Глава 7. ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ПРЕДАНИЯТА ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ. Поразително е значението, което са отдавали хората от IX и X в. на възникването на българската държава. Има два въпроса във връзка с Именника — един от най-важните документи, свързан с това събитие.
Първият е защо Именникът свършва внезапно с 40дневното царуване наУмор, като че ли по някаква игра на случая, след като е започнал с 300-годишното царуване на Авитохол. Ясно е, че в двореца на българските владетели са се пазели данни вероятно още от времето на Тервел, в които е било описано царуването на всеки владетел. Този спокоен живот на владетелите и на двора е продължил до възкачването на Телец, след което започнали смутовете и очевидно традицията е била прекъсната и ние виждаме съставителят на Именника да не знае за приемника на Телец — Сабин, очевидно също от рода Вокил, щом е бил роднина на Кормесий. С последния представител на рода Вокил — Умор, Именникът свършва, без да отрази останалите владетели като Токту, Паган и т.н., с които фактически старата аристокрация, която предавала властта по наследство, била унищожена, а дворцовите традиции скъсани. Разбира се, че съставителят на Именника е могъл да прескочи някои владетели и да премине към Кардам, Крум и следващите, които се помнели много добре по времето на св. княз Борис и Симеон. Но той е гледал на тези владетели като на нови. Интересът му е бил насочен към периода на
114
създаването на българската държава. Всъщност написването на Именника е трябвало да отговори и да отрази настроението на тогавашното културно общество. То е стояло настрана от въпросите, които представляват една рана за самото него — смяната на старата религия с християнството. Пред оня, който се интересувал от миналото, разравянето на спомените от това минало, което е преди Борис, изпълнено с имената на големи личности не само като Крум, Омуртаг и Пресиян, но и като ичиргу боила Тук, кавхан Исбул и много други, чиито имена не са дошли до нас, стоял призракът на братоубийствената война, с която започнало новото време на християнството. Възвеличаването на епохата на Исперих и рода Дуло било много по-невинно, макар да се споменавали дори такива страшни имена като Авитохол и Ирник.
Един неизвестен за нас писател, възползвай от възможността да се занимава с тази епоха, събрал онези данни, които могъл да намери в разни документи, тъй като това време е било вече доста отдалечено и забравено. Без съмнение от дворцовата канцелария са събрани данните с цикловите години. Но анонимният съставител е имал пред очи явно съчинения от типа на Историкиите на Константин Преславски, които фактически представляват списъци на владетели, като се указва след името на всеки владетел колко години е царувал. С установяването на броя на годините на всеки владетел се е заел сам авторът, без да се мъчи да ги уеднакви с цикловите данни. Че Историкиите са били образец за това, се вижда ясно от единствената забележка, която съставителят е поставил за образуването на българската държава на юг от Дунав. Тя напомня забележките в съчинението на Константин Преславски. Ние можем да съпоставим някои забележки с тази в Именника.
В „Историкиите” на Константин Преславски: „От изхода на синовете Израилеви до Саул, първият цар израилев — 547 години. Събрани всичко от Адам са 4384 години...” или при името на византийския император Никифор — „Него убиха... българите на 27 юни”. В Именника: „Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунав 515 години с остригани глави. И след то-
115
ва дойде отсам Дунав Исперих княз; също и досега.” Или: „Този княз измени рода Дулов, сиреч Вихтун” и т.н. Разликата се състои в това, че съставителят на Именника е прибавил и данните по българското леточисление, оценявайки правилно значението му.
Пренебрегването на епохата на разширяването на българската държава по времето на владетелите от Кардам до Пресиян се вижда ясно в Апокрифната българска летопис. Всички владетели от Тервел до Покръстването са заместени само от един-единствен син на Исперих — Изот.
