ и ψ като знакове за съчетанията кс и пс; впрочем, те са изключително редки и в старобълг. кирилски ръкописи (няма ги напр. в Сав. кн., Ен. ап. и др., но се срещат по няколко пъти в Супр. сб.). В първоначалната глаголица не фигурира и буквата ө (срещу грц. θ); няма и специален знак за грц. υ. Кирилицата обаче взема всички виз. унциални букви, в това число ө и у. Силното влияние на грц. писменост от съответната епоха върху кирилицата се изявява и в наличието на т. нар. лигатурно у (ȣ); срв. също само цифровите знакове ѕ (и г) от виз. стигма, ϟ от виз. копа, респ. ϡ от виз. сампи.

 

            8. Между едноименните букви в старобълг. А. — т.е. между глаголическия

 

 

43

 

и кирилския знак, които предават един и същ звук от фонетичната система на живата старобълг. реч, понякога се забелязва графична прилика. В много случаи основа за тази близост е виз. писмо. Тук се отнасят напр. не само такива особености на старобълг. писмо като наличието на два (или три) знака за и, на обикновено и широко о, диграмното изразяване на фонемата ы и др. (вж. точка 6), но и някои общности в принципната схема на отделни буквени фигури. Те са най-сигурни, когато са подкрепени и от други тогавашни и (или) по-стари графики. Така напр. начертанието за е има еднаква структура не само в глаголицата и кирилицата, но и в грц. А. (унциал и минускул), във всички лат. шрифтове, в готското и в коптското писмо и т. н.; затвореният овал бележи о в още много други графики, както и изправената чертица (срв. десетиричното и в старобълг.), която е знак за и. Затова имаме право да съпоставим глаголическата с кирилската фигура за л, р, п, дори да предположим глаголическа стилизация на еднаквата част от състава на т и д — хоризонтална чертица с две висящи клинчета в краищата, превърната в хоризонтална двойка петлици (горна — при знака за т, и долна — при знака за д). Явно е обаче, че за пряка връзка между глаголицата и кирилицата в примери като приведените тук не може да се говори — двете старобълг. А. се отнасят поотделно към някаква трета графика, а не една към друга. Ето защо напр. сравнението на глаголическата и кирилската буква за в, т.е. третирането на едната фигура като 90-градусово обръщане на другата, въпреки голямата външна прилика (в глаголицата се явява дори вариантът ), ще бъде неправомерно — глаголическият знак може да бъде свързан с грц. минускулни υ и u (= β), може би с унциалното B, с лат. v, но не с кирилския, който е точно копие на унциалната виз. буква Β.

 

Другояче стоят нещата при онези глаголически и кирилски букви, които бележат липсващи в грц. и в лат. език фонеми. Заетият от семитското писмо старобълг. знак за ш (съвсем същото начертание със същата фонетична стойност намираме в самаританското писмо; принципно същата структура с незначителни добавки има знакът в класическия еврейски шрифт, в развилите се от набатейски арабски графики, в коптската А., дори в южносемитското етиопско писмо и т.н.) е еднакъв в двете старобълг. А. и този факт не може да се счита за случайно явление. Напълно еднаква е горната част на буквата, наричана лигатурно щ; на средната петлица, образуваща долната част от глаголическото начертание, съответствува средното щрихче в кирилската фигура. Същото отношение между долни части — средна петлица в глаголицата и средно висящо клинче в кирилицата, се наблюдава и при знака за ч; впрочем, тук и горните части показват известна прилика, макар че глаголическото начертание е свързано и с глаголическите фигури за з и дз. Близост има и при буквата за ц, чийто първообраз вероятно също е семитски; тук отново можем да съпоставим не само отворената нагоре основна част на знака, но и типичната стилизираща глаголическа петлица с висящото клинче в кирилското начертание. Някои изследователи говорят и за връзка между глаголическия и кирилския знак за ж, но тук отношенията са по-сложни. Съвсем малко вероятна е общата структура на знака за б — глаголическото и кирилското начертание имат различна основа.

 

И при вокалните графеми от глаголицата и кирилицата може да се открият неслучайни прилики. Почти всички букви, които предават специфични старобълг. звукове, показват някакви общности в двете А. Така гласната ери се записва тук и там с диграма, в която участвува един от еровите знакове (обикновено за ъ) и един от знаковете за и (най-често десетиричното и). Понеже с два знака се бележи и вокалът у, може да се приеме, че при означаването

 

 

44

 

на ери е приложен същият принцип; в глаголицата диграмен характер имат и буквите за старобълг. носови гласни.

 

Отношението между знаковете за ъ и за ь е еднакво в старобълг. глаголица и в кирилицата: основната част е една и съща, а разликата се изразява чрез допълнителен диференциален елемент — хоризонтален щрих, стоящ вляво от тялото на знака (срв. левите хоризонтални чертици при глаголическия знак за е, респ. за н и п; срв. и единичната лява петлица при глаголическите фигури за ц и за назалния показател); освен това и в двете азбуки начертанието за голям ер съдържа повече графични елементи. Между глаголическите и кирилските ерови букви има и известна структурна близост: долната част е все петлица — буквен компонент, който в кирилицата изобщо е много рядък. Заслужава да се отбележи още, че в някои глаголически ръкописи (Мар. ев., Клоц. сб.) се явяват маюскулни написания за знака за ъ, в които двете петлици са свързани така, че долната изглежда обърната надясно (сх. ) и ако се отстрани горната буквена част, ще се получи чертеж, много близък до кирилския (срв. високата глаголическа буква за о с две вертикално поставени петлици и кирилското о, което почти съвпада с долната част на глаголическия знак).

 

Носовите гласни се предават по различен начин в двете А.: в глаголицата се отбелязва отделно основният вокал и към неговия знак се прибавя специален показател за назалността, който по-късно се употребява и като самостоятелна буква, а в кирилицата всяка носовка има единичен, т.е. монограмен знак. Начертанията ѫ и ѧ имат определена прилика не само едно с друго (триъгълна горна част и три раздалечаващи се щрихчета в долната част), но и с фигурата, предаваща назалността в глаголицата; ако тя се обърне на 90° (сх. ) и се стилизира ъгловато в духа на кирилицата, като изграждащите я дъгички се заменят с прави чертици, изтъкнатата прилика ще проличи още по-ясно.

 

Графична близост може да се открие и при знака за ю в двете старобълг. А.: схемата съдържа единична петлица, респ. фигура от о-тип, вляво от която стои изправен буквен елемент — обърнато с върха надолу триъгълниче (в глаголицата) или вертикална хаста (в кирилицата); двете части са съединени чрез хоризонтално щрихче.

 

Приведените в точка б примери се отнасят до такива двойки глаголически и кирилски букви, които предават една и съща фонема от старобълг. реч; те ни заставят да допуснем, че когато се създават знаковете за специфични старобълг. гласни и съгласни в едната азбука, другата вече е съществувала като завършена, цялостна и функционираща графична система, при това достатъчно широко разпространена; лицето, което е търсело начин да изрази писмено в едната А. такива слав. фонеми, за които не е имало знакове в грц. или в лат. писмо, е познавало другата старобълг. А. Това личи и от още едно сходство на начертания в двете старобълг. А. — знакът , който има различна звукова стойност, но поразителна структурна еднаквост в глаголицата и в кирилицата.

 

            9. Старобълг. глаголица се употребява в цялата бълг. езикова територия по време на Първата бълг. държава (681—1018) и през виз. робство (1018—1186). По-здрави корени тя има обаче в югозападните бълг. области, което по всяка вероятност е свързано с разгърналата се там широка книжовна, просветна и културна дейност на Климент Охридски и неговата школа, малко по-късно и на Наум Охридски: оцелелите до наши дни древни глаголически текстове — нищожна останка от огромната някога книжна продукция, показват югозападнобълг. езикови черти. Разполагаме с редица преки и косвени свидетелства, че глаголицата е разпространена и в Източна Б-я (вж. Преславско книжовно средище). По причини, които все още не са достатъчно

 

 

45

 

добре изяснени и навярно имат предимно политически характер, постепенно глаголицата започва да се измества от кирилицата — процес, който през ХII в. е почти завършен. В известен период бълг. книжовници — или поне някои от тях, владеят и двете А., тъй като е трябвало да преписват с кирилица непосредствено от глаголически оригинали или са използували глаголически богослужебни книги (срв. късните кирилски приписки в Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., вж. и Старобългарски паметници). Отделни глаголически букви се срещат в редица старо- и среднобълг. кирилски паметници (а също и в староруски текстове) било в реда (напр. в Ен. ап., Македонския кирилски лист и др.), било като орнаментирани инициали (също в Ен. ап. и другаде); понякога намираме и цели откъси с глаголица (напр. в среднобълг. Охридски апостол от XII в., където такива откъси има от двама различни писачи). Покъсно глаголицата се използува и като тайнопис (М. Н. Сперански. Тайнопись в юго-славянских и русских памятниках письма, 1929. Энциклопедия слав. филологии, 4.3).

 

Глаголическата писменост се развива и в други слав. краища; най-голям разцвет тя има в крайните северозападни области на Балк. п-в (Далмация, Истрия и на о-вите в Ядранско море). А., която се употребява тук — някъде дори до нашия век, се различава по вид от старобълг. и се нарича „ъглеста“ или „хърватска“ глаголица.

 

            10. Едновременното съществуване на две различни азбучни системи за един и същ език, и то в една и съща епоха и върху една и съща територия поставя пред славистиката цял комплекс от културно-истор., филологически и чисто лингвистични въпроси: имали ли са славяните някаква писменост преди появата на систематизирани А. и каква е била тя; коя от двете старобълг. А. е по-стара, кога, къде и защо са създадени те; кой е автор на едната и кой — на другата; какво е било тяхното разпространение сред славяните от IX в. насам; защо глаголицата е заменена с кирилица в Б-я; какъв е източникът на глаголическите и на някои от кирилските знакове, които не са заети от виз. унциал; какви са връзките между двете А, и доколко кирилицата може да се счита за изоморфна трансформация на глаголицата; какво е отношението на всяка от старобълг. А. към живата народна реч; имат ли глаголическите и кирилските букви, респ. буквени компоненти, някаква вътрешносистемна мотивировка и в какво се заключава тя, и др. Тези въпроси като част от свързаната с делото на Константин-Кирил и Методий проблематика образуват една от централните теми в слав. филология; някои от тях се обсъждат цели два века.

 

Преди да се оформи научният интерес към старобълг. А. — т.е. докъм края на XVIII в., произходът на глаголицата се свързва с дейността на изтъкнатия християнски книжовник Йероним (342—429), за когото се е знаело, че е роден в Далмация (Стридон) и е превеждал Библията (негов е най-авторитетният лат. превод, т. нар. Вулгата); опити да се възкреси това мнение, особено широко разпространено сред хърватските глаголаши, са правени и в наше време. Срещу него се изказва още в 1755 Й. Асемани, който категорично твърди, че автор на глаголицата „от сигурно по-сигурно“ е Константин-Кирил. Й. Добровски не познава най-старите глаголически ръкописи, затова счита глаголицата за късна (но не по-късна от XIII в.) преработка на кирилицата, възникнала сред хърватите и предназначена да запази слав. богослужение от преследванията на римската църква (1782 и др.); той не изменя становището си и след като Г. Добнер привежда редица съображения в полза на хипотезата, според която именно глаголицата е първата слав. А., създадена от Константин Философ, а кирилицата се появява след нея от виз. унциал и някои видоизменени глаголически букви (1785). Някои съвременници на Добровски и Добнер вече започват

 

 

46

 

да търсят в глаголическите начертания влияния било от лат. А. (Ф. К. Алтер), било от някакво руническо писмо (Ф. Дурих). Теорията за приоритета на глаголицата започва да се утвърждава в науката след издаването на Клоц. сб. от Б. Копитар през 1836 и откриването на глаголическите Пражки листове в 1855. Копитар в своя увод към изданието допуска, че глаголицата е по-древна от кирилицата — мнение, което подкрепя в рецензията си Я. Грим, или най-малкото, че и двете писма са се появили едновременно; определено за старшинството на глаголицата и за Константин-Кириловото авторство се изказва В. И. Григорович (1848). След като проучва Пражките листове, П. Й. Шафарик коригира своите предишни възгледи и с помощта на истор., палеографски и лингвистични аргументи през 1858 се стреми да докаже, че първата слав. А. е глаголицата, че тя е дело на Константин Философ, който наред с всичко друго е бил отличен ориенталист и освен грц. и лат. графика при изграждането на своите буквени знакове е използувал множество източни писмености (финикийска, арамейска, палмирска, староеврейска и др.); кирилицата е дело на Климент Охридски и онези нейни букви, които предават специфични слав. звукове, са заети от глаголицата, като са подложени на съответната графична стилизация в духа на виз. унциал. Основните положения на Шафариковата теория — за старшинството на глаголицата, за нейния създател, за източните влияния при оформянето на някои нейни знакове и за зависимостта на кирилицата от глаголицата — се възприемат (с известни ограничения относно заимствуванията) от Фр. Миклошич (1858), Фр. Рачки (1861), а след гова от повечето тогавашни и по-късни слависти. Отделните изследователи се стараят преди всичко да открият първообразите на някои глаголически букви в различни графики. Миклошич изтъква, че много глаголически знакове могат да се изведат само от грц. писмо, а някои кирилски — от съответните глаголически (такова предположение доста по-рано прави и Ю. И. Венелин). Рачки, приемайки за основа на глаголицата виз. курсив, се обръща и към финикийската писменост. През 1883 Л. Гайтлер публикува хипотезата си за произхода на някои глаголически букви от албанската графика, като изхожда от напълно недоказуемото допускане, че албанско писмо е съществувало преди IX в. (най-ранните познати албански текстове са с десетина века по-късни); в същата година архимандрит Амфилохий обяснява няколко глаголически знака от староеврейското писмо, а В. Ф. Милер (1884) търси зависимост на отделни глаголически знакове от иранската графика (авестийски букви и знакове върху сасанидски монети). Опит да се изведе глаголицата изцяло от грц. минускул, без да се прибягва към други писмености, прави английският палеограф И. Тейлър (1881, 1883); особените начертания на отделни глаголически букви са произлезли според него от лигатури на различни виз. знакове (напр. знакът за ж от σ и τ, за з от θ и σ, за ч от σ, σ и τ, за ъ от ο и ει и т.н.). Теорията на Тейлър е доразвита и частично коригирана от В. Ягич (1883 и др.); към нея се присъединяват И. Беляев (1886) и А. Лескин (1905), които дават свои обяснения за различни знакове; приемат я по принцип палеографът В. Гардхаузен (1911) и славистът С. М. Кулбакин (1927). Против основната теза на Тейлър—Ягич за един единствен източник на всички глаголически начертания и против изкуствения характер на лигатурните комбинации се изказват мнозина изследователи (на много рязка критика я подлага през 1913 специалистът по грц. палеография А. Ралфс), които приемат за основа на глаголицата виз. минускул, но продължават да търсят влияния от страна на различни, предимно източни писмености в оформянето на глаголическите букви, които предават специфични слав. звукове (напр. ч, ж, ш и т.н.).

 

 

47

 

В. Вондрак (1896) се насочва към самаританския вариант на староевр. писмо, H. К. Грунски (1904 и др.) — към староевр., коптската и арменската графика; кавказки (арменски или грузински) произход на глаголицата предполагат М. Гастер (1887) и Р. Абихт (1895); подобни мнения се появяват отново и след средата на XX в. (М. И. Привалова, В. Полак). Ф. Ф. Фортунатов (1913) обръща внимание върху приликите между някои знакове от коптската А. и съответствуващите им по звукова стойност глаголически букви (независимо от него за същото подобие говори и В. И. Ламански), докато Г. Весели (1913) търси източниците на глаголицата в лат. курсив от IV—VI в. Мисълта, че Константин Философ е използувал и някои източни писмености, е доразвита в работите на Р. Нахтигал (1923), Й. Вайс (1932) и др. Г. Чернохвостов (1949) тълкува глаголическите букви като комбинация от три основни християнски символа (кръст, кръг и триъгълник); с него е съгласен В. Кипарски. Схващането, според което глаголицата е първата същинска А. на славяните и неин творец е Константин Философ, се споделя от почти всички специалисти слависти (А. Ваян, Й. Курц, Т. Лер-Сплавински, К. Мирчев, Й. Хам и др.). Съществено задълбочаване на изследванията за принципния механизъм при създаването на нова графика прави Н. С. Трубецкой (1954, посм. издание), който разглежда появата на глаголицата като резултат от взаимодействието в съзнанието на Константин между „фонологичното мислене“, съответствуващо на старобълг. фонологична система, и „графичното мислене“, което съответствува на грц. писмена система; така пряката зависимост на глаголицата от виз. писмо значително се намалява.

 

Отделни учени в миналото, а и днес не приемат някои от положенията на изложената дотук теория. Редица руски слависти поддържат, макар не винаги достатъчно определено, мнението, че по-древна слав. А. е кирилицата , и неин автор е Константин-Кирил, напр. П. И. Прейс (1843), О. М. Бодянски (1856), И. И. Срезневски (1884 и др.), А. И. Соболевски (1891 и др.), Е. Ф. Карски (1928), В. А. Истрин (1960). Според тези автори глаголицата е създадена малко по-късно като защитна графика срещу преследванията от страна на католическото немско духовенство (значи някъде в западнослав. области), евентуално като тайна азбука на богомилите; нейното авторство се приписва било на Константин Философ, било на Методий, било на някой от техните ученици, напр. Горазд. Интересна, но също неубедителна е тезата на H. Н. Дурново (1929), че глаголицата и кирилицата са две функционални разновидности на една и съща А.: глаголицата съответствува на виз. скоропис, а кирилицата — на унциала; Дурново допуска, че двете слав. графики са създадени едновременно и от едно и също лице.

 

Още в края на XVIII в. се появява и идеята, че някои славяни са имали развита писменост много преди Кирил и Методий. А. Линхард (занимавал се главно с историята и фолклора на Каринтия) и лужичанинът К. Г. Антон изказват предположението (1789, 1796), че глаголицата е съществувала още през V—VI в. сред западните славяни; по-късно Константин я е преработил в кирилица. Тая хипотеза заглъхва много скоро след създаването си. По-широко разпространение получава догадката на В. И. Григорович, направена още през 1847, според която намерените от Константин Философ в Херсон книги (евангелие и псалтир) са били написани с глаголица. Като развиват това предположение, някои съветски изследователи — не винаги специалисти слависти, стигат до твърдението, че източните славяни са имали А. още в предхристиянския период; това е била т. нар. „протеглаголица“ (H. К. Николски, 1928; П. Я. Черних, 1947 и др.; Е. М. Епщейн, 1947). Източнослав. протоглаголица е възникнала по мнението на едни учени от

 

 

48

 

първоначалните черти и резки, за които говори Черноризец Храбър, но не без влияние на други, по-развити писмености (напр. грц. и хазарското писмо); други считат за основа на протоглаголицата неразшифрованите знакове, намерени в древни грц. колонии по Северното Черноморие (И. И. Мешчанинов, 1933, и др.), или всевъзможни други, също неразчетени знакове, разпръснати на различни места в заеманата от източните слав. племена територия (И. А. Фигуровски, 1957, и др.). Някои свързват тази протоглаголица с кипърското сричково писмо от I хилядолетие пр.н.е. (Н. А. Константинов, 1951, 1957), дори с клинописа (А. С. Лвов, 1951) или я откриват върху староруски монети (Н. В. Енговатов, 1960) и т.н. (наличието на писменост у източните славяни още през средата на II хилядолетие пр.н.е. е несъмнено за А. А. Формозов, 1953). Предположението, че Константин Философ е намерил в Херсон глаголически книги, и твърдението, че славяните са имали развито буквено писмо много преди IX в., не се подкрепят от никакви сигурни истор. факти.

 

През 1884 руският ориенталист В. Милер изтъква една важна отлика между двете старобълг. А.: глаголицата е дело на лично творчество, докато кирилицата е възникнала исторически; кирилицата следователно е съществувала преди глаголицата и се е получила от продължително използуване на грц. писмо за записване на слав. реч; Константин-Кирил е познавал тази „протокирилица“ и я е използувал при създаването на своята А. Тази мисъл е подхваната още в края на XIX в. от П. В. Голубовски (1895) и пространно доразвита от Е. Георгиев (1942, 1952 и др.).

 

В. А. Истрин (1961) изказва мнение, че ако протоглаголицата може да се счита за източнослав. писмо, протокирилицата трябва да се търси както сред източните, така и сред южните славяни. Със споменатите мнения не се изчерпват съществуващите обяснения на двете слав. А — напр. в Б-я се яви теорията, че глаголицата е била предназначена не за славяните, а за хазарите, че негрц. знакове в кирилицата имат прабълг. (хунски) произход и водят началото си от някакъв културен център, съществувал преди повече от 10—12 хиляди години в Азия.

 

Както се вижда, относно възникването на глаголицата и първоизточниците на нейните буквени фигури се създават най-многобройни и разнообразни хипотези — понякога съвсем фантастични; не заглъхват и споровете около приоритета на едната или на другата старобълг. графика. Въпросът за автора на глаголицата обаче може да се счита за решен — днес всички сериозни учени приемат, че глаголицата е дело на великия слав. първоучител Константин-Кирил Философ (към овладения до съвършенство от него, вероятно роден югозападнобълг. говор насочват някои лингвистични особености в най-древните глаголически текстове; в областите, където той или неговите най-близки сътрудници развиват книжовна дейност, глаголическата азбука има най-дълготрайни традиции; истор. свидетелства говорят, че той създава „нова“, несъществуваща преди това азбука, а и самата глаголица със своите външни, стилови особености и с вътрешносистемните си отношения несъмнено е продукт на индивидуално творчество, изработена е от едно лице). В начертанията на глаголическите знакове са се изразили не преките влияния, на една или друга графика (макар че отделни буквени схеми може да са свързани едновременно с тогавашните виз. и лат. шрифтове, при определени знакови фигури — и с някои близкоизточни А., възлизащи към северносемитската), а последните постижения на буквеното писмо, в чийто истор. развой глаголицата бележи нов, по-висш етап. Неслучайно Константин-Кириловата графика неведнъж е будила възхищение със своето съвършенство и се е оценявала от най-авторитетни лингвисти като „несравнима“, „истински шедьовър“ и т. н.

 

 

49

 

Следователно схващането, изказано още от Й. Добровски и поддържано най-много в руската славистика от втората половина на миналия век, а частично и досега (И. И. Срезневски, O. М. Бодянски, В. Ф. Милер, А. И. Соболевски, Ф. Ф. Фортунатов, Е. Ф. Карски, В. А. Истрин), според което Константин-Кирил е създал кирилицата или и двете А., трябва да-се счита за несъстоятелно. Неприемливо е и предположението, че кирилицата е съставена от някои измежду най-близките съратници на Константин-Кирил —Методий (П. А. Лавров), Климент (П. Й. Шафарик и др.). От друга страна, като се изхожда от редица истор. и лингвистични факти (по-голямата архаичност на старобълг. език, отразен в глаголическите ръкописи, в сравнение с езика на кирилските, преписването на кирилски книги от глаголически оригинали, наличието на глаголически букви и по-големи текстови откъси в отделни кирилски книги, съществуването на палимпсести, в които върху заличено глаголическо писмо е нанесен кирилски текст, по-лесното извеждане на кирилските знакове за специфични слав. фонеми от съответните глаголически, отколкото обратно, реда на числените стойности в едната и в другата А. и др., а също така от истор. известия за дейността на солунските братя и техните ученици), може да се заключи, че от двете старобълг. А. по-стара е глаголицата. Наистина, и преди Константин-Кирил славяните, достигнали в своя обществен и културен живот до етап, в който писмеността става необходимост, са се опитвали да записват своята реч с някоя от най-разпространените тогава и познати им графики, но тези плахи опити са били единични, разпокъсани, много несъвършени и не са получили широко разпространение (вж. Предкирилово писмо у славяните). Ето защо имаме достатъчно основания да приемем, че първата цялостна, завършена и систематизирана („устроена“) старобълг. и слав. А., която при това се е радвала на мощна поддръжка от страна на държ. власт във Велика Моравия, Панония и особено в Б-я, е Константин-Кириловата глаголица.

