Иван Снѣгаровъ
История на Охридската Архиепископия. Том 1.
II. Византийска епоха. (1018 - 1334).
СЕДМА ГЛАВА
Вѫтрѣшното състояние при архиепископа Димитъръ Хоматианъ (въ първата половина на XIII вѣкъ)
2. Религиознонравственото състояние
Състоянието на вѣрата и нравствеността не е съотвѣтствувало напълно на добрѣ организирания църковенъ животъ. Отъ недѫзитѣ, които сѫ господствували, едни сѫ произлизали изобщо отъ несъвършената човѣшка природа, а други — отъ слабото проникване на християнския духъ въ членоветѣ на Църквата. Бурниятъ животъ въ Балканския полуостровъ е приковавалъ цѣлото внимание на хората къмъ земния животъ. Затова не виждаме никакъвъ опитъ за лично осъществяване на евангелския идеалъ. Сблъскванието съ латинитѣ още по-вече е повдигало въ очитѣ на православнитѣ цѣнностьта на обредитѣ, и усилвало привързаностьта имъ къмъ тѣхъ, макаръ самата архиепископия понѣкога се е стараела да намали значението на обреднитѣ различия между православнитѣ и латинитѣ. Висшиятъ клиръ е стоялъ доста високо въ умствено отношение. Въ него е имало знаменити канонисти, учени богослови, прѣкрасни писатели, мѫдри управници, но не и подвижници. Низшето пъкъ духовенство малко се от-
253
личавало отъ паството си по духовно развитие. То не можело да разширява своя умственъ крѫгозоръ, даже и да искало, понеже то, българско и изобщо негръцко по народность, малко е разбирало богатата литература, която сѫ му прѣдлагали епископитѣ-гърци. Поради това то слабо е схващало важностьта на своя санъ и изобщо се намирало въ низко нравствено състояние. Въ писмата на Хоматиана има такива примѣри. Дяконъ отъ Анакторополската епархия е участвувалъ въ сражение и е заклалъ много души. Четецъ отъ сѫщата епископия се присъединилъ къмъ хората, които се готвѣли да нападнатъ съсѣдитѣ [1]. Отъ въпроситѣ на драчкия митрополитъ Константинъ Кавасила до Хоматиана се вижда, че въ Драчката митрополия между свещеницитѣ ще да е имало незаконородени, [2] и такива, които още до рѫкоположението си сѫ извършвали богослужение, а самия свещенически чинъ сѫ получили направо, безъ да сѫ били прѣминали дяконския чинъ [3]. Драчкиятъ митрополитъ говори за свещеникъ, който самоволно се оженилъ, а слѣдъ туй се покалугерилъ [4] и за свещеникъ — свѣтотатецъ: открадналъ златенъ кръстъ и златото е продалъ, а дървото е изгорилъ [5]. Имало и клирици въ незаконно съжителство. Свещеникъ Владимиръ отъ Прилѣпско [6] както и дяконътъ въ с. Арменохоръ, Михаилъ Хрисовергь, сѫ имали незаконни синове [7]. Срѣдъ монаситѣ се срѣщали дори голѣми пръстѫпници. Иеромонахъ Софроний е извършилъ кражба и, когато билъ извиканъ на сѫдъ, се кълнѣлъ въ свещеническитѣ си дрехи, че не е кралъ а, слѣдъ като било установено прѣстѫплението му, той се призналъ [8]. Най-прстѫпенъ типъ се явява монахъ Нифонъ отъ Гребена, който билъ блудникъ (педерастъ) и, помраченъ отъ чувственость, извършилъ убийство [9]. Изобщо монашескиятъ животъ въ монастиритѣ често е отстѫпвалъ отъ нормитѣ си: тамъ повечето сѫ търсѣли не спасение на душата си, а земно богатство, както напр. било въ много сервийски монастири. Монастирското началство не всѣкога се отнасяло строго при приемането на нови монаси, поради което нѣкои, слѣдъ необмислено постѫпване, своеволно сѫ хвърляли расото. Единъ клирикъ отъ Пелагонийската епархия по име Василий е заболѣлъ и постѫпилъ монахъ въ пелагонийския монастиръ “св. Апостоли”, но слѣдъ оздравяванието си той искалъ да напустне монастиря и довелъ жена си и дѣцата до монастира [10]. Сѫщо нѣкой си Левъ Хрисъ е дошълъ по болесть до полова анестезия. Жена му е почнала да живѣе съ любовници, а той станалъ монахъ, обаче слѣдъ извѣстно врѣме е оздравѣлъ, напусналъ монастира и се оженилъ.
