19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

IX. Затворътъ въ Нишъ

 

 

На Велешката гара не стояхме дълго. Скоро влакътъ пристигна. Настаниха ни въ едно купе и продължихме пѫтя си, все така оковани и мълчаливи. Бѣхме много уморени отъ тревожната нощь между Щипъ и Велесъ. Обхвана ни нѣкакво сънно безразличие, а мислитѣ бѣха все едни и сѫщи. Нѣмаше какво да си блъскаме главата. Отивахме къмъ нѣкой сръбски затворъ, едни — за да излежатъ наказанието си, а ние, осѫденитѣ на смърть, — за да дочакаме сѫдбата си: или екзекуция или дълги години строгъ тъмниченъ затворъ. Всички бѣхме се борили съ лозунга: „Смърть или свобода”. Дилемата се бѣше опростотворила: за едни — затворъ, за насъ — смърть или зктворъ; алтернативата „свобода” бѣ изключена.

 

Влакътъ бавно пъплѣше нагоре по течението на любимата българска рѣка, Вардара. Но ние нѣмахме очи да гледаме. Тѫжно е да пѫтувашъ, когато те каратъ въ вериги и до тебе седи сръбски стражарь-тиранинъ. Вънъ грѣеше лѣтното слънце, а намъ бѣ сиво предъ очитѣ.

 

Привечерь пристигнахме въ Скопие, съ който ме свързваха толкова спомени. Но въ града не ни заведоха. Останахме да пренощуваме на открито, всрѣдъ нашитѣ стражари, край стари вагони на гарата. Въ ранни зори продължихме пѫтуването си презъ Куманово за Нишъ.

 

Навсѣкѫде край желѣзопѫтната линия се виждаха прѣснитѣ още следи отъ военнитѣ действия. Повечето гари, както и по-важнитѣ мостове бѣха вече поправени, ала въ страни отъ желѣзния пѫть все още стърчаха вещественитѣ белези на една голѣма борба. На гара Ристовецъ имаше цѣли купища разрушени вагони и военни коли. Тукъ бѣ нѣкогашната турско-

 

103

 

 

сръбска граница, така добре позната намъ. На нея ние, българитѣ отъ Македония, прекарвахме тежки митарства, когато отивахме въ свободна България, по работа или за наука. При това, тормозътъ бѣ не толкова отъ турска, колкото отъ сръбска страна. Внезапно възникна въ мисъльта ми единъ споменъ отъ моята младость:

 

Когато напустнахъ за пъри пѫть Македония, — следъ свършването на Солунската гимназия, и отивахъ да се уча въ Софийското Висше училище, тукъ, на сѫщата тази гара Ристовецъ, сръбскиятъ приставъ ми направи голѣми неприятности. — Паспортитѣ ни бѣха взети при преминаването на границата. Когато спрѣхме на сръбска територия, паспортниятъ приставъ почна да вика по име, всѣки да се вземе тескерето. Единъ отговаряше „я”, другъ казваше „тукъ”. Когато чухъ името си „Ципушевъ”, обадихъ се: „азъ”. Сърбинътъ ме погледна, и дръзко ме запита: „Па що си ти”? Отговорихъ му: „Азъ съмъ българинъ отъ Радовишъ, Скопския виляетъ. Заминавамъ за София да следвамъ висши науки. Тогава, господинъ приставътъ ме изруга сърдито на майка българска и почна да крещи: „Въ Скопие, па и въ цѣла Македония нѣма никакви българи, а вси сѫ сърби, подкупени отъ Екзархийската пропаганда”. Отговорихъ му: „Господине, идете въ Македония и ще видите, какво е населението тамъ.” Отъ тия мои думи приставътъ побѣсне и скѫса на две паспорта ми; само благодарение на молбитѣ на наши гурбетчии отъ Западна Македония, той благоволи да ми върне паспорта, въ последния моментъ преди тръгването на трена.

 

 

Колелата тракаха, веригитѣ тегнѣха а мислитѣ ставаха все по-нерадостни. Въ нашето купе имаше двама сръбски чиновници отъ поробена Македония, дръзки и неприятни, младежи. Единиятъ отъ тѣхъ бѣ наскоро ожененъ за бедна наша българка. Тя гледаше съ просълзени очи нашитѣ тежки вериги, безъ да може да ни каже ни една утешителна дума. На гара Враня, когато младата девойка слѣзна да се поразтѫпчи, другиятъ сърбинъ, съ подигравателенъ гласъ, се обърна

 

104

 

 

къмъ старшията на нашия конвой, съ думитѣ: „Ето, така ни шириме сръбството”.