ИЗОТ. Ето какво пише апокрифната летопис за този несъществуващ син на основателя на българската държава: „И след това отново прие българското царство синът на Испора царя, името му е Изот. И този цар погуби със своята войска царя на изток Озий и поморския франк — Голиат. И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове. И роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и три месеца и почина в града, наречен Плиска.” Един бегъл поглед върху данните ни показва ясно, че тук се говори за един български владетел, който също има невероятен брой години — той е царувал 100 години и 3 месеца, но който през царуването си е извършил нещо невиждано — разбил с войската си един цар от изток, т.е. един византийски император, и е воювал с един франкски владетел, който е владеел областта Померания край Адриатическо море. Очевидно тук се говори за Крум, който, разбира се, не е никакъв син на Исперих. Интересно е обаче, че и тримата владетели, за които се говори, са дадени с имена, които не им принадлежат. Изотес на гръцки значи справедливост, равенство. Дали това не е бил един епитет на Крум, преведен на гръцки във връзка със законодателството на Крум? Ние се натъкваме и при други подобни имена в България, които биха могли да се обяснят така. Например синът на Омуртаг се споменава у Теофилакт Охридски под две имена — Воин и Енравота. В последното изследвачите се опитват да видят едно старобългарско Нъравота, об-
116
разувано от корена на старобългарското „нъравъ”, нашето „нрав” и означаващо в такъв случай нравственост, добродетел, морал. Очевидно това име не е кръстно на престолонаследника на Омуртаг, който приел християнството и поради това бил осъден на смърт. Макар да пише на гръцки, Теофилакт Охридски го дава на старобългарски и от текста на житието на Тивериуполските мъченици, където е споменат Енравота, не се вижда, че Теофилакт е разбирал така името. Защо обаче разказвачът в нашия апокриф е трябвало да си служи с това гръцко име, за да означи българския владетел? И защо и Никифор, императорът от изток, е наречен с името на еврейския цар Озий вместо с истинското си име? Още постранно е името, което се дава на франкския владетел — Голиат, франкът поморски. Очевидно името е взето от Библията, от епизода с Давид и Голиат, който там е представен като едър човек и здравеняк и срещу него се изправя едно момче. Дали тук прозвището на владетеля Карл Велики, което на български значи не само велик, но и голям, не е оказало влияние?
Апокрифната българска летопис се спира по-подробно на християнския период на българската държава, но и през него няма нито един владетел, който да е отличен от останалите така, както Испор цар. И тук миналото на българската държава е покрито от сянката на забравата. Съставителят на апокрифа, който е дал толкова много данни за положението при Исперих, които се приближават и почти съвпадат с истината, не знае, че св. княз Борис и Симеон не са братя, а баща и син, и че са син и внук на Пресиян и други такива подробности.
Ако наистина зад Изот се крие гръцкото Изотес — справедливост, равенство, очевидно е, че Крум също е бил герой на приказки, на разкази, в които той е представен със същото име — справедливост, морал, очевидно по приписваното му строго законодателство. Всъщност как са дошли до нас сведенията за това законодателство?
ЗАКОНИТЕ НА КРУМ. След като описва как Тервел раздавал злато и сребро наляво и надясно, съставителят
117
на лексикона Суидас все под заглавието „българи” продължава: „Същите тези българи унищожиха напълно аварите. Крум запита пленените авари: „От какво мислите загина вашият предводител и целият ви народ?” А те отговориха: „От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните; и още понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството — понеже виното изобилстваше, всички станаха пияници. Освен това от подкупничеството, също и от търговията — защото всички станаха търговци и се мамеха един друг. И от това произлезе и нашата гибел.”
Като чу това, той свика всички българи и заповяда, като издаде следните закони: Ако някой обвини другиго, да не бъде изслушван, преди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на оня, който краде. А ако някой се осмели да направи това, имотите му да бъдат отнети... Заповяда също да се трошат краката на крадците и всички лози да се изкоренят. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде задоволен достатъчно, за да не изпадне отново в нужда. А който не постъпва така, да му се отнемат имотите. Както беше казано, българите унищожиха всички авари.”
