История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА СЕДМА

УСТРОЙСТВО И УПРАВЛЕНИЕ НА ОХРИДСКАТА ЦЪРКВА

 

1) Управни органи

2) Титли на:

   а) Архиепископитѣ

   б) Бившитѣ архиепископи

   в) Титли, давани на архиепископитѣ отъ други лица

   г) Диоцезътъ

   д) Епарх. архиереи и чиновниятъ клиръ

   е) Почетни епитети

   ж) Изрази на скромность и сговорчивость

3) Избори

4) Издръжка на клира

5) Дисциплина

6) Сѫдъ

 

1. Управни органи

 

Както преди, архиепископътъ и Синодътъ съставлявали висше управно тѣло на Охридската църква. Въ тѣхно лице Охридската архиепископия е спазвала сѫщитѣ канонически условия за свещенослужение, които е изисквала и въ византийско време. [1] Съзнавайки се за нераздѣленъ членъ на Вселенската църква, тя е признавала свещенодействията на клирици отъ други помѣстни православни църкви, обаче е отричала правоспособностьта на иерархически лица, които явно сѫ действували противъ нейната юрисдикция. [2] Тоя принципъ е опред-кпялъ нейната борба за автохтонность презъ XVIII в.

 

Архиепископътъ и Синодътъ трѣбвало да действуватъ съвмѣстно, безъ да се обезличватъ, Архиеп. Симеонъ (1550 г.) е поставилъ иером. Климента на скопската катедра «ψήφῳ ϑείᾳ τῆς ἱερᾶς καὶ ἁγίας Συνόδου” (чрезъ божествено гласуване на свещения и светъ Синодъ) [3] и го рѫкоположилъ синодно. [4] Сѫщиятъ заплашва непокорнитѣ клирици и миряни въ Скопската епархия съ синодно отлѫчване, подъ което разбира отлѫчване отъ негова страна и отъ страна на намиращитѣ се при него архиереи, сир. Синода. [5] Архиепископъ Паисий (1566 г.) нарича συνοδικὸν грамотата,

 

 

1. Вж. въ моята „История на Охр. архиепископия”, I, стр. 285—288.

 

2. И Царигр. патриаршия е подържала тоя принципъ (срв. тукъ, стр. 122, 124).

 

3. Византійскій Временникъ, XIII, прил., стр. 13117—18.

 

4. Pag. cit. 27—28:

 

5. Ib., стр. 13253—54:

 

 

366

 

дадена на новия италийски митрололитъ [1] и смѣта назначението му общо дѣло на самия него и Синода. [2] Сѫщото казва и архиепископъ Гавриилъ въ изборния актъ за пелагонийския митропопитъ Иеремия (1585 г.) [3]. Въ актоветѣ отъ XVII и XVIII в. председателското положение на архиепископа рѣзко изпъква. Той не е могълъ да избѣгне изправителната мощь на Синода дори, ако е билъ завзелъ престола съ външна сила. Явявайки се законодатель заедно съ Синода, отдѣлно той билъ само изпълнитель на синодната воля. На Синода е принадлежало правото да го сѫди. Свалянето на архиеп. Филотея е станало „както подобавало, поради синодно разкрититѣ негови безчестни дѣла” (ὡς ἔπρεπε τοῖς ἐλεγχϑεῖσιν αὐτοῦ ἀνοσιουργήμασι καὶ ἀνακριϑεῖσι συνοδικῶς). [4] Архиереитѣ сѫ били отговорни предъ архиепископа и Синода, отъ които и били сѫдени съвмѣстно. [5] Външенъ знакъ на това, че архиепископската дейность е зависима отъ волята на Синода, било подписването на синоднитѣ решения и отъ синоднитѣ членове. [6] Обаче и Синодътъ е нѣмалъ право да осѫществява

 

 

1. Ib., стр. 13448—49.

 

2. Ib., стр. 13521—23:

 

3. Revue des études grecques, IV, 1891, стр. 187:

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 9035—35.

 

5. Съборно били низвержени смедеревскиятъ митрополитъ Павелъ отъ архиеп. Прохора (Споменик, LVI, др. р., стр. 39:

иером. Хрисантъ, управляващъ дебърската катедра, отъ архиеп. Дионисия (Gelzer, цит. съч. S. 8426—27: διὸ καὶ καϑαιρέσει συνοδικῇ παρὰ τοῦ αὐτοῦ Διονυσίου καϑυπεβλήϑη.

 

6. Между издаденитѣ отъ Гелцера охридски синодни актове има и неподписани отъ тѣхъ (вж. Der Patr. v. Achrida, архиеп. послания, Urk. XXIV, XXXVI и изборни актове Urk. XXXVII, XXXIX; срв. Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 67), обаче въ текста посланията се наричатъ синодни (Idem., Der Patr, v. Achr., S. 73100: καὶ τὸ παρὸν ἡμέτερον συνοδικὸν γράμμα; S. 9774—75: καὶ τῷ παρόντι σιγιλλειώδει πατριαρχικῷ καὶ συνοδικῷ γράμματι), а двата изборни акта случайно не ще да сѫ били подписани, а не поради нѣкакъвъ новъ редъ.

 

 

367

 

своята воля мимо волята на каноничния архиепископъ, понеже последниятъ е носѣлъ отговорность предъ цѣлата църква и турската власть, която го смѣтала за началникъ на православното население въ неговия диоцезъ. Архиепископътъ е олицетворявалъ автокефалното битие на архиепископията. Неговата воля de jure била не само възбудитель и рѫководникъ на управната колегия, но и рѫководна сила на цѣлата помѣстна църква. Заплашвайки съ епитимия, архиеп. Симеонъ внушава на скопския клиръ и народъ, а архиеп. Паисий — на италийския да почитатъ своя митрополитъ, понеже честьта, отдавана на последния, минава къмъ архиепископа като къмъ първообразъ, а отъ него къмъ Бога. [1] Архиеп. Паисий нарича свое предписанието до италийския клиръ и народъ; [2] изисква отъ италийския митрополитъ послушание, освенъ къмъ Охридската църква, и къмъ нейния предстоятель; [3] казва, че изборниятъ актъ билъ съставенъ синодно отъ него. [4] Архиеп. Иоасафъ нарича посланието си отъ 1727 г. и патриаршеско; [5] сѫщо Иосифъ и Кирилъ — своитѣ разписки, дадени на Никифора Сисанийски. [6]

 

Поради това особено значение на архиепископа, клирътъ и народътъ ясно сѫ разграничавали неговия субектъ отъ Синода. Епархийскитѣ архиереи сѫ го смѣтали за свой глава. Въ изборния актъ за архиеп. Мелетия отъ 1676 г. тѣ казватъ:

 

 

1. Визант. Временникъ, XIII, прил., стр. 13247—50:

Ib., стр. 13661—63.

 

2. Ibid., стр. 13439:

 

3. Ibid., стр. 138128—130:

 

4. Pag. cit. 131—132:

 

5. Вж. тукъ стр. 366, бел. 6.

 

6. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 106, Urk. XLV6:

 

 

368

 

(преди всичко обсѫдихме да намѣримъ и добиемъ за насъ сѫщински началникъ и канониченъ архиепископъ, за да не се показваме, че извършваме безъ глава и непълно работитѣ на тази архиепископия). [1] Архиеп. Прохоръ (1529 г.) е нареченъ отъ подведомственитѣ си архиереи кормчия; [2] Игнатий (1693 г.) — пастирь на архиереитѣ, свещеницитѣ и мирянитѣ; [3] Рафаилъ (1699 г.) — пастиреначалникъ; [4] Кирилъ (1759 г.) — общъ кириархъ на бѣлградската епархия [5], сир. върховенъ управитель на цѣлия Охридски диоцезъ. Въ изборни актове, неподписани отъ архиепископа поради отсѫтствие, се казва, че синоднитѣ членове сѫ пристѫпили къмъ избора по негова заповѣдь (προστάξει). [6] Въ ентронистикитѣ си епарх. архиереи понѣкога го наричатъ свой самодържецъ и владѣтель (ἡμῶν αὐϑέντης καὶ δεσπότης), духовенъ баща. [7] Корчанскиятъ митрополитъ Даниилъ (1694 г.) представя своето възвеждане на катедрата само като благоволение на архиепископа. Той и Игнатий Пелагонийски (1695 г.) изказватъ подчинение само нему. [8]

 

 

1. Ibid., S. 1161416. Сѫщо въ изборния актъ за архиеп. Зосима (ib., S. 6634—38).

 

2. (Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. I).

 

3.

(Gelzer, цит. съч., S. 54—55, Urk. XII6—8, 9—14).

 

4.

(ibid., S. 7934—35).

 

5. Вж. тукъ, стр. 244.

 

6. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 59, Urk. XVI5; S. 745.

 

7. Ib., S. 57, Urk. XV10; S. 60, Urk. XVII22—23; S. 752, 7730.

 

8. Ib., S. 57, Urk. XV1—9:

 

 

369

 

Както всички предстоятели на автокефалнитѣ църкви, охридскиятъ архиепископъ билъ длъженъ да пази достойнството на своя престолъ и ималъ право да упражнява надзоръ върху цѣлата църква, да я представлява и държи въ общение съ другитѣ православни църкви, да подвежда подъ отговорность провиненитѣ клирици, да свиква събори и предлага на Синода да произведе изборъ за архиереи на вакантни катедри, да рѫкополага архиереи и имъ дава назначителни грамоти. Външнитѣ отличия на неговото първенствено положение се състояли въ това, че той билъ титулиранъ „блаженейши”, [1] носѣлъ митра презъ време на богослужение, [2] подписвалъ се съ зелено мастило, [3] надписвалъ синоднитѣ актове, [4] ималъ

 

 

1. Вж. тукъ, с. гл., 2) Титли.

 

2. Срв. тукъ, стр. 122.

 

3. Така се подписали: архиеп. Прохоръ въ съборното решение за Павла Смедеревски (Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, изд. II, стр. 571), въ 1548 г. въ яневското четвероевангелие (Съчинения на М. С. Дринова, т. II, стр. 236); Паисий въ грамотитѣ си отъ 1566 г. (Визант. Временникъ, XIII, прил., стр. 13459; καὶ ὑπεγράφη ιδίᾳ χειρὶ μετὰ πρασίνης), Софроний въ писмото си до «νέῳ πατριάρχῃ” (Crusius, Turcograeciae, lib. III, p. 341), Григорий въ единъ актъ отъ 15 (90?) г. (Йор. Ивановъ, цит. сб., II изд., стр. 41, № 15) Гавриилъ (I) въ писмото си до Макария Монемвасийски (М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 77) и Гавриилъ (II) въ писмото си отъ 1655 г. до графъ Славата (ibid., т. II, стр. 112, бел. 1). Зелени сѫ и подписитѣ на архиепископитѣ или поставенитѣ отъ тѣхъ дати въ охридския, костурския, корчанския кодекси (Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl., S. 52, 76, 84—88, 91—95, 104). He сѫ запазени подписи на архиепископи преди Прохора, но, ако вземемъ предъ видъ, че на единъ актъ отъ 1250 г. ненаименуванъ охридски архиепископъ (може би, Константинъ Кавасила) е поставилъ печатъ съ зеленъ восъкъ, (вж. Α. Παπαδ. Κεραμέως, Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχυολογίας, I, 474—476), трѣбва да се мисли, че тоя обичай е сѫществувалъ и въ византийско време. Вѣроятно, подъ влияние на охридскитѣ архиепископи, ипекскитѣ патриарси (Спиридонъ, Никодимъ II) сѫщо се подписвали съ зелено мастило (вж. тукъ, притурка, № 1).

 

4. Визант. Времен., XIII, прил., №№ LVIII, LIX, LX; Gelzer, Der Patr. v. Achr., Urk. III, V, IX, XXII, XXIV, XXXII, XXXV, XXXVI, XXXIX, XLIV—XLVIII, LXVIII; Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., въ корчанския кодексъ №№ 1, 2, 4, 5, 6; въ II и III костурски код. — №№ 1, 2, 3, 5, 7, 8, 9, 14, 16, 17, 18, 20, 21, 23—31, S. 103, №№ 4 и 5. Споредъ преписа № 252 въ син. ц. ист. музей, (стр. 17), и изборниятъ актъ за Даниила корчански (у Geiz., Der Patr. v. Achr., Urk. XIV) e надписанъ. Нѣкои отъ тѣзи актове сѫ и подписани отъ архиепископитѣ (LIX, LX въ Виз. Врем.; грамотата за Иеремия Пелагонийски, срв. тукъ, стр. 191; XXXV, XLIV, LXVIII, у Gelzer, Der Patr. v. Achr.; № 20 въ III кост. код.), а има документи само подписани отъ тѣхъ (Споменик, LVI, др. р., стр. 37, № V; Gelzer, цит. съч. Urk. I, IV, VI, L, LI; Idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., въ II и III кост. код. №№ 10, 11 и 19), както и безъ архиепископски надписъ или подписъ (изб. актове за епарх. архиереи и разписка, Idem, Der Patr. v. Achr., Urk. XVI, XXV, XXXVII. XLIX). Обаче тѣзи случаи сѫ малко и може да се приеме, че архиепископитѣ обикновено или сѫ надписвали, или сѫ подписвали синоднитѣ решения съ пълна или кратка титла (почесто въ подписитѣ) (ср. тукъ, с. гл. 2) Титли).

 

Въ преписа на охр. кодексъ, пазенъ въ син. ц. ист. музей подъ № 252, е отбелязано за много надписи, че сѫ съ зелено мастило въ оригинала; а Гелцеръ съобщава само за единъ такъвъ надписъ на архиеп. Иоасафа въ корч. кодексъ (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 75, № 4).

 

 

370

 

свой печатъ съ образа на благовещение Богородично и съ него е подпечатвалъ грамотитѣ си на зеленъ восъкъ. [1]

 

Членове на Синода по право сѫ били всички епархийски архиереи, обаче въ действителность той се състоялъ отъ толкова иерарси, колкото сѫ се намирали въ архиепископската столица. [2] Въ такъвъ съставъ той могълъ да избира и архиепископи. [3] По-често били синодни членове костурскиятъ, пелагонийскиятъ, горомокренскиятъ и прѣспанскиятъ епарх. архиереи, понеже първиятъ билъ първопрестоленъ (πρωτόϑρονος), [4] а другитѣ сѫ живѣели близко до Охридъ.

 

 

1. Вж. грамотитѣ на архиеп. Паисия отъ 1566 г.

(Визант. Времен., XIII, прил., стр. 13457—58; вж. още ibid. 139136—138 и Слав. обозрѣніе, годъ второй, стр. 229, 239).

 

2. Това се посочва ясно въ нѣкои изборни актове:

(Визант. Времен., XIII, прил., стр. 13118); (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 68, Urk. XXII9; вж. още ibid., S. 59, Urk. XVI9—10; 7413—14, 9814, 10014).

 

3. Избори за епархийски архиереи сѫ били произведени отъ трима (смѣтани безъ архиепископа) (ib. S., 45, 52, 57), четирма (ib., S. 60, 74) и петима архиереи (ib., S. 69); а избори за архиепископи (формално) — отъ трима (ib., S. 53), шестима (ib., S., 50 безъ измисленитѣ подписи, S. 55 и 79 безъ изм. п.), осемь (ib., S. 67 и 77 безъ свещ. Иванъ) и десеть архиереи (ib, S. 87). Едно синодно решение отъ 1691 г. е подписано отъ 7 архиереи (заедно съ архиепископа) (ib., S. 48). Отъ разпискитѣ, дадени на сисанийския митрополитъ Никифоръ, една е удостовѣрена отъ четирма архиереи (заедно съ архиепископа), една — отъ шестима, три — отъ осемь, една — отъ деветь, две — отъ десеть архиереи (Г. Баласчевъ, Финанс. полож. на Охр. архиеп., стр. 19—23; Gelzer, цит. съч., S. 106—111).

 

4. Това означавало, че костурската катедра била смѣтана за първа следъ охридския престолъ.

 

 

371

 

Костурскиятъ митрополитъ по право билъ замѣстникъ на архиепископа и се подписвалъ въ синоднитѣ актове предъ другитѣ епархийски архиереи, [1] обаче следъ бившитѣ архиепископи (епарх. архиереи или пенсионери), ако такива е имало въ синодното заседание или събора. [2] Бившитѣ архиепископи се смѣтали като мѣстоблюстители на охридския престолъ: председателствували архиерейското заседание, ако нѣмало архиепископъ, и въ такъвъ случай се подписвали на първо мѣcто въ синодния актъ или следъ архиепископа, когато този е присѫтствувалъ въ заседанието. [3]

 

По важни въпроси билъ свикванъ архиерейски съборъ: въ 1532 и 1541 г. противъ Павла Смедеревски, [4] въ 1688 г. противъ еретика Герасимъ, [5] въ 1695 год. противъ архиеп. Игнатия, [6] въ 1718 г. за сваляне на архиеп. Филотея. [7] Голѣми въпроси на Охридската църква били разрешавани и отъ църковнонароденъ съборъ: [8] въ 1529 г. при архиеп. Прохора за благоустройство на Охридската църква, [9] въ м. априлъ 1695 г. противъ архиеп. Григория Търновчанина, [10]

 

 

1. Вж. Gelzer, цит. съч., S. 53, 55, 60, 67, 69, 74, 77, 103 и др.

 

2. Ib., S. 63, 94, 108, 109, 110, 111, 119.

 

3. Вж. ib., S. 46, 54, 63, 83, 86, 87, 108, 109, 110. Honoris causa архиеп. Кирилъ е допусналъ бившия архиеп. Дионисий да се подпише преди него въ разпискитѣ отъ 1761 г. (ib. S. 110, 111).

 

4.

(Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. V; вж. ibid., стр. 38, кол. I. Срв. тукъ, стр. 22—25).

 

5. Срв. тукъ, стр. 289.

 

6.

(Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 6628—30).

 

7. Ibid., S. 81—83.

 

8. За причинитѣ, които налагали това, срв. тукъ, стр. 256.

 

9. Архиереитѣ казватъ въ съборния актъ, че въ събора сѫ участвували

(Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. 2; срв. тукъ, стр. 26).

 

10.

(Idem, Der Patr. v. Achr., S. 6343—45 и преписътъ на охр. кодексъ въ синодния ц. ист. м., № 252, стр. 31).

 

 

372

 

на 8. юний 1699 г. противъ архиеп. Зосима, [1] презъ августь 1707 г. въ Корча за съставяне списъкъ на всички църковни имоти и дарения, [2] на 18 ноемврий 1713 г. въ сѫщия градъ за приходитѣ на енорийскитѣ свещеници, [3] на 4 февруарий 1719 г. противъ архиеп. Филотея, [4] на 20 май 1727 г. за премѣстване праздника на св. Наумъ. [5] Посланието на архиеп. Иоасафа отъ 1719 г. е апология на идеята за управна правоспособность (potestas jurisdictionis) на цѣлото църковно общество. Споредъ него, незаконенъ е онзи архиепископъ който би заелъ престола и управлявалъ безъ общото съгласие на всички архиереи и народа. [6]

 

 

1. Ib., S. 7813—20:

(и ние всичкитѣ архиереи — митрополити и епископи, които по Божия милость се намираме подъ (престола) на Първа Юстиниана Охридъ, всичкиятъ честнейши клиръ отъ свещения списъкъ, отъ мирско състояние и чинъ изъ цѣла България, Сърбия и др., останалиятъ христоимененъ народъ на Господа, като се събрахме съ призоваване на всесветия. . . Духъ, размислихме заедно за законно и прилично у правление на тази наша велика църква и архиепископия).

 

2. Срв. тукъ, стр. 277.

 

3.

(Δελικάνη, Πατρ. έγγρ, III, стр. 835—836).

 

4.

(Gelzer, цит. съч., S. 833—9).

 

5.

(ib., S. 9668—72—9773).

 

6.

(ib., S. 9054—55, 9158—62). Въ бълг. преводъ вж. тукъ, притурка, № 9.

 

 

373

 

Начело на епархиитѣ сѫ стояли митрополити или епископи, [1] при които, изглежда, имало съветъ (отъ клирици или отъ клирици и миряни), [2] вѣроятно, като съвещателно

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 176, 177, 178.

 

2. Такъвъ съветъ виждаме при костурския митрополитъ въ 1532 г. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 82, № 1:

(разгледалъ тѫжбата на Мосховия, срв. тукъ, стр. 304) и м. януарий 1691 г. (решилъ бракоразводно дѣло, Gelzer, цит. съч., S. 94, № 25); при корчанския митрополитъ въ м. февруарий 1725 г. (утвърдилъ завещание, ib., S. 73, № 1), м. октомврий 1756 г. (уреждалъ свещеническитѣ приходи, срв. тукъ. стр. 277). Посочената отъ Гелцера 1765 г. въ последния документъ е погрѣшна: охридскиятъ архиепископъ Дионисий, който е председателствувалъ епарх. съветъ, билъ въ оставка още въ 1761 (idem, Der Patr. v. Achr., S. 110, Urk. L), a въ м. октомврий 1765 e действувалъ архиеп. Арсений (idem., Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 48, № 17). Ha 19 августъ, вѣроятно, 1753 г. клирътъ и първенцитѣ на Мосхополе сѫ заседавали заедно съ архиеп. Дионисия, Никифора Корчански и Серафима Горомокренски (ibid, S. 93, № 31). Тоя документъ се намира на края въ III. костурски кодексъ започнатъ при митроп. Давида (1660—1694) и охрид. архиепископъ Партений (1679 г.). Архиеп. Дионисий и споменатитѣ епархийски архиереи се явяватъ около 1750 г. (срв. тукъ, стр. 209, 217, 228). Въ м. февруарий 1653 г. на охр. престолъ билъ Атанасий, а охр. архиепископъ Дионисий се намиралъ въ Русия презъ априлъ 1653 г. (срв. тукъ стр. 196). Затова мисля, че документътъ ще да е отъ 1753 г., а не отъ 1653 г., както е напечатано у Gelzer'a. — Архиеп. Паисий предписва на клирицитѣ въ италийската епархия да се отзоваватъ на „църковенъ съборъ”, колчемъ и кѫдето ги свика тѣхниятъ митрополитъ (Слав. обозрѣнie, год. II, стр. 228—229:

Ако се сѫди по това предписание, може да се мисли, че нѣмало постояненъ епархийски съветъ, а архиереитѣ сѫ свиквали на съвещание избрани клирици и миряни, когато намирали за нуждно.

