Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ I. ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО

 

Глава 3. ПРЕДАНИЯТА ЗА ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ

Заселване на славяните според византийските хронисти

Славяните в Именника на българските князе

Цар Слав

 

ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ СПОРЕД ВИЗАНТИЙСКИТЕ ХРОНИСТИ. Тук имаме пред вид не заселването на славяните на Балканския полуостров. То е станало след бунта на Фока в 602 г. Тогава император Маврикий наредил на една мощна армия да мине на север от Дунав в земите на славяните, някъде между устието на Янтра и днешния град Силистра, и да презимува на славянска земя. Войската, недоволна от тази заповед, се разбунтувала и под предводителството на един от нисшите военачалници — Фока, се върнала назад, влязла в столицата, свалила императора и поставила на трона Фока. Границата останала да се пази от оредялото и разнородно по произход население, една част от което била, както видяхме, готи, хуни, сармати, смесени с остатъци от някогашното тракийско население и с многобройните и доведени от различни краища на света ветерани — римляни. Това дало възможност на славяните да нахлуят в Балканския полуостров и в няколко десетилетия да изтикат или унищожат на много места завареното население. Ние нямаме никакви сведения кога е станало това в земите между Дунав и Стара планина. Няколко десетилетия след бунта на Фока голяма част от Балканския полуостров е в славянски ръце.

 

За земите между Дунав и Балкана присъствието на славяните е отбелязано за пръв път по повод войната между българи и византийци при Огъла и последвалите я събития. След като описва сражението при Огъла и

 

53

 

 

поражението на византийската армия, Теофан завършва описанието си с тези думи:

 

„А българите, като видели това, започнали да ги преследват... и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И когато ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините на Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наречените седем племена, заселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад към Авария останалите седем племена, които плащали данък. И след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт.”

 

Както се вижда от разгледания пасаж, Теофан не се занимава с преселването на славяните, а същото прави и Никифор. Двамата обаче заговорват за тяхното присъствие във връзка с българите, без да споменават нищо за ролята на славяните било като съюзници на ромеите, било като техни врагове, защото те трябва да са били или едното, или другото. Но трябва да кажем, че ако са били съюзници на Византия, ние бихме очаквали да ги видим да действат срещу българите, а това не става.

 

 

СЛАВЯНИТЕ В ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ. Най-странното в Именника е, че той не споменава нито дума както за българи така и за славяни. Ако не знаехме от византийските източници имената на българските князе, и до днес щяхме да се чудим чии са били тези владетели. Данните в него до смъртта на Исперих са стигнали до нас предадени по един начин, докато тези от Тервел нататък са дадени по друг начин, по една установена вече формула, която в първата част не съществува. Всъщност ние споменахме вече, че между първите пет и последните седем князе Именникът се опитва да резюмира какво е било положението със свършването на периода, в който България е на левия бряг на Дунав. Прехвърлянето, на княжеската власт на дес-

 

54

 

 

ния бряг е най-важното събитие според Именника. Тук искаме отново да се спрем още веднъж на този пасаж. „Тези пет князе държаха княжеската власт на отвъдната страна на Дунав с остриганите глави...” Изразът „остриженами главами” може да се преведе по два начина. Нечленувано би се отнесло към самите князе, които са с остригани глави. Членувано, както го преведохме, би значело, че заедно с българите има и други хора, които се наричат остриганите глави. Очевидно името представлява един епитет, взет от народния език и даден по фризурата. Изглежда, че подобни имена са се срегцали. В апокрифите от XI в. варягите във византийската гвардия се наричат Русите бради, защото носели бради и били руси. Очевидно това име ни подсеща пак за един приказен мотив, взет от преданията. То се дава на един важен компонент на българския народ по време на съставяне на Именника. Но кой е той?

 

Именникът започва с хунските владетели Атила и Ирник и това ни навежда на едно известие на Приск, описващ срещата си с един византийски дезертьор, благоденстващ между хуните. „Той изглежда като скит (хун), който живее в разкош — пише Приск, — беше добре облечен и с остригана наоколо глава”, т.е. с перчем. Давало ли се е поради фризурата им това име на хуните и пазело ли се е още в VIII в., когато е формиран материалът, от който е съставен Именникът? Би ли могло това име наистина да се отнася за хуните и представлявали ли са те в българската държава един солиден компонент? В България са живели сигурно още много остатъци от различни народи: българи, авари, славяни, които също биха могли да бъдат означавани с това странно име.

