19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

Задъ решеткитѣ на Срѣмска-Митровица

 

XII. Задъ решеткитъ на Срѣмска-Митровица

 

 

Следъ онѣзи въ Пожаревацъ и Лепоглава, затворътъ на Срѣмска-Митровица бѣ най-голѣмиятъ въ бивша Югославия. Той се намира на около 3 километра отъ града близу до гарата, а наоколо сѫ пръснати стражарски кѫщички.

 

Затворътъ на Срѣмска-Митровица представлява сборъ отъ нѣколко здания, построени на обширна площь и обградени съ високи стени. Най-голѣмото здание бѣше общъ затворъ — триетажна желѣзобетонна постройка, съ много дебели стени. На всѣки етажъ имаше по три голѣми стаи, съ по 60 легла. При напливъ на затворници, обаче, въ всѣко помѣщение поставяха много повече хора. Друго триетажно здание, сѫщо отъ желѣзобетонъ, бѣше разпредѣлено на 120 единични килии. Въ пространния дворъ имаше отдѣлни постройки за черква, училище, болница и разни работилници. Вънъ отъ общата ограда, въ отдѣленъ крѫгъ, се издигаше еще едно триетажно здание за малолѣтни престѫпници, а до него се свиваха две бараки за свободняци, една малка фабрика за брашна, друга за тухли и отдѣлни, дълги обори за работния добитъкъ, крави, свине, както и кокошарници. Затворътъ притежаваше голѣми чифлици въ две съседни села.

 

 

Въ Срѣмска-Митровица ни посрѣщнаха съ особена строгость, понеже предварително бѣ съобщено за причинитѣ на премѣстването ни. По изрично нареждане отъ Бѣлградъ, поставиха ни въ отдѣлни, единични килии, съ размѣри 3 м. на 1.50 м.

 

Презъ малкото прозорче на моята килия едва-едва проникваше слънце, и то, разбира се, само презъ лѣтнитѣ месеци, понеже тя бѣ приземна; въ подобни килии изолирваха дисциплинарно наказанитѣ затворници. Заедно съ тѣхъ, всѣка сутринь ни извеждаха по

 

139

 

 

единъ часъ на чистъ въздухъ. Презъ време на тази разходка, трѣбваше да вървимъ единъ задъ другъ, на стояние отъ по три метра. Говоренето бѣ строго забранено и при нарушение се налагаха тежки наказания.

 

Нѣма нищо по-мѫчително отъ самотния животъ въ единична килия, но той става все по-непоносимъ и убийственъ, колкото повече се продължава. Не вѣрвамъ да има нѣщо по-съкрушително за човѣка отъ подобно дълго насилствено осамотяване между четири стени, кѫдето и слънце едва наднича. Не рѣдко се случваше нѣкои затворници, съ по-слаби нерви, да подлудѣватъ и то само за времето, опредѣлено за покаяние — най-много три месеца. Мене и братанеца ми ни държаха цѣли четири години, при строго наблюдение и подъ истински гнѣтъ.

 

На такъвъ беззаконенъ и нечовѣченъ, отмѫстителенъ режимъ бѣхме подложени петь души. Единиятъ отъ тѣхъ, Милутинъ Раичъ, отъ Бѣлградъ, членъ на радикалската опозиция, краенъ шовинистъ, бѣ осѫденъ, защото стрелялъ противъ автомобила на Никола Пашичъ. Следъ 18 месеца единично затваряне, при връщане отъ едночасовата разходка, той издебна подходящъ моментъ и се хвърли отъ втория етажъ на килиитѣ; нарани се смъртно и, впоследствие, умрѣ въ болницата. Другитѣ двама, пречанскиятъ сърбинъ Спасое Стаичъ и унгареца Чаки Лайошъ, отъ Нови-Садъ, анархо-комунисти, бѣха осѫдени презъ 1922 година, за несполучливо покушение противъ краль Александъръ. И двамата полудѣха. Останахме здрави само азъ и братенецътъ ми, макаръ че бѣхме поставени при още по-тежки условия.

 

 

Животътъ въ единичната килия бѣ непоносимъ, тягостенъ. Отъ време на време, еднообразието се нарушаваше отъ посещения на разни инспектори, висши чиновници или офицери, които идваха отъ Бѣлградъ или другаде, само за да видятъ „чудовищата-бугари". При мене тѣ пристигаха съ особено любопитство и често се впускаха въ разговори върху Балканскитѣ проблеми и борбитѣ между българи и сърби. Мнозина отъ тѣхъ, възгордѣни отъ случайнитѣ успѣхи, при разговоритѣ

 

140

  

 

си бѣха надменни, па даже и арогантни. Обаче, азъ не имъ оставахъ дълженъ. Нервитѣ ми се бѣха изопнали дотамъ, че мѫчно можехъ да понасямъ и най-малкитѣ лъжи и изкривявания на историческитѣ истини. Реагирахъ винаги съ достойнство, безъ да обръщамъ внимание на строгия редъ. Преди всичко, и надъ всичко, стоеше моятъ идеалъ и правата кауза на многострадалния български народъ.

 

 

Много предизвикателно се държеше къмъ мене затворническиятъ свещеникъ Сава Райковичъ. Повечето пѫти той идваше при мене пиянъ и съ особена злоба разправяше за геройскитѣ подвизи на сръбското племе, като проявяваше напълно неговата грандомания. Съ голѣма гордость, той ми заявяваше, че всички интелигентни сърби считатъ Македония за люлка на сръбството. Голѣми усилия трѣбваше да употрѣбявамъ, догдето дочакахъ удобенъ моментъ и му отговорихъ, предъ свидетели, че въ Македония болшинството сме ние, българитѣ, и че тамъ нѣма сърби, а има само пришълци.

 

По-късно, когато дойдохъ въ допиръ съ затворницитѣ отъ общия затворъ, узнахъ, че отецъ Сава е човѣкъ безскрупуленъ, и то съ всевъзможнитѣ човѣшки слабости и пороци. Обичното му питие било виното. Въ обикновения си животъ билъ невъзможенъ скѫперникъ, но — твърде щедъръ въ оргиитѣ си съ леки жени. Затова първата му жена се самоубила. Следъ смъртьта ѝ, той живѣеше въ конкубинатъ съ своята балдъза, нѣщо обикновено даже и въ сръбскитѣ села.

