Спомени. II. Освободителна борба 1924 - 1934 г.
Иванъ Михайловъ

ЧАСТЬ ВТОРА

Революционниятъ отпоръ на Македония

 

А.

7. Бойни и наказателни акции наскоро следъ загиването на Т. Александровъ  (141)

 

8. Четнически нападения  (143)

 

9. Наказанъ Илия Пандурски. — Загива войводата Стоянъ Лековъ „Царо"  (145)

 

10. Родоотстѫпникътъ Стоянъ Мишевъ : — Наказанието му въ Щипъ. — Доблестното държание на младия Кирилъ Григоровъ  (147)

 

11. Измѣната на Петъръ Чаулевъ: — Наказанието му въ Милано. — Процесътъ и освобождението на Димчо Стефановъ  (156)

 

12. Събитието въ Виенския Бургтеатъръ  (171)

    - Менча Кърничева описва нѣщо отъ живота си и акцията й срещу Тодоръ Паница  (172)

    - Пледоариитѣ въ виенския сѫдъ  (Какво каза въ сѫда защитникътъ на Менча  –  Една незабравима речь  –  Какво бѣ изнесено въ сѫда за Паница)

    - Исторически прилики съ случая на Менча  (231)

    - Възраженията на противната страна  (238)

    - Авторътъ на тая книга описва Менча, гледана съ негови очи  (242)

 

13. Въорѫжениятъ протестъ срещу югославската тирания продължава  (260)

 

14. 1924 г. Четнически акции. Скопскиятъ войвода Лазаръ Дивлянски загива въ сражение  (262)

 

15. 1925 г. Сражения въ Велешко, Кочанско, Царевоселско. — Загиватъ Петъръ Станчевъ, Петъръ Костовъ Пашата, Василъ Ихчиевъ, Харалампи Златановъ („Шаренъ Ампо")  (268)

 

16. 1926 г. — Бомби въ Струмица. — Наказанъ Спасой хаджи Поповичъ. — Голѣмо сражение при „Цървенио каменъ". — Обща нота на тритѣ балкански държави противъ България  (290)

 

17. 1927 г. Аферата въ Рѣсенъ  (294)

 

18. Студентската афера  (301)

 

19. Прибѣгва се до динамитни атентати  (327)

 

 

VII. БОЙНИ И НАКАЗАТЕЛНИ АКЦИИ НАСКОРО СЛЕДЪ ЗАГИВАНЕТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВЪ

 

Отдавна бѣ известно, че чуждиятъ свѣтъ до толкова вѣрваше въ сѫществуването на робство въ Македония, доколкото чуваше за станали тамъ шумни акции, за сражения и пр. До голѣма степень и нашиятъ народъ бѣ свикналъ да чувствува революционната организация главно чрезъ бойнитѣ й прояви.

 

Една година почти бѣ изтекла откакъ не бѣ писано въ вестницитѣ за никакво събитие отъ тоя родъ.

 

Въ това време ренегатитѣ [*] бѣха засилили своята отвратителна деятелность въ Щипски, Струмишки и Кумановски окрѫзи. Отъ всички страни идваха подкани за по-бързото наказване на тѣзи предатели. Идваха писма и порѫчений отъ села и градове. Настояваха сѫщо нашитѣ войводи и четници ; самитѣ селяни предлагаха на мѣста да се справятъ съ измѣнницитѣ [**]. Тукъ-таме нѣкой отъ тѣхъ бѣ наказанъ. Но за по-широка акция срещу тази язва позволение все още не се даваше отъ Тодора. Злинитѣ отъ дѣлата на ренегатитѣ бѣха въ сѫщность злини нанесени откъмъ България ; защото тѣзи хора бѣха подтикнати къмъ измѣна и подпомогнати отъ бившата българска власть. Ренегатитѣ използуваха затишието, за да се залостятъ и поради факта, че не се явяваше възмездие за тѣхъ. Създадоха се доносчици тукъ-таме, измежду по-слабитѣ хора. Терорътъ поколеба на мѣста и елементи, които не сѫ трепвали предъ властьта на поробителя. Уплахата идваше повече поради липсата на контра-удари отъ наша страна, нежели отъ ударитѣ на врага, макаръ тѣ да бѣха нѣщо страховито.

 

А дошло бѣ и убийството на Александровъ. Мотиви на първо мѣсто отъ психологическо естество налагаха сега щото ВМРО да се покаже предъ нашето общество и предъ свѣта по начина, чрезъ който най-убедително имъ е говорила, т.е. съ бойни акции. Затишието се прекъсна бързо следъ смъртьта на Тодора. Ако бѣ продължилъ повече отъ нѣколко месеци, можеше да доведе до погрѣшни заключения, неблагоприятни за нашата кауза, въ много посоки. Случило се бѣ даже нѣкои бивши четници да се върнатъ по роднитѣ си мѣста, обхванати отъ отчаяние следъ загубата на Александрова. Сръбската власть или имъ прощаваше деянията извършени срещу или се задоволяваше съ малки наказания, съ цель да насърдчи

 

 

*. За тѣхъ е вече ставало дума въ книга втора съ мои спомени.

 

**. Александровъ никога не е смѣталъ основателни, нито даже възможни за прилагане на дѣло заканитѣ на Бѣлградъ противъ България задето въ Македония имало отпоръ срещу тиранията. Но за да подпомогне избѣгването даже на тоя шумъ отъ закани, както и да улесни създаването и закрепването въ България на единъ по-родолюбивъ режимъ (чрезъ което и македонското дѣло би си икономисало честитѣ разпри въ своя тилъ), наредилъ бѣ да се избѣгватъ за известно време революционни нападения срещу органитѣ на сръбската власть. Разбира се, тая мѣрка скѫпо бѣ заплатена отъ поробения народъ ; защото тъкмо по това време най-подходяще бѣ да бѫдатъ нападнати ренегатитѣ-садисти.

 

141

 

 

разложение въ нашитѣ редове. Бързо се пресѣче и тази надежда на поробителя ; особено чрезъ подвизитѣ тъкмо на лица, които по този начинъ се бѣха прибрали по домоветѣ си. Властьта на краль Александъръ не посмѣ вече да вѣрва никому, който би й се предалъ.

 

Предприемчиви борци започнаха да нападатъ сръбски (югославски) военни и полицейски обекти. Поставяха засада на полицеиски и войскови отдѣления. Хвърляха тукъ-таме бомби, избѣгвайки невинни жертви. Въ областитѣ на лѣво отъ Вардара акциитѣ отъ този видъ се заредиха една следъ друга.

 

Особено се проявиха четницитѣ отъ Струмишко и Кочанско.

 

Кочанската чета може да бѫде похвалена не само заради войводата й, но и за всичкитѣ й четници, между които особено се изтъкватъ Георги Спанчевски и Кръсто Припорски.

 

Струмишката група притежаваше сѫщо избрани борци. Особено впечатление сѫ ми направили Йосифъ Кировъ отъ Кукушко, Панделия Стояновъ отъ Барбарево и младия Тимчо Коцевъ отъ Костурино. Но тукъ споменавамъ тѣзи две групи само въ връзка съ акциитѣ, предприети скоро подиръ 31 августъ 1924 г. Иначе всѣка чета имаше отлични бойци, и редица подвизи [*].

 

* * *

 

Вънъ отъ четническитѣ проявления, които имаха своя ефектъ и за народа, и за поробителя, наложително бѣ да получатъ наказанието си главнитѣ измѣнници, които — посрамотявайки себе си — искаха да уязвятъ освободителното дѣло; бѣха се продали на фактори най-живо заинтересовани — едни да смажатъ това дѣло, други — да го взематъ въ рѫката си за свои цели. Петъръ Чаулевъ — измѣнилиятъ членъ на Централния Комитетъ на ВМРО, разхождащъ се по Европа, на издръжка отъ виенската комунистическа централа ; Стоянъ Мишевъ, заелъ се съ тероризиране и изтрѣбване на всичко по-будно българско въ Брѣгалнишката область, като официаленъ органъ на Бѣлградъ; Тодоръ Паница — поставилъ се едновременно на служба на комунистическата централа и на сръбско-гръцкитѣ полицаи за разтройването на македонското дѣло, — тѣзи бѣха най-очертанитѣ народни врагове и изменници.

 

Известието за наказанието на Чаулевъ пристигна докато заседаваше Струмишкия окрѫженъ конгресъ. Тамъ присѫствуваше и Протогеровъ, който за пръвъ пѫть узна, че нѣщо е било скроено противъ Чаулева. Въ случая той направи единственото, което бѣ и най-подходяще за него : произнесе една възторжена речь, заявявайки, че като Чаулевъ ще свършатъ всички, които сѫ нанесли пакости на народната организация. Каза една истина. Всѣко друго държание би го направило смѣшенъ. Сетне той подписа и смъртната присѫда срещу Чаулева отъ името на Централния Комитетъ, за да послужи на Димчо Стефановъ предъ италиянския сѫдъ.

 

 

*. При сраженията, които упорито бѣ водила струмишката чета, нѣколко пѫти съ нея е вървѣло и едно муле.

 

Четницитѣ се очудваха, че мулето излизало здраво и читаво, макаръ около него да сѫ падали понѣкога много куршуми. Считаха го като нѣкакъвъ ветеранъ.

 

142

 

 

 

VIII. ЧЕТНИЧЕСКИ НАПАДЕНИЯ

 

Група отъ четата на Ефтимъ Полски извърши редица успѣшни нападения въ Кочанско. Хвърлиха бомби въ жандармерийски казарми. Поставиха бомби подъ нѣкои мостове по шосето за Щипъ, за демонстрация. Стреляxа срещу стражарски отдѣления.

 

Намѣриха въ с. Костинъ-долъ предателя Шенковъ и го обесиха предъ собствения му домъ. Той бѣ предалъ на сръбската власть героя Кирилъ Григоровъ, за когото следъ малко ще говоримъ.

 

Не изброявамъ по отдѣлно всички акции на тази чета, като и на други, по простата причина, че въ емиграция нѣмамъ на рѫка всички данни.

 

Нѣкои нападения — въ месецитѣ подиръ смъртьта на Т. Александровъ — станаха въ Малешевско, Царево-селско, Паланечко.

 

Въ Кратовско къмъ края на месецъ октомврий 1924 г. една група отъ четата на Мите Опилски влѣзнала въ с. Крилатица, кѫдѣто наказала шпионина Антонъ Кръстевъ. Потераджиитѣ не сѫ могли да я откриятъ.

 

По-късно тя се появява и извършва бомбенъ атентатъ въ центъра на Кратово. Околийскиятъ началникъ е избѣгалъ дори въ Куманово отъ страхъ.

 

На 25 декемврий Мите Опилски съ групата си влиза въ село Койково. Четирма четници отиватъ въ дома на Йосифъ Селишки, който — въ качеството си на помощникъ на сръбския войвода — тероризиралъ областьта ; залавятъ го и го обѣсватъ предъ дома му ; оставили и бележка, че организацията чака, но не забравя никога провиненитѣ.

 

Завързва се сражение съ тръгналитѣ да търсятъ четата потери. Пада единъ сърбинъ убитъ, а четницитѣ се оттеглятъ въ планината.

 

Не липсваха демонстративни акции и въ Струмишко. Но тамъ се случи едно упорито сражение. На 6 ноемврий 1924 г. струмишката чета се намира къмъ с. Бориево, кѫдето запалва кѫщата на единъ предатель. При престрѣлка съ потера двама сърби сѫ убити и трима ранени. Следъ два дни четата е открита въ планината Огражденъ. Започва се бой съ сръбската потера, който трае отъ седемь часа сутриньта до петь часа следъ обѣдъ. Загубитѣ на противника сѫ били голѣми ; селянитѣ сѫ разправяли, че десетина души сѫ били убити и надъ тридесеть ранени. Отстрана на четницитѣ загива Пандо Коцевъ, отъ с. Куклишъ, Струмишко. Четницитѣ сѫ били на брой тридесеть и трима. Презъ време на сражението сѫ пѣли „Изгрѣй зора на свободата ...", познатия маршъ (по-точно химнъ) на ВМРО.

 

Презъ мартъ 1925 г. група отъ четирма души — Панделия Стояновъ, Атанасъ Тренчевъ, Григоръ Малиновъ и Илия Костадиновъ наново безпокои сръбскитѣ власти въ Струмишко.

 

143

 

 

Кратовска чета на Мите Опилски

 

Стоянъ Лековъ «Царо», Паланечки войвода

 

144

 

 

 

IX. НАКАЗАНЪ ИЛИЯ ПАНДУРСКИ. ЗАГИВА ВОЙВОДАТА СТОЯНЪ ЛЕКОВЪ „ЦАРО"

 

Презъ пролѣтьта на 1925 г. получи наказанието си и станалия много досаденъ, но и пакостенъ — чрезъ обири и предателства — Илия Пандурски. За него сѫщо сме дали вече освѣтления въ книга втора съ мои спомени. Много пѫти бѣ гоненъ отъ милицията на ВМРО. Презъ мартъ 1923 г. бѣха заловени отъ ВМРО негови другари и осѫдени заради разбойничествата имъ, които вършеха подъ сръбска команда. Презъ есеньта на 1924 г. въ Малешевско му е поставена засада ; пада убитъ неговъ другарь-бандитъ, а другъ раненъ, но той самия се спасява.

 

Покрай другитѣ му злочинства, той бѣ убилъ на българска територия селянитѣ Сотиръ Димовски отъ с. Сухострѣлъ, и Колтата отъ с. Негрево. За подобни „подвизи" бѣ превъзнасянъ въ вестника „Македонско Съзнание", издаванъ въ Виена съ сръбски и болшевишки пари, като „федератистки войвода", когато той бѣ изцѣло на сръбска служба.

 

Скромниятъ младежъ Христо отъ с. Никудинъ, Петричко, се предаде сѫщо на сърбитѣ, като представи, че е убилъ съ бомба Ефтимъ Кушовъ, познатъ измежду нелегалнитѣ малешевци. Понеже Кушовъ е билъ прекаранъ презъ селото ужъ като убитъ, Пандурски е можалъ чрезъ нѣкой свой доносчикъ да се увѣри въ заслугата на Христо. И така го приема въ отмѣтническата си група. Възрадванъ и въокураженъ отъ Христо, замисля да бомбардира тѣснолинейната желѣзница въ Крѣсненското дефиле, на българска територия. Сърбитѣ му даватъ тридесеть и петь души за тази цель. На пѫть къмъ цельта, спиратъ при с. Спиково. Христо остава часови. Голѣмата часть отъ групата Пандурски разпратилъ по други посоки, а останалъ за спане съ още трима другари. Когато заспиватъ, часовиятъ Христо прибира внимателно пушкитѣ имъ, следъ което стреля върху Пандурски, а подиръ това бързо и върху останалитѣ. Само единъ раненъ и единъ незасегнатъ сѫ побѣгнали. А Пандурски остава мъртавъ, заедно съ другаря си. Христо потегля презъ нощьта къмъ българската граница и се спасява. Съ основание бѣ заслужилъ благодарностьта на цѣлото население отъ дветѣ страни на границата, между Струма и горна Брѣгалница.

 

И въ Гевгелийско наши четници подсѣтиха поробителя, че сѫ на поста си, нападайки негови полицейски постове. Тамъ загина — на 5 септемврий 1924 г. — Алекса попъ Ташевъ отъ с. Мачуково.

 

Въ Паланечко доста обезпокояваше властитѣ кратовеца Стоянъ Лековъ „Царо", съ своята нелегална група. На първия день на Великдень 1925 г. неговата чета е открита въ една колиба между селата Мужково и Куново, Кратовско. Заобиколени отъ всички страни, отказвайки да се предадатъ — както сѫ имъ предлагали потераджиитѣ — четницитѣ си пробиватъ пѫть, като убиватъ двама отъ противницитѣ. Но войводата Стоянъ е раненъ. Другаритѣ му го понасятъ на рѫце. Попадатъ на другъ обръчъ отъ потери. Пакъ се измъкватъ. Срещатъ

 

145

 

 

новъ обръчъ. Завързва се сражение, което трае четири часа. Като привършватъ патронитѣ си, борцитѣ единъ следъ другъ се самоубиватъ. Последниятъ измежду тѣхъ загива отъ собствената си бомба. Труповетѣ имъ следъ това сѫ били пренесени въ Кратово, кѫдето сръбскитѣ жандари сѫ разбивали черепитѣ имъ предъ публиката. Това е отношението на шумадийцитѣ къмъ героитѣ. Неволно си спомняме за почитьта, която турскитѣ войски подъ командата на Енверъ-бей, бѣха отдали при „Ножа" къмъ падналитѣ четници ; а сѫщо и за думитѣ на възторгъ и поука, които Арабъ Бинбаши въ Солунъ бѣ произнесълъ предъ войницитѣ си, когато вижда трупове на герои при известнитѣ атентати, презъ 1903 година.

 

146

 

 

 

X. РОДООТСТѪПНИКЪТЪ СТОЯНЪ МИШЕВЪ

 

Въ книга втора на тѣзи спомени говорихъ подробно за групата злосторници, които станаха даже ренегати. За дѣлата имъ бѣха доставяни доказателства и до българскитѣ сѫдебни органи, но мѣрки не се взеха. Тѣ продължаваха да вършатъ истински разбойничества. Приложенъ е тамъ списъкъ и за тѣхни деяния въ поробена Македония, кѫдето прескачаха следъ първата свѣтовна война, преди още ВМРО да бѣ реорганизирала селянитѣ, — деяния страхотни, за които сѫщо на време бѣха писмено уведомявани тогавашнитѣ български управници, покровителитѣ на бандата.

 

Четейки тия зловещи списъци, неволно се питате : нима е било възможно български министри да сѫ закриляли подобни изверги ? Не само бѣ възможно, но тия хора бѣха подпомагани, за да затъватъ все по-дълбоко въ блатото, насочени и къмъ измѣна на народа си, тъй като чрезъ тѣзи срѣдства български управляващи фактори смѣтаха да осѫществяватъ своя „голѣма" политика.

 

Целѣше се първо, чрезъ заплахитѣ на тия дерайлирали елементи да се отдръпватъ селянитѣ отъ ВМРО, т.е. да бѫде тя организационно разнищена ; сетне — да бѫде морално изложена предъ очитѣ на поробения народъ, като се оставя — чрезъ фалшиви печати, чрезъ споменаване на нейното име при грабежи и пр. — впечатление, че нейно дѣло сѫ безчинствата на въпросната банда ; и посрѣдствомъ всичко туй да се услужи на Бѣлградъ. Министъръ Ал. Димитровъ, при посещение на сръбската столица бѣ обещалъ лично на Никола Пашичъ, че щѣлъ да унищожи македонската организация. За това обещание изрично споменава въ своята книга и Коста Тодоровъ [*], твърде близъкъ на Стамболийски и назначенъ отъ него за български пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ. Тодоровъ, който иначе безподобно лъже по отношение на неприятни нему срѣди, изключено е да приказва измислици и спрѣмо най-близкитѣ си другари.

 

Случватъ се понѣкога истински падения и израждания всрѣдъ дадено общесгво, даже ако то се отличава съ висока култура. Споменахъ вече другаде за книгата на г-нъ Уинстонъ Чърчилъ, описваща видни негови съвременници. За политическия животъ на Франция около осемдесетьтѣ години на миналото столѣтие той казва, че е билъ просто отровенъ, зацапанъ, обърканъ отъ скандални работи. Сравнява го съ тъмния и потаенъ животъ на известни елементи въ Чикаго. Скандалитѣ и паденията сѫ засѣгнали, при това, все личности отъ значение — вестникари, депутати, министри. Това се случва въ една стара, организирана и напреднала държава, която обаче, преди това е изживѣла бурно, несигурно време ; кѫдето сѫ се разиграли четири-петь държавни преврати и революции ; кѫдето три чужди армии сѫ влизали въ столицата (Парижъ) ; кѫдето конституции, правителства и закони сѫ бивали

 

 

*. «Балканъ Файербряндъ», издадена на английски езикъ, спомената по-точно въ книга II съ мои спомени.

 

147

 

 

често съставяни и събаряни ; кѫдето и известната комуна бѣ излѣзнала на барикадитѣ и съ множество убийства бѣ срушена. Навсѣкѫде, въ всички партии е миришело на кръвь или се забелѣзвали кръвни петна, които не е могло да се заличатъ съ елегантность, съ култура и слава. Нийде въ Европа не е имало такава каргина преди първата свѣтовна война. Нийде и никога не е имало толкова цивилизовано общество, което да лѣкува такива ужасни рани. Обществото на Франция още е живѣело съ споменитѣ на революции и граждански войни и е било раздѣлено на непомирими партийни групи — роялисти, бонапартисти, републиканци, социалисти.

 

Подиръ военния неуспѣхъ на българитѣ — втори по редъ въ кратко време — следъ 1918 г. все пакъ разложението нѣма тѣзи краски, каквито г. Чърчилъ ни описва за Франция. Отгоре, обаче, отъ крѫгътъ на управляващитѣ, се насажда въ България старателно нѣкакво настроение за бунтарство, насъсква се селянина антидържавно, а главно — задъ паравана на критики върху неуспѣла външна политика се насажда омраза едва ли не срещу българскитѣ национални права.

