ГЛАВА XI. Западното българско царство и неговото падане. Цар Самуил
Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?— 977). — Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—1015 г.) и Иван Владислав (1015—1018 г). — Окончателно присъединяване на България към Византийската империя
Западното българско царство обгръщало вътрешните части на полуострова, главно Македония, Албания, Северния Епир и Северна Тесалия, Моравската долина околностите на Видин и София. Западната и южната граница съвпадали току-речи с границата на Симеоновото българско царство. На север Дунав напоявал пределите на Шишмановите земи от Белград надолу далеч зад Видин. На изток границата се простирала до Източното българско царство, а след падането му — до византийските владения, приблизително от устието на Осъм покрай тая река до Траянови врата и до византийската погранична крепост Серес. Само на запад царството достигало до море, при албанското и епирското крайбрежие. [1]
1. Често цитираният от нас труд на Дринов, Южные славяне и Византия в X веке, Москва, 1876, глава III, съставя епоха за началната история на Шишмановци. За по-нататъшния ход на Самуиловите войни срв. Гильфердинг, 1,стр. 125 и сл., и особено най-новото съчинение на Fr. Rački, Borba južnih Slovena za državnu neodvisnost u XI vieku, Rad jugoslav. akad., XXIV—XXXI. Също и отделно, Загреб, 1875, 333 стр. [Основният извор тук не е Кедрин, ами Скилица. Вж. превода на Габий от 1570 г., бележките на Bekker в Бонското издание на Кедрин и nota bene Hirsch, стр. 356 и 375.— А. Л. Липовский, История греко-болгарской борьбы в X—XI в., ЖМНПр, 1891 ноемврий, стр. 120—141. Извори : Скилица — Кедрин, Зонара, Псел, Лъв Дякон, Мих. Аталиат, стр. 229—230, Йоан Геометър, Кекаумен. Животът на св. Никон Метаноите, Martène et Durand, стр. 867 и 868, глава 51 (nota bene). Похвала на св. Фотий Солунски (около 986—991) и на св. Евтимий. Арменецът Степанос Таронски, наричан Асохик (928—1044), прев. Н. Эмин, Москва, 1864, Матей Едески от XII в. и Яхия. El-Macin (Ал-Макин) е бил използуван още от Gförer, Byz. Gcsch., II, 1873; съчинението е важно, малко е било обърнато внимание на него. Вж. Псел, захваща от 976 г. Йоан Мавропод Евхаитски, учител на Псел, е описал времето на Василий II и може би и на Конст. VIII. Изгубено. Скабаланович, стр. LVIII (?). — Bozidar Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes, Codex Vindob. hist. graec., LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogennanten west-
217
Тая държава в същност не била монархия, а тъй да се каже, конгломерат от наследствени княжества, владени от потомците на ония славянски князе, които начело на своите племена още към края на VII в. толкова често и напусто обсаждали Солун, или пък на български велможи от IX в. Центърът на Македония, страната на бърсяците с градовете Скопие, Прилеп, Битоля, Преспа и Охрид, бил наследствен имот на царската фамилия. В Перник при полите на Витоша заповядвал храбрият болярин Кракра, в Струмица — Драгомъж, в Мъглен — Илица, във Воден —
bulgarischen Reiches, Munchen, 1906. — За войните на Василий II с българите в похвалата на Фотий Тесалийски Encomium S. Fotii Thessali (sic). Васильевский, в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 96 сл., пръв я извади на бял свят в извлечение от един ръкопис на Московската синодална библиотека. Фотий е местен солунски светец. Негова πατρίς е Θετταλία. Родителите му не ca ἄδοξοι οὐδ’ἀνώνυμαι, ами„πολὺ τὸ περιώνυμον καὶ περίδοξον ἔχοντες καὶ τὰ πρῶτα τῶν Θετταλῶν ὄντες ἐν ἕπασιν”. От младини имал наклонност към монашески живот. Живял в Тесалоника, която стояла начело на тесалийските градове или, по-добре да се каже, разположена между тях : на изток Амфипол καὶ ταῖς στοιχηδὸν συγκειμέναις τῶν Ἑλλησποντίδων (sic). В Солун той се настанил в едно манастирче около Акропола, „Св.Козма и Дамян”, гдето намерил аскета Βλάσιον. Император Роман Лакапин (трябва да бъде Роман II) повикал в двореца този аскет, τῆς πατρότητος ἄχιον. Царицата родила син. Βλάσιος го кръстил, нарекъл го Василий. Фотий придружавал тук своя учител, а след кръщението носил младенеца πρὸς τὸν κοιτωνίσκον при пеенето на ἱεραῖς ὑμνωδίας. Власий се върнал в Солун, при βουνός Χορταίης ce настанил в τρώγλην περί τὴν ὑπαρείαν πετρώδην καὶ ἄνικμον. Хортаитският манастир (срв. Tafel) следователно още не е съществувал. По-нататък пак в ЖМНПр, стр. 101, бел. 1 = fol. 205 от ръкописа:
(согласно с обичаями войны, отрицающей единоплеменность, востановляющей родственный народ против родственного).
(произошла жестокая битва; цар, вышедший против Болгар со всеми силами, не устоял против варварското строя, и это повторилось много раз),
потърсил друга помощ, молитвите. Дошъл в Солун, Власий бил вече умрял, потърсил неговите другари и намерил Фотий. Узнал за своето кръщение. Фотий „с этого временни делается постоянным сотрапезником царя; он сопровождал его в походах против неприятелей : один борился против Болгар оружием, другой молитвами. Позднее, когда восстание (ἀνταρσία) было наконец ниспровергнуто”, Фотий се върнал в Солун, τῆς τῶν βαρβάρων ἀπονοίας καϑαιέτης γενόμενος, за което свидетелствува и царят в грамотата със златен печат и царски подпис (χρυςῆ σϕαγίς), в която βασιλικὰ δωρήματα περιέχεται. Стр. 103 : Повест περὶ τῆς ϑεανδρικῆς εἰκόνος на Спасителя, която се явила в Солунския манастир τῶν Λατόμων, написана от монах Игнатий, игумен на манастира τοῦ Ἀκατονίου в Солун (в ръкописа стои Ἀκαπνίου). Максимилиан, хогато се готвил за поход срещу Σαυρωμάτας (сарматите), живял със семейството си в Солун. Той имал дъщеря Теодора, която видяла в Солун християнско богослужение и се покръстила. Под предлог на болест живеела извън града, в северната
218
Драгшан, в Сервия — Николица, [2] в албанския Белград (сега Берат) — Елемаг и т. н. Българската войска се състояла от войските на тия велможи или по-скоро областни князе.
