История на Охридската архиепископия-патриаршия

Tом 2. Отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)

Иванъ Снѣгаровъ

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ИЕРАРСИ.

 

I) Архиепископи

   Матей, Ненаименуванъ, Никодимъ, Доротей, Дοситей, Маркъ Ксилокаравъ, Николай, Захарий, Прохоръ, Симеонъ, Григорий, Никаноръ, Паисий, Партений, Софроний, Гавриилъ, Теодулъ, Иоакимъ, Атанасий, Βалаамъ, Нектарий, Μитрофанъ, Нектарий (II), Порфирий Палеологъ, Георгий, Иоасафъ, Аврамий, Мелетий, Симеонъ, Харитонъ, Даниилъ, Атанасий (II), Дионисий, Гавриилъ, Πафнутий, Игнатий, Арсений, Зосима, Панаретъ, Нектарий (III), Игнатий (II), Григорий (III), Теофанъ, Μелетий (II), Партений, Германъ, Григорий, Игнатий (III), Зосима (II), Ρафаилъ, Методий, Дионисий, Филотей, Иоасафъ (II), Иοсифъ, Дионисий (III), Методий (II), Кирилъ, Иеремия, Ананий, Арсений (II)

 

II) Епархийски архиереи

   1. Авлонски  —  2. Бански (кюстендилски)  —  3. Босненски (дебробосненски)  —  4. Будимълски или будимски  —  5. Бѣлградски (бератски)  —  6. Бѣлградски (въ Сърбия)  —  7. Бѣлоцърквенски  —  8. Велешки  —  9. Верийски  —  10. Воденски  —  11. Горомокренски  —  12. Гребенски  —  13. Дебърски  —  14. Драчки  —  15. Зетски (цетински)  —  16. Ипекски  —  17. Италийски  —  18. Зворнишки  —  19. Кичевски  —  20. Корчански  —  21. Костурски  —  22. Крупнишки  —  23. Молдавски  —  24. Молисковски  —  25. Морозвижки (или кратовски)  —  26. Музакийски  —  27. Нишки  —  28. Мъгленски  —  29. Новобърдски  —  30. Пелагонийски  —  31. Положки  —  32. Призренски  —  33. Прѣспански  —  34. Рашки (новопазарски)  —  35. Романски  —  36. Радауцки  —  37. Сисанийски  —  38. Скопски  —  39. Смедеревски  —  40. Софийски  —  41. Спатийски  —  42. Спатийскомузакийски  —  43. Струмишки  —  44. Студенички  —  45. Угърски  —  46. Унгровлашки  —  47. Херцеговински (хълмски)

 

I. Архиепископи

 

1. Матей пръвъ пѫть се споменава въ гръцкия надписъ отъ 1408 г. въ църквата св. Илия въ с. Елшани, при Охридското езеро. [1] Въ писмата си отъ 1410—1411 г. [2] до цариградския патриархъ и византийския императоръ Мануилъ Палеологъ неговиятъ приемникъ говори за него като за недавна умрѣлъ. Той е починалъ старъ. [3] Матей билъ мѫдъръ, енергиченъ и ловъкъ дипломатъ. [4] По своето умение да се ориентира въ

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 1, заб. 5.

 

2. Не сѫ датирани писмата за софийската и видинската епархии срв. по-горе, стр. 5—7), отдето черпимъ тия сведения. Тѣ ще да се явили при цариградския патриархъ Евтимий (1410—1416), следъ битката между Баязидовитѣ синове Сулейманъ и Муса при Космидионъ (15. юний 1410 г.) (срв. Г. Баласчевъ, Сборникъ за нар. умотв., XVIII, стр. 154—156), а не следъ убийството на Муса въ сражение съ брата му Мухамедъ I (5. юлий 1413 г., споредъ К. Јиречек, Ист. срба, II, 117) и при царигр. патриархъ Иосифъ II (1416—1439 г.) срв. Юр. Трифуновъ, Сбну., кн. XXII—XXIII (IV—V) стр. 4, бел. 1; Н. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kleméns, S. 101, Bern. 1). Царигр. патриархъ e протестиралъ предъ охридския архиепископъ скоро следъ падането на софийската и видинската епархии подъ Охридъ, което пъкъ е станало скоро следъ завръщането на архиеп. Матей отъ Цариградъ въ Охридъ и, следов., недълго следъ сражението на Баязидовитѣ синове. Сѫщо и охридскиятъ архиепископъ е отговорилъ на царигр. патриархъ и изпратилъ писмо на импер. Мануилъ Палеологъ скоро, следъ като архиеп. Матей се върналъ въ Охридъ съ грамота на тоя императоръ за границитѣ на Охридската църква, както това се вижда отъ съобщението въ охридското писмо до имп. Мануилъ, че „неотдавна” (следъ като архиеп. Матей поставилъ митрополити въ Видинъ и София), дори, споредъ народната пословица, още не било изсъхнало мастилото на казаната импер. грамота, и царигр патриархъ е изпратилъ „писмена заповѣдь” да бѫдатъ изгонени тия митрополити (Минало, II, стр. 124). Ако се приеме, че патр. Иосифъ II е полемизиралъ съ охридския архиепископъ, то въ такъвъ случай размѣната на тия писма могла да стане не скоро следъ едно отъ сраженията между Баязидовитѣ синове, а или 6 години следъ космидионската битка, или 3 години следъ убийството на Муса. Писмата били написани следъ космидионското сражение, а не следъ убийството на Муса, защото, както ясно се казва въ дветѣ охридски писма, архиеп. Матей е отишълъ въ Цариградъ следъ сражението „предъ вратитѣ на Новия Римъ” (Минало, II, стр. 124), а битката, въ която е загиналъ Муса, е станала при с. Чамурли, между Самоковъ и Ихтиманъ (К. Јиречек, пос. стр.)

 

3. Срв. протеста на царигр. патриархъ (Минало, I, стр. 6—7).

 

4. Въ своя протестъ за софийската и видинската епархии царигр. патриархъ казва, че въ Цариградъ го смѣтали за „разуменъ и опитенъ” човѣкъ, който „не би се осмелилъ да се хвърли въ вскаква опасность” (Минало, I, стр. 6).

 

 

183

 

новонастѫпилитѣ политически условия той твърде напомва първия охридски архиепископъ Иоанъ (1018—1037) [1]: подобно на последния и той се заелъ да събере всички епархии на Българската църква около своя престолъ. Не се знае, дали е тъждественъ съ „българския архиепископъ Матей”, когото споменавалъ Иоанъ Плусиаденъ въ съчинението си Dialogus de Synodo Florentino като полемистъ противъ католицитѣ, наредъ съ Теофилакта Охридски (Θεοφίλακτον Βουλγαρίας, ἄλλον Βουλγαρίας Ματθαῖον). [2]

 

2. Ненаименуванъ архиепископъ, прѣкъ приемникъ на Матея. Той билъ ревностенъ продължатель на дѣлото на предшественика си. Неговата полемика съ цариградския патриархъ за видинската и софийската епархии го представлява за човѣкъ просвѣтенъ и дипломатиченъ. [2] За по-нататъшната му дейность нѣма сведения.

 

3. Никодимъ. Споменава се само въ надписа на църквата „Вси светии” въ охридското село Лешани отъ 1452 г. [3]

 

4. Доротей, родомъ славянинъ, пръвъ пѫть се споменава въ 1466 г. въ три паметници: въ писмото на молдавския

 

 

1. Вж. моята „История на Охр. архиепископия” I, стр. 195.

 

2. Allatius, De Perpetua consens., lib. II, cap. XVIII, p. 873. Голубински. (Kp. оч. ист. прав. церквей, стр. 128) и Гелцеръ (Der Patr. v. Achr., S. 14, и 28) не знаейки за елшанския надписъ, го поставятъ, съгласно съ Lequien (Oriens Christ., II, 297), въ византийско време, следъ архиеп. Антима Метохитъ. (Вж. моята „История на Охр. архиеп.”, I, стр. 215, № 22). Архиеп. Матей се споменава и въ единъ служебникъ на Слѣпченския манастирь (Архим. Aнтонинъ, Поѣздка въ Румелію, стр. 292, № 8).

 

3. В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по европ. Турціи, изд. II, стр. 107; Љ. Стојановић, цит. сб. I, стр. 93, № 300.

 

 

184

 

войвода Стефанъ Велики отъ м. априлъ до него, въ ответното му писмо до Стефана молдавски отъ м. Октомврий [1] и въ послесловието на дяка Димитъръ къмъ славянския номоканонъ. [2] Въ м. октомврий с. г. той е оставилъ престола. Доротей се споменава заедно съ Прохора въ лѣсновския поменикъ между сръбскитѣ архиепископи. [3]

 

5. Дοситей се споменава въ една недатирана бележка въ рѫкописъ на Бѣлградската народна библиотека. [4]

 

6. Маркъ Ксилокаравъ, царигражданинъ, [5] прѣкъ приемникъ на Доротея. [6]

 

До получаването на охридския престолъ той билъ цариградски патриархъ, а преди това е заемалъ редъ високи църковни длъжности. Въ монашеска схима той нѣколко пѫти билъ екзархъ на цариградския патриархъ въ о. Критъ противъ унията. Това се вижда отъ две писма на рѫководителя на критското униатско движение Михаилъ Апостолиу до цариградския униатски патриархъ кардиналъ Висарионъ, който тогава е пребивавалъ въ Римъ, и до нѣкой си Георгий, [7] който се намиралъ при сѫщия кардиналъ. Първото писмо било написано въ 1467 г., а второто нѣма дата. Въ о. Критъ Маркъ е развилъ усилена дейность въ полза на православието и затова Михаилъ Апостолиу се оплакалъ на кардинала Висарионъ. [8] Въ 1464—5 г., следъ като се върналъ отъ о. Критъ въ Цариградъ, Маркъ билъ назначенъ за одрински митрополитъ, а следъ Иоасафа I

 

 

1. Вж. тукъ факсимиле отъ писмата.

 

2. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 328.

 

3. Гласник, XLII, стр. 34.

 

4. Љ. Стојановић, II, стр. 467, № 4614:

Споредъ Стояновича, тая бележка е отъ XV в. Горнокарловачкиятъ епископъ Иларионъ го поставя въ края на XV или началото на XVI в , но доводитѣ му не сѫ убедителни (Гласник Српске православне патријаршје, 1930 г., бр. 11, стр. 169, II кол.).

 

5. Crusius, Turcograeciae, I, 22; Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 481.

 

6. За това свидетелствува дякъ Димитъръ:

(Starine, XII, 254; Љ. Стојановић, цит. сб. I, стр. 99).

 

7. По предположение на Пападопуло-Керамевсъ, трапезундиецъ.

 

8. Вж. за това подробно въ Византийскій Временникъ, т. X, 1903 г. изследването на Пападопуло-Карамевсъ „Μάρκος Ξυλοκαράβης”, стр. 402—415.

 

 

185

 

(1464—1466 ?) [1] той билъ избранъ за цариградски патриархъ отъ партията на великия скевофилаксъ [2], вѣроятно, преди да заеме одринската катедра; [3] обаче следъ малко време билъ сваленъ отъ престола [4], като билъ наклеветенъ отъ трапезундски първенци въ Цариградъ и клирици, че получилъ престола съ подкупъ. Клирицитѣ сѫ произнесли надъ него анатема и много миряни сѫ хвърляли по него камъни. [5] Маркъ е получилъ охридския престолъ [6] малко време следъ лишението си отъ патриаршеския престолъ, именно следъ 15 януарий 1467 г., когато билъ отлѫченъ съборно отъ неговия приемникъ Дионисий I, бившъ пловдивски митрополитъ. Заглавието на отлѫчителния съборенъ актъ се чете:

[7] Подъ „ставрофори”

 

 

1. Споредъ Пападопуло Керамевсъ (пос. ст.), Софроний (1463— 1464) билъ предходникъ на Марка, а, споредъ анонимната политическа история на Цариградъ и М. Малакса, — Иоасафъ I (Crusius, Turcograeciae, lib. II, стр. 22; lib. II, стр. 124). И Μ. Гедеонъ посочва Иоасафа (цит. съч , стр. 481). Това изглежда по-вѣроятно, защото иначе Маркъ би трѣбвало да бѫде осѫденъ съборно отъ патр. Иоасафа, а не отъ патр. Дионисия (1467—1472). (Вж. тукъ, с. стр.)

 

2. Византійский Временникъ, X, стр. 407.

 

3. ibid., стр. 403.

 

4. Въ анонимната политическа история на Цариградъ се съобщава, че Маркъ „не останалъ дълго време (καιρὀν οὐκ ἔμεινε πολὺν) поради скандалитѣ на клирицитѣ” (Crusius, Turcograeciae, lib. I, стр. 22). И Mалаксъ казва, че Маркъ „малко време е прекаралъ (ἔκαμε δὲ ὀλίγον καιρὸν) на патриаршеския престолъ и клирицитѣ сѫ направили много скандали срещу него” (Ibid., lib. II, стр. 124). Пападопуло-Керамевсъ мисли, че кратковременното патриаршествуване на Марка било между последнитѣ 4 месеци на 1464 г. и първитѣ седемь или осемь месеци на 1465 г. (Византійскій Временникъ X, стр. 407 и 411). И, споредъ М. Гедеонъ, той е патриаршествувалъ една година, само че отъ 1463—1467 г. (цит. съч., стр. 481, 482).

 

5. Crus., Turcograeciae, lib. II, стр. 124—126.

 

6. Срв. по-горе, стр. 9—10, заб. 1.

 

7. Визант. Времен., X, стр. 413. Ман. Малаксъ отнася заемането на охридския престолъ отъ Марка къмъ момента, когато царигр. патриархъ Симеонъ напусналъ престола и се оттеглилъ въ Бачковския манастирь (1475 г.), (Crusius, Turcograeciae, lib. II, p. 127) обаче това не е вѣрно, понеже дякъ Владиславъ изрично казва, че, следъ заточението на Доротея въ 1466 г., охридскиятъ престолъ билъ заетъ отъ Марка (Вж. тукъ, стр. 184, бел. 6)

 

 

186

 

тукъ се разбиратъ великиятъ скевофилаксъ и великиятъ еклесиархъ, привърженици на Марка. [1] Следъ кратковременно архиепископствуване, Маркъ е умрѣлъ, [2] вѣроятно, въ Охридъ. [3]

 

Маркъ Ксилокаравъ ще да е билъ доста образованъ и благороденъ. Въ анонимната политическа история на Цариградъ той е нареченъ ,,ἀνὴρ ἀγαθὸς”, [4] а Мануилъ Малаксъ го нарича „ἄνθρωπος πολλὰ λογιώτατος” [5].

 

7. Николай и

 

8. Захарий.

 

Тѣзи архиепископи се споменаватъ въ житието на цариградския патриархъ Нифонъ II (1486–1489, 1497–1498 и 1502 г.) Захарий билъ добродетеленъ и образованъ човѣкъ. Преди да стане архиепископъ, той се подвизавалъ въ Св. Гора, после отишълъ въ Нарда, дето учителствувалъ, а оттукъ заедно съ монаха Нифона (бѫдещия царигр. патриархъ, заминали въ Албания да проповѣдватъ противъ флорентийския съборъ. Известно време тѣ стояли въ Кроя при Скендербега (Георгий Кастриоти). Следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ, тѣ сѫ отишли въ охридския манастирь св. Богородица и тукъ, следъ смъртьта на архиепископа Николай, Захарий билъ избранъ за неговъ приемникъ [6].

 

 

1. М. Гедеонъ твърди, че Маркъ Ксилокаравъ билъ оправданъ отъ църковенъ съборъ, свиканъ по негова молба въ 1475 г., следъ като царигр. патриархъ Симеонъ подалъ оставката си (Πατρ. πίνακες, стр. 483), обаче такъво твърдение не е съгласно съ съобщението на Малакса, че Маркъ е умрѣлъ малко време, следъ като заелъ охридския престолъ. (Вж. тукъ, с. стр., бел. 2).

 

2. Crusius, Tuicograeciae, lib. II, 127:

 

3. Μ. Γεδεών, цит. съч., стр. 482.

 

4. ibid., стр. 22.

 

5. ibid., стр. 124.

 

6. Аөонскій Патерикъ, 1860 г., ч. II, стр. 11. Γεδεών, Πατριαρ. πίνακες, стр. 489. Ν. Jorga, Geschichte des osm. Reiches, III, S. 199; Istoria bisericii româneşti, I, 117. Голубински не знае, дали тѣ сѫ архиепископствували преди Марка или следъ него (Кр. оч. ист. прав. церквей, 134) Йорга пъкъ счита Захария предходникъ на Марка Ксилокарава (Geschichte des osmanischen Reiches, III, S. 200). Гелцеръ правилно ги поставя следъ Марка, понеже между него и Доротея нѣмало другъ архиепископъ. Голубински погрѣшно е поставилъ следъ Николая Зосима, който е действувалъ въ половината на XVII в. Той се основавалъ на надписа въ Орѣшечкия манастирь, гдето се говори, че манастирьтъ билъ построенъ при архиепископа Зосима и при превзимането на „Гиритъ” отъ турцитѣ (ibid., стр. 134). Не знаейки, че „Гиритъ” е о. Критъ, той е отъждествилъ споменавания въ надписа султанъ Мехмедъ IV (1648—1687) съ Мухамеда II. Мануилъ Гедеонъ пъкъ говори, че солунскиятъ митрополитъ Нифонъ (сетне цариградски патриархъ), като членъ на св. Синодъ при Царигр. патриаршия, се срещналъ въ Цариградъ съ своя учитль Зосима Охридски (Ζωσιμᾷ Ἀχρίδῶν) и се погрижилъ за неговото погребение, когато той умрѣлъ тукъ (Πατρ. πίνακες, стр. 489). По всѣка вѣроятность, той погрѣшно е прочелъ въ паметника или пъкъ погрѣшно е напечатано Ζωσιμᾷ вм. Ζαχαρίᾳ, който действително билъ учитель на Нифона.

 

 

187

 

9. Прохоръ, родомъ славянинъ, съвременникъ на цариградския патриархъ Иеремия I при второто му патриаршествуване (1523 или 1524—1537). Пръвъ пѫтъ той става известенъ въ 1528—1529 г. [1] Следъ това се споменава въ м. септемврий 1530 г. (писмо на патр. Иеремия I), [2] въ м. мартъ 1532 г., [3] м. май [4] и октомврий 1540 г. [5] въ 1541 [6], 1542 г. [7], 1543 г. [8], на 24 февруарий 1544 г. [9], 15 августъ 1547 г. [10], 11 априлъ 1548 г., [11] въ 1549 г. [12] Прохоръ е умрѣлъ въ 1550 г. (юний или юлий), както свидетелствува надгробниятъ надписъ върху каменната плоча, на която има надгробенъ надписъ и за св. Климентъ: (7058)

 

 

1. Споменик, LVI, др. р. док. III, стр. 34 и IV, стр. 35 (актъ на охридски архиерейски съборъ).

 

2. ibid., док. II, стр. 33—34.

 

3. ibid., док. V, стр. 37 (актъ на охридски архиер. съборъ), Споменик, III, стр. 176.

 

4. Въ славянския надписъ на архиепископския престолъ въ охридската катедрална църква св. Климентъ. (Йор. Ивановъ, Български Старини, стр. 214, № 8). У архим. Aнтонинъ (Изъ Румеліи, стр. 40) и Љ. Стојановић (I, № 461) е

 

5. Бележка въ типика на св. Сава, намиращъ се въ кодексъ на Атонската велика лавра отъ XVI в. (Gelzer, Der wiederaufgef. Kod. d. hl. Klemens, S. 104, 105).

 

6. Споменик, LVI, др. р., стр. 39. Срв. тукъ, стр. 24.

 

7. Григоровичъ, Очеркъ путеш. по Европ. Турціи, II изд., стр. 155. Љ. Стојановић, I, № 516.

 

8. Трудъ, кн. I, 1888 г., стр. 1211. Љ. Стојановић, I, № 520.

 

9. Въ рѫкописенъ поменикъ, пазенъ въ Одееката библиотека (Љ. Стојановић, I, стр. 167, № 522).

 

10. ibid., стр. 175, № 543.

 

11. ibid., стр. 176, № 547.

 

12. Въ надписа на полиелея въ охридската катедрална църква (Йор. Ивановъ, Български Старини, стр. 213, № 7; Љ. Стојановић, I, № 552).

 

 

188

 

[1], и една приписка въ славянския номоканонъ на Матея Властара, пазенъ въ библиотеката на охридската църква св. Климентъ. [2] Той се споменава въ ипекския и лесновския поменици между сръбскитѣ архиепископи. [3] Прохоръ билъ твърде енергиченъ и ученолюбивъ, подобенъ на архиепископа Матей, чийто възстановителенъ планъ продължавалъ да осѫществява настойчиво и съ тактъ. Той обогатилъ охридската църква съ ценни славянски църковни книги и я украсилъ съ драгоценна утварь (архиепископски престолъ, бронзовъ полиелей). Изобщо Прохоръ билъ единъ отъ знаменититѣ охридски иерарси и, може би, последенъ олицетворитель на величието на Охридската архиепископия.

 

10. Симеонъ, бившъ рашки митрополитъ, е встѫпилъ на охридския престолъ въ м. юлий 1550 г., [4] обаче, както се съобщава въ споменатата приписка въ Властаровия номоканонъ, следъ половина година билъ принуденъ да остави престола. [5]

 

11. Григорий. Въ Румянцевския музей (Москва) въ сбирката на Григоровича № 820 е запазенъ единъ гръцки пергаментенъ актъ, подписанъ отъ него съ зелено мастило. Отъ датата проф. Йор. Ивановъ е прочелъ само първитѣ две цифри αφ (15) и предполага, че последнитѣ цифри означавали 90, т. е. 1590 г. [6] Въ поменика на Слѣпченския манастирь Григорий се споменава веднага следъ Прохора. [7]

 

12. Никаноръ. Въ „общия списъкъ” на Ипекската патриаршия той е поставенъ следъ Прохора и е отбелязана дата 7055 (= 1557 г.), която ще да е година на смъртьта му. [8]

 

 

1. Йор. Ивановъ, Български Старини, стр. 214, № 10.

 

2. ibid., стр., 215, № 12; у Љ. Стојановић, (цит. сб., I, 609) стои погрѣшно (= 1560 г.), (срв тукъ известието за архип. Симеона). Григоровичъ е прочелъ , но самъ се съмнява въ вѣрностьта на тая дата (цит. сьч., стр. 99).

 

3. Гласник, XLII, стр. 34.

 

4. Визант. Времен. XIII. Приложение, № 58. Срв. тукъ, стр. 66, бел. 2.

 

5. Вж. приписката тукъ, стр. 65, бел. 1.

 

6. Българитѣ въ Македония, второ издание, стр. 130.

 

7. Извѣстія Русскаго археол. института въ К/лѣ, IV, вып. 3, 1899 г. стр. 143. За него и Симеона не знаятъ Голубински и Гелцеръ.

 

8. Гласник, XXXV, стр. 74. Въ ипекския поменикъ Никаноръ стои следъ Прохора (Гласник, XLII, стр. 34). Срв. С. Jireček, Der Grossvezier Mehmed Sokolovic . . ., въ Archiv für slavische Philologie, IX, S. 294.

 

 

189

 

За него споменаватъ архиепископитѣ Паисий [1] и Софроний въ писмото си до цариградския патриархъ (не по-късно отъ 1572 г.) като за охридски духовенъ началникъ, комуто сѫ били подчинени 40 архиереи. [2]

 

13. Паисий. Пръвъ пѫть се споменава въ м. януарий 1565 г., когато е председателствувалъ цариградския съборъ противъ патриарха Иоасафъ II. [3] Той билъ на архиепископския престолъ и въ м. юлий 1566 г., когато е далъ 4 грамоти на новоназначения митрополитъ Тимотей. [4] Той ще да е билъ непосрѣденъ приемникъ на Никанора, понеже въ една отъ тѣзи свои грамоти го нарича свой предходникъ, който е рѫкоположилъ Тимотея за корчански епископъ. [5] До колкото може да се сѫди отъ неговитѣ актове, Паисий билъ човѣкъ съ широкъ замахъ и административни способности.

 

14. Партений се споменава въ поменика на Спѣпченския манастирь непосрѣдно следъ Паисия. [6] Обаче, той съвсемъ малко е архиепископствувалъ или пъкъ въ друго време е действувалъ, понеже въ жалбата на сваления цариградски патриархъ Иоасафъ II до великия риторъ на Цариградската патриаршия се споменава като охридски архиепископъ

 

15. Софроний. [7] Тази жалба нѣма дата, обаче тя била написана, несъмнено, не много късно следъ свалянето на Иоасафа и не порано отъ последнитѣ месеци на 1566 г., понеже въ м. юлий с. г., както видѣхме, архиепископъ билъ Паисий. [8] По всѣка вѣроятность, Софроний е заелъ престола

 

 

1. Вж. тукъ, с. стр., бел. 5.

 

2.

(Crusius, Turcograeciae, II, стр. 340).

 

3. ibid., стр. 172.

 

4. Славянское обозрѣніе, годъ второй, С.-Петербургъ, 1894 г., стр. 225—231. Византійскій Временникъ, XIII, прилож., К2 59 и 60.

 

5. Слав. обозр., г. II, стр. 226:

 

6. Извѣстія Русскаго археолог. института въ Константинополѣ, IV, вып. 3, 1899 г., стр. 143.

 

7. Crusius, Turcograeciae, стр. 290.

 

8. Срв. Голубинскій, цит. съч., стр. 135. Споредъ Гелцеръ, патр. Иоасафъ е отправилъ тази грамота една година следъ своето сваляне (Der Patr. v. Achr., S. 24—25), но това не е вѣрно, понеже 1 1/2 следъ свалянето на Иоасафа охридски архиеп. билъ Паисий (срв. тукъ, с. стр.).

 

 

190

 

не по-рано отъ 1567 г. Той билъ на престола и въ 1572 г., когато е написалъ писмо νέῳ πατριάρχῃ (Иеремия II, цариградски патриархъ отъ 5 май 1572—1579 г.) [1] Той се споменава още въ единъ надписъ на кичевския манастирь „Пречиста” за построяването на неговия храмъ. [2]

 

 

1. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 518.