 

Що се отнася до народа ни въ Македония, той бѣ гранитно единенъ въ мѫката си подъ новото робство и въ надеждата си да види единъ день свободата.

 

Единствената осѫдителна, срамотна проява въ Македония биде организирана главно отъ София, отъ управници на свободна България, чрезъ ренегатскитѣ банди на Стоянъ Мишевци и Паницовци. Тѣхната деятелность се разширяваше все повече подиръ смъртьта на Т. Александровъ, съ неограниченото съдействие на сръбската власть. Проявилитѣ се въ така нареченото „Удружение противъ бугарскихъ бандита", като напримѣръ полуграмотния бакалинъ Каламатиевъ, биваха приемани въ двореца на сръбския краль, назначавани за сенатори. Броятъ на невиннитѣ жертви, особено по селата въ Кумановски, Щипски, Струмишки окрѫзи, растѣше ; а звѣрствата не се подаваха на никакво описание. На съответно мѣсто дадохме преценки на самитѣ сръбски вестници за дѣлата на тия „държавни сръбски комити".

 

Когато Стоянъ Мишевъ се постави на разположение на сръбската полиция, тя го изтъкна като първа фигура въ споменатото „Удруженйе". До тогава въ него, но и по-късно, до 1941 г., важна роля играеше Михаилъ Каламатиевъ, който се бѣ прекръстилъ вече на Михайло Каламатиевичъ. Той разполагаше съ здравето, имота и живота на всѣки българинъ въ областьта, както никой турски кърсердаринъ въ миналото. Още въ първитѣ дни на предателската му деятелность наклевети надъ двадесеть души щипяни като участници въ ВМРО, които лежаха съ години въ затвора. Изведнажъ стана прочутъ като Юда въ родния си край. По негова воля биваха съсипвани отъ бой тия, на които бѣ поставилъ око, като напримѣръ гражданитѣ Христо Куса-Катинъ и х. Кимовъ. Предъ сѫдилището, когато бѣха сѫдени споменатитѣ щигияни, предательтъ бѣ причаканъ съ викове и клетви отъ женитѣ и децата на пострадалитѣ. Синъть на х. Кимовъ, младъ момъкъ, направо се закани на Каламатиевичъ : „Рано или късно ще си отмъстимъ". Единъ сръбски офицеръ се обърна къмъ последния съ насърдчение : „Защо не го убиешъ като куче ?" Каламатиевичъ бръкна къмъ задния си джобъ, но се поколеба. Въ тоя моментъ хората нагледно разбраха каква власть му е дадена. Презрението къмъ него достигна огромни размѣри. Съ стражари го пазѣха по улицитѣ и въ кѫщи. Стана по-могѫщъ

 

148

 

 

отъ сѫдии и депутати. Единъ день нареди неговъ „четникъ" да удари плесникъ на стария и всеобщо почитанъ дѣдо Арсо Лазаровъ, които бѣ и депутатъ въ Парламента. Властьта „изглади" скандала, обвинявайки побойника за душевно боленъ.

 

Другъ пѫть подлага на страшенъ побой стареца Мише Рамбабовъ, заслужилъ деецъ още отъ турския режимъ, като му поврежда зрението. Причината за побоя е отказътъ на Рамбабовъ да иска извинение отъ свои съдружникъ за нанесена му ужъ обида при споръ, въ който именно съдружника е билъ кривъ.

 

Вдъхновитель на редица нападения надъ невинни хора, пожари, изнудвания, безчестия, вършени отъ „Удруженйето", бѣ до тогава главно Каламатиевичъ. Той бѣ „избранъ" и за кметъ на Щипъ, като дотогавашния кметъ Димитъръ Караджовъ бѣ заставенъ да си даде оставката и бѣ пратенъ въ Валйево. „Изборътъ" на Каламатиевичъ стана съ наложена единствена листа. Омразниятъ злодеецъ стана „представитель" на Щипъ. И отъ него министъра на вѫтрешнитѣ работи Корошецъ, познатия словенецъ свещеникъ, бѣ отивалъ да се осведомява за волята и желанията на гражданството, и да прави подиръ това изявления, че въ Македония всичко вървѣло добре и народа билъ доволенъ. Ако би дошелъ да разговаря и съ Стоянъ Мишевъ, Корошецъ би изкаралъ народа сигурно възхитенъ . . .

 

Стоянъ Мишевъ бѣ човѣкъ затворенъ въ себе си — въ пълната смисъль на думата „немтуръ", както се изразява народа въ родния му край. Никога не бѣхъ го чулъ да произнесе повече отъ нѣколко откъслечни думи; очевидно нѣмаше способность да изрази цѣли фрази. По мои преценка лишенъ бѣ отъ всѣкаква идейность. При многото ми срещи съ него докъмъ 1922 г. въ София, никога не го чухъ да заговори на каквато и да е тема, имаща нѣщо общо съ духовни интереси. И никога не ви гледа въ очи ; погледа му все къмъ земята. Въ главата му, обаче, и тогава сѫ пониквали проекти — като напримѣръ отвличането на генералъ Рачо Петровъ отъ софийския затворъ, съ цель ужъ да бѫде закаранъ на свобода въ чужбина, а съ интимното намѣрение да му бѫдатъ взети паритѣ и сетне тайно убитъ ; или — проекта за фалшифициране на банкноти, заедно съ нѣкакви специалисти, които познавалъ, естествено — за лична користь; или фалшифициране печата на ВМРО съ цель за подмамване на неосведомени борци да събиратъ пари отъ народа, които сетне Стоянъ Мишевъ и Славе Ивановъ сѫ прибирали за себе си. И други планове отъ подобно естество, за които по-подробно е говорено въ друга книга. Тодоръ Александровъ бѣ проявилъ излишно великотърпение като не бѣ го тикналъ въ затвора презъ време на първата голѣма война, следъ като е билъ уличенъ въ взимане на подкупи като околийски началникъ въ Куманово.

 

Бедниятъ братъ на Стоянъ Мишевъ, продавачъ на зеленчукъ при площадъ „Славейковъ" въ София, потъваше отъ срамъ заради грознитѣ проявления на брата си, когато негови съграждани наминеха край него. Отбѣгваше и името му да спомене. Тѣ бѣха наши съседи въ Щипско Ново-село. И бащата, и майката бѣха добри хора, сиромаси, каквито бѣха и повечето новоселци тогава.

 

Следъ като отрядътъ на Паница и на Стоянъ Мишевъ, засиленъ и съ правителствени „оранжевогвардейци", бѣ разпръснатъ отъ въорѫженитѣ мѣстни селяни при с. Сатофча, Неврокопско, Мишевъ мина близката гръцка граница съ група провинени въ разбоиничества свои

 

149

 

 

другари — Григоръ Циклевъ, Мите Соколарски, Наце Гърдовски, Санде Пехливана и други. По тѣхно желание гръцкитѣ власти ги предадоха на сръбскитѣ. Веднага поеха върху себе си задачи, каквито до тогава изпълняваха срещу българското население известнитѣ бандити Йованъ Бабунски, Дончо Църцорийски, Кръсто Търговишки, както и тайната полиция и жандаритѣ на краль Александъръ, издадоха всичко що знаеха отъ миналото за връзкитѣ, похватитѣ на ВМРО и по-проявенитѣ участници въ освободителното дѣло. И така, въ Щипъ Стоянъ Мишевъ започна открито народоубийствената си кариера, които подъ прѣка сръбска закрила продължи около година и половина.

 

*

 

Край на гадното му сѫществувание турна на 30 декемврий 1924 г. Кирилъ Григоровъ (Келешовъ) отъ Щипъ, 21 годишенъ, синъ на крайно бедно семейство.

 

Той бѣ измежду най-младитѣ бѣжанци, напустнали родния си градъ поради сръбския режимъ. Проявявалъ силно желание да бѫде приетъ въ ВМРО, по-точно да получи задача свързана съ рискове. Следъ многото молби, отправяни чрезъ по-възрастни отъ него съграждани, срещнатъ е билъ и изслушанъ. Съ нѣколко думи е изразилъ желанието си. Повече е говорелъ неговиятъ чистъ погледъ, отъ който бликаше ентусиазъмъ, увѣреность и решителность. Като е запитанъ какъ горе-доле смѣта да приложи наказанието надъ Стоянъ Мишевъ въ Щипъ, той само се е усмихвалъ, казвайки : „Никой нѣма да се сети защо съмъ се върналъ въ Щипъ. Бѫдете спокойни; и петима да сѫ съ него, нѣма да се посрамя". Разчиталъ е на изненадата и на младенческата си ловкость. Много и не е разисквано съ него върху планове. Познавахъ обстановката въ нашия градъ. Най-важното бѣ нападателя да е решенъ на всичко ; технически усложнения за акцията не сѫществуваха. Опасението е само едно : дали сръбската власть и специално „Удруженйето" нѣма да се усъмнятъ защо се е върналъ отъ България, дали нѣма да го арестуватъ или отдалечатъ отъ града.

 

Кирилъ е билъ скритъ въ дома на прители. Дадени сѫ му били седемдесеть лева, за да си купува нощно време храна за нѣколкото дни, докато бѫде посетенъ втори пѫть. Денемъ не е трѣбвало да излиза, за да бѫде заличена дирята му. Но дойде неочаквано убийството на Т. Александровъ, та дълго е останалъ безъ връзка. Той се досѣтилъ, че хората сѫ заети и ударилъ на икономия ; купувалъ си само хлѣбъ и сирене ; иначе е трѣбвало да се явява при познати и да иска пари на заемъ. Обадили му се когато вече е останалъ почти безъ грошъ. Тѫгувалъ е самичъкъ за загубата на Тодора и го обзимало нетърпение по-скоро да стигне въ Щипъ. И стигна благополучно, представяйки предъ тамошнитѣ власти, че за България е заминалъ съ надежда да припечели нѣщо, но се разочаровалъ и се прибира у дома си.

 

Отъ невиннитѣ на видъ писма, които е изпращалъ се е разбирало, че спокойно се е установилъ въ града като прислужникъ въ едно кафене ; никой не го следелъ, и знаелъ вече всѣко движение на ренегатския главатарь.

 

Стоянъ Мишевъ се бѣ установилъ да живѣе въ познатата кѫща на Гочеви, които има най-широкия дворъ въ града, съ голѣми сѣнчести дървета и знаменита съ пълноводието си чешма. Къмъ 12 часа на пладне — на 30 декемврий — Кирчо бѣ повалилъ Мишева точно предъ

 

150

 

 

прага на този му конакъ. И успѣва да излезе отъ града, стигайки близо до границата на България. Минавайки къмъ село Костинъ-Долъ, Кочанско, забелѣзанъ е билъ на 8 януарий 1925 г. отъ несигурния селянинъ Стоилъ Шанкевъ и предаденъ. При престрелката, която завързалъ съ сръбскитѣ стражари, Кирилъ изстрелва всички патрони отъ револвера си ; а друго орѫжие не е носилъ. Заловенъ, докаранъ е въ щипския затворъ, кѫдето остана до 30 августъ с. г.

 

Известията гласѣха, че презъ цѣлото време на затворничеството неговото възторжено настроение и усмивка не сѫ го напустнали, макаръ да е билъ битъ и увѣренъ, че го чака смърть. Чрезъ едного отъ стражаритѣ — мѣстенъ турчинъ — бѣ изпратилъ до свои познати скромни броенички, съ порѫчение да ми бѫдатъ препратени като последенъ поздравъ. Направени бѣха отъ ситни костилки отъ сливи, нанизани на телъ, а на края съ пискюлче. Повече отъ всичко друго тия броенички говорѣха за преданностьта и високия духъ на Кирчо, които очакваше застрелването си. Тази реликва, както и други нѣкои скѫпи спомени отъ герои, е изчезнала при обискитѣ, вършени изъ македонски домове въ България по-късно, при офицерския сърбофилски превратъ отъ 19 май 1934 година.

 

Послужвайки си съ думитѣ, писани въ една моя статия за възторжения Григоровъ презъ 1927 г., ще кажа, че той отсѣче главата на измѣната тамъ, дето тя се считаше напълно спокойна — въ обятинта на сърбитѣ; той спаси народа си отъ срамъ и затова, макаръ да бѣ най-младия измежду героитѣ, които ВМРО излѫчи въ последнитѣ години, името му е произнасяно отъ всѣки македонецъ съ благоговѣние. Стоянъ Мишевъ бѣ получилъ неограничена власть, за да денационализира населението на щипската область, използувайки за тая цель срѣдствата на една крайна безчовѣчность. Това явление смути душата на Македония и обиди гордостьта й. Стоянъ Мишевъ израстна въ очитѣ на нашия народъ като чутовенъ измѣнникъ. Но народътъ знаеше, че всѣко зло ще бѫде неминуемо победено ; въпросъ е само на време.

 

Мѫжествениятъ ударъ на Кирчо Григоровъ бѣ за него самия твърде лесна стѫпка ; решилъ бѣ да умре и съ това всички прѣчки бѣха преодолѣни. „Струва ми се, че петь души да сѫ, ще ги поваля единъ следъ другъ", казваше усмихнатъ нашия герой. Тѣзи думи биха били взети за шега, ако се сѫдеше по външностьта му. Невинния, кротъкъ погледъ, милата постоянна усмивка и цѣлата му младенческа осанка наумѣваха по-скоро неоформената воля на дете, което, оставено само на себе си, едва ли би могло да се справи съ една твърде обикновена житейска грижа. Въ сѫщность, той обладаваше рѣдъкъ характеръ.

 

Два месеци и половина бѣха протекли откакъ се бѣ завърналъ у дома си. Служейки акуратно въ кафенето, билъ е цѣлъ подъ напрежението на своята замисъль.

 

Впечатлението отъ падането на Стоянъ Мишевъ бѣ грамадно. Нервна тревога е обзела сръбскитѣ власти. По разни посоки се разтичватъ войски и полиция. Всички закани, арести и насилия биха били напраздни, ако не бѣ грѣшната душа на шпионина Шанкевъ. Докато още бѣ въ затвора, Кирилъ можа да научи, че неговиятъ предатель е наказанъ съ смърть отъ ВМРО.

 

Една черта се хвърляше въ очи у Кирила — спокойната му упоритость. Ако той си имаше мнение за нѣщо и нѣкой се опитваше да го разубеждава,

 

151

 

 

той не би спорилъ, нито би се гнѣвилъ; погледналъ би събеседника си усмихнатъ и непоколебимъ, като да му казва, че напраздно си губи времето. Тая му особеность сѫ запомнили като характерна негови другари. Съчетана съ рѣдката му смѣлость и кристаленъ идеализъмъ, тази черта е задържала върху устнитѣ му усмивка и въ оня

 

Кирилъ Григоровъ

 

 

мигъ, когато на 30 августъ 1925 г. сръбскитѣ палачи насочиха срещу крехкитѣ му гърди дулата на своитѣ пушки. Тѣхниятъ залпъ завърши въ лицето на двадесеть и една годишния младежъ образа не само на герои, но и на светия народенъ мѫченикъ.

 

*

 

Държанието на Григоровъ удивляваше и сърбитѣ. Кореспондентътъ на бѣлградския вестникъ „Политика" бѣ посетилъ въ началото на месецъ априлъ затворника и така описва впечатлението си:

 

„Съ мѫка той се движи. Съ едната рѫка държи тежката верига, а съ другата шапката си. Бледенъ и изненаданъ отъ това ненадейно извикване, той е повѣрвалъ въ първия моментъ, че трѣбва да

 

152

 

 

се явява предъ своитѣ сѫдии. Неговиятъ изгледъ и неговиятъ откритъ и детски погледъ не предаватъ нищо отъ това, което характеризира обикновения престѫпникъ...".

 

Сетне кореспондентътъ посетилъ и други затворници, а на първо мѣсто лелята на войводата Иванъ Бърльо, Сава Кукушева. Останалитѣ затворници по тази афера сѫ на възрасть отъ 19 до 21 години. Двама отъ тѣхъ сѫ служили въ сръбската армия — въ Чачакъ и Ужице. Споредъ сръбския вестникаръ, единиятъ отъ тѣхъ е доставилъ орѫжие на Кирилъ Григоровъ.

 

А пратеникътъ на бѣлградския вестникъ "Правда" известява отъ Щипъ следното :

 

„Въ една килия на жупанството се намира, носещъ на краката и рѫцетѣ си тежки вериги, Киро Григоровичъ (името му посърбено отъ журналиста ! — бел. наша), убиецъ на войводата Стоянъ Мишевъ. Този младъ човѣкъ, на възрасть около 20 години, винаги усмихнатъ, изглежда способенъ да покаже презъ последнитѣ си дни сѫщата смѣлость, за които тоя даде доказателство въ момента на убийството. Въпрѣки тежкитѣ окови, които затрудняватъ движенията му, той става бърже и прави ловки движени всѣкога, когато вратата на неговата шлия се отваря. Той има винаги сѫщия отговоръ.

 

— Защо уби Мишевъ ?

 

— Защото получихъ заповѣдь за това. Не съжелявамъ за моята постѫпка ; напротивъ, гордѣя се и съмъ доволенъ, че можахъ да изпъляя дълга си.

 

— Знаешъ ли, че ще отговаряшъ ?

 

— Знамъ го. Ще бѫда екзекутиранъ.

 

— Не съжалявашъ ли, че ще умрешъ така младъ ?

 

Въ отговоръ убиецътъ Григоровичъ има една иронична усмивка.

 

Когато човѣкъ си спомни сѫщо за поведението на младата девойка, която извърши атентата въ Бургтеатъръ и нейнитѣ горди декларации, идва до убеждението, че фанатизма на македонскитѣ екзекутори е непобедимъ [*]".

 

Пакъ споредъ сръбскитѣ вестници, броятъ на онѣзи, които сѫ искали да присѫтствуватъ на процеса, който почна въ Щипъ, е билъ твърде голѣмъ. Но поради тѣснотата на залата достѫпътъ въ заседанията е ограниченъ.

 

По съобщения на щипски граждани, не се е очаквало да се издаде смъртна присѫда за Григоровъ, защото не е билъ пълнолѣтенъ. По настояване на „Удружението" и мѣстнитѣ власти, обаче, потвърдена била смъртна присѫда. Вестникъ „Политика" увѣдоми, че Кирилъ посрещналъ известието много спокойно. Рано сутриньта, на 30 августъ той е билъ закаранъ съ камионъ на мѣстото на екзекуцията, вънъ отъ града. Твърдѣше се тогава, че тамъ е отишла и жената на Стоянъ Мишевъ, заедно съ Каламатиевъ. Запитанъ още еднажъ дали се разкайва, Кирилъ решително отговорилъ — Не ! А като посегнали да връзватъ очитѣ му, казалъ :

 

— Не давамъ да ми връзвате очитѣ. Да живѣе Македония !

 

Тукъ е подходяще да цитираме какво бѣ писалъ бѣлградския вестникъ „Време" въ броя си отъ 15 априлъ с.г. предавайки ужъ думитѣ на нѣкое „видно лице, запознато съ българскитѣ работи" :

 

 

*. Взето отъ в-къ «Нувелъ Маседониенъ», брой 52 отъ 25 май 1925 г. — Наскоро, на 8 май с. г. въ виенския Бургтеатъръ намѣри своя край измѣнникътъ Тодоръ Паница. По това ще стане дума по-нататъкъ.

 

153

 

 

„Може да се прибави едно обстоятелство твърде важно за насъ и за Европа. Това е, че македонската революционна организация е сега въ пълна немощь. Тя не е въ състояние да предприеме никаква въорѫжена акции въ наша територия, никакво нападение въ по-голѣмъ масщабъ, нито да причини и най-малко зло, защото тя трѣбва да се бори между дветѣ фракции на автономисти и федератисти".

 

Своитѣ слуги като Стоянъ Мишевъ „Време" искаше да изкара като фракция въ македонското дѣло . . . Колкото до самоутешенията на бѣлградската редакция, тѣ бѣха обикновена хитрость, предназначена да успокоява шумадийското общество. Естествено, най-смѣшно звучеше претенцията за идентифициране на сръбския шовинизъмъ, денационализаторска политика и тероръ съ нѣкакви идеали или кауза на Европа.

 

*

 

Заедно съ Григоровъ бѣха осѫдени [*] и деветь души млади хора и три жени, отъ които едната седемдесетгодишна. Арестувани бѣха и много други лица, съ които е дружилъ, но не сѫ знаели нищо отъ намѣренията му ; или съ които случайно е разговарялъ, поздравлявалъ се и пр. Понеже на сърбитѣ бѣха нужни жертви хванаха и сѫдиха когото пожелаха, безъ никаква вина. Ето списъка на тѣзи, които бѣха осѫдени:

 

1. Лазаръ Гацовъ, осѫденъ на 20 години, лежалъ 5 години и умрѣлъ въ затвора.

 

2. Добри Кукушевъ, осѫденъ на 20 год., а лежалъ 16. Въ затвора много битъ и на дѣсната рѫка откѫснати два пръста.

 

3. Стойче Мишевъ, осѫденъ на 15 год., лежалъ 11 години. Братовчедъ на Кирилъ Григоровъ ; жененъ въ Сърбия и тамъ останалъ, неможейки да се върне.