 

Дѣдо попъ много завиждалъ на добрия животъ и колегиалность между чиновницитѣ, та чрезъ доносничества ги скаралъ и после злорадствувалъ, като сѫщински велзевулъ.

 

Отъ омраза къмъ всичко българско, отецъ Сава не ми предаде едно българско евангелие, изпратено отъ жена ми. Когато го запитахъ, защо не ми се дава евангелието, книга позволена въ всички затвори по свѣта, той ядно ми отвърна: „Боже пази, да дамъ въ твоя рѫка българската книга, па била тя и евангелие".

 

141

 

 

Този пороченъ свещенослужитель и достойният му колега — учительтъ на затвора бѣха цензоритѣ.

 

 

Директорътъ на затвора, Миланъ Кнези, пречански сърбинъ, родомъ отъ Нови-Садъ, бившъ окрѫженъ сѫдия презъ австрийския режимъ, не бѣ лошъ човѣкъ. Той бѣше пъленъ, русъ и червендалесть чревоугодникъ веселякъ, който обичаше да си попийва винце. Но, като интелигентенъ и възпитанъ човѣкъ, бѣ добросъвѣстенъ въ работата си и доста справедливъ. Не бѣ той виновенъ, че трѣбваше да изпълнява нарежданията на безчовѣчнитѣ бѣлградски тирани. Когато идваше при мене, той признаваше открито, че спрямо насъ се постѫпва много строго, даже — че ние съ братанеца ми сме поставени вънъ отъ закома, поради изричното нареждаме на началника на Министерството на правосѫдието, Миланъ Костичъ.

 

За да не се измѫчваме много, директорътъ нареди да ни се дадатъ книги за прочить, а понѣкога и канцеларска работа. Първоначално такава получавахме отъ архивното отдѣление, което ни даваше да преписвамъ' разни обвинителни актове и присѫди, издадени хърватски и сръбски сѫдилища. До 1930 година, всичи сѫдилища въ земитѣ, откѫснати отъ бивша Австрия се рѫководѣха по австрийскитѣ наказателни разпоредби, които бѣха, явно, по-съвършени и хуманни, сравнение съ особено строгия сръбски наказателенъ законъ.

 

За нѣколко месеци азъ успѣхъ да препиша сръбски и 7 хърватски присѫди. Въ всички сѫдебни дѣла, гледани отъ сръбскитѣ сѫдилища, обвиняемитѣ се оплакваха, че показанията имъ предъ полицията сѫ били изтръгнати съ насилие и затова не отговарятъ истината. Въпрѣки това, сѫдилищата сѫ издавали присѫдитѣ си само на основание на полицейскитѣ рапорти и показания. Особено голѣмо впечатление ми направиха две присѫди. Съ едната, окрѫжниятъ сѫдъ въ Велико-Градище, до Бѣлградъ, осѫждаше трима селяни по на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ и да заплатятъ по 12.000 динари за обезщетение, сѫдебни разноски и възнаграждение на адвокати, загдето сѫ от-

 

142

 

 

краднали по 100-тина килограма сѣно отъ три плѣвника, намиращи се вънъ отъ селото, а вратитѣ имъ били само затворени; докато Бѣлградскиятъ окрѫженъ сѫдъ осѫждаше Симо Степичъ, секретарь-касиеръ на Министерството на Вѫтрешнитѣ Работи, на 12 години строгъ тъмничнъ затворъ, загдето е ограбилъ държавната хазна въ размѣръ на около 25 милиона динара. При това, кражбата е била вършена систематически, въ течение на нѣколко години. Почти всички тия милиони сѫ били похарчени за оргии, вършени заедно съ неговия шефъ — министъръ Божа Максимовичъ. За тази цель, Симо поддържалъ най-луксозния баръ въ Бѣлградъ. Обикновено, два пѫти седмично тамъ се е лѣело шампанско и скѫпи ликьори, при добъръ оркестъръ, въ компания на млади момичета, примамени отъ Австрия и отъ пасивнитѣ приморски покрайнини на бивша Югославия.

 

 

Къмъ края на лѣтото, 1923 г., затворътъ бѣ посетенъ отъ прокурора при Областния сѫдъ въ Загребъ, д-ръ Александъръ. Като ме видѣ окованъ въ тежки вериги и осамотенъ въ единична приземна килия, той обърна внимание на директора, че този произволъ е несъвмѣстимъ съ наказателния законъ.

 

Д-ръ Александъръ остана при мене цѣлъ часъ и ме разпита подробно за всичко, което ме е довело тукъ. Най-много се учуди на английското коварство, което стана причина за моитѣ страдания. Запита ме, дали познавамъ професоръ Б. Цоневъ, съ когото били съученици въ Виена, както и за други нѣкои видни българи, имената на които сега не си спомнямъ. Този братъ-хърватъ за първи пѫть, ми каза топли и утешителни думи, ала тѣ не можеха да облекчатъ страданията ми, защото бѣлградскитѣ сатрапи бѣха неумолими.

 

Д-ръ Александъръ бѣ човѣкъ надъ петдесетьгодишна възрасть, срѣденъ ръстъ съ посивѣли коси и умно, слабо и замислено лице. Говорѣше много приятно. Проличаваше веднага неговата човѣшка мѫдрость и чувство за справедливость. Почувствувахъ, че той е човѣкъ, който се издига надъ посрѣдственото и низкото. Преди да си тръгне, той ме запита: „Нѣмате ли

 

143

 

 

нѣкой високопоставенъ роднина, който да се застѫпи за Вашето освобождение чрезъ замѣняване”?

 

Докато отговоря на поставения въпросъ, директорътъ на затвора подхвърли: „Тодоръ не мисли ли за Васъ”? Отговорихъ му: „Тодоръ мисли и се грижи постоянно за мене, ала ние сме победена държава, и Версайлскитѣ диктати ни поставиха въ тежко унизено положение”. На това директорътъ отвърна: „Па не може ли Тодоръ да пипне нѣкой нашъ висшъ офицеръ отъ границата”?

 

Разбрахъ, че това е шега, но какво можехъ да му отговоря. Приключихъ: „Тодоръ си знае работата”. Следъ това, д-ръ Александъръ си отиде, като остави единъ свѣтълъ лѫчъ въ моята мрачна килия.

