19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени

К. Ципушевъ

 

 

X. Животътъ въ нишкия затворъ

 

 

Нишкиятъ затворъ е построенъ на високъ хълмъ край р. Нишава. Зданието е триетажно, съ две крила. На всѣки етажъ имаше по шесть стаи и една голѣма килия за дисциплинарни наказания.

 

Въ всѣка стая, опредѣлена за четиридесеть души, бѣха натъпкани по шестдесеть и повече затворници, а пъкъ въ отдѣлението за женитѣ имаше даже до 80 въ стая. Женитѣ бѣха временно тукъ, догдето се поправи специалниятъ затворъ въ Пожаревацъ.

 

Всички стаи имаха свои старейшини, които се грижеха за чистотата, както и за тишината презъ времето, опредѣлено за почивка и спане. Като довѣрени лица на командира на стражата, тѣ продаваха кафе, чай, цигари и др., отъ което печелѣха много, а тѣзи печалби дѣлѣха съ командира.

 

Между тюрмето и Нишава се простираше една градина, която непрестанно се увеличаваше, за смѣтка на землището на съседното село Поповци. По нареждане на директора, всѣка пролѣть група затворници подпълваха лѣвия брѣгъ на рѣката и засаждаха културни върби. При пълноводие Нишава се разливаше и си отваряше ново легло въ землището на въпросното село. Селянитѣ бѣха ужасени отъ този пладнешки обиръ, но оплакванията имъ оставаха винаги безъ последствие, защото, както казваха тѣ: „Богъ е високо, царь — далеко”.

 

 

Следъ двудневна почивка заведоха ни въ ковачницата за да ни смѣнятъ щипскитѣ окови. Не зная по чия заповѣдь, на мене поставиха най-тежки окови — около 10 килограма, съ дълги „клюнове”, които ми прѣчеха много при спането.

 

На третата зарань ни заведоха да работимъ въ градината на затвора. Споредъ сръбския наказателенъ за-

 

113

 

 

конъ, всички осѫдени на строгъ тъмниченъ затворъ сѫ принудени да работятъ съответно на работата, която сѫ упражнявали, когато сѫ били свободни. Така че азъ и братанецътъ ми трѣбваше да работимъ или канцеларска работа, или нищо, но за насъ нѣмаше законъ. Поставиха ни да работимъ наравно съ другитѣ затворници.

 

Споредъ установения редъ въ затвора, всѣки присѫтственъ день, въ ранни зори, бие желѣзно клепало, и всички здрави затворници излизатъ на двора въ дълга редица по двама. Следъ прочитане на молитвата: „Отче нашъ”, командирътъ разпредѣля затворницитѣ по групи, които, водени отъ пазачи, отиваха на опредѣлената имъ работа. Имаше вѫжари, ковачи, кошничари, шивачи и четкари. Най-много затворници работѣха въ градината, а нѣколко малки групи отиваха въ града, по разни обществени учреждения и предприятия. Презъ лѣтния сезонъ около двеста души най-здрави и силни затворници се изпращаха на работа въ една тухларница вънъ отъ града. Единъ пѫть месечно, командирътъ провѣряваше оковитѣ, дали сѫ здрави или е правенъ опитъ за прерѣзване и бѣгство.

 

Презъ 1921 година въ Нишкия затворъ бѣхме около 840 затворници, отъ които 200 жени. 274 от мѫжетѣ бѣха оковани въ тежки вериги и повече отъ 200 — въ леки.

 

Храната бѣше много слаба. Даваха само обѣдъ и вечеря, предимно чорби отъ бобъ, зеле, картофи, спанакъ и др.; само въ недѣля и четвъртъкъ на обѣдъ даваха малка порция месо. По-заможнитѣ отъ затворницитѣ можеха да се хранятъ сравнително добре, защото бѣше позволено да се купуватъ хранителни продукти отъ града.

 

 

Нѣколко дни следъ като започнахме да работимъ директорътъ на затвора дойде въ градината за прегледъ. Като се доближи до нашата малка група, той ме изгледа внимателно и ми каза: „Отъ сѫдебнитѣ актове узнахъ, че сте били гимназиаленъ учитель и сте преподавали химия и естествени науки”. Следъ това заповѣда на иконома Димитъръ Беговичъ, сѫщо чер-

 

114

 

 

ногорецъ: „Занапредъ този човѣкъ да надзирава работитѣ при топлитѣ лехи. Той ще ни бѫде полезенъ”. Така положението ми се облекчи малко.

