История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА ШЕСТА

ДУХОВНА ПРОСВѢТА

 

1) Отъ падането на Охридъ подъ турцитѣ до половина XVI в.

2) Отъ втората половина на XVI в. до 1767

 

1) Отъ падането на Охридъ подъ турцитѣ до половината на XVI в.

 

Общиятъ религиозенъ подемъ е давалъ тласъкъ за увеличение на църковната книжнина. Дрхиереи и боляри сѫ покровителствували писателитѣ. [1] Църковната книга ще да е била доста търсена, та поради това има много рѫкописи отъ това време. [2] Единъ рилски книжовникъ въ 1483 г. казва, че Църквата била изпълнена съ различни книги. [3] Въ Охридския диоцезъ се очертавали три зони: съ гръцка грамотность (Албания, гребенската и сисанийската епархии), славянска (северна Македония, [4] западна България и сръбскитѣ епархии) и гръцкославянска

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 255 и 312. Покровитель на слав. книжнина ще да е билъ и кратовскиятъ боляринъ Димитъръ, та затова нѣкои писатели бележатъ, че въ негово време сѫ написали книгитѣ си, като го наричатъ благочестивъ и христолюбивъ. (Вж. за попъ Ивана у Е. Спространовъ, Описъ на рѫк. въ библ. при Св. Синодъ на Бълг. църква, София, 1900, стр. 55; за попъ Лазаря у Сырку, цит. съч., стр. XXII. Срв. тукъ, стр. 278). Не се знае, дали той билъ единъ и сѫщъ съ господарь кнез‘‘ Дмитр, който е умрѣлъ на 7. X. 1566 г. (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 657). Ст. Новаковичъ счита последния за кратовски „кнез” (Споменик, IX, стр. 13, бел. 1).

 

2. Може би, съ това се обяснява, че В. Григоровичъ е намѣрилъ повече рѫкописи въ южнитѣ български области и че повечето намѣрени отъ него славянски рѫкописи сѫ били отъ Охридския и Ипекския диоцези (Очеркъ путеш. по Европ. Турцш, II изд., стр. 151, 162).

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5579.

 

4. Въ Софийската народна библиотека има много славянски рѫкописи отъ XV—XVI в., доставени отъ Скопие и Гостиваръ (Проф. Б. Цонев, Опис на слав. ръкописи в Соф. нар. библиотека, т. II, №№ 523, 524, 532, 533, 587, 618; 482, 511, 561, 564, 567, 595, 597, 607, 608, 609, 614, 638, 640. Вж. надписи у Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 387, 389; III, 5558. Срв. тукъ, стр. 318). Въ 1519 г. иером. Стефанъ отъ с. Новоселяне (Щипско, вѣроятно днешното Ново село) е купилъ слав. апостолъ (Љ. Стoјановић, цит. сб. I, №, 439). Споредъ проф. Б. Цоневъ, тиквешкиятъ сборникъ, издаденъ и проученъ отъ Н. А. Начовъ (Мсбну., VIII, стр. 389—418; IX, стр. 85—160; X, стр. 69—195) билъ съставенъ въ XV в., вѣроятно, въ северна Македония (цит. описъ, № 677). — Въ Скопие по нѣкога и говоримиятъ езикъ билъ употрѣбяванъ писмено, както показва приписката отъ 1475 г. въ единъ рѫкописъ, който попъ Драгославъ отъ с. Говърлево е купилъ отъ скопянина Димитъръ Майковъ предъ 9 свидетели (Љ. Стoјановић, цит. сб. I, № 340).

 

 

307

 

(останалитѣ епархии въ Македония), дето гръцката грамотность била въ употрѣбление предимно въ градоветѣ, а славянската — въ манастиритѣ и селата. [1] He е известно, дали въ самия градъ Охридъ славянската образованость е взела

 

 

1. Славянски е надписътъ въ църквата на манастиря „Вси свети”, до охридското с. Лешани (В. Григоровичъ, Очеркъ путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 107) и бележката отъ 1464 г. за смъртьта на игумена Генадия и монаха Макария въ прологъ, пазенъ въ библиотеката на охридската катедрала, но пренесенъ тукъ отъ нѣкой околенъ манастиръ. (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 139). Въ Слѣпченския манастирь (Демиръ Хисаръ) сѫ били преписани славянски книги въ 1545, 1546, 1549, 1553 г. (ibid., стр. 140—143; Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 537, 549. Срв. тукъ, стр. 311). На църковнославянски сѫ написани манастирскитѣ решения отъ 1544 и 1548 г., поменикътъ и писмовникътъ (Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 481—486. Вж. и Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 522). Вѣроятно, следъ падането на Ипекската патриаршия подъ властьта на Охридската архиепископия билъ донесенъ въ тоя манастирь сборникътъ отъ слова на св. Григория Богослова, преписани въ 1418 г. въ призренския манастирь „Св. Архангелъ” отъ монаха Якова (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 141—142). Около една икона на св. Богородица въ манастиря Трѣскавецъ има славянски надписъ отъ 1430 г. (Д-р Јов. х. Васиљевић, Прилеп и његова околина, стр. 84). Въ сѫщия манастирь имало много славянски рѫкописи (богослужебни и богссловски): въ 1855 г. архим. Aнтоникъ е видѣлъ 15 рѫкоп. книги (Поѣздка въ Румелію, С. Петербургъ, 1879, стр. 341), а въ 1900 г. споменатиятъ х. Василевичъ, чиновникъ въ сръбското консулство въ Битоля, — 11 и останки отъ 47 различни рѫкописи, нѣкои отъ които били отъ XV и XVI в. (цит. съч., стр. 92—93). Славянски сѫ надписитѣ въ храма на манастиря Зързе отъ XV в. и въ една икона на св. Богородица отъ 1533 г. (ibid., стр. 116). Попъ Петко въ с. Варошъ (до Прилепъ). Следъ 1479 г. е ималъ слав. псалтирь (проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопеч. книги на Нар. библ. въ София, стр. 8, № 6). Тиквешъ и Велесъ сѫщо ще да сѫ били срѣдища на слав. грамотность, както по-сетне. Въ Соф. нар. библиотека има употрѣбявани тамъ слав. рѫкописи отъ XV и XVI в. (Idem., Опис на слав. ръкописи в Соф. нар. библ., т. II, №№ 526, 528, 570, 667).

 

 

308

 

надмощие надъ гръцката, но при архиеп. Доротея и Прохора [1] църковнославянскиятъ езикъ билъ употрѣбяванъ въ тѣхната канцелария. [2] Самъ Прохоръ е пишелъ на тоя езикъ, като, подобно на други, е употрѣбявалъ и форми на живия български езикъ (). [3] Той сносно е пишелъ и гръцки, [4] но, чувствувайки се български духовенъ началникъ, съзнателно е работилъ за разпространение на славянската грамотность въ Охридъ: обогатилъ катедралната църква съ славянски книги, [5] украсилъ я съ славянски надписи, [6] ималъ клирици

 

 

1. За това свидетелствувать писмото на архиеп. Доротея до молдавския войвода Стефанъ Велики (вж. тукъ, притурка, клише) и порѫчката му до кратовския книжовникъ Димитъръ да препише славянския номоканонъ за охридската катедрална църква (срв. по-горе, стр. 256). Молдавскитѣ лѣтописци отъ XVII в. били убедени, че по време на Флорентийския съборъ (1439 г.) Охридъ билъ центъръ на славянската образованость (срв. тукъ, стр. 13, бел. 1). И Яцимирски е съгласенъ съ тѣхъ (Григорий Цамблакъ, стр. 288, прил. 1 и стр. 302). Понеже нѣма известия отъ това време, не може да се подържа решително това гледище. Сръбскитѣ черти въ рѫкописитѣ на Григория Цамблакъ ще да се дължели не на охридско влияние, както мисли Яц., а на Дечанския манастирь, дето писательтъ е живѣлъ известно време. Произволно е и предположението, че Григорий Цамблакъ, отивайки отъ Цариградъ въ Охридъ съ молдавскитѣ пратеници, е събралъ трудоветѣ на своя учитель Евтимий Търновски въ Охридъ или нейде въ Македония (цит. съч , стр. 302), защото не може да се докаже, че патр. Евтимий билъ заточенъ и умрѣлъ въ днешна Македония. Гавриилъ Цамблакъ (споредъ Яцимирски, той билъ единъ и сѫщъ съ Григория Цамблака, но много историци се съмняватъ въ това) е могълъ да намѣри въ Влашко или Молдава шестьтѣ Евтимиеви произведения, които е помѣстилъ въ сборницитѣ си отъ 1438 и 1441 г.

 

2. При архиеп. Марка Ксилокарава слав. езикъ, вѣроятно, е изгубилъ това значение: охридскиятъ протопопъ Марко е пишелъ гръцки (вж. по-доле, стр. 318). Не това ли обстоятелство е подбудило крат. книжовникъ Димитъръ да моли съ дитирамбъ архиеп. Марка да приеме неговия даръ съ снизхождение? (Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 101. Срв. тукъ, стр. 257, бел. 3).

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 547.

 

4. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 104—105 (екземпляръ на Прохора отъ типика на св. Сава, пазенъ въ атонската Лавра).

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., №№ 516, 520, 543. Срв. по-доле, стр. 317.

 

6. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 213, № 7 (надписъ въ полиелея на катедралата); стр. 214, №№ 8, 9 и 10 (надписъ на архиерейския тронъ и надгробната плоча на св. Климента Охридски въ сѫщата църква).

 

 

309

 

съ славянско образование. [1] Ревностни разпространители на славянската писменость били митрополититѣ Никаноръ Новобърдски [2], Симеонъ Рашки [3], Марко Ипекски [4], игуменътъ на Слѣпч. манастирь Серафимъ. [4b] Следъ смъртьта на архиеп. Прохора, въ Охридъ гръцката образованость е започнала да изтиква славянската. [5]

 

Църковнопросвѣтното движение въ Охридския диоцезъ се изразявало повече въ умножение екземпляритѣ на старитѣ църковни книги (чрезъ преписване или печатане), отколкото въ книжовно творчество. Повечето книжовници сѫ били духовни лица. Отъ българскитѣ манастири просвѣтни огнища били Спѣпченскиятъ (Битолско), [6] Жеглиговскиятъ и Рилскиятъ; а отъ сръбскитѣ — Дебърскиятъ (въ Босна, на р. Лимъ), Грачаница, Трѣбинскиятъ и Милешевскиятъ.

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 521 и цит. №№, стр. 308, бел. 5; Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 214, № 10 и стр. 215, № 12. Свидетелство сѫ и протоколитѣ на охридскитѣ църковни събори отъ 1529, 1532 и 1541 г.; преводитѣ на посланията на цариградския и др. патриарси (Споменик, LVI, др. р., стр. 33—34). Въ 1845 г. рускиятъ ученъ В. Григоровичъ е намѣрилъ въ охридската катедрална църква „Св. Климентъ” 69 гръцки и 23 славянски рѫкописи (богослужебни, проповѣднишки сборници и др.), въ Струга — 16 слав. рѫк. и старопеч. книги (Очеркъ путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 156 и 159). Освенъ долепосоченитѣ (стр. 317), презъ XV или XVI в. сѫ били употрѣбявани въ Охридъ: книгата „Богословъ” (слова на св. Григория Богослова), която веднажъ изчезнала отъ архиеп. храмъ и била намѣрена отъ ненаименуванъ охридски хартофилаксъ (Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 4408); прологъ, който въ 1446 г. сръбскиятъ патриархъ Никодимъ е подарилъ на своята църква въ Жича (Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Македония, стр. 215, № 14); рѫкописътъ, пазенъ въ Бѣлгр. нар. библиотека (Љ. Стојановић, Каталог Нар. библ. у Београду, № 278); книгитѣ Битие и Царства, доставени въ охридската катедрала въ 1556 г. (В. Григоровичъ, цит. съч, стр. 156); триодъ, който принадлежалъ на гробищната църква въ Охридъ, вѣроятно, въ Долна Порта (Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, IV, 3, 139, № 4; срв. тукъ, прит. № 11, енория IV); житие на синайския игуменъ Иоанъ Схоластикъ (Лествичникъ), съставенъ отъ инока Даниила (Раитски) (тоя рѫкописъ видѣхъ въ Охридъ презъ 1927 г. съ приписка ; срв, Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 143, Сборникъ поучит. бесѣдъ); сборникъ отъ беседи на Св. Ив. Златоуста отъ XV в. (Љ. Стојановић, Каталогъ Нар. библ. у Београду, IV, № 459).

 

2. Срв. Љ. Стојановић, цит. сб. №№ 496, 554, 563, 534, 675.

 

3. Ibid., №№ 457, 544.

 

4. Ibid., № 451.

 

4b. Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 538.

 

5. Срв. тукъ стр. 65, бел. 2; 279—280.

  

6. Въ 1845 г. В. Григоровичъ е намѣрилъ тамъ 60 слав. Рѫкописи (цит. съч., стр. 159).

 

 

310

 

Въ българскитѣ манастири сѫ действували:

 

Монахъ Стефанъ въ 1392 г. е преписалъ триодъ за храма или манастиря „Св. Теодоръ”, чийто ктиторъ билъ. [1]

 

Инокъ Герасимъ е преписалъ въ 1409 г. „Диалога” на Григория Велики въ манастиря „Св. Богородица” (скопска Черна гора), по порѫка на Евдокия, дъщеря на Георги Балшичъ и жена (трета) на янинския деспотъ Исаулъ. Книгата била подвързана въ Янина. [2]

 

Иером. Никодимъ, преписалъ четвероевангелие въ XV в. [3]

 

Иеромонахъ Онуфрийе преписалъ книга, може би, презъ XVI в. въ Осоговския манастирь. [4]

 

Монахъ Никола въ 1468 г. е преписалъ сборникъ отъ светоотечески слова за Григория Гърка отъ Костуръ и за сина му Мануилъ. [5]

 

 

1. Той ще да е живѣлъ близо до Скопие, понеже бележи, че е свършилъ рѫкописа си въ 6900 г., (Љ. Стoјановић, цит. сб., № 177).

 

2. ibid., № 216. За Евдокия вж. у К. Јиречек, Историа срба, II, стр. 111, 123—124, бел. 2.

 

3. Проф. Б. Цоневъ, цит. оп., № 41. Рѫкописътъ ще да са намиралъ въ Битолско или Прилѣпско, защото въ приписка отъ 1628 г. се казва, че починалиятъ игуменъ Иоаникий билъ синъ на попъ Стефана отъ с. Барешани, а въ друга се поменава с. Слѣпче.

 

4. Љ. Стoјановић, цит. сб., II, № 4276. Аврелиянъ го поставя въ XV в. (Къмъ статията „Наши писатели и преписвачи отъ XIV до XVIII в.”, Българска сбирка, год. XIX, кн. 3, стр. 177).

 

5. Љ. Стојановић цит. сб., I, № 332. Аврелиянъ твърди, че монахъ Никола е „писвалъ въ Костуръ” (pag. cit.), обаче въ бележката си преписавачътъ посочва, че Григорий билъ отъ Костуръ, а не самиятъ той. Неговиятъ рѫкописъ се намиралъ въ монастиря Трѣскавецъ. He е ли живѣлъ тамъ и монахъ Никола? Аврелиянъ разбира думитѣ въ смисълъ, че Григорий билъ синъ на Мануила („Мануиловъ”), обаче съюзътъ и показва, че монахъ Никола е ималъ предъ видъ две лица и за ясность преписвачътъ не би употрѣбилъ опредѣлението съ окончание на опредѣляемата дума (Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., III, стр. 372, s. v). Костурчанинътъ Григорий си доставилъ слав. книга или за да я подари нѣкому, или за своя домъ. Пьрвото трѣбва да се смѣта за по-малко вѣроятно, защото преписвачътъ или пъкъ самиятъ даритель би отбелязалъ кому подарява рѫкописа и първиятъ едва ли би посочилъ, че е преписалъ книгата и за сина на Григория. Не се знае, дали последниятъ е билъ гръкъ по произходъ и езикъ или само по произходъ, но въ всѣки случай той и синътъ му знаели български.

 

 

311

 

Иеромонахъ Пахомий въ 1540 г. е преписалъ трѣбникъ, въ който е оставилъ бележки почти на говоримъ български езикъ [1]. He е известно да ли той билъ единъ исѫщъ съ иеромонаха Пахомий, който въ 1545 г. е преписалъ сборникъ отъ аскетически статии [2] или съ едноименния иеромонахъ, който въ 1546/1547 г. е преписалъ миней за м. юний въ Слѣпченския манастирь. [3]

 

Иеромонахъ Висарионъ отъ Дебърско билъ много деятеленъ книжовникъ. Обладанъ отъ желание да разпространява религиозни знания, той пишелъ и безплатно. [4] Преписалъ е въ манастиря „Св. Иванъ Предтеча” (, Слѣпченския) въ 1547 г. сборникъ отъ поучения на Кирила Иерусалимски и „Златоустъ“ [5] и въ 1553 г. книгата (съчинение, приписвано на Дионисия Ареопагитъ). [6]

 

Иеромонахъ Евтимий, вѣроятно, отъ западна Македония, [7] е преписалъ служебникъ за попъ Димитра. [8]

 

Въ 1563 г. била преписана книгата „Диоптра” (Διόπτρα) на монаха Филипа въ манастиря „Продромъ”. [9]

 

 

1.

(Љ. Ковачевић, Гласник, LVI, стр. 342—343, № 33; Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 501 и 502).

 

2. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 442, № 14, Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 527.

 

3. Споменик, IX, стр. 16, № 13; Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 142, № 29; Љ. Стојановић, цит. сб., № № 537 и 538. Срв. Аврелиянъ, цит. ст., Бълг. сбирка, г. XIX, 3, стр. 177.

 

4.

(Изв. р. археол, инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 143. № 41. Љ. Стoјановић, цит. сб. I, № 573).

 

5. Съдържа житие на Ив. Златоуста, поучения на Марко Александрийски и Теодора Aнтиохийски, за смъртьта на Адама, за Авраама, Мелхиседека и произхода на турцитѣ отъ Измаила, поучения на патр. Фотий.

 

6. Изв. р. археол. инст. в К/лѣ, loc. cit. Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 545, 546, 573. Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопеч. книги на нар. библ. въ София, №№ 305 и 30).

 

7. Въ бележката му има изрази: Богь да простить, И вась Бь да простить.

 

8. Споменик, IX. стр. 16, № 7, Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 4268. Въ рѫкописа, който се намиралъ въ Слѣпченския манастирь, нѣма дата. Л. Стояновичъ го отнася къмъ XVI—XVII в. (ib., стр. 412).

 

9. А. Поповъ, Опиcaнie рукописей и каталогъ книгъ церковной печати библютеки А. И. Хлудова, стр. 137, № 65. Следъ цифр. № 637: Срв. Ἀ. Παπαδοπούλου Κεραμέως, Ἱεροσολ. βιβλιοϑήκη, I, стр. 299 (№ 3203), 353 (№ 2792), 355 (№ 2811). Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 637.

 

 

312

 

Владиславъ Граматикъ, родомъ отъ Ново Бърдо [1], виденъ книжовникъ презъ XV в., е работилъ най-вече въ Жеглиговския манастирь (въ политѣ на скопска Черна гора), поради което въ бележката си отъ 1480 г. се нарекълъ дякъ ѿ Чрьногорскьѥ богородице. [2] Не се знае кога и де е умрѣлъ. Книжовнитѣ му трудове го издаватъ за доста образованъ човѣкъ. [3] Той ще да е излѣзълъ отъ школата на Константина Костенечки и билъ подъ влиянието на търновскитѣ книжовни традиции. [4] Владиславъ билъ неуморимъ събирачъ на църковно-литературни произведения. Той е съставилъ три голѣми сборници: презъ 1456 г. (работилъ почти цѣла година) въ кумановското с. Младо Нагоричино, въ дома на Никола Спанчевикъ и презъ 1469 и 1479 год. въ Жеглиговския манастирь. [5] Въ сѫщия манастирь Владиславъ Граматикъ е преписаль въ 1473 г. сборника „Андрианти” (слова на св. Иванъ Златоустъ и др.) [6] и въ 1480 г. шестодневъ въ Рилския манастирь, по порѫка на игумена Теофанъ, за 345 динари. [7] Сборникътъ отъ 1469 г. [8], съставенъ по порѫка на велможата Димитъръ Кантакузинъ и съ цель да познаятъ еретицитѣ Триличния Богъ [9], съдържа 37 съчинения (повечето жития и

 

 

1. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 313; Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 112.

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 349.

 

3. Ст. Новаковичъ (Прилози κ историји српске књижевности, Гласник, XXII, стр. 241) и Сырку (Очерки изъ исторіи литературныхъ сношеній болгаръ и сербовъ XV и XVI в., стр. CLXI) го считатъ за ученъ.

 

4. Сперански, цит. ст., Мсбну., XVI—XVII, стр. 334 и 338; Сырку, цит. съч., стр. CLX; Йор. Ивановъ, pag. cit.

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 313, 335; III, № 5575.

 

6. Ε. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиот. при Рилския манастирь, стр. 56; Љ. Стојановић, цит. сб, III, № 5572. Тази книга била преведена отъ гръцки на сръб‘скыи езыкь (сир. старобългарски, сръбска редакция) отъ ватопедския монахъ Aнтоний за Никита, архидяконъ на студеничкия митрополитъ Василий (ibid.).

 

7. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 349. Сырку (цит. съч., стр. CLXXXIV—CLXXXVIII) и Йор. Ивановъ, (Св. Иванъ Рилски и пр., стр. 112 и 126—127) приематъ, че подъ рѫководството на Владислава билъ съставенъ рилскиятъ панигирикъ отъ 1483 г. Срв. Б. Ангеловъ и М. Геновъ, История на бълг. литература, София, 1922 г , т. II, стр. 548.

 

8. Нарича се загребски, понеже се намира въ Загребската академия на наукитѣ.

 

9. Вж. послесловието на Владислава въ тоя рѫкописъ въ Starine, I, стр. 45—49; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 335. Срв. Сырку, цит. съч., стр. CLXIII.

 

 

313

 

слова [1]), между които сѫ марьгартїе (беседи на Ив. Златоустъ [2]), шестодневътъ на Василия Велики, житие на св. Илариона Мъгленски отъ търновския патриархъ Евтимий, житие на Константина (Кирила) Философа (т. н. панонсна легенда), похвално слово за св. св. Кирила и Методия. [3] Сборникитъ отъ 1479 г., нареченъ панигирикъ отъ самия Владиславъ и съставенъ, вѣроятно, по молба на рилскитѣ монаси, [4] съдържа 111 статии (слова и жития) [5]. Между тѣхъ има творения на търновския патриархъ Евтимий, (житие на св. Иванъ Рилски, похвални слова за св. Константинъ и Елена и св. Недѣля, послания до тисменския иеромонахъ Никодимъ, атонския монахъ Киприанъ и унгровлашкия митрополитъ Aнтимъ), житие на Стефанъ Дечански и похвално слово за св. Димитъръ Солунски

 

 

1. Споредъ описанието на Даничичъ въ Starine, I, стр. 51—54.

