19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

VII. Осѫденъ на смърть

 

 

Въ началото на декемврий 1919 година, всички политически затворници ни премѣстиха отъ Радовишъ въ Щипъ, за да бѫдемъ сѫдени. Бѣхме всичко 34 души, между които и две жени.

 

Пѫтуването ни бѣ много мѫчително, понеже повечето отъ нась бѣха оковани въ тежки вериги, пъкъ и на рѫцетѣ ни поставиха халки и ни свързаха помежду ни съ вѫжета. Отъ общината и отъ домашнитѣ ни бѣха приготвили коли за пѫтуването, обаче, освенъ на дветѣ жени, никому не позволиха да се качи, макаръ че имаше нѣколко души слаби и болни. Азъ сѫщо се чувствувахъ много изтощенъ, отъ прекараната малария, пъкъ и отъ душевнитѣ терзания.

 

Пѫтуването пешкомъ отъ Радовишъ до Щипъ ни се стори безкрайно. Времето бѣ студено и неприветливо, — сухъ студъ. Ние трѣбваше да се влачимъ тридесеть и петь километра, съ вериги на крака и рѫце, завързани единъ за другъ. Най-после, късно вечерьта, стигнахме въ Щипъ — сѫщински синджиръ роби, както се говори въ нашитѣ народни пѣсни. Бѣхме съсипани отъ умора и мѫка.

 

 

Въ Щипъ ни натикаха въ една малка стаичка, кѫдето бѣхме, наистина, като сардели въ кутия. Другитѣ три стаи на затвора бѣха сѫщо така препълнени съ наши българи.

 

Още първитѣ дни успѣхъ да се видя съ повечето затворници, между които имаше нѣкои докарани отъ затворитѣ въ Кочани и Св. Никола. Всрѣдъ тѣхъ видѣхъ Гьошо Давидовъ, отъ с. Дивле скопско, бившъ четникъ въ Щипската околийска чета. Той билъ воденъ на разпитъ въ Куманово и Скопие. Отъ него научихъ, че всички македонски затвори били препълнени съ наши българи, обвинени за участие въ четнически-

 

75

 

 

тѣ акции презъ сръбския режимъ или пъкъ като редници въ партизанския отредъ на 11-та македонска дивизия, която сърбитѣ не признаваха за редовна войскова часть. Повечето отъ тѣхъ били разпитвани и за мене. Почти всички били изтезавани неимовѣрно жестоко и продължително, за да признаятъ дѣла, едно отъ друго по-тежки и свързани съ голѣма отговорность. Ето защо, казахъ на другаритѣ си: „Помнете добре, че сърбитѣ съ тия си звѣрства и беззакония ще възбудятъ още повече съпротивата на македонския българинъ. Затова, рано или късно, Македония ще прояви отново своя копнежъ за свобода. Борбата ще пламне и угнетителитѣ ще я загубятъ”.

 

Днитѣ въ Щипския затворъ изтекоха сравнително бързо, тъй като всички знаеха, че скоро ще бѫдемъ изправени предъ сѫда. Натѫпкани въ четиритѣ стаички на малката сграда, въ които едва имаше въздухъ за дишане, ние прекарахме времето преди сѫденето ни въ откраднати разговори, взаимни ободрявания и съвети. Готвѣхме се за изпитанието, напрѣгахме мислитѣ си, утвърдявахме волята си. Всѣки се съсрѣдоточаваше; всѣки мислѣше, какъ ще може да облекчи своето положение, а сѫщо и какъ да помогне на другаритѣ си. Въ голѣмото народно нещастие, ние се чувствувахме единни, и всѣки бѣ само часть отъ едно цѣло. Въ нѣколко дни, се изкова една обща воля да бѫдемъ твърди и да запазимъ честьта на своето българско име.

 

Така минаха нѣколко дни. Една сутринь ме повикаха въ канцеларията на прокурора. Той ме запита кой ще ми бѫде защитникъ предъ сѫда. Отъ градт Щипъ ми опредѣли само двама адвокати, обаче ми даде право да си посоча защитникъ отъ Скопие, Бѣлградъ или Загребъ. Отговорихъ му, че не чувствувамъ нужда отъ адвокатъ, защото дѣлата, въ които ме обвиняватъ, сѫ толкова тежки, щото никой не би ме защитилъ така успѣшно, както самиятъ азъ. Но прокурорътъ ми възрази, че, споредъ наказателния законъ, всѣки подсѫдимъ трѣбва да има защитникъ. Въ сѫщия моментъ въ канцеларията влѣзе Гюро Гюкичъ, срѣдна възрасть човѣкъ, по народность черногорецъ, свършилъ турско гражданско училище въ Солунъ.

