19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

1918 г. У дома срѣдъ семейството си преди фаталната дата

 

III. Фаталната дата

 

 

Рухването на нашия фронтъ презъ септемврий 1918 година стана причина да се оттегля отъ Струмица въ Горна-Джумая, кѫдето ме завари примирието. Въпрѣки размѣра на претърпеното поражение, ние живѣехме съ надеждата, че справедливата българска кауза ще бѫде поне до известна степень зачетена, че международното право ще бѫде уважавано и че точкитѣ за самоопредѣление на народитѣ — поне отчасти изпълнени. Споредъ нашитѣ разбирания, най-малко можехме да допустнемъ, че велики сили-победителки ще се отдадатъ на отмъщение надъ отдѣлни лица, чийто грѣхъ е билъ само този да служатъ на своята родина и на своя народъ. — Горчиви илюзии, които трѣбва да бѫдатъ поука за всѣкиго!

 

Първитѣ дни ние не можехме да предвиждаме бѫдещето развитие на събитията, защото тогава липсваше примѣра, който можемъ да имаме предъ видъ сега. Ето защо, когато презъ м. октомврий 1918 година министърътъ на вѫтрешнитѣ работи, М. Такевъ, издаде телеграфическа заповѣдь до всички чиновници да се завърнемъ въ Струмица, азъ почнахъ да се готвя спокойно за пѫть. Толкова повече, че Струмишкиятъ окрѫгъ влизаше въ България преди започването на войната, пъкъ имаше вече и примирие.

 

Сѫжщия день говорихъ по телефона и съ шурея ми Тодоръ Александровъ. Той ми каза: „Зная за министерската заповѣдь: говорихъ и съ делегатитѣ по Солунското примирие. Понеже тукъ се пустна слухъ, че Македония ще бѫде временно окупирана отъ английски и френски войски, догдето се реши окончателната и сѫдба, голѣма часть отъ нашитѣ чети и войводи почнали да се връщатъ по роднитѣ си мѣста, презъ Кюстендилъ и Струмица. Отъ друга страна

 

51

 

 

чухъ, че гръцки и сръбски войски навлизатъ по долината на Вардара и къмъ Битоля. Утре ще получишъ писмено нареждане”. При този телефоненъ разговоръ присѫтствуваше генералъ Златаревъ, който се обърна къмъ мене и приятелски ми забеляза: „Рано е да отивашъ въ Струмица”. — Нѣщо ме жегна вѫтрешно, но мина като бегла сѣнка.

 

На следния день, четникътъ Георги Толевъ, отъ Алековата чета, ми донесе писмо отъ Тодора, съ приблизително следното съдържание: „Замини за Струмица, за да спасишъ положението. Спри завръщането на нашитѣ хора. Разузнавай и бързо донеси за действията на сърби и гърци, понеже тукъ се пръскатъ тревожни слухове”. Безъ да слушамъ молбитѣ на моитѣ жена и дете и приятелскитѣ съвети на генералъ Златарева, азъ се завърнахъ въ Струмица, заедно съ своя другарь Димитъръ Недковъ. Тамъ намѣрихме и Никола Георгиевъ. Нашата администрация и останалитѣ ведомства бѣха вече по мѣстатата си. Сърби нѣмаше. Но за мое нещастие, имаше вече английско комендантство, съ нѣколко войника отъ тѣхната военна жандармерия. Въ сѫщность, това трѣбваше да действува успокоително, като гаранция, че условията на примирието ще бѫдатъ зачитани. Все пакъ, нѣкаква смѫтна тревога ме раздвижи, ала скоро я превъзмогнахъ.

 

Антлийскиятъ комендантъ въ Струмица, запасен поручикъ, нѣкой си Хюсъ отъ Лондонъ, не ми се понрави. Неговата любезностъ ми се стори фалшива, неговата коректность — съмнителна. Този слабъ и бледенъ човѣкъ, съ свѣтли, безстрастни очи, бѣ жандармерийски офицеръ, т. е. единъ отъ помощнитѣ органи на британското разузнаване. Трѣбваше да бѫда нащрекъ. Но задачата, която ми бѣ възложена, поглъщаше цѣлото ми внимание. По-късно чухъ, че поручикъ Хюсъ не билъ дори чистъ англичанинъ; майка му била гьркиня. Дали е вѣрно, не зная.

 

На третия день следъ пристигането ми въ Струмица, случайно се срѣщнахъ съ поручикъ Хюсъ на улицата. Като чу името ми, — после ми стана ясно, че му е било добре известно, той се приближи до мене, представи ми се и ми заговори учтиво на френски

 

52

 

 

езикъ. Следъ кратъкъ разговоръ, покани ме да отида съ него до комендантството, за да ми даде френски вестници, които получавалъ отъ Солунъ. Срещнахме се следъ това нѣколко пѫти и водихме доста дълги разговори. Главната тема на разискване бѣше Европейската война и причинитѣ за намѣсването на България. Естествено, зачекнахме и Македонския въпросъ. Поручикътъ бѣ напълно коректенъ. По-късно разбрахъ, че неговата учтивость и обективно разискване по тѣзи въпроси сѫ били капанъ за мене, скроенъ предварително и изпълненъ съ велзевулскитѣ маниери, присѫщи на неговата раса.