 

2. Надписътъ се намиралъ на стената надъ западната църковна врата. При възобновлението на храма манастирскиятъ братъ иеромонахъ х. Симеонъ (после игуменъ) е снелъ преписъ отъ тоя надписъ, който билъ издълбанъ на каменна плоча, поставена до западната врата на храма. Надписътъ гласи:

(Въ самия надписъ буквитѣ в, ж, п, т, ш иматъ скорописно начертание). (Н. Наревъ, Монастиръ Пречиста, София, 1912 г., стр. 9—10). Ако е вѣрно преписана годината, то трѣбва да се приеме, че Софроний два пѫти е заемалъ охридския престолъ: преди Паисия (до или презъ 1564 г.) и следъ него, но по-вѣроятно е, че годината е погрѣшна: XV индиктъ съответствува на 7080 г. (=1572 г.), а въ 7072 г. (=1564) билъ VII инд. (Срв. грамотитѣ на архиеп. Паисий въ Слав. обозр., г. II, стр. 228, 229, 230 и 231). Гелцеръ поставя подиръ Софрония сръбския архиепископъ Макарий, възъ основа на съобщението на Герлаха отъ 27 ноемврий 1575 г. до М. Крузий, че братовиятъ синъ на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ билъ поставенъ архиепископъ на България презъ м. септемврий 1575 г. (Crusius, Turcograeciae, стр. 194 и 197. Сѫщото Герлахъ е отбелязалъ и въ дневника си презъ м. септемврий 1574 г. у К. Иречекъ, Период. списание, Срѣдецъ, VI, стр. 27 и Archiv für slavische Philologie, IX, S. 295). Като свързва това съобщение съ факта, че Макарий управлявалъ отъ 1557–1574 г. (вж. Гласник, кн. VI (св. XXIII), стр. 244–245), той предполага, че Макарий въ м. септемврий 1574 год. чрезъ своя чичо е заелъ охридския престолъ (Der Patr v. Achrida, S. 25—26). Между това следъ три години (4 априлъ 1577 г.) Герлахъ ималъ случай да се види съ ипекския архиепископъ, когото въ дневника си е нарекълъ „най-близъкъ еднокръвенъ сродникъ на Мехмедъ паша” (Соколовичъ). Този архиепископъ билъ сѫщиятъ, когото въ 1574 г. нарекълъ братовъ синъ на Мехмедъ Соколовичъ, какъвто билъ Aнтоний, приемникътъ на Макарий отъ 1574 г. (С. Jireček, цит. сп., S. 295 и Периодическо списание, кн. IV, стр. 27).

 

 

191

 

16. Гавриилъ, родомъ отъ Янина, [1] ще да е заелъ престола между 1572—1580 г.: той изпратилъ писмо [2] на монемвасийския [3] митрополитъ Макарий, който се явява на катедрата въ 1571 и 1572 г., [4] а, следъ като подалъ оставката си, въ 1580 г. е пребивавалъ въ Неаполъ, дето и умрѣлъ въ 1533 г. [5] Той билъ на охридския престолъ на 20 ноемврий 1582 г., когато е участвувалъ въ цариградския съборъ, който е осѫдилъ григориянския календаръ, [6] и въ м. февруарий 1585 г., когато е участвувалъ въ цариградския съборъ противъ патриарха Пахомий Патестъ. [7] Презъ м. мартъ сѫщата година архиеп. Гавриилъ е далъ грамота на пелагонийския митрополитъ Иеремия. [8] Той билъ охридски архиепископъ още въ 1586 г. и 1587 г., когато е ходилъ за събиране милостиня изъ Русия и западна Европа. [9] У Муравьева се споменава охридски архиепископъ Гавриилъ въ 1593 г., когаго, по случай основаването на Московската патриаршия, му била пратена отъ Русия милостиня. [10] Че тоя Гавриилъ билъ тъждественъ съ Гавриила отъ 1582— 1587 г. се вижда отъ обстоятелството, че руската милостиня му била пратена като на известенъ отъ по-рано въ

 

 

1. Revue des études grecques, IV, 1891, стр 182.

 

2. Монемвасия е срѣдиземноморско пристанище на Пелопонесъ.

 

3. М. Дриновъ го видѣлъ въ Неаполска музейна библиотека. Споредъ него, то било написано въ Римъ около 1572 г. (Съчинения, I, стр. 77).

 

4. В. Макушевъ, Итальянскіа архивы (Сборникъ рускаго языка и слов. Импер. Академіи наукъ, т. VIII, № 4), стр. 85; Μητροπολίτου Παραμυθίας καὶ Φιλιατῶν Ἀθηναγόρα, Ἡ Μητρόπολις Μονεμβασίας, въ атинското сп. Θεολογία, Σεπτέμβριος, 1930 г., стр. 224.

 

5. Μιτρ. Παραμ. Ἀθηναγόρα, pag. cit.

 

6. L. Petit, Echos d’Orient, 1902, стр. 410.

 

7. Κ. Ν. Σάθα, Βιογραφικὸν Σχεδίασμα περὶ τοῦ πατρ. Ἰερεμίου, 1870, стр. 142, № 1. Срв. Μ. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 525—527.

 

8. Revue des études grecques, 1891, IV, стр. 186.

 

9. Муравьевъ, ч. I, стр. 167. Вж. по-горе, стр. 67 за писмото на Стефанъ Баторий отъ 24 юний 1583 г. до папата; стр. 91 за препорѫката, която въ 1587 г. той е далъ на атонскитѣ монаси Филотей, Григорий и Малахия. Въ м. октомврий 1587г. той е отправилъ писмо до архидука Фердинандъ за положението на балканскитѣ християни (Нигmuzaki, XI, стр. 708, заб. 1).

 

10. Муравьевъ, ч. I, стр. 270.

 

 

192

 

Русия охридски архиепископъ. Изглежда, Гавриилъ втори пѫть е заелъ охридския престолъ, вѣроятно, около 1593 г. [1]

 

17. Теодулъ, приемникъ на Гавриила, се споменава въ 1588 г., когато авлонскиятъ митрополитъ Теофанъ е пристигналъ въ Русия и представилъ грамота отъ него. [2]

 

18. Иоакимъ се споменава презъ априлъ 1593 г. като „предишенъ” охридски архиепископъ. Такъвъ (ὁ πρῴην Ἀχριδῶν) се явява и въ единъ недатиранъ актъ на ненаименуванъ цариградски патриархъ по жалбата на сервийския епискогть Иоасафъ противъ солунския митрополитъ, който го отстранилъ отъ епархията за три години поради обвинение въ прелюбодеяние съ една монахиня по име Христодула, и противъ бившия охридски архиепископъ Иоакимъ, който му отнелъ епархията. [3] Иоакимъ, навѣрно, билъ на престола презъ 1590 г. и взелъ участие въ признаването на Московската патриаршия, [4] та затуй делегацията, която презъ януарий 1593 г. рускиятъ царь Теодоръ Ивановичъ изпратилъ въ Турция да раздаде послучай на това събитие помощи

 

 

1. Срв. Gelzer, Des Patr. v. Achr., S. 26, № 45. Следъ горното обяснение по известието на Герлаха за архиепископа-племенникъ на Мехмедъ Соколовичъ, неприемливо е предположението на Голубински, че именно архиеп. Гавриилъ билъ племеникъ на тоя великъ везиръ (Кр. оч. ист. прав. церквей). Сѫщо необосновано е и твърдението на протоиерей Ив. Гошевъ, че архиеп. Гавриилъ билъ славянинъ (Антиминсътъ, София, 1925 г., стр. 105, заб. В., 13).

 

2. Муравьевъ, I, стр. 185.

 

3. Κ. Ν. Σάθα, Βιογραφικὸν Σχεδίασμα, Περὶ τοῦ πατριάρχου Ἰερεμίου, стр. 174, № 18. Тоя документъ е издаденъ отъ Сата заедно съ много други актове на цариградскитѣ патриарси Иеремия II, Теолипта и др., намѣрени въ рѫкописния кодексъ на Алeкcaндpъ Иераксъ, синъ на великия логотетъ Иераксъ (при Иеремия II). Тѣ сѫ издадени по реда който сѫ имали въ рѫкописа. Хронологичниятъ редъ не е издържанъ. Актътъ за избора на Теолипта отъ 7093 г. (1585) е поставенъ предъ документи съ по-раншни дати (7089, 7088); тоя на Иеремия II отъ 1591 г. предъ негови актове отъ 1590 г. актътъ по жалбата на сервийския епископъ се намира между актове на Иеремия II отъ 1594 г., безъ дати и отъ 1591. Може би, и тоя документъ билъ съставенъ отъ Иеремия II презъ третото му патриаршествуване (1586—1595).

 

4. Въ май 1590 г. цариградскиятъ патриархь Иеремия II е свикалъ въ Цариградъ съборъ, който е призналъ учредената презъ януарий 1589 г. Московска патриаршия. Съборниятъ актъ билъ подписанъ отъ патриарситѣ цариградски Иеремия, антиохийския Иоакимъ, иерусалимския Софроний, 42 митрополити, 19 архиепископи и 20 епископи, чиито имена не сѫ посочени. (Вж Муравьевъ, I, стр. 205—210, 235—237).

 

 

193

 

на православни архиереи и др., е имала намѣрение да дари и този иерархъ. [1]

 

19. Атанасий става известенъ съ своето писмо отъ м. януарий 1596 г. до венецианския провизоръ и капитанъ на о. Корфу Ангелъ Базадона. [2] Прекѫсналъ въ неизвестно време архиепископската си служба, той е заелъ втори пѫть сѫщия престолъ следъ Нектария преди 1606 г.: къмъ това време се явилъ въ Русия за милостиня като охридски архиепископъ. [3]

 

 

1. Рускиятъ царь е заповѣдалъ на своитѣ пратеници да взематъ въ Цариградъ отъ Ив. Кошуринъ 300 рубли (600 маджар. жълт.) за даденитѣ му въ Москва самурени кожи и отъ тази сума да дадатъ милостиня „и Охридскому епископу” (ib., I, стр. 266—267). И пратеницитѣ сѫ дали въ Цариградъ милостиня, освенъ на търновския митр. Дионисий и др., още „Охридскому Архіепископу Гавріилу, сорокъ золотыхъ, по росписи; а прежняго Іоакима, какъ сказьталъ Патриархъ, не стало” (ib., стр. 270). Този изразъ дава основание да се мисли, че рускитѣ пратеници сѫ подирили архиеп. Иоакима като единъ отъ виднитѣ иерарси въ Турция, които, споредъ сведенията въ Москва, сѫ признали Московската патриаршия за канонична. Къмъ тая мисъль ни скланя и фактътъ, че рускиятъ царь живо се интересувалъ да узнае отъ Дионисия Търновски, който занесълъ въ Москва акта на царигр. съборъ отъ 1590 г., и придружавалия го Калистратъ Гребенски, кои архиереи сѫ участвували въ тоя съборъ (ib., I, стр. 234). Дори архиеп. Иоакимъ да не е билъ подписалъ съборния актъ, гребенскиятъ митрополитъ Калистратъ, който се представилъ въ Русия за иерархъ отъ българската земя (ib., I. стр., 232), ще да е съобщилъ името му не само, за да се препорѫча като изразитель на почитьта на своя началникъ къмъ Русия и Моск. патриаршия, но и защото рускитѣ власти сѫ питали духовнитѣ лица-просители на коя прав. църква принадлежали (Срв. ib., II, стр. 129).

 

2. Славянскій Сборникъ, III, стр. 15—17. Срв. тукъ, стр. 97.

 

3. Муравьевъ, (I, стр. 303.) поставя явяването на Атанасия въ Ρусия въ 1606 г., но това не е напълно ясно. На едно мѣсто той казва, че Иеремия Пелагонийски е пристигналъ въ Москва следъ Дионисия Търновски, заедно съ когото преди юний 1606 г. сѫ отишли въ Москва охридскиятъ архиепископъ Атанасий, Иосифъ Мъгленски и др. (ib. I, стр. 303, 304), и че билъ приетъ отъ руския царь въ сѫщия день (24 юний), когато последниятъ е приелъ Дионисия Търновски (ib , I, стр. 305); а следъ своето изложение на факти, станали презъ време на пребиванието на Дионисия Търновски (юний и юлий 1603 г.) (ib., стр. 305—323), говори, че „въ сѫщата 1604 г.” Иеремия Пелагонийски пристигналъ въ Русия и смоленскитѣ войводи сѫ го изпратили въ Москва, като е съобщилъ на границата, че е идвалъ въ Русия преди 18 години (ib., стр. 324—425). Пръвъ пѫть митр. Иеремия е отишълъ въ Русия въ 1586 г. (ib., I, стр. 168). Ще рече, втори пѫть той се явилъ въ Русия презъ 1604 г. (=1586 + 18). Ако е било тъй, то трѣбва да се приеме, че или Иеремия Пелагонийски е отишълъ въ Русия въ 1604 г. и въ 1606 г., или пъкъ Муравьевъ погрѣшно посочва, че Дионисий Търновски, Атанасий Охридски и др. сѫ отишли въ Москва въ 1603 г., намѣcто въ 1604 г.

 

 

194

 

Въ неизвестенъ моментъ той пакъ билъ смѣненъ и трети пѫть е управлявалъ Охридската църква въ 1615 г., когато изпратилъ докладъ на неаполитанския вицекраль за своитѣ политически кроежи противъ Турция. [1] Че Атанасий билъ на охридския престолъ въ 1614—1615 г.,това се подтвърждава и отъ съобщението на драчкия митрополитъ Харитонъ отъ 10 декемврий 1631 г. въ посолския приказъ въ Москва, че той билъ поставенъ за драчки митрополитъ преди 17 години отъ охридския архиепископъ Атанасий. [2] Тоя пѫтъ Атанасий не е билъ на престола повече отъ една година.

 

20. Βалаамъ ще да е наследилъ Атанасия следъ първото му архиепископствуване. На 28 май 1598 г. той билъ посеченъ отъ турцитѣ въ Велесъ. [3]

 

21. Нектарий, вѣроятно, билъ приемникъ на Валаама. Презъ м. августъ 1598 г. той се явилъ въ Молдава за милостиня и, следъ като престоялъ тукъ повече отъ една година (следъ 2 юний 1600 г., когато е председателствувалъ яшкия мѣстенъ съборъ), ще да е заминалъ въ Полша. [4] Преди 1604 г. е посетилъ Русия: въ тази година мнимитѣ племенници на Иеремия Пелагонийски се оплакали въ Смоленскъ, че при дохаждането имъ въ Русия заедно съ охридския архиепископъ Нектарий черниговскиятъ войвода Кашинъ имъ взелъ скѫпъ златенъ кръстъ, за който тѣ били принудени да се явятъ втори пѫтъ въ Русия. [5] Нектарий е ходилъ и въ Aнтверпенъ, вѣроятно между 1600 и 1613 г., когато

 

 

1. Вж. по-горе, стр. 100.

 

2. Муравьевъ, II, стр. 129.

 

3. Въ единъ прологъ отъ XV в., пазенъ въ охридската библиотека, е отбелезано:

(Изв. Рускаго археол. въ К/лѣ, IV, вып. 3, 1899, стр. 139. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 216, № 15). Срв. тукъ, стр. 74. Тоя архиепископъ не се споменава у Голубински и Гелцера.

 

4. N. Jorga, Istoria biser. rom., I, p. 214, 238. Йорга вѣpвa, че Нектарий билъ използуванъ за откриването на нова епископия въ гр. Хушъ (цит. съч., стр. 258).

 

5. Муравьевъ, I, 324—325.

 

 

195

 

Aubert le Mire сьобщава за това. [1] Ha 25 юний 1613 г. той билъ назначенъ за вологодски архиепископъ, участвувалъ въ коронацията на новия царь и вече не се върналъ въ Охридъ. Въ Русия той е изпиталъ голѣми неприятности. Около 1616 г. вологодскиятъ протопопъ направилъ доносъ противъ него, и мѣстоблюстительтъ на патриаршията Иона „безъ изследване и невинно” го лишилъ отъ архиерейския санъ и го заточилъ въ Кирилобѣлоезерския манастирь. Нектарий е прекаралъ въ заточение до 1621 г., когато патриархъ Филаретъ Никитичъ е свикалъ съборъ по неговото дѣло и му възстановилъ сана. Следъ смъртьта на вологодския архиепископъ Корнилий (17 мартъ 1625 г.), той отново е заелъ вологодската катедра, на която е останалъ до смъртьта си (3 юний 1626 г.). [2]

 

22. Μитрофанъ се явява като охридски архиепископъ въ грамотата на цариградския патриархъ Тимотей II отъ м. юлий 1614 г. за имотитѣ на ставроникитския манастирь въ сѣрската епархия. [3] Скоро следъ това той билъ сваленъ (замѣстилъ го, вѣроятно Атанасий) и, изглежда, е живѣелъ въ Цариградъ, дето на 12 априлъ 1623 г. е участвувалъ въ свалянето на патриарха Кирила Лукарисъ. [4]

 

23. Нектарий (II) ще да е билъ приемникъ на Атанасия, не по-късно отъ 1616 г., както се вижда отъ съобщението на гребенския митрополитъ Сергий въ московския посолски приказъ презъ м. май 1625 г., че на гребенската митрополия той билъ поставенъ преди 9 години отъ охридския архиепископъ Нектарий. [5] Въ 1622 г. той билъ въ Москва за милостиня. Голубински [6] и Гелцеръ [7] допускатъ, че тоя Нектарий и предишниятъ сѫ били едно и сѫщо лице, което два пѫти било сваляно отъ престола и два пѫти е ходило въ Русия за

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 176, бел. 3. Голубински говори за посещение на охридски архиепископъ Нектарий въ тоя градъ въ 1632 г. (цит. съч., стр. 137), което Гелцеръ не отбелязва, изглежда, защото е смѣталъ, че годината е погрѣшна (срв. Der Patr. v. Achr, S. 26, s. v.)

 

2. Каптеревъ, Богосл. Вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., прибавленія къ твореніямъ св. отцевъ, стр. 108—109; Характеръ отношеній Россіи къ православному Востоку въ XVI и XVII ст., изд. II, стр. 147—148. Ст. Димитријевић, Одношаји пећских патpијараха с Русијом у XVII веку, въ Глас Српске краљ. акад., LVIII, др. р., стр. 227.

 

3. Визант. Временникъ, I, стр. 222.

 

4. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, 1037.

 

5. Муравьевъ, II, 29.

 

6. Цит. съч., 137.

 

7. Der Patr. v. Achr., S. 26.

 

 

196

 

милостиня. Обаче, следъ казаното по-горе за Нектария I, не може да се твърди това.

 

24. Порфирий Палеологъ. Посочва го Лляций преди Атанасия и Аврамия. [1] Положително се знае, че той билъ охридски архиепископъ на 28 септемврий 1624 г., когато папа Урбанъ VIII му изпратилъ писмо. [2]

 

25. Георгий, вѣроятно славянинъ, споменава го монахъ Цвѣтанъ въ 1617 г., когато по негова порѫка е преписалъ славянски октоихъ. [3]

 

26. Иоасафъ се споменава въ 1628 г., когато корчанскиятъ митрополитъ Неофитъ е представилъ на рускитѣ власти негова грамота. [4]

 

27. Аврамий (Месапса) до получаването на охридския престолъ билъ новопатраски митрополитъ. [5] Пръвъ пѫть за него узнаваме отъ грамотата му отъ 31 януарий 1629 г., дадена на епископъ Козма. [6] Той билъ охридски архиепископъ и въ 1631 г., когато му била дадена грамота отъ неговия Синодъ, за да събира милостиня. Презъ августъ 1634 г. се явилъ въ Русия като охридски архиепископъ, следъ като около 2 1/2 години пѫтешествувалъ изъ западна Европа. [7]

 

28. Мелетий въ 1628 г. билъ софийски митрополитъ, а въ 1631 г. билъ сваленъ за блудство [8]. Кога следъ това той е заелъ охридския престолъ, не е известно. Споменава се като охридски архиелископъ въ 1645 г., [9] едновременно съ архиепископа Харитона. Гелцеръ и Голубински го поставятъ следъ Харитона, но понеже единъ неговъ актъ (въ костурския кодексъ) носи дата м. октомврий VI индиктъ, [10] подъ който трѣбва да се разбира 1637 г., [11] то може да се предполага, че той е заелъ охридския

 

 

1. Вж. цитата по-горе, стр. 95, бел. 5.

 

2. Вж. тукъ, стр. 93, бел. 1.

 

3. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 193, № 40. Ha Голубински и Гелцеръ той не е известенъ.

 

4. Муравьевъ, II, 51—52.

 

5. Вж. тукъ, стр. 95, бел. 5.

 

6. Муравьевъ, II, 69.

 

7. ibid., стр. 158—160. Срв. тукъ. по-доле, стр. 211, бел. 9.

 

8. Вж. тукъ, стр. 197, бел. 1; Σάθα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοθ., III, стр. 556 и 568.

 

9. Муравьевъ, II, 343.

 

10. Gelzer, Der wiederaufgeg. Kodex d. hl. Klemens, S. 84—85, № 35.

 

11. He VI индиктъ въ 1622/1623 г., защото Мелетий е заелъ охридския престолъ, следъ като билъ сваленъ отъ софийската катедра, нито VI индиктъ въ 1652 г., защото тогава се явява другъ архиепископъ.

 

 

197

 

престолъ не по-късно отъ 1637 г., може би следъ Аврамия. Споредъ Аляция, Мелетий се домогвалъ за цариградския престолъ, [1] а, споредъ Муравьева, — за иерусалимския (следъ смъртьта на иерусалимския патриархъ Теофанъ, 15 декемврий 1644 г.), вѣроятно, като бившъ охридски архиепископъ, обаче не сполучилъ. Молдавскиятъ войвода Василий и други влиятелни лица сѫ поставили за Теофановъ приемникъ Паисия, който е живѣелъ въ именията на иерусалимската патриаршия въ Яшъ. Обиденъ отъ това, Мелетий е донесълъ на султана, че молдавскиятъ войвода Василий се тъкмѣлъ да нападне Цариградъ, когато султанътъ щѣлъ да отвори война за о. Критъ и Малта. Обаче великиятъ везиръ билъ приятель на войводата Василий и доносътъ не билъ съобщенъ на султана, а Мелетий билъ наказанъ въ Цариградъ. [2]

 

28b. Симеонъ се споменава въ 1633 г. като насърдчитель за построяване църквата на Спилейския манастирь въ Гребенската епархия. [2b]

 

29. Харитонъ се явява около 1643 г., когато архимандритъ Германъ, игуменъ на кременишкия манастирь „Успение Богородично” (Костурско), [3] е отишълъ въ Москва съ негова грамота до руския царь. Съ негови грамоти сѫ отишли въ Русия още кариополскиятъ епископъ Неофитъ въ 1644—1645 г. [4], гребенскиятъ митр. Сергий въ 1645 г., корчанскиятъ митрополитъ Гавриилъ въ септемврий 1646 г. [5], костурскиятъ митрополитъ Киприанъ въ 1651 г. [6] Може би, въ 1651 г. той втори пѫть билъ охридски архиепископъ (следъ Даниила или нѣкой другь). Той се споменава и въ два охридски документа, но датитѣ имъ не сѫ запазени. Единиятъ билъ написанъ въ момента, когато Харитонъ билъ избранъ за архиепископъ. [7]

 

30. Даниилъ се споменава въ 1650 г. въ проскинитария на руския пѫтешественикъ Арсений Сухановъ, който го срещналъ

 

 

1. De perpetua consens. p. 1092: Meletius qui antea fuit Sophiae, hic promovendus erat ad Patriarchatum Constantinopolitanus, sed obstante populo rejectus est.

 

2. Муравьевъ, II, 343. Въ м. мартъ 1653 г., следъ смъртьта му, негови вещи били изпратени отъ унгровлашния митрополитъ Теодосий на патриаршеската църква въ Цариградъ. (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 343).

 

2b. Архим. Aнтонинъ, Изъ Румеліи, С. Петербургъ, 1886 г., стр. 186, заб. 1. Въ една пергаментна книга на сѫщия манастирь има недатирана бележка на охр. архиеп. Акакий:

(ibid., стр. 191, заб. 4). Сѫдейки по тази неграмотна бележка, може да се допусне, че Акакий е действувалъ въ турско време, може би, не по-рано отъ XVI в.

 

3. Муравьевъ, II, 238.

 

4. ib., 351.

 

5. Богосл. вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г. Прибавл. къ твор. св. отцевъ, стр. 115 и сл., 134—135. Срв. Голубинскій, цит. съч., 138. (Муравьевъ, III, рѫк. л., 523, 544, 553 и 573).

 

6. Богосл. вѣстникъ, ibid., стр. 131—132.

 

7. Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Klem., S. 85—86, №№ 7 и 8.

 

 

198

 

въ влашката столица Търговище като гостъ на унгровлашкия митрополитъ. He е известно, дали тогава Даниилъ билъ вече лишенъ отъ престола, както мислятъ Голубински [1] и Гелцеръ [2].

 

31. Атанасий (II), се явява въ м. февруарий и 20 декемврий 1653 г. [3] Ако вземемъ предъ видъ, че папа Александъръ VII, комуто той ще да е изпратилъ писмо за уния, [4] е действувалъ отъ 1655—1667 г. и че въ 1658 г. сѫ били представени негови грамоти на руския царь и московския патриархъ Никонъ, [5] а въ 1660 г. [6] се явява другъ архиепископъ, то той ще да е оставилъ престола не по-рано отъ 1657—8 г. и не покъсно отъ 1660 г.

 

32. Дионисий. Пристигналиятъ въ Русия на 11 августъ 1652 г. гребенски митрополитъ Висарионъ е носилъ негова грамота. [7] На 14 априлъ 1653 г. въ Русия Дионисий се представлявалъ за охридски архиепископъ, [8] обаче въ тоя моментъ той вече не билъ такъвъ, понеже още въ м. февруарий 1653 г. охрид. архиепископъ билъ Атанасий. Той ще да е билъ сваленъ или пъкъ напусналъ престола въ края на 1652 год. или въ м. януарий 1653 г. Той умрѣлъ въ Влашко къмъ 1665 г. За това е съобщилъ въ Москва дошлиятъ въ сѫщата година отъ Влашко иеромонахъ Соломонъ отъ Троицкия манастирь съ грамота отъ архиепископъ Дионисий, който му я билъ издалъ преди смъртьта си [9].