 

 

Изминаха три месеца, откакъ бѣхме хвърлени въ единичнитѣ килии на Срѣмска-Митровица. Къмъ срѣдата на м. септемврий 1923 г. въ затвора се получи помилване на затворници, по случай рождението на престолонаследникътъ на сръбската династия. Разбира се, азъ не получихъ никакво намаление на наказаниетм ми. Но, по силата на този указъ, дойде най-после редъ и до мене да получа поне малко облекчение. Свалиха  ми оковитѣ, които бѣха ме тормозили цѣли четири години.

 

Който не е носилъ окови, не може да си представи, какво значи да му освободятъ краката. Въ първитѣ дни азъ просто залитахъ. Главата ми се въртѣше. Свикналъ бѣхъ да имамъ тежести на краката си и сега чувствувахъ една особена лекота — тѣлото ми нагоре бѣ тежко, а долу — леко, и нѣмаше какво да го прикрепва къмъ земята. Но скоро равновесието се възстановява, и къмъ физическото облекчение се прибави и вѫтрешната радость, че си свободенъ отъ вериги, че можешъ да ходишъ както всички божи хора; че не си вързанъ като доленъ звѣръ.

 

Снемането на оковитѣ облекчи малко положението ми. Задължиха ме да посещавамъ църковната служба, въ недѣлни и празднични дни, но това бѣ разведряване за мене, защото ми даваше възможность да излѣза отъ своята самотия, да видя хора, да чуя човѣшки гласове,

 

144

 

 

поне еднажъ седмично. Пакъ споредъ правилника за вѫтрешния редъ, позволиха ми да получавамъ хранителни продукти отъ вънъ, както и колети, единъ пѫть месечно. Най-после, разрешиха ми да бѫда посещаванъ отъ мои близки.

 

Така се отървахъ, поне отчасти и за известно време, отъ безкрайнитѣ вѫтрешни монолози, съ които запълвахъ времето си. За мое щастие, двама отъ братовитѣ ми синове, Иванъ и Страхилъ Ципушеви, служеха въ отдѣлни полкове, но близу до Срѣмска-Митровица. Веднажъ на двата месеца тѣ идваха при мене и братанеца ми Коста, и редовно ни донасяха позволенитѣ количества хранителни продукти. Сѫщо така, два пѫти годишно ме посещаваше и братанецътъ ми Илия Ципушевъ, който, както казахъ, бѣ студентъ въ Грацъ.

 

Нѣма по-голѣма радость за затворника отъ едно, макаръ и кратко свиждане съ близки хора. При това, не материалнитѣ подаръци иматъ значение, а оня лъхъ на свобода, който посетительтъ носи съ себе си. Той оживотворява замрѣлия духъ на затворника. Особено важно е това за хора, които сѫ свикнали да се борятъ за една политическа кауза.

 

Свижданията ни даваха не, само сила и импулсъ, но и твърдость въ отпора срещу насилието и неправдата. Нашитѣ посетители бѣха близки и преданни наши хора, тѣ ни донасяха поздрави отъ всички другари и приятели, както и отъ нови македонски борци. Тѣ ни говорѣха по начинъ, разбираемъ само за насъ, пошепваха ни познати имена, съобщаваха ни за станалитѣ събития, — кѫде атентатъ, кѫде сражение, и всѣка казана дума бѣ за насъ утеха и упование, защото значеше само едно: Македония продължава борбата за свобода; нашитѣ другари не сѫ изоставили святото българско дѣло.

 

 

Все пакъ, малкитѣ облекчения, които ми донесе снемането на оковитѣ, не бѣха достатъчни. Продължавахъ да се измѫчвамъ въ единичната килия. Нѣма нищо по-тежко отъ това да те затворятъ самъ съ себе си продължително време. Колкото и да си даровитъ

 

145

 

 

и дълбокъ, скоро ще забележишъ, че вѫтрешнитѣ запаси се изчерпватъ и, въ сѫщность, се въртишъ все въ единъ крѫгъ, кога по-бързо, кога по-бавно. Въ края на краищата, почва да ти се струва, че всичко е една панаирска въртележка, която се движи безъ спиръ, при една и сѫща музика.

 

Килийната тишина гнети душата на осамотения затворникъ. Още по-неприятно е, понѣкога, нарушаването ѝ. Внезапно се чуваха зловещитѣ дрънкания на окови и стоноветѣ на дисциплинарно наказанитѣ затворници. Това възвръща къмъ мѫчителната действителность, често пѫти въ минути, когато си сполучилъ да се унесешъ и да забравишъ, че си затворникъ. Може ли да има нѣщо по-мѫчително, да чувашъ, въ своето угнетение, плача и охканията на хора, които страдатъ, особено пъкъ нощно време!

 

 

Споредъ правилника, дисциплинарнитѣ наказания вървѣха по градация, споредъ вида и голѣмината на провинението. Най-много нарушения се вършеха около доставянето и пушенето на тютюнъ, — единственото  почти развлѣчение на затворника; а то бѣ строго забранено въ затвора, както въ двора, така, още повече, въ помѣщението.

 

За да се снабдятъ съ нѣкоя цигара, затворницитѣ отиваха до крайность; беднитѣ крадѣха разни предмети отъ работилницитѣ и складоветѣ и ги замѣняваха срещу съвсемъ скромна отплата въ цигари; по-заможнитѣ, пъкъ, продаваха топлитѣ си зимни дрехи и хранителнитѣ продукти, които получаваха отвънъ за подобрение на слабата затворническа храна. Понеже при тѣзи тайни здѣлки ставаше голѣмъ гешефтъ, то винаги се намираше по нѣкой стражарь, който доставяше контрабанда цигари, чрезъ нѣкой свой довѣренъ агентъ-затворникъ.

 

Нуждитѣ сѫ направили човѣка изобретателенъ. Така и затворницитѣ, за запалване на придобититѣ съ толкова жертви цигари, сѫ открили своето огниво: едно малко чиличено колелце, което произвежда искра при търкането съ кремъчно камъче. Тази искра лесно подпалва огънь, при подходящъ запалителенъ съставъ

 

146

 

 

черенъ прахъ, по маджарски казано: „фекете”, полученъ отъ изгарянето на чисто памучни парцали.