 

 

            Лит.:

·       Соболевский А. И. Славянорусская палеография. СПб., 1908, 120 с.;

·       Ягич В. Графика у славян. — Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, 262 с.+36 табл.;

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. — Энциклопедия славянской филологии. 4. 1., СПб., 1914, 346 с.;

·       Щепкин В. Н. Учебник русской палеографии. М., 1918, 182 с.;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, 505 с.;

·       Vajs J. Rukovět hlaholské paleografie. Praha, 1932, 184 p + 54 tab.;

·       Ильинский Г. А. Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии. С., 1934, 346 с.;

·       Попруженко М., Ст. Романски. Кирило-методиевска библиография за 1934 —1940 г. С., 1940, 196 с.;

·       Георгиев Ем. Началото на славянската писменост в България. Старобългарските азбуки. С., 1942, 88 с.;

·       Георгиев Ем. Славянская письменность до Кирилла и Мефодия. С., 1952, 96 с.;

·       Истрин В. А. 1100 лет славянской азбуки. М., 1963, 180 с.;

·       Георгиев Ем. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 153 —164, 165—178, 179—197.

 

Петър Илчев

 

  

    (8). АЗБУЧНА МОЛИТВА — стихотворение в старобълг. литература, в което всеки стих започва с поредната буква от старобълг. азбука; една от двете най-ранни стихотворни творби в слав. литератури изобщо (вж. Проглас към евангелието). Открита е от руския учен М. П. Погодин и е публикувана през 1825 в руския превод на книгата на Й. Добровски за Кирил и Методий по два преписа — от 1494 (Псковски) и от XVI в. от сбирката на Волоколамския манастир, № 573. Днес разполагаме с 40 преписа от нея, които дават много по-голяма възможност да се решат по-меродавно някои текстологически проблеми, свързани с въпроса за оригиналния текст и за авторството на произведението. Старобълг. оригинал е изгубен. Най-старият от запазените преписи е от XII в., поместен в Учителното евангелие на Константин Преславски, руски правопис със следи от българизми.

 

 

50

 

Молитвата и прозаичният предговор към Учителното евангелие носят заглавието: Прологъ о х҃ѣ оумѣренъ съказаниı-а ст҃го еваньгелиı-а. сътворенъ констѧнтинъмъ. имьже и прѣложениѥ бысть. тогожде съказаниı-а. ѥвангельскааго. Всички останали преписи са от XV в. насам, руски правопис.

 

Отначало М. П. Погодин, а по-късно Ив. Франко, Е. Георгиев и др. смятат молитвата за дело на Кирил Философ, опирайки се главно на факта, че в заглавията на някои преписи стои Кириловото име. Днес с оглед на заглавията преписите се обособяват в три групи: с името на Константин (Синодален) или Константин Философ (Уваров № 55, Новгородски, Соловецки № 157 и др.); с името на Кирил (Псковски от 1494, Креховски, Попконстантинов от 1518, Ковровски и др.); без заглавия (Волоколамски № 573, препис № 192 от ОИДР, и др.). Но заглавията не могат да бъдат решаващ фактор при определяне на авторството, защото те са най-неустойчивият елемент в старите текстове. Многобройни са случайте, когато едно и също произведение носи различни заглавия и за негов автор се сочат различни лица. Кирил е от тези културни дейци, на които често се приписват чужди творби. Като създател на слав. писмо и горещ защитник на слав. писмена култура той става най-популярният слав. книжовник и общ светец на православния слав. свят. Приписването на А.м. на Кирил Философ се улеснява и от нейното съдържание. Много лесно е произведение, в което намира известно отражение началният етап от развитието на слав. писменост, да се свърже с името на създателя на тази писменост. Аналогични случаи в старите слав. текстове са известни, напр. преработката на Сказанието на Черноризец Храбър в Берлинския сборник е озаглавена: . Обратният процес, т. е. Кирилово произведение да се припише на друг автор, досега не е познат. От друга страна, зад името Константин Философ, посочено в някои заглавия на молитвата, не винаги се крие Кирил. В Соловецкия препис № 157 с това име е наречен авторът на прозаическия предговор към Учителното евангелие, т.е. Константин Преславски:

Според този препис авторът на А.м. и на прозаическото предисловие е едно и също лице, а е установено, че автор на прозаическото предисловие е Константин Преславски.

 

В досегашните изследвания по въпроса за авторството на А.м. се спори и върху смисъла и истор. основа на двустишието: И летитъ нынѣ словѣньско племѧ. Къ крьщению обратишѧ сѧ вьси. Спорът е дали да се чете „Лети сега и славянското племе. / Към кръщение се обърнаха всички“ (= всички вече се покръстиха) или „Лети сега и славянското племе към кръщение. / Обърнаха се всички“. Като се вземат под внимание редица палеографски особености на всички преписи и някои истор. съображения, налага се заключението, че правилно е първото разчитане:

 

И летитъ нынѣ словѣньско племѧ.

Къ крьщению обратишѧ сѧ вьси,

Людьѥ твои нарещи сѧ хотѧще.

 

Смисълът на тези стихове е следният: сега, когато всички вече са станали християни, слав. племе е в бърз възход. Аористната форма обратишѧ сѧ показва, че става дума за покръстването като минал процес, а не като извършващ се в момента на писането на молитвата. Показателно е и местоимението вьси. То сочи, че процесът на покръстването е обхванал повече хора, че той не е рядко или единично явление. Актът на покръстването в Б-я трае продължително и привършва с потушаването на болярския бунт (893) при Владимир. Следователно молитвата ще да е писана след този бунт,

 

 

51

 

когато Б-я тръгва по нов път, на слав. племе е осигурено спокойно развитие и старобълг. език е издигнат като официален. За такава именно обстановка най-подхожда и наречието нынѣ. Естествено е авторът да каже „сега“ именно когато няма вече пречки за напредъка, за прогреса. А според тогавашните разбирания напредък може да се осигури само в рамките на християнството.

 

Във връзка с реконструкцията на А.м. спор се води и по въпроса за началото на 12-ия стих: дали да започва с герв (), или с и, т.е. дали да имаме: . Летитъ нынѣ. . ., или: И. Летитъ нынѣ. . . Защитници на първия вариант са Р. Нахтигал, Е. Г. Зиков, А. Джамбелука-Коссова и др., а на втория — А. И. Соболевски, Ив. Франко и др. Истината е на страната на вторите. Гервът е предназначен само за думи от гръцки произход, започващи с меко г. Във всички варианти на този стих няма нито един случай, където да имаме в началото дума с г. Във всички варианти няма дори фонемата г. В стихотворенията, които защитниците на герва сочат в полза на своята теза, наистина съответният стих започва с г: Геона, Гемон и т.н. Така че гервът в дадения случай има фонетично основание. Обаче в редица случаи въпросният стих започва с и (Синодален препис, Уваров 55, Троицки и др.). Тук се събират три вида и-та, каквито имаме в глаголицата. В такъв случай стиховете влизат напълно в нормалния ред на глаголическото подреждане на буквите, и то без каквото и да е нарушение на нормата. Така че реконструкцията трябва да бъде: И. Летитъ нынѣ. . . Като цялост молитвата е утвърждение на новата насока на развитие в Б-я през втората половина на IX в. Вън от тази обстановка тя е немислима по съдържание и насоченост. Нейният градивен материал и патос свидетелствуват за нов процес, който се е утвърдил и дава резултати.

 

Азбучна молитва. Синодален препис, XII в.

 

Емоционалната атмосфера на творбата насочва към началото на Симеоновото царуване, когато започва и разцветът на бълг. книжнина, когато се появява и Учителното евангелие като пръв систематичен проповеднически сборник в слав. свят.

 

Във връзка с реконструкцията на текста и авторството на А.м. разногласия съществуват и относно двустишието: шьствоуѭ нынѣ по слѣдоу оучителю, / имени ѥю и дѣлоу послѣдоуѩ.  Спорът е дали първоначални са формите за дв. ч. (оучителю, ѥю), или за род. пад. (-лı-а, ѥго). И в това отношение преписите показват разнообразие. Най-старият (Синодалният от XII в.) е запазил дв.ч., защото в оня момент то е жива форма и в старобълг., и в руски език. Във всички останали преписи дв.ч. е заменено с род. пад., защото след XIV—XV в. то е вече изчезнало от говоримата руска реч. А всички преписи с род. пад. са именно от XV в. насам, и то руски. Така че те отразяват състоянието на руския език след XV в.

 

 

52

 

 

Процесът ѥю > ѥго може да се обясни и палеографски: от XIII в. насам често пъти съединяващата чертица между ї и о се пише в горния край (ю), така че може да се прочете и като го вм. ю. Ако първоначално е било ѥго, не може да се обясни палеографски как ѥго е преминало в ѥю. Всичко това води към заключението, че първично е дв. ч. оучителю, ѥю. В такъв случай става дума за Кирил и Методий. Авторът носи тяхното име по звание в качеството си на учител на словото божие на говоримата слав. реч, а не по кръщелно име. Изразът „учител“ в смисъл на проповедник, тълкувател на евангелското слово на говорима слав. реч напълно подхожда за Константин Преславски, тъй като и той има призванието на своите учители Кирил и Методий. Доказателство е самото Учително евангелие. Учителското звание съществува в християнската църква от създаването на християнството и трае дълги векове. При църквата „Св. София“ в Цариград имало специално длъжностно лице, което се занимавало с четенето и тълкуването на евангелските четива при богослужението. Учителят по евангелие (ὁ διδάσκαλος τοῦ εὐαγγέλίου) се наричал и „проповедник на евангелието“. Обикновено тази длъжност се заемала от презвитер или дякон. Аналогична длъжност изпълнява и Константин Преславски с Учителното евангелие.

 

Макар по стиховата си структура да се родее с виз. 12-сричен стих, по съдържание А.м. е оригинално произведение със славянски, бълг. характер. Преди всичко поводът за нейното написване е специфично славянски и се определя от бълг. културна, обществено-истор. и политическа обстановка в края на IX в. Съдържанието ѝ е свързано с конкретна истор. действителност, за която се говори със средновековни поетически средства. Отправна точка е обстоятелството, че един „нов народ“ твори книжнина и извършва богослужение на своя говорим език, т.е. върви по свой път на културно развитие. Проявено е съзнание за ролята на писмеността на роден език. Съставянето на азбуката и появата на първите преводи от грц. на старобълг. език през 863, официалното покръстване на българите през 864, получаването на църковна автономия през 870 и въвеждането на старобълг. език за официален през 893 са събитията, които обуславят възторга на автора и му дават пълно основание да констатира възхода на своята родина. За него слав. племе сега не върви бавно, а „лети“.

 

Силата и смелостта на автора се подхранват преди всичко от ясното съзнание за значението на писаното слово на роден език. Защото народ, който се сдобие с писменост на роден език, според тогавашните разбирания, се причислява към „великите народи“. Авторът се вдъхновява и от съзнанието, че неговата молитва не е молитва за лично щастие, за опрощение на лични грехове, а молитва за благото на цял народ, който вече е възприел християнството и смело върви по пътя на прогреса.

 

 

53

 

Докато по съдържание А.м. се отличава от средновековната виз. църковна поезия и отразява бълг. действителност в определен истор. момент, по своята архитектоника тя е рожба на виз. стихотворна практика. Началото си акростихът води от древните времена: познат е в евр., грц. и римската поезия. Изходна база на автора на А.м. относно акростиха и метриката е творчеството на Григорий Богослов (IV в.), по-точно стихотворението му от 24 стиха, в което всеки стих започва с поредната буква от грц. азбука. Това са отделни стихове, обединени в едно цяло от азбучния акростих и метрическата система на 12-сричен стих, каквато е и схемата на А.м. Стилноезиковите средства, с които се изгражда поетическият свят в А.м., действуват на чувствата, повишават патоса, създават риторично-химнична атмосфера (това са главно епитети, обръщения, възклицания, метафора).

 

Заедно с Прогласа към евангелието А.м. е първата песен на слав. пробуждане, което вещае нови съдбини на слав. народ. Тя е отглас на свежо и искрено религиозно чувство и на повишено народностно съзнание. Наред с Прогласа и Храбровото сказание „За буквите“ тя е резултат на активната обществено-политическа мисъл в Б-я през Златния век и на съзнанието за значението на културата и книжнината на роден език. Като произведение на средновековен поет молитвата носи особеностите на своето време, на средновековния светоглед, но същевременно съдържа и зараждащи се нови демократични тенденции. На фона на чисто църковната и богословската книжнина А.м. се откроява със своята близост до живота, до проблемите на деня. Тя се нарежда сред онези произведения в старите слав. литератури, които утвърждават Кирило-Методиевото дело: Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, сказанието „За буквите“ от Черноризец Храбър и др. По съдържание те не се повтарят, а взаимно се допълват. В едни случаи е използуван похватът на истор. разказ (ЖК, ЖМ), в други — средствата на ораторското изкуство (Похвално слово за Кирил), в трети — особеностите на апологията (Храбровото сказание). В А.м. се използуват поетически средства. Хронологически тези произведения стоят в началото на дълга редица творби, в които се утвърждава правото на слав. език да съществува, защищава се принципът за равноправие на езиците и народите в създаването на културни ценности, зачита се и се величае подвигът на слав. първоучители. А.м. предхожда онези азбучни акростихове, които се явяват през следващите векове в старите слав. литератури, главно в староруската.

 

Азбучната молитва е преведена на немски език от Ив. Франко (ASPh, 35, 1914, с. 175—176), на украински от П. А. Лавров („Кирило та Методїй“, 1928, с. 192—193) и на полски от А. Наумов и Ю. Корнхаусер („Pamiętnik słowiański“, 22, 1972, с. 359—360).

 

 

            Лит.:

·       Вадковский А. Константин епископ болгарский и его Учительное евангелие. — ПС, 1882, март, с. 199—238; октябрь, с. 168—186; декабрь, с. 435—447; 1883, июнь, с. 189—200; 1885, июнь, с. 313—324;

·       Соболевский А. И. Стихотворение Константина Болгарского. — РФВ, 12, 1884, с. 313—315;

·       Вадковский А. Из истории христианской проповеди. СПб., 1892, с. 147—310;

·       Соболевский А. И. Церковнославянские стихотворения конца IX—начала X веков. — Библиограф, 8, 1892, 12, с. 375—384;

·       Соболевский А. И. Черковнославянските стихотворения от IX—X в. и тяхното значение за черковнославянския език. — СбНУ, 16—17, 1900, с. 314—324;

·       Генов М. Наченки на българска поезия.—Знание, 2, 1913—1914, с. 115—123;

·       Franko I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. — ASPh, 35, 1914, p. 150—175;

·       Генов M. Константин Преславски. Поет на старобългарската книжнина. — БИБ, 5, 1933, 2, с. 30—55;

·       Георгиев Ем. Две произведения на свети Кирил. С., 1938, 142 с.;

·       NahtigalR. Rekonstrukcija treh starocerkevnoslovanskih izvirnih pesnitev. — Razprave Slovenske Akademije znanosti in umjetnosti, 1, 1943, p. 43—156;

·       Vaillant A. Une poésie vieux-slave: la Préface de l’Evangile. — RES, 33, 1956; p. 7—25;

·       Зыков Э. Г. К вопросу об авторе „Азбучной молитвы“. — ИИБЛ, 9, 1960, с. 173—197;

 

 

54

 

·       Куев К. Към въпроса за авторството на Азбучната молитва. — В: Славистични изследвания. С., 1963, с. 325—336;

·       Стоянов Ст. Бележки върху стиха „Летитъ нынѣ и словѣньско племѧ“ в Азбучната молитва. — Хиляда и сто години, с. 165—170;

·       Иванова Кл. Нови данни за разпространението на Азбучната молитва в средновековната руска книжнина. — ЕЛ, 25, 1970, 6, с. 63—79;

·       Зыков Э. Г. Судьба „Азбучной молитвы“ в древнерусской письменности. — ТОДРЛ, 26, 1971, с. 177—191;

·       Иванова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 345—348;

·       Куев К. По някои въпроси относно авторството на Азбучната молитва. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 103—120;

·       Георгиев Ем. Граматика срещу логика. — ЕЛ, 26, 1971, 3, с. 77—80;

·       Куев К. Отговор на една критика. — ЕЛ, 27, 1972, 1, с. 79—83;

·       Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, 362 с.;

·       Зыков Э. Г. Русская переделка древнеболгарского стихотворения. — ТОДРЛ, 28, 1974, с. 308—316;

·       Зыков Э. Г. „Азбучная молитва“ в ее отношении к „Учительному евангелию“ Константина Преславского. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 363—368;

·       Джамбелука-Коссова А. Възстановим ли е текстът на Азбучната молитва? — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, с. 52—65;

·       Куев К. Новооткрити преписи на Азбучната молитва. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, с. 26—33.

 

Куйо Куев

 

 

    (9). АЙЦЕТМЮЛЕР, Рудолф (Aitzetmüller, R.) (2.XII.1923) — австрийски славист. Роден в гр. Линц. Следва индоевропеистика и славистика в гр. Грац, където защищава дисертация на тема „Zur slavischen nt-Deklination“ (1950). Хабилитира се в 1958 с първия том на подготвеното от него критическо издание на Шестоднева на Йоан Екзарх. Доц. в Хайделберг, ФРГ (1962—1964), проф. в Тюбинген, ФРГ (1964— 1967) и Вюрцбург, ФРГ (от 1967). Носител на Кирило-Методиевска награда (1979), почетен доктор на Софийския унив. „Климент Охридски“ (1980).

 

Рудолф Айцетмюлер

 

Значителен дял в изследванията на А. заема лексикографската и лексиколожката дейност. В съавторство с Линда Садник той издава през 1955 „Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten“. Това е първият речник със старобълг. лексикален материал, в който са включени само класическите старобълг, ръкописи от X—XI в. и са отразени всички лексеми, засвидетелствувани в тях. Думите са съпроводени с немски превод, като към основната речникова част са добавени още обратен речник и етимологичен дял. Важно и много полезно допълнение към индексите в изданията на старобълг. ръкописи е обобщаващият пълен списък-индекс на всички засвидетелствувани в старобълг. паметници глаголни форми (Belegstellenverzeichnis der altkirchenslavischen Verbalformen, 1977). В по-широк славистичен аспект старобълг. лексика се разглежда в сравнителния речник на слав. езици (съвместно с Л. Садник), от който са публикувани седем свезки, излезли през периода 1963—1975 (Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen, I. А—В, 1975). Предмет на отделни етимологични бележки са редица старобълг. думи, като ковъ, оунебъıтивъ, смрьдь, жаль, на тьла, разболѣти, лежѧгъ и др.

 

Изследванията на А. по въпроси на старобълг. фонетика, граматика и лексика са поставени на широка сравнителна основа с оглед на индоевроп. езици, праслав. език и останалите слав. езици. Изхождайки от старобълг. паметници, той прави редица приноси в областта на глаголната морфология за

 

 

55

 

преминаването от праслав. състояние към особеностите на старобълг. език. Особено го занимават въпросите на вида на глагола в отношението му към начините на глаголното действие и формирането на темпоралната система на праслав. и старобълг. език („Strukturalismus und urslavische Grammatik. Über einen neuen Erklärungsversuch des slavischen Imperfekts, 1961; Slav. iměti und das idg. Perfekt, 1962; Über Präfixe bei nicht-durativen verben vom Typus mrěti, 1962; Aksl. vědě und die slavischen Zustandsverba, 1963; Abg. ide, jade, može, 1979). Многогодишните си изследвания върху езика на старобълг. паметници А. систематизира в цялостен труд върху старобълг. граматика — „Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft“ (1978). Той използува данните на старобълг. фонетика и морфология за очертаване на нова картина на състоянието на праслав. език и на диахронните процеси в неговите рамки въз основа на натрупаните от последните изследвания факти и наблюдения. В труда е залегнала концепцията за единството на праслав. език, който е говорен на определена цялостна територия, в резултат на чието разпадане — т.е. разселване на неговите носители, се достига до обособяване на отделните слав. езици. В съгласие с това схващане според А, съществуването на праслав. език не може да прекрачи IX в. Старобълг. звукове и форми независимо от тяхната архаичност не бива да се смесват механически с праславянските, а старобълг. език да се представя за квазигенеративен модел на отделните слав. езици. В този смисъл за него е неоправдан и термин „общославянски“, защото той фактически се отнася към явления, по-късни от IX в., когато старобълг. език с неговите най-стари писмени паметници и другите слав. езици вече очевидно са били обособени. Представата на А. за класическите старобълг. паметници от X—XI в. (старобълг. „канон“) се определя на първо място от хронологично най-старите фонетични и морфологични характеристики на старобълг. език, поради което той смята, че Енинският апостол, който показва твърде последователно по-новн черти, дори и да бъде отнесен към XI в., не принадлежи към канона на най-старите паметници (Zur Einstufung des Apostelfragments von Enina, 1978—1979).

 

Заниманията на А. c преводните съчинения в старобълг. литература обогатяват палеославистиката и проучването на взаимоотношенията между старобълг. и виз. литература с паралелни текстове в по-късни руски преписи към части от Супр. сб. и с установяването на грц. извори на Житието на Павел Препрости (също от състава на Супр. сб.), на което той допълва и липсите в старобълг. текст. (Eine russisch-kirchenslavische Parallelhandschrift zum aksl. Codex Suprasliensis. Materialien zu dessen Textgestalt, 1967—1974; Die altbulgarische Übersetzung der Vita s. Pauli Simplicis, 1960; Die griechische Vorlage der abg. Vita s. Pauli Simplicis, 1966). Въз основа на един пасаж от Изборника от 1076 (л. 247 б, 1—5) А. изказва интересна хипотеза за съдържанието на т. нар. отьчьскъıı-а кънигъı, споменати в ЖМ като превод на Методий. Според А. патерикът е можел да бъде нещо като сборник от рода на „Пчела“, в който са били разгледани , може би с изказвания на отците на църквата, теми с поучителен характер (Zu den Väterbüchern der Vita Methodii, 1970).

 

Особено голям е интересът на А. към Симеоновата епоха и към старобълг. литературен език като оръдие на старобълг. култура. От изключително значение за старобългаристичните изследвания е неговото седемтомно издание на Шестоднева на Йоан Екзарх (Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, 1958—1975), което може да се смята за едно от най-добрите досега издания на старобълг. автор. В това издание се предлагат решения на редица текстологически и издателски проблеми,

 

 

56

 

които и до днес продължават да бъдат предмет на дискусии в издателската практика на палеославистите: въпросът за основния ръкопис, разночетенията и отношенията между преписите, необходимостта от реконструкция на текста и пр. Заслужава внимание констатацията на А., почиваща на солиден издателски опит, че при издаването на слав. ръкописно наследство не могат да бъдат прилагани като модел и без всякаква уговорка издателските принципи на класическата филология и богословието (подчертана в отговора му на рецензията на Л. Мюлер „Kritisches und Antikritisches zur Šestodnev-Ausgabe“, 1966). Изданието на Шестоднева съдържа текста на най-стария ръкопис от 1263 според изданието на О. М. Бодянски, паралелен текст, реконструиран „в нормализиран старобългарски“ въз основа на съпоставяне на няколко по-късни преписа (5 на брой), грц. паралели, изчерпателен коментар и немски превод. Последният том представя пълен индекс на думите и словоформите, който е ценен принос за проучването на старобълг. лексикално богатство. Извършената от А. текстологическа работа показва, че реконструирането на текста е било в известен смисъл неизбежно поради наличните грешки и изменения в текста на най-стария препис и на много места само сравнението с другите преписи дава правилно четене на мястото. На читателя обаче е представена възможност чрез критичния апарат да прецени сам съображенията на издателя и да приеме предложеното от него четене или да интерпретира текста и по друг начин.

