19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

VI. Следствието въ Радовишъ

 

 

Споредъ стария сръбски наказателенъ законъ, първа следствена инстанция бѣше полицията. При разследването на по-важнитѣ дѣла, тя си служеше съ мѫчения и терори, и то въ повечето случаи съ знанието на сѫдебнитѣ власти и прокурора.

 

На втория день следъ пристигането ми въ Радовишъ, полицията извика на следствие братанеца ми Константинъ В. Ципушевъ. Върнаха го следъ 36 часа въ едно състояние, което не желая да описвамъ. Бѣха го изтезавали звѣрски, презъ цѣлото време на „разпита”, догдето изпадналъ въ полусъзнание. Тогава го заставили да подпише самопризнание за дѣло, което не бѣ извършилъ и за което по-късно го осѫдиха на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ.

 

Следъ разследването на братанеца ми, дойде моятъ редъ. Разпитътъ бѣ възложенъ на пристава Жико. Той сѣдѣше предъ мене, ту важенъ, ту ядовидъ, жлъченъ, а най-често — лукаво-презрителенъ. Обикновено на масата му имаше забитъ щикъ и — пълно шише ракия; пиеше и ме разпитваше.

 

Следствието продължи нѣколко дни и бѣ много уморително за мене, понеже бѣхъ изтощенъ отъ маларията. Поддържахъ се съ напрежение на волята. Стараехъ се да бѫда колкото се може по-спокоенъ и, въ повечето случаи, обективенъ и откровенъ, особено когато ставаше въпросъ за моята легално-просвѣтна дейность, въ връзка съ българскитѣ народностни задачи. За революционната ми дейность признавахъ това, което не можехъ и да мисля, че ще мога да прикрия, но оспорвахъ упорито или пъкъ отклонявахъ въ друга посока ония обвинения, които бѣха мѫчно доказуеми или пъкъ твърде опасни за мене. Че ще бѫда осѫденъ

 

69

 

 

— не се съмнявахъ; очаквахъ най-лошото. Бѣхъ готовъ да го посрещна гордо и достойно. Но не биваше да се предавамъ безъ борба.

 

 

Срещу мене бѣха образувани петь обвинителни дѣла, едно отъ друго по-тежки и свързани съ най-голѣма отговорность:

 

1. Като пунктовъ началникъ на Струмишкия организационенъ пунктъ, и представитель на Централния Комитетъ на ВМРО, рѫководилъ съмъ всички четнически движения и атентати, извършени въ Македония презъ годинитѣ 1914–1915, до намѣсването ни въ войната.

 

2. Писмено съмъ билъ наредилъ за екзекуцията на сръбски агенти и служащи, както и на бившия общински кметъ въ Радовишъ, единъ старши стражарь в Враня и др.

 

3. Заповѣдалъ съмъ избиването на 80-тѣ души сръбски подофицери и войници, заловени отъ Радовишката и Велешката чети, въ околноститѣ на гр. Радовишъ и неговитѣ села.

 

4. Организиралъ съмъ билъ Валандовския атентатъ, извършенъ срещу Великия петъкъ, 1915 год., както и всички други терористически нападения отъ товa време.

 

5. Следѣлъ съмъ движението на сръбскитѣ войски въ началото на Европейската война, когато тѣ сѫ се борили противъ най-голѣмия си противникъ — швабата, което съмъ правилъ въ услуга на България и на Германия, като за тази цель съмъ ималъ на разположение милионни срѣдства отъ Българската Народна Банка.

 

Не можехъ въ никой случай да отрека изцѣло обвиненията противъ мене. Жико бѣ образувалъ тия петь обвинителни дѣла възъ основа на показаният на бивши организационни куриери и четници, затворени въ Радовишъ и Щипъ. Но всички се бѣха постарали да укриятъ по нѣщо и показанията имъ бѣха изтръгнати по насилственъ начинъ. Поради това, въ обвинението се бѣха явили много противоречия. Отъ друга страна, приставътъ се бѣ престаралъ, съ свои

 

70

 

 

собствени измислици и притурки. Това ми даде възможность да се защищавамъ.

 

Смѣсването на дати и събития, на мѣста и лица, опорочаваха обвинението. Благодарение на това, азъ отричахъ успѣшно участието ми въ организирането на разнитѣ атентати, а признавахъ само ония деяния, които не можеха да обосноватъ смъртна присѫда. Така напримѣръ по първото дѣло азъ заявихъ открито, че съмъ билъ членъ на Македонската Революционна Организация презъ турско време, при нашитѣ апостоли Гоце, Даме, Пере и др. Признавахъ, че съмъ работилъ за просвѣтата на нашия народъ, а сѫщевременно и за развитието на конспиративната организация, за подготовката на възстание противъ турската тирания. Казахъ, че познавамъ първитѣ революционни афери, Дѣдинската и Винишката; признахъ своето участие въ подготовката на Илинденската епопея и изобщо, че съмъ билъ замѣсенъ прѣко въ революционнитѣ събития въ турско време; че за това съмъ билъ многократно задържанъ, измѫчванъ и сѫденъ; че съмъ лежалъ въ турскитѣ зандани. Приставътъ Жико бѣ доволенъ отъ моята „откровеность”. Но, все пакъ, се разядоса и ми забеляза твърде остро: „Всичко това добре го разправяшъ, ама тогава вашитѣ другари и нашиятъ Мицко-комита сѫ работили за автономията на Македония, пъкъ вие съ Тодоръ Александровъ сте били проводници на идеята за откѫсването на Македония и присъединяването ѝ къмъ България”. . . .