 

Тъй или иначе, затворникътъ все ще се провини въ нѣщо, най-малко — въ пушенето на тютюнъ. А наказанията бѣха несъразмѣрно, тежки спрямо нарушенията.

 

Имаше разни степени за „дисциплиниране”. Най-тежкитѣ дисциплинарни наказания въ Срѣмска-Ми-тровица бѣха: тежки; двойни окови на рѫцетѣ и краката, кѫси и двойни окови за рѫцетѣ и краката и „луда кошуля” — познатата усмирителна риза за буйно-луди. Последнитѣ две наказания сѫ така мѫчителни, щото подложенитѣ на тѣхъ изпитватъ голѣми болки, стенатъ, плачатъ, а често и ридаятъ, високо и болезнено. Само каленитѣ престѫпници, рецидивисти, особено апаши, чийто животъ вѣчно се е движилъ между „свободната практика” и „пандизъ”, бѣха посвикнали съ подобни наказания. Това, именно, като че ли идва да потвърди, че никакви карцери и тежки тѣлесни страдания не могатъ да помогнатъ за поправянето на човѣка, а само загрубяватъ постепенно неговата чувствителность и озлобяватъ сърдцето му.

 

Колкото и да е неприятно, трѣбва да опиша какво представляваха тежкитѣ дисциплинарни наказания въ затвора на Срѣмска-Митровица, и изобщо въ сръбскитѣ затвори.

 

Наказанието  т е ж к и  о к о в и  се състоеше въ оковаване на краката и рѫцетѣ съ окови около 12 килограма тежки, свързани съ единъ синджиръ, отъ краката до пояса и отъ пояса до рѫцетѣ. При това оковаване има известна свобода на движение, човѣкъ може да стои правъ и да се пообтегне; то е сравнително, по-леко поносимо. Гнѣтътъ е повече душевенъ. Но наказанието  д в о й н и  к ѫ с и  о к о в и  е крайно мѫчително за нещастника, който трѣбва да го изпита. Тежестьта на самитѣ окови е почти сѫщата — около 12 килограма, но човѣка превиватъ на две, като свързватъ дѣсната рѫка съ лѣвия кракъ, а лѣвата рѫка за дѣсния кракъ. Въ това положение, той скоро почва да чувствува страшни болки. Въ никой случай, дори и единъ здравъ тѣлесно човѣкъ не може да издържи такова положение повече отъ 6 часа. Затова и правилникътъ не до-

 

147

 

 

пуска това наказание повече отъ два пѫти седмично. Що се отнася до усмирителната риза, нѣма защо да я описвамъ.

 

Моля читателя да ме извини, че се впуснахъ да го занимавамъ съ такива тѫжни нѣща, но нека има една представа за сръбскитѣ затвори, въ които не единъ българинъ остави живота си или, най-малко — своето здраве. При това, ако за обикновенитѣ, тежки криминални престѫпници би могло да се намѣри нѣкакво оправдание, какво би могло да се каже за онѣзи, чиято единствена вина е била, че сѫ обичали своя народъ и сѫ се борили съ всички сили за неговото обединение.

 

 

Днитѣ въ Срѣмска-Митровица се влачеха непоносимо бавно и тягостно, поради лошитѣ условия, въ които бѣхме поставени. При това, бѣхме се поизтощили отъ прекаранитѣ вече въ затворъ години. Все пакъ минаха нѣколко месеца. После дойде деньтъ, въ който ми свалиха оковитѣ. Това ме облекчи, но не бѣ достатъчно. Чувствувахъ се много съсипанъ, подъ двойния гнѣтъ на самотията и чувството за неправда, която се извършваше надъ насъ. Продължавахъ да прекарвамъ днитѣ си въ единична килия, предоставенъ на единъ непрекѫснатъ разговоръ съ самия себе си и на онзи вѫтрешенъ запасъ, съ който човѣкъ, изобщо, разполага. За жалость, този запасъ се изчерпва твърде скоро, ако не се попълва съ нови впечатления.

 

Презъ месецъ априлъ 1924 година, директорътъ на затвора Миланъ Кнези почина отъ разривъ на сърдцето, тъкмо когато бѣ обещалъ да ни освободи отъ единичнитѣ килии. Наследи го прокурорътъ при окрѫжния сѫдъ въ Митровица, Стефанъ Бреберина, сѫщо така австрийски (пречански) сърбинъ.

 

И новиятъ директоръ постѫпваше съгласно закона и правилника за вѫтрешния редъ. И той бѣше, обшр взето, справедливъ и възпитанъ човѣкъ. Но надъ насъ тежеше неумолимия гнѣтъ на сръбскитѣ тирани въ Бѣлградъ, а единъ чиновникъ не така лесно би се решилъ да направи нѣщо на своя глава. Самъ Бреберина оправдаваше нашето осмотяване въ огдѣлни килии съ

 

148

 

 

нарочното нареждане отъ Министерството на правосѫдието отъ Бѣлградъ.

 

Но какво ни ползуваше, че директорътъ признаваше неправдата. Задържането въ единични килии повече отъ три месеца е беззаконие. Но Бреберина нѣмаше куража да даде, на своя отговорность, нареждане за прехвърлянето ни въ общия затворъ. Иначе, той бѣше любезенъ човѣкъ. Често пѫти ме посещаваше и се впускаше въ разговори върху научни и политически въпроси, повечето пѫти въ връзка съ Балканскитѣ проблеми, па даже и относно миналото и бѫдещето на Македония. Веднажъ, дори, се излъга и се увлѣче твърде много. Запита ме, дали съмъ челъ историята на професоръ Гобчевичъ, сърбинъ, и какво ми е мнението по изказанитѣ отъ него мисли върху Македонския въпросъ.

 

Тази книга азъ не бѣхъ челъ, но бѣхъ достатъчно осведоменъ за нея. Казахъ му, че съмъ прегледалъ нѣкои рецензии и критики за тѣзи история, споредъ които тя е едностранчива и неточна, понеже изкривява историческитѣ факти. Изтъкнахъ, че всички научни книги за Македония, писани отъ европейски автори, признаватъ, че тя е старинна българска земя и населението ѝ е българско, въ своето болшинство, както по произходъ, така и по народностно съзнание. — Следъ този разговоръ, той вече никога не заговори съ мене на политическа тема.

