19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

VIII. Изпитания

 

 

Наскоро следъ екзекуцията на Серафимъ, презъ януарий 1920 год. въ затвора ме посети окрѫжниятъ управитель Гръшковичъ. Следъ обичайното живо-здраво, каза ми, че отъ мене зависи да спася живота си и да стана честенъ човѣкъ. Погледнахъ го въпросително. Тогава, безъ много заобиколки, той ми предложи да стана тѣхенъ човѣкъ, следъ което ще последва пълна амнистия и освобождение. За награда щѣли да ме назначатъ окрѫженъ управитель или училищенъ инспекторъ въ Куманово или Тетово, т. е. въ отдалечени мѣста отъ Щипския окрѫгъ, а, на това отгоре, щѣли да ми дадатъ и много пари. Нито помислихъ, а отговорихъ веднага: „Българинъ съм и ще си остана такъвъ. Моето чело е бѣло и не ща да го зачернямъ. Предпочитамъ гроба, отколкото да стана измѣнникъ на своя народъ”. Преди да си отиде, Гръшковичъ ми каза: „Помислете си добре. Имате достатъчно време. Иначе Ви чака куршумъ”.

 

Изтекоха още нѣколко дни. Наскоро, окрѫжниятъ управитель дойде отново въ затвора, заедно съ единъ отъ най-виднитѣ полицаи отъ Бѣлградъ, инспектора Лазаревичъ. Веднага се виждаше, че този човѣкъ не вѣрва въ никакви идеали и свети чувства. Сухъ, съ изпито и жълто лице, съ неприятна усмивка и подигравателенъ погледъ, той ми повтори официално предложението да стана ренегатъ, като направи единъ малъкъ предговоръ: „Сега Александровъ и Протогеровъ се разхождатъ изъ софийскитѣ улици съ автомобилъ и живѣятъ въ изобилие и луксъ, за ваша смѣтка, а вие тукъ броите последнитѣ си дни и часове. Не е ли жално, да увѣхне младостьта ви така безславно”? Възразихъ му спокойно и просто: „Сѫдбата ми била такава”. — „Да”, каза Лазаревичъ, малко поетически: „Сѫдба, сѫдба! Но това важи за простолюдието. Интелигентниятъ човѣкъ самъ гради сѫдбата си”. Следъ

 

91

 

 

това се доближи до мене и тихо ми прошепна: „Мисли му добре. Вмѣсто мѫки и страшна смърть, очаква те разкошъ и голѣмъ чинъ”. — „Що да му мисля? Зная си моето, господинъ инспекторе. Оставете ме, съ чиста съвѣсть да влѣза въ гроба. Ако азъ стана измѣнникъ и се продамъ на васъ, сърбитѣ, то нѣма да бѫде искрено, а лицемѣрно. Сигуренъ бѫдете, че измѣнникътъ е винаги гузенъ и по-лошъ отъ змия.”

 

Съ тия думи се раздѣлихме съ високитѣ господа. Като излѣзли на двора, единиятъ отъ тѣхъ казалъ: „Коравъ българинъ, брей”!

 

 

На 22 февруарий 1920 година Бѣлградскиятъ Касационенъ Сѫдъ потвърди смъртната ми присѫда, съ едничкия мотивъ, че съмъ защитилъ слабо моето българско поданство. Като ми съобщи потвърждението, прокурорътъ Глишичъ ми обясни, че сега остава само последната инстанция — дворецътъ, и съ особенъ апломбъ допълни: „Днесъ окрѫжниятъ сѫдъ телеграфира въ дворцовата канцелария, че за удовлетворение на народното желание отъ цѣлия Щипски окрѫгъ, трѣбва да се потвърди издадената противъ Васъ присѫда”! — да бѫда екзекутиранъ за примѣръ и назидание.