1. Pitra VII, col. 325-326. 2. ibid., col. 714, 211. 3. ibid., въпр. 213. 4. ibid., въпр. 212. 5. ibid., въпр. 218.
6. ib., col. 141-142. 7. ib., col. 143-146. 8. ib., col. 391. 9. ib., col. 505-507. 10. ib., col. 337-338.
254
Срѣдъ висшата българска класа се срѣщали
личности нравствено анормални. Струмишкиятъ деспотъ Хрисъ билъ човѣкъ жестокъ и
сластолюбецъ. При жива жена (българка), той се оженилъ и за дъщерята на
протостратора Камица и само слѣдъ това се съгласилъ да сключи миръ съ Алексия
III въ 1198 г. [1] На свадбата той много е ялъ и пилъ и поканилъ новата си жена
да пие заедно съ него. Когато тя му отказала, Хрисъ е пламналъ отъ гнѣвъ,
изпсувалъ я по български и сърдито ѝ казалъ “нито яшъ, нито пий”.
[2] Въ 1201
година той е взелъ за трета жена внучката на императора Алексия III (отъ дъщеря)
Теодора, вдовицата на Иванка, убиеца на царь Асѣна I. За нея той е отстѫпилъ на
императора градоветѣ Прилѣпъ и Битоля. [3] — Владѣтельтъ на Просѣкъ Стрѣзъ е
изобразенъ въ житието на Стефaнъ Първовѣнчани като дивъ, развратенъ и даже
изроденъ типъ. Той билъ пияница и кръвожаденъ.
— забѣлѣзва житиеписецътъ —
. [4] За малка вина той е осѫждалъ на смърть. На високата скала, гдѣто билъ
дворецътъ му надъ рѣката Вардаръ, той е устроилъ сцена, гдѣто, пиянствувайки, е
наказвалъ своитѣ прѣстѫпници, като заповѣдвалъ да ги хвърлятъ прѣзъ скалата въ
рѣката. Хвърления той е изпращалъ съ дивъ смѣхъ и саркастиченъ викъ:
[5]
Народното прѣдание въ Тетовско го прѣдставлява за разбойникъ. Сега посочватъ
останкитѣ на изкуствената стѣна, която е съединявала тетовския върхъ Групчинъ съ
Суха-гора. За тази стѣна прѣданието разправя слѣдното: Стрѣзъ войвода е ималъ
разбойническата си крѣпость въ Долния дервентъ подъ името “Стрѣзоо”. Отъ
неговитѣ пакости пѫтницитѣ сѫ напустнали Долния дервентъ и почнали да ходятъ по
Горния дервентъ. Обаче Стрѣзъ войвода е заградилъ Горния дервентъ съ стѣна въ
най-тѣсното мѣсто, и пѫтницитѣ, щѣли — нещѣли, трѣбвало да минаватъ по неговия
пѫтъ прѣзъ Долния дервентъ. Въ турско врѣме единъ султанъ е разрушилъ тази
стѣна, водата на Дервентската рѣка изтекла, и пѫтьтъ се отворилъ.
[6]
Народната маса не била напълно християнизирана. Тя още е подържала нѣкои езически вѣрвания и обичаи. Хоматианъ споменува за езически праздници Вота, Врумалии и Русалии. [7] По-подробни свѣдения той дава за Русалиитѣ, които се празднували въ първата недѣля слѣдъ Петдесетница, т. е. въ недѣлята на всички свѣтии. Младежи отъ извъстна мѣстность се събирали
1. Никита Хониатъ, ed. Bon., lib. VIII, стр. 672. 2. Ibid., стр. 673. 3. Ibid., стр. 709.
4. Домаћи извори, Гласник, VIII, стр. 88. 5. Ibid., стр. 89.
6. Материали по изучването на Македония, стр. 333 и 417.