 

2. За непостижимото, противъ евреитѣ, за Озия, за богатия и Лазаря, за Давида и Саула. Тая книга била преведена отъ гръцки на български отъ иеромонаха Дионисий, ученикъ на Теодосия Търновски. Тоя преводъ е запазенъ въ Рилския манастирь и отдѣлно въ рѫкописъ отъ XVI в. (Е. Спространовъ, цит. описъ, стр. 61; (Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5943).

 

3. Цѣлото съдържание на тоя сборникъ вж. и у Б. Ангеловъ и М. Геновъ, История на бълг. литература, т. II, стр. 549—550.

 

4. Сырку, цит. съч., стр. CLXXI—CLXXII. Сборникътъ, наричанъ рилски панигирикъ, сега се намира въ ц. ист. и арх. музей при Св. Синодъ на Бълг. църква въ София.

 

5. Въ сборника сѫ влѣзли:

I. проповѣди на църковнитѣ отци Иванъ Златоустъ, Атанасий Aлександрийски, Амфилохий Иконийски, Кирилъ Иерусалимски, Григорий Ниски, Василий Велики, Кирилъ Апександрийски, Григорий Неокесарийски, Ефремъ Сиринъ, Андрей Критски, царигр. патриарси Прокълъ, Германъ и Григорий (кипрянинъ?), Василий Селевкийски, Максимъ Риторъ, Иванъ Дамаскинъ, Теодоръ Студитъ, мнихъ Анастасий, инокъ Иосифъ, востронски епископъ Aнтипатъръ, тавроменийски архиепископъ Керамей, Григорий Палама, царигр. пресвитеръ Аеций, иерусалимски пресвитеръ Исихий;

II. жития на св. Иванъ Предтеча, ап. Петъръ и Павелъ, еванг. Лука, ап. Варнава, великомѫченицитѣ Прокопий, Пантелеймонъ, Георгий, Димитъръ, Теодоръ Стратилатъ и Марина, чудеса на св. Димитъръ (отъ солунския хартофилаксъ Иванъ Ставраки), 40-тѣ мѫченици, Атанасий Aлександрийски, Григорий Богословъ (отъ неговия ученикъ Григорий), Aнтоний Велики (отъ Атанасия Aлекс.), Макарий Египетски (отъ Серапиона, ученикъ на Aнтония Валики), Симеонъ (отъ антиохийския магистъръ Нѝкифоръ), преп. Онуфрий (отъ отшелника Пафнутий), преп. Евтимий Велики, Сава Освещени, Паисий Велики, Петъръ Коришки. Атанасий Атонски и др. (вж. у Сырку, цит. съч., стр. CLXXIII—CLXXX, заб. 2).

 

 

314

 

отъ Григория Цамблакъ [1], похвално слово за преп. Филотея отъ видинския митрополитъ Иоасафъ, жития на Григория Синаитъ и Теодосия Търновски отъ царигр. патриархъ Калистъ, житие на св. Константинъ (Кирилъ) Философъ, похвално слово за сѫщия и Методия, повесть на Владислава Граматикъ за обновата на Рилския манастирь и пренасяне мощитѣ на св. Иванъ Рилски, житие и похвала на св. Иванъ Рилски отъ Димитъръ Кантакузинъ. Освенъ споменатата повесть, [2] Владиславъ е написалъ обяснителни бележки и послесловия въ загребския и рилския сборници. Повестьта е ценно допълнение къмъ житията на св. Иванъ Рилски. Сѫдейки по това, че разказътъ е свежъ, ясенъ и обстоенъ, трѣбва да се мисли, че авторътъ билъ очевидецъ на описваното църковно тържество [3] или най-малко го описалъ скоро, следъ като е станало то, по разказитѣ на рилскитѣ монаси-очевидци. Повестьта се състои отъ изложение и заключителна молитва, въ която Владиславъ нарича св. Ивана Рилски велико всемирно свѣтило,което пакъ озарило „западнитѣ български страни”, [4] и го моли да бѫде небесенъ ходатай на българи и сърби. [5] Владиславъ Граматикъ е ималъ ясни богословски познания. [6] Вѣрата, надеждата и любовьта за него

 

 

1. Словото е надписано: .

 

2. Издадена е въ Гласник, XXII, стр. 286—302. Авторътъ я прибавилъ къмъ житието на св. Ив. Рилски отъ Евтимия Търновски.

 

3. Срв. Ст. Новаковић, Гласник XXII, стр. 240; Сырку, цит. съч., стр. CCII; Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 112.

 

4. Гласник, XXII, стр. 301

 

5.

(Гласник, XXII, pag. cit.).

 

6. Това особено се вижда отъ молитвата му къмъ св. Иванъ Рилски и отъ послесловието му въ сборника отъ 1469 г., дето излага своята вѣpa въ второто идване на И. Христа и преобразяването на човѣшкото тѣло въ нетленно:

 

 

315

 

сѫ три принципи на духовния животъ, тѣсно свързани помежду си: вѣрата, подпомогната отъ любовьта, прави човѣка безстрашенъ, и надеждата, окрилена отъ упованието за бѫдеща награда, му дава смелость да се стреми къмъ най-труднитѣ дѣла. [1] Обясненията на Владислава къмъ тексата на светоотеческитѣ творения показватъ, че той билъ доста начетенъ [2] и критично се отнасялъ къмъ своята работа, макарь и да не билъ лишенъ отъ склонностъ къмъ апокрифни представи. [3] Изобщо Владиславъ може да се смѣта за даровитъ писатель. Неговата речь блѣсти отъ естествена красота, поразява съ своята гъвкавость и изразителность. Той разказва въодушевено, плавно и отмѣрено. [4]

 

 

1. Вж. цѣлото послесловие въ сборника на Владислава отъ 1469 г. и въ български преводъ у Б. Ангеловъ и М. Геновъ, История на бълг. литература, т. II, стр. 550—559.

 

2. Сперански мисли, че Владиславъ знаелъ гръцки и билъ добре запознатъ съ Аристотеля (Загребскиятъ рѫкопись на Владислава Граматика, Мсбну, XVI—XVII, стр. 331, 334). Обаче по-вѣроятно е, както твърди Сирку, че той е знаелъ за съчиненията на Аристотеля по извадкитѣ отъ тѣхъ въ творенията на църковнитѣ отци (цит. съч., стр. CLXVII), понеже едва ли е владѣелъ гръцкия езикъ до толкова, че да е могълъ прѣко да се запознае съ гръцката книжнина. Иначе той не би се ограничилъ само да преписва преведени гръцки произведения, а и би превелъ нѣкои гръцки творения, непознати на грамотнитѣ български и сръбски крѫгове. Владиславъ не билъ запознатъ и съ цѣлата славянска литература, напр. не споменава за българскитѣ първоучители Климентъ и Наумъ, за мѫченика Иванъ Владимиръ, за съчиненията на охридския архиепископъ Теофилактъ, макаръ че повидимому повече е знаелъ за българскитѣ светии, отколкото за сръбскитѣ (Срв. Сырку, цит. съч., стр. CXCIII).

 

3. Напр. въ бележката си къмъ житието на св. Богородица отъ св. Епифаний той казва, че въ първия день на първия месецъ билъ създаденъ първиятъ човѣкъ, въ тоя день Ной е излѣзълъ отъ ковчега, освободенъ билъ Израилъ отъ фараонското иго, Моисей е получилъ скрижалитѣ, Гавриилъ е донесълъ на Дева Мария благовестието, Христосъ е възкръсналъ; въ тоя день ще бѫде свършекътъ на свѣта (у Сперански, Мсбну, XVI—XVII, стр. 327).

 

4. Срв. Ст. Новаковић, Гласник, XXII, стр. 241, Сырку, цит. съч., стр. CXCVI; К. Иречекъ, Княжество България, ч. II, стр. 635, заб. 6.

 

 

316

 

Монахъ Мардарий въ Рилския манастирь, по порѫка на игумена Теофанъ и др. рилски монаси, е преписалъ панигирика отъ 1483 г., [1] помагалъ на Владислава Грамагика въ преписването на шестоднева отъ 1480 г. [2] и преписаль единъ миней за м. Септемврий. [3] Панигирикътъ на Мардарий съдържа 86 слова и жития, между които сѫ житията на св. Петка, св. Иванъ Рилски и Иларионъ Мъгленски отъ търновския патриархъ Евтимий, повесть за пренасяне мощитѣ на св. Петка въ Сърбия отъ Григория Цамблакъ, повестьта на Владислава Граматика за пренасяне мощитѣ на св. Ив. Рилски отъ Търново въ Рилския манастирь, похвално слово за архангелитѣ Михаилъ и Гавриилъ отъ епископа Климента (Охридски), слово на Въведение Богородично отъ охридския архиепископъ Теофилактъ [4].

 

Монахъ Спиридонъ въ 1503 г. е преписалъ въ Рилския манастирь една книга по порѫка на игумена Теоктистъ [5] и апостолъ по порѫка на игумена Калиникъ. [6]

 

Иеромонахъ Анастасий, сътрудникъ на монахъ Спиридонъ. [7]

 

Анонименъ книжовникъ въ 1536 г. е преписалъ житие на св. Иванъ Рилски въ Рилския манастирь, по порѫка на игумена Иларионъ за атонския манастирь (Ксенофонтъ). [8]

 

Иеродяконъ Силвестъръ отъ Дечанско (Ст. Сърбия) въ 1538 г. е преписалъ миней въ кратовския манастирь Пиргъ. [9]

 

Отъ градоветѣ книжовни срѣдища сѫ били Охридъ, Битоля, Скопие, Кратово и София. До сега не е известенъ нито единъ оригиналенъ славянски трудъ отъ Охридъ.

 

 

1. Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския монастирь, стр. 92 и 94; Љ. Стојановић, цит. ст., III, № 5579.

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 349. Срв. Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ, 113.

 

3. Йор. Ивановъ, pag. cit.

 

4. у Ε. Спространовъ, цит. оп., стр. 8521, 24 и 8726, 31-32.

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5582.

 

6. Ε. Спространовъ, цит. описъ, стр. 16.

 

7. Е. Спространовъ, pag. cit. Љ. Стoјановић, № 5582.

 

8. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 482. Йор. Ивановъ. Бълг. старини изъ Макед., II изд., стр. 267.

 

9. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 254, № 112. Манастирьтъ се намиралъ на р. Злетовщица и храмътъ му се наричалъ „Св. Богородица”. (Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 692 и 701).

 

 

317

 

Преписани били: презъ XV в. праздниченъ миней съ службата на св. Климента Охридски [1]; по порѫка на архиепископа Прохора, въ 1542 г. „За небесното чиноначалие” на „Дионисия Ареопагитъ“ [2], въ 1543 г. палея отъ инока Сисой [3], въ 1547 г. „Точно изложение на православната вѣра” на Ивана Дамаскина [4] и съчинение на Григория Палама. [5] Къмъ охридския книжовенъ крѫгъ се отнасятъ попъ Иванъ Милошевъ отъ дебърското с. Пископье и братъ му Никола, преписали прологъ презъ XV в. [6]

 

Отъ гръцкитѣ писатели сѫ известни:

 

Архиеп. Матей е писалъ противъ католицизма, обаче съчиненията му не сѫ запазени [7].

 

Неофитъ, гребенски епископъ [8], отлично е владѣелъ книжовния гръцки езикъ, ималъ опитно перо и мисионерски духъ. Той е писалъ проповѣди (за недѣля на блудния синъ, месопустна недѣля) [9], писма-поучения до покръстения костурски евреинъ Неофитъ, до султанския харачаръ и младежа Теодоръ. [10] Негови съчинения сѫ дветѣ официални писма на охридския арсиепископъ до цариградския патриархъ и византийския императоръ Мануилъ Палеологъ по въпроса за видинската и софийската епархия. Стилътъ на тия писма е чисто византийски. Въ тѣхъ, както въ писмата на охридския архиеп. Димитъръ Хоматианъ, напълно се отразило дипломатическото изкуство на Охридската архиепископия. [11]

 

 

1. 47 л. Отъ тоя рѫкописъ, който се намиралъ въ Струга, въ кѫщата на Ал. Чакъровъ, сега се пазятъ въ Софийската нар. библиотека (Проф. Б. Цонев, Опис на слав. рък. в Соф. нар. библ., II, № 544).

 

2. В. Григоровичъ, Оч. путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 156 и 157; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 516.

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 520, 521.

 

4. На славянски заглавието гласи: прѣданіе извѣстно православные вѣры.

 

5. В. Григоровичъ, pag. cit.; Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 139, № 3; Љ. Стoјановић, цит. сб., 1, № 543.

 

6. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 186, № 16, Въ приписката ъ е употрѣбенъ за еровъ звукъ и еровъ знакъ, съгласно съ правописанието на охридската школа. (Срв. проф. Цонев, Опис на слав. ръкописи в Соф. нар. библ., т. II, стр. VII).

 

7. Срв. тукъ, стр. 183, № 1.

 

8. Срв. тукъ стр. 217.

 

9. Минало, год. I, кн. 1, стр. 3.

 

10. Ibid., стр. 4 и 5. Срв. тукъ, стр. 32, бел. 5 и 259.

 

11. Вж. по-горе, стр. 6—7. Архим. Aнтонинъ е видѣлъ Неофитови слова въ рѫкописния сборникъ отъ проповѣди въ Спилейския манастирь (Гребенско) (Изъ Румеліи, стр. 193).

 

 

318

 

Марко, охридски протопопъ, въ 1498 г. е преписалъ общъ миней (свършва съ м. ноемврий) [1].

 

Презъ XVI в. голѣмъ книжовникъ билъ пелагонийскиятъ епископъ Григорий. [2] Той е превеждалъ на църковнославянски проповѣдитѣ на солунския иподяконъ Дамаскинъ Студитъ, съ което ще да е далъ тласъкъ да се пишатъ и новобългарски дамаскини въ Македония. [3] Известни сѫ две преведени отъ него слова: за митаря и фарисея и за блудния синъ [4].

 

Въ Скопие се явяватъ книжовницитѣ: Авксентий (), чиновникъ (пардексаркь), въ Скопската митрополия, въ 1434 г. е преписалъ апостолъ въ с. Витомирци (Скопско) за Шагмана, ктиторъ на църквата „Възнесение Господне” въ сѫщото село. [5]

 

Попъ Стефанъ въ 1476 г. е преписалъ четвероевангелие въ с. Язирци (Скопско) и, навѣрно, пентикостарь [6].

 

Иеродяконъ Мина, преписалъ въ 1519 г. триодъ за църквата „Въведение Богородично” въ с. Клъчевица (сега Кучевища, скопска Черна Гора). [7]

 

Поради добрия си поминъкъ, [8] Кратово е станало важно просвѣтно огнище за българи и сърби. [9] Кратовски книжовници

 

 

1. Извѣстія рускаго археол. института въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 135:

 

2. Срв. тукъ, стр. 237, № 2. Проф. Б. Цоневъ (История на бълг. езикъ, I, стр. 271), смѣта тоя Григорий за тъждественъ съ Григория Пелагонийски, който умрѣлъ въ 1695 г. (вж. тукъ стр. 239, № 8). Сѫщото твърди и прот. Ив. Гошевъ (Aнтиминсътъ, Допълнителни бележки). Обаче това не може да бѫде вѣрно, защото единиятъ е действувалъ, когато пелагонийската епархия била още епископия, а другиятъ, — когато тя се наричала митрополия (вж. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 46, Urk. III3; 68, Urk. XXII11).

 

3. Срв. проф. Б. Цоневъ, pag. cit.

 

4. Вж. тукъ, стр. 237, бел. 2.

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 261.

 

6. Ibid., №№ 341 и 342. Срв. idem, III, стр. 432. Това село и сега сѫществува, но е населено съ албанци мохамедани (В. Кънчовъ, Макекедония стр. 20625).

 

7. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 441.

 

8. Вж, тукъ, стр. 166.

 

9. Срв. Период. сп., Срѣдецъ, V, стр. 13'; П. А. Сырку, цит. съч., стр. CCLVIII.

 

 

319

 

сѫ издавали изящни рѫкописи [1]. Тѣ получавали порѫчки и отъ други градове (Охридъ, София) [2]. Свидетелство за голѣмото книжовно производство въ Кратовско е фактътъ, че още презъ 1891 г. въ Лѣсновския манастирь имало купъ стари книги. [3]

 

Известни сѫ следнитѣ кратовски книжовници:

 

Димитъръ, ученикъ на Нифона. Отъ трудоветѣ му се знае само преписаниятъ отъ него въ 1466 г. славянски номоканонъ. [4] До колкото може да се сѫди отъ послесловието му въ тоя рѫкописъ, [5] той билъ образованъ и опитенъ писатель. Езикътъ му е чистъ, ясенъ и на мѣста изященъ.

 

Гюро, ученикъ на ненаименуванъ иеродяконъ, е преписалъ въ Кратово презъ XV в. синаксаръ-панигирикъ, пазенъ въ Зографския манастирь. [6]

 

Филимонъ, преписалъ въ 1515 г. апостолъ за попъ Бойко въ Трохало. [7] Около сѫщата година той е преписалъ псалтирь въ храма „Св. Никола” въ мѣстото Воинегъ. [7b]

 

 

1. Вж. Период. сп., pag. cit.; Ε. Карановъ, Материали по етнографията на нѣкои мѣстности въ северна Македония и пр. въ Мсбну, IV, стр. 300; Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Св. Синодъ на Бълг. църква, София, 1900 г., стр. 55; Сырку, цит. съч., стр. CCXLIX. Споредъ Сирку, тѣ правѣли това подъ влияние на търговцитѣ отъ Дубровникъ и Венеция (цит. съч., стр. CCLIX), обаче не привежда доказателство за книжовни връзки между еднитѣ и другитѣ. Крат. книжовници могли да бѫдатъ потикнати къмъ художествено издателство отъ стари славянски орнаментирани рѫкописи, (вж. у Вл. Стасовъ, Славянскій и восточный орнаментъ по рукописямъ древняго и новаго времени, С. П/гъ, 1884 г.) и частно отъ ресавски (вж. сказанието на Константина Костенечки у Ε. Θ. Карскій, Образцы славянскаго кирилловскаго письма съ Χ по XVIII вѣкъ, изд. III, Варшава, 1912 г., стр. 48; първата стр. на Владиславовия панигирикъ отъ 1479 г.).

 

2. Вж. тукъ, стр. 257 и 320.

 

3. Е. Карановъ, който съобщава това, увѣрява. че много книги сѫ били изгорени отъ страхъ презъ 1883—1885 г., когато турцитѣ силно преследвали българското население, или били употрѣбени за топливо отъ невежи стопани, или задигнати отъ чуждеци, особено отъ сръбски агенти, които въ 1878 г. сѫ задигнали 33 книги само отъ Пшинския манастирь (цит. ст, стр. 303—307).

 

4. Вж. по-горе, стр. 257. Споредъ Аврелияна, дякъ Димитъръ е превелъ „законника” (Бълг. сбирка, год. XIX, кн 3, стр. 178), което не е вѣрно. Самъ Димитъръ казва, че законникътъ билъ преведенъ на , сир. старобълг. ез. сръбска редакция, и че архиеп. Доротей му предложилъ да го препише (, Љ. Стojaновић, цит. сб., I, стр. 99).

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 328.

 

6. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 186, № 17.

 

7. Ε. Карановъ, Паметници отъ Кратово, въ Мсбну, XIII, стр. 277; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 424. С. Трохало (Трооло) сѫществува и сега (Е. Карановъ, pag. cit., Β. Кънчовъ, Македония, стр. 232110).

 

7b. Љ. Стојановић, цит. сб., IV, стр. 42, № 6210.

 

 

320

 

Иванъ въ 1526 г. е преписалъ молитвеникъ въ Кратово. [1]

 

Лука, кратовски протопопъ. Известно е едно негово писмо отъ 1543 г. до игумена на Слѣпченския манастирь (Битолско) Игнатий. Написалъ го по порѫка на кратовския велможа Димитъръ. Мислитѣ сѫ изложени ясно, сбито, безъ витийство, съ увлѣкателна простота. Поради тѣзи качества това писмо било внесено за образецъ въ слѣпченския писмовникъ. [2]

 

Попъ Иванъ [3] въ 1558 г. е преписалъ четвероевангелие въ Кратово. [4]

 

Едноимененъ кратовски свещеникъ [5] е преписалъ: въ 1563 г. четвероевангелие за Матея, великъ ламбадарий на софийската катедрална църква; [6] въ 1567 г. служебникъ, сходенъ по текстъ съ служебника на търновския патриархъ Евтимий [7], за софийския свещеникъ Иванъ [8], когото нарича „братъ”, вѣроятно, въ духовенъ смисълъ; въ 1569 г. пакъ четвероевангелие. [9]

 

Попъ Лазарь въ 1564 г. е съставилъ въ Кратово

 

 

1. Љ. Стoјановић, цит. сб., I. № 455.

 

2. Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Мак., изд. II, стр. 486—487; срв. тукъ, стр. 283.

 

3. Споменавамъ и писатели, чиито трудове се появили скоро следъ падането на Кратово подъ властьта на Ипекската архиепископия, понеже тѣ ще да сѫ се учили у подведомствени на Охридската църква писатели.

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., I., № 598; Йор. Ивановъ, Бълг. стар. изъ Мак., стр. 187, № 24. Споредъ Аврелияна, той билъ родомъ отъ София, но не посочва основание (Бълг. сбирка, год. XIX, кн. 3, стр. 178).

 

5. За тѣхното отъждествение прѣчи обстоятелството (доколкото може да се сѫди по тѣхнитѣ бележки), че правописътъ на единия е едноеровъ (ь), а на другия — двуеровъ (ресавски) съ преобладание на ъ (срв. Сырку, цит. съч., стр. CCL, CCLI).

 

6. Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Св. Синодъ, стр. 55.

 

7. Idem, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския монастиръ, стр. 23; Сырку, цит. съч., стр. CCLI, прим. 5.

 

8. Името на софийския свещеникъ е написано ϊώ, което може да се чете „Иоанъ или Ионъ”, а не „Иовъ”, както е сторилъ Аврелиянъ, сливайки ϊώ и въ (цит. сп. стр. 178). Сѫщо така е отбелязано и името на преписвача, както и името Иоанъ на молдавскитѣ войводи Богданъ, Петъръ и др. (вж. приписки, у Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Макед. стр. 186, №№ 19 и 20; стр. 187, № 22; стр. 188, № 27. Въ молдавската хроника на иером. Евтимий стои: Іоаннъ Петръ воевода. J. Bogdan, Vech. cron. Moldovenesci, стр. 163).

 

9. Йор. Ивановъ, Бълг. стар. изъ Мак., стр. 189, № 29.