Цар Шишман I, основател на новата държава и родоначалник на нова династия, избрал за своя столица изпърво гр. Средец (София), който още от римско време се смятал за пръв град в страната. Отпосле резиденцията била пренесена от Шишман или приемника му в Мъглен, Южна Македония, а оттам във Воден. Заедно със столицата местила се и резиденцията на западния български патриарх. [3]
Липсват сведения на кого Шишман дължи царската си корона. [4] Знае се само, че син му Самуил, както Симеон и Петър, я получил от Рим. [5] И тъй Шишмановци с отделянето си от Източното царство възприели предишните сношения на Симеон с Рим, докато Петър влязъл в сношение с Византия. [6]
част на предградието, което се наричало Λατόμια. Термите (баните) на жилището били преобърнати в място за събиране на християни в черква. И когато по желанието на Теодора един художник искал да изобрази Богородица, то вместо това веднага се появил образът на Спасителя, „грядущаго на облаках”. Майката между това заплашвала с гнева си бащата, който бил зает във война със сарматите. Теодора скрила иконата във волска кожа и вар. По времето на Лъв Арменец образът бил намерен; на мястото на Теодоровата баня стояла черква на св. пророк Захарий и при нея манастир, основани още от времето на победата на християнството над езичеството. — За пребиваването на Галерий Максимиан (292—311) в Солун след победата над готите и сарматите се говори и в житието на св. Димитър (Migne, т. 116); в Менология на Василий се споменава за Максимиановия дворец (при мъченик Домнин). Латомия не се среща у Тафел, Димица и т. н. Теодора от другаде не е позната. В началото на IX в., преди имп. Лъв Арменец, в Солун е живял Йосиф Химнограф, в манастира τοῦ μεγάλου Θεοῦ καὶ Σωτῆρος, τοῦ Λατομίου νῦν (писателят е от X в.). У митроп. Евстатий, Кантакузин и Йоан Анагност срещаме храм τῆς Θεοτόκου τῆς ἀχειροποιήτου, според Евстатий там се намирал и манастир (ed. Tafel, стр. 358). Обаче идентичен ли е с манастира Латомия? Неговото местоположение не може да се установи. — За Фотий Солунски срв. Byz. Zeitschrift, II, стр. 313—314. Срв. Виз. Врем., 10, стр. 692.]
2. [Драгнаш. Срв. циганина Dragsin в молдавска грамота от 1572 г. у Hâjdeu в Arch., I, 1, стр. 132. Старочеш. draksan (-saň) Клем. псалтир. — Николица (за името, малкият Никола поради ръста му вж. Кедрин) бил според Кекаумен от Лариса. Неговата особена роля, толкова пъти се предавал и пак избягвал, най-после Василий всички надарил, обаче него турил в затвор.]
3. Тия резиденции са споменати в грамотата на Василий от 1020 г., у Голубинский, стр. 261.
4. [Споменава ли се Шишман в поменика на Дринов? — За липсата на сведения кому Шишман дължи своята царска корона — nota bene Lah.]
5. Вж. глава VIII, бел. 21 (=28).
6. [Началото (на Второто българско царство) сигурно е след 968 г. : Liutprand не говори нищо за две Българин, унгарските нахлувания към Цариград и Солун стават през българска земя, рекламациите на Никифор Фока — следователно Крайдунавско от Белград до Бдин е още Петрово. Мястото у Кедрин, стр. 347, е забъркано, връщането на Борис II и Роман може би се бърка с тяхното избягване още през царуването на Василий II. — Оригиналната Пинциова грамота (знаем я само от Луций, nota bene е вероятно без имена, charta retractata е попълнила нескопосно, прибавила и Tarnova, това ar е ново (по-старото латински е само Ternovo), основата е вероятно убиването на Радомир от Владислав, син Аронов, обърнато в убиването на император Sisman от сина на Ихмператор Стефан — такъв Стефан е непознат в българската история. Pincius роман-
219
Шишман умрял след кратко царуване (от 963 г. без малко до 969 г). [7] Наследил го син му цар Давид [?]. [8] Той се опитал след смъртта на Петър (969 г.) да завладее цялото царство, но, както видяхме по-горе, опитът не сполучил. Той не се намесвал при покоряването на Източното царство от руси и византийци, като очаквал по-благоприятно време, което скоро настъпило. Между това той се мъчел да влезе в сношение със Запад. През
ска дума ли е? Monte Pincio при Рим. — Mich. Attaleiates, стр. 234, разправя за делата на дядото и бащата на имп. Бриений през времето на Василий II:
quare etiam cum eo et patre de Bulgaris reportavit victoriam : et Bulgariae, quae impugnabilis et magna et invicta habebatur omnino neque ulli regi (scilicet imperatori) plerumque subiecta erat et praeterea non concedebat Byzantio remissionem et commeatum rerum necessariarum, splendide et multo cum robore dominus est factus; следователно Самуилова България пръв я подчинил Василий!]
7. Родословие на македонските Шишмановци:
[Respice omnia, срв. помениците за домашните имена. За Троян — Nic Bryenn., стр. 106. За Мария — вм. цар, καισαρα : майка на Ирина, жена на цар Алексий Комнин. Nic. Bryenn., ed. Bonn., стр. 106 : Мария
Ана и Мария „τὰ πρῶτα τοῦ γένους ἐκ τῶν Βουλγαρων ἐχούσης”, Anna Komn., I, II, oap. 6, ed. ReifferscheidL стр. 74. La bellezza loro. Nota bene, в XI столетие се срещат още и други роднини. — Към родословието принадлежи още Радомир и някой си Aronioi у Ана Комнина.]
220
март 973 г. негови пратеници се явили пред император Отон I в Кведлингбург. [9]
Император Цимисхий умрял на 10 януари 976 г. Наследили го двама младежи от династията на Василий I Македонец, братята Василий II и съуправителят му Константин VIII. Веднага навред избухнали въста-
8. [Липовский в ЖМНПр, 1891 ноябрь, стр. 126, говори за българско въстание, не на отделното западно царство.]
9. Pertz, Scriptores rer. germ., III, стр. 62, 63. Тоя факт достатъчно свидетелствува за съществуването на втора българска държава на запад в 973 г., значи две години след завладяването на Източна България. Преди появата на Дриновите трудове мислеха, че Самуиловата държава възникнала само поради новата революция след смъртта на Цимисхий. [В грамотата за основаването на праж. епископство се говори за secta Bulgarorum, руска и пр. (православни). — Завоеванието на цяла България от Цимисхий би имало влияние и върху отношенията със сърби, хървати и унгарци, а какво се вижда там? Срв. Diocleas. Nota bene покръстването на унгарските князе в X в. във Видин, каква критична основа? — Давид — няма ли някъде неговият живот? Помениците. — Отон I в 972 г., след 6-годишно отсъствие, се връщал след 1 август от Италия в Германия. Giesebrecht, I, стр. 526. Същият, стр. 534, през март, на Цветница, 16. III, бил на гроба на първата си съпруга в Магдебург, в средата след това в Кведлинбург при гроба на майка си, там бил и на Великден 23. III. Станал голям събор, там били Мечислав, Болеслав II Чешки, пратениците на Харалд Дански, пратеници от Рим, от Беневент, от Цариград, от русите и българите (стр. 535) и от унгарците. На 5 април заминал от Кведлинбург за Саксония. На стр. 787 цитира Видукинд и извори от Херсфелдските анали, Annales Altahenses, Thietmar и по-старата Vita Mathildis. За българското посланичество в 973 г. срв. Ал-Бекри, респ. Ибрахим бен Якуб, Časopis česk. musea, 1878, стр. 514 и 1880, стр. 213. Куник към 960 г., Гоейе! към 966 г., Йос. Иречек към 973 г. — Nota bene пренасянето на столицата според грамотата от 1019 г. — континуитет. Дринов, стр. 109, неговата църковна история, стр. 30, 34. — Ех Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes, Cod. Vind. hist. graec, LXXIV, München, 1906:
221
ния. В Мала Азия се разбунтувал пълководецът Варда Склир, а след това и неговият другар Варда Фока. Борбата с тия бунтовници, които били подкрепяни от арабите, продължавала 14 години — до 989 г.
Възползувай от тия обстоятелства, Давид не закъснял да влезе в борба с Византия. Войната почнала с обсадата на пограничната крепост Серес. Българската войска се командувала от по-младия брат на Давид, Мойсей, който обаче скоро загинал, като бил ударен с камък, хвърлен от градската стена. Българите не превзели крепостта.