 

Сега за мене бѣше ясно, че нѣма надежда за спасение. Обаче, не изгубихъ присѫтетвието на духа и възразихъ на прокурора: „Съ изключение на пришълцитѣ-сърби, отъ мѣстнитѣ жители на Щипския окрѫгъ, пъкъ и отъ всички останали околии, едва ли ще се намѣри ренегатъ, който би пожелалъ моята смърть”

 

Отъ този мигъ нататъкъ, за мене настѫпиха мѫчителни дни, когато човѣкъ се прощава съ живота си и очаква последния ударъ. При все това, азъ се стараехъ да бѫда спокоенъ и твърдъ, защото затворътъ бѣше препълненъ съ другари, които очакваха своя редъ; трѣбваше да имъ дамъ примѣръ на самообладание.

 

 

Дворътъ на затвора бѣ малъкъ, а всичкитѣ четири стаи бѣха претъпкани съ наши хора, та при излизането на обичайната едночасова дневна разходка ние

 

92

 

 

можехме да си размѣнимъ мисли и да се утешаваме единъ другъ. По-важнитѣ нѣща си съобщавахме писмено. Благодарение на българскитѣ левове, които действуваха смекчително върху стражата, а особено върху началника, старшията Милое Георгевичъ, отъ Алексинечко, който бѣ много жаденъ за пари, ние си устроихме редовна тайна връзка съ нѣкои наши познати въ града. Така получавахме често известния и новини. По едно време ни пристигна и радостна весть, че шуреятъ ми Тодоръ Александровъ е дошълъ съ четата си въ Кратово и скоро ще слѣзне до Кочанско и Щипско. Това съобщение внесе бодрость и оживление у всички, ала скоро заглъхна. Днитѣ продължаваха да текатъ еднообразно, но за мене твърде мѫчително, понеже наближаваше Великдень. Отъ сръбска страна бѣ пусната мълва, че ще бѫда убитъ на нѣкой голѣмъ праздникъ, и то въ присѫтствието на много народъ, за да подействува застрашително. Съ трепетъ очаквахъ съобщението отъ дворцовата канцелария, а заедно съ туй и деня на моята екзекуция. Затова, почнахъ да си кроя планъ за последнитѣ минути, какви думи да кажа като последенъ протестъ противъ неправдата и тиранията надъ поробения български народъ. Случваше ми се често да прекарвамъ безсънни нощи въ размишления, едно отъ друго по-тягостни. Най-много ме измѫчваше мисъльта, че оставамъ жена и едничко невръстно дете, безъ срѣдства и защита. Вѣрно е, че имахъ близки, роднини и приятели, но народната мѫдрость казва: „Сиромахътъ и умрѣлиятъ лесно се забравятъ”.

 

Очаквахъ така деня и часа на последната раздѣла, когато на велики четвъртъкъ преди обѣдъ въ стаята ми влѣзна ненадейно старшията Милое и ме запита, съ особенъ тонъ: „Какво сънува, Костадине, тази нощь”? — Ужасни тръпки побиха тѣлото ми. Настѫпи малка пауза. Като отдъхнахъ и си помислихъ малко, промълвихъ: „Сънувахъ, че се раздѣлямъ съ домашнитѣ си и тръгвамъ на пѫть незнаенъ”. Тогава той усмихнато изрева: „Видишъ ли, какъ сънищата предсказватъ? Само че, кой знае да ги тълкува”! — Настѫпиха още по-мѫчителни моменти, дълги като години. Заедно съ малцината другари отъ нашата стая, ние го

 

93

 

 

гледахме втренчено и въпросително, а той, като ни изгледа заповѣднически и самонадеяно, сякашъ е голѣмъ познавачъ и философъ, — въ сѫщность бѣ много прость човѣкъ — продължи: „Така, така, сънищата предсказватъ. Това го зная отъ моята майка и баба, па и азъ имамъ опитъ отъ живота. Ето, нощесъ ти си сънувалъ този сънъ, и днесъ ще се видишъ съ жена ти” При последната дума, презъ мене мина силенъ токъ. Усѣтихъ, че лицето и ушитѣ ми се загрѣватъ отъ напливъ на кръвь, а сърдцето ми започна буйно да бие. Бѣхъ просто като зашеметенъ. Пъкъ имаше и защо!