 

76

 

 

Той ми съобщи, че е билъ условенъ отъ братъ ми Христо да защищава мене и братанеца ми Костадинъ. Замолихъ го да ме посети въ затвора, за да ме запознае съ реда въ сръбскитѣ сѫдилища и начина на защитата. Той, обаче, ми заяви, че не му е разрешено да говори съ насъ, преди да бѫдемъ изправени предъ сѫда, а до тогава щѣлъ да проучи книжата, доколкото това ще му бѫде позволено, за да приготви защитата.

 

 

Ето че дойде и сѫдниятъ день, 21 декемврий 1919 година. Въ ранни зори ни отковаха, но ни свързаха съ халки или съ вериги по двама; всички съседни двойки завързаха съ дълги синджири, така че движението и спирането на групата трѣбваше да става едновременно. Следъ това ни закараха въ сѫда.

 

Затворътъ се намираше отъ едната страна на р. Отиня, а сѫдътъ — отъ другата, на едно разстояние отъ около единъ километъръ. Отъ затвора ни извеждаха всѣка сутринь преди осемь часа. Улицитѣ бѣха пусти, не толкова поради ранния часъ, колкото поради една гнетуща тревога, която обхващаше града. На пладне ни връщаха, за кѫсо време, въ затвора, за да обѣдваме, и веднага следъ това ни отвеждаха пакъ въ сѫда, кѫдето заседанията продължаваха до късно презъ нощьта, много често — до полунощь. Бързаха да ни осѫдятъ.

 

Сѫдътъ се помѣщаваше въ една стара, двуетажна паянтова сграда още отъ турско време. Самата сѫдебна зала бѣ малка и бѣ просто претѫпкана отъ любопитни: предимно сръбски чиновници и офицери, нѣкои съ женитѣ си, но имаше и доста българи, наши роднини и близки, отъ Щипь и Радовишъ, особено жени, вѣрни български революционерки.

 

Презъ цѣлото време на процеса въ залата царѣше напрегнато мълчание. Сърбитѣ слушаха съ злорадно любопитство, нашитѣ — съ тревога и мѫка. При първото ни влизане въ сѫда, нѣкой отъ навалицата успѣ да ми пришепне, че сѫ дохождали нѣкакви кореспонденти, обаче не ги допустнали, нито въ затвора, нито въ сѫда.

 

Председательтъ на сѫда, доколкото помня, се казваше Ристичъ. Той бѣ пъленъ човѣкъ, срѣденъ ръстъ,

 

77

 

 

на около четиридесеть и петь години, съ малки-злобни очи. Бѣ извънредно сприхавъ. Когато избухваше, изливаше чувствата си въ най-цинични изрази, предъ сѫдъ и публика. Единиятъ отъ сѫдиитѣ бѣ младъ човѣкъ, на около тридесеть години. Той бѣ много любознателенъ. Презъ време на разпита внимаваше въ всѣка моя дума и жестъ, съ втренченъ погледъ и съсрѣдоточено изражение на лицето. Той бѣ възпитанъ и любезенъ човѣкъ. Често пѫти следъ привършването на заседанието, или презъ време на почивката, ми, поднасяше по нѣкоя цигара за отмора. Другиятъ сѫдия бѣ дребно старче, което подрѣмваше презъ време на заседанията и не взимаше почти никакво участие въ дѣлото. Сѫдебнитѣ заседатели бѣха избрани нарочно, макаръ и ужъ по жребие. Единиятъ бѣ турчинъ, Акифъ-бей, другиятъ бѣ евреинъ, Хаймардити.

 

Прокурорътъ Глишичъ, сухъ, нервенъ, впечатлителенъ, бѣ интелигентенъ човѣкъ. Той добре разбираше работата си. Искаше настоятелно моята смъртна присѫда, но се стараеше да намѣри убедителни доводи за обвинението и бѣ коректенъ въ своята речь. Когато идваше въ затвора, както и въ нѣкои дребни разговори съ мене, той бѣ, общо взето, учтивъ и внимателенъ.