 

 

321

 

сборникъ [1] съ съчинения: служба и синаксаръ на ап. Андроника, житие на св. Никола Софийски отъ Матея Граматикъ и служба за сѫщия мѫченикъ, Богородиченъ канонъ и синаксаръ на мѫч. Солохонъ. [2]

 

Въ досѣгъ съ Кратово ще да сѫ били:

 

Нифонъ, учитель на дякъ Димитъръ Кратовски. [3]

 

Димитъръ Кантакузинъ, знатно лице (по материално състояние или държавна служба) [4], е живѣелъ, вѣроятно, въ нѣкой северномакедонски градъ. [5] Добре

 

 

1. Сырку, цит. съч., стр. XXII.

 

2. Ibid., стр. III; срв. ib., стр. XXI и XXII. После, навѣрно, въ София тоя сборникъ билъ подвързанъ заедно съ едно похвално слово за св. Никола Софийски, слово на св. Ив. Златоуста „Къмъ съблазненитѣ” и пр. и слово на царигр. патриархъ Нектарий за св. Теодора Тирона (Вж. ib., стр. VI—XX, XXII). Въ 1879 г. тоя кодексъ се намиралъ въ софийската катедрална църква „Св. Краль”. Въ 1880 г. билъ изпратенъ въ Петерб. академия на наукитѣ, която въ 1888 г. го върнала на Софийския митрополитъ (цит. съч., стр. 011 и I). Сега се пази въ софийската църква „Св. Никола Софийски”.

 

3. (Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 100).

 

4. Владиславъ Граматикъ го нарича свой „господинъ”, благороденъ (Starine, I, стр. 45,47, 48; Љ. Стојановић, цит. сб , I, стр. 103, 105, 107).

 

5. Фактътъ, че той билъ въ близки отношения съ Владислава Граматика и съ Рилския манастирь, дава основание да се мисли, че той е действувалъ недалече отъ Жеглиговския и Рилския манастири (Скопие, Кратово, Кюстендилъ) (срв. Сырку, цит. съч., стр. CC1II, CCIV). Поради презимето му нѣкои учени допускатъ, че той билъ потомъкъ на византийския родъ Кантакузиновци (Сырку, цит. съч., стр. CCII—CCIII; Йор. Ивановъ, Св. Ив. Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 113). Клонове отъ тоя родъ се срѣщали въ разни страни на Балк. полуостровъ. Презъ XV в. Кантакузиновци имало въ Месемврия, презъ XV и XVI в. — въ Анхиало. Следъ обѣсването на анхиалския богаташъ Михаилъ Кантакузинъ (мартъ 1578) (съобщение на Герлаха, вж. Пер. Сп., Срѣдецъ, кн. VI, стр. 34), неговитѣ братя и синове сѫ избѣгали въ Влашко. Тѣхни потомци сѫ успѣли да станатъ влашки и молдавски князе (Кесарий Дапонте, у Σάϑа, Μεσ. βιβλ., III, стр. 19, 21; срв. ib., стр. 519; Κ. Иречекъ, Княжество България, ч. II, стр. 794—795; Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 824). Споредъ Герлаха, въ Цариградъ мнозина се съмнявали, че Михаилъ Кантакузинъ е произлизалъ отъ рода на визант. императоръ Кантакузинъ (Пер. сп., Срѣдецъ, Vi, стр. 31). Въ съгласие съ К. Иречекъ (Кн. България, ч. II, стр. 794) можемъ да не приемаме това съмнение, обаче все остава непонятно, какъ Димитъръ Кантакузинъ, ако е билъ потомъкъ отъ тоя родъ, още презъ втората половина на XV в. (току що следъ падането на визант. империя) толкова се пославянчилъ, че е владѣелъ книжовния езикъ на българи и сърби. Ако се приеме, че той дълго време е живѣлъ между славяни (Сырку, цит. съч. CCII), то той би усвоилъ по-скоро тѣхния говоримъ езикъ, отколкото книжовния. Ако се допусне, че той се е родилъ и израсналъ межцу славяни, то не може да се обясни кога и защо родителитѣ или дѣдитѣ му се заселили въ българска или сръбска мѣстность. Споредъ надписа отъ 1517 г. въ храма на Яшунския манастирь (Нишки окрѫгъ), тоя храмъ билъ построенъ отъ „раба Божия” Кантакузина и братята му (Љ. Стојановић, цит. сб.. I, № 430). Ако е вѣрно снетъ, тоя надписъ показва, че названието Кантакузинъ било употрѣбявано и като личнο име. Поради това презимето на Димитъръ може да е било собствено име на баща му или дѣдо му, а не фамилно. Сирку мисли, че Димитъръ Кантакузинъ билъ тъждественъ съ едноименното лице, споменавано въ надписъ отъ 1493 г. на една икона въ Месемврия (цит. съч., стр. CCIII; за надписа вж. К. Иречекъ, Княжество България, ч. II, стр. 794), обаче сходство на имена може да има не само поради тъждество на две лица, а и поради роднинство между тѣхъ, и случайно. И днесъ сѫществуватъ едноименни родове безъ роднински връзки. Не се знае, дали сѫ били роднини писательтъ Дим. Кантакузинъ и Тома Кантакузинъ, за когото въ единъ лѣтописъ на Осоговския манастирь се казва, че е умрѣлъ на 25. юний 1463 г. (Йорд. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 150).

 

 

322

 

образованъ [1], той е покровителствувалъ славянската просвѣта и самъ билъ писатель. Между 1469—1479 той е написалъ кратко житие на св. Ивака Рилски съ похвала за сѫщия, по молба на нѣкои почитатели на светеца [2] и, вѣроятно, съ предназначение да се чете на 1 юлий, праздника „Пренасяне мощитѣ на св. Иванъ Рилски“ [3], установенъ въ сѫщия день презъ 1469 г. [4] Авторътъ разказва ясно, плавно, живо и съ високо благоговение къмъ

 

 

1. Владиславъ Граматикъ се обръща къмъ него:

(Starine, I, стр. 47; Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 105).

 

2. (Сырку, цит. съч., стр. CLXXVIII, ст. 93; въ панигирика на Владислава Граматика отъ 1479 г., л. 5146 Срв. К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 635, заб. 5). He е приемливо предположението на К. Иречекъ, че това житие първенъ било написано на гръцки езикъ (pag. cit.), защото Дим. Кантакузинъ, който е порѫчалъ на Владислава Граматика да му състави панигирика отъ 1469 г., несъмнено добре е знаелъ книжовния славянски езикъ. Освенъ това Владиславъ Граматикъ едва ли е знаелъ толкова добре гръцкия езикъ, за да може да даде хубавъ преводъ (срв. тукъ, стр. 315, бел. 2). Думата Трїновь (паниг. л. 522 и 522б) намѣсто Тръновъ или Трьновь не е още доказателство, че тя е следа отъ гръцки оригиналъ: подобна промѣна се срѣща и въ старобългарската писменость (Сырку, цит. съч., стр. CCVI).

 

3. Владиславъ Граматикъ е внесълъ това творение въ своя панигирикъ отъ 1479 г. подъ 1 юлий (л. 514б; у Сырку, цит. съч., pag. cit.). Дим. Кантакузинъ, обръщайки се къмъ празднуващитѣ , казва: (пос. пани. л. 521б). То е издадено отъ Д. Мариновъ въ Мсбну, XVIII, стр. 86—98.

 

4. Въ тоя день било решено всѣка година на 1 юлий да се извършва бдение (Гласник, XXII, стр. 300).

 

 

323

 

подвижника. Той започва произведението си съ картинно сравнение: както въ лѣтенъ день единъ пѫтникъ, едва дишащъ и изнемогващъ отъ жега и жажда, се ободрява, ако намѣри прохладна сѣнка, тъй и християнитѣ, отрудени отъ живота, намиратъ утешение въ праздницитѣ на светиитѣ. [1] Авторътъ сбито и съ ораторски тонъ описва живота на светеца и преноса на мощитѣ му. Споредъ него, св. Иванъ Рилски билъ родомъ отъ Срѣдецъ. Заключението му е нравоучително обръщение къмъ богомолцитѣ. Дим. Кантакузинъ ги подканва да пазятъ вѣрата си и да вършатъ добри дѣла, защото вѣрата безъ дѣла е мъртва; да прекарватъ праздницитѣ на светиитѣ не въ ядене, пиянство и крамоли, понеже това сѫ езически обичаи, но въ молитви, духовни пѣсни и чистота; да не се боятъ отъ бедностьта (), защото тѣ иматъ божествено богатство; да се борятъ мѫжки съ страститѣ си безъ да се превъзнасятъ за победитѣ си и да не се боятъ отъ борбата съ дявола, защото съ тѣхъ е „Преподобниятъ“ [2] (св. Иванъ Рилски).

 

Похвалата е тѣсно свързана съ житието, като негово молитвено заключение и се състои отъ кратки пѣсни, подобни на ирмоси, въ които се очертава образътъ на светеца чрезъ уподобление съ патриарситѣ и пророцитѣ [3].

 

 

1. Сѫщия панигирикъ, л. 515.

 

2. ibid., л. 522б.

 

3. Св. Иванъ Рилски се спасилъ въ планината „отъ потопа на грѣховетѣ”, както Ной въ ковчега; подобно на Авраама той послушалъ гласа, който го викалъ, напусналъ отечество и бащинъ домъ и наследилъ Божието обетование; борилъ се съ лукавитѣ духове, посрамилъ ги и се изкачилъ по лествицата на добритѣ (духове), тъй, както Яковъ се борилъ съ ангела и видѣлъ „високата” лествица; изкушаванъ билъ и изтърпѣлъ не по-малко отъ Иова; възцарилъ се надъ страститѣ на грѣха, както Иосифъ надъ Египетъ; подобно на Моисея цѣлъ животъ е беседвалъ съ Бога въ молитва на планината и носѣлъ Божия законъ написанъ въ скрижалитѣ на сърдцето си. Както Иисусъ Навинъ е въвелъ следвалитѣ го въ обетованата земя, тъй и той — въ рая. Кротъкъ билъ Давидъ, но що е по-кротко отъ Ивана (Рилски)? Прор. Илия билъ храненъ отъ врани, св. Иванъ Рилски получавалъ хлѣбъ отъ ангели; прор. Иеремия билъ осветенъ отъ Бога преди ражданието си, този пъкъ билъ посветенъ Богу отъ млада възрасть; подобно на св. Ивана Предтеча е живѣлъ въ пустинята; подобно на ап. Павла е изгубилъ всичко, за да спечели Христа; вървѣлъ по тѣсенъ пѫть, но достигналъ въ широтата на блаженствата (ibid., л. 522—523).

 

 

324

 

Тя завършва съ просителна молитва къмъ светеца. [1] На Дим. Кантакузина принадлежатъ още една дълга стихотворна молитва [2] и послание до доместика иеромонахъ Исаия. [3] Отъ произведенията му се вижда, че той билъ начетенъ и съ оформенъ православенъ свѣтогледъ. [4]

 

Попъ Рале (попа Ралета), преписалъ въ 1515 г. тропарникъ въ Щипъ. [5]

 

 

Γp. София може би, нѣмалъ толкова много книжовници, както Кратово, обаче е стоялъ по-високо отъ него по духовенъ животъ. Софийскитѣ порѫчки въ Кратово се изпълнявали изящно, несъмнено, по желанието на клиентитѣ. Въ София богослужебнитѣ книги били разкошно подвързвани. [6] Тамъ, като цзнтъръ на румелийското бейлербейство, се стичали отъ разни краища хора, които сѫ търсѣли по-добъръ животъ (напр. мѫченикъ Георгий отъ Кратово, мѫченикъ

 

 

1. Да се моли той на Бога за свѣта, да въздигне православието

Вѣроятно, Дим. Кантакузинъ има предъ видъ положението на Църквата въ сръбскитѣ земи следъ падането на сръбското деспотство и босненското кралство), да прекѫсне тежкитѣ беди (), да избави християнитѣ отъ неочаквана и принудителна смърть и милостиво да приеме неговата малка похвала, като го възнагради щедро (ibid., л. 523).

 

2. Открилъ я Даничичъ въ рѫкописъ на Бѣлградската академия на наукитѣ (Starine, I, стр. 50). Намира се и въ рѫкописъ на Рилския манастирь отъ XVIII в. (Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 127,№ 38). Издадена е отъ Д. Мариновъ въ Мсбну, XVIII, стр. 77—82; отъ Б. Ангеловъ и М. Геновъ съ български преводъ въ История на бълг. литература, т. II, стр. 560—554.

 

3. у Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и пр., стр. 113.

 

4. Сирку е склоненъ да смѣта Дим. Кантакузина за привързанъ къмъ неканонични или апокрифни разкази, понеже панигирикътъ, съставенъ за него отъ Владислава Граматика, съдържа три апокрифни разказа (цит. съч., стр. CLXIII и ССХ). Обаче дори да се приеме предположението, че програмата на тоя сборникъ била съставена и отъ Дим. Кантакузина (ib., стр. CLXIII), не може да се докаже, че именно последниятъ е посочилъ на Владислава Граматика да постави тѣзи разкази въ своя сборникъ

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 425.

 

6. Четвероевангелието на кратовския свещеникъ Иванъ отъ 1563 г. е подвързано съ дъски, обвити съ кожа въ позлатена сребърна обкова (Вж. Софийскитѣ старини, въ Периодическо списание, Срѣдецъ, V, стр. 30—131. Сырку, цит. съч., стр. CCL).

 

 

325

 

Никола отъ Епиръ). [1] Туй обстоятелство значително е съдействувало, за да се увеличи образованото общество въ тоя градъ. [2] Нѣкои софийски граждани, знаели гръцки. [3] За сравнително високата духовна просвѣта въ София поне презъ първата половина на XVI в. говорятъ следнитѣ два факта: 1) софийскиятъ свещеникъ Пѣю споменава за , които моли да не го укоряватъ, задето не е писалъ по тѣхного изкуство; [4] 2) християнитѣ, които сѫ гледали отдалече мѫчението на Никола, сѫ пѣели духовни пѣсни, а нѣкои изкусни „доброписци” тозчасъ съставили църковни пѣснопѣния за мѫченика. [5]

 

Известни сѫ книжовницитѣ:

 

Попъ Никола, който въ 1469 год. е преписалъ четвероевангелие въ Драгалевския манастирь. [6]

 

Никола Граматикъ билъ по-старъ синъ на софийския боляринъ Радославъ Мавъръ, който въ 1476 г. е възобновилъ Драгалевския манастирь. Той е изобразенъ заедно съ баща си, майка си Вида и брата си Стахно въ лѣвия ѫгълъ на притвора въ манастирската църква. [7]

 

Попъ Пѣю, живѣлъ въ София [8] въ първитѣ десетилѣтия

 

 

1. Вж. по-горе, стр. 29, 261, 262.

 

2. Герлахъ съобщава, че въ 1578 г. въ София е имало две български училища, едното отъ които се намирало край митрополитската църква „Св. Марина”. Въ тѣхъ се подготовлявали повечето бълг. свещеници. За софийскитй евреи сѫществували три училища: нѣмско, италянско и гръцко (К. Иречекъ, Стари пѫтешествия по България, Периодическо списание, Срѣдецъ, VII, стр. 117—118).

 

3. Посетителитѣ на мѫченика въ затвора сѫ разговаряли съ него по гръцки, за да не ги ризбирали затворницитѣ-мухамедани. Единиятъ отъ тѣхъ юношата Стефанъ (Житіе Св. Николая Софійскаго, изд. Сырку, стр. 118).

 

4. Гласник, XXI, стр. 132.

 

5. Житіе св. Николая Софійскаго, стр. 137.

 

6. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 334.

 

7. Вж. К. Иречекъ, Княжество България, ч. II, стр. 66; Йор. Ивановъ, Св. Богородица Витошка, в. „Миръ”. бр. 8994, стр. 3.

 

8. Това се вижда отъ следнитѣ мѣста: 1) въ житието на мѫч. Георгия авторътъ нарича последния свой любимъ духовенъ синъ, сир. възпитаникъ, който е извършилъ своя подвигъ предъ неговитѣ очи (Гласник, XXI, стр. 132); 2) този, у когото Георгий е живѣлъ и който пооучаше ѥго отъ светыихъ писании, сир. възпитательтъ му, билъ оть свещеникь града того (София) (ibid., стр. 130); 3) поради турски насилия свещеникъ Стефанъ е напусналъ селото си Пенковци, „близь Софии” и дошълъ съ жена си въ дома на автора (Гласник, XL, стр. 125); 4) въ службата на Св. Георгий Софийски авторътъ се представя очевидецъ на мѫченичеството му и покланящъ се на раката съ мощитѣ му (вж. тукъ, сѫщ. стр., бел. 1 и Гласник, XXI, стр. 123, II пѣсьнь, инь рмось); 5) кани всички софиянци да насаждатъ въ себе си добродетелитѣ на мѫченика

ib., стр. 116); 6) той е зритель на духовното веселие въ София и околностьта

Срв. В. Ягић, Гласник, XL, стр. 131. Авторьтъ ще да е училъ въ Атонъ: въ предговора си казва, че билъ близъкъ съ цариградския патриархъ Нифона (ялъ и пилъ на неговата трапеза, беседвалъ съ него) и видѣлъ мощитѣ му въ Атонъ, когато две години следъ смъртьта му билъ откритъ неговиятъ гробъ (Гласник, XL, стр. 125).

 

 

326

 

на XVI в., е написалъ житие и служба [1] за своя възпитаникъ, софийския мѫченикъ Георгий отъ Кратово († февр. 1515 г.) Въ встѫплението на житието авторътъ говори, че е почналъ своето слово за мѫченика, защото последниятъ билъ негово

 

 

1. Издалъ ги Ст. Новаковичъ презъ 1867 г. въ Гласник, XXI, стр. 104—155. Въ 1874 г. В. Ягичъ е напечаталъ въ Гласник, XL, стр. 121—130, откѫслеци, които нѣма въ изданието на Новаковича (въ увода и заключението) по текста на Гилфердинга въ „Лѣтописи занятій археографической комиссіи”, II, СП., 1862 г. Двата паметника сѫ известни по преписъ, (споредъ Даничича, може би, отъ началото на XVII в.) и съставляватъ часть (л. 72—136) отъ единь рѫкописенъ сборникъ, който принадлежалъ на Дечанския манастирь (Гласник, XXI, стр. 100). Приписката на проигумена Захария отъ 1577 г. въ сборника не показва още, ча тогава билъ преписанъ рѫкописътъ, както се казва у Б. Ангеловъ и М. Геновъ, Ист. на бълг. лит., II, стр. 574 (вж. Гласник, pag. cit.). — Житието е поставено следъ службата подъ заглавие

(ib., стр. 131), което показва, че то било предназначено за четене въ църква на мѫчениковия праздникъ (11 февруарий). Службата се състои отъ вечерня (малка и велика), утреня и канонъ. Дветѣ произведения сѫ написани скоро следъ смъртьта на мѫченика. Въ житието се казва, че Георгий се подвизавалъ

Службата била съставена за софийската църква, дето били пазени мощитѣ на св. Георгия, както се вижда отъ следнитѣ изрази:

— Името на автора е означено само въ канона (вж. тукъ, стр. 327), но между канона, житието и другитѣ части на службата има голѣмо сходство по съдържание и стилъ, та едва ли би било основателно да се съмняваме, че тѣ сѫ дѣло на единъ и сѫщъ авторъ — възпитателя на мѫч. Георгия (срв. Ст. Новаковић, Гласник, XXI, стр. 100; Сырку, цит. съч., CCLXXV). Въ службата мѫченичеството на Георгия е изобразено споредъ житието му: страдалецътъ билъ безчувственъ къмъ времения огънь, както и къмъ земната слава (ib., стр. 105, слава; срв. житието, стр. 149—150); въ затвора, подкрепванъ отъ божествено поучение, той е пренебрегвалъ поучението на невѣрнитѣ, не се поддалъ на ласканията и заплахитѣ на сѫдията (ib., стр. 106, II стих. на вел. веч.; срв. жит., стр. 142—143, 149); Георгий е казвалъ: „съкрушете (ме) съ биене, изгорете тѣлото ми, никога не ще отхвърля моя Христосъ; желая и сладко ще приема сегашнитѣ мѫки, които бихте ми нанесли, повече отколкото вашитѣ блага, които ми обещавате” (ib., стр. 111, слава; 121, I пѣсьнь на IV ирм.; срв. жит., стр. 143, 150); той е стоялъ въ сѫда като незлобно агне всрѣдъ вълци, не се ужасявалъ отъ скърцането на тѣхнитѣ зѫби, (ib., стр. 123, I п., VI ирм.; срв. жит., стр. 147).

 

 

327

 

любимо духовно дете и предъ неговитѣ очи се подвизавалъ. [1] Въ заключението си той ободрява четцитѣ да не се отчайватъ отъ турскитѣ притѣснения, но да продължаватъ да стоятъ твърдо въ Христовата вѣра, [2] като строго пазятъ поста, който е „прьвоѥ начело добродѣтелѥмь”. [3] Въ канона е посоченъ акростихъ , [4] но не е спазенъ. Въ дветѣ произвения авторътъ проявява значителенъ писателски даръ, макаръ и да казва, че,

не може да пише по . [5] Той разказва просто и увлѣкателно. Отъ творбитѣ му лъха нежно бащинско чувство, смѣсено съ благоговение къмъ младия

 

 

1. Гласник, XXI, стр. 132.

 

2. ib., стр. 154—156.

 

3. Гласник, XL, стр. 128. Споредъ него, Адамъ билъ изгоненъ отъ рая, защото не спазилъ поста. Сѫщо и ония, които не държатъ постъ, не ще влѣзатъ въ рая; а тия, които сѫ постили и постятъ, ще го наследятъ (Ib., стр. 128). Истински вѣрва онзи, който пази 7-тѣ църковни пости: рождественски, Четиридесетница, Петровъ, Богородиченъ, срѣда, петъкъ и Кръстовдень (ib., стр. 129). Истински пость е въздържание отъ месо, риба и вино (ib., стр. 127) и ядене еднажъ въ деня (въ 9 ч. веч. по турски) (ib., стр. 126). Постътъ е необходимъ „по нѥже иже мала не пострадахомь пльтию бога ради, како великаіа прѣтрьпимь?” (pag. cit). Постътъ е изпитание, а „никтоже не искоушень не вьнидеть въ царство небесноѥ “ (ib., стр. 127).

 

4. ib., стр. 118. Въ рѫкописа: Пѣіа (ib., стр. 100, бел. 1).

 

5. Гласник, XXI, стр. 132. Сѫщо и въ молитвата си къмъ мѫченика: невѣжда бо сии азь оумныѥ тьнкости, не оу достигь (Гласник, XL, стр. 130).

