19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

XIII. Въ зданието за малолѣтнитѣ престѫпници

 

 

Споредъ особено писмено предписание отъ Министерството на правосѫдието, направиха ни следнитѣ подобрения въ нашия затворнически животъ, извънъ правата, които ни даваше правилника за вѫтрешния редъ: дневна разходка 2 часа; освобождаване отъ задължителна работа; получаване на книги и списания, одобрени отъ цензурата; писане писма на домашнитѣ, всѣки месецъ; купуване, съ наши пари, на повечко хранителни продукти; свободно пушене на тютюнъ. Но за мене и братанеца ми Костадинъ най-главното облекчение бѣше освобождаването ни отъ непоносимитѣ единични килии. Поставиха ни въ една стая; не се наемамъ да предамъ съ думи, какво значи, да бѫдешъ отново заедно съ близъкъ по кръвь човѣкъ, който ти е напълно преданъ и съ когото сте прекарали еднакви терзания; все едно, да дадешъ въздухъ на човѣкъ, който се е задушавалъ и едва още поема дъхъ. При това, бѣхме въ обща стая, заедно съ други хора; имахме възможность да общуваме съ хора, а това е най-жизненото нѣщо за отдѣлния човѣкъ.

 

Този новъ за насъ режимъ, сравнително лекъ и поносимъ, въ сравнение съ мѫчителнитѣ години, които бѣхме прекарали, продължи около три години. Презъ това време, нервитѣ ми се успокоиха, апетитътъ ми се възвърна и повиши и почнахъ да се поправямъ.

 

Наскоро успѣхме да влѣземъ въ връзка съ младежитѣ отъ нашия етажъ. Повечето отъ тѣхъ отиваха на групи по работа въ града и макаръ че бѣха пазени отъ стражари, често успѣваха да ни доставятъ вестници. Ние пъкъ, имъ се отплащахме щедро съ храни и тютюнъ. По едно време, успѣхме дори да си уредимъ редовно получаване на вестници и поща. За тая цель си служехме съ срѣдствата и начинитѣ, присѫщи на затвора, които тукъ нѣма защо да разказвамъ.

 

161

 

 

Голѣмо впечатление ми направи обстоятелството, че повечето отъ младежитѣ-затворници бѣха бивши питомци на затвора-изправителенъ домъ за малолѣтни въ гр. Глина, Хърватско. Тамъ тѣ сѫ били поставени подъ много по-лекъ режимъ, имали учитель за възпитание, ползували се съ значителна свобода, както е въ едно такова заведение. Обаче, вмѣсто да се поправятъ, тѣ се бѣха развалили още повече; отъ тѣхнитѣ разкази, разбрахъ, че тамъ сѫ изкарвали сѫщинска школа за специални апашки похвати, по разнитѣ клонове на „занаята” и, щомъ напускали изправителния домъ, отдавали се още по-смѣло на своята, добре изучена специалность. Голѣма часть отъ тѣхъ бѣха осѫдени за втори, трети, па и за повече пѫти. Всичкитѣ разправяха съ удоволствие за славнитѣ си подвизи. Никаква сѣнка отъ разкаяние или съжаление, или пъкъ стремежъ за поправяне, не се забелязваше у тѣхъ.

 

Премѣстването ни въ обща стая ни донесе още една голѣма радость: братанецътъ ми Кирилъ Ципушевъ, синъ на покойния ми братъ Христо, бѣ вече студентъ въ Бѣлградъ и почна да ни спохожда. Това хубаво и вѣрно момче бѣ последвало общия пѫть на нашия родъ; то бѣ членъ на Тайната Македонска Младежка Организация, която си бѣ поставила за цель да поддържа упорството на българското национално съзнание въ поробената наша земя. Уви, отмъщението на враговетѣ го дебнѣше.

 

Само онзи, който е прекаралъ безкрайни години, усамотенъ и захвърленъ далече отъ роденъ край и скѫпъ домашенъ кѫтъ, само той може да оцени благотворното въздействие на свиждания съ човѣкъ отъ своя родъ и своята кръвь. Всѣка среща съ нашия милъ Кирчо даваше на мене и на братанеца ми Коста новъ подтикъ за бодрость и търпение. На сръбската тиранска власть която може да се гордѣе съ коварството и насилията надъ поробенитѣ македонски българи, помрачи внезапно душата ни за дълго време и ни отне най-голѣмата утеха. Този пѫть сръбската умраза по-коси безмилостно живота на нашия любимецъ Кирчо, въ зората на неговата младость. Това бѣ четвъртата и

 

162

 

 

най-скѫпа жертва на нашия родъ. Отиде при баща си, да си подадатъ рѫка баща и синъ, загинали заради любовьта си къмъ свидната българска родина [1].