 

Сѫденето на всички Радовишани продължи само 7 дни. Още на първото заседание пролича, че азъ съмъ главниятъ обвиняемъ. Разпитването на другитѣ подсѫдими и на тѣхнитѣ свидетели ставаше машинално небрежно. Това ми даде правото да мисля, че следственитѣ актове сѫ били предварително проучени и че сѫ взети решения по повечето отъ тѣхъ. Иначе, дѣлата на всички, взети заедно, бѣха толкова обширни и следствениятъ материалъ — така огроменъ, че за правилното разяснение предъ сѫда би трѣбвало поне два-три месеца време.

 

 

Първитѣ дни, само заради мене, бѣха разпита повече отъ 60 души свидетели, българи и турци. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха повикани въ сѫда, само за да се установи точно, че съмъ билъ арестуванъ презъ турския режимъ, особено пъкъ презъ времето на Илинден-

 

78

 

 

ското възстание, фактъ, който самъ азъ признавахъ. Но приставътъ Жико бѣ устроилъ всичко това, за да се подчертае ясно, че съмъ билъ активенъ членъ на Македонската Организация.

 

Още при започването на дѣлото, разбрахъ, че ще трѣбва да бѫда много внимателенъ въ показанията си, защото въ македонскитѣ затвори имаше твърде много затворници, които въ миналото бѣха въ връзка съ мене, било като четници, било като куриери. Пъкъ и въ показанията си предъ полицията четницитѣ Христо Коцевъ отъ Радовишката чета, Илия Варсаковски, отъ Щипската, куриерътъ Христо Илиевъ и др. казали: „Когато побѣгнахме въ България, минахме по канала за Струмишкия организационенъ пунктъ. Още на границата ни посрещнаха хората на Ципушевъ. Първоначално тѣ ни дадоха храна и дрехи, а следъ като си отпочинахме, дадоха ни орѫжие за нелегална комитска дейность”. Освенъ това, следовательтъ запиталъ Илия Варсаковски, какво е преследвалъ Ципушевъ съ своитѣ чети и атентати. Илия отговорилъ: „Чухъ, че следъ отцепването на Македония отъ Сърбия той щѣлъ да бѫде провъзгласенъ за губернаторъ”. Сега взехъ да си обяснявамъ, защо сръбскитѣ чиновници и офицери идваха често въ затвора, да ме разглеждатъ, като нѣкои си шушукаха: „Ето, това е царьтъ македонски”, което, по това време, е било писано и въ сръбската преса. Напримѣръ, печатаниятъ въ Скопие в. „Стара Сърбия”, на 24 декемврий 1919 г., публикувалъ следната дълга статия „Жертви на българския бѣсъ”, отъ която нека дамъ следнитѣ извадки:

 

. . . „По-рано сѫ погребани коститѣ на намѣренитѣ 80 убити наши ранени войници. Всички тѣ сѫ жертва на заядливия звѣръ Ципушевъ, осѫждането на когото се очаква въ окрѫжния сѫдъ въ Щипъ. Не трѣбва да се забравя, че той е типъ съ сурови инстинкти”.

 

„Ципушевъ е билъ глава на всички комитски банди въ Южна Македония. Той е най-главниятъ виновникъ отъ 1913 г., който е избилъ, съ свои четници, нѣколко стотинъ наши заробени войници”.

 

„Той е организиралъ Валандовския атентатъ презъ 1915 г. Създатель е на всички лъжливи документи въ България, кѫдето е събиралъ подписи, за да пред-

 

79

 

 

стави лъжливо предъ чуждия свѣтъ, че македонцитѣ сѫ неблагодарни отъ сръбското управление.

 

„Нищо въ Южна Македония не е извършено презъ време на окупаторската власть на татарската държава безъ знанието на Ципушевъ. Никого не е пощадилъ, който е билъ въ каквато и да е връзка съ насъ. Ципушъ днесъ е предъ сѫда. Трѣбва да се има предъ видъ, че Революционниятъ Комитетъ пропагандира, да не се признава нищо предъ сѫда, мислейки, че това непризнание е негово спасение.”