 

Биха ли могли Остриганите глави да бъдат аварите? Първата аварска делегация, дошла в Цариград в 558 г., предизвикала сензация в столицата. Теофан пише: „През същата година във Византия дошъл странен народ, наречен авари. Целият град се стекъл да ги гледа, понеже не били виждали такъв народ, защото те имали отзад много дълги коси, вързани с панделки и плетени, а останалата им носия била подобна на носията на дру-

 

55

 

 

гите хуни.” От данните, които предлага в действителност това известие, се вижда, че аварите не са визирани от Именника, защото те са носели дълги коси, при това вързани с панделки и оплетени. Че аварите и по-късно пазели тази своя традиционна фризура се вижда от обстоятелството, че така ги помни и Йоан Ефески, който, описвайки нападението на авари и славяни, пояснява за аварите: „Тези, които заради дългите си коси се наричат авари...”.

 

Някои мислят, че под Остриганите глави се разбират самите прабългари. Това е невероятно. Наистина ние нямаме писмени сведения за тяхната фризура, но затова пък напоследък се появиха много изображения на български владетели, където е даден техен портрет. Най-старият между тях е Тервел. В своя оловен печат, намерен в Цариград, той е представен в доста едро изображение до кръста — в бюст. Косата му е представена дълга и къдрава, на букли или може би на плитки, както при аварите. Освен това той има мустаци и брада. Следователно ние с положителност можем да твърдим, че той не е с остригана глава. Така достигаме и до изображението на Омуртаг. В неотдавна намерения златен медальон, отсечен от този владетел, той е представен също без шапка. Носи дълга коса, мустаци и брада. Ясно е, че българите не биха могли да се нарекат Остриганите глави.

 

Остава да видим каква е била фризурата на славяните. За нея има най-малко данни. Но все пак изразът на Йоан Ефески „проклетите народи — славяни и тези, които заради дългите си коси се наричат авари” показва, че фризурата у двата народа е различна и че славяните не са носели дълги коси. Едно сравнително ранно сведение дължим на Авесалом, епископа на Лунд, който попаднал на о-в Рюген, населен със славяни, и ги описва. Те още пазели не само стария си бит, но и старата си езическа религия. Споменатият епископ посетил светилището на славяните на острова и видял статуята на едно от техните божества — Свентивит, както предполагат изследвачите. Описвайки статуята, той дава и сведенията, които ни интересуват. „Чудното е — пише той, — че

 

56

 

 

тя има четири шии и четири глави. Те имаха лица с обръснати бради и остригани коси. Човек би помислил, че при изработването на главите майсторът е възпроизвеждал обичая на ругианите” (славянските обитатели на острова). Вижда се следователно, че славяните не са носели нито дълги коси, нито бради. И със своята фризура представяли в дървени статуи и своя четириглав бог.

 

Епископът е бил много добър наблюдател и затова, проследявайки празника на този странен славянски бог, той ни дава още веднъж сведения за фризурата на славяните. „Обратно на общия обичай на ругианите, жрецът (на спомейатото божество) носеше брада и дълга коса.” И тук виждаме, че в действителност само жрецът е ходел с дълга коса и с брада, докато останалите славяни били стригани и бръснати. В случая сведението е обаче много по-ценно, защото ни разкрива една дълга традиция на тази фризура, отразена в статуята на божеството. На о-в Рюген славяните са живели усамотени, без преки контакти с друго население от векове. Това е явно една черта от техния бит. Посещението на Авесалом на о-в Рюген е станало през XII в.

 

Ние имаме известни указания за нашите славяни, които ни позволяват да заключим, че у тях има дълга традиция на стигане на коси и бръснене на бради. Обичаят с ритуално стригане и бръснене е запазен до найново време у тях. Между многобройните обреди, които се изпълняват при женитба до началото на XX в., е и тържественото бръснене на младоженеца. То се извършва от най-близките му приятели и е съпроводено с песни, като една от тях започва със стиха: „Бриче ми се млада младоженя”. При смъртта също човек трябва да се представя в другия свят с приетата и установена фризура. Затова има подобно бръснене и стригане на мъртвеца.