 

Икономътъ на затвора, запасенъ поручикъ, произведенъ отъ подофицеръ, съ основно образование, бѣ много любознателенъ. Искаше да научи много нѣща отъ историята и географията на Европа, особено на Царска Русия. Затова често ме викаше въ канцеларията, гдето имаше географска карта. Трѣбваше, разбира се, да му разправямъ тов, което би било по-леко усвоимо, и то на популяренъ стилъ. Той слушаше много внимателно и учеше съ усърдие. За мене тѣзи беседи бѣха, все пакъ, едно разнообразие и почивка отъ ежедневието.

 

 

Човѣкъ има голѣмата дарба да се приспособява къмъ обстановката. Влачехъ своитѣ окови, чувствувахъ се често пѫти много угнетенъ, ала днитѣ, все пакъ, минаваха. Мислѣхъ си, че може-би наказанието  ми ще бѫде смекчено следъ нѣкоя и друга година, че не е невъзможно да бѫда освободенъ преди срока. Минаха седмици, минаха месеци. Презъ това време почнахъ да се запознавамъ съ затворницитѣ. Общата сѫдба сближава много хората, пъкъ и поддържа тѣхния духъ.

 

Най-напредъ къмъ мене се приближиха нѣколко българчета отъ Македония и въобще, всички, които бѣха осѫдени за политически дѣла. Единъ отъ най-добритѣ ми другари бѣ д-ръ Геза Вайсъ отъ Буда-Пеща, за когото ще кажа нѣколко думи по-долу.

 

Въ Нишкия затворъ ние, политическитѣ затворници, бѣхме заедно съ криминалнитѣ престѫпници, както бѣше, впрочемъ, и по-късно, въ затвора на Срѣмска-Митровица. Еднообразниятъ затворнически животъ ме подбуди да се заинтересувамъ за всички затворници, преди всичко, кои сѫ, за какво сѫ осѫдени и пр.

 

Първоначално, за всѣки политически затворникъ е нѣкакси неприятно да общува съ „криминалнитѣ”, пъкъ и тѣ се държатъ недовѣрчиво. Времето изглажда, обаче, първитѣ настроения. Наблюдението надъ за-

 

115

 

 

творницитѣ, дори когато сѫ закоравѣли престѫпници, е винаги много интересно и дава възможность за ценни заключения. Най-после, писано ми бѣ да гледамъ бившата „Югославия” отъ перспективата на затвора, но и подобни ограничени и едностранчиви наблюдения често пѫти допълнятъ картината на една държава.

 

 

На първо мѣсто, нека отбележа, че мнозина, криминални затворници бѣха осѫдени за много дребни дѣла. Напримѣръ, Тошо Богдановичъ, отъ Нишъ, бѣ осѫденъ на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ загдето, презъ време на окупацията, въ неговата кѫща живѣлъ нашъ офицеръ. Понѣкога тѣ вечеряли заедно и пѣели българския химнъ и др. български пѣсни. Отъ тия невинни веселби сѫдътъ извадилъ заключение, че Тошо е билъ интименъ съ нашитѣ власти и въ услуга на българското комендантство. Затова го и осѫдилъ. Вѣроятно, не малка роля е изигралъ въ случая сръбскиятъ шовинизъмъ и омраза къмъ България. Селянчето Душанъ Димитриевичъ бѣ осѫдено на 10 години затворъ, — като малолѣтно, само за това, че когато пасѣло овцетѣ си, при него дошло едно отдѣление наши войници, които преследвали отстѫпващитѣ сръбски войски и го запитали: „Кой е прѣкиятъ пѫть за с. Матеевци, Нишко”? Естествено, то имъ посочило пѫтя. За това му деяние сѫдътъ не бѣ се поколебалъ да му наложи жестоко наказание. Интересното е, че Касацията е отхвърляла на два пѫти присѫдата му, като несправедлива и прекалено строга, ала окрѫжниятъ сѫдъ си останалъ на своето. Майката на това дете, пъкъ, е била осѫдена на 12 години строгъ тъмниченъ затворъ, понеже поздравила наши войници, съ думитѣ, „Добре дошли, братя българи”, при влизането имъ въ тѣхното село. Много шумно бѣ и дѣлото противъ група нишки търговци, които презъ време на войната купили съ свои срѣдства аероплана „Нишава” и го подарили на нашата армия. Дѣлото имъ бѣ струвало повече отъ 600,000 динара, но по този начинъ бѣха сполучили да се отърватъ.