 

От голямо значение за съвременната славистика са издателските поредипи, организирани от А.: „Editiones monumentorum slavicorum veteris dialecti“. Herausgegeben vom Institut für Slavistik der Universität Graz. Akademische Drucku. Verlagsanstalt. Austria-Graz (от 1954, заедно с Л. Садник и С. Хафнер), в която е осъществено фотот. преиздаване на повечето от класическите старобълг. паметници, фотот. издаване на Светославовия изборник от 1073 и на Михановичевия хомилиар; „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes“ (от 1964, заедно с Й. Матл и Л. Садник, покъсно — и с Е. Вайер). Заедно с Л. Садник и С. Хафнер А. редактира (от 1966) и едно от най-важните славистични списания с подчертана палеославистична насоченост — „Anzeiger für slavische Philologie“.

 

А. посвещава задълбочени критични рецензии със свои наблюдения по разглежданите въпроси на изданията на важни езикови и литературни паметници, като Успенския сборник от XII—XIII в., Никодимовото евангелие, Томиното евангелие (AnzSPh, 6, 1972, с. 199—210; 4, 1970, с. 193—198; 3, 1969, с. 142—149), както и на най-значителните трудове по слав. езикознание — „Grammaire comparée des langues slaves“ 1112 2 на A. Ваян (Anz SPh 2, 1968, c. 145—163; 5, 1971, c. 166—178), „Słownik prasłowiański 1“ (Anz SPh, 9, 1, 1977, c. 445—455), „Słownik jazyka staroslověnského“ („Kratylos“, 5, 1, I960, c. 75—78) и др.

 

 

            Съч.:

o   Ein baltisch-slavisches Elativsuffix und seine Entsprechungen in den übrigen indogermanischen Sprachen; der griechische Superlativ auf -atos/-tatos. — SR, 3, 1950, p. 289—296;

o   Zur slavischen -nt- Deklination. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 71, 1953, 1—2, p. 65—73;

o   Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten (Sadnik L., R. Aitzetmüller). Heidelberg, 1955, 361 p.;

o   Lateinisch -lentus und andere nt-Bildungen.— Die Sprache, 3, 1956, 3—4, p. 131—134;

o   Über einige Šestodnev-Handschriften. — SR, 10, 1957, p. 268—278;

o   Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. 1—7. Graz, 1958—1975;

o   Die altbulgarische Übersetzung der Vita s. Pauli Simplicis. — WSl, 5, 1960, p. 225—232;

o   Strukturalismus und urslavische Grammatik. Über einen neuen Erklärungsversuch des slavischen Imperfekts. — Die Sprache, 7, 1961, p. 190—198;

o   Das balto-slavische Akzent- und Intonationssystem. Grundzüge und Grundprobleme, dargestellt nach dem heutigen Stand der Forschung. — Die Sprache, 8, 1962, p. 46—58;

o   Über Präfixe bei nicht-durativen Verben vom Typus mrěti. — ZSPh, 30, 1962, p. 310— 336;

o   Slav. iměti und das indogermanische Perfekt. — Die Sprache, 8, 1962, p. 250—262;

o   Aksl. vědě und die slavischen Zustandsverba. — Slavistische Studien, 260, 1963, p. 209—214;

 

 

57

 

o   Zum sog. Richtungsdativ des Altrussischen: Typus ide Куevu. — ZSPh, 31, 1963, p. 338—356;

o   Die Relation ‘e:’o bzw. о in den ostslavischen Sprachen. — WSl, 10, 1965, p. 1—8;

o   Kritisches und Antikritisches zur Šestodnev-Ausgabe. — AnzSPh, 1, 1966, p. 136—155;

o   Die griechische Vorlage der abg. Vita S. Pauli Simplicis. — In: Orbis Scriptus. Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 49—52;

o   Eine russisch-kirchenslavische Parallelhandschrift zum aksl. Codex Suprasliensis. Materialien zu dessen Textgestalt. — AnzSPh, 2, 1967, p. 48—66; 3, 1969, p. 102—117; 4, 1970, p. 72—82; 7, 1974, p. 92—108;

o   Richtungsdativ, Richtungslokativ und andere syntaktische Probleme des Altrussischen. — AnzSPh, 2, 1967, p. 73—81;

o   Vermischte Beiträge. 1. Zu den Väterbüchern der Vita Methodii. 2. Abg. jatъ chulьnica. 3. Griech. -εε- und abg. -eo-. — AnzSPh, 4, 1970, p. 48— 57;

o   Abg. smrьdъ. Verdeutlichung einer Etymologie. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 17—19;

o   Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen. 1. А—В. (Sadnik L., R. Aitzetmüller). Wiesbaden, 1975, 693 p.;

o   Das „Urslavische“ und einige seiner Probleme. — AnzSPh, 8, 1975, p. 163—168;

o   Belegstellenverzeichnis der altkirchenslavischen Verbalformen. Würzburg, 1977, 158 p.;

o   Die Polonismen des Igorlieds. — AnzSPh, 9, 1977, p. 1—31;

o   Das altbulgarische na tьla „χαμαί“. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 32—36;

o   Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. Freiburg, 253 p.;

o   Zur Einstufung des Apostelfragments von Enina. — AnzSPh, 10—11, 1978—1979, p. 19—24;

o   Abg. ide, jade, možе.— В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на проф. чл.-кор. К. Мирчев. С., 1979, с. 34—38.

 

            Лит.:

·       Rothe H. — ZSPh, 26, 1957, p. 225—231;

·       Dvořáková-Bláhová Е. — Bsl, 21, 1960, p. 320—325;

·       Müller L. — ZSPh, 32, 1965, p. 354—370;

·       Wer ist wer? 17 изд. Berlin, 1973, p. 8;

·       Dvоřáková-Bláhová E. — Bsl, 37, 1976, р. 227—232;

·       Минчева A. — БЕ, 27, 1977, с. 510—513;

·       Dujčev Iv. — Bsl, 39, 1978, p. 209—223;

·       Иванова-Мирчева Д. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 1, p. 88—90.

 

Ангелина Минчева

Пиринка Пенкова

 

 

    (10). АКАТИСТ (грц. ἀκάυιστος, старобълг. несѣдальнь, несѣдальное [пѣние]) — название за полистрофична жанрова форма на виз. химнография, означаващо, че по време на изпълнението на произведението не бива да се седи. А. се състои от 25 строфи — въвеждаща строфа — кондак (кукулий), 12 малки строфи — кондаци, и 12 големи строфи — икоси; строфите се редуват кръстосано — кондак, икос и т.н. Първият кондак и икосите завършват с припев „радуи сѧ. . .”, а дванадесетте кондака — с припева „алилуı-а”. Всички кондаци и всички икоси са обединени от еднаква ритмична структура. Важна съставна част на икосите са т. нар. „хайретизми“ — обращения към възпявания обект, започващи с приветствието „радуи сѧ “ (χαίρε).

 

Богородичен акатист. Препис от XV в.

 

Най-древен от известните A. e Ἀκάθιστος ὕμνος — хвалебно-благодарствен химн, посветен на Богородица, възникнал най-вероятно по случай избавлението на Константинопол от обсадата на аварите през 626. Въпросът за авторството не е окончателно решен. Произведението се приписва на Аполинарий Лаодикийски (IV в.), Георги Писида (VII в.), Йоан Дамаскин (VII—VIII в.),

 

 

58

 

Касия (VIII—IX в.), патриарх Фотий (IX в.) и др., а авторитетни изследователи на виз. литература — П. Ф. Крипякевич, С. А. Трипанис, Ф. Дьолгер, Е. Велес, Х.-Г. Бек, Н. Томадакис, С. С. Аверинцев, намират аргументи в полза на авторството на Роман Сладкопевец (VI в.). А. за Богородица е изграден в азбучен акростих, който започва от първия икос. Стиховата му структура е ритмо-тоническа, последните изследвания установяват наличието на рима. От IX в. А. за Богородица влиза в състава на богослужението за събота на пета неделя на великия пост. На това място се намира в най-ранните старобълг. преписи на постния триод, които възхождат към XII в. Има сериозни основания да се мисли, че най-ранният старобълг. превод на А. е възникнал в Кирило-Методиевата епоха. Установени са два ранни превода, в единия от които е засвидетелствуван уникален за преводаческата практика опит да се спази акростихът на оригинала в превода. Този превод съдържа следи от глаголическа традиция и дава основание възникването му да се отнесе към Кирило-Методиевата епоха.

 

А. за Богородица е послужил като модел за появилите се по-късно произведения във виз. литература — А. за Исуса сладчайши (от Йоан Евхаитски), за Николай Мирликийски, за апостолите Петър и Павел, за архангел Михаил (от Исидор Константинополски) и др. Преведени на старобълг. език, А. служат като източник на стилни средства и ритмически модели за оригиналното старобълг. песнотворчество.

 

 

            Лит.:

·       Krypiakiewicz P. F. De Himni Acathisti auctore. — BZ, 18, 1909, p. 357—382;

·       Wеllesz Е. The Akathistos Hymn. introduced and transcribed. Copenhagen, 1957, 200 p.;

·       Dölger F. Die byzantinische Dichtung in der Reinsprache. Berlin, 1958, p. 54—56;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 427—428;

·       Trypanis С. A. Fourteen early Byzantine cantica. Wien, 1968, p. 17—19;

·       Μητςάκης. Ἔκας λαϊκός κρήτικος „Ἀκάθιστος“ τοῦ 15 ἀιόνα. — Βυζαντινὰ, 1, 1969, p. 23—38;

·       Prоhorov G. M. A codicological Analysis of the illuminated Akathistos to the Virgin. — Dumbarton Oaks Papers, 26, 1972, p. 239—252;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњьевековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 14—17;

·       Аверинцев С. С. Традиция греческой „диалектики“ и возникновение рифмы. — Контекст. 1976, М , 1977, с. 81—99;

·       Аверинцев С. С. Поэтика ранневизантийской литературы. М., 1977, с. 221—237;

·       Keller F. Die slavischen Fassungen des Akathistos. — Schweizerische Beiträge zum VIII. internationalen Slavistenkongress in Zagieb und Ljubljana. Bern-Frankfurt am Main-Las Vegas, 1979, p. 87—103.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    (11). АКВИЛЕЙСКА ПАТРИАРШИЯ. Съществува от VI в. и има за център гр. Аквилея на северното крайбрежие на Адриатическо море (Триесткия залив). Към края на VIII в. и началото на IX в. достига своето най-голямо могъщество. След като Карл Велики сломява политическото надмощие на аварите в земите около Средния Дунав, в новозавоюваните източни области на Франкската империя мисионерска дейност развиват не само баварските епископи, но и патриархът на Аквилея Паулин II (787—802) и приемникът му Урс (802—807). Те успяват да разпрострат духовната си власт върху Каринтия, Истрия и земите на юг от Дунав, като се стремят да включат в диоцеза си и Панония. Свидетелство за тази дейност, която продължава през първата половина на IX в. и засяга Велика Моравия и Панония, са: 1) кръстовидните храмове и кръглите църкви (ротонди) от аквилейско-истрийски тип на територията на Велика Моравия от докирилометодиевата епоха; 2) християнската терминология от севернороманско потекло (папежь — ‘папа’, калежь — ‘църковна чаша’, крижь — ‘кръст’, къмотра — ‘кума’, собота — ‘събота’); 3) особеният ред на дните от седмицата, който не започва от неделя, както е във Византия и в по-голямата част от Средна и Западна Европа, а от понеделник и се отразява на названията на дните (вторият ден е вторник, четвъртият е четвъртък, петият е петък).

 

 

59

 

Тази практика прониква най-напред в слав. земи, съседни на Аквилейската патриаршия, и намира отражение в Кирило-Методиевата книжнина от епохата на Моравската мисия. Съществува мнение, че Киевските листове представляват част от превода на сакраментар (литургия) от старинен аквилейски тип, чийто текст бил възприет и в Залцбургската архиепископия. За оживени връзки между Аквилея, от една страна, и Велика Моравия и Панония, от друга, свидетелствуват слав. имена по полетата на Чивидалското евангелие, между които са и имената на Прибина и Коцел, а може би и имената на Ростислав и Светополк. Изказано е предположение, че Константин-Кирил и Методий се отправят най-напред към А.п., за да ръкоположат учениците си, но след като не постигат целта си, се насочват през Венеция към Рим.

 

 

            Лит.:

·       Малышевский И. Святие Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 140—142;

·       Giannоni С. Paulinus II, Patriarch von Aquileja. Ein Beitrag zur Kirchengeschichte Österreichs im Zeitalter Karls der Grossen. Wien, 1896;

·       Gruden I. Akvilejski patřiarhi za dobo sv. Cirila in Metoda in nih razmerje do slQvenskega bogoslužja. — Čas, 1905, p. 5—20;

·       Melich J. Die Namen der Wochentage im Slavischen. — In: Zbornik u slavu Vatroslava Jagicá. Berlin, 1908, p. 212—217;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchensiavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 26;

·       Skоk P. La semaine slave. — RES, 5, 1925, p. 14—23;

·       Skok P. La terminologie chretienne en slave: le parrain, le marrain et le filleul. — RES, 10, 1930, p. 186—204;

·       Grivec F. Reversi sunt ex Moravia. Epizoda iz Življenja sv. Cirila in Metoda. JIC, 3, 1937, p. 62—91;

·       Stanislav J. Zo študia slovanských osobných mien v Evanjeliu cividalskom (Ev. Civ.) — Slavia, 18, 1947, p. 87—100;

·       Piuk K. Zur Frage der Slaven in Pannonien im IX Jahrhundert. — WSJ, 1, 1950, p. 112—130;

·       Сronia A. Revision der slavischen Eigennamen im alten Evangeliar von Cividale. — WSJ, 2, 1952, p. 6—21;

·       Skok P. Uslovi života glagoljice. — Slovo, 3, 1953, p. 50—63;

·       Schmidinger Н. Patriarch und Landesherr. Die weltliche Herrschaft der Patriarchen von Aquileja bis zum Ende der Staufer. — Publikationen des österreichischen Kulturinsituts in Rom, 1954;

·       Lackо M. Prvá cesta sv. Cyrila a Metoda do Rima. — In: Studi in onore di Ettore Lo Gatto e Giovanni Maver, Roma, 1962, p 375—380;

·       Zagiba F. Die Missionierung der Slaven aus „Welschland“ (Patriarchat Aquileja) im 8, und 9. Jahrhundert. — Cyrillo-Methodiana, p. 274—311;

·       Zagiba F. Paulinus II. Patriarch von Aquileja und die Anfänge der Slavenmission. — In: Vescovi e Diocesi in Italia nel medioevo (sec. IX — XII), Padova, 1964, p. 239—247.

 

Иван Добрев

 

 

    (12). АКРОСТИХ (грц. ἀκροστιχίς; старобълг. краегранесие) — формален, незадължителен похват за организиране предимно на поетическа реч. Използува се в декламационната и в песенната поезия. В старата бълг. литература А. е представен с два основни типа: азбучен и фразов. При азбучния А. всеки стих започва с поредната буква от азбуката. Според К. Крумбахер той произхожда от египетските сакрални текстове, където е използуван като предпазно средство против интерполации. Във виз. литература са известни опити и с телестих, при който азбучният ред се образува от последните букви на стиховете. Трети вариант на азбучния А. е т. нар. мезостих, когато редът на буквите се получава в средата на стиха. И в трите варианта е възможен естественият и обратният ред на азбуката. В слав. литератури са известни само случаи на азбучен А. При фразовия А. началните букви на стиха, строфата или абзаца образуват фраза, изречение, което обобщава идеята на произведението или изразява мотивите за неговото написване. Този тип А. дава възможност на автора да отбележи и името си. Чрез разчитането на фразов А. е установено авторството на много произведения в средновековните литератури. Известни са два варианта на фразовия А.: обикновен и двоен. При двойния фразов А. името на автора се открива в богородичните тропари, докато фразата се маркира в началата на другите тропари.

 

В старата бълг. литература азбучният А. е използуван още в най-ранните произведения на декламационната поезия: в Азбучната молитва на Константин Преславски,

 

 

60

 

в изследвания от Ф. В. Мареш А. „аз есмъ всемоу мироъ свѣт“ и в проучения от Н. Драгова „Химн на света Троица“, преценен от нея като „първообраз и методологически пример“ на другите азбучни А. Според сполучливото определение на Е. Георгиев първият старобълг. А. е азбуката с названията на буквите. Азбучният А. е използуван и в старобълг. химнография. Към канона на първи глас в Търновска служба за Петка Епиватска (от XIV в.) е поставено означение „по азъ вѣ^д“, което означава „в азбучен А.“, но той не е спазен. Напълно е запазен азбучният А. в канона на втори глас в Служба за Теодосий Търновски от йеросхимонах Спиридон (XVIII в.).

 

Фразовият А. е широко разпространен в старобълг. химнография, по-специално в каноните. Константин Преславски изгражда канона в Служба за Методий в А. — „добро методие тѧ поѭ Константин“ (вж. Служби за Кирил и Методий). Фразов акростих използуват Климент Охридски и Наум Охридски. През XIV в. инок Макарий вплита в Канон за Петка Епиватска фразата „приими мати моление своих“, а инок Симеон в Канон за архангелите — „Симеона недостоинааго плач“. Единственият А. в богатия химнографски цикъл за Иван Рилски е вплетен в канона, чийто автор е Димитър Кантакузин (XV в.) — „похвалоу ти оче Iѡанне плетоу Димитрие“.

 

Редица старобълг. автори използуват и двойния А. Григорий Цамблак (XIV—XV в.) свързва канона в Служба за Йоан Сучавски в А. „новомоу мѫченикоу новѫ приношѧ хвалѫ”, от началата на тропарите в канона от Служба за Стефан Дечански се получава фразата „новомоу мученикоу нову приношу дара пѣсн“. И в двата канона началата на богородичните тропари дават името на автора Григорıе.

 

По-голямо разнообразие в използуването на А. се наблюдава в творчеството на книжовника Ефрем (XIV в.). В деветите песни на каноните си той отбелязва своето име, а двата му цикъла стихири — за Христос и за Богородица, са уникални за слав. химнография поетически произведения, изградени във фразов А. Необикновено развитие на фразовия акростих е постигнато от Константин Преславски: цикъл канони за делничните дни на Четиридесетница той изгражда в акростих, чиито букви образуват самостоятелна стихотворна творба от шестнадесет стиха.

 

Макар и инцидентно, А. се среща и в старобълг. проза. Четиридесетте глави на „Сказание о писоденех“ от Константин Костенечки са свързани с А. „самодержавномоу деспоту Стефану раб Константин“. Същият автор използува А. и в Житието на Стефан Лазаревич.

 

По въпроса за спазването на А. при превод на произведения от грц. език в славистиката е установено мнението, че преводачите не са правели опит да го запазят, стремейки се да дадат точен превод. Най-новите проучвания опровергават това мнение чрез откриването на случаи, когато е направен сполучлив опит да се спази А. при превод на произведения от грц. на старобълг. език. Наблюденията и анализът на текстовете отвеждат към Кирило-Методиевата епоха, към периода на Златния век. Използуването на А. е едно формално доказателство за поетическата опитност на старобълг. поети, за овладените от тях тънкости на неписаната поетика на средновековните жанрови форми.

 

 

            Лит.:

·       Krumbacher К. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des oströmischen Reiches. München, 1897, p. 697—700;

·       Krumbacher K. Die Akrostichis in der griechischen Kirchenpoesie. — SBA, 1903, p. 551—691;

·       Weyh W. Die Akrostichis in der byzantinischen Kanonesdichtung. — BZ, 17, 1908, p. 1—69;

·       Поповић П. Акростих у Константина Философа. — ПКЛИФ, 14, 1935, с. 41—44;

·       Mareš F. Azbučna báseň z rukopisu statni vereine Knihovny Saltykova-Ščedrina v Leningrade (Sign. Q. I. 1202). — Slovo, 14, 1964, р. 5—24;

 

 

61

 

·       Дpаговa H. Непроучен старобългарски азбучен акростих. — ЕЛ, 23, 1968, 3, с. 37—58;

·       Драгова Н. Втората апология на българската книга и нейните извори. — ККФ 1, с. 328—344;

·       Демкова Н. С., Н. Ф. Дробленкова. К изучению славянских азбучных стихов.—ТОДРЛ, 23, 1968, с. 27—61;

·       Георгиев Ем. Старобългарските названия на буквите. — В: Кирил и Методий. Истината за създаването на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 179—197;

·       Иванова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ, 2, с. 341—365;

·       Кожухаров Ст. Неизвестно произведение на българската химнография. — В: Старобългарска литература. Изследвания и материали. 1. С., 1971, с. 289—322;

·       Кожухаров Ст. Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. С., 1974, с. 277—310;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњевековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 123—125;

·       Матеич П. Неизвестен български сборник от края на XIV в. — ЕЛ, 31, 1976, 1, с. 56—58;

·       Кожухаров Ст. Към въпроса за обема на понятието „старобългарска поезия“. — ЛМ, 20, 1976, 7, с. 35—54;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

·       Попов Г. Из текстологическата проблематика на славянския триод. — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 72—86;

·       Попов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—36;

·       Попов Г. О наличии древнеболгарской гимнографической части в триоди. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 122—131;

·       Кожухаров Ст. Пѣти достоитъ архистратига. — В: Литературознание и фолклористика в чест на акад. П. Динеков. С, 1983, с. 59—62;

·       Матеич П. Българският химнописец Ефрем от XIV в. Дело и значение. С., 1982, 344 с.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    АКЦЕНТНИ ЗНАЦИ — вж. Палеография на старобългарските ръкописи.

 

    АЛВИН — вж. Адалвин.

 

 

    (14). АЛОБАГАТУР — бълг. военачалник, изпратен от цар Симеон към края на 924 с войска срещу хърватите, които били в съюз с Византия срещу Б-я. Походът завършва неблагополучно. Главни сведения за това събитие, в които единствено се споменава терминът А., дава виз. император Константин VII Багренородни: „И тъй по това време българите навлязоха в Хърватия с Алобагатур, за да я завоюват, и всички бяха избити там от хърватите.“

 

Спорен остава въпросът, дали А. е лично име или число и каква е етимологията на първата му съставка. И. Маркварт го разчита като alp-bagatur и тълкува alр като „храбър“. Втората съставка — bagatur („юнак“, „герой“) е прабълг. титла, давана главно на военните предводители с големи заслуги при завоюване на територии; обикновено се свързва с друга титла, която означава определена длъжност. Константин Багренородни предава термина изопачено с метатеза на първата съставка като ἀλογοβοτούρ навярно под влиянието на ἄλογον — „кон“. Най-вероятно е предположението, че по начало А. е прабълг. титла от тюркски произход, която с течение на времето се превръща в лично име или е схващана като лично име от виз. автор.

 

 

            Лит.:

·       Marquart J . Die Chronologie der alttürkischen Inschriften. Leipzig, 1898, p. 40;

·       Златарски В. История на българската държава. 1, 2. С., 1927, с. 500—501;

·       Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio. Ed. Gy. Moravscik, engl. transl. R. J. H. Jenkins. Budapest, 1949, p. 32, 126—128;

·       Moravscik Gy. Bvzantinoturcica. 2. Berlin, 1958, p. 64, 83;

·       Beševliev V. Die Protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963, № 48, 1; 63, 2—3;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, № 64, 2—3; 48, 1; 85, 2—3; 9, 2; 69, 5.