Наскоро след това царуването на Давид прекъснало. Според един местен извор той сам се отрекъл от престола, като го отстъпил на по-младия си брат Самуил и станал монах. Наскоро след това той се поминал и смъртните му останки били пренесени от неговата резиденция Воден в Охрид. Той бил причислен към народните светци; в много български черкви може да се види образът му с надпис : „Святий цар български Давид”. Друго нещо разказва гъркът Кедрин, а именно че някакви власи-скитници го убили в планинската страна между Кастория и Преспа при една гора, наречена „Красивите дъбове” (Καλᾶς δρῦς). [10]
Цар Самуил, който взел в ръце управлението около 977 г., не само продължавал войната с енергия, но дори до смъртта си постоянно бил зает с нея, като към края водел наистина само отчаяна съпротива. [11]
Докато на изток византийците се борели с Варда Фока, Самуил опустошавал Тракия и гръцките провинции, разположени край Егейско море. Жителите на предишното Източно царство въстанали, изгонили византийците, които ги владеели около осем години, и се присъединили към свободното българско царство, което по такъв начин отново се простирало до устията на Дунав и до Понт. Петровите синове, затворени в цариградските дворци, се възползували от тоя момент и избягали (978 г.). Бързи коне ги донесли до „планинския проход, който води за България”, т. е. до Траяновите врата. Напред вървял по-старият, цар Борис II, а подир него следвал Роман. В гората ги срещнали неколцина българи,
10. Само във фалшивата грамота на Пинций е казано, че уж цар Шишман бил убит от сина си Самуил (вж. глава IX, бел. 10, нова 15). Редът, по който царете на западната държава вървели един след друг, личи от българските поменици : „Помени, господи, Шишмана, Давида, Самуила” и пр. За смъртта на Давид срв. хрониката на Паисий (1762 г.) (от местна, засега още неоткрита легенда) и Кедрин, II, стр. 495. [Легендата за Давид. Срв. сборниците, пазени в Белград, като Лесновския от 1330 г., описан от Й. Шафарик, и друг в Гласник, 56, гдето се разправя за живота на св. Наум — местна макед. лит. Книгата на Жефарович, Стематография, Виена, 1791 (вж. моя екземпляр — образ без текст., Дринов, Византия и Южнью славяне), е по-стара от Паисий. Български цар, погребан в манастира „Св. Наум” (Григорович, Hahn)? — Образът на св. Давид в Рила е нов от XIX в.—Ad Καλὰς δρῦς Barth, Reise, стр. 155 „charakteristische Gruppen von zwei Eichen”при Флорина и пр. Срв. Καλὰς δρῦς y Ана. —De fragmentis Theodori Sebasteni et de notis cod. Vind. Skylitzae ad hist. bulg. cf. De Boor, Byz. Zeitschr.,. 13, стр. 360—361 et 14, стр. 435—437. Ibid., 14, стр. 436 nota de morte Mosis.]
11. Давид бил още жив през 976 или 977 г., когато Мойсей паднал пред Серес (Дринов, стр. 117). А Самуил в 978 г. вече царувал, вж. бел. 8 (нова 12) — [? — Самуил. Кекаумен : Самуил τύραννος, въстаник. Така и у Диоклеат — въстаник, от легендата на Владимир сръбски? Обаче и Симеон, стр. 44, е τύραννος.]
222
които поради гръцкото им облекло ги взели за гърци и по тая причина на място убили Борис, навярно със стрела. Роман обаче, като извикал кой е, бил приет радушно и бил заведен при Самуил, който го назначил за началник в Скопие на Вардар. [12]
Около 981 г. Самуил се обърнал с всичките си сили на юг към Тесалия и Елада, дето славянският елемент тогава още се намирал в пълна сила; малко преди това византийците били покорили славянските племена в Пелопонес. Като превзел най-първо пограничния гр. Лариса, той преселил жителите му в България. Една прекрасна гъркиня, която тука взел в плен, той си избрал за съпруга. От Тесалия Самуил се промъкнал в Атика и приближил до Коринтския провлак, който бил зает от пелопонеския стратег Василий Апокавк. Изплашен и съвсем слисан по случай болестта си, последният поканил при себе си св. Никон от Спарта. Никон се явил, излекувал стратега и при това още му донесъл вест, че българите се върнали вече на север. [13]
Между трофеите от тоя поход в Елада се намирали мощите на св. Ахилей, [14] които Самуил заповядал да се пренесат от Лариса в новата му резиденция, която той преместил от Воден в Преспа.
Градът Преспа, името на който и до ден днешен е запазено в названието на езерото и областта, вече не съществува. В горното езеро се намира скалист остров, близо един километър ширина, който се издига до 20 м над водата и който и сега още се нарича град или градище. Тук именно бил дворецът на Самуил. На южния край на острова се намира малък залив, който се именува Врата; навътре се виждат развалини от четири черкви и две здания; има и надписи, както предполагат, гръцки. Недалеч оттам има втори, също такъв стръмен остров Мали град, също с развали ни от черкви. [15] На трети плодороден остров, който и сега се именува
12. Това се случило „през осмата година от тяхното пленяване”, ще рече през 978 г. според Ал-Мекин (Georgii Elmacini Historia Saracenica, lat. reddidit Thomas Erpenius, Lugduni Batavorum, 1625, стр. 310), сирийски християнин, който съставил своята арабска хроника в Египет през XIII в. от богати източни материали. У Кедрин бягството е изложено по същия начин. [Избягването на Борис и Роман преди 986 г., Яхия, стр. 21 и след това 190 за хронологията. Elmacinus е заплетен в хронологията, epitomatur.]
13. [Житие на св. Никон, съставено в 1142 г. Hopf, стр. 124, 137. [Нахлуването в Елада, nota bene, живота на св. Никон у Хопф, опустошението на Пелопонес у Кедрин. — За работите при Лариса вж. у Кекаумен, Васильевский, стр. 60, 78 — борбата продължава 6 години. Захванала през революцията на Склир (976—979), следователно превземането ѝ не с по-късно от 985 г., по-скоро към 982—983 г.? Там и за Николицини. Лариски жители е имало и в българските войски според Кедрин. Пак там за превземането на Сервия от българите. Васильевский, стр. 35.]
14. [Nota bene : да се съберат данни за св. Ахилей, сигурно ще има нещо в житията на светиите за тялото. Почитането на св. Архилей дори в Сърбия. Срв. Хр. Лопарев, Житие св. Ахиллия Лариского, Виз. Врем., IV, стр. 363—364. Θαύματα и на българска земя, λάρναξ δε παρὰ Λαρισςαίοις καὶ τι μέρος τοῦ σώματος διατέτμηται. Срв. Скилица (Кедрин).]
15. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, стр. 139, 242. Григорович, Путешествие (вж. бел. 41, нова 51 от гл. I), стр. 134. Досега нито един пътешественик не е посетил тия острови.
223
Ахил, били погребани смъртните останки на св. Ахилей в един посветен нему манастир.
Резиденцията обаче не останала дълго време на острова. Самуил се преселил по-нататък в очарователната Охрида, дето и сега още се издигат развалини от две кули над града и над великолепното езеро. По разпореждане на Самуил околните блата били изсушени чрез многобройни канали, които се изливали в Дрин. [16]
Император Василий бил твърде много зает с работите на Изток, та не бил в състояние да се противи на Самуиловите успехи. Едва на десетата година от своето царуване (986 г.) той предприел един поход, чийто подробности ние добре знаем от гръцки, арменски и арабски извори. [17] Главният свидетел Лъв Дякон лично участвувал в тая експедиция.