 

Всички оригинални заповѣди за влизане на четитѣ презъ 1915 г. въ наша територия сѫ носили подписа на Ципушевъ. Неговото сѫдене очакваме съ нетърпение, понеже убиецътъ на хилядитѣ невинни жертви трѣбва да бѫде сѫденъ и осѫденъ по-скоро, за да се принесе тукъ, надъ коститѣ на падналитѣ жертви единъ жертвеникъ на правдата и да се даде примѣръ за назидание на поколѣнията, че свободата се добива само съ правда, и да се отмъсти за коститѣ на нашитѣ другари, които бѣха убити и заклани немилостиво отъ подлия неприятель, и то все по нареждането на звѣра и представителя на подлитѣ татари. Ципушевъ, чието име всички произнасятъ като чудо, понеже е билъ въ дружеството на звѣроветѣ, вълкъ, лисица, хрътъ, рисъ и Овчаровъ. Ето, това сѫ имената, съ които се украсява самозваниятъ царь на Македония”.

 

Тази статия, явно, е написана за да се повлияе на сѫда. По стенитѣ пъкъ на Щипския затворъ нѣкой стражарь или войникъ бѣше написалъ едро съ тебеширъ: „Пазете добре македонския царь, иначе краль Петъръ пакъ ще яха на магаре”. Сръбското настроение противъ мене бѣ много лошо. Затова видѣхъ голѣмъ зоръ, при подробния разпитъ за разузнавателната и комитска дейность въ Македония, а още повече за Валандовския, Гевгелийския, Карадашкия и др. атентати.

 

Предъ сѫда всички обвиняеми отказваха самопризнанията, изтръгнати съ насилие. Нѣкои се събличаха и показваха белези отъ ранитѣ си, макаръ че бѣха се изминали повече отъ десеть месеци отъ вре-

 

80

 

 

мето на измѫчванията. Но председательтъ на сѫда, съ велзевулска усмивка, отхвърляше всѣко твърдение за насилие, „понеже не било потвърдено съ медицински актъ”.

 

Сръбскитѣ полицейски власти бѣха изтръгнали „самопризнания” чрезъ единъ тероръ, непознатъ до тогава по нашитѣ мѣста. Всичко е идвало по реда си. Най-напредъ — бой съ тояги по краката, после — фалангитѣ и спици подъ ноктитѣ, нагорещени желѣза за сѣдане, горещи яйца подъ мишницитѣ, стискане на яйчницитѣ и т. н., догдето измѫчванитѣ паднатъ въ несвѣсть и подпишатъ всичко, което полицията иска, като понѣкога сѫ признавали и фантастични нѣща.

 

Предъ сѫда всички подсѫдими, които бѣха взели нѣкакво участие въ действията на Македонската Революционна Организация, отказваха, че сѫ имали каквато и да е връзка съ мене. Повечето твърдѣха решително, че не сѫ ме познавали. Въ затвора, при устнитѣ и писмени обяснения, които успѣвахъ да размѣня съ тѣхъ, имъ казвахъ винаги: „Азъ ще бѫда осѫденъ и сигурно — екзекутиранъ, като се знае, кой съмъ и какво съмъ сторилъ противъ сърбитѣ. Затова, още при следствието азъ поехъ тежки сѫдебни отговорноести. Нека всички другари нагласятъ умѣло своята защита и да стоятъ по-далече отъ мене.”

 

Благодарение твърдото отричане на тѣзи измѫчени души и на обмислената ми, до най-малка подробность, защита, азъ смѣтахъ, че ще успѣя да се отърва сравнително по-леко по първитѣ четири обвинения. Но какво бѣ моето учудване, когато председательтъ прочете моето „самопризнание” по неговото дѣло. „Признавамъ, че съмъ роденъ въ Радовишъ, сръбска Македония, и, като български възпитаникъ и въ последствие висшъ български чиновникъ, въ началото на Общоевропейската война съмъ следилъ движенията на сръбската армия, когато се е борила противъ своя най-голѣмъ противникъ — швабата. Всичко съмъ вършилъ чрезъ агенти и то въ полза на България и Германия, за което съмъ ималъ на разположение неограниченъ бюджетъ, при Българската Народна Банка”.

 

Предъ сръбския сѫдъ това бѣ едно извънредно тежко обвинение. Истината, разбира се, не можехъ да

 

81

 

 

призная, толкова повече, че това би злопоставило победената, тогава, България. На всѣки случай, изненадата бѣ за мене твърде голѣма, тъй като нито бѣхъ мислилъ да признавамъ подобно нѣщо. [1]

 

 

Следъ вършване на дългото и мѫчително четене на обвинителния актъ, председательтъ на сѫда ме запита надменно: „Е, Костадине, какво ще кажете за Вашата изповѣдь”? — Станахъ правъ и развълнуван отговорихъ: „Това не е вѣрно. Никога и никѫде не съмъ билъ питанъ, нито съмъ отговарялъ на подобни въпроси”. — Тогава, той ми посочи края на полицейското следствие, съ моя собственорѫченъ подписъ и съ