 

Геновева Цанкова-Петкова

 

 

    (15). АЛТБАУЕР, Моше (Altbauer, М.) (12.XI.1904) — израелски славист, специалист по история на слав. книжнина и съвременен полски език. Роден в Пшемисъл, Полша. Завършва Лвовския унив. и защищава докторска дисертация в Краков през 1932 при проф. Тадеуш Лер-Сплавински. През 1927— 1935 е преподавател във Вилнюс, от 1935 живее и работи в Израел. През 1966—1967 е сътрудник на Колумбийския унив., САЩ.

 

 

62

 

От 1969 е професор по слав. езикознание в Еврейския унив. в Ерусалим. Член е на Международния комитет на славистите и на Международната комисия по диалектология. През 1958 получава Израелската академична награда за езикознание.

 

Моше Алтбауер

 

А. публикува изследвания върху полско-еврейските взаимни езикови влияния и върху езика на стари слав. паметници. Най-голямата му заслуга е издирването, проучването и издаването на стари слав. ръкописи от Синайская манастир „Света Екатерина“. През 1968 А. открива смятаните за загубени 23 листа от Добромировото евангелие, бълг. паметник от началото на XII в., които издава през 1973 фототипно заедно с ленинградската част на паметника. Изданието се придружава от пълни археографски сведения за синайската част на ръкописа и от кратко палеографско и езиково изследване. А. проявява интерес главно към лексикалните особености на Добромировото евангелие, на които посвещава две отделни изследвания, по-обширното от които е публикувано на иврит в Израел. През 1971 прави ново издание на Син. пс. от XI в., което съдържа снимки на всички страници на ръкописа и като приложение палеографско изследване от Х.Г. Лънт.

 

В Синай А. открива също така неизвестна част от Бичковия псалтир от XI в. (известната част от паметника се пази в Държ. публична библиотека „М, Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград). Издирва и многобройни други слав. ръкописи, особено важен сред които е един среднобълг. кирилски откъслек от XII в., съдържащ текст от Апостола. Ръкописът е неразчетен засега глаголически палимпсест.

 

 

            Съч.:

o   Une glose slave de Raschi; s’nîr. — RES, 8, 1928, p. 245—246;

o   pohanyni ščo prystaw na ehrystjansku viru. — Lud, 17, 1928, p. 36—39;

o   Bulgarismi nel „guideo-spagnolo“ degli Ebrai di Bulgaria. — RSlav, 4, 1955—1956, p. 72—75;

o   „prawdziwym Jakube“ i innych replikach. — PJ, 151, 1957, 8, p. 263—266;

o   Starocerkiewnosłowiański loc. pl. въ содомѣхъ. — Slovo, 9—10, 1960, p. 72—75;

o   Jaffa and Its Port in the Travel Accounts of Christian Pilgrims from Slavic Countries. — Bulletin of Museum Haaretz, 8, 1966, p. 67— 78;

o   Ze studiów nad wshodnioslowi ański mi przekładami Biblii. O dwóch przekładach biblijnego akrostychu o zacnej niewieście. — SFPS, 7, 1967, p. 191—202;

o   kryteriach ustalania pierwowzoru tłumaczeń biblijnych (na przykładzie wschodniosłowiańskiego tłumaczenia księgi Ruty). — Slavia, 36, 1967, p. 590—600;

o   оухороухвенъ надъ тьмами (Canticum Canticorum 5:10). A Chapter in the History of Translation Technique. — Annuaire de l’institut de philologie et d’histoire orientales et slaves, 18—19 (Mélanges en l’honneur de Boris Unbegaun, Bruxelles), 1968, 4 p.;

o   Some Methodological Problems in Research of the East Slavic Bible Translations (Vilnius Codex No. 262). Jerusalem, 1968;

o   Z lexika nově nalezeného zlomku Dobromirova Evangeliáře. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 21—25;

o   Psalterium Sinaiticum — Ariel, 28, 1971, p. 79—82;

o   Psalterium Sinaiticum. An 11th Century Glagolitic Manuscript from St. Catherine’s Monastery, Mt. Sinai. Skopje, 1971, 360 p.;

o   Studies in the Vocabulary of the Byelorussian Translations of the Bible. — The Journal of Byelorussian Studies, 2, 1972, p. 359—368;

o   Најстарији псалтир српске редакције. — Научни састанак слависта у Вукове дане. 2. Београд, 1972, p. 11—23;

o   Are Grecisms in an Old Church Slavonic Manuscript a Criterion of Its Archaic Provenance? — In: VII Międzynarodowy Kongres Slawistów w Warszawie 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 71—72;

o   Greec-Slavic Miscellanea from Sinai. — Cyrillomethodianum, 2, 1973, p. 176—177;

o   Добромирово евангелие. Кирилски споменик од XII век. 1. Скопје, 1973, 18+438 с.;

 

 

63

 

o   Рифмованый акафист в честь Нила Столобенского. — Russian Linguistics, 2, 1975, р. 1—9;

o   Glagolickie fragmenty chorwackiego Psałterza z JAZU. — Slovo, 25—26, 1976, p. 263—271;

o   Новооткрытый Иерусалимский фрагмент древнерусского „апракоса“. — In: Israeli Contributions to the 8th International Congress of Slavists. Jerusalem, 1978, 14 p.;

o   An Early Slavonic Psalter from Rus’. 1. Photoreproduction. Cambridge, Mass., 1978, 179 p.;

o   Psalterium Latinum Hierosolymitanum. Eine frühmittel alterliche lateinische Handschrift (Sin. Ms. No. 5). Wien-Graz, 1978;

o   Zum Wortschatz des „Psalterium Sinaiticum“. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 1, p. 60—63;

o   Das Palimpsest-Fragment eines glagolitischen Evangeliars im Codex Sinaiticus 39. Ein neues altkirchenslavisches kanonisches Denkmal. — Wiener slawistischer Almanach, 7, 1981, p. 253—258 (Altbauer M., F. W. Mareš);

o   Der älteste serbische Psalter. Köln — Wien, 1979, 31+446 p.;

o   An Unknown Fragment of an Ancient Apracos, from Rus. — Folia slavica, 3, 1979, 1—2, p. 25—47.

 

Боряна Велчева

 

 

    (16). АМФИЛОХИЙ архимандрит (светско име: Павел Иванович Сергиевский-Казанцев) (20.VI/2.VII.1818—20.VII/1.VIII.1893) — руски археограф и палеограф. Роден в с. Любец, Калужка губ. Учи в Калужката семинария и в Московската духовна академия (1841—1845). В 1842 приема монашество. През 1845—1852 е надзирател и преподавател по грц. език, нотно пеене и география в духовните училища в Суздал и Ростов. Игумен (с архимандритски сан) на Борисоглебския манастир в Ростов (1852—1858). От 1858 до 1860 е игумен на Воскресенския ставропигиален манастир „Нови Ерусалим“ (основан през 1657) близо до Москва. Манастирът е известен с богата библиотечна сбирка от старинни ръкописи. Това назначение предопределя насоката на научноизследователската дейност на А. Запознаването с ръкописите и проучването им пробуждат у него интерес към слав. археография, палеография и текстология. През 1874—1888 е игумен на московския Даниловски манастир. От 1891 до смъртта си е епископ Углички. Почетен член на Петербургската духовна академия. Член-mp. на Руската АН (1863). Умира в Ростов.

 

Архимандрит Амфилохий

 

Научноизследователската работа на А. има извънредно широк и задълбочен за времето си характер. Със сравнителните си изедедвания на грц. и старобълг. писмени паметници той спечелва заслужено признание не само в Русия, но и сред европ. научни среди. Особено ценни са неговите описи на слав. и грц. ръкописи, които се отличават с точни и изчерпателни палеографски наблюдения („Описание Воскресенской Новоиерусалимской библиотеки“, 1875; „Палеографическое описание греческих рукописей IX и X века определенных лет“, 1—4, 1879—1880). Приносен характер имат редица текстологически проучвания на А. върху слав. превод на Евангелието. Интересите му се съсредоточават главно върху апракос евангелията, които носят следи от най-старите Кирило-Методиеви преводи („Описание Юрьевского евангелия 1118—1128г.“, 1877; „Описание евангелия 1092 года“, 1877; „Четвероевангелие Галичское 1144 г.“, 1—3, 1882—1883). А. подчертава, че Константин-Кирил и Методий превеждат най-напред краткия апракос, който наскоро след това е попълнен с непреведената част от Евангелието за първите три дни от страстната седмица („О переводе четвероевангелия“,

 

 

64

 

в кн. „Дополнение к Галичскому сличительному четвероевангелию“, 1883, с. 244—251). Според А. най-старият превод е представен в текста на Мар. ев., а след него по старинност се нарежда Зогр. ев. Той прави този извод въз основа на съпоставка между писмото и украсата на Мар. ев. и грц. ръкописи от 835, 880 и 899. При работата си върху текста А. привежда разночетения по голям брой ръкописи, поради което изследванията му са много ценни и за съвременните медиевисти. Много полезни са съпоставителните речници към тях, които показват развоя на старобълг. и староруския книжовен език. На първо място може да се посочи речникът към Галичкото евангелие, направен по 50 преписа. С тези трудове А. наред с Г. А. Воскресенски поставя основите на изучаването на слав. евангелски превод и неговите редакции.

 

Богат материал за палеографски и текстологически наблюдения е публикуван в изследванията на А. върху Апостола и неговия превод („О переводе св. Кириллом и Мефодием апостола“, 1876; „Древле-славянский Карпинский апостол XIII в.“, 1—4, 1885—1888), Апокалипсиса („Апокалипсис XIV в. Румянцевского музея“, 1886), Псалтира („Древле-славянская псалтырь XIII — XIV в.“ (1876—1879); „Древле-славянская псалтырь Симоновская до 1280 года“ (1—2, 1876—1877) и Октоиха („О самодревнейшем октоихе XI века югославянского письма“, 1874). В тези трудове А. отново се стреми към максимална пълнота на сравнителния материал, като привлича голям брой преписи, съпоставя слав. текст с грц. и евр. текстове и с първите старопечатни издания. Той прави някои изводи за значението и хронологията на най-старите слав. ръкописни паметници. Така напр., когато разглежда въпроса за превода на Апостола, той обръща внимание върху старинността на Охридския апостол и Слепченския апостол (отнася Охридския към IX—X в., а Слепченския — към X—XI в.) и предполага, че те най-точно отразяват Кирило-Методиевия превод. В изследването си на Октоиха А. се ръководи от хипотезата, че Методий превежда преди смъртта си възкресните стихири и канони заедно с вечерните служби, които се поместват в най-старите октоиси.

 

Специално отбелязване заслужава изследването на А. върху Пандектите на Антиох в препис от XI в., единствено по рода си, придружено от речник, в който думите се дават с грц. им съответствия, примери от текста и превод („Исследование о пандекте Антиоха XI века“, 1880; „Словарь из пандекта Антиоха XI века“, 1880). Ценен е трудът му „Кондакарий в греческом подлиннике XII—XIII в., по рукописи Московской Синодальной библиотеки № 437, с древнейшим славянским переводом кондаков и икосов“ (1879).

 

На А. принадлежи една от многобройните хипотези за произхода на старобълг. азбуки („О подложности отрывков глаголитских так называемого Реймского евангелия, относимо археологами славянскими к XI в. и о ключе к глаголитскому письму“, в кн. „Дополнение к Галичскому сличительному четвероевангелию“, с. 145—178). Според него Константин-Кирил Философ е създал и двете азбуки, като кирилицата е по-ранна. Глаголицата е създадена като криптографско писмо, за да не бъде преследвана от католическото духовенство, както кирилицата. За глаголицата А. твърди: „. . . она та же кириллица, только изменена в положении букв, округлении, обращении некоторых линий в угольники, и заимствовании букв греческих из скорописного письма“ (с. 174).

 

 

            Съч.:

o   О греческом кондакаре XII—XIII века Московской синодальной библиотеки сравнительно с древным славянским переводом. — Приложение к XVI-му тому ЗИАН, 4, СПб., 1869, 37 с.;

o   О неизданных канонах в служебной февральской греческой минеи конца X века Московской синодальной библиотеки № 181. М., 1870, 24 с.;

o   О самодревнейшем октоихе XI века югославянского письма, найденном в 1868 г. А. Ф. Гильфердингом в Струмнице. М., 1874, 54 с.;

o   Описание Воскресенской Новоиерусалимской библиотеки с приложением снимков со всех пергаменных рукописей и некоторых писанных на бумаге. М., 1876, 9+214 с.;

 

 

65

 

o   О переводе св. Кириллом и Мефодием апостола. — В: Труды II археологического съезда, СПб., 1876, отд. 4, с. 16—33;

o   Древле-славянская псалтырь XIII—XIV в. М., 1, 1876; 2, 1877; 498 с.; 3, 1, 1879, XI, 246 с.; 3, 2, 1879, 218 с.; 3, 1879, 140 с.;

o   Описание Юрьевскаго евангелия 1118—28 г. Воскресенской новоиерусалимской библиотеки. М., 1877, 233+40 с.;

o   Описание евангелия 1092 года (сличенного преимущественно с Остромировым евангелием). М., 1877, 32 с.+10 табл.;

o   Кондакарий в греческом подлиннике XII—XIII в. по рукописи Московской Синодальной библиотеки № 437, с древнейшим славянским переводом кондаков и икосов. М., 1879, 260+103+XIII с.;

o   Древлеславянская псалтырь Симоновская до 1280 года, сличенная с рукописными Псалтирями XI, XII, XIII, XIV, XV. XVI и XVII в., с греческим текстом X в. из Теодоритовой псалтыри, сличенным с псалтырью в Синайской библии, псалтырью X—XI в. и старопечатною 1597 г., 2 изд., М., 1, 1880, 9+544 с.; 2, 1880, 545; 3, 1881, 452 с.; 4, 1881, 288 с.;

o   Об отрывках из древле-славянских рукописей XI и XII—XIII века. М., 1880, 27 с.;

o   Палеографическое описание греческих рукописей IX и X века определенных лет. М., 1, 1879, 84 с.+25 табл.; 2. 1880, 79 с.+30 табл.; 3. 1880, 124 с.+35 табл.; 4. 1880, 76 с.+12 табл.;

o   Исследование о пандекте Антиоха XI века, находящемся в Воскресенской новоиерусалимской библиотеке. М., 1880, 184 с.;

o   Словарь из пандекта Антиоха XI века Воскресенской новоиерусалимской библиотеки. М., 1880, 167 с.;

o   Четвероевангелие Галичское 1144 г. сличенное с древлеславянскими рукописными евангелиями XI—XVII в. и печатным Острожким 1571 и Киевским 1788, с греческим евангельским текстом 835 г. М., 1, 1882, 897 с.; 2. 1883, 1008 с.; 3. Дополнение к Галичскому сличительному четвероевангелию. М., 1883, 384 с.;

o   Древлеславянский Карпинский апостол XIII в. с греческим текстом 1072 года, сличенный по древним памятникам славянским XI—XVII в. с разночтениями греческими, заимствованными из Нового завета, издания Рейнекдия 1747 года. 1., 1. Деяния апостольские. М., 1886, 84+705 с.; 1., 2. Соборные послания. М., 1886, 316 с.; 2., 1. Послания св. апостола Павла. М., 1885, 826 с.; 3., 1. Апокалипсис XIV в. Румянцевского музея, сличенный по древним памятникам преимущественно с Апокалипсисом, писанным рукою св. Алексея, помященным в его Новом завете с греческим текстом V века из кодекса св. Ефрема Сирина, издания Тишендорфа и 1072 г., где не доставало в кодексе V в. М., 1886, 270 с.; 3., 2. М., 1888, 84+240+ + 20 с.; 4., 1. 1888, 4+2 с.;

o   Апокалипсис XIV в. М., 1887, 8+39 с.

 

            Лит.:

·       Ягич И. В. Четыре критико-палеографические статьи. — СОРЯС, 33, 1884, прил. № 2. 191 с.;

·       Владимиров П. Амфилохий. — В: Венгеров С. А. Критикобиографический словарь русских писателей и ученых. 1. СПб., 1889;

·       Энциклопедический словарь. Под редакцией проф. И. Е. Андреевского. 1. СПб., 1890, с. 683—684;

·       Языков Д. Д. Учено-литературные труды епископа Угличского Амфилохия. — Библиографические записки, 1, 1892, 10, с. 717— 721;

·       Корсунский И. И. Преосвященный Амфилохий, епископ Угличский. — В. Памяти архиепископа Саввы, епископа Амфилохия, проф. А. И. Павинского и гр. М. В. Толстого. М., 1898, с. 64—79;

·       Православная богословская энциклопедия или Богословский энциклопедический словарь. Издание подред, проф. А. П. Лопухина. 1. Петроград, 1900, с. 638—641;

·       Мещерский, Н. А. Сергиевский, Павел Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 302—303;

·       Собрание рукописей, поступивших от архимандрита Амфилохия. — В: Рукописные собрания Государственной библиотеки СССР имени В.И. Ленина. Указатель. 1. 1. М., 1983, с. 50—57.

 

Николай Дилевски

Анисава Милтенова

 

 

    (17). АНАСТАСИЙ Библиотекар (Anastasius) (ок. 800—817—ок. 877—879) — висш духовник на Римската църква, папски историк и дипломат. Отраснал в Рим. Матерният му език е латинският, а не гръцкият, както предполагат някои автори. А. е в родствени връзки (вероятно племенник, а според някои автори — син) с видния римски църковник Арсений, епископ на гр. Орто (ок. стотина км северно от Рим). В средата на пребиваващите в Рим духовници и монаси от виз. произход А. Б. още на младини изучава добре грц. език. Това изиграва значителна роля в неговата кариера и му създава славата на най-добър познавач на този език в римските образовани среди. Благодарение на родството си с Арсений и на добрите познания по грц. език, който тогава бил особено необходим за връзките между Римската курия и Цариград, А. Б. става близък сътрудник на трима предстоятели на църквата: папите Николай I (858—867), Адриан II (867—872) и Йоан VIII (872—882). Вследствие на гоненията във Византия през късния период на иконоборчеството в Рим намират убежище

 

 

66

 

Църквата на манастира „Санта Мария ин Трастевере“, където Анастасий Библиотекар е бил игумен

 

мнозина духовници и миряни-иконопочитатели. В общението си с тях А. Б. се запознава с виз. култура, нрави и обичаи. По време на папа Лъв IV (847—855), още твърде млад, А. Б. е издигнат в сан кардинал на Римската църква (с титла „кардинал-свещеник на „Сан Марчело“). Скоро обаче по неизвестни причини напуска Рим и храма, който отговарял на неговата кардиналска титла. Това довежда до пълен разрив между него и папата. Изложен на гонения от страна на папата, А. Б. (вероятно като привърженик на императорския двор) се укрива доста продължително. В няколко папски документа от онази епоха са формулирани обвинения срещу него, от които може да се заключи, че той е предявявал претенции за папския престол. В продължение на около 5 г. А. Б. се укрива в северните области на Италия, вероятно в големия църковен и административен център Аквилея. Тъй като не се отзовал на поканите на папа Лъв IV да се яви на църковен съд, той бива отлъчен от църквата на свикания в Рим през дек. 850 събор. В 3 църковни декрета от 853 А. Б. е подложен на „анатема“, която се отнасяла също и до лицата, които му оказвали подкрепа. При настъпилите след смъртта на папата (17 юли 855) спорове във връзка с избора на новия предстоятел на Римската църква А. Б. е предложен за папа, но бил избран кардиналът на „Сан Калисто“ — Бенедикт. Подробности за тези вътрешни борби в Римската църква са дадени в биографията на новоизбрания папа, включена в „Liber Pontificalis“ („Папски регистър“). От този истор. извор узнаваме, че А. Б. успява с помощта на своите привърженици да проникне в Рим (изглежда не дълго след избора на своя съперник) и да унищожи изображенията, които неговият противник Лъв IV бил заповядал да нарисуват по повод на осъждането му през 853. Той успява за известно време да лиши от власт новия папа Бенедикт III. Противодействието на римското духовенство срещу А. Б. обаче било твърде силно. Той задържа върховната власт в църквата само 3 дни. В края на септ. 855 Бенедикт III заема отново папския престол и А. Б. е принуден да търси спасение в бягство. Въпреки всичко новият предстоятел на Римската църква се отказва да преследва своя противник, дори възстановява свещеническия му сан.

 

През началните години от управлението на папа Николай I, между 858—862, настъпва нов период от дейността на А. Б. — заниманията му с книжовна дейност. В момента, когато се разпалва борбата между Западната и Източната църква, той бил много полезен — използуван е не само като познавач на грц. език и на виз. порядки, но и като враг на цариградския патриарх Фотий (858—867, 877—886). Съперничеството между Рим и Цариград за църковно върховенство и влияние върху покръстения през 864 бълг. народ се отразява

 

 

67

 

косвено и върху жизнената съдба на А. Б. По повеля на папа Николай I той е назначен за предстоятел на един от големите манастири в Рим — „Санта Мария-ин-Трастевере“. Към 862 А. Б. вече е привлечен за сътрудник на Курията в борбата против цариградския патриарх Фотий. Още преди да бъде удостоен официално с някаква длъжност, той изпълнява функциите на частен секретар и довереник на енергичния папа Николай I и участвува в редактирането на неговите послания. Несъмнено това близко участие в работите на Курията му позволява да се запознае с много широк кръг въпроси, отнасящи се не само до връзките между Рим и Цариград, но и специално до църковните и политическите дела в Б-я. С голяма сигурност може да се предполага, че А. Б. е бил много добре осведомен за връзките, които се установяват между бълг. княз Борис I (852—889) и Римската църква непосредствено след официалното покръстване на бълг. народ през 864, когато в Рим пристига (866) пратеничеството на княза и представя на папата 115 „допитвания“. Несъмнено е, че А. Б. е участвувал в редактирането на Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите (на брой 106), в които са дадени обстойни разяснения във връзка с устройството на новоучредената бълг. църква, с въвеждането на християнската вяра в новопокръстената страна, с борбата против остатъците от старата езическа религия и против някои старинни нрави и обичаи, идр. Благодарение на тези умело съставени отговори от страна на папската Курия е написан един основен папски документ, който днес е един от най-важните истор. извори за нравите и обичаите на бълг. народ по време на покръстването и изобщо за състоянието на новоучредената църковна организация в Б-я.

 

По това време или малко по-късно от името на папската Курия е отправена покана към пребиваващите във великоморавските земи като пратеници на цариградското правителство и Патриаршията Константин-Кирил Философ, Методий и най-близките им ученици да се явят в Рим, за да дадат сведения за своята дейност като разпространители на християнството и като просветители. Тъй като дейността на двамата братя влизала в кръга от въпроси, отнасящи се до Източната църква, в тази покана може с основание да се съзре намесата на А. Б., най-добрия познавач на отношенията с Цариград. Папа Николай I умира на 13 ноем. 867 и не дочаква пристигането на слав. просветители. Те биват посрещнати от неговия приемник папа Адриан II. За новоизбрания върховен предстоятел на Римската църква един от най-належащите въпроси, които трябвало да се решат, бил въпросът за отношенията с Цариград. Още в деня на своето ръкополагане (14 дек. 867) Адриан II не само утвърждава А. Б. във възстановения му свещенически сан, но и го издига като „библиотекар на Римската църква“. Това звание било равнозначно на „хартофилакс“ при Цариградската патриаршия (няколко години по-рано хартофилакс бил Константин Философ). На А. Б. като на близък папски съветник и секретар е възложено воденето на кореспонденцията с Цариград. Той завежда папската архива и библиотека, където се съхраняват всички най-важни документи и други писания по църковните дела. Тази централна длъжност при Римската курия му позволява да бъде осведомен за цялата твърде сложна политика на Рим спрямо Изтока, специално за дейността на начинателите на слав. книжнина и просвета. В документ от Ватиканската библиотека от началото на 868 А. Б. е споменат като свещеник, игумен на „Санта Мария-ин-Трастевере“ и „библиотекар на светата Римска църква“. Важното служебно положение, което заема по това време, му позволява да унищожи всички документи, свързани с неспокойното му минало, да затвърди своята пълна реабилитация. Когато по-късно срещу него били подети нови обвинения,

 

 

68

 

едно от тях засягало унищожаването на тези документи.

