19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

XI. Въ затвора на Мариборъ

 

 

Началникъ на нашия конвой бѣ десетарьть Жико, който отиде въ Мариборъ нѣколко часа по-рано. При предаването на съпроводителнитѣ книжа, той се похвалилъ на директора, че въ транспорта има и единъ професоръ „булгаринъ”, прочутъ комита. Дали заинтересуванъ отъ това, или пъкъ по длъжность, директорътъ дочака нашето пристигане. Следъ като ни строиха и преброиха, нечий гласъ извика: „Който отъ васъ е бугарскиятъ професоръ, да си вдигне рѫката”. Тогава до мене се приближи единъ високъ, строенъ господинъ и ми каза учтиво, че той билъ директорътъ на затвора. Помоли ме да бѫда спокоенъ „до утре”, когато ще се опознаемъ по-добре.

 

На зараньта ни окѫпаха и изпариха всичкитѣ ни вещи. До обѣдъ ни вписаха въ чернитѣ тефтери и ни съобщиха нашитѣ затворнически нумера. Съгласно правилника имъ, прибраха въ касата всичкитѣ ни пари, часовници, пръстени и др. ценности. Следъ това ни разпредѣлиха, временно, въ общитѣ затворнически стаи.

 

Директорътъ на Мариборския затворъ, Юлиусъ Фишеръ, словенецъ, бѣ високъ, добре сложенъ човѣкъ, съ приветливо и умно лице. Билъ запасенъ майоръ въ австрийската армия. Още първия день, на обѣдъ, той дойде да ме види, както ми бѣ казалъ. Доброто му възпитание, обноскитѣ му на културенъ човѣкъ ми направиха голѣмо впечатление, следъ като бѣхъ опозналъ, по неволя, мнозина сръбски голѣмци. Чрезъ него, сякашъ, видѣхъ ясно прокарана онази черта, която отдѣля българи, хървати и словенци отъ типичния шу-мадиецъ.

 

Директорътъ поговори надълго съ мене, разпита ме подробно, кой съмъ, отъ кѫде съмъ и защо съмъ осѫденъ. На излизане ме замоли, да се пазя отъ интим-

 

129

 

 

ность съ останалитѣ затворници и завърши: „Всички законни искания на брата-българинъ ще бѫдатъ задоволени.”

 

 

Мариборскиятъ затворъ е масивна триетажна сграда, на края на града, къмъ полето, построена въ видъ на петолѫчна звезда. Въ централнитѣ части на първия етажъ бѣха канцелариитѣ; на втория — болница, училище, черква и библиотека, а на третия — складове. Две отдѣления, разположени въ лѫчитѣ на звездата бѣха единични килии, а останалитѣ три — общи стаи за затворницитѣ. Малолѣтнитѣ престѫпници бѣха отдѣлени и поставени при по-лекъ режимъ. Тѣ посещаваха училището и имаха добъръ църковенъ хоръ.

 

 

Правилникътъ и дисциплината въ Мариборския затворъ бѣха по типа на ирско-белгийската система, приложена въ повечето западно-европейски държави. Излежаването на наказанието е раздѣлено на три етапа. Първитѣ три месеца затворникътъ прекарва въ единична килия; това е времето за покаяние. Следъ това го премѣстватъ въ общия затворъ, и директорътъ му  опредѣля работа, съобразно занаята, който е упражнявалъ, когато е билъ свободенъ гражданинъ. Следъ изтърпяването на половината отъ наказанието, поправилиятъ се затворникъ се пуска на външна работа, т. е. става „свободнякъ” и дирекцията го представя за условно освобождение. Всѣки три месеца, управлението приготовлява подробни списъци на затворницитѣ, които иматъ право на условно пускане на свобода и изпраща сведенията въ Министерството на правосѫдието. Тамъ особенъ съветъ опредѣля, кой може да бѫде освободенъ. Условно пустнатитѣ затворници се поставяте подъ надзора на съответнитѣ общини, кѫдето живѣятъ, догдето си намѣрятъ трайна работа.

 

Въ Мариборския затворъ храната бѣше по-добра, отколкото въ Нишъ. Медицинската помощь бѣ достатъчно осигурена; имаше постояненъ лѣкарь и

 

130

 

 

добре обзаведена болница. Хигиената бѣше сравнително много добра.

 

Режимътъ бѣ, общо взето, справедливъ. Ала надъ насъ, българигѣ, особено надъ мене, винаги тежеше рѫката на Бѣлградъ; тя осуетяваше всѣко възможно подобрение, дори точно въ границитѣ на закона и правилника.