 

Следъ съобщението на тази весть, право бѣше старшията да си поиска бакшишъ. Дадохъ му всички книжни левове, които имахъ у себе си, съ молба да порѫча кафе за стражата и за всички затворници отъ нашата стая. Следъ това се опитахъ да се съвзема отъ вълнението. Главата ми се въртѣше. Радость, тѫга и надежда се смѣсиха въ душата ми.

 

Тъкмо се бѣхъ поуспокоилъ малко, съобщиха ми*,че идва жена ми, придружена отъ прокурора Глишичъ,. който ме предупреди: „Съ председателя на сѫда дълго мислихме догдето Ви разрешимъ това свиждане. Бѫдете внимателни въ вашитѣ разговори, ако желаете да се виждате пакъ съ госпожата, докато престои въ Щипъ”. Разбира се, че бѣхме много внимателни, защото и двамата знаехме, въ какви рѫце бѣхъ попадналъ.

 

Колкото и дълго да бѣше първото ни свиждане, то мина много бързо, тъй като си говорихме за здравето и живота на милото ни дете, какъ е въ училището, има ли си добри другарки, жадува ли за мене и пр. Изглежда, че прокурорътъ остана задоволенъ отъ нашето държание, та, при раздѣлата, разреши да се виждаме по два пѫти седмично, но само ако нашитѣ разговори се водятъ на „фамилиарни теми”, безъ никаква политика.

 

Като се завърнахъ въ мрачната стая на затвора, потънахъ въ мисли и мечти, едни отъ други по-фантастични. Обаче най-много мислѣхъ и се чудѣхъ: отъ где се взе този куражъ у жена ми, да напустне свободна България и да дойде въ лапитѣ на вълка, — въ това време, още размирно и несигурно, и то само съ ед-

 

94

 

 

на обикновена пропускателна бележка отъ нѣкаква френска мисия въ гр. Петричъ и отъ нашия пограниченъ офицеръ при гара Златарево. Обяснението бѣше само едно: Идва да си вземе сбогомъ и да подслади, поде отчасти, тежкитѣ часове на своя другарь, съ когото е дѣлила радости и скърби цѣли осемнадесеть години. . .

 

Възвърнахъ се мислено къмъ миналото. Много работи ми станаха ясни. Жена ми бѣ много изстрадала за мене; отъ кѫде черпѣше тя своята сила? Не напраздно тя бѣ първото дете на Александъръ п. Орушовъ. Той умрѣ твърде младъ и остави жена — вдовица и седемь невръстни сирачета. Само тя, Екатерина, бѣ стѫпила на крака. Тогава тя се отдаде напълно на грижитѣ за семейството и невръстнитѣ деца. Тя ги поддържаше; за нея бѣ каженъ девизътъ: „Всичко за другитѣ, нищо за себе си”. При най-голѣма спестовность и при тогавашната баснословна евтиния, тя успѣ да ги поддържа и изведе нагоре. Затова азъ така я обикнахъ, — не само защото бѣ хубава и миловидна, а и заради тази нейна чиста душа и твърда воля. Затова Богъ ѝ даваше сега сила, да дойде да ме види въ най-тежкитѣ часове отъ живота ми . . .

 

Скоро следъ първото свиждане съ жена ми, азъ се постарахъ да ми доставятъ повече наши левове, които още вървѣха на Щипската чаршия, пъкъ и малко злато, което имаше магическо влияние върху погледа на старшията Милое, защото се надѣвахъ, че при нѣкоя отъ последнитѣ срещи ще присѫтствува само той. Скоро моитѣ предположения се оправдаха. Още на първото ни свиждане следъ Великдень, бѣхъ удостоенъ да видя само него, между насъ двамата. Тогава жена ми успѣ да ми обясни, накратко, какви усилия е направила, за да може да се отмѣни смъртната ми присѫда. — „Notre Noi”, каза тя „направи потрѣбното”. — Повече не ми трѣбваше!