 

 

1. Краткій очеркъ ист. прав. церквей, стр. 138.

 

2. Der Patr. v. Achr., S. 27.

 

3. Gelzer, Der wiederaufgef. K. d. hl. Klem., S. 86, № 9; S. 88, № 13.

 

4. Вж. по-горе, стр. 96.

 

5. Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г. Прибавл., стр. 132.

 

6. Вж. по-доле, стр. 199, № 34.

 

7. Богосл. вѣстникъ, цит. ч., стр. 139—141.

 

8. Голубинскій, цит. съч., 138 (Муравьевъ, III, рѫк. л. 711; IV, л. 1076).

 

9. Богосл. вѣcтн., ч. XLI, 1888 г., Прибавл., стр. 119; Голубинскій, цит. съч., стр. 138 (Муравьевъ, III, рѫк. л. 881). Основавайки се на Иречековата История на българитѣ (нѣмски преводъ), Гелцеръ казва, че въ 1654 г. Петъръ Парчевичъ е молилъ австрийския императоръ Фердинандъ III да освободи християнитѣ и отъ името на охридския архиепископъ Гавриилъ, когото и поставя въ списъка следъ архиеп. Дионисия (Der Patr. v. Achr., S. 27). Обаче въ руския и българския преводи на сѫщата история, издадени съ допълнения и поправки, въ 1655 г. се сочи сръбскиятъ (ипекски) архиепископъ Гавриилъ като съратникъ на Парчевича (Изд. на Стр. Славчевъ, стр. 354; срв. Голубинскій, цит. съч., стр. 480).

 

 

199 

 

32b. Гавриилъ около 1655 г. е изпратилъ писмо на графъ Славата, министъръ на германския императоръ Фердинандъ III. [1a]

 

33. Πафнутий се споменава следъ Прохора и Нектария, но предъ Игнатия въ единъ списъкъ на архиепископи, които направили дарения на архиепископската църква въ Охридъ. Тѣхнитѣ имена били вписани на 24 мартъ 1692 г. [1]

 

34. Игнатий пръвъ пѫть се споменава въ два акта отъ 1660 г., единиятъ отъ които е отъ 2. Мартъ [2]. На 26 августъ 1662 г. той вече не билъ на охридския престолъ и далъ на цариградския патриархъ увѣрение (ὁμολογία) за подчинение като хиоски митрополитъ [3].

 

35. Арсений се явява въ 1668 г. като πρόεδρος Βοδενῶν или бившъ архиепископъ въ събора противъ еретика Германъ. [4] Понеже отъ 1663—1670 г. другъ билъ охридски архиепископъ, то Арсений ще да е управлявалъ следъ Игнатия и оставилъ престола до 1663 г.

 

36. Зосима се споменава пръвъ пѫть въ единъ синоденъ актъ отъ октомврий 1663 г. [5] Вѣроятно, той билъ прѣкъ приемникъ на Арсения. Той подписалъ като архиепископъ три акта отъ 2 мартъ IV. индиктъ, мартъ V. инд. и априлъ VI. инд., [6] които съответствуватъ на 1666, 1667 и 1668 г. Зосима

 

 

1a. М. Дриновъ е намѣрилъ това писмо въ Чехия (Историч. прегледъ на Бълг. църква отъ самото ѝ начало до днесъ, стр. 125, заб. 1; Съчинения на сѫщия, II, стр. 112, заб. 1).

 

1. Вж. тукъ притурка № 15; Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, стр. 862.

 

2. Gelzer, Der wiederaufgef. Kod. d. hl. Kl., S. 87, № 10, 11.

 

3. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1492. Въ тоя документъ не е посочено името му, но за това узнаваме отъ едно писмо на бившия хиоски митрополитъ Теофанъ отъ 22 априлъ 1664 г.:

(ibid., 783—784) (понеже, когато господинъ Игнатий има хиоската митрополия, азъ искахъ да взема насила тази митрополия и заради това стана разходъ по вратитѣ на голѣмцитѣ и посрѣдницитѣ . . . , отказахъ се по своя воля и непринудено отъ тая хиоска митрополия и тоя ми отказъ собственорѫчно подписахъ въ свещения кодексъ на Великата църква и се обещавамъ предъ Св. Синодъ, че ако бихъ поискалъ нѣкога да отхвърля тоя ми отказъ, да безпокоя г. Игнатия. . .)

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 118, Urk. LVII.

 

5. Idem, Der wiederaufgef K. d. hl. Klem., S. 88, № 14.

 

6. ibid. S. 90, № 16; S. 91, №№ 17, 18. Тѣзи индикти ce отнасятъ не къмъ 90-тѣ години на XVII в., а къмъ 60-тѣ години на сѫщия вѣкъ, защото отъ архиереитѣ, които сѫ подписали тѣзи актове, костурскиятъ прототронъ Давидъ въ м. априлъ 1695 г. (III. инд.) билъ вече πρόεδρος Δεβρῶν, а другитѣ не се срѣщатъ въ тази и сл. години (срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 63, 67).

 

 

200

 

билъ на престола и въ 1670 г. [1] Скоро следъ това той е умрѣлъ нато охридски архиепископъ. [2]

 

37. Панаретъ се явява въ 1671 г. [3]

 

 

1. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 229, № 58, надписъ въ храма на Орѣшечкия манасгирь (при гр. Велесъ):

За погрѣшното разбиране на този надписъ отъ Голубински вж. тукъ по-горе, стр. 186, заб. 6.

 

2. Бившиятъ охридски архиепископъ Григорий и новопатраскиятъ митрополитъ Григорий сѫ записали въ охридския кодексъ, че на 14 априлъ 1691 г. тѣ сѫ извършили панихида надъ гроба на архиепископа Зосима, който умрѣлъ преди 24 г., т. е. въ 1667 г. (Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 47, Urk. IV.) Това приелъ и протоиерей Ив. Гошевъ (Антиминсътъ, стр. 106, № 34). Въ допълнителнитѣ си бележки той допуска условно, че Зосима е умрѣлъ въ 1670 г. Обаче това съобщение противоречи на гореспоменатитѣ паметници. За да примири тѣзи известия, Гелцеръ допуска, че чиелото κδ᾿ въ бележката е погрѣшка на преписвача, който намѣсто KА прочелъ КЦ и, споредъ Гелцера, вѣроятно, въ оригинала туй число било написано съ главни букви, понеже KА и КД по-скоро биха били сбъркани, отколкото . Обаче може да се допусне, че самитѣ съставители на бележката погрѣшно или приблизително сѫ пресмѣтнали времето, което било изминало отъ смъртьта на Зосима до 14 априлъ 1691 г. Отъ сѫщата тази бележка се вижда, че Зосима е умрѣлъ като охридски архиепископъ.

 

3. Gelzer, Der Part. v. Achr., S. 119, Urk. LVIII; Der wiederaufg. Kodex des hl. Klemens, S. 91, № 19. Гелцеръ твърди, че Панаретъ се споменава като πρῴην Ἀχρίδῶν въ 1683 и 1684 (Der Patr. v. Achr., S. 135, 60), като ce основава на съобщението на димотишкия митрополитъ Филаретъ Вафиди, че два костурски акта отъ тѣзи години сѫ били подписани и отъ бившия охридски архиепископъ Панаретъ (вж. ibid., S. 1198, Urk. LIX и S. 119—1206, Urk. LX). Обаче въ действителность, както самъ Гелцеръ после е видѣлъ, въ акта отъ 1683 г. стои ὁ πρῴην Ἀχριδῶν παρθἐνιος (Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens, S. 92, № 20). Той не e можалъ да види оригинала на акта отъ 1684 г., (вж. ibid., S. 92, № 21), но и въ тоя актъ, навѣрно стои Παρθένιος вм. Πανάρετος. Мислейки, че Панаретъ е действувалъ въ Охридъ като бившъ архиепископъ презъ 1683—1684 г., Гелцеръ твърди, че той доброволно се отказалъ отъ престола (Der Patr. v. Achr., S. 135, 60). Противъ такъво заключение (дори да бѣше вѣрна предпоставката му) говори фактътъ, че и свалени отъ престола охридски архиепископи отъ края на XVII и началото на XVIII в. (Германъ, Зосима, Игнатий) се подписвали „бивши охридски” или „проедри”, (вж. Ib., S. 63, 65, 83, 86).

 

 

201

 

38. Нектарий (III) се споменава като охридски архиепископъ около 1673 г. [1]

 

39. Игнатий (II). Преди 1676 г. той е рѫкоположилъ иером. Теофана (Κακοθεοφάνης) ЗА гребенски митрополитъ, но въ 1676 г. той вече не билъ архиепископъ, защото презъ м. септемврий с. г. сѫщиятъ Теофанъ е похитилъ охридския престолъ въ момента, когато охридскиятъ Синодъ билъ избралъ новъ архиепископъ. Актътъ за свалянето на Теофана характеризира Игнатия като човѣкъ простъ и безъ църковна опитность (ἂνδρα κοῦφον τὰς φρένας καὶ τῆς ἐκκλησιαστικῆς ἐμπειρίας ἅγνωστον). [2] Той не билъ тъждесгвенъ съ посетнешния архиепископъ Игнатий (1693—1695 г.), бившъ бѣлградски митрополитъ, който въ акта за свалянето му отъ 1695 г. сѫщо е охарактеризиранъ като неспособенъ и необразованъ човѣкъ [3], понеже нито до своя изборъ, нито при своя изборъ за архиепископъ Игнатий Бѣлградски не се подписвалъ πρῴην Ἀχριδῶν или πρόεδρος, [4] както правѣли бившитѣ архиепископи.

 

40. Григорий (III) до 15. октомврий 1679 г. е управлявалъ пелагонийската епархия като бившъ охридски архиепископъ (проедъръ). [5] Може би, той билъ оня архиепископъ, котото охридскиятъ Синодъ е избралъ до отнимането на престола отъ Теофана (въ 1876 г.). [6] Втори пѫть той се явява на архиепископския престолъ въ м. юний 1683 г. [7] и малко преди 8. май 1688 г. е подалъ оставка по старость, [8] като е взелъ

 

 

1. Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г. Прибавл., стр. 138; Голубинскій, цит. съч., стр. 139, № 41 (Муравьевъ, III, рѫк. л. 935). Гелцеръ счита тази дата твърде съмнителна. (Der Patr. v. Achrida, S. 136, заб.), но не посочва своето основание.

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 117. Urk. LV.

 

3. Ibid., S. 655–6, Urk. XX.

 

4. Въ акта за избора на прѣспанския епископъ отъ 1685 г. той се подписалъ просто Βελεγράδων Ἰγνάτιος (ibid., S. 5216, Urk. IX) и въ акта за неговия архиепископски изборъ той е нареченъ само μητροπολὶτην Βελεγράδων (ibid. S. 5516, Urk. XII; срв. ibid., S. 136).

 

5. ibid. S. 464-5, Urk. III.

 

6. Гелцеръ поставя архиеп. служение на Игнатия и Григория между края на 1671 и 1673 г. или между 1673 и 1676 г. (Der Patr. v. Achrida, S. 136).

 

7. ibid., S. 119, Urk. LIX; Der wiederaufgef. K. d. hl. Kl. S. 92, № 20.

 

8. Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 52—Urk. X; вж и неговитѣ актове отъ 8. юлий 1684 г. (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 120, Urk. LX; Der wiederaufg. K. d. hl. Kl. S. 92, № 21) и отъ 8 августъ 1685 г. (idem, der Patr. v. Achr., S. 52, Urk. IX).

 

 

202

 

пакъ пелагонийската епархия, [1] която управлявалъ до смъртьта си въ 1695 г. [2]

 

41. Теофанъ е похитилъ охридския престолъ, изглежда, въ първата половина на 1676 г. Презъ м, септемврий 1676 г. той билъ сваленъ и низверженъ отъ църк. съборъ въ Цариградъ. [3]

 

42. Μелетий (II), бившъ софийски митрополитъ, [4] билъ избранъ за охридски архиепископъ следъ свалянето на Теофана на 24 октомврий 1676 г. [5] Той билъ на престола и презъ май 1677 г., когато е съставилъ кодекса на архиепископията, [6] но презъ сѫщата година напусналъ престола. [7] Снабденъ въ 1680 г. съ препорѫка отъ цариградския патриархъ Партений, [8] той е отишълъ въ Молдава и Малорусия. Следъ като прекаралъ шесть години въ гр. Нежинъ при църквата „Св. Михаилъ”, въ 1686 г. той се явилъ въ Москва, дето на 8. августъ с. г. се представилъ на руския царь, като се обърналъ къмъ него съ речь и му подарилъ кръстъ отъ скѫпо дърво и благовония. Настаненъ билъ въ Троицката лавра, но поради разстроеното си здраве се върналъ въ Малорусия. [9] Понеже

 

 

1. ibid. S. 47, Urk. IV.

 

2. ibid. S. 684-6, Urk. XXII.

 

3. ibid. S. 117—118, Urk. LX. Голубински отнася неговото отдалечение отъ престола къмъ 1665 или 1666 г., (Кр. оч. ист. прав. церквей, стр. 139), сѫщото приема и прот. Ив. Гошевъ (Aнтиминсътъ, стр. 105, № 32); обаче, както бележи и Гелцеръ (Der Patr. v. Achr, S. 135), Муравьевъ, отдето Голубински е почерпилъ сведенията, ще да е сбъркалъ датата.

 

4. Презъ м. януарий 1672 г. той подписалъ едно предписание на Цариградската патриаршия като софийски митрополитъ (Α. Παπαδ. Κεραμ., Ἱεροσολ. βιβλοϑήκη, I, стр. 336).

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achrida. S. 116, Urk. LIV. Сѫщо и Мелетия Голубински погрѣшно поставя въ 1668 г. (цит. съч., стр. 139). Прот Ив. Гошевъ приема твърдението на Голубински, но съ поправката, че тоя архиепископъ Мелетий не билъ бившъ софийски митрополитъ, понеже въ 1666 г. софийскиятъ митрополитъ Мелетий встѫпилъ на катедрата (цит. съч., стр. 106, №33). Той не е взелъ предвидъ, че у Муравьовъ Мелетий е означенъ като бившъ софийски митрополитъ и че билъ из бранъ за такъвъ на 18 мартъ 1671 г. вмѣcто Даниила (отъ 1651 г.) (Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 785, заб.). По-приемливо е, че и тукъ, както за Теофана, е сбъркана датата (1666 вм. 1676 г.) и че Муравьовъ говори за сѫщия Мелетий, който отъ София се премѣстилъ въ Охридъ въ 1676 г.

 

6. ibid., S. 45, Urk. I и II.

 

7. Срв. idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 72.

 

8. Срв. тукъ, стр. 114, бел. 4.

 

9. Богосл. вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г., Прибавленія, стр. 119—123; Голубинскій, цит. съч., стр. 139, № 40 (Муравьевъ, IV, рѫк. л. 1075).

 

 

203

 

иерусалимскиятъ патриархъ Доситей писалъ въ Москва, че въ Малорусия имало нѣкой си изгоненъ охридски архиепископъ, който се наричалъ патриархъ и че тоя трѣбвало да бѫде отхвърленъ като лицемѣръ, [1] Мелетий билъ разпитанъ въ Москва. За удостовѣрение на това, че не билъ изгоненъ и подъ епитимия, той представилъ грамоти на патриарситѣ Дионисий цариградски, Партений александрийски и бившия царигр. патриархъ Яковъ. Рускитѣ власти му забранили да се нарича патриархъ. [2]

 

43. Партений, родомъ отъ Корча, заелъ престола непосрѣдствено следъ Мелетия въ 1677 г., когато се споменава като архиепископъ въ кодекса на корчанската митрополия. [3] На престола го виждаме още на 15 октомврий 1679 г. [4], въ м. юний 1682 г. [5] Ha 1 юний 1683 г. той вече билъ въ оставка. [6]

 

44. Германъ, бившъ воденски митрополитъ билъ избранъ за архиепископъ на 8 май 1688 г. [7], следъ оставката на Григория, и сваленъ на 8 августъ 1691 г. [8] Въ 1695 г. той формално се отказалъ отъ престола, [9] но, изглежда, още единъ пѫть го заелъ следъ 1699 г. (следъ архиеп. Рафаила), като го държалъ въ 1702 г. и не по-късно отъ първата четвърть на 1703 г. [10]

 

45. Григорий родомъ отъ Търново, бившъ новопатраски митрополитъ, билъ интрониранъ на 9 августъ 1691 г. [11] Следъ

 

 

1. „И нѣкоего отогнаннаго архіепископа ахриданскаго, при томъ же и бѣглеца, украшающе сего имянемъ патріаршескимъ, якоже лицемѣpa наплевати и епитимисовати” (Η. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношеній къ прав. Востоку, стр. 148, бел. 2).

 

2. loc. cit. Препорѫч. писмо на алекс. патр. Партений било написано на 11. мартъ 1680 г. въ Букурещъ, въ манастиря на Михаила войвода. Гер. Мазараки го намѣрилъ въ рѫкописенъ кодексъ съ надписъ „Ἀναστασίου Ἀρχιεπισκόπου Σινᾶ“, л. 132 и го издава изцѣло (безъ надписа и подписа на патриарха) въ Ἐκκλ. φάρος, цит. т., стр. 229—231) Между извадката, дадена отъ Пападопуло-Керамевсъ (срв. тукъ, стр. 114 заб. 4), и това писмо има незначителни различия (въ писмото на алекс. патр. Партений нѣма изразитѣ: ὁ τὸ παρὸν τροφῶν δηλονότι καὶ ἐνδυμάτων, ἃτε ἐκεῖϑεν ἐξερχόμενος, а въ извадката стои: ἀπὸ τῶν πρὸ τούτου вм. ἀπὸ τῶν χρεῶν τῶν πρὸ τούτου; καὶ συνδρομὴν τῶν φιλευσεβῶν вм. καὶ συνδρομὴν ὑμῶν τῶν φιλευσεβῶν). Недоумение буди още обстоятелството че царигр. патр. Партений IV не е билъ на царигр. престолъ въ 1680 г. когато била дадена на бившия охр. архиеп. Мелетий грамотата, часть отъ която е издалъ Пападопуло-Керамевсъ и която той е намѣрилъ между рѫкописитѣ на Иерусал. патриаршия (л. 51) въ кодекса на Самуила Капасули, ливийски митрополитъ и после александрийски патриархъ (вж. Ἱεροσολ. βιβλιοϑήκη, I, стр. 440).

 

3. Gelzer, Der Wiederaufgef. Kodex des hl. Klem. S. 72.

 

4. idem, Der Patr. v. Achr., S. 467-8, Urk. III.

 

5. Δελικάνη, Πατρ ἔγγρ., III, стр. 867.

 

6. Gelzer, Der wiederaufg. Kod. d. hl. Kl., S. 92, № 20.

 

7. idem, Der Patr. v. Achr., S. 51—52, Urk. X.

 

8. ibid., S. 49—50, Urk VII.

 

9. ibid., S. 64, Urk. XIX.

 

10. За да твърдя това, намирамъ основание въ монограмата гмнарх (= Γερμανός ἀρχιεπίσκοπος) върху три охридски богослужебни сѫдове (сребърна чаша, дискосъ и звездица). На чашата има дата (1702). Тѣзи сѫдове е видѣлъ В. Кънчевъ въ единъ сандькъ съ ветхи архиерейски одежди. (Сборникъ за нар. умотв., XIII, стр. 263, т. 10).

 

11. Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 49—50, Urk. VII.

 

 

204

 

двегодишно управление, той е продалъ престола, [1] а на 7 априлъ 1695 г. съборно билъ лишенъ отъ архиерейски и свещенически чинъ. [2]

 

46. Игнатий (III), бившъ бѣлградски митрополитъ, билъ избранъ за архиепископъ на 13 августъ 1693 г., [3] а на 9 юлий 1695 г. сваленъ. [4] Втори пѫть той се възкачилъ на престола не по-късно отъ м. августъ 1703 г., когато е изпратилъ писмо на дариградския патриархъ противъ домогванията на патриаршескитѣ митрополити. [5] Въ 1706 г. той билъ вече πρόεδρος. [6] Той е взималъ живо участие въ борбата противъ архиепископа Филотея, въпрѣки своята преклонна старость. Въ пастирското послание на архиепископа Иоасафа отъ 21 февруарий 1719 г. той се подписалъ: ὁ πρῴην Ἀχριδῶν Ἰγνάτιος ὁ γέρων [7] и въ ентронистиката на архиеп. Иоасафъ отъ 6 февруарий 1719 г. е нареченъ старецъ. [8]

 

47. Зосима (II), бившъ сисанийски митрополитъ, избранъ на 9 юлий 1695 г. намѣсто Игнатия и сваленъ на 8 юлий 1699 г. [9] Втори пѫть той е взелъ престола не по-късно отъ 1 май [10] или августъ 1707 г. [11] и, сваленъ не по-късно отъ 28 май 1708 г., [12] трети пѫть се качилъ на престола не по-късно отъ 11 юний 1708 г. [13] Споменава се като архиепископъ на 4 юний 1709 г., [14] обаче скоро още сѫщата година той билъ сваленъ. [15]

 

 

1. ibid., S. 544-5, Urk. XII; S. 658-10, Urk. XX.

 

2. ibid., S. 61, Urk. XVIII.

 

3. ibid., S. 54, Urk. XII.

 

4. ibid., S. 65, Urk. XX.

 

5. Вж. по-горе, стр. 132—133.

 

6. Вж. списъка на иерус. патриархъ Хрисантъ (Gelzer. Der Patr. v. Achr. S. 315).

 

7. ibid., S. 94132.

 

8. ibid., S. 887-8.

 

9. ibid., S. 65—67, Urk. XX и S. 77—79, Urk. XXVIII.

 

10. Споредъ Сата, на 2 май 1707 г. Зосима е писалъ на иерусалимския патриархъ Хрисантъ като охридски архиепископъ (ὁ Ἀχρδῶν) (Μεσαιωνικὴ βίβλωϑὴκη, III, стр. 523).

 

11. Gelzer, Der wiederaufg, Κ. d. hl. Kl. S. 75—76, №№ 5, 6.

 

12. Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 80, Urk XXX.

 

13. ibid., S. 70, Urk. XXIV.

 

14. ibid., S. 747.

 

15. Срв. ibid. S. 7745, Urk. XXVII. He e вѣрно твърдението на прот. Ив. Гошевъ, че и въ 1718 г., въ времето на Филотея, Зосима билъ архиепископъ (Антиминсътъ стр. 106, 51): въ актоветѣ отъ 6 юлий 1718 г., 4, 6 и 21 февруарий 1719 г., той се явява като бившъ охридски архиепископъ (Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 8221, 8347, 8690, 8720 и 94151).

 

 

205

 

48. Ρафаилъ, бившъ херонески епископъ, е заелъ престола на 8 юний 1699 г. [1] и билъ сваленъ, навѣрно, отъ архиепископа Германа до 1702 г.

 

49. Методий билъ избранъ на 28 май 1708 г. [2], но на 11 юний с. г. не билъ вече на престола. [3]

 

50. Дионисий отъ о. Хиосъ (Χιώτης) се споменава пръвъ пѫть въ списъка на Хрисанта отъ 1706 г. [4] На 26 декемврий 1706 г. той съ писмо е поискалъ като охридски архиепископъ милостиня отъ руския императоръ Петъръ Велики. [5] Сваленъ презъ 1706 г. (преди май или августъ, когато е действувалъ вече архиепископъ Зосима), Дионисий втори пѫть е заелъ охридския престолъ като приемникъ на Зосима, следъ 4 юний 1709 г., и на 16 юлий 1714 г. пакъ билъ сваленъ. [6]

 

51. Филотей отъ Негушъ билъ избранъ на 16 юлий 1714 г. [7], сваленъ на 6 юлий 1718 г. [8] и на 4 февруарий с. г. лишенъ отъ архиерейски и свещенически чинъ. [9] Снабденъ съ паспортъ отъ царигр. руски извънреденъ посланикъ Дашковъ, на 29 ноемврий 1721 г. той пристигналъ въ Москва и на 6 януарий 1722 г. се обърналъ съ молба къмъ графъ Гавриилъ Ивановичъ Головинъ да го подкрепи материално, защото той, „всесмиренный архиепископъ ахридонскій”, билъ обремененъ отъ непоносими дългове поради гоненията на турцитѣ и нѣмалъ средства

 

 

1. ibid. S. 77, Urk. XXVIII. Рафаилъ се споменава още въ м. августъ 1699 г. (вж. неговата грамота) за мосхополския манастирь „Св. Иванъ Педтеча” (Δελικάνη, цит. сб. III, 809—810, № 1513) и въ издадения отъ него актиминсъ за битолския митрополитъ Яковъ презъ м. декемврий с. г. (Протоиерей Ив. Гошевъ, Aнтиминсътъ, притурка, таблица IV). Прот. Гошевъ е склоненъ да допусне, че Рафаилъ е заелъ охридския престолъ още въ м. декемврий 1698 г., а формално билъ избранъ въ юний 1699 г., понеже въ антиминса е отбелязанъ индиктъ 7, който съответствува на септемврийската 1698—1699 г. (цит. съч. стр. 106, 46). Обаче въ антиминса явно е отбелязана датата м. декемврий 1699 г., та не може да става никакъвъ споръ, че Рафаилъ е издалъ антиминса, следъ като билъ формално избранъ за архиепископъ.

 

2. ibid. S. 80, Urk. XXX.

 

3. Вж. ibid., S. 70.

 

4. ibid., S.31, № III.

 

5. Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., Прибавл. къ твор., стр. 123—125.

 

6. Gelzer, Der Patr. v. Achr., 764, S. 7745.

 

7. ibid., S. 76—77, Urk. XXVII.

 

8. ibid., S. 81—83, Urk. XXXI.

