19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

XIV. Срѣмска-Митровица — въ Централния затворъ

 

 

Най-после, презъ месецъ юлий 1930 година, къмъ края на дванадесетата ми затворническа година, се облекчи и моето положение. Директорътъ ми разреши да напустна килията и да се преселя въ общия затворъ. Тукъ, въ две стаи, се бѣха вече събрали повече отъ сто души политически затворници. Ние, българитѣ, бѣхме 15 души, тъй като по-голѣмата часть отъ нашитѣ другари бѣха пръснати по затворитѣ въ Скопие, Нишъ, Пожаревацъ, Лепоглава и Градишка.

 

Поставиха ме въ стаята, кѫдето бѣха нашитѣ българи и голѣма часть отъ хърватскитѣ националисти. Сега азъ имахъ възможность да ги опозная отблизу, оценя и обикна. Отъ тѣхъ най-напредъ пристигна; терористътъ Марко Ожаничъ, хубавъ и здравъ момъкъ, твърдъ и гордъ, смѣлъ и непреклоненъ предъ сръбскитѣ насилия. Въ огнения му погледъ свѣткаше стоманена решителность. Веднага спечели сърдцето ми. Осѫденъ бѣ несправедливо, за недоказано убийство на сръбски чиновникъ въ Загребъ.

 

Наскоро следъ Ожаничъ, доведоха купчина младежи, на чело съ д-ръ Мачекъ, когото, обаче, отдѣлиха въ градския затворъ, при много по-мекъ режимъ. Тази група отговаряше за нѣколко атентати, повечето безуспѣшни, извършени въ Загребъ надъ сръбски чиновници или надъ държавни обекти.

 

Не много следъ тази партида, пристигна внушителната дружина терористи на хърватския първенецъ д-ръ Драгутинъ Додтъ.

 

Д-ръ Додтъ бѣ истински мѫжъ, високъ, снаженъ, строенъ. Той изпъкваше съ две нѣща: голѣма култура и непримирима омраза къмъ сърбитѣ. Рѣдко даровитъ и уменъ човѣкъ, той разбираше, колко несправедлива и неразумна е т. н. „Югославия”, — изкуствено по-

 

167

 

 

строена държава, въ която най-назадналиятъ, невъзпитанъ и разваленъ народъ, сърбитѣ, бѣ наложилъ своя тероръ надъ всичко по-ценно. Д-ръ Додтъ изпитваше къмъ шумадийцитѣ не само омраза, но и безкрайно презрение; той имъ отричаше каквато и да било държавно-творческа мисия.

 

Д-ръ Драгутинъ Додтъ бѣше много образованъ човѣкъ. Завършилъ бѣ правото въ Буда-Пеща и специализиралъ финансови науки въ Германия, Швейцария и Франция; надъ всичко, — обширна начетеность и особено живъ, страстенъ интересъ къмъ всички съвременни националисти, стопански и социални проблеми. Той се извисяваше като истински духовенъ първенецъ и водачъ. Задъ външното държание на единъ човѣкъ съ установенъ мирогледъ се криеше страстенъ темпераментъ на политикъ и борецъ, неугасима омраза, стоманена твърдость. Личното му обаяние идѣше отъ съчетанието на умъ и характеръ, проницателность и воля, както и отъ обноскитѣ му, въ които личеше добриятъ произходъ и домашно възпитание, отъ най-ранно детство.

 

Д-ръ Драгутинъ Додтъ бѣ прекаралъ голѣми страдания. Заради неговата непримирима борба противъ Сърбия и сърбизма, въ Загребската полиция бѣ изтезаванъ безмилостно, подъ рѫководството на ренегата Янко Бедековичъ. Отъ страшнитѣ побоища, пукната му бѣше костьта на лѣвия кракъ. Единъ отъ другаритѣ му бѣше полудѣлъ.

 

Следъ известно време доведоха въ затвора терористическата група на Желко Клеменъ, отъ Дяково, между хората на когото имаше нѣкои осѫдени на доживотенъ затворъ за атентатъ на ж. п. линия. Изобщо, все повече и повече хърватски националисти пристигаха въ затвора, поради разпалващата се борба противъ сръбскитѣ поробители. Ясно бѣше, че кипежътъ се засилва бързо и че процесътъ на разпадането на Югославия нѣма да бѫде дълъгъ.

 

Въ Хърватско бѣха зачестили и ареститѣ на селяни, тъй като освободителното движение, което изникна въ срѣдитѣ на хърватската интелигенция, непрестанно се разширяваше и задълбочаваше, докато обхвана цѣлия хърватски народъ. Репресиитѣ, неправ-

 

168

 

 

дитѣ и насилията само засилваха брожението. Най-после се стигна до голѣмата, четническа акция въ областьта Лика, — упорита и кървава борба, която хърватитѣ нарекоха „Лички устанъкъ”, Личко възстание. Една група смѣли хърватски революционери — усташи минаха границата откъмъ Италия и извършиха голѣмо нападение противъ една жандармерийска сръбска станция, разположена въ гориста планинска мѣстность. Къмъ четата се присъединиха много мѣстни бунтовници, и борбата се превърна въ истинско възстание.

 

Въ своята ярость, сръбската полиция и войска предприеха екзекутивни действия въ цѣлата область Лика, родното мѣсто на най-голѣмия хърватски революционеръ, Вожда на усташитѣ, д-ръ Анте Павеличъ, днешниятъ Поглавникъ на Независимата Хърватска Държава. По онова време, той живѣеше като емигрантъ въ Европа и рѫководѣше цѣлата конспиративна и революционна дейность на Хърватско.

 

Възстанието въ Лика нанесе смъртенъ ударъ на идеята за нѣкаква „единна Югославия”. Сърбитѣ изгубиха всѣко самообладание. Насилията, побоищата, убийствата взеха невиждани размѣри.

 

Следъ потушаването на възстанйето, въ затвора доведоха голѣма група хърватски селяни, на чело съ запасния капитанъ Юцо Рукавина, следъ като ги бѣха жестоко измѫчили и осѫдили на най-тежки наказания.

 

Юцо Рукавина бѣше човѣкъ съ юначенъ видъ и отличителнитѣ черти на единъ истински бунтовникъ за свобода. Той имаше острото чувство за справедливость на вѣренъ идеалистъ. Държеше се твърдо и самоувѣрено.

 

Както всички хървати, Рукавина бѣше добре възпитанъ и приветливъ въ обноскитѣ си. Следъ образуването на нѣкогашното Кралство на сърбитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ, той постѫпилъ на служба въ югославската жандармерия, но така се погнусилъ отъ сръбскитѣ насилия и неправди въ Македония, кѫдето го изпратили, щото следъ кѫсо време си далъ оставката и се установилъ на частна работа въ Госпичъ. Отъ тукъ, поелъ пѫтя на хърватскитѣ борци-усташи. Осѫденъ бѣ на смърть, но въ последствие наказанието му бѣ замѣнено съ доживотенъ затворъ.

