19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

IV. Задигнатъ отъ англичанитѣ

 

 

На 8 ноемврий зараньта съ една камионетка, насъ тримата, Димитъръ Недковъ, братанеца ми Костадинъ и мене, ни закараха въ английския пленнически лагеръ „Караисинъ” край Солунъ, подъ силната охрана на цѣло отдѣление английски войници. Деньтъ бѣше ясенъ и слънчевъ, но сякашъ нѣкаква сива пелена го закриваше за нашитѣ очи. Отивахме къмъ една неизвестность.

 

Въ мѣстностьта „Караисинъ” имаше три голѣми лагери, пълни съ наши войници отъ дветѣ дивизии заложници, а сѫщо и нѣкои стари пленници и малобройни дезертьори. Насъ ни настаниха при централния лагеръ, въ отдѣлна палатка за затворници, обградена съ телена мрежа.

 

Пристигането ни се разнесе много бързо по всички лагери, та още първата нощь почнаха да идватъ при насъ познати и непознати войници, като се промъкваха подъ телената ограда. Тѣ горѣха отъ желанието да се осведомятъ за положението въ България следъ примирието. Интересно и трогателно бѣ за мене да гледамъ любопитнитѣ и впечатлителни лица на тѣзи наши войници, измѫчени отъ мисъльта за тѣхнитѣ домашни и за родния край. Тѣзи калени български бойци, съ обрулени въ много битки лица, се измѫчваха въ бездействието на победени затворници-заложници. У голѣмата часть отъ тѣхъ се забелязваше ясно отпечатъка на носталгията. Това изпъкваше особено силно у македонци, добруджанци и тракийци, които още не знаеха каква ще бѫде сѫдбата на роднитѣ имъ мѣста. Къмъ тѫгата за близкитѣ се прибавяше и мѫчителната тревога предъ неизвестното бѫдеще.

 

Следъ три дни ни премѣстиха въ общия пленнически лагеръ, гдето се опознахме съ повечето пленни-

 

57

 

 

ци, отъ разнитѣ кѫтове на нашето отечество. Между тѣхъ имаше не само войници, но и много селяни отъ българскитѣ села въ Кукушко и Поройско, които бѣха дали подслонъ и служили като куриери на нашитѣ нелегални разузнавателни дружинки. Нѣкои от тѣзи селяни бѣха сѫдени отъ английски военен сѫдъ, следъ залавянето на помощникъ-войводата Димитъръ Бакърджиевъ, отъ Поройско. Съ малка смѣсена четица, той често минаваше фронтовата линия и навлизаше дълбоко въ тила на противника. При такова едно разузнаване, при Арджанското блато, четицата се натъкнала на гръцки патрулъ. Завързало с; сражение, при което главниятъ имъ куриеръ паднал убитъ, а самия Димитъръ ранили зле въ единия кракъ съ куршумъ думъ-думъ, и го пленили, заедно съ другаря му Велко. Изправили ги предъ английския воененъ сѫдъ, но тѣ успѣли да се спасятъ, благодарение на войнишкия имъ откритъ листъ. Осѫденъ на смърть и екзекутиранъ билъ само вѣрниятъ нашъ човѣкъ Иванъ Гошевъ, за когото е казано по-горе.

 

Въ лагера имаше и едно отдѣление за турски веннопленници, между които се намираха и мнозин селяни и ходжи отъ околнитѣ турски села. Най-интересенъ отъ тѣхъ бѣше Исинъ-ходжа, който ми бѣ изпращалъ ценни сведения за тила на англичанитѣ и на гръцкитѣ доброволци-венезелисти. И той билъ осѫденъ на смърть, но отпосле го помилвали, заради неговата старость.

 

Съглашенцитѣ бѣха дошли като нашественици въ чужда земя, въ помощь на насилници-поробители. Английскитѣ военни власти скоро забелязали подавляващето болшинство на българи и турци въ окупиранитѣ отъ тѣхъ мѣста и, по гръцко доносничество, заловили множество видни българи и турци отъ Солунъ, Лагадина и цѣлата околия и ги заточили на островъ Малта, отъ гдето ги върнаха едва следъ примирието.

