Медното гумно

Иван Венедиков

 

 

ЧАСТ I. ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО

 

Глава 2. ПРЕСЕЛВАНЕТО НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

Сведенията на византийските хронисти

Българската версия

Ереуса

Фантастични факти или чудеса

 

СВЕДЕНИЯТА НА ВИЗАНТИЙСКИТЕ ХРОНИСТИ. Хрониките на Теофан изповедник и патриарх Никифор са главните извори, които описват преминаването на българите след разпадането на България на Кубрат от Азовска България към земите на юг от Дунав в Малка Скития (Добруджа) и Мизия между Балкана и Дунав. Живели доста по-късно от тези събития, в края на VIII и началото на IX в., тези автори са ги разказали различно, но спирайки се на едни и същи факти и подробности. Затова се предполага, че те са използвали едно и също по-старо съчинение, което не е стигнало до нас. То е било написано от някой техен предшественик, името на който не се е запазило. Теофан дава повече подробности. Ето какво пише той:

 

„През годините на Константин, който управлявал на Запад (Констанс II), Кробат, господарят на казната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петимата му сина се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян (у Никифор името е Баян), спазил нареждането на баща си и останал в земите на прадедите си и досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал реката Танаис (старото име на р. Дон) и се за-

 

39

 

 

селил срещу първия бряг. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена сега Дунав, единият останал там в аварска Панония (т.е. в областта на юг от днешна Унгария и на юг от Дунав), подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена (Италия) и се подчинил на царството на християните (на Византия, която владеела тези земи). Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни реки от Дунава, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля за отслабения от раздялата народ.”

 

В науката винаги е имало спор дали това сведение предава исторически факти или е някакво приказно предание, което е достигнало до византийските хронисти. С други думи, не е ясно каква част от разказа на Теофан и Никифор отговаря на историческата истина. Още преди това двамата хронисти дават сведения за управлението на Кубрат и от тях се вижда, че той е притежавал една област, съседна на византийските градове по Черно море в съседство с Азовско море, която се простирала покрай долното течение на реката Дон. На север тя граничела с онези славянски племена, които се наричат анти. Под властта на Кубрат се намирали уногондурите, на които той бил владетел, котрагите, наричани още и кутригури, и самата България. Не може да се каже нищо по-точно за границите на тази държава.

 

Нека сега се върнем към разглежданото място у Теофан. Както го е дал този хронист, трябва да стигнем до заключението, че петимата синове, за които говори той, са били облечени във власт още докато баща им е бил жив и всеки е имал една част от бащиния си народ, която управлявал като помощник на Кубрат. Византийските хронисти не казват нищо за това, как ще се управлява България след смъртта на бащата. Очевидно един от синовете е трябвало да вземе властта, но те ни представят, че петимата ще станат самостоятелни владетели,

 

40

 

 

когато бащата свърши живота си. Така и станало. Малко време след смъртта му те се разделили.

 

Първият от синовете — Баян, останал в бащината си земя между Азовско море и Дон, където било царството на Кубрат и неговата вътрешна област. Затова и тези българи, когато се споменават по-късно, са известни като „вътрешни българи”. Вторият син Котраг, който се прехвърлил през Дон, ще е минал на северозапад от реката и следователно се приближил към Балканския полуостров. Четвъртият и петият брат минали в аварска Панония на юг от Дунав. Това значи, че те се разположили някъде на запад от днешен Белград. Единият останал тук и Теофан не знае, че по-късно се изселил. Другият отишъл в Италия и се заселил в Равена. Сигурни данни имаме за този, който останал при аварите. Той няколко години след основаването на българската държава от Исперих в 681 г. използвал вътрешни несъгласия между аварите и заедно със своите българи и с една част от християнското население, което аварите били отвлекли в Панония и били поставили под управлението на този син на Кубрат, избягал в Македония и основал на северозапад от Солун една малка българска държава. От „Чудесата на св. Димитър”, където е описано подробно намерението на тези българи да превземат Солун, научаваме името на този брат на Исперих — Кубер. За техните действия знаем оскъдно и от други източници. Кубер имал един помощник Мавър, който е описан като много културен човек и който, натоварен със задачи от Кубер, живял във Византия и бил назначен за стратег. Известен е и печатът му. Най-сетне за тези българи се споменава по времето на наследника на Исперих — Тервел, в 705 г., когато според надписите на Мадарския конник българският владетел изпратил пратеници до своя чичо — Кубер. Последният брат, който у Теофан е посочен като пети и който отишъл в Равена — Италия, е известен под името Алцеко или Алциок. Името му се споменава у други писатели, за които ще говорим по-късно. Накрая Теофан и Никифор говорят за третия син Исперих. Това не е, защото е бил трети по възраст, а защото се е заселил в третата