От Пловдив императорът преминал през тесни и стръмни пътеки до древните Succi (Траянови врата), оттам до Сердика, ще рече, в един край, който 177 години не бил виждал византийска войска. Започнали обсадата на града, ала машините действували без успех, от ден на ден снабдяването на войската с храна ставало все по-мъчно, тя почнала да изпитва глад; научили по слухове, че Самуил се приближил с войски от цялата западна страна. След 20 дни византийците снели обсадата и бърже отстъпили назад. На първа дневна почивка войската спряла в един горист кът при вододелната линия между Дунав и Егейско море (при Вакарел). Войниците били смутени от мрачни предчувствия. На следния ден 17 август 986 г. достигнали до гористата ихтиманска котловина и след като минали покрай кулата Стопонион [у Кедрин] или Щипоня (сега Ихтиман), изкачили се между клисури и в непроходима гора до висините на прохода Траянови врата. [18] Когато бързали да се промъкнат през най-дълбокото място на котловината, тъжната дотогава тишина на гората била внезапно нарушена от шум на оръжие и военни викове. Българската войска от две страни се подала от дъното на гората и с ужасен град стрели се хвърлила срещу изтръпналите от страх ромеи. Целият обоз, обсадните машини, императорските палатки и стотини прекрасни коне паднали в ръцете на победителите. „Стрелите на мизийците тържествуваха над копията на авзоните.” Повечето от войниците, които един ден преди това
16. A. Comnena, у Stritter, II, стр. 633; срв. стр. 72.
17. За тая експедиция доскоро се знаеше само от разказите на Лъв Дякон, стр. 171, и Кедрин, II, стр. 436. Предишните наши сведения за тогавашните събития преди няколко месеца се попълниха значително от проф. Василевски в съчинението му „Русско-византийские отрывки”, ЖМНПр, 184, II, с данни, почерпени от него из неоценимото за хронологията съчинение на арабина Ал-Мекин, от арменеца Асохик и от византийския поет Геометър, съвременник.
18. [Датата на битката у Яхия, стр. 7, 21. Неговата Арабия е вероятно Μόρεισ на Кекаумен, или Berrhoea македонска. Разликата в разказа на Лъв Дякон, според когото бил обсаден Средец, и на Кедрин, гдето обратът е станал още от Стопонион. Кедрин за интригите на Контостефан, предателство уж на Мелисин. Според Яхия Л. Мелисин след септември 985 г. обсаждал Баланеа, през време на падането на дворника Василий (стр. 20), според Кедрин (стр. 445) бил пленен в 989 г. при Абидум между привържениците на Фока. Падането на дворника Василий според Лъв Дякон станало след българския поход в 986 г.; nota bene хронологията на Яхия.]
224
минавали покрай алпийските ихтимански ливади, паднали под мечовете и боздуганите на българите. Императорът дължал спасението си на отреда арменски пехотинци, [19] които, като го взели в средата си, след това „agmirie quadrato” успели да се измъкнат на открито поле. Лъв Дякон избягал на кон от котловината до върха на прохода при Ветрен и можем да си представим колко ще се е зарадвал, когато пред погледа му се мярнала Тракийската низина.Това било прочутото сражение в Българския проход (ἐν τῇ Βουλγαρικῇ κλείσει); така се наричали тогава Succi у византийците. Български мародери (плячкаджии) си позволили тогава да се явят в околностите на Цариград и се показали пред моста при Атира (сега Буюк Чекмедже).
През следните три години Василий дотолкова бил зает с бунтовете в Мала Азия, с похода на русите срещу Корсун, със сицилийските и африканските араби и с импертора Отон II, че не можел да мисли за война, с която да отмъсти на българите. Между това Самуил превзел крайморските градове Драч, който се опирал дори на Симеон, и Леш (Alessio), после преминал на север през сръбската земя до Дубровник (Рагуза). Сръбските племена, обединени доскоро от Чеслав, тогава живеели пак разделени политически. Тия племена се намирали номинално под върховната власт на византийците. Самуил покорил изпърво дуклянския княз Иван Владимир, когото по-късно направил свой зет; после също Травуния, Захлумие, Южна Босна и същинска Сърбия. И тъй работите взели пак такъв обрат, в какъвто се намирали 70 години по-рано при Симеон. [20]
След това от адриатическия край Самуил се упътил отново за егейското крайбрежие, превзел в 989 г. македонска Верея (тур. Караферия), която владеела над изхода от долината на Бистрица (Халиакмон), и заплашвал Солун. [21]
19. [Император Василий дължал спасението си на отреда арменски пехотинци — unde? Вж. Хилфердинг.]
20. Критичен разбор на тия произшествия у Рачки, Rad, XXIV, стр. 115. Според през витер Диоклея (изд. Чрнчић, Краљовица, 1874, гл. 36, стр. 21 и сл.). Самуиловата дъщеря Косара се била влюбила във Владимир, когато тоя красив юноша се държал в плен, „in partibus Achridae in loco qui Prespa dicitur, ubi et curia eiusdem imperatoris erat”. Срв. Гильфердинг, I, стр. 217. Дринов, стр. 143—145. [За Иван Владимир : Кедрин, II, стр. 463. Βλαδιμηρός, господар на Τρυμαλιᾶς καὶ τῶν ἀγχοτάτω Σερβίας (вар. τριβαλίας), ἀνὴρ ἐπιεικὴς καὶ ἀρετῆς ἀντεχόμενος. Убит от Иван Владимир (! Владислав). Че Самуил направил Иван Владимир зет, за това говори и Кедрин на същото място : ὁ ἐπὶ ϑυγατρὶ τοῦ Σαμουὴλ κηδεστής. По-ясният характер на известията на Диоклит за Самуил и т. н. излиза от книгата за Владимир, която имал пред себе си. Nota bene respice животоописанията на Владимир, които са запазени. Новакович. — Еп. на Раса под Охрид. Дубров. летописи (от Диокл.). — Nota bene Ашот Таронит.]
21. Верея била превзета наскоро след появяването на една голяма комета, 7 април 989 г.; Васильевский, стр. 156. [Грамотата на цариградския патриарх Ник. Хризобергес от април 989 г., дадена на манастира лавра на Атон : манастирът τοῦ Γομάτου, разположен при Хиерисос, поради вътрешно разпадане и „wegen der Belästigungen der umwohnenden Bulgaren” бил съединен с Лавра. Изд. Ал. Лавриотес в „Ἐκκλησ. Ἀλήϑεια”. XII, 1893, стр. 386—387, Byz. Zeitschrift, III, стр. 215. По времето на Камениат Berroia е била византийска. У Яхия Baria.]
225
Едва след като било потушено въстанието на Варда Фока (987— 989 г.), Василий II имал възможност да се опълчи повторно против българите.
В 991 г. той се упътил през Тракия и Македония за Солун и воювал с българите четири години. Успехите му впрочем се ограничили само с превземането на няколко кули; в превзетата обратно Верея византийците не се задържали. [22]
Оттогава император Василий си поставил за главна цел на живота не само да се бори систематично с българите, но и да ги пороби напълно. Опорните точки на военните му операции били Пловдив, Солун и Мосинопол в крайбрежната равнина между устията на Марица и Струма (римския Максимианопол, сега развалини при Гюмюрджина). Подобно на своя противник Самуил Василий стоял лично начело на войската. Като прекарал целия си живот в походи, той от млади години имал суров характер и бил бездушен. Начинът на живота му бил монашески; живеел без жена; месо и вино не се слагали на трапезата му. Обожаван от клира, той бил мразен от народа, който изнемогвал под бремето на постоянни военни тегоби. Той не приличал на учения си дядо Константин Багренородни, презирал законите и образоваността. Неговият характер се проявил напълно в изтребителната 28-годишна борба с българите.