 

 

Единъ месецъ следъ пленяването ми бѣхъ разследванъ отъ двама офицери отъ английския воененъ сѫдъ. Особено подробно ме разпитаха за

 

58

 

 

службата ми въ Царството, респективно въ Струмица, и то въ връзка съ атентатитѣ по желѣзния пѫть край Бардара, въ началото на европейската война, преди намѣсването на България. Възползувахъ се отъ случая да се оплача, че съмъ заробенъ съ измама, на българска територия, като гражданинъ на независима България, следъ сключването на примирето, при това въ качеството ми на висшъ административенъ чиновникъ. Тогава тѣзи господа ми върнаха доста писани книжа и бележки, които поручикъ Хюсъ бѣ задигналъ отъ кѫщата ми, следъ моето залавяне. Въ тѣзи бележки не намѣрили нищо подозрително, въ връзка съ атентатитѣ. Обещаха ми сѫщо, че ще бѫда върнатъ въ България, следъ като се сключи миръ, — иначе трѣбвало да ме изпратятъ на Малта, кѫдето да очаквамъ международния сѫдъ.

 

Отъ френскитѣ вестници, знаехъ за проекта на Съглашението да учреди единъ международенъ сѫдъ за тѣзи, които сѫ вършили насилия презъ време на войната. Отъ тази страна азъ бѣхъ напълно спокоенъ. Единъ международенъ сѫдъ не би билъ въ никой случай по-лошъ отъ турския и на всѣки случай — сигурно по-добъръ отъ сръбския, подъ ударитѣ на който подпаднахъ по-сетне.

 

 

Нѣколко групи отъ нашитѣ пленници отиваха редовно на пристанището въ Солунъ, за да разтоварватъ параходитѣ съ провизии за английскитѣ войници и за нашитѣ заложници. Нѣкои групи отиваха и до разнитѣ гари и влизаха въ връзка съ наши българи отъ Солунъ и Кукушъ. Чрезъ тия пленнически групи получавахъ ежедневно френски вестници. Парижкитѣ вестници даваха обширни сведения за конгреса въ Версайлъ, въ връзка съ представенитѣ проекти за разглеждане. Солунскитѣ френски вестници, пъкъ, бѣха пълни съ подробности по балканскитѣ проблеми и разни фантастични предложения и измислици. Замоленъ бѣхъ отъ група добруджанци и македонци да имъ превеждамъ всичко каквото се пише за България и въобще за нашитѣ проблеми. Това изпълнявахъ съ удоволствие, защото прекарвахъ неусѣтно всѣки

 

59

 

 

предобѣдъ, заетъ съ тѣзи сведения, които интересуваха лично и мене. Превода раздавахъ въ два екземпляра, които се четѣха групово въ много палатки.

 

Презъ пролѣтьта на 1919 година англичанитѣ почнаха да изпращатъ за България старитѣ и болни пленници, като ни казаха, че следъ подписването на мира ще бѫдемъ всички пуснати. Нашитѣ лагери се съживиха. Въ палаткитѣ почнаха да се чуватъ весели разговори и пѣсни, а често пѫти привечерь, при хубаво време, се извиваше и кръшно хоро. Мила и трогателна гледка представляваха тия народни танци, изпълнявани, често пѫти, отъ стотици войници, които играеха леко и гъвкаво подъ приятнитѣ звуци на кавала или цигулката. Особено хубави бѣха пленническитѣ хора, които се играеха при вечернитѣ зраци на луната.

 

Когато презъ нощьта шумътъ утихваше, виждаха се малки групички, които си шушукаха за разни събития отъ войната или тихо си разправяха спомени, отъ родината. Между тѣхъ силно впечатление ми правѣха нѣкои наши възрастни войници мечтатели, които, вперили очи въ луната, дълбоко въздишаха, като че ли, тайно отъ другитъ, изпращаха своитѣ мисли и поздрави тамъ, далече задъ Круша и Бѣласица, а може-би си шепнѣха горещи молитви въ тоя тихъ нощенъ часъ.