 

9. ibid. S. 83—86, Urk. XXXII.

 

 

206

 

за прехрана. Въ молбата си до руския императоръ Петъръ Велики той се представлявалъ страдалецъ за православната вѣра и го молилъ да му изплати дълга 6000 р., който направилъ, за да се спаси отъ преследването на турцитѣ. Въ 1722 г. рускиятъ царь му далъ смоленската епархия съ заплата 1500 р. и съ право три години да употрѣбява приходитѣ отъ именията на смоленския архиерейски домъ (около 1800 рубли), за да изплати своя дългъ. Той получилъ катедрата, следъ като далъ клетва, че ще бѫде руски поданикъ до края на живота си, не ще пише противодържавни писма нито вѫтре въ Русия, нито вънъ отъ нея и не ще изпраща своя имотъ въ чужди държави, нито ще го употрѣбява за подозрителни нѣща. Понеже Филотей не е знаелъ руския езикъ, назначенъ му билъ иаром. Лазаръ Кобяковъ като сѫдия въ смоленския архиерейски домъ. Той и въ Смоленскъ билъ такъвъ разсипникъ, какъвто и въ Охридъ. На 4 августъ 1722 г. иером. Лазаръ Кобяковъ е обвинилъ Филотея предъ руския Синодъ въ ненаситно користолюбие, подкупничество, светотатство и симония. Той е рѫкополагалъ неграмотни „ради скверна прибытку”; отъ рѫкоположенитѣ е взималъ извънредно голѣми такси; тайно е служилъ ранни литургии, презъ време на които е рѫкополагалъ безразборно; позволявалъ е на игуменката на девическия манастирь да постригва момичета по-малки отъ 15 години; отъ чудотворната Богородична икона е взелъ за себе си 380 рубли; отъ единъ свещеникъ първенъ поискалъ 20 рубли за пѫтна грамота, но поради бедностьта му се съгласилъ да му даде документъ за 10 рубли; задигалъ е църковни пари и вещи. Неговиятъ преводачъ е взималъ отъ всѣки свещеникъ за подписване на грамота по 1 1/2 рубла, а за дяконски грамоти, подписвани отъ архиерея, по половина рубла и повече. Той билъ тъй злобенъ, че, когато се разсърдѣлъ, по три дни никого не приемалъ при себе си. Извършено било следствие, което подтвърдило доноса. Въ 1725 г. рускиятъ Синодъ е призналъ Филотея, че заслужава низвержение, несъмнено, не знаейки, че той веднажъ билъ низверженъ въ Охридъ. Въ сѫщото време жената на цариградския холандски посланикъ е предявила противъ него искъ за 7000 гроша („левки”), които той е заелъ отъ нея въ 1714 г. и още не билъ изплатилъ. Запитанъ отъ руския Св. Синодъ, рускиятъ резидентъ въ Цариградъ

 

 

207

 

Неплюевъ е подтвърдилъ това, обаче императрица Екатерина I отъ почить къмъ паметьта на Петра Велики, благодетеля на Филотея, е простила прегрѣшенията на тоя дързъкъ авантюристъ. [1]

 

52. Иоасафъ (II), бившъ корчански митрополитъ, родомъ отъ Мосхополе, билъ избранъ на 6 февруарий 1719 г. и управлявалѣ Охридската архиепископия непрекѫснато до края на 1745 г., когато е подалъ оставката си поради дълбока старость. [2] Въ 1746 г. (следъ 13 януарий) той вече не билъ живъ. [3]

 

 

1. Каптеревъ, Богосл. вѣстникъ, ч. XLI, 1888 г. Прибавл. къ твор. св. отцевъ, стр. 125—129; Характеръ отношеній Россіи къ правосл. Востоку, стр. 148, 151, 165. Срв. тукъ, стр. 137, бел. 3.

 

2. Съ моето твърдение за непрекѫснатостьта на Иоасафовото управление като че ли не се съгласява съобщението на Яковъ Елснеръ (въ Neueste Beschreibung derer Griechischen Christen in der Türkey, 1737, S. 100), че, по съобщението на архимандрита на цариградския патриархъ, около 1735—1737 г. охридски архиепископъ билъ Зосима. Възъ основа на това съобщение и Голубински е поставилъ Зосима въ списъка на охридскитѣ архиепископи преди 1736 г. (Кр. оч. ист. прав. церквей, 140). Сѫщото приема и прот. Ив. Гошевъ (Aнтиминсътъ, 106—107, № 52). Между това Иоасафъ се споменава като охр. архиепископъ въ документи отъ 1735 год. (Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl., S. 47), 1736—1743 год. (Δελικάνη, цит. сб., III, № 1536), 1738 г. (Gelzer, Der wiederaufgef. K. d. hl. Kl., S. 76, № 7), 1739 г. (ibid., S. 47), 1740 г. (ibid., S. 46, 48), 1741 г. (ibid., S. 46; Г. Баласчевъ, въ Период. списание, кн. 55—56, стр. 218), 1742 г. (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 46, 102—103, № 4), 1743 г. (Ш., S. 46). Като имаме предъ видъ, че Иоасафъ действувалъ като архиепископъ въ 1725 г. (ibid., S. 73, № 1), 1727 г. (ibid., S. 67; Δελικάνη, цит. сб., III, № 1534), и 1728 г. (Gelzer, цит. спис., S. 75, № 4; Σάθα Μεσᾳιων. βιβλιοθ., III, 525), едва ли може да има съмнение, че той е управлявалъ непрекѫснато отъ 1719 до началото на 1746 г., когато билъ избранъ другъ архиепископъ.

 

Въ своя преписъ на охридския кодексъ Бодлевъ съобщава, че въ края на единъ миней, който принадлежалъ на една отъ църквитѣ въ охридската махала „Челница”, било отбелязано, че Иоасафъ е умрѣлъ на 22 октомврий 1745 г. (у Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 104). Това обаче не е вѣрно, защото неговиятъ приемникъ Иоасафъ въ своята ентронистика отъ 13 януарий 1746 г. благодари Иоасафу и на Синода му, че го избрали за архиепископъ.

ibid., S. 103I3–6).

 

3. Това трѣбва да се допустне, защото иначе въ квитанциитѣ отъ юний и юлий 1746 г. (Gelzer, Der Pat. v. Achr., S. 107; Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 103, № 5) подписана отъ архиеп. Иосифъ и синоднитѣ членове, щѣше да има и неговъ подписъ като ὁ πρῴην Ἀχριδῶν или щѣше да бѫде споменатъ въ текста.

 

 

208

 

Иοасафъ билъ последниятъ бележитъ охридски архиепископъ. По своя организаторски талангъ, беззаветна преданость къмъ Охридската църква и упорита защита на самостойностьта ѝ той може да бѫде поставенъ наредъ съ великитѣ охридски иерарси отъ византийско време. Ако вземемъ предъ видъ условията, при които били поставени отъ една страна Левъ, Теофилактъ и Хоматианъ и отъ друга Иоасафъ, то последниятъ дори е превъзхождалъ първитѣ съ своята творческа практическа дейность. Първитѣ сѫ имали за опорна стена византийския дворъ, а Иоасафъ ималъ срещу себе си алчностьта на турскитѣ паши и интригитѣ на фанариотската котерия. Първитѣ сѫ приели отъ своитѣ предходници здраво организирана църква, а Иоасафъ — църква, финансово съвсемъ разстроена и разяждана отъ дълга междуособна борба. [1] Иоасафъ билъ и ученолюбивъ. Споредъ горомокренския епископъ Михаилъ, той е прекратилъ всѣкакви смутове и аномалии, просвѣтилъ ходещитѣ въ тъмнина и огласилъ всичкитѣ пасоми „сь дванадесетохордовата орфическа китра на своята благодатъ” (τῇ δωδεκαχόρδῳ ὁρφείᾳ κίννύρᾳ τῆς σῆς χάριτος); свѣтилъ като златозарно слънце (χρνσοῦν καὶ φαεσφόρον ἤλιον): [2] Мѣстни писатели сѫ го възпѣвали съ ямбични стихове, като го наричали „καλὸν καὶ ἃκλυστον ὂρμον τῆς Βουλγαρίας” (красиво и тихо пристанище на България) [3], зора на Охридъ. [4]

 

53. Иοсифъ, бившъ пелагонийски митрополитъ, билъ избранъ за архиепископъ на 13 януарий 1746 г. [5] Той ще да е напусналъ престола въ края на 1751 г. или въ началото на 1752 г., [6]

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 115, 139.

 

2. Посвещение въ службата на св. Климентъ Охридски (мосхополско издание, 1742 г.). Препечатано е у Δἡμιτσα, Ἡ Μακεδονία, I, стр. 389.

 

3. Γ. Баласчевъ, въ Период. сп., кн. 55—56, стр. 218.

 

4. Δήμιτσα, цит. съч., стр. 390, № 560. Вж. тамъ и другитѣ стихове, стр. 390—391 и въ службата на св. Климентъ (мосхоп. изд., 1742 г.), стр. 2—3. Нѣкои отъ тѣхъ помѣствамъ тукъ, притурка № 13.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 103.

 

6. Това удостовѣряватъ неговитѣ актове отъ 9 юний и 4 юлий 1746 г., (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 107, XLV и Der wiederaufgef. K. d. hl. KI., S. 103, № 5), 1748 г., (idem, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl. S. 46; Der Patr. v. Achr., S. 124–125; Г. Баласчевъ, Период. сп., кн. 55—56, стр. 204), юний 1749 г. (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., 46), мартъ 1750 г. (pag. cit.), юлий 1751 г. (pag. cit.) и подписътъ му отъ 1751 г. въ едно евангелие на Слѣпченския манастирь. (Сб. за нар. умотв. (изд. на Минист. нар. просв.), XIII, стр. 259. Вж. и Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., 46). Незнаейки последнитѣ посочени дати, Бодлевъ погрѣшно твърди, че Иосифъ се отказалъ отъ престола въ 1749 г. (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 105). Грѣшката му е произлѣзла отъ това, че въ квитанцията, дадена отъ архиепископа Кирила на сисанийския Никифоръ, е означена 1749 г. намѣсто 1759 г., на който именно съответствува VII инд., посоченъ въ текста на квитанцията като време, за което билъ вносътъ на сисанийската митрополия (Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 107, забел.; Γ. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия, стр. 20, Ἄπὀδειξις τρίτη).

 

 

209

 

митрополитъ [1].

 

54. Дионисий (III) ще да се възкачилъ на престола веднага следъ Иосифа. Споменава се на 18 априлъ 1752 г. [2] и 15 августъ с. г. [3], въ 1753 г., [4] 1754 [5], 1755 г. [6] и августъ 1756 г. [7]

 

55. Методий (II) е станалъ архиепископъ въ 1757 г., споредъ свидетелството на съвременика му, бѣлградския митрополитъ Иоасафъ. [8] Той е управлявалъ и въ 1758 г., както това се вижда отъ квитанцията му, дадена на сѫщия бѣлградски митрополитъ Иоасафъ. [9]

 

56. Кирилъ, споредъ свидетелството на сѫщия бѣлградски Иоасафъ, е получилъ престола въ 1759 г., не по-късно отъ 6 мартъ. [10] Той билъ архиепископъ въ 1760 [11], 1761 [12] и 1762 г.,

 

 

1. Вж. Gelzer, цит. съч., S. 108, Urk. XLVII; S. 109, Urk. XLVIII, S. 110, Urk. LIX и L; S. 111, Urk. LI.; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20—23.

 

2. Δελικάνη, цит. сб.,Ш, № 1543 и 1544; Gelzer, Der wiederaufg. Kod. d. hl. Kl., S. 48, № 5.

 

3. Gelzer, Der Patriarchat v. Achr., S. 108, Urk. XLVII.

 

4. Gelzer, Der wiederaufg. K. d hl. Kl., S. 46; Der Patr. v. Achr S. 108, Urk. XLVIII.

 

5. Idem, Der wiederaufg. Kod. d. hl. Kl., S. 46.

 

6. pag. cit.

 

7. pag. cit.; Богосл. Вѣстникъ, XLI, 1888 г., Прибавл., стр. 129. При тѣзи известия Голубински погрѣшно приписва второ архиепископствуване на Иосифа въ 1755 г. и на архиепископа Дионисий въ 1756 г. (Краткій очерк, ист. пр. ц., стр. 140, №№ 37, 58); сѫщо и прот. Ив. Гошевъ (Антиминсътъ, 107, №№ 55, 56). Тая грѣшка допусна и Гелцеръ (Der Patr. v. Achrida, S. 139, №№ 82, 83), обаче въ Der wiederaufg. Kodex des hl. Klemens (S. 47) я поправи.

 

8. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 46.

 

9. ibid. S. 48, № 6; Δελικάνη, цит. сб., III, № 1547.

 

10. Gelzer, цит. спис., S. 46; срв. Der Patr. v. Achrida, S. 107, Urk. XLIX.; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20.

 

11. Gelzer Der wiederaufg. Κ. hl. Kl., S. 48, №№ 7, 8. Θεολογία, т. IX, януарий и мартъ, 1931 г., стр. 60.

 

12. idem, S. 48, № 9; Der Patr. v. Achrida, S. 110, Urk. L.; III Urk. LI; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 22 и 23.

 

 

210

 

когато билъ заточенъ отъ турското правителство [1].

 

56. Иеремия, приемникъ на Кирила, е умрѣлъ до или презъ м. май 1763 г. [2]

 

57. Ананий, царигражданинъ, бившъ великъ протосингелъ на Цариградската патриаршия, е получилъ охридския престолъ въ м. май 1763 г., веднага следъ смъртьта на Иеремия [3], но още въ сѫщата година го изгубилъ [4]. Неговъ приемникъ билъ.

 

58. Арсений (II), бившъ пелагонийски митрополитъ [5]. Управлявалъ е отъ 1763 до 16 януарий 1767 г. [6], когато цариградскиятъ патриархъ го принудилъ да подаде оставката си. Той е прекаралъ последнитѣ си дни въ Карея (св. Гора), въ келията на Зографския манастирь, дето и умрѣлъ. [7]

 

 

1. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 888, № 1558.

 

2. pag. cit.

 

3. pag. cit.

 

4. Срв. Γ. Баласчевъ, стр. 25 и 28. Той се подписалъ като охридски архиепископъ въ литургичния кодексъ на светогробския метохъ въ Цариградъ.

 

5. Споредъ народното предание, Арсений произхождалъ отъ охрид родъ Баласчеви (Вж. Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 25). Споредъ Иречека, той билъ българинъ (История на българитѣ, изд. на Стр. Славчевъ, София, стр. 352).

 

6. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. KI., S. 46, 48—49, 19, №№ 14, 17.

 

7. B. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, II изд. стр. 103. (Гавриилъ Кръстевичъ) Историческы изслѣдованія на Охридската и Ипекската архіепископіи, прев. Н. Михайловскаго, стр. 222, заб. 1. К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 352.

 


 

 

II. ЕПАРХИЙСКИ АРХИЕРЕИ.  [8]

 

I. Авлонски.

1) Теофилъ се явява въ 1532 г. [9]

 

1b) Григорий се споменава като епископъ въ слѣпченския поменикъ между архиереитѣ, следъ архиеп. Прохора. [9b]

 

2) Лаврентий въ 1565 г. е участвувалъ въ цариградския съборъ противъ патр. Иоасафа. [10]

 

 

8. Отъ архиереитѣ на непостояннитѣ епархии изброявамъ само ония, които се явяватъ презъ времето, когато тия епархии се намирали подъ ведомството на Охридската архиепископия.

 

9. Споменик, LVI, др. р., док. V, стр. 37, кол. II.

 

9b. Архим. Aнтонинъ, Поѣздка въ Румелію, стр. 300.

 

10. Crucius, Turcogr., lib. II. p. 173.

 

 

211

 

3) Теофанъ се споменава въ м. ноемврий 1587 г., когато е пристигналъ въ Москва. [1]

 

4) Нектарий се явява при архиепископа Харитона (къмъ 1640—1650 г.) [2]

 

II. Бански (кюстендилски).

Ромилъ се споменава въ 1532 г. [3]

 

 

III. Босненски (дебробосненски).

Марко се явява въ 1532 г. [4]

 

 

IV. Будимълски или будимски.

1) Василий се споменава въ 1532 г. [5]

 

2) Матей въ 1552 г. [6]

 

 

V. Бѣлградски (бератски).

1) Кирилъ става известенъ въ 1532 г. [7]

 

2) Григорий се споменава въ м. юлий 1550 г. [8]

 

3) Партений е подписалъ като синоденъ членъ синодната грамота отъ 1631 г., дадена на охридския архиепископъ Аврамий [9].

 

 

1. Муравьевъ, I, 185; Споменик, XXXIX, стр. 39.

 

2. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 86, № 8.

 

3. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. Η.

 

4. pag. cit,

 

5. pag. cit.

 

6. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 576. Голубински счита за по-вѣроятно, че Матей билъ митрополитъ на маджарския гр. Будимъ (Будапеща), а не на сръбския гр. Будимль, но не привежда нѣкакво основание (цит. съч., стр. 608—609). Срв. проф. Ан. Гавриловић, цит. съч., стр. 155.

 

7. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II.

 

8. Византійскій Временникъ, XIII, Прилож., № 58, стр. 131.

 

9. Муравьевъ, II, 160. Въ 1634 г., когато охр. архиепископъ Аврамий билъ разпитанъ отъ рускитѣ власти, той е споменалъ Партения Бѣлградски и другитѣ епархийски архиереи (безъ Софрония Молисковски и Иосифа Спатийски), които сѫ подписали грамотата му. Освенъ това той е посочилъ (ако Каптеревъ вѣрно е прочелъ документа) и трима неспоменати въ тая грамота епарх. архиереи: Иоасафъ Гребенски, Харитонъ Мъгленски и Даниилъ Сисанийски (Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., Прибавл. къ тв. св. отцевъ, стр. 111—112). Обаче не се знае, дали и въ тази година споменатитѣ отъ Аврамия сѫ били на катедритѣ си, защото той е излѣзълъ отъ Охридъ преди 2 години и 5 месеци (ib., стр. 111; срв. Муравьевъ, II, стр. 159) и едва ли е билъ редовно осведомяванъ за архиерейскитѣ промѣни въ Охридската църква.

 

 

212

 

4) Нектарий се споменава въ 1668 г. [1]

 

5) Игнатий се явява на 1 юний 1683г. [2], 8 августъ 1685 г. [3] и 8 августъ 1691 г. [4] Следъ като архиепископствувалъ отъ 3 августъ 1693 г. до 9 юлий 1695 г., той втори пѫть е заелъ бѣлградската катедра и я държалъ до 1703 г. Въ 1706 г. той се явява проедъръ безъ епархия, [5] т. е. билъ пенсиониранъ.

 

6) Нектарий е споменатъ въ 1706 г. въ списька на иерусалимския патриархъ Хрисантъ [6].

 

7) Теодосий се явява на 15 мгй 1715 г. [7]

 

8) Никифоръ — въ 1718 г. [8], 1719 [9], 1725 [10].

 

9) Козма, родомъ отъ Мосхополъ, се споменава на 2 ноемврий 1727 год. [11], 4 май 1733 год., 16 февруарий

 

 

1. Gelzer, Der Patriarchat v. Achr., S. 118, Urk. LVII.

 

2. Idem. Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 92, № 20. Въ изданието на Фил. Вафиди е погрѣшно Παρθενίου (у Gelzer, Der Patr. v. Achr., 119, LIX).

 

3. ibid., S. 52, Urk. IX.

 

4. ibid., S. 50, Urk. VII.

 

5. ibid., S. 315. Срв. тукъ, стр. 204.

 

6. ibid., S. 3120.

 

7. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 865.

 

8. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 8351; Δελικάνη, цит. сб., ΙΙΙ, стр. 865.

 

9. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 8696, S. 94157.

 

10. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 865. Той, както и др. епарх. архиереи, се споменаватъ и въ документитѣ отъ 1730, 1735, 1743 и 1746 г., издадени отъ Гелцера (въ Der Patriarchat v. Achrida. S. 98—103), обаче въ оригиналния текстъ, който е видѣлъ Гелцеръ, актоветѣ №N2 37, 38, 39, 40 нѣматъ подписи, които, очевидно, сѫ били прибавени отъ преписвача Бодлевъ, въ № 43 едни подписи сѫ изпуснати, и други прибавени, а актоветѣ №№ 41 и 42 не ще да сѫ действителни, понеже въ кодекса не сѫ били вписани. (Вж. Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Klemens, S. 67—69 и преписа на сѫщия кодексъ № 252, въ синодния църк. ист. музей, №№ 35, 36, 37, 38, 39. Срв. моята „Νέον ἀντίγραφον τοῦ κώδηκος τῆς ἀρχιεπιοκοπῆς Ἀχρίδος, въ атинското сп. „Θεολογία”, т. VIII, декемврий, 1930 г., стр. 362).

 

11. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 873. Намѣсто тая дата Гелцеръ погрѣшно предава 10 ноемврий 1717 г. (Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 47). Писмото на Козма e адресирано до охридския архиепископъ Иоасафъ, който въ 1717 г. още не билъ архиепископъ. Въ единъ номоканонъ на Бѣлградската митрополия Антимъ Амасийски е намѣрилъ следнитѣ стихове, написани отъ Козма, преди да заеме катедрата, въ честь на Никифора Бѣлградски:

 

(за да придобиете царство небесно,

по молбата на вѣрния законодържецъ,

първосвещеникъ и свещенъ пастирь

на преславния градъ Бѣлградъ

Никифоръ по име, комуто и се подчинявайте).

 

Подиръ тѣхъ следва бележка на Козма:

(горнитѣ стихове оставихъ нѣкога азъ, смирениятъ архиерей Козма, попълнилъ престола на тази Бѣлградска митрополия) (издадени въ Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήθεια, 1900 г., стр. 181 и преиздадени отъ Гелцеръ, въ Der Patr. v. Achrida., S. 140). Οτхвърляйки погрѣшното мнение на Aнтима Амасийски, че Козма Бѣлградски билъ тъждественъ съ Козма Китийски (вж. за него, подоле), Гелцеръ отнася Козма Бѣлградски къмъ предходницитѣ на Игнатия (ibid., S. 140). Той не би допусналъ тази грѣшка, ако е знаелъ документа за Козма отъ 1727 г. тогава, когато е написалъ съчинението си „Der Patr. v. Achr.”.

 

 

213

 

1734 г.; [1] престаналъ да управлява не по-сетне отъ 29 май 1736 г., когато се явява.

 

10) Методий. [2] Той билъ на бѣлградската катедра още на 8 юний 1738 г., 15 мартъ 1740 г., 10 априлъ 1741 г., [3] юлий 1742 г. [4], 1743 г. [5], 22 февруарий 1745 г. [6] и отъ 1748—1751 г. [7]

 

11) Иоасафъ билъ избранъ на 19 априлъ 1752 г. [8] Отъ квитанциитѣ, дадени нему отъ охридскитѣ архиепископи Дионисий, Методий и Кирилъ [9], се вижда, че той билъ на катедрата непрекѫснато не по-късно отъ м. юний 1759 г. [10]

 

12) Иоасафъ (II), натрапенъ отъ Фенеръ въ м. юний 1759 г. следъ овдовяването на митрополията [11], билъ на катедрата

 

 

1. Αελικάνη, III, стр. 864, 865.

 

2. ibid., стр. 865.

 

3. ibid., стр. 864, 865, 873.

 

4. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 103, № 4.

 

5. Δελικάνη, цит. сб., стр. 873.

 

6. ibid., III, стр. 865.

 

7. Ibid., № 1542.

 

8. Gelzer, Der wiederaufgef. K. d. hl. Kl., S. 48, № 5.

 

9. Δελικάνη, цит. сб., III, №№ 1545, 1546, 1547.

 

10. Вж. тукъ, c. стр., № 12.

 

11. Δελικάνη, цит. сб., № 1551. Издательтъ на документа не е посочилъ името му, но, навѣрно, билъ Иоасафъ I.

 

 

214

 

въ 1760 г и 1761 г. [1], оставилъ я преди октомврий 1762 г. и втори пѫть я заелъ, изглежда, на 25 септемврий 1765 г. [2], като не билъ смѣненъ до унищожението на архиепископията. [3]

 

13) Партений се явява въ м. октомврий 1763 г. и билъ на катедрата до 25 септемврий 1765 г. [4]

 

 

VI. Бѣлградски (въ Сърбия).

1) Филотей, изглежда, е заелъ катедрата въ 1481 г. [5]

 

1b) Теофанъ се споменава въ 1509 г. [5b]

 

2) Максимъ (като мирянинъ деспотъ Гюргъ Стефановичъ-Бранковичъ) е станалъ бѣлградски митрополитъ, следъ като напусналъ Влашко [6], къмъ 1513 г. [7], и умрѣлъ въ Крушедолъ (Срѣмъ) на 18 януарий 1516 г. [8]

 

3) Романъ се явява въ 1532 г. [9]

 

 

VII. Бѣлоцърквенски.

 

Пахомий въ 1532 г. [10]

 

 

VIII. Велешки.

1) Даниилъ въ 1648 г. билъ избранъ като бившъ велешки епископъ за тивската катедра. [11]

 

1b) Герасимъ е споменатъ въ слѣпченския поменикъ. [11b]

 

2) Иοсифъ отъ Зографския манастирь се споменава въ м. априлъ 1668 г. (въ акта противъ еретика Герасима) [12] и въ

 

 

1. Ibid., №№ 1553, 1554, 1556; Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl, S. 48, №№ 7, 8, 10.

 

2. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. Klemens, S. 49, № 18.

 

3. ibid., S. 48, N2 17; S. 49, №№ 20, 21.

 

4. ibid., S. 48, №№ 11, 12, 13, 14, 15; S. 49,№ 18. Δελικάνη, III, стр. 891.

 

5. Въ бележката той e нареченъ „новоосвещенъ”. (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 351).

 

5b. Споменик, XXXIX, стр. 17, №№ 1 и 2; стр. 19—20, №№ 7, 8, 9.

 

6. Вж. тукъ, с. гл. т. „Унгровлашки”.

 

7. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 416.