 

116

 

 

Политическитѣ затворници въ Нишъ не бѣха малко. На първо мѣсто, разбира се, бѣхме ние, българитѣ. Но имаше и нѣкои чужденци. Съ мене се сближи много д-ръ Геза Вайсъ, за когото споменахъ по-горе. Съ него станахме нераздѣлни другари, особено следъ като ме освободиха отъ работа въ градината. Ние беседвахме по всички въпроси, които ни вълнуваха и правѣхме планове за бѫдещето, което, навѣрно, щѣше да бѫде по-благосклонно къмъ нашитѣ народи. Вайсъ бѣ адвокатъ отъ Буда-Пеща, запасенъ капитанъ въ унгарската армия. Осѫденъ бѣ на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ, когато би трѣбвало да бѫде обикновенъ военнопленникъ. Презъ време на европейската война, капитанъ Вайсъ, като унгарски комендантъ на Прищина, издалъ писмена заповѣдь, да бѫдатъ преследвани, залавяни или убивани всички забѣгнали и въорѫжени сърби въ гората. При една престрелка съ такива „шумци”, унгарскитѣ войници убили единъ отъ бандититѣ, чиято жена се оплакала на сръбскитѣ военни власти, следъ завръщането имъ отъ Солунския фронтъ. Понеже д-ръ Вайсъ при отстѫплението трѣбвало да мине презъ Босня, за да се завърне въ Унгария, той се натъкналъ на едно сръбско войсково отдѣление и билъ плененъ. Следъ това го осѫдили, противно на всѣкакво международно военно право. На всѣки случай, въ 1924 година, унгарското правителство успѣ да наложи неговото освобождение, по силата на едно спразумение съ Сърбия за размѣняване на пленницитѣ. Той ми се обади съ една картичка отъ Буда-Пеща, когато бѣхъ вече премѣстенъ въ затвора на Срѣмска-Митровица; бѣ писалъ и на домашнитѣ ми въ София, да направятъ постѫпки да бѫда размѣненъ срещу сръбски пленници въ България, но това разбира се, не можеше да стане, тъй като ние нѣмахме вече никакви пленници въ български рѫце, — сърбитѣ си ги бѣха прибрали още при примирието.

 

 

Нека ме прости читательтъ, че ще повторя нѣколко пѫти за еднообразието на живота въ затвора. Но то е най-сѫщественото, най-мѫчителното при вегетирането задъ решеткитѣ. Минаха дни и седмици

 

117

 

 

може-би месеци — твърде бавно, но следъ като бѣха изтекли, тѣ се сливаха въ нѣнаква неопредѣлена мъгла. Затова затворникътъ помни само най-яркитѣ случки, а между тѣхъ се разстила много време, което се запълня все съ сѫщата мѫка на лишения отъ свобода човѣкъ. Трудно е да се спазва и нѣкакъвъ точенъ редъ при излагането на по-важнитѣ събития въ единъ затворнически животъ.

 

Много време бѣ изтекло отъ пленяването и издигането ми въ Струмица. Разследването въ Радовишъ, процесътъ въ Щипъ, всевъзможни митарства и теглила сѫщо се губѣха въ миналото, — години бѣха изтекли. Азъ бѣхъ затворникъ, бѣхъ вече свикналъ донѣкѫде да влача оковитѣ. Бѣхъ се приспособилъ къмъ условията и възможноститѣ на затворническия животъ. Бѣхъ се запозналъ съ всички, които, — макаръ и по съвсемъ различни причини, сподѣляха сѫщата участь. За мене бѣ голѣмо развлѣчение да наблюдавамъ сръбскитѣ престѫпници, съ които сѫдбата ме постави заедно, при една и сѫща работа, при еднаквия условия.