 

 

328

 

мѫченикъ. Пѣснитѣ плѣняватъ съ свежитѣ си образи и сравнения, съ висотата и прозрачностьта на мислитѣ. Пѣвецътъ изобразява Георгия безъ идеализация: описва отдѣлни чърти на мѫченическия му животъ и впечатленията на християнитѣ отъ тѣхъ. [1]

 

Матей граматикъ, [2] великъ лампдарий на софийската митрополитска църква, [3] е написалъ житие на св. Никола Софийски, чието мѫченичество самъ е видѣлъ. Той билъ образованъ човѣкъ, [4] добре познавалъ св. Писание, [5] житията на мѣстнитѣ светии, [6] църковната история [7]. Известно му било и съчинението на

 

 

1. Напр. въ първата слава на великата вечерня пѣвецътъ разказва: „Въ подвига на мѫчението (Георгие) добре изясни себе си и укрепи събора на благочестивитѣ, познатитѣ възвесели, бѣсовската сила разруши, амираханскитѣ учители посрами, а сардикийскитѣ хора съ околнитѣ удиви, ангелскитѣ сили съ своето търпение ужаси, и ликътъ на мѫченицитѣ се прослави. Съ тѣхъ сега се въздворявашъ ти вѣнчаниятъ съ нетлѣненъ вѣнецъ отъ дѣсницата на Христа, за Когото, блажене, се предаде на огънь. Великомѫчениче Георгие, моли се за насъ на Господа” (Гласник, XXI,стр. 107).

 

2. Макаръ че въ негово време София, може би, била подъ Царигр. патриаршия, тя се намирала подъ влиянието на просвѣтителното движение въ Охридския диоцезъ (resp. Кратово) (срв. Сырку, цит. съч., стр. CCLVIII). Матей Граматикъ трѣбва да се отнесе по езикъ и правописъ (вж. ibid., стр. CCLXVII) по-скоро къмъ западнобългарската (моравската и македонската) книжовна група. За да бѫде закрѫгленъ моятъ очеркъ, смѣтамъ за умѣстно да спомена и книжовнитѣ произведения на София въ половината на XVI в.: съ тѣхъ и се свършва духовниять подемъ на тоя градъ презъ XVI в.

 

3. (Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Св. Синодъ, стр. 55). Въ заглавието на житието на св. Никола Софийски той е нареченъ само лампадарий:

 

4. Срв. Сырку, цит. съч., стр. CCLXVII.

 

5. Авторътъ често цитира Петокнижието, книгитѣ Сѫдии, Царства, Иовъ, Товитъ, Соломоновитѣ притчи, пророцитѣ Исаия, Иоилъ, Амосъ, евангелията (главно Иоана), апостолскитѣ послания, а понѣкога и апокрифи (напр. за Лота).

 

6. Вж., Житіе св. Николая, стр. 39—43.

 

7. Ib., стр. 37—38, 60.

 

 

329

 

Иосифа Флавия „Иудейски войни”. [1] Матей Граматикъ билъ запознатъ съ географията; [2] ималъ и проповѣднически даръ, както се увѣряваме отъ увещателната му речь къмъ мѫченика Никола и отъ благотворното ѝ влияние върху последния. [3] Въ встѫплението на житието авторътъ обяснява нравствената полза отъ четенето на житиета и изобщо на св. Писание. [4] Словото Божие има творческа сила: то е подбудило блудницитѣ да последватъ Христа, превърнало гонителитѣ въ проповѣдници, умѫдрило проститѣ рибари. [5] Затова „по-добре е да купимъ тази сила, отколкото злато, сребро и скѫпоценни камъне”. [6] Въ историческата часть той дава и интересни сведения за София и околностьта, за частния животъ на турцитѣ, за отношенията имъ къмъ християнитѣ. Заключението е молитва къмъ мѫченика. Житието било написано късно следъ смъртьта на мѫченика. [7]

 

Главенъ изворъ на автора сѫ били личнитѣ му впечатления. Много нѣща сѫ му били съобщени устно отъ самия Никола. Фактитѣ, които той не е видѣлъ и мѫченикътъ не му е съобщилъ, сѫ описани бѣгло, като сѫ попълнени съ богословски разсѫждения и сравнения, заети изъ св. Писание и светоостеческитѣ творения. Макаръ и да се увличалъ отъ византийското витийство, Матей Граматикъ билъ изкусенъ писатель. Като се изключатъ отекчителнитѣ уводи предъ разказа за едно събитие, изложението е доста образно и обстойно.

 

 

1. Ib., стр. 77: .

 

2. Като поставя София въ областьта Македония, той обяснява, че тя се нарича правилно Срѣдецъ,

(ib., стр. 37); различава Арабия и Египетъ на изтокъ, Илирикъ, Диоклития италянски страни на западъ; знае за кизичкия храмъ и Ефесъ. (Ib., стр. 36).

 

3. Ib., стр. 114—117 и 118.

 

4. Ib. стр. 27—28.

 

5. Ib., стр. 28.

 

6. ib. стр. 28:

 

7. Самъ авторътъ казва въ встѫплението си, че отдавна е мислѣлъ да напише житие за мѫченика Никола, но се заелъ за работа само, когато сѫ му порѫчали нѣкои свещени мѫже въ София. (Ibid., стр. 30).

 

 

330

 

Има сцени тъй живо обрисувани, [1] че художникътъ би могълъ да ги снеме на платно. [2] Матей пъстри речьта си съ рѣдки и нови думи

[3], [4], [5], [6], [7], [8]

оживява го съ народни поговорки [9], и подъ влияние на говоримия езикъ, често изхвърля падежнитѣ окончания. [10]

 

Недълго следъ смъртьта на мѫченика Никола, неизвестенъ софиянецъ [11] е съставилъ похвала за софийскитѣ мѫченици, пострадали въ XVI в. — Георгий отъ Кратово, Георгий отъ София и Никола, за когото по-обширно говори. Неговата речь е риторична и многословна. И той има езиковата особеность на Матея Граматика.

[12], [13], [14], [15].

 

Скоро следъ канонизацията на мѫченика Никола се появили служба за него (вечерня, утреня и канонъ съ акростихъ: [16] Началото на службата било поставено при погребението на мѫченика, когато клирътъ и народътъ сѫ го възпѣли съ похвални пѣсни. [17] Макаръ че нейниятъ езикъ е тежъкъ, въ нея

 

 

1. Напр. откарването на Николаа въ сѫда, действията на фанатизираната турска тълпа, последнитѣ минути на мѫченика.

 

2. Сырку, цит. съч., стр. CCLXIX.

 

3. Житие св. Николая Соф., стр. 46.

 

4. Ib., стр. 61.

 

5. Ib., стр. 34.

 

6. Ib., стр. 52, 35.

 

7. Ib., стр. 67.

 

8. Ib., стр. 100. Вж. речника за такива думи у Сырку, цит. съч., стр. LI—LXXII.

 

9. ib. стр. 37, 50 („гдето има тъща, тамъ има бракъ”).

 

10. Срв.

Сырку, Срв. цит. съч., предисловие стр. 08 и CCCXXXVII.

 

11. Въ встѫплениато на похвалата авторътъ казва, че по рождение, възпитание и кръщение е произлизалъ отъ София (у Сырку, цит. съч., стр. 144, 149—150). Сирку допуска, че авторътъ на похвалата билъ единъ отъ софийскитѣ , за които Матей споменава въ своето житие (цит. съч, CCCXLII; житіе св. Ник. соф., 137).

 

12. ib., похвала, стр. 150.

 

13. ib., стр. 146.

 

14. ib., стр. 152.

 

15. ib., стр. 144, 147.

 

16. ib., стр. 11.

 

17. ibid, стр. 137 и 140. По-подробно ще разгледамъ тоя въпросъ на друго мѣсто.

 

 

331

 

има възвишени мисли, ярки сравнения. Тя се отличава отъ службата на св. Георгий Софийски съ това, че съставителитѣ се отнесли къмъ подвига на мѫченика безъ достатъченъ възторгъ и дори разсѫдъчно. Въображението имъ витае въ задоблачни сфери. Тѣ виждатъ въ отдѣлнитѣ моменти на мѫчениковия животъ осѫществение на догматични идеи. Оттукъ и изобилието на отвлѣчени изрази.

 

Посоченитѣ произведения свидетелствуватъ за творчески поривъ у софийската интелегенция, която би дала още по-хубави религиознопоетически творби, ако въ половината на XVI в. не би се влошило положението на християнитѣ въ Турция.

 

 

Сръбскитѣ епархии, наравно съ българскитѣ, се грижели за увеличение на славянската църковна писменость. Споменаватъ се много книжовници.

 

Попъ Иванъ, отъ бѣлградската епархия е преписалъ евангелие въ 1481 г. [1]

 

Никола Косиеръ въ 1486 г. е преписалъ часословъ по порѫка на логотета Божидаръ Гръкъ въ дома на зетския владѣтель Иванъ Черноевичъ. [2]

 

Дякъ Никола е преписалъ въ 1488 г. богосл. книга (псалтирь, часословъ) въ с. Петница. [2b]

 

Никандъръ, преписалъ четвероевангелие въ 1494 г. въ „храма” (ман.?) Св. Богородица въ пустинята Белае, по порѫка на стареца Евтимий. Вѣроятно, сѫщиятъ въ 1503 г. е преписалъ слова на св. отци.

 

Попъ Радосавъ, преписалъ въ 1501 г. църковенъ уставъ въ Рашка. [3]

 

Дякъ Елисей, родомъ отъ Подолски Каменецъ, въ 1490 г. е преписалъ четвероавангелие въ Сланкаменъ (Срмъ), въ дома на „боголюбивия” рибарь Петъръ. [4]

 

Дякъ Владиславъ, преписалъ въ 1508 г. житието на Св. Сава Сръбски по порѫка на милешевския архидяконъ Василий, вѣроятно, въ Милешевския манастирь. [5]

 

Иеромонахъ Марко Трѣбинецъ въ 1509 г. е преписалъ октоихъ въ трѣбинската църква „Успение Богородични” по порѫка на своя учитель, мѣстния архиерей Висарионъ. [6] Иеромонахъ Михаилъ въ 1512 г. е преписалъ въ манастиря Раваница повестьта за пренасяне мощитѣ на св. Лука въ Смедерово. [7]

 

Андрей Русинъ отъ гр. Сянокъ е преписалъ въ 1513 г. тълкувание на апостола (протлькь апостолскыи) въ Сланкаменъ, по порѫка на тамошния протопопъ Гюргъ, въ времето на бѣлгр. митрополитъ Максимъ, бившъ срѣмски деспотъ.

 

Монаситѣ Висарионъ и Венедиктъ сѫ преписали книга въ 1516 г.

 

Попъ Вукъ въ 1516 г. е преписалъ псалтирь въ Сараево по порѫка на единъ „кнезъ”. [8]

 

 

1. Љ. Стојановић, Ст. ср. записки и натписи, I, № 351.

 

2. Ibid., № 355.

 

2b. Въ Народна енциклопедија на проф. Ст. Станојевић (II књ., стр. 608) се посочва село съ това име въ Ст. Сърбия, при р. Лешница, прит. на р. Лимъ.

 

3. ibid., № 393.

 

4. ibid., № 360.

 

5. ibid., № 399.

 

6. Ibid., № 404.

 

7. ibid., № 412.

 

8. ibid., № 427.

 

 

332

 

Попъ Радовецъ въ 1517 г. е преписалъ миней въ Грахово (Херцеговина). [1]

 

Пресв. Костадинъ отъ Ипекъ е преписалъ осмогласникъ въ 1520 г. въ мѣстото Щинкари при епископа Теодосий.

 

Евстратий (таха = бързописецъ), вѣроятно, родомъ сърбинъ [1b], е преписалъ въ 1520 г. синаксаръ. [1c]

 

Попъ Радославъ въ 1524 г. е преписалъ прологъ въ Николъ-Пазаръ (Ст. Сърбия) [2] по порѫка на Цвѣтко Вуковикъ и Ела, които я подарили на църквата „Св. Никола” въ сѫщото мѣсто. [3]

 

Дякъ Иванъ Малешевецъ въ 1524 г. е преписалъ миней въ трѣбинската църква „Успение Богородично” по порѫка на игумена Марко. [4]

 

Попъ Димитъръ въ 1526 г. е съставилъ сборникъ въ Сопочанския манастирь по порѫка на игумена Германъ. [5]

 

Никола Кричкъ Грубановикъ въ 1528 г. е преписалъ четвероевангелие въ храма „Св. Георгий” на с. Крушевица. [6]

 

Григорий въ 1531 г. е преписалъ миней въ манастиря Студеница, по порѫка на игумена Василий и цѣлото монашеско братство. [7]

 

Монахъ Максимъ, преписалъ въ 1533 г. сборникъ отъ светотечески творения въ Срѣмския манастирь Крушедолъ. [8]

 

Димитрашинъ въ 1534 г, е преписалъ псалтирь въ манастиря „Св. Никола” (подъ планина Кабларъ, при р. Морава, Руднишки окрѫгъ). [9]

 

Иером. Сава въ 1535 г. е преписалъ църковна книга въ лимския манастирь „Св. Никола”, наричанъ Даварь (Босна). [10]

 

Иеромонахъ Василий, игуменъ на манастиря „Св. Тройца” (до Плевле) и братъ му монахъ Сава въ 1537 г. сѫ преписали миней. [11]

 

 

1. Ibid , I, № 453. Срв. по-горе стр. 255, бел, 1.

 

1b. Като говори за владѣнията на султанъ Селима, той споменава отъ балканскитѣ земи само Цариградъ, сръбската земя, Връхбосна и Подунавье.

 

1c. За всичкитѣ у Љ. Стојановић, цит. сб., IV, №№ 6178, 6187, 6197, 6207, 6211, 6218, 6219.

 

2. Това селище се намирало близо до гр. Бихоръ, въ долината на р. Лимъ (вж. Љ. Стојановић, ibid., № 618; Κ. Јиречек, Историја Срба, IV, стр. 94).

 

3. Ib., III, № 5592.

 

4. Ib., I, № 451.

 

5. Ib., № 456.

 

6. Ib., № 462. Въ 1734 г. ce споменава c. Крушевица въ Прокупленската нахия (ib., II, № 2625).

 

7. Ib., № 466.

 

8. Ib., I, № 472.

 

9. Ib., III, № 5597. Срв. Μ. Ђ. Милићевић, Гласник, XXI, стр. 64; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 748, бел.; № 1052, бел.

 

10. Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5598.

 

11. Ib., I, № 492.

 

 

333

 

Иеромонахъ Сава, въ 1545 г. е преписвалъ прологъ въ сѫщия манастирь по порѫка на игумена Висарионъ, но следъ 4 м. и 5 дни работа умрѣлъ, и рѫкописътъ билъ довършенъ отъ дяка Ивана, [1] който въ 1545 г. е преписалъ типикъ и въ 1546 г. четвероевангелие пакъ по порѫка на сѫщия игуменъ. [2]

 

Иванъ Граматикъ е действувалъ при митрополита Никаноръ (вѣроятно, новобърдски). [3] Оставилъ е рѫкописъ, намѣренъ въ грачанишката църква. [4]

 

Иеромонахъ Кирилъ въ 1550 г., по заповѣдь на игумена Леонтий, е преписалъ четвероевангелие за свещеника Богданъ въ дома на последния, въ с. (лозе?), жупа Саримешево, подъ пл. Гнятъ [5] (Херцеговина).

 

Иеромонахъ Пахомий въ 1550 г. е преписвалъ миней въ манастиря „Св. Архангелъ Михаилъ” (Радовашница), въ подножието на пл. Цѣръ (Шабачки окр.). [6]

 

Дякъ Радко е довършилъ сѫщия миней [7] и въ 1551 г. преписалъ другъ миней въ сѫщия манастирь. [8] Той билъ насърдчаванъ отъ манастирския игуменъ Исаия. [9]

 

Дякъ Иванъ отъ Николъ-Пазаръ въ 1552 г. е преписалъ четвероевангелие по порѫка на будимлския митрополитъ Матей. [10]

 

Иеродяконъ Арсений, преписалъ миней за манастиря Каменица [11] (въ Нишко). [12] Помагали му игуменътъ Григорий и духовникътъ Леонтий. [13]

 

Дякъ Вукъ отъ Николъ-Пазаръ въ 1554 г. е преписалъ четвероевангелие, подпомаганъ отъ попъ Мие въс. Саманле, близо до р. Морава, въ подножието на пл. Елица. [14]

 

 

1. Ib., I, № 525.

 

2. Ibid., I, №№ 526, 533.

 

3. Срв. тукъ, стр. 236.

 

4. Љ. Стојановић. цит. сб., № 563.

 

5. Ib., III, № 5504. Срв. Изъ „Описа Босне и Херцеговине” в Гласник, XX, стр. 315.

 

6. Ib., III, № 5989. Срв. Μ. Ђ. Милићевић, въ Гласник, XXI, стр. 85.

 

7. Loc. cit.

 

8. Ib., I, № 561.

 

9. Loc. cit.

 

10. Ib., III, № 5606.

 

11. Ib., I, № 576.

 

12. Вж. ib., № 420.

 

13. Ib., № 577.

 

14. Ib., № 580.

 

 

334

 

Петъръ Граматикъ родомъ отъ гр. Крушевацъ и възпитанъ въ Нишъ, е преписалъ въ гр. Ловечъ (България) три четвероевангелия, едно отъ които въ 1544 и друго въ 1555 г. [1]

 

Аникита Левъ Филологъ е действувалъ презъ първата половина на XVI в. Известни сѫ негови похвални слова за руския князъ Михаилъ Черниговски, Зосима и Саватия Соловецки. [2]

 

Въ сръбскитѣ епархии доста рано е започнало книгопечатането. Пръвъ магистъръ Андрей de Thoresanis е почналъ да печати въ 1493 г. славянски книги съ кирилица въ Венеция. [3] Въ сѫщата година черногорскиятъ владѣтель Гюргъ Черноевичъ (1490—1495 г.) е открилъ славянска печатница, [4] дето иеромонахъ Макарий е напечаталъ съ хубави букви октоихъ (въ 1493—1494 г.) и псалтирь (1495 г.). [5] Тамъ ще да е билъ издаденъ и трѣбникъ. [6] Дѣлото на иером. Макария е продължилъ съ особено усърдие „войвода” Божидаръ Вуковикъ [7] отъ Подгорица (Черна гора). Той е напечаталъ въ Венеция въ 1519 г. служебникъ,

 

 

1. Проф. Б. Цоневъ, Опис на слав. рък. въ Соф. нар. библ., II, №№ 488, 489, 490.

 

2. Е. Голубинскій, Кр. очеркъ ист. прав. церквей, стр. 510.

 

3. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 378; срв. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 192, заб. 5. Още въ 1483 г. въ Венеция била открита глаголическа печатница (М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 492).

 

4. Въ гр. Ободъ или Цетина. Въ 1495 г. печатницата се намирала въ Цетина, както се вижда отъ съобщението на иером. Макария въ издадения отъ него псалтирь:

(Л. Стојановић, цит. сб., I, стр. 119).

 

5. Љ. Стојановић, I, №№ 381, 382 и 383. Вж. библиографско-лексичната студия на В. Ягичъ върху октоиха въ Denkschriften d. k. Aк. d. Wissenschaften, XLIII Β., Wien, IV Abh. Споредъ N. Jorga (Istoria bis. rom., I, p. 124) черногорскиятъ печатарь иером. Макарий билъ единъ и сѫщъ съ иером. Макарий, който е печаталъ славянски църковни книги въ Влашко (въ 1507, 1510, 1511 г.) (Љ. Стoјановић, I, №№ 398, 408 и 411), обаче това не е доказано, макаръ и да не е невѣроятно (Срв. Љ. Стoјановић, цит. сб., III, стр. 371, s. v).

 

6. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 386. Срв. Κ. Јиречек, цит. съч., стр. 192.

 

7. Въ 1496 г. Гюргъ Черноевичъ е избѣгалъ въ Венеция (К. Јиречек цит. съч., II, стр. 193). He е известно, дали следъ това печатницата е сѫществувала въ Черна Гора (Срв. М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 493).

 

 

335

 

въ 1519—1520 г. псалтирь съ часословъ, въ 1520 и 1536 г. молитвеникъ, въ 1536—1537 октоихъ, въ 1536—1538 г. миней. Негови сътрудници сѫ били иеромонахъ Пахомий отъ Рѣка (Черна Гора), иеродяконъ Моисей (братъ на Дечанския манастирь) отъ Будимле, иеромонаситѣ Теодосий и Генадий (параеклисиархъ на Милешевския манастирь) [1] отъ Преполе. Следъ смъртьта на Божидара Вуковикъ (1540 г.) неговиятъ синъ Виценцо (Викентий) е поелъ дѣлото му. Той е издалъ въ Венеция псалтирь (1546 г.) и миней (1547 г.). [2] Въ неговата печатница въ 1566 г. Яковъ отъ Камена рѣка (Кюстендилско) е напечаталъ часословъ. [3]

 

Братята Гюргъ Любавикъ и иером. Теодоръ сѫ отворили въ Венеция отдѣлна печатница по настояването на своя баща Божидаръ Горажданинъ. Гюргъ е умрѣлъ още при изработването на печатнитѣ форми (12. мартъ 1527 г.?) [4] и Теодоръ самъ е издалъ въ Венеция литургия, а после се премѣстилъ въ манастиря Горажда (Херцеговина), дето е напечаталъ псалтирь и трѣбникъ съ сътрудничеството на дяконъ Радой. [5] Печатани били богослужебни книги още въ манастиря Руянъ (Ужички окрѫгъ) отъ монаха Теодосий (1537 г.) [6]; въ Грачаница отъ Димитъръ по порѫка на новобърдския митр. Никаноръ (1539 г.) [7]; въ Милешевския манастирь отъ иеромонаситѣ Мардарий и Теодоръ (1544 г.), [8] дякъ Дамянъ и Миланъ отъ м. Обна, Църна Загора, близо до р. Сава (1545 г.); [9] въ Бѣлградъ (1552 г. отъ иером. Мардарий,

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., I. №№ 438, 443, 444, 445, 481, 485, 486, 493, 494.

 

2. Ib., №№ 534, 535, 541.

 

3. Ib., № 655.

 

4. Означена е и 7027 г. отъ с. св. ( = 1519). Љ. Стoјановић, I, № 458.

 

5. Ib., №№ 463, 468 и 5591. Иером. Теодоръ ще да е изчислявалъ годинитѣ по александрийската ера (5500 г. до Р. Хр.), та срещу 7027 г. поставя 1527 г. отъ Р. Хр. (ib., N2 458), срещу 7029 г. — 1529 г. (ib., № 463) срещу 7032 — 1531 (ib., № 468). Мѣстото въ Горажда, гдето се печатали книги, е наречено отъ печатаря храмъ (Св. Георгий), но щомъ е живѣлъ тамъ иеромонахъ, тая църква е имала характеръ и на манастирь. Въ крушевския поменикъ Горажда се нарича манастирь (40. листъ) и мѣсто, сир. селище (84. л.) (вж. у Ст. Новаковић, Србски поменици XV—XVIII в., въ Гласник, XLII, стр. 130).