7. Pitra, VII, col. 510.
255
и отивали отъ село въ село, като сѫ устройвали игри, хора и съ различни “вакхически скачания” и “сценични безобразия* сѫ събирали отъ жителитѣ подаръци. [1] Очевидно, тѣ съ това сѫ символизирали нѣкое езическо божество. Тѣзи праздници не сѫ минавали безъ скръбни случки. Младежи отъ Молисковската тема (до Мъгленъ) се явили прѣдъ охридския архиепископъ и сѫ разказали, че на празника Русалии, споредъ стария обичай, който е господствувалъ въ тѣхната страна, при обиколката на селата двама отъ участницитѣ-младежи се отдѣлили и сѫ отишли въ близката бачия и сѫ поискали отъ овчаря сирене. Овчарьтъ обаче е отказалъ, и тѣ се опитали безъ позволение да взематъ. Станала караница и схватка. Когато младежътъ Хрисимъ е ударилъ овчаря съ дърво, овчарътъ е извадилъ ножъ и го проболъ смъртно. [2] Въ тѣзи праздненства ще да сѫ участвували и интелегентни лица, та архиепископията била принудена съ послание до молисковския епископъ да заплаши съ църковно отлѫчване, между другитѣ, и длъжностнитѣ лица, които биха подбуждали проститѣ хора да ги устройватъ. [3]
За дивитѣ нрави на тогавашното общество свидѣтелствува и разпространениятъ въ нѣкои мѣста “сѫдъ Божий”. Тоя обичай билъ добилъ такъва юридическа сила, че янинскиятъ епископъ не е знаелъ, да позволи ли да свещенодѣйствува на дякона, който билъ обявенъ за клеветникъ, слѣдъ като обвиняемиятъ е попипалъ горещо желѣзо и останалъ неповрѣденъ. Той е поискалъ съвѣтъ отъ архиепископията, която е обявила “сѫда Божий” варварско и ненадежно срѣдство за откриване вината. [4] Въ писмата на Хоматиана се споменува за случай на женско озвѣрение. Единъ отъ слугитѣ на Зои Педжикопуло отъ Колонийската тема (въ южна Албания) ту явно, ту тайно е кралъ нѣщата ѝ. Два пѫти е билъ хванатъ на мѣстопрѣстѫплението и съ ножъ въ рѫка. Зои го увѣщавала да се откаже отъ тоя порокъ и прилично го набила, но той не се вразумявалъ. Най-послѣ, тя и домашнитѣ ѝ рѣшили да го осакатятъ. Като го хванали пакъ на мѣстопрѣстѫплението, Зои му отсѣкла двѣтѣ рѫцѣ. Нѣщастниятъ слуга, сставенъ безъ лѣкарска помощь, е умрѣлъ. [5]
1. Праздникътъ Русалии билъ установенъ подъ влиянието на римскитѣ dies rosae (rosaria, rosalia). По-сетнѣ той е добилъ по-близъкъ до християнския духъ характеръ. Гоститѣ сѫ получавали рози и, както при всичкитѣ праздници за мъртвитѣ, се слагала трапеза на гроба на мъртвитѣ. У насъ и сега има праздникъ Русалии: деньтъ на св. Троица, русални мѣсецъ (юни), русална недѣля отъ Възнесение до св. Троица, русални четвъртъкъ — четвъртъкътъ подиръ Възнесение, русална срѣда — срѣда въ русалката недѣля или деньтъ на прѣполовение на Пасхата. (вж. Сп. на бълг. академия на наукитѣ, кн. I, сгр. 165.)