 

4. Михалче Григоровъ Дервишевъ, осѫденъ на 20 год., лежалъ 14; беденъ, общъ работникъ.

 

5. Коце Николовъ Юруковъ, осѫденъ на 12 год., а лежалъ 10. Има майка, жена и дете ; обущарь е и беденъ.

 

6. Йорданъ Хр. Синевъ, осѫденъ на 10 год., лежалъ 6 год. ; пребитъ отъ бой въ затвора ; отъ много тежкитѣ окови цѣлиятъ парализиранъ и неспособенъ за движения ; живѣеше при баща си, 70 годишенъ.

 

7. Никола М. Селевъ, осѫденъ на 10 г. и лежалъ 10 г.; беденъ.

 

8. Катя Бърльова, осѫдена на 8 год., лежала 8 години ; 70 годишна.

 

9. Трайчо Бърльовъ, осѫденъ на две години, лежалъ две години.

 

10. Славка Тр. Бърльова, жена на Трайчо, осѫдена на 5 месеца, лежала петь месеци.

 

11. П. Петъръ Николовъ Юруковъ, преди гледане на дѣлото лежалъ петь месеци и отъ страшни изтезания умрѣлъ въ затвора. Оставилъ жена съ три деца.

 

12. Славка Кукушева, майката на Добри Кукушевъ, лежала въ затвора петь месеци ; умрѣла въ затвора преди гледане на дѣлото.

 

 

Съ премахването на Стоянъ Мишевъ сръбската власть получи заслуженъ урокъ, а ренегатитѣ бѣха ударени въ сърдцето. Кирилъ Григоровъ остава като единъ отъ най-свѣтлитѣ образи на борецъ, съ когото

 

 

*. Процесътъ срещу К. Григоровъ започна на 25.V.1925 г.

 

154

 

 

нашата младежь може да се гордѣе и да се вдъхновява отъ идеализма му.

 

А понеже сърбитѣ обичатъ често, ни въ клинъ, ни въ рѫкавъ, да споменаватъ името на Европа, вѣрвайки, че така тѣхната диващина ще мине за културтрегерство, нека припомнимъ думитѣ и препорѫкитѣ на единъ голѣмъ европейски политикъ, считанъ за най-видния англичанинъ въ днешната епоха, — г. Уинстонъ Чърчилъ — когото преди малко цитирахме.

 

„Основно право на хората е да умиратъ и да убиватъ за земята, въ които живѣятъ и да наказватъ съ изключителна строгость всички членове на собствената си раса, които сѫ подали рѫце на нашественика [*]". Точно така постѫпи и ВМРО, бързайки да накаже измѣнницитѣ, които бѣха влѣзнали въ услуга на нашественика и поробителя на Македония.

 

 

*. «История на говорящитѣ английски езикъ народи», стр. 21, лондонско издание, на английски езикъ, отъ Уинстонъ Чърчилъ.

 

Цитирано отъ вестникъ «Илъ Джорнале д'Италиа» отъ 12 юлий 1956 г., стр. 3, въ статия «Убиватъ се безъ да се мразятъ» ; анкета върху драмата въ Кипъръ отъ Джорджио Лили Латино.

 

155

 

 

 

XI. ИЗМѢНАТА НА ПЕТЪРЪ ЧАУЛЕВЪ

 

Съ външния си видъ тоя не привличаше, но събуждаше нѣкакво очудване. Бѣ тънъкъ и високъ; приличаше ми на ония албански овчари, които въ детинството ми бѣхъ виждалъ да минаватъ съ стада презъ родния ми градъ. Срещалъ съмъ ги и по-късно. Тѣ бѣха приятни, естествени въ простотата си. Чаулевъ, обаче, сѣкашъ искуствено подържаше единъ свои изразъ и погледъ на разсърденость. А заедно съ това, като го заговорите, чувствувате веднага какъ се счита многознаещъ и важенъ. Въ сѫщность твърде малко знаеше и смѣшенъ бѣ съ тая си важность. Поради физическото му очертание и тази острота на израза Иванъ Бърльо, който бѣ наблюдателенъ и духовитъ, го наричаше винаги „койковска кръцуга". Въ кратовското село Койково билъ виждалъ доста отъ онѣзи длъгнести свинчета, които никога не затлъстяватъ, а иматъ по гръбнака си настръхнали гъсти косми, като четка ; изъ Брѣгалнишката область носѣха име „кръцуги".

 

Следъ първата свѣтовна война Чаулевъ идваше рѣдко въ канцеларията на ул. „Гурко" 22 ; само за да получи месечната си издръжка, която по-късно азъ му занасяхъ въ дома. Навърташе се ежедневно въ кафенето „Континенталъ" на улица „Леге". Всрѣдъ единъ крѫгъ отъ клиенти разказваше всевъзможни — често пѫти украсени — свои преживѣлици отъ миналото. Отъ време на време тая група развеселяваше цѣлата публика въ салона, а и зяпачи откъмъ улицата, съ церемониитѣ, въ центъра на които бѣ всеизвестниятъ въ столицата на България Димитъръ Даскала, продавачъ на чуждестранни вестници изъ голѣмитѣ заведения. Даскала имаше окачени по палтото си разни медали, които сигурно тежеха едно кило, получени все отъ такива „почитатели" като събеседницитѣ на Чаулевъ, заради „заслуги по разпространението на чуждестранната преса". Видѣхъ еднажъ отъ улицата какъ окачваха на врата му, съ дебела верижка, единъ медалъ, които самъ сигурно тежеше повече отъ килограмъ. Произнасяни бѣха и подходящи речи.

 

Не можехъ да си представя Тодоръ Александровъ да кисне така въ кафене и да се забавлява съ разни зевзеци или слабоумни хора.

 

Предполагахъ, че Чаулевъ изчаква благоприятенъ моментъ, за да замине наново като войвода въ Охридско, кѫдето нѣкога е действувалъ. Иначе, въ България той трѣбваше да се залови за частна работа. Съ нищо не би могълъ да ползува македонската кауза всрѣдъ емиграцията. На частна работа би оставялъ по-добро впечатление, отколкото съ месеци да води празенъ животъ. Позитѣ му можеха да го направятъ и съвсемъ смѣшенъ.

 

Споредъ взето въ Централния Комитетъ решение той е трѣбвало, наистина, да замине въ Охридско. Дълго време бѣ протекло отъ какъ Александровъ се намираше вече въ поробена Македония. Нѣколко пѫти бѣхъ предавалъ пристигнали отъ него писма на Чаулева. Но той продължаваше да се забавлява по кафенетата. Може би, за да ми даде да разбера, че го занимаватъ и сериозни проблеми, една вечерь, следъ като му бѣхъ занесълъ въ пликъ месечната издръжка, придружи ме

 

156

 

 

по улицата и тайнствено ми повѣри убеждението си, че д-ръ Филипъ Атанасовъ трѣбвало да бѫде премахнатъ. Отговорихъ му, че азъ не се занимавамъ съ такива въпроси и че мога да му препратя писмо до Александрова, ако желае да му пише. За да прикрие стѣснението си отъ моя отговоръ, продължи да напада д-ръ Атанасова и свърши съ закана, че ще му се види смѣтката. Чувствувахъ, че по срѣдата има нѣкакво лично чувство. Иначе, д-ръ Атанасовъ бѣ единъ измежду групата, която създаваше опозиция въ организираната наша емиграция. Но не бѣхъ още чулъ за грѣхове, които да диктуватъ посегателство върху живота му. Въ всѣки случай, известихъ на Александрова какво внушаваше Чаулевъ ; нищо не ми отговори.

 

Много обичаше Чаулевъ да се говори за него. Единъ недѣленъ денъ на площада „Свети Краль" сияещъ ми разказа какъ нѣкое лице, пристигнало отъ западна Македония, разправяло — при нѣкакъвъ праздникъ или свадба на охридско семейство, — че тамъ се движилъ съ чета Чаулевъ и че това се ширело отъ уста на уста. Радваше се за тия приказки, но не заминаваше за Македония.

 

По едно време изчезна отъ софийския хоризонтъ. Тръгна ужъ къмъ Албания, та оттамъ да проникне въ Mакедония. Обаче засѣдна въ кафенетата на централна Европа. Читательтъ ще си спомни, че въ окрѫжно номеръ 774 отъ 2 августъ 1924 г. двамата членове на Централния Комитетъ на ВМРО, Тодоръ Александровъ и Ал. Протогеровъ, бѣха писали за него следното:

 

„. . . Нашия другарь Петъръ Чаулевъ, който последнитѣ 4-5 години, когато всички истински борци работятъ въ Mакедония за възсъздаване на Револ. Орг., се отдаде на бездѣлие и политиканство, не само не помагаше на работата, а създаваше неприятности и прѣчки. На нѣколко пѫти подканенъ да изпълнява длъжностьта си като членъ на Ц.К. на ВМРО, той обещава да влезе въ Охридския край, дето има връзки и може да бѫде най-полезенъ, и тръгва ужъ нататъкъ, но все намираше претекстъ да не замине, да изклинчи. Понеже бѣше почналъ на своя глава да влиза въ разговори даже отъ името на ВМРО съ представители на чужди държави, издаде се окрѫжно номеръ 535 отъ 30 септемврий 1923 година, което се посочи на времето на известни само срѣди въ странство, които се молеха да го приематъ като частно лице, а не като представитель на ВМРО.

 

И това окрѫжно и новитѣ писмени остри бележки и много други напомнювания, не го стреснаха и не го накараха да се опомни.

 

Напротивъ, въ началото на тая година узнахме, че той е взелъ пари отъ болшевикитѣ, но не искахме да вѣрваме това.

 

Преди да оформимъ, съгласно правилника, неговото изxвърляне отъ членство въ Ц.К. и отъ редоветѣ на Организацията за извършенитѣ отъ него грѣшки и престѫпления, намѣрихме за добре да го срещнемъ лично и да го поканимъ за последенъ пѫть да влезе въ Mакедония и да се отърве отъ досегашния погрѣшенъ пѫть.

 

Още при първитѣ срещи, Чаулевъ призна досегашнитѣ си грѣшки. Устно, а по-късно и съ писмо потвърди, че никога нѣма да се цепи отъ Организацията и че неговото влизане да работи вѫтре въ Македония е вече „въпросъ на животъ или смърть".

 

Повѣрвахме на декларацията на Чаулевъ, решихме да направимъ опитъ, въ срещи съ представители на болшевишка Русия, да съгласимъ последнитѣ, ако не помагатъ на македонското освободително движение,

 

157

 

 

поне да не му пречатъ, или ако не успѣемъ въ това, поне да узнаемъ истинскитѣ имъ намѣрения и замисли, та споредъ това да вземемъ по-ефикасни предохранителни мѣрки ...

 

Въ своето дълго пребиваване вънъ отъ Македония Чаулевъ се опознава и сдружава съ Митко Пенчевъ, известенъ авантюристъ и платенъ агентъ на болшевишката пропаганда, подсѫдимъ предъ ВМРО за злоупотрѣбени организационни суми. Чаулевъ бързо се спуска по наклонностьта и получава пари отъ болшевикитѣ. Впрочемъ и самъ Чаулевъ признава предъ Т. Александровъ въ Виена, че секретарьтъ на съветската легация въ Римъ, отпосле премѣстенъ съ повишение другаде, за което той много съжаляваше, му е далъ 500 долари. Двамата ние — Александровъ и Протогеровъ предъ Влахова му предложихме да му дадемъ тия пари отъ касата на Орг., за да ги върне на болшевикитѣ и по тоя начинъ да възстанови изгубеното предъ тѣхъ достойнство, но той отблъсна тая покана, отъ който фактъ дойдохме до заключение, че Чаулевъ е взелъ по-голѣма сума отъ горната и че е обвързанъ съ тѣхъ и не може да се откаже.

 

Това последното се потвърди още въ два случая ..."

 

 

Заслужава да се прочете писмото, което Александровъ отправя до Чаулева на 19 августъ 1924 г., т.е. дванадесеть дни преди смъртьта си и отъ което прилагамъ фотографирана последната страница [30].

 

„Драги Езерски,

 

Днесъ чрезъ Велева пратихме след. телеграма : „Кажете Езерски : Неотложни дружествени работи налагатъ неговото идване нѣколко дена при насъ. Ако слѣдъ толкова покани, пакъ не дойде, съгласно устава на сдружението, отнасяме въпроса надлежното мѣсто и държимъ го отговоренъ за вреди и загуби отъ неговитѣ противоуставни дѣла. Наковъ, Илия".

 

Разбралъ си вѣрваме, правилно телеграмата.

 

Слѣдъ като стоя въ бездействие години наредъ, когато други възсъздаваха и преустройваха ВМРО вѫтре, слѣдъ като остана да политиканствувашъ дълго време въ Римъ, макаръ да замина отъ София съ цель да влезнешъ вѫтре — на тръгване даже си говорилъ на познати, че въ скоро време съ нѣколко хиляди души ще се явишъ въ Скопие и ще ги поканишъ тамъ на гости (тогава сърбитѣ имаха малко войска въ Македония) ; следъ като миналата година намѣри предлози да изклинчишъ, очаквахме всички другари това лѣто поне да изпълнишъ думата, която даде предъ насъ : „Заминаването вѫтре за мене е въпросъ на животъ или смърть". Ти бѣ обещалъ да заминешъ щомъ се почнатъ междуособицитѣ въ Албания, преди да е сформирано ново правителство, въ „междуцарствието", безъ да чекашъ даже Пламенова. За тая цель ти даде и Наковъ писмо да извикашъ Йосифа толкова рано тамъ. Ти, обаче, не само не използува това удобно време, но и като замина Пламеновъ съ другаритѣ, кога още нѣмаше ново правителство и нареждане да ни се правятъ прѣчки, отложилъ си заминаването докато се създадатъ такива.

 

Макаръ да обеща съ писмо и телеграма отъ Римъ, че нѣма да отидешъ въ Виена, безъ да дочакашъ нашия отговоръ, замина за тамъ.

 

158

 

 

Не само това, но въпрѣки нашата телеграма отъ 6 юний до Данилова : „Никакви публикации, никакъвъ вестникъ . . .", въпрѣки дългото писмо по Мирчо и устнитѣ порѫки по Мирчо и Клубски да не допустнешъ публикуването на нѣкакъвъ комунистически партизански манифестъ, невъзможенъ отъ всѣко гледище за ВМРО, ти го публикувашъ, интервюта давашъ и все повече загазвашъ . . .

 

Ти, който бѣ извършилъ вече престѫплението да земешъ отъ секретаря на Съветската легация въ Римъ, по твое признание предъ Накова — (500) петстотиньтѣ долара — като не прие въвъ Виена предложението ни да ти дадемъ отъ касата на организацията да ги върнешъ на болшевикитѣ, за да бѫдешъ независимъ, гордъ и съ достойнство предъ тѣхъ, предполагаме, че си взелъ много по-голѣма сума —, трѣбваше да бѫдешъ много внимателенъ и безъ наше знание и съгласие да не вършишъ нищо. Намѣсто да дойдешъ при насъ, да изучишъ положението и да земемъ задружно правилно решение по въпроса, ти почна да давашъ интервюта, да печатишъ манифести и статии ... ; остави се Янтарски и Черновъ да ти пишатъ, каквото уйдисва на други, а ти само да подписвашъ...

 

Вънъ отъ това ти не отговори на аргументитѣ, които ти се даваха въ дългото писмо по Мирчо, нито на устнитѣ по Мирчо и Клубски, а имашъ време да пишешъ заканителни писма до Григора и Генко ...

 

Ако по-рано не се знаеха истинскитѣ намѣрения на Беркманови къмъ борческа Македония и къмъ Царство България и имаше наивници да вѣрватъ, че болшевикитѣ ще помогнатъ на македонското национално освободително движение, безъ да искатъ то да промѣни характера си и безъ да желаятъ да го правятъ орѫдие за свои цели, когато г. Беркманъ е ималъ смѣлостьта прѣдъ васъ съ Даниловъ, въ присѫствие на Клубски и Мирчо, да настоява ВМРО да влезне въ разбирателство съ мерзавцитѣ — продажници Петрини и Грънчаровъ, ако имаше капка съвѣсть у двама ви и малко родолюбиво чувство на българи, трѣбваше да се възмутите и да защитите своето човѣшко достойнство и престижа на ВМРО.

 

Въпрѣки всичко станало досега, изпълняваме другарски дългъ къмъ тебъ и дълга си къмъ измѫчената, борческа родина Македония, като те поканваме да се опомнишъ, докато не е станало късно, да престанешъ да вършишъ нови грѣшки и престѫпления, да дойдешъ при насъ, макаръ сега да не можешъ замина вѫтре, асла ни предстои и др. работа. Ако не ни послушашъ, сигурно и скоро ще се разкайвашъ за това.

 

Съ много поздрави

19.8.1924 г.

 

Тр. Василевъ".

 

 

Край на тази „деятелность" на Чаулевъ турна револверътъ на Димчо Стефановъ. На 23 декемврий 1924 г. той го открива въ едно кафене на площадъ Верциере въ гр. Милано и го повали съ петь куршума.

 

Не само не бѣ пожелалъ да се отклони отъ пѫтя, който бѣ поелъ, но бѣ започналъ и открито да подравя ВМРО чрезъ насърдчаване на нейни противници. За да се допровѣри окончателно поведението му, изпратено му бѣ — споменахме вече — едно писмо съ подправенъ подписъ на „Първанъ" (псевдонима на Г. Занковъ) до познатъ на ВМРО неговъ адресъ въ чужбина. Занковъ нападаше въ писмото си

 

159

 

 

Александрова, осѫждаше държанието на Националния Комитетъ на емиграцията въ България и съобщаваше, че има намѣрение да се скрие вече ; но иска, ако е възможно, една временна помощь отъ петдесеть хиляди лева. Чаулевъ отговори на 7 септемврий 1924 г. съ телеграма, че сумата ще бѫде изпратена. Отъ кѫде бѣ я взелъ ? Очевидно отъ болшевикитѣ, които бѣха готови да помагатъ на всѣки срещу Т. Александровъ. Подробности — съ факсимилета — върху това сѫ дадени на времето въ книгата „Заговорътъ срещу Т. Александровъ".

 

* * *

 

Нека прибѣгнемъ (и въ приложението [31]) къмъ нѣкои цитати отъ книгата „Тритѣ дѣла", за да добиемъ по-пълна представа относно станалото въ Милано.

 

„Въ затвора Димитъръ Стефановъ трѣбваше да чака шестнадесеть месеца, до 26 априлъ 1926 г., когато почна разглеждането на дѣлото му, като презъ това време, доколкото е позволявалъ затворнишкия редъ, се е занимавалъ главно съ учене на италиански езикъ, за да се защити безъ преводачъ въ сѫда. Грижитѣ на ВМРО за нейния вѣренъ членъ сѫ подкрепяли духа му заедно съ съзнанието, че е изпълнилъ своя дългъ къмъ борбата на родината си. Безъ съмнение, за духовната издръжливость на Стефановъ е допринесло твърде много и това, че неговата защита предъ сѫда е била повѣрена на двама отъ най-добритѣ италиански адвокати и общественици — сенатора Винченцо Морело (въ Римъ) и депутата Иноченцо Капа (въ Милано).

 

Сенаторътъ Винченцо Морело, известенъ писатель и публицистъ подъ псевдонима Растинякъ, е единъ високообразованъ човѣкъ, главното занятие на когото не е адвокатството, но участието му въ нѣколко, само голѣми, процеси, му е създало авторитетъ и като отличенъ юристъ. Роденъ е въ Калабрия, свършилъ е университетъ въ Неаполъ и Пиза. Първитѣ стѫпки като журналистъ е направилъ въ Неаполъ като сътрудникъ на вестницитѣ „Пиколо" и „Кориере делъ Матино". Сетне въ Римъ основава вестникъ „Илюстрована Трибуна" заедно съ Габриеле Д'Анунцио и Сарторио. Билъ е дългогодишенъ сътрудникъ на в-къ „Трибуна", а сега рѫководи бюрото въ Римъ на вестницитѣ „Секоло" и на „Ил Прогресо Итало-Американо", който излиза въ Ню-Йоркъ. По-важнитѣ голѣми процеси, въ които е взелъ участие като адвокатъ, сѫ тия на Банка Романа, на Мури, на Палацо ди Джустиция, а презъ време на войната билъ защитникъ сѫщо при важни търговски процеси на Италия. Сенаторътъ е единъ отъ най-виднитѣ съвременни италиански писатели, за чиято известность особено сѫ допринесли неговитѣ драми. Писалъ е лирика (сбирки „Строфи", „Пулвисъ етъ умбра"), драми („Флотата на емигрантитѣ", „Проклетиятъ пръстенъ", „Кондотиери"), критика („Въ изкуството и живота", „Литературна енергия", „Дървото на злото") и политически книги („Политика и банкрутъ", „Книга за войната", „Адриатика безъ миръ", „Горящата кѫпина") ; освенъ това написалъ е и нѣколко други съчинения, като напр. „Пледоария въ защита на д-ръ Секи" (отъ процеса Мури, съ обширенъ предговоръ). Сенаторътъ е сега около петдесеть годишенъ, председатель на дружеството на книгоиздателитѣ въ Милано, виденъ членъ на фашистката партия, ползуващъ се съ общо уважение и симпатии. Изгледътъ на патриций отъ времето на римския разцвѣтъ

 

160

 

 

прави още по-внушително впечатлението отъ тая строга личность съ бистъръ умъ и здрава воля.