 

 

374

 

тѣло. [1] Освенъ опредѣленитѣ отъ канонитѣ права и длъжности, [2] епархийскитѣ архиереи сѫ били длъжни да внасятъ на архиепископията годишенъ данъкъ. [3] Епархиитѣ се подраздѣляли, както и преди, [4] протопопства. [5]

 

Въ 1690 г. при Охридската архиепископия имало следнитѣ чиновници, [6] разпредѣлени натри разредаили „петици” (πεντὰς): [7]

 

 

1. Това трѣбва да допустнемъ, като имаме предъ видъ предписанието на архиеп. Симеона до скопския клиръ и народъ и на архиеп. Паисия до италийския (срв. тукъ, стр. 367).

 

2. Да рѫкополагатъ свещенослужители, да поставятъ свои екзарси и намѣстници въ градове и мѣстности, четци, изповѣдници и ритори, да лишаватъ отъ санъ виновнитѣ клирици и да награждаватъ прилежнитѣ съ офикии, да изправятъ съгрѣшилитѣ миряни, да издаватъ опростителни грамоти (συγχωρητικὰ γράμματα), да решаватъ брачни дѣла, да строятъ храмове и манастири, дето намѣрятъ за нуждно, и да ги освещаватъ, да упражняватъ надзоръ надъ всички църкви и манастири въ епархиитѣ си, да поучаватъ паството си и бѫдатъ примѣръ на благочестие. Свещеницитѣ сѫ нѣмали право да вѣнчаватъ безъ позволително на своя архиерей (ἄνευ ϑελήματος καὶ γράμματος τοῦ ἀρχιερέως), клирицитѣ изобщо — да правятъ сьбрания безъ негово знание и да отиватъ въ друга епархия безъ отпустително писмо (ἄνευ συστατικοῦ καὶ ἀπολυτικοῦ γράμματος). Вж. грамотитѣ на архиеп. Симеона (Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13130—40) и Паисия (ib., стр. 13334—13436—40, 13630—52, 13781—99—138100—110; Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 230, № 3). Частно за особенитѣ права на италийския митрополитъ срв. тукъ, стр. 67.

 

3. Това задължение се посочва въ изповѣдьта (ὁμολογία) на Даниила Корчански отъ 1694 г.:

(Gelzer, Der Patr, v. Achr., S. 58, Urk. XVb19—20).

 

4. Срв. моята „Ист. на Охр. архиеп.”, I, стр. 295.

 

5. Известни сѫ протопопъ Лука въ Кратово (срв. по-горе, стр. 266 и Љ. Стојановић, цит. ст., № 519, приписка отъ 1543 г.), протопопъ Божидаръ въ Струга (срв. тукъ, стр. 280).

 

6. За ведомството имъ вж. моята „История на Охридската архиепископия”, I, стр. 296—297, бележкитѣ.

 

7. Посочвамъ длъжноститѣ по преписа на охридския кодексъ въ син. ц. ист. м. № 252 и тоя на Бодлевъ (у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 112—113). Самъ Гелцеръ признава, че издадениятъ отъ него списъкъ на чиноветѣ съдържа грѣшки (ib., S. 112, Β. 2). Преписътъ на син. ц. ист. м. е по-достовѣренъ, понеже нѣма Бодлевитѣ отклонения отъ оригинала (вж. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 62—59 и моята статия въ Годишника на Богосл. ф-тъ, София, т. VIII).

 

 

375

 

 

[[  I                                     II                              III

1) великъ икономъ 1) протекдикъ 1) ипомниматографъ

2) великъ сакеларий 2) протонотарий 2) иеромнимонъ

3) великъ скевофилаксъ 3) великъ логотетъ [1] 3) първи доместикъ

4) великъ хартофилаксъ 4) канстрисий 4) втори доместикъ

5) сакелий 5) първи референдарий 5) ипомимнисконъ [2]

6) втори референдарий ]]

 

Вънъ отъ петицитѣ сѫ били длъжноститѣ великъ протопопъ, великъ риторъ, екзархъ, [3] началникъ на църквитѣ и началникъ на манастиритѣ. [4] Екзарситѣ, когато се намирали въ друга епархия,

 

 

1. Тая длъжность се споменава и въ 1619 г. (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 1, стр. 34).

 

2. Въ преписа на син. ц. ист. музей стои секретарь (вж. тукъ, притурка, № 12). Лицата, които въ 1690 г. сѫ заемали тѣзи длъжности, сѫ били (предавамъ патронимното гръцко оконч. ου съ българското ов): вел. икон. попъ Нико, вел. сак. попъ Григорий, вел. скев. Никола попъ Захариевъ, вел. хартоф. попъ Петъръ (у Gelzer: попъ Петко), сакелий попъ Никола, протекдикъ Ангелъ Хаджи, протонот. Георгий Мануилъ, великъ логотетъ Нико Нйедовъ, канстр. Нико Стамовъ, I. рефер. Апостолъ попъ Митревъ, II. рефер. Митре Балевъ (?) (у Gelzer: Μπάλκου), ипомним. попъ Димитъръ, иеромн. попъ Георгий, I. доместикъ Бале (у Gelzer: Μπάλκος), II. доместикъ Анастасъ Калайджи, ипомимн. или секретарь Димо (у Gelzer: Димитъръ) Размовъ.

 

3. Съставительтъ на чиновнишкия списъкъ Козма Китийски е отбелязалъ въ кодекса тѣзи длъжности подъ първата петица, но отдѣлно (вж. тукъ, притурка, № 12). Може би, тѣ сѫ образували лѣвия хоръ Цари- (χορὸς ὁ εὐώνυμος), а тритѣ петици — дѣсния (χορὸς ὁ δεξιός), както въ градъ (срв. Codinus, De officialibus, стр. 116;  Allatius, De Eccles. occid. atque Orient, perpetua consensione, lib. III, cap. IV, p. 1028;  Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 203). Вел. протопопъ билъ попъ Димитъръ (у Gelzer: Герасимъ), вел. рит. — Герасимъ (у Gelzer: Хрисохой), екз. — Нинко Златарь (ὁ χρυσοχόος), (у Geiz. Нинко).

 

4. Гелцеръ съобщава, че тѣзи длъжности сѫ били вписани въ оригинала на охридския кодексъ отъ по-сетнешна рѫка (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 56). Нач. на църкв. билъ Иванъ Благородни (ὁ εὐγενής), нач. на ман. — братъ му.

 

Въ цариградския чиновнишки щатъ протекдикътъ е заемалъ VI. мѣсто въ първата петица (отъ времето на патр. Ксифилинъ, действувалъ отъ 1192—1199 г.) (срв. моята „Ист. на Охр. архиеп.” I, 295); протонотариятъ, логотетътъ, канстрисиятъ и рефендариятъ (единъ) — I—IV м. въ втората петица, която била петочинна и завършвала съ ипомниматографа; иеромнимонътъ — I м. въ III пет., ипомимнисконътъ — I м. въ IV пет. (Codinus, ibid,, стр. 4, 5). Въ нѣкои рѫкописи (Allatianus index) иеромнимонътъ и ипомимнисконътъ сѫщо сѫ поставени въ III. царигр. петица (2. и 4. м.) (ibid., стр. 116). Въ Цариградъ въ визант. време риторътъ билъ на V. м. въ IV пет. (ibid., стр. 5); началникътъ на църквитѣ и началникътъ на манастиритѣ — въ V пет. (pag. cit.), а въ XVII в. първиятъ— въ лѣвия хоръ (Allatius, pag. cit.; срв. Codinus, цит. съч., стр. 116). Гелцеръ казва, че въ Охридъ великиятъ скевофилаксъ е заемалъ последно мѣcто въ I пет., а въ Цариградъ — III. мѣсто въ сѫщата пет. (Der Patr. v. Achr., S. 203), обаче въ преписа на син. ц. ист. м., нѣма такъва разлика. — И при архиеп. Димитъръ Хоматианъ въ Охридъ протекдикътъ билъ на VI. мѣсто въ I. класъ, а протонотариятъ — на I м. въ II. кл. (срв. моята „Ист. на Охр. арх.”, I, стр. 296 и 297). I. и II. доместици сѫ били низши чинове, както въ Цариградъ — отъ VII пет. (Codinus, цит. съч., стр. 6) или отъ лѣвия хоръ (Allatius, pag. cit.; срв. Σάϑα, Βιογραφικὸν σχεδίασμα περὶ τοῦ πατρ. Ἰερεμίου β'., стр. γδ') —, тъй и въ Охридъ при сѫщия архиепископъ (срв. моята „Ист. на Охр. архиеп. I, стр. 298).

 

Едва ли е вѣрно, че охридската първа петица, като петочинна, била традиционенъ остатъкъ отъ първитѣ времена на „погърчения” Охридъ (презъ XI в.) (Gelzer, Der Patr. в. Achr., S. 203), понеже, както току що споменахъ, при архиеп. Димитъръ Хоматианъ тая петица била шесточинна, както въ Цариградъ. Въ XVII в. Ксифилиновото и Хоматиановото установление за протекдика не е било подържано не поради нѣкаква стара традиция, а отъ желание да се даде на протекдика (защитникъ на църковнитѣ интереси предъ гражданската власть) първенствено положение въ петицата. Фактътъ, че въ Охридъ имало двама референдарии намѣсто единъ (както въ Цариградъ и въ старо време въ Охридъ) показва, че традицията не е била напълно следвана, когато билъ установенъ охридскиятъ чиновнишки клиръ.

 

 

376

 

сѫ участвували въ нейното управление и подписвали решенията следъ мѣстния архиерей. [1] Отъ 1685—1694 имало мѣстоблюститель и настоятель (τοποτηρητὴς καὶ ἐπίτροπος Ἀχριδῶν), [2] който е участвувалъ въ синоднитѣ заседания. [3] Презъ XVI в. се явяватъ длъжноститѣ еклисиархъ, [4] протоканонархъ, διοικητὴς, [5] а въ

 

 

1. Екзархъ иером. Григорий е подписалъ актъ на костурския митрополитъ Акакий отъ 1542 г., екзархъ Константинъ — актъ на костурския митрополитъ Методий отъ м. декемврий 1544 г. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 83, №№ 3 и 4).

 

2. Тая длъжность ще да е била временна: следъ като Козма Китийски е заелъ драчката катедра (срв. тукъ, стр. 224), не се споменава вече за нея въ известнитѣ документи.

 

3. Вж. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 4814, 5037, 5219, 5531.

 

4. Споменава ce въ 1549 г. (Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 40, № 11).

 

5. Споменаватъ се въ 1587 г. Вториятъ билъ застѫпникъ въ Цариградъ предъ Високата Порта или chargé d'affaires, както издательтъ на документа превежда тази дума (Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 182)

 

 

377

 

XVIII в. — протосингелъ. [1] Въ Охридъ може да е имало и други длъжности, които сѫществували въ Цариградъ, [2] но изобщо въ турско време административниятъ персоналъ на Охридската архиепископия билъ значително по-малъкъ, отколкото преди и само слабо е напомнялъ за нейното предишно величие. 20-тѣ чиновници въ края на XVII в. сѫ били премного за тъй обеднѣлата църква. [3] Въ края на своето сѫществувание тя имала 15 чиновници. [4]

 

Много отъ посоченитѣ длъжности [5] били давани и на свѣтски лица, [6] чиноветѣ пъкъ на първата петица — и на лица (духовни и свѣтски) въ други градове на Охридския диоцезъ. [7]

 

 

1. Р. Lambros, цит. съч., № 5009.

 

2. При патр. Иеремия II (втората половина на XVI в.) имало още следнитѣ чинове, които не се явяватъ въ Охридъ поне въ края на XVII в.: нотарий, великъ ерминевсъ, великъ протосингелъ, сингелъ, великъ архидяконъ, логотетъ (освень великъ), протапостоларий, лампадарий (Σάϑα, pag. cit.); при патр. Кирилъ Вериецъ (1638 г.) — 2 учители, учитель и богословъ, вестархъ и учитель, великъ примикирий, номофилаксъ, логотетъ τῶν οἰκιακῶν (на домашнитѣ дѣла), примикирий на нотариитѣ (Allatius, цит. съч., стр. 1035); при патр. Партений (1642 г.) — κῆρυξ τοῦ εὐαγγελίου (проповѣдникъ на евангелието), великъ архимандритъ, великъ еклисиархъ, дикеофилаксъ, общъ (τοῦ γενικοῦ) логотетъ (освенъ великъ и обикновенъ) (ibid., стр. 1085—1086). Алаций († 1669 г.) споменава още Ε genibus (гр. ὁ ἐπὶ τῶν γονάτων) (въ дѣсния хоръ), девтеревонъ (τῶν ἱερέων), 2 екдици, 2 лаосинакти, протопсалтъ, депутатъ (въ лѣвия хоръ) (ibid., стр. 1028). Въ свитата на охр. архиеп. Гавриилъ (1587 г.) е имало „архимандритъ на Охридъ” (Revue des études Grecques 1891 г., IV, p. 182). Може би, тая дължность е съответствувала на великия архимандритъ въ Цариградъ.

 

3. Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 204.

 

4. Въ берата на царигр. патриархъ Кирилъ отъ 1855 г. се казва, че султанътъ освобождава патриарха да плаща личенъ данъкъ за 15-тѣ чиновници на бившата Охридска „патриаршия” (Гласник, IX, стр. 237).

 

5. Великъ икономъ протекдикъ, протонотарий, великъ логотетъ, канстрисий, референдарий, доместикъ, ипомимнисконъ, великъ риторъ, екзархъ, началникъ на църквитѣ, началникъ на манастиригк

 

6. Срв. тукъ, стр. 375, бел. 2, 3, 4. Така било и въ Цариградъ (срв. Σάϑα, pag. cit.; Allatius, цит. съч., стр. 1086))

 

7. Явяватъ се велики икономи въ Кратово (срв. по-горе, стр. 270), Костуръ, Мосхополе, Шатища (срв. тукъ, стр. 142. Сѫщо тамъ за произхода на обичая и за привилегиитѣ на тия офикиали).

 

 

378

 

Епархийскитѣ архиереи сѫщо така сѫ имали чиновници: икономъ, [1] сакеларий, [2] протосингелъ, [3] екзархъ, [4] риторъ. [5]

  


 

2) Титли.

 

а) На архиепископитѣ.

 

Въ турско време охридскитѣ архиепископи сѫ употрѣбявали величествени титли, които следъ половината на XVI в. не съответствували на действителната голѣмина на техния диоцезъ, а сѫ изразявали претенции върху изгубени земи.

 

Презъ XV и първата половина на XVI в. предстоятелитѣ на охридския престолъ ще да се наричали само архиепископи. Доротей е надписалъ писмото си отъ 1466 год. до Стефана Молдавски:

[6]. Тъй се подписалъ и Прохоръ въ 1548 г., но безъ думитѣ , а въ 1549 г., (въ надписа на охридския полиелей,) [7] безъ всѣ [8]. На гръцки той се подписвалъ:

[9] Въ 1550 г. Симеонъ е поставилъ Βουλγαρίας

 

 

1. Свещеникъ Иванъ въ Шатища (Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 875)

 

2. Манусусъ въ Корчанската митрополия (срв. по-горе, стр. 302).

 

3. Иером. Теодосий въ Костурската митрополия (Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 9810. Срв. тукъ, стр. 243, № 3).

 

4. Въ грамотата на архиеп. Паисия до итал. епархия (Визант. Временникъ, XIII, прил. стр. 138105—106). Въ 1544 г. въ Костуръ се явяватъ двама екзарси, които сѫ подписали единъ митрополитски актъ, безъ да означатъ представляваното отъ тѣхъ учреждение (Охридската архиепископия или Костурската митрополия), както сторили гореспоменатитѣ екзарси Григорий и Константинъ. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 84, № 5).

 

5. Въ грамотата на архиеп. Паисия до итал. епархия (Визант. Временникъ, XIII, прил., стр. 138109). Въ единъ синоденъ актъ, съставенъ въ Костуръ на 20.XII.1653 г., се споменава дикеофилаксъ (вж. тукъ, притурки, № XXVII).

 

6. Вж. тукъ, притурка, факсимиле отъ писмото.

 

7. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 547. Въ съборния актъ отъ 1541 г. той е нареченъ папа:

(Споменик, LVI, др. р., стр. 37, док. VI). Обаче, струва ми се, тая дума е погрѣшка на преписвача, понеже другъ такъвъ случай не е известенъ.

 

8. Йор. Ивановъ, Бълг. старини, II изд., стр. 39, № 11.

 

9. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 104, № 7.

 

 

379

 

предъ Σερβίας и καὶ τῶν ἐξῆς нам. καὶ τῶν λειπῶν. [1] Въ 1565 год., въ съборния актъ за свалянето на цариградския патриархъ Иоасафъ, Πаисий се подписалъ просто ἀρχιεπίσκοπος Ἀχρειδὼν (sic), [2] но въ грамотитѣ си за италийския митрополитъ отъ 1566 г. употрѣбилъ пълна титла, подобна на Прохоровата съ прибавка Ἀχριδῶν къмъ Ἰουστινιανῆς и πάσης къмъ Βουλγαρίας. [3] Той е първиятъ известенъ архиепископъ, който е нарекълъ Охридската архиепископия патриаршия: καὶ τῷ ἡμετέρῳ πατριαρχίῳ τἦς πρώτης Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν. [4] Въ писмото си до «νέῳ πατριάρχῃ” Софроний се подписалъ твърде скромно: ὁ ταπεινὸς ἀρχιεπίοκοπος τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ Ἀχριδῶν Σωφρόνιος καὶ σὸς ἱκέτης, [5] обаче Гавриилъ (I) — много величествено въ писмото си до Макария Монемвасийски: Γαβριὴλ ἐλέῳ ϑεοῦ Ἀρχιεπίοκοπος πρώ της Ἰουστινιανῆς Ἀχρειδῶν (sic) καὶ πάσης Βουλγαρίας, Σερβίας, Ἀλβανίας, Μολδοβλαχίας καὶ τῶν λοιπῶν. [6] Въ назначителната грамота, която е далъ на пелагонийския митрополитъ Иеремия въ 1585 г., той е прибавилъ «Οὐγκροβλαχίας». [7] Съ сѫщата титла на латински започва грамотата му, дадена въ 1587 г. на иером. Филотея: Gabriel miseratione diuina Archiepiscopus Justinianae P. Archidarum (sic) et totius Bulgariae, Seruiae, Albaniae, utriusque Walachiae. [8] Въ писмото си отъ м. октомврий 1587 г. до архидука Фердинандъ той се нарекълъ патриархъ на България, Сърбия, Македония, Албания, Богдания (Botania) и Унгровлахия. [9] Сѫщо и Атанасий въ писмото си отъ 1596 г. до корфунския

 

 

1. Визант. Врем., ХIII, прил. стр. 130, № 58.

 

2. Crusius, Turcograeciae, II, стр. 172.

 

3. Визант. Врем., XIII, прил., стр. 134 и 139 (размѣстилъ само имената на архиеп. градъ: Ἀχριδῶν τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς); вж. и Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 226. Въ надписа на една негова грамота стои τῆς ἁγίας Ἰουστινιανῆς (Виз. Врем., XIII, прил, стр. 132) (ако само е правилно прочетена думата) вм. τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς. Сѫщо и на стр. 139136, но въ Слав. обозрѣнie, г. II, стр. 228, № 1 стои: της πρώτης

 

4. ibid., стр. 1331819. Сѫщо ibid., стр. 13457, 139136; Слав. Обозр., г. II, стр. 229. № 2 и стр. 230, № 3.

 

5. Crusius, Turcograeciae, II, стр. 341.

 

6. Записки Импер. Академіи Наукъ, т. XIX, С.-Петербургъ, 1871 г., прил., Итальянскіе архивы Β Макушева, № 3, стр. 85.

 

7. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 185, 188. Тъй и въ грамотата му до руския царь (Муравьевъ, I, стр. 168).

 

8. Hurmuzaki, Documente priv. la ist. Roman., III p. 383, № CCCCLXII.

 

9. Ibid., XI, стр. 706, заб. 1.

 

 

380

 

капитанъ Базадона: Athanasius Dei gratia arhiepiscopus Prime Iustiniane, Achridensis, Vulgarie, Servie, Albanie, Valachie, Moldavie, Litivaniae patriarca Rassie; [1] въ доклада си отъ 1615 г. до сицилийския вицекраль д’Осуна: Athanasio Patriarcha della Prima Iustiniana. [2] Иоасафъ (I) ce e нарекълъ въ грамотата си до руския царь архиепископъ на Юстинияна Охридъ и цѣлата българска, сръбска и влашка земя; [3] а другъ архиепископъ, може би Μелетий (I), — патриархъ, като прибавилъ къмъ имената на земитѣ Западното море, разбирайки италийската епархия: . . .

[4]. Изглежда, Харитонъ и Атанасий (II) сѫщо сѫ употрѣбявали тая гръмка титла. [5] Атанасий се подписвалъ и просто (въ 1653 г.): Πατριάρχης Ἀχριδῶν. [6]

 

Презъ втората половина на XVII в. охридскитѣ предстоятели като че ли нѣмали слабость къмъ величествени титли. Въ 1660 г. Игнатий (I) се подписалъ само ἀρχιεπίσκοπος Ἀχριδῶν [7] или Ἀχριδῶν, [8] както и Панаретъ въ 1671 г. [9] Сѫщо и Зοсима (I) ce е нарекълъ въ единъ актъ отъ 1663 г. архиепископъ на Първа Юстинияна Охридъ [10] и въ актъ отъ 1667 г. — само охридски архиепископъ [11], но въ 1666 г., както архиепископитѣ отъ византийско време:

[12]. Партений

 

 

1. Β. Β. Макушевъ, Восточный вопросъ въ XVI и XVII вѣкахъ. Славянскій сборникъ, С. Петербургъ, 1870 г., т. III, стр. 15, заб. 6.