 

 

Пѫтьтъ отъ Скопие до Нишъ не е много дълъгъ. Сѫщиятъ день, следъ обѣдъ, ние стигнахме на Нишката гара. При слизането ни отъ влака, много народъ се събра да ни гледа. Нѣкои запитаха стражара: „Кои сѫ тѣзи злосторници, оковани въ двойни вериги и свързани съ синджири”? — „Тѣ сѫ българи отъ Македония”. Че се чуха нѣколко псувни на българска майка, излишно е да се казва. Така, въ окови, ние влѣзохме въ старинната българска крепость Нишъ.

 

Споредъ тѣхнитѣ, сръбски, закони, трѣбвало най-напредъ да ни представятъ предъ председателя на окрѫжния сѫдъ въ града. Нѣмаше какво — ние, въ сѫщность, не бѣхме злосторници, а поробени българи. Най-после, нека видимъ този сръбски голѣмецъ.

 

Председательтъ на Нишкия окрѫженъ сѫдъ, нѣкой си Мика Поповичъ, ни посрещна чист по сръбски. Предъ насъ се възправи едно дребно старче, съ изпито лице и козя брадичка, съ малки, неспокойни очи. Г-нъ Поповичъ ни прие съ особено предубеждение, дори и съ боязънь, тъй като билъ предупреденъ, че ние сме опасни злодеи, станали нетърпими за сръбскитѣ власти въ Щипъ.

 

Съ тънъкъ, пискливъ гласъ, господинъ председательтъ почна да ни ругае и едва следъ като изкара своя, познатъ вече намъ, прологъ, почна да ни разпитва за нашитѣ дѣла. Понеже бѣше много досаденъ, съ своитѣ подробности, не можахъ да се стърпя и го прекѫснахъ: „Господинъ председателю, сѫдътъ си каза вече думата и сега очакваме края”.

 

Сѫщиятъ този висшъ сръбски сѫдия билъ интерниранъ, въ началото на българската окупация, въ гр. Сливенъ. Тамъ го принудили да носи тухли на гърба си — поне така ми се оплакваше. Но понеже проявилъ добро поведение, скоро билъ възвърнатъ въ Нишъ и дори назначенъ на служба въ Комитета по Прехраната. — „Съ трудъ и икономия, едва успѣхъ да спестя около стотина хиляди лева”, завърши своитѣ жалби този виденъ сръбски магистратъ.

 

105

 

 

На всѣки случай, нашето приемане представляваше едно малко събитие. Г. Поповичъ използува обстановката и произнесе една учена речь, предъ насъбралитѣ се чиновници отъ сѫда, повечето жени. Той разви, доста пространно, своята теза за южното славянство и населението на Балканския полуостровът „Въ Македония”, повтаряше той, „живѣятъ южни славяни безъ опредѣлено национално съзнание. Бѫдещето ще докаже, дали сѫ прави сърби или българи”. Разбира се, той се надѣваше, че бѫдещето ще бѫде благосклонно за сърбизма.

 

Най-после бърборството на г. председателя на сѫда пресекна. Той даде нареждане на старшията да ни пази добре и да ни закара въ Нишкия окрѫженъ затворъ, кѫдето ще стоимъ, догдето се получи окончателния отговоръ на Бѣлградъ.

 

И това скучно митарство се приключи. Закараха ни въ Нишкия окрѫженъ затворъ, кѫдето прекарахме достатъчно време, за да го разучимъ и „оценимъ”.

 

 

Нишкиятъ окрѫженъ заатворъ се помѣщаваше въ три приземни стаи. По-долу ще се постарая да го представя на читателя.

 

Както и въ другитѣ сръбски затвори, навсѣкѫде въ бивша „Югославия”, на беднитѣ затворници се даваше хлѣбъ, който, заедно съ сѫдебнитѣ разноски и опредѣлената такса за наемъ на затвора, се пресмѣта при произнасянето на присѫдата и се събира по установения редъ. Освенъ нишлиитѣ, на които домашнитѣ носѣха ядене, храната на осѫденитѣ, които разполагаха съ пари, се купуваше отъ града. Съ други думи, важеше правилото: Горко томува, който нѣма.

 

Въ затвора заварихме единъ нашъ старъ познайникъ отъ Щипъ, старшията Милое Георгевичъ, — все така сухъ, все съ сѫщитѣ бледи сини очи, все така жаденъ за пари. Знаехме си го.