 

Всичко казано дотук ни позволява да предположим, че между славяни и прабългари според Именника е имало тесни връзки и че някои славянски племена са влизали още докато българите са били зад Дунав в българската държава или са били под властта на българските владетели. Още в средата на VI в. Йордан, описвайки тери-

 

57

 

 

ториите, заети от славяни и българи, пише: „Славините обитават от Новиодунум (днес Исакча) и до т.нар. Мурсианско езеро (Балатон в Унгария) чак до Днестър и на север до Вистула... А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър (Днестър), чак до Данапър (Днепър), където се извива Понтийското (Черно) море... Отвъд тях, над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите.” Преди да влязат в Добруджа, българите под предводителството на Исперих се заселили в една територия, обитавана повече от един век от славяни и пресичана често от нападенията на българите и котрагите на Теофан, т.е. кутригурите. Очевидно Именникът, вярно или не, иска да прокара идеята, че от Атила до Исперих „остриганите глави”, т.е. славяните са били непрекъснато в българската държава.

 

Ако това сведение не можеше да се намери и под текста на Теофан, едва ли бихме му обърнали внимание. Но ние видяхме, че Теофан пише за българите: „... след като покорили измежду намиращите се там славянски племена, така наречените седем племена, заселили... останалите — седем племена, плащали данък”. В споровете това място от текста на Теофан „плащали данък” се тълкува по различни начини и се дават различни обяснения и за това, на кого са плащали данък: на Византия или на българите. Ако приемем, че седемте рода са плащали данък на българите, ще излезе, че в момента на борбите на българите седемте рода са били техни данъкоплатци и че това естествено е почнало още преди преселването на българите на юг от Дунав. Ние трябва да се запитаме дори дали изселването на седемте рода и на северите от областта на север от Дунав в Малка Скития и Мизия не е част от движението на българите. Сигурни доказателства за това няма, но сведенията могат да подхранват предположения в този смисъл.

 

 

ЦАР СЛАВ. Нека сега да минем към сведенията на „Апокрифната летопис”, която по начина, по който са изложени фактите, напомня византийските хронисти. След като описва идването на българите при трите големи реки и след като ги оставя при Ереуса и Затиуса, т.е.

 

58

 

 

в Огъла, тя продължава нататък: „И населих земята Карвунска, наречена българска, (тя) беше опустяла преди 130 години от елини. И населих я с множество люде, от Дунава до морето, и поставих им цар из тях: името му беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска; тогава му дадоха име „стомогилев цар”. И в тези години имаше изобилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар на българската земя и царува 119 години, и почина.”

 

Както се вижда от този пасаж, в него се говори отново за българи, но те вече не са кумани. Като техен цар се посочва един загадъчен владетел с името Слав. Това е накарало всички изследвачи да видят в него един измислен епоним на славяните, както Кутригур и Утигур на кутригурите и утигурите, както Котраг — на котрагите или Булгарий на българите. Следователно, като говори за българския цар Слав, под тях апокрифната летопис разбира славяните. Те, влизайки в българската държава, стават българи. И това понятие така се е врязало в съзнанието на съставителя на апокрифа, че той дори не помисля да ги нарече славяни. За него те са носители на това име и затова той не търси да ги определи с друго. Съставителят на апокрифа поддържа, че и появата на тези славяни е под ръководството на пророк Исай. Той ги е населил в Карвунската земя. Затова и в устата на пророк Исай са вложени думите: „И населих я с множество люде от Дунава до морето.” Така се определят първите места, в които се населили славяните на юг от Дунава.