На шестата година от войната (996 г.) Самуил се решил да предприеме за втори път поход към Елада. Той победил при Солун гръцкия пълководец Григорий Таронит, [23] родом арменец; по-нататък вървял през долината Темпе на юг и грабел [в Тесалия, Биотия, Атика], дори и в Пелопонес. Никифор Вест [24] тръгнал подире му с прясна войска, но трябвало
22. Ал-Макин, стр. 314; Cedrenus, II, стр. 447. [През 991—995 г. Василий воювал с българите. Яхия. У Кедрин има само няколко думи, забъркване на хронологията. В 995 г. Василий е бил в Халеб, във войската му имало и българи. Яхия, стр. 32.]
23. [За Торонитите вж. Gförer, II. Същият може би Таронит, който се отличава във войната с Фока — диверсията към Трапезунд. Таронит паднал в боя, синът му Ашот бил пленен. Тогава вероятно е бил пленен и Йоан Халд, който бил пленник 22 години в България (Кедрин).]
24. [За особеностите на епохата на Василий II вж. и Peir, Jus graeco-rom., I. — Яхия за похода на Никифор Вест в 997 г.? В центъра на България, три месеца плячкосвал, никой от българите не му излязъл насреща за бой, свободно се върнал казад в Цариград = Кедрин, стр. 452, за похода на самия Василий към София, превзел много крепости и се върнал в Мосинопол. — Яхия, изд. Розен, бел. 246, извлечение от Ибн-ал-Атир за похода на Василий II в Сирия в началото на 995 г. : „и проник он (царь) уже в середину земли Болгар, но вернулся и шел быстро” в Сирия. Това е походът към София или Средец. — Νικηϕόρος Οὐρανὸς ὁ μάγιστρος бил и писател : негов ръкопис върху тактиката на Ариан, Елиан, Пелоп, Полиаин и т. н. . . , на Полубий, Хераклит,
дефектен, приблизително от XV в., се намира в Цариградската библиотека на султанския сарай, Blass, Die griech. und lat. Handschr. im Alten Serail zu Konstantinopel, Hermes, 23, стр. 225 (1888). Cf. Fabricius, Bibl. Gr., ed. Harl., VII, стр. 678—680, за съчиненията на този Никифор, антиохийски магистър. Νικηϕόρος Οὐρανὸς ὁ Βέστης е бил 8 години пленник в Багдад, след Склировата революция. След 999 г. е управлявал в Антиохия. Вж. Яхия.
226
да се спре при брега на силно разлелия се Сперхей, между Отрие и Ета. Българите побързали да се върнат през Термопилите и спрели на лагер срещу него на десния бряг. [25] Бурният поток разделял неприятелските войски. През една нощ, когато българите, смятайки се в пълна безопасност, спели спокойно, гърците намерили брод и преминали потока. Нощното клане свършило с пълно унищожаване на българската войска. [26] Самуил, за първи път победен, с мъка избягал по височините на Пинд към укрепения остров на Преспа.
Оттогава военното щастие изменило на Самуил. Тежка била за него последвалата наскоро загуба на Драч. Една Самуилова дъщеря, [Косара], се била влюбила в пленника Ашот, син на Таронит. Баща ѝ склонил на нейната молба, омъжил я за него и изпратил зетя си управител в Драч. Ала младият арменец с помощта на гръцкото население предал Драч на византийския флот; жена му, българката, помагала при тая измяна на отечеството. [27]
Византийците се опитали също тъй да сеят раздори между членовете на царската фамилия. Навярно през това време Самуил заповядал да накажат със смърт пренебрегнатия при отричането на Давид по-стар брат Аарон, задето влязъл в тайно споразумение с гърците. [28]
След Сперхейската битка гърците преминали към настъпателни действия в големи размери. Нападението на императора над Софийската област останало безрезултатно (999 г.). [29] По-щастлив излязъл походът на патриция Теодорокан [30] и протоспатария Никифор Ксифий към Мизия (1000 г.) [31], която от това време до въстанието на Асеновци (1186 г.) останала под властта на византийците. Тогава именно паднали Великият и Малкият Преслав [и Плисков]; само Бдин (Видин) още се държал. През третия поход, [станал през Солун] (1001 г.), [32] императорът превзел Верея,
25. [Стена против българите в Термопилите.]
26. [Нощният бой, виртуозността в него на византийците през времето на Никифор Фока и т. н., боевете с унгарците. Самуил и син му били ранени, избягали в планините на Етолия и оттам през Пинд в „Bulgarie”. Според Яхия, стр. 34, Никифор изпратил в Цариград 1000 глави и 12 000 пленници.]
27. [Ашот избягал на византийските кораби, Драч предал тамошният велможа Χρυςήλιος, когато с двамата си синове получил титлата патриций. Вж. Cursilius Diocleat. — Nota bene Cedrenus, стр. 451—452, за Самуилови привърженици между гърците, магистър Павел ὁ Βαβός, един от видните солунчани, преселен за това в равнината Тракезий (Мала Азия), протоспатарий Μαλακηνός (вж. за него и Vita S. Nikonis y Hopf) в Цариград. И в Адрианопол някои ἰλλούστριοι καὶ στρατηγικαὶς ἀρχαῖς украсени се бояли, та избягали при българите, Βατάτζης πανοικί, и самият Βαςίλειος ὁ Γλαβᾶς.]
28. [В Разметаница παγγενεί срв. за местоположението пътеписа.1
29. [През септември 999 г. Василий заминал за Сирия, Грузия и т. н., в началото на 1001 г. за Цариград, Яхия, стр. 338.]
30. [Патриций Теодорокан — старец (пловд. страт.).]
31. [Походът на Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий в Мизия — зад Наеmus.]
32. [За похода през 1001—1004 г. срв. и Яхия, стр. 338.].
227
Сервия. [33] Воден [34] и тесалийските кули; пленените гарнизони били заселени в прибрежния край Волер, около устията на Марица. Войводата на Воден Драгшан, [35] заселен в Солун, оженен за гъркиня, след два несполучливи опита бил заловен при третия опит да избяга и бил набит на кол; той оставил четири деца от гъркинята. [36] През четвъртия поход Василий II превзел Видин след 8-месечна обсада (1002 г.). Между това Самуил сполучил в деня на св. Богородица (15 август) да вземе неочаквано Одрин и да го ограби. [37] От Видин Василий, разрушавайки българските кули, се упътил по Моравската долина за Скопие, дето Самуил след една нещастна битка изгубил и лагера, и града [и тук Самуил не мислел, че неприятелят ще мине реката]. Княз Роман, [38] внукът на великия Симеон, предал града, който се намирал под негово началство, за което получил титлата патриций и бил назначен за стратег на Абидос. След това императорът заминал за Перник, пазен под Витоша от дълбокия Стримонски пролом. Ала началникът Кракра доказал на гърците, че кулата не може да се превземе [Василий през Пловдив се върнал в Цариград.]
След тия четири похода от Самуиловото царство останали само : Западна Македония, Албания и планинските земи около София, при Витоша и Рила. Само новите войни с арабите и грузинците попречили на императора да нанесе смъртен удар на България. Самуил дори успял през време на дългата партизанска война отново да заеме Драч и Воден.
