19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

XV. Освобождение

 

 

Като станахъ свободнякъ на работа въ канцеларията на затвори, използувахъ още първитѣ дни по-голѣмата си свобода, на движение и влѣзнахъ въ връзка съ писаритѣ въ архивното отдѣление. Съ помощьта на единъ отъ тѣхъ, брата-хърватъ Марко Бришки, успѣхъ, единъ праздниченъ день, да се добера до моята присѫда и си взехъ преписъ отъ по-важнитѣ пасажи. Още сѫщия день чрезъ другъ единъ хърватъ, стражарь въ затвора, успѣхъ да изпратя, нелегално, обширно писмо до моитѣ домашни въ София, съ обяснения за дѣлото и всички параграфи отъ военно-наказателния законъ, по които бѣхъ осѫденъ.

 

Това мое писмо, съ съответна молба, било предадено отъ жена ми на тогавашния министъръ председатель г. Георги Кьосеивановъ, комуто вече бѣха познати моитѣ страдания за българската кауза. Благодарение на неговото застѫпничество предъ югославския му колега по онова време, Миланъ Стоядиновичъ, съ когото бѣха сключили пакта за вѣчно приятелство, пустнаха ме отъ затвора една година по-рано, — като единствена реална печалба отъ казаното „приятелство”, както се изразиха мнозина мои познати и приятели въ София.

 

 

То бѣ сѫбота, 3 априлъ 1937 година. Хубавъ пролѣтенъ день. Преди обѣдъ, помощникъ-директорътъ на затвора ме повика при себе си и следъ като се осведоми за наличностьта въ касата ми, нареди на единъ стражарь да ме придружи въ града, за да си купя дрехи и обуща, защото тѣзи съ които бѣхъ дошелъ, се бѣха разпаднали отъ мухълъ. Тази процедура мина съ предварителни подсѣщания и заобикалки, безъ да ми се каже ясно, какъ ще стане освобождението ми. При все

 

191

 

 

това, усѣтихъ силенъ токъ да минава презъ нервитѣ ми и сигурно съмъ измѣнилъ цвѣта на лицето си. Следъ като се поуспокоихъ малко, замолихъ да ми се позволи кратко свиждане съ другаря ми Димче Чкатровъ, защото неговата стара майка въ София, навѣрно, ще ме пита за него. При раздѣлата, той успѣ да ми прошепне на нашъ диалектъ: „Пази се да не те изядатъ”. И наистина, отъ тогавашния ми опитъ, знаехъ, че това не е невъзможно.

 

Отъ този часъ, събитията се развиваха като на сънь, въ едно състояние между тревога и надежда.

 

Сѫщия день, следъ обѣдъ, отъ Бѣлградъ пристигна единъ детективъ и къмъ три часа потеглихме за гарата. Не е възможно да предамъ, какво изпитвахъ. Силно развълнуванъ и съ тягостни мисли напуснахъ черната, проклета сграда на Срѣмска-Митровица, кѫдето бѣха погребани цѣли 14 години отъ моя животъ. Най-много ме измѫчваше неизвестностьта. Не бѣхъ сигуренъ, дали съмъ наистина окончателно свободенъ или пъкъ ще ме подложатъ на нови изпитания. Надеждата, че ще бѫда освободенъ се бѣ пробудила и свиваше сърдцето си; желанието ми да се върна въ живота, следъ 19 години затворъ, просто ме изгаряше. Но не ми казаха нищо положително. Не знаехъ кѫде ме водятъ. Не ми дадоха никакъвъ официаленъ документъ, какъвто даваха на всички затворници, когато ги освобождаваха. Съмнението ми се увеличаваше отъ думитѣ на Димче, съ когото дѣлихме скръбь и страдания цѣли три години, въ нашата обща участь. Само който е билъ въ рѫцетѣ на безмилостенъ врагъ, познава тягостното чувство на безпомощность и неувѣреность, което изпитвахъ. Знаехъ, какво мисли за мене кървавата сръбска власть. Не ми идваше, тогава, на умъ, че ако ме освобождаватъ, то това ще бѫде по застѫпничество отъ София и, следователно, сърбитѣ ще бѫдатъ внимателни; пъкъ и не бѣ възможно за мене да направя подобно заключение, тъй като не знаехъ, дали, изобщо, ме освобождаватъ или сѫ ми подхвърлили една залъгалка, за да ме измѫчвать душевно, — нѣщо, което бѣхъ изпиталъ нѣколко пѫти.