 

Едва що се бѣхме порадвали нѣколко месеца на неговитѣ посещения, когато вестницитѣ на бивша Югославия съобщиха, че на 19 октомврий 1928 година, въ словенското село Ясеница, близу до Любляна, е извършено коварно убийство на младия студентъ Кирилъ Ципушевъ.

 

На следния день прочетохъ показанията на единъ съпѫтникъ, студентъ, единственъ свидетель на престѫплението: „Единъ день преди убийството, пѫтувахъ за Парижъ. Въ сѫщото купе се качиха и двама елегантно облѣчени господа. При запознаването, по-възрастниятъ се препорѫча за инженеръ при аеропланното депо въ Нови-Садъ, а младиятъ — като студентъ по право, на име Кирилъ Ципушевъ. Първоначално тѣ пѫтуваха до Загребъ, но после отъ тамъ продължиха за Любляна. Сега, инженерътъ, полупиянъ, почна да се хвали съ револвера си, да разправя, че скоро ще извърши голѣмо дѣло”... По-нататъкъ, вестникътъ обясняваше, че Кирчо е билъ прободенъ съ кама въ гърба, а следъ това доубитъ съ револверенъ изстрелъ.

 

Разбира се, полицията вдигна голѣмъ пгумъ, но убиецътъ не бѣ откритъ, защото е билъ тѣхно орѫдие. Както по-късно ми съобщиха наши студенти отъ Бѣлградския университетъ, които, заедно съ Кирчо, бѣха членове на Тайната Македонска Младежка Организация, той е билъ убитъ по заповѣдь на известния македонски кръвопиецъ Жика Лазичъ, предъ когото е билъ обвиненъ, че манифестира открито своитѣ бъл-

 

 

1. Моятъ роденъ братъ, Хр. Д. Ципушевъ, баща на Кирилъ Ципушевъ, загина въ 1924 година. Сърбитѣ заловили у него бележка за вноски въ касата на ВМРО. На 28 априлъ го арестували и го измѫчвали продължително и така жестоко въ затворитѣ на Радовишъ и Щипъ, че смърьта му била вече готова. Срещу голѣмъ рушветъ и при липса на всѣкакви сериозни доказателства, най-после го пустнали на свобода, но скоро следъ това той починалъ. Убитъ-недоубитъ, той поживѣлъ, колкото да дочака последния си часъ.

 

163

 

 

гарски чувства. За погубването му, особено много е допринесло държането му въ едно кафене, кѫдето Кирчо, силно раздразненъ отъ нѣколцина сърби, не можалъ да се въздържи, а имъ казалъ: „Сърби, помнете 1915-та година, която скоро ще се повтори, и пакъ ще бѣгате отъ българския щикъ.”

 

Убийството на Кирилъ бѣ страшна загуба за цѣлия ни родъ. Ние, двамата затворници, я почувствувахме особено болезнено и дълго време не можехме да се утешимъ и помиримъ. Въ своето безсилие, стискахме юмруци и мислѣхме за нашия свиденъ момъкъ, когото нѣмаше вече да видимъ, и проклинахме неговитѣ убийци — сърбитѣ. Единствената утеха ни бѣше мисъльта, че Кирилъ падна за святото дѣло на българския народъ. Виждахме, че Югославия все повече се разтърсва и върви къмъ бързо и неизбѣжно разпадане. Вѣрвахме, че България ще се съвземе напълно и нѣма да забрави своитѣ поробени братя. Знаехме, че ВМРО нѣма да преустанови борбата и ще я води до край.

 

Приблизително, по това време, разбрахъ отъ вестницитѣ, че главенъ рѫководитель на ВМРО е станалъ младиятъ секретарь на Тодоръ Александровъ — Иванъ Михайловъ, отъ Щипъ, когото познавахъ въ ранното му детство.

 

 

Между това, днитѣ минавала единъ следъ другъ. Влѣзохме въ 1926 година, единадесетата ми затворническа година. Презъ есеньта, въ затвора настѫпи голѣмо оживление, доколкото е умѣстна тази дума. И по-рано въ Срѣмска-Митровица имаше доста политически затворници, но сега тѣ прииждаха на цѣли колони: на първо мѣсто, хърватски националисти, следъ това, доста комунисти и, най-после, нова група българи отъ  Македония и отъ Западнитѣ покрайнини. Всичкитѣ бѣха осѫдени по специалния законъ за защита на държавата, но управлението ги третираше като обикновени затворници, понеже били осѫдени на строгъ тъмниченъ затворъ. Това предизвика голѣми пререкания между директора на затвора и комуниститѣ отъ нашата стая. Ето защо, премѣстиха ги въ други сръбски затвори, а мене и братанеца ми отново ни върнаха въ

 

164

 

 

единичнитѣ килии на Централния затворъ, но съ правото да ходимъ на дневна работа. Братанецътъ ми оставиха да се движи свободно, понеже му оставаше още малко време до излежаване на наказанието му, а мене поставиха за писарь въ столарската работилница.

