19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

II. Подъ рѫководството на Тодоръ Александровъ (1913 до 1918 год.)

 

 

Следъ злощастния край на междусъюзническата война бѣхъ принуденъ да емигрирамъ въ София съ семейството си. Тукъ се събрахме голѣма часть отъ прокуденитѣ македонски българи и образувахме веднага единъ Комитетъ за подпомагане и настаняване на нашитѣ бѣжанци. Въ края на лѣтото на 1913 година, заедно съ отстѫпващитѣ български войски и непосрѣдствено преди сключването на мира, една грамадна вълна сломени и материално съсипани българи нахлу въ свободното Царство, между които и цѣлото население на българската крепость Кукушъ, който гръцкитѣ нападатели изгориха съ истинско остървение.

 

Преди всичко, заехме се да съберемъ и систематизираме данни по злодеянията, извършени отъ сръбскитѣ и гръцки войски и власти, следъ разгрома на Турция и презъ време на войната на Сърбия и Гърция противъ България. Като секретарь на този Комитетъ, заедно съ Георги Баждаревъ, посетихме повечето легации на великитѣ сили въ София, за да имъ изложимъ нашето нещастно положение, въпрѣки даденитѣ грамадни жертви, та да се въздействува върху решенията на Букурещката конференция. Обаче, позорниятъ договоръ за миръ угаси у насъ искрицата надежда за завръщане въ родния край — то стана невъзможно. По-голѣмата часть отъ насъ останаха въ свободна България, съ нищожни изключения.

 

Ала нещастията, които ни сполетѣха, както и неправдата, извършена въ Букурещъ надъ цѣлия български народъ, не можаха да сломятъ духа ни и вѣрата въ нашата кауза. Волята за борба не бѣ разбита. Още димѣха пожарищата въ нещастна Македония, когато, следъ нѣколко срещи и съвещания между Тодоръ

 

43

 

 

Александровъ, Хр. Матовъ, П. Яворовъ, Петре Кушевъ и др., се взе решение да продължимъ нелегалната борба противъ новитѣ потисници на нашата родина. Почнахме да стѣгаме редоветѣ и да се готвимъ за нови действия. По желание на Тодоръ Александровъ, почнаха се разговори и се постигна помирение между насъ и върховиститѣ. На срещата присѫтствуваха: Тодоръ, Матовъ, Протогеровъ, Атанасовъ и азъ. Помирихме се, като рѫководната роля остана въ рѫцетѣ на ВМРО, на чело съ Тодора.

 

 

Тодоръ Александровъ бѣ голѣмъ революционеръ, предопредѣленъ отъ рождение за истински водачъ. Той бѣ достоенъ синъ на своя баща, Александъръ п. Орушовъ, учитель, революционеръ и пламененъ проповѣдникъ, когото народътъ почиташе толкова много, че го наричаше „новия апостолъ Петъръ”. И наистина, Алекасандъръ п. Орушовъ бѣ бълг. апостолъ, който горѣше отъ любовь къмъ своя народъ и въ чиято душа идеята за служба Богу се свързваше мистично съ идеята за българската борба, както у всички възрожденци и революционери, чието дѣло той продължаваше; всички тѣ бѣха дълбоко вѣрующи, твърди и вѣрни български борци; идеализмътъ рѫководѣше всичкитѣ имъ дѣла; Богъ ги водѣше въ тѣхния жертвенъ пѫтъ.

 

Тодоръ Александровъ започна своята легална дейность като учитель и като организационенъ рѫководитель въ Кратово, Щипъ — Ново-село и Кочани, кѫдето го залавятъ, въ навечерието на Илинденското възстание. Скопскиятъ окрѫженъ сѫдъ го осѫди на дълги години строгъ тъмниченъ затворъ, така че той прекара възстанието и цѣлата 1903-та година въ известния страшенъ занданъ, Скопския Куршумли-ханъ, гдето е билъ подложенъ на нечувани мѫки и побоища. Тодоръ издържа непоколебимо всички страдания. Дълго време е прекаралъ въ мрачна и влажна килия. Това подрови неговото здраве и помрачи неговата жизнерадость, но му даде оная закалка, която го издигна като незамѣнимъ вождъ на Организацията. Тъмницата му придаде познатия на всички неговъ ликъ — суровъ, мълчаливъ,

 

44

 

 