Тук трябва да изоставим настрани всички тълкувания на законите на Крум и да се спрем на онези въпроси, на които всички изследвачи се спират. Изведнъждювече от сто години след смъртта на Крум се появява в лексикона Суидас сведение за него, което няма нищо общо с всички сведения на най-различни извори, които говорят за Крум и които са винаги византийски. Докато църковните сведения представят Крум едва ли не като чудовище, като най-свиреп враг на християните, който ги преследва като християни, а не като противници, хронистите са малко по-меки. Но и те не могат да не изтъкнат твърдата ръка на българския владетел, макар около Крум да са живели многобройни християни, избягали от Византия, и дори един — Константин Пацик, се оженил за сестра му много преди Крум да стане български владетел. Но нито у църковните, нито у историчес-
118
ките писатели няма нито дума за войната с аварите, с която започва споменатият откъс и с която свършва, нито за законодателството на Крум. Ние вече говорихме за предхождащия сведението за законодателството на Крум епизод с Тервел. В него има описание на обичая да се поставя забито копието и да се затрупва с различни дарове, за да покаже мощта на владетеля. Това сведение едва ли е взето от византийски източник, защото то показва отлично познаване на българските представи за богатство. Ние го срещаме няколко пъти в апокрифите. И едва ли можем да се излъжем върху изворите, от които е почерпано това сведение — това са очевидно по-стари подобни разкази, третиращи не черковни или религиозни, а политически теми. Ясно е, че те са български и че законодателството на Крум, за което не говори нито един от многобройните писатели, занимаващи се с този владетел, е влязло в лексикона Суидас от един български ръкопис, който е бил преведен и съкратен. Поводът да се говори за Крум в този разказ е била войната с аварите, а може би не само тя, а въобще всички войни на Крум. Всичко това е било съкратено в лексикона и е било оставено само сведението за законите и за войната с аварите само в две изречения.
Че това е било така, се вижда и от още един факт. Самият разказ за Тервел е предшестван от още едно сведение, което също така няма нищо общо с Тервел и Крум и което пак е взето от писмена или устна българска традиция. То гласи: „Българи. На българите се харесвало облеклото на аварите. Те заменили своите дрехи с техните и досега ходят облечени така. При император Юстиниан Ринотмет II предводителят на българите, Тервел, стигнал върха на благополучието...” И тук виждаме механическото свързване на нещата, които нямат нищо общо помежду си. И трябва да кажем, че макар десетки писатели да са писали за българите, никой не прави паралели между тяхното облекло и това на аварите. Ясно е, че един от авторите на лексикона или е българин, или има осведомите ли българи, които дават един по-положителен портрет на Крум. Но има и други неща, които не са без значение. Трите отделни сведения на
119
лексикона са дадени в хронологически ред, като че ли извлечени от едно по-дълго съчинение върху българската история. Присъствието на подобен разказ за събитията по времето на Омуртаг и Маламир се долавя ясно от разказа на Теофилакт Охридски в житието на Тивериуполските мъченици за покръстването на Енравота и за тримата синове на Омуртаг — Енравота, Звиница и Маламир. При това интересно е, че този разказ идва да попълни празнината, която съществува у византийските хронисти, тъй като те дават съвсем бегло събитията в България, които предшестват Покръстването: царуването на Пресиян.
ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО. Но нека оставим двата доку, мента, които ни дават представа за старите легенди, съществували около българските владетели и тяхното царство. Това са всъщност писмени данни. Много по-важни са обаче устните данни, които са дали на българското царство един необикновен ореол. Най-напред нека си представим къде нарежда преданието Испор-цар или детето Испор. Той е герой на разказ, подобен на този за Мойсей, за Саргон, за Милетос, за Парис, за Кир, за Едип и за Ромул и Рем. Славянското население на страната и българите са разказвали за Исперих една подобна и необикновена приказка, свързана с всички тези герои на градски и държавен живот. Така постепенно Исперих е влязъл в списъка на приказните царе. И оттук преданието за носеното от вълните три години в кошница дете е послужило за образец на подобни приказки, песни и предания.