 

В края на 867 или в началото на 868 в Рим пристигат Константин Философ, Методий и съпровождащите ги във великоморавските земи техни ученици. Появата на слав. просветители била голям успех на папската политика и по отношение на Цариград и папа Адриан II не закъснява да се възползува от този удобен случай. Владеенето на грц. от А. Б. и общата му осведоменост върху положението и политиката на виз. светски и духовни власти сега били извънредно полезни. Папа Адриан II назначава А. Б. за пряк посредник в разговорите с Константин Философ и неговите спътници. Отражение на тези събития намираме в ЖК (гл. XVII):

 

„А папата, като прие славянските книги, освети ги и ги положи в църквата на света [дева] Мария, която се нарича „Ясли“. След това папата заповяда на двамата епископи Формоза и Гаудерик да посветят славянските ученици. И като ги посветиха, веднага отслужиха литургия в църквата на св. апостол Петър на славянски език; и на другия ден служиха в църквата на св. Петронила, на следния ден — в църквата на св. Андрей, а оттам пък в църквата на великия вселенски учител апостол Павел. И пяха цяла нощ, като славословеха [бога] на славянски език, а на сутринта служиха пак литургия над светлия му гроб, подпомогнати от епископ Арсений, който беше един от седемте епископи, и от Анастасий Библиотекар. . .“

 

От думите на Кириловия житиеписец може да се заключи, че в посрещането на Константин-Кирил и съпровождащите го лица са взели участие някои от най-видните представители на римското духовенство по онова време. Тук бил, очевидно също като познавач на делата в Б-я, епископът на италианския град Порто — Формоза, който през 866 бил папски пратеник при бълг. княз Борис-Михаил и чрез когото папа Николай изпратил своите отговори по допитванията на българите. Редом с него бил и епископът на града Велетри — Гаудерик, който (поради обстоятелството, че катедралният храм в неговия град бил посветен на папа Климент Римски) проявявал особен интерес към пристигането на Константин Философ и неговите съпроводители, тъй като те носели откритите в края на 860 и началото на 861 в Херсон мощи (мними или действителни?) на споменатия християнски мъченик. Малко по-късно епископ Гаудерик поискал сведения от А. Б. относно това събитие и когато ги получил, съставил известната Италианска легенда. При посрещането и началния престой на братята в Рим взел участие, както споменава житиеписецът, още и епископът на Орто — Арсений. Най-сетне в разказа на житиеписеца е споменато и участието на самия А. Б., който бил помагал на Константин Философ и неговите спътници в едно от богослуженията. Запазени са и други изрични свидетелства за общението на А. Б. с Константин Философ и особено за силното впечатление, което създателят на слав. писменост оставя у него. Отглас от това много ласкаво впечатление има в няколко от посланията на А. Б., напр. в посланието му (между 875—879) до велетрийския епископ Гаудерик. А. Б. пише с възторг за личността и книжовната дейност на Константин-Кирил, за откритите от него мощи на Климент Римски по време на хазарската мисия. Той го нарича „мъж с апостолски живот“, „премъдър мъж“, „толкова велик и истински философ“, „усърден Христов служител“ и т.н. Съобщава, че е превел две от Кириловите съчинения за Климент Римски от грц. на лат. език и признава, че неговите преводи отстъпват на блестящия стил на оригинала. Според свидетелството на А. Б. Кириловият химн в чест на Климент Римски — творба, която А. Б. не се решава да преведе, се пеел в грц. училища като образец на този род поезия. Срещата с Константин Философ оставя у А. Б. положителни и трайни впечатления; дълго време той си спомня за него

 

 

69

 

и продължава да създава горещи възхвали за неговата ученост и за моралния му живот.

 

През 868 неочаквано умира епископ Арсений и за А. Б. отново настават тежки дни: срещу него е повторена разпоредбата, издадена от папа Лъв IV, според която той бил низложен от своята църковна длъжност. В Курията чувствували потреба от неговите познания по грц. език и на следващата година той е изпратен като папски легат във виз. столица. А. Б. заминава като член на официална делегация, която в Цариград трябвало да уговори, между другото, от името на имп. Лудвиг II (850—875) брака на неговата дъщеря Ерменгарда с Константин — първородния син на имп. Василий I (867—886). Особено важно е участието на А. Б. в свикания във виз. столица църковен събор (смятан от Западната църква като VIII вселенски събор), състоял се между 5 окт. 869 и края на март 870. За Римската църква имало голямо значение обстоятелството, че на събора били осъдени делата на патриарх Фотий и било признато възстановяването на неговия противник патриарх Игнатий (847—858, 867—877). На допълнително заседание на събора, свикано на 4 март 870, при участието на папската делегация бил разгледан въпросът за новосъздадената бълг. църква и била призната нейната автономия, обаче в зависимост от Цариградската патриаршия. Участието на А. Б. в работата на събора му дава възможност още по-добре да се запознае с делата в Б-я и с въпросите около нейните отношения с Рим и Цариград. Сам той извършва превод на „Деянията“ на събора от грц. на лат. език, като добавя някои свои бележки и тълкувания (привежда напр. възражения на Константин-Кирил против учението на Фотий за две души у човека). Благодарение на А. Б., който взема участие в заседанията на събора като папски библиотекар, т.е. секретар, науката разполага с твърде важен истор. извор относно решаването на бълг. църковен въпрос само няколко години след покръстването. От името на папа Адриан II А. Б. съставя няколко послания, които се отнасят до тези важни международни събития. Други свидетелства от същия период показват голямата роля, която той играе при разглеждане на въпроса за слав. богослужение, въведено от Константин-Кирил и неговите сътрудници. Положителното отношение към слав. богослужение, проявявано от епископ Арсений, се поддържа и от неговия сродник А. Б. С голяма вероятност трябва да се приеме, че посланието, което папа Адриан II отправя до великоморавските князе Ростислав и Светополк и до панонския княз Коцел (запазено само в слав. превод; включено е в ЖМ, гл. VIII), съдържащо одобрение на слав. богослужение, е било съставено от А. Б. На цариградския църковен събор през 869—870 били прочетени няколко послания на Николай I и на Адриан II, които по всяка вероятност също са били съставени главно от А. Б. като добър познавач на въпросите. На събора той е не само главен преводач на западната делегация, но е натоварен да води лично преговори с имп. Василий I по някои спорни въпроси. А. Б. има възможност да общува с някои от виз. представители на събора и от тях да узнае подробности от особен интерес. Именно тогава в среща с митрополита на гр. Смирна (Мала Азия) Митрофан, който преди това бил изпратен на заточение в Херсон като противник на патриарх Фотий, той получава достоверни сведения относно откриването на мощите на Климент Римски от Константин Философ.

 

След смъртта на Адоиан II, по време на неговия приемник Йоан VIII, А. Б. запазва своето положение при Курията и има възможност да се занимава усилено с книжовна дейност. Превежда от грц. на лат. език Деянията на Седмия (втория никейски) вселенски църковен събор, състоял се през 786/787, и посвещава своя труд на папа Йоан VIII. През 871—874 А. Б. съставя т. нар. „Chronographia Tripertita“ („Хронография трипертита“),

 

 

70

 

която включва избрани откъси с истор. характер, заимствувани от съчиненията на патриарх Никифор, Георги Синкел и Теофан Изповедник; в тях се съдържат сведения и за бълг. минало преди началото на IX в. А. Б. прави преводи от грц. текстове, свързани със съчиненията на Дионисий Ареопагит и ги изпраща на имп. Карл Плешиви, като изтъква в свое писмо от 875, че Константин-Кирил Философ познава отлично съчиненията на Дионисий Ареопагит. А. Б. превежда и някои грц. агиографски съчинения. С творбите си допринася много за поддържане на духовните връзки между лат. Запад и виз. култура. На А. Б. се приписват с голяма вероятност един значителен дял от текстовете, които влизат в състава на „Liber Pontificalis” — животописът на папа Николай I и вероятно на папа Адриан II и няколко послания. Тези книжовни паметници, съставени от съвременник, добре осведомен за събитията, са извънредно ценни извори за историята на Б-я от втората половина на IX в. Тук А. Б. използува не само свои непосредни наблюдения и преки сведения, но и важни писмени извори, с които е разполагал като папски секретар и архивохранител.

 

 

            Съч.:

o   Epistolае sive prafationes. — In: Monumenta Germanica Historica, Epistolае. Веrolini 7, р. 395—442;

o   Interpretatio synodi VIII generalis. — PL, 129, coll. 9—196;

o   Interpretatio Synodi VII generalis. — PL, 129, coll. 195—512;

o   Theophanes. Chronographia. Ed. C. de Boor. 2. Lipsiae, 1885, p. 31—346;

o   Chronographia tripertita. — In: Liber Pontificalis. Ed. L. Duchesne. 1—2. Paris, 1886—1892;

o   Friedrich J. Ein Brief des Anastasius Bibliothecarius an den Bischof Gaudericus von Velletrii über die Abfassung der „Vita cum transiatione S. Clementis Papae. — SBA, 3, 1892, p. 393—442;

o   Теодоров-Балан Aл. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 244—248;

o   ИБИ, 7, 1960, с. 182—277;

o   Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universtatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 177—181.

 

            Лит.:

·       Lаpôtre A. De Anastasio bibliothecario Sedis apostolicae. Paris, 1885;

·       Пeтpов А. Письмо Анастасия библиотекаря, новый источник по кирилло-мефодиевскому вопросу. — ЖМНП, 285, 1893, с. 186—193;

·       Pastrnek F. Nový pramen о sv. apoštolu slovanském Cyrillovi. — ČMM, 18, 1893, p. 32—38, 38—107, 209—215;

·       Hamerschmid J. List bibliothekáře Anastasia Gauderikovi, biskopovi Velletrijskému. — Časopis katolického duchovenstva, 34, 1893, p. 509—575;

·       Perels E. Papst Nikolaus I. und Anastasius Bibliothecarius. Ein Beitrag zur Geschichte des Papsttums im neunten Jahrhundert. Berlin, 1920, 339 p.;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 108—139, 794—805;

·       Laehr G. Die Briefe und Prologe des Bibliothekars Anastasius. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 47, 1928, p. 416—468;

·       Dvornik Fr. Les légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance. Praha, 1933, p. 52—378;

·       Arnaldi G. Anastasio Bibliotecario. — In: Dizionario biografico degli Italiani. 3. Roma, 1961, coll. 25—37;

·       Petrucci A. Arsenio. — In: Dizionario biografico degli Italiani. 4. Roma, 1962, coll. 339—342;

·       Devos P. Anastase le Bibliothécaire. Sa contribution à la correspondance pontificale; la date de sa mort. — Byzantion, 32, 1962, p. 97—115;

·       Милев Aл. Два латински извора за живота и делото на Кирил Философ. — ККФ 1, с. 181—186;

·       Wolter Н. Anastasius Bibliothecarius. — In: Lexikon des Mittelalters, 3, 1978, p. 573—574.

 

Иван Дуйчев

 

 

    (18). АНАСТАСИУ, Йоанис (Ἀνασταςίου, Ι.) (20.VI.1918) — грц. историк. Роден в Янина. През 1940 завършва Богословския фак. на Атинския унив. След това специализира църковна история, педагогика и философия в Бирмингам, Оксфорд и Тюбинген. През 1959 става преподавател в Атинския унив., а веднага след това — редовен доц. в Солунския богословски фак. През 1962 е избран за редовен проф. по обща църковна история в Солунския унив., където и понастоящем ръководи катедрата. Под негово ръководство се организира и провежда тържественото празнуване на Кирил и Методий в Солун през 1966.

 

В научните си работи А. показва интерес и към кирило-методиевските проблеми. На първо място по важност трябва да бъде посочен неговият превод на Пространните жития на Кирил и Методий (направен не направо от старобълг. текст, а по немския превод на Й. Буйнох),

 

 

71

 

публикуван в „Ἐπιστημονικὴ ἐπετηρὶς Θεολογικῆς Σχολῆς Πανεπιστημίον Θεσσαλονίκης“, т. 12 (1968), с. 112, т. 12 (1968), с. 112—200. А. е застъпник на тезата за „чисто гръцкия произход“ на Кирил и Методий. Той подкрепя мнението на своя сънародник К. Бонис за константинополския произход както на бащиния, така и на майчиния род на солунските братя (К. Bonis. Les Missionnaires grecs des Slaves Cyrille et Méthode sous ùn nouvel éclairage scientifique. Athènes, 1967). Според Бонис и двата рода принадлежат на столичната аристокрация, може би са дори сродени с императора. А. добавя, че бащата Лъв именно като надежден грц. аристократ получава важен военен пост в Солун, за да отблъсква слав. набези. А за да може Константин още като дете да изучава мъчните произведения на Григорий Богослов (ЖК, гл. III), „той е трябвало да има непременно за майчин език гръцкия“. А. подлага на съмнение автентичността на това място от ЖК (гл. V), според което имп. Михаил III казва, че „всички солунчани говорят чисто славянски“. Тези думи са противопоставени на гл. II от ЖМ, където се споменава, че той е свикнал със слав. обичаи „помалоу“. А. смята, че Константин е научил слав. език като чужд език, защото е бил „образован човек, още повече — интересуващ се от мисионерство“. Според него християнско-мисионерската всеотдайност на братята съвпада с интересите на Виз. империя, на която те са съзнателни агенти. Тезата за грц. произход на Кирил и Методий не е нова в славистиката и отдавна е подложена на сериозна критика от редица слависти (напр. М. П. Погодин, В. А. Погорелов, Е. Георгиев и др.). А. проучва и въпроса за образованието на Константин-Кирил. Той поддържа гледището, че то е гръцко класическо, комбинирано с християнско.

 

 

            Съч.:

o   Οἱ Παυλικιανοί. Ἡ ἱστορία καί ἡ διδασκαλία των. Ἀθῆναι, 1959, 224 p.;

o   Οἱ Παυλικιανοὶ εἰς τὴν Βαλκανικὴν κατὰ τὴν περίοδον τῆς Τουρκοκρατίας. Θεσσαλονίκη, 1960;

o   Προϋποθέσεις τῆς μεταρρυθμίσεως τῆς Ἀγγλικανικῆς ἐκκλησίας. Θεσσαλονίκη, 1961;

o   Ἡ κατάστασις τῆς παιδείας εἰς τὸ Βυζάντιον κατὰ τὴν διάρκειαν τοῦ θ’αἰώνος. — In: Κυρίλλῳ και Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἑκατοστῇ ἑτηρίδι. I. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 29—77;

o   Οἱ ἅγιοι Κύριλλος καὶ Μεθόδιος οἱ ἀπόστολοι καὶ διδάσκαλοι τῶν σλάβων. — Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 49, 1966, p. 405—416;

o   Ἡ ἀποστολὴ τοῦ Κωνσταντίνου-Κυρίλλου καὶ τοῦ Μεθοδίου εἰς τὴν χώραν τῶν χαζάρων. — Ἐκκλησία, 43, 1966, p. 425—436;

o   L’éducation de Saint Constantin-Cyrille le Philosophe. — ККФ 2, c. 79—90.

 

Христо Кодов

 

 

    (19). АНГЕЛАРИЙ (неизв.—ок. 886) — един от петимата известни по име ученици на Кирил и Методий, включен сред т. нар. Седмочисленици. По всяка вероятност се приобщава към великото дело на двамата братя от ранни младини — още при подготовката им за Моравската мисия. Името му се споменава в следните извори:

 

            1. Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски — съдържа най-много сведения за живота и дейността на А. Той е отбелязан сред най-близките последователи на слав. просветители:

 

„След като [Кирил и Методий] получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.“

 

А. съпътствува двамата братя във Велика Моравия и Панония. След смъртта на Методий (885) заедно с останалите Кирило-Методиеви ученици той твърдо отстоява заветите на учителите си и води борба срещу немското духовенство, което иска да унищожи слав. писменост и просвета в Моравия. Заедно с Климент, Наум, Горазд и Сава е окован във вериги и хвърлен в тъмница. След жестоки мъчения Кирило-Методиевите ученици са освободени, но предадени на немски войници, които ги изгонват от Велеград.

 

 

72

 

А., Климент и Наум напускат Моравия и се отправят към бълг. земи, където се надяват да намерят благоприятни условия за Живот и просветна дейност. В Белград (тогава граничен бълг. град) управителят (бори таркан) ги приема радушно, „защото знае, че Борис жадува за такива люде“, и ги изпраща в престолния град. В Плиска А., Климент и Наум са посрещнати възторжено, обкръжени са от внимание и грижи. А. е настанен в дома на болярина Чеслав, но скоро след това се разболява и умира:

 

„Осветил се и домът на Чеслав с посещението на Ангеларий, защото князът и нему оказал благоволение, когато той помолил да приеме този учител Но Чеслав не. можал дълго време да се наслаждава на неговото присъствие в живота. Ангеларий като малко поживял при него, с радост предал душата си в ръцете на светите ангели.“

 

            2. Краткото житие на Климент Охридски от архиепископ Димитър Хоматиан. В едно кратко изброяване А. е поставен сред най-близките последователи на Кирил и Методий:

 

„Пръв [Климент] заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание. . .”

 

            3. Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово)—името на А. е за свидетелствувано като на един от Седмочислениците:

(Й. Иванов. Български старини, с. 287—288).

 

            4. Грц. служба на Седмочислениците (Ἀκολουθία τῶν ἁγίων ἑπταρίθμων), издадена в Мосхопол през 1742 — на няколко места се среща името на А. заедно с имената на Кирил, Методий, Климент, Сава, Наум и Горазд.

 

            5. Т. нар. Почаевски препис от XVI в. на съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ — споменават се имената на Седмочислениците, сред които е и A.:

(К. Куев. Черноризец Храбър, 1967, с. 221). В Бориловия синодик (т. нар. Дряновски препис от XVI в., сб. № 432 (634), л. 2016, съхраняван в НБКМ в София) е включено славословие на Кирил и Методий и техните ученици, в което е пропуснато името на А. Предполага се, че това е механическа грешка на преписвача.

 

 

            Лит.:

·       Ἀκολουθία τῶν ἁγίων ἑπταρίθμων. Ἐν Μοσκοπόλει, 1742;

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 76—79;

·       Теофилакт. Житие на Климент Охридски. С., 1955, с. 61, 65, 69;

·       Георгиев Ем. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 270—272;

·       Киселков В. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 30, 52;

·       Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 150, 153, 156;

·       История на българската литература в 4 т. 1. С., 1962, с. 84—85;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 111, 117, 123;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 221;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 287—288.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (20). АНГЕЛОВ, Боню (Б. А. Стоянов) (6.I.1915) — бълг. славист, литературен историк. Роден в с. Горно Паничерево (дн. с. Ягода, Старозагорски окръг). Учи в гимназията в Казанлък, но е изключен за участие в ученическа стачка; завършва като частен ученик в Стара Загора. Виеше образование по слав. филология получава в Софийския унив. (1934—1938). Учителствува в Плевен (1939—1940), Карлово (1940) и Казанлък (1940—1946). Директор на мъжката гимназия в Казанлък (1944—1945). От 1946 е научен сътрудник в БАН — отначало в Инст. за бълг. език, от 1949 — в Инст. за литература. От 1957 е старши научен сътрудник, от 1967 — професор. Зам.-директор на Инст. за литература (1974—1977). Член на редколегията на периодичното издание „Старобългарска литература“ от създаването му (1971). Заслужил деятел на науката (1983).

 

 

73

 

Боню Ангелов

 

А. е специалист по старобълг. и възрожденска литература. Вниманието му е насочено главно към издирване и проучване на нови или малко познати книжовници. Познава много добре ръкописните фондове не само на бълг. книгохранилища, но и на руски, сръбски и румънски библиотеки. За това свидетелствуват трите негови книги под заглавие „Из старата българска, руска и сръбска литература“ (1958—1978). А. е един от първите бълг. филолози, които разглеждат средновековната литература от марксистко-ленински позиции. В тази насока ценна е студията му „Списъкът на забранените книги в старобългарската литература. Към въпроса за класовия характер на нашата стара литература“ (ИИБЛ, 1, 1952). Редица проучвания на А. са посветени на българо-руските литературни връзки. Част от публикациите му на тази тема са събрани в книгата „Из историята на руско-българските литературни връзки“ (ч. 1, 1972, ч. 2, 1980). В друга група негови студии се разглеждат проблеми на богомилството и апокрифната литература, житията на Иван Рилски, Сказанието за железния кръст, произведенията за Георги Софийски, книжовното наследство на редица старобълг. книжовници (Висарион Дебърски, Матей Слепченски, Пахомий Слепченски, Висарион Хилендарски, Михаил Коласийски), дейността на някои бълг. книжовни средища през Средновековието (с. Аджар, Враца, Карлово, Тетевен) и др.

 

От епохата на Възраждането А. изследва преди всичко литературния живот през XVIII в. — установява многобройни нови факти, обнародва голям брой неизвестни или слабо познати произведения, проучва твърде подробно най-видните книжовници. В това отношение много ценни са двете му книги „Съвременници на Паисий“ (I—II, 1963—1964) и изданията на Никифоровия препис (1961) и Рилската преправка (1966) на Паисиевата история. Живо го интересуват и писателите от началото на XIX в. Софроний, В. Е. Априлов, Ю. И. Венелин и др., на които посвещава обстойни изследвания.

 

Важно място в изследователската работа на А. заема кирило-методиевската проблематика. Той издирва и обнародва произведения, пряко свързани с делото на Кирил и Методий и техните ученици и проучва култа към тях през Средновековието и Възраждането. Приносни са публикациите му върху началото на слав. писменост. В тях А. аргументира становището, че създаването на слав. писменост е започнало преди 863 и е протекло в две фази: първа, подготвителна (с начална дата 855) и втора, по време на която слав. писменост е била оформена докрай във връзка с Моравската мисия през 863. Значителни нови факти съдържат трудовете на А., засягащи слав. извори за живота и делото на Кирил и Методий: той издирва и въвежда в научно обръщение много неизвестни преписи на ЖК, ЖМ, Успение Кирилово, Проложните жития на Кирил и Методий, службите за Кирил и Методий, Солунската легенда и др. А. изучава данните за Кирил и Методий, включени в слав. средновековни ръкописи, изследва и сведенията за тях, поместени в слав. печатни книги от XV—XVII в.

 

 

74

 

В трудовете на А. голямо внимание е отделено на книжовното наследство на Климент Охридски. Той поддържа схващането, че Климент Охридски е автор на ЖК и ЖМ, изследва ги и ги издава. Проучва и обнародва също слова на Климент Охридски и обосновава Климентовото авторство за редица от тях. А. се придържа към мнението, че Климент е автор на първите слав. служби за Кирил и Методий, Канона за Климент Римски, Канона за Димитър Солунски, няколко общи служби. Допринася и за проучването на други важни въпроси от историята на бълг. литература през IX—X в. Изследва Похвала за цар Симеон, съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, проникването в Русия на старобълг. литературни творби и ръкописни книги, създадени през този период.

