19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

Единъ коравъ българинъ

(Симеонъ Радевъ)

 

Трѣбва да благодаримъ на Коце Ципушевъ, че се реши, побеждавайки своята позната скромность, да напише споменитѣ си отъ своя животъ на борецъ и мѫченикъ. Защото тия спомени сѫ единъ кѫсъ отъ героичната и скръбна история на Македония.

 

Коце Ципушевъ . . . Нашето братско познанство е отъ раннитѣ ни младини, отъ 1900 г., когато и двамата бѣхме студенти въ Женева. Тамъ бѣхме образували една малка група, въ която, освенъ той и азъ, влизаха Никола Герджиковъ, родомъ отъ Горно Райково, сега единъ отъ най-виднитѣ лѣкари въ Женева, Вл. Робевъ, отъ Битоля, който представлява България, като пълномощенъ министъръ, въ нѣколко столици, Гърковъ, отъ Кукушъ, който, следъ свършване на консерваторията, стана учитель въ Македония и падна убитъ въ една чета. Къмъ насъ се бѣ присъединилъ, отъ любовь къмъ Македония, и Йорданъ Калчевъ, когото, заради крайно лѣвитѣ му убеждения, наричахме „ситоайена”, гражданина. Тогава азъ издавахъ единъ вестникъ за Македония, в. „L’Effort”. Малката студентска стая, въ която живѣехъ, бѣше редакция, администрация и експедиция. Два пѫти презъ месеца ние се събирахме тукъ, за да пишемъ адреситѣ. Тѣ не бѣха малко; отъ София и отъ други градове се бѣха записали като абонати маса македонци, за които френската азбука бѣше непостижима тайна. Тия събрания бѣха пълни съ шумъ и веселие, защото бѣхме млади и очаквахме свободата на Македония като

 

3

 

 

въпросъ решенъ отъ Провидението. Често пѫти мисъльта ми ме пренася въ онуй щастливо време и предъ мене изпъква фигурата на Коце Ципушевъ, възторженъ, шеговитъ, пѣснопѣецъ и юнакъ. Той бѣше любимецътъ на нашата група.

 

Отъ миналата война ние не се бѣхме видѣли — азъ въ чужбина, той въ сръбскитѣ затвори — и когато презъ 1940 г. се завърнахъ въ София и щѣхъ да имамъ среща съ него, азъ чувствувахъ въ сърдцето си единъ трепетъ, че ще го видя онемощѣлъ, съ печатъ върху му отъ дългитѣ патила. Напразенъ страхъ! Природата на Коце Ципушевъ е противостояла на всичко. Природа корава, жилава, несъкрушима: само такъвъ единъ човѣкъ, наистина, можеше да мине победоносно толкова изпитания и да запази, на пукъ на всичко, тоя огънь въ очитѣ и тая сила въ духа.

 

Пишейки своитѣ спомени, Коце Ципушевъ можеше да ги нарече, както Силвио Пелико, „Моитѣ затвори”. Но италианскиятъ патриотъ, жертва на Австрия, лежа само въ Шпицбергъ, когато Коце Ципушевъ е носилъ оковитѣ на две тирании, Абдулъ-Хамидовата и сръбската, позналъ е, отъ Костуръ до Мариборъ, затвори надъ дузина.

 

Революционното си поприще той започва много рано, невръстенъ; още като ученикъ въ петия класъ, той бѣ посветенъ въ Вѫтрешната Организация. Когато дойде въ Женева, той имаше вече задъ себе си едно минало. Следъ завръщането си въ Македония, той стана учитель, но — както за всички учители въ онуй време — учителството му бѣ една маска за бунтовника и апостола. Неговата самоотвержена душа, тия качества на смѣлость, умение и непоколебимость, които отличаваха македонския революционеръ и които у него се съчетаваха въ такава пълнота, го поставиха веднага въ най-първитѣ редове на борцитѣ за Маке-

 

4

 

 

донската свобода. Той бѣ близъкъ сътрудникъ на най-голѣмитѣ отъ тѣхъ. Въ Щипъ той бѣ работилъ съ Гоце Дѣлчевъ, въ Костурско — съ Борисъ Сарафовъ, въ Битоля — съ Даме Груевъ. Подиръ 1913 г., когато сръбската измѣна докара рухването на балканския съюзъ и Македония бѣ хвърлена въ ново, по-тежко робство, тогава, когато безнадежность почна да пада като черъ облакъ върху нѣкои слаби души, Коце Ципушевъ отказа да наведе глава и стана дѣсната рѫка на Тодоръ Александрова.

 

Великитѣ негови другари загинаха; него, сѫдбата го пощади, но за да му готви мѫки по-страшни отъ смъртьта. Неговата дейность бѣ непрестанно пресичана отъ тъмници и изтезания. Отъ Скопие до Костуръ и отъ Битоля до Солунъ, затворитѣ станаха периодическото му жилище. Но страданията му въ Турско бѣха рай, въ сравнение съ това, което го очакваше у сърбитѣ. Следъ нещастния край на европейската война, когато той бѣ председатель на окрѫжната постоянна комисия въ Струмица, Коце Ципушевъ биде, противно на всѣкакво международно право, задигнатъ отъ окупационнитѣ власти и предаденъ на сърбитѣ. Какъ той биде осѫденъ отъ тѣхъ на смърть, какъ смъртната присѫда бѣ отмѣнена, на какви мѫки го повергна сръбската жестокость, мѣстенъ отъ затворъ въ затворъ, съ тежки вериги на нозе, най-вече въ килия, всичко това читательтъ ще види въ тия негови спомени, написани просто, безъ украшения, откъртени прѣко отъ една паметь, пълна съ ужасни видения, но горда.

 

Гордостьта — гордость на човѣкъ и на българинъ — това е чувството, което цари надъ тия спомени и имъ дава тая висока цена. Сърбитѣ не само мѫчиха Коце Ципушевъ, но и го изкушаваха. Три пѫти тѣ ходиха да му обещаватъ освобождение

 

5

 

 

и облаги, ако се откаже отъ своята народность. Ципушевъ описва, какъ окрѫжниятъ управитель на Щипъ, Гръшковичъ отишълъ да го увещава. Това било следъ издаването на смъртнитѣ присѫжди. Единъ отъ осѫденитѣ, единъ четникъ, Серафимъ, билъ вече разстрелянъ Ципушевъ знаеше, че сѫщата участь чака и него. Сърбинътъ му предлагалъ висока служба. — „Безъ да му мисля много”, разказва Ципушевъ „отговорихъ му на кратко: Българинъ съмъ и ще си остана такъвъ. Моето чело е бѣло и нѣма да го зачерня. Предпочитамъ гроба, отколкото да стана измѣнникъ на своя народъ”. Сърбинътъ, преди да си отиде, му казва: „Помислете добре. Имате достатъчно време. Иначе ви чака куршумъ”. Подиръ това, заедно съ окрѫжния управитель, иде отъ Бѣлградъ и главниятъ инспекторъ на полицията Лазаревичъ. И той изважда изкушенията си: „Мисли му добре. Вмѣсто мѫки и страшна смърть, очакватъ те разкошъ и чинъ”. — „Нѣма да му мисля”, отговаря Коце. „Оставете ме съ чиста съвѣсть да влѣза въ гроба”. Когато двамата сърби си излѣзли, единиятъ отъ тѣхъ казалъ: „Коравъ българинъ, брей”! Тоя коравъ българинъ оцѣлѣ, за да види България обединена. Неговитѣ спомени сѫ, предъ нейния сияенъ ликъ, приношение на героизъмъ.

 

С. Радевъ

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]