 

 

Едва следъ осемнадесеть години, когато се завърнахъ въ България отъ затвора на Срѣмска-Митровица, узнахъ подробноститѣ по моето спасяване. Смъртната ми присѫда е била отмѣнена само благодарение на

 

95

 

 

енергичната и твърде бърза интервенция на нашия Царь, и то въ последния мигъ, преди да стане късно.

 

Въ тия часове на изпитание, жена ми намѣрила опора само въ твърдата си християнска вѣра — главния лостъ на човѣшката душа.

 

Презъ време на сѫденето ми, шуреятъ ми Тодоръ Александровъ, съ малка четица, пристигналъ въ Кратовско. Специаленъ куриеръ отишелъ при него и му, съобщилъ за смъртнитѣ присѫди. По сѫщото време, Тодоръ получилъ отъ Скопие и онзи брой отъ в. „Стара Сърбия”, въ който се описватъ моитѣ революционни действия противъ сърбитѣ. Безъ да губи време, той изпратилъ този вестникъ, заедно съ една бележка, че съмъ осѫденъ на смърть, до жена ми въ София, за да се опита да направи каквото може за облекчаването на моята участь. Жена ми се изплашила много и тръгнала да търси съветъ. За щастие тя срещнала веднага С. Радевъ, моя добъръ приятель още отъ Женева, близъкъ на семейството ми, и му разправила своята тревога.; Той ѝ казалъ: „Ние сме сега победена и осакатена държава. Никой не ни зачита. Нѣма българинъ, ако ще би и министъръ, който би могълъ да помогне въ случая. Единственото, което ни остава, е авторитетътъ на младия нашъ Царь”.

 

Жена ми побързала да отиде въ канцеларията на Двореца и поискала да бѫде приета отъ Негово Величество. Казали ѝ да подаде необходимото заявление. Но тя заявила, че нѣма време, че въпросътъ е крайно бързъ и настоявала да бѫде приета веднага. — „Господа”,, казала тя, „трѣбва да се спаси живота на единъ виденъ българинъ, осѫденъ на смърть отъ сърбитѣ. Трѣбва да видя Негово Величество и лично да му обясня, кой е той и какъвъ е случаятъ”. Най-после я въвели въ приемния салонъ.

 

Малко следъ това, влѣзълъ Царьтъ. Жена ми би ла така развълнувана, щото по-нататъкъ всичко минало като на сънь: тя направила поклонъ, искала да колѣничи, но Царьтъ я хваналъ за рѫка, като ѝ казалъ.

 

— Чакайте. Коя сте, и кой Ви изпрати при мене?

 

Жена ми обяснила всичко, коя е, защо идва и че само у Него е надеждата за спасяването ми; че идва в крайния моментъ. . .

 

96

 

 

Негово Величество я успокоилъ, казалъ ѝ, че ще на прави всичко, което е възможно.

 

Жена ми напуснала двореца, съ твърдата вѣра, че моятъ животъ е спасенъ. И, наистина, незабавната интервенция на Царя осуети изпълнението на смъртната ми присѫда.

 

По сѫщото време, братанецътъ ми Илия Ципушевъ, тогава студентъ въ Бѣлградъ, далъ молба и изложение до Английската легация; сѫщо така, покойниятъ Григоръ Василевъ, старъ нашъ другарь отъ първитѣ години на македонското движение, при когото жена ми отишла за съветъ, съставилъ молби до Мининистерството на Външнитѣ Работи въ Лондонъ, чрезъ тогавашния американски министъръ въ София, както и до председателя на Комитета за защита правата на човѣка, въ Парижъ. Но тѣзи постѫпки, по самото си естество бавни, нѣмаше да могатъ да изпреваратъ сръбското усърдие.

 

 

Идването на жена ми и успокоителнитѣ вести, които тя ми съобщи, възвърнаха надеждитѣ, съня и апетита ми. Вѣрвахъ, че извършената противъ мене неправда ще бѫде поправена, следъ като мине първото озлобление отъ войната. Живѣехъ съ мечти за скорошно, по-добро бѫдеще.