 

8. Гласник, LIII, стр. 106; Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5013. Срв. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 205.

 

9. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II.

 

10. pag. cit.

 

11. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 864.

 

11b. Архим. Антининъ, pag. cit.

 

12. Gelzer, Der wiederaufgef. K. d. hl. Klemens, S. 91, № 18. Филаретъ Вафиди e пропусналъ това име (Вж. у Gelzer, Der. Patr. v. Achrida, S. 118, Urk. LVII).

 

 

215

 

1670 г. (въ надписа на Орѣшичкия манастирь при Велесъ). [1]

 

3) Митрофанъ се споменава на 12 май 1677 г. като бившъ велешки епископъ. [2]

 

4) Дионисий се явява въ 1683 г. и 1684 г. [3]

 

6) Калиникъ е участвувалъ въ избора на охридския архиепископъ Филотей на 16 юлий 1714 г. [4]

 

6b) Макарий се споменава въ 1722 г. [4b]

 

7) Давидъ е умрѣлъ като велешки епископъ въ 1735 г. [5]

 

8) Даниилъ билъ избранъ на 26 юний 1735 г. [6] Споменава се и на 16 августъ 1735 г. [7]

 

9) Иосифъ се явява въ 1746, 1752 и 1753 г. [8] Изглежда, той е управлявалъ непрекѫснато отъ 1746—1753 г. включително.

 

10) Теодосий се споменава въ 1759 г. [9]

 

11) Иосифъ въ 1767 г. [10] Не се знае, дали той билъ тъждественъ съ № 9.

 

 

IX. Верийски.

Софроний се споменава въ единъ документъ, който, вѣроятно, се отнася къмъ 1538 г. [11]

 

 

X. Воденски.

1a) Патия се споменава въ слѣпч. поменикъ между епископитѣ. [11b]

 

1) Харитонъ е участвувалъ въ избора на иером. Иеремия за пелагонийски и прилѣпски митрополитъ презъ м. мартъ 1585 г. [12]

 

2) Теофанъ се явилъ въ Молдава презъ 1600 г. [13]

 

3) Григорий се споменава въ 1618 г. и 10 ноемврий 1619 г. [14]

 

 

1. Йор. Ивановъ, Бьлгарски старини, стр. 229, № 58.

 

2. Gelzer, Der Part. v. Achrida, S. 45—4611-12, Urk. II.

 

3. ibid., S. 119, Urk. LIX и S. 120, LX.

 

4. ibid. S. 77, Urk. XXVII.

 

4b. Ε. Карановъ, Паметници отъ Кратово, въ Мсбну, XIII, стр. 366; проф. Б. Цонев, Опис. на слав. ръкописи в Соф. Нар. библиотека, II, стр. 181.

 

5. ibid. S. 994, Urk. XXXIX.

 

6. ibid. S. 100, Urk. XXXIX; S. 100—101, Urk. XL.

 

7. idem, Der wiederauff. K. d. hl. Kl., S. 47, № 2.

 

8. idem. Der Patr. v. Achrida, S. 106, Urk. XLIV; S. 107, Urk. XLV, S. 108, Urk. XLVII; S. 109, Urk. XLVIII. Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S 67, 104. Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охр. архиепископия, стр. 19 и 20.

 

9. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 107, Urk. XLVI; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20.

 

10. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1575.

 

11. Gelzer, Der wiederauff. K., S. 83, № 2.

 

11b. Архим. Aнтонинъ, pag. cit.

 

12. Revue des études Grecques, 1891 г., IV, стр. 187.

 

13. N. Jorga, Ist. biser. rom., I, p. 214.

 

14. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 864.

 

 

216

 

4) Даниилъ се споменава въ 1631 г. [1]

 

5) Дионисий се явява въ 1640 г. (въ надписъ на воденската църква „св. Иванъ Богословъ“). [2]

 

6) Арсений, бившъ охридски архиепископъ, въ 1668 г. се явява проедъръ на воденската митрополия. [3]

 

7) Партений се споменава въ 1676 г. като членъ на цариградския съборъ противъ охридския архиепископъ Теофанъ. [4]

 

8) Нилъ се споменава въ 1684 г. [5]

 

9) Германъ стоялъ на катедрата до 8 май 1688 г., когато билъ избранъ за охридски архиепископъ [6]. He е известно дали, следъ като билъ сваленъ отъ охридския престолъ на 8 августъ 1691 г., тозчасъ той е заелъ отново воденската катедра. На 7 априлъ 1695 г., въ събора противъ Григория Търновчанина, той се явява, споредъ Бодлевия и екзарх. преписи, само като πρῴην Ἀχριδῶν, а, споредъ Aнтимовия, той е и πρόεδρος Βοδενῶν. [7] Той билъ воденски митрополитъ, и на 1 априлъ 1705 г., когато цариградскиятъ патриархъ Гавриилъ е отговорилъ на въпроситѣ му. [8]

 

10) Митрофанъ се споменава въ 1706 г. (въ списъка наиерусалимскияпатриархъ Хрисантъ) [9], въ 1714, [10] 1718, [11] 1719, [12]

 

 

1. Муравьевъ, II, 160.

 

2. Извѣстія русскаго археол. института въ К/лѣ, 1899, IV, вып. 1, стр. 34. Тукъ той е нареченъ епископъ, но това ще да е грѣшка на живописеца: тогава воденската епархия била митрополия: въ грамотата отъ 6 мартъ 1631 г., дадена на архиеп. Аврамия, Даниилъ се подписалъ митрополитъ (Муравьевъ, II, стр. 160).

 

3. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 118, Urk. LVII.

 

4. ibid., S. 118, Urk. LV; Der wiederauff. K. d. hl. Klemens, S. 90.

 

5. ibid. S. 120, Urk. LX. Филаретъ Вафиди съобщава, че охридскиятъ синоденъ актъ отъ 1683 г. билъ подписанъ отъ воденския митрополитъ Нилъ (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 119, Urk. LIX), обаче въ действителность нѣма такъвъ подписъ въ тоя документъ (Вж. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Klemens, S. 92, № 20).

 

6. ibid. S. 52, Urk. X.

 

7. ibid. S. 63, Urk. XVIII; S. 64, Urk. XVIII a; S. 65, Urk. XIX. № 252 въ църк. ист. музей на св. Синодъ, София, стр. 31.

 

8. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 812—831, № 1515. Въпроситѣ на Германъ сѫ озаглавени: Ζητήματα τοῦ πρῴην Ἀχριδῶν προίδρου Βοδενῶν.

 

9. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 319.

 

10. ibid., S. 77, Urk. XXVII.

 

11. ibid., S. 83, Urk. XXXI. Срв. idem, Der wiederaufgef. Κ d. hl. Kl., S. 96, № 31, гдето датата 1653 г. ще да е печатна грѣшка вм. 1753 г.

 

12. ibid., S. 8692, S. 8722, S. 94155.

 

 

217

 

29 августъ 1739 г. [1] и м. юлий 1742 г. [2]

 

11) Германъ се явява на 15 августъ 1752 г., [3] 6 октомврий 1766 г. [4] и въ 1767 г. [5]

 

 

XI. Горомокренски.

1) Калистратъ се споменава въ 1631 г. [6]

 

2) Арсений се явява на 8 августъ 1685 г., 9 августъ 1691 г., 13 августъ 1693 г., 7 априлъ 1695 г., 1706 г. и 1709 г. [7]

 

3) Теодосий се споменава въ 1718 и 1719 г. [8]

 

4) Михаилъ „ въ 1741 г. когато издалъ службата на 15. тивериополски мѫченици [9] и 1742 г. [10]

 

5) Серафимъ се споменава въ 1752 и 1759 г. [11]

 

6) Иоакимъ „ въ м. юлий 1761 г. [12]

 

7) Аверкий „ въ 1767 г. [13]

 

 

XII. Гребенски.

1) Неофитъ се явява въ 1410—1411 г. [14]

 

2) Иоакимъ се споменава въ 1532 г. [15]

 

3) Симеонъ „ около 1538 г. [16]

 

4) Иеремия „ въ 1550 г. [17]

 

 

1. Idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 47, № 3.

 

2. ibid., S. 103, № 4.

 

3. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 108, Urk. XLVII; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр., 21.

 

4. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1568.

 

5. ibid., №№ 1574, 1575.

 

6. Муравьевъ, II, 160.

 

7. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 52, Urk. IX; S. 50, Urk. VII; S. 55, Urk. XII; S. 63, Urk. XVIII; S. 3124; S. 74, Urk. XXV.

 

8. ibid., S. 83, XXXI; S. 8698, 94161.

 

9. Рѫкописъ на Софийската нар. библиотека, № 589, стр. 23.

 

10. Срв. по-горе, стр. 208.

 

11. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 108, Urk. XLVII; S. 107, Urk. XLVI; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20 и 21.

 

12. Gelzer, цит. съч., S. 111, LI; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 22.

 

13. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1575.

 

14. Баласчевъ, Минало, кн. I, стр. 3; Gelzer, Der wiederaufg., Κ. d. hl. Kl., S. 98.

 

15. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II.

 

16. Gelzer, Der wiederaufg., K. hl. Kl., 83, № 2.

 

17. Визант. Врем., XIII, прилож., № 58, стр. 131.

 

 

218

 

5) Софроний въ 1586 г, се явилъ въ Москва заедна съ архиепископа Гавриила [1].

 

6) Калистратъ въ 1591 г. е пристигналъ въ Москва заедно съ търновския митрополитъ Дионисий, който е носѣлъ грамотата на царигр. съборъ за учредяването на Московската патриаршия отъ м. май 1590 г. [2]

 

7) Сергий се явилъ въ Москва презъ лѣтото на 1625 г. [3] Той е съобщилъ въ Московския посолски приказъ, че преди 10 месеци е излѣзълъ отъ епархията си и билъ поставенъ на гребенската митрополия преди 9 години [4], т. е. въ

 

 

1. Муравьевъ, I, стр. 167, 169.

 

2. ibid., стр. 232, 234, 235, 238. Деликани казва, че това съборно писмо било занесено въ Москва презъ 1592 г. (Πατρ. ἔγγρ., стр. 20, σημ. Ἀρχειοφ.) Обаче Муравьовъ ясно бележи, че тѣзи иерарси сѫ пристигнали въ гр. Смоленскъ въ м. май 1590 г. (Сношенія Россіи съ Востокомъ, I, стр. 232). Деликани е разбралъ указанието на Муравьовъ „въ маѣ 1590 года” въ смисълъ, че на тази дата е отпѫтувалъ отъ Русия патр. Иеремия II, което не е вѣрно. Ако се допусне, че Дионисий е отишълъ въ Русия презъ 1592 г., то непонятно е защо чакъ следъ две години било изпратено въ Москва решението на цариградския съборъ отъ м. май 1590 г., или три години следъ учредяването на Московската патриаршия. Твърдението на Деликани е погрѣшно още и затова, че въ такъвъ случай трѣбва да се мисли, че Дионисий, който е заминалъ отъ Москва въ половината на февруарий следната година (Муравьевъ, I, стр. 248), е пристигналъ въ Цариградъ къмъ края на сѫщия месецъ 1593 г., а между това на 12 февруарий с. г. въ Цариградъ билъ свиканъ новъ църковенъ съборъ по поводъ на донесенитѣ отъ него писма на руския царь Борисъ Теодоровичъ и московския патриархъ Иовъ до царигр. патриархъ Иеремия отъ началото на 1592 г. (Δελικάνη, цит. сб., стр. 10—20, № 4; Муравьевъ, I, стр. 248). Писмото на московския патриархъ е отъ мартъ 1592 г. (Муравьевъ, I, стр. 252—259). Като се вземе предъ видъ, че Дионисий е стоялъ въ Москва 9 1/2 месеци (отъ май до половината на февруарий) (вж. ibid., стр. 232—248) и е отпѫтувалъ въ 1592 г., то трѣбва да се приеме, че той и Калистратъ сѫ пристигнали въ Русия въ м. май 1591 г., сир. две години следъ заминаването на патр. Иеремия II, (май 1589 г.), както Муравьовъ пояснява (Сношенія Россіи съ Востокомъ, I, стр. 232; срв. 223—228). Въ такъвъ случай посочената у Муравьовъ 1590 г. трѣбва да се смѣта за авторска или печатна грѣшка.

 

3. Муравьевъ, II, стр. 28. На друго мѣсто Муравьовъ сочи веднажъ 1629, после 1626 г. за дата, когато Сергий Гребенски билъ въ Москва (ib., II, стр. 90), но тукъ той ще да бърка годината или пъкъ това е печатна грѣшка. Η. Θ. Каптеревъ поставя въ 1626 г. първото явяване на Сергия Гребенски въ Москва (Характеръ отношеній Pocciи къ прав. Востоку, стр. 254), вѣроятно, подъ влияние на това указание у Муравьова.

 

4. Муравьевъ, II, стр. 29—30.

 

 

219

 

1615—16 г. Преди да отиде въ Русия той обиколилъ Влашко, Молдава, Литва, Бѣлорусия и Киевъ. По пѫтя въ Влашко кримски татари, които нападнали гр. Търговище, му взели назначителната грамота, вмѣсто която му дали свои грамоти влашкиятъ войвода Александъръ и мѣстниятъ митрополитъ Лука. [1] Презъ ноемврий 1630 г. той втори пѫть се явилъ въ Русия за милостиня като гребенски митрополитъ съ препорѫчително писмо отъ иерусалимския патриархъ Теофанъ, който молилъ руския царь пакъ да даде на митр. Сергия милостиня, понеже получената помощь презъ 1525 г. му била отнета по пѫтя отъ разбойници. Тоя пѫть, по заповѣдь на царя, путивлскитѣ войводи го върнали, като му дали малка помощь. [1]

 

8) Митрофанъ се споменава въ 1631 г. [2]

 

9) Иоасафъ. Споменава го архиепископъ Аврамий въ 1634 г. [3] Ако Муравьовъ и Каптеревъ вѣрно сѫ прочели имената на епархийскитѣ архиереи, то Иоасафъ ще да е заелъ гребенската катедра следъ 6 мартъ 1631 г., когато била издадена синодната грамота за архиеп. Аврамий.

 

10) Сергий въ м. ноемврий 1645 г. се явилъ въ Русия съ препорѫка на охридския архиепископъ Харитонъ, който молилъ руския царь да помогне на приносителя да построи църква въ с. Рени близо до р. Дунавъ. Не се знае, дали той билъ тъждественъ сь едноимения гребенския митрополитъ, който билъ въ Русия въ 1625 и 1630 г.

 

11) Висарионъ на 11 августъ 1652 г. е пристигналъ въ пограничния руски градъ Путивль, но, по заповѣдь на царя, не билъ допуснатъ въ Москва, като била дадена помощь нему и на свитата му (архимандритъ, слуга, преводачъ и неговъ племенникъ). После било получено разрешение да отиде той въ Москва, но вече билъ заминалъ отъ Путивль [4].

 

12) Григорий се споменава въ 1668 и 1671 г. [5]

 

13) Теофанъ. До 1676 г. въ иеромонашески чинъ, той

 

 

1. ibid., стр. 90.

 

2. Муравьевъ, II, 160.

 

3. Вж. тукъ, стр. 211, бел. 9.

 

4. За митр. Сергий и Висарионъ вж. Каптеревъ, цит. ст., въ Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888. Прибавл., стр. 115—117, 139—141. Споредъ Каптеревъ, митр. Сергий вторъ пѫтъ отишълъ въ Русия въ 1629 г. (ibid.).

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 118, Urk. LVII; Der wiederaufgef. K. hl. Kl., S. 91, № 19.

 

 

220

 

насила е взелъ гребенската катедра и после съ измама получилъ епископски чинъ [1].

 

14) Панкратий се споменава въ м. септемврий 1676 г. [2]

 

15) Теофанъ се явява въ 1684, 1689, 1691, 1694, 1695, 1709, 1718, 1719 г. [3]

 

16) Хрисантъ се споменава на 4 юлий 1746 г. [4]

 

17) Серафимъ „ на 1 мартъ 1753 и 4 августъ 1756 г. [5]

 

18) Макарий „ на 6 мартъ 1759 г. [6]

 

19) Григорий „ на 6 октомврий 1766 и въ 1767 г. [7]

 

 

XIII. Дебърски.

1) Даниилъ е подписалъ акта на охридския архиерейски съборъ отъ 1529 г. [8]

 

2) Иоакимъ се споменава на 29 мартъ 1698 г. [9] и 1706 г. [9b]

 

3) Киприанъ „ въ 1631 [10] и въ 1634 г. [11]

 

4) Евтимий „ въ 1668 г. [12]

 

5) Митрофанъ билъ дебърски епископъ до 15 октомврий 1679 г., когато билъ избранъ за пелагонийски

 

 

1. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 117—118, Urk. LV; Der wiederaufg. K. d. hl. Klemens, S. 89, № 15. Срв. по-горе, стр. 201, № 39 и 202, № 41.

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 118, Urk. LX; Der wiederauff. K. d. hl. Kl., S. 90.

 

3. Idem, Der Patr. v. Achr., S. 48, Urk. VI; S. 60, Urk. XVI; S. 63, 74; S. 83, Urk. XXXI; S. 86, 87, 94; S. 120, Urk. LX; Der wiederaufgef. K. d. hl. Kl., S. 93, № 22.

 

4. Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 104, № 5.

 

5. Idem, Der Patr. v. Achr. S. 109, Urk. XLVIII; S. 110, Urk. XLIX; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 21, 22.

 

6. Gelzer, цит. съч., S. 107, Urk. XLVI; Γ. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20.

 

7. Δελικάνη, цит. сб. III, №№ 1568, 1573.

 

8. Споменик, LVI, др. р., стр. 36, кол. 2. Въ охридския съборъ отъ 1529 г. е участвувалъ и неговъ представитель, иером. Петроний, който сѫщо е подписалъ съборното решение, наричайки себе си „посланикъ Данила епископъ Декръскаго” (ibid., стр. 37, кол. 1). Навѣрно, Даниил Дебърски отначало поради неразположение или старость не е отишълъ на събора и пратилъ свой представитель, но после, като се почувствувалъ по-добре, самъ се явилъ тамъ. Въ охридския съборъ отъ 1532 г. е присѫтствувалъ само пълномощникъ (исплънїтелъ) на дебърския епископъ (ib., стр. 37, кол. II), види се, поради голѣмата немощь на последния.

 

9. Вж. тукъ, стр. 177, бел. 4.

 

9b. Љ. Стојановић, цит. сб., V, № 7330.

 

10. Муравьевъ, II, 160

 

11. Срв. по-горе, стр. 211, бел. 9.

 

12. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 118, Urk. LVII.

 

 

221

 

митрополитъ [1]. Едноимененъ дебърски епископъ се споменава и въ 1683 г. [2], но не се знае дали е било едно и сѫщо лице [3].

 

6) Ненаименуванъ дебърски епиекопъ билъ сваленъ отъ архиепископа Игнатий въ 1693 г. [4]

 

7) Ненаименуванъ мирянинъ е купилъ отъ архиепископа Игнатия дебърската епархия и я управлявалъ отъ 1693—1695 г. [5]

 

8) Давидъ се отказалъ по старость отъ костурската епархия на 14 ноемврий 1694 г. и получилъ за прехрана дебърската, [6] чийто управитель се явява на 7 априлъ и 9 юлий 1695 г. [7]

 

9) Никифоръ билъ рѫкоположенъ за дебърски епископъ между 1709 и 1714 г. [8] и сваленъ отъ архиепископа Филотей между 1714 и 1718 г. [9]; но на 6 юлий 1718 г. той отново е заелъ тази катедра [10], на която го виждаме и въ 1719 г. [11]

 

10) Хрисантъ, билъ поставенъ отъ архиепископа Филотей и сваленъ едновременно съ него [12].

 

11) Даниилъ се споменава на 13 януарий 1746 г. [13], 1 мартъ 1753 г. и 8 юлий 1761 г. [14]

 

12) Григорий се споменава въ 1767 г. [15]

 

 

1. ibid., S. 43, Urk. III.

 

2. ibid., S. 119, Urk. LIX; Der wiederaufgef. Kodex d. hl. Kl., S. 92, № 20. Споредъ Филаретъ Вафиди, актътъ е отъ 1 априлъ, а, споредъ Гелцера, — отъ 1 юний.

 

3. Гелцеръ вижда едно и сѫщо лице (Der Patr. v. Achr., S. 141). Ако е било тъй, трѣбва да се допусне, че Митрофанъ Пелагонийски по нѣкаква вина билъ премѣстенъ въ Дебъръ преди априлъ или юний 1683 г.; но въ такъвъ случай той би се подписвалъ πρόεδρος, както костурскиятъ митрополитъ Давидъ се титулиралъ по-сетне, когато по старость билъ лишенъ отъ костурската епархия и получилъ дебърската. (Вж. Gelzer. Der Patr. v. Achr., S. 63).

 

4. ibid., S. 6620-21.

 

5. Pag. cit. 20-25.

 

6. ibid., S. 59, Urk. XVI.

 

7. ibid., S. 6354, 6754.

 

8. ibid., S. 8425-30.

 

9. loc. cit.

 

10. ibid., S. 8355.

 

11. ibid., S. 8699, 8727, 94160.

 

12. Срв. ibid., S. 8424-34.

 

13. Ibid., S. 10327.

 

14. ibid, S. 10914, 11016, 11116.

 

15. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 898, № 1575.

 

 

222

 

 

XIV. Драчки.

1) Харитонъ, родомъ отъ гр. Амбрачио, е заелъ драчката катедра въ 1614 г. и въ 1620 г. е напусналъ Драчъ, за да събира милостиня. Въ Цариградъ е престоялъ 1 1/2 г. и отъ 1623 г. е обикалялъ въ Западна Европа. Въ м. септемврий 1631 г. той се явилъ въ Русия, [1] като на посолския приказъ въ Москва (10 декемврий с. г.) е представилъ шесть позволителни грамоти, (1 отъ царигр. патр. Кирилъ, 2 отъ английскитѣ крале Яковъ и сина му Карлъ, 1 отъ датския краль Християнъ, 1 отъ шведския краль Густавъ и 1 отъ французкия краль Людовикъ). [2] Презъ м. декемврий с. г. Харитонъ е заминалъ отъ Москва въ Швеция. [3] He е известно, дали се върналъ въ Драчъ. Преди да приеме монашество, той билъ вдовецъ съ два сина и една дъщеря. [4]

 

2) Даниилъ се споменава на 13 августъ 1693 г., когато билъ поставенъ за вторъ кандидатъ на вакантния охридски престолъ [5] и на 24 януарий 1694 г. билъ премѣстенъ за корчански митрополитъ. [6]

 

3) Κοзма се родилъ въ Тунисъ (северна Африка) [7] на 15. юний 1643 г. Като мирянинъ той се наричалъ Константинъ Мавруди. Баща му Димитъръ билъ отъ Солунъ, а майка му

 

 

1. Тѣзи сведения е далъ самъ Харитонъ на рускитѣ програнични власти (Муравьевъ, II, стр. 124—126. Срв. тукъ, стр. 92).

 

2. Муравьевъ, II, стр. 130.

 

3. pag. cit.

 

4. ibid., стр. 125.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5517.

 

6. ibid., S. 57, Urk. XIV. Основавайки ce на православната изповѣдь и благодарителното писмо на Даниила (ibid., Urk. XV, XV6?), Γ. Баласчевъ мисли, че той билъ премѣстенъ, понеже билъ подозрѣнъ въ ересь или католицизъмъ, (Периодическо списание, кн. 55—55, стр. 211— 212), но въ документитѣ нѣма подобно указание: Църквата изисква подобна изповѣдь отъ всѣки новъ архиерей, сѫщо така благодарителни писма сѫ дали и други новоизбрани архиереи (вж. Gelzer Der Patr., цит. съч., Urk. VII, XI, XIII. XVII, XXI, XXIII, XXVI и др.).

 

7. Ricaut, Histoire de l’estat présent de l’Eglise grecque et de l’Eglise armenienne, p. 103; Em. Legrand, Bibliographie hellénique, t. V, p. 400. Въ писмото си до иерусалимския патриархъ Доситей отъ 1 декемврий 1695 г. Козма посочва за свое родно мѣсто Картагенъ, подъ който се разбира Тунисъ (вж. тукъ, стр 225, бел. 3).

 

 

223

 

Елисавета — отъ Кипъръ. [1] Тѣ сѫ били заможни [2]. На 11. ноемврий 1660 г. Константинъ постѫпилъ въ римската гръцка колегия „Св. Атанасий”, дето на 9 май 1663 г. станалъ иеродяконъ. На 26 августъ 1664 г., поради разклатено здраве, той напусналъ училището и, вѣроятно, е прекаралъ известно време въ Иерусалимъ като членъ на Божигробското братство, [3] поради което въ споменатото си писмо до иерусалимския патриархъ Доситей се нарекълъ „нѣкога божигробецъ”. [4] Отъ Иерусалимъ той е отишълъ въ Тунисъ, а въ 1666 г. заедно съ тамошния френски консулъ Яковъ де Молинъ — въ Парижъ. Въ дветѣ мѣста Козма е действувалъ като представитель на александрийския патриархъ Паисий (1657—1677). Въ Парижъ той спечелилъ покровителсгвото на френския краль Людовикъ XIV (1643—1715). Снабденъ съ негови препорѫчителни грамоти, Козма е обиколилъ различни мѣста като мисионеръ и къмъ 1675 г. е посетилъ о. Кипъръ, дето се преселила майка му отъ Тунисъ [5]. Въ края на сѫщата година [6] съ съдействието на френския консулъ въ гр. Ларнаксъ (Кипъръ) Валтасаръ Сованъ е заелъ китийската катедра, обаче е стоялъ на нея малко време: на 25 декемврий 1676 г. китийски митрополитъ билъ Варнава. [7] По всѣка вроятность, той

 

 

1. Сѫщо и въ охридския поменикъ на дарители-архиереи е отбелязано, че родителитѣ на митр. Козма се казвали Димитъръ и Забета (Ζαμπέταν), което е съкращение отъ Елисавета (Вж. тукъ, притурка. № 15. Срв. Χρυσοστόμου Παπαδοπούλου, Ἡ ἐκκληςἰα Κύπρου ἐπὶ τουρκοκρατίας (1571—1878), Αϑήνησι, 1929 г., стр. 60) Гелцеръ мисли, че митр. Козма билъ българинъ (Der wiederaufg. Kodex des hl. Klemens, S. 60), но горнитѣ известия не позволяватъ да се твърди това решително. Въ удостовѣрението, което издалъ въ Химара за Константина Мавруди на 10. май 1661 г., драчкодалматийскиятъ католически архиепископъ Симеонъ Ласкари нарича родителитѣ му християни гърци (Em. Legrand, V, p. 401). Дори да допуснемъ, че бащата на митр. Козма е произлизалъ отъ солунски български родъ, той ще да е билъ доста погърченъ подъ влияние на жена си и гръцкото общество, срѣдъ което е живѣелъ въ Тунисъ, а, може би, и въ Кипъръ.