2. Pitra VII, col. 510. 3. Ibid., col. 511-512. 4. Ibid., col. 389-392. 5. Ibid., col. 529-532.
256
Сѫществуващиятъ и сега въ Албания обичай мъсть за родна кръвь (беса), изглежда, билъ разпространенъ и между македонското българско население. Бѣгството на прилѣпчанина Радославъ въ архиепископията, за което се спомена по-горѣ, било прѣдизвикано и отъ намѣрението на близкитѣ на пострадалия Конста да му отмъстятъ, както това се вижда отъ архиепископската заплаха къмъ народа. Сѫщиятъ обичай е накаралъ архиепископа да обяви своето покровителство надъ другарить на убития момъкъ въ праздника на Русалиитѣ въ Молискъ и да заплаши възможнитѣ имъ нападатели съ отлѫчвание. [1] Сѫществувала и вѣра въ магията. [2]
Законниятъ браченъ животъ билъ разпростаненъ по цѣлия Охридски диоцезъ. Писмата на Хоматияна по брачнитѣ въпроси свидътелствуватъ, че народътъ изобщо сериозно се отнасялъ къмъ брака като къмъ божественъ институтъ и тайнство. Освѣнъ първия бракъ, често се срѣщлъ и вториятъ бракъ. При все това, при отсѫтствие на високи религиознонравствени интереси у обществото, чувственостьта често е излизала вънъ отъ законнитѣ норми и се проявявала даже и въ извратени форми. Обикновено явление било жената да встѫпи въ прѣстѫпни връзки съ други, щомъ мѫжътъ се отдалечавалъ отъ кѫщи за по-дълго врѣме или пъкъ по болесть ставалъ неспособенъ за браченъ животъ [3]. У нѣкои женени мѫже половото чувство е достигало такъва стихийность, че тѣ самоволно сѫ скѫсвали брака и встѫпвали въ бракъ съ друга жена. Единъ призрѣнски селянинъ по име Георги се оженилъ за дъщерята на Радослава отъ Долни Пологъ, Омбрада. Но слѣдъ нѣкое врѣме тѣ се развели, като съставили, споредъ мѣстния обичай, актъ съ подписитѣ на родителитѣ на разведенитѣ и съ взаимни клетвени задължения, че отъ момента на развода нито Георги ще счита Омбрада за своя жена, нито родителитѣ на Омбрада ще считатъ Георгия за свой зетъ. Договорътъ билъ подтвърденъ отъ достовѣрни лица и призрѣнския епископъ Никифоръ. Слѣдъ развода, Георги се оженилъ за Чернокоса, сестра на жената на Добресина отъ Призрѣнъ. Сѫщо и Омбрада се оженила за другиго и имала отъ него дѣца. Но слѣдъ смъртьта на мѫжа на Омбрада, Георги е напустналъ Чернокоса, макаръ че е живѣлъ съ нея 18 години и ималъ отъ нея 8 дѣца, и пакъ се оженилъ за Омбрада. Той се оправдавалъ, че Чернокоса съ магия го разположила къмъ себе си и го отвърнала отъ Омбрада. [4] Можемъ да си прѣдставимъ каква страсть трѣбвало да избухне въ Георгия къмъ първата му жена, за да можела да бѫде побѣдена неговата дългогодишна привичка да живѣе съ Чернокоса, както и неговиятъ дългъ къмъ 8-тѣ дѣца.
1. ibid., col. 512. 2. ibid., col. 119-129. 3. ibid., col. 527, 547, 555, и 714. 4. ibid., col. 437-439.
257
Срѣдъ женитѣ често се срѣщали сантиметални и дори романтични натури. Ирина е напустнала своя мѫжъ Иоана, управитель на двореца на царския кастринъ, и се отдалечила въ Прилѣпъ, гдѣто шесть мѣсеца е водѣла свободенъ животъ. Мѫжъть ѝ възбудилъ противъ нея дѣло, обаче, въ селото Вода, кѫдѣто била докарана на сѫдъ, тя се хвърлила въ рѣката. Слѣдъ избавянето ѝ, тя е заявила, че по никой начинъ не иска да живѣе съ Иоана. [1] Сѫщо и Ана отъ Прѣспа, слѣдъ кратъкъ браченъ животъ съ Нико, е намразила своя мѫжъ и е бѣгала по чужди мѣста, за да не се срѣщала съ него, макаръ че мѫжъть ѝ я търсѣлъ и молѣлъ да се върне. Прѣдъ архиепископа тя е заявила, че, ако не бѫдѣла разведена, въ своята омраза къмъ мѫжа си тя щѣла да се хвърли отъ стръмнина или въ рѣка, или пъкъ щѣла да се удуши. [2] Такъвъ типъ била и воденчанката Ирина, дъщеря на Михаила. Тя била влюбена въ Георгия Холавра, обаче родителитѣ ѝ, противъ желанието ѝ, сѫ я оженили за Теодора Куцоногия. Ирина не е могла да обикне мѫжа си, бѣгала и по цѣли мѣсеци не се връщала при него. Съ увѣщания или на сила, по нѣкога и съ бой родителитѣ сѫ успѣвали да я връщатъ при мѫжа ѝ. Обаче, като прѣкарвала при него единъ — два деня или най-вече три деня, тя пакъ е избѣгвала. По поводъ на жалбата на мѫжа ѝ, Ирина открито е признала прѣдъ архиепископа, че, ако не бѫде разведена, “тя ще търси противъ своя животъ и дълбоки води, и стръмнини, и бѣсилка.” [3] Друга пъкъ жена по име Хриса, племенница на лично познатия на архиепископа Хоматиана Георги Спата, се опитала да отрови съ питие мѫжа си и себе си, защото повече не можела да търпи ужасния си животъ съ него. [4]
За признакъ на полово невъздържание може да служи и сѫществуването на трети [5] и четвърти бракове, [6] макаръ че Църквата се стремила да ограничи третия бракъ, а четвъртия съвсѣмъ не позволявала.