 

Особенъ интересъ възбудиха у мене многобройнитѣ тежки престѫпници, осѫдени за разбойничество и убийства. Тукъ имаше нѣколко групи, и то една отъ друга по-прочути. Повечето бѣха отъ Шумадия, сърдцето на Сърбия. Очудването ми бѣ голѣмо, когато разбрахъ, че въ Сърбия разбойничеството е било нѣщо като занаятъ. Научихъ сѫщо, чена много мѣста сѫществувало още кърваво отмъщение, подобно на албанската „беса”. При това, всѣки окрѫгъ си ималъ своитѣ прочути главатари на разбойнически банди, поддържани, пазени и опѫтвани отъ опитни ятаци. Грабеното дѣлили по равно. Разбойничеството дори е било популярно до тамъ, че сръбското книжовно дружество е издало романа „Горски царь”, кѫдето сѫ описани подвизитѣ на нѣкой-си прочутъ шумадийски разбойникъ, който зимувалъ въ самия Бѣлградъ.

 

Въ Нишкото тюрме бѣха добре застѫпени и апашитѣ. Имаше ги отъ всички специалности: бомбаджии, касоразбивачи, майстори на шперца и др. разновидности. Крадцитѣ на дребно наричаха кокошкари — това бѣ най-долното стѫпало на занаята. Докато апаши-

 

118

 

 

тѣ бѣха почти изцѣло рекрутирани отъ улицата и мизерията на голѣмия градъ, разбойницитѣ бѣха, въ грамадната си часть, селски чеда, родени и израсли на село, и то следъ като минали презъ казармата.

 

При дългогодишното ми съжителство съ тѣзи грѣшници, които отговаряха за злодеяния, отъ най-дребнитѣ до най-ужаснитѣ, много ясно изпъкваше, че, покрай мизерията, простотията има твърде голѣмо влияние върху престѫпностьта. Въ това отношение, Пожаревацкиятъ окрѫгъ, населенъ предимно отъ власи, кѫдето църквитѣ и училищата сѫ били голѣма рѣдкость, бѣ широко представенъ въ Нишкия затворъ, и то съ дѣла за грозни убийства, пладнешки обири и безчислени кражби. На едно отъ първитѣ мѣста бѣ и Моравската область, въ която, до 1919 година, училищата и черквитѣ сѫщо сѫ били рѣдкость. За читалища да не говоримъ. А поповетѣ често си живѣели по градоветѣ, отъ кѫдето селянитѣ трѣбвало да ги взиматъ за най-необходимитѣ обреди. Затова пъкъ рѣдко има сръбско село, кѫдето да нѣма по едно или нѣколко кафенета-кръчми. Тукъ се пие тѣхната превъзпѣта „шливовица”, а въ празднични дни свирятъ свирачи, и „брача сърби лумпуватъ”. Най-много такива веселия ставатъ презъ зимния сезонъ, когато сърбитѣ празднуватъ своитѣ “слави,, — праздненства въ днитѣ на патронния гграздникъ на всѣко село или домакинство. Нищо чудно, че при тѣзи предпоставки, престѫпностъта въ Сърбия бѣ твърде висока.

 

 

Медицинската помощь въ Нишкия затворъ бѣше много слаба. Докторъ идваше два пѫти седмично, но вършеше прегледа си съвсемъ повърхностно. Една малка стаичка служеше за амбулатория, кѫдето се даваха обикновени лѣкове, главно хининъ и аспиринъ. Сериознитѣ заболявания лѣкуваха въ градската общинска болница.

 

За хигиената въ затвора нѣма какво да се каже, тъй като тя, изобщо, не сѫществуваше. Затова паразити отъ всички видове се бѣха навѫдили въ голѣмо изобилие и бѣха плъзнали по всички стаи и помѣщения. Едва презъ есеньта на 1922 година, втората,

 

119

 

 

която прекарахъ въ Нишкия затворъ, докараха машина за пране, та почистихме поне отмалко дрехитѣ и помѣщенията. Нека добавя, че почти цѣли две години спѣхме на земята. Къмъ края на 1922 година се получиха кревати, но тѣ бѣха малко та трима затворника трѣбваше да спятъ на две легла. При това, въпрѣки че бѣхме откѫснати отъ свѣта, явно бѣше че въ Сръбското кралство се бѣ появило вече голѣмо брожение, тъй като затворътъ все повече се препълваше. Азъ се стараехъ съ цѣлото напрежение на волята си, да не се разболѣя, тъй като виждахъ, че това би било много опасно. Докторътъ, запасниятъ полковникъ Петковичъ, бѣше такъвъ шовинистъ, че не само не искаше да ме види, а открито ми се закани, че вмѣсто лѣкове, щѣлъ да ми даде отрова.