 

2. Сѫщиятъ архиеп. Симеонъ Ласкари нарича тѣхния домъ „първа кѫща въ отечеството имъ“ (prima casa della sua patria) (Em. Legrand, pag cit.).

 

3. Em. Legrand, V, p. 400—401. Срв. Ricaut, pag. cit.

 

4. Вж. тукъ, стр. 225, бел. 3.

 

5. Em. Legrand, V, p. 401; Χρυσ. Παπαδοπούλου, цит. съч., стр. 60.

 

6. Ha 25 декемврий 1675 г. той изпратилъ две писма отъ Кипъръ: до френския краль Людовикъ XIV и до неговия министъръ Colubert, на които съобщава, че е заелъ китийската кагедра. Първото писмо е на гръцки, а второто на италянски, но е адресирано и подписано на гръцки. (у Em. Legrand, V, p. 402—405).

 

7. Χρυσ. Παπαδοπούλου, цит. съч., стр. 60.

 

 

224

 

билъ сваленъ поради неговото католикофилство. Още въ Иерусалимъ Козма билъ подозрѣнъ въ католически мисли. [1] Въ своитѣ писма отъ 25 декемврий 1675 г. до френския краль Людовикъ XIV и неговия министъръ Colubert той казва, че кипърскиятъ консулъ му станалъ защитникъ срещу противницитѣ му и „схизматицитѣ” (православнитѣ), [2] и себе си нарича „чедо на Римската църква”. [3] Не преставайки да се титулира „китийски митрополитъ”, [4] Козма е скиталъ въ разни мѣста и останалъ на служба въ Охридската църква до края на живота си. [5] Въ 1682 г. се явява игуменъ на елбасанския манастирь „Св. Ив. Владимиръ”, [6] а въ 1685 г. — мѣстоблюститель (τοποτηρητὴς) и настоятель (ἐπίτροπος) на Охридската архиепископия, [7] какъвто го виждаме още въ 1690 [8], 1691 [9] и 1693 г. [10] На 24 януарий 1694 г. той билъ вече драчки митрополитъ намѣсто премѣстения въ Корча Даниилъ [11] и такъвъ се явява на 7 априлъ

 

 

1. Въ м. юлий 1675 г. иерусалимскиятъ патриархъ Нектарий е писалъ на новия кипърски архиепископъ Иларионъ (отъ края на 1674 г.), че се говорѣло, какво нѣкой си Козма, който е пребивавалъ въ Иерусалимъ и сподѣлялъ всички латински възгледи, билъ поставенъ за „пафски епископъ”. Патриархътъ е питалъ архиеп. Илариона, дали наистина Козма се отказалъ отъ латинскитѣ си схващания или само е далъ лицемѣрно обещание, както митр. Лигаридисъ е излъгалъ иерус. патриархъ Паисий (цитатъ отъ писмото у Χρυσ. Παπαδοπούλου, цит, съч., стр. 57). Писмото е издадено отъ М. Гедеонъ въ съч. „Νεκταρἱου Ἱεροσολὺμων ἐπίστολαὶ”, което не намѣрихъ въ София.

 

2.

(Legrand, цит. съч., V, p. 403).

 

3.

(ibid., p. 403).

 

4. Вж. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 5037, 5219. Срв. Χρυσοστόμου Παπαδοπούλου, цит. съч., стр. 60—61.

 

5. He може да се мисли че преди заминаването си въ Кипъръ, Козма Китийски билъ прѣспански епископъ и тъждественъ съ Козма Прѣспански (Г. Баласчевъ, въ Период. Списание, кн. 55—56, стр. 210; Gelzer, Der wiederaufg. Kodex d. hl. Klemens, S. 55), който ce явява въ 1676 и 1677 г. (вж. тукъ, с. гл., т. „Прѣспански”), защото той отишълъ въ Кипъръ и добилъ китийската епархия преди това време.

 

6. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 867.

 

7. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 52, Urk. IX,

 

8. Gelzer, Der wiederaufg. Kodex des bl. Klemens, S. 61.

 

9. ibid., S. 5037.

 

10. ibid., S. 5531.

 

11. ibid., S. 5723.

 

 

225

 

1695 г. [1], 9 юлий 1695 г. [2] и 1 декемврий с. г., когато е изпратилъ писмо на Доситея Иерусалимски, [3] на 2 февруарий 1698 [4] и 8 юний 1699 г. [5] На 15 януарий 1702 г. той е умрѣлъ като драчки митрополитъ, споредъ една бележка въ кодекса на елбасанския манастирь [6].

 

Козма билъ образованъ и добъръ организаторъ. Той ще да е разбиралъ църковнославянския езикъ [7] и работилъ заедно съ автохтониститѣ за закрепването на Охридската архиепископия.

 

5) Неофитъ се споменава на 8 юлий 1761 г. [8]

 

 

XV. Зетски (цетински).

1) Иосифъ се споменава въ 1453 г. [9]

 

2) Висарионъ „ въ 1484 [10] и 1485 г. [11]

 

3) Вавила, се явява въ 1493—1494 г. [12] и 1495 г. [13] Преди да получи зетската катедра, той билъ епископъ, викарий на зетския митрополитъ Висарионъ. [14]

 

4) Романъ е действувалъ, вѣроятно, следъ 1504 г. [15]

 

5) Германъ се споменава въ 1520 г. [16]

 

6) Василий „ въ 1532 г. [17] Може би, сѫщиятъ

 

 

1. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 6356.

 

2. ibid., S. 6756.

 

3. Той ce подписалъ въ писмото:

 

4. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 867.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 7949.

 

6. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 867.

 

7. Срв. Gelzer, Der wiederaufg. Kodex des hl. Klemens, S. 60.

 

8. Idem, Der Patr, v. Achr, S, 11014, 11114. г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 22, 23.

 

9. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 301.

 

10. ibid., № 355.

 

11. Miklosich, Monumenta serbica, стр. 533.

 

12. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 381.

 

13. Ibid., стр. 119, № 383.

 

14. ibid., № 353.

 

15. Ibid., II, № 4616. Срв. Архим. Дучић, Књижевни Радови, књ. 9, стр. 249.

 

16. Архим. Дучић, pag. cit; проф. Ан. Гавриловић, Ист. српске прав. цркве, стр. 152.

 

17. Споменик, LV.I, др. р., стр. 37, кол. II „Архиепископъ” Василий, споменаванъ въ приписка отъ 1532 г. въ четвероевангелие въ Btnrp. народна библиотека (Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 471), вроятно, билъ зетски митрополитъ, понеже въ тази година архиерей на друга сръбска епархия съ това име не е известно (вж. подписитѣ на сръбскитѣ епархийски архиереи въ охридския съборенъ актъ отъ 1532 г., Споменик. LIV, др. р., док. V, стр. 37).

 

 

226

 

билъ и въ 1529 г. [1]

 

 

XVI. Ипекски.

1) Иоанъ се споменава на 18 май 1508 г. [2] и 31 мартъ 1509 год. [3]

 

2) Марко се явява въ 1524 г. [4]

 

3) Симеонъ „ въ 1529 и 1532 г. [5]

 

 

XVII. Италийски.

1) Пафнутий е умрѣлъ до м. юлий 1566 г. [6]

 

2) Тимотей билъ премѣстенъ отъ корчанската епископия въ м. юлий 1566 г. [7]

 

 

XVIII. Зворнишки.

1) Дометианъ се споменава въ 1532 г. [8]

 

2) Τеοфанъ (неканониченъ), поставенъ отъ смедеревския митрополитъ Павелъ къмъ 1530 г. [9]

 

 

1. ibid., стр. 37, док. IV. Архим. Никифоръ Дучичъ посочва още нѣколко зетски митрополити до възстановлението на Ипекската архиепископия (Никодимъ въ 1540 г. и Ромилъ въ 1551 г. — въ Књиж. радови, књ. 2, стр. 97; Ромилъ въ 1530 г. и Макарий въ 1550 г. — въ Књиж. радови, књ. 9, стр. 249). Както самъ съобщава, първитѣ двама се споменавали въ единъ цетински лѣтопись, който той не е видѣлъ, а се ползувалъ отъ „Ист. црнегоре” на Милаковичъ, като годинитѣ е опредѣлилъ по съч. „Црногорских царства династ” (ib., књ. 2, стр. 97, заб.). За другитѣ двама не посочва извора. Обаче, изглежда, самъ авторътъ се усъмнилъ въ тия сведения, та въ по-новия си списъкъ на цетинскитѣ митрополити не е поставилъ Никодима и Ромила отъ 1551 г. (Вж. ib., књ. 9, стр. 249).

 

2. Љ. Стојановић, цит, сб., I, № 399.

 

3. ibid., № 404.

 

4. ibid., № 451.

 

5. Споменик, LVI, др. р., стр. 36 и 37.

 

6. Визант. Временикъ, XIII, прилож., № 60, стр. 13510.

 

7. ibid., №№ 59 и 60.

 

8. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II.

 

9. ibid., стр. 37 и 39.

 

 

227

 

XIX. Кичевски.

1) Атанасий се споменава въ 1529 и 1532 г. [1]

 

2) Γерасимъ „ въ надписа на кичевския манастирь „Пречиста“. [2]

 

 

XX. Корчански.

1) Харитонъ се споменава въ 1503 г. (въ стария кодексъ на бобощичкия манастирь „Св. Никола”.) [3]

 

2) Иосифъ се явява въ 1532 г. [4]

 

3) Гавриилъ „ въ 1550 г. [5] Не се знае, дали той билъ сѫщиятъ, който при архиепископа Никанора билъ отлѫченъ отъ архиерейски съборъ и при архиепископа Софрония е смущавалъ Охридската църква заедно съ Мацуки и незаконния костурски митрополитъ Максимъ. [6]

 

4) Тимотей е заемалъ катедрата до м. юлий 1566 г. [7]

 

5) Неофитъ се явилъ въ Москва като корчански митрополитъ презъ есеньта на 1628 г. [8]

 

6) Митрофанъ се споменава въ 1631 г. въ синодната грамота на архиепископа Аврамий. [9]

 

7) Гавриилъ се явилъ въ Москва на 21 септемврий 1646 г. и умрѣлъ тукъ на 2 януарий 1647 г. [10]

 

8) Константий (Κωνσταντίου). Въ кодекса на бобощичкия манастирь „Св. Никола” е отбелязано, че при тоя архиерей нѣкой си Иванъ Капа Маре отъ Мосхополъ е построилъ кула 160 години следъ построяването на монастирската църква въ Бобощица (въ 1503 г.) [11], сир. Константий е действувалъ къмъ 1663 г.

 

 

1. Споменик, LVI, др. р., стр. 36 и 37.

 

2. Вж. тукъ, стр. 190, бел. 2.

 

3. Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl., S. 80, № 1.

 

4. Споменик, LVI, др. p. стр. 37, кол. II.

 

5. Визант. Временникъ, XIII, прил., № 58, стр. 1319.

 

6. Срв. тукъ, стр. 120.

 

7. Визант. Временникъ, XIII, прилож., стр. 13515-25.

 

8. Муравьевъ, II, стр. 52.

 

9. ibid., стр. 160.

 

10. Η. Θ. Каптеревъ, въ Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., прибавл. къ твор. св. от., стр. 134—135. Характеръ отношеній Pocciи къ прав. Востоку, стр. 334.

 

11. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 80, № 2.

 

 

228

 

9) Игнатий се споменава въ 1668 г. [1]

 

10) Макарий „ на 9 августъ 1691 г. и 13 августъ 1693 г. [2]

 

11) Атанасий е умрѣлъ преди 24 януарий 1694 г. [3]

 

12) Даниилъ, бившъ драчки, на 24 януарий 1694 г. билъ премѣстенъ за корчански митрополитъ, [4] какъвто се явява още въ 1699 г. [5], и въ 1709 г. е умрѣлъ. [6]

 

13) Иоасафъ, бившъ прѣспански, родомъ отъ Мосхополе, билъ избранъ следъ смъртьта на Даниила на 4 юний 1709 г. [7] и управлявалъ корчанската епархия до края на своя животъ, [8] съгласно съ решението на архиерейския съборъ отъ 6 юний 1718 г. [9]

 

14) Никифоръ се споменава въ 1746 г. [10], 1748 г. [11] и 1750 г. [11b]

 

15) Макарий се явява на 15 августъ 1752 г., 1 мартъ 1753 и 4 августъ 1756 г. [12]

 

16) Даниилъ — на 6 мартъ 1759 г. [13]

 

17) Генадий, избранъ въ Цариградъ на 6 октомврий 1766 г. [14], билъ на катедрата и въ 1767 г. [15]

 

 

XXI. Костурски.

1) Иосифъ се споменава въ единъ поменикъ отъ сръбска редакция, пазенъ въ Московския румянцевски музей (Севастьянова

 

 

1. Idem, Der. Patr. v. Achrida, S. 118, Urk. LVII.

 

2. ibid., S. 5041, 5528.

 

3. ibid., S. 568, Urk. XIV.

 

4. ibid., S. 5712-13, 5, Urk. XIV, XV.

 

5. ibid., S. 7952.

 

6. ibid., S. 743-5.

 

7. ib. S. 74, 75.

 

8. Въ пастирското послание на охридския архиепископъ Иоасафъ отъ 21 май 1727 г. сѫ означени отъ Бодлева корчански Герасимъ и селасфорски Григорий (Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 97105 и 108), обаче въ оригинала на посланието нѣма подобни лица (idem, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 67).

 

9. ibid., S. 8225-26:

 

10. ibid., S. 103, Urk. XLIV, Γ. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19.

 

11. Г. Баласчевъ, въ Период. сп., кн. 55—56, стр. 204.

 

11b. Θεολογία, т. IX, ян.-мартъ, 1931 г., стр. 55. Вж. и Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Κl., S. 96, № 3.

 

12. Gelzer, цит. съч., S. 108, Urk. XLVII; S. 109, Urk. XLVIII; S. 110, Urk. XLIX. Г. Баласчевъ, цит. съч. стр. 21—22.

 

13. Gelzer, цит. съч., S. 107, Urk. XLVI; Γ. Баласчевъ, цит. съч., стр.20.

 

14. Δελικάνη, цит. сб, III, № 1568.

 

15. ibid., №№ 1574, 1675.

 

 

229

 

сбирка). [1] Той е действувалъ, може би, презъ XV в., преди възвеждането на костурската епархия въ митрополия [2], понеже е нареченъ епископъ.

 

2) Акакий се явява на 16 юлий 1532 и 1542 г. [3]

 

3) Методий „ въ м. декемврий 1544 г. [4]

 

4) Иоасафъ въ 1565 г. е участвувалъ въ цариградския съборъ, който свалилъ цариградския патриархъ Иоасафъ II. [5]

 

5) Максимъ се явява къмъ 1572 г. [6]

 

6) Харитонъ „ въ 1618 г. [7] He е известно, дали той билъ единъ и сѫщъ съ едноимения костурски митрополитъ въ 1631 г. [8]

 

7) Теофанъ се поменава въ 1624. [9]

 

8) Дионисий е споменатъ въ м. февруарий 1653 г. [10]

 

9) Киприанъ се явилъ въ Русия въ 1651 г. [11]

 

10) Герасимъ е действувалъ при султана Мухамедъ IV (втората половина на XVII в.), после станалъ одрински митрополитъ и александрийски патриархъ (20. юний 1688—1710). Той билъ покровителствуванъ отъ великия драгоманъ при В. Порта Александъръ Маврокордато. [12]

 

11) Давидъ отъ Митилини става известенъ пръвъ пѫть въ 1660 г. [13] Той билъ на костурската катедра сѫщо въ м. декемврий 1665 г. [14] 1666, 1667, 1668, 1671, 1676 г. [15] Не по-късно отъ последната четвърть на 1679 г. той билъ изтиканъ отъ Дионисия. На 20 май 1682 г. костурчанитѣ, които сѫ живѣели

 

 

1. Споменик, III, стр. 178.

 

2. Срв. тукъ, стр. 175, бел. 1.

 

3. Gelzer, Der wiederaufgef. Κ. d. hl. Kl., S. 82—83, №№1 и 3.

 

4. ibid., S. 83—84, №№ 4, 5.

 

5. Crusius, Turcograeciae, II, 174.

 

6. Срв. тукъ, стр. 120; Σάϑα, Βιογραφικὸν σχεδίασμα, каталогъ, стр. чγ’, кол. II.

 

7. Вж. тукъ, стр. 121.

 

8. Муравьевъ, II, 160.

 

9. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Klemens, S. 84, № 1.

 

10. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 87, № 9.

 

11. Богосл. Вѣстникъ, XLI, 1888 г., прибавл. къ твор. св. отцевъ, стр. 131—132.

 

12. Кесарий Дапонте, Χρονογράφος, у Σάθα, Μεσαιων. Βιβλ., III, стр. 33 и 168. Въ известнитѣ до сега охридски документи той не се споменава. Цит. ст. на Мазараки въ Ἐκκλ. φάρος, цит. т., стр. 253. Споредъ биографията на патр. Герасима II, написана въ 1785 г. отъ александр. патриархъ Герасимъ III, той билъ родомъ отъ Критъ, наричанъ билъ Паладасъ, училъ се въ Венеция, билъ учителъ въ Костуръ и после тамошенъ „архиерей въ днитѣ на Манолаки костурчанина”. Герасимъ е написалъ слова за Христовото въплощение на народенъ езикъ, тесаракостарий и др. Мазараки предполага, че следъ като напускалъ алекс. престолъ, Герасимъ е отишълъ въ Св. Гора (цит. сп., т. 31, 1931 г., стр. 411—414, 449—451). Самъ Герасимъ, като алекс. патриархъ, е отбелязалъ въ I. кодексъ на браковетѣ (въ Aлекс. патриаршия), че, по изборъ въ Цариградъ въ храма „Св. Георгий” на 20. юний 1688 г., той билъ премѣстенъ отъ костурската катедра (ἀπο τοῦ Θρόνου Καστορίας τῆς κατὰ τὸ Ἀχριδῶν κλίμα) на алекс. престолъ (ibid., т. 30, 1931 г., стр. 253). За управление на одринската епархия не споменаватъ нито той, нито биографията му. Въ известнитѣ охридски актове отъ XVII и XVIII в. не се споменава костурски митрополитъ Герасимъ. Въ 1688 г. такъвъ билъ Давидъ. Може би, Герасимъ е заелъ кост. катедра презъ промежутъка, когато Давидъ билъ отстраненъ. Ако е вѣрно съобщението на Кесария Дапонте, то трѣбва да се мисли, че следъ като Давидъ си възвърналъ кост. катедра, Герасимъ билъ управляващъ одринската епархия, като запазилъ титлата си костурски митрополитъ. Не ми е известно, дали има нѣщо общо съ него иером. Герасимъ отъ Критъ, сѫщо учитель въ Костуръ, който билъ низвергнатъ въ 1668 г. (вж. тукъ, гл. V, Религиознонравствено състояние презъ XVII и XVIII в.).

 

13. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 87, № 10.

 

14. Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1900, № 10, стр. 109.

 

15. Gelzer, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl.; S. 90, № 15; S. 91, №№ 16, 17, 18, 19.

 

 

230

 

въ Цариградъ, сѫ писали на първенцитѣ въ Костуръ да подкрепятъ „несправедливо наклеветения и преследванъ митрополитъ Давидъ”. [1] Ha 1 юний 1683 г. той се явява пакъ на катедрата, [2] на която е стоялъ въ 1684, 1688, 1689, 1691 и 1693 г. [3] Преди 14 ноемврий 1694 г. поради старческа немощь той е подалъ оставката си [4] и получилъ като пенсия дебърската епископия. [5]

 

12) Дионисий (II) е отнелъ катедрата отъ Давида не по-късно отъ 15 октомврий 1679 г., когато е подписалъ като прототронъ единъ изборенъ актъ. [6] Къмъ 1683 г. той изгубилъ епархията си въ полза на Давида. [7]

 

13) Дионисий (III), прѣкъ приемникъ на Давида, избранъ на 14 ноемврий 1694 г. [8], билъ на костурската катедра въ 1695, 1706, 1707, 1709, 1710, 1714 г. [9] Той се споменава и въ различнитѣ свидетелства отъ 1704—1715 г. [10] Въ 1715 г. иерусалимскиятъ патриархъ Хрисантъ му изпратилъ писмо. [11] Може би, въ 1718 г. той е умрѣлъ [12], защото нѣма неговъ подписъ

 

 

1. Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1900, № 10, стр. 110, Срв. тукъ, стр. 116—117.

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 119, Urk. LIX; Der wiederaufg. K. d. hl. Klemens, S. 92, № 20.

 

3. Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl. S. 92, № 20; S. 93, № 22; S. 94, № 27; Der Patr. v. Achr., S. 120, Urk. LX; S. 5325.

 

4. idem, Der Patr. v. Achr., S. 594-5, Urk. XVI.

 

5. Срв. тукъ, стр. 221, № 8. Издательтъ на единъ кодексъ на костурската митрополия Филаретъ Вафиди казва, че всички документи въ тоя кодексъ отъ 1665—1703 г. носятъ подписа на Давида (Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1900, № 10, стр. 124). Това би било възможно само, ако като дебърски проедъръ отъ 1695 г. Давидъ е живѣелъ не въ Дебъръ, а въ Костуръ и подписвалъ костурскитѣ актове honoris causa, обаче такъво положение ми се вижда невѣроятно: костурскиятъ актъ отъ 1 августъ 1695 г. не е подписанъ отъ Давида (Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 95, № 29). Срв. idem., Der Patr. v. Achr., S. 143.

 

6. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 4623.

 

7. Вж. тукъ c. стр., № 11.

 

8. Ibid., S. 59, Urk. XVI. Тоя Дионисий не e тъждественъ съ едноимения костурски митрополитъ отъ 1679 г., защото, когато го избрали за костурската катедра, той билъ иеромонахъ (ἐθέμεθα τὸν ὁσιώτατον ἐν ἱερομονὰχοις κύριον Διονύσιον) (ibid., S. 5911—22, Urk., XVI).

 

9. Ibid., S. 31,6 6355, 6753, 7425, 7735; Der wiederaufg K. d. hl. Klem., S. 95, № 29; Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1900, № 10, стр. 124 (писмо на царигр. патриархъ Гавриилъ до него отъ XV инд. или 1706/1707 г.) и № 28, стр. 318.

 

10. Ἐκκλ. Ἀλήθ., 1900 г., стр. 141.

 

11. Α. Παπαδοπούλου-Κεραμέως, Ἀνάλ. ἱεροσολ. σταχυολ., II, стр. 325.

 

12. Срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 143.

 

 

231

 

въ архиерейското съгласително отъ 1718 г., съборния актъ отъ 4 февруарий 1719 г. и синодния актъ отъ 6 февруарий 1719 г., а пастирското послание отъ 21 февруарий 1719 г. е подписалъ новъ костурски митрополитъ, Хрисантъ. [1] Тоя Дионисий ще да е билъ единъ и сѫщъ съ костурския митрополитъ Дионисий Мантука отъ Мосхополе, който училъ философия и богословие въ Италия, билъ църковенъ ораторъ и единъ отъ образованитѣ „гърци” отъ XVII в. и началото на XVIII в. [2]

 

14) Хрисантъ, приемникъ на Дионисия, се споменава на 21 февруарий 1719 г., 1728, 1739, 1742, 1745, 1746, 1748 г. [3] Той билъ на катедрата и на 17 юний 1749 г. [4], въ 1752 г., 1753 г. и 1756 г. [5] Изтиканъ въ 1756 г. отъ Евтимия [6], той се явява пакъ на катедрата на 8 юлий 1761 г. [7] и не билъ на нея въ м. февуарий 1764 г. [8]

 

15) Исаия се споменава като бившъ костурски митрополитъ въ два акта на Цариградската патриаршия отъ м. май 1759 г. [9]

 

16) Евтимий, споредъ една бележка въ третия кодексъ на костурската митрополия, билъ поставенъ на костурската

 

 

1. Вж. Ibid., S. 83, 86, 87, 94.

 

2. Σάθα, Μεσαιωνικὴ βιβλιοθήκη, III, 491. Споредъ Σάθα, въ февруарий 1706 г. и на 5. априлъ 1707 г. костурскиятъ митрополитъ Доситей е писалъ на иерусалимския патриархъ Хрисантъ (ib., стр. 523). Ако това е вѣрно, трѣбва да се приеме, че Дионисий билъ временно изтиканъ отъ Доситея, (срв. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 143), но, струва ми се, погрѣшно е прочетенъ подписътъ на митр. Дионисий въ тѣзи писма.

 

3. Idem, Der wiederaufg. k. d. hl. Klemens, S. 75, № 4; 103, № 4; 104, № 5; Der Patr. v. Achr., S. 94153, 10324, 106, (Urk. XLIV), 107, (Urk. XLV). Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19; Период. сп., 55—56, стр. 204; Ἐκκλ. Αλήθεια, № 10, стр. 124; № 28, стр. 318.

 

4. Ἐκκλ. Ἀλήθ. 1900, № 10, стр. 123:

(надписъ въ църквата „св. Богородица” въ костурското село Долени).

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 108, 109, 110; Γ. Баласчевъ, цит. съч., 21—22.

 

6. Срв. тукъ, стр. 232, № 16.