 

А. оценява като много важно явление в бълг. културно развитие възникването на култа към Кирил и Методий, поддържан активно в течение на векове, и особено създаването през епохата на Възраждането на общонароден празник в тяхна чест, който придобива огромно културно-истор. и политическо значение. А. проследява отношението на Паисий Хилендарски, В. Априлов, К. Фотинов, Г. С. Раковски, М. Дринов, Л. Каравелов, Хр. Ботев и други възрожденски дейци към делото на Кирил и Методий. Основните му проучвания в тази област са обединени в книгата „Борба за делото на Кирил и Методий“ (1969), в която се осветлява богат фактически материал. Като приложение в нея са обнародвани редица документални свидетелства за чествуване на паметта на Кирил и Методий и обширни извадки от творби на възрожденски писатели. В книгата е поместена и студията „Някои проблеми на Кирило-Методиевото дело“, в която въз основа на нови данни се разглеждат основни въпроси, свързани с дейността на слав. просветители: характерът на създадения от тях литературен език, преводаческото им майсторство, годината, в която е създадена глаголическата азбука и са направени първите преводи от грц. на старобълг. език, отношението на Византия към КирилоМетодиевото дело, възникването и развоят на кирилското писмо и др.

 

А. е един от авторите на т. I (1962) от „История на българската литература“ (т. I—IV, 1962—1976). Съавтор е на учебници по литература за гимназиите и учителските институти.

 

 

            Съч.:

o   Старобългарският писател в защита на славянската книжнина. — Балкански преглед, 2, 1947, 5—6, с. 47—52;

o   Йоан Екзарх. — ЕЛ, 8, 1953, 3, с. 174—182;

o   Празникът на славянските просветители Кирил и Методий. Произход и развитие. — ИИБИ, 5, с. 253—290;

o   За самобитния характер на старобългарската литература. — ЕЛ, 10, 6, с. 449—459;

o   Старославянски текстове. Нов препис на старобългарския разказ „Чудото с българина“. — ИИБЛ, 3, 1955, с. 167—173;

o   Към историята на празника на Кирил и Методий през средните векове. — В: Сборник в чест на акад. Ал. Теодоров-Балан. С., 1956, с. 55—68;

o   Образите на Кирил и Методий до Освобождението. — ИИИИ, 1, с. 345—359;

o   Славянски извори за Кирил и Методий. — ИДБ „ВК“ за 1956. 1958, с. 179—215;

o   Борба за родна реч и родна култура през IX—X век. — БЕ, 7, 6, с. 238—246;

o   Из славянските ръкописи на БАН. — ИНА БАН, 1, 1957, с. 283—289;

o   Нашите възрожденци и делото на Кирил и Методий. — ЕЛ, 12, 1957, 3, с. 206—217;

o   Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, 250 с.; 2. С., 1967, 280 с.; 3. С., 1978, 282 с.;

o   Относно годината на изнамирането на славянската писменост. — ИП, 14, 1958, 3, с. 101—107;

o   За някои черти в развитието на старобългарската литература. — ЕЛ, 14, 1959, 5, с. 363—371;

o   Стари славянски текстове. 1. Откъслек от Пространното житие на Кирил Философ. — ИИБЛ, 8, 1959, с. 257—263;

o   Борба за делото на Кирил и Методий през Възраждането (Паисий — Априлов — Дринов). — В: Изследвания в чест на М. С. Дринов. С., 1960, с. 243—259;

o   Раковски за делото на Кирил и Методий. — ЛМ, 4, 1960, 2, с. 103—110;

o   Към въпроса за началото на славянската писменост. — ЛМ, 4, 1960, 6, с. 126—131;

o   Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV—XVII в. — В: Хиляда и сто години, с. 359—375;

o   Съвременници на Паисий. 1. С., 1963, 208 с.; 2. С., 1964, 204 с.;

o   Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, 252 с.;

o   Кирилл и Мефодий — создатели славянской письменности. С., 1969, 43 с. (същото на агл. ез. С., 1969, 43 р., нем. ез. С., 1969, 51 р.);

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, 778 с.; 2. С., 1977, 846 с.; 3. С.,1973, 262 с. [ред. заедно с К. Куев, Хр. Кодов, Кл. Иванова];

o   Slav Alfabesini Iaratan Kiril ile Metodiy Kardesler. Istanbul, 1970, 76 р.;

 

 

75

 

o   Кириловият химн в чест на Климент Римски. — ККФ 2, с. 255—269;

o   Из историята на руско-българските литературни връзки. 1. С., 1972, 160 с., 2. С., 1980, 200 с.;

o   Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 271 с.;

o   Кирил и Методий, славянски и български просветители. С., 1977, 96 с.;

o   Руско-южнославянски книжовни връзки. С., 1980, 129 с.;

o   Старобългарски писатели. С., 1981, 210 с;

o   Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 238 с.

 

            Лит.:

·       Дуйчев Ив. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 602;

·       Piscupescu Ес. — RS1, 4, 1960, р. 387—388;

·       Petkanova D. — ZS, 14, 1969, р. 163—164;

·       Мulić М. — Slovo, 18—19, 1969, р. 394—396;

·       Гранстрем Е. Э. — ВВр, 31, 1971, с. 212—213;

·       Петров П. — Векове, 2, 1973, 5, с. 83;

·       Bláhova Е. — Slaviа, 44, 1975, р. 215—218.

 

Куйо Куев

 

 

    (21). АНГЕЛОВ, Димитър Симеонов (2.II.1917) — бълг. историк-византолог. Роден в София. Завършва история в Софийския унив. (1939). Специализира византология в Мюнхенския унив. (1939—1942), където през 1943 защищава докторска дисертация на тема „Богомилството във Византия“. Асистент (1944), доц. (1946) и проф. (1949) по история на Византия в Софийския унив. Член-кор. на БАН (1975), акад. (1979). Член-кор. на Саксонската АН (1976). Заместник-декан на Историкофилологическия фак. на Софийския унив. (1950—1951), заместник-декан и декан на Философско-истор. фак. (1961—1963, 1966—1972); от 1963 до 1966 е ректор на Инст. за чуждестранни студенти; от 1966 до 1972 е ръководител на катедрата по история на Б-я; през 1956—1978 завежда Секцията по средновековна история на Б-я в Инст. за история при БAH. От 1971 е директор на Инст. по археология с музей при БАН. Член е на Главната редакция на многотомната „История на България“; главен редактор е на поредицата „Byzantinobulgarica“ и на сп. „Археология“; член е на редакциите на сп. „Bulgarian Historical Review“ и на сп. „Palaeobulgarica“ (Старобългаристика). От 1961 е председател на Националния комитет на византолозите в Б-я;

 

Димитър Ангелов

 

член на Бюрото на Националния комитет на бълг. историци, подпредседател на Международната асоциация на византолозите. Орден „НРБ“ II ст. (1977). Димитровска награда (1965 — с колектив, 1971).

 

Научното дело на А. обхваща изследвания по средновековна история на Б-я, Византия и другите балк. държави. Едно от главните му проучвания е „Богомилството в България“ (1947, 3 доп. и разш. изд. 1969; на руски език 1954; на френски език 1972; на италиански език 1979). През 1951 обнародва „История на българската държава и право“ (през 1955 — в съавторство с проф. М. Андреев; на руски език 1962, 3 изд. 1976). Изследванията на А. в областта на слав. писменост и култура, на делото на Кирил и Методий и на техните последователи са свързани с интересуващите го въпроси за възникването на бълг. народност, покръстването на българите и развитието на бълг. държава. В студията си „Кирил и Методий и византийската култура и политика“ (1963) той доказва, че основните моменти от книжовно-просветната и културно-хуманистичната дейност на Кирил и Методий се обуславят от политическите ходове на Виз. империя през средата и втората половина на IX в.

 

 

76

 

Политиката на Византия според него е била подчертано диференцирана — една спрямо Велика Моравия, друга — спрямо Б-я, трета — по отношение на славяните, живеещи в границите на империята. Въпроса за Кирило-Методиевото дело А. засяга и в „История на Византия“ (ч. I, 1959), в която Моравската мисия е разгледана на фона на противоречията между Римския папски двор и Цариградската патриаршия. Във връзка с това той се спира и на конфликта между Рим и Цариград, когато княз Борис I покръства бълг. народ. В статията си „Българската държава и славянската писменост и култура“ (1969) А. обосновава мисълта, че Б-я е първата страна в средновековна Европа, която става истински център на слав. писменост и култура и в която делото на Кирил и Методий и на техните сподвижници намира най-здрави и трайни основи. Във връзка с това той подчертава ролята на силната, вътрешно укрепнала и централизирана бълг. държава при княз Борис I и при цар Симеон, допринесли за успешната мисия на Кирило-Методиевите ученици. В статията „Кирил и Методий в средновековната българска книжнина“ (1963) А. посочва, че докато в най-ранните произведения за живота и делото на Кирил и Методий двамата братя са представени като общослав. просветители и борци за правата на слав. народи, в творби от времето на виз. владичество тяхната дейност се свързва подчертано с живота и съдбата на бълг. народ. В публикацията си „Българската народност и делото на Климент Охридски“ (1966) той оценява създаването на слав. азбука и съставянето на първите книги на слав. език като първа стъпка в развитието и укрепването на бълг. народност и култура. Като втора стъпка окачествява просветната, педагогическата и литературната дейност на Климент Охридски. Показана е ролята на новосъздадената азбука като фактор за утвърждаване на народността, като мощно духовно оръжие. В книгата „Образуване на българската народност“ (1971) А. разглежда решаващото значение на слав. писменост и книжнина за завършването на етногенетичния процес и за консолидирането на бълг. народност. В монографията „Общество и обществена мисъл в средновековна България“ (1979) се измъква изключителната роля на книгата като ново явление в живота на бълг. общество, резултат от осъщественото в Б-я дело на учениците на Кирил и Методий. Разглежда се и въпросът за триезичната догма и борбата срещу нея. Изследват се текстове от старобълг. литература, свидетелствуващи за светогледа, идеологията и изявите на патриотизъм у средновековния българин. В статията „L’humanisme de la Bulgarie médiévale“ (1979) A. характеризира борбата срещу триезичната догма като една от изявите на мислене с хуманистична насоченост в средновековното бълг. общество. Въпроси, свързани с проучване на смисловото съдържание на отделни думи в старобълг. книжовни творби от най-ранния период (IX—X в.) до края на XIV в., се разглеждат в статиите „Съдържание и смисъл на думата отечество в средновековната българска книжнина“ (1977) и „Смисъл и съдържание на думите ѩзыкъ, родъ, племѧ и народъ в средновековната българска книжнина“ (1978).

 

 

            Съч.:

o   Богомилството в България. С., 1947, 196 с. (2 изд. 1961, 319 с.; 3 изд. 1969, 563 с.; 4 изд. 1980, 477 с.);

o   Кирил и Методий и византийската култура и политика. — В: Хиляда и сто години, с. 51—69;

o   Кирил и Методий в средновековната българска книжнина. — Археология, 5, 1963, 3, с. 13—22;

o   По някои въпроси около покръстването на българите. — ИП, 21, 1965, 6, с. 38—57;

o   История на Византия. 2 основно преработено изд. С., 1959—1967. 1. 344 с.; 2. 324 с.; 3. 180 с.;

o   Българската народност и делото на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 7—24;

o   Делото на Константин-Кирил и славянската писменост и култура в България. — Ново време, 1969, 2, с. 104—108;

o   Българската държава и славянската писменост и култура. — ККФ 1, с. 5—15;

o   Образуване на българската народност. С., 1971, 416 с. (2 изд. 1981, 432 с.);

o   Българската държава и славянската писменост и култура. — ККФ 2, с. 69—71;

 

 

77

 

o   Покръстването на българите — причини и последици. — В: Православието в България. С., 1974, с. 77—101;

o   Смисъл и съдържание на думата отечество в средновековната българска книжнина. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 4, с. 3—19;

o   Смисъл и съдържание на думите ѩзыкъ, родъ, племѧ и народъ в средновековната българска книжнина. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, с. 12—31;

o   Общество и обществена мисъл в средновековна България (IX—XIV в.). С., 1979, 315 с.;

o   L’humanisme dans la Bulgarie médiévale. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 3, p. 3—22;

o   „Българска земя“, „българска страна“, „българско царство“, „българска държава“, „България“. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, с. 8—32;

o   L’Etat bulgare et l’Europe médiévale. — Palaebulgarica, 4, 1980’, 1, p. 30—39.

 

            Лит.:

·       Леман H. H. Обзор работ проф. Д. С. Ангелова и проф. М. Н. Андреева по истории болгарского государства и права феодального периода. — ВВр, 19, 1961, с. 319—329;

·       Тивчев П. Член-кореспондент проф. Димитър Ангелов на 60 години.—ИП, 33, 1977, 2, с. 150—155;

·       Овчаров Д. Проф. Димитър Ангелов на 60 години. — Археология, 19, 1977, 3, с. 68—69;

·       Popov А. Le soixantième anniversaire de la naissance du prof. Dimitar Angelov, membre correspondant de l’Académie bulgare des sciences. — Bulgarian Historical Review, 5, 1977, 2, р. 121—124;

·       Горина Л. В. История Византии и средневековой Болгарии в исследованиях Д. Ангелова. — ВВр, 40, 1979, с. 37—48;

·       Тivčеv P. L’éminent historien médiéviste Dimitar Angelov à 60 ans. — Bbg, 6, 1980, p. 9—19;

·       Valéev V, M. Matakieva. Dimitar Simeonov Angelov. Bibliographie des publications 1939—1978. — Bbg, 6, 1980, p. 21—40.

 

Йордан Николов

 

 

    (22). АНДРЕЕВ, Михаил Николов (9.XI.1911—30.V.1978) — бълг. юрист, специалист по история на бълг. и римското право. Роден в София. Завършва Юридическия фак. на Софийския унив. (1934). От 1934 до 1946 е съдия в София, Видин, Пловдив, Пазарджик, Перник и Враца. Редовен доц. в Юридическия фак. на Софийския унив. (от 1946), проф. (от 1950). Най-важните му проучвания са посветени на бълг. феодално право, главно от най-ранния период в развитието на бълг. държава. Умира в София.

 

От особено значение за кирило-методиевските изследвания са трудовете на А. върху Законъ соудный людьмъ (ЗСЛ). В тях въз основа на истор., историко-правни, сравнителноправни и езикови аргумента се утвърждава мнението, че ЗСЛ е старобълг. правен паметник, акт на официалната законодателна власт, създаден в Б-я (най-вероятно между 886 и 889) наскоро след покръстването ѝ (864), по времето на княз Борис I, във връзка с налагането на християнството като държ. религия в условията на борба с езичеството. А. анализира всестранно съдържанието на паметника, отношението му към неговите извори, връзката му с отговорите на папа Николай I по допитванията на българите и със законодателството на хан Крум, влиянието на обичайното право върху ЗСЛ, отражението на ЗСЛ върху правото на съседните балк. народи (в компилацията Судаць, дело на духовник, работил в края на XVI — началото на XVII в. в пределите на Ипекската патриаршия, а чрез тази компилация — в Румъния през XVIII в.). В трудовете си А. засяга също въпроса за влиянието на кирило-методиевските традиции върху политическите и правните концепции в средновековна Б-я. Широко място в изследванията му заемат проблемите, свързани с превода на виз. Еклога, осъществен в Б-я по времето на цар Симеон (893—927), няколко десетилетия след ЗСЛ; с рецепцията на римското право във феодална Б-я; със средновековното бълг. обичайно право.

 

 

            Съч.:

o   История на българската държава и право [Ангелов, Д., М. Андреев]. С., 1955, 116 с. (2 изд. 1959, 3 изд. 1968, 4 изд. 1972);

o   Към въпроса за обичайното право в България през времето на турския феодализъм. — ТСУ юф, 47, 1, 1954—1955, с. 53—100;

o   Един непроучен препис на Синтагмата на Матей Властар. — Известия на Правния институт, 1—2, 1955, с. 296—300 (същото в: Zeszyty Naukowe Universitetu Wrocławskiego, seria A. Nauki społeczne, nr 40. Pravo, 8, 1961, c. 77—83);

o   Договорното обичайно право в българските земи през последните десетилетия на турското иго и особено след Кримската война 1853—1856 г. — ГСУюф, 47, 2, 1954—1955, с. 205—237;

o   Към въпроса за произхода и същността на Законъ соудный людьмъ. — ГСУюф, 49, 1957, с. 1—60;

o   Законъ соудный людьмъ — старобългарски правен паметник. — Правна мисъл, 2, 1958, 1, с. 13—27;

o   Римското право и славянската Еклога. За някои отклонения на славянската Еклога от римското право. — ГСУюф, 50, 1, 1958—1959, с. 3—20;

 

 

78

 

o   Римско частно право. С., 1958, 359 с. (2 изд. 1962, 3 изд. 1966, 4 изд. 1971, 5 изд. 1975);

o   Является ли „Законъ соудный людьмъ“ древнеболгарским юридическим памятником? — Славянский архив. Москва, 1959, с. 1—22;

o   Договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците. [Андреев, М., В. Кутиков]. — ГСУюф, 51, 1, 1960, с. 3—119;

o   Le droit romain et l’Eclogue slave. Quelques considérations sur les écarts de l’Eclogue slave du droit romain. — Bartolo da Sassoferrato. Studi e documenti per il VI centenario. 1, Milano, 1961, p. 109—129;

o   Към въпроса за сключването и съдържанието на договора на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. — Правна мисъл, 5, 1961, 3, с. 79—93;

o   В Македония ли е бил създаден „Законъ соудный людьмъ“ и славянският първоучител Методий ли е негов автор? — Хиляда и сто години, с. 321—338;

o   Къде е бил създаден „Законъ соудный людьмъ“.—СФ—С, 5, 1963, с. 113—136;

o   Sur l’origine du „Zakon Sudnyj Ljudem“ (loi pour juger les gens). — RESEE, 1963, 3—4, p. 331—344;

o   Нови проучвания и нови теории относно произхода на „Законъ соудный людьмъ“. — ГСУюф, 55, 2, 1964, с. 27—83;

o   Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право. С., 1965, 196 с.;

o   Римското право в България. — ГСУюф, 56, 2, 1965, с. 1—39;

o   Към въпроса за българското наказателно и процесуално право преди и след покръстването. — ГСУюф, 57, 2, 1966, с. 56—106;

o   Службите на провинциалното управление в средновековна България и средновековна Сърбия според данни на дарствените грамоти на българските и сръбските владетели от XIII и XIV век. — ГСУюф, 58, 1967, с. 1—31;

o   Законъ соудный людьмъ — ценен паметник на българската средновековна култура. — ЕЛ, 23, 1968, 3, с. 1—18;

o   Законъ соудный людьмъ и Судаць (обширната редакция на т. нар. Закон на Юстиниана). — Правна мисъл, 12, 1968, 1, с. 3—15;

o   Отражение на творческото дело на Константин-Кирил и Методий върху политическите и правните концепции и институции в средновековна България. — Правна мисъл, 13, 1969, 2, с. 3—11 (същото в: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 323—334);

o   Въздействие на покръстването на българския народ върху българското феодално право. — ККФ 1, с. 169—180;

o   Българското къснофеодално обичайно право според обширната редакция на „Закона на Юстиниана“. — Правна мисъл, 13, 1969, с. 53—65;

o   Компилацията „Судаць“ и нейният автор. — ИП, 25, 1969, 4, с. 72—80; Къснофеодалното наказателно право на южните славяни според компилацията „Судаць“. — ГСУюф, 60, 2, 1969, с. 33—80;

o   Къснофеодалната южнославянска компилация „Закон на Константина и Юстиниана“ и нейните византийски, сърбохърватски и български извори. — Studia balkanica. 2. Проучвания по случай II конгрес по балканистика. С., 1970, с. 151—165;

o   В средновековна България е бил създаден най-древният славянски писмен правен паметник. — Социалистическо право, 1971, 2, с. 27—30;

o   Sur le problème de la coexistence du droit écrit et du droit coutumier des Slaves du Sud au Moyen Age. — RESEE, 9, 1971, 3, p. 335—342;

o   Loi de jugement. Compilation attribuée aux empereurs Constantin et Justinien. Versions slave et roumaine établies par M. Andréev et Gh. Cront. Bucarest, 1971, 191 p.;

o   Византийското право в балканските държави през средновековието — заемки и отклонения. — Правна мисъл, 16, 1972, с. 55—62;

o   Закон на Константин Юстиниан. Софийски препис. Правно-историческо проучване. С., 1972, 264 с., 118 с. факс.;

o   Българската държава през Средновековието. Правноисторически въпроси. С., 1974, 207 с.;

o   La pénétration du droit romano-byzantin et du droit occidental en Bulgarie médiévale et en Bulgarie bourgeoise et le rôle du droit coutumier bulgare. — EB, 11, 1975, 3, p. 110—116;

o   Изследвания върху обичайното право в средновековната българска държава. Обичайното право в Първата българска държава. — ГСУ юф, 65, 1974, с. 145—174;

o   Изследвания върху обичайното право в средновековната българска държава. Обичайното право във Втората българска държава. — ГСУюф, 66, 2, 1975, с. 1—61;

o   Към въпроса за съдебния процес според българското средновековно обичайно право. — Правна мисъл, 20, 1976, 1, с. 3—14;

o   La compilation „Loi de Constantin Justinien“ et le problème de la fusion et de la confusion du droit coutumier des Slaves du Sud avec leur ancien droit écrit d’origine byzantine. — Actes du XIVe congrès international des études byzantines. Bucarest, 6—12 septembre 1971. 3. Bucureşti, 1976, p. 39—42;

o   Колективната наказателна отговорност на българската селска община през средновековието. — Векове, 6, 1977, 5, с. 13—18;

o   Le droit coutumier bulgare — un monument de valeur des principes de la juridiction progressiste au cours du Moyen âge et du joug ottoman. — Palaeobulgarica, 1978, 2, p. 3—13.

 

            Лит.:

·       Примовски Ат. Нова книга за нашата история и право. — Социалистическо право, 1957, 1, с. 55—60;

·       Niderhauser Е. — Szásadok, 90, 1956. 1957, 1—6, p. 441—443;

·       Рубанов А. А. — Вестник древней истории, 1960, 2, с. 147—151;

·       J-k J. Pobyt bułgarskiego historyka prawa w Polsce. — Czasopismo Prawno-Historyczne, 12, 1960, 2, p. 373;

·       Grajewski H. Problemy historii państwa i prawa Bułgarii. — Czasopismo Prawno-Historyczne, 13, 1961, 1, р. 127—137;

·       Леман H. H. Обзор работ проф. Д. С. Ангелова и проф. M. Н. Андреева по истории болгарского государства и права феодального периода. — ВВр, 19, 1961, с. 319—329;

·       Wiliński А. — Czasopismo Prawno-Hystoryczne, 13, 1962, 2, p. 239—244;

·       Sondel J. — Czasopismo Prawno-Historyczne, 15, 1963, 1, p. 299—303;

 

 

79

 

·       Kisliakоff N. — Revue historique de droit français et étranger, 41, 1963, 3, p. 461—464;

·       Троицки С. Да ли je „Закон судный людем“ саставио свети Методије или бугарски кнез Борис? — JIČ, 14—15, 1963—1965, с. 505—516;

·       Примовски А. — ИП, 24, 1968, 2, с. 107—111;

·       Спасов Б., Вл. Кутиков. — Правна мисъл, 19, 1975, 3, с. 101—103;

·       Asdrасhа С. — Revue historique de droit français et étranger, 53, 1975, 4, p. 664.