 

 

1. Въ връзка съ атентатитѣ и, изобщо, съ четническитѣ действия, въ навечерието на нашето влизане въ Европейската война, сърбитѣ ме измѫчваха много: съ цель да узнаятъ какви връзки е имала Македонската Революционна организация съ германцитѣ, тъй като, при предварителното следствие, нѣкой четникъ казалъ, че сѫ били употрѣбени нѣмски машини и експлозиви. Днесъ нѣма защо да се крие една известна вече истина. Въ началото на Общоевропейската война, Организацията, на чело съ Тодоръ Александровъ, бѣ въ близки връзки съ Виена и Берлинъ, понеже германцитѣ признаваха открито нашата справедлива национална кауза, нашитѣ права и интереси. Понеже нашитѣ идеали за освобождаване на Македония и нашитѣ борби противъ узурпаторската сръбска власть се схождаха напълно съ германскитѣ интереси и съ правилно очертаващата се политика на България, то, по силата на едно тайно разбирателство, ние получавахме отъ Германия нѣкои отъ необходимитѣ ни материали за атентати и, въобще, за четническитѣ действия. Въ преговоритѣ за това сътрудничество взе голѣмо участие д-ръ Д. Точковъ, отъ Охридъ, германски възпитаникъ, привърженикъ на идеята за пълното сходство на българскитѣ и германски интереси.

 

Въ днешната война, тогавашната българска политика намира не само своето продължение, но и пълно потвърждаване за правилната посока. Обвинението за нѣкаквъвъ фантастиченъ бюджетъ въ Б. Н. Банка, разбира се, е измислица.

 

82

 

 

завѣрката на двама радовишки граждани, които бѣха присѫтствували на разпита.

 

Това кратко време на обяснения ми възвърна самообладанието. Съ свѣткавична бързина обмислихъ своя отговоръ. Изведнажъ цѣлата работа ми стана ясна. Спомнихъ си, че полицаятъ Жико, когато приключвайте следствието, разточи разпита въ продължение на повече отъ петь часа, презъ което време си пиеше своята ракия и записваше нѣщо въ дознанието следъ всѣки мой отговоръ. Сега вече, схванахъ цѣлата игра и капана, който ми бѣ подготвилъ предварително. Разбрахъ сѫщо, защо прокурорътъ не бѣ ме питалъ нищо по петото дѣло. Обърнахъ се къмъ сѫдиитѣ и сѫдебнитѣ заседатели и заявихъ твърдо:

 

„Моето самопризнание, споредъ прочетения полицейски актъ, не е вѣрно. Азъ не съмъ се занимавалъ съ шпионажъ. Вѣрното е, че съмъ събиралъ сведения, отъ куриери и бѣжанци, но тѣ се отнасяха до насилията вършени отъ четитѣ на Ив. Бабунски, Василия Търбичъ и др., а сѫщо и до неправдитѣ и тормоза надъ мирното българско население отъ страна на сръбскитѣ жандарми и граничари. Тия сведения азъ систематизирахъ и изнасяхъ въ българската преса, а по-важнитѣ отъ тѣхъ съобщавахъ на професоритѣ Милетичъ и Георговъ, които, пъкъ, ги публикуваха въ чужбина. Ето, за тия сведения ме питаше полицаятъ Жико, тъй азъ му отговаряхъ съ обяснения, достатъчно ясни, тъй като презъ времето на сръбския режимъ отъ 1913 до 1915 год. само въ Радовишъ и околията сѫ били избити 108 души българи”.

 

„При произвеждането на полицейското разследване, присѫтствуваха като свидетели — поемни лица гражданитѣ Димитъръ Григоровъ и Георги Гавритовъ. За установяване на истината, сѫдътъ е дълженъ да ги разпита, дали изобщо съмъ билъ разследванъ за шпионажъ.