 

Депутатътъ Иноченцо Капа, единъ отъ първитѣ оратори въ Италия, сѫщо не е професионаленъ адвокатъ. Буденъ духъ, енергиченъ, извънредно отзивчивъ застѫпникъ на право и правда, г. Капа е любимиятъ сказчикъ на Милано, каненъ по всички италиански градове, които познаватъ силата и убедителностьта на неговото слово. Роденъ е въ Торино, 1875 г., синъ на чиновнишко семейство, израсълъ въ Милано, въ

 

Димче Стефановъ

 

 

духовно общение съ всички по-крайни течения на италианския общественъ животъ. Въ скоро време е застаналъ наредъ съ водителитѣ на републиканското движение на Мацини. Още като ученикъ въ гимназията е редактиралъ седмичното списание „Бандиера" (Знаме). Сетне въ университета, въ който свършва право, сътрудничи и редактира, все на страната на републиканския печатъ, в-къ „Италия делъ Пополо" и седмичното списание „Илъ Лучиферо". Въ 1898 г. следъ убийството на неговия най-близъкъ приятель Муцио Муси, въ време

 

161

 

 

на едно народно възстание въ Павия, г. Иноченцо Капа, въпрѣки военното положение, бива натоваренъ да почете паметьта му, което е станало въ Аула Магна въ университета въ Павия и което го поставя между най-добритѣ оратори въ Италия. Следъ това, направлявайки всѣкидневния републикански вестникъ „Италия делъ Пополо" въ Милано, известниятъ вече Иноченцо Капа взима участие въ всички политически и социални движения презъ 1900 до 1905 г. и заедно съ Артуро Лабриола понася политическитѣ отговорности на първата въ Италия обща стачка, призната като такава съ революционна основа. Но следъ пропадането на стачката и разграничението на действията на демократическитѣ партии, между които само републиканската партия и лѣвицата на радикалната партия оставатъ вѣрни на революционната програма отъ Зара, Тренто и Триестъ — г. Иноченцо Капа напуща редакторството на „Италиа делъ Пополо" и заминава за пръвъ пѫть въ Южна Америка, за да почете стогодишнината отъ раждането на Джузепе Мацини. Ораторскиятъ успѣхъ на г. Капа е билъ до такава степень голѣмъ, че испанцитѣ въ Буеносъ АЙресъ го сравнявали съ великия тѣхенъ ораторъ Спаня Емилио Кастеларъ. Две години следъ това, въ 1907 г. Капа е билъ наново повиканъ да чествува паметьта на Джузепе Гарибалди.

 

Избранъ презъ 1913 г. за пръвъ пѫть депутатъ въ парламента, като представитель на една политическа група, начело на които стоеше единъ отъ най-красноречивитѣ водачи на италианския народъ, Феличе Кавалоти, убитъ на дуелъ, г. Иноченцо Капа, следъ като изживѣва една политическа еволюция, презъ 1919 г. се отдѣля отъ дотогавашнитѣ си политически приятели — републиканцитѣ ...

 

Отъ ораторскитѣ успѣхи на г. Капа се помни една речь презъ 1916 г., съ която той допринесе за спасението на правителството Саландра. Шефътъ на тогавашното правителство го прегръща предъ пълната зала, а депутатитѣ и трибунитѣ повтарятъ три пѫти възгласа, съ който г. Иноченцо Капа завършва речьта си : „Трѣбва да победимъ !"

 

На тия двама благородни италиански патриоти бѣше повѣрена защитата на Димитъръ Стефановъ и безспорно на тѣхнитѣ усилия въ голѣма степень се дължи неговото оправдаване въ Миланския сѫдъ, защото и най-справедливата кауза трѣбва да се аргументира ...

 

* * *

 

Пръвъ между свидетелитѣ срещу Чаулевъ говори Л. Моловъ. Ето какво казва той :

 

„Презъ лѣтото на 1924 г. билъ въ Македония като секретарь на една революционна чета. Есеньта, презъ ноемврий, миналъ самъ на албанска територия и като научилъ, че тамъ е Чаулевъ, поискалъ да отиде при него, познавайки го като членъ на Ц.К. на ВМРО. Въ това време на Моловъ поради четнишкия животъ въ Македония, не било известно станалото разцепление въ Ц.К., убийството на Александровъ и болшевизирането на Чаулевъ. Отъ самия него свидетельтъ узналъ новата проповѣдь, която искалъ да разпространява между познатитѣ си албанци и да продължи въ Македония, като създаде преди това тайни връзки за сношение. Чаулевъ го приелъ отначало твърде резервирано ; билъ придруженъ отъ единъ комунистъ българинъ. Въ разговоритѣ, обаче, по поводъ смъртьта на Александровъ свидетельтъ чулъ хули за него

 

162

 

 

отъ Чаулевъ, който поискалъ да убеди Моловъ, че е необходима нова организация на македонското движение, като се приеме предлаганата помощь отъ Съветска Русия, въ замѣна на което трѣбва да се пропагандиратъ болшевишкитѣ идеи въ балканскитѣ страни. Отъ Чаулевъ свидетельтъ получилъ и нѣколко вестници, между тѣхъ „Балканска Федерация". Освенъ това Чаулевъ почналъ да го увѣрзва да стане неговъ довѣренъ човѣкъ. Понеже следъ мѫчителния четнишки животъ Моловъ искалъ да се върне въ България, Чаулевъ му предложилъ да го направи свой агентъ въ София, като му обещалъ значителни парични суми. Въ куфаритѣ на Чаулевъ имало комунистически брошури на разни балкански езици. На по-довѣрени познати между албанцитѣ той раздавалъ отъ тия брошури. Свидетельтъ, не намирайки къмъ кого другиго да се обърне, въпрѣки възраженията и протеститѣ, трѣбвало да понася срещитѣ съ Чаулевъ и дори да вземе отъ него частенъ заемъ, за да напустне Албания".

 

Свидетельтъ В. Пундевъ подробно излага различнитѣ мотиви, които Чаулевъ лично му е изтъквалъ въ Римъ, за да оправдае невлизането си въ Македония. Той подчертава измѣната на Чаулевъ чрезъ апела, койтс е отправилъ къмъ македонцитѣ да напуснатъ останалитѣ двама членове на Централния Комитетъ, — постѫпка, която е вече явенъ разколъ. Посочено е предъ сѫда и писмо, което Чаулевъ е писалъ на Занковъ, но е било заловено отъ хората на ВМРО преди то да стигне до адреса си. Заедно съ други представени документи това писмо уличава Чаулева и въ заговорничество срещу живота на Александрова.

 

Свидетельтъ Димитъръ Михайловъ, бръснарь, емигрантъ отъ Охридъ, живущъ въ Тирана, разказва :

 

„Познавалъ Чаулевъ отпреди 23 години, билъ неговъ другарь въ революционната борба. Презъ 1923 г. Чаулевъ билъ въ Албания, гдето — Тирана — по това време живѣелъ и свидетельтъ съ семейството си. Както на Михайловъ, така и на албанскитѣ власти, направило впечатление, че Чаулевъ не скривалъ комунистическитѣ си идеи и следъ 1 май, празднуванъ отъ него, той билъ екстерниранъ отъ Албания като заподозрѣнъ болшевишки агентъ заедно съ шурея си, свидетеля Наумъ Спространовъ. Презъ юлий сѫщата година въ Тирана дошелъ познатиятъ агентъ на Третия интернационалъ Димитъръ Пенчевъ, който носилъ препорѫчителни писма отъ Чаулевъ, но и Пенчевъ билъ изгоненъ отъ албанскитѣ власти като болшевикъ. Освенъ Пенчевъ, отъ Чаулевъ е билъ изпращанъ въ Тирана и другъ болшевишки агентъ, нѣкой си Коломбо, съ когото свидетельтъ се срещналъ въ своята бръснарница. И той билъ изпѫденъ отъ Албания. Между другото този Коломбо носилъ и броеве отъ „Балканска Федерация", като пропагандиралъ въ полза на Чаулевъ въ борбата му противъ Т. Александровъ и Протогеровъ. По това време албанскитѣ вестници писали, че Чаулевъ тайно билъ дошелъ въ Албания съ болшевишка мисия, за която билъ получилъ голѣми парични срѣдства отъ Съветска Русия. Това писалъ албанския вестникъ „Шеколи". Единъ день свидетельтъ билъ повиканъ да бръсне едно лице вкѫщи. Отишълъ. Това лице било Чаулевъ. При тая среща последниятъ почналъ да го увѣрява, че дѣлото на Организацията

 

163

 

 

следъ убийството на Александровъ, които е вършилъ само злини на Македония, ще закрепне съ помощьта на Съветска Русия, готова да даде и материална издръжка за борбата. Чаулевъ предлагалъ на свидетеля пари, за да го вземе на своя страна, но свидетельтъ възмутено отхвърлилъ предложението, изобличилъ Чаулевъ въ измѣна и си отишълъ. На излизане той билъ заплашенъ отъ разсърдения Чаулевъ, който му напомнилъ участьта на Тодоръ Александровъ. Скоро следъ това властитѣ узнали за идването на Чаулевъ и отново го екстернирали.

 

Въ допълнение на казаното отъ свидетеля за пари, които Чаулевъ получилъ отъ болшевикитѣ, взима думата

 

Адв. Морело : — Имамъ тукъ единъ томъ отъ дневницитѣ на Народното Събрание въ София ; въ една речь на предишния министъръ-председатель г. Ал. Цанковъ е възпроизведена бележка отъ Коминтерна въ Виена съ имената на облагодетелствуванитѣ. Въ тази бележка срещу името на Чаулевъ стоятъ записани като предадени му 37,000 лири.

 

Следъ това идва редъ на показанията на италианскитѣ офицери, които следъ Илинденското възстание сѫ служили като реорганизатори въ турската жандармерия въ Македония ..."

 

Запасниятъ генералъ-лейтенаятъ Албера, 70 годишенъ, който е прекаралъ въ Битолския вилаетъ петь години (1904-1909) дава предъ сѫда най-похвални освѣтления за ВМРО и нейната освободителна борба. Заключава съ думитѣ: „Каузата на комитета бѣше повече отъ справедлива. Азъ винаги я покровителствувахъ и казвамъ открито, че ако бихъ билъ българинъ, не бихъ се колебалъ ни мигъ да се запиша комита".

 

Надълго говори и запасния полковникъ Етторе Лоди. За Чаулевъ казва, че е ималъ връзки съ болшевишки агенти отъ разни балкански народности. Сѫщото потвърѫдава и запасния флотски капитанъ Джовани Ронкали, който се е срещалъ съ Чаулева.

 

Родолфо Ридолфи, запасенъ полковникъ, дава сведения за ВМРО, която е опозналъ сѫщо презъ време на турския режимъ. На тази тема говори и действуващиа полковникъ Козма Манера, който е прекаралъ въ Македония сѫщо петь години. Между другото всички италиански свидетели твърдо подържатъ, че населението въ Македония е българско.

 

Онѣзи, които свидетелствуватъ въ полза на Чаулевъ, кактр и адвокатитѣ му Капокачия и Ланцило, подържатъ познатитѣ тези на болшевишкото списание „Балканска Федерация", издавано отъ Димитъръ Влаховъ въ Виена : че Чаулевъ не е болшевишки агентъ ; че не е правилъ зло на македонското движение ; че не е комплотиралъ противъ Т. Александровъ ; че търселъ по други пѫтища „спасението" на Македония и пр. Защитницитѣ на Чаулевъ споменаватъ за осѫждането на Цицонковъ отъ сѫда въ Чехословакия.

 

Прокурорътъ, общо взето, застава на мнение, че деянието на Димчо Стефановъ трѣбва да се преценява безъ забъркване на никакви други съображения, на никаква политика, а само като деяние срещу закона. Взема думата адвоката Морело и между другото казва :

 

„Не е вѣрно, че правосѫдието е нѣщо абстрактно и астрално, за каквото изглежда искаше да загатне въ своята обвинителна речь господинъ прокурорътъ. Правосѫдието е преди всичко познаване, разбиране, проникване : познаване на мотивитѣ, които сѫ

 

164

 

 

причинили деянието, разбиране на идеитѣ и чувствата, съ които тѣзи мотиви се свързватъ; проникване въ политическитѣ и нравствени елементи, въ които е съзрѣло това деяние и които образуватъ неговата историческа атмосфера. Дѣлото което разглеждаме, е единъ отъ редицата процеси на краенъ национализъмъ следъ войната. Имахме следъ войната убийството на Есадъ Паша въ Парижъ, на Талятъ бей въ Берлинъ, на Паница въ Виена, на Даскаловъ въ Прага, на Куракуки въ Бари, и най-сетне убийството на Чаулевъ въ Милано. Всички тия процеси и, както пожелавамъ въ тоя процесъ, свършиха съ освобождаване на обвиняемитѣ . . .

 

„Кой дръзва да отрече твърдението ми ? . . Повтарямъ : убиецътъ на Даскаловъ бѣше оправданъ отъ сѫдебнитѣ заседатели. И г-нъ Ланцило би трѣбвало да се засрами като напомня подправката съ втората присѫда. Ще разгледамъ тия процеси единъ по единъ. — Есадъ Паша бѣ обвиненъ отъ тоя, който го уби, че е взелъ пари отъ Сърбия и Франция. Презъ време на процеса защитата на Есадъ Паша инсценира — случаятъ е тъкмо подходенъ да се каже инсценира — една теза противъ Италия, надѣвайки се по тоя начинъ да има по-лесенъ успѣхъ. Съ показанията на генералъ Сарай и на познатия Говенъ отъ „Журналъ де Деба" тя инсинуира, че убиецътъ е билъ орѫдие на Италия. Какъ би могло да не се осѫди единъ обвиняемъ заподозрѣнъ въ връзка съ Италия ? — Е добре, сѫдебнитѣ заседатели отъ Сена освободиха убиеца, макаръ че по това време липсваха симпатии между Италия и Франция — следъ като се доказа, че Есадъ Паша наистина е получавалъ пари отъ Сърбия и Франция. — Даскаловъ ! Представителитѣ на гражданската страна се опълчватъ противъ истината при историята на Пражкия процесъ. Правиятъ пѫть е другъ. Цицонковъ, който уби Даскаловъ въ Прага, бѣше освободенъ отъ сѫдебнитѣ заседатели. И свършено ; или би трѣбвало да бѫде свършено, ако една отъ силитѣ на Малкото Съглашение, Югославия, не бѣше изивила предъ съюзничката си Чехословашко своя протестъ срещу присѫдата надъ обвиняемия, въ чието освобождаване виждаше присѫда надъ себе си. „Какъ може това ? Съюзници сме, а се явява обидата да се оправдае убиецътъ на единъ нашъ приятель ?" — И тогава за тежъкъ скандалъ на всички културни хора, макаръ да бѣше издадена оправдателна присѫда отъ сѫдебнитѣ заседатели, господинъ Бенешъ нареди да се разгледа отново дѣлото и да се осѫди вече освободениятъ обвиняемъ. Но това бѣше присѫда отъ Бенешъ, не отъ сѫдебнитѣ заседатели : бѣше срамно петно за едното и за другото правителство. И чудно ми е, че г. Ланцило говори тукъ за юридическо отнасяне, за което тъкмо е много по-добре да се мълчи".

 

*

 

Следъ това взима думата другиятъ защитникъ, г. Капа. Засѣгайки самия Д. Стефановъ, г. Капа произнася тѣзи думи :

 

„Италианското право добавя, че ако въ една зала въ пламъци, този, който не е причинилъ пожара, стѫпче до смърть лицата, що го заобикалятъ, за да спаси себе си — не може да бѫде осѫденъ, защото действува въ положение на необходимость. Но

 

165

 

 

едно отечество, което умира, не е ли единъ свѣтъ въ пламъци ? О, Димитъръ Стефановъ ! — още откато си се родилъ ти си билъ въ условия, при които е трѣбвало да убиешъ този, който е предавалъ Македония ! И какъ не е трѣбвало да убиешъ триумвира Чаулевъ, когото си смѣталъ предатель, убиецъ осѫденъ на смърть отъ твоитѣ водачи ? Ти ли бѣше казалъ на Чаулевъ да предателствува, ти ли бѣше казалъ на Чаулевъ да убие Тодоръ Александровъ ? Ти нѣмашъ грѣхъ, че Македония е робиня, ти не си причинилъ предателството на Чаулевъ ... Ти не си опредѣлилъ своята сѫдба тогава, когато си се присъединилъ къмъ ВМРО ; необходимостьта да страдашъ, да умрешъ, да убивашъ, за тебе не е почнала отъ оня часъ, а още отъ часа на твоето раждане. Казвамъ и повтарямъ на тебе и на всички, че когато човѣкъ се ражда въ земя, които нѣма знаме, която нѣма училища, която нѣма свобода на вѣрата, на която е отречена дори и неприкосновеностьта на домашния животъ, той е осѫденъ отъ рождение да убива и да умира.

 

Лудо е, несправедливо е отъ гражданската страна и отъ прокурора да се подържа, че когато Стефановъ е стигналъ въ Италия, би могълъ да се спаси, безъ да бѫде наказанъ. Азъ не очаквахъ безкрайната горчевина на това положение, което повече прилича на апология на дезертьорството. Тежко ни, ако въ родината на Джузепе Гарибалди, на Кайроли, на Коридони е било обявено съ присѫда на миланскитѣ сѫдии, че единъ войникъ (Димитъръ Стефановъ бѣше войникъ), когато има заповѣдь за смърть, може да не я изпълни като избѣга ! Бѣгството на Стефановъ, за да не изпълни присѫдата на ВМРО надъ Чаулевъ, би било подлость, непокорство, дезертиране. Ако вие, милански сѫдебни заседатели, приложите искането на гражданската страна, вие правите апология на дезертьоритѣ ..."

 

*

 

Ако не най-слаба, то сигурно най-смѣшна се явяваше защитата на Чаулевъ въ онзи пунктъ, кѫдето подържаше, че той не е миналъ на страната на болшевизма. Защитникътъ Ланцило подържаше предъ сѫда, че Чаулевъ билъ искренъ привърженикъ на идеята за Балканска Федерация и че отъ тази идея много се плашила България. Та затова българското правителство смѣтало държавна необходимость да се премахнатъ водачитѣ на „федератиститѣ"... Присѫствуващитѣ българи сѫ се смѣели като чуватъ такава плитка лъжа. Българското правителство толко е знаело, че Чаулевъ ще бѫде убитъ, колкото, напримѣръ, и ескимоситѣ къмъ северния полюсъ. Адвокатътъ подържа, че Чаулевъ ималъ предвидъ сѫщата идея за Балканска федерация, каквато на времето въодушевлявала Мацини. Можемъ да бѫдемъ сигурни, че Чаулевъ нито е прочелъ нѣщо отъ Мацини.

 

Обръщайки се къмъ миланскитѣ сѫдебни заседатели, защитникътъ Капа привърши речьта си съ тѣзи думи :

 

„Той не ви моли : „Италианци, направете да бѫда увѣнчанъ!" Той ви казва : „Въ тая земя, които бѣше земя на мѫкитѣ, която е земя на хубостьта, която трѣбва да бѫде винаги земя на добротата — простете моята драма, спомнете си за вашитѣ мѫченици,

 

166

 

 

върнете ме на скръбьта на Македония, които стене въ вериги, безъ никой да й помогне !"

 

Миланци, оправдайте !"

 

Бурни рѫкоплѣскания огласяватъ цѣлата зала при последнитѣ думи на тая дълбока, бележита речь, която благородниятъ г. Капа завършва съ вдигнати къмъ небето рѫце, обзетъ сѣкашъ отъ тревогата на чудото, съ разплакани очи и съ развълнуванъ гласъ, въ който трепери величието на една правда. Публиката става отъ мѣстата си къмъ скамейката на адвокатитѣ, заобикали възторжено оратора, продължава да го акламира въ това време, когато присѫствуващитѣ българи го пригръщатъ и съ сподавени думи му благодарятъ за Македония.

 

Винченцо Морелло

 

 

За тая речь, които „Илъ Секоло" отъ 30 априлъ 1926 г. нарече чудна защита, би трѣбвало да припомниме и преценката на в. „Ла Сера" отъ 29 априлъ 1926 г., съ която я придружи : „Ако нѣкога въ Миланския сѫдъ съ сѫдебни заседатели е имало представитель на защитата, който е свалялъ тогата, за да бѫде сѫдникъ на душата, човѣкъ, който чувствува и страда и говори, не може би въ името на справедливостьта — справедливостьта е твърде много надъ насъ, за да можемъ

 

167

 

 

да достигнемъ пълното й значение — а въ името на човѣчеството, което страда — това бѣше тази сутринь речьта на почитаемия Капа" ...

 

Следъ като никой другъ не иска думата, председательтъ обявява въ 10 и 30 ч., че дебатитѣ сѫ приключени, залата се опразва, за да почнатъ тамъ сѫдебнитѣ заседатели да гласуватъ въпроситѣ . . .