 

Напуснахъ затвора угнетенъ, съ голѣмъ смутъ въ душата си. Детективътъ ме заведе на гарата; ка-

 

192

 

 

чихме се на влака и потеглихме. Пакъ започна монотонната пѣсень на колелата, които ме отнасяха съ себе си — къмъ понататъшната ми сѫдба.

 

Привечерь стигнахме въ Бѣлградъ и отидохме веднага въ управлението на тайната сръбска полиция, за която бѣхъ слушалъ толкова странни нѣща. Спомнихъ си жълтото, цинично лице на инспектора Лазаревичъ, който ми бѣ предложилъ да стана ренегатъ, непосрѣдствено следъ осѫждането ми въ Щипъ; това болнаво лице, на човѣкъ, който не вѣрва въ доброто и не признава никакви идеали, като че ли бѣ за мене обликъ на сръбската полиция. Съ свито сърдце, прекрачихъ прага на огромното зловещо здание, стенитѣ на което като че ли бѣха пропити отъ задавенитѣ стонове на мѫченицитѣ, които сѫ оставили въ него своето здраве или животъ. И когато, въ първия мигъ редъ мене се изпрѣчи единъ подземенъ входъ, азъ изтръпнахъ отъ ужасъ. Неволно и съ трепетъ си казахъ: Тукъ ли ще бѫде моятъ край? Тука ли ще се приключватъ деветнадесеттѣ години затворнически животъ? Но детективътъ ме поведе къмъ асансьора.

 

Възкачихме се на третия етажъ, кѫдето бѣше кабинета на третото отдѣление отъ тайната криминална полиция. Нейниятъ шефъ, Коста Тасичъ, отъ Тетовско, известенъ ренегатъ и злосторникъ, който е погубилъ здравето и живота на мнозина нещастени български борци въ Македония, се представи въ цѣлия си луксъ и антуражъ. Започнаха да ме разпитватъ за живота въ затвора и за тѣмъ познати лица, бивши тѣхни жертви. Къмъ полунощь шефътъ нареди да ми се донесе вечеря отъ нѣкоя съседна гостилница. Това засили още повече моитѣ мрачни мисли. Обхвана ме тягостна умора. Най-после, къмъ единъ часа, той заповѣда на подчинения му детективъ: „Заведи го въ хотелъ „Македония”, и внимавай добре надъ него”.

 

Въ хотела стигнахме много скоро, понеже бѣше наблизу. При записването ми възникна нова мистерия. Полицаятъ каза името ми, занаятието ми, родомъ отъ София, идва отъ София и заминава за София. По-късно разбрахъ, че това е било негова глупава маневра. Тогава, обаче, се стреснахъ. За да спечеля поне петь минути време, азъ го помолихъ да порѫча кафе и бира

 

193

 

 

за насъ двамата. Използувахъ краткото му отсѫтствие и казахъ бързо на хотелиера: „Добре запомни: азъ съмъ Ципушевъ, идвамъ отъ затвора на Срѣмска-Митровица, кѫдето прекарахъ дълги години. На кѫде ме водятъ, не зная”. — Довѣрихъ се на този човѣкъ, понеже по говора му разбрахъ, че е отъ Македония.

 

Какъ да е, прекарахъ ногцьта. На другата зарань детективътъ ме заведе пакъ, въ прочутото полицейско здание, кѫдето прекарахъ въ очакване и неизвестность още нѣколко часа, въ съвсемъ угнетено състояние. Едва на обѣдъ, мистерията се разясни, понеже чухъ нарежданията на шефа Тасичъ: „Заведи го да обѣдва, а въ три часа — въ българската легация да му издадатъ пасаванъ за София, преди което може да разгледа Бѣлградъ”. Надеждата ми, че ще видя свобода, закрепна, ала нервитѣ ми бѣха така изпънати, че тревогата продължаваше да ме гризе.