 

Светлина Николова

 

 

    (23). АНДРЕЙ КРИТСКИ, Андрей Ерусалимски (VII в.—4.VII.740) — писател проповедник и църковен поет. Роден в Дамаск. Според един от биографите му бил ням до седмата си година. Четиринадесетгодишен постъпва в манастира на Сава Освещени в Ерусалим, откъдето иде и прозвището му Ерусалимски, често съпровождащо името му в месецословите или в надписанията на негови произведения в ръкописите. Ако се вярва на Пролога, той е бил изкусен не само в „божественото писание”, но и във „външните науки”. Ерусалимският патриарх Теодор го избира за свой синкел (секретар); А. К. представя Ерусалимския патриархат на Шестия вселенски събор (Трети цариградски, 680), където полемизира с привържениците на монотелитските възгледи. По-късно цариградският патриарх го ръкополага за дякон в храма „Св. София“, след което става архиепископ на о-в Крит. Подобно на съвременника си патриарх Герман I (715—730) А. К. подписва актовете на свикания по времето на имп. Филип Вардан (711—713) монотелитски събор (712 според хрониката на Теофан), но по-късно се отказва от тази си постъпка. Запазен фрагмент от негово слово за почитането на иконите показва, че той още при зараждането на иконоборството е на страната на иконопочитателите. Умира вероятно в гр. Гортина на о-в Крит.

 

Немският историк К. Крумбахер характеризира А. К. като най-добрия църковен оратор от виз. период на църковното красноречие. Автор е на ок. петдесет беседи и слова, ок. тридесет от които са публикувани. Счита се, че А. К. е откривател на жанровата форма канон, с която започва нов период в историята на виз. химнография. Химничните му творби —стихири и канони, твърде често са писани на същите теми, които се разработват в словата му. Най-значителна песенно-поетическа творба на А. К. е т. нар. Велик канон (Ὁ μέγας κανών), съставен от 250 строфи (тропари). Той е поетическа интерпретация на човешката история от гледна точка на библейските представи и християнския провиденциализъм; разкрива идеята за греховността, покаянието и изкуплението. Първоначално Великият канон няма ирмоси и се възприема като пространен тропарически цикъл. Великият канон е преведен на старобълг. език още в IX—X в. като съставна част на Постния триод. Най-старият бълг. препис е поместен в Битолския триод от XII в. (№ 38 от ръкописната сбирка на БАН). А. Ксе почита като светец на православната църква. Паметта му се празнува на 4 юли и под тази дата обикновено в ръкописите се поместват произведенията, които са му посветени.

 

 

            Съч.:

o   PG, 97, coll. 805—1304; 100, coll. 1401—1420.

 

            Лит.:

·       Филарет Черниговский. Историческое учение об отцах церкви.3. СПб., 1859, с. 239—243;

·       Филарет Черниговский. Исторический обзор песнивцев и песнопений греческой церкви. Чернигов, 1864, с. 235—241;

·       Krumbасher К. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 673—674;

·       Пономарев А. Андрей архиепископ Критский. — В: Православная богословская энциклопедия. 11. СПб., 1910, кол. 765—769;

·       Παπαδόπουλος-Κεραμέυς Α. Ὁ Μέγας κανὼν Ἀνδρέου τοῦ Κρήτης. — Ἐκκλησιαστικὴ Φάρος, 1910, p. 501—513; 1911, p. 160;

·       Nissen Th. Zum Text der Rede des Andreas von Kreta über die Vergänglichkeit.—Philologus, 92, 1937, p. 382—385;

·       Dölger F. Die byzantinische Dichtung in der Reinsprache. Berlin, 1948, p. 34—36;

·       Θύδες Θ. Ἀνδρέας ὁ Κρήτης ὁ πρῶτος κανονεγράφος. Ἀθῆναι, 1949;

·       Sanz P. Ein Fragment eines neuen Kanons des Andreas von Kreta. — Jahrbuch der österreichischen byzantinischen Gesellschaft, 4, 1955 p. 1—11;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 500—502;

 

 

80

 

·       Wellesz E. A History of Byzantine Muzic and Hymnography. Oxford, 1961, p. 204—205.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    АНИС — вж. Йоан VII.

 

 

    (24). АНОН, Ханон (Anno, Hanno) (нач. на IX в.—9.X.875) — фрайзингенски епископ (23 февр. 854 — 9 окт. 875). Роден в областта Фрайзинг (дн. във ФРГ). Произхожда от именит баварски род. Развива книжовна, политическа и стопанска дейност; занимава се с музика. Заедно с епископите Херманрих, Вихинг, Адалвин и Ландфрид е замесен в процеса по осъждането на Методий. През пролетта на 873 папа Йоан VIII (872—882) му отправя писмо, с което го укорява за незаконното отношение към Методий и му налага запрещение, ако в определен срок не го освободи. Съответният пасаж от ЖМ гласи:

 

(„Стигна [вест] до папата и той, като узна това, изпрати против тях църковно запрещение: всички кралски епископи да не служат меса, сиреч литургия, докато държат Методий [затворен]. И така те го пуснаха, но казаха на Коцеля: „Ако го държиш при себе си, не ще се отървеш с добро от нас.“ Но те не се отърваха от съда на св. Петър, защото четирима от тези епископи умряха“).

 

Тук се визират истор. събития: действително Адалвин умира през 873, Херманрих и Ландфрид — през 874, А. — през 875 (срв. Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, С., 1973, с. 190, 201, 208—209). Някои изследователи считат А. за главен организатор на преследването на Методий след осъждането му през 870.

 

            Лит.:

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 217—218;

·       Ziеgler А. Der Slavenapostol Methodius im Schwabenland. — In: Dillingen und Schwaben. Festschrift zur Vierhundert-Jahrfeier der Universität Dillingen. Dillingen, 1949, p. 169—189;

·       Ziegler A. Methodius auf dem Weg in die schwäbische Verbannung. — Jahrbuch für Geschichte Osteuropas, 1, 1953, p. 369—382;

·       Ziegler A. Der Konscens der Freisinger Domherrn im Streit um Methodius. — Cyrillo-Methodiana, p. 312—328;

·       Mass J. Bischof Anno von Freising 854/5—875. — Cyrillo-Methodiana, p. 210—221;

·       Magnae Moraviae Fontes Historici. 3. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 134). Brno, 1969, p. 169—170;

·       Mayer F. Causa Methodii. — WSl, 15, 1970, p. 335—360;

·       Schütz I. Die Reichssynode zu Regensburg (870) und Methods Verbannung nach Schwaben. — Südostforschungen, 33, 1974, p. 1—14;

·       Mass J. Bischof Anno von Freising, Richter über Methodius in Regensburg. — In: Methodiana. Wien—Köln—Graz, 1976, p. 31—44.

 

Христо Кодов

 

 

    (25). АНОНИМНА ХОМИЛИЯ в Клоцовия сборник. Поместена е на л. 1б19—3а23 от изданието на Клоц. сб. на А. Достал. Основната ѝ част (л. 1б19—2б40) се пази в Museo Civico в гр. Тренто, Италия, под № 2476. Издадена е от Б. Копитар в първата публикация на т. нар. Тридентска част на Клоц. сб. през 1836. Краят ѝ (3а1—23) е включен в откритите по-късно 2 листа (т. нар. Инсбрукска част — в музея Ferdinandeum в гр. Инсбрук, Австрия), стъкмени за издаване от Фр. Миклошич. За пръв път е публикувана цялостно от И. И. Срезневски през 1866; по-късно е издадена критично от В. Вондрак. Образцово е обнародването ѝ в последната публикация на Клоц. сб., осъществена от А. Достал (1959).

 

Началото на А.х. липсва; тя започва веднага след недопреписаното слово за Връбница Ἐκ θαυμάτων εἰς θαύματα и предхожда проповедта на Йоан Златоуст за Велики четвъртък. Изглежда преписвачът механично и доста небрежно е възпроизвел извода, без да забележи съществения пропуск.

 

 

81

 

Някои учени (напр. А. Ваян) смятат, че ако Клоц. сб. е съдържал хомилии за всеки ден от Страстната седмица, то логично е да се смята, че А.х. е предназначена като четиво за Велика сряда. Всъщност тя няма връзка с евангелския текст за този ден (Мт 25: 6—16), а е близка до четивото за Велики вторник (Мт 24:36, 26:2). То съдържа между другото притчата за талантите, с която А.х. завършва.

 

Въпросът за автора ѝ е поставен още в изданието на В. Вондрак. Отначало той смята, че тя вероятно е дело на Йоан Златоуст (с. 345—407). Но тъй като един от основните проблеми на проповедта е решителната забрана на женитбите между лица с духовна връзка помежду им (2а21) — текст, формулиран в 53-ото правило на Трулския църковен събор (692), авторството на бележития виз. книжовник отпада. По-късно в работата си „Účast Klimentova v textech Glagolity Clozova“. — Studie z oboru církevněslovanského písemnictví, Praha, 1903 (c. 117—123) и в „Altkirchenslavische Grammatik²“, Berlin, 1912 (c. 26), Вондрак не се осмелява да причисли А.х. към паметниците от моравския период, а я приписва на Климент Охридски. Това схващане господствува в славистиката докъм 1940, когато С. М. Кулбакин в своите „Лексичке студије“ (ГСАН, 182, Београд, 1940) установява успоредност на моравизмите в лексикално и граматично отношение между А.х. и най-старите евангелски текстове, въпреки че хомилиите в Клоц. сб. клонят към Климентовата школа.

 

Нова светлина върху авторството и езика на А.х. хвърлят изследванията на Фр. Гривец. Основавайки се на несъмнените езикови моравизми — къмотра, мъдлость, потьпѣга, той причислява към моравския период както оригинала на Клоц. сб., така и самата хомилия. Като прави подробен разбор на богословските понятия, индивидуалния стил и особено на тематиката на Клоц. сб., Гривец свързва моменти от него е проповядваните от Кирил и Методий в Моравия църковни догми, отразени в ЖК и ЖМ.

 

Началото на Анонимната хомилия в Клоцовия сборник, XI в.

 

Стилът на А.х. е стегнат, повелителен и показва завидно познание на библейските текстове. Авторът свободно оперира с тях и изкусно ги прилага в конкретни положения. Прави впечатление сбитият характер на словото. Общата символика и идеи на хомилията, ЖК и ЖМ също позволяват да се свърже времето на създаването ѝ с моравския период от живота на слав. първоучители. За това говорят и общите истор. подробности в тези паметници. Като сравнява книжовното дело на Методий и на неговите следовници (на първо място Климент), Гривец заключава, че езикът на Методий се отличава с решителност и по-силна непоколебимост при третирането на основни църковни постулати. Тези характеристики се откриват в А.х., особено в непримиримото осъждане на разгулния живот на владетелите, езическите сватбени обичаи и женитбите между лица с духовно родство. От всичко това следва, че авторът на А.х. е Методий. В един по-късен период Гривец отново се връща към този паметник и доказва, че Методий пише проповедта си на старобълг. език, а не на грц. език, тъй като я произнася пред славяни. Грц. езикови обрати в А.х.,

 

 

82

 

както и в останалите старобълг. писмени паметници, се дължат на виз. книжовно влияние. От друга страна, повърхностното и незадълбочено записване на текста, неясните и повредени места силно затрудняват стиловия анализ.

 

Хипотезата за Методиевото авторство на А.х. споделят А. Ваян, Р. Нахтигал, Й. Вашица и Е. Блахова. Ваян смята, че А.х. е написана първоначално на грц. език, а по-късно е преведена на старобълг. Това мнение среща сериозни възражения (К. Хоралек, А. Достал). Р. Нахтигал напълно подкрепя Гривец относно авторството на А.х. Според него тя е написана по време на моравския период от живота на Методий и не е била преписвана в по-късна епоха, тъй като не е отговаряла на истор. необходимост в Б-я. Й. Вашица намира нова подкрепа на хипотезата на Ваян и Гривец, като разглежда паралелно текста на хомилията със Законъ соудный людьмъ и открива обща лексика и терминология само за тези два паметника (напр. думата бещиница). Последните езикови изследвания на чешката славистка Е. Блахова показват общност между А.х. и Епифаниевата хомилия за слизането в ада, чието начало също се намира в Клоц. сб.

 

А.х. е преведена на лат. (Копитар, Гривец), френски (Ваян), чешки (Вашица, Достал) и словенски (Гривец) език.

 

 

            Лит.:

·       Kopitar В. Glagolita Clozianus. Vindobonae, 1836, 166 p.;

·       Vondrák V. Glagolita Clozův. Praha, 1893, p. 46—50;

·       Grivec Fr. Clozov-Kopitarjev glagolit v slovenski kniževnosti in zgodovini. — Razprave. Filozofsko-iiloložko-histor. razred Akademije znanosti in umjetnosti. Ljubljana, 1, 1943, 5, p. 341—408;

·       Vaillant A. Une homélie de Méthode. — RES, 23, 1947, p. 34—37;

·       Vašica J. Anonymní homilie v rukopise Clozově. — Časopis pro moderní filologii, 33, 1950, 1, p. 6—9;

·       Grivec Fr. Duo sermones s. Methodii Thessalonicensis. — OChP, 16, 1950, p. 440—448;

·       Grivec Fr. O težkih mestih v Clozovem glagolitu. — Razprave. Slovenska Akademija znanosti in umjetnosti. Razred za filoložke in literarne vede. Ljubljana, 1, 1950, p. 61—65;

·       Vašica J. Origine cyrillo-méthodienne du plus ancien code slave dit „Zakon sudnyi ljudem“. — Bsl, 12, 1951, p. 154—174;

·       Stefanić V. Novija istraživanija о Kločevu glagoljašu. — Slovo, 2, 1953, p. 67—74;

·       Vašica J. Anonimni homilie rukopisu Clozova po stránce právní. — Slavia, 25, 1956, p. 221—233;

·       Horálek K. K překladatelské činnosti Metodějově. — Slavia, 25, 1956, p. 191—193;

·       Dostál A. Clozianus. Codex palaeoslovenicus glagoliticus. Praha, 1959, p. 10—11, 49—58, 127—144;

·       Bláhová-Dvořákova. E. Syntax anonymní homilie rukopisu Clozova. — Slavia, 31, 1962, p. 151—165;

·       Bláhová E. Homilie Clozianu a homiliáře Mihanovićova. — Slavia, 32, 1963, p. 1—16;

·       Dostál A. Une datation de l’activité de St. Méthode en Grande Moravie. — ЗбРВИ, 8, 1963, 1, c. 91—95;

·       Bláhová E. Staroslavenski překlad Epifaniovy homilie. — Bulletin ústavu ruského jazyka a literatury, 10, 1966, p. 53—59;

·       Vašica J. Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, p. 70—73.

 

Стефан Смедовски

 

 

    (26). АНТИФОН (грц. ἀντίφωνον, старобълг. антифонъ) — название на кратка по обем песен, което съдържа означение за начина на изпълнението ѝ. А. се пеят по стихове последователно от двата църковни хора (клира). Биват няколко вида: 1) А. на катизмите — така се наричат отделни части или „слави на катизмите“; 2) А. изобразителни — стихове от псалм 103 и 145, които се пеят на литургията след великата ектения; 3) А. всекидневни — стихове от псалм 9, 92 и 94, които се пеят в непразнични дни на литургията вместо изобразителните А.; обикновено се поместват в края на Апостола или в Ирмология; 4) А. празнични — стихове от псалмите с пророческо съдържание, които се пеят на т. нар. господски или велики празници. Поместват се в Минея, Триода или Пентикостара при съответния празник; 5) А. степенни — изпълняват се на възкресната утринна. А. са получили названието си по аналогия от деветнадесетте псалми (псалм 119—133), от чиито стихове са изградени; А. обикновено биват три и се състоят от по три стиха.

 

 

            Лит.:

·       Oppenheim F. Antifona. — In: Enciklopedia Catolica. 1. Roma, 1948, p. 1442;

·       Wеllesz E. A History of Byzantine Muzic and Hymnography. Oxford, 1961, p. 35;

 

 

83

 

·       Mиpковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу Православне источне цркве. 1. Београд, 1965, с. 220—222;

·       Трифуновић Ђ. Антифон. — В: Азбучник српских средњевековних појмова. Београд, 1974, с. 18—19.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    (27). АНТОНИЙ (светско име: Александър Василевич Вадковски) (3.VIII.1846—2.XI.1912) — руски богослов и църковен деец. Роден в с. Ширингуши, Спаски уезд, Тамбовска губ. Учи в Тамбовската семинария и в Казанската духовна академия (1866—1870), където става доц. в Катедрата по омилетика и пастирско богословие (1871). Магистър по богословие (1871). През 1883 се подстригва за монах, възведен е в сан архимандрит и е назначен за извънреден проф. и инспектор в Казанската духовна академия. През авг. 1885 поема същите длъжности в Петербургската духовна академия, чийто ректор е от 1887 до 1892. Виборгски епископ и викарий на Петербургската митрополия (1887), архиепископ на новообразуваната Финландска епархия (1892), петербургски и ладожки митрополит (1898), първенствуващ член на Св. Синод на Руската православна църква (1900). Почетен член на Казанската, Московската и Петербургската духовна академия. Д-р по църковна история (1895), почетен д-р на Оксфордския унив. и Кеймбриджкия унив. (1897). Редактор (от 1874) на сп. „Православный собеседник“. Умира в Петербург.

 

Научните интереси на А. са насочени предимно към историята на християнската омилетика (проучва проповедническите трудове на Василий Велики, Теодосий Печерски, състоянието на староруската проповед в домонголския период, поученията на киевския и всеруски митрополит Фотий и др.). От 1875 участвува в комисията за описание на ръкописната сбирка на Соловецкия манастир, която в 1855 постъпва в библиотеката на Казанската духовна академия.

 

Архиепископ Антоний

 

Непосредствената работа с ръкописите и настроенията на руската общественост в навечерието на Рускотурската освободителна война 1877—1878 съсредоточават заниманията му в областта на старобълг. проповедническа литература. През 1881 в две последователни книги на „Православный собеседник“ А. публикува пет похвални слова на Климент Охридски (за Михаил и Гавриил, за Успение Богородично, за Лазар, за пророк Захарий и раждането на Йоан Кръстител, за св. Димитър Солунски), като използува ръкописен материал от Соловецката сбирка и черновите на В. М. Ундолски, чиято откривателска роля специално подчертава. Поместена е и една редакция на Похвалата за Успение Богородично от неизвестен автор, чрез която А. обръща внимание върху значението и продуктивността на Климентовите литературни образци. А. се нарежда сред най-авторитетните изследователи на Константин Преславски. Трудът му „Константин, епископ болгарский и его Учительное евангелие“ се появява първоначално на страниците на „Православный собеседник“ (1882—1885), след това в отделна брошура (Казан, 1885) и като втора част в книгата „Из истории христианской проповеди“ (1892, 2 изд. 1895; на бълг. език е преведен в 1887).

 

 

84

 

А. разглежда прецизно данните за личността и делото на Константин Преславски в светлината на истор. свидетелства и на научната литература до това време; посочва различия в писателския му маниер в сравнение с Климент Охридски (по повод на по-старата теза на архиепископ Филарет, който отъждествява двамата в една истор. личност); отстранява недоразуменията, произхождащи от смесването на Учителното евангелие на Константин Преславски и Учителното евангелие на константинополския патриарх Филотей; за Азбучната молитва говори като за творба на Константин Преславски, а не на Константин-Кирил Философ, като се позовава на формите за дв.ч. в двустишието шьствоую нынѣ по слъдоу оучителю / имени ѥю и дѣлоу послѣдоуı-а. Особено важни са наблюденията на А. върху грц. източници на Учителното евангелие и типа на съставящите го беседи. Той установява, че за централните части на беседите Константин Преславски е превеждал готови съкращения на отеческите тълкувания. С това А. уточнява наблюденията на А. В. Горски и К. И. Невоструев, които са склонни да виждат в Учителното евангелие не преводачески, а по-скоро компилаторски труд. Такъв характер, т.е. по-свободна литературна работа, А. открива във встъпленията и заключенията на беседите. Точно и категорично той формулира няколко основни положения, от които произтича значението на паметника като пръв систематичен проповеднически сборник на слав. език. В изследването си А. издава текста на 19 беседи по ръкописа Син. 262 — част от първата беседа и последната беседа са по ръкопис Гилф. 32; разночетенията са по Гилф. 32 и само при първата беседа са по Соловецките ръкописи 374 (158) и 365 (1051). Привеждат се и грц. съответствия. Макар и частична, това е най-пълната до днес публикация на текста на този паметник.

 

            Съч.:

o   Описание рукописей Соловецкого монастыря, находящихся в библиотеке Казанской духовной академии [Порфирьев, И. Я., А. В. Вадковский, Н. Ф. Красносельцев]. 1—3. Казань, 1881—1896;

o   Памятники древнеболгарской проповеднической письменности. — ПС, 1881, ноябрь, с. 217—236; декабрь, с. 347—362;

o   Константин, епископ болгарский и его Учительное евангелие. — ПС, 1882, март, с. 199—238; октябрь, с. 168—186; декабрь, с. 435—447; 1883, июнь, с. 189—200; 1885, ч. 1, с. 313—324;

o   Из истории древнеболгарской церковной проповеди. Константин епископ болгарский и его Учительное евангелие. Казань, 1885, 171 с. (бълг. превод: Константин епископ Българский и неговото поучително Евангелие. — ПСп, 21—22, 1887, с. 373—425);

o   Из истории христианской проповеди. Очерки и исследования. 2 изд., СПб., 1895, 391 с.;

o   Речи, слова и поучения. 2 изд., СПб., 1901.

 

            Лит.:

·       Архангельский А. С. Цветущий период древнеболгарской письменности и один из его представителей. По поводу исследования архим. Антония (Вадковского): Из истории древнеболгарской церковной проповеди. Константин епископ болгарский и его Учительное евангелие. Казань, 1885. — ФЗ, 2, 1886, с. 19—32;

·       Венгеров С. А. Критико-биографический словарь русских писателей и ученых (от начала русской образованности до наших дней). 4. СПб., 1886, с. 970—971;

·       А. А. З. Высокопреосвященный Антоний, архиепископ финландский и выборгский. — Нива, 23, 1892, 51, с. 1146;

·       А. П-в. Из истории христианской проповеди. Очерки и исследования Антония, епископа Выборгского, ректора С.-Петербургской духовной академии. СПб., 1892. — Странник, 1892, апрель, с. 739—746;

·       И. С-ов. Антоний, епископ выборгский, ректор С.-Петербургской духовной академии. Из истории христианской проповеди. Очерки и исследования. СПб., 1892. — Славянское обозрение, 1, 1892, апрель, с. 580—584;

·       Терновский С. Историческая записка о состоянии Казанской духовной академии после ее преобразования, 1870—1892. Казань, 1892, с. 343—345;

·       Из истории христианской проповеди. Очерки и исследования Антония, епископа Выборгского, ректора С.-Петербургской духовной академии. СПб., 1892, 439 с. — Вестник Европы, 1, 1893, с. 423—425;

·       Высокопреосвященный Антоний, архиепископ финляндский и выборгский (По поводу 25-летнего юбилея его служебной деятельности). — Петербургская жизнь, 7, № 156, 29 окт. 1895;

·       Венгеров С. А. Источники словаря русских писателей. 1. СПб., 1900, с. 86;

·       Лопухин А. Антоний, митрополит санктпетербургский и ладожский, первенствующий член Св. Синода. — Православная богословская энциклопедия. 1. Петроград, 1900, с. 894—903;

·       Энциклопедический словарь. Дополнительный том 1. СПб., 1906, с. 128;

·       Высокопреосвященнейший Антоний, митрополит с.петербургский и ладожский. — Церковный вестник, № 51—52, 25 дек. 1908;

 

 

85

 

·       Десятилетие на кафедре С.-Петербургской митрополии первосвятителя русской церкви. СПб., 1909;

·       Энциклопедический словарь Русского библиографического института „Гранат“. 3. 7 изд., М., 1909, с. 218;

·       Новый энциклопедический словарь. 3. СПб., б.г.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, с. 32, 756;

·       Куев К. М. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 17—18, 25.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (28). АПОКРИФИ (грц. ἀπόκρυφος — „скрит“, „таен“). В езическия период и в епохата на ранното християнство (I—II в.) в понятието не се влага отрицателен смисъл. Апокрифни са книгите, написани с непознати писмени знаци, или религиозни творби, чийто произход се счита за божествен. Те са достъпни само за жреци, които могат да ги разбират и тълкуват правилно. Всяка религиозна секта има тайни книги, които обикновено строго се съхраняват. С окончателната канонизация на „божествените“ писания понятието апокриф променя своето значение. Апокрифи започват да се наричат онези творби, които третират библейска проблематика и разказват за библейски лица, но остават извън състава на грц. Библия. Ако огромната част от книгите, включени в Стария и Новия завет, са „истински“, „канонични“ (неканонични са Плач Йеремиев, Песен на песните, Еклесиаст и др.), творбите извън тях се обявяват за неистински, за „лъжливи“, еретически, защото съдържат идеи на различни религиозни групировки и се отличават със свободен полет на фантазията. Така с кодификацията на Стария и Новия завет и в борбата срещу ересите в сферата на Източната църква понятието апокриф става синоним на „лъжливо“, „еретическо“ и в най-общия смисъл на думата — на забранено произведение.