 

Въ първитѣ дни отъ пристигането ни въ Мариборъ, въ затвора дойде по инспекция Миланъ Костичъ, началникъ въ Министерството на правосѫдието, човѣкъ съ робска душа. Той бѣ привилегированъ чиновникъ на Австрийската империя (австрийски директоръ на затворитѣ въ Срѣмска-Митровица), а сега бѣ преданно орѫдие на велико-сръбството. Костичъ нареди изрично, да бѫдемъ пазени най-строго, като особено опасни хора. Затова, когато следъ нѣколкодневна почивка, доведенитѣ отъ Нишъ затворници бѣха разпредѣлени окончателно по общитѣ стаи и въ работилницитѣ, мене и братанеца ми оставиха въ единична килия, следъ като бѣхме вече прекарали години затворъ. Натискътъ отъ Бѣлградъ можеше да ни докара даже и затваряне въ отдѣлни килии, но директорътъ удовлетвори моята настоятелна молба, да ни оставятъ поне заедно.

 

 

Съгласно правилника, трѣбваше и ние да ходимъ на работа. Братанецътъ ми бѣ изпратенъ въ книговезницата, а мене настаниха въ библиотеката, кѫдето всѣки предобѣдъ трѣбваше да помагамъ на архиваря. Библиотеката разполагаше съ 12.000 тома. Най-много бѣха книгитѣ на словенски, нѣмски и италиански езикъ, а по-малко — на хърватски. Смѣняването на книгитѣ ставаше всѣки четвъртъкъ. Правѣше впечатление, че повечето словенци владѣеха нѣмски езикъ, а така сѫщо и италиански.

 

Въ библиотеката намѣрихъ книги, писани за България или пъкъ преводи отъ български езикъ. Така напримѣръ, отъ проф. Безеншекъ имаше кратка българска история, писана на популяренъ словенски езикъ, и то съ много снимки отъ нашата България. Тази книга

 

131

 

 

ми достави голѣма радость. Освенъ това, въ нѣколко последователни броя на списанието „Домъ и свѣть” отъ 1912–1913 година бѣше описана подробно Балканската война и славнитѣ победи на българската армия надъ турцитѣ. Боеветѣ при Лозенградъ, Люле-Бургасъ, Одринъ и др. бѣха описани така величествено отъ словенския специаленъ дописникъ, че много ясно личеше  голѣмата обичь на словенцитѣ къмъ българския народъ.

 

 

Животътъ въ Мариборския „казаматъ” минаваше еднообразно и тежко, както въ всѣки затворъ. Добре,  че бѣхме заедно съ братенеца ми, та имаше съ кого да си приказваме, въ часове на тѫга. Освенъ това, залисвахъ се съ книги и вестници и се стараехъ да поддържамъ духа си твърдъ и непреклоненъ въ нещастието. Но единствената ми истинска радость бѣха рѣдкитѣ писма отъ близкитѣ ми и още по-рѣдкитѣ посещения на братанеца ми Илия. Той идва нѣколко пѫти да ме види въ Нишкия затворъ. Сега се бѣ премѣстилъ да следва въ Грацъ. Наскоро следъ настаняването ми въ Мариборския заатворъ, той дойде да се видимъ. Неговото посещение ме ободри твърде много, защото, както  ще разправя по-долу, ми донесе надеждата за свобода. Почувствувахъ нови сили за понасяне на затворническитѣ терзания.

 

Докторътъ на затвора, усмихнатъ и благъ словенецъ, бѣ много внимателенъ къмъ мене. Безъ ниикаква молба отъ моя страна, той ми предписа и получихъ цѣлъ месецъ хубава болнична храна. Каза ми сѫщо, да се обръщамъ винаги къмъ него, когато не се чувствувамъ добре, защото той се поставя съ готовность на мое разположение. Нѣколко дни преди Великдень, презъ апролъ 1923 г., по неговъ рапортъ, директорътъ на затвора нареди да ми се снематъ оковитѣ. Олекна ми малко, защото се бѣхъ измѫчилъ да влача краката си, съ унизителното чувство на вързанъ човѣкъ, при омразния звънъ на веригитѣ. За жалость това трая само два месеца.

 

Въ първитѣ дни на м. юний бѣхъ повиканъ на специаленъ рапортъ. Въ присѫтствието на тъмничаря, ди-

 

132

 

 

ректорътъ ми прочете едно строго-повѣрително писмо отъ Министерството на правосѫдието въ Бѣлградъ, което имаше приблизително следното съдържание: „Министерството на Външнитѣ Работи има сведения отъ легацията ни въ София, че хората на ВМРО приготовляватъ въорѫжена група, която, чрезъ Грацъ, да мине нелегално югославската граница при гр. Мариборъ, съ цель да освободи Константинъ Ципушевъ и братанеца му отъ тамошния затворъ. Обръща Ви се внимание да пазите строго тия затворници”. И преди да дочака отговоръ отъ мене, директорътъ самъ добави: „Разбира се, Вие не знаете нищо, какво вършатъ хората въ София, нито пъкъ сте отговорни за това. За всѣки случай, азъ съмъ принуденъ пакъ да Ви окова, понеже оковитѣ Ви снехъ на моя лична отговорность”. Следъ половинъ часъ краката ми отново бѣха въ тежки окови, нишко наследство.

