История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА ПЕТА

ВѪТРЕШНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ОХРИДСКАТА ЦЪРКВА

 

1) Презъ XV и първата половина на XVI в.:

   а) Взаимоотношения на клира и народа

   б) Религиознонравствено състояние

2) Отъ половината на XVI в. до унищожението ѝ:

   а) Взаимоотношения на клира и паството

   б) Религиознонравствено състояние

 

1. Презъ XV и първата половина на XVI в.

 

а) Взаимоотношения между клира и народа

Поради мухамеданската опасность Охридската архиепископия се стремила къмъ по-тѣсно сближение съ народа, отколкото преди, когато търсѣла опора повече въ държавата. Тя се стараела да развие въ паството си християнско социално съзнание и да го направи неподатливо на мохамеданското влияние. Като негова официална представителка предъ турското правителство, тя е бранѣла правата му. За да подържатъ тѣсна връзка съ народа, охридски ерхиепископи сѫ правѣли обиколка изъ своя диоцезъ, като поучавали и взимали нужднитѣ мѣрки за подигане духовния животъ на клира и народа. Така архиеп. Доротей, обикаляйки села и градове, е пристигналъ въ Кратово, дето е свикалъ клирици и първенци и имъ държалъ беседа за християнската вѣра. Той е повикалъ предъ събора и тамошния книжовникъ Димитъръ, съ когото дълго е беседвалъ, насърдчилъ го въ книжовната му дейность и му порѫчалъ да препише славянския номоканонъ за охридската „велика църква”, като му обещалъ да впише неговото име и имената на неговитѣ родители, деца и близки роднини въ охридския поменикъ за вѣчно споменаване презъ време на богослужение. [1] Примѣра на Доротея е следвалъ и архиеп. Прохоръ. [2] Отъ своя страна паството е виждало въ Охр. архиепископия свой културенъ центъръ и стълпъ на своята самобитность. Териториялното ѝ разширение е действувало обаятелно върху него и още повече е усилвало вѣрата му въ нравствечата ѝ сила. Народътъ

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., № 328, стр. 20—21.

 

2. Вж. по-доле.

 

 

257

 

се привързвалъ къмъ Охридската архиепископия още и поради това, че тя имала достойни предстоятели, нѣкои отъ които били славяни и покровители на славянската писменость [1]. Раздорътъ, който избухналъ между архиеп. Доротея и охридскитѣ българи по временни причини, [2] не е измѣнилъ общия характеръ на отношенията между архиепископията и народа. Кратовскиятъ писатель Димитъръ не само усърдно изпълнилъ заповѣдьта на архиеп. Доротея, но съ възторжени думи е изразилъ своята благоговѣйна почить къмъ Охридската църква, като е нарекълъ нея „света, велика, съборна и апостолска”, нейния престолъ — апостолски, нейния предстоятель — светейши, ангелоподобенъ, божественъ. [3] Предавайки ѝ своя рѫкописъ, той е заклелъ нейния клиръ да не пренася книгата му на друго мѣсто, несъмнено, понеже е смѣталъ за скѫпо духовното благо, което му обещалъ архиеп. Доротей. [4]

 

Частно сръбското население, може би, тѫжело за бившата слава на Ипекъ, но нѣма известия, че то е чувствувало тегота отъ властьта на Охридъ, докато тукъ се грижели за славянската образованость. Охридскитѣ архиепископи се отнасяли доста благосклонно къмъ него. Архиеп. Доротей, обикаляйки северна Македония, ще да е посетилъ и Ст. Сърбия. Презъ априлъ 1548 г. архиеп. Прохоръ е пребивавалъ въ Янево при новобърдския митрополитъ Никаноръ, който е заемалъ една отъ най-важнитѣ сръбски катедри и се ползувалъ

 

 

1. Вж. Гл. VI.

 

2. Срв. тукъ, стр. 42—43.

 

3.

(Starine, XII, стр. 256—257; Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 101)

 

4. Срв. по-доле, стр. 271.

 

 

258

 

съ високъ авторитетъ срѣдъ сръбското духовенство. Като радетель за славянската образованость, Прохоръ билъ уважаванъ отъ рашкия митрополитъ Симеонъ и други сръбски архиереи, както се вижда отъ факти, че и тѣ сѫ участвували въ борбата на Охридската църква срещу Павла Смедеревски [1]. Види се, поради авторитета, който архиеп. Прохоръ ималъ срѣдъ сръбското паство, единъ яневски жителъ, подарявайки четвероевангелие на една махаленска църква въ Янево и желаейки да бѫде то нейна неотемлима собственость, го помолилъ да утвърди тоя му даръ, [2] очевидно, защото е считалъ неговия подписъ за по-здрава гаранция, отколкото оня на мѣстния митрополитъ, който билъ сѫщо тамъ. Архиеп. Прохоръ съ зелено мастило е предписалъ въ четвероевангелието никой да не отнима тая книга. [3] Най-сетне, до смъртьта на архиеп. Прохора не се вижда Охридската архиепископия да е имала стремежъ да погърчи висшия клиръ въ сръбскитѣ епархии: славяни или, може би, сърби сѫ били Иоанъ Ипекски, херцеговинскитѣ митрополити Давидъ, Висарионъ, Марко и Никаноръ, Симеонъ Рашки, Никаноръ Новобърдски, Павелъ Смедеревски. [4] При тѣзи факти трѣбва да се мисли, че опитътъ на Павла Смедеревски билъ негово частно домогване, а не изразъ на оформено движение между сръбския народъ.

 

Новитѣ политикоикономически условия сѫ заставяли още повече епархийскитѣ архиереи да стоятъ по-близко до паството си и да се грижатъ по-усърдно за него. Неофитъ Гребенски (въ началото на XV в.), както видѣхме [5], е полагалъ

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 22—23.

 

2. Срв. тукъ, стр. 29.

 

3.

(М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 237; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 547).

 

4. Въ своята „Историја српске прав. цркве” архим. Никифоръ Дучичъ вѣрно казва: „Охридскитѣ архиепископи, колкото до сега е известно, не сѫ постѫпвали грубо съ сръбското свещенство, нито сѫ го считали за чуждо презъ всичкото време, когато тѣ сѫ управлявали сръбската църква отъ 1459—63—1557 г. Понѣкога сѫ избирали отъ сръбскитѣ монаси епископи и ги поставяли въ сръбскитѣ епархии, отъ които се споменаватъ Иоаникий (sic.), Марко, Павелъ и Макарий. Вѣроятно, такива имало още.” (Књижевни радови, књ. 9, стр. 168).

 

5. Стр. 32, бел. 5.

 

 

259

 

голѣми усилия да предпази отъ потурчване двама свои пасоми — турски чиновници. Сѫщиятъ се стараелъ да утвърди въ християнската вѣра единъ покръстенъ евреинъ отъ Костуръ. [1] Нѣма съмнение, че той е бдѣлъ и за цѣлото си паство. Доблестенъ пастирь билъ крупнишкиятъ епископъ Яковъ. [2] Костурскиятъ митрополитъ Якакий е искалъ да му сътрудничатъ клирици и миряни въ управлението на епархията. [3] Симеонъ Рашки и Никаноръ Новобърдски сѫ седѣли дълги години на катедритѣ си все поради взаимната привързаность между тѣхъ и паството имъ. Такива иерарси, изглежда, сѫ били сѫщо крупнишкиятъ епископъ Иосифъ, софийскитѣ митрополити Силванъ и Калевитъ, скопскиятъ митр. Иосифъ. [4] Подобно на архиепископитѣ, и епархийскитѣ архиереи ще да сѫ правѣли обиколки изъ епархиитѣ си. [5]

 

Ако се сѫди по църковния животъ на София въ 1469, [6] 1515 и 1555 г. [7], низшиятъ клиръ и народътъ сѫ били сплотени. [8] Изобщо всичкитѣ здрави части на християнското общество, застрашавани отъ могѫщата мухамеданска стихия, по инстинкта на самозапазване, се стремили една къмъ друга и сѫ образували една самозатворена деятелна сила. [9]

 

 

1. Минало, кн. I, стр. 4—5.

 

2. Срв. тукъ, стр. 232, № 1.

 

3. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 82, № 1.

 

4. Срв. тукъ, стр. 232. 236, 244, 249, 250, 264, 265.

 

5. Софийскиятъ митрополитъ Яковъ не се намѣрилъ въ катедралния си градъ въ деня, когато билъ замѫченъ св. Никола Софийски, понеже билъ по обиколка изъ епархията си, поучавайки своето паство (П. А. Сырку, Житіе св. Николая Софійскаго, стр. 139—140). Трѣбва да се мисли, че не само Царигр. патриаршия, но и Охридската архиепископия е вмѣнявала това въ дългъ на подведомственитѣ си епарх. архиереи.

 

6. При пренасяне мощитѣ на Св. Иванъ Рилски отъ Търново презъ София въ Рилския манастирь.

 

7. При страданията на софийскитѣ мѫченици Георгий и Никола.

 

8. Срв. тукъ, по-доле, стр. 266, 271, 273, 274.

 

9. Нѣма сведения, дали е продължило появилото се въ началото на XV в. увлѣчение на боляритѣ отъ мухамеданството (срв. тукъ, стр. 32), но известни сѫ доста боляри отъ XV и XVI в., които били ревностни членове на църквата (вж. тукъ, стр. 269—271). Дори да се отказвали нѣкои първенци доброволно отъ вѣрата си, тѣ сѫ били отпадъци, отъ които не се промѣнявалъ изтъкнатиятъ характеръ на християнското общество.

 

 

260

 

б) Религиозно-нравствено състояние

 

Единението между иерархията и народа се дължело главно на това, че тѣ сѫ живѣели съ една и сѫща върховна идея — религиозна. Споредъ достигналитѣ до насъ известия за живота на Софийската църква, [1] разглежданата епоха напомва донѣкѫде старохристианското време по религиознонравствения духъ на пастири и пасоми. Имало случаи на падение предъ съблазнитѣ на мухамеданския животъ, но общиятъ религиозно нравственъ духъ билъ силенъ. Тая епоха е украсена съ подвижници и мѫченици. Трима сина на крупнишкия еп. Яковъ I — свещеницитѣ Иоасафъ, Давидъ и Теофанъ, следъ като овдовѣли, сѫ напуснали селото си единъ подиръ другъ и се предали на подвижнически животъ въ рилската пустиня, като възстановили Рилския манастиръ [2] и единъ следъ другъ сѫ били негови игумени. [3] Софийската околность била пълна съ манастири, гдето се подвизавали много монаси. [3b] Единъ старецъ отъ Битоля, съ съгласието на жена си, е оставилъ свѣта, взелъ съ себе си двамата си сина и се отдалечилъ въ съседния манастирь „Св. Безсребърници”. Тамъ той е приелъ монашество съ име Пахомий. А синъ му Никола, увличанъ къмъ по-уединенъ животъ, какъвто нѣмало въ битолския манастирь, се отдалечилъ въ Св. Гора, гдето се постригалъ съ име Нектарий и се подвизавалъ презъ втората половина на XV в. въ келията „Св. Архангели”, наричана „Ягари”. [4] Презъ XVI вѣкъ въ Дохиарската обитель се подвизавалъ монахъ Яковъ, родомъ отъ едно село на костурската епархия. На младини той се занимавалъ съ овцевъдство,

 

 

1. Както посочихъ по-рано (вж. стр. 7), нѣма положителни известия, до кога софийската епархия се намирала подъ ведомството на Охридската архиепископия, но дори, ако още презъ XV в. тя е минала подъ властьта на Царигр. патриаршия, националнорелигиознитѣ връзки между нея и севернитѣ епархии на Охридския диоцезъ не се прекѫснали. Затова може да се смѣта, че въ нейния духовенъ животъ презъ XV и първата половина на XVI в. се отразяватъ черти и отъ живота на Охридския диоцезъ.

 

2. Гласник, XXII, стр. 289.

 

3. Иоасафъ е умрѣлъ на 20. май 1463 г. (Archiv für slavische Philologie, II, S. 97). Въ 1469 г. игуменъ билъ Давидъ (Гласник, XXII, стр. 291), въ 1479 и 1480/1481 — Теофанъ (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 349).

 

3b. Сырку, житie св. Николая Софійскаго, стр. 44.

 

4. Аѳонскій Патерикъ, II, стр. 39—42; Νικοδήμου Ἁγιορείτου, Συναξαριστής, I, стр. 276.

 

 

261

 

отъ което е забогатѣлъ. Отъ зависть братъ му го наклеветилъ предъ турското правителство, че той е намърилъ съкровище. За да избѣгне преследванията на турцитѣ, Яковъ е отишълъ въ Цариградъ, гдето завързалъ близко познанство съ турскитѣ голѣмци. Еднъжъ единъ неговъ познатъ турчинъ му похвалилъ чистотата на християнската вѣра и разказалъ, че е завелъ жена си, хваната отъ бѣсъ, при патр. Нифонъ. Щомъ патриархътъ почналъ да чете надъ нея Евангелието, изведнъжъ се отворилъ църковниятъ покривъ и небесна свѣтлина е окрѫжила патриарха, бѣсноватата и цѣлата църква. Яковъ повѣрвалъ на тоя разказъ и тозчасъ се явилъ при патриарха за съветъ. Трогнатъ отъ беседитѣ му, той е раздалъ на беднитѣ 300,000 гроша и се отдалечилъ въ Св. Гора. [1]

 

Мѫченицитѣ българи, пострадали презъ XVI в., [2] не сѫ стояли по-доле отъ първитѣ християнски мѫченици по сила на своята вѣра въ Христа. Георгий Софийски, родомъ отъ Кратово, златарь, билъ тъй смиренъ и кротъкъ юноша, че е поздравлявалъ всѣкиго по-рано, никога не се смѣелъ „безь разоума”, никога неговитѣ уста не сѫ произнасяли неприлична дума, нито се хвалѣлъ за нѣкоя своя вещина, нито пъкъ закачалъ нѣкого. [3] Цѣлъ завладѣнъ отъ вѣра въ вѣчния животъ, той е смѣталъ всички земни блага за нищожни. Ходжитѣ сѫ му обещавали да го оженятъ за дъщерята на най-богатия турчинъ въ София, а кадията е искалъ да го усинови, да го направи свой вторъ наследникъ и да му даде такъвъ високъ чинъ, че цѣлото мухамеданско множество, що било събрано около него, щѣло да му се покланя и слугува. [4] Обаче той решително отблъсналъ всички тия съблазни, като е заявилъ безъ страхъ предъ кадията, че нищо не може да го разлѫчи отъ вѣрата Христова — нито земнитѣ богатства, нито изтезанията. [5] Георгий, като 18. годишенъ юноша, не е могълъ да има развитъ християнски

 

 

1. Ibid., стр. 105—106.

 

2. Срв. тукъ, стр. 57—58.

 

3. Гласник, XXI, стр. 154.

 

4. Ibid., 143.

 

5. Pag. cit.:

 

 

262

 

мирогледъ, но неговата духовната сила се заключавала въ високото му християнско настроение. За него мухамеданството било пълна лъжа. Неговиятъ християнски идеализъмъ му давалъ смелость публично предъ софийския кадия да изобличи Мухамеда като лъжепророкъ и спекулантъ [1] и да предложи на кадията да избере едно отъ тритѣ: или да го освободи, или да го предаде на смърть, което за него би било да го излрати при Христа, или пъкъ самъ кадията да стане християнинъ „и избавити cе вѣчныхь моукь”. [2] Между неговитѣ думи и дѣла е имало пълна хармония. Когато тълпата се готвѣла да го хвърли въ запалената клада, той не се убоялъ да каже на тълпата:

[3]. Неговата духовна мощь е имала такъвъ превесъ надъ тѣлото му, че той не усещалъ огъня, на който турцитѣ сѫ го въртѣли.

[4]. Той изпилъ чашата на страданията до край, точно подражавайки на Спасителя. Следъ като турцитѣ сѫ видѣли, че никакви изтезания не ще сломатъ вѣрата на Георгия, тѣ сѫ го поставили срѣдъ огъня. Веригитѣ на рѫцетѣ му сѫ прегорѣли и, лежейки ничкомъ, прострѣнъ на изтокъ, той е подигналъ дѣсната си рѫка, прекръстилъ се и извикалъ съ високъ гласъ:

[5]

 

Съ сѫщо такава гореща вѣра и твърдъ християнски характеръ се отличавалъ и другиятъ софийски мѫченикъ Георгий който изобличилъ въ сѫда мухамеданската вѣра и билъ обесенъ на дърво. [6]

 

По-сложна личность е представлявалъ софийскиятъ мѫченикъ Никола, родомъ отъ Янина (Епиръ). Като обущарь, той често е общувалъ съ колегитѣ и клиентитѣ си турци. Поради

 

 

1. Ibid., стр. 139 и 145.

 

2. Ibid., стр. 143.

 

3. Ibid., стр. 148.

 

4. Ibid., стр. 150.

 

5. Pag. cit.

 

6. Въ житіе Св. Николая Софійскаго, стр. 40—41.

 

 

263

 

това у него се развила голѣма търпимость къмъ мухамеданския битъ, дори той се поддавалъ на нѣкои турски обичаи, както самъ е призналъ предъ стария кадия, [1] докато е станалъ жертва на своето прекалено дружелюбие съ турцитѣ. [2] За Николая мѫченичеството било колкото външно, толкова и вѫтрешно. Следъ като билъ насилствено обрѣзанъ, той е живѣелъ само съ съзнанието за тежестьта на своята вина и се измѫчвалъ отъ непреодолима потрѣбность да я изкупи чрезъ безропотно пренасяне на всѣкакви страдания. И той я изкупилъ съ постъ и сълзи въ течение на цѣла година, съ чести усърдни молитви въ затвора, съ пѣене покайни псалми на пѫтъ за мѣстонаказанието и, най-после, съ мѫченишка смърть, която посрещналъ съ свѣтло лице, съ устремени къмъ небето очи, съ тиха молитва и колѣнопреклонно. [3]

 

Такива нравствени личности могли да израснатъ само въ религиозна cpѣда. Пастиритѣ сѫ давали насърдчителни примѣри на църкволюбие. Иосифъ Крупнишки, участвувайки въ тържествения преносъ на мощитѣ на Св. Иванъ Рилски (1469 г.) [4], тъй билъ въодушевенъ, че самъ носѣлъ

 

 

1. Ibid., стр. 95: . Разглеждайки това поведение на Никола къмъ мухамеданството, Сирку вижда цѣлъ редъ отрицателни чърти въ неговия характеръ, като „лъсть, хитрость, старание неискрено да се нагажда на чужди вкусове и нрави, угодничество, низкопоклоничество, тичане по голѣма печалба, егоизъмъ до крайна степень” (Очерки изъ ист. литер. сношеній болгаръ и сербовъ въ XIV—XVII в., стр. CCCXXXII). Че нѣкои отъ тѣзи чърти сѫ съвмѣстими съ твърдостьта въ бащината вѣра, за това може да бѫде примѣръ евреинътъ. Обаче, струва ни се, психологически невъзможно е единъ човѣкъ съ толкова отрицателни чърти да е дълбоко убеденъ въ истиностьта на бащината си вѣра и да я защити съ своята кръвь. Дружбата на Никола съ турцитѣ може да се обясни по-скоро съ това, че той билъ твърде общителенъ, добродушенъ и вѣротърпимъ. Може да се мисли, че той се движелъ и отъ вѣрска любознателность: отъ отговоритѣ му въ сѫда се вижда, че той добре е знаелъ учението на Христа и Мухамеда. А, споредъ житиеписеца, Никола билъ тъй изкусенъ въ изобличителнитѣ си речи, че всички турци се чудѣли на неговитѣ думи. (ibid., стр. 96; срв. стр. 114).