 

7. Gelzer, цит. съч., S. 11013, 11113. Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 22—23.

 

8. Срв. тукъ, стр. 232, № 16.

 

9. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ. III, № 1551.

 

 

232

 

катедра на 3 ноемврий 1756 г. [1] и преди 8 юлий 1761 г. изтиканъ отъ Хрисанта. Обаче не по-късно отъ м. февруарий 1764 г. той пакъ е заелъ тази катедра [2], на която билъ и при унищожението на архиепископията. [3]

 

 

XXII. Крупнишки.

1) Яковъ е умрѣлъ на 2 октомврий 1448 г. [4] Владиславъ Граматикъ го характеризира като светитель,

[5]

 

2) Иосифъ, синъ на Якова, въ 1469 г. е участвувалъ въ тържественото пренасяне на мощитѣ на св. Иванъ Рилски въ Рилския манастирь. [6]

 

3) Яковъ II се споменава въ надписа на бобошевския манастирь „Св. Димитъръ” отъ 1488 г. и въ надписа отъ 1491 г. въ църквата на рилския метохъ „Орлица”. [7]

 

 

XXIII. Молдавски.

1) Теоктистъ, бившъ игуменъ на нямецкия манастирь, билъ поставенъ отъ охридския архиепископъ Никодимъ. [8]

 

 

1. Gelzer, Der wiederaufg., Κ. d. hl. Kl., S. 88, № 14.

 

2. Ibid., S. 96—97.

 

3. Δελικάνη, цит. сб., III, №№ 1558, 1574, 1575.

 

4. Archiv für slav. philologie, II, S. 93.

 

5. Гласник, XXII, стр. 289.

 

6. Въ извора не е посочена епархията му, но, по всѣка вѣроятность, той билъ крупнишки: наблизо архиереи имало въ Кюстендилъ и Крупникъ, но въ първия ще да е билъ митрополитъ, а не епископъ, какъвто е нареченъ Иосифъ, ibid., стр. 299.

 

7. Вж. тукъ, стр. 170, бел. 4. Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 370.

 

8. Bogdan, Vechile cronice moldovenesci, стр. 144; N. Jorga, Ist biser. rom., I, p. 82. Срв. N. Dobresku, Ist. biser. rom., 49; Μ Lascaris, Ioachim, métropolite de Moldavie etc., p. 10, 11; тукъ, стр. 14. Историцитѣ Филаретъ Скрибанъ (Ist. biser. а Românilor, p. 162) и проф. Евсевий Ποповичъ (Опћа црквена историја, II, стр. 531) приематъ твърдението на Дим. Кантемиръ, че митр. Теоктистъ билъ българинъ и, до възкачването си на молд. катедра, архидяконъ на ефеския митрополитъ Маркъ Евгеникъ († 1449 г.) (Descriptio Moldaviae, Bucuresci, MDCCCLXXII, p. 144). Η. Иорга твърди, че Теоктистъ билъ членъ на молдавското владѣтелско семейство (Ist. biser. rom., I, p. 83). Η. Добреску по-рано мислѣше, че не може да се твърди, какво Теоктистъ билъ ромънинъ или не (Contribuțiuni la istoria bisericii române in secolul XV-lea, p. 33), но по-късно и той допусна за вѣроятно, че тоя митрополитъ е произлизалъ отъ владѣтелското семейство или пъкъ билъ неговъ роднина (Ist. biser. rom., p. 21). Знае се обаче, че Теоктистъ билъ голѣмъ разпространитель на славянската образованость въ Молдава (срв. N. Dobrescu, Contrib. la ist biser. rom, p. 39; N. Jorga, цит. сьч., стр. 82). Този фактъ свидетелствува, че той ималъ поне славянско образование.

 

 

233

 

Споменава се въ 1455, 1456, 1457, 1460, 1462, [1] 1470 [2] и умрѣлъ на 18 ноемврий 1477 г. [3]

 

2) Теоктистъ (II), бившъ игуменъ на манастиря Побратъ (въ 1471 г.), се споменава въ грамота на молдавския войвода Стефанъ Велики отъ м. октомврий 1490 г. [4] и, вѣроятно, съвсемъ малко време е стоялъ на катедрата [5].

 

3) Георгий, наричанъ „Георгий Старецътъ”, се явява въ 1497 [6], 1499 [7], 1503 г., умрѣлъ въ 1510/1511 г. (7019), следъ 34 годишно управление. [8]

 

4) Теоктистъ (III), бившъ игуменъ на Нямецкия манастирь (около 17 години) и бившъ романски епископъ, е заемалъ молдавската катедра отъ 1510/11 (следъ смъртьта на митр. Георгий) до края на живота си. Преди смъртьта си (15 февруарий 1528 г.) той приелъ схима и билъ преименуванъ Теодоръ. [9]

 

 

1. В. Уляницкій, Материалы для исторіи взаимн. отношеній Pocciи, Польши, Молдавіи, Влахіи и Турціи въ XIV—XVI, Москва, 1887, стр. 84, 86, 87, 95, 97, 108.

 

2. Bogdan, Vech. cron. moldov., стр. 145.

 

3. Споредъ надгробния надписъ въ ман. Путна (ibid. стр. 252), а, споредъ путненската хроника, — на 8 ноемврий 1476 г. (6985) г. (ibid., стр. 146. Срв. N. Jorga, Istoria bisericii rom., I, p. 83). Споредъ N. Jorga (ibid. и Gesch. d. rum. Volkes, I, S. 396) и N. Dobrescu (Contributiuni la ist. biser. române in sec. XV-lea, p. 33; Ist. biser. rom, p. 23, 49), митр. Теоктистъ e управлявалъ Молд. църква отъ 1452—1477 г. (25 години). Вѣроятно, тѣ иматъ предъ видъ обстоятелството, че охридскиятъ архиепископь Никодимъ се споменава само въ 1452 г. Отъ това обаче не следва да се заключи, че Никодимъ не е действувалъ преди или следъ 1452 г. Филаретъ Скрибанъ поставя началото на Теоктистовото управление въ 1454 г. (цит. съч., стр. 162), а Богданъ — въ 1453 г. (Vech. cron. moldov., p. 250).

 

4. Уляницкій. цит. съч., стр. 118.

 

5. Срв. N. Jorga, Ist. bis. rom., p. 88.

 

6. F. Α. Wickenhauser, Bochotin oder Geschichte der Stadt Černäuz und ihrer Umgegend, I Helt, Wien, 1874, S. 24.

 

7. Hurmuzaki, Docum. priv. la ist. Rom., II2, p. 444, 718 (подписалъ мирния договоръ на Стефанъ Велики съ полския краль Иоанъ Албрехтъ).

 

8. I. Bogdan, Cronice inedite, Bucureşti, 1895, (сръбскомолдавска хроника), стр. 96. Срв. N. Jorga, цит. съч., стр. 87—88.

 

9. Bogdan, Vech. cron. mold..., стр. 154. Срв. ib., стр. 252. N. Jorga, цит. съч., стр. 88, 89, 105; N. Dobrescu, цит. съч., стр. 21. Въ Молдава, въ времето на войводата Богданъ III Слѣпи (1504—1517), се явява митр. Давидъ, братъ на манастиря Путна, и починалъ на 1 априлъ 1509 г., обаче не ще да е билъ молдавски митрополитъ (срв. N. Jorga, цит. съч., стр. 94).

 

 

234

 

5) Τеофанъ, бившъ радауцки епископъ, [1] се явява въ 1538/39 г. [2]

 

6) Григорий (Рошка), братовчедъ на молдавския войвода Петъръ Рарешъ, преди да стане митрополитъ, билъ 12—13 години игуменъ на манастиря Побратъ. Той е управлявалъ отъ 1541 г. и напусналъ катедрата си при войводата Иоанъ, нареченъ деспотъ (18. XI. 1561 — 5. или 6. XI. 1563), поради омразата на последния къмъ православието. [3] Оттеглилъ се въ Нямецкия манастирь [4] и умрѣлъ на 5 февруарий 1579 г. [5] Григорий е покровителствувалъ славянската писменость. По негова рѫка, въ 1557 г. иеродяконъ Иларионъ, който се наричалъ неговъ ученикъ, е преписалъ славянския сборникъ „Правила на св. апостоли” за Нямецкия манастирь; [6] а въ 1562 г. била преписана повестьта „Aлександрия”. [7]

 

7) Теофанъ (II), ученикъ на романския епископъ Макарий, билъ поставенъ на 22 септемврий 1564 г. отъ молд. войвода Aлександъръ Лапушнану. [8] Той се явява и въ 1568 г. когато е далъ грамота за събиране милостиня на Зографския архимандритъ Амфилохий. [9] Поради насилията на войводата Иоанъ III „Жестоки”, къмъ 1572 или 1573 г. той избѣгалъ отъ Молдава. [10]

 

8) Анастасий се явява въ 1572 г. за кратко време. [11]

 

 

1. N. Jorga, цит. съч., стр. 106.

 

2. ibid., стр. 106, заб. 6; 107, 109.

 

3. ibid., стр. 104, 106—107. Н. Добреску поставя управлението на митр. Григорий Рошка въ половината на XVI в. (Ist. biser. rom., p. 21).

 

4. Idem, Istoria literaturiî religioase a romînilor pănă la 1588, Bucureşti, 1904, p. 45.

 

5. Вж. y N. Jorga, Ist. bis. rom., I, p. 107, n. 3; 156.

 

6. I. Bogdan, Cronice inedite, p. 89.

 

7. Starine, V, стр. 26—27.

 

8. N. Jorga, цит. съч., p. 158.

 

9. Муравьевъ II, стр. 25.

 

10. N. Jorga, цит. съч., стр. 159.

 

11. ibid., стр. 158.

 

 

235

 

XXIV. Молисковски.

 Софроний е подписалъ грамотата на охридския архиепископъ Аврамий отъ 1631 г. [1]

 

 

XXV. Морозвижки (или кратовски).

1) Давидъ е действувалъ, вѣроятно, презъ XV в. [2]

 

1b) Матей се явява около 1515 г. [2b]

 

2) Никифоръ се споменава въ 1529 и 1532 г. [3]

 

2b) Сосипатъръ се споменава въ слѣпченския поменикъ. [3b]

 

3) Пахомий, поставенъ отъ Павла Смедеревски къмъ 1530 и 1531 г., билъ низверженъ въ 1541 г. [4]

 

4) Софроний се явява въ 1550 г. [5]

 

 

XXVI. Музакийски.

Харитонъ се споменава въ 1532 г. [6]

 

 

XXVII. Нишки.

Матей се явява въ 1529 и 1532 г. [7]

 

 

XXVIII. Мъгленски.

1) Пахомий се споменава въ 1532 г. [8]

 

2) Ненаименуванъ епископъ въ 1565 г. [9]

 

3) Иосифъ въ м. февруарий 1606 г. е пристигналъ въ Русия заедно съ архиепископа Атанасий. [10]

 

4) Козма се явява на 31 януарий 1629 г. [11]

 

5) Харитонъ „ къмъ 1634 г. [12]

 

 

1. Муравьевъ, II, стр. 160.

 

2. Споменава се въ единъ поменикъ отъ сръбска редакция заедно съ костурския епископъ Иосифъ (Споменик, III, стр. 178; срв. тукъ стр. 228, № 1).

 

2b. Љ. Стојановић, цит. сб., IV. стр. 42, № 6210.

 

3. Споменик, LVI, др. р., стр. 36 и 37.

 

3b. Архим. Aнтонинъ, pag. cit.

 

4. ibid., стр. 39, кол. I. Срв. стр. 37, кол. II.

 

5. Виз. Временникъ, XIII, прилож., № 58, стр. 13120.

 

6. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. II.

 

7. ibid., стр. 36 и 37.

 

8. ibid., стр. 37, кол. II.

 

9. Crusiius, Turcograeciae, II, 174.

 

10. Муравьевъ, I, стр. 303, 304, 305.

 

11. Idem, II, стр. 69; Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., прибавл. къ тв. св. отцевъ, стр. 151—152.

 

12. Вж. тукъ, стр. 211, бел. 9.

 

 

236

 

6) Никодимъ се споменава въ 1668 г. като членъ на събора противъ еретика Герасима. [1] На сѫщата катедра го виждаме въ м. септемврий 1676 г. и въ 1684 г. [2]

 

7) Паладий се явява на 1 юний 1683 г. [3]

 

8) Aнтимъ „ на 8 май 1688 г. [4]

 

9) Дионисий (Кокинъ), рѫкоположенъ за архиерей отъ охридски архиепископъ, [5] се споменава на 14 ноемврий 1694 г., 1695 г. и 8 юлий 1699 г. [6] Следъ това кой знае защо той напусналъ епархията си и се установилъ въ Цариградъ, гдето съ своитѣ действия противъ патриаршията е станалъ причина тя да продаде сребърнитѣ кандила на своя храмъ и следъ това да ги откупи. Между 1708 г. и 1710 г. патриаршията го лишила отъ архиерейския санъ. [7]

 

10) Игнатий се споменава въ 1706 г. [8]

 

11) Гавриилъ „ въ 1714, 1718, 1719 г. [9]

 

12) Иоакимъ „ на 9 юний 1746 г., 4 юлий 1752 г., 1753 и 1759 г. [10] Умрѣлъ е въ края на 1762 г. [11]

 

13) Германъ, избранъ въ м. декемврий 1762 г. намѣсто Иоакима, [12] билъ сваленъ къмъ м. априлъ 1767 г. [13]

 

 

XXIX. Новобърдски.

Никаноръ, близъкъ сътрудникъ на архиеп. Прохоръ въ просвѣтителното му дѣло, ще да е билъ на катедрата не по-малко отъ 22 години: споменава се въ 1529, 1530, 1532, 1535, 1539, 1545, 1548, 1550, 1551. [14]

 

 

1. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 118, Urk. LVII.

 

2. ibid., S. 118, Urk. LV; S. 120, Urk. LX.

 

3. Idem, Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 92, № 20.

 

4. Idem. Der Patr. v. Achr., S. 53, Urk. X.

 

5. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγρ., III, стр. 833.

 

6. Gelzer, Der Patr. v. Achr. S. 6024, 6359, 7953.

 

7. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 833—835.

 

8. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 3113-14.

 

9. ibid., S. 7742, 8353, 8695, 8726, 94159.

 

10. ibid., S. 105, Urk. XLIV; S. 108, Urk. XLVI1; S. 109, Urk. XLVIII; S. 107, Urk. XLVI. Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19, 20, 21.

 

11. Δελικάνη, цит. сб., III, № 1557.

 

12. loc. cit.

 

13. ibid., № 1575.

 

14. Споменик, LVI, др. ρ., стр. 36, 37; Љ. Стојановић, цит. сб., I, №№ 464, 480, 496, 528, 547, 554, 560, 563, 564; III, №№ 5595, 5987.

 

 

237

 

XXX. Пелагонийски.

1) Митрофанъ се явява въ 1529 и 1532 г. [1]

 

2) Григорий е споменатъ въ сборници (сръбска ред.). отъ XVI в. като преводачъ на слова за митаря и фарисея и блудния синъ. [2] Датата не е посочена, но понеже той е нареченъ епископъ, а не митрополитъ, трѣбва да го отнесемъ до възвеждането на пелагонийската катедра въ митрополия, (преди 80-тѣ години на XVI в.).

 

3) Иеремия, родомъ отъ Сѣрско [3], билъ поставенъ на тая катедра въ мартъ 1585 г. отъ архиеп. Гавриилъ [4], заедно съ когото въ 1586 г. е отишълъ въ Русия [5] и въ 1587 г. въ Западна Европа. [6] Следъ това той се върналъ въ епархията си [7], но преди 1595 г. [8] е заминалъ въ Испания за милостиня. Представенъ отъ единъ гръкъ за измамникъ, той билъ затворенъ въ Мадридъ отъ инквизицията, която го освободила, следъ като се увѣрила въ неговата самоличность отъ рѫкоположителната му грамота. [9] Къмъ 1598 г. Иеремия се явилъ

 

 

1. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. I и II.

 

2.

(А. Викторовъ, Собраніе рукописей П. И. Севастьянова, 1881 г., Москва, стр. 74—75, № 50, 16). Љ. Стојановић, Каталог Нар. библ. у Београду, IV, № 419.

 

3. Н. И. Милевъ, пос. ст., въ Известия на истор. д-во, София, V, стр. 120.

 

4. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 186—188. Споредъ Η. И. Милевъ, това е станало на 13 мартъ 1583 г. (пос. ст., стр. 116, 120). Споредъ изданието, отъ което се ползувамъ, изборниятъ актъ за Иеремия има дата 7093 (= 1585), инд. 13, м. мартъ (Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 186).

 

5. Муравьевъ, I, 168. Тукъ Иеремия неправилно е нареченъ „Перлажки” вмѣсто Прилѣпски.

 

6. Revue des études grecques, IV, 1891, p. 182.

 

7. Презъ 1622 г. въ Москва Иеремия е съобщилъ на бившия охридски архиепископъ Нектарий, комуто било порѫчано да го разпита, че следъ първото си идване въ Русия за милостиня, при царь Теодора Ивановичъ, той се върналъ у дома си (Муравьевъ, II, стр. 3; Каптеревъ, пос. ст., въ Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., приб., стр. 135).

 

8. Посочвамъ тази дата, имайки предъ видъ обстоятелството, че въ Мадридъ той се запозналъ съ венециянския посланикъ Вендраминъ, който презъ 1596 г. билъ премѣстенъ въ Прага. (Н. И. Милевъ, въ Изв. истор. д-ство, V, стр. 120).

 

9. pag. cit.

 

 

238

 

въ Неаполъ. Тукъ се срещналъ съ архиеп. Атанасий и пѫтувалъ съ него презъ 1598 и 1599 г. [1] Въ 1600 г. пелагонийската епархия била държана отъ другъ архиерей. [2] Затова, вѣроятно, следъ като се върналъ въ отечеството си, презъ 1602 г. Иеремия пакъ го напусналъ и ходилъ въ Молдава, дето билъ плененъ отъ кримскитѣ татари и скоро освободенъ отъ австрийскитѣ войски. Презъ Литва въ м. юний 1604 г. той пакъ отишълъ въ Москва за милостиня, придруженъ отъ единъ слуга и двама преводачи-гърци, които въ Литва е представялъ за свои племеници. [3] Следъ това за него нѣма никакви сведения до 1 септемврий 1622 г., когато трети пѫть презъ Киевъ се явилъ въ Русия за милостиня, като представилъ три препорѫчителни грамоти: отъ киевския митрополитъ Иовъ до руския царь Михаилъ Теодоровичъ и московския патриархъ Филаретъ Никитичъ и отъ иерусалимския патриархъ Теофанъ до моск. Патриархъ [4]. Приетъ добре отъ руския царь, той е напусналъ Москва следъ една година (септемврий 1623 г.). Неизвестно кога, следъ като напусналъ епархията си, Иеремия е живѣлъ известно време въ Влашко и после отишълъ въ Унгария, дето е заелъ една вакантна митрополия. [5] Отъ това, що се знае за Иеремия Пелагонийски, може да се заключи, че той билъ човѣкъ уменъ и голѣмъ врагъ на турското робство. Той ще да е билъ политически деятель, та рускитѣ царе при всѣко негово явяване сѫ му оказвали добъръ приемъ.

 

 

1. Ibid., стр. 121—122. Срв. тукъ, стр. 99.

 

2. Срв. тукъ, стр. 239, № 4.

 

3. Муравьевъ, I, стр. 304—305, 324—325 (съобщение на Иеремия).

 

4. Ibid., II, стр. 1—3; Богословски вѣстникъ, цит. ст. на Каптеревъ, стр. 135—137.

 

5. Въ своето донесение отъ 1 септемврий 1622 г. до руския царь путивлскитѣ войводи го нарекли „угорской земли пелагонскаго митрополита Иереміи“ (Муравьевъ, II, стр. 1). Сѫщо и отъ устнитѣ обяснения, дадени отъ Иеремия въ Москва на бившия охр. архиепископъ Нектарий, излиза като че ли Иеремия сега е дошълъ въ Русия отъ епархията си въ Унгария (ib., стр. 3). Въ такъвъ случай Иеремия ще да се установилъ въ Унгария между 1604 и 1622 г., но само, ако влашкиятъ войвода „Сертовалъ”, съ когото Иеремия е избѣгалъ въ Унгария следъ едно турско опустошение въ Влашко (ibid., I, стр. 3), не билъ единъ и сѫщъ съ войводата Стефанъ II Сурдулъ (1591—1592).

 

 

239

 

4) Стефанъ се споменава въ 1600 г. отъ монаха Спиридонъ, братъ на битолския манастирь Градище. [1]

 

5) Дамаскинъ е подписалъ грамотата на архиепископа Аврамий отъ 1631 г. [2] Споменава го и архиепископъ Аврамий въ 1634 г. [3]

 

6) Иосифъ е нареченъ прилепски митрополитъ въ бележка на една икона въ манастиря Трѣскавецъ отъ 1657 г. [4]

 

7) Игнатий въ 1668 г. е участвувалъ въ събора противъ еретика иером. Герасимъ. [5]

 

7b) Митрофанъ билъ избранъ на 15 октомврий 1679 г. [5b]

 

8) Григорий, бившъ охридски архиепископъ, два пѫти билъ на пелагонийската катедра като проедъръ: до 1679 г. [6] и отъ 1688 год. [7] Такъвъ той се явява и на 14 априлъ 1691 г. [8] Лишенъ отъ тази длъжность при архиеп. Игнатия (1693—1695), [9] той пакъ я заелъ при архиепископа Зосима и умрѣлъ (къмъ 13 юлий 1695 г.) [10] като пелагонийски проедъръ, [11] макаръ че въ действителность поради неговата дълбока старость другъ архиерей е управлявалъ епархията. [12]

 

 

1.

(Д. Викторовъ, цит. сьч., стр. 73, № 49 (1479); Љ. Стојановић, цит. сб., I, № 900).

 

2. Муравьевъ, II, 160.

 

3. Срв. по-горе, стр. 211, бел. 9.

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб. I, № 1543; Срв. III, № 5672.

 

5. Der Patr. у. Achrida, S. 118, Urk. LVII.

 

5b. Срв. тукъ, стр. 220.

 

6. ibid., S. 463-5, Urk. IV.

 

7. Срв. ibid., S. 52—534-5.

 

8. ibid., S. 473-4, Urk. IV.

 

9. Въ синодния актъ за избора на корчанския митроттолитъ Даниилъ отъ 24 януарий 1694 г. Григорий се подписалъ само като бившъ охридски архиепископъ (ibid., S. 5721; срв. ibid., 6619-25).

 

10. Вж. ibid., S. 68—69, Urk. XXII.

 

11.

(ibid., S. 683-6, Urk. XXII). Споредъ изданието на Гелцера, въ синодния актъ отъ 1691 г. е отбелязанъ Игнатий Пелагонийски (Der. Patr. v. Achr. S. 5043), но тоя подписъ e измисленъ (idem, Der wiederaufg. K. d. hl. Klemens, S. 67).

 

12. Вж. тукъ, стр. 240, № 9.

 

 

240

 

9) Игнатий (II) пръвъ пѫть се споменава на 7 априлъ 1695 г. [1] Сѫщиятъ е участвувалъ и въ свалянето на архиепископа Игнатия и подписалъ акта за избора на архиеп. Зосима отъ 9 юлий 1695 г. [2] Макаръ и да се подписвалъ той като пелагонийски митрополитъ, обаче законенъ кириархъ на пелагонийската епархия билъ смѣтанъ, поне отъ архиеп. Зосима, бившиятъ охридски архиепископъ Григорий, и Игнатий се явявалъ само неговъ замѣстникъ. Затова следъ смъртьта на Григория пелагонийската кагедра била смѣтана за вакантна. [3] Вѣроятно, той билъ тъждественъ съ Игнатия Пелагонийски, който билъ избранъ на 13 юлий 1695 г. [4]

 

10) Ненаименуванъ мирянинъ, поставенъ за пари отъ архиеп. Игнатия и управлявалъ епархията близу 2 години (1693—1695). [5]

 

11) Яковъ най-напредъ се споменава въ 1699 година [6],

 

 

1. ibid., S. 6359.

 

2. ibid., S. 6757, Urk. XX.

 

3. ibid., S. 683-11, Urk. ΧΧII.

 

4. ibid., Urk. XXII, XXIII. Въ изборния актъ кандидатътъ Игнатий е нареченъ иеромонахъ. Това обстоятелство като че ли пречи да го смѣтаме тъждественъ съ Игнатия Пелагонийски, който се явява на 7 априлъ и 9 юлий 1695 г. Обаче, ако ги смѣтаме за различни лица, необяснимо е, защо Игнатий Пелагонийски, викарий на проедра Григорий и участникъ въ борбитѣ на другитѣ епархийски архиереи за закрепването на Охридската църква, не билъ избранъ за титуляръ, какъвто се подписалъ въ два съборни акта, единиятъ отъ които билъ съставенъ само 4 дни преди каноничния изборъ за пелагонийски митрополитъ. Или иеромонахъ Игнатий билъ избранъ за пелагонийски митрополитъ още къмъ 7 априлъ 1695 г., но изборниятъ актъ билъ датиранъ по-сетне, вѣроятно защото бившиятъ пелагонийски митрополить Григорий още билъ живъ и е претендиралъ за проедърство; или пъкъ той като иеромонахъ билъ управляващъ пелаг. епархия, което обаче е по-малко вѣроятно, защото не би му било позволено да се подписва като титуляръ. — Пада предположението на Гелцеръ, че иером. Игнатий билъ тъждественъ съ Игнатия Пелгонийски, който е означенъ въ изборния актъ за архиеп Германъ отъ 1691 г. (ib., S. 5043,145), поради причината, която по-горе посочихъ (стр. 239, бел. 11).

 

5. ibid., S. 6819-25.