 

Срещитѣ съ моята вѣрна другарка, въ мизерния Щипския затворъ, ми дадоха утха и сила. Ала радостьта ми бѣ краткотрайна. Само следъ две-три свиждания старшията Милое бѣ изпратенъ на служба при Нишкия затворъ, а на негово мѣсто дойде младшиятъ стражарь Трифунъ. Той бѣ здравъ, набитъ селянинъ, но зълъ, грубиянъ, съ отвратително дрезгавъ гласъ — човѣкъ съ кървясали очи и сурови инстинкти. Особено бѣ неприятенъ, когато се напиеше. Тогава най-голѣмата му хвалба бѣше да разказва, колко души българи е измѫчвалъ, колко е осакатилъ и убилъ, презъ време на неговата служба въ Царево-Село и Малешъ. А пъкъ за посърбяването на Македония, споредъ него трѣбвало да се избиятъ всички по-събудени българи по села и градове. Ето, тоя достоенъ синъ на Шу-

 

97

 

 

мадия ми устрои едно горчиво изпитание, особено тежко, че ме завари неподготвенъ.

 

— Презъ една късна пролѣтна нощь, когато се бѣхъ унесълъ въ първия нощенъ сънь, усѣтихъ ударъ по краката си и скокнахъ, уплашенъ. Видѣхъ до леглото си стражара Трифонъ, съ неговия волски камшикъ въ рѫка. Запитахъ го, какво има, а той ми изрева диво: „Хайде, приготви се и излизай”.

 

Облѣкохъ се набързо и, при отварянето на вратата, видѣхъ гледка, която ме ужаси. До стената се бѣ изправилъ младъ полицейски приставъ, съ кѫса манлихера при нозе. Задъ него стоеха единъ старши и двама младши стражари, всички съ натъкнати ножове на пушкитѣ си. Въ рѫцетѣ си държаха запалени восъчни свѣщи и всички ме гледаха втренчено. Помислихъ си, че това сѫ моитѣ палачи, и че сѫ настѫпили последнитѣ минути на живота ми. Неволно сърдцето ми започна да тупти силно и неравно; по цѣлото ми тѣло пробѣгнаха тръпки. . . Приставътъ каза тихо нѣколко думи, отъ които разбрахъ само: „Хайде”! — Тогава се хванахъ съ лѣвата рѫка за гръдьта надъ сърдцето и мислено си казахъ: „Сърдце мое, бѫди кораво, да издържишъ до край, безъ всѣкаква слабость”. . . .

 

Направихъ нѣколко крачки въ двора и замолихъ пристава за една цигара. Той ми поднесе учтиво своето „първо качество”. Като запушихъ жадно, въ то тихъ полунощенъ часъ, нервитѣ ми започнаха постепенно да се успокояватъ. Погледнахъ въпросително шефа на джелатитѣ, за да чуя, какво ще стане съ мене и какъ ще ме погубятъ. Обаче въ този моментъ въ двора влѣзна единъ стражарь и пошепна нѣщо на старшията, а той, отъ своя страна, обади нѣщо на пристава. Чухъ само думитѣ „другъ пѫть”, изговорени може би нарочно по-високо. Минаха още нѣколко мига догдето си изпуша цигарата, следъ което приставътъ ми каза: „Сега можете да се върнете обратно на мѣстото си. Спете спокойно. Всичко остава до второ нареждане”.

 

Като се върнахъ въ мрачната стая, тръшнахъ се облѣченъ на леглото и остатъка отъ тази паметна нощь прекарахъ въ ужасни мисли. Че губя живота си за

 

98

 

 

своя народъ и за идеалитѣ си, не ми бѣ мѫчно, понеже самъ бѣхъ избралъ този трънливъ пѫть. Обаче удачно и тежко ми бѣше, че следъ себе си оставямъ нещастни жена и дете, далече отъ роденъ край.

 

Следъ тази нощна случка следващитѣ дни и часове минаваха вече по-мѫчително, но все пакъ имахъ голѣмата утеха да виждамъ жена си, която ме посещаваше редовно два пѫти седмично. Времето течеше бавно, все въ очакване на неизвестното бѫдеще.