 

2. V. Macuscev, Monumenta historica siavorum meridionalum, vol. II, p. 297.

 

3. Споредъ руския преводъ (Муравьевъ, цит. съч., II., стр. 51—52).

 

4. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. des hl. Kl., S. 84, № 3.

 

5. Вж., ibid., S. 86, №№ 8 и 9.

 

6. Ibid., S. 88, № 13.

 

7. Ibid., S. 87, № 10.

 

8. Pag. cit, № 11.

 

9. Pag. cit., № 19.

 

10. Ibid., S. 88, № 14.

 

11. Ibid., S. 91, № 17.

 

12. Ibid., S. 90, № 16. Титлитѣ въ тритѣ акта сѫ надписи. Въ 1677 г., споредъ Бодлевия преписъ, Мелетий ce е подписалъ:

(Idem, Der Patr. v. Achr., S. 45; срв. неговия подписъ въ писменото му обещание отъ 1676 г., ibid., S. 115), обаче не се знае дали думитѣ καὶ πάσης Βουλγαρίας сѫ прибавени отъ самия Мелетий или преписвача Бодлевъ, който обичалъ да прави това съ титлитѣ на другитѣ архиепископи (вж. idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 66). Ако тоя изразъ е вѣренъ, то би се опровергало твърдението на Гелцера, че никой отъ архиепископитѣ-фанариоти не се подписвалъ съ израза «καὶ πάσης Βουλγαρίας« (Der. Patr. v. Achr., S. 178).

 

 

381

 

се подписалъ въ кодекса на костурската митрополия сѫщо, както Зосима въ 1663 г. [1] Григорий е надписалъ единъ актъ отъ 1683 г.:

но го подписалъ просто ὁ Ἀχρειδῶν, [2] какъвто е и надписътъ му въ акта отъ 1684 г. [3] Изборниятъ актъ отъ 1685 г. за прѣспански епископъ е надписанъ: Πατριάρχης Ἀχριδῶν Γρηγόριος. [4] Германъ е отбелѣзалъ въ ентронистиката си, надписана «Πατριάρχης», че билъ избранъ „εἰς τὸν ... ϑρόνον τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας πατριάρχην”; [5] но въ 1689 г. се подписалъ ὁ ἀρχιεπίσκοπος Ἀχρειδῶν [6] и е надписалъ въ 1690 и 1691 г. два акта, както Зосима въ 1666 г., и три безъ „καὶ πάσης Βουλγαρίας”. [7] Той се нарича само архиепископъ и въ своята писмена отставка, [8] Охридската църква е архиепископия [9]. Григорий Търновчанинъ се наричалъ архиепископъ τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν [10] или само Ἀχριδῶν, [11] но по нѣкога и патриархъ: въ 1691 г. сѫщо, както едноименниятъ му предшественикъ въ 1683 г., [12] и въ 1692 г. съ прибавката καὶ πάσης Βουλγαρίας

 

 

1. Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. KI., S. 89, № 14. Въ документа отъ 1679 г., споредъ Бодлевия преписъ, стои неговъ надписъ съ прибавката καὶ πάσης Βουλγαρίας (Idem, Der. Patr. v. Achr., S. 46, Urk. III), но не ce знае дали я има въ оригинала.

 

2. Idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. KI., S. 92, № 20.

 

3. Ib., № 21.

 

4. Idem., Der Patr. v. Achr., S. 52, Urk. IX.

 

5. Ib., S. 54, Urk. XI6—7.

 

6. Idem, Der wiederaufg. K. d. des hl. Kl., S. 93, № 22.

 

7. Ibid., S. 93—94, №№ 23—27.

 

8. Idem. Der Patr. v. Achrida, S. 64, Urk. XIX3. Думитѣ καὶ πάσης Βουλγαρίας липсватъ въ преписа № 252 въ син. ц. ист. м. (стр. 32, № 15 и стр. 44, № 23).

 

9. Ibid., S. 6521.

 

10. Подписъ въ ентронистиката му. Тя е надписана Ἀρχιεπίοκοπος и Охридската църква се именува архиепископия (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5110).

 

11. Подписъ въ два акта отъ 1691 г. (ib. id. S. 47, Urk. IV; S. 48, Urk. VI).

 

12. Надписъ въ документъ, споредъ преписа № 252 въ син. ц. ист. музей, стр. 5, № 3. Въ Бодлевия препись: καὶ πάσης Βουλγαρίας и τοῖς διαδόχοις вм. καὶ τῶν λοιπῶν (Geiz., цит. съч., S. 47, Urk. V).

 

 

382

 

вм. καὶ τῶν λοιπῶν. [1] Игнатий (III) е надписалъ ентронистиката си πατριάρχης, но я подписалъ, както Григорий Търновчанинъ; [2] нарекълъ се само архиепископъ на Охридъ въ надписа на изборния актъ за Даниила Корчански (1694 г.), [3] обаче и патриархъ въ писмото си до цариградския патриархъ отъ 1703 г. подобно на споменатия Григорий (безъ πάσης Βουλγαρίας). [4]

 

Зοсима (II) е ималъ по-постоянно патриаршеско съзнание и подържалъ предишната хиперболична представа за охридския престолъ. Въ ентронистиката си, надписана Πατριάρχης, той казва за Охридската църква:

[5] Въ сѫщата година той е надписалъ единъ актъ: ὁ πατριάρχης Ἀχριδῶν [6] и другъ безъ »Ἀχριδῶν» [7], а въ 1707 г. два акта:

[8], [9]. Пастирското му послание отъ 1708 г. е надписано архаистично:

[10] Обаче той ce

 

 

1. Надписъ въ документъ (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 94, № 28).

 

2. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 55—56, Urk. XIII; преписъ № 252 въ син. църк. ист. музей, № 9.

 

3. Преписъ № 252 въ син. ц. ист. м., № 10. У Gelzer (Der Patr. v. Achr., S. 5626) надписътъ e поставенъ като вторъ подписъ въ ентронистиката на Игнатия.

 

4. Idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 95, № 30. Съ този фактъ ce опровергава твърдението на Деликани, че охридскитѣ архиепископи никога не се осмѣлявали да се наричатъ патриарси въ официалната си преписка съ цариградския патриархъ и другитѣ православни църкви (Πατρ. ἐγγρ. III, стр. 1058).

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 67—58, Urk. XXI5, 8—9, 22—23.

 

6. Idem, Der wiederaufg. K. des hl. Kl., S. 95, № 29.

 

7. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 68, Urk. XXII.

 

8. Споредъ Деликани, Ἀλβανιτίας (Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 837, № 1521).

 

9. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. KI., S. 76, №№ 5, 6.

 

10. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 70, Urk. XXIV. Въ преписа № 252 на син. ц. ист. музей нѣма καὶ πάσης Βουλγαρίας (стр. 107).

 

 

383

 

подписвалъ и безъ да означава своето достойнство, [1] както Григорий Търновчанинъ и Игнатий (III). [2]

 

Дионисий отъ Хиосъ, [3] Рафаилъ [4] и Методий [5] често се наричали патриарси. Иοасафъ, макаръ и да издигналъ Охридската църква до голѣма висота, обичалъ да употрѣбява скромната традиционна титла на Зосима (I) отъ 1666 [6] г. и Игнатия (I). [7] Сѫщо така Иосифъ [8] и Кирилъ. [9] Обаче и тѣ не сѫ били чужди на общия възгледъ за патриаршеското достоинство на охридския престолъ. [10]

 

 

1. Въ ентронистиката си (ib., S. 68, Urk. XXI; въ преписа № 252 на син. ц. ист. музей безъ καὶ πάσης Βουλγαρίας), посланието си отъ 1708 г. (Gelzer, цит. съч., S. 73).

 

2. Срв. тукъ, стр. 382.

 

3. Въ 1706 г. той се титулиралъ, както Зосима въ 1707 г., но съ Πόντου δυτικοῦ и безъ Ἀχριδῶν (съобщение на Хрисантъ Иерусалимски, ib., S. 313—5); въ 1713 г., както Игнатий въ 1703 г. (Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 835, № 1520; срв. тукъ, стр. 382).

 

4. Той е надписалъ ентронистиката си Πατριάρχης, а я подписалъ, както Григорий Търновчанинъ, Игнатий (III) и Зосима (II); въ текста нарича своя престолъ πατριαρχικὸν ϑρόνον τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 80, Urk. XXIX5—6).

 

5. Той e надписалъ ентронистиката си, както Рафаилъ, и нарича Охридската църква πατριαρχίαν (ib., S. 81, Urk XXXI7), патриаршески престолъ на Първа Юстиниана Охридъ (ib., S. 8114), но и τῆς καϑ’ἡμᾶς ἁγιωτάτης ἀρχιεπισκοπῆς τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας (ib., S. 80, Urk. XXX3—5).

 

6. Срв. тукъ, стр. 380—381. Така е надписалъ съборния актъ отъ 1718 г. (ib., S. 83) и архиер. послания отъ 1727 (ib., S. 96; Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67) и 1742 г. (ibid., S. 103, № 4), подписалъ ентронистиката си (ib., S. 88), надписалъ и подписалъ архиерейското послание отъ 1719 г. (ib., S. 89, 94).

 

7. Срв. тукъ, стр. 388. Тъй е надписанъ док. отъ 1728 г. и подписанъ рѫкописъ (ib., S. 75, № 4; S. 104, № 6).

 

8. Надписъ въ ентронистиката му (преписъ № 252 въ син. ц. ист. м., стр. 77; у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 103 e прибавена πατριάρχης). Тамъ той нарича Охрид. църква архиепископия (ibid., S. 10511). Тъй и надписитѣ му въ разпискитѣ, дадени на Никифора Сисанийски (ibid., S. 106, 107), въ синоднитѣ актове отъ 1746 и 1748 (Idem, Der wiederaufg, Κ. d. hl. Kl., S. 103, № 5; Der Patr. v. Achr., S. 124). Подписвалъ ce ὁ Ἀχριδῶν Ἰωσὴφ (Der Patr. v. Achr., S. 106, 125).

 

9. Надписъ въ разписка (ib., S. 107), подписвалъ ce, както Иосифъ (ib., S. 110, 111).

 

10. Вж. по-горе, стр. 367, за паст. послание на Иоасафа отъ 1727 г. Споредъ преписа № 252 въ син. ц. ист. музей, ентронистиката му е надписана, както посланието на Зосима отъ 1708 г. (вж. тукъ, притурка, факсимиле отъ надписа). Гелцеръ чете πατριάρχης лигатурата въ негови надписъ (ὁ Ἀχριδῶν Ἰωάσαφ) въ актъ отъ 1725 г., и подписъ въ актъ отъ 1738 г. (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S, 73, № 1; S. 77, № 7). За Иосифа и Кирил, вж. тукъ, стр. 367.

 

 

384

 

Диοнисий, употрѣбявайки титлата на предшественицитѣ си, [1] се наричалъ и πατριάρχης Ἀχριδῶν. [2] Въ писмената си „оставка” Арсений се подписалъ просто ὁ Ἀχριδῶν и нарекълъ своята църква само Ἀρχιεπισκοπῆς Ἀχριδῶν [3].

 

 

б) Бившитѣ архиепископи.

 

Архиепископитѣ-пенсионери се титулирали бивши охридски: ὁ πρῴην Ἀχριδῶν Γρηγόριος, [4] а подалитѣ оставка, но съ епархии — бивши архиепископи и проедри: : ὁ πρῴην Ἀχριδῶν καὶ πρόεδρος Σισανίου Ζωσιμᾶς, [5] по-често ὁ καὶ πρόεδρος Σισανιου Ζωσιμᾶς, [6] или ὁ πρόεδρος Πελαγονίας Ἰωσήφ. [7]

 

 

в) Титли, давани на архиепископитѣ отъ други лица.

 

Синодътъ обикновено е наричалъ охридския предстоятель архиепископъ. Тъй, Прохора въ 1529 г.:

[8] Мелетия въ 1676 г.: ἐφροντίσαμεν εὑρεῖν. . . κανονικὸν ἀρχιεπίσκοπον ἐφ’ἡμὰς; [9] Германа въ 1688 г. [10], Григория (Стари) въ 1693 г. [11], Игнатия въ 1695 г. [12], Филотея въ 1714 г. [13], Иоасафа въ 1718 г. [14], Кирила въ 1759 г. [15], Арсения въ 1766 г. [16]

 

 

1. Надписъ въ разписки (ib., S. 108, Urk. XLVII, XLVIII).

 

2. Idem, Der wiederaufg, K. d. hl. Kl., S. 74, № 2; S. 96, № 31, (Надписи въ актове).

 

3. Δελικάνη, Πατρ. έγγρ , III, № 1572.

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 46, 57; сѫщо Германъ (ib., S. 63, 65), Игнатий (ibid., S. 86, 94), Дионисий (ibid,. S. 110, 111).

 

5. Ib., S. 94.

 

6. Ib., S. 83, 86, 87. Сѫщо тъй Иосифъ Пелагонийски въ 1752 и 1753 г. (ib., S: 108, 109).

 

7. Ib., S. 110, 111.

 

8. Споменик, LVI, др. р., стр. 35, док. IV, кол. 1; въ 1541 г. безъ думитѣ и западномоу поморїю (ib., стр. 38. кол. 1).

 

9. Gelzer, Der Patr, v. Achr., S. 11615; вж. и S. 455—6.

 

10. Ibid., S. 5321—22.

 

11. Ibid., S. 52, Urk. X4; 65, Urk. XX9.

 

12. Ibid., S. 65, Urk.3.

 

13. Ibid., S. 7731, 8310—11, 8420.

 

14. Ibid., S. 8220.

 

15. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1551.

 

16. Ibid., № 1568.

 

 

385

 

Архиерейскиятъ съборъ отъ 1718 г. нарича архиепископско управлението на предишнитѣ охридски предстоятели. [1] За синоднитѣ архиереи Охридската църква била архиепископия: въ 1679 г. τῇ ἁγιωτάτῃ ἀρχιεπισκοπῇ ταύτῃ Ἀχρίδος; [2] сѫщо (съ прибавка τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς) въ 1688, 1693, 1695, 1714 г. и др. [3]; въ 1691 г. τῆς. . . ἀρχιεπισκοπῆς τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας, Σερβίας, Ἀλβανίας, δευτέρας Μακεδονίας, Πόντον δυτικοῦ καὶ τῶν λοιπῶν. [4]

 

Обаче Синодътъ е смѣталъ своя председатель и за патриархъ: въ 1685 г. Григория (Стари)

[5]; Игнатия въ 1693 г.

[6] въ 1694 г. (αὐϑέντου, δεσπότου καὶ πατριάρχου τῆς ά Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν). [7] Той е нарекълъ патриаршески: въ 1688 г. охридския престолъ (τὸν ἁγιώτατον ἐτοῦτον καὶ πατριαρχικὸν ϑρόνον), [8] службата на охридския предстоятель (τῆς πατριαρχικῆς ἀξιας или ἐπιστασίας); [9] въ 1691 г. архиепископския κοдексъ (ἐν τῷ πατριαρχικῷ ἡμῶν τῆς μεγάλης ἐκκλησίας Ἀχριδῶν κώδικι), [10] въ 1719 г. архиепископското управление (τοῦ ἐν αὐτῷ πατριαρχεύοντος κύρ Φιλοϑέου) [11] и архиепископския подписъ (ἐπισεσημασμένα τῇ πατριαρχικῇ σημειώσει). [12]

 

Охридскиятъ предстоятель билъ наричанъ отъ епархийскитѣ архиереи презъ XVII и XVIII в. ту архиепископъ, [13]

 

 

1. Gelzer, цит. съч., S. 8231.

 

2. Gelzer, цит. съч., S. 465—6.

 

3. Ib., S. 52, Urk. X1—2; S. 54, Urk. XIII2; S. 65, Urk. XX1; S. 762. Вж. и въ преп. № 252, стр. 1, 15, 23, 45 (№ 24);

 

4. ib., S. 493—4.

 

5. Ib., S. 526–7.

 

6. Ib., S. 5522—23.

 

7. Ib., S. 56, Urk. XIV5—6; Въ преп. № 252, стр. 17.

 

8. ibid., S. 53, Urk. X6—7. Сѫщо въ 1691 (ib. S. 5035—36) и 1699 г. (вж. тукъ, стр. 392—393, бел. 9.)

 

9. ibid., S. 53, Urk. X11, 18.

 

10. ibid., S. 489—10. Сѫщо въ 1709 г. (ibid., s. 7423).

 

11. ibid., S. 873.

 

12. ibid., S. 94146—147.

 

13. Партений въ 1877 г. въ кодекса на Корчанската митрополия (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 72); Иоасафъ отъ Михаила Горски въ службата на Св. Климентъ (мосхоп. изд., стр. 1) и 15. тивер. мѫченици (мосх. изд., загл. л.); Арсений въ 1766 г. и изобщо охридскитѣ кириарси въ 1767 г. отъ шестимата митрополити-отцепници (Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ. III, № 1568 и 1574; срв. тукъ, стр. 147—148.)

 

 

386

 

ту патриархъ; [1] отъ низшитѣ клирици и книжовницитѣ презъ XV и XVI в. архиепископъ (споредъ известнитѣ до сега документи), [2] но, презъ XVII и XIII в. и патриархъ. [3]

 

 

1. Игнатий въ ентронистиката и изповѣдьта на Даниила Корчански отъ 1694 г.:

(цит. съч., S. 573—4 и 58, XVb13—14; въ преп. № 252 на син. ц. ист. м., стр. 19 нѣма Μακεδονίας).

 

2. Матей въ елшанския надписъ отъ 1408 (вж. тукъ стр. 1, бел. 5) и единъ служебникъ на Слѣпченския манастирь въ Демиръ-Хисаръ

(Архим. Aнтонинъ, Поѣздка въ Румелію, стр. 292, № 8; Споменик, IX, стр. 16, № 8); приемникътъ му въ преписа отъ писмото му за видинската и софийската епархии (Минало, кн. I, стр. 9); Никодимъ въ лешанския надписъ (В. Григоровичъ, цит. съч., стр. 107); Доротей отъ дякъ Димитъръ въ 1466 (Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 99:


и Стефанъ Молдавски (вж. тукъ, факсимиле); Прохоръ въ 1547 г. (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 543), въ 1544 и 1550 г. и изобщо охридскитѣ архиепископи въ слѣпченския поменикъ (Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Макед., II изд., стр 45, № 27; стр. 481, 482); Симеонъ въ 1550 г. (ibid., стр. 45, № 27), Софроний въ надписа на кичевския манастирь „Пречиста” (вж. тукъ, стр. 190, бел. 2); Валаамъ въ 1598 г. (вж. тукъ, стр. 194, бел. 3); въ стружкия номоканонъ отъ 1590 г. (Љ. Стојановић цит. сб., I, № 812); въ многолѣтствие отъ XVI в. (Йор. Ивановъ, цит. сб., II изд., стр. 246, № 35:

Иванъ Музаки въ 1510 г. нарича Охр. църква архиепископия (Ch. Hopf. ор. cit., p. 290: Ε più c'è un altro paese dico la città d'Ocrida, ehe se dice Debria et è arcivescovato).

 

3. Георгий въ 1617 г. отъ монаха Цвѣтана (Йор. Ивановъ, цит. сб., изд., стр. 248, № 41:

Зосима въ 1670 г. (вж. тукъ, стр. 200, бел. 1); Иоасафъ въ 1725 г. въ корчанския кодексъ (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 72), отъ Михаила Иписхиоти (св. Климентова служба, мосх. изд., стр. 3: τοῦ Πατριάρχου ὅτ’ εἰμὶ ἕδρ’ Ἀρχιϑύτου). Споредъ Петъръ Богданъ Бакшичъ, православнитѣ българи наричали Охр. църква патриаршия (Eus. Fermandžin, Acta Bulg. eccles., p. 68—69, № LV); въ 1743 г. иером. Висарионъ e гостувалъ εἰς τὸ πατριαρχίω (Gelzer, цит. съч., S. 54). Управлението на архиеп. Партения въ 1677 г. е наречено въ корч. кодексъ патриаршество (ibid., S. 72), охридската катедра — патриаршеска отъ Михаила Горски (св. Клим. служба, мосх. изд., стр. 2); гребенскиятъ манастирь въ Спилео — патриаршески (въ надписа му отъ 1633 г.), макаръ че въ сѫщото мѣсто Симеонъ (II) Охридски е означенъ само архиепископъ ᾶ Ἰουστινιανῆς καὶ Ἀχριδῶν (Архим. Aнтонинъ, Изъ Румеліи, стр. 186, бел. 1).

 

 

387

 

Вънъ отъ диоцеза си охридскиятъ първоиерархъ билъ известенъ повече като архиепископъ. Aлександрийскиятъ патриархъ Иоакимъ писалъ:

[1] цариградскиятъ патриархъ Иеремия I:

[2]. За такъвъ е знаелъ Прохора и Зографскиятъ манастирь, макаръ и да му отдавалъ патриаршеска почить. [3] Свалениятъ царигр. патр. Иоасафъ II нарича Софрония просто архиепископъ Ἀχριδῶν; [4] сѫщо и патр. Паисий въ 1747 и 1748 г. — Иоасафа и Иосифа [5], когото веднажъ назовава архиепископъ τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας, [6] както Иеремия III — охридскитѣ предстоятели въ 1717 и 1718 г., [7] цариградскиятъ Синодъ — архиеп. Кирила въ 1762 [8] и Атонската лавра — архиеп. Дионисия (1711). [9] Сѫщо тъй въ 1656 г. и

 

 

1. Споменик, LVI, др. р., стр. 32, док. I, кол. I.; вж. и стр. 34, док III, кол. II.

 

2. Визант. Временникъ, т. III, стр. 119. Въ славянския преводъ на това писмо е прибавено следъ отъ сетнешенъ преписвачъ (Споменик, LVI, др. р., стр. 33—34). Въ текста Прохоръ е наричанъ само архиепископъ и Охр. Църква — само архиепископия (ib., стр. 34, док. II).

 

3. Въ едно негово писмо-образецъ четемъ:

(Йор. Ивановъ, цит. сб., II изд., стр. 484, № 2).