 

Стремежът да се разграничи ясно каноничната официална литература от „лъжливите“ книги води до възникване на специални писмени документи — списъци (индекси). Първите индекси се появяват в началото на IV в. и изброяват само каноничните книги.

 

Откровение Варухово. Препис от XIII в.

 

През втората половина на IV в. Атанасий Александрийски набелязва три групи книги: канонични; неканонични, но позволени за четене; апокрифни, писани от еретици, без обаче да ги посочва конкретно. След IV в. възниква нов тип индекс, в който специално внимание се обръща на лъжливите писания. В първите индекси на забранените книги в групата на апокрифите влизат творби, свързани тематично със Стария и Новия завет — белетристични произведения и поезия. В Погодиновия индекс от XIV в. вече се посочват молитви против болести, въпроси-отговори, „мъчения“ на християнски светци. В по-късните индекси (напр. Киприанов индекс от XIV в.) се добавят и суеверно-гадателни книги, наречени „богоотметни“.

 

Според това разбиране на понятието А., основано на индексите и на отношението на църквата, апокрифната литература обхваща следните основни дялове:

 

 

86

 

1) художествена проза, 2) поезия, 3) послания, 4) молитви, 5) гадателни книги, 6) въпроси-отговори.

 

Апокрифната художествена проза като литературно явление е продукт на късното юдейство и ранното християнство. Тя възниква главно в евр. среда в Палестина, Сирия, Египет и намира продължение (нови редакции, компилации, създаване на нови апокрифи) през Средновековието сред християните във Византия, Етиопия, Рим, Грузия, слав. страни (главно в Б-я). А. се създават в течение на много векове. Като време на разцвет за творбите със старозаветна тематика може да се смята периодът II в. пр. н. е. — II в. от н.е., а за новозаветните А. — II—V в. Тяхна среда на възникване са главно сектите на есеите, гностиците, юдеохристияните, манихеите. Към най-старите А. принадлежат Книга за Енох, апокрифите за Адам и Ева, Откровение Аврамово, Завети на 12-те патриарси, Протоевангелие на Яков. По-късните А., появили се в рамките на виз. традиция, датират от V—X в. (Апокалипсис на Мария, известен в Б-я като Ходене на Богородица по мъките, Деяние на апостол Андрей и Матей, Видение на черноризица Анастасия и др.).

 

Творбите на апокрифната художествена проза са своеобразно допълнение на библейските книги, свободно тълкуване и художествено разгръщане на отделни идеи и мотиви в тях. Онова, което в каноничните книги се премълчава (напр. детството на Исус), загатва се в общи фрази (напр. мъченията на грешниците в ада) или се разказва кратко, без подробности, в апокрифната книжнина се изобразява широко и картинно с любопитни подробности при конкретна обстановка — небесна или земна. В самата апокрифна книжнина съществува приемственост. Така напр. написаните след IV в. апокалипсиси, като Видение на апостол Павел, Ходене на Богородица по мъките и др., развиват широко епизодите за ада от старите апокалипсиси и правят темата за задгробния живот централна. Ред Деяния на апостолите са разработка на старите апостолски актове от II—III в. или тяхно допълнение и продължение. По идеи и конкретно съдържание обаче А. се отличават съществено от каноничните библейски книги. Освен на основата на тези книги, те възникват още на основата на най-разнообразни митове, легенди, предания от древния и съвременния им фолклор, заети по устен и книжовен път, като при това голяма роля играе личната фантазия на отделния творец и идеологията на средата, от която той произхожда. Затова А. съдържат езически елементи от различен произход, народни представи, идеи, враждебни на официалното християнство — най-често дуалистични и критични по отношение на властниците.

 

По същност А. са религиозна белетристика, която поради своята достъпност, демократизъм и занимателно съдържание става народна литература и се разпространява широко. В нея се рисува необикновен свят, в който се разиграват необикновени събития и героите се отличават с необикновени качества. Тя завладява въображението, отговаря поетически на много въпроси, които вълнуват човека. В А. намират отражение човешки мечти и стремежи, понятия за морал, земни представи за обществен ред, битови подробности. В тях изобилствуват диалози, изложението е облекчено откъм риторика и философски разсъждения, отличава се с икономия на поетически фигури и напомня много народната проза. Действеността е отличителен белег на тези разкази. Описателността е на заден план, героите винаги нещо вършат, движат се от място на място, наблюдават явления и събития, срещат някого, разпитват или убеждават, правят чудеса, мъченически понасят страдания и т.н.

 

Авторите на А. не са известни. Творбите са анонимни или лъжливо подписани — създаването им се приписва на известни апостоли или пророци (Енох, ап. Павел) или на „съвременници“ на събитията (Никодим, израилтянинът Тома и др.).

 

 

87

 

Псевдонимността при А. се дължи предимно на стремежа да им се придаде по-голям авторитет и по такъв начин да се увеличи тяхното въздействие. Анонимността може да се обясни с характера на съдържанието и с въздействието на фолклорната традиция.

 

Тъй като апокрифната книжнина прониква в много страни, днес науката разполага с евр., коптски, грц., етиопски, лат., грузински, арменски и слав. преводи на едни и същи апокрифи. Някои творби са изгубени в своя първоначален текст, а са запазени само в съответен превод. А. понякога се превеждат свободно или съзнателно се изменят при превода и в процеса на разпространението (впрочем това важи за цялата средновековна литература). Измененията засягат обема, подробностите или отделни епизоди. Затова говорим не само за различни преводи, но и за различни редакции и варианти на А.

 

Слово за Адам и Ева. Препис от XV в.

 

Апокрифната художествена проза се дели на два големи дяла: старозаветни А. и новозаветни А. В старозаветните А. се развиват няколко обикнати теми, които в по-кратка или в по-разширена форма и в различни комбинации се повтарят в редица творби: създаването на света и отношенията между бога и дявола, животът на първите хора Адам и Ева, пътуване по седемте небеса, задгробния свят, отделни моменти от живота на старозаветни лица. В тази тематика по-известни А. в Б-я са: Откровение Варухово, Книга за Енох, Видение Исаево, Слово за Адам и Ева, Соломон и жена му, Повест за пленението на Ерусалим, цикъл разкази за Аврам. В новозаветните А. продължават да се разработват някои теми, залегнали в старозаветната апокалиптика — преди всичко пътувания в отвъдния свят и страданията на грешниците. Главните теми обаче са животът и подвизите на Исус и апостолите. Известни са множество апокрифни евангелия, от които с популярност в слав. свят се ползуват три: Детство Исусово (Томино евангелие), Протоевангелие на Яков и Евангелие на Никодим. Особено интересни, богати на приключения, героични подвизи и „чудеса“ са разказите за апостолите. В Б-я се разпространяват предимно по-късни обработки или нови творби в този дух, възникнали през раннохристиянската и виз. епоха: Деяние на апостол Тома, Деяние на Андрей и Матей, Деяние на Петър и Андрей, Житие на апостол Петър и др. Обикната тема е второто пришествие и бъдещето на хората, развита в пророчески апокалипсиси като например Въпроси на Йоан Богослов към господа (познат и със заглавието Апокрифен апокалипсис на Йоан Богослов) и Епистолия за неделята, известен в многобройни слав. преписи.

 

В жанрово отношение апокрифната художествена проза познава няколко форми: 1) видения — насън или наяве героят пътува по небесата или

 

 

88

 

в царството на мъртвите и вижда онова, което „съществува“, но е скрито за обикновения земен човек. В скритите тайни проникват библейски лица като Исай, Варух, Аврам, ап. Павел, Богородица, а в по-късните видения — и духовни лица. Особена форма на виденията са предсказанията. В тях са показани бъдните дни на света и човечеството. 2) биографични повести — разказват обширно за живота на героите от младостта до смъртта им или подробно разгръщат важен период от него. В сравнение с неапокрифните жития от Средновековието те се отличават с простота и живост. Основани са изключително върху легендарен материал, макар да имат претенция, че са биографии на „исторически“ лица. 3) разкази — кратки творби, които разработват интересни случки или чрез подбор от примери доказват една идея. В разказа се различават разновидности, напр. разказ-хроника (история на даден предмет или на епохи от живота на света); в други случаи на основата на „биографичен“ материал се разрешават философски и нравствени проблеми (напр. Сказание за Юда предателя, Слово за силния Сампсон, Соломон и жена му и др.). 4) Завети — прощални речи, в които се проследява изминатият живот, дават се съвети и напътствия. Основната цел на творбите е поучителна. Известни в слав. литератури са Завети на 12-те патриарси — свод от 12 отделни творби-завети с еднаква форма, но с различна тема (Завет Рувимов за благоумието, Завет Симеонов за завистта, Завет Юдин за мъжеството и др.). Апокрифната художествена проза познава и обилие от форми: автобиографична (аз-форма), диалогична, разказ в трето лице, разказ в разказ и др.

 

През IX в. някои А. поради изживяването на старите ереси и основната преработка на творбите в по-нов дух вече не се смятат за отречени книги и се ползуват със снизхождение, дори с доверие от страна на църквата. Такива са отделни нови варианти на Апостолските деяния и Протоевангелие на Яков.

 

В Б-я А. проникват още в Кирило-Методиевата епоха чрез Византия. В индекса, поместен в Изборника от 1073, са изброени 25 А. По онова време всичките още не са преведени, но индексът е признак за поява на апокрифна литература, което заставя църквата да вземе мерки срещу нейното разпространение. В научната литература той се оценява като предпазна мярка срещу А. и ръководство за духовенството. Нищо обаче не е в състояние да спре бързото разпространение на А., които завладяват читателя и стават негова естетическа потребност. При това голяма част от духовенството не е в състояние да различи еретическото в тях и само става техен разпространител. До края на X в. в Б-я са преведени голяма част от известните А. на грц: език. Погодиновият индекс на забранените книги е отражение на действителното състояние на апокрифната книжнина в Б-я. В него се посочват около 30 А., онези, които авторът познава; повечето от тях той е чел и прави бележки за съдържанието им. Извън тях остават още ред творби на апокрифната художествена проза, който са неизвестни на съставителя му или се превеждат през следващите векове (XII—XIII). Някои от тях се споменават в по-късни редакции на Погодиновия индекс или се откриват в разнообразни по характер сборници. Общо взето, на българите са известни приблизително около 100 А. В Б-я обаче не само се превеждат А.; през X—XIII в. се извършват и редица обработки, създават се и нови творби. Един от авторите на А. е поп Йеремия (X в.), чието име е посочено в Погодиновия индекс. Той написва Повест за кръстното дърво и молитви против болести. В богомилска среда също възникват нови А. (вж. Богомилска книжнина). За богомилско съчинение се смята Тайната книга, създадена с помощта на известни ранни (по форма и съдържание) А., но изразяваща ново идейно съдържание — преди всичко богомилския дуализъм.

 

 

89

 

Предполага се известна богомилска намеса в Слово за Адам и Ева, в Прение на Исус с дявола и др. Като бълг. обработки трябва да се смятат Видение Даниилово и Тълкувание Даниилово (запазени в препис от XIV в.), в които има отгласи от бълг. история, Слово за Сивила, в което си пробиват път бълг. патриотични тенденции. Въз основа на А. за пророк Исая и бълг. фолклорен материал възниква Българският апокрифен летопис. Типична за А. аз-форма има Слово за Кирил Философ как покръсти българите (Солунска легенда). В нея по подражание на „автобиографичните“ разкази на пророците неизвестният автор изгражда легендарната автобиография на Константин-Кирил.

 

Като апокрифна поезия се считат Псалми Соломонови, известни на сирийски, коптски и отчасти на грц. език. Вероятно те са преведени и на бълг. език, тъй като се споменават в Погодиновия индекс наред с Псалми Давидови, но не стават популярни поради философското си съдържание и специфичната си поетическа форма

 

За апокрифни послания, т.е псевдопослания, останали извън Библията, се смятат писмата, разменени между ап. Павел и Сенека, Послание на ап. Павел до лаодикийците и др., които обаче не са преведени сред южните славяни. В Погодиновия индекс се споменава Послание на Варнава, но то не е познато. В слав. книжнина е разпространен А. Послание на Пилат до цар Тиберий — комбинация между послание и разказ.

 

Апокрифните молитви, проникнали в Б-я вероятно през X в., са творби с „практическо“ значение — целят някакъв реален положителен резултат за хората на земята. Произходът им е езически, свързани са с далечната старина — най-старите им форми са асирийски, вавилонски и шумерски. По-късно претърпяват изменения в евр., грц. и коптска среда, като се християнизират. Голяма част от молитвите са отправени към християнски лица (Христос, Богородица, апостоли, светци) или действуващите в тях герои са от този кръг. В много от творбите обаче липсва християнски персонаж, запазва се вярата в магическата сила на словото. В Б-я молитвите преминават главно в своите късни християнски редакции. Някои от разпространените сред южните славяни творби нямат съответствия в грц. или коптската книжнина. Може да се предполага, че те са опазени само в южнослав. им преводи или че са създадени (или най-малко основно редактирани) в слав. среда.

 

Между молитвите, които се разпространяват през Средновековието, различаваме няколко типа: 1) молитвимуски и рецепти; 2) молитви-обръщения към християнски герои с някакво искане; 3) молитви-заповеди или заклинания към болестите, дявола (с многократно повторение на „заклинам те“) или други зли сили, които трябва да се махнат далеч от човека; 4) молитви-повествования — кратки разказчета с някакъв прост сюжет или фантастична картина със символично значение. По съдържание молитвите биват: а) против болести (нежит, зъбобол, бодежи, треска, ухапване от бясно куче, змия или вълк, против „зла болест“ и др.); б) против вредни природни и свръхестествени сили (силен дъжд, гръм и мълния, вихри, уроки, нечисти духове, вещици, вампир, дявол); в) молитви за личния и стопанския живот (при раждане на дете, при лов на риба, за добитъка, за пчелите); г) молитви за успех при обществени и социални бедствия (при тръгване на война, против меч или стрела, за съд против противника). Много от молитвите се отличават с изключителна образност, емоционалност, на места със своеобразна ритмическа организация на фразата, с интересни стилистични фигури. В някои от тях (особено в молитвите-муски) се срещат непознати, непреводими думи. Те са остатъци от древни езици или са безсмислени звукосъчетания, на които се придава магически смисъл.

 

 

90

 

Разумник. Препис от XVI в.

 

Между народните баяния и апокрифните молитви съществува голяма тематична, композиционна, образна и стилистична близост. Възникнали на основата на фолклора, впоследствие апокрифните молитви му влияят. Някои молитви от късните сборници могат да се разглеждат като записани народни баяния, а някои баяния — като усвоени от баячките и врачките и по-късно изменени литературни апокрифни молитви.

 

Гадателните книги имат основа в езическото гадание, но по-късно също получават християнска обвивка. Тя е твърде тънка, в редица случаи християнският елемент изобщо не се чувствува. Б-я получава тези творби във виз. преработка от VII—XII в., затова те отразяват не само общочовешки интереси, но и редица особености на Средновековието.

 

Във всички гадателни книги се вещае по някакъв признак за бъдещето. Класифицирани по признак на гадание, те се делят на няколко групи: а) гадания по природни явления — Гръмник (според гърма през деня или нощта в съответния месец или зодия), Мълнияк (според мълнията), Лопаточник (по чертичките и петънцата на нагрята на огъня овча плешка); индексите свидетелствуват и за гадания по птичия летеж и според реакциите на други животни; б) по календарни и астрономически белези — Коледник (според това, в кой ден от седмицата ще се падне Коледа), Лунник (според луната и лунните дни), Звездочетец, Планетник (според звездите); в) гадания по явления, свързани с човека — Трепетник (според трепванията на мускулите на човешкото тяло), Съновник (според сънищата на човека), Месецослов (според това, в кой ден от месеца ще се разболее човек), Рожденник (според месеца на раждането му); г) гадания по книги и писмо. Някои от гадателните книги предлагат по няколко варианта, затова се говори за видове гръмници, видове лунници, а се срещат и комбинирани форми. В едни от гадателните книги главният интерес е насочен към стопанския живот (Коледник), в други — към стопанския и обществено-политическия (Гръмник), трети засягат въпроси, свързани предимно с личния живот на човека (здраве, характер, бъдеща радост или скръб, професия — Месецослов, Трепетник и др.), четвърти съдържат предсказания от най-разнообразно естество (Лопаточник, Звездочетец). В гадателните книги е отразен многовековният опит на народа и неговата философия, че в живота няма вечно щастие или нещастие; в тях предсказанията за добро и зло, за печалба и загуба, За здраве и смърт постоянно се редуват. Срещат се редакции, в които песимистичното начало надделява, чертае се мрачна картина на бъдещето. Това може да се обясни със „злите времена“, в които те са създадени или редактирани. През Средновековието гадателните книги не са забава, а изразяват вярата в предопределението на човешката съдба, в съществуването на скрити закони в света, които човекът иска да открие. Тази вяра обаче не е сляпа, гаданието не се изгражда посредством фантазията, то не е и мечта.

 

 

91

 

В гадателните книги се предсказват напълно реални неща, с които човекът се сблъсква неведнъж и които могат отново да се повторят. В тези творби миналото и настоящето съществуват като атмосфера, сбор от факти, наблюдения, опит, интереси и тревоги. Затова гадателните книги могат да се разглеждат и като отражение на политически и социални отношения в живота на средновековния човек. В Б-я не се създават съвсем нови гадателни А. (поне досега не са познати), но в редица преписи има основание да се види известна намеса на бълг. книжовник. Докъде се простира тази намеса, какви бълг. (или изобщо слав.) редакции могат да се установят, би показало конкретното сравнително изследване. Засега може да се каже, че на слав. почва в гадателните книги се вмъкват отделни гадания, при превода на творбите се прави своеобразна езикова актуализация, чрез която произведенията се доближават до света на новия читател, по всяка вероятност в някои случаи става и подбор на гаданията. Като молитвите и творбите на апокрифната художествена проза гадателните книги са обикновено анонимни или се приписват на известно историческо или библейско лице (цар Ираклий, свещеникът Ездра).

 

Апокрифните въпроси-отговори в своята цялост са по-късни литературни композиции и в редица случаи са изградени върху произведения на апокрифната художествена проза — от тях се черпи материал за отговорите. Като време на техния разцвет може да се посочи IV—VIII в. По съдържание и подредба на въпросите и отговорите тези творби са твърде разнообразни, но по форма са единни. При някои от тях въпросите и отговорите се редят един след друг с означение „въпрос”, „отговор”, без да се свързват с определено авторство. Такъв е Разумникът, известен в обширни и кратки редакции. Повечето въпроси и отговори обаче се приписват на библейски лица или на отците на църквата: Въпроси и отговори на Григорий Богослов и Василий, Беседа на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, Премъдрост на цар Соломон, син Давидов, Въпроси на княз Антиох и отговори на Атанасий Александрийски и др. В такъв случай те представляват литературни диалози, но с тази особеност, че въпросите и отговорите се редуват без определена система и без връзка помежду сй. Те не изобразяват събитие, определени характери или среда, нито са обединени с обща идея като същинските литературни диалози. Те са разсъдъчни творби, които поставят „проблеми”, дават „знания” по отделни въпроси или обясняват алегории с поучителна цел.

 

Най-разпространени въпросо-ответни А. са Беседа на тримата светители и Разумник. И двата са редактирани на слав. почва. В някои варианти на Беседата се забелязват следи от съчинението на поп Йеремия Повест за кръстното дърво. Величавата фигура на Константин-Кирил и в този дял е намерила свое място. В Разумника има въпрос, който подсказва за бълг. участие в съставянето му: „А кой създаде българската книга?” Отговор: „Кирил Философ”. Разумникът се харесва на средновековния читател не само с разнообразните си въпроси, които изразяват любознателността му, но и със своята поетическа образност, опряна на апокрифната художествена проза и на фолклорни представи и вярвания, Като бълг. подбор на въпроси из въпросо-ответната литература може да се смята кратката творба Въпроси на св. Константин Философ (известна в препис от XVI в.). Тук въпросите представляват алегории-пословици, които се тълкуват в духа на християнската нравственост. Някои от тях и до днес са популярни у нас, напр. „Бързата кучка слепи ги ражда”, „Дважди мери, един път режи”. Приписването на творбата на Константин Философ цели да придаде на тълкуванията неоспоримост.

 

Апокрифната литература заема трайно място в културното развитие на много страни през Средновековието.

 

 

92

 

Тя играе важна роля за оформяне на нови религиозни течения. В Б-я през X в. тя има съществено значение за идеологията на богомилството. Като популярно четиво, което действува силно върху въображението, А. оказват чувствително влияние и върху личното творчество във всички страни, в които се разпространяват. Апокрифният материал се използува за създаване на нови занимателни или назидателни творби, преосмисля се и се подчинява на изискванията на времето, понякога се използува и като истор. извор. В някои виз. хроники (на Георги Амартол, Йоан Зонара и др.) се съдържат ред апокрифни легенди. Известно влияние от апокрифното Протоевангелие на Яков изпитва и най-близкият ученик на Кирил и Методий Климент Охридски (в словата за Йоан Кръстител). По-късната литературна история дава мно гобройни примери за въздействие на А. върху личното творчество. Например „Божествена комедия“ на Данте е създадена по внушение на апокрифа Видение на ап. Павел. Ред поетически и прозаически произведения за Богородица и живота на Исус в Германия никнат върху основата на апокрифни евангелия и разкази. Популярното в Б-я Слово за второ пришествие от Дамаскин Студит е опряно изцяло на апокрифен материал.

 

Влиянието на А. в бълг. народно творчество е твърде широко. То обхваща народната песен, народната проза (легенди, приказки, предания), а в отделни случаи — и кратките жанрове. Многобройни творби за Адам и Ева, за Аврам и Исак, за кръста, за дявола и неговите отношения с хората, за сътворението на света, за Соломон и Давид, за ада и рая имат първоначален извор в апокрифната литература. В устното творчество те се подлагат на промени според жанра на създаваната творба, според законите на устното разпространение, според народните разбирания за морал и справедливост, съчетават се с други мотиви, подчиняват се на поетиката и стила на фолклора. Народната религия, отразена найдобре в народното творчество, е съчетание на езичество с официално християнство и апокрифни елементи.