 

 

Най-после, директорътъ на затвора, който виждаше явната неправда и беззаконие спрямо мене, потърси едно решение да облекчи нашето положение, безъ да влиза въ разрѣзъ съ нарочнитѣ инструкции отъ Бѣлградъ. Той нареди една малка, изолирана стаичка да служи като канцелария за мене и братанеца ми Коста, кѫдето да работимъ върху разни канцеларски актове. Въпрѣки, че бѣхме отдѣлени отъ останалитѣ затворници и живѣехме въ единични килии, това бѣше голѣмо облекчение и за двама ни, понеже можехме да се виждаме всѣки день.

 

Полека-лека разстроенитѣ ми нерви почнаха да се възстановявать. Единичната килия не бѣ вече страшна,

 

149

 

 

тъй като се превърна въ една стаичка, наистина мрачна и неприветлива, но кѫдето се прекарва малко време. Но и това не бѣ за дълго. Скоро нашитѣ страдания се възобновиха, още по-тежки, следъ краткия отдихъ.

 

Не бѣха минали и два месеца, откакъ работѣхме вънъ отъ килиитѣ, когато презъ Митровица минала съ екскурзианти учителката Мария Манева. Тя се срещнала случайно съ директора, и не зная какъ, станало дума за мене. Дали е имала нѣкакви съображения, не ми е известно; но ни направи, волно или неволно, голѣма пакость.

 

Тази бъбрица казала, че ме познава много добре че азъ съмъ билъ рѫководительтъ на Валандовския атентатъ и на други четнически нападения по долината на Вардара, и т. н. Естествено, това стреснало много директора. Отново ни върнаха въ единичнитѣ килии, безъ право да излизаме отъ тѣхъ. Остана ни само регламентираната едночасова разходка, на три метра единъ задъ другъ, безъ право да се говори.

 

Отново настѫпи тежката самотия, която гнѣти и убива. Лишени бѣхме отъ утехата да се виждаме помежду си, а още повече — съ другитѣ затворници. А, може-би, най-важното въ затвора е да не бѫдешъ самъ, да можешъ да виждашъ други хора, па било тѣ и криминални престѫпници. Наблюдение на другитѣ, дребни разговори, сподѣляне на новини, коментиране на нѣкоя дори нищожна случка, която въ затвора придобива значението на събитие — всичко това разредява времето и премахва, отчасти, неговата убийствена тежесть.

 

По това, мѫчително за насъ, време въ затвора пристигна нѣкой-си сѫдия Паничъ, който билъ служилъ въ Велешкия окрѫженъ сѫдъ. Той бѣше неприятенъ човѣкъ, слабъ, хилавъ, макаръ и отъ сѫщинска Шумадия, дребенъ на ръстъ, както и по душа, но пропитъ съ великосръбски шовинизъмъ. Той дойде нарочно при мене и започна да ми държи нраво-учителна беседа, когато нервитѣ ми бѣха на скѫсване: „Специално идвамъ отъ Македония, за да видя, дали сте такова чудовище, както сте обрисувани въ присѫдата и легендитѣ, които се ширятъ за Васъ. А тѣ сѫ толкова разнообразни”!

 

150

 

 

Бѣше ми болно и отвратително да слушамъ неговитѣ лигави думи. Искаше ми се да му отговоря, че който се бори за своя народъ, въ никой случай не може да бѫде чудовище. Но ми бѣ обидно да влизамъ въ обяснения съ подобенъ човѣкъ.

 

Следъ дълги приказки, сѫдията Паничъ завърши: Всичко може да Ви се прости, но не и Валандовската трагедия — не!, защото тамъ намѣриха гроба си стотици наши войници и добри офицери”. Неговитѣ тържествени фрази биха ми се видѣли смѣшни, ако не бѣхъ така изтерзанъ. Трѣбваше ли да го питамъ, какво бѣ виновенъ баща ми или зеть ми, та ги убиха, както и неизброимитѣ скромни и мирни македонски българи, единствениятъ грѣхъ на които бѣ, че знаеха своя родъ и езикъ и искаха да си останатъ българи!

 

Следъ словохотливостьта на Манева и шовинистическитѣ излияния на сѫдията Паничъ, нашето положение се влоши още повече. Управлението на затвора изпадна въ истинска паника и засили строгостьта си около нашитѣ килии.

 

 

Чувствувахъ, че нервитѣ ми почватъ да се поддаватъ. Обхвана ме най-мрачно настроение. — Бѣха минали шесть години отъ оня злощастенъ день, когато английски офицеръ ме задигна и предаде на сърбитѣ; следъ това — следствието въ Радовишъ, сѫденето и изпитанията въ Щипъ, очакването на смъртьта, затвора въ Нишъ; тамъ, поне, бѣхме въ общия затворъ; въ Мариборъ бѣше лошо, но все пакъ по-добре отъ тукъ: мѫчителнитѣ спомени не искаха да се махнатъ отъ главата ми, макаръ, че се губѣха въ нѣкаква особена далечина. Колко отдавна ми се струваше времето, когато бѣхъ свобденъ човѣкъ.

 

Моето угнетение се засилваше отъ день на день. Почнахъ да линѣя. Не можехъ да спя, нѣмахъ никакъвъ апетитъ. Тъмнѣеше ми предъ очитѣ. По този поводъ, затворническиятъ учитель Стефанъ Милошевичъ, човѣкъ съ слаби познания и груба, просташка външность, но буенъ сръбски шовинистъ, се бѣше похвалилъ въ училището, че „двамата бугараши” ще остаятъ коститѣ си въ килиитѣ. — „Ето, вижда се, че

 

151

 

 

стариятъ не ще може да изтрае дълго на тия мѫки”. И наистина, килийната самота бѣ вече подействувала много зле върху мене. Отслабвахъ все повече и повече, изпадахъ въ часове на тѫпо безразличие или пъкъ прекарвахъ безсънни нощи, въ размишления едно отъ друго по-ужасни. Какви ли не мрачни мисли не минаваха презъ главата ми.