 

2. Срв. по-горе, стр. 57.

 

3. Цит. житие, стр. 135.

 

4. Срв. тукъ, стр. 232, № 2.

 

 

264

 

ковчега съ мощитѣ отъ Орлица за Рилския манастирь. [1] Въ 1491 г. съ средства на крупнишкия епископъ Яковъ II била зографисана църквата на рилския метохъ Орлица (надъ с. Рила). [2] Бѣлградскиятъ митрополитъ Максимъ, движенъ отъ силно религиозно чувство, се отказалъ отъ деспотската си власть и станалъ монахъ, като построилъ голѣмия манастирь Крушедолъ въ Фрушка Гора (Срѣмъ). Той ще да е обладавалъ високъ християнски духъ, щомъ е успѣвалъ да бѫде миротворецъ между владѣтели-врагове. [3] И като митрополитъ той е живѣлъ подвижнически [4]. Затова, когато умрѣлъ, „многь плачь бисть серблемь[5] и билъ причисленъ къмъ лика на сръбскитѣ светии. [6] Архиепископъ Прохоръ е построилъ помѣщения въ двора на архиепископския домъ [7] и подарилъ на охридската църква „Св. Климентъ” хубавъ архиерейски престолъ, църковни книги и великолепенъ полиелей, приготвенъ и съ участието на охридски клирици (еклесиархъ Георгий, свещеникъ Петъръ и единъ иеродяконъ). [8] А рашкиятъ митрополитъ Симеонъ построилъ и украсилъ църквата „Св. Варвара”, [9] подарилъ ѝ номоканонъ и четвероевангелие. [10] Пожертвователенъ билъ и новобърдскиятъ митрополитъ Никаноръ [11]. Около 1460 г., следъ падането на гр. Трепче (близо до днешния Нови Пазаръ въ Стара Сърбия), софийскиятъ митрополитъ Силванъ е пренесълъ „мощитѣ” нас ръбския краль Стефанъ Урошъ II Милутинъ отъ този градъ въ София

 

 

1. Гласник, XXII, стр. 299;

 

2. Срв. тукъ, стр. 232, № 3.

 

3. Срв. по-горе, стр. 254, № 3.

 

4.

(Гласник, XXI, стр. 274).

 

5. Pag. cit.

 

6. Срв. ibid., стр. 274—275.

 

7. Вж. тукъ, притурка № 15 (охридския поменикъ на дарителитѣ архиепископи).

 

8. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 213; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № № 520, 521, 523, 552.

 

9. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 544.

 

10. ibid., №№ 457, 544.

 

11. Вж. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, №№ 480, 528; II, № 560 (подарилъ кръстъ на църквата „Св. Спасъ”); III, № 5596 (подарилъ богослужебни книги на грачанишката църква).

 

 

265

 

и ги положилъ въ църквата „Св. Георгий”. [1] Калевитъ се грижелъ за подигане на църковния животъ дори вънъ отъ епархията си (въ Срѣмъ) [2] и е насърдчавалъ храмостроителството. [3] За софийскитѣ иерарси презъ първата половина на XVI в. Матей Граматикъ казва, че тѣ сѫ накърмили своето паство и частно софийскитѣ мѫченици съ млѣкото на духа и сѫ привлѣкли достойни клирици (свещеници, дякони, четци, ритори, пѣвци и доместици). [4] Софийскиятъ митрополитъ Яковъ е канонизиралъ мѫченика Никола за светия, ублажилъ го съ свои химни и замислилъ да построи църква въ негова честь. [5]

 

Архиереитѣ имали свои подражатели между свещеницитѣ. Въ 1408 г. свещеникъ Стано е построилъ и зографисалъ съ свои средства църквата „Св. Илия” въ охридското село Елшани [6]. Дарения сѫ направили попъ Гавриилъ на Рилския манастирь (1478 г.), [7] попъ Димитъръ на грачанишката църква (1530 г.), [8] протопопъ Стоянъ на манастиря „Св. Тройца”, (при херцеговинския гр. Плевле) (1534 г.). [9] Въ 1524 г. иеромонахъ Теодосий, братъ му свещеникъ Никола и зеть имъ свещеникъ Никола сѫ построили църквата „Св. Богородица”

 

 

1. После тѣ сѫ били пренесени въ софийската църква „Св. Марина” и отъ тукъ въ църквата „Св. Недѣля” (Вж. посочкитѣ тукъ, стр. 250, бел. 7. В. Григоровичъ, Очеркъ путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 135).

 

2. Вж. по-горе, стр. 7, бел. 2; 250, № 3.

 

3. Въ църквата „Св. Георгий” на Кремиковския манастирь той е изобразенъ заедно съ ктитора Радивой и семейството му. Г. Баласчевъ счита за ктиторъ на този храмъ и Калевита (Народенъ стражъ, 1925 г., кн. 14, стр. 7, бел. 2 и стр. 8), обаче отъ надписа въ храма за обновлението му не е ясно това.

 

4. Житіе св. Николая Софійскаго, стр. 43—44.

 

5. Ibid., стр. 140. Не се знае дали той изпълнилъ своето благочестиво намѣрение. Споредъ народното предание, въ София била построена църква въ честь на св Никола Софийски следъ смъртьта му. (Сырку, цит. съч., стр. CCCXXXI—CCCXXXII).

 

6. Вж. по-горе, стр. 1—2, бел. 5.

 

7. Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския манастирь, стр. 103; Љ. Стојановић, цит. сб. III, № 5574. Той е подарилъ на Рилския манастирь ценната книга „Златоустъ” (сборникъ отъ слова на св. Ив. Златоустъ и много други църковни отци). Вж. Е. Спространовъ, цит. описъ, стр. 94—103).

 

8. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 464.

 

9. Ibid , № 490.

 

 

266

 

на ο. Ахилъ (Прѣспа). [1] Ревнитель за цъвтежа на манастиритѣ билъ и образованиятъ кратовски протопопъ Лука (явява се въ 1543 г.). [2] Духовенството е взело живо участие въ тържественото пренасяне мощитѣ на св. Иванъ Рилски. [3]

 

Презъ XVI в. въ София имало добъръ клиръ. [4] Нѣкои църковни служители се отличавали съ пламененъ християнски духъ. Избѣгалъ отъ Кратово въ София, мѫченикъ Георгий билъ радушно приетъ отъ свещеникъ Пѣю, който го обучавалъ въ християнската вѣра. [5] О. Пѣю е гледалъ на Георгия като на свой синъ и самоотвержено е действувалъ, за да го избави отъ мѫченическата смърть, като сѫщевременно го ободрявалъ да бѫде безстрашенъ предъ смъртьта. Придружавайки Георгия, воденъ отъ турцитѣ на мѣстонаказанието, съ рискъ да си навлѣче гнѣва на тълпата, той се приближилъ до него и го окуражилъ съ думитѣ:

[6] Турцитѣ сѫ чули това и го изпѫдили, обаче той не се отчаялъ: порѫчалъ на единъ „сарацинъ“-таенъ християнинъ да върви подиръ Георгия и да следи какво ще му говорятъ и какво ще каже той. [7] Свещ. Пѣю не е щадилъ материални средства за своя възпитаникъ: давалъ е възнаграждение на тъмничния стражарь, за да го пусне да се види съ Георгия; обещалъ е много дарове на кадията, за да освободи мѫченика, и на палачитѣ, за да не изгарятъ тѣлото му; далъ е нѣколко сребърници на единъ християнинъ, слуга на турски голѣмецъ, който обещалъ да открадне тѣлото на мѫч. Георгий. [8] Сѫщо и свещеникъ Иванъ е проявилъ самоотверженость. Още въ тъмни зори следъ изгарянето на мѫченика Георгий, той е побързалъ да узнае, що направилъ християнинътъ, който обещалъ да открадне тѣѣлото на Георгия. Християнинътъ е открадналъ тѣлото и го турилъ въ чувалъ, но боейки се отъ нощната стража, не смѣелъ да го отнесе вечерьта у свещеника Пѣю и предложилъ

 

 

1. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 220, № 30.

 

2. Срв., Ibid., II изд., стр. 486—487.

 

3. Вж. Гласник, XXII, стр. 293, 295, 297; срв. тукъ, стр. 208.

 

4. Срв. тукъ, стр. 265, 273, 274.

 

5. Гласник, XXI, стр. 133.

 

6. Ibid., стр. 147.

 

7. Pag. cit.

 

8. Ibid., стр. 140, 142, 152. Вж. и по-доле, стр. 273 за дейностьта му между народа въ деня на изгарянето на мѫченика Георгий.

 

 

267

 

на свещеника Иванъ да го отнесе. Последниятъ безъ да се двоуми, дигналъ съ радость на плещи чувала съ тѣлото и го занесълъ въ кѫщата на свещ. Пѣю. [1]

 

Въ времего на мѫченика Никола мощна религиозна личность билъ свещеникъ Лука, който е служилъ „съ страхъ и благочиние” въ храма, дето сѫ били мощитѣ на св. Никола. [2] А великиятъ лампадарий на софийската съборна църква Матей Граматикъ е игралъ въ сѫдбата на мѫченика Николай сѫщата роль, каквато свещ. Пѣю въ сѫдбата на Георгия. И той е следѣлъ съ живъ интересъ сѫденето на Никола и го придружавалъ навсѣкѫде. Еднъжъ той е влѣзълъ въ затвора при мѫченика и го увещавалъ да остане вѣренъ на Христа въпрѣки всички мѫки и обещания. [3] Споредъ неговото увѣрение, той съ своята речь е можалъ да изгони отъ Никола душевнитѣ бури и да го насърдчи въ мѫченишкия подвигъ. [4] Когато сѫ водѣли Никола на мѣстонаказанието, Матей е вървѣлъ по цѣлия пѫть ту предъ него, ту следъ него и отделече го ободрявалъ съ чести погледи и други условни знаци [5]. А, когато по заповѣдь на турския управитель, [6] всички християни се отдалечили отъ Никола, само Матей отъ християнитѣ е останалъ, като се криелъ въ мухамеданската тълпа съ тайно желание да вземе часть отъ останкитѣ на мѫченика. [7] Следъ смъртьта на Никола, той се изпълнилъ съ духовна радость и съ сълзи възхвалилъ Бога, че го сподобилъ да види мѫченишки подвигъ, но сѫщо твърде много е скърбѣлъ, че не можалъ да вземе частица отъ мѫчениковото тѣло. Отдалечъ той съ пръстъ е далъ знакъ на едно познато пъргаво християнче да вземе частица отъ мощитѣ, като му обещалъ голѣмо възнаграждение. Момчето е извършило това и бързо избѣгало. Макаръ и гонено отъ турцитѣ, то успѣло да даде взетата частица на Матея, който съ радость е благодарилъ Богу и на Неговия угодникъ. Обаче и следъ това Матей, обзетъ

 

 

1. Ibid., стр. 152—153.

 

2. Житието на св. Никола го нарича „благоговѣенъ”, „свещенъ мѫжъ” и „благосмисленъ” (ibid., стр. 140).

 

3. Ibid., стр. 114—117.

 

4. Ibid., стр. 118.

 

5. Ibid., стр. 133.

 

6. Въ житието е нареченъ епархъ. Вѣроятно, той билъ управителътъ на софийския санджакъ (окрѫгъ).

 

7. Ibid., стр. 136.

 

 

268

 

отъ религиозна ревность, е продължавалъ да стои на мѣстонаказанието, за да види какво щѣло да стане съ останкитѣ на мѫченика. [1]

 

Религиозни души сѫ били и неизвестнитѣ софийски духовни лица, които сѫ дошли въ поетическо вдъхновение отъ подвига на Никола и тутакси сѫ написали химни за него. Споредъ свидетелството на Матея Граматика, тогава въ София се извършвали всенощни бдения [1b] и изобщо благочестието е цъвтѣло. [1c]

 

Монашеството се стараело да направи своитѣ обители крепости на вѣрата и народностьта. Подвижнишката слава на нѣкои монастири се носѣла по цѣлия диоцезъ. [2] Трескавецъ се ползувалъ съ почить дори въ Молдава. [3] Въ Слѣпченския манастирь монаситѣ сѫ били длъжни всѣки день да се молятъ съ 50 колѣнопреклонения за починалия братъ въ продължение на 40 дни следъ смъртьта му и всѣка сѫбота да прочитатъ поменика на пожертвувателитѣ. [4] Рилскитѣ братя на чело съ игумена Давидъ сѫ взели почина за пренасяне мощитѣ на св. Иванъ Рилски отъ Търново. Монастирскитѣ пратеници (иеромонаситѣ Теофанъ и Варлаамъ, монахъ Геласий, свещеникъ Иванъ отъ самоковското с. Бѣлчинъ) сѫ носѣли мощитѣ благоговѣйно, като скѫпоценно съкровище, по нѣколкодневния труденъ пѫть (Търново — Никополъ (село Никюпъ) — Срѣдецъ — р. Джерманъ). [5] Игуменътъ Давидъ е слѣзълъ съ свещеници и дякони въ едно село [6] на р. Германъ (днесъ Джерманъ), 1 1/2 день далечъ отъ манастиря, да срещне шествието. Следъ като пристигнали, той е вървѣлъ предъ ковчега съ мощитѣ, . [7] Всички останали рилски монаси сѫ чакали въ мѣстностьта Върбица (близко до манастиря, при сливането на р. Рила и Илийна) [8] съ икони и хорѫгви. Когато се срещнали тукъ съ шествието, всички отъ силио въодушевление почнали да пѣятъ духовни пѣсни, целували мощитѣ и единъ други и съ псалмопѣние сѫ поставили мощитѣ на приготвеното мѣсто. [9]

 

Застрашено отъ мухамеданството, христианското население е проявявало религиозно напрежение. За народа въ Косово поле Курипешичъ съобщава, че билъ много набоженъ и, доколкото му било възможно, се пазѣлъ отъ злото. Почти въ

 

 

1. Pag. cit.

 

1b. Житie св. Николая Софійскаго, стр. 46. Въ надвечерието на Спасовдень по обичай стари и млади, мѫже и жени се стичали (ibid., стр. 83).

 

1c. ibid , стр. 44.

 

2. Срв. тукъ, стр. 269.

 

3. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 226, № 50.

 

4. Ibid., II, изд., стр. 482 (ман. решение отъ 24.II.1544 г.); стр. 482—483 (ман. решение отъ 16.III.1548 г.); срв. ib., стр. 481.

 

5. Гласник, XXII, стр. 291, 293—298.

 

6. Името на селото не е посочено. Йор. Ивановъ предполага, че то било днешното с. Сапаревска баня (Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 48).

 

7. Гласник, XXII, стр. 298.

 

8. Срв. Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и пр., стр. 49.

 

9. Гласник, XXII, стр. 299—300.

 

 

269

 

всѣко село е имало църква съ единъ свещеникъ, който билъ издържанъ съ домочадието му отъ цѣлата община. [1] Сѫщо и жителитѣ въ софийското поле сѫ имали свои свещеници и църкви, боели се отъ Бога и твърде много се пазѣли отъ пороци. [2] Народътъ правѣлъ щедри пожертвувания за църкви и монастири. Особено манастиритѣ „Св. Наумъ”, Трѣскавецъ, Рилскиятъ, Лѣсновскиятъ, Пшинскиятъ сѫ били сѣкашъ магнитни пунктове за многобройното паство на Охридската църква. Около 1400 г. боляринътъ (кметь) отъ Прилепско Константинъ съ синоветѣ си Яковъ, Калоянъ и Димитъръ е обновилъ запустѣлия манастирь „Преображение” въ прилепското село Зързе. [3] Боляринътъ Радославъ е подарилъ камбана на църквата „Св. Никола.” [4] Въ 1429 г. църквата „Пречиста” въ прилепското село Варошъ била възстановена и въ 1438 г. зографисана отъ едно българско семейство. [5] Въ 1452 г. единъ охридчанинъ (по име, вѣроятно, Никола Божикевъ) е построилъ храма „Вси светии” въ охридското село Лешани. [6] Въ възстановлението и украсата на Рилския манастирь сѫ участвували съ свои парични помощи и миряни, отъ които особено се отличилъ Георгий. [7] Въ 1476 г. боляринътъ Радославъ Мавъръ е възобновилъ църквата на Драгалевския манастирь, [8] а между 1493—1497 г. боляринътъ Радивой е възобновилъ храма „Св. Георгий” на Кремиковския манастирь. [9] Въ 1497 г. една жена по име Милица е подарила лозе на Матковския манастирь (до Скопье), ремонтирала църквата му (направени били покривътъ и притворътъ ѝ) и я зографисала. Благодетели на тоя манастиръ

 

 

1. Периодично списание, кн. IV, Срѣдецъ, стр. 86.

 

2. ibid., стр. 90.

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 200.

 

4. Љ. Стојановић, I, № 252; Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 399. Тази църква, споредъ Иречекъ, се намирала въ Ново Бърдо (Княжество България, II, стр. 553), а споредъ Йор. Ивановъ, — въ овчеполското село Св. Николе (цит. съч., стр. 166). Камбаната била пренесена отъ турцитѣ въ Кюстендилъ за градския часовникъ (К. Иречекъ, цит. съч., стр. 552—553).