 

169

 

 

Трогателна гледка представляваха въ затвора групата студенти и други младежи, нѣкои отъ които дойдоха въ затвора съ своитѣ красиви носии отъ областьта Лика. Всички хърватски селяни, който имахъ случая да видя, бѣха чудно добри и благородни хора. Между младежитѣ-усташи бѣха Шиме Баленъ, Жупаничъ и много други, съ които се сдружихъ, но имената на които сега не си спомнямъ.

 

Споменитѣ ми за хърватскитѣ националисти, съ които се срещахъ въ затвора на Срѣмска-Митровица, сѫ едни отъ най-скѫпитѣ на моето сърдце. Обикнахъ ги за тѣхната чиста душа, за тѣхния идеализъмъ и честна привързаность къмъ насъ, българитѣ. Уважавахъ ги за тѣхното достойно държание и силенъ революционенъ духъ. За тѣхъ може, наистина, да се каже, че сѫ наши братя, неспособни на подлость и коварство. Тѣ трѣбваше да минатъ по единъ пѫть на борби и страдания, въ много отношения, подобенъ на нашия. Най-после, тѣ бѣха щастливи да постигнатъ своето освобождение.

 

 

Днитѣ продължаваха да се влачатъ. Но сега азъ имахъ много приятели и времето минаваше по-леко. Разговоритѣ ми съ братята-хървати бѣха живителна струя за моята душа. Обикнахъ ги, станахме близки. По цѣли нощи имъ разправяхъ за подвизитѣ на македонскитѣ българи въ борбата за свобода, за Солунскитѣ „гемиджии”, за Илинденската епопея и други по-важни акции. Тѣ ме слушаха ненаситно и съ голѣмо увлечение.

 

Нищкитѣ на една обща борба противъ сърбиянството ни свързваха все по-тѣсно. Спомнямъ си, че въ единъ такъвъ моментъ, когато се бѣхъ впусналъ да разправямъ за нашитѣ борби, д-ръ Додтъ ми каза: „Брате българине, ако ние бихме имали вашата революционна опитность и силенъ революционенъ духъ, въ твърде кратко време бихме разгромили Югославия и, чрезъ това, бихме спечелили бързо нашата независимость”.

 

170

 

 

Между хърватскитѣ националисти, много близъкъ ми стана д-ръ Викторъ Гутичъ, съ своя непримиримъ духъ и своята безпредѣлна омраза къмъ сръбската тирания и всичко сръбско. Той бѣ адвокатъ въ Баня-Лука, Босна, интелигентенъ човѣкъ и пламененъ хърватски родолюбецъ. Отъ начало го осѫдили на една година строгъ тъмниченъ затворъ, но заради смѣла и открита критика противъ жестоката сръбска диктатура; въ затвора получи още една годинка, защото остана непоколебимъ въ своитѣ убеждения. Следъ като го осѫдиха за втори пѫть, поставиха го въ единична килия, а после го възвърнаха въ централния затворъ, и то въ нашата стая.

 

Съ него станахме нераздѣлни. Той бѣше огненъ човѣкъ. По цѣли нощи сме си приказвали върху проблема за южното славянство и за искреното братство между българи и хървати. Той бѣ крайно непримиримъ въ своитѣ разбирания относно бѫдещата сѫдба на сръбското племе. „Когато и да е” казваше той, „това долно племе трѣбва да изчезне и между насъ и васъ, българитѣ да се установи обща граница”. Нека призная, че голѣма часть отъ неговитѣ предположния и предвиждания днесъ се осѫществиха.

 

 

Изминаха безкрайно много дни, повечето тягостно-безцвѣтни, нѣкои — мѫчителни до безумие, и съвсемъ малко, които допускаха слънчевъ лжчъ въ мрака на затвора; наредиха се въ дълга върволица отъ седмици, месеци и години.

 

Времето бѣ като че ли неподвижно: годината се дѣли на дни, а тѣ — на часове, после минути, секунди. Но всичко това е изкуствено: нѣкора, вчерашното ми се виждаше далечно, другъ пѫть — отдавнашното бѣ съвсемъ близко. Еднообразниятъ животъ въ затвора не позволява да се мѣри времето; днитѣ вървятъ съвсемъ бавно, а годинитѣ се превръщатъ въ аритметически числа. Знаехъ само едно: нѣкога бѣхъ свободенъ човѣкъ, то бѣше отдавна. Още въ 1930 година бѣхъ излежалъ половината отъ наложеното ми наказание и би трѣбвало да бѫда поставенъ въ положението на свободнякъ; но за мене, из-

 

171

 

 

глежда, общитѣ разпоредби на закона нѣмаха сила, а само повѣрителнитѣ писма на бѣлградскитѣ сатрапи.

 

Все пакъ, моето положение се бѣ подобрило, следъ като ме настаниха въ централния затворъ, въ една стая съ истински мои другари по сѫдба. Азъ бѣхъ заедно съ други политически затворници, българи и братя-хървати. Не бѣхъ самъ; можехъ да подържамъ своя духовенъ живстъ, не само чрезъ книги, но и чрезъ разговори и наблюдения.

 

Въ общата затворническа стая, азъ се успокоихъ още въ първитѣ часове, защото се намѣрихъ между хора отъ моята срѣда, съ еднакви разбирания, духъ и стремежи. При това, братята-хървати показваха къмъ мене искрена обичь и уважение, като че ли да подчертаятъ смисъла на жертвитѣ и страданията. Вѫтрешнитѣ рани почнаха да заздравяватъ. Потъваха въ нѣкаква мъгла страшнитѣ години на окови, неправди и унижения, забравяхъ убийствената самота на единичната килия.

 

 

Моето вѫтрешно равновесие се възстанови напълно. Наблюдението ми се изостри. И всѣки день предъ мене изпъкваха все по-ясно голѣмитѣ различия между народитѣ, които влизаха въ изкуственото понятие „Югославия”. Сега имахъ възможность да следя, макаръ и косвено, процеса на нейното разцадане.

 

И по-рано бѣхъ забелязалъ общата простотия и изостаналость на сърбитѣ, тѣхната грандомания, тѣхната развала, тѣхнитѣ грабежи и рушветчилъкъ; всичкитѣ тия пороци проличаваха не само у жалкитѣ затворници или загрубѣли престѫпници, но и въ цѣлото имъ чиновничество. Хора, като Загребския прокуроръ д-ръ Александъръ, добродушнитѣ и възпитани началници-словенци, въ Мариборския затворъ, та дори и директоритѣ-сърби, но отъ областитѣ отвѫдъ Дунава (т. н. „пречански сърби”) отдавна бѣха подчертали за мене рѣзката разлика между шумадийцитѣ и останалитѣ народи въ бивша Югославия.