 

Следъ като се нахранихме, по мое желание излѣзохме да се поразходимъ — не че имахъ особено настроение да разгледамъ града, но искахъ да се разсѣя и да убия времето на чакането. Минахме покрай университета, Народното събрание и влѣзохме въ крайдунавската градина „Кале-Мегданъ”, отъ кѫдето се открива величествена гледка къмъ вливането на р. Сава въ Дунава. Стана три часа. Понеже бѣше недѣленъ день, ние потърсихме въ кѫщи втория секретарь на нашата легация, г. Георги Василевъ. Той, и цѣлото му домочадие, ме посрѣщнаха съ радость, почерпиха ме по български и ме обрадваха съ добри новини отъ София. Тукъ, въ кѫщата на това благородно българско семейство, азъ почувствувахъ за пръвъ пѫть свободата и се съвзехъ душевно.

 

Отъ сега нататъкъ състоянието ми мога да изразя само съ една дума: нетърпение.

 

Въ канцеларията на легацията отидохме придружени отъ единъ чиновникъ. При издаването на пасавана, по телефона се обади нашиять тогавашенъ пълномощенъ м-ръ г. Ив. Поповъ, който, като узна за освобождението ми, пожела да му бѫда гостъ на вечеря, следъ което мога да си замина съ конвенционала. Детективътъ, обаче, като чу поканата на министра, вмѣсто да ме освободи, както му бѣ наредено, взе пѫтния

 

194

 

 

листъ и, съ оправданието, че трѣбва да се завѣри, ме върна пакъ въ тѣхното управление. Тукъ ме задържаха още два часа и къмъ 6 часа ме изпратиха на гарата. Едва сега детективътъ ми повърна остатъка отъ паритѣ, следъ като заплати пѫтния ми билетъ и пресмѣтна всички мои и негови разходи, отъ Срѣмска-Митровица до този мигъ, а на туй отгореси задържа и 50 динара за черпня. — Халалъ да му сѫ! — си помислихъ азъ.

 

На бѣлградската гара, детективътъ ме предаде на полицейския комендантъ, а той пъкъ — на свой стражарь, който се качи въ влака заедно съ мене и ме придружи до гара Царибродъ, кѫдето пристигнахме около обѣдъ. — Може би нарочно ме задължиха да пѫтувамъ съ смѣсенъ влакъ, кйто тръгва; единъ часъ по-рано отъ конвенционала, обаче пристига въ Царибродъ 2 часа по-късно.

 

Търпението ми бѣ съвсемъ изчерпано. Намирахъ се въ поробения, тогава, български градецъ, на две крачки отъ българо-югославската граница. Никога не съмъ мислилъ, че минутитѣ могатъ така да се разтѣгатъ. Стражарьтъ ме предаде на паспортния приставъ, нѣкой си Ристичъ, родомъ отъ Банатъ. Той ми заяви, че ще трѣбва да чакамъ до следния день преди обѣдъ пристигането на конвенционала. Помолихъ го, да ми се даде каквото и да било превозна срѣдство, за да стигна на българска земя, па макаръ и на полунощь. Мисъльта да прекарамъ цѣлия следобѣдъ и дългитѣ часове на нощьта въ ново чакане ме ужасяваше. Обаче, тѣ ми отказаха, подъ предлогъ, че нѣмало никакво превозно срѣдство, нито пъкъ ми позволиха да посетя града Царибродъ. Останахъ да чакамъ на гарата, въ най-угнетено състояние. Случайно, обаче, узнахъ, че къмъ 3 часа пристига Ориентъ-експресътъ. Помолихъ настоятелно пристава да ми се разреши да продължа пѫтуването си съ него, за да не се измѫчвамъ цѣлата нощь. Той се съгласи, и азъ побързахъ да се снабдя съ билетъ отъ нашата агенция на гарата, кѫдето работѣха двама наши млади чиновници.