 

При цѣлото следствие, азъ бѣхъ привидно откровенъ, но отказвахъ решително всичко, което не трѣбваше да признавамъ. Използувахъ всѣка възможность. За да бѫда смѣлъ и рѣзъкъ въ отговоритѣ си предъ този суровъ типъ, послужи ми съобщението на единъ стражарь, българинъ, отъ с. Инево, Радовишко. Като ме водѣше отъ затвора въ околийското управление, той ми каза тихичко: „Снощи бѣхъ часовой предъ вратата на околийския началникъ и чухъ разговора му съ пристава. Отъ начало тѣ си говорѣха тихо. Но по едно време Жико почна да псува гласно българската майка и каза: „Този татаръ Ципушъ трѣбва да изчезне безследно”. Обаче началнакътъ Поповичъ му отговори: „Не трѣбва даже да се мисли за такова

 

71

 

 

нѣщо, понеже сме го взели отъ англичанитѣ по официаленъ редъ. Отъ друга страна, неговитѣ домашни сѫ въ София и държатъ смѣтка за него. Вмѣсто да си създаваме излишни главоболия, по-добре ще бѫде да го предадемъ на сѫда. А тамъ ще има да отговаря за такива тежки престяшления, които ще му докаратъ сигурна смърть”.

 

Нѣма какво да разправямъ повече за предварителното следствие, което бѣ една непрекѫсната словесна борба на въпроси и отговори, признавания и отричания. Слава Богу, издържахъ напрежението.

 

Нѣколко дни следъ тия полицейски митарства, извикаха ме въ канцеларията на околийския началникъ. Тамъ заварихъ единъ сръбски офицеръ, както разбрахъ презъ време на разговора ни, майоръ Вуичъ, бившъ граниченъ командиръ на Малешевския секторъ. Той бѣше срѣденъ ръстъ човѣкъ, много елегантенъ и внимателенъ. Говорѣше съ една изтънченость, твърде рѣдка за обикновения сърбинъ. Навѣрно, бѣше придобилъ възпитание и вежливость на Солунския фронтъ, кѫдето е билъ въ съприкосновение съ френски офицери.

 

Майоръ Вуичъ се обърна къмъ мене съ следнитѣ думи, „Идвамъ отъ Велесъ нарочно за да ви видя. Слушалъ съмъ и зная много нѣща за Васъ. Когат бѣхъ по Малашевската граница, Вие изпращахте терористи да ме убиятъ. Признавамъ си, че и азъ правихъ подобни опити, обаче, както виждате, и двамата останахме живи. Въ войната съмъ раняванъ, и пакъ оцѣлѣхъ. Ние, сърбитѣ, понесохме своя кръстъ на Голгота — това бѣ Албания и островъ Корфу. Ето, следъ три изгнанически години, успѣхме да се върнемъ. Сега дойде редътъ на васъ, българитѣ. Вие лично знаете, какви дѣла сте вършили и какво Ви очаква. Ако случайно спасите главата си, това ще бѫде чудо”.

 

Поприказвахме си. Разговорътъ продължи около единъ часъ. Повечето време говорихме за епизоди отъ войната, а така сѫщо и за конгреса въ Версайлъ. Какъвъ бѣше смисълътъ на тази среща, дали Вуичъ искаше само да задоволи своето любопитство, дали бѣше нѣщо повече, не зная и до днесъ.

 

72

 

 

Днитѣ се влачеха, така, както за всѣки затворникъ: еднообразни, тягостни, безкрайни. И въ миналото бѣхъ изпитвалъ това. Ала никога не ми бѣ така ясно, колко мѫчителна може да бѫде неизвестностьта. Разхождахме се, мъкнѣхме веригитѣ, чакахме. Нѣма смисълъ да се разказватъ нашитѣ разговори, още по-малко — ежедневието на нашия тогавашенъ животъ.

 

Презъ месецъ ноемврий 1919 година, въ Радовишъ дойде прокурорътъ при Щипския окрѫженъ сѫдъ, заедно съ своя секретарь. Той ме подложи на разследване въ продължение на нѣколко дни. Посочихъ му редица противоречия и несъобразности, поради което той изпълни моето желание и направи очна ставка между мене, четника Христо Коцевъ и куриера Христо Илиевъ-Лисицата. Азъ ги познавахъ добре, и тѣ сѫщо ме познаваха. Обаче и двамата заявиха, че ме виждатъ за първи пѫть; че показанията имъ противъ мене сѫ написани отъ пристава Жико; че сѫ били принудени да подпишатъ тия „самопризнания”, следъ като сѫ били изтезавани нѣколко денонощия подъ редъ; че тѣ не сѫ имали никакви връзки съ мене, въ Струмица или другаде, и не сѫ изпълнявали никакви мои организационни заповѣди. Разбира се, всичко това не ми помогна, но въ този моментъ азъ бѣхъ много доволенъ отъ тѣхъ. Уви, загинаха и двамата скоро следъ това. Умрѣха за родината — вѣчна имъ паметь.

 

Прокурорътъ ме разпита само по първитѣ четири дѣла. По петото обвинение, майсторски измислено отъ пристава Жико, той не ми зададе нито единъ въпросъ. Причината за това премълчаване си обяснихъ по късно, при сѫденето ми.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]