 

Но тукъ, въ централния затворъ на Срѣмска-Митровица, азъ имахъ възможностьта да видя на купъ много братя-хървати, и то не само интелигенти, но и

 

172

 

 

хора отъ всички съсловия, занаятчии, работници и селяни. Всички бѣха интелигентни, всички бѣха приветливи и възпитани, всички излѫчваха онова човѣшко благородство, което произхожда отъ едно добро семейно и обществено възпитание.

 

Сега вече ми стана напълно ясно, че разпадането на омразната Югославия е неизбѣжно предопредѣлено. Това ми вдъхваше търпение и бодрость. А борбитѣ, които успѣхме да спечелимъ противъ управлението и неговитѣ неправди, ми възвърнаха силата — борбата укрепява човѣка и му дава чувство, че живѣе пъленъ животъ.

 

 

Режимътъ, подъ който бѣхме поставени въ централния затворъ на Срѣмска-Митровица, бѣше сѫщиятъ, както и за криминалнитѣ затворници, само че ни бѣше позволено да получаваме книги и списания, одобрени отъ цензурата. Затова ние си разпредѣляхме свободното време за четене и разисквания, а за слабограмотнитѣ устроихме часове за популярно преподаване. Наложихме си дисциплина и редъ, за да имаме достатъчно спокойствие и да използуваме свободното си време въ полезни занимания. По този начинъ, запълвахме празднитѣ часове — и днитѣ минаваха по-бързо. Малко по-късно се намѣриха начини и срѣдства за получаване на вестници по нелегаленъ пѫть, за което, обаче, плащахме доста скѫпо.

 

Въ действителность нашето спокойствие и „уреденъ животъ” продължиха само нѣколко месеца, защото управлението почна постепенно да се формализира и да ни прави всевъзможни прѣчки въ доставката на книги за прочита, и на хранителни продукти. Но най-тягостното бѣше беззаконието, което се вършеше надъ политическитѣ затворници въ зловещитѣ единични килии. За най-малкото невнимание или грѣшка, налагаха драконовски мѣрки и жестоки побоища. Всичко това породи голѣмо брожение и недоволство, което се изразяваше въ масови протести и демонстрации, често пѫти подкрепвали и отъ криминалнитѣ затворници, понеже възмущението бѣ общо.

 

173

 

 

Следъ дълги борби и обяснения, политическитѣ затворници се видѣха принудени да обявятъ гладна стачка, която продължи десеть дни. Това предизвика анкета отъ страна на главния инспекторъ при Министерството на правосѫдието. Като се увѣри, че гладната стачка е предизвикана отъ беззаконията на управлението, инспекторътъ даде писмено нареждане да се спратъ побоитѣ въ килиитѣ и работилницитѣ. Освенъ това, разрешиха ни двучасова ежедневна разходка, а въ празднични дни — цѣлия предобѣдъ. Допустнаха да си доставяме повече хранителни продукти и да получаваме по-често колети, както и свободно да се снабдяваме съ книги за четене. Отново затворническиятъ ни животъ тръгна по-леко. Ала не се мина много време отъ тази наша победа, и ние бѣхме изненадани отъ едно звѣрско злодеяние.

 

Една нощь, нѣколко затворници направиха опигь да избѣгатъ отъ затворническата болница; между тѣхъ бѣха двама хървати и единъ комунистъ. Тайната на заговора била издадена на управлението отъ единъ криминаленъ затворникъ. Тогавашниятъ директоръ на затвора, Радославъ Браловичъ, суровъ типъ отъ Крагуевацъ, вмѣсто да предотврати този опитъ съ легални срѣдства, наредилъ да се постави засада. Когато, следъ полунощь, бѣгълцитѣ почнаха да излизать отъ болничната врата, отекна залпъ срещу тѣхъ, който събуди всички затворници. Първиятъ отъ редицата падна убитъ на мѣсто, а втория нараниха леко. Останалитѣ се отдръпнали бързо назадъ.

 

Това варварско дѣло възбуди духоветѣ на всички затворници. На зараньта всички задружно протестирахме и изпратихме делегация при директора. Този грубъ шумадиецъ, съ спокойствие и цинична усмивка, призналъ, че е знаелъ за кроеното бѣгство цѣла седмица по-рано; че е наредилъ тази подла засада, за да уплаши затворницитѣ и да ги застави на безмълвна покорность. Въ всѣка правова държава подобенъ актъ попада подъ ударитѣ на закона, обаче по това време въ Югославия вилнѣеше мрачната реакция на краль Александъръ, при която за сръбскитѣ управници всичко бѣ позволено.

 

174

 

 

Отъ сега нататъкъ започнаха нови неправди и насилия, които станаха причина да се засили брожението всрѣдъ затворницитѣ. На всѣко насилие се отговаряше съ протестъ, който често пѫти се превръщаше въ форменъ бунтъ. По този пѫть се дойде до нова гладна стачка — трета по редъ въ Срѣмска-Митровица. За всичко това хърватитѣ и комуниститѣ тайно известяваха на своитѣ организации въ Загребъ, Любляна и Бѣлградъ. Тѣ, отъ своя страна, информираха печата въ Югославия и чужбина.

 

Най-после, следъ голѣми мѫки и борби, къмъ края на лѣтото, 1933 година, управлението получи писмено нареждане отъ Бѣлградъ, щото всички затворници, осѫдени по политически причини, да се премѣстятъ въ зданието на малолѣтнитѣ, кѫдето се въвежда режимъ съ голѣми облекчения. Обаче отъ тия привилегии се изключватъ всички българи, които сѫ работили за отцепването на Македония отъ Югославия и присъединяването ѝ къмъ България.

 

За насъ, българитѣ-националисти, нѣмаше облекчение и справедливость, нѣмаше милость. Както всички наши братя въ поробена Македония, ние бѣхме поставени вънъ отъ закона. Затова насъ ни оставиха въ централния затворъ, между криминалнитѣ затворници, които имаха поне това преимущество, че се ползуваха отъ временни милости за частично намаление на наказанието, предсрочно освобождаване и други облекчения, предвидени въ закона.

 

Отново ми се налагаше да се приспособявамъ къмъ срѣдата, въ която предстоеше да прекарамъ още много години. Казвамъ, приспособяване, защото тази срѣда, съставена отъ разни нации и съсловия, бѣше още загадъчна за мене, макаръ че ми бѣше вече, отчасти, позната отъ Нишкия затворъ; но отъ тогава бѣха минали много години, преживѣни въ тежки мѫки и изпитания, поради което старитѣ ми впечатления и наблюдения бѣха избледнѣли.

 

 

Още на пръвъ погледъ, и между криминалнитѣ престѫпници се очертаваха националнитѣ различия и степеньта на развитието на многото народи, които на-

 

175

 

 

селяваха тогавашна Югославия. Докато нѣмци, хървати, маджари, словенци, па даже и австрийскитѣ сърби се отличаваха съ своята просвѣта, домашно възпитание и стопански напредъкъ, шумадийскитѣ сърби, даже и босненскитѣ, изпъкваха съ своята слаба култура и примитивность. По-голѣмата часть отъ тѣзи сърби, надъ 40 години, бѣха слабо или съвсемъ неграмотни, пълни съ суевѣрия и простота. И тукъ, както нѣкога въ Нишкия затворъ, биеше на очи, че голѣма часть отъ шумадийскитѣ селяни бѣха осѫдени за тежки разбойничества и убийства, извършени съ користна цель.