 

Изпаднахъ въ голѣма тѫга и отчаяние. Дори два пѫти решавахъ, че така не може да се живѣе повече и смѣтахъ да разбия главата си о дебелитѣ стени на килията ми. Но въ последнитѣ минути предъ очитѣ ми изпъкваха образитѣ на моята твърда и търпелива жена и на едничкото ми, любимо дете. Тия видения възпираха решението ми. Сѫщо така злорадството на учителя-шовинистъ ме опомни; то събуди моето упорство. Размислихъ добре и решихъ да продължа своята борба, да съживя своята издръжливость — на пукъ на врага, и за утеха на моитѣ най-мили въ свѣта. Аз трѣбва да живѣя и да преодолѣя всички мѫчения и неправди.

 

Заинатихъ се, вдигнахъ гордо глава и никога вече не допустнахъ да ме завладѣватъ песимистични мисли. Богъ ми помогна — издържахъ. И, следъ деветнадесеть години страдания и неправди, видѣхъ не само моитѣ скѫпи близки, но и свободата на моя роден край.

 

Щомъ решихъ да издържа, у мене се появи нови сили. Говорѣхъ гласно, за да се разсѣйвамъ и не загубя навика да приказвамъ, движехъ се въ килийката колкото можехъ и напрегнахъ вниманието си да използувамъ и най-дребнитѣ възможности за развлѣчение. Въ юношеството си бѣхъ челъ за страданията на самотнитѣ затворници — ето, че сега дойде редъ, лично да ги преживѣя.

 

Понеже килията ми бѣше приземна, забелязахъ, че въ нея идваха мравки, които търсѣха храна. Тѣзи нищожни живи сѫщества се явиха като моя приятели, които разсѣйваха тежкитѣ ми мисли. Започнахъ да ги храня съ трохи хлѣбъ и захарни парченца, и тѣ идваха вече редовно, на цѣли върволици.

 

Голѣмо забавление ми достави единъ паякъ, който бѣ изтъкалъ своята мрежа въ ѫгъла на прозорчето

 

152

 

 

ми. По цѣли часове го наблюдавахъ, какъ очаква търпеливо да се хване нѣщо въ паяжината му; какъ се спускаше и изсукваше жертвитѣ си и какъ се прибираше отново на наблюдателното си мѣсто. Особено интересно бѣше, когато снесе въ една малка кисийка своитѣ яйчица, отъ които после се излюпиха малки паячета; тѣ веднага източиха своитѣ малки паяжинки — мрежи за ловъ и прехрана.

 

А когато на прозорчето ми кацваше случайно нѣкое врабче, радвахъ се като дете. Затова презъ зимата поставяхъ нарочно трохи и очаквахъ съ нетърпение да дойде нѣкой малъкъ, крилатъ гостенинъ.

 

Така, съ всички срѣдства, които можехъ да измисля, азъ се борѣхъ противъ убийственото въздействие на килийната самотия.

 

 

Бѣхъ прекаралъ повече отъ една година въ единична килия, но не се оставихъ да падна духомъ. Днитѣ минаваха безкрайно бавно, но все пакъ времето не стоеше на едно мѣсто. Най-после, измина и зимата на 1924–1925 година.

 

Презъ единъ мраченъ пролѣтенъ день, вратата на моята килия се отвори съ голѣмъ шумъ, и при мене нахлуха двама луксозно облѣчени господа, заедно съ директора на затвора и неговия помощникъ. Личеше си, че сѫ видни гости. Отъ обръщенията на директора къмъ тѣхъ, разбрахъ, че и двамата сѫ началници на отдѣления, единиятъ — въ Министерството на вѫтрешнитѣ работи, а другиятъ — въ Министерството на правосѫдието.

 

Единиятъ отъ тѣзи господа ме запита направо: „Какъ се казвате”? Отговорихъ му сухо: „Азъ се казвамъ Константинъ Ципушевъ”. — А защо на табелката на килията Ви пише „Ципушевичъ”? — Почувствувахъ, какъ ме обхваща упорство. Отговорихъ му: Кога това е написано и отъ кого, не зная. Още на времето, когато ме писаха Ципушевичъ, азъ протестирахъ, защото всичкитѣ ми документи, включително и Женевската ми диплома, сѫ на действителното ми име — Ципушевъ. Постоянно съмъ билъ българинъ — отъ

 

153

 

 

самото си рождение. Никога не съмъ билъ друго нѣщо. Даже въ сѫда сѫдиитѣ ми казваха „Ципушевъ”.

 

Следъ тази разправия, единиятъ отъ тѣхъ — този отъ Министерството на правосѫдието, ме запита за образованието и занятието ми и дали е вѣрно, че съмъ зеть на Тодоръ Александровъ. Понеже запитването бѣ отправено много надменно, азъ отговорихъ твърдо; „Има ли нѣщо престѫпно въ това, господинъ началникъ? Не само, че съмъ неговъ зеть, но и сме били нераздѣлни другари, още отъ нашето детинство и заедно сме се борили противъ тиранията на турскитѣ султани”.

 

Сега пъкъ почна другиятъ: „Тогава борбата противъ турцитѣ е била добра, но сега Тодоръ Александровъ е най-голѣмиятъ злосторникъ за нашата държава. По негова диктовка, четитѣ на Бърлю и на други войводи вършатъ тероръ и атентати въ Македония. Помислете си, че всичко това става съ италиански срѣдства и въ унисонъ съ италианската пропаганда въ Далмация. Освенъ това, Тодоръ е въ връзка и съ другъ нашъ неприятель и отцепникъ — това е хърватскиятъ водитель Степанъ Радичъ”.

 

Понеже последнитѣ думи бѣха изговорени нервно и заканително, азъ възразихъ спокойно: „Какво прави сега Тодоръ Александровъ, азъ не зная, нито пъкъ мога да отговарямъ за това.” — Но въ душата си дълбоко се зарадвахъ. Казахъ си: Нека да лежа въ сръбскитѣ тъмници, но нашитѣ не бездействуватъ; борбата за Македония продължава; Тодоръ подкопава сръбската сила.

 

Важнитѣ посетители си отидоха. Тѣхнитѣ злобни думи ми дадоха много материалъ за размишления. Наистина, азъ наблюдавахъ мозаичната държава, наречена „Югославия”, отъ тѣсния ѫгълъ на едно затворническо прозорче. Ала явно бѣ, че въ нея се развива бързо единъ процесъ на разложение, особено благодарение на сръбското кѫсогледство и тирания. По-късно, когато затворътъ се изпълни съ хърватски борци за независима хърватска държава, това стана още по-ясно. Само въ Бѣлградъ продължаваха да не го виждатъ.