 

Въ Нишъ Милое бѣ подхваналъ сдѣлкитѣ си по на едро. Той си бѣ организиралъ доходи, които надминаваха чувствително заплатата му. Чрезъ него можех да се закупуватъ хранителни припаси, разбира се срещу добра комисиона; освенъ това, Милое доставяше

 

106

 

 

отъ родното си село, контрабанда тютюнъ на листа, който продаваше на много скѫпа цена. Но най-важното му перо бѣ събирането на парса отъ комаръ. Чрезъ свои довѣрени затворници, Милое раздаваше карти или зарчета въ всѣка стая, и по цѣли нощи се разиграваха игри, лъвската часть отъ които събираше пакъ той. Но по една случайность, цѣлата тази оживена търговска дейность биде разкрита. Заловиха даже и тютю-нови листа. Наказаха го, обаче само съ глоба, понеже билъ награденъ съ кръстъ за храбрость.

 

 

Нишкиятъ окрѫженъ затворъ бѣ изобщо едно отъ най-мизернитѣ наказателни заведения, каквито съмъ виждалъ. За хигиена и редъ, не можеше да става ни дума. Нѣкаква пародия на чистота се се поддържаше отъ самитѣ затворници. Паразити отъ всички видове се намираха въ изобилие. Омръзна ни да се чешемъ.

 

Помѣщението на затвора бѣ съвсемъ недостатъчно. Стаитѣ бѣха претѫпкани. Но нѣмаше какво да се прави. Почнахъ да се развличамъ чрезъ наблюдения надъ затворницитѣ сърби, въ чиято срѣда ми бѣ писано да попадна.

 

Въ нашата стая имаше четирима осѫдени на смърть за разбойничество и убийства. Най-опасниятъ отъ тѣхъ, Никола Врянянче, носѣше на краката си окови, тежки надъ 18 килограма. При разходка едва можеше да движи краката си, защото масивнитѣ пранги бѣха свързани само съ три халки; той не ходѣше, а се влачѣше. Обаче, заедно съ неговата опасна банда, бѣ осѫдено на 8 месеци и едно съвсемъ младо момче — Светославъ Киричъ, отъ Пиротъ, като съучастникъ въ кражба на агнета. Вследствие на голѣмитѣ мѫчения, на които е билъ подложенъ отъ полицията, този момъкъ бѣше станалъ сомнамбулъ и, въобще, се бѣше съвсемъ забъркалъ. Предъ сѫда всички съучастници се заклели, че той не е знаелъ нищо за тая нощна кражба. Сѫдътъ, обаче, го осѫдилъ, само възъ основа на показанията предъ полицията, изтръгнати отъ него чрезъ адски мѫчения.

 

107

 

 

Интересенъ бѣ и другъ случай: едно момче отъ Нишъ откраднало малъкъ фотографически апаратъ отъ стаята, кѫдето пренощувало и го продало за 250 динара.  Окрѫжниятъ сѫдъ го бѣ осѫдилъ на 3 месеца затворъ, а пъкъ то бѣ излежало вече 11 месеца предварителенъ арестъ. Изобщо, нѣмаше никаква съразмѣрность между престѫплението и наказанието.

 

 

Следъ като се запознахъ съ всички наши „съквартиранти”, можахъ лесно да разбера, че вмѣсто училища и други просвѣтни учреждения, сърбитѣ сѫ градили  усилено затвори. Имало ги нѣколко вида: следствени, сѫдийски и казамати, — „казнени затвори”, както ги наричаха тѣ. Отъ полицейския участъкъ, кѫдето става първото разследване, и то въ повечето случаи съ побой и мѫчения, арестуваниятъ се предава въ затвора при сѫдебния следователь, кѫдето бива разпитванъ въ присѫтствието на двама свидетели. Ако рече да отказва показанията си, дадени предъ полицията, връщатъ го назадъ, „за да бѫде вразуменъ”, за тази му дързость. Следъ оформяването на следствието следовательтъ изпраща лицето, като подсѫдимъ въ затвора при окрѫжния сѫдъ, кѫдето чака своя редъ на сѫдене. Цѣлата тази процедура минава за нѣколко месеца, при най-проститѣ дѣла; при по-важнитѣ, тя отива дори до две години. По стария сръбски наказателенъ законъ, предварителенъ арестъ не се пресмѣташе въ присѫдата. Мисля, едва отъ 1925 г., споредъ една специална наредба, почнаха да го признаватъ, и то три дни за два.