 

Въ празднични дни цѣлата маса криминални затворници, съставена отъ разни „професии”, представляваше една много интересна гледка. Раздѣлени на групи, тѣ си  разправяха разни голѣми дѣла и подвизи едни отъ други по-фантастични. По-старитѣ, които имаха по-голѣма опитность, приказваха повече, и то така майсторски, че всички наоколо ги слушаха съ напрегнато внимание. Това бѣ нѣкакъвъ своеобразенъ народенъ университеть; лекторитѣ бѣха увлѣкателни, слушателитѣ горѣха отъ желание да погълнатъ повече знания. Тукъ младитѣ се учеха на голѣми и доходни дѣла, въздишаха и гласно се заканваха съ думитѣ: „Ехъ, ще ми плати нѣкой за тази мѫка”. Нищо чудно, че голѣмъ брой отъ криминалнитѣ престѫпници дойдоха по три-четири пѫти, презъ времето, догдето бѣхъ въ затвора.

 

Най-много и разнообразни бѣха групитѣ на апашитѣ, като се почне отъ проститѣ джебчии и се стигне до смѣлитѣ касоразбивачи и „образовани” пикъ-покери, отъ американско качество — всички бѣха добре представени. Имаше и „голѣми хора”, майстори съ международна известность, който познаваха по-голѣмата часть на европейския континентъ и говорѣха на нѣколко езика, съ тѣхния специаленъ жаргонъ.

 

Нека отбележа, че между смѣлитѣ апаши и вулгарнитѣ разбойници сѫществуваше голѣма неприязънъ. Повечето апаши мразѣха властьта и бѣха непреклонни предъ нейната сила. А разбойницитѣ се отличаваха съ своето малодушие и служеха често като про-

 

176

 

 

вокатори и орѫдия на властьта. Колкото и да изглежда чудно, — така бѣше.

 

Следъ дълго и всестранно наблюдение надъ тѣзи маркирани отъ закона хора, азъ не забелязахъ нито дори пожелание за разкаяние и поправяне. Напротивъ, винаги у тѣхъ изпъкваше жаждата за отмъщение и нови подвизи. Мѫчно е да се пречупи престѫпната воля, особено пъкъ, като се взематъ предвидъ безчовѣчнитѣ постѫпки въ затвора и явното погазване на законитѣ по отношение на затворницитѣ. Тѣ почватъ да мислятъ, че всичко се мѣри съ два различни кантара и озлоблението имъ нараства още повече. Дойдохъ до убеждението, че днешното правосѫдие, съ своитѣ системи на затвори, изправителни домове и дисциплинарни наказания, постига нищожни успѣхи, да не кажа никакви; защото законитѣ едно пишатъ, а изпълнителитѣ друго вършатъ.

 

Срѣдата на криминалнитѣ затворници, за единъ спокоенъ наблюдатель, е повече тѫжна, отколкото неприятна. Въ края на краищата, това сѫ истински нещастници. Любопитно бѣ, че тѣ се отнасяха къмъ мене съ уважение, може-би, защото чувствуваха разликата между насъ, може-би, заради човѣшкитѣ ми отношения къмъ тѣхъ.

 

 

Тъй или иначе, времето минаваше, макаръ много по-бавно, тъй като бѣхъ отдѣленъ отъ моитѣ другари-хървати. День следъ день, изтекоха още седмици и месеци; навлѣзохме въ 1934 година, шестнадесета откакъ бѣхъ затворенъ. Както и по-рано, главна утеха ми бѣха писмата на скѫпитѣ ми домашни и рѣдкитѣ посещения на братовитѣ ми синове. При едно посещение, братанецътъ ми Страхилъ бѣ дошълъ не само да ме види, но изпратенъ нарочно отъ всеизвестния кръвопиецъ Жика Лазичъ, съ порѫка да ме запита, кои сѫ моитѣ условия за помирение съ държавната власть, за да бѫда амнистиранъ и да заживѣя като добъръ гражданинъ на Югославия.

 

Отговорътъ ми бѣше готовъ: Не искамъ милость отъ тѣзи, които опропастиха моя животъ и съсипаха моитѣ сънародници. Догдето въ Югославия се гони

 

177

 

 

всичко българско, азъ не мога да бѫда проводникъ на единъ такъвъ насилнически режимъ. Съгласенъ съмъ да живѣя въ Македония, само при следнитѣ условия — да се възвърнатъ на българитѣ правата, поне такива, каквито ги имахме до 1913 година, т. е. презъ турското управление; а това значи, да ни се възвърнатъ всички заграбени училища и църкви и българинътъ да бѫде равноправенъ предъ законитѣ на страната; да се даде предварително една всеобща политическа амнистия на всички осѫдени българи отъ Македония.

 

Главниятъ надзиратель на затвора, хърватъ, който присѫтствуваше на разговора, забеляза, че това, което искамъ, е невъзможно; че то не е по силитѣ и властьта на Жика Лазичъ и неговото правителство. Тогава азъ заявихъ: „Решенъ съмъ да изпия горчивата чаша до дъното, безъ да давамъ ангажименти никому”.

 

— Това бѣше третиятъ и последенъ опитъ отъ страна на сърбитѣ да бѫда подмаменъ съ подкупъ и добри обещания, та да стана агентъ на тѣхното  ю г о с л а в я н с т в о,  една отвратителна лъжа, скроени за маскиране на велико-сръбскитѣ тежнения. За жалость, и въ наша София се бѣха намѣрили наивници, за да не кажа нѣщо повече, които повѣрваха на това сръбско лукавство и замечтаха за „интегрална” Югославия, въ която българскиятъ народъ щѣлъ билъ да заеме своето заслужено мѣсто. Тази „идея” нанесе голѣми поражения въ Македония. Заблуденитѣ българи си правѣха своитѣ заключения, безъ да познаватъ манталитета и скрититѣ намѣрения на бѣлградскитѣ официални власти. Братята-хървати много добре разбраха югославянството на велико-сръбскитѣ адепти, защото, съ промѣната на фирмата „Кралство на СХС”, въ „Югославия”, сръбската власть почна систематически да отнема и най-малкитѣ права, които отличаваха хърватския народъ въ неговата самобитность. Така, сърбитѣ разтуриха хърватската юнашка организация, съ задължение да се претопи въ югославската, като имъ ограбиха цѣлия инвентаръ и капиталъ. Забраниха имъ хърватското национално знаме, като имъ натрапиха общо-югославското, т. е. сръбското. Направиха опитъ да ограничатъ значението на старинния Загребски университетъ, като

 

178

 

 

придаваха рѫководна сила на Бѣлградския. За хърватски банове и по-важни служители, назначаваха шовинисти-сърби или ренегати. Забраниха хърватскитѣ партии: правашката, основана отъ Анте Старчевичъ, идеолога на независимо Хърватско, отъ която по-после изникна Усташката организация на дръ Анте Павеличъ, идеолога на независимо Хърватско, а така сѫщо и Хърватската селска партия на Степанъ Радичъ. Затова пъкъ, отъ тогава нелегалната дейность на Хърватско се разрастна съ стихийна бързина и обхвана цѣлия хърватски народъ.