 

 

Въ канцеларията и продоволствения магазинъ работѣха нѣколко затворници-писари. Отъ тѣхъ узнахъ, че по-голѣмата часть отъ труда на затворницитѣ, особено пъкъ на тѣзи, които работѣха въ частнитѣ предприятия, отивала въ джоба на директора.

 

Писаритѣ Чудомиръ Йовановичъ, отъ Зайчаръ и шумадиецътъ Тихомиръ Тодорчевичъ ми показаха тетрадкитѣ отъ продоволствения складъ, въ които се вписваха приходитѣ и разходитѣ на хранителнитѣ продукти. Въ тѣхъ многократно бѣха вписани дажби отъ оризъ, макарони и др., а вмѣсто тѣхъ ни бѣ дадена чорба отъ спанакъ, или зеленчуци, събирани отъ градината на затвора. По едно разходно перо бѣха вписани 42 килограма захарь за зимна храна на 10 кошера пчели. Не само че тази храна не бѣ дадена на пчелитѣ, но и всичкиятъ медъ се носѣше въ кѫщата на директора. Но най-доходната здѣлка за директора бѣ хлѣбътъ. Затворническиятъ типовъ хлѣбъ се бѣ превърналъ въ смѣсь отъ разни отпадъци, макаръ че въ договора за доставката бѣ опредѣленъ точния му съставъ. Отъ това постоянно злоупотрѣбление, директорътъ и хлѣбарьтъ си дѣлѣха голѣми печалби.

 

Най-сетне избухна нечуванъ скандалъ: нѣколцина добре подбрани затворници излизаха да крадатъ, съ знанието на директора. За насъ това бѣ добре известна

 

120

 

 

„тайна”. Въ затвора се запознахъ съ Иванъ Рашевски, руснакъ, електротехникъ, осѫденъ за измама. Той бѣше много подвиженъ, любезенъ и интелигентенъ човѣкъ, винаги въ добро настроение и въ тюрмето се чувствуваше като у дома си; при това, бѣше остроуменъ и приятенъ събеседникъ. Той лично ми разправи цѣлата работа, тъй като бѣше единъ отъ рѫжоводителитѣ на нощнитѣ операции. Заедно съ десеть души затворници, опитни апаши, подъ охраната на десетаря Жико, тѣ отивали нощемъ въ гр. Нишъ и въ селото Поповци и вършили редовни обири за нуждитѣ на затвора. Така, отъ магазини въ града бѣха задигнали три пръскачки за лозе, стъкла за прозорци, разни желѣзарии, сѫдове за готвене и др.; бѣха напреднали дотамъ, че задигнали цѣлъ локомобилъ за вършачка, отъ двора на единъ селянинъ въ Поповци. Ограбениятъ стопанинъ успѣ, впоследствие, да си възвърне обратно машината по сѫдебенъ редъ, но едва следъ смѣняването на директора.

 

Всички тѣзи кражби и злоупотрѣбления, вършени отъ директора и неговитѣ помощници, бѣха добре известникъ на Министерството на правосѫдието въ Бѣлградъ, отъ кѫдето често идваха инспектори на ревизия. Въпрѣки това, всичко си вървѣше по стария редъ. Ненадовичъ бѣше виденъ радикалъ, преданъ партизанинъ на Пашичъ, — господа ревизоритѣ си затваряха очитѣ. Но последнитѣ подвизи бѣха такк скандални, щото политическитѣ противници на Пашича, демократитѣ, успѣха да наложатъ смѣняването на ненаситния Яша. Презъ лѣтото на 1922 година пристигна внезапно самиятъ началникъ на отдѣла за затворитѣ при Министерството на правосѫдието, Душанъ Марковичъ, който се залови да приключи възмутителнитѣ здѣлки. Съ специаленъ указъ най-после уволниха директора-харамия и неговитѣ помощници. Но смѣняването на управлението на затвора не бѣ благоприятно за мене, тъй като бѣхъ успѣлъ да си уредя добра връзка съ домашнитѣ ми и съ Тодоръ Александрова. Освенъ това бѣхме подготвили и планъ за бѣгство, който имаше изгледи да успѣе напълно. Смѣната на рѫководнитѣ лица се отрази зле и въ дветѣ посоки.