 

Тъкмо по това време ние попаднахме въ една палатка съ трима наши дезертьори, отъ които единиятъ се казваше Иванъ, отъ нѣкое Ихтиманско село. Този младъ момъкъ, отъ началото буенъ и веселъ, почна да чезне и вѣхне когато наближи времето за връщане у дома. По неговото почернѣло лице ясно се очертаваше израза на дълбокитѣ му вѫтрешни терзания. Запитахъ го, какво му е, и дали не му трѣбватъ лѣкове. Отговори ми, че страда отъ безсъница, а това бѣ последствие отъ постоянното гризене на съвѣстьта. Казваше ми; „Мисля си, какъ ще се върна живъ у дома, предъ лицето на домашни и селяни, когато омаскарихъ родното си име, та станахъ дезертьоръ. Тежъкъ и непоносимъ ще бѫде животътъ ми на село, затова по-добре ще бѫде да си умра тукъ,

 

60

 

 

далечъ отъ роденъ край”. — Не можахъ да му кажа нито една утешителна дума, защото такава не идваше на устата ми. Следъ малко време, отслабналъ твърде много, съ лоша кашлица, заведоха го въ болницата, отъ кѫдето надали се върналъ живъ.

 

 

Първата партида освободени пленници тръгна за България въ края на месецъ февруарий 1919 год. По единъ боленъ другарь, четника Велко, писахъ на нашитѣ въ София и ги замолихъ да ми съобщятъ, какво е положението, въ връзка съ конгреса въ Версайлъ. Предъ възкресение получихъ следната телеграма: „Никаква опасность за тебе. Бѫди спокоенъ.” А наскоро ми съобщиха писмено, че сърбитѣ и гърцитѣ сѫ обнародвали списъци на 39 души наши военни, духовни и цивилни лица, като отговорни за нѣкои убийства и грабежи, извършени презъ време на окупацията, понеже били висши чиновници и офицери въ заетитѣ презъ войната области. Естествено е, че въ тѣзи черни списъци не е било вписано и моето име, защото, презъ всичкото време на войната азъ не можехъ да се измѣствамъ отъ Струмишкия окрѫгъ, кѫдето вършехъ двойна служба: председатель на окрѫжната постоянна комисия и подпредседатель на реквизиционната.

 

Телеграмата и писмото ме успокоиха. По сѫщото време успѣхъ да устроя писмена връзка съ нѣкои търговци отъ Солунъ, които познавахъ още отъ турско време. По този начинъ времето почна да минава по-леко, съ надежда, че до есеньта ще бѫдемъ върнати въ България. Но къмъ края на месецъ юний бѣхъ изненаданъ много неприятно. Една зарань, въ лагера дойдоха двама сръбски офицери, заедно съ единъ турчинъ отъ с. Дамянъ, Радовишко, бившъ военнопленникъ, който на времето си бѣше четникъ и взе участие въ Валандовския атентатъ. Той посочи на сръбскитѣ офицери мене и братанеца ми Костадинъ. Следъ обѣда насъ двамата ни поставиха въ отдѣлна палатка, строго пазени отъ специални часови.

 

На следната сутринь, нашиятъ лагеръ бѣ посетенъ отъ генералъ Епиемъ, отъ щаба на английската армия

 

61

 

 

на Солунския фронтъ. При минаването му край нашата палатка, азъ го замолихъ да ме изслуша. Казахъ му накратко, кой съмъ и отъ кѫде съмъ. „Сърбитѣ искатъ да ме взематъ, за да ме убиятъ, както сѫ убили баща ми, зеть ми и други мои роднини [1]. Затова, азъ не желая да бѫда предаденъ на тѣхъ, нито пъкъ братенеца ми. Толкозъ повече, че съмъ български поданикъ и, отъ дълги години, висшъ чиновникъ. Най-после, ако имамъ нѣкакви политически дѣла, които засѣгатъ или интересуватъ английскитѣ военни власти, то нека ме сѫди английски сѫдъ, въ чиято справедливость не се съмнявамъ”. Като изслуша краткитѣ ми обяснения, генералъ Епиемъ нареди да бѫдемъ върнати въ общия пленнически лагеръ и на мене каза открито: „Не се тревожете. Сърбитѣ сѫ слаби и не могатъ съ сила да ви взематъ отъ насъ”. За жалость, не излѣзе така.