 

 

Съ дребни развлѣчения времето течеше монотонно, изпълнено съ скука и гнетущото съзнание, че си човѣкъ лишенъ отъ свобода, малоцененъ; това тягостно самочувство не напуска съзнанието на затворника, дори и при най-добъръ режимъ. Отъ Константинъ Ципушевъ, азъ се бѣхъ превърналъ въ № 1698а. Не напраздно се казва, че клетката е не търпима, ако ще би да е и позлатена. Ограничаването въ едни и сѫщи помѣщения, съ едни и сѫщи хора, въ нищожно пространство, което се изброява въ крачки, — това притѫпява впечатлителностьта и разтѣга времето до безкрайность.

 

Еднообразието, следъ 16 години затворнически животъ, бѣ нетърпимо досадно. Наистина, имахъ си книги за прочитъ, и тѣ много ми помагаха. Прочетохъ, напримѣръ, една кратка студия (около 28 страници), на Степанъ Радичъ за златния вѣкъ на Симеона Велики, написана съ много топло чувство къмъ българитѣ; въ нея се изтъкваше, колко огромно е значението на старобългарската култура. Имаше и други книги, крито съживяваха мисъльта ми и ободряваха духа ми.

 

Изобщо, въ затвора прочетохъ много книги, едни хубави, други — безинтересни; нѣкои съмъ забравилъ напълно, други — оставиха трайни следи. Но четенето, колкото и да е ценно и необходимо, е само допълнение на истинския, свободенъ и творчески животъ. Въ затвора то се превръща въ срѣдство за залисване на мислитѣ, въ начинъ за убиване на времето. А новинитѣ отъ свободния свѣтъ идваха до насъ откѫслечно,

 

179

 

 

чрезъ писма, минали презъ цензурата, чрезъ краткитѣ сведения на рѣдкитѣ посетители, или пъкъ презъ освѣтлението, което имъ придаваха вестницитѣ.

 

Но презъ есеньта на 1934 година, еднообразието се наруши за доста дълго време.

 

Единъ мраченъ есененъ день, когато бѣхме тѫжни и убити, дойде внезапна весть, която обнадежди всички ни. Бѣше 9 октомврий 1934 год. Привечерь, затворническиятъ звънецъ даде своя знакъ за прекратяване на работата преди опредѣленото време. Всѣки затворникъ трѣбваше да се прибере въ стаята си. Звънецътъ дрънкаше така продължително и настойчиво, щото всички разбрахме, — съ онази досѣтливость, която се развива въ всѣки затворникъ — че се е случило нѣщо необикновено. Това бѣше нѣщо извънредно; губѣхъ се въ догадки; такова нѣщо се случваше много рѣдко, въ случаи като масовъ бунтъ въ нѣкоя работилница, избухване на опасна епидемия и др.

 

Затворницитѣ се прибраха набързо въ помѣщенията си. Никой не знаеше нищо. Но, съ чудната бързина на голѣмитѣ събития, въ единъ мигъ се разнесе новината, че краль Александъръ е билъ убитъ въ Марсилия, заедно съ френския министъръ преседатель Барту и други французи.

 

Азъ бѣхъ много развълнуванъ, защото виждахъ събитието въ цѣлото му значение. Приближихъ се до познатия ми ключарь — хърватъ и го погледнахъ въпросително. Той ми прошепна: „Свърши се съ тиранина”.

 

Сърдцето ми почна да тупти усилено. Стараехъ се съ голѣма мѫка да прикрия вѫтрешното си вълнение, защото въ душата ми бушуваха смѣсени чувства на голѣма радость и на боязънь. Какъ да не се радвамъ, когато знаехъ, че главниятъ виновникъ за кървавия режимъ и за масовитѣ убийства въ Македония бѣ лично краль Александъръ, „кървавиятъ диктаторъ”, както го наричаха всички политически затворници. Толкозъ повече, че въ мене се бѣше загнѣздило едно предубеждение, че ако единъ день остана живъ да видя отново свобода, това ще бѫде само следъ смъртьта на краль Александъръ. Това предубеждение се породи въ мене като следствие на единъ сънь-ясновидение,

 

180

 

 

още когато очаквахъ екзекуцията си въ гр. Щипъ. Отъ друга страна, инстинктивно ми хрумна, че това велико дѣло е извършено отъ нашъ смѣлъ човѣкъ, българинъ, та сърбитѣ, въ яростьта си, лесно биха извършили погроми и издевателства надъ беззащитнитѣ българи, въ Македония и по затворитѣ. Но страхътъ ми мина леко, понеже първитѣ, бързи известия гласѣха, че атентатътъ е извършенъ отъ една тройка хърватски усташи.

 

На следния день сутриньта имаше дълга панихида за убития краль, съ още по-дълга речь отъ свещеника на затвора, който, посрѣдъ много словоизлияние, обясни бѣгло и кратко какво е станало въ Марсилия. Повече нѣщо научихъ отъ двама затворници-писари, които бѣха прочели първитѣ сведения въ вестницитѣ. Презъ време на разходката потърсихъ вѣрния ми другарь Гьошо Давковъ отъ с. Дивле, който сѫщо страдаше вече дълги години въ разнитѣ сръбски затвори. Той бѣ прекаралъ дълги години въ известния затворъ Лепоглава, а по това време бѣше докаранъ въ Срѣмска-Митровица. Съ малко думи, ние си казахме много нѣща. Главното бѣ, че дѣлото въ Марсилия, по замисъль и изпълнение, трѣбва да е било извършено, споредъ достигнатата отъ насъ обща мисъль, отъ великъ терористъ отъ типа на солунскитѣ „гемиджии”.

 

Следъ една седмица, азъ вече разполагахъ съ точни данни и, когато успѣхъ да получа вестникъ „Политика”, съ свѣтлия ликъ на Владо Черноземски и подробно описание на неговия подвигъ, моята душа възликува отъ радость, тъй като за мене бѣше ясно, че въ Марсилия се е пречупилъ гръбнака на сръбската хегемония на Балканитѣ. Отъ тогава фалшивата спойка на конгломерата Югославия започна да се разпада още по-бързо.