 

6. Ib., № 488. Срв. Μ. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 493.

 

7. Ib., № 493.

 

8. Ib., № 523.

 

9. Ib., № 530. Печатницата била отворена по искане на всичкитѣ братя въ Милешевския манастирь начело съ игумена Даниила. Изпратенитѣ отъ тѣхъ въ Венеция иеромонаси Никаноръ, Сава и Мардарий (игуменъ на Банския манастирь) сѫ донесли отъ тамъ нужднитѣ печатни форми (ib., № 523).

 

 

336

 

родомъ отъ Подринската область и братъ на манастиря „Мръкшина църква“ [1] (Ужички окр.); въ Шкодра отъ Камило Занети (1563 г.) [2].

 

Мѣстожителството на следнитѣ книжовници не се знае, но тѣхнитѣ книги се употрѣбявали въ Охридския диоцезъ и бележкитѣ имъ по езикъ и правописъ сѫ или сръбски, или български.

 

Дякъ Димитъръ, преписалъ въ 1393 г. книга, която е принадлежала на храма въ с. Слѣпче (Битолско). [3]

 

Попъ Никола е участвувалъ въ преписването на сѫщия рѫкописъ. [4]

 

Попъ Радославъ е преписалъ въ 1483 г. часть отъ богослужебенъ сборникъ, който се намира въ Рилския манастирь. [5]

 

Иером. Неофитъ, споменаванъ въ една бележка въ четвероевангелие отъ XV в. сръбска редакция, може да е преписалъ тази книга, която, споредъ бележка отъ ново време, се намирала въ прилѣпския манастирь Слѣпче. [6]

 

Монахъ Давидъ, преписалъ въ 1487 г. миней, пазенъ въ Рилския манастирь. [7]

 

Дякъ Никола въ 1488 г. е преписалъ псалтирь съ часословъ, пазени въ сръбския манастирь Лепавина [8] (Вараждинско). [9]

 

 

1. Тая печатница била открита отъ „кнеза” Раднишъ Димитровикъ, но този внезапно умрѣлъ и неговитѣ печатни форми е взелъ дубровничанинътъ Троянъ Гундуликъ, съ чието съдействие иером. Мардарий е издалъ четвероевангелие въ 1552 г. (Ib., № 569. Срв. М. Дриновъ, pag. cit.). Сѫщиятъ е печаталъ въ своя манастирь въ 1562, 1566 г. (Љ. Стојановић., цит. сб., I, №№ 628, 566). Срв. бел. на К. Иречекъ, Пер. сп., III, Срѣдецъ, стр. 140—141.

 

2. Ib., № 638.

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 180.

 

4. ibid., №№ 181 и 182. Не се знае, дали той билъ единъ и сѫщъ съ попъ Никола, който въ XV в. е преписалъ книга, пазена въ Слѣпченския манастиръ (ib., II, № 4217). Α. Π. Стоиловъ (resp. Аврелиянъ) е смѣсилъ попъ Никола отъ 1393 г. съ едноименния свещеникъ, който е подвързалъ една книга въ Скопие въ 1672 г. при „епископа” Теофани (Наши писатели и преводачи, Бълг. сбирка год. XVIII, кн. IX, стр. 575; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1679).

 

5. Е. Спространовъ, Описъ на рѫк. въ Рилския манастирь, стр. 18, 1/18; Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5578.

 

6. Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкоп. и старопеч. книги въ Нар. библ. въ София, стр. 37, № 40.

 

7. Е. Спространовъ, Описъ на рѫк. въ библ. при Рилския манастирь стр. 37, 2/14.

 

8. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 356.

 

9. Срв. ib., II, № 3055.

 

 

337

 

Иеромонахъ Нифонъ, преписалъ въ 1504 г. сборникъ отъ слова, който билъ пазенъ въ манастиря „Св. Тройца” при Плевле (Херцеговина). [1]

 

Никола, преписалъ въ 1504 г. молитвеникъ за попъ Радича. [2]

 

Монахъ Иларионъ въ 1505 г. е преписалъ миней за м. февруарий, пазенъ въ Грачаница. [3]

 

Попъ Михалъ, преписалъ въ 1514 г. апостолъ въ Куманци . [4]

 

Иеромонахъ Панкратий, преписалъ въ 1514 г. евангелие, пазено въ монастиря Крушедолъ (Сремъ). [5]

 

Дяконъ Πетко въ 1519 г. е преписалъ четвероевангелие по порѫка на стареца Стефанъ. Книгата била подарена на храма „Възнесение” въ с. Черни Върхъ. [6]

 

Иеромонахъ Сава (духовникъ) и монахиня Ана въ 1519 г. сѫ преписали октоихъ въ храма „Св. архистратизи Михаилъ и Гавриилъ”. Рѫкописътъ е принадлежалъ на храма въ Грачаница. [7]

 

Дякъ Иванъ, преписалъ четвероевангелие въ 1532 г. при , [8] по порѫка на игумена Германъ. [9]

 

Попъ Ио(анъ) Дебръскъı и кѵрь Акакий сѫ преписали славянския преводъ на хрониката на Зонара. [10]

 

 

1. ibid., № 394.

 

2. ib., № 395.

 

3. ib., № 395.

 

4. ib., № 422. Имало манастирь Куманица на р. Лимъ (Ст. Сърбия) (ibid, № 934; II, № 4700), но мѣстонахождението на преписвача не е наречено манастирь и ще да е било село. Љ. Стојановић не се решава да ги отъждестви (ib, III, стр. 365, s. v).

 

5. ib., № 419.

 

6. ib., III, № 5587. Въ бележката му има сръбски форми: .

 

7. ib., I, № 436. He ми е известно де се намиралъ тоя храмъ или манастирь. На близо до Грачаница църква съ това име имало въ Янево и Рашка (вж. ib., I, № 547 и II, № 2877). Църквата въ лимския монастирь „Куманица“ се наричалъ „Св. архангелъ Михаилъ“ (ib., I, № 934).

 

8. Въ 1532 г. съ това име се явяватъ двама сръбски епархийски архиереи: будимълски и цетински (Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II. Срв. тукъ, стр. 211, 225).

 

9. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 471. Не се знае, дали тоя игуменъ билъ единъ и сѫщъ съ Германа, игуменъ на Сопочанския манастирь (Срв. по-горе, стр. 332 и Љ. Стoјановић, цит. сб., III. стр. 326, s. v).

 

10. Въ рѫкописа има бележка отъ 1534 г. Споредъ издателя, тя е отъ преписвача (Споменик, III, стр. 203, № 42). Книгата е принадлежала на Марковия манастирь (Скопско), отдето въ 1663 г. скопскиятъ митрополитъ Силвестъръ я изпратилъ въ сръбския манастирь Морача, дето билъ постриганъ за монахъ (loc. cit., Срв. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 476).

 

 

338

 

Иером. Лука, преписалъ, вѣроятно, въ 1541 г. евангелие, което продалъ на „кнеза” Радославъ. [1]

 

Попъ Петъръ отъ Баня [2] въ 1543 г. е преписалъ четвероевангелие. [3]

 

Дякъ Иванъ Борычь, преписалъ книга въ 1545 г. [4]

 

Дякъ Димитъръ, преписалъ миней въ 1547 г. [5]

 

Димитъръ Солунчанецъ въ 1547 г. е преписалъ гръцки синаксаръ, пазенъ въ библиотеката на охридската църква „Св. Климентъ”. [6]

 

Иеромонахъ Висарионъ, нареченъ Варлаамъ, въ 1551 г. е преписалъ славянски прологъ, който съдържа жития отъ септемврий до февруарий и между тѣхъ житията на св. Параскева Епиватска, св, Иванъ Рилски, св. Иларионъ Мъгленски, сръбсния архиепископъ Сава, Симеонъ (Неманя) Сръбски. Подъ 2. октомврий има бележка за преселението на охридчани отъ султана Мухамеда презъ 1466 г. [7] Преписвачътъ ще да е живѣлъ въ Западна Македония. [8]

 

Попъ Добровой, е преписалъ въ 1552 г. кн. „Праксии”

 

 

1. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 508.

 

2. Така се наричалъ Кюстендилъ (вж. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 1487, 1941; срв. тукъ, стр. 211, II), но имало и село Баня въ Сърбия (Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 3689).

 

3. Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Македония, стр. 186, № 21.

 

4. Љ. Стoјановић, цит. сб., III, № 5988.

 

5. Ib., I, № 542.

 

6. Изв. Р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 134, № 4.

 

7. А. Поповъ, Описаніе рукописей и каталогъ книгъ церковной печати библіотеки R. И. Хлудова, стр. 382—383; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 558.

 

8. Въ бележката му четемъ: . Въ нея преобладава ъ (въ края на думитѣ и представкитѣ), като нѣкои думи нѣматъ еровъ знакъ, почти както въ бележката на слѣпченския иером. Висарионъ отъ 1553 г. (вж. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 573). Рѫкописътъ се намиралъ въ Слѣпченския манастирь (Битолско), както показва една бележка въ него отъ 1655 г. (А. Поповъ, цит. съч., стр. 382). Иером. Висарионъ-Варлаамъ нарича себе си както и споменатиятъ Висарионъ Слѣпченски (вж. припискитѣ отъ 1547 г. у Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 545 и 546). Обаче това не е достатъчно, за да се заключи, че тѣ сѫ тъждествени: въ 1553 г. Висарионъ Слѣпченски не се нарекълъ Варлаамъ и повторно е отбелязълъ (по-рано въ 1547 г.), че билъ отъ Дебърско.

 

 

339

 

(Деяния на апостолитѣ), пазенъ въ манастиря „Св. Никола”, Руднишки окрѫгъ (Сърбия). [1]

 

Въ единъ рѫкописъ (велико и малко повечерие) на манастиря „Св. Марко” (Ст. Сърбия) има три анонимни стихотворни бележки, съставени безъ акростиси, по 12. сриченъ размѣръ (смѣта се за сричка и предлогътъ къ). Първитѣ две (подъ заглавие ) сѫ молитви къмъ св. Богородица; въ третата преписвачътъ съобщава, че е преписалъ книгата въ м. юлий 1475 г. и моли да не я преписватъ други, защото е снелъ преписъ по лошъ изводъ. По езикъ тѣзи стихове сѫ отъ сръбска редакция, но съ господствуващъ правописътъ. [2]

 

 


 

 

2. Отъ втората половина на XVI в. до 1767 г.

 

Турскиятъ гнетъ е причинилъ духовенъ упадъкъ както въ другитѣ църкви, [3] тъй и въ Охридската. Рѣдко вече се явявали

 

 

1. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 558. Езикътъ му го издава за сърбинъ ).

 

Папа Стаматъ, който въ 1503 г. е преписалъ служебникъ, ще да е билъ българинъ, както се вижда отъ езика на бележката му (Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Мак., стр. 186, № 18), обаче не е известно отъ кой църковенъ диоцезъ и отъ кѫде рѫкописътъ му билъ пренесенъ въ ман. Зографъ.

 

2. Употрѣбенъ е въ представкитѣ , въ срѣдословието , въ наставки , въ края на предлози . ь се срѣща само въ една дума: богь, като всички други думи, окончаващи на съгласна, освенъ въ посоченитѣ предлози, сѫ написани безъ еровъ знакъ (Љ. Стoјановић, цит. сб. I, №№ 337, 338, 339).

 

3. На Герлаха, който въ 1578 г. се връщалъ отъ Цариградъ презъ България, се хвърляло въ очи религиозното невежество на българскитѣ селяни. Въс. Вѣтренъ (Т. Пазарджишко), което тогава се намирало подъ ведомството на ипекския архиепископъ, проститѣ хора сѫ знаели „Отче нашъ” и „Вѣрую” на своя езикъ, но не и 10-тѣ Божии заповѣди (К. Иречекъ, Стари пѫтешествия по България отъ 15—18ст., въ Периодическо списание, Срѣдецъ, VII, стр. 114), а въ с. Семизче (старата Клокотница, въ Хасковско) отъ хилядата християни нито единъ не е знаелъ „Отче нашъ”, или 10-тѣ Божии заповѣди, или друго нѣщо, но свещеникътъ строго е следилъ да пазятъ поститѣ (ib., стр. 107; Княжество България, II, стр. 136—137). Духовенството въ Цариградъ, споредъ сѫщия, стояло низко по образование, само малцина разбирали старогръцкия езикъ и гърцитѣ твърде малко се интересували отъ богословски въпроси (Период. сп., Срѣдецъ, VI, стр. 36—38). И католишкиятъ епископъ Петъръ Богданъ Бакшичъ, помощникъ на софийския архиепископъ, въ своя докладъ отъ 1640 г. за България до Ватикана казва, че въ православнитѣ храмове не се проповѣдвало, св. книги се намирали само въ храмоветѣ, нѣмало училища и не можело да се намѣри на 100-тѣ единъ, който да разбиралъ това, що се е чело въ църква (Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiastica, Monumena spectantia historiam slavorum meridionalium, t. XVIII, p. 69—70). Бакшичъ ще да преувеличава, но все пакъ духовниятъ упадъкъ на бълг. народъ билъ голѣмъ.

 

 

340

 

насърдчители на просвѣтата (архиеп. Георгий, стружкиятъ протопопъ Божидаръ). [1] Не били много ония, които добре сѫ владѣели книжовния езикъ (славянски [2] или гръцки [3]). Известни сѫ нѣколко славянски книжовници.

 

Монахъ Викторъ въ 1590 г. е преписалъ номоканонъ (може би, преписания отъ кратовския дякъ Димитъръ въ 1466 г. [4]) въ Струга, въ храма Св. Георгий (до езерото), вѣроятно, по порѫка на протопопа Божидаръ и брата му. [5]

 

Монахъ Спиридонъ, преписалъ въ 1600 г. миней въ манастиря Градище (Битолска епархия). [6]

 

Монахъ Цвѣтанъ, преписалъ октоихъ въ 1617 г. [7]

 

Свещеникъ Симеонъ отъ с. Горно Бошаво, Тиквешко, въ 1632 г. е оставилъ книга съ метереологически бележки. [8]

 

Нѣкои клирици отъ Охридския диоцезъ сѫ работили въ Влашко.

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 280.

 

2. Въ надписитѣ и припискитѣ се срѣщатъ думи и форми на говоримия български езикъ, неправилни падежни окончания , правописни грѣшки (безразборна употрѣба на ъ и ь, ϊ, н, ы), несъгласувани думи по родъ (вж. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1890 г., IV, 1, стр. 99 и 100; Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 1182, 1292; II. № 2116; Йор. Ивановъ, Бълг. ст. изъ Макед., стр. 216, № 15; 217, № 20 и 223—227, № 51).

 

3. Срв. епитимийното писмо на Партения Сисанийски (Ἐκκλ. Ἀλ, 1899 г., № 24, стр. 196); припискитѣ въ охридската синтагма на Матея Властаря (Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 135—136, № 10); надписи и бележки (Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 1, стр. 65; Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 222, № 37 и 227, № 52); известието на Герлаха за гръцкото духовенство, тукъ, стр. 339, бел. 3; Архим. Aнтонинъ, изъ Румеліи, С. Петербургъ, 1886 г., стр. 186, бел. 1, и стр. 187, бел. 1 и 2; стр. 192, бел. 1).

 

4. Срв. тукъ, стр. 319.

 

5. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 812.

 

6. А. Викторовъ, Собранія рукописей П. И. Севастьянова, стр. 73, № 49. Преиздалъ Љ. Стoјановић, цит. сб., 1, № 900.

 

7. Срв. тукъ, стр. 196, № 25.

 

8. А. П. Стоиловъ, Наши писатели и преводачи, въ Бълг. сбирка год. XVIII, кн. IX, стр. 575.

 

 

341

 

Архим. Леонтий отъ Пелагонийската епархия [1] въ 1612 г. се трудилъ за преписването на служебникъ въ манастиря Потокъ. [2]

 

Нектарий отъ сѫщата епархия, къмполунгски монахъ и приятель на славянския печатарь въ Влашко Мелетий Македонецъ, билъ изпратенъ въ Киевъ отъ влашкия войвода Матей Басарабъ, за да иска славянски печатни букви отъ тамошния митрополитъ Петъръ Могила. Той се завърналъ съ двама руски печатари, Тимотей Александровичъ и Иванъ Глебковичъ, които въ 1636 г. почнали да печататъ славянски книги въ Къмполунгъ, подъ рѫководството на Мелетия. [3]

 

Иеромонахъ Стефанъ отъ Охридъ въ 1638 г. е печаталъ славянски псалтирь и въ 1640 г. номоканонъ („правила”) на ромънски езикъ въ манастиря Говора, чийто игуменъ е станалъ намѣсто заминалия Мелетий. [4]

 

He е известно мѣстожителството на гръцкитѣ книжовници свещеникъ Алексий Радонитъ, който въ 1572 г. е преписалъ триодъ, пазенъ въ библиотеката на охридската катедрала, [5] и свещ. Димитъръ, преписалъ синтагмата на Матея Властаря. [6]

 

 

1. Нарича се .

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1001.

 

3. N. Jorga, Istoria literaturiĭ religiose a romînilor pănă la 1688, p. 139; Istoria bisericii româneşti, I, p. 298. Мелетий родомъ отъ Македония, приелъ монашество въ Зографския манастирь, е знаелъ гръцки и славянски. Той е научилъ печатарството въ Киевъ при митр. Петъръ Могила и дошълъ въ Влашко презъ 1635 г. Матей Басарабъ го назначилъ за игуменъ на манастиря Говора (до Олта, въ Вълчийския окрѫгъ), дето е пренесълъ печатницата отъ Къмполунгъ. Въ 1640 г. той е напусналъ Влашко (Idem. Ist. lit. rel. a rom., p. 137, 138—140, 151, 155; Ist. lit. rom., I, p. 297).

 

4. Псалтирътъ билъ издаденъ едвамъ въ 1641 г. отъ игумена на сѫщия манастирь Силвестъръ. Номоканонътъ билъ преведенъ отъ Михаила Моксалия. (Idem, Ist. lit. rel. a rom., p. 140, 141, 153; Ist. bis. rom., I, p. 298, 300).

 

5. Изв. p. apx. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 136.

 

6. pag. cit. Рѫкописътъ е принадлежалъ на охридчанина Димитъръ Писинъ (Πίσινα), който, както самъ бележи на гръцки, въ м. май 1598 г. е прелистилъ книгата и намѣрилъ, че тя съдържала 537 л. (ib., стр. 135—136). Може да се мисли, че тия еднонменници сѫ били едно и сѫщо лице, но за такъво заключение прѣчи обстоятелството, че Димитъръ Писинъ не се нарича свещеникъ. Родъ Писиновъ и сега сѫществува въ Охридъ.

 

 

342

 

Презъ втората половина на XVII в., заедно съ общия подемъ на архиепископията, се подигнала и духовната просвѣта. Начело на управлението заставали и хора, дълбоко убедени въ ползата отъ народната просвѣта. Подъ влияние на умственото движение въ гръцкия Изтокъ, младежи сѫ отивали да се учатъ въ Италия и, следъ като се връщали въ отечеството си, обикновено сѫ постѫпвали въ клира. Освенъ това знатни лица съ щедритѣ си пожертвувания сѫ спомогнали да се установи системно образованиа въ Охридския диоцезъ. Не се знае, кога и где се отворило първото училище. Още въ 1682 г. костурчанитѣ, които сѫ живѣели въ Цариградъ, сѫ увещавали своитѣ съотечественици между друго да пишатъ на влиятелния костурчанинъ Манолаки, цариградски житель, [1] да съдействува за основаването на училище въ Костуръ. [2] Отъ XVIII в. училищното дѣло взело бързо да се развива. Въ Охридъ, при архиеп. църква „Св. Климентъ”, имало гръцко училище, [3] което, изглежда, било материално обезпечело. [4] To е сѫществувало и въ половината на сѫщия вѣкъ. [5] Охридското училище ще да се е ползувало съ добро име и вънъ отъ Охридския диоцезъ, та и иноземци сѫ го подкрепвали съ щедри помощи.

 

Въ 1706/1707 г. Георгий Кастриоти, родомъ отъ Костуръ, е решилъ да издържа духовно училище (ἱερὰν ἐκκλησίαστικὴν σχολὴν) въ тамошната църква „Св. Богородица” (Музевикъ [6])

 

 

1. Той е основалъ гръцки училища въ Цариградъ и други мѣста (Σάθα, Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 461; Л. Π. Лебедевъ, Исторія грековосточной церкви подъ властію турокъ, изд. II, стр. 493), плащалъ до 1691 г. възнаграждението на учителя въ „академията” при Царигр. патриаршия (А. П. Лебедевъ, pag. cit.).

 

2. Ἐκκλ. Αλήϑεια, 1900, № 10, стр. 110.

 

3. Може би, то е сѫществувало още отъ 1691 г., въ времето на охридския мѣстоблюститель Козма Китийски, когото първиятъ издатель на житието на Св. Ив. Владимиръ нарича въ своя предговоръ учитель (ἄνϑρωπον δίδάσκαλον).

 

4. Вж. списъка на дарителитѣ тукъ, притурка, № 15. Срв. по-горе, стр. 297.

 

5. Гореспоменатиятъ царигр. бакалинъ х. Фотий Евстатиу, родомъ отъ с. Нтука, Новопатраска епархия (Гърция) е обещалъ своето дарение отъ 25 асл. (гроша) на 7 февруарий 1754 г. предъ цариградския патриархъ Кирилъ V (Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1548. Срв. тукъ, стр. 297, бел. 4),

 

6. τῆς ἐπονομαζομένης τοῦ Μουζαβίκου (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 824, № 1517); τῆς καλουμένης τοῦ Μουζεβίκου (Gelzer, der Patr. v. Achr., S. 7260, 72); ἐν τῇ συνοικίᾳ Μουζεβίκῃ (ib., S. 1206). Навѣрно, тая дума се изговаряла отъ българитѣ Мужевикъ. Споредъ Г. Бодлевъ, училището се намирало при с. Сливени (Мсбну, VI, стр. 220; вж. и преписа въ Син. ц. ист. музей, № 252, стр. 40). Цариградскиятъ патриархъ Гавриилъ е подтвърдилъ това решение по молба на костурския митрополитъ Дионисий и костурски първенци (Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 12, стр. 124). Това било необходимо, защото Влашко, дето е живѣлъ дарительтъ било, подъ ведомството на Цариградската патриаршия. Георгий Кастриоти изобщо се отличавалъ съ любовь къмъ гръцката просвѣта: направиль е голѣми пожертвувании и за гръцкитѣ училища въ Палестина (Gelzer, Der patr. v. Achr., S. 158, Bem. 2).