 

Дѣлото е много сериозно и наказанието ще бѫде много тежко, затова се налага пълно изясняване. Затова сѫ установени и сѫдилищата. Лъжливото самопризнание азъ подписахъ, безъ да ми бѫде прочетено, макаръ че настоятелно молихъ да го прегледамъ лично азъ. Най-после, нека бѫде повиканъ поне единиятъ

 

83

 

 

отъ гражданитѣ поемни лица, който се намира въ сѫда (той бѣ разпитванъ по друго дѣло и стоеше вънъ въ коридора). Ако не за друго, то поне за успокоение на сѫдийската съвѣсть, нека той бѫде разпитанъ при закрити врата, или, дори, само предъ сѫдиитѣ и сѫдебнитѣ заседатели. Нека отговори само на единъ въпросъ: Питанъ ли съмъ отъ полицая за шпиониране на сръбската армия. Ако отговорътъ бѫде у твърдителенъ, то сѫдътъ нека изрече спокойно моята смъртна присѫда.” Моето възражение направи впечатление. Забелязахъ по лицата на председателя и на сѫдиитѣ едно, бихъ казалъ, маймунско изражение, смѣсь отъ смущение, ядъ и недвоумение. Председательтъ на сѫда, следъ като се посъветва тихо съ дѣсния, стария сѫдия, отхвърли моята молоба, съ мотивировка, че съмъ билъ възрастенъ и достатъчно интелигентенъ, та щомъ признавамъ подписа си и тѣзи на двамата свидетели, трѣбва да приема и вѣрностьта на своето самопризнание.

 

Преди да успѣя да протестирамъ противъ тази сѫдийска несправедливость, председательтъ взе едно листче отъ масата и се обърна къмъ мене съ думитѣ:

 

„Въ последнитѣ дни на сѫденето, срещу Васъ се оформи още едно неофициално дѣло. Вчера дойде въ сѫда единъ висшъ фронтовъ офицеръ, кавалеръ на ордена за храбрость и, подъ своята честна войнишка дума, ни заяви, че преди известно време се срещналъ съ английския поручикъ Хюсъ. Този английски офицеръ му разправилъ, че Ви е пленилъ въ гр. Струмица, понеже единъ висшъ чиновникъ и нѣкои граждани му докладвали тайно за Вашитѣ нови комитски акции, и то следъ подписването на примирието въ Солунъ. Следъ като сте се били завърнали въ Струмица, организирали сте куриери и чети, за сръбска и гръцка Македония. Питамъ Ви да отговорите откровено, доколко сѫ вѣрни твърденията на английския офицеръ, като Ви заявявамъ, че каквото и да отговорите, за сѫда то ще бѫде само едно сведение.”

 

— Това бѣ още единъ ударъ изъ засада. Но бѣх вече така възбуденъ, щото отговорихъ веднага, съ голѣмо възмущение: „Не се съмнявамъ, че е имало много по-голѣми доносничества и клевети против

 

84

 

 

мене, обаче въ едно време на голѣма реакция, когато българската армия бѣ вънъ отъ строя, заедно съ своитѣ македонски дивизии, невъзможно бѣ и да се помисли за нѣкаква конспиративна дейность. Иначе поручикъ Хюсъ не би могълъ да сложи рѫка върху мене, и то въ предѣлитѣ на свободна България, а това значи, че неговото твърдение е абсурдъ”.

 

Скоро следъ тия последни разправии, сѫдебното дирене се привърши. Нѣма защо да се говори за обвинителната речь на прокурора — той искаше смъртни присѫди и най-тежки наказания.

 

 

Последниятъ день на процеса, седмиятъ, бѣше опредѣленъ за защитата и даване дума на обвиняемитѣ. Цѣлиятъ предиобѣдъ говориха адвокатитѣ. Въ сѫщность, тѣ бѣха кратки, но обвиняемитѣ бѣха много.

 

Нашиятъ адвокатъ Гюро Гюкичъ бѣше слабо интелигентенъ и боязвилъ човѣкъ, но все пакъ има смѣлостьта да заяви, че сръбскиятъ сѫдъ не е компетентенъ да сѫди Ципушева за неговитѣ дѣла, понеже последниятъ е живѣлъ въ България дълги години, както се вижда отъ представеното общинско удостовѣрение. Не каза почти нищо друго, но изтъкването на неподсѫдностьта ми послужи.

 

Изслушахъ съ напрегнато внимание речитѣ на защитницитѣ и споредъ тѣхъ си начертахъ плана, какво да кажа, когато ми дадатъ последна дума, главно — на кой пунктъ да наблегна. Замолихъ прокурора да ми даде хартия и срокъ поне два дни, за да напиша обширна и добре обоснована защита. Той ми отказа решително, понеже съмъ щѣлъ да пиша на български езикъ и въ такъвъ случай речьта ми трѣбвало да се изпраща за преводъ въ Министерството на Външнитѣ работи въ Бѣлградъ, а тази процедура би отнела много време. Тогава, презъ краткото време на обѣдната почивка, нахвърлихъ набързо бележкитѣ си за последната ми защита.