 

41

 

 

поред област. Синовете на Кубрат в сведението на Теофан не са наредени по възраст, а по географския ред на областта, в която са се заселили. Те могат да бъдат наредени така само от автор, който е добре запознат с географията на Източна Европа. А това значи, че в първоизточника, от който черпят сведението си Никифор и Теофан, е използвано българско предание, като му е придадена такава форма, която да обяснява ясно на читателя разположението на разселилите се групи българи.

 

От известията на Теофан сигурни са сведенията за трима от синовете. Оставането на Баян в областта, в която е било ядрото на Кубратова България, може да се смята като неоспорим факт, макар по-нататък да не се говори никъде за този син на Кубрат. Преселването на Исперих в Огъла е ясен исторически факт. Преселването на „Кубер е било оспорвано много пъти, но след споменаването на „чичовците” на Тервел в надписа на релефа при Мадара ние можем да го приемем като сигурно. Обстоятелството, че нито Теофан, нито Никифор свързват четвъртия син на Кубрат с Кубер обаче показва ясно, че сведението за неговото преселване е влязло в хрониката, която са използвали двамата византийски хронисти във времето, когато Кубер още е бил при аварския хаган, т.е. по времето, когато се създава българската държава.

 

Най-несигурно е известието за петия син. Наистина Златарски намира една група българи, които са живели известно време в аварската държава преди заселването на Кубер в Панония. Те живеели под предводителството на някой си Алциок. Изглежда, че тези българи са били същите, които са се опитвали по време на една династическа криза да вземат властта в аварския хаганат. Когато аварите се противопоставили на този им опит, те напуснали Панония и избягали в Бавария. Голяма част от тях били избити, а тези, които се спасили, под предводителството на Алциок минали в Пентаполис, в Равена. Но дори да допуснем, че Алциок е един от петимата братя, сведенията за това преселване се отнасят към 630 г. В такъв случай то безспорно стои във връзка с първия български владетел — Гостун и с поемането след късото управление на Гостун като наместник властта от Кубрат

 

42

 

 

в 632 г. Известно е, че преди това вероятно същите българи се опитали да наложат на аварския престол свой хаган и че след това те се изселили, тъй като не сполучили да направят това, в Бавария. Всичко това ни позволява да заключим, че предшественикът на Теофан и Никифор е смесил две разселвания на българите, близки по време, от което едното е предшествало с няколко десетилетия смъртта на Кубрат, докато другото е разселването на самите негови синове. Както видяхме, Кубрат е умрял в 666 г.

 

Колкото се отнася до Котраг, тук имаме работа очевидно със старото известие за епонима на кутригурите — Кутригур, като сега самите кутригури са получили славянското си име котраги и епонимът им станал също Котраг.

 

От всичко казано дотук следва, че в действителност от сведенията за разпадането на Кубратова България и разделянето на българите между синовете на Кубрат може да се смята сигурно само това за тримата му синове: Баян, Исперих и Кубер. Използвайки съществуването на това предание, византийските хронисти са свързали и другите движения на българите със смъртта на Кубрат. Котраг е явно един измислен син на Кубрат, а колкото се отнася до Алциок или Алцеко, за него е възможно да е син на Кубрат, само ако приемем обяснението на Именника, каквото е у Златарски. Но това е явно невъзможно. В 630 г. синовете на Кубрат са били бебета.