 

Иноченцо Капа

 

 

Въ 11 ч. и 30 минути публиката отново изпълва залата. Първото потресно впечатление отъ речьта на г. Капа се е избистрило въ едно радостно очакване, което съ нѣкаква увѣреность не допуща, че може да бѫде чута една тежка присѫда тукъ, дето надъ сѫдбата на Стефановъ и Македония прозвуча пламенната защита на едно неоценимо сърдце.

 

Председательтъ подновява заседанието, спокоенъ съ леко озарено

 

168

 

 

лице. Той обявява: „Миланскитѣ сѫдебни заседатели сѫ признали, че Димитъръ Стефановъ е убилъ Петъръ Чаулевъ като е действувалъ въ положение на необходимость". После прибавя:

 

„Като се има предвидъ решението на господа сѫдебнитѣ заседатели и като се има предвидъ това, че Димитъръ Стефановъ е признатъ за виновенъ само въ нарушение за носене на опасно орѫжие, оправдава се Димитъръ Стефановъ отъ обвинението въ предумишлено убийство. Осѫжда се като виновенъ за казаното нарушение на наказание глоба отъ 203 лири, замѣнени съ прилагането на изтърпѣния затворъ. Заповѣдвамъ Димитъръ Стефановъ да бѫде незабавно освободенъ, ако не трѣбва да изтърпи предишни наказания".

 

Присѫдата се влива като голѣмо тържество въ разкритата чаша на радостното очакване. Веднага гръмватъ възторжени рѫкоплѣскания, залата е отново обзета отъ неописуемо ликуване. Надъ шума отъ рѫкоплѣсканията и взаимнитѣ поздрави се вдигатъ виковетѣ : „Да живѣе независима Македония ! Да живѣе италианското правосѫдие !"

 

И демонстрациитѣ съ рѫкоплѣскания и поздрави продължаватъ вънъ отъ залата, когато излизатъ защитницитѣ, които биватъ понесени на рѫце зарадъ тѣхната незабравима защита на Македония ..."

 

* * *

 

Така скромниятъ народенъ синъ Димче Стефановъ пренесе голѣма услуга на македонската освободителна кауза. Чаулевъ, макаръ да бѣ най-слабия културно, най-неподготвения за политика членъ на Централят Комитетъ на ВМРО, макаръ да бѣ изневѣрилъ стопроцентно, чрезъ качеството си на бившъ (той се препорѫчваше и за настоящъ) членъ на тоя комитетъ, опитваше се да представя ВМРО като несамостоятелна, продала се на чужда политика ; опитваше се — макаръ и напълно безуспѣшно — да раздвоява редицитѣ на ВМРО. Интимнитѣ подбуди на тоя човѣкъ, по способности по-доле отъ срѣдното ниво, бѣха тия : да си осигури издръжка безъ да работи ; да живѣе въ позата на голѣмъ политикъ и „борецъ".

 

Димчо Стефановъ бѣ роденъ отъ с. Маричино, Кратовско, на 15 юлий 1901 г. Останалъ сиракъ, усиновенъ е билъ отъ една бедна щипска фамилия и израстналъ въ Щипъ. Занимавалъ се е съ месарство. Следъ първата свѣтовна война избѣга въ България, както мнозина други щипски младежи, поради непоносимия сръбски режимъ. Всички тия млади хора се проявиха като смѣли борци.

 

За Димчо въ книгата „Тритѣ дѣла" е дадено следното кратко описание :

 

„Малко е да се каже, че къмъ желѣзнитѣ решетки, задъ които стоеше подсѫдимъ Стефановъ, се отправяxа погледи пълни съ симпатия и възторгъ къмъ изпълнителя на една заповѣдь въ името на Македония. Привлича вниманието и неговата външность : срѣденъ ръстъ, открито чело, черни пламенни очи, гѫста черна коса, мустаци и израсла въ затвора брада, която обикаля неговото хубаво блѣдо лице, а въ това лице — спокойно замислено, страдалческо и кротко, чертитѣ на което се огрѣватъ отъ скръбь и вѣра въ бѫдещето — присѫствуващитѣ виждаха участьта на поробената му страна, на които всѣко честно сърдце и съзнание не може да не даде морална подкрепа".

 

169

 

 

Дѣлото въ Милано започна на 26 априлъ 1926 г. и се приключи на 29 с. м.

 

Нека добавимъ, че и предъ миланския сѫдъ Ал. Протогеровъ минава като невиненъ по убийството на Т. Александровъ, тъй като ВМРО още не бѣ решила да каже думата си по неговото престѫпление. Доколкото пъкъ предъ сѫда се изнася подписана отъ него смъртна присѫда на Чаулевъ, отъ формално гледище това не играе особена роля. Вмѣсто отъ него — ако той не сѫществуваше — присѫдата би била подписана отъ временното рѫководство на ВМРО, съставено отъ представители на революционнитѣ окрѫзи, каквото и по Правилника на организацията се предвижда до свикване на конгресъ и пр.

 

170

 

 

 

XII. СЪБИТИЕТО ВЪ ВИЕНСКИЯ БУРГТЕАТЪРЪ

 

На нѣколко пѫти вече споменавахме пакостника Тодоръ Паница. Въ книга втора съ мои спомени е изяснена неговата идейна и морална безпринципность, настѫпила особено подиръ 1918 година. Нѣкогашнитѣ негови, ефимерни дѣла въ полза на поробения братъ, бѣха затрупани съ множество злочинства, както грамъ злато подъ огромно бунище.

 

Никоя друга, легална или нелегална, македонска акция следъ първата свѣтовна война не е привличала въ такъвъ размѣръ вниманието на чуждестранната преса и изнесла името на Македония предъ широкото обществено мнение, както наказанието на Тодоръ Паница въ виенския Бургтеатъръ.

 

Съ този ударъ бѣха чувствително засѣгнати редица врагове на македонското движение, но особено следнитѣ четири централи : сръбската българоизтребителна политика въ Македония, чиято слуга бѣ станалъ Паница; гръцкитѣ власти, съ които тоя сѫщо бѣше въ връзка и които се надѣваха, подкрепвайки го тайно, но щедро, да превзематъ подъ негова фирма и водачество градъ Неврокопъ чрезъ участието на въорѫжени малоазиатски гръцки бежанци, между които биха били примѣсени и нѣколцина другари на Паница ; болшевишката централа, на които той служеше за реализиране на балканскитѣ й планове, специално на македонска почва; лѣвото крило, т.е. малцинството въ българската земедѣлска партия, отъ което нѣколцина по-първи хора сѫщо се ползуваха съ широкото благоволение на сръбската полиция, гостуваха въ Сърбия и фактически угаждаха на нейната антибългарска политика особено спрѣмо Македония.

 

Поради това въ моя планъ влизаше да се пише по-обстойно за развилия се въ Виена сѫдебенъ процесъ, за Менча Кърничева и прочее. Но презъ 1951 година тя ме изненада съ единъ съдържателенъ подаръкъ. Написала бѣ на машина бележки, които се отнасятъ главно до станалото въ Бургтеатъръ ; но заедно съ туй дава бѣгло и сведения за своя животъ. Смѣтнахъ правилно да дамъ на първо мѣсто тѣзи нейни бележки. Сетне часть отъ сѫдебния процесъ идва тукъ, а друга часть въ приложение [32].

 

Въ издадената презъ 1927 година книга „Тритѣ дѣла" е писано и по сѫдебния процесъ въ Виена. Следъ разказа на Менча, давамъ извадки и отъ тая книга, като прибавямъ и нѣкои моменти отъ общитѣ ни спомени съ Менча, която живѣ четиридесеть години непосрѣдствено въ моя близость.

 

На първата страница отъ тоя разказъ тя е поставила следното кратко посвещение :

 

 

171

 

 

Читательтъ по-нататъкъ ще узнае произхода на това й прикрито име.

 

Ето разказа на Менча :

 

„Крушево е кацнало на една височина надъ хиляда метра, обиколено съ букова гора — като да е било нарочно построено тамъ за епопеята, която населението изнесе презъ Илинденското възстание. Кѫщитѣ бѣха повечето по на два или три етажа. Това бѣ градъ обитаванъ главно отъ жени, деца и стари хора. Много отъ мѫжетѣ отиваха на гурбетъ (чужбина) и се връщаха периодично, понѣкога следъ много години отсѫтствие, за да видятъ родния си край, да увеличатъ семейството си и, ако могатъ, да си построятъ кѫща. А жената живѣе при свекъръ и свекърва, или при родителитѣ си, отглежда децата и очаква писмо и пари отъ мѫжа си. Мисля, че само веднажъ седмично пристигаше поща ; презъ този день по-възрастнитѣ отъ семейството чакатъ съ часове въ двора на пощата да чуятъ името си извикано отъ турския чиновникъ и да имъ подаде жадуваното писмо. Презъ това дълго чакане женитѣ плетатъ чорапи и разговарятъ помежду си. Много отъ тѣхъ се връщатъ съ празни рѫцѣ и насълзени очи.

 

Живота на християнското население въ нашия градъ по онова време е билъ подчиненъ на много консервативенъ и суровъ моралъ. Децата е трѣбвало да слушатъ бащата въ всичко и безпрекословно. По силата на тия обичаи, дѣдо ми е избралъ моя баща. Майка ми осемнадесеть годишна, а баща ми четиридесеть. Никой не я пита за мнение, а тъ нито смѣе да помисли, че има право да каже кого предпочита.

 

Моятъ баща е билъ вдовецъ и минавалъ за богатъ. И това богатство е опредѣлило избора на дѣдо ми, вънъ отъ добритѣ качества — почтеность, трезвеность и пр. Отъ София, кѫдето емигриралъ и кѫдето по онова време работѣлъ и ималъ кѫща, баща ми заминалъ за Крушево, за да се ожени. Следъ като се оженилъ за майка ми, останалъ само нѣколко месеци съ нея, а следъ това се връща обратно въ София. Но скоро загубилъ кѫщата си въ София и не е можелъ да праща издръжка на младата си жена и на мене, която съмъ се родила на 16 мартъ 1900 година. Майка ми е прекарала три-четири години още въ бащината си кѫща и следъ женидбата си, очаквайки баща ми да ни извика въ България.

 

И така славниятъ Илиндень завари майка ми и мене още въ Крушево. Следъ като възстаницитѣ сѫ обезорѫжили малкото турски войници на гарнизона тамъ, обявили сѫ република. Първата македонска република, която е траяла две седмици. Когато, следъ героичната съпротива на възстаницитѣ, турската войска настѫпва, и бомбардирва града, населението е юрнало да се укрие и дири спасение въ гората. И нашето семейство е избѣгало презъ нощьта. Но въ суматохата и тъмнината сѫ се разкѫсали. Баба ми и часть отъ децата сѫ се укрили въ гората, а майка ми, дѣдо ми и азъ сме се прикрили подъ нѣкакъвъ мостъ, кѫдето намѣрили убежище и други десетки крушовчани. Полуоблечени, боси, както сме били въ леглото, сме се озовали подъ този мостъ въ водата, която не ще да е била дълбока, а вѣроятно нѣкой суходолина. Тамъ сме останали 24 часа. Майка ми дълго ме е държала на рѫце, но като не е могла повече да издържи, пуснала и мене въ водата. Така обясняваше тя ранния ми ревматизъмъ.

 

При съмване забелѣзали турски войници близо до моста. Въ този моментъ едно бебе почнало да гука. Всички настръхнали. Майката прави

 

172

 

 

всичко, за да го залиса, но не успѣва. Опасность има турцитѣ да чуятъ тѣзи звуци и да откриятъ скривалището. И понеже не успѣли да „убедятъ" малкото сѫщество за грозящата ги опасность, нѣкой по-страхливъ предложилъ да го удушатъ. Но всички други се възпротивили. Тогава бабата на детето го грабва отъ рѫцетѣ на майката и презъ другия изходъ на моста незабелѣзано напуска скривалището. Така се спасява детето и укрилитѣ се стотина души.

 

По-младата сестра на майка ми, Бия, се откѫснала кой знае какъ отъ семейството си и толкова се уплашила и забъркала, че се завърнала наново въ кѫщи и се скрила подъ една маса въ кухнята, покрита до пода съ старъ чаршафъ. Многохилядниятъ турски аскеръ превзелъ града и башибозуцитѣ — турци отъ съседнитѣ села — започнали грабежа и безчинствата си. Нахлули и въ нашата кѫща и започнали да задигатъ чеизи, черги, килими и всичко носимо. А леля ми, ни жива ни мъртва, следѣла стѫпкитѣ имъ и чакала съ затаенъ дъхъ кога ще я откриятъ. Нѣкой отъ турцитѣ се приближилъ и до тая маса и мушналъ съ ятагана си въ чаршафа, па отминалъ. Не го съблазнилъ стария чаршафъ, види се. За щастие ножътъ не срещналъ тѣлото на полупримрѣлото отъ страхъ момиче. Посетителитѣ се оттеглили съ плячката си, но преди това подпалили кѫщата. Леля ми се измъкнала на време щомъ усетила, че кѫщата гори. Презъ цѣлия си животъ тя носѣше следитѣ на този изживѣнъ ужасъ. Вечерь преди да легне нѣколко пѫти преглеждаше дали вратитѣ сѫ затворени, надникваше подъ леглата — нѣмя ли нѣкой скритъ ; въобще бѣ плашлива, макаръ да живѣеше отдавна вече въ свободна България, бѣ оженена и имаше деца.

 

Следъ като турскитѣ башибозуци и войска сѫ се навилнѣли и сѫ запалили много кѫщи, които не сѫ били разрушени отъ тѣхнитѣ топове, пустнали глашатаи да обявятъ на населението да излѣзне, обешавайки му, че нищо зло не ще имъ сторятъ. Подиръ дълго колебание и невѣра крушовчани започнали да излизатъ и се опѫтили къмъ опожаренитѣ си и ограбени домове. И започватъ новъ животъ върху развалинитѣ.

 

Почти нищо не помня отъ най-ранното си детинство. Запазила съмъ само смътенъ споменъ за образа на баба ми — какъ тръгва за черква празднично облѣчена, въ черното си джубе, съ жълти лисичи кожи по рѫбоветѣ. Другото съмъ „запомнила" по разкази на майка ми.

 

Подиръ възстанието поемаме съ майка ми пѫтя къмъ България, както хиляди наши съотечественици. Минали сме презъ Солунъ, кѫдето имало наши роднини, при които сме прекарали нѣколко дни. Тамъ сѫ ни пооблѣкли малко, защото нищо не сме имали следъ пожара.

 

Като е загубилъ кѫщата си въ София, баща ми се премѣстилъ да работи въ Царибродъ като сърмаджия. Още преди освобождението на България той е обикалялъ като търговецъ-сърмаджия изъ разни български градове. Стигалъ съ конь до Карлово и Сливенъ, до Прищина и Призренъ. Постоянното му мѣстожителство тогава е било Куманово.

 

Отъ пѫтешествието презъ Солунъ до Царибродъ не помня нищо. Въ това хубаво градче — Царибродъ — прекарахъ почти цѣлото си детинство. По-късно баща ми е промѣнилъ занаята си и отъ сърмаджия е станалъ сарафъ. Царибродъ тогава бѣ граниченъ пунктъ на сръбско-българската граница. На гарата той държеше будката за размѣна на валута, за продажба на тютюнъ, картички и пр. Деветнадесеть години остана на тая работа.

 

173

 

 

Азъ бѣхъ много живо и палаво дете. Посещавахъ основното училище въ Царибродъ, кѫдето зимно време обичахъ по нѣкога да оставамъ на обѣдъ съ други деца ; слугинята ми донасяше нѣщо за храна отъ кѫщи. Така между сутришното и следобѣдно учение прекарвахъ на пързалката. Трѣбва да бѣхъ въ второ или трето отдѣление. Бѣха ми купили едно хубаво зимно палто, подплатено съ кожухче. И тъкмо него използувахъ на пързалката. Сгънато като възглавница, съ кожухчето върху пързалката се спускахъ десетки пѫти върху леда, въ двора на новото ни училище. А после малко го изтърсвахъ и го обличахъ върху затопленото си отъ движението тѣло. И ето ме единъ день съ ангина и пневмония, а веднага следъ това и съ туберкулоза въ дѣсния дробъ. Сега идва най-тежкото за майка ми — страхътъ и, че може да загуби единственото си дете. Лѣкари, курорти, специаленъ режимъ за мене. Всѣка седмица ме води въ София при д-ръ Ст. Сарафовъ. Трѣбваше да прекѫсна учението за повече отъ година. Съ голѣма борба и мѫки за майка ми бѣхъ спасена и болестьта ми ограничена : и то за винаги, никога не се активизира вече.

 

Живота въ Царибродъ течеше, както въ всички тогавашни малки градове. Нѣмаше никакви особени забавления, нито за възрастнитѣ, нито за децата, каквито днесъ намиратъ въ детски четива, детски градини, кинематографи и пр. Затова даже и погребенията внасяxа известно раздвижване въ града. За насъ, децата, имаше нѣкаква привлѣкателность при такива тѫжни случаи и ни забавляваше „церемониала", обичаитѣ, плачоветѣ и пр. Когато пъкъ умираше нѣкой по-виденъ гражданинъ, а особено нѣкой офицеръ, свиреше военната музика на полка. Голѣма часть отъ гражданството се стичаше следъ музиката и дълго следъ това се приказваше за погребението. Ние децата тичахме следъ всѣко подобно шествие.

 

Спомнямъ си веднажъ, сѣдехме на обѣдъ у дома, и мама каза, че нѣмаме хлѣбъ ; забравила да купи. Изпраща мене да изтичамъ до съседната фурна. Тамъ заварихъ нѣколко мои другарки да разговарятъ оживено за събитието на деня : погребението на единъ офицеръ. Купихъ единъ самунъ и се прилепихъ къмъ тѣхъ. Тѣ ме увещаватъ да отида съ тѣхъ — щѣла да свири музиката. Не ми бѣха нужди много аргументи. Съ хлѣба подъ мишница тръгнахъ, забравяйки, че у дома ме чакатъ, а и азъ не бѣхъ обѣдвала. Но изпуска ли се такова събитие ? Стигнахме предъ кѫщата на мъртвеца, чакахме дълго докато изнесатъ ковчега, докато засвири музиката и пр. Сетне тръгнахме съ процесията до черквата и изчакахме да свърши опелото, а отъ тамъ се опѫтихме къмъ гробищата, отдалечени на единъ баиръ извънъ града. Когато всички се разотидоха бѣ вече привечерь. Презъ това време сме огладнѣли и всѣка отъ насъ е кѫсала отъ хлѣба що носѣхъ подъ мишницата. Така се бѣхъ освободила незабелѣзано отъ товара си. Едва като се приближихъ къмъ кѫщи се стреснахъ и почнахъ да разсѫждавамъ за очакващото ме наказание. Решихъ да остана вънъ. Вмъкнахъ се въ единъ отъ голѣмитѣ сандъци отъ тютюнъ, натрупани въ двора ни ; като малко виновно коте се сгушихъ въ дъното му. По едно време чувамъ тревожния гласъ на мама да ми вика. Търсила ме е цѣлъ следъ обѣдъ, но какъ ще й мине на умъ кѫде е дъщеря и ? Азъ се спотайвамъ въ сандъка, не смѣя дори да дишамъ. Викането и търсенето продължиха до късно. Най-сетне чухъ и гласа на баща ми. Това ми даде куражъ ; излѣзнахъ отъ скривалището и се предадохъ на него, който бѣ много

 

174

 

 

търпеливъ и великодушенъ къмъ моитѣ детски лудории и никога не ме наказваше. Разбира се, порцията бой отъ мама си получихъ по-късно, но първиятъ ураганъ бѣ преминалъ заедно съ нейния страхъ.

 

Струва ми се, че това погребение изстуди вкуса ми къмъ зрелища отъ този родъ. Премного вълнения и тревоги въ единъ день.

 

Майка ми бѣ по-нервна, но и по-будна. Баща ми се занимаваше главно съ своята работа, а кафенето, играта на табла и шегитѣ въ чаршията запълваха свободното му време. Бѣ шегаджия и крайно добъръ. Никому не можеше да откаже заемъ, а често и порѫчителства ; бѣ много довѣрчивъ. За него нѣмаше лоши и непочтени хора. Но майка ми мѫчно би могла да бѫде излъгана. Баща ми е роденъ въ Магарево, Битолско, аромънинъ. Неговиятъ баща се е казвалъ Харалампи, а майка му Мария. Отъ неговитѣ близки имаше само единъ братъ Никола, другитѣ отдавна измрѣли. Семейството на майка ми е било по-многобройно — отъ двадесетъ и четири що е родила баба ми, само петь деца бѣха живи ; двама брати и три сестри. Моятъ дѣдо по майка бѣ интересна фигура ; русъ, високъ, съ сини очи, хубавъ човѣкъ ; аромънинъ, и се казваше Димитъръ Хасану. Баба ми е по баща българка, а по майка влаинка. Нейниятъ татко е билъ български свещеникъ, убитъ отъ турцитѣ. Въ Крушево имаше доста смѣсени бракове между власи и българи.