 

5. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 225.

 

6. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 300.

 

7.

(Гласник, XXII, стр. 290).

 

8. Срв. тукъ, стр. 45, бел. 8; Йор. Ивановъ, Св. Богородица Витошка, въ в. „Миръ”, № 8994, стр. 3.

 

9. Надписъ върху вратата на църквата (срв. тукъ, стр. 51, бел. 4; 265, бел. 3).

 

 

270

 

били още Тошникъ и синъ му Никола. [1] Въ 1501 г. съ средства на неизвестни благочестиви лица билъ зографисанъ храмътъ „Св. Никола” въ с. Кучевища (Скопско). [2] Въ 1503 г. Петъръ Хартофилаксъ, синъ му Туши и жена му Комна сѫ построили нова църква въ Бобощичкия манастирь (Корчанско). [3] Въ 1519 г. Рада Ковачица е подарила на църквата „Св. Богородица” въ с. Кучевища 100 аспри, [4] а въ 1549 г. Виша — една богослужебна книга на църквата въ с. Слѣпче (Битолско). [5] Особено сѫ крепили вѣрата и народностьта кратовскитѣ боляри. Въ 1489 г. съ срѣдства на Маринъ попъ Радоновъ била зографисана църквата на Пшинския манастирь, на която преди шесть години (1483 г.) Петъръ (вѣроятно, мѣстенъ боляринъ) е подарилъ мраморенъ купелъ. [6] Въ срѣдата на XVI в. двама братя отъ Кратово, Георгий и Никола Пепикъ, щедро сѫ дарили Лѣсновския манастирь: направили голѣмата ѝ порта, много келии за монаситѣ и архонтарикъ (за знатни гости), а следъ смъртьта на брата си самъ Никола е съзидалъ въ манастиря камененъ пригворъ съ разни украшения, мраморна кръстилница, храма „Св. Георгий” въ манастирския метохъ Шибинъ и му подарилъ лозя, ниви, ливади, кошери, свещенически одежди и по 360 аспри годишно. [7] Кратовскиятъ „князъ” Андрей е подарилъ четвероевангелие на неизвестна църква. [8] Въ половината на XVI в. кратовскиятъ „князъ” Димитъръ е носѣлъ почетната титла икономъ на Охридската църква, [9] съ което той формално се обвързалъ да има върховната грижа за нейното материално положение. Единъ кратовски „господарь”, отъ 1543 г. (вѣроятно, сѫщиятъ Димитъръ) е

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 387.

 

2. Тоя храмъ сега носи името „Св. Спасъ”, (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV вып., стр. 132; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 389).

 

3. Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Klem., S. 80, 81.

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 441.

 

5. Ibid., № 550.

 

6. Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 352, 357.

 

7. Ibid., I, № 597. Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 196. Мсбну., IV, стр. 312.

 

8. Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 479.

 

9. Сырку, цит. съч., стр. XXII. Той се споменава такъвъ въ бележка отъ 1564 г., когато Кратово вече било подъ властьта на ипекския архиепископъ. Или той е носилъ тая титла още отъ времето, когато Кратово било подъ охридския архиепископъ, или пъкъ е дошълъ въ Кратово за управитель изъ Охридския диоцезъ.

 

 

271

 

правѣлъ голѣми пожертвувания за манастиритѣ Лѣсновски, Слѣпченски, Трѣскавецъ, Русикъ (въ Атонъ) [1].

 

Освенъ свещеникъ Пѣю и Матей Граматикъ, отъ писателитѣ доста развити религиозни личности сѫ били Димитъръ Кантакузинъ, Владиславъ и Димитъръ Кратовски. Стихия на тѣхния животъ била духовната просвѣта. Молитвата на Кантакузина къмъ св. Богородица и похвалата му за св. Ивана Рилски, както и молитвата на Владислава къмъ св. Ив. Рилски свидетелствуватъ за тѣхната дълбока религиозность. Димитъръ Кратовски даромъ е преписалъ номоканона за охридската катедрала, очаквайки само духовната облага да се споменуватъ при богослужение неговото име и имената на неговитѣ родители, жена и деца и на учителя му Нифонъ. [2]

 

Срѣщали се цѣли семейства съ религиозенъ духъ, напр., това на Якова Крупнишки, чиито четирма синове се предали на църковно служение, [3] на монаха Нектарий, софийскитѣ мѫченици. Родителитѣ на св. Георгий отъ Кратово, Димитъръ и Сара, сѫ почнали да го учатъ на свещени книги още на шестата му годишна възрасть. Майката пъкъ на другия софийски мѫченикъ Георгий отъ София е отивала при него въ затвора и го поучавала. При умъртвяванието му, тя . Презъ тридневното му висене на бесилката, тя е седѣла при тѣлото му и целувала нозетѣ му. Следъ 40 дни тя умрѣла, [4] вѣроятно отъ тежка скръбь.

 

Народътъ билъ извънредно отзивчивъ къмъ религиознитѣ събития. Преносътъ на мощитѣ на св. Ивана Рилски въ Рилския манастирь билъ народна религиозна манифестация. Когато рилскитѣ монаси сѫ пристигнали въ София отъ Търново и поставили раката въ църквата „Св. Георгий”,

[5] Шестдневното стоене на мощитѣ въ София било време, презъ което св. Иванъ Рилски билъ отъ всички прославянъ и почитанъ. [6] Една богата жена е направила ковчегъ за мощитѣ отъ негнияще дърво на стойность 200 „пенези” (вѣроятно, аспри); нейниятъ мѫжъ е купилъ скѫпъ

 

 

1. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 486—487. Лицата, които, по негово желание, въ Слѣпченския манастирь, трѣбвало да споменаватъ, били Яна, Георгий, Никола и Димитъръ.

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, стр. 100. Срв. тукъ, стр. 257.

 

3. Срв. по-горе, стр. 232, 260, 263—264, 268.

 

4. Житіе св. Николая Софийскаго, стр. 42—43.

 

5. Гласник, XXII, стр. 296.

 

6. Ibid., стр. 297.

 

 

272

 

платъ за три жълтици и покрилъ ковчега. [1] На седмия день цѣла София — мѫже, жени и деца — се събрали въ църквата „Св. Георгий” и настоявали свещеницитѣ да придружаватъ мощитѣ въ църковнитѣ си одежди, съ свѣщи и кадилници. Макаръ и да било отхвърлено това искане [2] народътъ, обзетъ отъ религиозенъ ентусиазъмъ, тръгналъ къмъ Рилския манастирь. Шествието е представлявало величествена и трогателна картина. Едни на коне, други пѣшъ, повечето боси съ женитѣ и децата си съпроводили мощитѣ на светията 3—4 клм. вънъ отъ града, като при раздѣлата целували ковчега съ плачъ, викайки: „отивашъ си, отъ насъ дивни отче, и ни оставяшъ сираци, както преди.” Едни отъ първенцитѣ заедно съ свещеницитѣ и монаситѣ придружили светинята до мѣстото Лешница, [3] а други отишли до самия манастирь, носейки на рамо ковчега. [4] Жителитѣ на околнитѣ страни, като чули за пристигането на мощитѣ, излѣзли на р. Джерманъ, дето чакали заедно съ игумена Давида. [5] Много народъ е вървѣлъ пѣшъ до манастирския метохъ Орлица, въ чиято новопостроена църква „Св. апостоли Петъръ и Павелъ” били положени мощитѣ. На другия день, 29 юний, била отслужена литургия по случай на храмовия праздникъ. Презъ цѣлия день народътъ е ликувалъ славѣлъ Бога и на 30 с. м. сутриньта — подиръ игумена, свещеницитѣ и епископа Иосифа, който чакалъ шествието въ Орлица — той е вървѣлъ пѣшъ, пѣейки „Господи помилуй”, до самия постъ надъ метоха. Нѣкои пъкъ, въ своя религиозенъ възторгъ, взели ковчега съ мощитѣ и скоро сѫ станали невидими. [6] Спуснали се

 

 

1. Pag. cit. Въ житието, въ приписки срещу това мѣсто, той е нареченъ Георгий ктиторъ, а жена му — ктиторица, обаче издательтъ не съобщава кой ги написалъ: самиятъ авторъ или другъ.

 

2. Вж. тукъ, стр. 57, бел. 2.

 

3. До с. Владая (Йор. Ивановъ, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастирь, стр. 47).

 

4. ibid., стр. 297—298:

 

5. Срв. тукъ, стр. 268.

 

6. Ibid., стр. 299:

 

 

273

 

конници подиръ тѣхъ, но не могли да ги настигнатъ, нито съ очи да ги видятъ и очудени казвали: . [1] Цѣлото множество е възликувало, когато въ мѣстностьта Върбица било посрещнато отъ другитѣ рилски монаси. Следъ като мощитѣ били положени въ манастирския храмъ, всички прекарали цѣла нощь въ молитвено бдение. [2]

 

Масово религиозно въодушевление било проявено и въ времето на софийскитѣ мѫченици. Християнитѣ не се отдѣляли отъ тѣхъ нито въ сѫда, нито въ тъмницата, нито на мѣстонаказанието. По предложение на свещеникъ ГТЬю, свещеницитѣ и християнитѣ, които придружавали Георгия до мѣстонаказанието, , за да укрепи мѫченика. [3] Начело съ сѫщия свещеникъ християнитѣ сѫ отишли да ходатайствуватъ предъ градския управитель (кнезоу) и предъ кадията, да имъ дадатъ тѣлото на Георгия. [4] Мѫченикъ Георгий билъ погребанъ при участието на цѣлия клиръ и народъ „съ славословия и пѣсни” въ църквата „Св. Марина.” [5] Софиянци сѫ вѣрвали въ чудодейностьта на мощитѣ му, пазени благоговѣйно въ отдѣлна рака. [6] Матей Граматикъ се стараелъ да ободри мѫченика Никола съ неговия свѣтълъ образъ. [7] Християнитѣ сѫ изпросили отъ турцитѣ сѫщо и тѣлото на другия мѫченикъ Георгий и го погребали „съ достохвални псалми и пѣсни”, „съ любовь и сьлзи”. [8] Тѣ се отнесли съ братско съчувствие и къмъ мѫченика Никола. Георгий, чийто домъ се намиралъ до затвора, дето лежалъ Никола, е подкупилъ тъмничния стражарь и често презъ тайна вратичка е отивалъ при мѫченика, носѣлъ му храна и го ободрявалъ. [9] Сѫщото правѣлъ и младежътъ

 

 

1. Гласник, XXII, стр. 299.

 

2. Ibid., стр. 300.

 

3. Гласник, XXI, стр. 148.

 

4. Ibid., стр. 151. Авторътъ на житието на св. Георгий счита тази постѫпка за твърде смела (pag. cit.).

 

5. Ibid., стр. 154. Въ житието стои вь храмѣ светые моученице Мариѥ, ако само издательтъ вѣрно е прочелъ названието на храма. Софийска църква „Св. Марина” се споменава въ 1578 г. (съобщ. на Герлаха, Период. сп., Срѣдецъ, VII, стр. 119).

 

6. Житіе св. Николая Софийскаго (изд. на П. А. Сырку), стр. 40.

 

7. Ibid., стр. 117.

 

8. Ib., стр. 42.

 

9. Ibid., стр. 107, 112, 113.

 

 

274

 

Стефанъ, който билъ единъ отъ виднитѣ софийски християни. [1] Духовенство и народъ отдалече сѫ гледали убиването на св. Никола и сѫ пѣели духовни пѣсни, очаквайки съ трепетъ да погребатъ останкитѣ му. [2] Следъ убиването на мѫч. Никола много християни сѫ отишли въ полунощь на лобното мѣсто и прекарали тамъ до сутриньта въ бдение и молитви. Следъ това тѣ грижливо събрали останкитѣ отъ изгорѣлитѣ кости на св. Никола и ги занесли въ храма, дето се намирала алената шапчица на мѫченика съ часть отъ черепа и мозъка му, взети по-рано тайно. [3] Тая вѣра на народа е подбудила църковната власть незабавно да канонизира новия мѫченикъ. Клирици и миряни (първенци и народъ), събрани въ красивия софийски храмъ „Св. безплътни сили”, [4] сѫ го чествували като светия и съ страхопочитание сѫ целували мощитѣ му, които положили въ ковчега съ мощитѣ на краль Стефана Милутина. [5] Установенъ билъ специаленъ праздникъ въ честь на св. Никола, който придобилъ слава на чудотворецъ. [6]

 

Фактътъ, ча въ това време сѫ посетили София монаси отъ Иерусалимъ и Синай за милостиня и че тамъ имало много църкви, [7] сѫщо говори за набожностьта на софиянци. По всѣка вѣроятность, тѣ сѫ влияели въ тая насока на съседнитѣ подведомствени на Охридската архиепископия градове (Кюстендилъ,

 

 

1. Ibid., стр. 112, 118.

 

2. Ibid., стр. 137.

 

3. Ibid., стр. 139.

 

4. Тази църква ще да е била една и сѫща съ църквата „Св. Архангелъ”, която се намирала въ двора на днешната катедрала „Св. Недѣля”. (Срв. Период. сп., V, Срѣдецъ, стр. 131).

 

5. Ibid., стр. 140.

 

6. Вж. ibid., стр. 139, 140. Движенъ отъ силна вѣpa, единъ младежъ колѣнопреклонно се молилъ предъ мощитѣ на св. Никола да изцели брата му, който страдалъ отъ единъ видъ проказа (нетърпимъ сърбежъ по цѣлото тѣло, което, разранявано отъ силно чесане, се покривало съ струпеи). Той е приелъ като „многоценно и свещено съкровище” водата, съ която по негова молба енорийскиятъ свещеникъ Лука е омилъ шапчицата на мѫченика и въ която процедилъ капка отъ кръвьта и мозъка му. Съ нея, като „съ миро”, момъкътъ е помазалъ цѣлото тѣло на болния си братъ, който, споредъ житиеписеца, веднага е оздравѣлъ (ibid., стр. 141—142).

 

7. Споредъ Герлаха, въ 1578 г. въ София е имало 12 църкви съ 12 енорийски свещеници (Период. сп., VII, Срѣдецъ, стр. 119). Вж. ibid., стр. 119—120, заб. 2 (поправка на К. Иречекъ).

 

 

275

 

Кратово), които се намирали въ търговски и културни връзки съ тѣхъ. Охридското паство било и неподатливо на инославно влияние. [1]

 

При все това народътъ не е билъ свободенъ отъ нехристиянски схващания. Неговата набожность била по-скоро обредовѣрие, отколкото стремежъ къмъ нравствено усъвършенствувание. Изглежда, че и грамотни хора сѫ вѣрвали въ магията [2] и гадателството. [2b] Свещеници и християни сѫ изравяли мъртъвцитѣ отъ гробоветѣ и ги изгаряли, за да не станѣли вампири. Имало християни двуженци, светотатци, нарушители на поститѣ, турски доносчици. Допускани били вѣнчавки въ пости и незаконни разводи. Нѣкои напускали законнитѣ си жени, заживѣвали съ други и чрезъ турската власть сѫ насилвали свещеницитѣ да ги вѣнчаятъ. Монаси сѫ държали селски енории безъ позволението на епархийския архиерей и се събирали съ монахини. Срѣщали се свещеници, които взимали пари за причащение. „Повече сѫ — казва житиеписецътъ на Св. Георгий Софийски — ония, които слушатъ и проповѣдватъ, но дѣла не вършатъ”. [2c]

 

За да изкорени тѣзи недѫзи, охридскиятъ църковенъ съборъ отъ 1529 г. е заплашилъ съ вѣчно проклятие клирицитѣ и мирянитѣ, които биха ги подържали. [3] Църковната дисциплина била подобрена, но не и народниятъ мирогледъ.

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 28—30.

 

2. Въ единъ славянски требникъ, намѣренъ отъ В. Кънчевъ въ Охридъ, между църковнитѣ молитви сѫ вписани и баяния противъ ухапване отъ змия, бѣсно куче, бодежъ (Новонайдени охридски старини, СбНу, XIII, стр. 261—252).

 

2b. Попъ Славковото сборниче отъ XV—XVI в., подвързано въ Велесъ, съдържа отдѣлъ Гръмовникъ (предсказания споредъ предметитѣ, на които падне гръмъ, и споредъ трепването на човѣшкитѣ части) (Е. Карановъ, Паметници отъ Кратово, въ Мсбну, XIII, стр. 267; проф. Б. Цонев, Опис. на слав. ръкописи в Соф. Нар. библ., II, стр. 179).

 

2c. Гласник, XL, стр. 130. Вж. и стр. 127 за неспазване поститѣ отъ пѫтницитѣ (игумени, монаси, свещеници, миряни).

 

3. Споменик, LVI, стр. 36, кол. I и II; срв. тукъ стр. 27.

 


 

 

2) Отъ половината на XVI в. до унищожението ѝ.

 

а) Взаимоотношения на клира и паството

 

До първата половина на XVII в., поради икономическия упадъкъ на Охридската архиепископия, не се обръщало достатъчно внимание на нейното вѫтрешно развитие. Поради скитането на архиепископитѣ въ чужбина, паството понѣкога съ години е оставало безъ върховно духовно рѫководство. Авторитетътъ на архиепископията е ослабналъ. Случвали се отстѫпления отъ каноническитѣ норми въ управлението. При архиеп. Харитона единъ епархийски архиерей е позволявалъ незаконно съжителство и четверобрачие. [4] Поставени въ финансови

 

 

4. Gelzer, Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 86, № 8.

 

 

276

 

затруднения, и други архиереи ще да сѫ правѣли подобни престѫпления. [1] Изобщо тъменъ е общиятъ обликъ на охридската иерархия отъ това време. При все това, ако се сѫди по нѣкои синодни рѣшения, каноническото съзнание на висшия клиръ не било толкова затъмнено, за да царува въ църквата безправие. Противъ архиерея, който е допусналъ незаконния бракъ, е възстаналъ каниноавлонскиятъ митрополитъ Нектарий и архиепископътъ съ своя синодъ го лишилъ отъ сана и отлѫчилъ отъ църквата. [2] Въ 1648—49 г. архиепископътъ и костурскиятъ митрополитъ сѫ осѫдили единъ свещеникъ, който не се повинувалъ [3]. При това фактътъ, че архиепископитѣ Мелетий I и Харитонъ сѫ разрешавали граждански дѣла на пасомитѣ и утвърждавали сключванитѣ между тѣхъ договори, [4] показва, че пасомитѣ не сѫ били изгубили вѣра въ правовото съзнание на своитѣ архипастири.