 

Следъ като сѫдътъ каже думата си, изпращатъ осѫдения въ казармата, затвора, за изтърпяване на присѫдата. Въ Югославия имаше десеть такива: въ Нишъ, Пожаревацъ (съ нѣколко поддѣления), Бѣлградъ, Скопие, Срѣмска-Митровица (съ отдѣления за малолѣтни), Стара-Градишка, Лепоглава, Зеница, Мариборъ и Глина (съ изправителенъ домъ за малолѣтни). Най-голѣмитѣ бѣха въ Лепоглава, Пожаревацъ и Срѣмска-Митровица, гдето постоянно имаше по 1200–2000 за-

 

108

 

 

творници; съ най-лоша слава се ползуваха Лепоглава и Срѣмска-Митровица.

 

Въ нишкия окрѫжень затворъ ние преживѣхме четири месеца и половина, догдето се получи отъ Бѣлградъ окончателната присѫда. Тукъ ние прекарахме голѣми морални терзания, понеже надъ насъ се вършеха сѫщински неправди, а не можехме никому да се оплачемъ.

 

Отъ день на день ставахъ по-нервенъ, понеже и нощитѣ, вмѣсто да бѫдатъ почивка и да дадатъ малко забрава, само удвояваха мѫченията ми. Точно срещу нашитѣ затворнически стаи се намираха нѣколко малки подземни карцери, които полицията използуваше като затворъ за разследване. Тукъ се извършваше първото „разпитване” на всѣки новъ затворникъ въ Нишъ. Почти всѣка нощь слушахме плачове и охкания, често пѫти женски ридания и безпомощни детски плачове и викове. А колко пѫти подъ ударитѣ на закона, понѣкога съвсемъ несправедливи, подпадатъ нещастници или дори съвсемъ невинни хора!

 

Презъ цѣлия день се мѫчехъ съ своитѣ мисли, а нощьта ми носѣше нови терзания. Немилосърдни стражари, подъ диктовката на полицейския чиновникъ, систематически блъскаха жертвитѣ си, догдето се съгласятъ да подпишатъ предварително готовитѣ „самопризнания”.

 

Въ такива тягостни нощни часове, азъ забравяхъ дори и моята смъртна присѫда и, съ отвръщение къмъ всички тирани и безсъвѣстни блюстители на закона, прекарвахъ безсънни нощи въ размишления, едно отъ друга по-ужасни и по-жестоки. Анализирайки всички неправди въ живота, азъ си обяснявахъ причинитѣ за всички революционни подеми, както и оформяването на безстрашни до себеотрицание борци.

 

 

Бѣ се изминала повече отъ една година отъ деня на издаването на нашата присѫда, а ние все още бѣхме въ неизвестность. Всички се измѫчвахме, но най-много — ние, Васевъ и азъ, двамата отъ осѫденитѣ на

 

109

 

 

смърть по нашето дѣло, които бѣхме останали живи [1]. Много нерви и търпение трѣбва да има човѣкъ, за да изтрае толкова продължително време въ неизвестность, като брои всѣки часъ и минута, и очаква решение за смърть или животъ. Тогава човѣкъ се примирява съ затвора, само да не дойде смъртьта, непоправимото приключване на живота, когато има още здраве и сили.

 

Най-после настѫпи решителниятъ мигъ. Сутриньта на 31 декемврий 1913 година преди обѣдъ, председательтъ на сѫда ни повика при себе си. Знаехме за какво е, бѣхме много развълнувани. Съ устременъ въ менъ погледъ, висшиятъ сръбски магистратъ ни съобщи съ натъртенъ гласъ: „Вие днесъ, незаслужено, получавате голѣма милость отъ нашия регентъ Князъ Александъръ. Вамъ и на Евтимъ Васевъ смъртното наказание е замѣнено съ 20 години строгъ тъмниченъ затворъ, въ тежки окови. На останалитѣ четирима наказанието остава сѫщото”.

 

Усѣтихъ, че отъ гърба ми падна тежъкъ товаръ. макаръ че ми предстояха още дълги, почти безкрайни страдания. Но човѣкъ не може да си представя аритметически времето; — а има животъ, има и надежда ...

 

 

Сѫщия день, привечерь, ни заведоха въ полицейското управление. Тукъ, въ две бетонирани тъмни килии, които едва побираха по 2–3 души, прекарахме безсънна нощь, не толкова отъ вълнения, колкото, че бѣ много студено. Не мога съ думи да опиша тия подземни дупки, предназначени за полицейски затворъ. Стана ми ясно, че тукъ мнозина сѫ загубили и ще загубятъ здраве и животъ, особено пъкъ при специалнитѣ начини на разследване, за които казахъ по-горе.