 

 

Настѫпи моментъ да кажа поледната си дума. Тя продължи цѣли три часа, но бѣ изслушана търпеливо

 

85

 

 

и внимателно. Дадоха ми, дори, чаша вода, за да говоря по-свободно. Види се, бѣха любопитни да чуятъ, какво ще каже „македонскиятъ царь”.

 

Започнахъ речьта си много развълнуванъ, но полека-лека се успокоихъ и станахъ все по-самоувѣренъ. Силата ми произлизаше отъ съзнанието, че сѫдбата ми е решена предварително, че непремѣнно ще бѫда осѫденъ на смърть и — екзекутиранъ. Но искахъ да направя всички възможни възражения; да се възпротивя на сръбския сѫдъ, който бѣ предъ мене, — като олицетворение на сръбската тирания надъ българския народъ. Трѣбваше да запазя своята българска честь.

 

При моята, набързо приготвена, защита, азъ не само не отказахъ, че съмъ билъ членъ на ВМРО, а, даже подчертахъ това съ гордость, като, разбира се, отбѣгнахъ да изтъквамъ, че съмъ работилъ прѣко противъ сърбитѣ и тѣхната въорѫжена сила. Следъ като разкритикувахъ по отдѣлно всѣко дѣло, спрѣхъ се по-надълго върху Валандовския атентатъ и обвиняването ми въ шпиоиажъ. За атентата, заявихъ, че съмъ научилъ късно следъ извършването му, — отъ многото бѣжанци, които минаха на българска земя. По тази точка обвинението бѣ, изобщо, слабо развито и падна по недоказаность.

 

Що се отнася до обвиненитѣ ми въ шпионажъ, сѫщностьта на моята защита бѣ: по времето, преди влизането ни въ европейската война, българската войска, ВМРО и Комитетътъ бѣха достатъчно силни да събератъ сведения, направо задъ гърба на сръбската армия, която тогава бѣ на р. Сава и на Дунава; нито е имало нужда, нито пъкъ смисълъ да събирамъ азъ сведения, и то отъ Струмица; да, имахъ куриери, събирахъ сведения, но, както казахъ и при разпита ми, цельта ми бѣ да установявамъ и записвамъ сръбскитѣ насилия въ поробена Македония, за да помогна въ защита на нашия народъ предъ свѣта; борѣхъ се за своитѣ нещастни братя, но шпионажъ не съмъ вършилъ.

 

Успокоявахъ се все повече и повече. Повторихъ, че се гордѣя за участието ми въ редоветѣ на ВМРО като прибавихъ, съ ирония, че трѣбва даже, да ми се

 

86

 

 

благодари, че съмъ помогналъ за изгонването на турцитѣ отъ Македония. На края заявихъ твърдо и високо:

 

„Нѣма сила или право, които да ме осѫдятъ за това, че съмъ работилъ въ полза на своя народъ и държава, нито пъкъ да ме заставятъ да работя за чуждъ народъ. Повтарямъ, българинъ съмъ и всичко, което съмъ направилъ, е било направено отъ мене съзнателно, въ полза на българския народъ”.

 

Въ залата бѣ настѫпила пълна тишина. Завършихъ речьта си, съ настоятелно искане да се отбележи като резюме:

 

1. Азъ съмъ български поданикъ. Главнитѣ дѣла, които ми се приписватъ, сѫ извършени презъ първитѣ месеци на Европейската война. Ако въ Версайлъ е взето нѣкакво решение за сѫдене по такива обвинения, то, споредъ желанието на френцитѣ, ще бѫде учреденъ единъ международенъ сѫдъ; само той би билъ компетентенъ да сѫди и мене.

 

2. Моята просвѣтна и революционна дейность въ Македония презъ турския режимъ би трѣбвало да ми се признае като активъ, защото голѣмитѣ жертви, които ние, българитѣ, понесохме въ Македония, сѫ причина за отстраняването на полумесеца отъ македонската земя.

 

3. За пълното изясняване на петото дѣло, за шпионажа — да се отложи сѫденето поне за една седмица.

 

Сѫдътъ отхвърли последната ми молба, тъй като присѫдата ми можеше да се оформи главно възъ основа на петото дѣло [1]. Следъ това мълчаливо се оттегли на съвещание.