 

Сега вече търпеливо започнахъ да пия кафе, като пушехъ цигара следъ цигара и броехъ всѣки мигъ. Най-после влакътъ се зададе и следъ малко зае

 

195

 

 

гарата. При настѫпилото раздвижване, азъ напуснахъ, безъ никакви церемонии, пристава и стражара, доближихъ се до началника на влака и му казахъ на френски: „Господине, азъ съмъ българинъ и следъ 19 мѫченически години въ сръбскитѣ затвори, се завръщамъ въ моята земя. Надѣвамъ се, че сега се намирамъ подъ Ваше покровителство и спокойно ще пѫтувамъ за София.” Въ този моментъ дойде и кондукторътъ: и двамата почнаха да изразяватъ очудването си, толкова необикновено имъ се стори казаното отъ мене, после ми заявиха тържествено: „Въ нашия Ориентъ-експресъ никой не може да Ви безпокои” и ме настаниха въ едно луксозно купе. Скоро следъ това влакътъ потегли. Колелата се въртѣха и ме носѣха съ себе си къмъ свободата, къмъ живота, къмъ моитѣ близки . . .

 

 

Когато стигнахме на; гара Драгоманъ, азъ слѣзнахъ отъ вагона и колѣничихъ съ трепетъ и смирение на светата българска земя, която е откърмила моитѣ дѣди и безброй български борци, паднали за свободата на нашия народъ. Това бѣ на 5 априлъ 1937 година, къмъ 4 часа следъ обѣдъ. Не мога да изразя съ думи чувствата, които вълнуваха измѫчената ми душа въ тѣзи моменти, — на своя земя, свободенъ, спасенъ отъ рѫцетѣ на враговетѣ и мѫчители; тѣ могатъ само да се преживѣятъ. Цѣлунахъ скѫпата българска земя и казахъ въ душата си: „Господи, една педя да се придаде на България, готовъ съмъ да се върна още двадесеть години въ сръбскитѣ затвори, макаръ и да не видя жена си и детето си”.

 

Следъ като преодолѣхъ голѣмото си вълнение, отидохъ въ телеграфната стая и помолихъ нашата чиновничка да подаде една телефонограма до моя зеть инж. Д. Загоровъ: да каже, че пристигамъ съ Ориентъ-експреса.

 

Сега вече велика радость изпълни душата ми. Издържахъ и преодолѣхъ всичко и доживѣхъ да се върна въ България!

 

Радостнитѣ вълнения достигнаха своя връхъ, когато пристигнахъ въ София и прегърнахъ най-милитѣ

 

196

 

 

ми сѫщества, отъ които насила ме бѣха отдѣлили цѣли 19 години. Когато ме задигнаха отъ Струмица, детето ми бѣ на десеть години; сега на приблизително сѫщата възрасть бѣ внучката ми Ангелина.

 

Азъ мисля, че съмъ отъ много рѣдкитѣ щастливци, които сѫ изпитали подобни радости, защото за тѣхъ сѫ необходими предварителни мѫки и морални терзания, сѫщо така несравними и неописуеми.

 

Първитѣ дни следъ освобождението ми преживѣхъ въ състояние на една приятна замаяность, тъй като бѣхъ обсипанъ съ сърдечнитѣ грижи и внимание на милитѣ ми домашни, за които съмъ копнѣелъ две десетилѣтия. На тѣхъ и на многото приятели и другари, които идваха да ме поздравятъ за завръщането ми дома, — съ моето възкресение, както казваха повечето отъ тѣхъ — казахъ и повтарямъ: трѣбва човѣкъ да страда дълго време, като мене, отдалеченъ отъ своя народъ и близки, да влѣзе въ допиръ съ много хора отъ разни народности, за да оцени великодушието и още много други качества на своя братъ българинъ.

 

 

[Previous]

[Back to Index]