 

 

По сѫщото време, между другаритѣ, затворници отъ третата стая се породи мисъльта за бѣгство. Решихме да се действува внимателно и бързо. Стражарътъ Шерифъ, турчинъ отъ гр. Щипъ, донесе единъ старъ щикъ и други желѣзни парчета за прокопаване на подземенъ каналъ, подъ тѣсния заденъ дворъ до съседната турска кѫща. По-късно достави и пила за прерѣзване на оковитѣ. Следъ тримесечна мѫчителна нощна работа, съ негодни сѣчива и при постоянна опасность отъ разкриване, каналътъ бѣ прокопанъ. Презъ нощьта на 10 августъ 1920 г., всички отъ тази стая побѣгнаха. Между тѣхъ бѣха куриерътъ Христо Илиевъ-Лисицата, четницитѣ отъ Щипската районна чета, Богданъ, Дане, Илия, отъ с. Шопоръ и др., а сѫщо и турцитѣ Вейселъ и Шабанъ, които бѣха тежко осѫдени. Разбира се, че азъ наблюдавахъ цѣлата работа и, когато каналътъ бѣше къмъ своя край, опитахъ се чрезъ подкупъ да бѫда премѣстенъ въ третата стая, но ми отказала. Нѣщо повече, въ моята стая имаше нарочно поставени турци и цигани, които ме следѣха непрестанно.

 

Планътъ сполучи, но бѣгството бѣ открито твърде скоро, още сѫщата нощь. Стражата откри, че стаята е праздна. Вдигна се тревога за търсене и залавяне на бѣгълцитѣ. Далече по Радовишкия пѫть застигнали куриера Христо Илиевъ и го убили безъ предупреждение. Какво е станало съ другитѣ, не зная точно. Стражарьтъ Шерифъ билъ изненаданъ и заловенъ въ момента когато се готвѣлъ да бѣга, съ орѫето си. Следъ това арестуваха стария му баща, майка му, жена му и ходжата — стопанинъ на кѫща-

 

99

 

 

та, въ чийто дворъ излизаше каналътъ. Всичкитѣ бѣха измѫчвани въ двора на затвора, и то въ присѫтствието на прокурора Глишичъ, който бѣ загубилъ обикновеното си самообладание и лично удари нѣколко пѫти младата жена на Шерифъ.

 

На другия день сутриньта направиха грижливо претърсване на останалитѣ три стаи, като ни съблѣкоха полуголи. На мнозина отъ насъ ограбиха дрехи и обуща. Петь дни наредъ ни даваха само хлѣбъ и вода безъ никакво свиждане съ близки или храна отъ кѫщи. Въ затвора идваха само чиновници и офицери, за да разглеждатъ канала. Нѣкои се отбиваха и при мене. Дойде и познатиятъ ми майоръ Вуичъ, съ група офицери, на които ме представи театрално, съ думитѣ „Ето, това е прочутиятъ царь македонски”. Прокурорътъ бѣше въ много лошо настроение, когато дойде въ затвора, и ми се закани сърдито: „Внимавай добре, българино, защото те чака куршумъ въ челото”.

 

Три дни следъ бѣгството на затворницитѣ отъ трета стая, на 13 августъ 1920 година, сѫбота, окрѫжниятъ управитель нареди да бѫде екстернирана жена ми, презъ Радовишъ-Струмица, въ България. Така си останахъ и безъ тази моя единствена утеха. Трѣбваше да минатъ повече отъ петнадесеть години, за да видя отново скѫпата ми другарка, все още като затворникъ въ Срѣмска-Митровица около две години преди освобождението ми.