 

154

 

 

Измина още една година. Днитѣ пълзѣха по-бавно отъ охлюви, ала все пакъ минаваха. Не ги броехъ, — нѣмаше защо и да ги броя. Монотонниятъ животъ въ моята килия продължаваше. Бѣхъ отслабналъ и изнемощѣлъ, но духътъ ми преодолѣ опасната криза. Въ килията ми носѣха книжа за преписване. Работата бѣ скучна, но все пакъ бѣ едно занимание, което заемаше време; безъ нея би било по-лошо.

 

Между писаритѣ на затвора имаше и единъ хърватинъ, Войко Миколи, отъ видно семейство въ Загребъ. Братъ му билъ сѫдия въ Сараево, а сестра му — лѣкарка въ окрѫжната болника въ Щипъ. Презъ месецъ септемврий 1926 година Миколи ми донесе цѣлъ купъ канцеларски книжа за преписване. Презъ време на работата ми намѣрихъ между тѣхъ една бележка, съ следното съдържание: „Тодоръ Александровъ убитъ отъ противници, нѣкѫде въ Пиринъ-планина”.

 

Страшната весть скова всичкитѣ ми мисли. Прочетохъ я, не искахъ да повѣрвамъ. Препрочетохъ я съ още по-голѣмъ ужасъ. Въ главата ми се блъскаха всевъзможни спомени, мисли, предположения. Цѣлата нощь не можахъ да мигна. Не искахъ да се примиря, че това може да бѫде вѣрно. Мѫчихъ се да оставя на страна личнитѣ си чувства на роднинство, приятелство и другарство въ една борба, на която той бѣ станалъ истински върховенъ вождъ. Мислѣхъ, колко жестока е тази загуба за Организацията. Скръбь и тревога изпълваха оърдцето ми.

 

Първата ми мисъль бѣ, че Тодоръ е убитъ отъ подкупническа рѫка, защото знаехъ, че сръбското правителство е обещало да заплати единъ милионъ динара за главата му. Но какъ е било възможно това, при какви обстоятелства е станало, кѫде точно е загиналъ вождътъ на ВМРО? Напраздно си блъскахъ главата. Ясно ми бѣ само, че страшно нещастие е постигнало Организацията и че извършителитѣ сѫ били врагове на българската борба и на българската държава.

 

Следъ два дни при мене дойде свещеникътъ Сава, разбира се, пакъ пиянъ, и съ юдинска усмивка ме запита, дали съмъ чулъ нѣщо за убийството на моя шу-

 

155

 

 

рей. Азъ се стреснахъ умишлено, като че ли нищо не зная и го запитахъ нервно и уплашено, кѫде е билъ убитъ, какъ, отъ кого . . . Като забеляза моето смущение и тѫга, дѣдо попъ стана словоохотливъ и почна да разправя: „Ето цѣла седмица, европейската преса пише за това убийство и още то не е разяснено напълно. Установено е само, че Тодоръ е ходилъ въ Пиринъ-планина за нѣкакъвъ конгресъ, заедно съ Протогеровъ. Убити сѫ само Тодоръ и неговия тѣлохранитель. Днешниятъ брой на в. Политика е пъленъ съ съобщения и телеграми отъ разни страни, а на първа страница има и неговия портретъ. Ехъ, вижда се, че е билъ волеви човѣкъ”.

 

Какво бѣ вѫтрешното ми състояние, докато сръбскиятъ попъ ми разказваше всичко това, азъ самъ си зная. Мислитѣ ми се лутаха, болка свиваше сърдцето ми. Наскоро следъ това, Войко Миколи успѣ да ми достави, между книжата, откѫслеци отъ хърватскитѣ вестници, които пишеха приблизително сѫщото, което вече знаехъ отъ сръбския свещеникъ.

 

Нѣма да занимавамъ читателя, какви мисли ми минаха презъ главата, когато научихъ за убийството на голѣмия македонски вождъ, мой роднина, близъкъ другарь и приятель. Скръбната весть направи килията ми още по-мрачна и нетърпима. Чувствувахъ, че нервитѣ ми ще ми изневѣрятъ.

 

 

Най-после, къмъ края на 1926 година, управлението на затвора опредѣли една отдѣлна стая за писари, затворници съ по-тежки наказания. Въ тази стая бѣха настанени на работа всичко 5 души, между които и ние съ братанеца ми. Разбира се, че ние се зарадвахме най-много, защото помислихме, че се туря край на омразната самотия. Бѣхме се твърде много измѫчили. Да работимъ заедно съ други хора, макаръ и въ затвора, ни се видѣ като нѣкакъвъ праздникъ. Ободрихме се, бихъ казалъ, опомнихме се. Човѣкъ не може да живѣе изолиранъ въ страданията си — или ще полудѣе, или ще загине. Ала радостьта ни бѣ много краткотрайна.

 

156

 

 

Къмъ срѣдата на м. мартъ 1927 година въ Скопие изникна една провокаторска афера, създадена съ сътрудничеството на двама затворници. Въ нея замѣсиха и моето име. Цѣлата работа е била скроена предварително отъ Скопската полиция, съ цель да бѫде ограбенъ единъ добъръ българинъ, съ цѣлото му семейство.

 

За тази афера научихъ най-напредъ отъ бѣлградския вестникъ „Време”, който бѣше изпълненъ съ най-сензационни известия, отъ специалния му пратеникъ въ Скопие. Доколкото си спомнямъ, нѣкой-си Душанъ Марковичъ, осѫденъ за кражби въ Шабацъ, билъ премѣстенъ отъ Срѣмска-Митровица въ Скопския затворъ, като майсторъ-обущарь. Тамъ той се запозналъ съ единъ българинъ, синъ на бившия четникъ Гане, отъ Щипската чета.

 

Двамата тия затворници били пускани често въ града, за да купуватъ материали за обущарската работилница. Често пазарували при търговеца Богданъ Ивановъ. Той бѣ добъръ българинъ, нѣкогашенъ членъ на Македонската Организация; презъ турския режимъ често даваше приютъ на нелегални чети и, въобще, подпомагаше работата на ВМРО; въ последствие се оттегли отъ борбата и стана миренъ гражданинъ, напълно легаленъ човѣкъ. Но сърбитѣ му хвърлиха око да го ограбятъ.