Наложничеството било твърдѣ разпространено, понеже то се търпѣло отъ държавата. Драчкиятъ митрополитъ е питалъ Хоматиана да приеме ли тия, които сѫ имали наложници и не сѫ искали нито да ги оставятъ, нито да се вѣнчеятъ съ тѣхъ. Тоя въпросъ, несъмнѣно, показва, че наложничеството се срѣщало въ Драчката епархия. То е сѫществувало и въ други мѣстности. Въ Охридъ Георги Десиславъ или Георгица е ималъ много незаконни дѣца отъ различни наложници [7]. Въ Янинско нѣкой си е държелъ двѣ наложници до встѫпванието си въ бракъ. Обаче слѣдъ женитбата си той не искалъ да живѣе съгласно брачния
1. ibid., col. 90-100. 2. ibid., col. 557-558. 3. ibid., col. 553-554. 4. ibid., col. 511-512.
5. ibid., col. 27, 125, 709. 6. ibid, col. 27, 47, 205, 267. 7. ibid., col. 173.
258
договоръ въ дома на родителитѣ на жена си и е наелъ друга кѫща, като взелъ една отъ наложницитѣ си подъ видъ на слугиня. Въ скоро врѣме по ѫглитѣ на кѫщата жена му намирала разни магични прѣдмети, змийски глави съ човѣшки влакна. Отъ това жена му се разболѣла, и той е отишълъ да живѣе въ друга кѫща до жилището на наложницитѣ си. Тамъ той е завлѣкълъ и жена си, като заплашилъ родителитѣ й, които не я пускали въ неговата кѫща, че ще имъ прѣдаде кожата ѝ, ако не я пуснать при него. Слѣдъ десетки дни жена му е умрѣла и той е продължавалъ да живѣе съ наложницитѣ, като е присвоилъ цѣлата прикя на жена си. [1] Въ темата на Вагенетия жительтъ отъ с. Сопотъ Хрисоиоанъ наредъ съ законния си синъ, още при жива законна жена, е добилъ синъ отъ наложница. [2]
Наложничеството е разстройвало сѣмейнитѣ отношения. Въ завѣщанията си бащитѣ сѫ облагодѣтелствували своитѣ наложници и дѣцата отъ тѣхъ въ ущърбъ на законнитѣ си синове. Споменатиятъ охридчанинъ Георги Десиславъ е завѣщалъ по-голѣмата частъотъ състоянието си на незаконнитѣ дѣца и ощетилъ законния си синъ Констанъ. [3] А сопотчанинътъ Хрисоиоанъ първоначално въ завѣщанието си е опрѣдѣлилъ своя законенъ синъ за универсаленъ наслѣдникъ, но когато е приелъ монашество, е измѣнилъ първото си завѣщание и съставилъ друго, по което наслѣдници сѫ станали законниятъ и незаконниятъ му синове. [4] Въ тѣзи случаи сѫ избухвали остри спорове за наслѣдство между законнитѣ и незаконнитѣ синове или между роднинитѣ на законнитѣ и незаконнитѣ синове. Случвало се даже по-лошо, когато бащата съвсѣмъ е лишавалъ законнитѣ си дѣца отъ наслѣдство, което е прѣдавалъ на наложницата си и на нейнитѣ дѫца. Въ Янинската епархия слѣдъ смъртьта на жена си нѣкои си почналъ отново да живѣе съ една отъ прѣдишнитѣ си наложници, като е оставилъ на произвола на сѫдбата законното си дѣте. Чужда жена се съжалила за дѣтето му и взела да го откърми. [5] Сѫщо и въ гр. Верия бащата на младежа Мелия, слѣдъ смъртьта на жена си, е взелъ наложница, отъ която е добилъ дѣца. Послѣднитѣ той много обичалъ, а законния си синъ Мелия е мразѣлъ и съвсѣмъ не се грижѣлъ за отхраната му, като го лишавалъ даже отъ храна и дрехи. Наложницата отъ своя страна даже се опитвала да посегне на живота на Мелия, поради което той е потърсилъ покровителството на архиепископа. [6] Хоматианъ ни съобщава и случай на жестока гавра съ наложницата. Прѣдъ него се явила наложницата на Иоана Драгоста съ дѣте на гръди и е искала законенъ бракъ съ Иоана, но послѣдниять рѣшително е отказалъ да я приеме за жена. [7]
1. ibid., col. 119-120. 2. ibid., col. 192-195. 3. ibid., col. 175-176. 4. ibid., col. 194-198.