 

 

Почти всички българи се държаха достойно предъ сѫда. Въ затвора се бѣ изковалъ единъ общъ духъ. Всички се чувствувахме длъжни да не показваме слабость. Особено гордо и твърдо бѣ държанието на чет-

 

 

1. По-късно, сърбитѣ съжаляваха за своето избързване, защото тѣ заеха наскоро Струмишката околия. Тогава се появили много тѣхни агенти, почти всички турци, които разправяли цѣли легенди за мене, въ връзка съ четническитѣ действия и атентатитѣ.

 

87

 

 

ника Христо Коцевъ. Спокойни и решителни бѣха и Евтимъ Васевъ, отъ с. Подерешъ, и куриерътъ Христо Илиевъ-Лисицата.

 

 

Следъ дълго съвещание, късно презъ нощьта на 27 декемврий 1919 год., сѫдътъ изрече присѫдата: 1) Мене, Евтимъ Васевъ, четника Христо Коцевъ и куриера Христо Илиевъ осѫжда на смърть чрезъ застрелване; задочно осѫжда на смърть и Никола Георгиевъ, адвокатъ въ Радовишъ, и войводата Петъръ Овчаровъ; 2) Мане Мишовъ, Петре Ечменовъ и Траянъ Коцевъ — на дваадесеть години строгъ тъмниченъ за творъ, въ тежки окови; 3) братенеца ми Константинъ В. Ципушевъ — на петнадесеть години строгъ тъмниченъ затворъ, безъ окови, като малолѣтенъ. Всички останали бѣха оправдани, но ги задължиха да заплатятъ тежки сѫдебни разноски и всѣки да даде на защитата по 6000 динара.

 

Смъртната присѫда не ме изненада, тъй като очаквахъ. Богъ реши, да остана живъ да видя по-голѣмата часть отъ Македония освободена. Но още сѫщия день падна първата скѫпа българска жертва. Следъ прочитането на присѫдата връщахме се къмъ  затвора, разбира се, много уморени и изтощени. Стражата бѣ невнимателна, нощьта бѣ тъмна. Възползуванъ отъ това, четникътъ Христо Коцевъ се опита да избѣга. Наистина, той успѣ да се измъкне въ страничнитѣ улички, ала случайно патрулътъ го срещналъ и го застрелялъ. Той бѣше единъ отъ най-примѣрнитѣ и неустрашими бойци въ Радовишката районна чета. Баща му — Коце Даскала, отъ с. Лубница, бѣ много вѣренъ българинъ; сърбитѣ го убиха въ 1913 година, заедно съ много още наши селяни, активни членове на Революционната Организация.

 

 

На четвъртия день следъ изричането на присѫдата, бѣхъ повиканъ въ канцеларията на прокурора, кѫдето чакаше и моятъ адвокатъ. Съгласно закона, трѣбваше да се приготви и подпише касационна жалба Секретарьтъ почна да пише, подъ диктовка, тѣхната

 

88

 

 

шаблона формула, обаче, азъ настоявахъ да се изтъкне и моето изрично твърдение, изказано още предъ сѫда, че съмъ български поданикъ, заловенъ и задигнатъ отъ България; че никога не съмъ живѣлъ на сръбска територия; че при тия обстоятелства, сръбскиятъ сѫдъ не е компетентенъ да ме сѫди. Това личеше ясно и отъ общинското удостовѣрение, издадено по искането на самия сѫдъ и прочетено преди започването на процеса. Въ него се казваше изрично: „поведението на Ципушевъ е неизвестно, понеже последнитѣ двадесеть години живѣеше въ България.”

 

Като подписахъ касационната жалба, върнаха ме въ затвора, да очаквамъ сѫдбата си. Отново минаваха еднообразни, безкрайни дни. Следъ коледнитѣ праздници председательтъ на сѫда съобщи публично на четника Серафимъ, отъ с. Кучинино, отъ Кочанската чета, че отъ дворцовата канцелария е дошло потвърждение на смъртната му присѫда. Серафимъ, който бѣ осѫденъ преди насъ, по друго дѣло, изслуша съобщението стоически и заяви съ твърдъ гласъ: „Азъ, като добъръ българинъ, изпълнихъ своя дългъ и не се кая”. На другия день въ тъмни зори го изведоха, добре окованъ, и го изпратиха до родното му мѣсто, кѫдето го застреляли.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]