След 11-годишни приготовления [39] в 1014 г. почнала последната война. Самуил изпратил храбрия Несторица да обсади Солун, а сам потеглил към Стримон. Докато Несторица бил разбит при Солун от пълководеца Теофилакт Вотаниат, [40] императорът напусто се мъчел да превземе с пристъп засеките на Самуил в проломите на Клидион и Кимпулунг, близо до Струмица. [41] На 29 юли 1014 г. Никифор Ксифий, [новият]
33. [За Сирия — там бил патриций Николица (пленен в Сервия), ала пак избягал. Вече почнало раздаването на титли.]
34. [Воден — там е бил Добромир (наричан антипат).]
35. Δράξανος, срв. Драгшан. Miklosich, Mon. serb., стр. 12. (Драгшан — обесен, nota bene лексикалното значение.]
36. Cedrinus, II, стр. 454.
37. [Превземането на Одрин — гдето имало πανήγιρις]
38. [Nota bene св. цар Роман, основател на Вирпинския! манастир, грамотата на Константин Асен.]
39. [Затишие до 1014 г. — 10-годишна празнота, тъмно. И у Яхия има малко материал.]
40. [Разбиването на Несторица от Теофилакт Вотаниат — nota bene Attaleiotes. — У Кедрин се среща цяла серия редици солунски коменданти, когато Никифор Уран в 999 г. потеглил за Антиохия (той е наречен у Яхия доместик на запада), негов наместник се явява Давид Арианит, който след свършване на цялата война бил назначен за главен стратег в Скопие. — Nota bene Lupus protospath. apud Pertz, Mon. Germ., SS, V, стр. 56 : в 1005 г. Теодор отнел Драч от българите, (1005 rediit Durachium in manus imperatoris per Theodorum).]
41. Тия местности са твърде малко известни, та не може да се определи точно положението на тия проходи. [Боят при Клидион, Василевски (Кекаумен), стр. 15 : δέμα τῶν Ζαγορίων — Мелнишка Загора. Според Кедрин (стр. 452) тогава Самуил захванал офанзива, с прокопи и засеки, τάϕροις καὶ ϑρίγγοις, затварял входовете в България, срв. Еркесия, Крумовите засеки у Теофан. Τὸ δέμα и Кедрин. стр. 459. — Аталиат, стр. 230, за Клидион, Преспа, Самуил; κλεισούρη ἡ λεγομένη τοῦ Κλειδίου. — Кимпулунг : διὰ τοῦ λεγομένου Κίμβα Λόγγου].
228
пловдивски стратег, бърже обходил планината Беласица южно от проходите и нападнал българите в тил. След една отчаяна съпротива българската войска била унищожена. Самуил с мъка се спасил в Прилеп. Когато след това един отряд гръцка войска достигнал до Вардар при крепостта Мацукион, [42] Теофилакт, солунският победител, бил изпратен към Струмица, обаче в един пролом българите го срещнали с такъв град от камъни и стрели, че сам той и по-голямата част от войската му загинали; [според легенди византийците имали много пленници у българите, като Й. Халд, дори страната била цяла пълна с пленени гърци]. [43] Тогава императорът се завърнал в Мосинопол; по пътя още той превзел [с обещания] яката планинска крепост Мелник (Μελένικος) в Родопа.
Страшна съдба сполетяла 15 000 [14 000 у Кекавмен] българи, пленени в битката при Беласица. Василий II заповядал всички да ги ослепят, като оставят на всеки сто души по един едноок да ги води и в такъв вид ги изпратил при царя им в Прилеп. [44] Когато Самуил ги видял така безчовечно осакатени, паднал в несвяст. Като дошъл на себе си, той поискал вода, но щом изпил няколко глътки, усетил конвулсии в сърцето (καρδιαγμός) и след два дни, на 15 септември 1014 г., починал след 38-годишно царуване [?] [45]
Самуил дори на смъртния одър тържествувал над своя противник, бездушния Василий; очите му се замъглили при вида на хиляди озлочестени съратници. Дори гърците, негови врагове, никога не говорят, че той набождал някого на кол или заповядвал да го ослепят, докато Василий често налагал такива смъртни наказания. Наистина убиването на брата вика против Самуил, обаче тая му кървава постъпка, която не прави изключение в аналите на средните векове, била предизвикана от измяна и опасност. За неговото добродушие може да се съди по това, как е постъпил с Владимир и с Ашот. Самуил се явява енергичен, мъжествен и хуманен господар, който, като успял с победи да издигне българското царство отново на оная висота, която то достигнало при Симеон, подир цели 24
42. Сега село Мачуково с развалини. Hahn, Drin und Wardar, стр. 180. [За Беласица — Βαλαςίτζα. codd. Tom. Edrisi като Валовища?]
43. [Ann. Barenses 1011 : Ismael fecit bellum in Monte Peloso et cecidit illic Pasiano. Heinemann, Gesch. d. Nom., I, стр. 345 wahrscheinlich = „rex Samuel. Aber Ismael sonst = Melus v. Apulien.]
44.
Cedrinus, II, стр. 458. Византиецът по-нататък иронично забелязва, че Самуил нямал сила да понесе хладнокръвно (νεανικῶς καὶ ἐνψύχως) това нещастие.
45. [Според Аталиат, стр. 230, Самуил е умрял ἐν τῇ λίμνιᾳ νήσῷ τῆς Πρέσπας. Nota bene : за смъртта на Самуил споменават и долноиталианските аналисти, срв. също Адемар и изобщо западните хроники — Lupus protospatharius (според Horsch черпил е от по-старата Барска хроника) apud Pertz, Mon. Germ., SS, V, стр. 57 : „1015 apparuit stella comctae mense Februarii et Samuel rex obiit et regnavit filius eius. 1016 occisus est ipsc filius praefati Samuelis а suo consobrino, filio Aronis, et regnavit ipse”.]
229
години се държал мъжествено срещу превъзходните сили на византийците в нещастна борба с тях. [46]
Отслабналото българско царство просъществувало всичко четири години след смъртта на Самуил. Негов приемник бил син му от ларисчанката [47] Гавриил, наречен също и Роман. [48] Той спасил живота на баща си, когото придружавал навред, в сраженията при Сперхей и при Беласица. Той бил по-висок от баща си по ръст, но му отстъпвал по духовно величие.
Зарадван от смъртта на царя, Василий излязъл [през есента от Мосинопол], изгорил царската кула [на Гавриил] в Битоля (Βουτέλιον) [49] и заповядал да завземат Прилеп и Щип. [През Воден в началото на януари 1015 г. той се върнал обратно в Солун. [50] През 1015 г. продължил, Воден, който бил въстанал, наново покорил]. Напусто Гавриил предлагал мир. Гърците проникнали в планинската област Мъглен [51] при едноименната кула, чието местоположение точно не се знае. Българите оказали такава съпротива, че императорът трябвало лично там да отиде. Само когато реката била отбита от стените и запалените, напълнени с дърва мини ги разклатили, началникът Илица се предал; заедно с гарнизона той бил изпратен на заточение в Армения.
След това била изгорена близката крепост Нотия, сега Ноте (Нѫте), [52] местожителство на цинцарите-мохамедани, едничките хора от латински произход, които изповядват исляма. Победата на Василий била ускорена от жестоките семейни разпри.
Самуиловият брат Арон оставил син Иван Владислав, който като баща си бил приятел на гърците [?]. На един лов при Петърско [Πετρισχός], близо до Острово, през време на обсадата на Мъглен тоя Владислав убил братовчеда си цар Гавриил, [53] както казват, по споразумение с император
46. [Неблагоприятните за Самуил отзиви дори у най-новите писатели са основани на погрешни данни (вж. бел. 6, нова 10). — Според Кекаумен Самуил бил στρατηγικώτατος.]