 

4. Crusius, Turcograeciae, 1. IV, p. 290.

 

5. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 874, 875, 877, 878, 880.

 

6. ib., стр. 878.

 

7. ib., стр. 839.

 

8. ib., стр. 887, № 1557.

 

9. Вж. тукъ, стр. 392, бел. 3.

 

 

388

 

католишкиятъ охридски архиепископъ Францискъ Соймировичъ. [1] Обаче въ препорѫчителното си писмо, дадено на архиеп. Гавриила въ 1585 г., източнитѣ патриарси казватъ:

[2] Патриархъ го наричатъ сѫщо Мартинъ Крузий [3] и полскиятъ краль Стефанъ Баторий (въ писмото си до папата), [4] както папа Урбанъ (1624) — Порфирия Палеолога [5] и съставительтъ на доклада за катол. пропаганда до папа Инокентия XI — изобщо охридския предстоятель. [6]

 

Колебливата употрѣбa на титлата патриархъ отъ охридскитѣ архиепископи и отъ другитѣ за тѣхъ се дължело на обстоятелството, че Охридската църква не е била формално провъзгласена и призната отъ другитѣ църкви за патриаршия, макаръ че турската власть, изглежда, я смѣтала за такъва. [7]

 

 

г) Диоцезътъ.

 

При архиеп. Прохора Охридскиятъ диоцезъ билъ наричанъ епархия, [8] но презъ XVII и XVIII в. — κλίμα (страна, земя), [9]

 

 

1. Eus. Fermendžin, цит. съч., р. 254, № CXLVIII: et anche al arcivescovo d‘Ocrida scismatico.

 

2. Revue de études Grecques, IV, 1891, p. 183.

 

3. ibid., p. 182.

 

4. Hurmuzaki, Docum. priv. la ist. rom., III1, p. 93, № LXXVIII: Gabriel. Patriarcha Achrydoneus.

 

5. Venerabilibus fratribus Porphirio Paleologo, patriarchae primale Iustinianae, Ocridae, coeterisque e subjectis archiepiscopis et episcopis Bulgariae, Serviae, Albaniae et ulterioris Macedoniae (Theiner, Vet. mon. Slav merid., II, p. 123, № CLV).

 

6. Ocrida ha il suo patriarca ο arcivescovo Greco (ib., p. 214).

 

7. Султанъ Мустафа III нарича архиеп. Методия патриархъ (Вж. фермана му у Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охр. архиеп. стр. 25—26); срв. берата на царигр. патриархъ Кирилъ отъ 1855 г. (Гласник, IX, стр. 233, 237).

 

8. Вж. тукъ, стр 371, бел. 4. Сѫщо така патриарситѣ Иоакимъ Александрийски (ibid., стр. 33, кол. I) и Иеремия Цариградски (ibid., стр. 34, кол. I), който нарича Охр. диоцезъ и енοрия (loc. cit.).

 

9. Въ 1691 г.: πρὸς κυβέρνησιν τοῦ ἡμετέρου τούτου κλίματος (за управляване на тази наша страна) (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 498 9); въ 1695 г.: „прескачатъ отъ чужди и други страни... и увреждатъ тази нѣкога почитана и славна страна на славната Първа Юстиниан1 (вж. текста тукъ, стр. 130, бел. 1); въ 1718 г. дълговетѣ на архиепископията сѫ наречени χρέη τοῦ κλιμάτου (Gelzer, цит. съч., S. 818) или κλίματος въ разпискитѣ на Никифора Сисанийски (ibid., Urk. XLV9, XLVII9 LI5); нейнитѣ архиереи — οἱ ἀρχιερεῖς τοῦ αὐτοῦ κλίματος (ibid., S. 9055). Сѫщо охр. архиепископи Мелетий, Германъ, Григорий (ibid., S. 1143—4, 5415, 5115), царигр. патриархъ Самуилъ въ 1763 (вж. тукъ, стр. 146, бел. 1) и 1767 г. (Δελικανη, цит. сб., III, стр. 896).

 

 

389

 

което показва, че той билъ смѣтанъ за обособена църковногеографска величина. [1]

 

 

д) Епарх. архиереи и чиновниятъ клиръ.

 

Епарх. архиереи сѫ означавали въ подписитѣ си своитѣ имена и названията на епархиитѣ си (на гръцки съ или безъ члена ὁ). [2] Костурскитѣ митрополити нерѣдко сѫ отбелязвали своето прототронство, [3] но твърде често се подписвали безъ тази титла. [4] Бившитѣ прототрони съ епархии се наричали

 

 

1. Охридскиятъ Синодъ е предпочиталъ тоя терминъ, защото, навѣрно, е искалъ да подчертае, че областьта на Охридската църква е естествено разграничена (по история и народъ) отъ тая на Царигр. патриаршия и поради това има неотемлимо право за духовна самостойность. Другитѣ термини сѫ изразявали по-скоро понятие за административна единица, която е нѣщо измѣняемо.

 

2. Напр. (въ акта на охридския съборъ отъ 1529 г., Споменик, LVI, др. р., стр. 36, кол. 2), (въ акта на охр. съборъ отъ 1532 г., ib., стр. 37, док. V, кол. II); Βελεγράδων Ἰγνάτιος (Gelzer, цит. съч, S. 48). Срв. тукъ, стр. 152, бел. 1.

 

3. Въ акта на царигр. съборъ отъ 1565 г.: ταπεινὸς μητροπολίτης Καστορίας Ἰωάσαφ καἱ πρωτόϑρονος πάσης Βουλγαρίας... (Crusius, Turcograciae, II, p. 174); въ две бележки отъ 1665 и 1666 г. безъ πάσης Βουλγαρίας (Ἐκκλ. Ἀλήϑεια, 1900, № 10, стр. 109). Вѣроятно, тъй и въ 1653 г. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 88, № 13); Дионисий Костурски въ ентронистиката си казва: καὶ πρωτοϑρόνου τὴς ᾶ Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας (Idem, Der Patr. v. Achr., S. 6012—13) и въ подписа си: καὶ πρωτόϑρονος τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς (по преписа № 252 въ син. ц. ист. м., стр. 21; у Gelzer безъ τῆς Ἰουστινιανῆς).

 

4. Акакий въ 1542 (idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 83, № 3), Методий въ 1544 г. (pag. cit., № 4, 5); Дионисий въ 1653 г. (ib., S. 87, № 9); Давидъ въ 1666, 1667, 1671, 1676, 1683, 1689, 1691 (ib., S. 90, № 15; 91, №№ 16, 17, 19; S. 92, № 20; S. 93, № 22; S. 94, № 27); Дионисий въ 1695 г. (ib., S. 95, № 29); Хрисантъ въ разпискитѣ на Никифора Сисанийски (Idem, Der Patr. v. Achr., S. 106, 107, 108, 109, 110, 111); Евтимий въ 1764 г. (Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. K., S. 97). По преписа № 252 въ син. ц. ист. м., така се подписали Давидъ още въ 1688, 1693, 1694 (стр. 1, 15, 29); Дионисий въ 1695, 1709, 1714 (стр. 31, 34, 38, 41, 46); Хрисантъ въ 1719, 1746 г. (стр. 72, 78). Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 53, 55, 60, 63, 64, 67, 69, 74, 77, 94. 103.

 

 

390

 

проедри, [1] както бившитѣ архиепископи-епархийски архиереи, Козма Китийски е означавалъ въ подписитѣ си своята мѣстоблюстителска длъжность. [2] Пълната титла на италийския митрополитъ Тимотей била:

[3]. Епархийскитѣ архиереи ce подписвали (рѣдко) въ ентронистикитѣ си ὑποψήφιοι (кандидати). [4] Чиновницитѣ сѫ посочвали въ подписитѣ си своята длъжность и името на града (не винаги). [5]

 

 

1. Напр.: Πρῴην Καστορίας καὶ πρόεδρος Δεβρῶν Δαβιδ (Gelzer, цит. сьч., S. 63, 67; въ първия док., споредъ преп. № 252 въ син. ц. ист. м., нѣма πρωτόϑρονος). Подписътъ съ името на бившия кост. митр. Давидъ въ синодния актъ отъ 1699 г. (Gelzer, цит. съч., S. 7959) е измисленъ отъ преписвача (idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67). Затова лишено e отъ основание Гелцеровото заключение, че приемникътъ на Давида, Дионисий, му отнелъ правото да се нарича прототронъ (Der Patr. v. Achr., S. 187).

 

2. Ἰοποτηρητὴς καὶ ἐπίτροπος Ἀχριδῶν, Κυτιαίων Κοσμᾶς (ib., S. 5037, 5219) или само съ едно отъ дветѣ длъжностни названия (ib., S. 4814, 5531).

 

3. Слав. обозрѣніе г. II, стр. 228, № 2; 229 и 230, № 3. Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13450—52; вж. и стр. 13526—28, 13652—55, 438132—134. Тоя фактъ оборва твърдението на иерусалимския патриархъ Хрисантъ, сподѣляно отъ Гелцера, че нѣмало митрополити отъ Охридската църква съ титла „екзархъ” (Der Patr. v. Achr., S. 187). Веднажъ и костурскиятъ митрополитъ Дионисий, освенъ прототронъ и ὑπέρτιμος, е нареченъ καὶ ἔξαρχος. . . τῆς ἁγίας Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν (Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 28, стр. 318), обаче въ никой другъ известенъ на мене документъ не се срѣща тая титла.

 

4. Даниилъ Корчански (ib., S. 58: Δανιὴλ ἐλέῳ ϑεοῦ μητροπολίτης πρῳην Δυρραχίου ὑποψήφιος Κοριτζᾶς καὶ Σελασφόρου οἰκείᾳ χειρὶ ὑποτάξας ὑπέγραψα), Дионисий Костурски (ib., S. 61), Игнатий Пелагонийски (ib., S. 70).

 

5. Срв. по-горе, стр. 378, бел. 4, за екзарситѣ въ Костуръ. Тъй ще да сѫ се подписвали : кратовскиятъ „кнезъ” Димитъръ, когото попъ Лазаръ въ 1564 г. нарича (у Сырку, цит. съч., стр. XXII, № 2); Ангелаки, нареченъ въ подписъ отъ 1619 г. върху мраморенъ сѫдъ за св. вода, пазенъ въ воденската митроп. църква: μέγα λογοϑέτα τῆς ᾷ (πρώτης) Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας (Милюковъ, въ Изв. p. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 1, стр. 34).

 

 

391

 

 

е) Почетни епитети.

 

Както въ византийско време, другитѣ лица (Синодъ, епарх. архиереи, низши клирици и миряни) се обръщали къмъ архиепископа твоѥ блаженство, [1] ἡ αὐτοῦ μακαριστής [2], наричали го блаженныи, блаженнѣишїи, μακαριώτατος, понѣкога въ сьчетание съ въсечьстныи, превысокос҃щеннѣишїи, велерѣчивыи, λογιώτατος (най-ученъ), σοφώτατος (най-мѫдъръ), ϑεοπρόβλητος (богопроизведенъ), αὐϑέντης (господарь), δεσπότης, πατὴρ (баща) [3] и често съ κύριος κύριος или κύριος κὺρ предъ името му. [4]

 

Цариградскитѣ и другитѣ патриарси сѫщо така сѫ титулували охридския архиепископъ μακαριώτατον, [5] ἡ αὐτοῦ μακαριστής, [6]

 

 

1. Стефанъ Молдавски къмъ Доротея.

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 69, Urk. XXIII7; 759, 100, Urk. XL10.

 

3. Вж. примѣри, по-горе, стр. 190, бел. 2; стр. 200, бел. 1; стр. 385, 386 и 392, бел. 2. Въ охридскитѣ съборни актове отъ 1529 и 1541 (Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. 1; стр. 38, кол. 1); въ ентронистикитѣ си Даниилъ Корчански (Gelzer, цит. съч., S. 572—3, 58, Urk. XVb12), Дионисий Костурски (ib. S. 605), Игнатий Пелагонийски (ib. S. 691), Иоасафъ Корчански (ib. S. 751—2), Синодътъ за архиеп. Иоасафа въ 1730, 1735, 1746 г. (ib., S. 984—6, 995—6, 1033—4), Корч. митрополия за сѫщия; (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 72). Срв. тукъ, стр. 368, 369.

 

Въ заглавията на охридскитѣ писма за видинската и софийската епархии и въ писмото-образецъ на Зографския манастирь до Прохора охридскиятъ архиепископъ е нареченъ παναγιώτατος (всесветейши), както по нѣкога ги титулували въ византийско време (Минало, кн. I, стр. 6 и 9; Gelzer, цит. съч., S. 99, 100; тукъ, стр. 387, бел. 3; срв. моята „История на Охр. архиеп.”, I стр. 302). Дякъ Димитъръ нарича архиеп. Доротея и светѣишаго (Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 101), сѫщо единъ синоденъ актъ — архиеп. Харитона (Gelzer, цит. съч., S. 85, № 7). Други случаи не ми сѫ известни. Трѣбва да се мисли, че тѣзи епитети били рѣдко употрѣбителни въ Охридската църква, сѫщо така и епит. преωс҃щенныи, (вж. тукъ, стр. 386, бел. 2; Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫк. и староп. кн. на нар. библ. въ София, стр. 203, за Прохора).

 

4. Синодътъ за Мелетия, Григория, Германа, Игнатия, Зосима, Рафаила (Gelzer, Der. Patr. v. Achr., S. 45, Urk. II6; S. 5027, 5214, 5516; S. 56, Urk. XIV6), S. 6234, 747, S. 7958—59), Иоасафа (ib., S. 1035), но въ изборния му актъ само веднажъ κὺρ (ib., S. 8711), както и за Прохора въ актоветѣ на охридскитѣ събори отъ 1529, 1532 и 1541 г. (Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. I; стр. 37, док. V, кол. I; стр. 38, кол. I).

 

5. Вж. по-горе, стр. 387. Сѫщо александр. патриархъ Иоакимъ (Споменик, LVI, др. р., стр. 34, кол. II), царигр. Иоасафъ (Crusius, цит. съч., IV, 290), Иеремия III (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 839), Паисий (ib., S. 875, 878), царигр. Синодъ (ib., S. 887, № 1557).

 

6. Ibid., стр. 875, № 1540.

 

 

392

 

свой братъ и съспужитель; [1] а за александрийския патриархъ Иоакимъ, архиеп. Прохоръ билъ дори светѣиши и прѣблаженѣишїи. [2] Просителитѣ (клирици и миряни) ще да сѫ се обръщали писмено до архиепископитѣ приблизително по образеца на Лтонската лавра отъ 1711 г. [3]

 

Нѣкои нови епархийски архиереи сѫ смѣтали своето назначение за „божествена заповѣдь” на архиепископа [4] или на архиепископа и Синода [5], архиепископскитѣ заповѣди за свещени [6]. Починалия архиепископъ титулували μακαρίτην (блаженопочиналъ) [7]; бившитѣ архиепископи (пенсионери или проедри) — μακαριώτατοι, ако се ползували съ уважение. [8]

 

Охридскиятъ престолъ билъ най-светъ, най-великъ, превъзходенъ, пречестенъ, апостолски; [9] Охридската църква

 

 

1. Иоакимъ Александрийски, Иеремия I Цариградски — Прохора (вж. тукъ, стр. 387 и Споменик, LVI, др. р., стр. 34, кол. II); Паисий цариградски — Иосифа (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 875).

 

2. Вж. тукъ, стр. 387.

 

3. Gelzer, Der wiederaufg. Kodex d. hl. Kl., S. 105, № 8:

(Блаженейши и ученейши владико и архиепископе на Първа Юстиниана Охридъ и цла България господине господине Дионисие, почтенейши въ Христа отче! Робски се покланямъ на Ваше Блаженство и и благоговѣйно целувамъ св. му дѣсница).

 

4. Вж. тукъ, стр. 368, бел. 8.

 

5. Дионисий Костурски въ 1694 г. (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 6013—14). Гелцеръ вижда въ този изразъ пълно приравнение на охр. архиепископъ съ „вселенския” патриархъ (ib., S. 181).

 

6. Вж. по-горе, стр. 368, бел. 8.

 

7. Архиеп. Григорий въ 1691 г.: τόν ποτε ἀρχιεπίσκοπον μακαρίτην Ζωσιμᾶν (Gelzer, цит. съч., S. 47, Urk. IV2). Сѫщо и царигр. патриархъ Паисий въ 1748 г. за архиеп. Иоасафа (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 874, 877).

 

8. Въ 1679 год. за бившия пелагон. проедъръ Григорий и въ 1691 г. за сваления архиеп. Германъ Синодътъ говори безъ предикати (Gelzer, цит. съч., S. 46, Urk. III4; S. 49, Urk. VII6), но въ 1695 г. за първия (вече починалъ) и за втория (следъ писмената му оставка) — съ горния епитетъ (ib., S. 68, Urk. XXII4—5; 6631—32). Сѫщо църк. нар. съборъ отъ 1719 г. за автохтониститѣ Зосима и Игнатия, нареченъ и «τοῦ γέροντος» (старецътъ) (ib., S. 833—5); архиеп. Иоасафъ за сѫщитѣ (ib., S. 886—8), архиеп. Иосифъ въ 1748 г. за Зосима (ib., S. 1247), царигр. патр. Иеремия III въ 1718 г. за сѫщия (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 839, № 1525).

 

9. Синодътъ въ 1688 г.:

Така въ ентронистикитѣ си и архиепископитѣ Григорий Търновчанинъ (ib., S. 515—6), Игнатий (ib., S. 565 и преп. на син. ц. ист. м. № 252, стр. 16), Рафаилъ, Иоасафъ Иосифъ, Германъ въ оставката. (805, 8810, 1037—8, 6518). Зосима и Методий: Εἰς τὸν ὑπέρτατον καὶ ἀποστολικὸν ϑρόνον τὸν πατριαρχικὸν τῆς ᾶ Ἰουστινιανῆς ... (ib., S. 678—9; 805—6). Апостолски билъ наричанъ охр. престолъ, по всѣка вѣроятность, понеже ce е вѣрвало, че билъ основанъ отъ св. Климента Охридски. За епитетитѣ у мосх. писатели срв. тукъ, стр. 279.

 

 

393

 

майка на всички църкви въ областьта, [1] велика, света, найсвета, (ἁγιωτάνη), съборна (καϑολική), апостолска, Христова, Божия; [2] архиепископията — най-света [3], най-велика [4]; нейниятъ кодексъ — свещенъ (ἱερὸς), божественъ (ϑεῖος); [5] самиятъ ѝ диоцезъ — божественъ. [6]

 

 

1. Синодътъ въ 1691 г.: τη μητρ πασν το κλίματος τούτον έκκλησιν (Gelzer, цит. съч, S. 48, Urk. VI12).

 

2. Най-употрѣбителенъ билъ епитетътъ „велика”. Изразътъ „велика църква” билъ синонимъ на Охридската архиепископия. Другитѣ епитети се употрѣбявали твърде често въ съчетание съ този изразъ. Тъй, дякъ Димитъръ въ 1466 г.

(Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 101; вж. ib., стр. 100); охридскитѣ събори отъ 1529, 1532, 1541 г. (Споменик, LVI, др. р., стр. 35, 37, 38); архиеп. Симеонъ въ 1550 г. (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 130—1311—2, 13121—22); сѫщо Паисий въ 1506 г. (ib., стр. 1332, 138130); източнитѣ патриарси въ 1585 г.: καὶ ἡ ἁγία τοῦ ϑεοῦ μεγάλη ἐκκλησία τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς Ἀχρειδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας (Revue des études Grecques, IV, 1891, стр. 184); oxp. Синодъ въ 1677 г.: τῆς ἁγιωτάτης μεγάλης ἐκκλησίας Ἀχριδῶν. . . (Gelzer, цит. съч., S. 46, Urk. II16), въ 1694, 1695, 1714 г. (ib., S. 5710, 6627, 7615—16); въ 1719 г.: τῆς ἁγιωτάτης τοῦ Χριστοῦ μεγάλης ἐκκλησίας (ib., S. 8717—18); сѫщо архиепископъ Григорий въ 1691 г., (ib., S. 473—4, 4920).

 

3. Синодътъ въ 1688, 1693, 1695 г. (ib., S. 52, Urk. X; S. 54, Urk. XII; S. 65, Urk. XX; вж. и тукъ, стр. 399, бел. 8) и др. Сѫщо царигр. патр. Иеремия I въ 1530 г. (Виз. Врем., III, стр. 120); царигр. Синодъ въ 1762 г. (Δελικάνη, цит. сб., III, S. 888, № 1557).

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5511.

 

5. Ib., S. 45, Urk. I; S. 52, Urk. IX15; S. 73100; S. 46, Urk. III18; S. 65, Urk. XIX26; S. 7423—24.

 

6. Въ 1693 г. Синодътъ казва: (новиятъ архиеп. Игнатий) καί ποιμᾶναι. . . τοὺς ἐν αὐτῷ τῷ ϑείῳ κλίματι διατελοῦντες ἀρχιερεῖς (ib., S. 5512—13).

 

 

394

 

Тия епитетй най-ярко показватъ, че Охридската архиепископия ce е смѣтала за равнодостойна съ източнитѣ патриаршии.

 

Поради голѣмата власть на Синода, архиепископитѣ и епар. архиереи, особено новоизбранитѣ, се изказвали съ висока почить за него. Той билъ свещенъ [1], най-светъ [2], светъ и свещенъ, [3] най-светъ и свещенъ [4], божественъ и свещенъ, [5] най-съвършенъ (ἐντελεστάτη) [6], пресъвършенъ [7] (ὑπερτελεστάτη), [8] пресъвършенъ и светъ, [9] божественъ и пресъвършенъ; [10] неговото гласуване — божествено. [11] Употрѣбявани били и реални предикати: братство, (ἀδελφότης), [12] събратство (συναδελφότης) [13] събрание или общество (ὁμήγυρις). [14]

 

Епископитѣ обикновено били наричани отъ архиепископа и други лица ϑεοφιλέστατοι [15] (нам. ἱερώτατοι въ византийско

 

 

1. Архиеп. Паисий въ 1566 г. (Визант. Врем., ХIII, прил., стр. 13514), Дионисий Костурски въ 1694 г., Иоасафъ Корчански въ 1709 г., църковнонар. съборъ въ 1719 г., Теодосий Прѣспански въ 1730 г. Даниилъ Велешки въ 1735 г. (Gelzer, цит. съч., S. 6019, 7510, 999—10, 10010; тукъ стр. 372, бел. 4).