 

 

БЪЛГАРСКАТА ВЕРСИЯ. Със събитията около основаването на българската държава се занимава един апокриф от XI в. Той е известен под името „Видението на пророк Исай” или „Апокрифна българска летопис”. Една група от подобни апокрифи се занимават с времето, което ще предшества настъпването на Второто пришествие — обикната тема в религиозната литература от епохата на византийското владичество над България. Съставителят на апокрифа е постъпил както съставителите на други подобни апокрифи. Обикновено в тези съчинения се говори от името на някой пророк: Данаил, Самуил или Варух. В нашия апокриф това е пророк Исай. И

 

43

 

 

както в другите апокрифи, пророкът е повикан на небето от Господ, който му показва небесата и същевременно му възлага една мисия — да съобщи на хората Неговата воля. Затова и апокрифът започва с думите: „Аз, пророк Исай, възлюбен в пророците от Бога, Господа наш, Иисуса Христа, дойдох по Боже повеление да кажа онова, което ще стане в последните дни на човешкия род по цялата земя...”

 

Преселването на българите е първото събитие, което апокрифът описва на читателите и слушателите. То започва, след като пророк Исай е видял вече небесата. Ето неговото начало в глава II на апокрифа: „И след това чух друг глас, който ми казваше друго: „Исайе, възлюбени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха елини и римляни.” — Тогава аз, братя, по Божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите, и ги преведох по път, посочвайки с тръст, и ги доведох до реката, която се наричаше Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки.”

 

Най-напред трябва да се спрем на посоките, които са вложени в устата на пророк Исай. Изходната точка на движението на българите е без съмнение областта около Азовско море. Това е горната страна на Рим. Оттук той трябва да поведе българите на запад. Като тръгва оттам, пророк Исай ги довежда до лявата страна на Рим. В български език лява страна е източната, а дясна — западната. Посоките се определят, като се стои с лице към юг. Пророк Исай определя и целта на движението. Той се отправя към византийския запад и тук заема лявата, т.е. източната страна на Рим. Така ние виждаме в устата на християнския пророк вложени термините, които прабългарите са донесли от своето източно отечество.

 

През XI в., когато е написан нашият апокриф, българите са един голям славянски народ. И затова съставителят на апокрифа, който желае да говори за българите от VII в., си служи със своя оригинална терминология. За да обясни на читателя, че той ще говори за тези

 

44

 

 

именно българи, а не за славяните, той си служи със същия похват, с който доскоро и в ново време си служеха историците за прабългарите. Те ги определят като хунобългари или тюрко-българи. Затова и съставителят на апокрифа взема името на куманите, сродни с българите и добре познати в това време. Той си представя българите като един цял тюркски народ и затова ги нарича кумани, наречени българи. Следователно нашият апокриф говори в тази глава за преселването на прабългарите. Бог сам е пожелал това преселване. Затова Той изпраща пророк Исай на запад от най-горните страни на Рим. Той изпълва Божията повеля, отива на лявата страна на Рим и отделя прабългарите. Очевидно най-горните страни на Рим и лявата страна на Рим за апокрифа са едно и също.

 

Карвуния е бил град в Източна Добруджа, на Черно море, отъждествявай напоследък с Балчик. Българите тръгват от земите си при Азовско море и идват в Източна Добруджа. Това отговаря съвсем точно на описанието на Теофан и Никифор за преселването на българите. Ето текста на Теофан: „И те (българите), като ги преследвали (византийците) чак до Дунава, преминали го и дошли при тъй наречената Варна, близо до Одесос и до тамошната земя.” Варна по това време е областта, която се намирала на север от днешния град, тогава наричан още Одесос. Следователно апокрифната българска летопис и по този въпрос съвпада точно със сведенията, които дават изворите.