 

Крушево има две махали : на горния край българската, населена съ българи (мияци и бърсяци) и на долния влашката, населена съ власи. Почти всички власи се гърчееха и бѣха съ гръцката Патриаршия; въ това число бѣ и нашето семейство. Всички учатъ въ гръцко училище и посещаватъ гръцката черква. Гръцки имена въ града колкото искашъ. И мене сѫ кръстили въ гръцка черква и сѫ ми сложили гръцко име — Мелпомена, съкратено Менча. Мелпомена, както е известно, е богиня на трагедията и покровителка на театъра. Кръстницата ми Кюркчиева сигурно не е допускала, че така „буквално" ще изтълкувамъ името си . . . Моитѣ кръстници, семейство Кюркчиеви, сѫ били едни отъ рѣдкитѣ семейства тогава, които сѫ се отърсили отъ гърцизма и се върнали къмъ своята ромънска националность. Имало е въ Крушово и първоначално ромънско училище. Майка ми е посещавала три отдѣления въ него. Предлагана й била стипендия за учене въ Ромъния, но дѣдо ми не искалъ да чуе таково нѣщо за женско чедо.

 

Презъ 1908 година майка ми ме заведе на лѣтуване въ родния ми градъ. Отъ Велесъ или отъ Градско, не помня, се качихме на кираджийски коне и една нощь, а може и две, преспахме на нѣкакви ханове, по-скоро на открито. Колко много се радвахъ на това романтично пѫтуване — коне, спане на открито, минаване презъ села, катерене по баири — всичко бѣ ново за мене.

 

Въ Крушево бѣхме на гости при дѣдо ми. А и най-старата ми леля Нушка съ децата си живѣеше тамъ. Както повечето крушовчани, и той бѣ построилъ наново кѫщата си. Баба ми се бѣ поминала наскоро следъ възстанието и той се бѣ оженилъ втори пѫть.

 

На връщане минахме презъ Солунъ, кѫдето бѣ дошелъ баща ми да ни причака.

 

Прибрахме се наново въ Царибродъ и азъ продължихъ училището. Бѣхъ здрава вече. Отъ учителкитѣ, които имахъ въ основното училище въ Царибродъ, по-трайно впечатление ми сѫ оставили две : едната се казваше Афродита и бѣ македонка ; а другата — Стефана Христова —

 

175

 

 

бѣ омагьосала не само мене съ благородството си и финнитѣ си маниери ; тя бѣ софиянка. Съ нея и по-късно се виждахъ, т.е. посещавахъ я и като бѣхъ ученичка въ прогимназията, кѫдето пъкъ любимъ учитель ми бѣ Тодоръ Христовъ.

 

Обичахъ естественитѣ науки и химията. Отъ часоветѣ по рисуване и рѫкодѣлие бѣгахъ като отъ чума. Минавахъ за добра ученичка, ако се сѫди по бележкитѣ. И сега се чудя, че по география съмъ имала повече отъ нула.

 

По-късно въ Царибродъ откриха и непълна гимназия — пети класъ. Тамъ учителка по химия ми бѣ Тодорова, които ми бѣ много симпатична, може би поради предмета. Еднажъ едва не запалихме училището при опитъ съ фосфоръ. Грѣшката бѣ нейна, макаръ азъ да й помагахъ. Бедната, изгорѣ си зле рѫцетѣ, опитвайки се да потуши ложара ; дълго трѣбваше да се лѣкува. Масата се запали и настѫпи известна суматоха между ученичкитѣ. Започнаха да скачатъ презъ низкитѣ отворени прозорци.

 

Презъ 1911 година баща ми построи кѫща въ единъ отъ крайнитѣ квартали на Царибродъ, къмъ рѣката Нишава. И вмѣсто, както настояваше майка ми, да бѫде малка, само за нашитѣ нужди, издигна я на три етажа. Една привечерь, връщайки се отъ работа, азъ го придружавахъ когато отиваше да провѣри какво сѫ изработили майсторитѣ презъ деня. Докато той разглеждаше долния етажъ, азъ изтичахъ по майсторскитѣ стълби, водещи за най-горния етажъ. Една отъ последнитѣ летви на тая стълба се счупи и азъ полетѣхъ между гредитѣ и етажитѣ надолу. Въ уплахата си не съмъ успѣла нито да викна. Чакъ когато се намѣрихъ долу на пода, на най-долния, етажъ, изпищѣхъ и баща ми изтича изплащенъ и ме откри. На една отъ гредитѣ на най-долния таванъ, както летѣхъ, се хванахъ съ едната си рѫка и увиснахъ. Това ме и спаси, макаръ да си набодохъ рѫката на единъ пиронъ. Съ другата рѫка се хванахъ здраво на дирека и скочихъ на пода. На вечерята старателно скривахъ ранената си рѫка задъ стола, но майка ми откри трика. Следъ разказа за случката изядохъ добъръ бой, сигурно не само за моя поука, а за да намѣри отдушникъ нейния страхъ и ужасъ при представата за онова, което е могло да й се случи.

 

Презъ 1913 година, когато поради биткитѣ и ние бѣхме избѣгали въ София, тази кѫща изгорѣ. Не се установи какъ избухна пожара. По-късно баща ми я построи наново. Голѣма часть отъ населението, въ това число и майка ми, която бѣ се разболѣла и се лѣкуваше въ София, бѣ заминала по-рано, а баща ми и азъ останахме почти презъ цѣлото време на войната. Азъ не искахъ да се отдалеча отъ „фронта" и училището. Искаше ми се да слушамъ гърмежитѣ, да помагамъ на раненитѣ ; бѣха тревожни, вълнуващи дни. Имаше опасение сърбитѣ да пробиятъ фронта и нахлуятъ въ Царибродъ. При тази перспектива много граждани напустнаха домоветѣ си и се оттеглиха съ носимия багажъ въ София.

 

Убититѣ войници и офицери, които докарваха да опѣятъ въ черквата, които бѣ почти въ училищния ни дворъ, вълнуваха нашитѣ детски сърдца. Колко сълзи по всѣки отъ тѣхъ ... Следъ свършване на учебната година заминахъ и азъ въ София при майка си.

 

И преди тази война азъ нѣмахъ симпатии за сърбитѣ. Отъ где у мене това напластено лошо чувство къмъ тѣхъ, не зная. Може би, граничната атмосфера ми е действувала. И въ 1912 година, макаръ сърбитѣ

 

176

 

 

да ни бѣха съюзници, азъ не се чувствувахъ примирена съ тѣхъ. Иначе и азъ имъ помагахъ като минаваха влакове съ тѣхни ранени при Одринъ ; раздавахме имъ чай, хлѣбъ и кашкавалъ, но не ги обичахъ.

 

Следъ примирието се завърнахме наново въ Царибродъ. Настанихме се временно въ малката кѫща въ двора, докато бѫде построена наново изгорѣлата голѣма кѫща.

 

Между съюзническата и първата свѣтовна война (следъ като сме построили изгорѣната ни кѫща) като квартирнятъ въ най-горния етажъ имахме единъ офицеръ, поручикъ, или подпоручикъ, не помня. Бѣ отъ Панчарево, кѫдето живѣеха родителитѣ му. Много веселъ и добъръ човѣкъ бѣ. Когато избухна първата свѣтовна вонна и той заедно съ цѣлия 25-ти пехотенъ полкъ замина за фронта. По този случай бѣха дошли неговитѣ родители да го изпратятъ. Още не забравямъ думитѣ, които му каза неговата майка на сбогуване: „Бѫди храбъръ, сине, и помни, че отечеството може безъ тебе, но тя не можешъ безъ него". А той бѣ единственото й дете. Загина при Тутраканъ. На панихидата въ София тя бѣ застанала предъ портрета му и, безъ да плаче, му говорѣше : „Горда съмъ съ тебе, сине". Той се казваше Райчо Ивановъ.

 

Първата свѣтовна война дойде сѣкашъ много наскоро. Понеже майка ми бѣ на лѣчение въ София, а баща ми мобилизиранъ за нѣкаква коневодска служба, азъ останахъ сама да „водя" работата на баща си. Влаковетѣ правѣха голѣми закъснения поради военното положение, така че трѣбваше да ги чакамъ почти всѣка нощь до късно. А по договоръ бѣхме задължени да държимъ дюкяна отворенъ за конвенционала и експреснитѣ влакове. Сутринъ ходѣхъ на училище. Зимата бѣ много студена, дюкяна (будката) неутопленъ, страшно мръзнехъ. Гърба ме заболѣваше отъ студъ. Докато чакахъ пѫтнишкия или конвенционаленъ влакъ, помагахъ въ питателния войнишки пунктъ, кѫдето работѣха доброволни женски комитети. И сега се чудя какъ имахъ сили да мъкна изъ вагонитѣ, често далече отъ самата гара, тия тежки табли съ закуски и чай за раненитѣ.

 

Преди да замине, баща ми се бѣ погрижилъ да ми осигури охрана, когато ще се връщамъ въ кѫщи презъ нощьта. Винаги носѣхъ доста пари въ една чанта. Придружаваше ме до дома единъ възрастенъ стражарь — чичо Илия ; струва ми се, македонецъ бѣ. Но и мене бѣ въорѫжилъ съ единъ пистолетъ. Взелъ го на заемъ отъ нѣкой приятель. Кѫщата ни, както вече споменахъ, бѣ не само отдалечена отъ гарата, но и въ крайна махала, доста осамотена. Тогава повечето съседни кѫщи бѣха напуснати и зѣеха само голи прозорци и врати. Хората бѣха избѣгали и този пѫть предъ страхъ отъ сръбско нахлуване. Имахме въ кѫщи нѣкаква слугиня, които знаеше повече да краде, отколкото да работи. Така че, азъ нѣмахъ възможность правилно да се храня. По онова време бѣхъ въ трети прогимназиаленъ класъ. Една сутринь се опитахъ да стана, за да вървя на училище, но краката ми не искатъ да служатъ ; чувствувахъ силни болки въ ставитѣ и краката виждамъ подути до колѣнетѣ, не мога да стѫпя. Заболѣла бѣхъ отъ остъръ ставенъ ревматизъмъ. По една щастлива случайность баща ми се завърна день-два следъ моето заболѣване. Седемь месеци трая този ревматизъмъ, но и той мина. Отидохъ и азъ на лечение въ София при майка си. Вижда се, че не бѣха по силитѣ ми тия напрежения и нередовенъ животъ.

 

177

 

 

На 2 септемврий 1918 година заминахъ въ Германия да уча търговия и езикъ. Още презъ 1916 година имахъ желание да отида въ Швейцария да уча ; и всичко бѣ готово. Но нѣкой подплашилъ баща ми да не ме пуска въ военно време далече отъ кѫщи и той осуети заминаването ми. Сега, обаче, азъ много настоявахъ и заминахъ за Мюнхенъ.

 

За Германия тръгваше и едно семейство отъ София — майка съ две дъщери, Арсови. Мама познаваше едната отъ дъщеритѣ, която нѣкога бѣ моя учителка въ Царибродъ. Само при това условие майка ми се съгласи да ме пустне, като ме повѣри на госпожа Арсова. Сѫдбата искаше щото съ това семейство да пѫтува и балдъзата на Тодоръ Паница, Магдалена Измирлиева, съ която се запознахме въ влака. За първи пѫть се срещнахме, обаче, въ Народната банка, кѫдето и дветѣ уреждахме формалноститѣ по валутата. Разминахме се по стълбитѣ, но се запомнихме.

 

Първото ми впечатление отъ Мюнхенъ бѣ тѫжно. Отъ прозореца на хотела виждахъ мокри отъ дъждъ улици, мъгла, влага. Така се случи, че се настанихъ да живѣя въ една стая съ Магдалена, струва ми се въ пансиона „Тиролъ". Въ пансиона на Арсова нѣмаше мѣсто.

 

До тогава азъ знаехъ само, че съмъ родена въ Македония ; присѫтствувала бѣхъ като дете на най-върховното и борческо напрежение — Илинденското възстание. Но като порастнахъ не живѣехъ съ нейнитѣ болки. Семейството ми бѣ аполитично. Въ Царибродъ нѣмаше организирана македонска емиграция. А и въ София отивахъ пакъ въ аполитични семейства. Така че, сега за пръвъ пѫть слушахъ за борбитѣ — но за фракционнитѣ — въ македонското движение.

 

Тогава за пръвъ пѫть чухъ за Сандански, Мълчанковъ, Стоянъ Филиповъ. Последниятъ билъ, по думитѣ на Магдалена, олицетворение на всичко лошо. Бѣ тѣхенъ противникъ. Следъ много години видѣхъ тоя рѣдъкъ борецъ и прекрасенъ по душа човѣкъ. И тогава си мислѣхъ, колко тежко е човѣкъ да бѫде обективенъ.

 

Тя умѣеше да разказва. Бѣ ми симпатична и бѣхъ склонна да й вѣрвамъ. По нейнитѣ приказки и хвалби у мене поникна известно уважение за героизма и революционната дейность на Паница. Но тя не ми говорѣше за македонското робство, за страданията и жертвитѣ на поробения народъ, а за борбата на Сандански противъ Мълчанковъ, Филиповъ и за нейния бачо Паница. Тя не бѣ човѣкътъ, който можеше да ме въведе въ македонската идеология и дѣло. Въведе ме само въ „дебатитѣ" около едно отъ голѣмитѣ разцепления въ македонското движение, и то все пакъ едностранчиво.

 

Казахъ и по-горе, че тя говорѣше увлѣкателно. А азъ, доста млада, притаено бълнувахъ за подвизи, за жертви въ името на нѣщо. Всѣки младъ човѣкъ дири да открие идеала, който ни помага да се откѫснемъ отъ еднообразието на живота. Не би било трудно да бѫде увлѣчена една мечтателна натура като мене. Зависи кой ще хване младия човѣкъ. Животътъ е кратъкъ, за да има време да се преориентирашъ ; това що си залюбилъ на младини тежко се напуска. Не е случайно, че всички политически течения днесъ се стрѣмятъ да привличатъ младежьта. Магдалена, обаче, на менъ не бѣ въ състояние да повлияе политически.

 

Магдалена бѣ израстнала въ комунистическа срѣда ; сестритѣ й и двамата й зетове бѣха лѣвичари. Но тя лично имаше известно отвращение къмъ народнитѣ маси, къмъ селянитѣ. Не могла да понася

 

178

 

 

миризмата имъ дори, казваше. Иначе тя не бѣ комунистка по убеждение, мисля. Едната й сестра, Невѣна, бѣ омѫжена за д-ръ Тодоровъ ; комунисти и двамата въ коститѣ. Другата, Екатерина, — бѣ госпожа Паница. Омѫжила се за Паница като учителка въ Драмско. Тя бѣ лѣвичарка по убеждение, но съ буржоазни вкусове и стремежи ; обичаше удобния животъ.

 

Магдалена бѣ и интересна, страшно искрена и открита. Ние се сближихме. Имахъ съчувствие и къмъ личната й сѫдба. Загубила родителитѣ си, останала между две сестри и двамата си зетове. Разочарована отъ последната си голѣма любовь, тя нѣмаше основания да бѫде много щастлива.

 

Войната бѣ свършила. Въ Мюнхенъ останахме само два месеци, изпълнени съ тревоги и колебания, безъ никаква връзка съ домашнитѣ и безъ ясна перспектива за бѫдещето. Границата бѣ затворена, срѣдства не получавахме вече отъ кѫщи, всевъзможни страшни слухове се носѣха.

 

По-неориентиранитѣ решавахме да се завърнемъ въ България. Майката съ дветѣ дъщери и ние съ Магдалена, както и много други студенти и студентки, тръгваме обратно. Азъ имахъ повече пари и можехъ да остана ; но страхътъ отъ гладъ, при нѣжното ми здраве, ме доведе до погрѣшното решение.

 

Пристигнахме въ Буда-Пеща, кѫдето ни съобщиха, че пѫтя е затворенъ и не можемъ да продължимъ. Въ Буда-Пеща не бѣ много спокойно ; още на гарата почувствувахме това положение. Гърмежи, рефлектори и единъ легационенъ чиновникъ, който ни се чуди на ума, че сме тръгнали въ такива времена на пѫть — бѣха първитѣ ни посрещачи на гарата. Никѫде не се намираше хотелъ. Ако не бѣ българската легация съ старитѣ си връзки, трудно бихме намѣрили квартири. Настаниха ни въ единъ хотелъ близо до легацията, мисля името му бѣ „Берлинъ". Ужъ за нѣколко дни, докато заминемъ. А останахме четири месеци. Този пѫть азъ бѣхъ въ една стая съ семейство Арсови, а Магдалена остана съ други студентки.

 

Имаше и офицери, които се прибираха отъ Германия и Австрия ; нѣкои били на лѣчение, други по служба ; сега следъ катастрофата се прибираха въ родината си.

 

Магдалена не се сближи съ семейство Арсови ; не й харесваха.

 

Въ Буда-Пеща това, което още сѫщата вечерь фрапира нашето въображение, бѣ мръсния хотелъ и изобилната храна. Изгладнели като черковни мишки въ Мюнхенъ, тукъ виждахме хлѣбопродавачки, които разнасятъ безъ купони и ограничения бѣлъ хлѣбъ. И всичко друго, каквото можешъ да си пожелаешъ, се намираше — отъ пиле млѣко, дето казватъ. Заниманието ни въ хотела бѣ ядене. Въ нашата стаи правѣхме конкурсъ кой повече парчета хлѣбъ ще консумира въ денонощието. И повечето време прекарвахме въ стаята си. Почнахъ да пълнея застрашително ; никога до тогава не бѣхъ стигнала 84 килограма.

 

Понѣкога вечерь играехме на карти, табланетъ — единственага итра, която зная. Въ групата студентки, въ които бѣ Магдалена, имаше една комунистка, Попова. Съ нея дружеше тя много. Тѣ бѣха осемь души въ две стаи ; а ние четири имахме два кревата и една кушетка. Седмици и месеци се нижеха, пристигаха нови групи, желаещи да пѫтуватъ, а пѫтя бѣ все затворенъ. Паритѣ се свършиха. Българската

 

179

 

 

легация почна да ни дава по двадесеть крони дневно. Задължихме се въ България да ги върнемъ, както и стана.

 

Понѣкога отивахме на опера, които бѣ въ наше съседство. Купувахме билетъ за една ложа. Отивахме първо три-четири отъ насъ ; а после се наблъсквахме колкото ложата може да побере. При антрактитѣ онѣзи, които се явяваxа въ повече, сѣдаха на пода. Така ни излизаше по-ефтино, а бѣ и по-весело. Бѣхме „горди", че сме успѣли да надхитримъ дирекцията.

 

Не можехме да се наситимъ и на хубавитѣ пасти въ Буда-Пеща. Посещавахме една елегантна сладкарница, кѫдето веднажъ ми се случи и една неприятность. Изправи се срещу мене една дама, унгарка, и почна да ме ругае публично. Сладкарницата бѣ пълна съ публика, всички се обръщатъ и гледатъ къмъ насъ. А азъ не разбирамъ освенъ две унгарски думи — хлѣбъ и млѣко, които тя не употрѣби. Само се червя и нито дума за отбрана не казвамъ. Тя си изсипа яда и си излезна, а ние седимъ и се гледаме. Бѣ ни много неприятно. Райна Арсова знаеше нѣмски ; стана и запита на една съседна маса какво е говорила тази дама. Обясниха й. Взела ме за своя съперница, която иска да й разстрои брака. По нашето тѫпо изражение мнозина схванали, че се касае до недоразумение. Добре, че не ми изскуба коситѣ.

 

Следъ близо четири месеци престой въ Буда-Пеща вратарьтъ на хотела можеше да си отдъхне отъ насъ. Съ такива постоянни гости той не можеше да прави гешефти съ стаятѣ, които бѣха толкова кътъ по онова време. Дойде известие, че презъ Ромъния могло да се пѫтува. Унгарцитѣ отпуснаха единъ специаленъ влакъ (каранъ съ локомотивъ пъленъ съ дърва, понеже вѫглища нѣмаше), и сто и петдесеть души тръгнахме къмъ Оршова. Но тамъ на гарата спрѣхме. Казаха, че не могло да се заминава, границата е още затворена.

 

Гарата е на нѣколко километра далече отъ града, осамотена. Януарий или февруарий бѣ. Снѣгъ, студъ. Спѣхме въ влака, седнали като за пѫть. Куфаритѣ ни служеха да си отморимъ нѣкакъ краката. Миехме се съ снѣгъ, защото и водата бѣ замръзнала.

 

Чакалнята на гарата, въ която имаше гено пияно, унгарцитѣ ни бѣха оставили на разположение. Тамъ съкратяваxме нощитѣ, кой колкото можеше да издържи, до единъ, до два часа следъ полунощь. Младитѣ, които знаеха — танцуваха, старитѣ гледаха и дремѣха. И така днитѣ се изнизваха.

 

Въ влака бѣ така студено, че зѫбитѣ ни тракаха. За комендантъ на влака бѣха назначили нѣкой си полковникъ Селвелиевъ. Не зная дали сѫ го избирали по носа му (като червенъ доматъ) или по неговата поквареность. Не само чрезъ него между нашитѣ съпѫтници ние разбрахме колко правдоподобна е народната поговорка „когато старо бунище се запали, дълго мирише".