 

2. Даниилъ Корчански въ 1694 г., Игнатий Пелагонийски въ 1695 г. (ib., S. 5923, 6937).

 

3. Архиеп. Симеонъ въ 1550 г. (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13117—18), архиеп. Рафаилъ (въ обратенъ редъ) въ 1699 г. (Gelzer, цит. съч., S. 808).

 

4. Даниилъ Корчански (ib., S. 5710).

 

5. Охридскитѣ събори въ 1532 и 1541 г. (вж. тукъ, стр. 371, бел. 4), архиепископитѣ Германъ, Григорий, Игнатий, Рафаилъ, Методий, Иоасафъ въ ентронистикитѣ си (Gelzer, цит. съч., S. 532—3, 512, 552, 802, 883).

 

6. Даниилъ Велешки въ 1735 г. (ib., S. 1003—4).

 

7. Букв. (съ старобълг. ф.) пресъвършенейши.

 

8. Иоасафъ Корчански въ 1709 г., архиеп. Иосифъ въ 1746 г. (ib., S. 753, 1035—6). Сѫщо и Теодосий Прѣспански въ 1730 г., споредъ преп. въ син. ц. ист. м., № 252 (стр. 73), а, споредъ Гелц. изд., пресъвършенъ и свещенъ (цит. съч., S. 993—4).

 

9. Даниилъ Корчански (ib., S. 58, Urk. XVb14—15).

 

10. Архиеп. Зосима въ 1695 г. (ib., S. 672).

 

11. Вж. по-доле, стр. 401, бел. 3.

 

12. Въ ентронистикитѣ си архиепископитѣ Германъ, Григорий, Игнатий, Иоасафъ, Игнатий Пелагонийски (ib., S. 547—8, 517, 567—8, 8811, 694).

 

13. Въ ентронистикитѣ си Иоасафъ Корчански, Теодосий Прѣспански, Даниилъ Велешки (ib., S. 7515, 9915, 10115).

 

14. Архиеп. Иоасафъ и Синодътъ въ 1719 г. (ib., S. 9041. Срв. ib., S. 9293 и тукъ, стр. 372—373, бел. 6; моята „Ист. на Охр. архиеп.”, I, стр. 320).

 

15. Архиепископитѣ Симеонъ въ 1550 г. (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13118—19); въ ентронистикитѣ си Германъ, Григорий, Зосима, Рафаилъ, Методий, Иоасафъ (Gelzer, цит. съч., S. 533, 513, 673, 803, 884); Синодътъ въ 1679 г. за Митрофана Дебърски, въ 1688 г. за Aнтима Мъгленски, въ 1691 г. за Арсения Горомокренски, въ 1694 и 1695 г., за Дионисия Молесховски или Мъгленски, въ 1709 г. за Иоасафа Прѣспански и др. (ib., S. 4612—13; 5029, 5316, 5914—15, 6639, 7411).

 

 

395

 

време), [1] на слав. боголюбивыи [2], боголюбезныи; [3] а митрополититѣ (сѫщо и бившитѣ) — ἱερώτατοι [4] или πανιερώτατοι, [5] на слав. бъсеωсвещенныи [6] (рѣдко прѣсвещенныи). [7] Митрополитската титла понѣкога (главно въ изборнитѣ актове) се усилвала съ епитетитѣ ἅγιος [8] (предъ названието на епархията), λογιώτατος (следъ титлата). [9] Отдѣлно епархийскитѣ архиереи, както общо синоднитѣ

 

 

1. Срв. моята „История на Охр. архиеп.”, I, стр. 302—303.

 

2. Охридскиятъ съборъ отъ 1532 г. (вж. тукъ, стр. 371, бел. 4), велешкиятъ еп. Иосифъ въ надписа на монастиря Орѣшичъ (Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Мак., II изд., стр. 82, № 7).

 

3. Охридскиятъ съборъ отъ 1541 г. (Споменик, LVI, др. р., стр. 38, кол. I); пелаг. епископъ Григорий (вж. тукъ, стр. 237, бел. 2).

 

4. Архиепископитѣ Паисий за итал. митрополити Пафнутий и Тимотей (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13510, 13635, 138115, 130); Гавриилъ въ 1585 г. за синоднитѣ митрополити (вж. тукъ, стр. 366, бел. 3); Григорий, Игнатий, Зосима, Рафаилъ, Методий, Иоасафъ въ ентронистикитѣ си (Gelzer, цит. съч., S. 512—3, 552—3, 673, 803, 884); Синодътъ за Даниила Драчки въ 1694 г. (ib., S. 5712); въ архиеп. послания отъ 1708, 1719, 1727 г. и разпискитѣ, дадени на Никифора Сисанийски (ib., S. 7263, 893, 105—111; вж. тукъ, стр 372, бел, 4; стр. 397—398, бел. 13; 400, бел. 5).

 

5. Архиеп. Симеонъ за Климента Скопски (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13129); Паисий за итал. митрополитъ Тимотей въ другитѣ си грамоти (ib., S. 13450; Слав. обозр., г. II, стр. 228, № 2 и стр. 229—230, № 3); въ изборнитѣ актове отъ 1679, 1688, 1691, 1693, 1695, 1714, 1719 (Gelzer, цит. съч., S. 4613, 5025—27, 5313—15, 5515, 6642—43, 7621, 8710—11); Хрисантъ Иерусалимски за Дионисия Костурски (Α. Παπαπ. Κεραμέως, Ἀνάλ. ἱεροσυλ. σταχυολ., II, стр. 325); Синодътъ за бившия костурски Давидъ въ1695 г. (ib., S. 6643).

 

6. Зетскиятъ митр. Вавила въ 1493, 1494 и 1495 г. (Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 381, 382, 383); Иоанъ Ипекски въ 1509 г. (ib., № 404), Марко Ипекски въ 1524 г. (ib., № 451), охридскиятъ съборъ отъ 1532 и 1541 г. (вж. тукъ, стр. 371, бел. 4; Споменик LVI, др. р., стр. 38, кол. I), Никаноръ Новобърдски въ 1539, Симеонъ Рашки въ 1547 (Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 496, 547, 544, 554). Вж. и проф Б. Цоневъ, Оп. на рѫк. и старопеч. кн. на нар. библ. въ София, стр. 202.

 

7. Марко Ипекски, нареченъ архиепископъ въ 1508 г. (ib., № 399).

 

8. За Германа Воденски, Никодима Струмишки и Aнтима Мъгленски (Gelzer, цит. съч., S. 5313—15); за Макария Корчански, Даниила Драчки Зосима Сисанийски (ib., S. 5028, 5517, 6516—17, 25).

 

9. Григорий бившъ Новопатраски, Игнатий Бѣлградски, Даниилъ Драчки, Иоасафъ Корчански (ib., S. 5026—27, 5515—16, 5712, 8710); въ надписа на църквата въ костурското с. Долени за кост. митрополитъ Хрисантъ (Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 10, стр. 123).

 

 

396

 

архиереи сѫ били титулувани и само ἃγιοι, [1] Епитетътъ ὑηέρτιμος (пречестенъ) билъ употрѣбяванъ за италийския митрополитъ-екзархъ, [2] общо за синоднитѣ архиереи [3] и рѣдко за костурския митрополитъ. [4] Архиепископитѣ наричали архиереитѣ отъ своя диоцезъ възлюблени братя и съслужители. [5]

 

Епископията и митрополията сѫщо сѫ били най-свети, [6] богоспасаеми (ϑεοσώστος); [7] първостепенитѣ митрополитски престоли (костурскиятъ, корчанскиятъ) — велики, пречестни, най-свети, най-високи; [8] митроп. Кодексъ —

 

 

1. Синодътъ въ 1691 г.: ἐϑέμεϑα. . . καὶ τρίτον τὸν ἃγιον Γκόρας καὶ Μόκρας Ἀρδένιον; сѫщо за Иоасафа Корчански въ 1719, костурския митрополитъ въ 1730 г. (ib., S. 5026, 29, 8715, 9037, 9810); бившиятъ охридски Германъ за Зосима Сисанийски (ib., S. 6520). Епарх. архиереи за Синода: Ibid., S. 60, Urk. XVII13—14 (... πείϑομαι τῷ. . . προστάγματι. . . καὶ πάντων τῶν ἁγίων ἀρχιερέων); S. 70, Urk. XXIII12; S. 759, 10, 9910; S. 100, Urk. XL9; S. 106, Urk. XLIV5—6.

 

2. Вж. по-горе, стр. 390.

 

3. Архиеп. Симеонъ въ 1550 г. (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13118); Даниилъ Корчански въ 1694 г.: τῇ. . . συνόδῳ τῶν ὑπερτίμων ἀρχιερέων (Gelzer, цит. S. 57, Urk. XV10—11); въ разпискитѣ, дадени на Никифора Сисанийски въ 1746, 1752, 1753, 1756 г.: μετὰ τῶν περὶ αὐτὴν ἱερωτάτων ἀρχιερέων καὶ ὑπερτίμων (ib., S. 106, Urk. XLV4—5; S. 108, Urk. XLVII4—5, XLVIII4—5; S. 109, Urk. XLIX3).

 

4. Акакий въ 1532 г. (idem, Der wiederaufg. K. d. hl. K., S. 82, № 1) Дионисий (Ἐκκλ. Ἀλήϑεια, 1900 г., № 28, стр. 318), Хрисантъ въ съчин. Συνταγμάτιον ὀρϑόδοξον (срв. тукъ, стр. 360).

 

5. Архиеп. Прохоръ въ 1529 г.: Братїе моıа и съслоужьбници (Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. I); Симеонъ въ 1550 г. за Климента Скопски: ὁ ἐν ἁγίῳ πνεύματι ἀγαπητὸς ἀδελφὸς καὶ συλλειτουργὸς (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13129—30); Паисий за Тимотея Итал. (ib., стр. 13453, 139135); Германъ въ 1688 г.: ἡ ἱερὰ σύνοδος. . . τῶν ἐν ἀγίῳ πνεύματι ἀγαπητῶν ἀδελφῶν καὶ συλλειτουργῶν (Gelzer, цит. съч. S. 533—544), сѫщо Григорий, Игнатий, Зосима, Иоасафъ и др. (ib., S. 514, 554, 674; вж. тукъ, стр. 397— 398, бел. 13). Иосифъ въ 1748 г. е прибавилъ: καὶ πολυποϑήτων (многовъжделени) (ib., S. 1244).

 

6. Въ 1585 г.: καὶ τῆς ἁγιωτάτης μητροπόλεως Πελαγωνίας καὶ Περλεάπου (Revue des études Grecques, IV, 1691, стр. 187); сѫщо за Прѣспанската въ 1677 и 1685 г., Корчанската и Костурската въ 1694 г., Пелагонийската въ 1679 и 1695 г. (Gelzer, цит. съч., S. 451, 463, 523, 561, 592, 683).

 

7. Корчанската въ нейния кодексъ отъ 1677 г. (Idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 72) и въ ентронистиката на Даниила Корчански (Idem, Der Patr. v. Achr., S. 577); Синодътъ за Костуръ (ib., S. 59, Urk. XVI2); срв. Минало, кн. I, стр. 4.

 

8. Въ ентронистикитѣ си Даниилъ Корчански: εἰς τὸν ἁγιώτατον καὶ ὑπέρτιμον ϑρόνον τῆς. . . μητροπόλεως Κοριτζᾶς καὶ Σελασφόρου (Gelzer, цит. съч., S. 576—8); Дионисий Костурски: εἰς τὸν μέγαν τοῦτον, ὑψηλόν τε καὶ ὑπέρτιμον ϑρόνον της. . . . μητροπόλεως Καστορίας (ib., S. 6010—12); Иосафъ Корчански, (ib., S. 754—5).

 

 

397

 

божественъ. [1] Костурскиятъ митрополитъ Дионисий е смѣталъ своя санъ за τὸν βαϑμὸν τῆς ἀρχιερατικῆς ἱεραρχίας μέγιστόν τε καὶ ὑπέρτιμον (най-велика и пречестна степень на архиерейското свещеноначалие). [2]

 

Иеромонаситѣ сѫ били титулувани прѣподобнѣишіи, [3] ὁσιώτατοι [4]; свещеницитѣ (енорийски и чиновници) — εὐλαβέστατοι [5] (най-набожни, най-благоговѣйни) и рѣдко видни клирици — λογιώτατοι [6] или ἱερολογιώτατοι; [7] общо клирицитѣ — ἐντιμότατοι [8] (най-почитани), клирътъ — τιμιώτατος [9] (най-честенъ); сѫщо тъй първенцитѣ (ἄρχοντες), [10] но и χρήσιμοι (полезни), χρησιμώτατοι. [11] Въ единъ синоденъ актъ охридскитѣ клирици-избиратели сѫ наречени ϑεοφιλέστατοι. [12]

 

Въ посланията си архиепископитѣ по нѣкога се обръщали съ апостолско приветствие. [13]

 

 

1. Архиеп. Дионисий въ 1713 г. за корч. кодексъ (Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 837).

 

2. Ibid., S. 60, Urk. XVII3—4.

 

3. Вж. надписа въ ничевския манастиръ „Пречиста” (тукъ, стр. 190, бел. 2).

 

4. Gelzer, цит. съч., S. 45, Urk. II10—11; S. 46, Urk. III14; S. 52, Urk. IX11 и др.

 

5. ib., S. 83, Urk. XXXI13 (сакеларий Константинъ); 896; Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 836.

 

6. Охридскиятъ екзархъ попъ Григорий въ акта на Кост. митрополия отъ 1542 г. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 83, № 3); иером. Филотей въ изборния му акть за архиепископъ отъ 1714 г., дето той е нареченъ още αἰδέσιμον (почтенъ) (idem., Der Patr. v. Achr., S. 7620—21).

 

7. Протосингелътъ Велизарий въ съставената отъ него книга (срв. по-горе, стр. 360, бел. 6).

 

8. Gelzer, цит. съч., S. 837.

 

9. ib., S. 7815, 1125.

 

10. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 836.

 

11. Gelzer, цит. съч., S. 7266, 896.

 

12. Вж. по-доле, стр. 401, бел. 1.

 

13. Вж. писмото на Доротея отъ 1466 г. до молдавския войвода Стефанъ, посланието на архиеп. Иоасафа отъ 1719 г. (тукъ, притурка, № 19) Въ посланието си отъ 1727 г. за праздника на св. Наумъ Охридски сѫщиятъ се обръща къмъ клира и народа съ следнитѣ любвеобилни думи:

(Благочестивейши и православни християни духовни и мирски, които принадлежите на нашия апостолски престолъ на подведомствената намъ светейша архиепископия на Първа Юстиниана Охридъ, възлюблени чеда на наше смирение! Да бѫде на всички васъ благодать, миръ и милость отъ тритайноначалното едно Божество и царство и апостолска молитва, благословия и прощение отъ наше смирение и отъ свещения архиерейски съборъ на свещенейшитѣ митрополити и боголюбивейшитѣ епископи, наши въ св. Духъ възлюблени братя и съслужители) (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 953—12).

 

 

398

 

 

ж) Изрази на скромность и сговорчивость.

 

Когато говорѣли за себе си охридскитѣ иерарси, подобно на тия отъ другитѣ православни църкви, казвали наше смиренїе [1] или мое смиренїе, [2] ἡ μετριότης ἡμῶν, [3] рѣдко ἡ ταπεινότης ἡμῶν. [4] Въ нѣкои случаи епарх. архиереи ce подписвали смиренїи, ταπεινὸς, [5] а въ ентронистикитѣ си тѣ и архиепископитѣ се наричали нищожни, недостойни, най-малки. [6]

 

Понѣкога синоднитѣ членове сѫ прибавяли къмъ подписитѣ си: подписахъ вышереченное соужденїе, или безъ соужденїе,

 

 

1. Архиеп. Доротей въ 1436 г. до Стефана Молдавски.

 

2. Архиеп. Прохоръ въ 1548 г. (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 547).

 

3. Архиеп. Симеонъ (Визант. Врем., XIII, прил., стр. 130, 13128, 30); Паисий (ib., стр. 1331, 33, 1351, 21); Григорий, Германъ, Зосима, Иоасафъ, Иосифъ, Дионисий, Кирилъ (Gelzer, цит. съч., S. 473, 642, 7262, 9646, 106—109).

 

4. Архиеп. Мелетий въ писменото си обещание (ib., S. 1147); Кирилъ въ разпискитѣ на Никифора Сисанийски (ib., S. 110, 111).

 

5. Никаноръ Новобърдски въ 1539 г. (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 496); Иоасафъ Костурски, Анания Струмишки и мъгленскиятъ епископъ (ненаименуванъ) въ акта на царигр. съборъ отъ 1565 г. (Crusius, цит. съч., 1. II, р. 174); Козма Драчки въ синоденъ актъ отъ 1694 г. (Gelzer, цит. съч., S. 59), Даниилъ Корчански въ своята изповѣдь (ib., S. 59), Иоасафъ Корчански въ ентронистиката си (ib., S. 75). Тъй се подписалъ и архиеп. Софроний въ писмото си до царигр. патриархъ (вж. по-горе, стр. 379). Другъ подобенъ случай не ми е известенъ (вж. по-горе, стр. 120 за причинитѣ за това самоунижение на Софрония).

 

6. Архиеп. Германъ: (Синодътъ) ἠϑέλησε κἀμὲ τὸν εὐτελῆ καὶ ἀνάξιον τοϋ ἀναβιβάσαι (ib., S. 545); Григорий Търновчанинъ и Иоасафъ: κἀμὲ τὸν ταπεινὸν καὶ εὐτελῆ καὶ ἐλάχιστον (ib., S. 514—5, 888—9); Игнатий, Зосима, Рафаилъ, Методий, Даниилъ Корчански, Дионисий Костурски и др. (ib., S. 55—564—5, 677; S. 80, Urk. XXIX4—5, XXX5; s. 575, 6010).

 

 

399

 

или само подписахъ; [1] на гръцки συμψηφίζομαι [2] (съгласявамъ се), συμιμηφιζόμενος (съгласенъ) съ или безъ κοινή γνώμη [3] (съ общото мнение), αυνειμηφισάμην [4] (съгласихъ ce), βεβαιεί [5] (подтвърждава); въ акта на царигр. съборъ отъ 1565 г., архиеп. Паисий: εκών υπέγραψα (доброволно подписахъ), Иоасафъ Костурски еприбавилъ: και ίδί χειρ [6] (и съ своята рѫка), а Анания Струмишки: και ιδία βουλή [7] (и по своя воля).

 

 


 

3) Избори.

 

Избиратели сѫ били по право всички епархийски архиереи въ Охридския диоцезъ, обаче не сѫ били задължени всички да участвуватъ въ всѣки изборъ, [8] нито пъкъ е билъ установенъ (съ обичай или правилникъ) необходимиятъ брой избиратели. Обикновено сѫ гласоподавали само архиереитѣ, които се намѣрили на изборното мѣсто, [9] или ония, които се

 

 

1. Споменик, LVI, др. р., стр. 36—37 (актоветѣ на охридскитѣ събори отъ 1529 г. и 1532 г.).

 

2. Gelzer, цит. съч., S. 60, 69, 74, 77 и др.

 

3. ib., S. 50, 57.

 

4. ibid., S. 79 и Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 108.

 

5. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 57, 83.

 

6. Подобенъ изразъ и въ ентронистикитѣ на епарх. архиереи (вж. тукъ, стр. 390, бел. 4; Gelzer, цит. съч., S. 6139—40, 7017, 7522—23), въ Данииловата изповѣдь (ib., S. 5928—29).

 

7. Crusius, цит. съч., II, р. 172, 174.

 

8. Това се вижда ясно отъ следното: въ изборнитѣ актове за архиеп. Григорий отъ 1691 г. и Зосима отъ 1695 г. се казва, че се събрали всичкитѣ архиереи, подведомствени на Охридската архиепископия, сир. 14 д. (Gelzer, цит. съч., S. 4915—16: συναχϑέντες ἡμεῖς ἄπαντες οἱ τῆς ἁγιωτάτης αὐτῆς ἀρχιεπιοκοπῆς Ἀχριδῶν. . . ὑποκείμενοι ἀρχιερεῖς; S. 6628—29: συνήχϑημεν ἁπαξάπαντες οἱ ἀρχιερεῖς τοῦ κλίματος), а въ действителность въ първия изборъ сѫ участвували шесть души (ib., S. 50) (за измисленитѣ подписи на кост. и пелаг. митрополити срв. по-горе, стр. 239, бел. 11 и стр. 370, б. 3) и въ втория — осемь д. (ib., S. 67). Подобно твърдение се съдържа и въ изборния актъ за архиеп. Игнатия отъ 1693 г. (ib., S. 546—7: ἡμεῖς δὲ οἱ ἐν τῷ κλίματι τῆς ἁγιωτάτης ταύτης ἀρχιεπιοκοπῆς διατελοῦντες ὑποκείμενοι ἀρχιερεῖς σκέψιν καὶ φροντίδα ποιηοάμενοι), а билъ избранъ отъ шесть д. (ib., S. 55); сѫщо и въ изборния актъ отъ 1679 г. за пелагонийския митрополитъ Митрофанъ (ib., S. 465—7), избранъ отъ трима архиереи (pag. cit.).

 

9. Срв. по-горе, стр. 370, бел. 2. Посоченитѣ тамъ изб. актове сѫ за Климента Скопски въ 1550 г., Игнатия Пелагонийски въ 1695 г., Дионисия Костурски въ 1694 г., Иоасафъ Корчански въ 1709 г., Теодосия Прѣспански, въ 1730 г., Даниила Велешки 1735 г. Сѫщото е отбелязано въ изборнитѣ актове за архиепископитѣ Германъ (ib., S. 537—8) и Рафаилъ (вж. цитата тукъ, стр. 372, бел. 1), за епархийскитѣ архиереи Иеремия Пелагонийски въ 1585 г. (вж. по-доле, стр. 401, бел. 1), Доротей Прѣспански въ 1677 г. (ib., S. 457—8), Партений Прѣспански въ 1685 г. (ib., S. 528).