 

Въ началото на ноемврий, презъ Струмица мина малка група френски офицери, на чело съ единъ полковникъ. Потърсиха удобно мѣсто за почивка и обѣдъ. Приехъ ги въ моя кабинетъ, въ помѣщението на окрѫжната постоянна комисия. По изрично желание на полковника, останахъ по-дълго време, за да поприказваме. Разговорътъ ни се въртѣше около войнага. Къмъ края на обѣда, пледирайки нашата кауза, азъ казахъ: „Макаръ и малка, България бѣ принудена да се намѣси въ Европейската война, за да изпълни своя националенъ блѣнъ — освобождението на Македония и обединението на българския народъ”. Полковникътъ нервно възрази: „Вашата малка България е причината да се продължи тази война съ цѣли две години. Затова вие трѣбваше да понесете до края тежко наказание. Но изстъпленията на сръбскитѣ, както и на гръцкитѣ войници заставиха нашата главна квартира, а сѫщо и английската, да спремъ тѣхното нахлуване въ старитѣ предѣли на България”. Сѫщевременно ми разказа примѣри за грабежитѣ и вилненията на гръцкитѣ войски въ нѣкои български села отъ Гевгелийска, Тиквешка и Радовишка околии, като завърши съ думитѣ: „Господине, тѣ ограбиха, оплячкосаха всичко, всичко” . . .

 

Следъ заминаването на френскитѣ офицери, поручикъ Хюсъ ме покани да направимъ разходка съ коне изъ полето, като съ това искаше да покаже нѣкакво свое благоволение къмъ мене, но азъ отклонихъ това чудно предложение. Почнахъ да подозирамъ смѫтно скрититѣ му намѣрения, тъй като нѣкои мои другари

 

53

 

 

ми съобщиха, че вечерно време при него отивали съмнителни лица, особено турци, и че той ги разпитвалъ за мене и дѣлата ми преди и презъ войната. Решихъ да напустна Струмица.

 

На фаталната за мене дата, 6 ноемврий 1918 година, още рано зараньта се приготвихъ да замина за София. Обаче трѣбваше предварително да участвувамъ въ едно заседание на окрѫжната реквизиционна комисия. На излизане отъ заседанието при мене дойде поручикъ Хюсъ — навѣрно бѣ узналъ, че ще заминавамъ отъ Струмица — и ме покани най-вежливо и любезно, да отида до неговата квартира, за да ми даде нови френски вестници и да ми съобщи нѣкои новини. За голѣмо мое нещастие, уловихъ се въ клопката. Още при влизането ми въ комендантството, отзадъ вратата излѣзнаха четирма английски войници, съ натъкнати ножове на пушкитѣ, обградиха ме и ме поканиха да се предамъ. Развълнуванъ и възмутенъ, гнѣвно казахъ на поручика: „Това ли е вашето прословуто джентлементство”? — Тогава той заповѣда на други, двама войника да ми свържатъ рѫцетѣ и краката. Всичко се свърши въ нѣколко минути, понеже е  било предварително подготвено.

 

Сѫщия день пристигнаха още нѣколко войници отъ английското жандармерийско отдѣление, понеже комендантътъ се уплашилъ, да не би презъ нощьта да дойдатъ въорѫжени мои другари и да ме освободятъ. Привечерь арестували и братанеца ми Константинъ Ципушевъ, който дошелъ да ме потърси а следъ него заловили и Димитъръ Недковъ. Потърсили и Никола Георгиевъ, но той успѣлъ да се скрие у свои роднини и презъ нощьта избѣгълъ въ Петричъ. Така, на българска тогава територия, противно на всѣкакво международно право, единъ английски комендантъ, офицеръ, арестува трима български поданици, използувайки временното безсилие на българската държава.

 

Бѣхъ толкова възмутенъ, щото просто не ми се говорѣше. Но отъ нѣколкото въпроси, които поручикъ Хюсъ ми зададе, разбрахъ, че по отношение на мене е имало голѣми доносничества, че той навѣрно лично

 

54

 

 

участвувалъ въ английското разузнаване и че е знаелъ за мене много нѣща, още отъ Солунъ.

 

Въ пленническитѣ лагери край Солунъ имаше много наши войници, които ме познаваха, а така сѫщо и нѣколко души отъ две наши разузнавателни дружинки, съставени отъ българи и турци. Такива, именно смѣсени разузнавателни групи, следъ обширно съвещание въ с. Дедели съ генералъ Протогеровъ и адютанта на 3-та македонска бригада капитанъ Пановъ, азъ изпращахъ периодически въ тила на съглашенцитѣ. Главната цель на тѣзи четници бѣ да разузнаватъ за разположението на неприятелскитѣ войски задъ Струма и Вардара. За по-лесно изпълнение на възложената имъ задача, тѣ влизаха въ връзка съ мѣстнитѣ хора въ Кукушко и Солунско, повечето бивши членове на Македонската Революционна Организация. Така, въ с. Тодоракъ, нашъ човѣкъ бѣше Иванъ Гошевъ, който бѣ заловенъ отъ англичанитѣ, осѫденъ на смърть и обесенъ.

 

Всички сведения, които получавахъ чрезъ разузнавателнитѣ дружинки изпращахъ редовно въ щаба на 1-ва и 2-ра армии, копие до 3-та македонска бригада.

 

Азъ се гордѣя и до днесъ съ всичко, което съмъ направилъ въ услуга на българската войска, която водѣше героична борба за освобождението на Македония. Но когато ме арестуваха, ми стана веднага ясно, какви щѣха да бѫдатъ последицитѣ, ако се докажатъ тия мои деяния. Все пакъ, бѣхъ спокоенъ. Не можехъ още да си представя, какво ще стане по-късно. Едва когато англичанитѣ ме предадоха въ сръбски рѫце, видѣхъ ясно сѫдбата си.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]