 

Между тия 150 души мои съпѫтници имаше студенти, студентки, кадети, офицери, пълномощни министри. Тукъ бѣ и генералъ Жековъ, главнокомандующъ на българската армия, който се намѣрилъ въ Германия поради нѣкаква операция. Тамъ бѣ и Димитъръ Ачковъ съ госпожата си и нѣкое отъ децата имъ ; полковникъ Тантиловъ, Андрей Тошевъ и други. Постояхме си доста на Оршовската гара, мисля около два месеци. Докато имахме ядене изъ кошници и куфари, ядоxме ; сетне пъкъ почнаха да изпращатъ пари отъ Буда-Пеща и се хранѣхме по гостилници или си купувахме сухоежбини. Къмъ края на двумесечното

 

180

 

 

ни престояване решиха да ни настанятъ на квартира въ града. Сигурно имъ дотрѣбваха вагонитѣ ; а и нѣмаше никакви изгледи за пѫть.

 

Но точно ни разквартируваха, само следъ единъ-два дни, дошло известие, че Ромъния отворила границата си и можемъ да заминемъ. Не било писано на нашия влакъ да се освободи отъ постояннитѣ си „пѫтници". Заехме си мѣстата и потеглихме къмъ Турну-Северинъ. Щомъ спрѣхме на тая гара, видѣхме се заобиколени отъ ромънски воиници съ набучени щикове на пушкитѣ. Никого не пускатъ ни вънъ, ни вѫтре. Чудимъ се ние какво е пъкъ сега това ? Дълго чакахме, докато се изясни работата. Ромънцитѣ узнали, че въ Оршова между чакащитѣ за пѫть българи билъ и Тантиловъ. А тъкмо той имъ трѣбвалъ. Презъ войната билъ голѣмецъ въ Ромъния. Затова ни подмамили, че пѫтя е свободенъ презъ Ромъния. Тогава още не бѣха изковали новото законодателство и терминология за военнопрестѫпници, както следъ втората свѣтовна война. Но на дѣло, значи, и тогава е важело правилото „кой кого пипне". Дълго е трѣбвало докато се докаже, че този Тантиловъ не е сѫщиятъ, на когото ромънцитѣ имали зѫбъ. И така, вечерьта, както бѣхме дошли, така се и върнахме обратно въ Оршова. И сега пакъ по квартиритѣ. Какъвъ ти свободенъ пѫть !

 

Преди да заминемъ за Ромъния, още докато бѣхме въ влака, дойдоха нѣкакви съглашенски офицери и заведоха генералъ Жековъ.

 

Най-сетне, следъ нови чакания, дойде жадуваната новина, и този пѫть безъ лъжа, че можемъ да заминемъ презъ Дунава съ нѣкакъвъ български шлепъ. Съ този шлепъ пристигнахме въ Видинъ. Отъ тамъ азъ се опѫтихъ за София.

 

Родителитѣ ми сѫ били много загрижени за менъ, безъ известия толкова месеци, а при това какви ли не слухове сѫ пущали „добронамѣрни" хора, кой отъ кой по-страшенъ, за нашата сѫдба : че сѫ ни закарали да работимъ въ фабрики и пр. А азъ имъ пристигнахъ шишко. Тѣ, беднитѣ, бѣха две сѣнки — толкова бѣха отелабнали и измѫчени. Връщахъ се, както и бѣхъ отишла — безъ знания, но и съ по-лека кесия и съ малко увеличенъ опитъ. Само килограми носѣхъ на гърба си, но и това не бѣ малко за тѣхъ.

 

И този пѫть въ София отсѣднахъ у Тахови, съ които е свързано цѣлото ми детинство. Прекрасни по сърдце хора. Преселени отъ Крушево въ България още преди освобождението й. Дълго време сѫ минавали за едно отъ заможнитѣ семейства въ столицата. Но сѫ загубили всичко и бѣха въ материална мизерия. Следъ нѣколкодневенъ престой въ София съ родителитѣ, си заминахме въ Царибродъ.

 

Това е, значи, около пролѣтьта на 1919 година, може би мартъ месецъ.

 

Този пѫть войната завърши трагично не само за България и Македония, но и за Царибродъ. Пиротчани, които главно сѫ го заселили на времето, при освобождението на България, трѣбваше да бѣгатъ отново. Тогава сѫ напустнали Пиротъ, понеже Моравската область е била отстѫпена на Сърбия. Историята се повтаряше. Вдигаха се багажи, врати, прозорци и се пренасяxа въ Драгоманъ, Сливница или София — споредъ връзкитѣ и възможноститѣ на хората. Това преселение продължи и следъ идването на сръбскитѣ власти, защото по договора имаше срокъ за оптиране.

 

Презъ този периодъ училищата бѣха закрити, но учителитѣ бѣха още тамъ. А гражданството въ по-голѣмата си часть бѣ изнесло багажа си,

 

181

 

 

но стоеше по домоветѣ си. Учителитѣ обучаваха тайно децата, по частнитѣ кѫщи и по гората. Като най-активни измежду тѣхъ бѣха Иванъ Гьошевъ и Стефанъ Бидиковъ. Предишната година бѣха мои учители и двамата, а сега бѣхме приятели и заедно „конспирирахме" противъ сърбитѣ.

 

Не зная кой бѣ далъ идеята за гражданската протестна демонстрация, при която гражданството да врѫчи протестъ и молба въ София предъ чуждитѣ посолства и българското правителство. Бѣ разпоредено съ специални влакове да замине голѣма часть отъ гражданството на чело съ кмета. Всички се намѣрихме на гарата рано сутриньта на уречения часъ.

 

Преди да се кача на влака, единъ желѣзничарь ме замоли да отида къмъ товарнитѣ вагони, кѫдето ме викалъ баща ми. Отивамъ нататъкъ и какво да видя ! Изъ единъ отворенъ вагонъ измежду лубеници се подава моя баща, увитъ въ зелено войнишко одѣяло. Гледамъ го очудена и го питамъ защо не слѣзне. Той казва, че е безъ дрехи и ме моли да изпратя нѣкого въ кѫщи съ бележка до мама, за да му донесе единъ костюмъ дрехи. Разправи ми набързо историята на своето пѫтуване, която се оказа едно отъ най-веселитѣ приключения въ неговата търговска кариера. Но азъ бързахъ за моя влакъ ; едва успѣхъ да изпрати известие на майка ми. Ето какво му се случило.

 

Понѣкога, като му омръзнѣше сарафлъка вѣроятно, хрумваше му да прави търговия, които не бѣха негова специалность. Този пѫть бѣ дошелъ до идеята да купи лубеници въ Плѣвенъ. Намислилъ и тръгналъ, въпрѣки неудобрението на мама. Въ хотела въ Плѣвенъ нѣмало свободна стая и му предложили да спи съ непознато лице въ обща стая. Той приелъ. Съблѣкълъ се, както му е реда, и заспалъ веднага ; а доста тежко спѣше. На втората или трета нощь съквартиранта прибралъ дрехитѣ му, вързалъ ги съ канапъ, спусналъ ги отъ прозореца къмъ задния дворъ на хотела, и къмъ 4 часа сутриньта заминалъ ; отрѣзалъ канапа и съ дрехитѣ офейкалъ. Сутриньта Хаджията (моятъ баща носеше тази титла, и така го наричаха всички) търси дрехи, обуща, шапка — нищо не намира. Звъни, пита прислугата, никои нищо не знае. Сетили се, че онзи пѫтникъ заминалъ рано, отворили прозореца и видѣли отрѣзания канапъ. До тука нищо необикновено ; но този день билъ нѣкакъвъ голѣмъ праздникъ ; нито единъ магазинъ не билъ отворенъ, за да може да се купятъ нови дрѣхи. А лубеницитѣ сѫ натоварени и Хаджията трѣбва да замине съ тѣхъ още сѫщий день. Съдържателя на хотела му предложилъ свой старъ костюмъ отъ зеленъ шалкъ, широкъ за двама като баща ми. Но друго спасение нѣма, ще се маскира ще-неще, иначе пропадатъ два вагона лубеници.

 

Нѣмахъ възможность да го видя облеченъ въ зеления костюмъ. Майка ми, обаче, го видѣла. Тя не е получила моята бележка. Баща ми чакалъ часъ, чакалъ два — нѣма дрехи. Тогава решава да излѣзне отъ вагона и презъ задни улици се вмъкналъ въ кѫщи. Тя не могла да го познае въ първия моментъ, но сетне се задушила отъ смѣхъ. Той увѣряваше, че останалитѣ отъ търговията му пари си спасилъ, не му ги откраднали, защото ги билъ поставилъ подъ възглавницата. Но ние не му вѣрвахме. Бѣха му откраднали и часовника. Така завърши този пѫть неговата търговия. А ние манифестантитѣ пристигнахме въ София, наредихме се въ редици и тръгнахме изъ града съ протестни плакати : кметътъ, учителитѣ, учителкитѣ, граждани, селяни —

 

182

 

 

народна манифестация, както изискваше случая. Спрѣхме предъ Външното министерство. Излѫчиха една делегация, за да се яви предъ външния министъръ на България — въ делегацията бѣ кметътъ, учители, нѣколко селянки, нѣкои граждани. И азъ попаднахъ тамъ.

 

Кметътъ бѣ, ако се не лъжа, народнякъ; селянинъ отъ крайнитѣ махали на Царибродъ. Качихме се горе и преди още да влезнемъ при министъра той, кметътъ, заповѣда на селянкитѣ : „Плачете, що чакате, окайте !" И тѣ удариха на плачъ. Така, съ разплаканитѣ селянки на чело, влезохме при министъръ Тодоръ Тодоровъ.

 

Заповѣдьта на кмета къмъ селянкитѣ, неговиятъ начинъ на разпореждане, тонътъ на гласа му и голѣмия му червенъ поѫсъ така ме разсмиваха, че трѣбваше да си xапя бузитѣ и закривамъ лицето си съ кърпа, за да не издамъ надуващия ме смѣхъ. Бѣхме дошли значи, да молиме да не предаватъ Царибродъ на сърбитѣ. И трѣбваше да трогнемъ съ сълзитѣ си българския министъръ — като-чели отъ него зависѣше . . .

 

Други делегации сѫ отишли въ разнитѣ посолства ; но всичко напраздно. Царибродъ е още сръбски. Голѣма часть отъ гражданството се изсели въ България, а на негово мѣсто сѫ дошли селяни отъ близкитѣ села. И ние се изселихме по-късно, спазвайки сроковетѣ за оптиране. Впрочемъ, азъ прекарахъ голѣма часть отъ времето си въ София, а нашитѣ въ Царибродъ. Баща ми работѣше още на гарата.

 

Първитѣ месеци следъ идването на сърбитѣ още вървѣше нѣкакъ съ пѫтуванията до София и обратно, но после започнаха да ни правятъ прѣчки. Нашата работа ни налагаше да пѫтуваме често до София. Сръбскитѣ власти ни отказаха паспортъ и единъ день заминахъ въ Пиротъ при окрѫжния управитель да протестирамъ за прѣчкитѣ и да искамъ да ни се даде паспортъ. Той ми отказа съ мотивировка, че азъ съмъ „гърдила" (нападала) сърбитѣ. Моятъ отговоръ бѣ чисто младежки : „Нападала съмъ ги и пакъ ще ги нападамъ".

 

— Е, тогава нѣма пасошъ (паспортъ) — отговори той.

 

Трѣбва да е билъ все пакъ търпеливъ сърбинъ ; иначе е чудно при тѣхната практика на управление, че не ме тикнаха въ мазето. Азъ станахъ, тръшнахъ вратата и си заминахъ обратно.

 

Но възгордѣването на сърбитѣ, задето се бѣ случило да се намѣрятъ на страната на победителитѣ, се виждаше и въ срѣдата на малцината окупатори въ Царибродъ. Спомнямъ си какъ хубаво предаваше разговора си съ единъ сърбинъ общителния и духовитъ Пайташевъ, който бѣ станалъ наскоро кметъ или помощникъ-кметъ на Царибродъ. Сърбинътъ му развивалъ мисъльта, че е нуждно приятелство между южнитѣ славяни, главно между Сърбия и България.

 

— А какво става съ Македония ? — запиталъ Пайташевъ.

 

— Ви морате да рискирате едну Македонию, отсѣкълъ сърбина.

 

Самъ Пайташевъ презъ глава се смѣеше, а и ние, които го слушахме да говори върху тая шумадийска рецепта за побратимство между южнитѣ славянски народи.

 

Почнаха да ни правятъ голѣми мѫчнотии въ всичко, наложиха нѣкаква глоба отъ 50 хиляди динари на баща ми, абсолютно произволно.

 

Граждани, главно мѫже, минаваха границата къмъ България тайно. Единъ день решихъ и азъ да си опитамъ късмета. Вмъкнахъ се въ единъ отъ влаковетѣ ; прикрихъ се и минахъ благополучно. Престояхъ два-три дни въ София, свършихъ работата на баща си и тръгнахъ обратно.

 

183

 

 

Конвенционала пристигаше въ Царибродъ въ тъмно и азъ бѣхъ решила да скоча отъ последния вагонъ, преди да приближимъ гарата, когато влака намалява скоростьта си. Така и сторихъ. Слизамъ по стѫпалата на последния вагонъ и скочихъ въ ендека отстрани. Паднахъ и малко си ударихъ рѫцетѣ, но нищо особено. Въ това време единъ отъ сръбскитѣ стражари, които придружаватъ влака до Драгоманъ и обратно, ме видѣлъ. Като стигналъ на гарата, съобщилъ на сръбския комисарь (приставъ), нѣкой си Костичъ. Но бѣ разбранъ човѣкъ и нищо не последва ; изтъкна ми само опасностьта, на които съмъ се изложила. Поради срока за оптиране, сърбитѣ още бѣха меки и не упражняваха голѣмъ тероръ.

 

Баща ми започна постѫпки въ Бѣлградъ за ромънски паспортъ; Въ ромънското консулство тамъ имало единъ нашъ крушовчанинъ, който го улеснилъ и ние получихме ромънско поданство. Сега можехме по-спокойно да пѫтуваме за София, кѫдето бѣхме свързани съ нашата работа, но атмосферата бѣ доста сгѫстена и на царибродската гара. Имахъ често спрѣчкавния съ разни сръбски чиновници. Наскоро се установихъ за постоянно въ София и отъ тамъ помагахъ съ каквото можехъ на баща ми. Въ връзка съ работата всѣки день се налагаше да посещавамъ сарафскитѣ дюкяни. Баща ми изпращаше валута за размѣна, а азъ му купувахъ друга, отъ която той имаше нужда. Не бѣхъ много веща въ работата, особено въ сравнение съ способнитѣ и хитри сарафи, но нѣкакъ вървѣше.

 

Както всѣка година до тогава, и презъ лѣтото на 1919 година трѣбваше да отидемъ, нѣкѫде на лѣтуване съ мама. Този пѫть избрахме Германския манастиръ, кѫдето игуменъ бѣ попъ Христо, емигрантъ и той отъ Македония, съ чието семейство ни свързваше приятелство още отъ Царибродъ — когато тѣ бѣха въ Держанския манастиръ. Дълги години тѣ бѣха тамъ и ние презъ лѣтото често имъ гостувахме съ мама. Тѣ пъкъ, като идваха въ Царибродъ, бѣха наши гости. Сега майка ми случайно срещнала въ София попа и той много иастоявалъ да отидемъ въ Германския манастиръ, кѫдето пристигналя доста софиянци — излетници. Майка ми обещала и така ние дветѣ заминахме тамъ.

 

Между курортиститѣ бѣ и семейство Аневи, — две сестри и двама братя. Единиятъ, Борисъ, дошелъ да лѣкува маларията си. Македонско търговско семейство отъ Щипъ. Въ София имаха стъкларски магазинъ. Чули отъ попа, че съмъ била въ Мюнхенъ и дойдоха да ме питатъ не съмъ ли видѣла тамъ тѣхния братъ студентъ — Методи. Бѣха много весели, добри и приятни хора. Какви ли не комедии се устройваха тамъ ! . . Правѣха се „свадби" съ преоблечени попове, младоженци, булки и пр. Участие взимаха всички курортисти — повечето млади хора, софиянци. Такива работи можеше да позволява само нашиятъ „дели попъ" Христо. Другъ би ги изгонилъ. При свадбитѣ използувахме неговото расо, калимиката и всичко необходимо за случая. Приятелството ми съ семейство Аневи продължи и въ София и трая дълги години.

 

Майката на Аневи, баба Сашка, както я наричахме, бѣ прекрасенъ човѣкъ. Такова благородство, такава умница и домакини рѣдко съмъ срещала. Азъ я обикнахъ много, а и тя мене. Често имъ гостувахъ и за спане. Тя готвѣше божествено. Тамъ имахъ случай да се смѣя до насита, защото старата бѣ много духовита, а и дъщерята Софка и

 

184

 

 

брата Борисъ. За идущето лѣто се уговорихме съ Софка да отидеме на лѣтуване въ Лѫджене.

 

Въ София отъ време на време се срещахъ съ Магдалена Измирлиева, съ която не бѣхъ прекѫснала връзкитѣ си. Знаехъ ли предварително, че тя ще бѫде презъ лѣтото на 1920 година въ Лѫджене, или срещата ни тамъ бѣ една случайность — не си спомнямъ. Тя бѣ на квартира въ домътъ на познатото тамъ семейство Бояджиеви. На горния етажъ живѣеше фамилията на Чудомиръ Кантарджиевъ, тѣхенъ политически приятель. Тамъ при Магдалена за пръвъ пѫть срещнахъ Тодоръ Паница, човѣкътъ, който ще опредѣли моята по-нататъшна сѫдба, а и азъ неговата. Никой отъ насъ тогава не е подозиралъ това.

 

Той бѣ съ боядисана черна брада и коса, защото иначе бѣ русъ, съ сини хитри очи. Пазѣше се, както винаги. По онова време се гледало дѣлото му въ Пловдивъ за незаконно забогатяване въ Драмско по време на войната. Съ него бѣ жена му и единъ комунистъ, мисля се казваше Гичевъ. На власть тогава бѣ Стамболийски. Магдалена много ругаеше земедѣлскитѣ управници.

 

Споредъ това, което знаехъ отъ Магдалена, презъ време на войната Паница е билъ въ Драма съ своитѣ хора, въ служба на българското военно разузнаване. По-късно узнахъ, че той е използувалъ положението си и натрупалъ много пари, като е обиралъ гръцкото население. Въ това го е улеснявалъ Самарджиевъ, комендантъ на града, запасенъ офицеръ отъ Пещера. Набелѣзвали богати гърци за интернирване, а отъ друга страна хората на Паница се явявали ужъ да ходатайствуватъ за тѣхното освобождение предъ коменданта и властитѣ. Разбира се, набелѣзаниятъ гръкъ е трѣбвало да плати свободата си съ злато, или тютюни. Сетне и друго — купувалъ тютюнитѣ имъ на безценица ; и така натрупалъ голѣмо богатство, споредъ думитѣ на тия, които го познавали добре.

 

Въ Лѫджене, значи, той е още противникъ на Стамболийски. Самарджиевъ е вече въ затвора въ Пловдивъ за сѫщитѣ престѫпления. Ортакътъ му Паница се укрива ; но и той бѣ осѫденъ по-късно задочно отъ пловдивския воененъ сѫдъ по членъ 4 отъ Закона за народната катастрофа (относно незаконно забогатѣлитѣ) на три и половина години тъмниченъ затворъ [*]. Но наскоро правителството е обявило анистия специално за него.

 

Какъ се е дошло до съюза на Паница съ управницитѣ на земедѣлския съюзъ и туряне дѣлото му подъ миндеря, ще си обясниме по-долу.

 

Отношенията на Стамболийски съ Македонската революционна организация сѫ лоши, вражески, и той се оглежда за съюзници противъ тази организация. Министъръ на вѫтрешнитѣ работи по това време въ България е Александъръ Димитровъ, нѣкогашенъ привърженикъ на Сандански и голѣмъ противникъ на ВМРО. Вѣроятно министъръ Димитровъ привлѣче Паница, за да помага на правителството въ започнатата борба срещу ВМРО. Така Паница се спасява отъ затвора, кѫдето земедѣлското правителство искаше да го прати заради грабежитѣ му въ Драма.

 

Анева и мама си заминаха преди мене отъ Лѫджене, а азъ останахъ за още нѣколко дни гостенка на Магдалена. Паница и придружаващитѣ го бѣха изчезнали отъ очитѣ ми. Моето лѣтуване сѫщо привършваше.

 

 

*. Присѫда № 668 отъ 20 декемврий 1921 г.

 

185

 

 

Магдалена ме замоли, преди да се върна въ София, да я придружа до Пловдивъ. Искаше да посети въ затвора „Черния", когото не можеше да забрави. Това бѣ споменатия по-горе Самарджиевъ, къмъ когото е имала симпатия още въ Драма. Азъ не познавахъ Пловдивъ и съ радость приехъ идеята й. Това е било вѣроятно презъ септемврий, защото бѣ още доста горещо. Отседнахме въ хотелъ „Моле", единствениятъ хубавъ хотелъ тогава въ града. Въ хотела трѣбваше да се бранимъ отъ нападащитѣ ни цѣли армии дървеници. Не спахме цѣла нощь. Затова на сутриньта отидохме при едни нейни роднини, кукушани, мили хора. Тамъ спахме още една или две нощи. Времето ни бѣ погълнато отъ посещенията въ затвора, та отъ града и неговитѣ хубости малко видѣхме.