 

Въ действителность, имаше единъ добре обмисленъ планъ за бѣгство, съ знанието и подъ директивитѣ на Тодоръ Александровъ. Инициаторъ и посрѣдникъ бѣ братанецътъ ми Илия Ципушевъ. Той уговорилъ съ единъ словенецъ, емигрантъ въ Грацъ, щото братовчедъ му, който бѣ старши стражарь въ затвора, да ни помогне да се измъкнемъ навънъ.

 

Малко време преди бѣгството да се уговори окончателно братанецъцъ ми дойде при мене да ме види и ми каза, че скоро ще получа поздравъ по единъ „брать хърватъ”, въ когото да имамъ пълно довѣрие. И, наистина, единъ день, скоро следъ посещението на братанеца ми, въ библиотеката, кѫдето работѣхъ, дойде старшиятъ стражарь, началникъ на склада за дрехи, и ме повика при себе си. Бѣхме сами. Той извади бързо една бележка и ми я подаде. На листчето бѣ написано: „Това е братътъ хърватъ”, подписътъ бѣ „Илия”; познахъ и почерка. По сѫщото време бѣхъ получилъ и писмо отъ жена ми Екатерина, въ което ми пишеше: „Скоро ще те посети нашиятъ роднина Иванъ”.

 

Запитахъ старшията съ нетърпение: „Какъ ще стане  т о в а ”?

 

133

 

 

— Когато ще бѫда нощенъ пазачъ, ще ви отключа отъ килията и ще ви изведа вънъ отъ затвора, презъ единъ таенъ входъ; вънъ ще ви чакатъ ваши хора.

 

Близостьта на границата улесняваше прехвърлянето въ австрийска територия. За нещастие, този добъръ планъ бѣ осуетенъ, поради донесението отъ София, а така сѫщо и поради премѣстването ни въ затвора на Срѣмска-Митровица, което последва само следъ нѣколко дни.

 

 

На 9 юний 1923 година още въ тъмни зори, въ килията ни дойде единъ отъ надзирателитѣ и ни каза да се приготвимъ набързо, защото ни предстои пѫть. Това не бѣ изненада за насъ, следъ като ми бѣ прочетено писмото отъ Бѣлградъ.

 

Приготвихме се и напустнахме мрачната килия, въ която бѣхме прекарали цѣлото време въ Мариборския затворъ. Вънъ ни чакаше директорътъ и трима стражари, съ заредени пушки.

 

Директорътъ ме отведе на страна и прошепна: „Извинете, азъ съмъ принуденъ да действувамъ така. Но за васъ има нѣщо ново и интересно. Тази нощь въ София е извършенъ държавенъ превратъ. Правителството на Стамболийски е свалено и дохождатъ над власть военни, съ представители отъ разни партии. Може-би за Васъ ще бѫде по-добре”. Следъ това се сбогува съ насъ, като даде нарежданията си на старшията да бѫде внимателенъ къмъ насъ и да ни достави добра храна, споредъ нашето желание. Напуснахме Мариборъ и потеглихме къмъ новото си „назначение”. Отново пѫтувахме, отново колелетата се въртѣха и потракваха по желѣзния пѫть; отнасяха ни съ себе си къмъ новъ затворъ. — Оставахме едно минало, обаче не отивахме къмъ никакво бѫдеще.

 

Късно следъ обѣдъ, стигнахме въ Загребъ. Понеже трѣбваше да се чака цѣлата нощь, до тръгването на влака за Срѣмска-Митровица, заведоха ни въ затвора при окрѫжния сѫдъ. Старшията на конвоя ни достави

 

134

 

 

достатъчно количество суха храна и сладкиши, обвити въ най-новия брой на в. „Новости”. Цѣли страници бѣха изпълнени съ подробности по тогавашнитѣ събития въ София и българската провинция. Съобщенията бѣха, наистина, важни. У мене се събуди надеждата, че ще се тури край на сервилната политика къмъ сърбитѣ; че българскиятъ национализъмъ ще закрепва все повече и повече. Съ тия мисли неусѣтно съмъ заспалъ.

 

На следната сутринь продължихме ижтя си за Срѣмска-Митровица. Пристигнахме около обѣдъ въ прочутия затворъ, кѫдето трѣбваше да прекарамъ повече отъ четиринадесеть години отъ своя животъ.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]