 

Без съмнение обаче най-интересното място в легендата е Божията повеля, която получил пророк Исай: „Отлъчи третата част от куманите, наречени българи.” И той я изпълнил: „Отделих третата част от куманите.” Това значи, че апокрифът познава легендата за преселването на прабългарите във вариант, различен от този, който е познат на византийските хронисти. Те не са се разделили на пет части, а на три, т.е. точно така, както би трябвало да бъде, ако в делението не участват Алциок и Котраг. От всичко това следва заключението, че апокрифната летопис отразява историческата истина повярно от византийските хронисти. Последните са знаели

 

45

 

 

за преселението на групи от българи на запад още по времето на Кубрат или преди него и са ги сметнали за част от това общо движение, което е последвало смъртта на създателя на България при Азовско море.

 

Неведнъж се е изразявало недоверие към цялото съдържание на този странен и загадъчен апокриф. Наистина скептиците могат да приведат цяла редица аргументи против достоверността на апокрифната летопис. В края на краищата тя представлява едно устно предание, което може да е подведено по стари приказки, а в тях числото три е обикнатото и предпочитаното. В приказките се говори за баща или цар, който имал трима синове, за три сестри, три дъщери, трима братя. Героите минават през три реки, през три планини или през три изпитания. В нашия апокриф също се говори за реки с думите: „И там имаше три големи реки”. Числото три би могло да дойде в апокрифите и от самия Апокалипсис, под влиянието на който се намират всички съчинения от този вид. Там се говори за третата част от ангелите, третата част от звездите и т.н. Ако сведението на Теофан и Никифор не съдържаше явно неща, неотговарящи на истината, разделянето на българите на три би могло да получи и друго обяснение, но при това положение вероятността апокрифът да отразява истината е много по-голяма. За населението на долината на Дунав създаването на българската държава е било първостепенен факт в края на VII в. и през следващите векове. И няма нищо чудно, че то се е запечатало дълбоко в съзнанието му с много действителни подробности.

 

Вече споменахме по-горе за израза в апокрифа: „И тогава имаше три големи реки”. Ако съпоставим този израз с известието на Теофан и Никифор, ние ще видим, че у византийските хронисти се казва същото, но се дават имената на трите големи реки. Теофан съобщава: „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки.” Фактически и Теофан говори за три големи реки: Дунав, Днепър и Днестър. Но съвпадението между текста на апокрифа и известията на Теофан не свършва тук. Теофан веднага описва Огъла, където се

 

46

 

 

заселил Аспарух: мястото е „отпред блатисто, а от другите страни е оградено като венец от реките”. Срещу това пророк Исай казва: „И го доведох до река, която се нарича Затиуса и до друга река, наречена Ереуса.” Така във византийския извор българите достигат до реки, които обкръжават като венец Огъла, докато в апокрифа те стигат до две реки. Интересно е, че и у. Теофан е останало място за съмнение в начина, по който е дадено географското положение на Огъла и още по-малко то е било ясно на съставителя на апокрифа. Но двете известия съвпадат. При това те се допълват добре. Съставителят на апокрифа знае имената на реките около Огъла, които явно са запазени от домашната българска традиция, и не знае или не смята за необходимо да даде имената на трите големи реки. Обратно, Теофан дава имената на големите реки: Дунав, Днепър и Днестър, и не знае имената на реките, които опасват като венец Огъла.

 

Докато в сведенията на Теофан и Никифор за разделянето на Кубратовите синове са направени грешки поради свързването на всички преселения на българи в това време с разделянето на синовете на Кубрат, тук са предадени истински факти и домашният български извор се покрива със сведенията на византийските хронисти. Очевидно е, че българската традиция е отдавала значение именно на тези две реки, имената на които са станали исторически за българския народ. Но работи ли апокрифът с действителни имена на реки или Затиуса и Ереуса са измислени?

 

 

ЕРЕУСА. Ние споменахме вече в увода на настоящата работа, че античният географ Страбон дава всъщност сведенията за Свещената планина на Залмоксис, в която някога живял богът и в която по-късно се подвизавали и неговите жреци. Ето точно и думите на Страбон. „И планината се наричала свещена и така я наричат. Името ѝ е Когайнон, както е и на реката, която тече покрай това място.” Очевидно е, че Когайнон на тракийски означава „свещен”. То е образувано от корена „ган” в името на Свещената планина при Дарданелите, наречена Ганос, което на тракийски има многобройни значения, ед-

 

47

 

 