47. [Гаврил, син на Самуил от ларисчанка —?, не приляга по време.]
48. [Гаврил — неговите имена у Кедрин : Ῥαδομηρός ὁ καὶ Ῥωμανός (стр. 435), Ρ]αδομηρός, син на Самуил (стр. 463), Γαβριήλ ὀ Ῥωμανός, син на αἰχμαλώτιδος Λαρισσαίας (стр. 458), Ῥωμανός ὁ καὶ Γαβριήλ (стр. 468).]
49. Към забележката у Хилфердинг (I, стр. 211) ще прибавя, че „Боутельски пѫть” в грамотата на Вирпинския манастир при Скопие не е Битоля (Толи-Монастир), а село Бутел при Скопие (вж. картата у Hahn). Името Радомир се дава на Гавриил само у презвитер Диоклейски.
50. В началото на 1015 г. Василий издигнал при Воден 2 кули ἐκ τῷ μέσῷ τῆς δυσχωρίας, Καρδίαν (вин. пад.) и ἁγ. Ηλίας. При преминаването за Пелагония често тя се споменава като ἡ πεδίας Πελαγονίας (и мн. ч. πεδιάδες), в Пелагония минал Τζερνᾶν ποταμόν (вин. пад.); (Кедрин, стр. 461).]
51. [В Мъглен се предал
воюващото население било изпратено в Аспракания. При възцаряването на Владислав προσερρύη на царя Καυκάνος ὁ ἀδελϕὸς Δομετιανοῦ τοῦ ἐν Μογλένοις ἁλοντες; оказани му били почести. Cedrenus, II, стр. 462.]
52. [Крепостта Ноте — Ἐνώτια y Cedrenus, стр. 462.]
53. [Според Кедрин (стр. 459) той царувал 1 година. Василий узнал за Самуиловата смърт на κδ’ октомври в Мосинопол (Cedrenus, II, стр.460); нов поход, върнал се на ϑ’ януари в Солун (стр. 461). След това на 15 септември, 13 индикт се възцарил Гаврил (стр. 459). Преговори с Гаврил чрез някой си Ῥωμαίου Χειροτμήτου (Cedrenus, стр. 461). — Владислав на един лов убил Гаврил — само Diocleas пише за лов, у Кедрин не се споменава нищо.]
230
Василий, без да се гледа на това, че само по молбите на тоя същи Гавриил той бил помилван при убиването на Арон. Злодеецът не се задоволил с една жертва. Той заповядал също да убият жената на Гавриил и да ослепят по-стария му син, а зет му, сръбския княз Владимир поканил при себе си на гости (в Охрид или Преспа) и заповядал да го убият на 20 май 1015 г. По-късно Владимир бил признат за светец и бил погребан в Елбасан, в манастира „Св. Владимир”; името му и до ден днешен е познато между албанците. [54]
Узурпаторът Иван Владислав тутакси почнал преговори, [55] ала съпротивата на болярите, начело на които стоял Ивац (Ἱβάτζης) [?], го накарала да поднови борбата. Почнали с обсадата на Драч, [който според Кедрин във времето на Владимир имал сключен мир].
Между това Василий, грабейки и ослепявайки пленниците, преминал през Острово, [Соскос и Пелагонийското поле] чак до Охрид, заел града на царете и искал вече да освободи Драч, когато един отред в Пелагония (Битолската котловина) [на Георги Гонициат и протоспатария Орестес] бил унищожен от Ивац; поради това императорът побързал да се върне в Солун. Оттогава щастието почнало да изменя на Василий. Две експедиции срещу Струмица и София излезли несполучливи; [в 1016 г. Давид Арианит, отивайки в Струмица, превзел Термица, Ксифиас — Бояна]. [56] Също несполучлива била 88-дневната обсада на Перник (1016 г.) и походът срещу Кастория (1017 г.). [57] Владислав тогава вече успял да сключи съюз със заддунавските печенеги; но изглежда, че дръстърският
54. Бележито е, че според гръцката легенда убийците на Владимир и неговата съпруга били богомили. Ἀκολουϑία τοῦ ἁγίου ’ωάννου τοῦ Βλαδιμήρου, Venetiis, 1858. [Nota bene.]
55. [Преговорите на Иван Владислав — nota bene да се изложат целите преговори.]
56. [Тази Θερμίτζα = Топлец, според Шапкарев старото име на Полянин (excerpta ех „Читалище”) = тур. Дорян.]
57. [Походът на Василий в 1017 г. срещу Кастория (Костур), след като зимувал в Мосинопол (Кедрин, стр. 465). Превзел крепостта Лонгос; Давид Арианит и Константин Диоген били изпратени да оплячкосат Пелагонийската равнина (добитък и пленници), пленинците от Лонгос (крепостта била опожарена) били разделени на три части : 1. τοῖς συμμαχοῦσι, 2. ромеи, 3. ἑαυτῷ (на импер). Костур бил недостъпен. Върнал се назад. Цицикий, син на патриций Теудат Ивир, стратег на Драч, съобщил, че Кракра с многобройна войска се съюзил с Владислав, преговори с печенегите. Василий бързо се върнал назад. Превзел и ϕρούριον Βοσόγραδα, плячкосвал около Острово и Молиск. Тогава настъпва Владислав, Кракра не се явява на мястото, печенегите не се съюзили с него. Затова Василий се връща срещу Σέταινα, гдето била βαςίλεια и житницата на Самуил, оплячкосал я и я запалил. Владислав бил близо до Σέταινα. Императорът изпратил срещу него τὸ τάγμα τῶν σχολῶν τῆς δὺσεως καὶ τὸ τῆς Θεσσαλονίκης под началството на Константин Диоген; Владислав му устроил засада, тогава императорът бързо му се притекъл на помощ, в българския лагер се вдигнала глъчка, викали βεσεῖτε ὁ τζαῖσαρ (вар. τζέσαρ), победата на византийците, взели 200 πανοπλίτας, ἰπποὺς и ἀποσκευὴν на царя и неговия ἀνεψίον. Василий се отправил обратно срещу Воден. Върнал се в Цариград в σϕκς’, инд. ιε’, ϑ януари, Cedrenus, II, стр. 468.]
231
стратег го развалил. Едно малко възнаграждение за тия несполуки дало ограбването на Южна Македония, дето били изгорени между другото кулата Бужиград на Девол и дворецът на Самуил Сетина, под Нидже.
През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав отново се разположил на лагер пред Драч. Драч (албан. Дуррес, славян. Драч, древният Epidamnos или Dyrrachion) в средните векове имал голямо значение като най-добър крайбрежен пункт между Котор и Корфу, поради което гърци, славяни, албанци, неаполитанци и венецианци непрестанно се борели за неговото завладяване. Днес обаче той е тесен старинен градец с 1000 жители, в който върлува треска; разположен е на един усамотен хълм, отделен от сушата с пясъчни дюни и лагуни. Тук именно пред Драч през пролетта на 1018 г. паднал убит Иван Владислав, последният охридски цар, неизвестно от чия ръка. Според легендата на св. Владимир той бил убит от ангел; арабинът Яхия пък разказва, че той бил умъртвен от един негов войник. [58]
Тогава България останала без господар. Между болярите се образували две партии. Повечето искали да се подчинят на гърците, за да им признаят различни привилегии; водачи на тая партия били патриарх Давид, който играл неблаговидна роля в убийството на сръбския княз Владимир, царица Мария и пълководецът Богдан. Другата партия, макар и малобройна, се приготвила за отчаяна съпротива под предводителството на Владиславовия син Фружин (Προυσιανός), [59] Самуиловия съратник Николица и енергичния Ивац.