 

Отъ половината на XVII в. вѫтрешниятъ животъ е започнало малко да се усилва. Борбата на автохтонската партия срещу фанариотитѣ била подбуждана и отъ стремежа да се установи канониченъ редъ въ църквата и да се подигне културното равнище на цѣлото паство. Архиеп. Рафаилъ казва, че споредъ обичая всѣка година е посещавалъ подведомственитѣ си епископи и ставропигиални манастири. [4b]

 

Дори понѣкога и нѣкои фанариотски архиепископи сѫ взимали мѣрки за уреждане на църковния животъ. Съставени били нови кодекси (въ архиепископията [5], митрополиитѣ и манастиритѣ [6]), въ които църковнитѣ актове били вписвани по-редовно, отколкото преди. Изглежда, Козма Китийски много се е трудилъ за благоустройството на Охридската църква, та е смѣталъ, че тя е намѣрила подслонъ у него [7]. Той е

 

 

1. Срв. pag. cit., п. 2.

 

2. Pag. cit.

 

3. Ib., S. 87, № 12.

 

4. Ib., S. 84, № 3; S. 85, №№ 6, 7.

 

4b. Δελικάνη, Πατρ. ἐγγρ., III, стр. 809, № 1513:

 

5. Срв. тукъ, стр. 125.

 

6. Вж. Gelzer, Der wiederauff. Κ. d. hl. Kl., S. 72, 79, 84, 88.

 

7. Въ охридския кодексъ той е написалъ за себе си:

(сгрѣшилъ си, ο Козма, защото тази клета архиепископия намѣри подслонъ въ твоитѣ старини. Макаръ че си мѫдъръ, обаче невежитѣ те съжалиха и твоето осѫждане е напраздно). Бележката е издадена отъ Гелцеръ (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 56). Допълнихъ я по преписа № 252 въ синодния ц. ист. музей (стр. 27). Вж. и другитѣ бележки на Козма Китийски въ охридския кодексъ (Gelzer, цит. съч., S. 55—56, 60).

 

 

277

 

участвувалъ въ уредбата на църковнитѣ чинова [1]. Полагани били грижи и за осигуряване материалното положение на клира. Съставенъ билъ точенъ списъкъ на кѫщитѣ въ седемьтѣ енории въ гр. Охридъ [2]. Презъ м. августъ 1707 г. въ Корча билъ свиканъ църковнонароденъ съборъ (участвували архиереи, мѣстнитѣ клирици и първенци), който е решилъ да се състави списъкъ на всичкитѣ църковни имоти и пожертвувания въ полза на църквата [3]. Понеже, поради безразборното рѫкополагане на енорийски свещеници, въ Корча се увеличилъ тѣхниятъ брой несъразмѣрно съ количеството на кѫщитѣ, [4] другъ тамошенъ църковнонароденъ съборъ, свиканъ на 18 ноемврий 1713 год., е решилъ за напредъ въ тоя градъ да нѣма повече отъ 5 енорийски свещеници и 1 иеродяконъ, който да бѫдѣлъ рѫкоположенъ за свещеникъ само следъ смъртьта на нѣкой отъ тѣхъ и задълженъ да служи презъ всички недѣли, господски и богородични праздници [5]. По-късно въ м. октомврий 1755 г. архиепископъ Дионисий заедно еъ корчанския епархийски съветъ пакъ уреждалъ приходитѣ на корчанскитѣ енорийски свещеници [6]. Съ подобни мѣрки авторитетътъ на архиепископията се подигналъ, както се удостовѣрява отъ много документи въ костурския и корчанския кодекси. Пасомитѣ охотно сѫ прибѣгвали до църковния сѫдъ за разрешение на всички свои спорове и се подчинявали на неговитѣ присѫди. И клиръ, и народъ сѫ взимали живо участие въ сѫдбинитѣ на своята църква. Когато фанариотскитѣ архиепископи сѫ ги отблъсвали отъ себе си съ своитѣ беззакония,

 

 

1. Idem, Der Patr. v. Achr, S. 112.

 

2. Вж. тукъ, притурка, № 11. Съставительтъ не е означилъ името си, но съобщава, че е дошълъ въ Охридъ въ времето на архиеп. Германа и тамъ билъ управляющъ отъ 1690 — 23 февр. 1694 г., когато е съставилъ списъка. Такъвъ билъ Козма Китийски (срв. тукъ, стр. 224), който, ако е вѣрно предадена датата въ преписа на документа, не е заминалъ въ Драчъ веднага следъ назначаването му за тамошенъ митрополитъ (24 януарий 1694 г.).

 

3. Idem, Der wiederaufg. Kodex d. KI. kl., S. 76, № 6.

 

4. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, стр. 836:

 

5. Ibid., стр. 835—836. Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. D. hl. Kl., S. 74, № 3. Съборътъ e взелъ решение възъ основа на ап. Павловото правило (1 Кор., 9, 13), указитѣ на византийскитѣ императори и Арменопула.

 

6. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 74, № 2.

 

 

278

 

тѣ съ още по-силенъ жаръ се борѣли за нейното достойнство. Архиереитѣ-автохтонисти изобщо сѫ живѣели сплотени. Наистина, между нѣкои архиереи имало недоразумения, но безъ обществено значение. Бившиятъ костурски митрополитъ Давидъ е претендиралъ за прототронска честь. Въ акта отъ 7 априлъ 1695 г. той, вече кириархъ на дебърската епархия, се подписалъ пръвъ следъ бившия охридски архиепископъ Германъ и като бившъ костурски, а титулярниятъ прототронъ Дионисий — следъ него. [1] Обаче следъ три месеца, при избора на архиеп. Зосима, Давидъ билъ принуденъ да отстѫпи и подписалъ акта следъ прототрона Дионисий. [2] Сѫщо и китийскиятъ митрополитъ Козма, като мѣстоблюститель на охридския престолъ, билъ недоволенъ отъ нѣкои свои събратя, (може би, костурския прототронъ), които ще да сѫ оспорвали неговата претенция за първенство по честь. [3] Той се подписалъ на първо мѣсто въ изборния актъ за архиеп. Григорий Търновчанинъ (8 августъ 1691 г.), [4] обаче следъ две години, въ изборния актъ [5] за архиеп. Игнатия (13 августъ 1693 г.), — последенъ. Той ще да е чувствувалъ това голѣмо понижение и, когато получилъ драчката катедра, та въ синодния актъ за премѣстването на драчкия Даниилъ въ Корча се подписалъ съ епитета „смирениятъ” (ὁ ταπεινὸς), [6] неупотрѣбяванъ обикновено отъ другитѣ епархийски архиереи на Охридската църква.

 

Най-близко общение между иерархията и паството е имало при архиеп. Иоасафа. Въ събора, станалъ въ с. Бобощица на 24 юний 1728 г., било съставено съгласително, споредъ което между друго архиепископътъ, костурскиятъ митрополитъ Хрисантъ и участвувалитѣ въ събора първенци се задължили въ бѫдеще да действуватъ като единъ човѣкъ противъ „ония, които правятъ доноси предъ външнитѣ” (турцитѣ) (ὅποίοι κάμουν μοναφικλίκια εἰς τοὺς ἐξωτερικοὺς). [7]

 

 

1. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 63.

 

2. Ibid., S. 67, Urk. XX.

 

3. Срв. тукъ, стр. 276, бел. 6.

 

4. Ibid., S. 50.

 

5. Ibid., S. 55, Urk. XII.

 

6. Ibid., S. 57, Urk. XIV.

 

7. Idem, Der wiederaufg. Kodex des hl. Klemens. S. 75, № 4.

 

 

279

 

Архиепископъ Иоасафъ ще да е живѣлъ въ миръ и съ останалитѣ епархийски архиереи. Отношенията му съ бѣлградския митр. Методий били приятелски. [1] Горомокренскиятъ епископъ Михаилъ тъй високо е почиталъ архиепископията, че въ посвещението си до архиеп. Иоасафа въ 1742 г. той я нарекълъ божествено седалище и апостолски сѣникъ (τὸ θεὶος ἔδος καὶ Ἀποστολικὸν οκῆνος τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν) и на архиепископа изпратилъ „доземенъ поклонъ съ крайно благоговение”. [2] Възхищение е възбуждала архиепископията и у мосхополскитѣ писатели. Архиеп. Иоасафъ билъ лъвъ Господенъ [3], а Охридъ—твърде божественъ (ζάθεος), апостолски престолъ, който има боговѣнчана основа (κρηπίδα) и [е украсенъ отъ богомѫдритѣ Седмочисленици, божествения мѫченикъ Иванъ Владимиръ съ 15-тѣ тивериополски мѫченици, бѣлградския мѫченикъ Никодимъ и множество безименни мѫченици. [4] За печатаря иером. Григорий Иоасафъ билъ безукоренъ иерархъ (ἀρχιθύτης ἀμύμων), синоднитѣ старци — охридски светии (Ἀχριδῶν Ἁγίων), тѣхниятъ съборъ — най-божественъ. [5] Подобно чувство сѫ изпитвали и свещеноикономъ Севастъ, иером. Константинъ, монахъ Теодосий. [6]

 

Сѫщо и следъ архиеп. Иоасафа е царувалъ духъ на единение въ повечето членове на Охридската църква, докато преди самото унищожение на архиепископията не е избухнало между тѣхъ сѫдбоносно разногласие. [7]

 

Какъ е действувалъ гръцкиятъ колоритъ на архиепископията върху българското паство, нѣма ясни указания въ паметницитѣ. Наистина, архиеп. Софроний въ писмото си до „новия” цариградски патриархъ говори за нѣкакво негодувание на архиереитѣ противъ него, обаче не се вижда да е произлизало това отъ различни национални стремежи. Второто погърчване на Охридската архиепископия, каквото се забелязва отъ половината на XVI в., не било още погърчване на българското ѝ паство. Архиепископитѣ-гърци, както по-рано, тъй и сега не сѫ водили националистична

 

 

1. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, № 1538 (Методий e поканилъ Иоасафа въ епархията си).

 

2. Ἀκολουθία τοῦ εν ἁγίοις πατρὸς ἠμῶν Κλήμεντος, ἐν Μοσχοπόλει, 1742, стр. 1; Μ. Δ. Δήμιτσα, Ἠ Μακεόονία, т. I, стр. 389. Срв. по-горе, стр. 208.

 

3. Вж. тукъ, притурка, № 133.

 

4. Тукъ, притурка, № 134.

 

5. Ἀκολ. τοῦ. . . Κλήμεντος, стр. 3; Δήμιτσα, цит. съч., стр. 391, № 363. Вж. превода на цѣлата му „епиграма” тукъ, гл. VI.

 

6. Срв. тукъ гл. VI.

 

7. Срв. тукъ, стр. 145—149.

 

 

280

 

политика. Съзнавайки българската сѫщность на възглавяваната отъ тѣхъ църква, тѣ се стремѣли преди всичко да бѫдатъ пази тели на традициитѣ ѝ, които по характеръ сѫ били предимно български. Гръцкиятъ езикъ е станалъ канцеларски и богослужебенъ не въ всички епархии и църковни учреждения, а главно тамъ, гдето мѣстниятъ етниченъ елементъ не е проявявалъ силна воля да развива своя самобитна култура. Охридската архиепископия не е преследвала славянската писменость [1] и славянския елементъ въ клира (висшъ и нисшъ). При архиеп. Паисия въ канцеларията на мъгленската епископия билъ употрѣбяванъ църковно-славянскиятъ езикъ: мъгленскиятъ епископъ се подписалъ на славянски въ гръцкия актъ на цариградския съборъ отъ м. януарий 1565 г. [2] Сѫщото е било и въ пелагонийската епархия при епископа Григория [3]. Горецитираниятъ славянски надписъ въ кичевския монастирь „Пречиста“ [4] показва, че къмъ 70-тѣ години на XVI в. въ тоя манастирь сѫ употрѣбявали славянския езикъ въ богослужението и за други цели. Архиеп. Георгий явно е насърдчавалъ славянската образованость. [5] Иоакимъ Дебърски е пишелъ славянски. [6] Въ 1590 год. до самата архиепископска столица, въ Струга, е живѣелъ българскиятъ книжовникъ монахъ Викторъ, покровителствуванъ отъ настоятеля на мѣстния храмъ „Св. Георгий”, протопопъ Божидаръ, и неговия братъ. [7] Запазено е славянско многолѣтствие отъ 1593 г. за охридския архиепископъ. [8] Неизвестенъ книжовникъ (вѣроятно, охридски) е записалъ на славянски смъртьта на охридския архепископъ Валаамъ въ единъ прологъ на охридската катедрална църква „Св. Климентъ”. [9] Манастиритѣ, които се намирали въ мѣстности съ българско население, сѫ продължавали да пазятъ своя български характеръ. Въ храма на Слѣпченския манастирь

 

 

1. Сир. старобългарската въ новитѣ ѝ редакции (срѣднобългарска, сръбска).

 

2. Crusius, Turcograciae, lib. II, стр. 174. Крузий неправилно е предалъ подписа на латински: Episcopus Melenici, т. е. мелнишни епископъ. Срв. тукъ, стр. 235, XXVIII, № 2.

 

3. Срв. тукъ, стр. 237, № 2.

 

4. Тукъ, стр. 190, бел. 2.

 

5. Срв. тукъ, стр. 196, № 25.

 

6. Вж. по-горе, стр. 177, бел. 4.

 

7. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 812.

 

8. Йор. Ивановъ, Бълг. Старини изъ Македония, стр. 191, № 34.

 

9. Ibid., стр. 216, № 15. Прологътъ бѣ пазенъ въ сѫщата църква.

 

 

281

 

(Демиръ Хисаръ) сѫ били написани славянски надписи въ 1637 и 1638 г., сѫщо и въ близката малка църква „Богословъ” — 1617 и 1627 г. [1]; а на мѣстенъ говоръ — бележки въ поменика на сѫщия манастирь отъ XVI—XVII в. (две сѫ отъ 1610 и 1631 г.) [2], както и въ другъ макед. рѫкописъ въ 1627 и 1628 г. отъ читатели, вѣроятно, изъ Битолско или Прилѣпско. [3] Въ 1657 г. управлението на ман. Трѣскавецъ е поставило въ манаст. храмъ икона на св. Богородица съ слав. надписъ, въ който сѫ означени имената на епархийския архиерей, игумена и др. [4] Въ ман. Зързе има такива надписи отъ нрая на XVI в. и 1636 г. [5] Въ Слимнишкия манастирь сѫ били написани славянски надписи въ 1599, 1607, 1614, 1645 г. [6], въ единия отъ които сѫ употрѣбени новобългарски падежни форми (ѿ Слимница, ѿ Любоино) и родовиятъ произходъ се означава съ българското окончание ов (Михаило Петков, Стоико Милев) . Въ североизточния ѫгълъна Прѣспанско, около Слимнишкия манастирь, П. Н. Милюковъ е намѣрилъ цѣлъ оазисъ църкви съ славянски надписи отъ XVII в. [7] Наистина, въ Прѣспа се срѣщатъ и гръцки надписи, но тѣ често сѫ неправилни, което свидетелствува по-скоро за влияние на съседното албанско и влашко население, отколкото за обезнародващата дейность на църковнитѣ власти. Въ църквата „Св. Никола” до корчанското с. Бобощица отъ дветѣ страни на царскитѣ врати, имало икони (московска изработка) на И. Христа и Богородица отъ XVII в. Със лавянски надписи. [8] Въ църквата „Св. Георгий” на Полошкия манастирь (Тиквешъ) монаситѣ сѫ оставили нѣколко славянски надписи (отъ 1584, 1609, 1630, 1649 г.), [9] каквито сѫ още надписитѣ

 

 

1. Споменик, IX, стр. 19; Изв. русскаго археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г. IV, вып. 1, стр. 107—108. Срв. тукъ, стр. 294.

 

2. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 483.

 

3. Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ въ Нар. Библ., № 41.

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1543; срв. III, № 5672.

 

5. Д-ръ Jов. х. Васиљевић, Прилеп и ньегова околина, Београд, 1902, стр. 114—115.

 

6. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 1, 1899 г. стр. 93, 100, 103; Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 898, 961, 962, 953; Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 223—224, №№ 38, 39, 40. Въ надписа отъ 1645 г. (7153) е поставена отъ Р. Хр., но тая дата не съответствува на годината отъ сътворението на свѣта. Не знамъ защо Љ. Стојановић я означилъ 1653 г.

 

7. Извѣстія р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899, IV, вып. I, стр. 97, 104, 106.

 

8. Видѣлъ ги Π. Н. Милюковъ въ 1898 г. (ibid., IV, 1, стр. 76).

 

9. Минало, кн. 5—6, 1911 г., стр. 51.

 

 

282

 

въ иконата на св. Илариона Мъгленски въ сѫщата църква, [1] въ храма на Моклищкия манастирь (вѣроятно отъ XVII в.) и въ с. Праведникъ (Тиквешъ) отъ 1625 г. [2] Въ воденската епархия славянската и гръцката грамотность сѫ сѫществували съвмѣстно. [3] Въ ениджевардарския манастирь „Св. Атанасий“ (до с. , може би сегашното Въдрища) богослужението ще да се извършвало на славянски. [4] Герлахъ съобщава, че въ Албания по нѣкога свещеницитѣ, които сѫ били гърци отъ Морея и Янина, сѫ проповѣдвали на албански. [5] Навѣрно и въ Македония свещеницитѣ, повечето отъ които сѫ били мѣстни хора, сѫ проповѣдвали на български. [6]

 

Висшитѣ църковни власти не сѫ пречили на църковнитѣ живописци да взиматъ сюжети отъ народния битъ. Милюковъ е видѣлъ въ храма на Слимнишкия манастирь юношеска фигура и въ тоя на прѣспанското с. Арвати женска въ народенъ костюмъ. Сѫщо и главнитѣ накити на св. Недѣля въ църквата на с. Арвати съдържатъ мѣстни мотиви. [7]

 

 

1. ib., стр. 52.

 

2. ib., стр. 50, 59.

 

3. Вж. Изв. р. археол. инст. въ K/лѣ, IV, вып. 3, стр. 148; Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 226—227. Това се обяснява съ съседството на тази епархия съ Цариградския диоцезъ, въ който, особено въ смѣсенитѣ съ гръцки елементъ области, е господствувала гръцката писменость.