 

121

 

 

Моятъ шурей Тодоръ Александровъ нито за моментъ не бѣ престаналъ да мисли за мене. Той бѣ вече успѣлъ да ми изпрати хиляда динара, чрезъ видния нишкия търговецъ на желѣзария, Жика Станковичъ. Директорътъ лично ми предаде тия пари. Въпросътъ е билъ уреденъ по следния начинъ:

 

Презъ време на нашата окупация на Сърбия, Жика Станковичъ, като виденъ радикалъ, билъ арестуванъ и, заедно съ други сърби, изпратенъ за Сливенския пленнически лагеръ. По пѫтя ешалонътъ трѣбвало да престои 2–3 дни на Софийската гара. Станковичъ успѣлъ да влѣзе въ връзка съ столичния адвокатъ д-ръ Зѫбовъ, родомъ отъ Пиротъ, и го помолилъ да му помогне. Д-ръ Зѫбовъ отишълъ при шурея ми, ходатайство да направи каквото може, защото познавалъ лично търговеца, като виденъ и миренъ гражданинъ на Нишъ. Тодоръ успѣлъ да издействува възвръщането на Станковичъ въ родния му градъ, при задължение да бѫде напълно коректенъ, което, впрочемъ, той изпълни най-добросъвѣстно. Сега пъкъ Тодоръ решилъ да използува направената на времето услуга, за да ми помогне.

 

По това време азъ се бѣхъ запозналъ въ затвора съ свободняка Жика Петровичъ, отъ гр. Неготинъ, дезертьоръ отъ сръбската армия. Той избѣгалъ въ България отдавна, още преди войнитѣ, поскиталъ изъ затънтени градове, докато най-после се установилъ въ София, като съдържатель на кръчмата „Кривата Круша”. Въ България той бѣ прекаралъ цѣли двадесеть години. Следъ европейската война, помислилъ си, че миналото е вече забравено, завърналъ се въ Нишъ и отворилъ кафене и хотелъ. Ала скоро, поради зависть, го издали, и военниятъ сѫдъ го осѫдилъ на 20 години строгъ тъмниченъ затворъ. Чрезъ щедри рушвети, които далъ на Яша Ненадовичъ, той бѣ успѣлъ да стане, въ кѫсо време, свободнякъ и отиваше често въ града.

 

Единъ день, когато работѣхъ въ градината, Жика Петровичъ дойде при мене и ми съобщи, че неговиятъ познатъ, търговецътъ Жика Станковичъ получилъ писмо отъ София, въ което д-ръ Зѫбовъ му напомнялъ за нѣкогашната услуга; следъ това изтъкналъ, че е

 

122

 

 

успѣлъ да му помогне на времето, чрезъ съдействието на единъ голѣмъ човѣкъ, чийто зеть, професоръ Константинъ Ципушевъ, се намира сега въ Нишкия затворъ; че е дошло време да отплати услуга за услуга и да направи каквото може за Ципушева.

 

Търговецътъ Станковичъ, който билъ много благодаренъ за направената му нѣкога услуга, ми изпрати казанитѣ 1000 динара чрезъ самия директоръ на затвора. Една сутринь Яша Ненадовичъ дойде въ градината, повика ме на страна и ми предаде сумата, съ следнитѣ думи: „Ето Ви 1000 динара, изпратени отъ Вашитѣ домашни отъ България. Бѫдете търпеливъ, защото отъ София голѣми хора се интересуватъ за Васъ. Ще настѫпятъ по-добри дни”. Отъ тогава строгото отношение къмъ мене, както и пазенето ми значително отслабнаха. При това положение, започнахъ да подготвямъ планъ за бѣгство, заедно съ братанеца ми Костадинъ и съ двама мои другари — български войници. Скоро намѣрихъ човѣкъ, готовъ да ни помогне.

 

Въ затвора се бѣхъ запозналъ съ мнозина затворници-сърби. Трѣбваше да потърся нѣкой съучастникъ помежду тѣхъ. Изборътъ ми се спрѣ на Душанъ Стаменковичъ, младо и решително момче, съ открито сърдце и добра воля. Полека-лека успѣхъ да го предумамъ да избѣгаме заедно, а той убеди двама отъ пазачитѣ да ни помогнатъ и да дойдатъ съ насъ.