5. ibid., col. 119. 6. ibid., col. 127-128. 7. ibid., col. 539-540.
259
Въ архиепископския сѫдъ сѫ били разглеждани дѣла за разтление на мома отъ жененъ човѣкъ, [1] за прѣстѫпни връзки съ стрина [2], балдъза [3], братовчедка на братова жена [4], и др. Разпространено било и мѫжеложството. Драчкиятъ митрополить е питалъ Хоматиана, на какви епитимии подлежи тоя, който е блудствувалъ съ сарацинъ [5]. Това трѣбва да се разбира въ смисълъ или, че въ Драчко тоя порокъ билъ разпространяванъ отъ сарацинитѣ или пъкъ че срѣдъ драчкитѣ жители е имало мания за блудство съ сарацини. Николай Алмириотъ е содомствувалъ съ жена си, дъщеря на дякона и хартофилаксъ на прилѣпската църква, Иоанъ Хрисилъ, и я подлагалъ на разни изтезания, понеже тя се съпротивлявала. [6]
Въ самия Охридъ младежьта не била свободна отъ съблазни. Хоматианъ съобщава за една влахиня въ Охридъ по име Джола, която била отъ рода “на прѣтрупанитѣ съ грѣхове” и съ различни машинации е съблазнявала младитѣ хора. Така тя е съблазнила и единъ грънчарь по име Хрисъ, който е напусналъ родния си градъ Костуръ и жена си и дошълъ въ Охридъ да търси поминъкъ. Тукъ той е почналъ да живѣе съ Джола, докато жена му е дошла при него и го отвърнала отъ блудницата. [7]
И тогава, както и сега, отношенията между сѣмейнитѣ членове и роднинитѣ се разваляли заради материални интереси. Братя и сестри, [8] дѣца отъ първи и втори бракъ, [9] роднини съ роднини се карали за наслѣдство. Понѣкога роднинитѣ сѫ прибѣгвали до фалшификация на документи [10] и до лъжесвидѣтели. [11] Мѫжъть не е изпълнявалъ послѣднята воля на жена си и ограбвалъ цѣлото ѝ наслѣдство, [12] или отнималъ майчиния имоть на дѣцата отъ първия бракъ и го давалъ на дѣцата отъ втория бракъ. [13] Опекунъть е лишилъ юношата Мануилъ съ съгласието на майка му отъ бащиното му наслѣдство въ полза на братовчеда на баща му, Свенилъ Теодоръ. Послѣдниятъ се опиталъ да отнеме и дѣла на Мануила въ мѣстностьта Валта. Другъ по име Панайотъ е прѣдявявалъ претенции за градината, оставена на бащата на сѫщия Мануилъ отъ леля му Евдокия и е принадлежала по наслѣдство на Мануила. [14] Коравосърдечието и алчностьта на роднинитѣ сѫ достигали до такава степень, че сестрата е искала наслѣдство отъ имота на умрѣлия си братъ, който билъ оставилъ за прѣки наслѣдници малолѣтни синъ и внукъ отъ
1. ibid., col. 321. 2. ibid., col. 537. 3. ibid., col. 538. 4. ibid., col. 559. 5. ibid., col. 717-718.
6. ibid., col. 71-74. 7. ibid., col. 541-542. 8. ibid., col. 419-424. 9. ibid., col. 178-184. 10. ibid., col. 135-142.
11. ibid., col. 285-290. 12. ibid, col. 153-160. 13. ibid., col. 173-184. 14. ibid., col. 351-362.