 

4. Срв. Иор, Ивановъ, цит. съч., стр. 226, № 51.

 

5. Период. списание, нн. VII, Срѣдецъ, стр. 99.

 

6. Пелагонийскиятъ епископъ Григорий е превеждалъ слова на Дамаскина Студитъ (срв. тукъ, стр. 237, № 2), безъ съмнение, преди всичко за енорийскитѣ свещеници.

 

7. Извѣстія рус. арх. института въ К/лѣ, 1899 г., IV, вып. 1, стр. 103, 105. Въ половината на XVII в. въ Атонъ избухналъ остъръ споръ между гръцкитѣ и славянскитѣ монаси (руси и сърби) поради това, че въ московскитѣ богослужебни книги, съ които си служели рускитѣ монаси, двупръстното кръстене се представяло за православно. Въ 1650 г. гръцкитѣ монаси сѫ обявили тия книги за еретически и ги изгорили като хвърлили въ затвора „духовника” Дамаскинъ, свещ. Романъ и тѣхния ученикъ Захария и ги глобили съ 60 гр. (Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 1458. Н. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношенш Pocciи къ прав. востоку, стр. 434—435). Руситѣ с обвинявали охридския архиепископъ Даниилъ, който се случилъ тогава въ Атонъ, че е посъветвалъ гръцкитѣ монаси да сторятъ това. Споредъ Каптеревъ, той извършилъ това, като гръкъ, отъ омраза къмъ славянската книга (цит. съч., стр. 434). Обаче 1) не се знае отъ каква народность билъ архиеп. Даниилъ и 2) последниятъ е заявилъ въ Молдава предъ иерусалимския патриархъ Паисий, натоваренъ отъ руския пратеникъ Арсений Сухановъ да разследва случката, че той е казалъ да изгорятъ само оная стара „сръбска” богослужебна книга, въ която се говорѣло за двупръстно кръстене, и че не знаелъ нищо за изгарането на московскитѣ книги (ibid., стр. 437). Дори да допуснемъ, че руското обвинение противъ архиеп. Даниила било основателно, пакъ не можемъ да заключимъ, че той е сторилъ това отъ омраза къмъ слав. писменость, а не отъ убеждение, че двупръстното кръстене е неправославно, както и иерусалимскиятъ патриархъ Паисий се произнесълъ (pag. cit.). Подържайки тоя възгледъ, самъ новиятъ московски патриархъ Никонъ се е заелъ за поправянето на напечатанитѣ при предшественика му богослужебни книги (Вж. ibid., стр. 444—445).

 

 

283

 

И презъ последната епоха на своя животъ Охридската архиепископия е водила сѫщата политика. Съ борбата си срещу фанариотитѣ автохтониститѣ иерарси сѫ развивали въ паството воля за етнична самобитность [1]. Наистина, просвѣтителното движение на гръцки езикъ въ това време [2] много е спомогнало за разпространението на гръцката образованость, но при все това то не било враждебно на славянската грамотность и е популяризирало съдържанието на църковната славянска писменость. Нѣкои отъ духовнитѣ лица сѫ знаели църковнославянския езикъ. Тѣ превеждали или издавали на гръцки жития и служби на българскитѣ просвѣтители, подчертавайки истината, че св. Солунски братя точно сѫ превели св. книги на български. [3] Архиепископитѣ-автохтонисти сѫ въздигнали до висока степень култа на св. Седмочисленици, особено на св. Климента и Наума, и то като култъ на български светии.

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 155.

 

2. Вж. тукъ, глава IV.

 

3. Въ синаксара на Св. Наума се изтъква, че св. Солунски братя сѫ превели св. Писание отъ гръцки на „езика на българитѣ” (εἰς τὴν γλῶσσαν τῶν Βουλγάρων) и, повикани отъ папата, тѣ му представили св. книги. Следъ това се казва:

(прегледалъ ги съ всѣко старание, сравняйки гръцкия (оригиналъ) съ българския преводъ, и, като ги намѣрилъ въ всичко съгласни и единомислени, ги удостовѣрилъ и решилъ да ги иматъ за вѣрни и достовѣрни и да се дадатъ за учение изобщо по земята на българитѣ) (Мосхополско издание, 1742 г., стр. 33—34).

 

 

284

 

Може да се каже, че гр. Мосхополе, двигательтъ на просвѣтителното движение презъ XVIII в. въ Охридския диоцезъ, е работѣлъ имено чрезъ това мистично средство да свърже духовно всички народности на Охридската църква въ едно неразрушимо цѣло. Издателитѣ сѫ посветили на архиеп. Иоасафа службитѣ на св. Седмочисленици, което показва, ча той е искалъ да направи паметьта на българскитѣ светии крайѫгъленъ камъкъ на независимата Охридска църква. Националенъ характеръ билъ даденъ и на култа на св. Ивана Владимира, който билъ представянъ като символъ на духовното единство между българския и албанския народи. [1]

 

Славянската грамотность е продължавала да се употрѣбява тукъ-таме въпрѣки усиленото гръцко просвѣтително движение. Велешкиятъ епископъ Иосифъ, като бившъ зографски монахъ, е знаелъ църковнославянския езикъ и подкрепялъ славянската

 

 

1. Иванъ Владимиръ се нарича въ службата му «τῆς Βουλγαρίας τὸ καύχημα. Ἰλλυρικοῦ καὶ Μυσίας ὁ προστάτης, φρουρὲ Ἀλβανίας» (гордость на България, покровитель на Илирия и Мизия, крепость на Албания) (Ἀκολουθία, ἐν Βενετίᾳ, 1858 г., 1 стр., слава на малка вечерня); «Ἰλλυρικοῦ τὸ κλέος, καὶ Βουλγαρίας τὸ ἐγκαλλώπισμα» (слава на Илирия и украшение на България) (ib., стр. 6, слава). За Ив. Владимира пѣвецътъ пѣе; «Ἐκ Βουλγάρων ἐξήνθησας”, (ib., стр. 3, III стихира), «τῶν Βουλγάρων ἐξῆλθες” (ib., стр. 7, I стихира) (изъ българитѣ разцъвтѣ, отъ българитѣ излѣзе). Сѫщо така възпѣва Ив. Владимира и пѣвецътъ Теодоръ Елбасанитъ: «τῆς Ἀλβανίας κλέος, Ἰλλυρικοῦ ἡ δόξα» (слава на Албания и Илирия), (ib., стр. 33). «Τῆς Ἀλβανίας γένος, σὺν τῷ τῆς Βουλγάρίας, δοξάζουσι σε Μάκαρ», (родътъ на Албания съ оня на България те славятъ, блажене), (ib., стр. 34), «ὥφθης ὡς φωσφόρος ἐν Ἀλβανίας γῇ)», (явилъ си се като свѣтлоносенъ въ албанската земя), (ib., стр. 35). Въ молебния канонъ за Ив. Владимира албанскиятъ и българскиятъ народи сѫ представени еднакво молебствуващи:

Въ своята ода за Ив. Владимира Козма Китийски пише:

(действувалъ си като господарь на цѣлата земя на илирийцитѣ и Албания, на България, мизитѣ, далматитѣ и Сърбия) (ib., стр. 32). Въ пространното житие на Ив. Владимира четемъ:

(Съ насъ . . . България съ Илирика, цѣлата албанска страна едногласно тържествува) (ib., стр. 11).

 

 

285

 

писменость: въ 1670 г. въ манастиря Орѣшецъ (Св. Иванъ Вѣтърски) билъ направенъ надписъ на славянски за построения съ негови средства манастирски храмъ „Св. Иванъ Кръститель”. [1] Както въ тоя манастирь, тъй и въ кичевския „Св. Архангелъ” (въ мѣстностьта Клепа, Велешко) църковно-славянскиятъ езикъ билъ и канцеларски. [2] Свещеникъ Дунна отъ радовишкото с. Дѣдино (въ 1741 г.), попъ Славко въ Велесъ или Велешко (1722 г.) и велешкиятъ свещеникъ Кръсто (въ 1755 г.) сѫ пишели църковнославянски. [3] Такива лица имало и другаде: въ 1682 г. нѣкой читатель е написалъ бележка съ църковнославянски букви на говоримъ езикъ въ единъ осмогласникъ, подвързанъ отъ прилепския свещеникъ Яковъ [4], и въ 1690 г. иером. Нектарий отъ с. Ложани — въ едно рѫкописно евангелие, подвързано отъ сѫщия и намѣрено въ прилепското с. Трой-кръсти; [5] въ 1740 г. — въ храма на манастиря Зързе; [6] въ 1762 г. нѣкой читатель — въ сборника „Златоустъ”, преписанъ отъ слѣпченския иеромонахъ Висарионъ (въ първата половина на XVI в.). [7] Духовникътъ Никифоръ (вѣроятно, отъ ман. Трѣскавецъ) и попъ Недѣлко сѫ имали славянско образование. [8] Битолскиятъ митрополитъ и после охридски архиепископъ Иосифъ не е преследвалъ славянската писменость, както се вижда отъ факта, че на 25 ноемврий 1727 г. той е осветилъ за църквата „Св. Димитъръ” антиминсъ съ гръцки и славянски надписи [9] и завѣрилъ смѣтководнитѣ

 

 

1. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1653; Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 229, № 58.

 

2. Известенъ е неговъ бронзовъ крѫгълъ печатъ отъ 22 януарий 1705 г. съ следния надписъ, въ който сѫ примѣсени и форми отъ живата българска речь :


Около дръжката на печата има надписъ на майстора Симеонъ Костадиновъ на български :


(Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 228, № 56).

 

3. Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопеч. книги на нар. библ. въ София, стр. 199, № 290; ibid., т. II, стр. 29, № 493. Опис на слав. ръкописи в Соф. нар. библ., кн. II, стр. 181.

 

4. Ibid., (т. I), стр. 122, № 180.

 

5. Д-р Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 93.

 

6. Ibid., стр. 115.

 

7. Б. Цоневъ, цит. съч., (т. I), стр. 248, № 305.

 

8. Вж. Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 2423.

 

9. Известия на Бълг. археол. д-ство, София, т. II, св. I, стр. 39—40. Неговото име се споменава на двата езика, а това на охр. архиепископъ Иоасафъ — само на гръцки.

 

 

286

 

бележки на слѣпченския монахъ Киприанъ. [1] Тиквешъ е оставалъ крепость на славянската грамотность въ Охридския диоцезъ. Въ 1746 г. Полошкиятъ манастиръ е притежавалъ единъ сборникъ отъ слова и жития на Дамаскина Студитъ, които били четени не само отъ монаситѣ, а и отъ посетители, както личи отъ славянската бележка въ сѫщия рѫкописъ отъ 17 августъ с. г. [2] И въ охридската епархия славянската грамотность е вирѣела наредъ съ гръцката. Въ 1703 г. Търпенъ Кацалиновъ отъ Охридъ или нѣкой монахъ отъ манастиря при охридското с. Скребатно е написадъ бележка въ едно евангелие съ църковнославянеки букви на говоримъ езикъ; [3] сѫщо и попъ Танаско, рѫкоположенъ отъ архиеп. Иоасафа въ 1730 г., въ купения отъ него славянски осмогласникъ. [4] Тоя свещеникъ ще да е извършвалъ богослужение на славянски. Симеонъ (може би, монахъ отъ Охридско, споменаванъ въ 1754 г.) [5] и монахъ Киприанъ отъ Слѣпченския манастирь сѫ владѣели слав. писмо. [6] Въ 1748 г. иером. Филотей е донесълъ въ тоя манастирь славянски сборникъ отъ аскетически статии. [7] Тѣзи факти, както и намѣренитѣ въ сѫщия манастирь много славянски рѫкописи, [8] сѫ ясни свидетелства, че тоя манастирь е запазилъ славянското си богослужение, което задържалъ и следъ унищожението на Охридската архиепископия [9] заедно съ култа къмъ славянския просвтитель св. Кирила. [10] Въ самия гр. Охридъ била допускана славянската писменость. Въ църквата „Св. Иванъ Богословъ (кварталъ Канево)

 

 

1. Вж. тукъ, с. стр., бел. 6. Г. Баласчевъ съобщава, че митр. Иосифъ е подписалъ на славянски разписката, дадена въ 1761 г. отъ охридския Синодъ на сисанийския митрополитъ Никифоръ (Пер. сп., кн. 55—55, стр. 193).

 

2. Љ. Стојановић, Каталог Нар. библ. у Београду, IV, 1903 г., № 417. Рѫкописътъ е ресавски изводъ съ български примѣси, отъ XVI в., има 516 л. (безъ първитѣ и края) съ 36 статии, (ibid. Срв. проф. Б. Цоневъ, История на българский езикъ, т. I, София, 1919 г., стр. 281).·

 

3. Љ. Стојановић, цит. сб., II, № 2116.

 

4. Проф. Б. Цоневъ, Описъ на рѫк. Соф. нар. библ., стр. 125, № 185. Приписката има дата 7038 ( = 1530) г., обаче по езикъ тя е по-скоро отъ XVIII в. При това въ 1530 г. е действувалъ не архиеп. Иоасафъ, а Прохоръ. Затова смѣтамъ, че датата трѣбва да се чете 7238 () ( = 1730 г.), когато, наистина, се явява архиеп. Иоасафъ. Попъ Танаско е пропустналъ цифрата с ( = 200), освенъ ако я виждалъ въ часть отъ спиралната извивка на долния край на първата цифра з. — Въ рѫкописа азъ чета  ı̅ ε̅ (15) гроша вм. к̅ (20), както е въ изданието на проф. Цоневъ.

 

5. ibid., стр. 100, № 140.

 

6. Той е записалъ на църковнославянски манастирскитѣ разходи въ едно слав. евангелие (Мсбну., XIII, стр. 259).

 

7. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, вып. 3, 1899 г., стр. 142.

 

8. Ibid., стр. 141.

 

9. Срв. В. Григоровичъ, цит. съч., II изд., стр. 115.

 

10. Срв. ibid., стр. 114. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, вып. 1, стр. 108. По всѣка вѣроятность, тогава се извършвало богослужението на славянски и въ битолскитѣ манастири Буковски и Христофоръ. Въ 1865 г. архим. Aнтонинъ е намѣрилъ въ първия 5 слав. богослужебни книги (рѫкописни четвероевангелие, прологъ, 2 минея, една отъ които отъ XVI—XVII в. и октоихъ, напечатанъ въ Грачаница въ 1539 г.), въ втория — сборникъ отъ похвални слава или Метафрастъ отъ XVII в, (Поѣздка въ Румелію, стр 358—360, 353—364).

 

 

287

 

има икона на Спасителя съ славянски надписъ отъ 1674 г. [1] Ha 1 мартъ 1721 г., вѣроятно, нѣкой охридски висшъ клирикъ е предписалъ на гръцки въ старобългарския преводъ на догматиката отъ св. Ивана Дамаскина, наричайки го „българосръбски”, никой да не смѣе да отнеме книгата отъ „обительта”, на която е принадлежала. [2]

 

Въ охридската канцелария освенъ на гръцки, се говорѣло и на български, ако не отъ самия архиепископъ (влахъ, албанецъ или гръкъ), то поне отъ негови чиновници: [3] имената на църковнитѣ дарители-селяни били записвани въ кодекса на архиепископията на охридско наречие съ гръцко писмо, за да бѫдѣли тия поменици разбираеми и за богомолцитѣселяни, когато били четени въ църква. [4]

 

Църковната власть не е преследвала народнитѣ лични имена (по корень или форма). Въ акта на архиеп. Григорий отъ 1691 г. се споменаватъ охридчани Ῥωσίου (Росе или Русе), Ῥοῦσα, Γρόσδας, Νεράντση (Неранче), Ρούσω, Γκιούρου. [5] Въ охридския енорийски списъкъ отъ 1694 г., вписанъ въ кодекса на архиепископията, сѫщо се срѣщатъ много български имена (лични и фамилни). [6] Сѫщото явление виждаме и

 

 

1. Мсбну., XIII, стр. 263; Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 217, № 20.

 

2. Извѣстія русскаго археол. института въ К/лѣ, IV, вып. 3, 1899, стр. 139:

Въ 1898 г. рѫкописътъ се намиралъ въ Охридъ. (Ibid., стр. 138),

 

3. Отъ чиновницитѣ въ 1690 г. (у Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 112—113 и тукъ притурка, № 12) охридчани ще сѫ били златарьтъ Νίνκος (днесъ има охридска фамилия Нинкови), Μπάληος (днесъ голѣмъ родъ Балеви), Δῆμος τοῦ Ῥάσμου (фамилия Размови). Νίκος Νιέδου и παπ: Πέτκος (ако Бодлевото четене е вѣрно) били българи, както личи отъ имената имъ.

 

4. Срв. тукъ, стр. 293.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 49, Urk. VI.

 

6. Μπόγδαν, Γιοβάνης τοῦ Τζούδης, Ἀγγελήνα Βύλτζια (Вълча), Σφέτα (Цвѣта?), Πέτκο τουπάνε, Στοΐκου, Γεώργω πόπαραι, Γεώργι Μήλως (Милошъ), Βέλκο χατζῆ, Ῥόβπω, Σέκουλα, Κολοβίτζα, Κυρστἀν μποσνάκ, Μπόζια, παπὰ Γαβριήλιτζα, Ρούσε, Κύρστα, Νίκο δέδιου, Γιάντζε κουκαβίτζα, Ἤλκο Τότζκοβικ, Ἰωάνης κοπάτζηου, Ντοῦτδε Τέρπεν (Търпенъ), Ἀϑανάση Γρούντζε, Γύρδανη (Гърданъ), Νεδέλκου Σέκουλα, Μπέλκα (Бѣлка), Μάσλινα, Μπέλεα, Πέτκα, Στρέζω, Σουρβπἁνης τοῦ Πεΐκου, Παούνα.

Въ поменицитѣ на дарителитѣ, сѫщо вписани въ охридския кодексъ, четемъ:

Στάντζε, Μήλιτζα, Κοσοῦτα τοῦ Πέτκου, Στοιάνης, Κάρστα τοῦ Μηλτζίνη, Στοΐκα, Στοΐνα, Γδούνα (Дуна), Γκιούρτζες, Νεδέλκα, Μπόσνα τοῦ Ἰωάννου Γάρδαν, Μαλίνα, Στοΐανα, Στρούμνα, Πεΐος, Ζλάτκα, Νεχτἐνα, ᾽Ρούσκα, Στάνα, Μήλκα θυγάτηρ τοῦ Γροῦντζε, Στἑφανος σερδάρης τοῦ Πειτζίνη;

отъ турски думи:

Γιούλκα, Ἀλτάνα.