 

Презъ м. августъ, братанецътъ ми и азъ заболѣхме отъ малария, която ни ослаби и разнебити. Когато

 

 

1. Баща ми загина въ Радовишъ презъ 1913 година, при влизането на сърбитѣ въ Радовишъ. Сръбски войници го намѣрили на нашата градина, която се намираше близу до града. Отъ началото му поискали 200 лири, за да го оставятъ живъ, като не имъ далъ, тѣ го намушкали съ щиковетѣ си. Смъртно раненъ, баща ми, все пакъ, успѣлъ да се добере до кѫщи, кѫдето издъхналъ.

 

Зетъ ми, Ташо Андоновъ е убитъ отъ сръбската жандармерия, заедно съ много други българи отъ Радовишъ, Щипъ, Кочани и Скопие, презъ есеньта на 1915 година. Въ навечерието на нашето намѣсване въ европейската война, сърбитѣ арестували мнозина български първенци. Първоначално ги държали като заложнини, а при нашето влизане въ войната, откарали ги по пѫтя Щипъ—Скопие къмъ Косово поле. По-голѣмата часть отъ тѣхъ сѫ били избити отъ озвѣрени-тѣ сърби, по пѫтя на тѣхното отстѫпление. Зеть ми бѣ едъръ и много здравъ човѣкъ, но му дотегнало да се влачи съ сръбската паплачь, та легналъ на земята и отказалъ да върви съ тѣхъ. Застреляли го, така, както лежалъ, право въ устата.

 

62

 

 

на 19 септемврий зараньта неочаквано въ лагера дойдоха единъ сръбски офицеръ съ стража, за да ни взематъ, азъ едва можехъ да се движа. Чувствувахъ се така изтощенъ, щото се оставихъ безропотно на понататъшната ми сѫдба.

 

Сега вече сърбитѣ бѣха ни потърсили чрезъ английската главна квартира, като — както разбрахъ по-късно — си послужили съ лъжливи аргументи. Пъкъ и въ лагера стариятъ комендантъ бѣше замѣстенъ съ единъ младъ майоръ, както и отъ Солунъ бѣха отпѫтували главнитѣ английски военачалници. Тия обстоятелства улесниха сърбитѣ, да ни взематъ въ свои рѫце.

 

 

Въ английския пленически лагеръ преживѣхъ десеть и половина месеци. Презъ това време азъ имахъ пълната възможность да опозная английския войникъ, въ по-голѣмата си часть рекрутиранъ отъ селяни и работници — английския „Джони”, както казватъ самитѣ тѣ. Имаше и едно отдѣление индуси, които си имаха отдѣлна команда и бѣха на отдѣлна, храна, но тѣ не можеха да дадатъ представа за английския войникъ. Направи ми силно впечатление, че Джони е простъ, много по-простъ отъ който и да е нашъ работникъ и селянинъ. При това, той има слабость къмъ силнитѣ течности. Виски и ромъ сѫ неговитѣ любими напитки.

 

Голѣма часть отъ английскитѣ войници дъвчеха тютюнъ. И не зная защо, тѣ бѣха съ развалени зѫби. Но най-странното бѣше тѣхната страсть къмъ кражбата Може-би това вършеха сега, като войници. Всѣки денъ изъ голѣмитѣ пленически лагери масово продаваха бѣльо, хубави вълнени фланели, войнишки и офицерски мушами, консерви и много други предмети, които крадѣха отъ тѣхния собственъ, богатъ складъ. Продаваха ги за нищожни цени отъ по една и две драхми и всичкитѣ така получени пари харчеха за виски и ромъ. Обаче, най-голѣмата кражба извърши подполковникътъ, комендантъ на пленническия лагеръ. Грамадна часть отъ храни и дрехи, предназначени за английскитѣ войници и за пленницитѣ, били пренесени съ не-

 

63

 

 

гово съучастие, отъ единъ транспортенъ параходъ направо въ складоветѣ на трима солунски търговци-евреи. Всичко това било разпродадено набързо, за много милиони, които си подѣлили орташки. Кражбата бѣ открита, коменданта деградираха и осѫдиха на тримесеченъ затворъ, а тримата му ортаци задържаха в лагера нѣколко дни. Това узнахъ отъ самитѣ търговци, отъ които единиятъ ми бѣ познатъ отъ по-рано. Какво е станало по-нататъкъ съ тѣхъ, не зная. На всѣки случай, това бѣ последниятъ споменъ отъ английския пленнически лагеръ.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]