 

 

400

 

отзовали на поканата на изборния рѫководитель, [1] като не отбелязвали въ подписитѣ си съгласието на отсѫтствувалитѣ имъ колеги, [2] както се правѣло въ Цариградъ презъ XVIII в. [3] Изобщо при изборъ за архиепископъ се явявали повече избиратели, отколкото при изборъ за епархийски архиерей. [4] Когато архиепископътъ не е взималъ прѣко участие, изборитѣ за епархийски архиереи били извършвани, следъ като въ общо съвещание той и Синодътъ сѫ опредѣляли кандидатитѣ. [5] Допускани били свещеници и миряни

 

 

1. Срв. Gelzer, цит, съч., S. 196.

 

2. Съ израза: ἔχων καὶ τὴν γνώμην τοῦ. . .

 

3. Срв. Δελικάνη, цит. сб., №№ 1557, 1568, 1575, 1590. He ще да е минала въ Охридъ цариградската реформа за изборната процедура отъ 1741 г. (5 митрополити-постоянни избиратели) и за състава на Синода при патр. Самуила Ханджери (8 постоянни членове) (Α. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 315—316): въ 1746 г. архиеп. Иосифъ, ако се сѫди по подписитѣ въ ентронистиката му, билъ избранъ отъ трима епарх. архиереи (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67; преписъ № 252 въ син. ц. ист. м., стр. 78).

 

4. Срв. тукъ, стр. 370, бел. 3.

 

5. Въ изборния актъ за корчанския митрополитъ Даниилъ ясно сѫ посочени тѣзи два моменти:


(стана синодно обсѫждане между патриарха на Първа Юстиниана Охридъ... г. г. Игнатий, свещенейшитѣ митрополити и боголюбивейшитѣ епископи) (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 564—5);

(и грижейки ce за това, по негова подбуда се събрахме, за да намѣримъ достойния пастирь и началникъ [букв. покровитель] на тази епархия) (ib., S. 56—577—9). Въ други изборни актове е изтъкнатъ само вториятъ моментъ, но се подразбира първиятъ моментъ съ израза, че изборътъ е станалъ по нареждане („заповѣдь”, „подбуда”, „позволение”, ,допущане”) на архиепископа. Вж. по-горе, стр. 368, бел. 6, изборни актове за Дионисия Костурски и Иоасафа Корчански; сѫщата дума и въ изборнитѣ актове за Партения Прѣспански (ibid., S. 526), Игнатия Пелагонийски (ibid., S. 688), Теодосия Прѣспански (ibid., S. 984), Даниила Велешки (ibid., S. 995). За Доротея Прѣспански: προτροπῇ γοῦν καὶ ἀδείᾳ τοῦ. . . ἀρχιεπισκόπου. . . . Μελετίου συνεισήλϑομεν (ibid, S. 454—7); за Митрофана Битолски: καὶ τῇ προστάξει καὶ ἐγκρίσει τοῦ. . . ἡμῶν δεσπότου. . . Παρϑενίου (ibid., S. 467—8).

 

Нѣма известия, дали тази практика, подържана презъ втората половина на XVII и в. XVIII в., е сѫществувала по-рано. Изборътъ за италийски митрополитъ въ 1566 г. е станалъ съ участието на архиепископа: ψήφῳ τοίνυν κανονικῶς γενομένῃ παρὰ τῆς ἡμῶν μετριότητος μετὰ τῆς ἱερᾶς συνόδου (и тъй, следъ като ce извърши каноническо гласуване отъ наше смирение заедно съ свещения Синодъ) (Виз. Времен., XIII, прил., стр. 13513—14), обаче въ изборнитѣ актове за митрополититѣ скопски въ 1550 г. и пелагонийски въ 1585 г. не се говори за гласуване и на архиепископа:

(Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 187).

 

 

401

 

да участвуватъ въ избора за архиепископъ (напр. Зосима въ 1695 г., Рафаилъ въ 1699 г., Иоасафъ въ 1719 г.) [1] и епархийски архиерей (Климентъ Скопски въ 1550 г., [2] Даниилъ Корчански въ 1694 г.) [3]. Въ тоя случай изборътъ се състоялъ отъ

 

 

1. Вж. цитатитѣ по-горе, стр. 371, бел. 10; стр. 372, бел. 1 и 4. Въ единъ недатиранъ изборенъ актъ се казва, че архиереитѣ се събрали да избератъ охридски архиепископъ и намѣрили костурския прототронъ Д. (Дионисий?) „за избранъ отъ (Премѫдростьта) Божия заради пастирското му умение..., а после избранъ (чрезъ гласуване) заради неговитѣ добродетели и отъ боголюбивейшитѣ клирици на тази светейша църква, а сѫщо и отъ честнейшитѣ първенци на този градъ (Охридъ) съ писмо, подписано съ тѣхнитѣ рѫце и подпечатано съ обичайния печатъ за неоспоримость”

(Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 788). Тоя изборъ е ималъ такъво значение за архиереитѣ, че тѣ — казва се въ документа — не намирали за възможно „да се противопоставятъ на гласоветѣ на толкова и такива честни и благоговѣйни мѫже”

(ib., стр. 788). Този документъ, преписъ отъ който се пази въ Божигробския метохъ въ Цариградъ, ако е вѣрно преписанъ, трѣбва да е билъ съставенъ презъ XV в., преди да се появятъ митрополитски катедри, понеже тукъ както архиереитѣ-избиратели, тъй и костурскиятъ прототронъ сѫ наречени епископи

 

2. Синодътъ е гласувалъ μετὰ καὶ τῶν εὐλαβεστάτων κληρικῶν τῆς μεγάλης καὶ καϑολικῆς ἡμῶν ἐκκλησίας τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς, (Визант. Врем., XIII, прил., S. 13120—22).

 

3. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5715—16:

(отъ които първиятъ чрезъ божествено гласуване и каноническо съгласие на честнейшитѣ клирици на тази светейша корчанска митрополия и на цѣлия народъ се намѣри достоенъ и най-добъръ).

 

 

402

 

два акта: 1) предизбиране отъ страна на клира и народнитѣ първенци чрезъ съборно или писмено изказване на тѣхното съгласие [1] и 2) формаленъ изборъ отъ страна на архиереитѣ. [2] Първиятъ актъ билъ само предварителенъ сондажъ на волята на клира и народа, и не е могълъ да има законна сила безъ гласуването на архиереитѣ, които подържали принципа, че

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 401, бел. 1.

 

2. Архиеп. Зосима билъ предизбранъ отъ църковнонароденъ съборъ на 7. априлъ 1695 г. (Gelzer, цит. съч., S. 61—63, Urk. XVIII), а после на 9. юлий с. г. билъ формално избранъ отъ архиреитѣ (ib., Urk. XX); сѫщо и архиеп. Иоасафъ — отъ църковн. нар. съборъ на 4. февруарий 1719 г. (ib., Urk. XXXII), а следъ два деня—отъ архиереитѣ (ib . Urk. XXXIII) Такъвъ редъ се вижда и въ споменатия изборенъ актъ за архиеп. Д. Архиереитѣ казватъ, че, съгласни съ избора на клира и първенцитѣ, възвеждатъ (προχειριζόμεϑα (καὶ προ)βιβάζομεν) чрезъ Божията благодать костурския епископъ за архиепископъ (Δελικάνη, pag. cit). Въ изборния актъ за скопския митрополитъ Климентъ изразътъ ψήφῳ ϑείᾳ τῆς ἱερᾶς καὶ ἁγιας συνόδου е отдѣленъ отъ израза καὶ τῶν εὐλαβεστάτων κληρικῶν съ предлога μετὰ, което показва, че клирицитѣ сѫ били отдѣлно и неравностойно на Синода избирателно тѣло. Това твърде ясно се изтъква въ изборния актъ за Даниила Корчански. Като говорятъ за изказаното отъ корчанския клиръ и народъ съгласие, архиереитѣ заключаватъ: διὸ καὶ παρ' ἡμῶν ἐψηφίσϑη τῇ τοῦ παναγίου πνεύματος χάριτι (поради което той, сир. митр. Даниилъ, биде избранъ и отъ насъ чрезъ благодатьта на всесветия Духъ) (Gelzer, цит. съч., S. 5718—19). Фактътъ, че клирътъ и народътъ сѫ участвували въ окончателния изборъ на Рафаила за архиепископъ (8. юний 1699 г.), не е измѣнявалъ посочения редъ, понеже и въ тоя случай участието на клира и народа имало значение на сондажъ само съ тая разлика, че сега въ едно и сѫщо събрание билъ извършенъ и сондажътъ, и формалниятъ изборъ. Тоя изборъ ще да е ималъ следния ходъ: 1) предварително общо било обсѫдено положението, създадено отъ управлението на архиеп. Зосима; 2) следъ като събранието е изказало своето съгласие да бѫде сваленъ Зосима и избранъ бившиятъ херонески епископъ Рафаилъ, архиереитѣ произвели каноническия изборъ, при пасивното участие на клира и народа.

 

Въ избора на Филотея (1714) е участвувалъ свещеникъ Иванъ и, изглежда, е гласувалъ като равноправенъ съ избирателитѣ-архиереи: подписалъ е изборния актъ на шесто мѣсто (следъ митрополититѣ и преди епископитѣ) (ibid., S. 7740). Обаче другъ такъвъ случай нѣма въ известнитъ намь документи. Свещ. Иванъ ще да е билъ допуснатъ въ тоя видъ изборъ като влиятеленъ привърженикъ на Филотеевата партия, а не по силата на изборна практика.

 

 

403

 

тѣ единствени иматъ пълно каноническо изборно право. Поради това тѣ сѫ избирали архиепископи (Германъ въ 1688 г., Григорий въ 1691 г., Игнатий въ 1693 г.) и епархийски архиереи (Доротей Прѣспански въ 1677 г., Митрофанъ Пелагонийски въ 1679 г., Партений Прѣспански въ 1685 г., Дионисий Костурски въ 1694 г. и др.) и безъ участието (поне официално) на клира и народа. [1]

 

Допускало се въ изборъ за епархийски архиерей да участвува охридскиятъ клиръ намѣсто оня на епархията, [2] очевидно, по силата на фикцията, че той може да представлява клира на цѣлия диоцезъ.

 

Кой билъ председатель на изборитѣ за архиепископи, не е посочено въ актоветѣ, [3] но, по всѣка вѣроятность, такъвъ билъ архиереятъ, който на първо мѣсто е подписвалъ изборния актъ: [4] нѣкой бившъ архиепископъ, [5] костурскиятъ прототронъ, [6] а при тѣхно отсѫтствие охридскиятъ мѣстоблюститель [7] или нѣкой митрополитъ на първостепенна епархия. [8] Рѫководитель на произвежданитѣ въ Цариградъ избори за охридски иерарси билъ цариградскиятъ патриархъ. [9]

 

 

1. Вж. ibid., Urk. II, III, VII, IX, Χ, XVI.

 

2. Тъй билъ избранъ скопскиятъ митрополитъ Климентъ (срв. тукъ стр. 401, бел. 2).

 

3. He е употрѣбенъ изразътъ: προκαϑημένης τῆς ἡμῶν μετριότητος.

 

4. Срв. тукъ, стр. 371.

 

5. Зосима въ избора за архиеп. Иоасафъ (Gelzer, цит. съч., S. 8221, 8347, 8720).

 

6. Въ избора за архиеп. Германъ, Игнатий, Зосима, Филотей (ib., S. 5325, 5526, 6753, 7735). Гелцеръ допуска, че Германъ самъ билъ председатель на своя изборъ по пълномощие на отказалия се отъ престола архиеп. Григорий (ib., S. 198, § 8). Така той разбира израза въ изборния актъ: εἰς ὅν (Германа) καὶ γραφομένη ἡ παραίτησις τοῦ πρῴην ἀρχιεπισκοπεύοντος κὺρ Γρηγορίου (ib. S. 5320—21), обаче смисълътъ на тѣзи думи е, че Григорий е далъ на Германа своята писмена оставка, т. е. му продалъ своя престолъ. He е било възможно Германъ да бѫде председатель, защото той билъ кандидатъ и въ избора е участвувалъ законниятъ мѣстоблюститель на опразднения охридски престолъ — костурскиятъ митрополитъ.

 

7. Въ избора за Григория Търновчанинъ (ib., S. 5037).

 

8. Пелагонийскиятъ митрополитъ въ избора за архиеп. Рафаила (ib., S. 7948). Подписътъ на костурския митрополитъ въ този актъ е измисленъ (idem., Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67).

 

9. Въ изборнитѣ актове ce казва, че изборътъ билъ извършенъ по негова „подбуда и позволение” (Δελικάνη, цит. сб., III, № 1557; Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 11622), съ негово „позволение” (Δελικάνη, цит. сб , № 1568) и „съ знанието” (γνώμῃ) на охридския архиепископъ (loc. cit.) или „съ знанието и по удостоение” (καὶ ἀξιώσει) на сѫщия (ib., № 1551; вж. и № 1557).

 

 

404

 

Обикновено архиепископитѣ и епархийскитѣ архиереи сѫ били избирани въ охридската църква „Св. Богородица”, наричана и „Св. София“ [1] (днешната катедрала „Св. Климентъ”), но въ нѣкои случаи — и вънъ отъ Охридъ. [2] Въ Цариградъ изборитѣ за иерарси на Охридската църква били произвеждани въ различни църкви. [3]

 

Изборътъ трѣбвало да се насрочи не по-късно отъ три месеци следъ опразването на катедрата (съгласно 24. пр. на VII всел. съборъ) [4]. Предлагани били трима кандидати за

 

 

1. Архиепископитѣ Григорий Търновчанинъ въ 1691 г. (Gelzer, цит. съч., S. 5019—20: ἔνδον ἐν τῆ μεγάλῃ ἐκκλησίᾳ τῆς καϑεδρικῆς ϑεοῦ λόγου Σοφίας, τῆς περιβλέπτου κυρίας ἡμῶν ϑεοτόκου καὶ ἀειπαρϑένου Μαρίας), Зосима въ 1695 (ib., S. 6638—39), Рафаилъ въ 1699 г. (ib., S. 7936—37), Филотей въ 1714 г. (ib., S. 7616—17: ἐν τῇ τοῦ ϑεοῦ λόγου ἁγίᾳ Σοφίᾳ); епар. архиереи Доротей Прѣспански въ 1677 г. и Даниилъ Корчански въ 1694 г. (ib. S. 457, 5710 наречена е само св. Богородица), Партений Прѣспански въ 1685 г. (ib. S. 528—10), Игнатий Пелагонийски въ 1695 г. (ib. S. 6915), Теодосий Прѣспански въ 1730 г. (ib., S. 9815—16), Даниилъ Велешки въ 1735 г. (ib., S. 10015).

 

2. Архиеп. Германъ (1688) въ воденската катедрала „Св. Богородица”, именувана и „Св. София” (ib. S. 538—9:

Иоасафъ (1719) въ корчанската катедрала „Св. Богородица” (ib. S. 877); епарх. архиереи Митрофанъ Пелагонийски (1679) въ гр. Гребена, въ църквата „Св. Богородица”, наричана Пещеря (ib., S. 468—9: ἔνδον τοῦ ναοῦ τῆς ὑπεραγίας ϑεοτόκου. . . τῆς λεγομένης τοῦ Σπηλαίου ἐν Γρεβενᾷ), Дионисий Костурски (1694) въ Костурската митрополия (ib. S. 5910), Иоасафъ Корчански въ църквата „Св. Никола” на корчанското с. Бобощица (ib., S. 7415—16). Мѣстото, дето билъ избранъ архиеп. Игнатий (1693), не е посочено въ акта. Гелцеръ смѣта за възможно, че тоя изборъ не билъ извършенъ въ свещено мѣсто, понеже архиереитѣ били принудени отъ турцитѣ да подпишатъ изборния актъ (ib. S. 195). Обаче и въ изборнитѣ актове за Климента Скопски (1550) и Тимотея Италийски (1506) не е посочено изборното мѣсто, макаръ че тѣзи избори сѫ били извършени редовно и следъ свещенодействие (Виз. Врем. XIII, прил., S. 13116—17: τῇ ἐπικλήσει τοίνυν τοῦ παναγίου καὶ ζωοποιοῦ πνεύματος; стр. 13521—22).

 

3. Патриаршеската „Св. Георгий” (архиеп. Мелетий въ 1676 г.) (Gelzer, цит. съч., S. 11621), „Св. Георгий” при Божигробския метохъ (архиеп. Анания въ 1763 г.), „Св. Богородица Магулиотиса” (Иоасафъ Бѣлградски въ 1759 г.), „Св. Фока” въ Ортакьой (Германъ Мъгленски въ 1762 г.) (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 890, №№ 1551, 1557).

 

4. Gelzer, цит. съч., S. 69, Urk. XXII12—14.

 

 

405

 

изборъ, [1] обаче въ сѫщность това е било само за форма, защото Синодътъ е избиралъ всѣкога оня, който билъ поставенъ на първо мѣсто въ кандидатната листа, [2] т. е. оня, който предварително билъ опредѣленъ отъ заинтересуванитѣ влиятелни фактори. [3] Следъ формалния изборъ билъ вписванъ актъ

 

 

1. Така е било презъ втората половина на XVII в. и въ XVIII в. Въ изборния актъ отъ 1550 г. за скопски митрополитъ се споменава само единъ кандидатъ. Понеже нѣма други сведения, не може да се твърди, дали презъ XVI в. това било практика или отклонение.

 

2. Вж. таблицата на Гелцера въ Der Patr. v. Achr., S. 119. Къмъ нея ще добавя изборитѣ въ Цариградъ (Δελικάνη, цит, сб., III, №№ 1551, 1557, 1568)

 

 

При избора на Анания за охр. архиепископъ билъ предложенъ само той (ibid., стр. 890), макаръ че и въ Цариградската патриаршия презъ това време е сѫществувалъ охридскиятъ обичай (вж. ib., изборитѣ за Гавриилъ Призренски въ 1766 и Григорий Драчки въ 1767 г., стр. 926 и 897). Вѣроятно, патриархъ Самуилъ Ханджери не е допусналъ други кандидати, за да осигури напълно избирането на своя протосингелъ, чрезъ когото се тъкмѣлъ да подчини Охридската църква.

 

3. Поради фигурантната роля на втория и третия кандидати, фанариотската партия е допуснала мѣстни клирици за такива при изборитѣ на иноземцитѣ Григорий, Рафаилъ и Филотей за архиепископи. Частно изборътъ на Рафаила, както вѣрно бележи Гелцеръ, билъ единъ нечуванъ случай за Охридската църква (цит. съч., S. 200), понеже за II и III. кандидати били предложени не архиереи, както се следвало по обичая, а игумени. По проста формалность сѫ били поставени наредъ съ първия кандидатъ лица отъ по-низшъ или по-високъ чинъ въ изборитѣ за прѣспански епископъ въ 1677 г. (Gelzer, цит. съч., S. 4510—4612: I иером., II еп., III иером.), пелагонийски митрополитъ въ 1679 г. (ib., S. 4612—14: I еп., II митр., III иером.), корчански въ 1694 г. (ib., S. 5712—15: I митр., II и III иером.), костурски въ с. г. (ib., S. 5912—15: I иером., II митр., III еп.). Сѫщото значение сѫ имали престарѣлиятъ бившъ прототронъ Давидъ като II. кандидатъ въ избора за архиепископъ въ 1695 г. (ib., S. 6643—44), горомокренскиятъ епископъ Арсений като III. кандидатъ въ три избора за архиепископъ (1691, 1693, 1714) (ib., S. 5029, 5518, 7622—23), неговиятъ приемникъ Теодосий като III. кандидатъ въ избора на Иоасафа за архиепископъ въ 1718 г. (ib., S. 8712), мъгленскиятъ епископъ Антимъ като III. кандидатъ въ избора на воденския митрополитъ Германъ за архиепископъ въ 1688 г. (ib., S. 5316). По тоя начинъ Синодътъ е искалъ само да отдаде почить на нѣкои архиереи съ дългогодишна служба или въ дълбока старость (срв. ib., S. 200).

 

 

406

 

въ архиепископския кодексъ. [1] Въ изборнитѣ актове, съставяни по единъ образецъ съ малки отклонения, се говори за 4 факта: 1) овдовяването на охридския престолъ или епарх. катедра и причинитѣ за това (смърть, оставка, сваляне на кириарха), 2) събрание на архиереитѣ въ изборното мѣсто, 3) поставяне на I., II. и III. кандидати чрезъ гласуване, [2] 4) избиране на първия кандидатъ сѫщо чрезъ гласуване [3] поради това, че избирателитѣ го намѣрили за найдостоенъ. Въ нѣкои изборни актове се посочва още преценка на кандидатитѣ (преди избирането на първия кандидатъ). [4] Избраниятъ архиепископъ билъ тържествено поставянъ на престола (интронизирванъ). [5] Следъ избора си той, както и епархийскиятъ архиерей, сѫ съставяли актъ, [6] въ който първиятъ е изказвалъ благодарность на Синода и готовность за сговорна дейность, а вториятъ — благодарность и покорность

 

 

1. Това е отбелязано въ нѣкои актове (ib., S. 46, Urk. II15:

сѫщо S. 46, Urk. III17—18; S. 52, Urk. IX15—16 и др.).

 

2. Ib., S. 45, Urk. II8—12:

(като гласоподадохме канонически, за да намѣримъ подходно лице, което да приеме достойно духовното управление на онази епископия, пръвъ поставихме... иеромонаха г. Доротей, втори — бившия велешки (епископъ) г. Митрофанъ и трети — о. Симеона); S. 46, Urk. III10: καὶ ψήφους κανονικὰς ποιήσαντες; S. 5023—24, 5210, 5310 и др.