Особено изобилствува съ български имена поменикътъ на дарителитѣ отъ селата:

Βέλκα, Βοίδα, Νεΐκο, Μπλάγουνα, Τσβέτκα, Ἴβανα, Πούλιο, Ζόρα, Τάρπτζετα, Πέα, Στάνο, Νόατζε, Μποΐκα, Μένκα, Νέδαν, Νέδα, Μομτςίλα, Πέτκανα, Μπόγιανα, Μπογόια, Γρόζδαν, ᾽Ρονζια, Βέλικα, Βλάδα, Μῆρτζε, Σάμποτκο, Μπόζνα, Προΐκα, Ράδα, Προτάνιτσα (Проданица).

Срѣщатъ се и фамилни имена съ окончание „ов”:

δέσποτ Ἤλωφ, Μπόζια Δονεΐκιοβα, Ἀγγέλινα Στανἱσεβα. Вж. сѫщо въ моята „Градъ Охридъ” въ сп. „Македонски прегледъ”, год. IV, кн. 1, стр. 27.

 

 

 

288

 

въ други мѣста. Въ гръцкия надписъ върху вѫтрешната западна стена на храма „Св. Никола” въ с. Бобощица отъ XVIII в. сѫ отбелязани като пожертвуватели: Πογτάνος (Богданъ), Τζέλκος (Челко), Βούλτζίος (Вълчо), Τέλνζε (Телче); [1] въ надписитѣ на църквата въ Слимнишкия монастирь: Грую, Стойко Милевъ, Стоянъ, Милко, Вълчинъ Петковъ, Купенъ; [2] въ списъка на дарителитѣ за възобновление на църквата въ с. Германъ: Ὀγνὲν, Στοΐκο, Καραφήλ, Ταρπέν, Γροσδάν, Βλαΐκο, Νετέλκο, Γιώραν, Κρόστα, Ἰβάνα, Βόλκο; [3] въ абсидата на църквата въ ο. Мали градъ: Προδάνου; [4] въ надписа на велешкия манастирь Орѣшичъ: Неда, Неранца, Проданъ, Угринъ; [5] въ надписа на трѣскавечката икона Св. Богородица: Цвѣтко; [6] въ приписката на евангелието отъ с. Трой-кръсти: Неда, Стоянъ, Цвѣтко, Калина, Петко; [7] въ надписа на църквата въ тиквешкого с. Праведникъ: Пею, Кръсте, Цвѣтко. [8] И зографскиятъ поменикъ на дарителитѣ е пъленъ съ народни имена. [9]

 

Най-после, решително свидетелство не само за вирѣенето на славянска писменость въ Охридския диоцезъ, но и за сѫществуването на славянско богослужение въ него, е съобщаваниятъ отъ руския лѣтописецъ Арсений Сухановъ, че въ 1756 г. архиепископъ Дионисий отъ свое име и отъ името на

 

 

1. Извѣстия русскаго археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, вып. I, стр. 78.

 

2. Ibid., стр. 98, 103. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 223, №№ 38, 40.

 

3. Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 220, № 28.

 

4. Ibid., стр., 223, № 37 (ударенията на нѣкои отъ тѣзи думи сѫ мои).

 

5. Ibid., стр. 229, № 58.

 

6. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 1543.

 

7. Д-р Јов. х. Василевић, Прилеп и његова околина, стр. 93.

 

8. Минало, кн. 5 и 6, стр. 50.

 

9. Вж. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 281, 284—287.

 

 

289

 

Синода съ писмо е молилъ руската императрица да се изпратятъ за неговитѣ църкви богослужебни книги, понеже „светитѣ църкви и манастири безъ книги и други потрѣби се намиратъ въ злоприскърбие, като нѣматъ на какво да славятъ Бога на своя езикъ”. [1] Изпратени му били за десеть „енории” по едно тѣло богослужебни книги, по 1 библия и по 1 изтълкувано евангелие. Изобщо може да се каже, че въ славянскитѣ области на Охридския диоцезъ гръцкиятъ езикъ никога не е отивалъ по-нататъкъ отъ официалнитѣ крѫгове. [2] Охридската архиепископия до край си оставала механично съединение на славянска и гръцка култури. [3]

 

 

б) Религиознонравствено състояние.

 

На увлѣчението на гърцитѣ отъ западната образованость се е поддавалъ и охридскиятъ клиръ. Това настроение е благоприятствувало да проникнатъ неправославни идеи въ него. Къмъ 70-тѣ години на XVII в. иеромонахъ Герасимъ отъ о. Критъ е смущавалъ костурската епархия съ нѣкакво учение, заради което въ м. априлъ 1668 г. охридскиятъ Синодъ го лишилъ отъ сана и, заплашвайки съ анатема, е запретилъ всѣкакво общение съ него. [4] Презъ второто десетилѣтие на XVIII в. иеромонахъ Методий Aнтракевсъ [5] отъ Янина, учитель въ Костуръ, е разпространявалъ

 

 

1. Богословскій вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., прибавл. къ изд. тв. св. отцевъ, стр. 129. Право забелязва Каптеревъ, че тази молба на охридския Синодъ свидетелствува, „что въ то время богослуженіе совершалось еще и на славянскомъ языкѣ” (ibid).

 

2. Срв. статията на Баласчевъ въ Период. спис., кн. 55—56, стр 185—194. Предъ видъ на всички посочени сведения трѣбва да се отхвърли мнението на проф. Голубински, че Охридската архиепископия до края на своето сѫществувание е била „съвършено гръцка” и че Охридъ е станалъ центъръ за елинизация на славянитѣ. (Краткій очеркъ исторіи правосл. церквей, стр. 40, 107, 142, 143, 144). Сѫщо погрѣшно е и мнението на Маринъ Дриновъ, че въ XVIII в. въ Охридската „патриаршия” вече се е говорѣло и пишело на гръцки и че почти цѣлиятъ свещенически и духовенъ чинъ, сѫщо както и патриархътъ, сѫ извършвали богослужението на гръцки и повечето сѫ били гърци. (Исторически прегледъ на Бълг. църква, стр. 129; въ Съчинения, т. II, стр. 115).

 

3. Срв., тукъ, стр. 155.

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 118. Urk. LVII. Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl., S. 91, № 18.

 

5. Димитъръ Прокопиу го нарича Aнтракитъ. Споредъ него, иером. Методий билъ философъ, богословъ и математикъ, знаелъ гръцки, латински и италянски, владѣелъ Св. Писание. (Σάθα Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 501). Сѫщо и Кесарий Дапонте го нарича ученъ (ib. 112). Φανὴς Μιχαλόπουλος, който ратува да се пише на говоримия гръцки езикъ, величае Методия Антракевсъ като народенъ гръцки будитедь. (Вж. Τὰ Γιάννενα κὶ ἡ νεοελληνικὴ ἀναγέννηση (1648—1680), ἐν Ἀθήναις, 1930, стр. 37—44).

 

 

290

 

учението на испанския мистикъ (квиетистъ) Молиносъ [1], като е превелъ на гръцки негови съчинения. Той е увлѣкълъ не малко костурски младежи. Изпѫденъ отъ Костуръ, Методий отишълъ въ Шатища и оттукъ въ Янина. Охридскиятъ архиепископъ два пѫти му наложилъ епитимия, но не се поправялъ. Той преподавалъ и нощно време. Цариградскиятъ патриархъ го повикалъ да защити своето учение предъ Синода, като уведомилъ за това и охридския архиепископъ. Обаче Антракевсъ не се отзовалъ и заминалъ въ други мѣста. Въ 1720 г. цариградскиятъ патр. Иеремия III и неговиятъ Синодъ задочно сѫ го лишили отъ свещенство и анатемосали съчиненията му, като представили, че неговата ересь съ пантеистична насока отрича библейското учение за творението, тайнствата, канонитѣ и преданията на Прав. църква. [2] Следъ това Методий се явилъ въ Цариградската патриаршия и се отказалъ отъ своето учение, като изгорилъ запискитѣ си. Съ окрѫжно послание отъ м. юлий 1725 г. сѫщиятъ цариградски патриархъ го обявилъ за православенъ и му позволилъ да преподава перипатическа философия по системата на Коридалея, като заплашилъ съ църковно отлѫчване привърженицитѣ на неговото учение. [3]

 

 

1. Мигель Молиносъ (1640—1696) билъ свещеникъ въ Римъ, гдето въ 1675 г. е издалъ своето съчинение „Guida spirituale” (Духовенъ рѫководитель). Учението му било осѫдено отъ папа Инокеитий XI въ 1685 г.

 

2. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1532. Въ документа съчиненията на Методия сѫ наречени тетрадки (τετράδια). Това ще да сѫ били негови записки, които е давалъ на ученицитѣ си.

 

3. Посланието било отправено до охридския архиепископъ, сисанийския проедъръ, пловдивския, софийския и останалитѣ епархийски архиереи отъ Охридския диоцезъ (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 122, Urk. LXIV). Споредъ Кесарий Дапонте, съчиненията на Методия Антракевсъ били изгорени въ 1728 г. предъ патриарситѣ Иеремия Цариградски и Хрисантъ Иерусалимски (Ἱστορικὸς κατάλογος, у Σάθα, Μεσαιων. βιβλ., III, стр. 112). Ако хронистътъ не е сбъркалъ датата, тия книги, вѣроятно, сѫ били други екземпляри отъ запискитѣ на Методия.

 

 

291

 

Въ началото на XVIII в. се появило разномислие по практически религиозни въпроси. Изповѣдницитѣ сѫ допущали до причащение всички, които се изповѣдвали, безъ да сѫ налагали нѣкому епитимия за тежки грѣхове. Въ противовесъ на тая практика нѣкои почнали да учатъ, че изповѣдьта е по-важна отъ причастието и че умиращиятъ има по-голѣма полза, ако се изповѣда безъ да се причасти, отколкото ако се причасти безъ изповѣдь. Освенъ това, споредъ тѣхъ, монашеската схима, приета въ края на живота, не принася никаква полза на християнина следъ смъртьта му. Сѫщитѣ или други лица се смущавали и отъ следнитѣ отклонения отъ църковния редъ: 1) изповѣдницитѣ сѫ разрешавали да се яде риба въ срѣда и петъкъ; 2) нѣкои свещеници, извършвайки литургия, не се причащавали и оставяли евхаристийни части, съ които въ другъ день пакъ сѫ литургисвали, като при туй сѫ давали да се причастятъ свещеници, които не сѫ участвували въ извършването на литургията. Изглежда, че самата църковна власть не е имала ясно гледище по тия въпроси или не имъ давала нуждното значение, та бившиятъ архиепископъ и воденски проедъръ Германъ съ специално писмо е помолилъ цариградския патриархъ да го освѣтли. He е известно, дали следъ обстойния отговоръ на патр. Гавриила [1] били подържани тѣзи неправилни схващания и действия.

 

 

1. Μ. Γεδεών, Κανονικαὶ διατάξεις, I, стр. 125—135; Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1515. Патр. Гавриилъ е далъ следния отговоръ:

1. Изповѣдьта само предшествува причастието, но не го превишава по достойнство. Причастие безъ изповѣдь, може да се дава на благочестиви умиращи, но на нечестивитѣ Църквата отказва това, тъй като не само не ги ползува такъво причастие, но тѣ приематъ огънь. На умиращи лица, които известно време сѫ живли нехристиянски, но после се разкаяли, може да се даде причастие безъ изповѣдь. Когато свещеникътъ не знае живота и предсмъртното настроение на умиращия, той може да го причасти, като го предостави на Божия сѫдъ. Причастието се дава изобщо на всички, които го поискатъ въ смъртния часъ, освенъ на посегналитѣ върху себе си. Патриархътъ препорѫчва на архиереитѣ да поставятъ благочестиви свещеници за изповѣдници, когато нѣма иеромонаси.

 

2. Схима, приета преди смъртьта, ползува човѣка и следъ нея.

 

3. Между тѣлесния и духовния лѣкарь (изповѣдника) има известна прилика. Както първитѣ лѣкуватъ, следъ като разпознаятъ болестьта и съгласно съ правилата на своето изкуство, тъй и изповѣдницитѣ не трѣбва безразборно да изповѣдватъ и прощаватъ грѣшницитѣ. Tѣ сѫ длъжни да лѣкуватъ духовнитѣ недѫзи не по своему, а, както предписватъ „духоноснитѣ учители на Църквата ни”. Има леки грѣхове, достойни за прощение, но има и тежки грѣхове, които изискватъ дълговремененъ трудъ, борби и сълзи, за да се очисти и прости грѣшникътъ. Изповѣдници, които леко прощаватъ голѣми грѣхове, не изправятъ грѣшницитѣ и дори ставатъ участници въ чужди rpѣxoвe, поради което ще бѫдатъ сѫдени въ страшния день като заблудители, заблуждавани и душегубци. Такива лекомислени изповѣдници трѣбва да бѫдатъ тежко наказвани, следъ като мѣстнитѣ архиереи ги упѫтятъ.

 

4. Въ срѣда и петъкъ трѣбва да се яде суха храна (ξηροφαγίαν), съгласно 69 ап. правило.

 

5. Патриархътъ е дошълъ въ ужасъ отъ начина, по който нѣкои свещеници сѫ извършвали литургия. „Разтрепери се, слънце! — възкликва той. — И кой е видѣлъ или кой е чулъ нѣкога да се вършатъ такива дѣла на нечестие и беззаконие въ чиститѣ и свети Христови църкви!” Такива свещеници сѫ достойни за низвержение и църковно отлѫчение. 

Патриархътъ е заплашилъ, съ низвержение всички, които не биха приели неговото наставление, „като отстѫпници и богоборци”.

 

 

292

 

И сега, както по-рано, между народа сѫществували суевѣрия. На Герлаха е разказвалъ Доминикъ, преводачътъ на мисията, въ която той билъ членъ, че въ България и Гърция нѣкои умрѣли хора, отлѫчени отъ църквата, не сѫ гниели и нощѣ дяволътъ е влизалъ при тѣхъ. Тогава тѣ сѫ излизали отъ гробоветѣ и плашели хората, които затова сѫ ги разравяли и изгаряли. Всѣки е донасялъ едно-две дръвчета и запалвали огънь, при който свещеницитѣ сѫ кадѣли и пѣели „Господи помилуй ни и пр.”. [1] Сѫщо и вѣрата въ магията била разпространена. [2]

 

По-добритѣ иерарси се борѣли противъ езическитѣ остатъци въ народния мирогледъ. Партений Сисанийски [3] е наложилъ епитимия на жителитѣ отъ с. Гиносъ, които сѫ направили магия на единъ свой съселянинъ, за да нѣма деца. [4] За да подигне православното съзнание на клира и паството си, архиеп. Иоасафъ е създалъ духовнопросвѣтно движение. [5]

 

 

1. Периодическо списание, VI, Срѣдецъ, стр. 43.

 

2. Вж. тукъ, с. стр.

 

3. Срв. по-горе, стр. 247, № 7.

 

4. Ἐκκλ. Ἀλ., 1899 г., № 24, стр. 196. Това село се явява потурчено отъ 1797 г. (pag. cit.). По всѣка вѣроятность, то е сегашното с. Гинушъ (Анаселишка околия) съ 250 д. гъркомухамедани къмъ 1900 г. (В. Кънчовъ, Македония, стр. 273, № 50).

 

5. Вж. тукъ, гл. VI.

 

 

293

 

Въ 1727 г. той е свикалъ църковнонароденъ съборъ, който е премѣстилъ праздника на св. Наумъ отъ 23 декемврий на 20 юний, за да се даде възможность повече народъ да отива на поклонение въ манастиря на светеца. [1] Съ послание отъ юлий 1742 г. той и неговиятъ Синодъ призовали пасомитѣ си къмъ покаяние, като прощавали всички, които се намирали подъ епитимия, ако се покаели искрено. Въ посланието било оставено праздно мѣсто за вписване името на всѣки разкаянъ грѣшникъ. [2]

 

За поощрение къмъ пожертвователность имената на благотворителитѣ били записвани на отдѣлно мѣсто въ църковнитѣ кодекси [3] и споменавани въ храмоветѣ обикновено веднажъ въ годината, (на православна недѣля) [4], а понѣкога и по-често. [5] Освенъ това висшиятъ клиръ, макаръ въ него да сѫ попадали недостойни лица, е давалъ насърдчителенъ примѣръ въ това отношение. Велешкиятъ епископъ Иосифъ билъ единъ отъ главнитѣ ктитори на храма „Св. Иванъ Предтеча” въ манастиря Орѣшичъ [6], Матей Прѣспански — на храма въ Слимнишкия манастирь (подарилъ 3000 аспри). [7] Леонтий Сисанийски е правѣлъ пожертвувания за Иверския манастирь. [8] Въ кодекса на архиепископията сѫ означени дарения (църковни сѫдове, одежди, пари, стради) на архиепископитѣ Нектарий, Пафнутий, Игнатий, Мелетий, Зосима, Рафаилъ, Германъ; на костурскитѣ мигрополити Давидъ и Дионисий, Козма

 

 

1. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 95—97. Срв. Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67.

 

2. Idem., Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 103, № 4. Споредъ единъ преписъ отъ ново време, това писмо било написано на църковнославянски и гръцки. (Проф. Б. Цонев, Опис на славянските ръкописи в Соф. нар. библ., II, № 764).

 

3. Въ Корчанската митрополия такъвъ поменикъ билъ започнатъ по починъ на архиеп. Иоасафа (Gelzer, Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Kl., S. 72). За охридскитѣ поменици вж. ibid., S. 58 и тукъ, притурка, № 15.

 

4. Gelzer, цит. съч., S. 72.

 

5. По решение на охридския Синодъ отъ 1691 г., архиереитѣ, иеромонаситѣ и свещеницитѣ, подъ страхъ на отлѫчване отъ църквата, сѫ били длъжни да споменаватъ въ всѣка църковна служба имената на спомощницитѣ за ремонта на архиепископската църква (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 48, Urk. VI).

 

6. Срв. тукъ, стр. 285.

 

7. Изв. p. арх. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 1, стр. 98; Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Мак., стр. 223, № 38.