 

Следъ заминаването на жена ми изпадйахъ в много тягостно настроение. Преживѣхъ поражението на България въ 1918 година, за да бѫда задигнатъ отъ англичани и предаденъ на сърбитѣ. Две години, почти бѣха изминали, откакъ бѣхъ затворенъ. Изтърпѣхъ физически и мораленъ гнетъ, който не бихъ искалъ да разказвамъ въ подробности. Видѣхъ страданията и смъртьта на толкова другари. . ., а сега продължавахъ да седа окованъ, съ смъртна присѫда на врата, — въ очакване на едно бѫдеще, което, и въ най-добрия случай щѣше да бѫде мѫчително. Жена ми, съ самото си идване и съ успокоителнитѣ съобщения, бѣ ми вдъхнала бодрость и вѣра. Сега и нея я нѣмаше. . .

 

Минаха нѣколко мрачни дни. Презъ една тъмна нощь, пакъ преживѣхъ едно загадъчно пробуждане

 

100

 

 

Ключарьтъ на затвора ме разтърси и ми прошепна: „Приготви се бързо и излѣзъ”. На двора чакаше командирътъ на стражата, капитанъ Томичъ и четирима стражари, съ ножове на пушкитѣ. Старшията ми заповѣда да седна на срѣдата, между стражаритѣ. Настѫпиха отново мѫчителни минути на изпитание. Какъ съмъ ги преживѣлъ, и какво съмъ мислилъ, всѣки може да си представи. Спомнямъ си само, че мислено пакъ се прощавахъ съ тоя бѣлъ свѣтъ и съ всичко мило и драго. Като седнахъ на плочитѣ, старшията колѣничи предъ мене и почна да завива оковитѣ ми съ парчета отъ наши пояси. Следъ кѫсо време отключиха втората стая, отъ кѫдето извадиха братанеца ми Костадинъ, комуто свързаха съ синджиртъ рѫцетѣ назадъ, понеже той не бѣше окованъ. Следъ него, при най-голѣма тишина, изкараха още четирима осѫдени Радовишани, Евтимъ Васевъ, Мане Мишонъ, Петре Ечменовъ и Траянъ Коцевъ, на които сѫщо обвиха съ пояси оковитѣ, за да не звънтятъ.

 

Когато всичко бѣше готово, комендантътъ нареди да вървимъ боси, тихо, следъ него; подире ни тръгнаха стражаритѣ. Предъ външната врата на затвора чакаха две коли брички, въ които ни настаниха по трима, и до всѣкиго по единъ стражарь. Напредъ тръгнаха двама конни стражари, а отзадъ — командирътъ съ още нѣколко конника. Бѣше много тъмно, та не можахъ да схвана, накѫде ни водятъ и где ще бѫде нашето лобно мѣсто. Пѫтувахме съвсемъ мълчаливо въ мрачната нощь. Всѣки мигъ очаквахме края. Най-после, въ ранни зори, спрѣхме на почивка въ нѣкакво село. Почна да се развидѣлява. Тогава се поогледахъ и разбрахъ, че сме въ Сарамзалино, по пѫтя за гр. Велесъ. Малко ми олекна.

 

Следъ кратка почивка, потеглихме пакъ по шосето и къмъ обѣдъ стигнахме на Велешката гара. Едва сега командирътъ ми каза, че ще пѫтуваме съ трена нагоре. Разреши да ни се купи нѣщо за ядене и ни предупреди, че при пѫтуването не трѣбва да говоримъ съ чужди хора и, въобще, да бѫдемъ предпазливи. На края той се сбогува съ мене, съ думитѣ: „Виждате ли, колко сме културни ние, сърбитѣ. Съ васъ тази нощь трѣбваше да стане друго нѣщо, но ща-

 

101

 

 

стието ви помогна”. — По-късно, въ Нишкото тюрме, при среща съ мои роднини, узнахъ, че сръбскитѣ власти въ Щипъ се уплашили отъ нѣкакви слухове за четитѣ на шурея ми Тодоръ Александровъ и на Иванъ Бърльо, които се готвѣли да нападнатъ затвора или да ни пресрещнатъ по пѫтя, за да ни освободятъ. Въз такъвъ случай, стражаритѣ въ колитѣ щѣли да ни избиятъ, а после да помогнатъ въ борбата на своитѣ колеги конници.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]