 

Един интересен пункт в тази област е мястото, наречено Стоте могили. И наистина това име продължава да се среща още през XI в. Мястото се намира в Лудогорието и на гръцки е наречено Хекатон буни, което на български значи Сто хълма. Тази местност е спомената два пъти у Скилица. Тя се намира между Хемус и Истър и се простира към морето. Тя е покрита, според този автор, с гори и дъбрави и всякакви гъсталаци, води и пасбища. Тя е някъде на север от Девня. Тази област се спо-

 

59

 

 

менава във връзка с действия на печенегите. Интересно е обаче, че се споменава, вероятно пак по същия повод, и в един апокриф „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и края на света”, понеже се говори за сражение с езичници-измаилтяни. „Много хора ще посрещнат измаилтяните на мястото, наречено Петрон в Стоте хълма, от другата страна на Средец.”

 

За автора на този апокриф всичко, което се намира на изток от Средец, е от другата страна на Средец, защото той живее и пише в област, която е на запад от Средец.

 

Един от интересните въпроси, който повдига апокрифът, е този за завареното по-старо население. Всъщност, както видяхме по-горе, той говори веднъж за римляни и елини, които били напуснали Карвунската хора. Втори път, при цар Слав, той споменава само елини, с което име се означават онези от жителите на областта, които са говорили гръцки. Според съставителя на „Апокрифната летопис” елините са напуснали областта преди 130 години. Трудно е да се каже дали зад това число се крие наистина някакъв спомен, свързан с определено събитие, или това е просто една приумица на съставителя, който по този начин иска да означи един дълъг период. Във всеки случай у него се е запазил спомен, че българите на цар Слав, т.е. славяните, при идването си в Карвунската хора или в Малка Скития не заварили население, говорещо гръцки. Това, което видяхме, че е разказано от Йордан за тази област, води към същата мисъл. Там се били заселили хуните на Ернак.

 

Самият цар Слав за съставителя на апокрифа е една фантастична личност с невероятно дълъг живот — 119 години, която напомня Атила и Ирник. Човек неволно се запитва защо е било необходимо да се постави едно толкова голямо и не кръгло число. Вероятно, за да се даде на едно чисто приказно сведение вид на действителен факт. Но ако за тези всички измислени години можем да даваме най-различни обяснения, някои неща в апокрифната летопис са без съмнение точни. За тях въпреки големия брой години у нашия анонимен писател съществува една правилна представа. Така напри-

 

60

 

 

мер най-напред се говори за идването на третата част от българите кумани при Ереуса и Затиуса. След това се минава към преселването на славяните — българите на цар Слав в Карвунската хора, преди съставителят на апокрифа да е заговорил за преселването на българите на Исперих в Карвунската хора. Абсолютно по същия начин тези събития са разгледани и от византийските хронисти. Най-напред се говори за преселването на българите и достигането на Огъла на северния бряг на Дунав, след това се минава към заселването им на юг от Дунав при славяните и по този повод се говори за северите и за Седемте рода. Целият пасаж гласи така:

 

„И отделих третата част от куманите — казва пророк Исай — и поведох ги по път, посочвайки с тръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и до друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска, наречена българска, (тя) беше опустяла преди 130 години от елини. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар от тях; името му беше цар Слав.” По-нататък, когато ще се заговори за Исперих и за идването му в Карвунската хора, той ще завари българите на цар Слав вече дошли. В апокрифа се чувства една ясна представа за последователния ред на отделните събития, като преселването на славяните на юг от Дунав е подчинено на същата воля на Бога, на която е подчинено и преселването на българите кумани. Мисълта на автора на апокрифа е, ако той се изразява нарочно така, да представи движението на славяните като последвало движението на българите до Дунав и да го свърже с него. И когато свършва с българите на цар Слав, той продължава нататък за Исперих: „И след него се намери друг цар в българската земя...” Трите последователни събития са: идването на българите на Огъла, идването на славяните в Карвунската хора и при Стоте могили, преминаването на българите в Карвунската хора.

 

Интересно е освен това, че когато византийските хронисти — Теофан и Никифор, говорят за славяните, и двамата употребяват за седемте рода израза „бидейки под договор” за отношенията им с българите. Също как-

 

61

 

 

то Именника, и „Апокрифната летопис” навежда на мисълта за връзки между славяните и българите още преди преминаването на Дунав, Както и да се тълкуват обаче сведенията на тези два български извора, няма съмнение в едно, че те са осведомени добре върху сложните отношения, които са съществували между българи и славяни при създаването на държавата от Исперих.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]