 

8. Ἀκκλ. Ἀλ., 1899 г., № 24, стр. 196.

 

 

294

 

Кигийски, Нектарий Бѣлградски (Бератски), Даниилъ Корчански, Иосифъ Пелагонийски, Митрофанъ Воденски. [1] Костурскиятъ митрополитъ (вѣроятно Хрисантъ) е подариль 60,000 аспри за мосхополското гръцко училище. [2] Особено щедъръ билъ архиеп. Иоасафъ. Освенъ че построилъ архиепископския дворецъ и оградилъ обширния му дворъ съ зидове [3], той е подарилъ на охридската велика църква короната си (златосребърна и съ скѫпоценни камъни) и др. предмети, [4] а на корчанската катедрала — кѫщата си въ Корча. [5] Той е открилъ подписката за дарения въ полза на мосхополското училище. [6] Архиепископитѣ сѫ подарявали на охридската катедрална църква още своята владищина отъ селата Велгощи и Лѣсковецъ (Охридско) и Братесеси (Елбасанско), първитѣ отъ които всѣка година сѫ били длъжни да даватъ на тази църква по 9 оки свѣщи, а третото — по 40 оки зейтинъ.

 

Сѫщо и низшитѣ духовни лица сѫ благотворили за църквата. Въ 1591 г. свещеникъ Никола билъ ктиторъ на храма „Св. Никола” подъ с. Бѣловодица (на пѫтя отъ Прилепъ за Градско). [7] Въ 1593 или 1595 г. билъ зографисанъ храмътъ на манастиря Зързе съ средства на свещ. Димитъръ отъ с. Брабаре (Барбарасъ ?), [8] а въ 1627 г. — църквичка „Богословъ“ [9] до Слѣпченския манастирь съ средства на иером. Матей. [10] Тиквешки свещеници сѫ участвували въ съграждането на

 

 

1. Вж. тукъ. притурка № 15; Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 863.

 

2. Εὐλογίου Κουρίλα Λαυριώτου, Γρηγόρως ὁ Ἀργυροκαστρίτης, въ атинското сп. „Θεολογία”, т. IX. януарий—мартъ, 1931 г., стр. 54. Срв. тукъ. гл. VI.

 

3. Срв. по-горе, стр. 115. За издигането на тая паметна страда ще да е имало и други частни дарения, събирани чрезъ църковенъ дискосъ или подписка, но въ поменика тя е означена като лично пожертвувавание на архиеп. Иоасафа (Вж. тукъ притурка № 15; срв. бележката на г. Бодлевъ у Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 10518—23), защото той е похарчилъ доста собствени средства.

 

4. Вж. тукъ, притурка, № 15 (поменикъ на архиереитѣ-дарители). Въ Охридъ я наричатъ св. Климентова. Тя се пазѣше въ катедралата „Св. Климентъ”, и бълг. митрополити я носѣха въ голѣми праздници.

 

5. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 73.

 

6. Εὐλογίου Κουρίλα Λαυριώτου, pag. cit.

 

7. Γ. Трайчевъ, Градъ Прилѣпъ, София, 1925 г., стр. 50.

 

8. Д-р Jов. х. Васиљевић, цит. съч., стр. 114, № 2.

 

9. Въ надписа тя е наречена „Св. Никола”.

 

10. Споменик, IX, стр. 19; Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 1182.

 

 

295

 

църквата въ с. Праведникъ. [1] Игуменътъ на Слимнишкия манастирь иером. Никаноръ билъ неговъ ктиторъ, и за постройката на манастирския храмъ сѫ дали помощи (по 1000 и 500 аспри) петима иеромонаси, 1 свещеникъ и 1 монахъ. [2] Хаджи попъ Димче и иером. Иоакимъ сѫ били ктитори на Вохрищкия манастирь „Св. Атанасий”, комуто въ 1659 г. подарили евангелие, обковано съ 500 др. сребро за 12,000 аспри; [3] иером. Антоний Сиписхиотъ — на мосхополския манастирь „Св. Ив. Предтеча”. [4] Игуменътъ на манастиря „Св. Наумъ” е подарилъ 12,000 аспри за мосхополското училище [5]. Църковни добротворци сѫ били игуменитѣ на сѫщия мосхоп. манастирь Гавриилъ (1662 г.) и Партений (отъ 1765 г.), [6] както и охридскиятъ свещеникъ Димитъръ. [7] Свещеницитѣ и монаситѣ усърдно сѫ подражавали

 

 

1. Минало, кн. 5 и 6, стр. 50.

 

2. Вж. посочкитѣ тукъ, стр. 288, бел. 2.

 

3. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 1, стр. 35; Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 220—227, № 51. Вж. факсимиле отъ негова корица въ Изв. р. арх, инст. въ К/лѣ, цит. ч., прит., № 32.

 

4. Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 145.

 

5. Εὐλογίου Κουρίλα Λαυριώτου, pag. cit. Въ манастирскитѣ поменици и рѫкописи ще да сѫ отбелязани дарения и на други духовни лица (Срв. Љ. Стoјановић, цит. сб., II, № 2423, дарение на духовника Никифоръ за ман. Трѣскавецъ въ 1723 г.; Δελικάνη), цит. сб., III, стр. 856 за елбасанския манастирь „Св. Ив. Владимиръ).

 

6. Вж. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 144, 147, 147.

 

7. Споменава се въ единъ позлатенъ кръстъ на охридската църкра „Св. Никола” съ подарени отъ него мощи на св. Климентъ Охридски, Иванъ Предтеча, Безсребърницитѣ, Кирикъ и Варвара. На едната страна на кръста сѫ изобразени Христовитѣ страдания, а на другата — кръщението Му съ 4-та евангелисти. Въ подножието на кръста има следнитѣ неграмотно написани гръцки надписи отъ 1749 г.:

(Правописъть е запазенъ. Ударенията сѫ поставени отъ мене).

 

 

296

 

на архиереитѣ въ пожертвувателностьта имъ за архиепископския храмъ. [1]

 

Съ подобна религиозна ревность се отличавали охридчани. Въ 1694 г. въ Охридъ е имало 36 църкви и църквички [2]. Презъ 1691 г. архиепископскиятъ храмъ билъ ремонтиранъ съ паричнитѣ помощи на 52 д. [3] Гражданитѣ Ангеле Хаджи, Нико Дѣдо Гьорше Мануилъ, [4] Търпенъ Дунде Писина, Калоянъ Гучанъ и Ничо Стамо много пѫти сѫ ходили на свои срѣдства въ Цариградъ и Одринъ, за да действуватъ предъ султана за разрешение на неизвестенъ намъ църковнонароденъ въпросъ. Въ знакъ на благодарность на 20 мартъ 1692 г. охридскитѣ свещеници и граждани се свикали на събрание и решили да се

 

 

1. Вж. особения поменикъ за тѣхъ въ охридския кодексъ, тукъ, притурка, № 15.

 

2. Ханъ е прочелъ 1664 вм. 1694 г. и 37 ц. вм. 36 (Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, въ Denkschr. d. k. Ak. d. Wissensch., Bd. XV, S. 120. (Споредъ описанието на Козма Китийски, мѣстоблюститель на охридския престолъ, тѣ сѫ били следнитѣ:

I енория (26 кѫщи)

1) архиеп. църква „Св. Богородица“ (днесъ „Св. Климентъ“) съ параклиси:

2) Св. Димитрий

3) Пантанаса (Пантаносъ)

4) Св. Никола

5) Пресвета Дева (Стротоница)

6) Ταξιάρχης (вѣроятно, св. „Архангелъ“).

 

II енория (19 кѫщи)

7) Св. Безсребреници съ параклиси:

8) Св. Богородица

9) Св. Стефанъ

10) Св. Варвара

11) Св. Никола

12) Ἡ Αθηνοτίκα

13) Св. Ахилъ.

 

III енория (Геракомия, 19 кѫщи)

14) Св. Никола съ параклиси:

15) Св. Богеродица

16) Св. Никола

17) Св. Сава

18) Св. Тройца

19) Св. Недѣля

201 Св. Иванъ Златоустъ

21) Св. 40 мѫченици.

 

IV енория (Болница, 23 к.).

22) Св. Никола

23) Св. Богородица.

 

V енория (Челница, 22 кѫщи)

24) Св. Богородица

25) Св. Николай съ параклиси:

26) Св. Богородица

27) Св. Безсребърниии

28) Св. Георгий

29) Св. Константинъ

30) Св. Предтеча.

 

VI енория (Канево, 11 к.)

31) Св. Никола съ параклиси:

32) Св. Иванъ Богословъ

33) Св. Богородица

34) Възнесение Господне.

 

VII енория (Каменско, 24 к.)

35) Св. Богородица

36) Св. Петьръ (параклисъ)

Козма Китийски не споменава и сега сѫществуващата стара църквичка „Св. Климентъ” въ махала „Болница”.

 

3. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 48—49, Urk. VI. Срв. тукъ, стр. 293, бел. 5.

 

4. Сега има фамилия Манулови.

 

 

297

 

споменаватъ тѣхнитѣ имена всѣка година въ архиепископската църква. [1] Дългитѣ поменици на дарителитѣ граждани и селяни, вписани въ архиепископския кодексъ, показватъ, че пасомитѣ (богати и бедни) сѣкашъ се надпреварвали за подпомагане на великата църква „Св. Климентъ”. Гражданитѣ сѫ подарявали значителни парични суми [2], свещенически и архиерейски одежди, драгоценна утварь, (главно кандила), голѣмо количество свѣщи, зейтинъ и платно, богослужебни книги, мощи, недвижими имоти (лозя, ниви, дюкяни); а селянитѣ, освенъ пари, — ниви, волове и крави, пшеница, восъкъ, сребърни украшения (обици, копчета, сребро), домашни сѫдове (котли, тепсии, сахани), тъкани (платно, басма). Дюлгеритѣ сѫ покрили безплатно покрива ѝ, а шивачитѣ — сѫ поправили свещеническитѣ фелони. Рибаритѣ отъ охридското село Пещани всѣка година ѝ давали риба. Помагали ѝ сѫщо и охридскитѣ кожухари въ Цариградъ, [3] които освенъ това сѫ решили всѣка година да внасятъ опредѣлена сума за охридското гръцко училище: еснафътъ при „Св. София” по 10 аслани, а оня въ Бахче капуси (Ходжа паша) по два асл. [4] Частно кожухарътъ хаджи Петъръ, синъ на Михаилъ Шапкара, е подарилъ на архиепископията своя дюкянъ (въ Паша капуси, ул. Меджитъ); сердарътъ Стефанъ Пѣйчинъ, който е живѣлъ въ Влашко, — бащината си кѫща за училище, а лозята и дюкяна си въ Струга на архиепископския храмъ; [5] охридскиятъ първенецъ („кѵр”) Нинко — голѣмо лозе

 

 

1. Вж. тукъ притурка, № 10.

 

2. Въ поменика сѫ отбелязани дарения отъ 300, 500, 580, 600, 1000, 1200, 3000, 6600 аспри; две жени сѫ подарили по 4 маджарски жълтици, а друга—две венециански жълтици, Писиновиятъ зеть — 15,000 аспри.

 

3. Въ поменика е записано, че тѣ сѫ похарчили 1587 гр. за благолепието на архиеп. храмъ (за кандила, кутия за мощи, зидъ въ църковния дворъ, ферманъ за постройката му).

 

4. Подъ тѣхно влияние сѫ правѣли пожертвувания за духовно-просвѣтнитѣ нужди на Охридската църква и другитѣ еснафи въ Цариградъ. Така, джиджерджийскиятъ еснафъ е решилъ да дава ежегодно 300 аспри, гостилничарскиятъ — 10 аслани, кожарскиятъ и обущарскиятъ (намирали се между Балъкли и Кункапу) — 5 асл., бакалскиятъ — 50 асл, чохаджийскиятъ и басмаджийскиятъ еснафи сѫ подарили 15 асл. Отдѣлно сѫ дали обетъ да внасятъ всѣка година: х. Фотий, който направилъ и други дарения за охр. училище, 25 асл.; бакалитѣ Димитъръ Яни отъ Пелопонесъ 5 асл. и Авгеринъ Георгиу въ Буюкъ Чекмедже 2 асл. (тукъ прит., № 15, поменикъ на даренията за охр. училище).

 

5. ibid.

 

 

298

 

на Слѣпченския манастирь [1]. Правени били пожертвувания и за ближнитѣ. Първенецътъ Стоянъ е откупилъ съ свои средства паднали въ пленъ [2] християнски деца, [3] Тома е спасилъ охридчани отъ турски изстѫпления. [4]

 

Сѫщо и въ другитѣ краища народътъ не е жалѣлъ трудъ и средства за украсяване на своята земя съ храмове и манастири. И Костуръ, както Охридъ, билъ украсенъ съ много църкви. [4b] Съ пожертвувания на миряни били построени и зографисани църквитѣ: въ кичевския манастирь „Пречиста”, [5] тиквешкото с. Праведникъ (1625 г.) [6], въ Моклищкия манастирь презъ XVII или XVIII в. [7], „Св. Иванъ Богословъ” въ Воденъ (1640) [8], въ манастиритѣ Орѣшичъ [9], Слимнишки (1607) [10] и мосхополски „Св. Ив. Предтеча” (1630 и 1647) г. [11], въ прѣспанското с. Германъ (1743) [12], „Св. Илия” до корчанското с. Бобощица (1675), [13]

 

 

1. Йор. Ивановъ, Бълг. старини, изъ Мак., II изд., стр. 483. Едноимененъ охридски житель се явява въ 1690 г. като чиновникъ въ Охридската архиепископия. (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 11325. Вж. и тукъ, притурка, №12), но, ако бележката за това дарение въ слѣпч. поменикъ е наистина отъ срѣдата на XVI в., то било друго лице. Лозето било 8 „мотики” (дюлюма) въ мѣстностьта Търново, което и сега сѫществува въ охридското поле.

 

2. Може би, въ рѫцетѣ на дебърски разбойници.

 

3. Вж. тукъ, притурка, № 15 (поменикъ на дарителитѣ граждани).

 

4. Въ сѫщия поменикъ се казва: καὶ μᾶς ἐγλίτωσε ἀπό τοὺς σαταρλίδες τοῦ πασιά.

 

4b. Споредъ архим. Aнтонина, 70 църкви сѫ цъвтѣли нѣкoга въ тѣснитѣ предѣли на тоя градъ (Изъ Румеліи, стр. 145).

 

5. Вж. тукъ, стр. 190, бел. 2.

 

6. Минало, кн. 5 и 6, стр. 50.

 

7. ibid., стр. 59 (отъ Никола и синоветѣ му изъ с. Темяникъ).

 

8. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 1, стр. 34 (отъ първенеца Диаманди).

 

9. Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 229, № 58 (10 ктитори, отъ които 9 д. сѫ били отъ с. Рудникъ, което сѫществува и сега съ 340 българи и 20 турци къмъ 1900 г. Вж. у В. Кънчовъ, Македония, стр. 155, № 9). Срв. тукъ, стр. 293.

 

10. Вж. посочкитѣ тукъ, стр. 288, бел. 1. Битолскиятъ първенецъ Михаилъ Петковъ е подарилъ 9000, вѣроятно, аспри; отъ другитѣ единъ — 3000, двама — по 2000, останалитѣ — по 1000 и 500 аспри.

 

11. Ктитори били Георгий Милингеръ и Михали Милингеръ (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV, 3, стр. 145 и 146. Срв. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1497).

 

12. Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 220, №№ 27 и 28. Ако цифритѣ въ списъка на дарителитѣ означаватъ тѣхнитѣ парични помощи, то двама сѫ дали по 8000, единъ — 3000, трима — по 2000, единъ — 1200, трима — по 1000 и другитѣ — 700, 400, 50 аспри. Монетата не е посочена, но даренията ще да сѫ били въ аспри, понеже въ охридскитѣ документи отъ XVII и XVIII в. (включително и поменикътъ) тая монета най-вече се споменава.

 

13. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, IV, 1, стр. 78. После тази църква била наричана „Св. Никола” (ib, стр. 77).

 

 

299

 

„Св. Богородица” подъ корчанското с. Дрѣново (1767) [1]. Въ 1741 г. били зографисани олтарьтъ и дѣсната страна на манастирския храмъ въ о. Ахилъ (Прѣспа) съ помощи на всички околни села. [2] Мосхополци, радвайки се на добро материално състояние [3], сѫ украсили своя градъ съ много църкви [4]. Въ 1759 г. игуменътъ на витекукския манастирь Тарасий

 

 

1. ibid., стр. 79.

 

2. Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 221, № 31.

 

3. Мосхополе, билъ единъ отъ голѣмитѣ градове въ Охридския диоцезъ. По предание той ималъ 12,000 кѫщи, (срв. Hahn, Albanesische Studien, S. 297), но Вайгандъ, който въ 1889 г. е посетилъ това мѣсто, мисли, че мѣстоположението на града не му позволявало да се простира толкова много и ще да е ималъ до 40—60,000 жители. И при посещението на Вайгандъ повечето кѫщи сѫ били двуетажни, съ каменни основи (Die Aromunen, II, S. 108). Споредъ историята на мосхополския манастирь „Св. Ив. Предтеча” (съставена била отъ киръ Михали по молба на манастирския игуменъ Партений), Мосхополе билъ основанъ 250—300 години преди появата на тоя манастирь (1630 – 250 или 300 = 1380 или 1330) (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 146); споредъ едно мосхополско предание — въ началото на XVI в. (G. Weigand, цит. съч., стр. 101); а Pouqueville казва, че влашки овчари сѫ се заселили върху развалинитѣ на древния градъ Moschopolis и нарекли новото селище Voschopolis, сир. „пастирски градъ” (Vogage de la Grèce, 1820, vol. II, 329). Обаче основателно e възражението на Вайганда, че пастиритѣ не основавали градове, а колиби и думата πόλις не е била известна на пастирскитѣ племена (цит. съч., S. 101). Имайки предъ видъ албанската форма Muskopoje (за сегашното с. Мосхополе, дето се намиралъ гр. Μοσχόπολις) и че мосхополското поле пролѣтно време вирѣe въ голѣмо количество твърде миризливото цвѣте „Моску”, Вайгандъ мисли, че думати Мосхополе е отъ „славянски” (български) произходъ и подъ гръцко влияние се измѣнило въ Μοσχόπολις (pag. cit.). He ще да е тъждествено Мосхополе съ споменавания въ Музакиевото родословие Veskop (срв. тукъ, стр. 41, бел. 3), понеже сѫществува отдѣлно с. Воскопъ до Корча, 1 3/4 отъ Мосхополе (Вж. Weigand, цит. съч., 101,105 и картата). Градътъ ще да е билъ основанъ отъ албанци и после въ него се заселили гръцки и влашки семейства отъ Бератската епархия (Εὐλογίου Κουρίλα Λαυριώτου, цит. съч., стр. 51).