 

 

Въ затвора докарваха все нови и нови партиди осѫдени. Попаднаха и хора интелигентни, като д-ръ Бинички, висшъ хърватски духовникъ, студентътъ Момчило отъ Бѣлградъ и др. Отъ тѣхъ узнахъ, народътъ въ Македония, Хърватско и Словения ликува отъ радость, дори и по-съзнателнитѣ сърби въ Бѣлградъ и Шумадия се радвали, че се туря край на личната диктатура

 

181

 

 

въ Югославия; защото, следъ емигрирането на Свѣтославъ Прибичевичъ, открито се признаваше, че краль Александъръ е ненаситенъ грабитель, който е натрупалъ въ европейскитѣ банки повече отъ 500 милиона златни франка, а въ самата Югославия билъ заграбилъ много имоти и акции, въ всички по-доходни рудници и фабрики. Освенъ това, изброяваха се имената на много политически лица, като изчезнали безследно.

 

Д-ръ Франъ Бинички бѣ арестуванъ и осѫденъ на една година строгъ тъмниченъ затворъ, за разпространение на хвърчащи листове, които критикували неправдитѣ и насилията, вършени отъ сърбитѣ надъ културния хърватски народъ. Въпрѣки че това му дѣло бѣ инкриминирано незаслужено, полицията го измѫчвала до безсъзнание, а сѫдътъ го осѫдилъ, безъ да обръща внимание на аргументираната му защита. Измѫченъ и отслабналъ, той едва можеше да се движи, презъ време на едночасовата разходка и като че ли изразяваше цѣлото страдание на добритѣ и ценни хора, измѫчвани отъ сърбитѣ въ бивша Югославия. Още отъ първата ни среща ние се разбрахме напълно и станахме приятели. Отъ лицето на д-ръ Бинички лъхаше висока интелигентность и култура, които ме привлѣкоха веднага. Въ разговоритѣ съ него получихъ истинска духовна храна, която ми бѣ особено нуждна по него време. И когато дойде нашата раздѣла, ние се прегърнахме братски, съ благопожелания да се видимъ въ свободни Хърватско и Македония. Богъ чу нашитѣ затворнически молби . . .

 

 

Убийството на краль Александъръ, значението на което ние, политическитѣ затворници въ бивша Югославия, най-добре разбрахме, отшумѣ. Настѫпи зимата. На 28 декемврий 1934 год., въ килиитѣ на Срѣмска-Митровица доведоха Димче Чкатровъ. До тогава той бѣ излежалъ повече отъ 7 години въ Нишкия затворъ. Предварително е билъ пребитъ отъ Нишката полиция, а следъ това — наказанъ дисциплинарно, за бѣгство и писане на нелегално писмо. Въ Срѣмска-Митровица, той трѣбваше да прекара три месеца въ карцера, при много слаба храна. Когато го доведоха въ

 

182

 

 

общия затворъ, азъ успѣхъ съ голѣма мѫка да го прибера въ моята стая. Още презъ първитѣ дни му паднаха ноктитѣ на дѣсния кракъ вследствие на нечувано суровия побой, който му е билъ нанесенъ по стѫпалата, въ продължение на цѣла една нощь. Следъ като се посъвзе, прекарвахме често въ разговори и размишления.

 

 

Изминаха се още нѣколко месеци. Югославия бѣ въ непрестанно брожение. Убийството на краль Александъръ засили стремително процеса на разложението на изкуствената държава. Това личеше отъ ежедневния напливъ на нови затворници, отъ тѣхнитѣ разкази и отъ получаванитѣ отъ насъ сведения по страниченъ пѫть.

 

Навлѣзохме въ 1935 година, седемнадесетата отъ моя затворнически животъ. Пролѣтьта мина, безъ да можемъ да я видимъ. Дойде и лѣтото. За насъ това не бѣ нищо ново — годинитѣ се търкаляха, слънцето изгрѣваше и залѣзваше, днитѣ минаваха. Но тази година ми бѣ отредено да преживѣя една необикновена радость: презъ първитѣ дни на м. юлий въ затвора дойде да ме види жена ми.

 

При тогавашнитѣ привидно подобрени отношения между Югославия и България, съ голѣми усилия, жена ми Екатерина успѣла да издействува разрешение да ме посети. Въ Срѣмска-Митровица, бившиятъ затворникъ Фердо Кнезъ, братъ-хърватъ, я упѫтилъ до адвоката д-ръ Никола Гвоздичъ, хърватски първенецъ, който обичаше искрено българитѣ. Той се поставилъ всецѣло на нейно разположение, взелъ разрешение за свиждане, а, освенъ това, съставилъ и заявление до Министерството на правосѫдието въ Бѣлградъ за подобрение на моята участь. Сѫщо така и прочутиятъ адвокатъ, бившъ черногорски министъръ, Секула Дърлевичъ, на практика въ Земунъ, членъ на хърватската селска партия, приготвилъ заявление, което жена ми подаде чрезъ управлението на затвора до Министерството на правосѫдието въ Бѣлградъ. И въ дветѣ заявления се искаше моето освобождение, при подобренитѣ, ужъ отношения между България и Югославия;

 

183

 

 

изтъкваше се, че съмъ лежалъ въ затвора повече отъ 16 години. Разбира се, и дветѣ заявления останаха безъ последствие, подобно на многото по-раншни опити и постѫпки за подобрение на моята участь, предприети отъ разни мѣста.

 

За мене, единствено важното бѣ, че видѣхъ скѫпата си жена Екатерина. Не се и опитвамъ да опиша голѣмата ми радость, не бѣхме се виждали повече отъ 15 години, отъ времето, когато бѣхъ въ Щипския затворъ, като осѫденъ на смъртъ, който очаква своя край.

 

Споредъ правилника на затвора, разрешаваха се само 25 минути за свиждане и разговоръ, и то веднажъ месечно. За мене направиха изключение, да можемъ да се видимъ още два пѫти въ следващитѣ три дни. Тѣзи срещи съ любимата ми жена влѣха въ мене новъ тласъкъ на бодрость и куражъ. Като че ли жена ми донесе, заедно съ поздравитѣ и китката цвѣтя отъ София, свежия въздухъ на Витоша, както и копнежитѣ и надеждитѣ на онеправдания български народъ. Следъ като тя си замина, азъ дълго време пазихъ като реликви не само карамфилитѣ, но и всѣко кѫсче хартия, съ която бѣха обвити донесенитѣ ми отъ София подаръци.

 

 

Свиждането съ жена ми увеличи много силитѣ ми. Понасяхъ търпеливо затворническитѣ дни, макаръ че тѣ пълзѣха съвсемъ бавно, изпълнени съ тѫга и плаха надежда. Отъ това време, не си спомнямъ нищо особено; все сѫщата срѣда, все сѫщитѣ разговори, сѫщитѣ мисли и неизмѣнната затворническа мѫка. Седмицитѣ и месецитѣ се сливаха. Безкрайно много години бѣха минали вече; оставаха ми само още три години. Почнахъ да живѣя вече съ мисъльта, че ще дочакамъ, най-после, деня да бѫда отново свободенъ.