 

 

343

 

съ лихвитѣ отъ неговитѣ пари, вложени въ венециянската цека. [1] Съ официаленъ актъ отъ 20 мартъ 1708 г. той е опълномощилъ настоятелитѣ на православния храмъ „Св. Георгий” въ Венеция всѣка година да прибиратъ годишната лихва 370 1/2 дукати, отъ които да задържатъ 20 1/2 като възнаграждение за труда си, а останалитѣ 350 д. да изпращатъ на костурския митрополитъ чрезъ лица (македонски търговци или други), писмено опълномощени отъ него, настоятелството и учителитѣ на това училище. [2] За да нѣмало злоупотрѣба, паритѣ трѣбвало да се предаватъ въ присѫтствието на всички споменати опълномощители и 12 ученици-стипендиянти. [3] По нареждане на дарителя, сумата за училището трѣбвало да се разпредѣля така: 80 дук. заплата на първия учитель, 40 д. заплата на втория учитель, по 20 д. на двама ученика-близки роднини на Г. Кастриоти; по 15 д. на 10 ученици-бедни сирачета (по 5 отъ града и селата на костурската епархия), които биха дали обещание за встѫпване въ духовно звание; 10 д. на костурския митрополитъ, вмѣсто църковенъ данъкъ отъ енорията на речената църква; [4] по 10 д. на двамата училищни настоятели; останалитѣ 10 д. за ремонтъ на училищното здание и църквата. Дарительтъ е далъ право на костурския мигрополитъ,

 

 

1.

(въ цеката на най-високата венециянска аристокрация, сир. въ общата съкровищница на св. Марко) (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 824—825). Цека (Zecca) се наричали на италянски монетнитѣ дворове, отъ които съ особена известность се е ползувалъ построениятъ въ 1536 г. въ Венеция отъ А. Сансовино (Брокгаузъ, Энцикл. словарь, т. XXXVII, s. v). Γ. Кастриоти билъ внесълъ въ цеката 10,792 дуката и 10 гр. по 3% и 2332 д. по 2% годишна лихва — всичко 13,134 д. и 10 гр. (Δελικάνη, цит. сб., стр. 822, 825).

 

2. Ibid., № 1516. Срв. тукъ стр. 117 и 300.

 

3. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 827, № 1517.

 

4.

 

 

344

 

учителитѣ и училищнитѣ настоятели сьвмѣстно да лишаватъ слабитѣ ученици отъ издръжка. [1] По-сетне той е наредилъ да се даде на двамата учители още по 150 гр. възнаграждение отъ лихвитѣ на сумата, която билъ подарилъ на светогробското братство, като задължилъ иерусалимския патриархъ Хрисантъ да ги изпраща въ Костуръ. [2] Г. Кастриоти е опредѣлилъ да се преподаватъ следнитѣ учебни предмети: 1) цѣлиятъ октоихъ, 2) псалтирь, 3) часословъ, 4) евхологионъ [3], 5) граматика (въ осемь части) съ четене на поетитѣ Хрисолора, Катонъ и Фокилидъ и единъ прозаикъ съ „технология” (граматически анализъ). [4]

 

За да обезпечи развитието на това училище, въ м. юний 1708 г. охридскиятъ архиепископъ Зосима е издалъ окрѫжно послание, което красноречиво свидетелствува колко била ценена просвѣтата отъ висшата църковна власть. Като изтъква голѣмата нужда отъ училища поради невежеството на народа, Зосима подчертава, че науката потиква хората да се усъвършенствуватъ,

 

 

1. Ibid., № 1517. Пълномощното и наредбата, подписани отъ Георгий Кастриоти и подпечатани съ неговия печатъ, сѫ подписали като свидетели унгровлашкиятъ митрополитъ Aнтимъ, бившиятъ одрински митрополитъ Климентъ, Максимъ Марасъ Иераполски, Митрофанъ Нишки (Νύσσης), Евтимий Погонянски, столникътъ (отъ букурещкия княжески дворъ) Константинъ Кантакузинъ, великиятъ столникъ Стефанъ Кантакузинъ и учительтъ по философия въ букурещкото училище Марко Порфиропулосъ (кипрянинъ).

 

2. Въ 1715 г. патр. Хрисантъ е натоварилъ настоятеля на светогробския метохъ въ Фенеръ (Цариградъ) да предава всѣка година въ края на м. септемврий тази сума на настоятелитѣ на костурския кожужарски еснафъ, който трѣбвало да я изпраща въ Костуръ. Той е уведомилъ за това костурския митрополитъ Дионисий и настоятелството на този еснафъ съ писмо отъ декемврий с. г. (Α. Παπαδ. Κεραμέως, Ἀνάλ. Ἱεροσολ. Σταχυολ., II, стр. 323—326).

 

3. Γ. Кастриоти е включвалъ въ тоя предметъ тритѣ литургии, кръщение, бракъ, маслосветъ, малъкъ и великъ водосветъ, погребално последование за духовни и мирски лица (ib., стр. 826—827), сир. кост. ученици трѣбвало да учатъ служебникъ и трѣбникъ.

е наречена богослужебната книга, преписана въ Ловечъ отъ граматика Душко въ 1686 г. (у Сырку, цит. съч., CCXLVII) и въ приписката си преписвачътъ казва: (Е. Спространовъ, оп. на рѫкописитѣ въ библ. при Рил. ман., стр. 32, 2/3). Εὐχολόγιον е нареченъ и единъ трѣбникъ въ Спилейския манастирь (Гребенска епархия) (Архим. Aнтонинъ, изъ Румеліи, стр. 192).

 

4. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 826—827.

 

 

345

 

та да бѫдатъ полезни на себе си и на другитѣ. Поради това той счита дѣлото на Георгия Кастриоти за Божие внушение и подобно на строената отъ Веселиила „небоподобна скиния” (Изх. 36, 1). Сътежки проклятия билъ заплашенъ оня, който би злоупотрѣбилъ съ завеиданитѣ пари или би премѣстилъ училището на друго мѣсто. [1]

 

Сѫщо и костурчанинътъ Георгий Кирица съ завещание отъ 15 януарий 1715 г. е опредѣлилъ годишната лихва 225 дук. отъ паритѣ (6000 д.), които баща му и той сѫ били вложили въ венец. цека, да се употрѣбява за издръжка на построеното отъ него гръцко училище въ Костуръ [2] по следния начинъ: 150 дук. за 24 възпитаници, 21 д. за поправки въ училищното здание или за усилване на училищния фондъ и 54 д., навѣрно, за учителитѣ. [3] Следъ всѣки седемь години трѣбвало да се даватъ 18 д. повече на трима по-способни ученици. Всѣка година на Страстна седмица костурскиятъ митрополитъ и първенцитѣ трѣбвало да назначатъ двама настоятели съ пълномощие да получаватъ завещаната сума. [4] Освенъ това дарительтъ съ завещание отъ 11.I.1716 г. е оставилъ на своя наследникъ, брата си Тома, 1000 флорини, за да купи въ Костуръ здания и мелници, чиито доходи да предава на сѫщото училище. [5]

 

Нѣколцина шатищани сѫ дали по 100 гроша и отворили въ своя градъ гръцко училище, въ което били преподавани граматика, риторика, нѣкои положителни науки (ἐπιστημονικὰ) и богословие. Обаче следъ четири години училището

 

 

1. Gelzer, der Patr. v. Achr., S. 70—73. Сѫщиятъ авторъ е видѣлъ тая грамота въ оригинала на охридския кодексъ. Нейната втора половина била зачертана. Отъ това той прави заключение, че документътъ билъ смѣтанъ за невалиденъ, понеже, вѣроятно, Кастриотовци не спазили условията. (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 58). Противъ това твърдение обаче говори току-що посочената разпоредба на иерусалимския патриархъ Хрисантъ и фактътъ, че Зосимовото послание било вписано въ архиепископския кодексъ и завѣрено отъ корчанския митрополитъ Иоасафъ близо една година следъ издаването му (не по-рано отъ 4 юний 1709 г.) (срв. тукъ, стр. 228, № 13).

 

2. He е ясно, дали това училище било новооткрито или старо.

 

3. Г. Кирица е опредѣлилъ общо 204 дук. за училището и отъ тѣхъ 150 за ученицитѣ.

 

4. Ἐκκλ. Ἀλήϑεια, 1900, № 12, стр. 124—125.

 

5. Ibid., стр. 125.

 

 

346

 

се затворило, понеже учительтъ го напусналъ. Останали живи само двама отъ неговитѣ основатели. Единиятъ отъ тѣхъ Иванъ Неранчи (Νεράντζης) е продалъ училищното здание за 200 гроша безъ съгласието на другия основатель свещеноикономъ Димитъръ Пайкъ (τοῦ Πάϊκου). Училището пакъ било отворено въ 1715 г., когато попъ Димитъръ Пайкъ е условилъ учитель по 100 гр. годишно, като му заплатилъ за три години (половината отъ свои срѣдства, а другата половина отъ лихвата на 500-тѣ гр., подарени на училището отъ покойния му братъ Константинъ Пайкъ). [1] Не се знае, дали Иванъ Неранчи е върналъ паритѣ, както му внушавали патриарситѣ Иеремия III Цариградски и Хрисантъ Иерусалимски, [2] но училището е продължавало да сѫществува, понеже и други шатищани (напр. свещ. Тома, братъ на Зосима Сисанийски) сѫ дали парични помощи. [3] Следъ смъртьта на попъ Тома, училището пакъ било затворено поради това, че митр. Зосима, подъ чийго надзоръ се намирало то, е отнелъ пожертауваната отъ брата му сума. To било отворено, когато петима шатищани (Иванъ Дука, Димитъръ Нику Хаджи, Георгий Нику Лазари, Нико хаджи Михали, Михали Лазари) сѫ решили да го издържятъ съ свои срѣдства. [4]

 

Духовната просвѣта най-вече се усилила въ корчанската епархия при архиепискогта Иоасафа. Въ Корча имало гръцко училище, за издръжката на което (къмъ или следъ 1725 год.) влашкиятъ князъ Иванъ Маврокордатъ, по молба на архиеп. Иоасафа, е решилъ да подарява 150 гр. годишно. [1] Мѣстнитѣ еснафи [5] сѫ подкрепили учебното дѣло въ тоя градъ съ даренията си отъ 28 ноемврий 1738 год. [6] Тѣ опредѣлили 2000 аспри годишна заплата за учителя. [7]

 

 

1. Δελνκάνη, цит. сб., III, стр. 839—841.

 

2. Срв., тукъ, стр. 136.

 

3. Δελνκάνη, цит. сб., стр. 844.

 

4. Ib., стр. 844—846; срв. тукъ, стр. 140—141. Издательтъ на документа не отбелязва датата, нито името на цариградския патриархъ, който го написалъ, но несъмнено е, че казаниятъ документъ билъ съставенъ следъ смъртьта на патр. Иеремия III (1735) (Δελνκάνη, цит. сб., III, стр. 844: ἐπὶ τῆς πατριαρχείας τοῦ μακαρίτου κὺρ Ἰερεμίου).

 

5. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 73.

 

6. 1) кожари, 2) обущари, 3) търговци, 4) опинчари, 5) кожухари, 6) шивачи, 7) месари и 8) самарджии,

 

7. Gelzer, цит. сп., S. 76—77, № 7; срв. тукъ, стр. 300—301.

 

 

347

 

Въ сѫщото време Мосхополе е станалъ единъ отъ най-просвѣтенитѣ градове въ Европейска Турция. Освенъ охридския архиепископъ Иоасафъ и костурскиятъ митрополитъ Дионисий Мантука [1], мосхополци сѫ били и ученитѣ Теодоръ Кавалиоти, Димитъръ Прокопиу [2], иеромонаситѣ Константинъ и Григорий Константиниди, свещеникъ Иванъ Халкевсъ (или Халкиасъ). [3] Въ тоя градъ имало образцово гръцко училище. [4] Не се знае точно, кога е било то открито, [5] но въ края на XVII или началото на XVIII в. тукъ е билъ гл. учитель епирецътъ иером. Хрисантъ, възпитаникъ на янинското училище. [6] При архиеп. Иоасафа мосхополското училище е достигнало голѣмъ разцвѣтъ. Въ 1740 г. архиеп. Иоасафъ и мосхополскитѣ първенци сѫ решили да се построи хубава училищна страда, основниятъ камъкъ на която ще да е билъ постазенъ въ 1741 г. [7] Съ събранитѣ щедри дарения [8] било построено училище

 

 

1. Срв. тукъ стр. 207 и 231.

 

2. Въ 1721 г. той е съставилъ списъка „Περὶ λογίων γραικῶν” (за ученитѣ гърци), напечатанъ у Σάϑα, Μεσαιων, βιβλ., III, стр. 480—503.

 

3. Той се родилъ на 21 януарий 1667 г. отъ православни родители свещеникъ Димитъръ и Мария. Въ м. септемврий 1679 г. постѫпилъ въ римската гръцка колегия, на 4 февруарий 1691 г. билъ рѫккположенъ въ Римъ за свещеникъ по гръцки обредъ и на 1 августъ 1692 г., следъ като публично е изповѣдалъ катол. вѣра споредъ формулата на папа Пий IV, е получилъ докторска степень по философия и богословие за дисертацията си Conclusiones Theologiae. Халкевсъ е напусналъ колежа на 13 августъ 1692 г. (Em. Legrand, Bibl. hellénique, XVII s , t. V, p, 451—453; t. III, p. 10, № 650). Той e знаелъ гръцки, латински и италянски, подържалъ аристотелевата философия, билъ директоръ на флангинианското училище въ Венеция (Σάϑα. Μεσ, βιβλ., III, 500).

 

4. Споредъ Hahn, то e разцъвтѣло благодарение на това, че следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ, много видни гръцки учени сѫ избѣгали отъ тамъ въ Мосхополе (Albanesische Studien, S. 295). Сѫщо и Евлогий Курила мисли, че просвѣтниятъ устремъ на Мосхополе се дължелъ на тѣхно влияние (вж. атинското сп. „Θεολογία”, т. IX, ян.-мартъ, 1931 г., стр. 53). Обаче и двамата не привеждатъ доказателства.

 

5. Евл. Курила отнася откриването му къмъ половината на XVII в. (цит. сп., стр. 53).

 

6. После той е учителствувалъ въ Арта. Въ списъка си „Περὶ λογίων γραικῶν“ Димитъръ Прокопиу го представя като човѣкъ съ познания за философитѣ, риторитѣ, поетитѣ и по св. Писание (Σάϑα, Μεσαιίων. βιβλ., III, стр. 489).

 

7. Εὐλ. Κουρίλα Λαυριώτου, цит. сп., стр. 54.

 

8. Срв. тукъ, стр. 294, 295, 301. Единъ отъ по-важнитѣ дарители билъ Теодоръ Врета.

 

 

348

 

съ 40 стаи, което осветилъ корчанскиятъ митрополитъ Никифоръ [1] въ 1750 г. и било наричано Нова Академия [2]. Тогава гл. учитель билъ учениятъ Теодоръ Кавалиоти [3]. Въ сѫщата година било основано подготовително училище и попечителство за сирацитѣ (ὀρφανοδιοικητήριον) подъ рѫководството на Κοнст. Врета. [4] Мосхополското училище е цъвтѣло до първото опустошение на града (1769). [5]

 

Въ Мосхополе имало и печатница, която се помѣщавала въ едно здание до храма „Св. Иванъ Богословъ”. [6] На Изтокъ тя била втора гръцка печатница следъ цариградската, основана отъ Никодима Метаксасъ съ подръжката на цариградския патриархъ Кирилъ Лукарисъ и закрита въ 1627 г. по клевета на иезуититѣ. [7] Управитель на мосхополската печатница билъ иеромонахъ Григорий Константиниди отъ Мосхополе. [8] Голѣма грижа за печатницата е полагалъ охридскиятъ манастирь „Св. Наумъ”, [9] който къмъ 1744—45 г. я взелъ подъ свое управление [10] и ѝ далъ своето име. [11]

 

 

1. Това събитие било смѣтано за твърде важно и затова било отбелязано въ мосхополския кодексъ. Училището е наречено περίφημον (знаменито), ὁ ἄκρος οτολισμὸς τῆς πολιτείας, ἡ εὐκοσμία τῶν ἠϑῶν, τὸ φῶς τῆς ἐκκλησίας τὸ ἐπὶ τὸ πρῶτον φῶς ἀνάγον (съвършено въорѫжение на обществото, благоустройство на нравитѣ, свѣтлина на Църквата, възвеждаща къмъ първата свтлина) (у Εὐλ. Κουρίλα Λαυριώτου, цит, сп., стр. 55).

 

2. Вж. по-доле, стр. 361, бел. 4.

 

3. Въ споменатата бележка въ мосхополския кодексъ той е нареченъ „τοῦ σοφωτάτου καὶ λογιωτάτου καὶ τῆς ἡμῶν πατρίδος ἀρίστου διδασκάλου” (pag. cit.). Вайгандъ предполага, че къмъ 1745 г. училището било затворено и въ 1750 г. пакъ открито (Die Aromunen, Β. I, S. 99), но не посочва съображенията си.

 

4. Εὐλ. Κουρίλα Λαυριώτου, pag. cit.

 

5. G. Weigand, цит. съч., S. 99.

 

6. Ibid., S. 98.

 

7. Μ. Γεδεών, Πατρ. Πίνακες, стр. 553; Εὐλ. Κουρίλα Λαυριώτου, цит. сп., стр. 58.

 

8. Вж. по-доле, стр. 354, бел. 1.

 

9. Съ негови срѣдства били издавани книги (вж. тукъ по-доле, стр. 349, бел. 1). За това свидетелствува и фактътъ, че изображението на св. Наумъ Охридски било поставяно въ мосхополскитѣ издания, очевидно, като емблема на печатницата (срв. Εὐλ. Κουρ. Λαυριώτου, цит. сп., стр. 59, 83), Споредъ Спилиотопулосъ, още въ 1711 г. била открита печатница въ тоя манастирь подъ управлението на мосхополеца Константинъ. Това, изглежда, приема и Евл. Курила, (цит. сп., стр. 59).

 

10. Idem., въ пос. сп., т. VIII, м. септ., 1930 г., стр. 265 и т. IX, ян.-мартъ, 1931 г. стр. 59.

 

11. Въ мосхополскитѣ издания Συνταγμάτιον ὀρϑόδοξον на иером. Константина отъ 1746 г. и Εἱσαγωγὴ Γραμματικῆς отъ 1760 г. е отбелязано:

 

 

349

 

Тамъ били печатани служби и жития (предимно на мѣстни светии), учебни помагала, богословски съчинения. [1] Имало

 

 

1. Г. Бодлевъ посочва 6 (Мсбну., X, стр. 572), G. Weigand — 9 (Die Aromunen, I, S. 98—99, Bern.), Π. Λαμπρός — 8 (въ своята „Ἱστορικὴ πραγματεία περὶ τῆς ἀρχῆς καὶ προόδου τῆς τυπογραφίας ἐν Ἐλλάδι μέχρι τοῦ 1821”, която не можахъ да видя, и цитирамъ по статията на Εὐλ. Κουρ. Λαυριώτου, пос. сп., т. IX, ян.-мартъ, 1931 г., стр. 60), Legrand — 17 мосхополски книги:

1) Служба на св. Теодора Солунска съ „слово” (синаксаръ) на солунския картофилаксъ Иванъ Ставраки, преведено на новогръцки езикъ отъ иером. Симеона, 1731 г.

 

2) Служба на св. Харалампий, 1734 г.

 

3) Служба на мѫч. Никола Нови, 1736 г. Споредъ Г. Бодлевъ, той се подвизавалъ въ Тесалийската планина Бунени и паметьта му се празднува на 9 май (Мсбну, X, 572), а Евл. Курила го нарича Μετσοβίτης (цит. сп. стр. 61, бел. 3), сир., изглежда, го отъждествява съ мѫч. Никола отъ Мецово, който пострадалъ въ Трикала въ 1617 г. и чиято паметь се празднува на 16 май (вж. Νικοδ. Ἁγιορείτου, Συναξαριστής, II, стр. 141—142 и 153).

 

4) Служба на св. Серафимъ, фанарсконеохорски архиепископъ, отъ иером. Анастасий изъ Втора Тесалия. Напечатана била въ 1740 г. съ срѣдства на манастиря „Св. Богородица Корона.”

 

5) Служба на св. Наумъ Охридски, 1740 г.

 

6) Служба на св. Климентъ Охридски съ пространното му житие на охридския архиеп. Теофилактъ, напечатана въ 1742 г. на разноски на манастиря „Св. Наумъ” и печатаря Григорий Константиниди.

 

7) Служба на св. 15. тивериополски (струмишки) мѫченици, издадена въ 1741 г. съ срѣдства на манастиря „Св. Наумъ”.

 

8) Служба на св. Иванъ Владимиръ.

 

9) „ „ св. Еразмъ.

 

10) „ „ св. Наумъ Охридски.

 

11) „ „ мѫченикъ Никодимъ.

 

12) „ „ св. Седмочисленици. Службитѣ №№ 6—12 съставляватъ единъ сборникъ, въ който №№ 6, 7, 11 и 12 иматъ своя пагинация, №№ 8 и 9 — обща, (стр. 1—17, 18—26), № 10 (стр. 51—71), изглежда, съставлява продължение на Св. Климентовата служба (1—50). Два екзепляра отъ тоя сборникъ се пазятъ въ Соф. народна библиотека подъ № 589. Единиятъ отъ тѣxъ (даденъ е отъ Г. Баласчевъ) не е цѣлъ. Изгубенитѣ листа сѫ преписани.

 

13) Служба на св. Висарионъ, лариски архиепископъ, 1744 г.

 

14) Περὶ ἐπιστολικῶν τύπων καὶ Ῥητορικὴ отъ Коридалея, 1744 г.

 

15) Συνταγμὰτιον отъ иером. Константина, 1746 г.

 

16) Εἰσαγωγὴ Γραμματικῆς отъ Τ. Кавалиоти, 1760 г.

 

17) Ἡ αλήϑεια κριτὴς εἰς τὰς μεγάλας διαφορὰς τῶν 4 χριστιανικῶν λατρειῶν (Истината — сѫдия при голѣмитѣ различия на 4-тѣ християнски изповѣдания) отъ приелия православието иезуитъ Венцони, 1765 г. Legrand дава тия сведения въ Bibliographie hellénique за XVIII в. Взимамъ ги отъ Εὐλ. Κ Λαυριώτου, пос. сп., стр. 60—6З, понеже нѣма тоя томъ въ София. — Г. Бодлевъ увѣрява, че въ Мосхополе билъ издаденъ и номоканонъ (Συλλογὴ Νομοκανόνος), отъ който обаче въ негово време нѣмало нито единъ екземпляръ (Мсбну, X, стр. 572). Въ 1741 г. тамъ било напечатано още „Πρόχειρον ἐγχειρίδιον παντοτεινοῦ σεληνοδρομίου” на охридския протосингелъ Велизарий съ срѣдства на охридския архиеп. Иоасафъ и съ грижитѣ на Михаила Горски (Spyr. Ρ. Lambros, Catalogue of the Greek manuscripts on mount Athos, vol. II, Cambridge, 1900, № 5009). Мосхополско издание e и четиреезичниятъ речникъ на попъ Даниила, но не е известна годината на нейното първо издание (срв. по-доле, стр. 362, бел. 4). Не се знае дали е работила печатницата до първото разрушение на Мосхополе, въ м. септемврий 1709 г. (споредъ историята на мосхополския манастирь „Св. Иванъ Предтеча”, Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 147; срв. G. Weigand, цит. съч., S. 99; тукъ стр. 299, бел. 3).