ното от които е „светъл” и другото „рай”. Когайнон е получило повторение на първата сричка — редупликация. Гърците са превели това име на реката със своето „свят”, „свещен” — хиерос, и реката носи името Хиерасос. Все със същото име те са нарекли и устието, което се отделя между реката Серет от Дунав и се нарича Хиерон стома, т.е. Свещено устие. Известно е, че Хиерасос се нарича реката Серет. И веднага се хвърля в очи приликата между Хиерасос, произнасяно в късния гръцки Иерасос, и Ереуса. Тази връзка става още по-ясна, като имаме пред вид, че Залмоксис е бил жрец, че в планината се подвизавали неговите жреци и че на гръцки жрец, а в християнската епоха и свещеник се наричат с името иереус. Но това не е всичко. В старобългарския език гръцкото иереус е минало като заемка и се употребява за „свещеник”, и то под две форми: едната с й в началото йерей, втората без й — ерей. Тези различия се дължат на обстоятелството, че много думи, които имат в началото си гласна, на старобългарски получават пред нея ѝ. Това явление е запазено до днес в българския език. Имаме форми ягне и агне, ябълка и абълка и т.н. Коренът на името очевидно е „ер-” и окончанието „-еуса” може да е чисто гръцко.

 

Приемем ли веднъж Ереуса като име на Серет, то Затиуса ще е друга река, която заграждала Огъла (вероятно Прут) и получила същото окончание в името си.

 

Двете реки се споменават и в още един апокриф, известен под името „Варухово откровение”. В него вместо Исай на небето се качва Варух. Но апокрифът е преработка на гръцки апокриф. Съставителят е следвал отблизо гръцкия оригинал. Въпреки това на едно място, говорейки за реките, които създал Бог, съставителят му се е откъснал значително от гръцкия прототип. В гръцкия апокриф реките са само три: Алфея, Горикос и Авирос. Българската преработка е увеличила броя на реките, като е прибавила и библейските реки Ефрат и Азеват. Освен това тук са прибавени и реките, свързани с нашето предание, преди всичко — Дунав. Йордан Иванов се е досетил, че в различните преписи на апокрифа от същото време, от което е и апокрифната летопис, са предаде-

 

48

 

 

ни неправилно и имената на двете реки край Огъла: Затиуса писана в мъжки род Затиоусь, Изитиюсь, Затиоусть. В разните преписи всъщност имената са предадени от мъжки род, както са на гръцки обикновено имената на реките. Прави впечатление, че имената са претърпели значителни промени, като се виждат не само фонетически различия поради неправилен изговор, но очевидно и промени, които се дължат на объркване на знаци при писането. Така в Ереуса се е появило начално Н, което е доведено очевидно от погрешно писане на И като Н поради близостта на знаците в старобългарската азбука. Но за нашето изследване важно е да се изтъкне друго. Когато съставителят на апокрифа е потърсил предания за стари реки, които се ползват с популярност всред бъдещите български читатели на съчинението му, той е взел имената от преданието за основаването на българската държава, в което се споменават Дунав, Ереуса и Затиуса, очевидно защото са се смятали като свещени, и не се е обърнал към реките, които са го заграждали в действителност. Това показва без съмнение, че тези реки са му се виждали толкова заслужаващи да се вмъкнат между създадените от Бога, колкото и онези, които са били взети от християнската литература и осветени от библейските и евангелските епизоди, които се били развили край тях. Така ние стигаме неизбежно до едно предположение, че в България е съществувал преди XI в. един жанр от апокрифи, които са имали историко-политическо съдържание и при които нещо е избягнало от контрола на Византийската българска църква и е попаднало пред очите на съставителя на нашия апокриф.