 

 

1. Примомнямъ, че Христо Илиевъ и Христо Коцевъ, другитѣ двама осѫдени на смърть по нашето дѣло, загинаха още въ Щипъ, едйниятъ — непосрѣдствено следъ произнасянето на присѫдата, другиятъ по-сетне, при организираното бѣгство отъ затвора.

 

110

 

 

На следната сутринь, 1 януарий 1921 година, силенъ екскортъ ни закара въ старото Нишко кале, кѫдето бѣше управлението на тюрмето, и ни предаде на тѣхни стражари. Изобщо, добре започнахме новата година!

 

Разстоянието отъ полицейския затворъ до калето бѣ кѫсо. Минахме по улицитѣ къмъ 11 часа преди обѣдъ, ала Нишкитѣ граждани бѣха така свикнали да виждатъ оковани нещастници, щото почти никой отъ минувачитѣ не ни обърна внимание, като се изключатъ нѣколко любопитни жени, които ни поизгледаха мълчаливо.

 

Въ двора на калето чакахме дълго време пристигането на директора. На обѣдъ двама  с в о б о д н я ц и  [1] донесоха храна на десеть души затворници, които работѣха въ една малка дърводѣлска работилница въ калето. Презъ време на обѣда, единъ отъ тѣзи свободняци дойде при мене, даде ми цигари и ми каза на хубавъ български езикъ: „Директорътъ на затвора е строгъ. Но каквото и да каже, мълчете си — лютилата му скоро минава. Голѣмъ рушветчия е. Довечера ще отидете въ казамата, гдето ви чакатъ нѣколко наши братя отъ Македония. Азъ съмъ отъ Гевгели и те зная отъ бурнитѣ дни на Валандово и Струмица”. Едва сега го познахъ. Наистина, при мене въ Струмица бѣха идвали много хора; пъкъ и затворническитѣ дрехи промѣнявать много външния видъ на човѣка. Но като ми се обади и се вгледахъ внимателно въ него, разбрахъ че е куриерътъ Глигоръ отъ гр. Гевгели. Не се учудихъ, че е въ затвора: по това време всички сръбски зандани бѣха препълнени съ българи, повечето — отъ нашата Революционна Организация. Благодарихъ му за цигаритѣ и за сведенията и търпеливо чакахъ новия нашъ „началникъ”.

 

 

1. „Свободнякътъ” е затворникъ въ Сърбия, който е излежалъ повече отъ половината отъ наказанието си. Такъвъ се пуща на работа извънъ затвора, безъ стража. Въ затвора свободняцитѣ сѫ настанени въ отдѣлно помѣщение. При сръбската корупция, имаше затворници, които бѣха сполучили да станатъ предсрочно свободняци, разбира се срещу голѣми подкупи!

 

111

 

 

Думитѣ на Глигоръ се оказаха много вѣрни. Директорътъ на Нишкия затворъ, Яша Ненадовичъ, бѣ високъ и мършавъ човѣкъ, съ дълга, посивѣла брада. По-късно научихъ, че билъ далеченъ роднина на краль Петъръ, по женска линия, т. е. нѣщо като сръбски аристократъ. Въ Нишъ бѣше известенъ главно съ своята ненаситна жажда за пари и че билъ нѣкога черногорски комита и войвода — „сияенъ юнакъ”. Презъ европейската война билъ запасенъ капитанъ. Билъ подвежданъ много пѫти подъ отговорность за гешефтарски дѣла.

 

Яша Ненадовичъ ни изгледа кръвнишки, а на мене се закани съ думитѣ: „Ти ли си, бре, той прочутъ македонски царь, отъ когото е треперилъ цѣлъ народъ? Вие съ Царь Фердинандъ се сдружихте съ нѣмцитѣ противъ славянитѣ. Мисли му добре”. — Между всѣка дума изригваше, по сръбски обичай, по една вулгарна псувня, главно на българската майка. Но бързо утихна, даде нарежданията си и си отиде. Тогава ни заведоха при секретаря на затвора, гдето ни разпитаха по редъ, кои сме, за какво и на какво сме осѫдени и ни вписаха въ черния списъкъ на затворницитѣ. Това отне доста време.

 

Късно привечерь ни заведоха най-после въ затвора, който се намира на около петь километра отъ града. Тукъ ни посрещнаха командирътъ на стражата и икономътъ, разбира се, съ нови псувни, като единиятъ отъ тѣхъ завърши ругатнитѣ съ думитѣ: „Отъ тукъ живи нѣма да излѣзнете”. Но ние бѣхме вече обръгнали на сръбски псувни и заплашвания.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]