 

Душанъ Стаменковичъ, по занаятие касапче, запасенъ подпоручикъ презъ войната, билъ войвода — помощникъ на Коста Пекянецъ, въ устроения отъ него бунтъ въ Прокуплье и Кюприя. Скитането изъ шумата му омръзнало и понеже не билъ извършилъ никакво убийство на българи, той се предалъ доброволно на нашитѣ военни власти и прекаралъ две години въ Сливенския пленнически лагеръ. Тамъ се намѣрили благородни хора които се отнесли хуманно къмъ него. Запазилъ бѣше много добри спомени отъ България.

 

Когато се завърналъ въ Сърбия, наклеветили го за едно отмъщение, което той извършилъ надъ лични свои неприятели — сърби отъ Прокуплье, за което го бѣха осѫдили на 20 години тежки окови. Мисъльта за бѣгство го завладѣ напълно, защото го теглѣше неудържимо къмъ свобода и не можеше да се помири, че

 

123

 

 

сѫ го затворили. Нѣколко пѫти ми бѣ вече разправялъ своята сѫдба. — „Ципушевъ”, казваше той, „съ моитѣ неразумни дѣла къмъ българитѣ, азъ заслужавахъ смърть, но Царь Фердинандъ помилва моя животъ, и то въ военно време, съгласно Царската си прокламация. А тукъ сърбитѣ ме осѫдиха на двадесеть години тежки окови”. Освенъ страстното му желание за свобода, добритѣ спомени отъ България и възмущението му отъ една присѫда, която считаше за несправедлива, той вѣрваше, че ще му помогна да заживѣе спокойно въ България, което азъ можехъ да му обещая съ чиста съвѣсть.

 

Работата зрѣеше. Пазачитѣ, които се готвѣха да избѣгатъ съ насъ, трѣбваше да ни дадатъ своитѣ две пушки. Снабдихме се и съ пили за претъркване на оковитѣ. Бдителностьта надъ насъ бѣ, по това време, намалѣла. Съобщихме този планъ на шурея ми Тодоръ, чрезъ братанеца ми Илия Ципушевъ, студентъ въ Бѣлградъ, който идваше отъ време на време въ Нишкия затворъ, да ме види и ободри. Когато всичко бѣ вече почти съвсемъ готово, Илия пакъ дойде да ме посети и ми каза: „Тодоръ е съгласенъ да стане операцията, само ако има пълна гаранция да се извърши безболезнено, защото е близу до сърдцето”.

 

Отъ Нишъ до границата се надѣвахме да стигнемъ най-много за две нощи. Душанъ Стаменковичъ, казваше: „Ципушевъ, на гръбъ ще те нося до българската граница. Ще имаме две пушки, едната за тебе, другата за мене. Ако искашъ, за твоя гаранция, моята пушка ще дадемъ на братанеца ти. Отъ тебе искамъ само да ми дадешъ честна дума, че ще ми запазишъ живота и ще ми помогнешъ да захвана занаята си, било въ Сливенъ, било въ другъ нѣкой по-отдалеченъ градъ”.

 

Готвѣхме се вече да избѣгаме. Свободата бѣ като че ли, съвсемъ близко. Смѣняването на директорка и на помощницитѣ му разбърка картитѣ.

 

 

На мѣстото на Яша Ненадовичъ назначиха за ди-ректоръ нѣкой-си Душанъ Петровичъ, бившъ осно-

 

124

 

 

венъ учитель и финансовъ чиновникъ, чийто главенъ цензъ бѣ, че е партизанинъ на Никола Пашичъ. Трѣбва, обаче, да призная, че този човѣкъ постави известенъ редъ въ затвора и внесе, донѣкѫде, справедливость, а това бѣ най-нуждното. Въ кѫсо време хлѣбътъ, храната, чистотата се подобриха и станаха поносими. Направиха и баня съ душове, кѫдето ние, затворницитѣ, можехме да се кѫпемъ единъ пѫть месечно. По-рано кѫпането ставаше въ р. Нишава, и то само два пѫти годишно, презъ лѣтото. На мене, братанеца ми Коста и на д-ръ Геза Вайсъ директорътъ забрани да ходимъ на работа, тъй като споредъ правилника трѣбваше да ни се намѣри подходяще занятие, съответно на онова, което сме имали преди да влѣземъ въ затвора. Това решение бѣ справедливо, ала увеличаваше еднообразието на затворническия животъ.