Веднага щом получил вест за смъртта на Владислав, императорът потеглил от Цариград на запад. В Одрин български пратеници [на Кракра] му явили, че Перник се подчинява с 35 градовце, разположени в околността. В Мосинопол той намерил пратеници от Моровизд (при Злетово), от Пелагония и от Липлян. В Серес го поздравили Кракра от Перник и Драгомъж [60] от Струмица. При Струмица патриарх Давид, придружаван от войводата Богдан, [61] му предал писмо от царицата. През Скопие, Щип и Просек достигнал до Охрид, дето в лагера пред града приел цари-
58. Elmacinus, стр. 328. [Иван Владислав според Кедрин (стр. 466—467)
царувал 2 години и 5 месеца. Според Яхия той бил убит от собствените му хора. Според същия Василий нахлул в България през февруари — март 1018 г. Важни подробности. — Руската помощ спомената в 1017 г. при похода срещу Кастория, у Яхия се споменава в 999 г. в Сирия, у Асохик в 1000 г. в Армения (състоя ла се уж от 6000 души). Взаимното сътрудничество на руси и византийската флота срещу хазарите според Кедрин е било в 1016 г.; походът на Мстислав Тмуторакански срещу казогите ( = черкезите) в 1022 г. (Киевска летопис) вероятно е във връзка със съвременните операции на имп. Василий в Абасгия (Хронологията вж. Яхия).]
59. [Προυσιανός не мисля да е Фружин. Срв. Пресям в IX столетие. За окончанието срв. Алу-сиан. Сан?]
60. [Драгомъж : (станал патриций) довел Йоан Халд, 22 години пленник.]
61. [Богдан. Nota bene за него у Кедрин (стр. 467):
Кой е този πενϑερός? Nota bene Арон?]
232
цата и целия род на Шишмановци. [62] В царското съкровище намерили освен голяма сума пари украсена с бисер корона, златоткани дрехи и 100 центнера злато, което преминало в джобовете на византийските наемници.
Императорът утвърдил привилегиите на българското дворянство, а някои наградил с византийски почетни титли. [63]
Партията, която искала да продължава войната, се оттеглила в албанските планини. Царският син Фружин с двамата си братя избягал на стръмния Томор (Τμῶρος, 3080 м) [64] при Берат; ала когато планинските склонове били заети, той слязъл в Девол и там се предал на императора, който го назначил за началник на придворната стража. Неукротимият Ивац заседнал в същата местност на непристъпната планина Врохота [Βροζατός и крепост] Пронища [Προνίστα], дето имал кула с великолепна градина. Когато със силата на оръжието не могли да се разправят с него, в един празничен ден го споходил Евстатий Дафномил, [65] охридски стратег, и макар че бил посрещнат гостоприемно, заловил Ивац по един начин толкова смел, колкото и вероломен. Храбрият герой бил ослепен. След това и войводата Николица напуснал планините. Последният свободен болярин Елемаг, [66] господар на Берат [ὁ τῶν Βελογράδων ἄρχων] изявил своята покорност в Стаг на Пенея.
След 28-годишна борба (991—1018 г.) България била най-после покорена. Победителят отпътувал за Атина. [67] На бреговете на Сперхей му показали купища непогребани кости, страшния паметник на Самуиловото поражение, а при Термопилите — оная грамадна стена, която била
62. [В Охрид (Кедрин, стр. 469) се предали
Издигнато било ϕρούριον Василис в планините между Охрид и λίμνην Πρέσπαν]
63. [Demetr. Polemarchios, дядо по майка на писателя Кекаумен, Самуилов войвода (спечелил му Сервия, τὰ Σ., в Гърция) станал след това патриций. Васильевский, стр. 35. — Императорът наградил някои от българското дворянство — дали не всички? Съдбата на Николица, затворен в Солун.]
64. [Планината Томор при Берат — да се дадат географски подробности.]
65. [Дафномил с гордост говорил за азиатските гърци. За това е дума у Кедрин.]
66. [Ако Елемаг беше архонт на Берат, щеше да се предаде заедно с Прусиан или след сломяването на Ивацес, или когато императорът е бил в областта на Драч или изобщо в Албания и Епир, а не тепърва в Тесалия. Белград по име се споменава и у Конст. Порфирогенет, 8 дни път от Солун. По-скоро той е дунавският Белград !]
67. [От Охрид императорът отишъл в
Διάβολιν, и след това (Кедрин, стр. 474), като устроил
(следователно тези две области са били български), и като поставял ϕύλακας
τοῖς, заминал за Кастория, там били доведени двете Самуилови дъщери;
когато видели Мария, вдовицата на Иван Владислав,
изпратил със синовете ѝ в Цариград. Крепостите в Сервии (—ίοις) и в Соско накарал Ксифий да ги разруши. В ϕρούριον Σταγοῦς се предал Елемаг, по-вероятно от крайдунавския Белград (без епитет), инак не би го оставили под Търново. Оттук Василий заминал за Атина. Кедрин, стр. 475.]
233
издигната за отбрана против българите. [68] В Партенона, [69] който в това време бил вече черква на св. Богородица, Василий принесъл благодарствена молитва за победата. Като прекарал зимата в Атина, той в началото на 1019 г. влязъл с триумф в Цариград. С необикновено тържество гърците празнували възвръщането на императора, който достигнал целта си, бидейки 64-годишен старец [?], и който заслужено получил прякора Българоубиец (ὁ Βουλγαροκτόνος). [70] Със златна, окичена с пера корона той влязъл през Златните врата в града; пред него вървели царица Мария, Самуиловите дъщери и пленените боляри.
Нямало вече българско царство!
Византийската империя се простирала от Истрия до Ефрат и от Драва до Кипър, понеже сръбските и хърватските князе също трябвало да признаят върховната власт на гърците и дори в Сирмий [71] имало византийски стратези. От времето на Юстиниан I никога византийската мощ не била толкова яка на полуострова. [72]
68. [В Термопилите имало τεῖχος, сега
наричана Σκέλος (според Finlay антично име),
(град?). Кедрин, стр. 475. Според Васильевский, Советы, стр. 73, Рупен е
човек, арменец.]
69. Hopf, стр. (85) 126.
70. [Прякора Българоубиец на Василий — това име е по-късно. Finlay. Съветите на Василий II към бъдещите императори, в случай че българите въстанат — мисля, че Никита Хониат говори за това. Sakellion, Επιτύμβιον εἰς Βαςίλεον τὸν Βουλγαρόκτονον, Παρνασσός, II, стр. 550. Menologio di Basilio II (Cod. vaticanogreco, 1613). Codices Vaticani selecti phototypice expressi iussu Pii papae X. Consilio et opera curatorum Bibliothecae Vaticanae, vol. I е II, Torino, 1907, fol. p. 58. M. 400 neu.]
71. [Σέρμων, брат на Νεστόγγου,
господар на Σιρμίου, Кедрин, II, стр. 476 = Rački, Doc., стр. 432. Златна
монета
Schlumberger, Revue arch., 1877, стр. 173, и Ljubić. Nota bene Nestongos се
среща и по-късно у византийците. Collige!]
72. [В края на главата : същевременно присъединение на Грузия, придобивки в Армения. Тук трябва да се прибави картина на вътрешните условия на старото българско царство, езическо и християнско, всички топографски данни и т. н. Resp. Nicolai, византийци, араби и т. в.]