 

3. Ib., S. 5031—34: ὃν. . . και χάριτι ἐψηφίσαμεν (за архиеп. Григория Търновчанинъ); S. 5321: μεϑ'ἡς καὶ ἡμεῖς ϑείῳ ψηφίσματι κατεψηφίσαμεν (за архиеп. Германа); S. 5521 (за архиеп. Игнатия); S. 5715—17: ἐξ ὡν ὁ πρῶτος ψήφῳ ϑείᾳ. . . εὑρέϑη ἄξιος (за Даниила Корчански); S. 5916 (за Дионисия Костурски); S. 6649—6750 (за архиеп. Зосима) и др.

 

4. Ib., S. 5029—30 (въ изборния актъ за архиеп. Григорий Търновчанинъ): ἐξὡν σύγκρισιν ποιήσαντες; S. 5317 (въ изб. актъ за архиеп. Германъ), S. 5518—19 (въ изб. актъ за архиеп. Игнатия), S. 7961 (въ изб. актъ за архиеп. Рафаила).

 

5. Ibid., S. 5035—36: ἐνϑρονιάσαντες ἐν τῷ πατριαρχικῷ ϑρόνῳ; S. 5522, 6750.

 

6. Гелцеръ нарича акта на архиепископа ентронистика, а тоя на епарх. архиерей Obedienzeid (клетва за послушание), обаче тѣ сѫ твърде подобни и поради това можемъ да наричаме ентронистики и декларациитѣ на епарх. архиереи.

 

 

407

 

на архиепископа и Синода, като се обръщали съ молитва къмъ Христа, св. Богородица и св. Климента Охридски (рѣдко само къмъ Христа). [1] Новоизбранитѣ епархийски архиереи сѫ давали и изповѣдь въ която изричали символа на вѣрата и заявявали, че приематъ постановленията на седемьтѣхъ вселенски събори, ще пазятъ църковния миръ, паството си отъ разколъ и ересь и правата на охридския престолъ, ще действуватъ презъ цѣлия си животъ въ съгласие съ архиепископа и Синода и ще внасятъ годишния данъкъ за издръжка на „великата църква.” [2]

 

Има известие, че дяконитѣ при енорийскитѣ църкви се избирали отъ народа. [3]

 

 

1. Известни сѫ ентронистикитѣ на архиепископитѣ: Германъ, Григорий, Игнатий, Зосима, Рафаилъ, Методий, Иоасафъ и Иосифъ (ibid., Urk. VIII, XI, XIII, XXI, XXIX, XXX, XXXIV, XLIII) и епархийскитѣ архиереи Даниилъ Корнански, Дионисий Костурски, Игнатий Пелагонийски, Иоасафь Корчански, Теодосий Прѣспански и Даниилъ Велешки (ib., Urk., XV, XVII, XXIII, XXVI, XXXVIII, XL). Тукъ, въ притурката давамъ въ преводъ ентронистикитѣ на архиеп. Григорий Търновчанинъ (1691) и корчанския митрополитъ Иоасафъ (1709). Тия на Даниила Корчански (1694) и Игнатия Пелагонийски (1695) съдържатъ славословие за Христа, вмсто молитвено обръщение (ib., S. 5816, 7014—15). Ентронистиката на Дионисия Костурски (1694) е по-обширна и риторична, но планътъ и елементитѣ на общия образецъ сѫ запазени. — Писменото обещание, което архиеп. Мелетий (1676) е далъ на царигр. патриархъ, е имало значение на такъвъ актъ; между друго той обещава да работи съвмѣстно съ Синода и да помага на подведомственитѣ си архиереи за изплащане на старитѣ и новитѣ дългове на охридския престолъ (ibid., S. 11415—21, 11522—30).

 

2. Корчанскиятъ митрополитъ Данииль е вписалъ своята изповѣдь въ архиепископския кодексъ подъ заглавие «Ἡ ὀρϑόδοξος ὁμολογία μου” (ib., S. 58—59).

 

3. Корчанскиятъ съборъ отъ 1713 г., е предписалъ: когато иеродяконътъ въ Корча стане енор. свещеникъ, то народътъ да си избере вмѣcто него друго достойно лице, което следъ това епарх. архиерей може да го рѫкоположи

(Δελικάνη, цит. сб, III, стр. 836). За енорийскитѣ свещеници нѣма сведения, но този документъ дава основание да се мисли, че се позволявало на народа да избира и тѣхъ.

 

 

408

 

 

4) Издръжка

 

Охридскиятъ архиепископъ е получавалъ приходи отъ своята епархия (охридската), ставропигиалнитѣ манастири [1] и села [2] и отъ рѫкоположение на нови архиереи (τὸ ψαλτικὸν). [3] Освенъ своитѣ разходи, той билъ длъженъ да посрѣща и диоцезнитѣ — годишния държавенъ данъкъ [4] и дълговетѣ, правени за общитѣ нужди на Охридската църква [5] и сѫ съставлявали (поне отъ XVII в.) постоянно перо въ нейния бюджетъ, както и у другитѣ автокефални църкви въ Турция. [6] Срѣдства за тѣхното изплащане сѫ били:

 

 

1. Вж. въ гл. осма. Съ актъ отъ 12 юний 1691 г. архиеп. Григорий е обявилъ новата църква въ Кавая (до Драчъ) за метохъ на архиепископската църква (Gelzer, цит. съч., S. 47—48).

 

2. Напр. Бобощица (Корчанско) (ib., S. 7416).

 

3. Въ писменото си обещание отъ 1676 г. архиеп. Мелетий казва, че не ще иска други приходи

(ibid., S. 11532—35).

 

4. Въ актоветѣ на Охридската архиепископия държавниятъ данъкъ се нарича по турски мири (μιρί), царско мири (τὸ βασιλικὸν μιρί), миримахту на царството (τὸ μιρὶ-μαχτοῦ τῆς βασιλείας), често харачъ (τὸ χαράτσιον) или царски харачъ (τὸ βασιλυκὸν χαράτσιον), царски данъкъ (τὸ βασιλικὸν δόσιμον), царски налози (τὰ βασιλοκὰ τέλη) (ibid., Urk. XXVII46, XLVI6, L5, XXXI7—8, XLV8, XLVII9, XLIX7, XLVIII9, V7). Гелцеръ погршно смѣта данъка μιρὶ за тъждественъ съ πεσχέσιον τοῦ μπερατίου (цит. съч., S. 171. Срв. Γ. Баласчевъ. Финансовото положение на Охр. архиепископия, стр. 14). Τὸ πεσχέσιον τοῦ μπερατίου билъ еднократенъ данъкъ, който всѣки новоизбранъ архиепископъ или патриархъ плащалъ на султана като подаръкъ („пешкешъ”) за берата си отъ своитѣ лични срѣдства. За това ясно говори споменатиятъ архиеп. Мелетий:

(Gelzer, цит. съч., S. 11535—38). Въ нѣкои турски документи тоя данъкъ се нарича „пископослукъ мири акчеси” (Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 260, бюрултия за назначението на босненския митрополитъ Серафимъ отъ м. май 1766 г.) или ресуми пешкешъ (ib., S. 130, въ берата на херцеговинския митрополитъ Авксентий отъ 1839 г.; стр. 174, въ берата на сѫщия като велешки отъ 1848 г.).

 

5. Срв. тукъ, стр. 388—389, бел. 9. Тѣ се наричатъ още χρέη τοῦ ϑρόνου (дългове на престола) (Ibid., S. 109, Urk. XLIX7; 11530).

 

6. Срв. ibid., S. 169.

 

 

409

 

1) годишнитѣ вноски на епархийскитѣ архиереи [1]. Синодътъ ги опредѣлялъ за всѣка година. [2] Утвърдениятъ и подпечатанъ отъ него списъкъ на тия вноски, както изобщо и последнитѣ се наричали κατάστιχον. [3] Приблизителна представа за размѣра на епархийскитѣ годишни вноски следъ архиеп. Иоасафа (II) ни даватъ тия на сисанийския митрополитъ Никифоръ. Той е внесълъ: [4]

 

 

1. За подобни вноски се говори въ „обещанието” на сѫщия архиеп. Мелетий (τῶν προσγιγνομένων εἰσοδημάτων ἀπὸ τῶν λαμβανόντων ἐπαρχίας) (y Gelzer, цит. съч., S. 11531—32); въ изповѣдьта на корчанския митрололитъ Даниилъ (вж. тукъ, стр. 374, бел. 3); въ разпискитѣ, дадени отъ охридскитѣ архиепископи на сисанийския митрополитъ Никифоръ (ib., S. 106—111) и бѣлградскитѣ митрополити Иоасафъ и Партений (idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Κl., S. 48—49). И въ византийско време епархиитѣ сѫ плащали данъкъ на архиепископа подъ название τὸ κανονικὸν (срв. моята „История на Охр. архиепископия”, I, стр. 58 и 300). Така е било и въ патриаршиитѣ (Пл. Соколовъ, Церковноимущественное право въ греко-римской имперіи, Новгородъ, 1895 г., стр. 267). Въ сега известнитѣ документи отъ турско време тоя терминъ не се срѣща, вѣроятно, защото данъкътъ на епархиитѣ вече не е билъ предназначенъ за издръжка на архиепископа.

 

2. Въ разпискитѣ, дадени на Никифора Сисанийски, неговитѣ вноски сѫ наречени:

(данъкътъ, хвърленъ на нея, сир. Сисанийската митрополия, отъ свещения Синодъ на архиереитѣ за харача и дългове на диоцеза презъ течещия (9) индиктъ) (Gelzer, цит. съч., Urk. XLV6—9; сѫщо Urk. XLVII8—10, XLVIII8—10, XLIX6—9);

(данъкътъ, хвърленъ нему отъ общината за дългове на диоцеза презъ 1759, 1760, 1761 г.) (ib., S. III4—6).

 

3. Никифоръ Сисанийски е изплатилъ своя дългъ κατὰ τὸ ἐσφραγισμένον συνοδικὸν κατάστιχον (ib., Urk. XLV11—12); архиерейскиятъ съборъ отъ 1718 г. е решилъ за Иоасафа Корчански, опредѣленъ за охридски архиепископъ: καὶ εἰς τὴν κοινότητα ἄλλην καμμίαν βοήϑειαν ἤ ἀγορὰν νὰ μὴ δώςῃ πλὴν τοῦ τυχόντος ῥιφϑέντος καταστίχου (и за общината да не дава никаква друга помощь или покупна сума, освенъ вноската, която би му се хвърлила) (ib., S. 8226—28). Такъво значение имала думата κατάστιχον и въ Царигр. патриаршия (вж. ib., S. 219).

 

4. у Gelzer, цит. съч., Urk. XLV11, XLVI7, XLVII11, XLVIII11, XLIX9, L6, LI6—7; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19—23.

 

 

410

 

 

[[ въ 1746 г. 46,000 аспри за харачъ и дългове

 „ 1752 г. 42,000 „   „   „

въ 1753 г. 42,200 аспри за харачъ и дългове

„ 1756 г. 42,000 „   „   „

1759 г. 12,600  „   „   „

. . . ]]

 

Ако и за 1746, 1752, 1753, 1756 г. харачътъ на сисанийската епархия билъ 12,600 аспри, както въ 1759 г., то въ продължение на 15 години (1746—1761) нейната вноска за дългове се колебаела отъ 29,400—33,400 аспри, а срѣднаτа ѝ годишна вноска за харачъ и дългове (при предположение, че е платила харачъ между 12,600 и 15,840 аспри) е възлизала на около 40,000 аспри или 370.3 гроша. [1]

 

2) Налогътъ, наричанъ βοήϑεια (помощь) или ηροσϑήκη (прибавка), който, както се вижда отъ разпискитѣ, дадени на Никифора Сисанийски, билъ опредѣлянъ въ различенъ размѣръ [2] при финансови затруднения на архиепископията.

 

 

1. Гелцеръ предполага, че при архиеп. Иоасафа била опредѣлена 42,000 аспри годишна епархийска вноска и следъ него тази сума се взимала за основа (ibid., S. 173—174). Обаче въ такъвъ случай необяснимо е защо въ 1746 г. (скоро следъ архиеп. Иоасафа) Никифоръ Сисанийски е платилъ 46.000 аспри (4,000 аспри повече), а въ 1752, 1753 и 1756 г. — по 42,000 аспри. Обяснението на Гелцера, че въ сумата 45,000 аспри влизали 4,000 аспри προσϑήκη (добавка), не е приемливо, защото въ разписката ясно е казано, че съ тази сума митр. Никифоръ е изплатилъ хвърленото му отъ Синода даждие за харача и на диоцезнитѣ дългове (ibid., Urk. XLV7—9). Ако една часть отъ 46,000 аспри съставлявала προσϑήκη, това щѣло да бѫде отбелязано въ разписката, както това виждаме въ другитѣ разписки (Urk. XLVII12, XLVIII12, XLIX10). Още по-малко е вѣроятно това предположение, понеже въ сѫщата година митр. Никифоръ е внесълъ значителна сума βοήϑειαν (вж. тукъ, сл. бел.).

 

2. Никифоръ Сисанийски е внесълъ въ 1746 г. 10500, въ 1752 и 1756 г. по 6300, въ 1753 г. 8400 аспри. (Gelzer, цит. съч., Urk. XLIV7, XLVII12, XLVIII12, XLIX10).

 

 

411

 

3) Доходитѣ отъ продажба на вакантни катедри чрезъ наддаване. [1] Това неканонично срѣдство било допускано само при опасно финансово разстройство на архиепископията, както било при архиеп. Филотея (1714—1718). Архиерейскиятъ съборъ отъ 1529 г. (подъ председателството на архиеп. Прохора) е осѫдилъ добиването на архиерейски катедри съ пари. [2] Сѫщо и архиерейскиятъ съборъ отъ 1718 г. е съзнавалъ, че продажбата на епархии, наложена при архиеп. Филотея, било неправилно деяние и несвойствено на предишнитѣ добри архиепископи, та, смѣтайки това като изключителна мѣрка за изплащание на дълговетѣ, решилъ, новиятъ архиепископъ Иоасафъ да не плаща покупна сума (ἀγορὰν) за корчанската епархия, която му оставилъ да управлява поради тежкитѣ дългове на Охридската църква. [3] Синодното послание отъ 21 февруарий 1719 г. рѣзко е осѫдило търгуването съ охридския престолъ. [4]

 

4) Материалнитѣ помощи на частни лица.

 

Архиепископътъ билъ длъженъ да пази всички тѣзи приходи като общо достояние и нѣмалъ право да ги присвоява. [5]

 

Къмъ половината на XVI в. епархийскитѣ архиереи, освенъ такси за свещенодействие, сѫ получавали всѣка година: отъ свещеницитѣ канониченъ данъкъ (κανονικὸν) (въ италийската епархия по 5 карлини или около 2 1/2 лв.) [6] и десетъкъ (ἀποδεκατισμὸν, δεκατισμὸν) отъ тѣхнитѣ приходи; [7] отъ дяконитѣ и четцитѣ париченъ налогъ (въ Италия отъ

 

 

1. Въ акта на архиерейския съборъ отъ 1718 г. противъ архиеп. Филотея се казва:

(Ibid., S. 816—8)

 

2. Споменик, LVI, стр. 35, кол. II.

 

3. Gelzer, цит. съч., S. 813—9, и тукъ, стр. 409, бел. 3.

 

4. Вж. тукъ, притурка, № 9.

 

5. Въ своето „обещание” отъ 1676 г. отъ архиеп. Мелетий заявява:

(Ibid., S. 11530—32).

 

6. Въ една отъ грамотитѣ си архиеп. Паисий изтъква за основание на тоя данъкъ обстоятелството, че архиереятъ е освободилъ свещеницитѣ отъ държавнитѣ тегоби и ги сближилъ съ църквата (Слав. Обозрѣніе, г. II, стр. 227; Виз. Времен. XIII, прил., стр. 13770—72). Споредъ проф. Болотовъ, презъ 70-тѣ години на XVI в. единъ карлинъ (неаполитанскосицил. монета, лат. carolenus, carlenus, итал. carlino, гр. καρλίον) е струвалъ не по-малко отъ 20 копейки зл. (около 50 ст. зл.) (Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 232).

 

7. Споредъ сѫщия архиепископъ, основание за това даждие било това, че свещеницитѣ се рѫкополагатъ отъ архиерея, макаръ че той задължавалъ и рѫкоположенитѣ отъ предишния епархийски архиерей да плащатъ десетъкъ (Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13772—74).

 

 

412

 

еднитѣ по 3 к., отъ другитѣ по 2 к.); [1] отъ мирянитѣ десетъкъ отъ всичкитѣ имъ произведения (жито, вино, зейтинъ и др.) [2] и такса за вула [3] (въ Италия 3 к. за I. бракъ, б к. за II., 12 к. за III). [4] Той ималъ още право да взима 1/10 часть (τὴν ἀπαρχὴν ἤτοι ἀποδεκατισμὸν) отъ приходитѣ, които енорийскитѣ църкви въ епархията му сѫ получавали отъ погребения, панаири, маслосветъ. [5] Когато той обикалялъ изъ епархията си, клирътъ и народътъ били длъжни да даватъ подслонъ и храна нему, на слугитѣ и конетѣ му. [6]

 

Енорийскитѣ свещеници сѫ взимали годишенъ данъкъ (ένοριατικόν) отъ всѣки свой енорияшъ въ натура или пари [7] и такси за трѣби. [8]

 

 

1. Pag. cit. 74—75.

 

2. Pag. cit. 75—79.

 

3. Тоя терминъ не е употрѣбенъ въ документа, но такъво свидетелство било издавано:

(pag. cit. 81—82). Срв. тукъ, стр. 374, бел. 2.

 

4. Pag. cit. 79—81.

 

5. Pag. cit. 83—86.

 

6. Ibid., стр. 138111—114.

 

7. Въ италийската епархия мирянинъ, който ималъ два вола билъ длъженъ да му дава една неаполитанска мѣра жито, а, който нѣмалъ волове, е плащалъ стойностьта на една мѣра жито (Визант. Врем., XIII, прил., стр. 1338—11). И. С. Палмовъ, чете названието на житната мѣра τσόμενον, но самъ не е увѣренъ въ правилностьта на това четене (Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 231); Порфирий Успенскій — τσύμενον (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 1339, 11). Не говори ли архиеп. Паисий за неапол. мѣрка tomoli = 55.234 литри? (Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 23). В. Болотовъ е по-склоненъ да разбира подъ „τσόμενον” мѣрка, равна на бергамската soma (3 tomoli), и смѣта, че въ такъвъ случай мирянинътъ е внасялъ на енорийския свещеникъ 2—3 % отъ годишната си реколта (ib., стр. 234—235).

 

8. Въ Италия споредъ следната таблица:

[[ За кръщение отъ възприемника 1 карлинъ

. . .]]

 

(Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13311—17). Приблизително сѫщитѣ такси въ турски пари ще да сѫ били плащани и въ другитѣ епархии на Охридската църква, понеже архиеп. Паисий казва: οὕτως γίνεσϑαι διοριζόμεϑα, καϑὼς ἔϑος ἐστὶ καὶ τῷ ἡμετέρῳ πατριαρχίῳ. . . (предписваме да бѫде тъй, както е обичай и въ нашата патриаршия), (pag. cit. 17—19).

 

Герлахъ (1578) съобщава, че свещеникътъ въ с. Вѣтренъ (Т. Пазарджишко, Ипекски диоцезъ) е взималъ за кръщение отъ кръстника 2 аспри, а въ с. Семизче — най-малко 2 или 3 аспри; за вѣнчание — 12 аспри, ако невѣстата била мома, и 24 аспри, ако тя била вдовица (Период. сп., VII, Срѣдецъ, стр. 103, 113).

 

 

413

 

За приходитѣ на епархийскитѣ архиереи и свещеницитѣ презъ другитѣ вѣкове нѣма известия, но данъчната система на Охридската църква не ще да се отличавала сѫществено отъ оная на Ипекската и Цариградската църкви. [1]

 

 

1. Споредъ едно сѫдебно решение (худжетъ) на ипекския кадия отъ 26. януарий 1578 г., самоковскиятъ митрополитъ Иоасафъ, подведомственъ на ипекския престолъ, е събиралъ отъ епархията си следнитѣ налози: ресуми никяхъ (право за вѣнчило), ресуми кенисе (право за църква, вѣроятно, такса за антиминсъ), ресуми папазъ (право за свещенодействие или такса за рѫкоположение), ресуми къра венувахи (право отъ селата и нахиитѣ), който ще да е съответствувалъ на ἀποδεκατισμὸν у охридския архиепископъ Паисий, и др. Самоковската и дупнишката околии били обложени за 1578 г. съ 50 жълтици, а радомирската — съ 35 ж. или всичко цѣлата епархия — съ 85 ж. годишенъ данъкъ за митрополита (ресуми митрополитлъкъ или митрополитъ ресуми) (Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастирь, стр. 325; срв. стр. 176). До декларатория отъ 1779 г. епархийскитѣ архиереи на Карловачката патриаршия (Австрия) сѫ имали следнитѣ доходи, получавани по старъ обичай: 1) димница или данъкъ отъ всѣка кѫща; 2) сидоксия (вм. синдоксия) (годишенъ данъкъ, даванъ отъ свещеницитѣ споредъ броя на кѫщитѣ въ енориитѣ имъ); 3) такси за рѫкоположение, производство, антиминсъ, храмоосвещение и др. Свещеницитѣ сѫ имали сѫщитѣ приходи, каквито сѫществували въ Охридския диоцезъ къмъ 1566 г. (Голубинскій, Кр. оч. ист. прав. церквей, стр. 637—638).