съ огненъ и съсрѣдоточенъ погледъ — за цѣлия му по-нататъшенъ животъ. Следъ амнистията отъ м. априлъ 1904 година, Тодоръ Александровъ стана нелегаленъ борецъ въ четата на Мише Развигоровъ, после — кочански войвода, а следъ убийството на Мише — окрѫженъ скопски войвода. Скоро следъ „Хуриета” Тодоръ изпъква въ най-първитѣ редици на Организацията и въ кратко време зае мѣстото на истински върховенъ вождъ на ВМРО. Мнозина го знаятъ, та нѣма защо да се изтъква неговата дарба да привлича смѣлитѣ хора и да създава фанатизирани бойци, готови да влѣзатъ и въ огъня, нито пъкъ качествата му на водачъ, — неговата неукротима воля, политически усѣтъ и неизмѣнна твърдость въ преследване на цельта. Той стана страшилище за българскитѣ врагове, и неговото име постепенно се превърна въ легенда за най-тежкитѣ, най-суровитѣ борби на ВМРО, когато я поведе въ бой, за трети пѫть, по време на едно всеобщо обезсърдчение. За жалость, той падна убитъ точно тогава, когато бѣ най-необходимъ.

 

Времето отъ края на междусъюзническата война до влизането на България въ Европейската война бѣ, нагледъ, една пауза, но за насъ не бѣ никаква почивка. Борбата се възобнови, при по-тежки условия, отколкото въ Турско.

 

На 1 януарий 1914 година азъ поехъ длъжностьта председатель на окрѫжната постоянна комисия въ новоосвободения Струмишки окрѫгъ. Като такъвъ, трѣбваше да бѫда членъ въ Комитета по настаняване на бѣжанцитѣ отъ поробена Македония. Тази почетна длъжность изпълнявахъ съ усърдие, защото съ това облекчавахъ поне отчасти страданията на много прокудени български семейства.

 

Съ пристигането ми въ Струмица поехъ и рѫководството на струмишкия революционенъ пунктъ. Подпомагаха ме Никола Георгиевъ и Димитъръ Недковъ. Ние събрахме всички стари хжшове и комити за нова революционна борба. Всичко ставаше въ съгласие и споредъ директивитѣ на Тодоръ Александровъ, който ни снабдяваше съ срѣдства и орѫжие. Първоначално минаха границата малки, разузнавателни чети, които, подпомагани отъ опитни куриери,

 

45

 

 

възобновиха мѣстнитѣ вѫтрешни организации и старитѣ наши канали. Като близъкъ човѣкъ на Тодора, азъ бѣхъ неговъ довѣренъ помощникъ и подписвахъ всички заповѣди по изпращане на четитѣ, тѣхното снабдяване и, изобщо, всички нареждания по организирането на необходимитѣ терористически действия противъ сръбскитѣ и гръцки поробители. Разбира се, всичко ставаше подъ върховното рѫководство на Тодора.

 

По сѫщото време за насъ бѣ вече ясно, че пѫтьтъ за освобождаването на Македония върви успоредно съ пѫтя на срѣдноевропейскитѣ сили, тъй като Съглашението упорито защищаваше Сърбия и Гърция. Затова, организирахме постепенно и едно истинско разузнаване въ тила на нашитѣ врагове, което се разшири въ навечерието на влизането ни въ войната, а още повече — следъ създаването на Солунския съглашенски фронтъ. Първоначално, обаче, главната задача бѣ да се добиятъ сведения за положението въ поробената да се добиятъ сведения за положението въ поробената българска земя. Съобщенията, които получавахме, бѣха препълнени съ данни за ужасни издевателства надъ нашето население въ Македония. Сръбската и гръцка администрация, жандармерия и специално организирани терористически банди бѣха подложили нашитѣ братя на нетърпимъ гнетъ.

 

За действията на сръбскитѣ власти бѣхъ особено изненаданъ отъ следния фактъ: тѣ, като видѣли подавляващето болшинство на българския народъ въ Македония, почнали да облагодетелствуватъ турцитѣ и да ги насочватъ противъ нашитѣ. За тази цель, бѣха прибрали въ своитѣ терористически банди, а сѫщо и като стражари, много турци, известни като насилници презъ султанския режимъ. Напримѣръ: въ Тиквешко и Велешко тѣхенъ агентъ-провокаторъ бѣше Яята, който, съ смѣсена чета отъ сърби и турци, бѣ извършилъ ужасни насилия и нѣкои убийства на видни българи, особено по селата. Въ Радовишко бѣха прибрали Ризата отъ с. Конче, а по селата край Вардара, около Демиръ-Капия, имъ служеше Исанъ-Капитанъ. Въ специаленъ докладъ до Тодора, обърнахъ му внимание, че се налагатъ бързи действия за разбирател-

 

46

 

 

ство съ Младотурский Комитетъ въ Цариградъ, който тогава имаше пълната власть въ Турция. Направихме временно споразумение, което се оказа много полезно. Младотурцитѣ образуваха въ Цариградъ отдѣленъ Комитетъ, на чело съ Арифъ-Таксимъ-бей, отъ Гюмурджина. Турцитѣ изпратиха веднага петь малки четици, които, придружавани и упѫтвани отъ наши чети и куриери, минаха въ Радовишко, Щипско, Тиквешко и Дойранско.