 

 

ФАНТАСТИЧНИ ФАКТИ ИЛИ ЧУДЕСА. Виждаме следователно, че съставителят на нашия апокриф е имал един запас от факти около основаването на българската държава, които са били истински, действителни. Но те са подчинени от него на една идея, която вече влиза в обсега на фантастичното, на чудесното. Една част от фантастичното е дошло в нашия апокриф от образците, които е имал съставителят му и в които един пророк говори, предсказва или тълкува нещата. Следователно на-

 

49

 

 

месването на пророк Исай, макар и фантастично, съставлява основен мотив в нашата апокрифна летопис. Намесата на пророците Самуил, Данаил, Варух или Исай е част от стила на епохата. Един апокриф, за да звучи правдиво, трябва да представлява гласа на един Божи пратеник на земята, на един от тези древни пророци, които са възвестявали преди раждането на Христос библейските събития и истини. Защото само те заслужават доверие.

 

Интересно е друго. Съставителят на нашия апокриф е дръзнал да постави в устата на самия Бог заповедта за минаването на българите в Карвунската хора. Съществувала ли е преди апокрифа тази идея в България? Виждали ли са преди апокрифната българска летопис българите в съдбата на новообразувания български народ едно повеление на небето? Когато всички български държавици, изникнали на разни места в Европа, изчезнали, пометени от развитието на събитията, търсело ли е българското общество да обясни запазването на държавата, основана от Исперих като нещо предопределено от Бога? И от кой Бог?

 

Един от надписите на Омуртаг започва с декларацията: „Кан сюбиги Омуртаг е от Бога владетел на земята, гдето се е родил”... и като описва делата на владетеля, завършва: „Нека Бог даде на поставения от Бога владетел, като тъпче добре с нозете си императора, докато река Тича тече..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години.” С тази формула започват и завършват и други надписи от първата половина на IX в. Наистина тези надписи са езически и много пъти в българската история се подхвърля мисълта, че с настъпването на християнството представите и идеите на висшето общество в България се променили. Казва се още, че християнството било наложено насила от Византия. Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководещо малцинство, толкова близо до християнството, колкото българското. Така в един надпис на Пресиян четем: „Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. Българите

 

50

 

 

направиха много добрини на християните и християните забравиха, но Бог вижда.” За кой Бог говори той? Кого нарича „теос” гръцкото име за „бог": християнския Бог ли или единствения бог на българите, които знаем, че са монотеисти — Тангра? Или и единия, и другия, видени като един и същ?

 

В надписа за Покръстването, намерен в Балши в Албания, издълбан по заповед на св. княз Борис, не виждаме ли същата формула: „Покръсти се от Бога владетелят на българите Борис, преименуван Михаил, с дадения му от Бога народ в годината 6374”, т.е. 865 г. Със същата формула започват и граничните стълбове, издигнати от Симеон в съседство със Солун в 904 г. „В 6412 г. от сътворението на света VI индиктион, границата между ромеите и българите при Симеон, от Бога архонт на българите.” Виждаме, че това е било и преди, и след Покръстването основна политическа идея за съществуването и пазенето на българската държава. Нейните владетели и езически, и християнски са поставени от Бога.

 

Когато Тервел поставя върху печата си девиза: „Богородице, помагай на кесаря Тервел”, едва ли това е обръщение към Тангра.

 

Почвата за приемане на християнството всред българското висше общество отдавна се е подготвяла. И Покръстването съвсем не е заварило неподготвено това общество.

 

Трудно би могло да се отстоява тази позиция на езическите и християнските български владетели, без да се стигне и до Исперих. Ако в един надпис за похода на Крум се пише: „И Бог му даде и той разруши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Константия, Версиникия, Адроанопол. Тези силни крепости той превзе, а на останалите крепости Бог даде страх и те (ромеите) ги напуснаха...”, естествено е, че българите са мислели и са пропагандирали същото и за Исперих — Бог му е дал да премине от Азовско море до Карвунската хора и да завладее Малка Скития и Мизия, след като се настани в Огъла. Така нашият апокриф дава израз на една идея, която винаги е съществувала в Българи, като за пръв

 

51

 

 

път ѝ прави една истинска християнска рамка. Това е вярата в предопределеността и богоизбраността на българския народ, т.е. в една негова месианска роля.

 

И тук трябва да се запитаме, не е ли започнал този процес на християнизиране на българското болярство още след връщането на Курт от Цариград, където той бил възпитан заедно с децата на Ираклий и приел животворното кръщение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]