 

6. Вж. клише отъ неговъ антиминсъ отъ декемврий тази година у прот. Ив. Гошевъ, Aнтиминсътъ, прит., табл. IV. Споредъ Бодлевия преписъ, въ синодния актъ отъ 8 юний 1699 г. е означенъ Игнатий Пелагонийски (Gelzer. Der Patr. v. Achrida, S. 7948), обаче въ оригинала тоя подписъ не е ясенъ и може да се прочете „Игнатий” и „Яковъ”, както отбелязва Антимъ Aлексуди въ своя преписъ, или „Игнатий”, „Иосифъ“ и „Яковъ”, както се отбелязва въ преписа, пазенъ въ Църковноисторическия музей на Св. Синодъ подъ № 252. Споредъ начертанието, което има подписътъ на пелагонийския митрополитъ въ тоя преписъ, дето е възпроизведенъ, по-скоро може да се прочете Ἰακωβος.

 

 

241

 

а сетне и въ 1700 г., [1] 1706 и 1709 г. [2]

 

12) Иосифъ се явява като пелагонийски митрополитъ въ 1714, 1718, 1719, 1727, 1729 и 1742 г. [3] Той ще да е билъ пелагонийски митрополитъ, когато билъ избранъ за охридски архиепископъ (13 ян. 1746 г.), и презъ време на своето архиепископско служение. Следъ като напусналъ архиепископския престолъ, Иосифъ се явява като пелагонийски проедъръ въ 1752, 1753, 1756 и 1761 г. [4] Между 1756 и 1761 г. управлението му се прекѫснало.

 

13) Григорий е споменатъ на 6 мартъ 1759 г. [5]

 

14) Арсений, вѣроятно, е наследилъ Иосифа. Той е управлявалъ пелагонийската епархия и, следъ като заелъ охридския престолъ, до 24 юний 1767 г., когато намѣсто него цариградскиятъ патриархъ Самуилъ е поставилъ Натанаила Мъгленски. [6]

 

 

XXXI. Положки.

1) Серапионъ се явява въ 1529 г. [7]

 

2) Григорий „ въ 1532 г. [8]

 

 

XXXII. Призренски.

1) Нифонъ се споменава въ 1529 г. и 1532 г. [9]

 

 

1. Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 863.

 

2. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 3112, 7426.

 

3. ibid., S. 7736, 838, 8691, 8721; Der wiederaufg. K. d. hl. Kl., S. 103, № 4; Известия на бълг. археол. д-ство, София, II, св. I, стр. 40; Δελικάνη, цит. сб., III, стр. 863.

 

4. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 10816, 10917, 11014, Urk. XLIX; 11012, Urk. L, 11112; Г. Баласчевъ, цит. съч , стр. 21—23. Въ Зографския поменикъ отъ 1527—1728 г. се споменава Иосифъ, архиерей отъ прилѣпския манастиръ Зързе. (Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 287). Не се знае дали той билъ пелагонийски митрополитъ или подведомственъ нему прилепски епископъ.

 

5. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 108, Urk. XLVI; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 20.

 

6. Вж. тукъ по-горе, стр. 149,

 

7. Споменик, LVI, др. р., стр. 37, кол. 1.

 

8. с. стр., кол. II.

 

9. ibid., стр. 36, кол. II и 37, кол. II.

 

 

242

 

ХХХIII. Прѣспански.

1) Агапий, навѣрно, билъ прѣспански епископъ въ 1529 г. [1]

 

2) Μатей се споменава въ два надписа на Слимнишкия манастирь (въ Прѣспа) отъ 1607 [2] и 1614 г. [3]

 

3) Захария въ м. юлий 1624 г. е участвувалъ въ цариградския съборъ, който е решилъ да се изпратятъ екзарси въ епархиитѣ да събиратъ опредѣленитѣ имъ годишни вноски за изплащане на патриаршийскитѣ дългове, нарасли на повече отъ 100 товара аспри. Той се подписалъ въ съборния актъ на последно мѣсто. [4] Презъ юлий 1626 г. Захария се явява като амасийски митрополитъ. [5]

 

4) Πартений въ 1628 г. билъ назначенъ пожизнено за игуменъ на манастиря „Снаговъ” (въ Влашко). [6]

 

5) Дионисий се споменава въ 1631 и 1634 г. [7]

 

6) Арсений „ въ 1668 г. [8]

 

7) Козма „ въ 1676 г. [9] и въ първата четвърть на 1677 г. той си далъ оставката „безъ причина”. [10]

 

8) Доротей, приемникъ на Козма, билъ избранъ на 12 май 1677 г. [11]

 

9) Теофанъ е умрѣлъ като прѣспански епископъ къмъ м. августъ 1685 г. [12] Неговъ приемникъ билъ

 

10) Партений (II), избранъ на 8 августъ 1685 г. [13] Сѫщиятъ билъ на катедрата въ 1693, 1695 и 1699 г. [14]

 

 

1. Споменик, LVI, др. р., стр. 36, кол. II.

 

2. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 223, № 38:

 

3. ibid., стр. 224, № 39.

 

4. Legrand, Bibl. hellénique, IV, p. 347.

 

5. Вж. тукъ, стр., 121. Сѫщо и Σάϑα, Μεοαοωνικη βιβλιοϑ., III, стр. 565.

 

6. N. Jorga, Ist. bis. rom., I, p. 279.

 

7. Муравьевъ, II, 160; срв. тукъ, стр. 211, бел. 9.

 

8. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 1188, Urk. LVII.

 

9. ibid., Der Patr. v. Achr., S. 11832, Urk. LV.

 

10. ibid., S. 453, Urk. II. За мнението на Γ. Баласчевъ и Гелцеръ, че този Козма билъ тъждественъ съ Козма Китийски, вж. тукъ, по-горе, стр. 224, бел. 5.

 

11. ibid., S. 46, Urk. II.

 

12. ibid., S. 525, Urk. IX.

 

13. Urk. cit. Въ преписа на oxp. кодексъ въ синодния ц. ист. музей (№ 252) този документъ носи дата 28 юлий 1692 г. (стр. 12, № 7).

 

14. ibid., S. 5529, 6362, 6760, 6929, 7954.

 

 

243

 

11) Иоасафъ, по-сетне архиепископъ, се споменава въ 1706 г. [1] и стоялъ на тази катедра до 4 юлий 1709 г., когато билъ избранъ за корчански митрополитъ [2].

 

12) Паисий се споменава въ 1714 г., 1718, 1719. [3] Умрѣлъ въ края на 1729 или въ началото на 1730 г. [4]

 

13) Теодосий, бившъ протосингелъ на костурската митрополия, билъ избранъ следъ смъртьта на Паисия, на 19 януарий 1730 г. [5]

 

14) Партений (III) се споменава въ 1741 г. [6], 1743 г. [7], 1746 г., 1752, 1753, 1761 и 1767 г. [8]

 

 

XXXIV. Рашки (новопазарски).

1) Иоаникий. Отъ него е известно едно недатирано писмо до князъ Радоня, когото моли да му изпрати 110 лакти платъ. Споредъ К. Иречекъ, това писмо е отъ XV в.. Архим.

 

 

1. ibid., S. 3121.

 

2. ibid., S. 74 и 75.

 

3. ibid., S. 7741, 8355, 8697, 8728, 94162.

 

4. ibid., S. 981-4.

 

5. loc. cit. Гелцеръ не знае точно какъ се наричалъ новоизбраниятъ прѣспански епископъ (Теодосий или Доситей), но е по-склоненъ да приеме второто име (Der Part. v. Achr., S. 145). Това ce дължи на обстоятелството, че въ актоветѣ отъ 1730 и 1735 г. (по Бодлевия преписъ) стои ὁ Πρέσπας или Πρεοπῶν Δοσίϑεος (ibid., S. 99, Urk. XXXVIII; 100, Urk. XXXIX), обаче, както по-горе посочихъ (стр. 212, бел. 10) въ оригинала на тия актове нѣма никакви подписи. Тия документи нѣматъ подписи и въ преписа, пазенъ въ синодния църковноисторическия музей (№ 252), дето ясно се чете: Θεοδόσιον (стр. 74).

 

6. Извѣстія русскаго археолог. института въ К/лѣ, 1899, IV, вып. I, стр. 54; Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 221, № 31 (надписъ надъ южния прозорецъ на манастиря „Св. Богородица” въ прѣспанския о. Аилъ).

 

7. Изв. р. археол. инст. въ К/лѣ, IV, вып. 1, стр. 37; Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 219, № 27 (надписъ въ църквата „Св. Германь” въ прѣспанското село Германъ). Споредъ Бодлевия преписъ, на 20 мартъ 1743 г. прѣспански епископъ се явява Паисий, а на 13 януарий 1746 г. — Теодосий (Gelzer, Der. Patr. v. Achr., S. 102, Urk. XLI; S. 103, Urk. XLIII), обаче въ оригинала нѣма подобни имена (Вж. тукъ, стр. 212, бел. 10).

 

8. Gelzer, Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 104, № 5; Der Patr. v. Achr. S. 10615, 10822, 10922, 11015, Urk. L.; 11115; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19, 21, 22, 23; Δελικάνη, цит. сб., III, № 1575.

 

 

244

 

Ил. Руварацъ поставя управлението на Иоаникия между 1446 и 1459 г. [1]

 

2) Симеонъ се споменава въ 1525/26 [2], 1532 [3], 1547 г. [4] и въ м. юлий 1550 г., когато е заелъ охридския престолъ. [5] Не се знае кой билъ неговъ приемникъ. Следъ него презъ XVI в. става известенъ само единъ рашки митрополитъ, Висарионъ, родомъ отъ Пива и действувалъ следъ 1586 г. [6]

 

 

XXXV. Романски.

1) Висарионъ е споменатъ като скоро умрѣлъ въ писмото на молдавския войвода Стефанъ Велики отъ м. априлъ 1466 г. до охридския архиеп. Доротей. [7]

 

2) Τарасий, сьвременникъ на молдавския митрополитъ Теоктистъ I, се споменава въ дарственитѣ грамоти на сѫщия Стефанъ Велики отъ 10 августъ и 10 септемврий 1470 [8] и 1472. [9]

 

3) Василий се явява въ м. октомврий 1488 [10] и юлий 1499 г. [11]

 

4) Теоктистъ, после молдавски митрополитъ, [12] пръвъ

 

 

1. Рашки епископи и митрополити, Глас Српске краљ. Акад., LXII, др. р., стр. 24.

 

2. Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 457.

 

3. Споменик, LVI, др, р., стр. 37, кол. II.

 

4. Глас., LXII, др. р., стр. 25—26; Љ. Стoјановић, цит. сб., I, № 544.

 

5. Срв. по-горе, стр. 188, № 10, Ил. Руварац (Глас., LXII, стр. 26) и проф. Ан. Гавриловић (Ист. срп. прав. цркве, стр. 147) мислятъ, че Симеонъ билъ рашки митрополитъ непрекѫснато отъ 1525—1550 г.

 

6. Глас., LXII, стр. 27—28; Љ. Стојановић, II, № 4329.

 

7. Вж. тукъ, притурка, клише отъ това писмо. Епархията на Висариони не е посочена, но, вѣроятно, той би романски епископъ, понеже радауцката епископия не ще да е би открита до 1470 г.: на 3 септемврий 1469 г. (6978) митр. Теоктистъ е осветилъ храма на манастиря Путна въ съслужение само съ единъ епископъ, Тарасий Романски. Ако имало епископъ въ Радауци, то и той билъ взелъ участие въ това всенародно тържество (участвували игуменитѣ на всички манастири и цѣлиятъ свещенически причтъ) (Bogdan, Vech. cron. moldov., стр. 145; срв. N. Jorga, Ist. bis. rom., I, p. 91, nota 2). Ако немощь му попречила да се яви, то лѣтописецътъ би отбелязалъ това. За радауцката епископия срв. тукъ, стр. 162, бел. 6.

 

8. Уляницкій, цит. съч., стр. 108; Bogdan, pag. cit.

 

9. N. Jorga, Ist. biser. rom., I, p. 88.

 

10. ibid., p. 88.

 

11. Hurmuzaki, цит. сб., II2, стр. 444, 718, 723.

 

12. Вж. тукъ, стр. 233, № 1.

 

 

245

 

пѫть се споменава на 17 ноемврий 1502 г. и осемь години е стоялъ на романската катедра.

 

5) Макарий се споменава въ 1513/1514 г.

 

6) Доротей, бившъ игуменъ на Бистришкия манастирь, се явява въ 1528 г. и 1529 г. Следъ като напусналъ епархията си, той е приелъ схима. [1]

 

7) Μакарий, възпитаникъ на молдавския митр. Теоктистъ III и бившъ игуменъ на Нямецкия манастирь, билъ поставенъ на катедрата на 23 априлъ 1531 г. [2] Въ 1550 г., подбуденъ отъ майка си Елена, болярина Нуоръ и бившия епископъ Митрофанъ, молдавскиятъ войвода Илияшъ II го свалилъ, [3] но братътъ на последния Стефанъ VI Рарешъ (май 1551 — 1 септ. 1552 г.) го възвърналъ на катедрата, на която е стоялъ до смъртьта си въ септемврий 1558 год. Погребанъ билъ въ красивия манастирь Ръшка (Сучавски окрѫгъ), построенъ отъ самия него. [4] Макарий билъ голѣмъ славянски книжовникъ въ Молдава. Въ 1542 г. той е написалъ молдавска хроника (отъ 1504—1542 год.) [5] и оставилъ много ученици, поради което билъ наричанъ „учитель на Молдава”. [6]

 

8) Митрофанъ, бившъ епархийски архиерей (романски или радауцки), ще да е билъ поставенъ въ 1550 год. отъ молдавския войвода Илиашъ II вмѣсто сваления Макарий. [7] Споменава се и на 5 юний 1551 г. [8]

 

9) Анастасий, ученикъ и приемникъ на Макария Романски, е стоялъ на катедрата до 1572 г. [9]

 

10) Георгий, обвиненъ въ содомство, билъ изгоренъ отъ молдавския войвода Иоанъ Жестоки (февр. 1572 — юний 1574).

 

11) Евтимий, отъ 3 августъ 1572 г. ардялски епископъ,

 

 

1. За №№ 4, 5 и 6 вж. у N. Jorga, цит. съч., стр. 89, 105 106.

 

2. I. Bogdan, Vechile cron. moldonenesci, стр. 156.

 

3. ibid., стр. 166.

 

4. ibid., стр. 70—71; Срв. N. Jorga, цит. съч., стр. 157; N. Dobrescu, Ist. bis. rom., p. 34.

 

5. Bogdan, цит. сб., стр. 149—162.

 

6. Bogdan, цит. сб., стр. 166 (лѣтописъ на иером. Евтимий); срв. ibid., стр. 71; N. Jorga, цит. съч., стр. 156, 158; N. Dobrescu, цит. съч., стр. 22.

 

7. Срв. тукъ, № 7.

 

8. у N. Jorga, цит. съч., стр. 157, бел. 3.

 

9. Срв. тукъ, стр. 234, № 8.

 

 

246

 

презъ февруарий 1574 г. билъ повиканъ отъ Иоана Жестоки да заеме овдовѣлата романска катеира, обаче новиятъ молдавски войвода Петъръ V Сакати го свалилъ и поставилъ вмѣсто него

 

12) Евстатия

 

 

XXXVI. Радауцки.

1) Иоаникий се споменава въ 1472, 1499 [1] и 1502 г.

 

2) Пахомий се явява на 18 ноемврий 1504 г.

 

3) Теофанъ „ въ началото на 1528 г.

 

4) Теодосий, разпространитель на славянската писменость, се споменава на 2 мартъ 1548 г.

 

5) Митрофанъ билъ премѣстенъ въ Радауци при управлението на войводата Стефанъ Рарешъ.

 

6) Γеоргий, ученикъ на молдавския митрополитъ Георгий, е починалъ въ 1558 г.

 

7) Εвтимий, приемникъ на Георгия и ратникъ за славякска образованость, се споменава въ 1552, 1559 и 1561 г. [2]

 

8) Исаия е действувалъ при Иоанъ Жестоки.

 

 

XXXVII. Сисанийски.

1) Лаврентий, родомъ отъ Атина, се явява въ началото на XVI в. [3]

 

2) Методий се споменава около 1538 г. [4]

 

3) Ненаименуванъ епископъ въ 1578 г. билъ въ Цариградъ и участвувалъ въ рѫкоположението на патриаршеския проповѣдникъ иером. Методий за мелнишки митрополитъ. [5]

 

4) Ηеофитъ.

 

5) Пахомий. He се знае точно кога сѫ действували. Въ една отъ старитѣ диптихи на дрѣновския манастирь „Преображение

 

 

1. Hurmuzaki, цит. сб., II2, р. 444, 718, 723.

 

2. Сведенията за романскитѣ епископи №№ 9—12 и за всичкитѣ радауцки взимамъ отъ N. Jorga, цит. съч., стр. 91, 105, 106, 158 и 159 и Ist. lit. rel. а romînilor, p. 45, 85. Къмъ 1528 г. се явява и епископъ Калистратъ, но не е известно романската или радауцката епархия е държалъ (Idem., Ist. bis. rom., I, p. 106).

 

3. Ἐκκλ, Ἀλ., 1899, № 20, стр. 149.

 

4. Gelzer, Der wiederaufg. Kodex d. hl. Klemens, S. 83, № 2.

 

5. Съобщение на Ст. Герлахъ, Период. сп., Срѣдецъ, VI, стр. 44.

 

 

247

 

Господне” (сисанийска епархия) тѣ сѫ отбелязани между сисанийски архиереи отъ XVII в. [1]

 

6) Даниилъ се споменава въ 1634 г. отъ архиепископа Аврамий [2]. Едноимененъ сисанийски архиерей е действувалъ къмъ 1647 г. [3] и 1652 г. [4], обаче не е известно дали се явява едно и сѫщо лице.

 

7) Партений се споменава въ 1639 г. [5]

 

8) Иеремия „ въ м. февруарий и 20 декемврий 1653 г. [6]

 

9) Никифоръ „ въ 1662 г. [7]

 

10) Партений (II) въ 1668 г. [8]

 

11) Леонтий въ 1676 г. [9] и 1679 г. [10]

 

12) Германъ въ 1683 г. и 1684 г. [11]

 

13) Зосима, роденъ въ Шатища отъ благородни родители [12], свещеникъ Николай и Триада [13], билъ сисанийски митрополитъ

 

 

1. Споменаватъ се: Даниилъ, Неофитъ, Пахомий, Леонтий, Германъ, Партений, Зосима, Никифоръ и др. (статия на Марг. Е. Тубалидисъ за сисанийската епархия въ Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1900, № 40, стр. 331—332). Въ рѫкописния кодексъ на митрополитската църква „Св. Димитъръ” въ гр. Шатища било отбелязано, че Неофитъ се споменавалъ въ стария храмъ „Св. Никола” (ibid.).

 

2. Вж. тукъ, стр. 211, бел. 9.

 

3. Споредъ една бележка на сисанийския митрополитъ Неофитъ, възобновениятъ въ 1801 г. митрополитски храмъ въ гр. Шатица билъ осветенъ отъ сисанийския архиерей Даниилъ преди 154 години:

(Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1899, № 24, стр. 196).

 

4. pag. cit. (надписъ въ дрѣновския манастирь „Преображение Господне”). Срв. ibid., 1899, № 20, стр. 149.

 

5. Въ надписъ на сисанийския манастирь „Св. Георгий” при с. Бурбучикъ (ibid., 1899, № 24, стр. 193. Срв. ibid., 1900, № 40, стр. 331, 332).

 

6. Gelzer, Der wiederauff. Κ. d. hl. Kl., S. 87, № 9; S. 88, № 13.

 

7. Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1899 г., № 24, стр. 196 (надписъ въ сисан. манастирь „Св. Богородица). Срв. ibid., 1899, № 20, стр. 149.

 

8. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 118, Urk. LVII.

 

9. ib., S. 118, Urk. LV.

 

10. ibid., S. 46, Urk. III; Ἐκκλ. Ἀλήθεια 1899, № 24, стр. 193 (надписъ въ църквата „Св. Параскева” въ Шатища).

 

11. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 119, Urk. LIX; S. 120, Urk. LX; Der wiederaufd. K. d. hl. Kl„ S. 92, № 20.

 

12. Ἐκκλ. Ἀλήθεια, 1899, № 24, стр. 196; 1900, № 40, стр. 332 (бележка на сисанийския митрополитъ Неофитъ отъ 1797 г. въ кодекса на сисан. митрополия).

 

13. Вж. тукъ, притурка, № 15.

 

 

248

 

непрекѫснато отъ 1686 г. до 1693 г. [1] Той е управлявалъ тази епархия и презъ двукратното си архигпископско спужение. [2] Отъ 1709 г. той билъ само сисанийски проедъръ, какъвто го виждаме въ 1718 [3], 1719 [4], 1725 г., когато царигр. патриархъ Иеремия III е адресиралъ и до него писмото противъ еретика Методий Антракитъ, [5] и при царигр. патр. Паисий. [6] Въ 1746г. той вече не е стоялъ на катедрата [7] и въ 1748 г. не билъ живъ. [8] Той билъ погребанъ въ шатищката църква „св. Илия”. [9] Преди да приеме монашество, Зосима билъ вдовецъ и ималъ единъ синъ. Той билъ заможенъ. Въ гр. Шатища, дето е живѣелъ като сисанийски митрополитъ, той ималъ голѣма собствена двуетажна кѫща (съ дворъ, кладенецъ и градина), въ която се помѣщавала митрополията. [10] Зосима билъ единъ отъ най-способнитѣ и най-влиятелнитѣ иерарси на Охридската църква.

 

14) Никифоръ, приемникъ на Зосима, [11] родомъ българинъ отъ Охридъ, отъ семейството Герасимови, [12] се явява

 

 

1. Това се вижда отъ факта, че той е подписалъ като сисанийски митрополитъ актоветѣ на Сисанийската митрополия отъ 1686—1693 г. (Ἐκκλ. Ἀλήϑεια, 1899, № 24, стр. 197) и актоветѣ на Охридската архиепископия отъ 8 августъ 1691 г. и 14 ноемврий 1694 г. и че, когато билъ избранъ за охридски архиепископъ (7 априлъ 1695 г.), е заемалъ сисанийската катедра (Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 5042, S. 6022, Urk. XVI; S, 6233-34).

 

2. Срв. тукъ, стр. 204, № 47.

 

3. ibid. S. 8347, Urk. XXXI; Δελικάνη, цит. сб., III, № 1525.

 

4. ibid., S. 8619, 8720, 94151.

 

5. Ἐκκλ. Ἀλ., 1899, № 24, стр. 197; Gelzer, Der. Patr. v. Achr., S. 121, Urk. LXIV.

 

6. Срв. тукъ, стр. 141, бел. 2.

 

7. Вж. тукъ, № 14.

 

8. Вж. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 1246-8. По въпроса за датата на смъртьта на Зосима вж. тукъ, притурка, № 18.

 

9. Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 40, стр. 332 (бел. на сисан. митрополитъ Неофитъ).

 

10. Gelzer, pag. cit. Ἐκκλ. Ἀλ., 1899 г., № 24, стр. 193. Въ 1899 г. кѫщата му още е сѫществувала и въ Шатища имало негови роднини, у които М. Тубалидисъ е намѣрилъ акта, съ който въ 1748 г. охр. архиеп. Иосифъ е потвърдилъ завещанието на Зосима (ibid., стр. 197).

 

11. Въ своя каталогъ на сисанийскитѣ архиереи Антимъ Алeкcyди споменава Митрофана като приемникъ на Зосима. Обаче нито въ охридския, нито въ сисанийския кодекси се споменава такъво име. (Срв. Μ. Ε. Τουμπαλίδης, въ Ἐκκλ. Ἀλ., 1900, № 40, стр. 332).

 

12. Gelzer, Der Patr. v. Achr., S. 10531-33 (съобщение на Γ. Бодлевъ); Γ. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19. Въ недостовѣрния изборенъ актъ за тоя митрополитъ се казва, че той билъ иеродяконъ преди да бѫде избранъ за сисан. епархия (Gelzer, цит. съч., S. 1019-10, Urk. XLI). Съчинительтъ на тоя документъ Г, Бодлевъ ще да е узналъ за това отъ роднинитѣ на Никифора въ Охридъ.

 

 

249

 

на катедрата отъ 1745 до 1761 г. [1], въ 1767 г. [2] и въ 1769 г. по неизвестна причина се отказалъ отъ епархията си. Той е умрѣлъ въ Цариградъ на 5 януарий 1770 г. [3]

 

 

XXXVIII. Скопски.

1) Матей се явява въ 1393. [4] Той ще да е билъ тъждественъ съ скопския „архиепископъ” Матей, починалъ на 11. януарий 1428 г. [4b]

 

2) Иосифъ „ въ 1475. [5]

 

3) Атанасий „ въ 1497. [6] Въ единъ поменикъ отъ XVI в. той вече се споменава като бившъ скопски митрополитъ и монахъ. [7]

 

 

1. Ibid., S. 106—111; Der wiederaufg. Κ. d. hl. Kl., S. 104; Г. Баласчевъ, цит. съч., стр. 19—23.

 

2. Δελικάνη, цит. сб., III, №№ 1574, 1575.

 

3. Ἐκκλ. Ἀλ., 1399, № 29, стр. 252. Непълни списъци на сисан. митрополити сѫ издадени въ Ἐκκλ. Ἀλ., 1899, № 33, стр. 299—300; 1900, № 40, стр. 532. Споредъ първия списъкъ, Лаврентий се явява въ 1510 г. и Зосима билъ на сисан. катедра 60 години, отъ 1686—1746 г., което обаче не може да се установи съ други известия, освенъ съ това, че въ споменатия диптихъ на дрѣновския манастирь „Преображение Господне” между Зосима и Никифора не е отбелязанъ другъ митрополитъ (Вж. тукъ, стр. 247, бел. 1).

 

4. Љ. Стојановић, цит. сб., III, № 5558 (надписъ върху кръстилница на скопския манастирь „Св. Димитъръ”).

 

4b. Љ. Стојановић, цит. сб., IV, № 6123. Въ недатирана бележка въ рѫкописъ отъ XIV в. се споменава скопски „архиепископъ” Мирославъ (ibid., II. № 4615).

 

5. ibid., I, № 340 (бележка въ единъ рѫкописъ, купенъ отъ свещ. Драгославъ изъ с. Говърлево. Митр. Иосифъ е означенъ като свидетель на покупката).