 

Мосхополе билъ опустошенъ въ 1769 г. и 1788 г. и разрушенъ отъ янинския феодалъ Али паша. Жителитѣ му се пръснали въ разни градове на Турция (Бератъ, Фиери, Битоля, Крушево, Охридъ, Магарево, Търново, Солунъ, Сѣръ), Гърция, Венеция, Австро-унгария, Ромъния, Русия и Египетъ. (Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 147; G. Weigand, цит. съч., S. 100, 102). Сега е неголѣмо село. Въ 1889 г. то имало 220 кѫщи, отъ които 120 влашки и 50 албански. (G. Weigand, цит. съч., S. 96—97).

 

4. Вайгандъ е изброилъ 20 църкви отъ XVII и XVIII в., а Гелцеръ — 28 (Der wiederaufg., Κ. d hl. Kl., S. 77, № 8). Най-стара e църквата „Св. Параскева”, а по-голѣми сѫ: Св. Никола, Св. Атанасий, Св. Илия (отъ 1763 г.), Св. Архангелъ, Св. Тройца и Тайнствено откровение на Св. Иванъ Богословъ. Най-хубава е Възнесение съ стъклени свѣтилници отъ Венеция (G. Weigand, цит. съч., I, стр. 97—98. Срв. историята на мосхоп. манастирь въ Изв. р. арх. инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 145).

 

 

300

 

е възобновилъ неговия храмъ съ сумата 500,000 аспри, които е събралъ въ Унгария отъ търговцитѣ мосхополци. Пакъ съ помощи на Мосхополе въ 1761 г. било построено кубето на сѫщия храмъ и въ 1763 г. последниятъ билъ изцѣло зографисанъ. [1]

 

Както по-рано, провинциалното християнско население се грижело и за благосъстоянието на манастиритѣ и църквитѣ, като ги обсипвало понѣкога съ значителни дарове, (ниви, лозя, маслинени гори и др. предмети). [2] Първенецътъ (кѵр) Божидаръ отъ Конюхъ е далъ обетъ предъ братския съборъ на Слѣпченския манастирь, че всѣка година ще му дава безплатно по единъ товаръ „масло” (вѣроятно дървено). [3] Манолаки Георгиу въ 1683 г. е подарилъ 15,000 аспри на костурския манастирь „Св. Богородица Мавриотиса” (при Костурското езеро), [4] а братята Сарантий Кириаци и Тома — кѫща и лозе на енорийската църква „Св. Георгий” въ Костуръ (за издръжка на свещеника отъ приходитѣ имъ). [5] Голѣми църковни благодетели сѫ били костурчанитѣ Георги Кастриоти и Георгий Кирица съ своитѣ пожертвувания за духовното образование. [6] Освенъ това Кирица е завещалъ парични суми на манастиритѣ въ Св. Гора, Янина, Иерусалимъ, Синай, на болницитѣ, свещеницитѣ и беднитѣ въ Костуръ. [7] Въ 1738 г. корчанскитѣ еснафи сѫ пожертвували

 

 

1. Ἐκκλ. Ἀλ., 1900 г., № 28, стр. 318.

 

2. За това свидетелствуватъ поменицитѣ на монастиритѣ Слѣпченски (Демиръ Хисаръ) (Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 483), бобощички „Св. Никола” (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. KI., S. 81, № 5), мосхополски „Св. Иванъ Предтеча” (Изв. p. арх инст. въ К/лѣ, IV, 3, стр. 141), музакийски „Ардевуса” (Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1531, стр. 855), елбасански „Св. Иванъ Владимиръ” (ibid., стр. 863), поменикътъ въ кодекса на Корчанската митрополия (Gelzer, цит. съч., S. 72—73).

 

3. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 483.

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 119, Urk. LIX.

 

5. Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. KI., S. 85, № 4.

 

6. Вж. тукъ, гл. VI.

 

7. Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 12, стр. 125.

 

 

301

 

суми за откриване на училище въ тѣхния градъ и сѫ издържали учителя. [1] За своето училище мосхополскитѣ първенци сѫ подарили 250,000, а еснафитѣ — 312,000 аспри и всѣки отъ тѣхъ е взелъ издръжката на единъ възпитаникъ. [2] Тѣ сѫ подарили на охридския архиепископъ Иоасафъ великолепна корона, изработена въ Венеция. [3] Подбуждани отъ религиозностьта на охридското паство, монаси отъ иноземни манастири (Божи гробъ, Синай, атонската Лавра) сѫ идвали да събиратъ милостиня отъ него, и то се отзовавало съчувствено [4], особено къмъ Зографския манастирь. [5]

 

Народътъ е строилъ църкви и манастири, изглежда, не само отъ външно благочестие, а и отъ копнежъ за по-високъ духовенъ животъ. Въ клира сѫ встѫпвали и заможни лица [6] (напр. братътъ на сисанийския митрополитъ Зосима [7], корчанскиятъ

 

 

1. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 76, № 7.

 

2. Εὐλογίου Κουρίλα Λαυριώτου, цит. ст., стр. 54. Тѣзи сведения се намиратъ въ списъка на дарителитѣ. Части отъ тоя поменикъ сѫ издадени отъ Велянити въ III томъ на гръцкия голѣмъ енцинл. речникъ (Μεγ Ἐγκυκλοπ. Λεξὶκόν), който въ София не намѣрихъ.

 

3. G. Weigand, цит. съч., I, S. 99. Срв. тукъ, стр. 294.

 

4. Вж. Geber, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 105—106 (стереотипна молба на св. горската Лавра отъ 1711 г. до охридския архиепископъ Дионисий); Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, № 1523 (писмо на царигр. патриархъ Иеремия III отъ августъ 1717 г. до охридския архиепископъ и подведомственитѣ му архиереи за божигробския протосингелъ Неофитъ-милостиносъбирачъ), № 1524 г. (синодно послание на сѫщия до охридското паство за безпрепятствено събиране милостиня за Божия гробъ). Протосингелитѣ на Божия гробъ и Синайската архиепископия, които се явили въ Костуръ въ м. февруарий 1689 г., ще да сѫ дошли съ сѫщата цель, а не само да прибератъ завещанитѣ отъ Агнеса Ворта две гривни и две верижки (Вж. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 93, № 22). Срв. тукъ стр. 300 за Георгия Кирица.

 

5. Въ неговия поменикъ (отъ 1527—1728 г.) сѫ записани много дарители (мѫже и жени, духовни и свѣтски) отъ разни мѣста въ Охридския диоцезъ: Прѣспа, Струга, Дебъръ, Кичево, Велесъ, Прилепъ, Битоля, Тиквешъ, Струмица, Радовишъ, Костуръ, Шатища, селата Маловища (Битолско), Гърляни (Костурско), Дѣдино и Чичево (Велешко), Росоманъ (Тиквешъ), Оризари и отъ много манастири (у Йор. Ивановъ Бълг. старини изъ Мак., стр. 284—287). Датитѣ на даренията, повечето събирани отъ зографски монаси, не сѫ посочени, но голѣмъ брой отъ тѣхъ се отнасятъ следъ половината на XVI в. (срв. ibid., стр. 269).

 

6. Срв. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 74.

 

7. Срв. по-горе, стр. 140.

 

 

302

 

сакеларий Манусисъ [1], попъ Несторъ [2]. Монашеското подвижничество било на почить. Въ зографския поменикъ се посочватъ повече отъ 40 иноци (иеромонаси и монаси) само изъ североизточната часть на Охридския диоцезъ (между Охридъ, Вардаръ и Пелистеръ) [3]. Тоя паметникъ показва, че и въ малкитѣ манастири имало монаси (въ противоположность на омирщвението на много голѣми монастири въ ново време). Въ самия гр. Охридъ, въ махала „Болница”, при храма, Св. Богородица” имало девически манастирь [4], а иеромонаси-чредници — въ архиепископския храмъ. [5] Двама архимандрити на зографския манастирь Лазарь [6] и Леонтий (въ 1622 г.) [7] сѫ били родомъ отъ Прилепъ. Колко високо сѫ тачили охридчани монашеството, показва и фактътъ, че презъ м. май 1743 г. иерусалимскиятъ пустиножитель иеромонахъ Висарионъ е гостувалъ нѣколко дни въ архиепископската палата и 20 души (духовни и свѣтски) сѫ го изпратили до Битоля. [8]

 

Изъ тая силно религиозна срѣда презъ XVIII в. се явили нѣколко християнски мѫченици, отъ които най-бележитъ е

 

 

1. Завещанието му отъ 23 февруарий 1725 г. го представя за твърде богатъ човѣкъ: ималъ кѫщи, плѣвни, ниви и лозя (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 73, № 1).

 

2. Вж. тукъ, притурка, № 15.

 

3. Отъ с. Дѣдино (Радовишко) 3 иером., с. Чичево (Велешко) 1 монахиня, Грънчища (Вел.) 1 иером., ман. Орле (Вел.) 3 иером. и 1 монахъ, ман. Крънино 1 иером., Полошкия ман. (Тиквешъ) 11 иноци, ман. Бошава 2 ман., ман. Кованецъ (Мъгленъ) 1 иером., ман. Стрежево (Битолско) 1 монахъ, ман. Дихово 1 архиерей и 1 монахъ, ман. Трескавецъ 3 иером. и 5 монаси, ман. Зързе 1 архиерей и 1 монахъ, ман. Градище (вѣроятно въ Демиръ Хисаръ) 1 инокъ, ман. „Св. Предтеча“ (вѣроятно, Слѣпченски) 2 монаси, отъ Ρѣсенъ 1 иером., Янковечки ман. 1 инокъ, Лакочеревски ман. (Охридско) 1 иером. и 1 монахъ (у Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Мак., стр. 284—285).

 

4. Вж. тукъ, притурка, № 15 (поменикъ на низшитѣ клирици). По всѣка вѣроятность, освенъ игуменията Леонтия, при тая църква сѫ живѣели и другитѣ 7 монахини, означени въ тоя поменикъ.

 

5. ibid.

 

6. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 193, №№ 41 и 42.

 

7. Ibid, стр. 194, № 43.

 

8. Gelzer, Der wiederaufg. Kodex, d. hl. Kl., S. 54. Въ преписа на oxp. кодексъ (№ 252 на син. ц. ист. музей въ София) стои ἐκάθησεν вм. ἐκάμησεν, αἰδῶ вм. καὶ δίω.

 

 

303

 

Никодимъ, роденъ въ Албания отъ благочестиви родители. Дружейки много съ мухамеданитѣ, той се отрекълъ отъ християнството и потурчилъ децата си, съ изключение на едно, което нѣкой християнинъ е изпратилъ въ Св. Гора. Той е заминалъ въ Св. Гора да търси своя синъ и да отмъсти, обаче аскетическиятъ животъ на атонскитѣ монаси тъй го поразилъ, че си спомнилъ за предишния си христиански животъ, преродилъ се и станалъ монахъ съ име Никодимъ. Три години той денонощно се каелъ за своето падение, измѫчвалъ себе си съ постъ и разни лишения. Съ позволението на своя учитель монахъ Акакий (въ Капсокаливския скитъ) Никодимъ се върналъ въ отечеството си да проповѣдва Христовото учение. Тукъ предъ свои познати турци той тържествено е изповѣдалъ Христа и унизилъ Мухамеда като лъжецъ. Турцитѣ сѫ го хванали и го представили на пашата, предъ когото Никодимъ е повторилъ сѫщата изповѣдь. Разяренъ, пашата е заповѣдалъ да го хвърлятъ отъ покрива на конака, но Никодимъ е останалъ невредимъ. Пашата го предалъ на тълпата, която три денонощия го мѫчила и поради непреклонната му твърдость го обезглавила на 10. юлий 1709 год. въ Бератъ. [1] На 12. февруарий 1748 г. е пострадалъ за вѣрата и албанецътъ Христо [2]. Въ „Зографската” история [3], както и въ Паисиевата [4] се споменава мѫченикъ Ангелъ, родомъ отъ Леринъ, красивъ юноша. Турцитѣ сѫ искали да го потурчатъ, обаче той решително е отказалъ, заради което въ 1750 г. му отсекли главата въ Битоля.

 

 

1. Ἀκολουθία τοῦ ἁγίου ὁσίουμάρτυρος Νικοδήμου (въ Софийската народна библиотека, № 589, стр. 1, 3, 4; въ другия екземпляръ, стр. 57);  Аѳонскій патерикъ, ч. II, стр. 178—181. Νικοδ. Ἀγιορείτου, Συναξαριστής, ΙΙ, стр. 258. Σάϑα, Μεσαιωνικὴ βίβλιοϑήκη, III, стр. 134 (споредъ Кесария Дапонте) и 608. Сведенията за времето и мѣстото на Никодимовата смърть взимамъ отъ службата му, която смѣтамъ за по-достовѣрна, защото била издадена въ Мосхополе въ 1742 г. и съ одобрението на охридския архиеп. Иоасафъ, който билъ съвременникъ на мѫченика. Споредъ другитѣ тукъ посочени съчинения, Никодимъ е пострадалъ на 11 юлий 1722 г. въ гр. Елбасанъ, дето и се родилъ.

 

2. цит. съч., стр. 608.

 

3. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 172.

 

4. Исторія Славѣноболгарская, стъкмена отъ Йор. Ивановъ, стр. 83:

въ изд. на Мин. нар. просв., стр. 72, § 68.

 

 

304

 

Общото религиозно настроение не е прѣчело да има неморални прояви. Мнозина отъ архиереитѣ-скитници едва ли сѫ били примѣри на високонравственъ животъ. [1] Архиепископъ Мелетий, сваленъ за блудство отъ софийската катедра [2], трѣбвало да бѫде не на престола на цѣла България, а въ нѣкоя манастирска келия за изправление. Носители на поквара сѫ били почти всички фанариотски иерарси, чиито типични представители сѫ били архиепископитѣ Теофанъ, Дионисий отъ Хиосъ и Филотей, мъгленскиятъ епископъ Дионисий Кокинъ. Това сѫ били груби егоисти, коию не се стѣснявали да търгуватъ съ християнскитѣ светини и да си служатъ съ измама, клевета, грабежъ. И низшиятъ клиръ не билъ свободенъ отъ порочни личности. Свещеникъ Димитъръ отъ костурската епархия е купилъ кѫщата на вдовицата Мосховия, но не ѝ плащалъ стойностьта, макаръ че тя имала малолѣтни деца. Поради оплакването на Мосховия, охридскиятъ архиепископъ и костурскиятъ митрополитъ (съ решение отъ 2 мартъ 1660 г.) ѝ върнали кѫщата. [3] Иером. Теологитъ е искалъ да си присвои едно здание, подарено на костурската църква „Св. Никола” отъ неговия братъ Димитъръ. [4] Драчкиятъ икономъ попъ Андрей е открадналъ оставенитѣ отъ починалия драчки митрополитъ Козма 2000 жълтици [5]. Охридскиятъ икономъ попъ Нинко е отнелъ съ хитрость имоти на архиепископската църква [6], и нѣкои злоупотрѣбявали съ приходитѣ ѝ. [7] Подобни на кономладския попъ Коцо [8] ще да се срѣщали и въ други мѣста. Въ 1753 г. нѣкой е открадналъ „честното дърво” отъ кръста на охридската катедрала. [9] Дори при авторитетния архиепископъ Иоасафъ имало християни-турски шпиони. [10] Жителитѣ

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 92, 275—276.

 

2. Срв. тукъ, стр. 196.

 

3. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. des hl. Klemens, S. 87, № 11.

 

4. Ibid., S. 85, № 5.

 

5. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, стр. 867 (бележка на иером. Митрофанъ въ кодекса на елбасанския манастирь „Св. Ив. Владимиръ”).

 

6. Вж. тукъ притурка, № 11 (бел. въ охридския кодексъ).

 

7. ibid.

 

8. Срв. тукъ, стр. 143.

 

9. Вж. приписка за това въ моята ст. „Новъ преписъ на кодекса на Охридската архиепископия”, стр. 6, бел. 3 (Годишникъ на Богосл. ф-тъ, София, т. VIII).

 

10. Срв. тукъ, стр. 278. Въ сѫщия документъ се казва, че е имало недоразумения между нѣколко вакъвски села (Витекуки, Бобощица и др.) и гр. Мосхополе, поради което тѣ сѫ изпратили въ Цариградъ свои хора, за да издействуватъ отдѣлно гражданско управлeние.

 

 

305

 

на с. Сливени, извършили нѣкакъвъ грѣхъ, сѫ отишли въ Охридъ и колѣнопреклонно молили да бѫдатъ простени отъ „великата църква. [1] Презъ XVIII в. охридчани, особено женитѣ, твърде обичали лукса. [2] Смѣтайки това увлѣчение за вредно, на 28. февруарий 1759 г. охридската църковна община е запретила на женитѣ да носятъ копринени дрехи, златни украшения или маргарити и опредѣлила количеството на брачнитѣ дарове. [3]

 

 

1. Вж. приписка въ пос. моя ст., стр. 6, бел. 2. Къмъ 1900 г. въ това село имало 270 д. албанци-мухамедани, преселени тукъ въ края на XVIII в. (В. Кънчовъ, Македония, стр. 86, 26521).

 

2. Това било следствие както отъ материалното подигане на Охридъ (главно при архиеп. Иоасафа), тъй и отъ влиянието на западноевропейската култура върху заможнитѣ охридчани, мнозина отъ които сѫ работили въ Цариградъ като кожухари. (Вж. моето съч. „Гр. Охридъ Исторически очеркъ” въ сп. „Македонски прегледъ”, год. IV, кн. 1, ст.р. 23—24 и 68—69).

 

3. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, 1869, S. 169—170 (Denkschriften d. k. Ak. d. Wiss. philos. hist. Cl., Bd. XVI); Ив. Cнѣгаровъ, Градъ Охридъ цит. сп., стр. 24 и въ притурката, превода на решенията (датата на второто писмо е погрѣшно напечатано и трѣбва да се чете 1768 г.; срв. ibid., стр. 24, заб. 3).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]