260
дъщеря. [1] Доколко материалнитѣ интереси сѫ притискали всѣкакви хуманни чувства, може да се сѫди отъ слѣдння случай. Красинъ Василий отъ гр. Верия е взелъ подъ своя грижа малолѣтнитѣ сираци Левъ и Иоанаки, братовчеди на жена му, и почналъ да експлоатира както недвижимия имотъ, що тѣ насладили отъ майка си, тъй и тѣхъ самитѣ, като ги изпращалъ въ далечни мѣста да му вършатъ разни работи. Когато двамата братя сѫ дошли на възрасть, сѫ поискали назадъ имота си (лозя въ мѣстностьта Асимуджи), обаче Красинъ имъ прѣдставилъ документъ съ подписитѣ на тѣхъ двамата и на по-стария имъ братъ. Въ тоя документъ се говорѣло, че тѣ сѫ му били отстѫлили лозята въ замѣна на неговото лозе въ мѣстностьта Тумба, макаръ че братята Левъ и Иоанаки не сѫ знаели да сѫ извършили такава размѣна и да сѫ съставили прѣдставения отъ Красина актъ. [2]
Но въпрѣки тѣзи тъмни страни, въ членоветѣ на Охридската църква не може да се види религиознонравствена тѫпость. Вѣрата въ Божието наказание за извършени грѣхове била жива, и лесно се пробуждала съвѣстьта на прѣстѫпника. Въ писмата на Хоматиана срѣщаме много примѣри на искрено разкаяние. Съгрѣшилитѣ сами се явявали отъ далечни мѣстности въ Охридъ за изповѣдь и молѣли да имъ бѫде наложена епитимия за успокоение на душата. Съвѣстьта тъй е измѫчвала Теодора Комнина за избиването на разбойника Петрила съ цѣлото му домочадие, че той се обърналъ къмъ архиепископа за успокоение. [3] Неволно убилия своя 8-годишенъ синъ Драганъ отъ село Просѣкъ е побързалъ въ Охридъ и, застаналъ прѣдъ вратитѣ на великата църква, “съ сълзи и ридание” е разказалъ своето ужасно прѣстѫпление. [4] Единъ покръстенъ турчинъ на име Алисери съ сълзи се призналъ прѣдъ архиепископа и Синода, че отъ голѣма нѣмотия се отчаялъ и казалъ хула противъ Бога и стъпкалъ кръста. Той е молилъ да му се наложи заслуженото наказание. [5] Сѫщо и Зои Педжикопуло, която е отсѣкла рѫцѣтѣ на слугата си, се явила въ Охридъ, паднала на лице прѣдъ архиепископа и съ сълзи и ридания е изповѣдала прѣстѫплението си. [6] Характеренъ случай прѣдставлява отиването на молисковскитѣ младежи въ Охридъ и тѣхната молба прѣдъ архиепископа да имъ наложи епитимии, ако тѣ сѫ били виновни за убийството на другаря имъ. [7] Макаръ и невинни, тѣ се измѫчвали отъ съзнанието, че съ своето участие въ праздничното веселие сѫ съдѣйствували за убийството на другаря имъ.
1. ibid., col. 279. 2. ibid., col. 369-378. 3. ibid., col. 473-478.
4. ibid., col. 533; вж. и по-горѣ за монаха Нифонъ и у Pitra VII, 505.
5. ibid., col. 531-532. 6. ibid., col. 529. 7. ibid., col. 509-510.
261
Тѣзи и други подобни случаи свидѣтелствуватъ, че отклонитѣ отъ религиознонравственитѣ норми сѫ били резултати по-скоро на страстна, бурна и недисциплинирана натура у прѣстѫпника, отколкото на слабо нравствено чувство. Религиозната настроеность била инстинктивна, но непросвѣтена. Отъ тукъ това подигане и спадане на религиозния духъ. Имало случаи на религиозенъ ентусиазъмъ, когато сѫ давали обѣти за изпълнение на единъ или другь аскетиченъ подвигъ, но нѣмали воля да ги изпълняватъ. Въ врѣме на боледуванието си Комнинъ Георги далъ обѣтъ да стане монахъ слѣдъ 8 години въ случай, че оздравѣе. Обаче слѣдъ оздравяванието си, той е изгубилъ прѣдишния си религиозенъ подемъ и понеже билъ младъ (30-годишенъ) и ималъ красива жена, не искалъ да се покалугери, но отъ друга страна страхъ отъ Божие наказание го измѫчвалъ и подирилъ изходъ при архиепископията. Единъ братовчедъ на Хоматиана е далъ обѣтъ да не яде месо въ понедѣлникъ, обаче скоро му миналъ религиозния поривъ и молилъ архиепископа да го прости. [1]