 

За облекчение на скуката и за разсѣйване на мислитѣ, погрижихъ се да си доставя малко духовна храна. Сполучихъ да си набавя нѣколко книги, а освенъ това получавахъ нелегално, чрезъ свободняци, ежедневнитѣ встници „Политика” и „Бѣлградски вестникъ”, чрезъ четенето на които поддържахъ връзка съ свѣта, отъ който бѣхъ изключенъ. Наистина, тия вестници представяха събитията подъ своето, сръбско освѣтление. Но все пакъ научавахъ и долавяхъ много нѣща. Така, отъ единъ опозиционенъ вестникъ разбрахъ за жалкото положение на нашитѣ пленници, попаднали въ сръбски рѫце следъ Солунското примирие. Въ демократическия вестникъ „Правда” бѣше напечатанъ протестъ на една американска мисия, чийто складъ отъ дрехи, завивки и храни билъ ограбенъ, а виновницитѣ останали ненаказани. Подобна голѣма кражба била извършена и отъ склада на друга, английска, мисия въ гр. Пиротъ. Разбира се, крадцитѣ пакъ не могли да бѫдатъ открити. За мене и двата случая бѣха много ясни: въ такива „сдѣлки” апашитѣ, обикновено, бѣха ортаци съ сръбската полиция. Все отъ вестницитѣ разбрахъ, че борбата въ Македония е възобновена и ВМРО създава голѣми тревоги на бѣлградскитѣ насилници. Забелязваше се, освенъ това, че кипежътъ

 

125

 

 

въ изкуствената държава „Югославия” е започналъ въ всички несръбски земи.

 

 

Така, днитѣ минаваха въ известното затворническо еднообразие, което изхабява човѣка. Връзката ни съ външния свѣтъ бѣ недостатъчна и едностранчива. Намирахме утеха въ другарскитѣ разговори, а най-вече въ рѣдкитѣ посещения на близки хора. Идването на братанеца ми Илия за мене бѣ сѫщинска живителна струя, която ме ободряваше за дълги седмици. Между това, изтекоха годинитѣ 1921 и 1922. Числото на затворницитѣ се увеличаваше постоянно. Всички стаи бѣха вече препълнени. Затова въ началото на 1923 год., дирекцията получи отъ. Бѣлградъ заповѣдь за премѣстването на 140 затворници отъ Нишъ въ гр. Мариборъ, Словения. Въ транспортния списъкъ влизаха най-много албанци, отъ Санджака и Косово, по-малко сърби и 9 души македонски българи, между които — братанецътъ ми и азъ. Въ края на февруарий с. г. потеглихме за новото ни мѣсто, натоварени въ 6 товарни вагона.

 

Нѣма какво да се каже за това пѫтуване. Въ затворенитѣ товарни вагони, ние бѣхме като стока-добитъкъ, който се превозва отъ една станция до друга, отъ единъ оборъ въ другъ. Презъ дългото вече време, което бѣхъ прекаралъ въ затворъ, получихъ оная особена кора на равнодушие и търпение, който помага да се изживѣватъ днитѣ и месецитѣ. Нѣкога бѣхъ свободенъ, но това бѣ далеченъ споменъ. Отивахме къмъ опредѣлено назначение: да продължимъ своя затворнически животъ; съ малката надежда за предсрочно освобождаване и смѫтни планове за бѣгство, дори при най-малка възможность.

 

На полунощь, срещу 31 мартъ 1923 година, пристигнахме въ Мариборъ. Още въ първитѣ дни, четникътъ Евтимъ Васевъ, който бѣше съ насъ отъ Щипъ, бѣ изпратенъ въ затвора на Лепоглава, заедно съ други затворници. Въ Мариборския затворъ, ние съ братанеца ми прекарахме около два и половина месеци, които се оказаха по-мѫчителни, отколкото можехме да

 

126

 

 

очакваме, въ четвъртата година на затвора ни, пета отъ задигането ни отъ Струмица.

 

 

Презъ време на пѫтуването ни до Мариборъ, азъ си направихъ кратка равносмѣтка. Прекаралъ бѣхъ вече 3 и половина години въ тежки окови, отъ които три — въ нишкитѣ затвори. Изминали бѣха повече отъ 4 години отъ момента, когато бѣхъ грабнатъ отъ свободния животъ. Предстояха ми още 16 години затворъ.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]