 

 

Настѫпи годината 1936, осемнадесета по редъ оть моя затворнически животъ. Презъ лѣтото стана едно голѣмо събитие за насъ, затворницитѣ: директорътъ Браловичъ бѣ смѣненъ, поради извършенитѣ отъ него

 

184

 

 

своеволия, които бѣха многобройни и, както изтъкнахъ по-горе, страшни по своето естество. На негово мѣсто бѣ назначенъ пакъ шумадиецъ, Душанъ Петровичъ, човѣкъ безкрупуленъ и небреженъ, несправедливъ, суровъ типъ, твърде подобенъ на своя предшественикъ.

 

Душанъ Петровичъ дойде въ Срѣмска-Митровица, следъ добра практика. Преди да ни стане „началникъ” той билъ директоръ на затворитѣ въ Стара-Градишка и Лепоглава, кѫдето се бѣ отличилъ съ умразата си и грубитѣ си постѫпки къмъ политическитѣ затворници.

 

Още презъ първитѣ месеци на своето управление, новиятъ директоръ започна да въвежда своеобразни методи за въздействие, като не зачиташе нито закона, нито правилника за вѫтрешния редъ въ затвора; той нарушаваше безразборно всички разпоредби, които уреждаха тежкия затворнически животъ. Скоро противъ него се създаде голѣмо недоволство, тъй като той направи нетърпимо положението на всички. Въ нѣколко само месеци възмущението се превърна въ неудържимо брожение.

 

Най-напредъ започнаха негодув;анията всрѣдъ политическитѣ затворници, особено хърватитѣ, тъй като директорътъ манифестираше открито своитѣ велико-сръбски тежнения и умразата си къмъ хърватския народъ. Насъ, българитѣ, пъкъ, наричаше презрително „бугараши” и, както и преди, ние продължавахме да бѫдемъ поставени вънъ отъ закона. Затова, се решихме да прибѣгнемъ до крайното срѣдство, въ борбата за правда. Ние нѣмахме много възможности: или масовъ протестъ, отъ страна на по-голѣмъ брой затворници, или гладна стачка. За насъ рискътъ бѣше много голѣмъ, тъй като бѣхме шепа българи-борци, — всичко 12 души — помежду цѣла сгань отъ криминални затворници, апаши, крадци и убийци. Но следъ дълги съвещание съ нѣкои отъ тѣхъ, които се отличаваха съ своята упоритость срещу властьта, решихме да пристѫпимъ къмъ акция.

 

То бѣ недѣленъ день — 9 августъ 1936 год. Когато се свърши предобѣдната обичайна разходка, и всички затворници се прибраха въ стаитѣ си, по даденъ сигналъ се разнесе общъ силенъ викъ: „Долу кървавия ре-

 

185

 

 

жимъ”, „долу насилията”; „Нещеме храна, догдето не ни се дадатъ всички облекчения, предвидени по закона!” ... А отъ една стая на третия етажъ извикаха допълнително: „Долу кървавия диктаторъ, да живѣятъ водителитѣ на стачката, Ципушевъ и Чкатровъ!” Като чуха тия викове, политическитѣ затворници отъ  зданието на малолѣтнитѣ подеха и тѣ гръмогласни протести. Задружнитѣ викове отъ всички страни продължиха цѣло денонощие; заприлича на истински бунтъ.

 

Отъ силна уплаха, управлението на затвора нареди зданията да бѫдатъ блокирани съ двоенъ кордонъ полиция и войска. Сѫщия день имаше много посетители отъ разнитѣ краища на Югославия, защото свижданията на затворницитѣ съ тѣхнитѣ домашни ставаха само въ празднични дни. Още при първитѣ тропания и викове се създаде голѣма суматоха всрѣдъ стражата и чиновницитѣ. Директорътъ, въ своята уплаха, наредилъ да се изгонятъ всички посетители и поискалъ незабавна помощь отъ града — войска и полиция. По такъвъ начинъ една отъ целитѣ ни бѣ постигната веднага, а именно, народътъ узна, чрезъ нашия бунтъ, за беззаконията вършени въ затвора.

 

За да постигнемъ и другитѣ цели, по взаимно съгласие, обявихме гладна стачка, като изтъкнахме нашитѣ условия въ следния смисълъ. Да бѫдатъ спрѣни неправдитѣ и насилията; да се прилагатъ всички облекчения, съгласно правилника за вѫтрешния редъ и закона; да се подобри храната и възнаграждението на тѣзи, които работятъ и др.

 

Почти половината отъ криминалнитѣ затворници се съгласиха да стачкуватъ съ насъ, българитѣ, обаче другата часть отказа и въ понедѣлникъ отиде на работа. При обиколка изъ работилницитѣ, директорътъ изсипалъ купъ хули по нашъ адресъ, защото една шепа българи сме били разбунтували цѣлия затворъ. Въ своя бѣсъ, той ругалъ открито майката „бугарашка”, макаръ че първиятъ министъръ на Югославия вече подготвяше почвата за едно, ужъ, истинско приятелство съ България. — И какъ да не бѣснѣеше господинътъ, когато поради тия бунтове можеше да изпусне тлъстия кокалъ! По онова време, да бѫдешъ дирек-

 

186

 

 

торъ на затворитѣ въ Срѣмска-Митровица бѣше истински келепиръ, понеже, освенъ голѣмата заплата, той получаваше много облаги отъ производството, безъ да се говори за многобройнитѣ гешефти.

 

На третия день сутриньта, въ нашата стая дойде самиятъ директоръ. Бледенъ и развълнуванъ, той ме запита: „Какво желаете да постигнете съ вашия бунтъ и стачка? Главата ми ли? Тя може и да падне, но азъ ще запазя престижа на държавата”, — сякашъ не разбираше, че този бунтъ не е противъ държавата, а само протестъ срещу личнитѣ му своеволия спрямо насъ, затворницитѣ. Тогава Димче Чкатровъ му отговори: „Пазете главата си за вашето отечество! Ние нѣмаме нужда отъ нея.”

 

Директорътъ бѣше толкова изплашенъ, че изгуби съвсемъ присѫтствието на духа и поиска чаша вода за успокоение, следъ което бързо напустна стаята ни, обещавайки ни да ни даде всички права, съгласно закона.

 

Тази гладна стачка, четвърта по редъ, продължи 6 дни. Следъ прекратяването ѝ, всички българи и малка часть криминални затворници бѣхме наказани съ неопредѣлено време карцеръ, като повечето отъ насъ оковаха въ тежки вериги. Обаче, въ края на септември директорътъ прекрати наказанията ни и обеща, че ще анулира цѣлото дисциплинарно дѣло, ако не правимъ повече размирици. Освенъ това, за голѣма наша изненада, презъ ноемврий с. г. (1936), той ме допустна за свободнякъ. При все че имахъ законно право на това облекчение още преди осемь години, азъ и другаритѣ ми останахме изненадани, понеже знаехме за тайнитѣ нареждания отъ Бѣлградъ: да бѫда пазенъ най-строго. Още повече, че тъкмо по това време въ Хърватско и Македония бѣ разпръсната, нелегално, една книга за страданията на хърватскитѣ национални борци, македонскитѣ революционери и югославскитѣ комунисти въ затворитѣ на Срѣмска-Митровица и Лепоглава.