 

Успѣхътъ на общата акция бѣ грамаденъ. Турцитѣ се отказаха да служатъ на сръбската кауза, нѣщо повече, въ тѣхнитѣ села намираха приемъ и нашитѣ чети и бѣжанци; така сѫщо много турци емигрираха при насъ и се записаха въ нашата нелегална организация. Така, не само отстранихме единъ противникъ, но го спечелихме и за сътрудникъ. По-късно, заедно съ четници-турци, извършихме прочутия Валандовски атентатъ.

 

Първитѣ месеци на 1915-та година минаха въ истинска предвоенна трѣска. Настѫпи време за по-голѣми действия. На 16/29 мартъ, срещу Велики петъкъ, ние извършихме голѣмия Валандовски атентатъ, който повдигна много шумъ, тъй като сърбитѣ дадоха тежки жертви. Акцията бѣ добре подготвена. Въ нея взеха участие 1500 души четници, българи и турци. Главенъ обектъ бѣ бомбардирането на моста подъ гара Удово. Тогава водихме борба две нощи и единъ день съ сръбската войска и милиция, въ цѣлата Валандовска долина, като предварително бѣха отнети два сръбски топа, насочени срещу самата граница. Само въ Валандово паднаха убити 150 сръбски подофицери и войници, съ единъ майоръ и нѣколко други офицери. За Сърбия това бѣ голѣмъ ударъ, който, при това, показа силата на ВМРО. Разбира се, рускиятъ пълномощенъ министъръ въ София, Савински, направилъ протестъ предъ министъръ-председателя Д-ръ Радославовъ, та той ме извика на личенъ докладъ. Моитѣ обяснения бѣха подкрепени отъ Баучеръ и отъ братя Бъкстонъ, които бѣха идвали въ Струмица, кѫдето видѣха съ очитѣ си трогателни картини на измѫчени старци, жени и деца, прогонени отъ сръбския тероръ, и то повечето отъ Валандовската долина.

 

47

 

 

Като реакция противъ сръбскитѣ насилия, ние извършихме и други атентати, на мостоветѣ край Гевгели, Карадагъ, подъ Велесъ и др., а така сѫщо организирахме и екзекутивни чети противъ бандитѣ на Иванъ Бабунски и Василия Търбичъ. Обаче тия пладнешки разбойници, безмилостни мѫчители на българското население, успѣшно се изплъзваха отъ нашитѣ капани, защото действуваха денемъ и подъ пълната закрила на сръбската власть.

 

Последнитѣ кратки бележки за атентатитѣ сѫ направени, защото иматъ връзка съ сѫденето ми въ гр. Щипъ отъ сръбскитѣ сѫдебни власти следъ края на Европейската война. По-нататъкъ азъ ще се постарая да изложа моитѣ спомени за теглата, които претърпѣхъ въ сръбскитѣ затвори, а сѫщо и нѣкои по-интересни събития, които се случиха презъ 19-тѣ години на моя затворнически животъ въ бивша Югославия.

 

По едно време, още докато бѣхъ въ Нишкия затворъ, азъ започнахъ да си водя кратки бележки въ хронологически редъ, нѣщо като дневникъ, но въ последствие бѣхъ принуденъ да ги унищожа понеже тогава се считаше за голѣмо престѫпление да притежавашъ моливъ и тетрадка, а камо-ли да водишъ затворнически дневникъ. А по-късно, когато ме премѣстиха въ други затвори, положението ми стана още по-тежко.

 

Въ настоящитѣ спомени описвамъ всичко накратко, като не отбелязвамъ голѣма часть отъ моитѣ страдания, за да не бѫда отегчителенъ. Обаче и отъ това което давамъ, любезниятъ читатель ще може да с представи, какво може да понесе човѣкъ, особено българинъ, когато великитѣ народни идеали поддържат духа му и въ най-тежкитѣ минути.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]