 

Въ тази работилница се изработваха скѫпи мебели за мнозина висши чиновници, па даже и за дворцовата канцелария, но ценитѣ бѣха толкова низки, че едва покриваха половината отъ похарчения материалъ. Такива гешефти, впрочемъ, имаше и по другитѣ работилници. Ала ще каже нѣкой: Какъ се покриваха тѣзи голѣми загуби? Чисто и просто: всичко ставаше за смѣтка на общото счетоводство, което имаше грамаденъ оборотъ. Освенъ отъ работилницитѣ, управлението получаваше голѣми доходи отъ земедѣлие, а така сѫщо и отъ отглеждане на свини, крави, домашни птици и т. н. Сѫщо така, голѣми икономии се правѣха и отъ надницитѣ на многобройнитѣ затворници, които работѣха въ работилницитѣ.

 

 

Сега, когато имахъ повече работа и презъ деня излизахъ отъ единичната килия, времето минаваше по-леко, и неусѣтно дойде деньтъ 27 мартъ 1930 година, когато братанецътъ ми напустна затвора и излѣзе на свобода. Той бѣ осѫденъ на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ, но нѣкои помилвания го засегна и така, следъ като прекара въ разни „казамати”, 11 и половина години, — най-скѫпоценното време отъ младостьта му, — той се приготви да излѣзне отъ затвора и да отиде при своитѣ родители. Презъ цѣлото време на затвора, той ми бѣ най-добриятъ другарь и сподѣли всички мои изпитания. Неговата привързаность къмъ мене, както и моятъ дългъ да го подкрепвамъ морално, бѣха най-голѣмата ми утеха, а така сѫщо и вѫтрешна опора за самия мене.

 

Съ приближаването на деня на освобождението му, Костадинъ ставаше все по-нервенъ и мълчаливъ. Душата му се измѫчваше отъ предстоящата ни раздѣла и отъ голѣмата неизвестность за неговото бѫдеще въ поробена Македония. Още повече го гнетѣше моето несигурно бѫдеще.

 

165

 

 

Предстоящата раздѣла, естествено, ме нажаляваше, но азъ мислѣхъ повече за радостьта на неговитѣ близки, да го видятъ, най-после, живъ и здравъ следъ толкова години мѫки и теглила. Отъ друга страна, знаехъ, че той ще ми бѫде много полезенъ, когато излѣзе отъ затвора. Догдето очаквахме освобождението му, наговорихме се надълго и нашироко, преповторихме всички страдания, които изживѣхме: отъ задигането въ Струмица презъ есеньта на 1918 година, презъ всички теглила въ Радовишъ, Щипъ и Нишъ, та чакъ до последнитѣ изпитания, ужаса на усамотението въ единичнитѣ килии на Мариборъ и особено тукъ, въ Срѣмска-Митровица. Най-после, той бѣ дочакалъ деня да види отново слънцето на свободния животъ. Въ часа раздѣлата, прегърнахъ го мълчаливо и му пожелахъ въ сърдцето си всичко най-хубаво, което бѣ заслужилъ съ своята преданость и което бѣ предварително заплатилъ съ най-хубавитѣ години на своята младость. Отвориха се вратитѣ на сръбскитѣ зандани и пустнаха единъ страдалецъ, който бѣ сподѣлилъ мѫкитѣ на толкова много български борци.

 

Още отъ първитѣ дни на свободния животъ, братанецътъ ми Коста почна да ми пише често, да ме посещава, а така сѫщо нареди редовното изпращане пари, хранителни продукти и др. необходими нѣща, отъ братанеца ми Методи и братята му; отвори се още единъ проходъ къмъ свободния свѣтъ. Независимо отъ това азъ получавахъ непрекѫснато срѣдства и отъ София, отъ моитѣ домашни, защото бѣхъ принуденъ да харча много, за да запазя своето здраве и животъ, а така сѫщо и да помагамъ на другаритѣ отъ Македония, които сподѣляха общата наша тежка участь. Излишно е да изтъквамъ, че паритѣ сѫ много важно срѣдство въ затвора, съ което винаги може да се постигне известно фактическо облекчаване на положението; чрезъ тѣхъ се получаватъ малобройнитѣ възможни разнообразия въ монотонния животъ.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]