 

Единъ пазаренъ день двамата затворници — провокатори се заговорили, ужъ, да избѣгатъ и да отидатъ въ България. Оставили нѣкакъвъ пакетъ въ магазина на Богданъ Ивановъ, и се укрили въ една съседна кѫща. Полицията, която е знаела това и се навъртала наблизу, претърсила нѣколко кѫщи и ги заловила, като открила и въпросния пакетъ.

 

При полицейското дознание, Душанъ разправилъ, че като се научилъ за премѣстването му въ Скопие, влѣзълъ въ контактъ съ мене и поискалъ препорѫка до нѣкои българи въ Скопие. Това бѣ чиста измислица. Достатъчно е да се припомни, че по това време азъ все още бѣхъ въ единичната килия, подъ най-строгъ надзоръ. — Споредъ Душанъ, азъ съмъ се билъ сѣтилъ за сина на Гане и съмъ му далъ препорѫчителна бележка

 

157

 

 

до търговеца Ивановъ, за да имъ помага парично, и то за смѣтка на Организацията. Цѣлата работа бѣ скроена доста плитко, но сърбитѣ я представяха за чиста истина — нали въпросътъ бѣ да се злопостави Ципушевъ. По-късно узнахъ, че специалнитѣ дописници на в. „Време” и на в. „Политика” пристигнали въ Скопие съ аеропланъ, заедно съ известния полицай-българомразецъ Жика Лазичъ. Въ нѣколко броя подъ редъ тѣзи вестници дали обширни известия, подъ гръмки заглавия: „Известниятъ българинъ Ципушевъ пакъ на сцената” или „Новитѣ подвизи на татара Ципушевъ, който и въ затвора не мирува” и др. подобни. Разбира се и в. „Наша Стара Сърбия”, бр. 194 отъ 27 августъ не пропустналъ да публикува подробно хода на процеса, заедно съ лъжливитѣ показания на Душанъ Марковичъ.

 

Търговецътъ Богданъ Ивановъ е билъ арестуванъ веднага и измѫчванъ заедно съ цѣлото му семейство. Сѫденето му е станало чакъ на 26 августъ и е билъ освободенъ като невиненъ. Презъ време на затвора, той е билъ принуждаванъ да посочи имената на 20-30 видни българи, търговци въ Скопие, като свои съучастници.

 

Моето убеждение по тази афера е, че не се касае до една провокация, насочена прѣко противъ мене, а до единъ полицейски похватъ за ограбване на българитѣ-търговци въ Скопие. Търговецътъ Богданъ Ивановъ сподѣли сѫдбата на мнозина други; пуснаха го като невиненъ, но го ограбиха. Вмъкването на моето име въ тази скроена работа, явно, е трѣбвало да засили давлението върху подсѫдимия; ако имаше най-малко нѣщо вѣрно, щѣхъ да бѫда изправенъ и азъ предъ сѫда. Все пакъ, злопоставиха ме. — Съ единъ куршумъ, два заяка!

 

 

Следъ като получилъ официално съобщение отъ Скопие по този детективски процесъ, директорътъ на затвора разпореди да бѫдемъ върнати, съ братенеца ми, въ единичнитѣ килии и отново ни поставиха подъ строгь надзоръ.

 

158

 

 

Още на следния день, азъ се явихъ при директора на рапортъ за обяснения. Но той не искаше и да ме слуша и ме нападна жлъчно съ думи и ругатни, каквито не бѣхъ чулъ отъ него до тогава. Той даже дойде следъ обѣдъ въ килията ми и съ заобикалки почна да ме разпитва за станалото въ Скопие. Като поомекна малко, азъ му изтъкнахъ сума аргументи противъ гнусното клеветничество и го замолихъ да бѫдемъ отново допустнати до канцеларска работа вънъ отъ килиитѣ ни, обаче той остана неумолимъ въ решението си. Така започна за мене пролѣтьта на 1927 година, деветата отъ моя затворнически животъ.

 

 

Наскоро следъ насъ върнаха въ единична килия и затворника Моше Пияде, бившъ редакторъ на демократическия в. „Правда”. Презъ войната билъ свидетель на толкова много неправди, че ударилъ налѣво и станалъ комунисть. Осѫденъ бѣ на двадесеть години строгъ тъмниченъ затворъ, за нелегална комунистическа пропаганда.

 

Моше Пияде бѣше нисъкъ и слабъ човѣкъ, кѫсогледъ, съ типиченъ еврейски носъ; бѣше нервенъ и впечатлителенъ, но твърдъ и упоритъ. Говорѣше перфектно френски, нѣмски и английски. Запознахме се съ него презъ време на работата ни въ канцеларията, за която е казано по-горе. Той бѣ главниятъ организаторъ на гладната стачка на 9 души затворници, между които бѣхме и азъ, заедно съ братанеца ми Коста.

 

Стачката бѣ обявена на 1 априлъ и продължи 10 дни. Тя повдигна голѣмъ шумъ. Вследствие на едно антрефиле, което се появи въ в. „Политика”, на десетия день дойде въ затвора главниятъ инспекторъ при Министерството на правосѫдието, д-ръ Гай по народность харватинъ. Той прегледа всички наши килии и ни разпита, по колко време сме осамотени. За мене и братанеца ми, директорътъ се опита да прикрие истината, но инспекторътъ изслуша внимателно моитѣ обстойни обяснения. Азъ изтъкнахъ, че съ изключение на незначителни прекѫсвания, ние сме прекарали въ единичнитѣ килии на Мариборския и тукашния затворъ цѣли

 

159

 

 

четири години, вмѣсто опредѣления отъ закона максимумъ: три месеца.

 

На 11 априлъ 1927 година насъ, които участвувахме въ гладната стачка, ни премѣстиха въ една малка стая, която се намираше въ съседното здание, предназначено за малолѣтни престѫпници.

 

Най-после, следъ осемь и половина години тежъкъ затворнически животъ, следъ четири безкрайни години на осамотение въ единични килии, настѫпи и за мене и братанеца ми малко по-сносенъ режимъ. Настаниха ни въ обща стая, заедно съ седемь души комунисти, между които и Моше Пияде.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]