 

По-късно научихъ, че тази книга е била написана отъ познатия ми хърватски младежъ Шиме Баленъ, който мина презъ чистилището на сръбскитѣ полицейски изпитания и влажнитѣ бетонирани зандани на Срѣмска-Митровица. Въ това обширно изложение бѣ-

 

187

 

 

ха писани много нѣща за насъ, българитѣ, а особено за мене, като на първа страница, на най-видно мѣсто, бѣ помѣстенъ моятъ затворнически портретъ.

 

Изобщо, братята хървати правѣха голѣма честь и услуга на насъ, българитѣ, въ югославскитѣ затвори, по онова време. И сега, колчемъ си спомня за миналитѣ си страдания, особено за килиитѣ и борбитѣ въ затвора на Срѣмска-Митровица, винаги изпъкватъ предъ очитѣ ми свѣтлитѣ образи на редица доблестни борци, синове на Хърватско, които стоически понасяха всички лишения и неправди. Богъ помогна на усилията имъ и навѣрно повечето отъ тия мѫченици сега се радватъ на извоюваната съ нечувани страдания свобода въ своята Независима Хърватска държава.

 

 

Между това, въпрѣки всички опити на велико-сръбскитѣ държавници да запазятъ „единната и недѣлима Югославия”, тя все повече и все по-бързо отиваше къмъ разпадане. Македонскитѣ българи и хърватитѣ подкопаваха безспиръ изкуствено сглобената държава. Освенъ това Югославия се разпадаше и поради свои собствени недѫзи; въ самитѣ сръбски срѣди, дори всрѣдъ крайнитѣ шовинисти, бѣ настѫпило разноезичие, както по вѫтрешната, така и по външната политика.

 

Презъ 1936 година, — не си спомнямъ точно за датата, — доведоха въ затвора на Срѣмска-Митровица истински „прави” сърби: народнитѣ представители Драгиша Стоядиновичъ, Драгиша Миловановичъ, Василия Търбичъ и Арнаудовичъ. Осѫдени бѣха за несполучливъ атентатъ противъ тогавашния югославски министъръ-председатель Миланъ Стоядиновичъ. По старъ сръбски образецъ, опитътъ бѣ извършенъ въ самата Скупщина. Арнаудовичъ стрелялъ противъ своя министъръ-председатель, но не успѣлъ да го улучи.

 

Още съ дохождането си въ затвора, Търбичъ, бившиятъ бандитъ-водачъ на противобългарска шайка въ Македония, бѣ поставенъ при най-добри условия: пазачитѣ бѣха внимателни къмъ него, даваше му се изобилна и добра болнична храна, поднесоха му всички възможни облекчения, изобщо, стараеха се да му

 

188

 

 

угаждатъ като на „сръбски юнакъ”. Но още презъ първитѣ дни той почна да роптае предъ Димче Чкатровъ и да псува сърбиянската майка и всичко сръбско; защото билъ изгубилъ своята младость за сръбската кауза въ Македония, а сега го тикнали въ затвора. На това Димче му възразилъ иронично: „Де, бре Васо, ти се отчая, защото си осѫденъ на четири години и тукъ живѣеше като дере-бей, а какво да каже българинътъ Ципушевъ, който преживѣ досега повече отъ седемнадесета години въ разнитѣ сръбски зандани, въ най-тежки страдания, и, както виждашъ, съ вирната глава, не казва ни „охъ!” . . .

 

 

Като свободнякъ, животътъ ми въ затвора се подобри значително, и времето тръгна по-бързо. Почнахъ да живѣя съ мисъльта, че, въ края на краищата, — следъ още две години — ще напустна сръбскитѣ затвори и ще се върна отново въ живота.

 

Въ началото на 1937 година, една привечерь, въ бараката на свободняцитѣ дойде депутатътъ Драгиша Миловановичъ, който си бѣше пийналъ и бѣ разположенъ за разговоръ. Започна да прави коментарии относно сключения тогава „Пактъ за вѣчно приятелство между Югославия и България”, като каза приблизително следнитѣ откровени мисли: „Този пактъ е сключенъ за засилване авторитета както на г. Кьосеивановъ, така и на Миланъ Стоядиновичъ. Обаче, сѫщински пактъ за вѣчно приятелство могатъ да сключатъ само сръбскиятъ и българскиятъ народи, и то следъ като се отвори още една война между Югославия и България и ние ви смажемъ до кракъ, за да ви наложимъ истинско приятелство и братство”.

 

Възползувахъ се отъ случая, че Миловановичъ бѣ въ добро настроение и му казахъ открито: „Слаби сте, Драгиша, вие, сърбитѣ, да смажете до кракъ българския народъ, защото вие сте малобройни, пъкъ и ние, българитѣ, имаме добри спомени отъ миналото, отъ 1885 година, а и отъ всички по-сетнешни войни. На бойното поле ние винаги сме ви побеждавали. Освенъ това, при една нова война между насъ, хървати, словенци, българи, пъкъ и всички инородни еле-

 

189

 

 

менти въ Югославия ще бѫдатъ на наша страна”.

 

Продължихъ по-нататъкъ: „Зная какво ви боли. Ябълката за раздора между насъ е Македония, презъ която мечтаете да излѣзнете на Солунъ. Но тя е вѣковна българска земя и излазъ можете да получите само търговски, и то презъ една приятелска България”.

 

Миловановичъ се възбуди и ми забеляза, че ние, българитѣ, сме имъ причинили извънредни злини презъ време на окупацията. Отговорихъ му: „Въ 1913 година, вие, сърбитѣ, измѣнихте на сключения съюзъ, сдружихте се съ гърцитѣ и незаслужено дойдохте въ Македония, кѫдето никой не ви искаше, а следъ това подложихте на нечуванъ тероръ всичко по-будно българско. Ние никога не сме аспирирали за вашата Шумадия, а вие успѣхте да опорочите вашата (?? нашата ??) свещена земя”. За примѣръ му посочихъ масовитѣ избивани на будни българи въ Македония, отъ страна на сръбската администрация и отъ бандитѣ на Бабунски, Василия Търбичъ и др.

 

Най-после, Драгиша Миловановичъ не можа да се въздържи и започна да псува: „Вѣрата ваша македонска, не ви стига, че сте завладѣли половината София, а вече заробихте и четвърть Бѣлградъ. Обаче, при това заключи напълно откровено, че македонцитѣ успѣватъ, благодарение на своя упоритъ трудъ и голѣми икономии, докато тѣхнитѣ „дошляци” — гурбетчии, които идватъ да работятъ въ Бѣлградъ и другитѣ градове, щомъ получатъ надницата си, ходятъ да пиятъ и да „лумпуватъ”.

 

Това бѣ последниятъ ми по-интересенъ разговор въ затвора на Срѣмска-Митровица.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]