 

Споредъ Христофоръ Ангелъ, къмъ 1670 г. приходитѣ на епископитѣ въ диоцеза на Царигр. патриаршия сѫ били 1) неголѣмъ подаръкъ за рѫкоположение на свещенослужители, 2) по 1 жълтица годишно отъ всѣки енорийски свещеникъ, 3) по 1 ж. за всѣко ново вѣнчило, 4) всѣка година по една мѣра жито, известно количество вино и зейтинъ отъ всѣка кѫща въ епархията му. Митрополититѣ и архиепископитѣ сѫ получавали, освенъ тѣзи приходи, още: 1) неголѣмъ подаръкъ за рѫкоположение на подчиненитѣ имъ епископи и 2) годишенъ данъкъ отъ кѫщитѣ по 20, 15 или 10 мини (въ старо време 1 мина струвала 24 рубли) (А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 352—353). — Споредъ Ricaut (къмъ 1670 г.), кипърскиятъ архиепископъ два пѫти въ годината е обикалялъ диоцеза си и събиралъ данъкъ „Dimes” (жито, зейтинъ, вино и плодове). Той е взималъ приходитѣ отъ нѣкои храмове, часть отъ манастирскитѣ приходи и 1 екю отъ всѣки свещеникъ (Hist. de l'estat présent de l'Eglise Grecque et de l'Eglise Arménienne, p. 101—102).

 

 

414

 

Издръжката на дяконитѣ сѫщо така била основана на ап. Павлововото начало (1 Кор. 9, 13), [1] но не сѫ посочени ясно приходитѣ имъ. [2]

 


 

 

5) Дисциплина

 

Охридската църква е била повече склонна да се отнася къмъ престѫпника като строгъ сѫдия, отколкото като загрижена майка, както, изглежда, е действувала въ времето на архиеп. Дим. Хоматианъ. [3] Подобно на царигр. патриаршия, [4] тя е подържала сурова дисциплина, понеже неблагоприятнитѣ външни условия сѫ правѣли възможно честото нарушение на църковнитѣ правила. На виновнитѣ духовни лица били налагани предвиденитѣ въ канонитѣ наказания: 1) забрана на свещенодействие за заемане друга енория безъ отпустителна грамота на своя архиерей или неговия намѣстникъ; [5] 2) сваляне отъ катедра за неплащане на харача

 

 

1. Корчанскиятъ съборъ отъ 1713 г. преди всичко е взелъ предъ видъ тѣзи думи, за да реши да нѣма въ Корча повече отъ петь свещеници и единъ иеродяконъ (Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 836).

 

2. Сѫщиятъ съборъ е постановилъ, иеродяконътъ да има заплата наравно съ свещеницитѣ, при задължение да служи въ всички недѣлни господски и богородични праздници презъ годината (ibid., стр. 836—837:

Подъ „заплата” тукъ може да се разбиратъ най-напредъ такситѣ отъ трѣби и часть отъ приношенията на християнитѣ.

 

3. Срв. моята „Ист. на Охр. архиеп.”, I, стр. 303.

 

4. Вж. А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 718—719.

 

5. Въ 1565 г. архиеп. Паисий предписва на италийския клиръ:

(Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13334—35—13436—41).

 

 

415

 

и пилѣене на църковнитѣ срѣдства, [1] за неканонични действия поради невежество, [2] едновременно управляване на две епархии; [3] 3) лишение отъ свещенство за добиване катедра чрезъ измама, съ пари и чрезъ свѣтска власть, [4] за разрешаване незаконни бракове [5] (между тѣхъ IV. бракъ), рѫкополагане на недостойни лица и изобщо за умишлено разстройство на църквата, [6] отцепване отъ Охридската архиепископия, [7] ересь, [8] симония, [9] превишение на свещенослужителска власть, [10] явно незачитане на епархийския архиерей. [11] Въ охридскитѣ

 

 

1. Архиеп. Германъ въ 1691 г. (Gelzer, цит. съч., S. 496—12).

 

2. Въ 1695 г., като изрежда простѫпъцитѣ на архиеп. Игнатия (купилъ престола съ много пари отъ предшественика си Григорий Търновчанинъ и се снабдилъ съ царски бератъ безъ синодно решение, далъ на „несвещени лица“ епархии), Синодътъ казва, че го свалилъ и изгонилъ, понеже не е могълъ да търпи вредната дейность на този „неспособенъ и глупавъ” човѣкъ (έξ ἑωὸς τοιούτου, ἀχρείου καὶ κουφοῦ ὅντος τὰς φρένας) (ibid., S. 657—12, 6615—20; вж. и S. 655—6).

 

3. Църковнонародниятъ съборъ отъ 1699 г. представя като главно основание за свалянето на архиеп. Зосима това, че той е управлявалъ и сисанийската епархия противъ 10 пр. на IV всел. съборъ (ibid., S. 7820—28), макаръ че въ 1718 г. отстѫпва отъ това начало (срв. тукъ, стр. 411).

 

4. Архиепископитѣ Теофанъ (1676), Дионисий (1714) (ibid., S. 1178—18, 764—11).

 

5. Срв. тукъ, стр. 135, 276.

 

6. Архиепископитѣ Григорий Търновчанинъ (1695), Филотей (1719) (ib., S. 6220—27, 8310—14, 84—85).

 

7. Павелъ Смедеревски, Теофанъ Зворнишки, Неофитъ Лесновски и Пахомий Кратовски (Споменик, LVI, др. р., стр. 39).

 

8. Иером. Герасимъ (срв. тукъ, стр. 289).

 

9. Охридскиятъ църковенъ съборъ отъ 1529 г. е предписалъ:

(Споменик, LVI, др. р., стр. 36, кол. 1).

 

10. Иером. Хрисантъ, който, временно управлявайки дебърската епархия, е рѫкоположилъ дяконъ и свещеникъ (Gelzer, цит. съч., S. 8425—27; срв. тукъ, стр. 135 и 365, бел. 5). Едно отъ основанията, по които царигр. съборъ (съ участието на охридски иерарси) е низвергналъ архиеп. Теофана (1676), било и това, че той е вършелъ подобни действия въ Гребена (ib., S. 1178—9; срв. тукъ, стр. 123).

 

11. Въ 1566 г. архиеп. Паисий е предписалъ да се низвергватъ ония италийски клирици (иеромонаси, монаси, свещеници, дякони, иподякони и анагности), които биха отишли въ друга епархия (Гърция, Кефалиния, Закинтъ), за да се рѫкоположатъ или получатъ офикия безъ знанието и отпустително писмо на своя архиерей, или пъкъ, веднажъ наказани отъ своя архиерей, не му се подчиняватъ и не се явяватъ при него следъ двукратна покана: (Слав. Обозрѣніе, г. II, стр. 229, № 3:

 

 

416

 

актове отъ XVI вѣкъ се посочватъ още следнитѣ наказания за духовни лица: отлѫчване отъ църквата за неподчинение на църковната власть; [1] затворъ и глоба за сѫщата вина, вършена следъ забрана на свещенодействие и други наказания; [2] каторжна работа или изпѫждане отъ епархията съ конфискация на имота. [3]

 

 

1. Въ 1532 г. Павелъ Смедеревски и Теофанъ Зворнишки заедно съ рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ свещеници и дякони били едновременно низвергнати и отлѫчени отъ църквата (вж. тукъ, стр. 23, бел. 1); архиеп. Симеонъ (1550) предписва:

(Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13250—55); архиеп. Паисий (1566) за свещеници, които биха свиквали събрания безъ знанието на архиерея или не биха му съдействували при обиколкитѣ изъ епархията:

(Слав. обозр. г. II, стр. 229, № 2); въ 1691 г., като заповѣдва, всички архиереи, иеромонаси и свещеници да споменаватъ имената на спомогналитѣ да се ремонтира охридската катедрала, архиеп. Григорий заплашва небрежнитѣ: ἔστω τῇ ἐνοχῇ τοῦ αἰωνίου καὶ ἀλύτου ἀφορισμοῦ καὶ δεσμοῦ ὑποκείμενος (Gelzer, цит. съч., S. 48, Urk. VI6—8).

 

2. Предписание на архиеп. Паисий за италийската епархия:

(Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13441—43). Въ друга грамота до сѫщата епархия той опредѣля това наказание за свещеници, които биха противодействували на архиерея следъ забрана на свещенодействие и отлѫчване (ἀφορισμὸν) (ibid., стр. 138123—126).

 

3. Сѫщиятъ архиепископъ заповѣдва за италийски клирици, рѫкоположени отъ други епарх. архиереи безъ знанието на тѣхния кириархъ и низвергнати отъ последния,

(Слав. Обозр., г. II, стр. 230, № 3). Той заплашва съ сѫщото наказание още ония клирици, които биха отказали да придружаватъ епарх. архиерей и да му даватъ подслонъ и издръжка при обиколкитѣ му изъ епархията (ibid., стр. 229, № 2); низвергнати свещеници или рѫкоположени отъ низвергнати архиереи, които биха се осмѣлили да свещенодействуватъ (ibid., стр. 230, № 3).

 

И царигр. патриархъ е наказвалъ виновнитѣ съ затворъ, работа въ военнитѣ кораби, заточение. (Α. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 111, 118). He е известно, дали при Охридската архиепископия имало особенъ затворъ, както при Цариградската патриаршия (ib., стр. 118).

 

 

417

 

Изглежда, че църковната власть била наклонна по-бързо да налага строги наказания на виновнитѣ миряни. Архиеп. Паисий е предписалъ на италийския митрополитъ Тимотей да ги отлѫчва за вина, за която свещеницитѣ подлежали на това наказание, ако не се поправяли следъ възбрана на свещенодействие. [1] Съ отлѫчване отъ църквата били заплашвали миряни, които не се подчинявали на архиерея или църковната власть, [2] влизали въ общение съ низвержени духовни лица, [3] не пазѣли църковнитѣ установления (четиритѣ годишни пости, бракъ презъ тия дни, наложничество), [4] за светотатство, [5] клеветничество, [6] и изобщо за престѫпления, за които духовнитѣ лица били наказвани съ низвержение. [7]

 

 

1. Визант. Врем., XIII, прил., стр. 138126.

 

2. Охридскиятъ съборъ отъ 1529 г. (Споменик, LVI, др., р., стр. 36, кол. 1; архиеп. Симеонъ въ 1550 г. (вж. по-горе, стр. 416, бел. 1); архиеп. Гавриилъ въ 1585 г. (Rev. d. ét. gr., IV, 1891, p. 187); корчанскиятъ съборъ отъ 1713 (Δελικάνη, III, стр. 837).

 

3. Охридскиятъ съборъ отъ 1541 г.:

(Споменик, LVI, др. р., стр. 39, кол. II); архиеп. Паисий въ 1563 г.:

(Слав. обозр., г. II, стр. 230, № 3).

 

4. Охридскиятъ съборъ отъ 1529 г. (Споменик, LVI, др. р., стр. 36, кол. I и II).

 

5. Pag. cit., col. II.

 

6. Pag. cit., col. I.

 

7. Въ 1748 г. архиеп. Иосифъ казва за ония, които биха оспорили завещанието на Зосима Сисанийски, утвърдено отъ Синода:

(Gelzer, цит. съч., S. 12426—27). По всѣка вѣроятность, и въ Охридъ, както въ гръцкия Изтокъ, е било налагано това наказание на непоправимитѣ рушители на обществената нравственость, пакостнитѣ лъжесвидетели, крадцитѣ и грабителитѣ (А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 718).

 

 

418

 

Отлѫчването отъ църквата нерѣдко се придружавало съ анатема или проклятие (срещу клирици и миряни) [1] въ различни форми, но съ основенъ елементъ: вѣчна отчужденость на грѣшника отъ Бога. [2]

 

 

1. Известни сѫ следнитѣ случаи: охридскитѣ събори отъ 1529 и 1541 г. срещу разни прегрѣшения (срв. тукъ, стр. 24, 275); архиепископъ Паисий въ 1566 г. за неплащане трѣбни такси и изобщо за непослушание къмъ духовенството (Виз. Врем., XIII, прил., стр. 13443—45, 138126—128); Атанасий въ 1653 г. за измама (вж. по-доле, стр. 421, бел. 1); Зосима въ 1663 г. срещу ония, които биха оспорили синодното решение по единъ споръ за имотъ (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 88, № 14) и въ 1668 г. за общение съ еретика Герасима отъ Критъ (срв. тукъ, стр. 289, бел. 4); Григорий Синодътъ въ 1683 г. относно дарението на Манолъ Георгиу за костурския манастирь „Св. Богородица” (Gelzer, цит. съч., S. 92, № 20); Зосима въ 1708 г. (срв. тукъ, стр. 345); Иоасафъ въ 1719 г. (срв. тукъ, стр. 139), Иосифъ въ 1748 г. (срв. тукъ, сѫщ. стр., бел. 2); Дионисий въ 1753 г. срещу ония, които биха казвали, че монахътъ Либерий отъ Синопъ билъ братътъ на Дукена, Манолъ Ламбрину (Gelzer, цит. съч., S. 96, № 31), сир., за измама; Иоакимъ Дебърски въ 1705 за открадване богослужебна книга (Љ. Стојановић, цит. сб., V, № 7330).

 

2. Охридскиятъ съборъ отъ 1529 г. е употрѣбилъ следната формула срещу грабителитѣ на архиерейски катедри и тѣхнитѣ помощници (митрополити, епископи, игумени, иеромонаси, миряни):

(Споменик, LVI, др. р., стр. 35, кол. II). Срещу другитѣ престѫпници се казва кратко:

(ib., стр. 36, кол. II). Съборниятъ актъ завършва:

(ibid., стр. 36, кол. II). Анатемната формула на охридския съборъ отъ 1541 г. (срещу епископитѣ, които биха помагали на Павла Смедеревски) е сходна съ първата анатема на охридския съборъ отъ 1529 г., но по-кѫса (не се говори за И. Христа, Пречиста, 318 отци и разпналитѣ Господа) (ibid., стр. 39, кол. II). Архиеп. Паисий говори и за неразложимость следъ смъртьта:

(Визант. Врем., XIII, прил., стр. 138126—128). Зосима осѫжда, както царигр. патриархъ Калиникъ II (вж. тукъ, стр. 129) съ добавка, произнасяна и въ Цариградската църква, (Ricaut, цит. съч., р. 275—276); „и да стене и трепери по земята, както Каинъ, да наследи проказата на Гиезия и бесилката на Юда. Неговото имущество и трудове да запустѣятъ и да не види успѣхъ, да има и клетвитѣ на 318. богоносни отци на никейския и другитѣ събори” (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 7390—99). Иоасафъ заплашва духовното лице съ низвержение, анатема, отбѣгване на християнитѣ отъ него, както отъ предателя Юда, и преследване като „оскърбитель на отечеството и обществото” (ὼς λυμεὼν τῆς πατρίδος καὶ κοινότητος), а мирянина, освенъ съ проклятията на Зосима, още съ поглъщане отъ земята, както станало съ Датана и Авирона, и пълно разорение на цѣлия му домъ (ibid., S. 93114—130; вж. превода, тукъ, притурка, № 9). Архиеп. Иосифъ употрѣбява първата часть на Зосимовата клетва съ добавка: „никой да не го приема въ църква, нито да го освещава или кади (ϑυμιάσῃ), или да му дава нафора, или следъ смъртьта му да го удостои съ погребение, подъ страхъ на гнѣвь и неразвързано отлѫчване отъ Господа Бога Вседържителя” (Gelzer, цит. сьч., S. 12416—21). Характеръ на анатема е имало и отлѫчването отъ църквата, съ което архиеп. Симеонъ е заплашилъ клирицитѣ и мирянитѣ въ скопската епархия, понеже наказанието е засѣгало цѣлия домъ на виновния и последниятъ билъ осѫжданъ на неразложимость следъ смъртьта си. (Визант. Врем., XIII, прил., стр. 13254, 55—56). Якимъ Дебърски казва:

(Љ. Стојан., loc. cit.).

 

 

419

 

Колкото строга и да била къмъ грѣшницитѣ, Охридската църква не е забравяла, че е духовна лѣкарка. Тя е отговаряла на разкаянието съ прошка. [1] Лица, приели рѫкоположение отъ низвержени архиереи по незнание, могли да бѫдатъ канонизирани отъ своя епархийски архиерей. [2] Обвиненитѣ въ католичество били допущани до църковно общение, следъ като дадѣли писмена изповѣдь на православната вѣра (по изработенъ отъ църковната власть образецъ.) [3]

 

 

1. Като предписва на италийския митрополитъ да низвергва непокорнитѣ клирици, архиеп. Паисий бележи: εἰ μὴ ὅταν ἀξιους αὐτοὺς ἴδῃ συγγνώμης καὶ συγχωρήσεως, τότε διορϑοῦν αὐτοὺς κατὰ τὸ δόξαν αὐτᾡ (освенъ ако ги знае достойни за снизхождение и прошка, тогава да ги изправя споредъ своето разбиране) (Слав. обозрѣніе, г. II, стр. 230, № 3).

 

2. Сѫщиятъ архиепископъ предписва:

(pag. cit.)

 

3. Вж. тукъ, притурка, № 14.

 

 

420

 

6) Сѫдъ

 

И въ турско време имало две църковносѫдебни инстанции. Тѣ сѫ действували и съвмѣстно, като сѫ разглеждали окончателно различни частни дѣла въ случаитѣ, когато архиепископътъ самъ или съ синодни членове е пребивавалъ временно въ нѣкой епархийски градъ. [1] Църковниятъ сѫдъ е запазилъ предишната си компетенция. [2] При това решенията му по граждански дѣла, макаръ че формално сѫ имали арбитраженъ характеръ, въ действителность сѫ били задължителни както поради това, че християнското общество, поради безправното си политическо положение, имъ придавало голѣмо значение, тъй и поради заплахата на църковната власть за неподчинение на нейнитѣ решения. [3] Смѣтало се за необходимо завещанията и гражданскитѣ актове да бѫдатъ утвърждавани отъ църковната власть, за да добиели правна стойность. [4]

 

 

1. Въ Костуръ въ 1648 или 1649 г. архиепископътъ и митрополитътъ сѫ осѫдили единъ свещеникъ (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 87, № 12); въ 1660 г. архиепископъ Игнатий, митрополитътъ и мѣстни клирици разрешили имотенъ споръ на Мосховия съ попъ Димитъръ (pag. cit , № 11); въ 1667 г. архиеп. Зосима и митроп. Давидъ сѫ отхвърлили иска на Траянаки за 1030 гр. срещу киръ Диаманти и киръ Георгий Николаси (ibid., S. 91, № 17); въ 1691 г. архиеп. Германъ и мѣстниятъ епарх. съветъ решили бракоразводното дѣло на Касанца (ib., S. 94, № 25).

 

2. Вж. моя тр. „История на Охр. архиепископия”, I, стр. 310.

 

3. Срв. тукъ, стр. 417 и 418—419, бел. 2; А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 117—118. Ricaut твърди, че страхътъ отъ отлѫчване билъ най-силниятъ мотивъ който каралъ християнитѣ да се подчиняватъ на духовната власть (цит. съч., стр. 273—274).

 

4. Въ 1475 г. скопскиятъ митрополитъ Иосифъ е подтвърдилъ покупката на попъ Драгославъ отъ с. Говърлево (срв. тукъ, стр. 303, бел. 5), въ 1624 г. охр. архиепиекопъ и Теофанъ Костурски сѫ разрешили гражд. дѣло (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 84, № 1); архиеп, Мелетий — споръ за имотъ между Махала и нѣкой свещеникъ (ibid., S. 84, № 3); въ 1638 г., може би, сѫщиятъ е подтвърдилъ покупателенъ актъ между двама първенци (ibid., S. 85, № 6); архиеп. Харитонъ съ Синода е разрешилъ гражд. дѣло (pag. cit., № 7); въ 1660 г. архиеп. Игнатий съ Давида Костурски е съставилъ актъ за изплащане дълга на Сика къмъ Мавромати (ibid., S. 87, № 10) и разрешилъ спора на Мосховия (срв. тукъ, стр. 304); въ 1690 г. архиеп. Германъ е съставилъ актъ за собственостьта на тритѣ малолѣтни дъщери на вдовицата Розия, по молба на тѣхния попечитель Хаджи Маноли (ibid., S. 93, № 23); такъвъ характеръ иматъ и актоветѣму отъ с. г. и 1691 г. (ibid., S. 93—94, №№ 24, 26, 27); въ 1691 г. архиеп. Григорий е съставилъ актъ, споредъ който. Иванъ, синъ на Тома Кокоска е продалъ кѫщата на съпрузитѣ Теодоръ (Theodaris?) и Томаисъ по тѣхно пълномощие и изплатилъ на киръ Aнтония тѣхния дългъ 8000 аспри (ibid, S. 94, № 29); въ 1695 г. архиеп. Зосима е разгледалъ тѫжбата на наследницитѣ на Рали Майбали срещу Теофана Гребенски за 94,000 аспри дългъ (ibid., S. 95, № 29); въ 1725 г. архиеп. Иоасафъ е подтвърдилъ завещанието на попъ Мануси (ibid., S. 75, № 4) и въ 1748 г. архиеп. Иосифъ — завещанието на Зосима Сисанийски (срв. тукъ, стр. 418—419, бел. 2).

 

Голѣмото влияние на архиереитѣ въ гражданския животъ на пасомитѣ си ще да се дължело на това, че султанскитѣ берати имъ давали много права върху тѣхнитѣ подведомствени и турската власть е гледала на тѣхъ като на държавни сановници (срв. А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 112, 114).

 

 

421

 

Бракоразводнитѣ дѣла били решавани възъ основа на свидетелски показания и клетва. [1] Сѫдътъ е допускалъ свидетели и при други частни дѣла. [2]

 

 

1. Презъ м. февруарий 1653 г. архиеп. Атанасий съ Синода е развелъ Коци (Κότζις) и му далъ право да встѫпи въ трети бракъ поради полова неспособность на жена му, въ което той е увѣрявалъ съ свидетели и клетва, при заплаха съ анатема. Документътъ е подписанъ отъ трима „челеби” (първенци)-свидетели, (Gelzer, цит. съч., S. 86—87, № 9). Въ 1691 г. Касанца била разведена поради прелюбодеяние на мѫжа ѝ. Въ акта се посочватъ двама свидетели (ibid., S. 94, № 25).

 

2. 3, 7, 11 свид. при изплащане дългъ (ibid, S. 87, № 10; S. 94, № 27; S. 95, № 29); 5, 9, 15 при дарение (ibid., S. 85, № 4; S. 92, № 20; S. 93, № 22); 12 при подтвърждение заявата на Дукена за монаха Либерия (ibid., S. 95, № 31; срв. тукъ, стр., 418, бел. 1).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]