Повече от хиляда години след създаването на столицата на това царство, влязла вече в легендите за медното гумно, е сюжет на безбройни приказки в Източна Европа. Народната фантазия на други народи е направила от медното гумно свърталище на нещо потайно и свръхестествено. Царете на Плиска са вече змейове и самодиви, странни свръхестествени същества, с които се борят най-големите юнаци. Мотивът го има и у гърците в Мала Азия и в Пелопонес — има го и у словаците и е широко застъпен в руския фолклор. Всички народи около
120
българската държава са приели легендата за медното гумно, която е била създадена около аула на българските царе — Плиска. Забравили самата Плиска, забравили потъналата в петвековно робство българска държава, те превърнали спомена за нея в едно фантастично, въображаемо медно гумно. То станало сребърно гумно, златно гумно, дворците в него се криели в златна, сребърна или медна ябълка, а неговите обитатели Исперих, Тервел, Омуртаг, Крум и Пресиян се превърнали в загадъчни митологически същества, с които най-големите юнаци си мерят силите и желаят да станат обладатели на богатствата им. Така споменът за българската държава се превръща в спомен за една страна магическа, страна, пълна с вълшебство и загадъчност, и всеки юнак, за да получи ореола си на непобедим, трябва или да завладее едно медно гумно, или да си направи медно гумно, желязно гумно, сребърно или златно.
Но целият мотив за медното гумно или медното капище води началото си от България. Оттук идва и преданието за борбата за завладяването на медното гумно, за двубоя, който се разиграва на него. Първият двубой, който се разиграва на медното гумно или при медното капище, е описан в апокрифите. В апокрифа „Данаилово тълкувание” се казва: „И тогава ще започне лютото начало по целия свят. Ще въстане Михаил-каган (св. княз Борис) на българите. Даденото му царство на българите прие не чрез насилие. Тогава ще въстане брат срещу брата, град срещу града, земя срещу земя.” Така апокрифът представя борбата на св. княз Борис за налагане на християнството в България. По-нататък апокрифът се връща към този момент: „И той ще удари по медното капище и то ще се разпръсне на прах.” Така Михаил-каган е първият, който се бие при медно капище или на медно гумно. Ефектът всред езическия свят от това строшаване на медното гумно е бил грандиозен и той продължава да разказва за медното гумно, което вече става част от митологията, част от фолклорното богатство на тези народи. Медното гумно става не само място за дворец, за царуване и за богатство, но и място за единоборство и първият единоборец на това магическо гумно,
121
символ на езичеството, е св. княз Борис. Оттук нататък всички юнаци вън от България ще се бият на медно гумно, а в България то е осъдено на изчезване. То е символ на една отречена епоха на Тангра и Перун.
При друг случай и в друга работа ще се спрем върху онези приказки, в които се разказва за българските царе след унищожаването на медното гумно, т.е. след Покръстването. Защото с това скъсване със старото езичество България тръгва по нов път, когато българският владетел ще стане вече не български кан или славянски княз, а цесар. Простили се с идеите на българското общество, родени под мрачната сянка на Авитохол, за създаване на една варварска империя, българските владетели ще се опитат, отрекли се от цялото славно минало на бащите и дедите си, да станат част от християнския свят. И когато най-напредничавата част от българското общество се организира около св. княз Борис, Симеон и Петър, за да създаде Златния век на българската книжнина, когато езическото минало е забравено и изоставено, все пак в българските дворци са се намерили и хора, които са разбирали, че един ден това минало ще потрябва. Така са били запазени легендите за Испор-цар и за българите-кумани, преданието за богатството на Тервел и за законодателството на Крум и безспорно най-важният документ от българската история — Именникът на българските князе. Така до нас са достигнали фрагменти, незначителни откъси от една историческа литература, която не е била лишена от политическо значение и която очевидно е процъфтявала едновременно с религиозната. Само че, докато за запазването на църковната литература голяма роля е играла Църквата, от тази светска книжнина до нас е дошло съвсем малко. Но тя отбелязва началото на апокрифа в България, и то, ако съдим по това, което показахме дотук, който има чисто светско съдържание.