 

 

350

 

и илюстровани издания. [1]

 

Заедно съ училищното образование взела да се развива и книжнината. Писателитѣ сѫ пишели предимно жития и служби за мѣстнитѣ светии, понеже смѣтали, че, усилвайки култа къмъ тѣхъ, най-добре ще послужатъ на Охридската църква, което било тѣхна главна цель. Презъ 1689 г. въ елбасанския манастирь „Св. Иванъ Владимиръ” били стъкмени на гръцки служба за сѫщия светия и две негови жития (пространно и кратко), по молба на Ивана Папа отъ Неокастро Елбасанъ) [2], който въ 1690 г. ги издалъ въ Венеция съ свои срѣдства и ги изпратилъ въ родния си градъ съ пожелание да се разпръснатъ изъ цѣлия Охридски диоцезъ и другаде. [3] Единъ отъ главнитѣ участници въ това дѣло билъ тогавашниятъ

 

 

1. Съчинението на Венцони е изпъстрено съ изображения на патриарси, папи, Лютера, Калвина, иезуити, старейшини-сѫдии, св. Наума.

 

2. Той се намиралъ въ Венеция. Макаръ, че думата παπᾶ, отдѣлно взета, указва на свещенически чинъ, (срв. Г. Баласчевъ, Периодическо сп., кн. 55—56, стр. 192), въ случая това не може да се твърди решително защото стои следъ собственото име (Ἰωάννης ὁ Παπᾶ, τοῦ τιμιωτάτου κυρίου Ἰωάννοο Παπᾶ), а не предъ него. Освенъ това, ако билъ свещеникъ, въ предговора си къмъ своето издание той би означилъ своето звание съ книжовната дума ἱερεὺς, сѫщо и издателитѣ отъ 1858 г. биха го нарекли тъй (срв. Ст. Новаковић, Први основи словенске књижевности међју балканским словенима, Београд, 1893 г, стр. 248;  Em. Legrand, Bibliographie hellénique, XVII s., t. II, p. 479, 480).

 

3. Вж. предг. въ службата, вен. изд., 1858 г., стр. 2.

 

 

351

 

игуменъ на споменатия манастирь, китийскиятъ митрополитъ Козма, който обичалъ да събира стари рѫкописи [1] и до когото се обърналъ издательтъ. [2] Уводътъ на пространното житие, написанъ на старогръцки езикъ, е

 

 

1. Срв. Gelzer, Der wiederaufg Κ. d. hl. Kl., S. 60—61; Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ. III, стр. 868.

 

2. Сведения за това дава самъ Иоанъ Папа въ своя предговоръ къмъ изданието си. По въпроса за съставянето на житията вж. тукъ, притурка, № 8. Единъ екз. отъ това издадение се намира въ библиотеката на Британския музей (Legrand, цит. т., р. 482), и другъ — въ слав. семинаръ на Виен. университетъ (Ст. Новаковић, Први основи словенске књижевности, стр. 246, бел. 2). Тая служба била издадена още три пѫти: презъ 1741—42 г. въ Мосхополе (срв. по-горе, стр. 349, бел. 1), въ 1774 г. въ Венеция отъ Глики и въ 1858 г. пакъ въ Венеция, по изданието на Глики, на срѣдства на „архиерея” (вѣроятно, елбасанския) Иоаникий, игумена (на елбасанския манастирь „Св. Ив. Владимиръ“) Григорий и петима християни (вж. заглавния листъ въ сѫщото издание). Венец. издание е озаглавено:

Το съдържа: 1) предговоръ-позивъ на първия издатель къмъ елбасанцитѣ; 2) изображение на св. Иванъ Владимиръ, стѫпилъ съ дѣсния си кракъ върху захвърленъ мечъ, въ царско облѣкло съ корона, въ дѣсна рѫка съ кръстъ, скиптъръ и масл. клонче, а въ лѣвата държи отсечената си глава, подъ изображението има стихъ:

(Благоименитата слава на милоститѣ, Иванъ благочестивъ царь на цѣла Албания и България, чудотворецъ, великомѫченикъ, изворъ на благодать и мироточивъ); 3) служба на св. Иванъ Владимиръ (малка и велика вечерня, утреня съ два канона, пространенъ и кратъкъ синаксари); 4) стихове на Козма Китийски въ честь на св. Ив. Владимиръ (стр. 32); 5) изображение на светията въ царско облѣкло, лежащъ въ рака съ две лампади отъ дветѣ ѝ страни, съ надписъ отгоре: «Tò τοῦ Βλαδιμήρου Ἰωάννου ἄνακτος σεπτὸν σκῆνος”; 6) двѣ пѣснени статии на Теодоръ Хаджифилипиди (стр. 33—36); 7) молебенъ канонъ за св. Ив. Владимира (стр. 37—42); 8) надписъ върху вратата на монастирския храмъ „Св. Ив. Владимиръ”. Предговорътъ е препечатанъ и у Em. Legrand, цит. съч,, II, р. 480—481. Тая служба била преведена на славяноруски езикъ и въ 1802 г. била напечатана съ нѣкои поправки въ Венеция, по настояването на хилендарскитѣ проигумени Лука и Партений, съ срѣдства на триестския търговецъ Теодоръ Мекша (Ст. Новаковић, цит. съч., стр. 244). По това издание сѫщата служба била напечатана на славянски въ 1861 г. въ Бѣлградъ (pag. cit.).

 

G. Weigand съобщава, че въ 1695 г. било напечатана въ Венеция и службата на св. Наумъ Охридски, която била посветена на учения москополецъ Иванъ Халкевсъ (Die Aromunen, I, S. 99; Γ. Баласчевъ, Период. сп., кн. 55—56, стр. 193).

 

 

352

 

възторжена възхвала на светията съ основенъ мотивъ: живо общение на земната църква съ небесната. [1] Въ изложението се разказва на новогръцки плавно, съ високъ, но естественъ тонъ. Сѫщо и краткото житие е написано на новогръцки езикъ безъ прикраси. Въ началото му сѫ поставени три стиха на старогръцки, на какъвто е съставено и молитвеното обръщение въ края на дветѣ жития.

 

Козма Китийски е написалъ ода (25 стиха) за св. Ивана Владимира [2] и величания за св. Климента Охридски. [3] Плодъ на искрено благоговение, дветѣ творби сѫ китни, но ненатруфени.

 

Св. Ивана Владимира сѫ възпѣли още: Даниилъ, [4] който е съставилъ канонъ съ издържанъ акростихъ: Τὸν δίκαιον ὑμνῶ Ἰωάννην Δεσπότην Δανιήλ (възпѣвамъ праведния владѣтель азъ, Даниилъ); [5] Теодоръ Хаджифилипиди отъ Елбасанъ, написалъ пѣсни, предназначени за пѣене въ праздника на светеца (22 май ст. ст.) при изнасяне мощитѣ му [6]

 

 

1. Вж. Ἀκολουὖία, стр. 11.

 

2. Вж. тукъ, притурка, № 13.

 

3. Тѣ се сьдържатъ въ Бодлевия преписъ на спужбата ни св. Климентъ Охридски подъ заглавие: „Ἐγκώμια (μεγαλυνάρια) τοῦ ἁγίου Κλήμεντος, συνταχϑέντα ὑπὸ τοῦ κορίου Κοσμᾶ Μητροπολίτου Δυῤῥάχίου.” Нѣкои отъ тѣхъ сѫ напечатани въ книгата на г. Баласчевъ „Климентъ епископъ Словѣнски,” стр. LXXVII. Вж. тукъ, притурка, № 132.

 

4. Званието му не е посочено. Съвременникъ на Козма Китийски билъ драчкиятъ, сетне корчански митрополитъ Даниилъ, (срв. тукъ, стр. 228). Въ 1690 г., когато службата била издадена, Даниилъ билъ драчки митрополитъ. Манастирътъ „Св. Иванъ Владимиръ” е влизалъ въ неговата епархия. He е ли съставилъ Даниилъ Драчки тоя канонъ?

 

5. По мосх. изд. (въ рѫкописъ въ Софийската народна билиотека, № 589. Въ венец. изд. отъ 1858 г. името на авюра е изпуснато, но то съставлява опростихъ на IX пѣсънь отъ тоя канонъ (вж. стр. 29).

 

6. Въ първото издание, споредъ съобщението на Ст. Новаковичъ, има само 12 стиха (заедно съ Слава и Нынѣ) за тоя случай и не е отбелязано, че тѣ сѫ творение на Хаджифилипиди (цит. съч., стр. 247). Затова може да се мисли, че този пѣснотворецъ ги допълнилъ по-късно, по всѣка вѣроятность, презъ XVIII в. (срв. ibid., стр. 248 и 274) и още, когато е сѫществувала Охридската архиепископия, защото възпѣва Владимира и като български светия (срв. тукъ, стр. 284, бел. 1). Hahn говори за свещенопроповѣдникъ Теодоръ, който билъ учитель въ елбасанското гръцко училище, съставилъ, споредъ мѣстното предание, албанска азбука, превеждалъ на албански св. Писание и ще да е умрѣлъ къмъ края на XVIII в. (Albanesische Studien, S. 296). Мидхатъ Фрашери (въ Dituria, II, 1926 г., което нѣмамъ подъ рѫка) и Евл. Курила смѣтатъ този Теодоръ за тъждественъ съ Теодоръ Хаджифилипиди (Θεολογία, т. VIII, м. септемврий, 1930 г., стр. 255—227).

 

 

353

 

и при целуването имъ отъ народа. Пѣснитѣ за първия случай сѫ раздѣлени на две статии, отъ които първата (24) стиха се пѣе, изглежда, по напѣва „Роды вси”, а втората (28 стиха) съ акростихъ «Ὕμνους ὡς δῶρον προσδέχου, Ἰωάννη» (приеми, Иоане, химни като даръ) — по „Жизнь во гробѣ”. Пѣснитѣ за втория случай сѫ шесть кратки стихири. [1] Пѣвецътъ е обладанъ отъ високо благоговение къмъ светеца. [2] Стиховетѣ сѫ гладки и богати съ образи. Ясно е изразено църковното учение за задгробния животъ. [3] Споредъ представата на поета, Триединиятъ Богъ е триипостасна свѣтлина. [4]

 

 

1. Тя започва съ Αί γενεαὶ πᾶσαι (Ἀκολουϑία, стр. 33).

 

2. Св. Иванъ Владимиръ е за него изворъ на благодать, мироточивъ, равноапостолъ, носитель на двоенъ вѣнецъ отъ цѣломѫдрието на Иосифа и девството на еванг. Иоана, слава на мѫченицитѣ и царетѣ, всеосвѣтляваща звезда, божественъ, извършилъ безбройни чудеса (ib. стр. 33, 34, 35, 42).

 

3. Мѫченикътъ е миналъ отъ животъ въ животъ (ἐκ ζωῆς εἰς ζωὴν), отъ тленно царство въ нетленно и вѣчно (ib., стр. 35).

 

4. Ib., стр. 36. He е известно кой е написалъ молебния канοнъ, помѣстенъ въ венец. издание на св. Ив. Владимировата служба подъ заглавие:

Стихиритѣ на Τ. Хаджифилипиди, пѣени при цѣлуване мощитѣ на светеца, сѫ поставени въ службата следъ този канонъ подъ заглавие „Ποίημα τοῦ αὐτοῦ Θεοδώρου” (творение на сѫщия Теодоръ, сир. съставителя на пѣснитѣ, пѣени при изнасяне ковчега съ мощитѣ на св. Ив. Владимира и поставени въ службата преди молебния канонъ). Въ тоя канонъ се срѣщатъ образи на неговитѣ пѣсни: πικροὺς τυράννους (стр. 39, пѣс. V, стих. 1; срв. стр. 34, ст. XIV); Δωρῆσαι. . . ρῶσιν (стр. 39, пѣс. V, ст. II; срв. стр. 44, ст. XX); Ἀστέρα, φωσφόρον αὐγάζοντα (стр. 41, п. IX, ст. I; срв. стр. 35, ст. X и стр. 42, ст. VI). Обаче има и стилни различия между дветѣ творения. Въ канона се употрѣбяватъ художественитѣ епитети

(стр. 37, стих. IV; ст. 38, стих. III, V, VI, VII и VIII; стр. 39, стих. IV; стр.40, стих. I и II; стр. 41, стих. I, VI, VII и VIII), повечето отъ които (II, III, IV, V, VIII, IX, X епит.) сѫ заети изъ краткото житие и службата на сѫщия светецъ. (срв. ibid., стр. 6, 9, 13, 20, 21, 22, 23, 24, 31). Отъ тѣзи епитети само ἀϑλητὴς веднажъ е употрѣбенъ въ стихиритѣ на Теодора Хаджифилипиди. (ib, стр. 41, ст. 11). Въ молебния канонъ св. Ив. Владимиръ е представенъ и като български светия (Срв. тукъ, стр. 284, бел. 1).

 

 

354

 

Иером. Григорий Константиниди [1], който, може

 

 

1. Като съставитель и изправитель на мосхоп. издания той се нарича Μοσχοπολίτης (въ службитѣ на св. Наумъ, мѫч. Никодимъ, Седмочисленицитѣ, св. Серафимъ) или не употрѣбява прозвище (въ службата на св. Климентъ Охридски), а като печатарь се именува Константиниди (въ службитѣ на св. Наумъ, св. Климентъ, 15. тивериоп. мѫченици) или τῷ ἐκ Μοσχοπόλεως (въ службата на св. Серафимъ). Само въ службата на св. Наумъ Охридски отъ 1740 г. е отбелязано, че Григорий Мосхополецъ (изправителътъ) билъ самиятъ печатарь иером. Григорий Константиниди:

(Θεολογία. т. VIII, септемврий, 1930 г., стр. 265).

 

Въ 1761 г. Ζαβίρας е отбелязалъ, че „Григорий Драчки (Δυρραχίου), ученикъ на X . .“ (може би, Χαλκέως, както се догажда Евл. Курила) е написалъ между друго службата на св. Седмочисленици, а въ 1767 г. „драчкиятъ митрополитъ Григорий” е подписалъ акта на царигр. Синодъ за брака. Σάϑας (въ Νεοελ. φιλολογία) и Евл. Курила (Θεολογία, пос. т. стр. 264, 266) мислятъ, че тукъ се говори за единъ и сѫщъ Григорий, сир. мосхополскиятъ писатель иером. Григорий билъ единъ и сѫщъ съ едноименния драчки митрополитъ, който е заелъ катедрата въ началото на 1767 г. следъ унищожението на Охридската архиепископия (срв. тукъ, стр. 149, бел. 4) и се явява на нея до 1772 г. (споредъ Aнтима Aлексуди, въ Σύντομος περιγραφὴ Βελεγράδων.; цитатъ е даденъ въ Θεολογία, пос. т., стр. 265). Изглежда, основание за това твърдение е изразътъ „Γρηγόριος Δυρραχίου” за писателя Григорий, обаче не е ясно, дали Ζαβίρας е разбиралъ драчки митрополитъ или пъкъ писатель отъ Драчъ или Драчката область, включвайки въ нея и Мосхополе (той е живѣлъ въ Триестъ, Будапеща и Виена, та възможно било да е нѣмалъ ясна представа за точното мѣстонахождение на Мосхополе): до като въ 1761 г. казва просто Δυρραχίου, въ 1767 г. — Μητροπολίτης Δυρραχίου. Ако въ 1761 г. писательтъ Григорий билъ драчки митрополитъ, то той не е билъ тъждественъ съ Григория Драчки отъ 1767 г., защото последниятъ билъ иеромонахъ преди да бѫде поставенъ на тая епархия (вж. Δελικάνη, Πατρ ἐγγρ., III, стр. 897; πρῶτον μὲν ἐϑέμεϑα τὸν ὁσιώτατον ἐν ἱερομονάχοις κὐρ Γρηγόριον). Освенъ това може да се приеме, че въ 1761 г. е действувалъ драчки митрополитъ по име Григорий само преди или следъ 8. юлий с. г., тъй като на тази дата се явява Неофитъ на драчката катедра (срв. тукъ, стр. 225, № 5). Въ такъвъ случай трѣбва да се мисли, че между 1760—1767 г. се явяватъ трима драчки митрополити: Григорий I (мосхополскиятъ писатель и печатарь), Неофитъ и Григорий II. Не би било невъзможно образованиятъ Григорий Константиниди да бѫде избранъ за епархийски архиерей отъ охридския Синодъ, но въ до сега известнитѣ документи нѣма указание за това. Въ кодекса на мосхополската църква „Пресвета Богородица” е записано, че покойниятъ драчки митрополитъ Григорий е подарилъ книгитѣ си:

(Θεολογία, т. VIII, септемврий, 1930 г. стр. 206). Той ще да е билъ мосхополецъ, но не е означена датата на бележката и затова не може да се каже,” дали дарительтъ е билъ мосхополскитъ писатель-печатарь.

 

 

355

 

би, билъ и учитель въ родния си градъ Мосхополе [1] е съставилъ служби за мѫченика Никодима Бератски [2] и св. Седмочисленици. [3] Въ всѣка отъ тѣхъ има по два канона съ акростиси: за мѫченика Никодима „Σοὶ Γρηγόριος, Νικόδημε, ἐξάδει” (на тебе, Никодиме, Григорий пѣе) и „Μέλισμα, Νικόδημε, δεύτερον πλέκω” (втора пѣсънь плета, Никодиме); [4] за св. Седмочисленици „Τοὺς Ἑπτιαρίϑμους Γρηγόριος αἱνέσω (Азъ, Григорий, ще възхваля Седмочисленицитѣ) и „Aὖϑ᾽ Ἑπταρίϑμους δεύτερον πλέκω μέλος” (пакъ плета втора пѣсънь за Седмочисленицитѣ). [5] Всѣка пѣсънь се състои отъ четири стихири (заедно съ богородичната); само нѣкои пѣсни въ втория канонъ за мѫч. Никодима иматъ по три стихири. Иером. Григорий билъ даровитъ пѣснотворецъ, макаръ и да не е билъ съвсемъ свободенъ отъ влиянието на старитѣ охридски пѣснописци. [6]

 

 

1. Въ св. Наумовата служба отъ 1740 г. той е нареченъ ἱεροδιδάσκαλος (свещеноучитель) (вж. цитата въ пред. бел.). Споредъ А. Спилиотопулосъ (въ съч. „Οἰ Βλαχόφωνοι ἔλληνες”, 1905), въ 1744 г. за директоръ на мосхополската „академия” билъ назначенъ костурчанинътъ Севастъ Леонтиади, чийто помощникъ билъ Григорий (цит. по Θεολογία, т. VIII, септемврий 1930 г., стр. 265, бел. 2).

 

2.

(вж. въ сборника № 589 на Соф. нар. библиотека).

 

3. Μηνί Ἰουλίῳ. ιζ'. Ἀκολουϑία τῶν ἁγιων Ἐπταρίϑμων (ibid).

 

4. стр. 5 и 6.

 

5. стр. 5.

 

6. Напр. службата на св. Седмочисленици започва съ сѫщия възвишенъ тонъ и възклицания, както и службитѣ на св. Клименть и св. Наумъ. Третата стихира на великата вечерня за Седмочисленицитѣ начева съ думитѣ: „Ποίοις ὑμνωδιῶν κάλλεσιν, ἐπαινέσωμεν; почти сѫщо така и първата стихира на великата вечерня за св. Наума: „Ποίοις μελῳδιῶν κάλλεσιν” (въ Соф. нар. библ. № 589, стр. 53 и № 590, стр. 1163). Епитетътъ ,,τὰ λιδοκάρδια ἔϑνη” въ вечернята за Седмочисленицитѣ се срѣща и въ канона на св. Наумъ (Соф. нар. библ. № 589, стр. 60; № 590, стр. 1165, IV пѣсънъ, 1 ст.). Седмочисленицитѣ се сравняватъ съ Авраама (канонъ, пѣс. V, ст. I), както Наумъ съ сѫщия (стр. 59 въ № 589 и стр. 1165, № 590, пѣс. III).

 

 

356

 

Пѣснитѣ му сѫ стройни и пълни съ картинни [1]. Службитѣ сѫ писани при различно настроение. Въ първата пѣвецътъ съ умиление съзерцава ореола на мѫченика Никодима и, като тихо унесенъ живописецъ, се старае да го обрисува пластично; въ втората гой е обхванатъ отъ възвишено вълнение и неговото въображение бърже се носи по земния и небесния свѣтъ, търсейки все по-изрателни образи. Отъ мѫченичеството на Никодима той е очарованъ, а отъ апостолскитѣ подвизи на св. Седмочисленици е въ благоговѣенъ възторгъ. [2]

 

Иером. Григорий още е стъкмилъ за печатъ службитѣ на св. Наумъ Охридски (изд. въ 1740 г.), Климентъ Охридски и Висарионъ Лариски. Първитѣ две той е посветилъ на охридския архиепископъ, а третата — на лариския митрополитъ Яковъ (съ писмо въ началото на книгата.) [3]

 

 

1. Напр. за мѫченика Никодима той казва:

(облѣченъ въ блѣстяща порфира отъ кръвь и украсенъ съ скиптъра на подвизитѣ си; блѣсна, преподобне, като свѣтла звезда въ земята на албанцитѣ).

 

2. За него Седмочисленицитѣ сѫ „свѣтилници на Далмация”, „стълпове на България”, „пастири на мизобългаритѣ”

седемь стълпове на църквата на българитѣ и далматитѣ, „седемь огненообразно свѣтящи светци” (ἐπταλαμπροπυρσομόρφους ἁγίους). Надарени съ най-високата мѫдрость, тѣ изяснили славата Божия, както въ древно време апостолитѣ. Къмъ тѣхъ пѣвецътъ се обръща като къмъ „най-божествени отци и равноапостоли” (πατέρες ϑειότατοι καὶ ἱσαπόστολοι). Тѣхнитѣ дѣла сѫ свѣтили като слънце на земята. Тѣ сѫ били „спасение на българитѣ и радость на далматитѣ” (Βουλγάρων ἡ σωτηρία καὶ Δαλμάτων ἡ χαρά), „рѣки на Духа, които сѫ напоили цѣлата земя чрезъ проповѣдьта” (οἰ τοῦ πνεύματος ποταμοί, οί ποτίσαντες πᾶσαν γῆν τῷ κηρύγματι); тѣ сѫ „утвърдили България съ своитѣ божествени догмати” (ἐστερέωσαν τὴν Βουλγαρίαν τοῖς ϑείοις αὑτῶν δόγμασι). Богъ ги изпратилъ на българитѣ, проповѣдвали сѫ на „всички българи” и съ ясния си преводъ на св. Писание сѫ ги въвели въ стадото Христово. (вел. веч.: I стих., I слава, II слава, II! стиховна стих.; утреня I стих., сед. гл. IV; II кан.: пѣс. IV, стих. II; пѣс. VI, стих I; стих. на Хвалите и др.).