По-постоянно било религиозното настроение при изпълнение обреднитѣ задължения: поститѣ и праздницитѣ се държали редовно. Въ Драчката епархия до толкова се интересували отъ значението на поста, че даже ставалъ споръ: “да се пости ли въ праздници, когато тѣ падатъ въ срѣда и петъкъ” [2]. Срѣщали се лица отъ разни съсловия, които сѫ строели църкви и монастири на свои срѣдства. Напр. управительтъ на гр. Верия Георги Пакурианъ е ималъ своя църква въ Верия [3]. Разрушена отъ земетръсъ, тая църква била възстановена отъ Пакуриановия зетъ Никифоръ Кунали, който е построилъ при нея мѫжки монастиръ въ паметь на жена си, нейнитѣ родители и сина си [4]. Чичото на клирика на Скопската епископия Константинъ Сухолитъръ е ималъ собствена църква въ двора на кѫщата си. [5]
Богомилството, което въ прѣдишнитѣ вѣкове, е произвеждало голѣми смутове въ Охридската църква и сега е сѫществувало, но не се знае въ какви размѣри. Въ писмата на Хоматиана то се споменува само единъ пѫтъ въ отговора на въпроса на драчкия митрополитъ за поститѣ. Като разяснява 53 апостолско правило, Хоматианъ говори, че то било постановено противъ еретицитѣ, които сѫ считали месото и виното за оскверняващи и прибавя, че за тази ересь “и сега се придържатъ тъй нареченитѣ богомили”. [6] Изглежда, въ Охридския диоцезъ при Хоматиана богомилството не е проявявало усилена дѣйность. Иначе, все щѣло да има събори противъ него или поне Синодътъ щѣлъ да се занимае съ необходимитѣ мѣрки противъ него. Обаче, прѣди и слѣдъ Хоматиана, богомилството не ще да е оставало Охридската църква спокойна. Калоянъ не е прѣслѣдвалъ богомилитѣ, защото тра-
1. ibid., col. 497. 2. ibid., col. 667. 3. ibid., col. 216. 4. col. cit. 5. ibid., col. 149-150. 6. ibid., col. 672.
262
кийскитѣ богомили сѫ му помагали въ войнитѣ противъ латинитѣ. Поради това въ началото на XIII в. въ българското царство е имало тъй много богомили, че въ 1210 го д. царь Борилъ билъ принуденъ да свика съборъ, на който богомилството било осѫдено и било постановено всѣка година въ недѣлята на православието да се произнася анатема за него, на редъ съ другитъ ереси. Въ това врѣме главни богомилски учители сѫ били Добрѣ, Стефанъ, Василий и Петъръ [1]. Българскитѣ богомили сѫ подържали свои общини въ Цариградъ, гдѣто въ половината на XII в е имало двѣ дуалистични църкви — гръцка и латинска [2]. Сѫщо и въ Сърбия отново се умножили богомилитѣ, противъ които архиепископъ Сава билъ принуденъ да свика съборъ тутакси слѣдъ връщанието си отъ Никея [3]. При царь Иванъ Асѣнъ II тѣ се ползували съ религиозна свобода, благодарение на която се умножили до толкозъ, че по цѣлия западъ се разпространила мълва за царь Иванъ Асѣна II като за крѣпитель на богомилитѣ и скоро името “българи” е станало за католицитѣ синонимъ на катари или богомили [4]. Папа Григорий IX е взелъ всички мѣрки за унищожението на богомилитѣ въ Босна; въ сѫщото врѣме той е прѣдложилъ и на българския царь да ги прѣслѣдва. Въ 1238 година, когато Иванъ Асѣнъ II е тъкмѣлъ да нападне латинската империя, папата е обявилъ кръстоносенъ походъ противъ българскитѣ богомили, като е обѣщалъ голѣми индулгенции на участницитѣ въ похода. Той е прѣдложилъ на маджарския краль Бела IV да застане на чело на кръстоносцитѣ и да изгони еретицитѣ, “както Аквилонъ изгонва облацитѣ, покриващи небето”, съ право, слѣдъ изгонването на еретицитѣ, да си присвои България [5]. Въ сѫщото врѣме папата е разпоредилъ по цѣло Маджарско да се правятъ публични молебни за успѣхъ на експедицията. Обаче експедицията не е минала границитѣ на Унгария, защото Асѣнъ II побързалъ да се откаже отъ своитѣ проекти противъ цариградскитѣ латини [6]. Удовлетворенъ отъ този политически резултатъ, папата не е настоявалъ по-вече за изтрѣбата на българскитѣ еретици. По-късно папа Инокентий IV се стараелъ да привлѣче царь Калимана да се съедини съ Римската църква, но не е успѣлъ нито да постигне уния, нито да очисти България отъ богомилитѣ.
1. Racki, Rad VII, стр. 108. 2. Schmidt, цит. съч. стр. 108.
3. Живот св. Симеуна и св. Саве, издание на Даничича, 1865, стр. 243.
4. Schmidt, цит. съч. стр. 113. 5. ibid., стр. 120. 6. ibid., стр. 121.
[Previous]
[Next]
[Back
to Index]