 

3. Въ заглавния листъ на тритѣ служби е казано, че били поправени (διορϑώσει, ἐπιδιορϑώσει), отъ него (въ № 589 на Соф. нар. библ. и у Εὐλ. Κουρ. Λαυριώτου, Θεολογία, т. VIII, септемврий, 1930 г., стр. 265, 266). Частно за св. Климентовата служба Михаилъ Горски изрично казва, че билъ поправенъ повредениятъ ѝ текстъ въ старитѣ преписи (вж. предговора въ службата, № 589 на Соф. нар. библиотека; срв. по-доле, стр. 358, бел. 1). Службата на св. Климентъ Охридски, съставена отъ пѣснопѣнията на охридскитѣ архиепископи Димитъръ Хоматианъ и Константинъ Кавасила, се състои отъ две части за двата праздника на светеца 25 ноемврий и 27 юлий (ст. ст.). Първата часть съдържа малка и велика вечерня, утреня и пространното житие на св. Климента; а втората — канонъ на Конст. Кавасила и молебенъ канонъ на Дим. Хоматианъ, които се пѣели на 27 юлий като прибавка къмъ първото последование.

 

Споредъ Ζαβίρας, Григорий „Драчки”, който съставилъ службата на Седмочисленицитѣ, сир. Григорий Константиниди отъ Мосхополе, е написалъ още молебенъ канонъ за св. Наумъ Охридски, „За днитѣ, месецитѣ и времената” (Περἰ ἡμερῶν, μηνῶν καὶ χρόνων) и превелъ на албански Ветхия и Новия заветъ, като написалъ превода съ изнамѣрената отъ него албанска азбука (въ сп. Θεολογία, т. VIII септемврий 1930 г., стр. 263).

 

 

357

 

Ревностенъ сътрудникъ на иером. Григория билъ Μихаилъ Горски: [1] редактиралъ напечатаната въ Мосхополе служба на 15. тивериополски мѫченици, [2] която посветилъ

 

 

1. Въ никое отъ известнитѣ негови произведения и мосхополскитѣ издания не е означена длъжностьта му. Предъ името му стои или само κύριος, (Spyr. Ρ. Lambros, цит. съч., № 5009) или λογιώτατος κύριος (въ заглавния листъ на службата на 15. тивериополски мѫченици). Въ посвещението си за охридския архиеп, Иоасафъ той се подписалъ Μηχαὴλ ὁ τοῦ Γκόρας. Членътъ τοῦ показва, че Γκόρας е въ род. п. (отъ Γκόρα), а членътъ ὁ се отнася къмъ думата, която означава неговото звание (така: ὁ Ἀχριδῶν, ὁ Δυρραχίου, ὁ Καστορίας, ὁ Βοδενῶν, ὁ Βελαγράδων, y Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 57; Der wiederaufg. K. d hl. Kl., S. 103; Γ. Баласчевъ, Период. сп., кн. 55—56, стр. 294 и въ края фотогр. снимка отъ оригинала на сѫщата разписка). Γκόρα (Гора) е име на мѣстность по южния бргъ на Охридското езеро. Ще рече, изразътъ ὁ τοῦ Γκόρας означава, че Михаилъ е заемалъ рѫководна длъжность въ Гора, билъ нейнъ епископъ. Въ тази епархия влизала и съседната мѣcтность Мокра, поради което епископитѣ често се подписвали Γκόρας καὶ Μόκρας, обаче понѣкога и само Γκόρας (вж. у Gelzer, Der Patr. v. Achr. S., 48, 50, 52, 55 и др.). И Димица така разбира подписа на Михаила (Ἡ. Μακεδονία, I, стр. 389). — Евл. Курила като че ли смѣта думата τοῦ Γκόρας за презиме на Михаила: пише τοῦ Μιχαὴλ Γκόρα, πονήματα τοῦ Γκόρα (Θεολογία, т. IX, ян.-мартъ, стр. 55, бел. 2 и стр. 57, бел. 2), виждайки въ Γκόρας имен. форма. Ако за Михаила тази дума е имала такъво значение, той би се подписалъ въ посветителното си писмо безъ члена τοῦ : ὁ Γκόρας, а въ изправенитѣ отъ него мосхополски издания би стояло τοῦ Γκόρα (род. π.) или Γκόρα, по старогръцки Γκόρου, а не τοῦ Γκόρας или Γκόρας.

 

2. Въ заглавния листъ на това издание е казано, че била изправена отъ него.

 

 

358

 

на архиеп. Иоасафа; участвувалъ въ изправлението на св. Климентовата служба [1] и подъ неговъ надзоръ била напечатана книгата на протосингела Велизарий. [2] Въ началото на св. Климентовата служба е помѣстено негово посветително писмо до архиеп. Иоасафа, предъ когото на изященъ езикъ изказва своята благоговѣйна почить къмъ охридския светецъ. Той нарича службата малка книга по обемъ, но голѣма и свещена по благочестие, защото този светецъ, „най-напредъ патриаршествувалъ на охридската апостолска катедра”, и другитѣ понови светии сѫ озарили Македония и Илирия съ свѣтлината на богопознанието и съ своитѣ чудодейни мощи непрекѫснато (ἀδιαλείπτως), като твърдини, крепятъ охридската „божествена катедра”, като правятъ нея славна и даватъ спасение на благочестивитѣ. [3]

 

Нѣкои образовани лица сѫ били обзети отъ увлѣчение да пишатъ стихове на старогръцки езикъ съ Омировски форми. Въ началото (стр. 2—3) на св. Климентовата служба (мосхоп. издание) синапечатани „епиграми:“ [4] 1 на иконома попъ Севастъ за архиеп. Иоасафа, 2 на Михаила Иписхиоти за сѫщия, 3 на Михаила за Охридъ, охридския престолъ и читателитѣ [5], 1 на печатаря

 

 

1. Въ посветителното си писмо до охридския архиеп. Иоасафъ той казва, че тази книга му струвала много потъ (πολλῷ δὲ τῷ ύδρῶτι καμωϑεῖσάν μοι).

 

2. Срв. тукъ, стр. 360, бел. 5.

 

3. Писмото е препечатано отъ Димица въ Μακεδονία, I, стр. 389—390 и отъ Евл. Курила съ изпуснати пасажи въ Θεολογία, т. IX, януарий-мартъ, 1931 г., стр. 55—56.

 

4. Евл. Курила го отъждествява съ Михаила Горски. Той се училъ въ мосхополската „академия” у Севаста Леонтиади и билъ свещеникъ въ с. Ипесхия, сега Шиписка (до Мосхополе), по чието име понѣкога се подписвалъ Ὑπισχιώτης (ц. сп., стр. 57). Никакъвъ изворъ не е посоченъ. — Споредъ Вайгандъ презь XVI и XVII в. Шиписка и Николица сѫ били най-голѣмитѣ селица въ Албания, следъ това се издигнало Мосхополе (Die Aromunen, I, 105, 297).

 

5. Тѣзи епиграми следватъ следъ тия на Михаила Иписхиоти, на първото отъ които е надписано името на автора, а на второто — Ἕτερον τοῦ αὐτοῦ (друго на сѫщия). Тѣ сѫ означени: Ἐπίγραμμα Μικαὴλ, Ἕτερον τοῦ αὐτοῦ. Ако Михаилъ бѣше единъ и сѫщъ съ Михайла Иписхиоти, то надъ епиграмата за Охридъ трѣбваше да стои Ἕτερον τοῦ αὐτοῦ, а не личното му име. Види се, това е дало основание на Димица, който е преиздалъ нѣкои отъ тѣзи епиграми, да озаглави казаната епиграма Ἕτερον ἑτέρου Μιχαὴλ (друга на другъ Михаилъ) (цит. съч., I, стр. 391, № 362). Тѣзи епиграми не сѫ ли произведения на Михаила Горски? Въ такъвъ случай възможно било думата Γκόρας да не бѫде поставена въ надписа имъ, понеже авторътъ се споменава по-горе въ сѫщата книга, въ неговото посветително писмо (срв. тукъ по-горе, стр. 358, бел. 2).

 

 

359

 

иером. Григорий Константиниди за охридския Синодъ. [1] Освенъ това Михаилъ Горски е описалъ въ 115 стиха глада и скѫпотията презъ 1742 год., като представя бедствието за последица отъ появилата се презъ 1737 г. комета. Съчинението било посветено на охридския архиепископъ Иоасафъ. [2] Въ сѫщата книга авторътъ е помѣстилъ 3 свои епиграми за чумата. [3] Известни сѫ още една епиграма на Михаила (по всѣка вѣроятность, Михаилъ Горски [4]) и една на Григория (навѣрно, мосхополския печатарь) въ нарѫчника на протосингела Велизарий, [5] две епиграми на Михаила Иписхиоти въ синтагматиона на иером. Константина, [6] 12 епиграми на мосхополски ученици въ честь на тѣхния учитель Теодоръ Кавалиоти. [7] Неизвестенъ поетъ е написалъ въ 1735 г. хвалебни стихове за охридския архиепископъ Иоасафъ, [8] а монахъ Теодосий е възпѣлъ

 

 

1. Нѣколко епиграми помѣствамъ тукъ, притурка, № 13.

 

2.

(Θεολογία, т. IX, м. януарий—мартъ, 1931 г., стр. 61). Това съчинение заедно съ епиграмитѣ било прибавено къмъ службата на св. Наумъ отъ 1740 г. съ своя пагинация.

 

3. Loc. cit.

 

4. Евл. Курила казва, че му сѫ известни 14 епиграми на Михаила Горски (смѣта и тия, въ които е надписано името на Михаила Иписхиоти) (цит. сп., стр. 57, бел. 2).

 

5. Двамата автори се споменаватъ въ заглавния листъ на това съчинение (вж. по-доле, стр. 360, бел. 5).

 

6. Срв., по-доле, стр. 360, бел. 3.

 

7. Съобщава Евл. Курила, пос. сп., стр. 60, б. 2.

 

8. Г. Баласчевъ, въ Период. сп., кн. 55—66, стр. 218: Στίχοι ἀνακρεόντιοι εἰς τὸ πατριαρχίον (sic) τῆς Ἀχρίδος.

 

 

(До хубавото и тихо пристанище на България, господина Иоасафа знаменития, новата медоточива (?) фиданка на Мосхополе и христолюбивъ родъ, отдето сияе Божия свѣтлина, свѣтлостьта на рода). Срв. тукъ стр. 208.

 

 

360

 

Дева Мария въ стихотворенъ надписъ на иконата „Св. Богородица”, която подарилъ на архиепископската църква. [1]

 

Иеромонахъ Константинъ, братъ на манастиря „Св. Наумъ”, [2] е съставилъ рѫководство за православната вѣра. To било поправено отъ Михаила Иписхиоти. [3] Авторътъ го посветилъ на костурския митрополитъ Хрисантъ, въ знакъ на своята почетъ не само къмъ него като „първенствуващъ по достойнство” въ Охридския диоцезъ [4], но и „къмъ охридския апостолски престолъ” (εἰς τὸν Ἀποστολικὸν ϑρόνον Ἀχριδῶν). Съчинението било предназначено за рѫководство на „проститѣ християни и занаятчиитѣ въ Унгария”. [5] To съдържа въпроси и отговори по догматически въпроси съ опровержение на католическото учение (за произхода на св. Духъ, папската власть, тайнството евхаристия).

 

Велизарий, протосингелъ въ Охридската архиепископия, е съставилъ нарѫчникъ за „лунното движение.” [6] Освенъ

 

 

1. Мсбну, X, стр. 570.

 

2. Споредъ Г. Бодлевъ, той билъ мосхополецъ (Мсбну, X, стр. 572). Споредъ Евл. Курила, той билъ единъ и сѫщъ съ Константина Мосхополецъ, основателя на печатница въ ман. „Св. Наумъ” (Θεολογία, IX, ян. мартъ, 1931 г., стр. 59, бел. 2; срв. по-горе, стр. 348, бел. 9).

 

3.

Видѣхъ тази книга въ Охридъ въ библиотеката на Бодлевъ. За нея се сьобщава въ Мсбну, X, стр. 572 и въ Θεολογία, т. IX, ян.-мартъ, 1931 г., стр. 59—60. Въ заглавния листъ е изобразена красива женска глава съ корона всрѣдъ цвѣтя; въ началната буква Π на посветителната статия — светия (изглежда, св. Наумъ), окрѫженъ отъ цвѣтя, каквито има и подъ епиграмитѣ; на отвѫдната страница отъ сѫщия листъ — въ красиви рамки И Христосъ Вседържитель благославящъ и подъ него св. Климентъ Охридски — въ цѣлъ ръстъ и въ архиерейско облѣкло — благославящъ, съ евангелие въ лѣвата рѫка. Краятъ на всѣка глава отъ книгата е изпъстрена съ разни украшения.

 

4. Разбира неговото прототронство (вж. глава седма).

 

5. Отъ Мосхополе и други мѣста изъ Охридския диоцезъ.

 

6.

(Spyr. Lambros, цит. съч., № 5009).

 

 

361

 

епиграми, [1] книгата съдържа: 1) упѫтване какъ да се ползува читательтъ отъ нарѫчника, 2) методъ за намиране лунния крѫгъ, 3) лунни крѫгове. [2]

 

Протопопъ Теодоръ Анастасиу Кавалиоти, свещенопроповѣдникъ и учитель въ Мосхополе, [3] е написалъ гръцка граматика за начеващи. Тя била издадена отъ мосхополеца Aнтоний хаджи Георгий Буе [4] и посветена на охридския архиепископъ Кирилъ. [5]

 

Лица отъ Охридския диоцезъ сѫ печатали гръцки книги и въ Лайпцигъ. Въ 1761 г. Константинъ Джелехури отъ гр. Премети (южна Албания) [6] е издалъ за пръвъ пѫть книгата «Ἑρμηνεία εἰς τὰ τέσσαρα ἱερὰ εὐαγγέλια”, която е съкращение на тълкуванията на охридския архиепископъ Теофилактъ въ новогръцки преводъ, извършенъ отъ неизвестно лице [7] и поправенъ отъ кипрянина иеромонахъ Гедеонъ (иерусалимски клирикъ). Издательтъ е придружилъ книгата съ два предговора, въ които обяснява, защо я издалъ и посветилъ на Цариградската църква. [8] За него Св. Писание е многоцвѣтна тайнствена градина, която не би била полезна, ако стои затворена. Тя е отворена отъ тълкуванията на църковнитѣ учители и на българския архиепископъ Теофилактъ (τοῦ ἁγιωτάτου ἀρχιεπισκόπου Βουλγαρίας Θεοφυλάκτου), обаче при все това свободенъ входъ въ Св. Писание иматъ само ония, що знаятъ езика, а за другитѣ то пакъ остава заключено. Затова „единъ

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 359.

 

2. loc. cit.

 

3. Срв. по-горе, стр. 347, 348.

 

4.

(Θεολογία, т. I X, януарий-мартъ, 1931 г., стр 60).

 

5. pag. cit, п. 2.

 

6. Вж. по-горе, стр. 143, бел. 7.

 

7.

 

8. Срв. тукъ, стр. 143—144.

 

 

362

 

мѫжъ мѫдъръ и православенъ” е превелъ тълкуванията на Теофилакта на простъ гръцки езикъ.

 

Тома Мандакасисъ, лѣкарь отъ Костуръ, е издалъ въ 1766 г. въ съчинението на Кесария Дапонте «Κάϑρεπτος τῶν γυναικῶν» (Огледало на женитѣ) съ свои поправки. [1]

 

 

Въпрѣки голѣмитѣ усилия на мосхополци и други елинофили, гръцката просвѣта въ Охридския диоцезъ не е достигнала желаната отъ тѣхъ висота. Охридскитѣ документи [2] сѫ пълни съ отклонения отъ гръцкия книжовенъ езикъ и съ правописни грѣшки. [3] Това се дължело както на това, че много висши клирици нѣмали достатъчна училищна подготовка, тъй и на обстоятелството, че тѣ сѫ били българи, албанци или власи. [4]

 

 

1. Σάϑα, Μεσαιων. βιβλ. III, стр. νδ'.

 

2. Въ охридския, костурския, корчанския и др. кодекси.

 

3. Архиеп. Партений пише ἀρχηεπίσκοπος, Ἠουστινιανῆς, Ἀχρειδῶν (Gelzer. Der wiederaufg. Κ. d. hl. Klemens, S. 89). Въ единъ актъ отъ 1699 г. синодни архиереи се подписали :

 

(ibid., S. 108).

 

Въ другъ документъ предлогътъ διὰ се съединява едновременно съ винителенъ и родителенъ падежъ: διὰ τὸ ἐν αὐτῇ πρῴην ἀρχιερατεύοντος Κοσμᾶ καταλιπόντος намѣcтo: διὰ τὸν ἐν αὐτῇ πρῴην ἀρχιερατεύοντα Κοσμᾶν καταλιπὁντα, както поправилъ Γ. Бодлевъ. (Ib., S. 62 и Der Patr. v. Achr., S. 45, Urk. II2—3). Пишатъ ἐπιδί, ἐπησκοπεῖς, τὶς нам. τῆς, ἐὰν τελευτίσομεν нам. τελευτήσωμεν (idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 62, 64). Много простонародни изрази има въ пастирското послание на архиеп. Иоасафа (idem, Der Patr. v. Achr., Urk. XXXV). Въ нѣкои актове се срѣщатъ турски и латински думи ἄρζιον, ρουφέτια, ὀρδινία, λίβελλος, αὐτενϑάδες (ibid., S. 6618, 8111, 839, 9177; Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 65) и неправилно построени изречения (вж. за това повече у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 205—207 и Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 107—108). Вѣроятно, нѣкой охридски свещеникъ пише (въ бележката за изпращането на иером. Висариона до Битоля):

(по преписа на охридския кодексъ въ синодния ц. ист. музей, София, подъ № 252, стр. 6; Gelzer, цит. сп., S. 54).

 

4. Имайки предъ видъ това и горепосоченитѣ поетически творения, може да се допусне, че ако Охридската архиеписхопия бѣ запазила за по-дълго време положението, което имала при архиеп. Иоасафа, то въ нейния диоцезъ би се развила гръцка литература съ ясенъ автохтоненъ духъ, а следъ нея, съ прехода на автохтонното съзнание въ национално, и македонобългарска литература, зародишъ на която е далъ мосхополецътъ попъ Даниилъ съ своя четиреезиченъ (τετρἁγλωσσον) речникъ отъ 1760 или 1770 г. (съ отдѣли гръцки, албански, влашки и български, писани съ гръцки букви). Авторътъ е събралъ българския лексиченъ материалъ въ Битоля, а за второто си издание и въ Охридъ. (Вж. М. Дриновъ, нѣколко бележки за триезичната солунска книга, въ Съчинения, т. II, стр. 483—484;  Йор. Ивановъ, Гръцкобълг. отношения презъ църк. борба, въ Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ, София 1912 г., стр. 162—166;  проф. В. А. Погорѣловъ Даниловиятъ четиреезичникъ въ СббАн, кн. XVI, стр. 3, 4, 11—12;  Ив. Снѣгаровъ, Градъ Охридъ, въ сп. „Макед. прегледъ, год. IV, кн. 3, притурка, стр. 85, № 3).

 

 

363

 

Гръцката образованость въ Охридската църква презъ XVIII в. се развивала въ ущърбъ на славянската, отъ каквато се нуждаели епархиитѣ съ българско население. Църковнитѣ власти, омаяни отъ гръцката наука, не се грижели да я засилятъ (чрезъ училища, писатели и печатници). Въ манастиритѣ твърде малко били преписвани славянски рѫкописи. [1] Тукъ-тамъ били доставяни такива книги отъ другаде. [2] Въ половината на XVIII в. вече се почувствувала голѣма нужда отъ славянски богослужебни книги. [3] Известни сѫ книжовницитѣ:

 

Иеромонахъ Захария, преписалъ въ 1712 г. миней въ манастиря Трѣскавецъ. [4]

 

Христо Граматикъ презъ 1740 г. е преписалъ миней (за февруарий, мартъ и априлъ) за манастиря Полошко (Тиквешъ).

 

 

1. Може би и затуй, защото този видъ издателство се смѣталъ вече негоденъ въ сравнение съ книгопечатането, чрезъ което била разпространявана гръцката писмность въ Охридския и Цариградския диоцези.

 

2. Въ 1723 г. манастирътъ Трѣскавецъ се снабдилъ съ славянско тълкувание на псалтиря (срв. тукъ, стр. 295, бел. 5); въ слѣпчанския манастирь (Битолско) билъ донесенъ октоихъ, подвързанъ отъ попъ Никола въ Скопие въ 1672 г. (Споменик, IX, стр. 16, № 11; срв. по-горе, стр. 336, бел. 4); въ Буковския манастирь (Битолско) се намиралъ славянски миней сръбска ред., който по-рано е принадлежалъ на осоговския манастирь „Св. Иоакимъ” (Архим. Антонинъ, Поѣздка въ Румелію, С.-Петербургъ, 1879 г., стр. 359; ЉJh. Стојановић, цит. сб., II, № 4546). Отъ друго мѣсто ще да сѫ бнли донесени и десетината църковни рѫкописни книги отъ XVII—XVIM в., които въ 1835 г. архим. Aнтининъ е видѣлъ въ църквата „Св. Никола” въ прилѣпското с, Варощъ (ib., стр. 347).

 

3. Срв. по-горе, стр. 289 (молбата на архиеп. Дионисия до руската императрица.)

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 2234.

 

 

364

 

Оттукъ книгата била взета отъ игумена на Бошавския манастирь Калиникъ [1], за когото презъ 1742 г. сѫщиятъ книжовникъ е преписалъ другъ рѫкописъ. [2] Христо Граматикъ високо е ценѣлъ писменостьта: както пчелата — казва той въ една своя бележка — е люта, но плодътъ ѝ е сладъкъ, тъй и книгата, нагледъ груба, е сладка. [3]

 

 

1. ibid., № 2807.

 

2. ibid., № 2836.

 

3. Loc. cit. Може би, той e единъ и сѫщъ съ дякъ Христо, който въ 1748 г. е преписалъ триодъ въ с. Оризари (ωризоръ) (Д. Мариновъ, Религиозни разкази, 1896 г., кн. V и VI, стр. 189). Не се знае въ кое с. Оризари е действувалъ: кочанското, както мисли Аврелиянъ (Бълг. сбирка, год. XIX, кн. 3, стр. 179) или друго (срв. В. Кънчовъ, Македония, стр. 149, 158, 217, 239).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]