 

Тежъкъ моментъ бѣ за да види черния хубавецъ въ затворнишки дрехи и налъми. Но желанието й да го посети бѣ по-силно отъ тая мѫка. Много я вълнуваше тази среща. Самарджиевъ бѣ правникъ, завършилъ въ Франция. Тя е очаквала да се оженятъ. Той, обаче, поискалъ голѣма зестра отъ зета й Паница, и това ги раздѣли завинаги. Бѣ едно тежко оскърбление за нея, но не бѣ престанала да го обича.

 

Съ ромънския ми паспортъ прескачахъ понѣкога отъ София до Царибродъ. Презъ лѣтото на 1922 година посетихъ родния ми градъ Крушево сама. Гостувахъ при семейството на покойната ми леля. Дѣдо ми не бѣ вече живъ. Много ми харесваха разходкитѣ на конь изъ околноститѣ, които правѣхъ съ моитѣ братовчедки и братовчеди. Еднажъ пѫтувахъ съ баща ми до Бѣлградъ и Скопйе, повече за разходка. Посетихме нѣкои отъ скопскитѣ търговски фамилии, познати на баща ми отъ по-рано. Много отъ тѣхъ бързо западали вече. Баща ми предвиждаше, че скоро всички мѣстни заможни хора ще бѫдатъ доведени до просешка тояга, само защото искатъ да си останатъ българи. Това бѣ политиката на поробителската власть.

 

Спомнямъ си за една случка при пѫтуването ми за Скопйе, която много ме потисна. Въ купето, кѫдето имаше и други пѫтници, пѫтуваше и едно момче на около дванадесеть години. По едно време влезна единъ полицейски провѣритель. Поиска нашитѣ документи и запита детето: „Какъвъ си ти" ? Детето отговори: българинъ. Полицаятъ му изрева : „Тукъ нѣма българи, а сърби" ! Детето пакъ тихичко повтори : „Българинъ съмъ". На първата гара смъкнаха детето отъ вагона. Всички смутени се погледнахме. Вѣрвахъ, че го свалиха поради отговора му ; и кой знае дали не го подложиха на заплашвания, може би и бой. Сърдцето ми се изпълни съ безсилна мѫка. Потисната продължихъ пѫтя до Скопйе.

 

Въ Крушево намѣрихъ всичко така, както си го спомняхъ отъ 1908 година и както ми бѣ описано отъ родителитѣ. Прибрахъ се у дома следъ около два месеци .

 

Съ Магдалена въ София се виждахме доста рѣдко, погълнати всѣка въ своитѣ грижи и срѣда. Борбитѣ между Стамболийски и ВМРО продължаваха.

 

Вечеритѣ прекарвахъ най-често съ семейство Аневи — или азъ при тѣхъ, или нѣкой отъ тѣхъ при мене. Посещавахъ често Тахови, кѫдето много се пѣеше и свирѣше. Особено Леда, по мѫжъ Ращанова, макаръ и болна, не изпускаше китарата.

 

Въ свободното отъ работа време, което не бѣ малко, четѣхъ, взимахъ частни уроци по счетоводство, или ходѣхъ понѣкога на театъръ

 

186

 

 

или опера. И дирѣхъ нѣкоя идея, която би ме увлѣкла. Нѣколко пѫти отидохъ на събрания на теософа Дъновъ, но учительтъ не ме плени съ своитѣ проповѣди. Може би не ги разбирахъ. Озовахъ се на нѣкакви женски благотворително-еманципаторски събрания, но и тамъ не намѣрихъ нищо вълнуващо. Продължавахъ да се още не опърлена нито отъ идея, нито отъ любовь.

 

Веднажъ Магдалена бѣ дошла при мене, и на отиване азъ излѣзнахъ да я изпратя до близкия площадъ Света Недѣля (Свети Краль). Изъ единъ пѫть чухме гърмежи ; виждаме да тичатъ конни стражари, преследватъ нѣкого. На другия день прочетохъ въ вестника, че преследвали нѣкакъвъ запасенъ поручикъ Трайчевъ, македонецъ. Единъ отъ епизодитѣ въ борбата на правителството срещу ВМРО.

 

Не помня кога точно Магдалена ми бѣ гостенка и въ Царибродъ. Имахме и снимки отъ това гостуване.

 

За Неврокопската авантюра на зета й, случила се по това време, узнахъ, следъ като тоя се бѣ прибралъ вече въ София. Ако се не лъжа, върналъ се е леко раненъ. Народътъ въ Неврокопъ го билъ повикалъ и той трѣбвало да отиде, „за да го спаси отъ Филиповци", казваше тя. Комунистътъ Гичевъ сѫщо е билъ при тази акция въ Неврокопъ, направена съ подкрепата на земедѣлското правителство, съ негово орѫжие, пари и пр.

 

Девети юний 1923 година ме завари въ Царибродъ. Следъ преврата отъ тази дата Паница се е прикривалъ въ София, въ кѫщата, кѫдето семейството му живѣеше, и при критични моменти (обиски) е отивалъ въ долния етажъ на сѫщата кѫща. Бѣха нѣщо роднини съ xазяитѣ. Детето не сѫ пращали на училище, за да не издаде неволно, че бащата е въ кѫщи. Хранелъ се е на пода, за да не би нѣкой да го забележи отсреща. Когато сѫ усетили, че обискитѣ сѫ зачестили, и че положението става много рисковано, той се е прехвърлилъ въ Югославия.

 

При едно мое пѫтуване отъ София за Царибродъ Магдалена ме замоли да занеса писмо на бачо й Паница. Каза ми кѫде се намира въ Сърбия ; мисля, че бѣше въ Крагуевацъ, но не съмъ много сигурна. Заварихъ го въ сръбска кѫща съ други негови другари. Предадохъ писмото и веднага си заминахъ ; вѣроятно съмъ използувала времето между два влака. Не съмъ запомнила нищо отъ краткия ми разговоръ съ него, нито дали ми даде писмо-отговоръ за домашнитѣ му.

 

Въ началото на 1924 година бѣхъ при родителитѣ ми въ Царибродъ. Тамъ дойде Паница. Той се е отбивалъ при родителитѣ ми още като миналъ границата нейде къмъ Годечъ, ако се не лъжа. Вѣроятно по съвета на Магдалена е потърсилъ тѣхъ. Не зная защо този човѣкъ не бѣ симпатиченъ на майка ми. Тя бѣ чула да се споменава името му въ разговори съ Магдалена. За неговитѣ политически разбирания майка ми не знаеше нищо ; пъкъ и отъ политиката въобще малко се интересуваше, както до скоро бѣ и съ мене.

 

Паница ме помоли да кажа, като се върна въ София, на домашнитѣ му, да заминатъ за Виена. Обещахъ му да имъ предамъ порѫчката и добавихъ, че тѣ много ще се радватъ да се събератъ заедно. Но той отговори, че едва ли ще остане въ Виена ; поясни, че предстоела сериозна работа срещу „господа автономиститѣ" (подразбираше хората на ВМРО) ; и че е говорилъ съ Жика Лазичъ за засилване на групитѣ имъ въ Македония. Жика Лазичъ бѣ шефъ на обществената безоспасность въ Югославия.

 

187

 

 

Паница добави самодоволно, че опититѣ съ Стоянъ Мишевъ дали добри резултати. Въ Щипъ Стоянъ билъ всесиленъ и ако сме имали нѣкаква работа нататъкъ, могли сме да получимъ препорѫка до Мишева, за да ни услужи. По-късно узнахъ, че този Мишевъ, заедно съ Паница и другаритѣ имъ, се сражавали срещу „автономиститѣ" при с. Сатовча, Неврокопско. Следъ като сѫ били разбити, Стоянъ Мишевъ съ група негови другари се предалъ на гръцкитѣ власти, а отъ тамъ заминали на сръбска служба.

 

Сега виждахъ, че Паница е влѣзналъ въ услуга на сръбската власть. Това ме възмути много. Виждахъ, че имамъ работа съ единъ предатель, а не съ единъ народенъ борецъ. Идѣше ми да го пребия, и то не отъ нѣкакви оформени политически убеждения, каквито още нѣмахъ, а отъ омраза къмъ сърбитѣ, новитѣ поробители и на Царибродъ. Това откритие, че работи съ сръбската полиция, е направило тежко впечатление и на моитѣ родители по сѫщитѣ мотиви. И тѣ не обичаха сърбитѣ като поробители.

 

Въ София живѣехъ при далечни мои роднини. Хазайката бѣ много духовита и ми бѣше симпатична. Тя сѫщо — както и нейнитѣ близки — се бѣ запознала съ Магдалена, когато последната рѣдко идваше на посещение въ моята стая. Вѣроятно е станало нѣкога разговоръ на нѣкого отъ хазаитѣ ми съ Радко [*], когото тѣ познаваха добре, за моитѣ връзки съ балдъзата на Паница.

 

Времето следъ военния превратъ отъ юний 1923 година прекарвахъ, както и по-рано. Нищо специално за отбелѣзване. Единъ-два пѫти чухъ да споменаватъ едно име въ крѫга на моитѣ хазия. Снахата на хазяйката ми предложи еднажъ да отида на кино съ нея — щѣла да ме запознае съ единъ интересенъ младъ човѣкъ, но азъ отклонихъ поканата.

 

Другъ пѫть чухъ много хвалби отъ другата съквартирантка, пакъ за сѫщия човѣкъ. Изглежда, че всичко чуто за него все пакъ е засѣднало нейде подсъзнателно въ душата ми. Интересътъ ми бѣ събуденъ, но инстинктивно избѣгвахъ това запознанство.

 

Най-горниятъ етажъ на кѫщата бѣ шиваческото ателие на снахата на хазайката, а и канцеларията на македонската младежка организация. Качвамъ се веднажъ горе при снахата, за да телефонирамъ. Това правѣхъ почти всѣки день. Питахъ за влаковетѣ, иматъ ли закъснение, за да не ходя на гарата прерано. И виждамъ въ стаята единъ господинъ въ зимно палто, опрѣнъ до писалището, съ руса къдрава коса, съ дебелъ бастунъ въ рѫката. И той чакалъ телефоненъ разговоръ, ми каза. Слабъ, бледъ, нѣщо си мисли човѣка. Снахата ни запозна. Той се усмихна, азъ сѫщо. Телефонирахъ и напуснахъ стаята. Тя ми каза вънъ, че това е човѣка, съ когото искала да ме запознае по-рано. Говорѣше съ голѣмо възхищение и респектъ за него.

 

Презъ следващитѣ месеци имахъ случай да го видя още два пѫти — на една македонска вечеринка, кѫдето ме заведоха хазаитѣ, и на сватбата на Кирилъ Силяновски, кѫдето Радко кумуваше. И пакъ се загубихме. Никога не мислѣхъ вече за него. И ето ни единъ срещу другъ вечерьта на шести мартъ 1924 година.

 

Бѣхъ на вечеря у едно приятелско семейство. Всички разговаряхме въ кухнята. По едно време нѣкой звъни ; отидоха да отворятъ и следъ

 

 

*. «Радко» — псевдонимъ на Ив. Михайловъ.

 

188

 

 

малко ме извикаха въ салона — нѣкой ме търселъ. Влѣзохъ въ салона. Виждамъ него съ още двама негови другари. Поздравихме се и сѣднахме. Останахме сами. Следъ обичайнитѣ уводни думи, той започна да ме разпитва за Паница, за връзкитѣ ми съ Магдалена, за моитѣ пѫтувания въ Царибродъ ; и все въ този духъ. Сега не си спомнямъ какво точно питаше и какво азъ отговаряхъ. Къмъ края на разговора той ме запита бихъ ли отишла на другия день и на уречено мѣсто и време, за да поприказваме още. Съгласихъ се и опредѣлихме ѫгъла на една улица и часътъ. Домакинитѣ бѣха нѣщо разтревожени отъ това посещение. Но азъ никакъ. Това се дължеше на факта, че нѣмахъ напълно представа за значението на македонската организация, нито за точното й становище къмъ Паница, нито за ролята на Радко въ нея. Моитѣ домакини го познавали и лично. Още докато е билъ живъ баща имъ, той е идвалъ при него. Тѣ сѫщо много го хвалѣха.

 

По-късно се питахъ какъ така се съгласихъ и приехъ да отида на срещата съ него, да го следвамъ, кѫдето ще ме води, безъ страхъ. Мисия, че това довѣрие се дължеше между другото и на факта, че всички мои близки хора бѣха въ възторгъ отъ неговитѣ морални и борчески качества. Предъ моето съзнание той имаше най-добрата легитимация.

 

На другата вечерь той ме чакаше на уговорения ѫгълъ, съ дебелия бастунъ въ рѫка, но съ другари. Понеже на кракъ не можеше да се разговаря по-дълго, другарьтъ му Петъръ Станчевъ предложи да отидемъ въ кѫщата на неговъ приятель.

 

Но тази нощь не бѣ обикновенна нито по съдържание, нито по последици за мене.

 

Оказа се, че квартирата, за кѫдето се опѫтвахме, била тѣхна тайна. И затова малко мистериозно бѣ пѫтуването до тамъ, за да не мога — види се — азъ, новъ нейнъ посетитель, да узная добре пѫтищата, по които се стига до нея.

 

Макаръ да бѣ нощь схванахъ, че автомобилътъ нѣкакъ ненуждно завъртѣ въ крайнитѣ улици и по пѫтищата вънъ отъ града. Азъ веднага казахъ : „Не бихъ искала да узнавамъ тайни, които не сѫ мои. Моля ви да мина тоя пѫть съ вързани очи". И извадихъ отъ чантата кърпата ми. Станчевъ шеговито отговори: „Имате право, госпожице; така се освобождавате отъ едно притѣснение . . .", и ми помогна да завържа кръпичката задъ коситѣ ми. Радко сетне ми признаваше, че билъ много доволенъ задето така стана. Смѣталъ, че съ това се е затвърдявала у мене сигурностьта, че никаква опасность не ме грози и че жива-здрава пакъ ще минавамъ по тия пѫтища. Азъ, обаче, въ момента никакъ не мислѣхъ върху това.

 

Започна разговора. Присѫтствуваха на него Дончо Чупариновъ и Станчевъ. Чупариновъ, както после узнахъ, билъ адвокатъ, мисли отъ Панагюрище. Запасенъ офицеръ, много възпитанъ и симпатиченъ човѣкъ. А Станчевъ бѣ незаменимъ другарь на Радко ; той никога въ живота си не може да го забрави. И двамата бѣха отъ стара България; крайно преданни на македонското движение. Радко говори презъ цѣлото време. Поставя въпроси въ връзка съ Паница. Пита — зная ли че той е предатель. Отговарямъ — да. И му разказахъ съ възмущение онова, което бѣхъ чула въ Царибродъ отъ самиа него — че работилъ съ Жика Лазичъ. Разпитва ме съ повишенъ интересъ за срещитѣ ми

 

189

 

 

и услугитѣ направени на Паница, но заедно съ това развива идеологията на македонското дѣло съ красноречие, което притежава.

 

По едно време ми предложиха да си полѣгна на софата, кѫдето седѣхъ. И въ лѣгнало положение, покрита съ палтото си, следѣхъ неговитѣ проповѣди. Тогава имахъ доста дълга коса, завита на кокъ; като се погледнахъ къмъ зори, косата ми се бѣ разпилѣла по раменетѣ; не намѣрихъ нито една форкета въ нея. Изпадали по пода.

 

Азъ слушамъ внимателно всичко и поглъщамъ думитѣ му като откровение. Той събуди у мене не само интересъ къмъ дѣлото. Пробуди, чрезъ нѣкакво раздрусване, силно чувство за дълга ми къмъ поробеното отечество.

 

Тѣ се оттеглиха на съвещание въ другата стая. По-късно узнахъ, че сѫ размѣнили впечатления върху чутото отъ мене. Всички заключили, че азъ съмъ действувала напълно невинно като съмъ занесла писмо на Паница отъ домашнитѣ му и като съмъ го видѣла като е дошелъ въ Царибродъ у дома ни.

 

Наскоро се върнаха при мене. Радко ме запита страхувамъ ли се отъ тѣхъ. Сигурно не повѣрва на отговора ми, че не се боя отъ нищо.

 

Следъ дългия разговоръ се раздѣлихме съ другитѣ. А той ме придружи до моята квартира, чакъ горе до вратата. Сбогувахме се и неочаквано за мене той ме цѣлуна по челото. Не се и питахъ какво значи тая дързость. Презъ тия нѣколко часа се бѣхъ влюбила въ него. И не само това. Проповѣдитѣ окончателно ме бѣха спечелили за освободителното дѣло на Македония. Бѣхъ открила идеала, който търсѣхъ.

 

До колко часътъ съмъ спала на сутриньта не зная. Но когато хазайката ми влѣзна въ стаята и ме запита загрижена какъ съмъ, азъ се разплакахъ. Вижда се, нервитѣ търсѣха отдушникъ. Умората, безсъницата презъ цѣлата нощь, пъкъ и напрежението отъ всичко чуто и почувствувано, все пакъ ме бѣ пораздрусало.

 

Не се забравихме. Понѣкога той идваше при моитѣ хазяи и тамъ ме виждаше. Срѣщахме се и вънъ, макаръ не често и винаги крайно предпазливо. По цѣли часове приказвахме.

 

На 15 мартъ положихъ клетва за дѣлото.

 

Не зная кога той спѣше. Бѣ запаленъ отъ една идея и горѣше непрестанно, като се стараеше да запали и ония, които срѣщаше. Смѣташе едва ли не за престѫпление да губи време за друго освенъ за работа. По-късно разбра до нѣйде, че е грѣшилъ. Но слава Богу, имаше рѣдко устойчивъ организъмъ, който му позволи да издържи тъй дълго едно такова злоупотрѣбление съ здравето.

 

За Великдень 1924 година заминахъ за Царибродъ. Не можейки да ме изпрати на гарата, за да не ни види нѣкой, той ме следваше съ автомобилъ до следъ Божурище. Това бѣ първата ни раздѣла. Докато бѣхъ тамъ размѣнихме едно-две писма чрезъ нашъ приятель желѣзничарь.

 

По онова време баща ми често идваше въ София покрай строежа на кѫщата; майка ми по-рѣдко; затова тя така късно узна за връзката ми съ Радко. А баща ми нищо не подозираше.

 

Единъ день Радко предложи да направимъ малъкъ излетъ до Кремиковския манастиръ, край Стара-Планина. Съ насъ бѣха Петъръ Станчевъ, сестра му Сийка и още двама негови другари. Въ тоя женски манастиръ той искаше да посети сестрата-калугерка на покойния малешевски войвода Христо Кутрулчето, загиналъ презъ турския режимъ.

 

190

 

 

Намѣрихме я. Тъ бѣ трогната, понеже не очаквала, че следъ толкова години отъ смъртьта на брата й има още дейци, които се интересуватъ за него. Станчевъ и сестра му пѣеха много хубаво изъ пѫтя. Имаха приятни гласове.

 

Не зная кѫде и какъ, но бѣхъ се простудила здравата. Заболѣхъ отъ пиелитъ, възпаление на бъбрека. Веднажъ, връщайки се отъ една среща съ него, още изъ пѫтя ме раздруса силна треска. Легнахъ болна въ клиниката на д-ръ Сарафовъ, при д-ръ Димитраковъ. Радко дойде еднажъ-дважъ да ме види, придруженъ отъ П. Станчевъ, който бѣ постоянната ни връзка.

 

Къмъ края на августъ се бѣхъ приповдигнала вече. Единъ день, презъ септемврий, той ме извика въ дома на Наумъ Томалевски, кѫдето го заварихъ легналъ върху дюшекъ на пода. Видътъ му ме обезпокои — уморенъ, съ зачервенени очи, тѫженъ, бледъ. Току-що се бѣ събудилъ ; легналъ билъ преди единъ-два часа да поспи малко. Нѣкога бѣхъ видѣла една снимка у него, отъ времето на неговото криене презъ режима на Стамболийски. Сега ми заприлича на тази снимка. Като да бѣ пристигналъ отъ пустинята — аскетъ.

 

Нищо не подозирахъ, разбира се, за убийството на Тодоръ Александровъ. Той не ми каза нито дума по това. Въ разговора само ми подхвърли като на шега : бихъ ли го следвала всѣкога и всѣкѫде, при всички обстоятелства ? Не схванахъ значението на този въпросъ, но му изявиxъ готовность да го следвамъ и въ пъкъла. Какво му се е въртѣло въ главата не разбрахъ. А друго не можехъ да отговоря, освенъ онова, което чувствувахъ. Отидохъ си загрижена за неговото здраве, безъ да мога да си обясня нищо, съ нѣкаква смътна тревога въ душата.

 

Следъ нѣколко дни обявиха за смъртьта на Тодоръ Александровъ. Това наше свиждане е било вѣроятно веднага следъ като се е върналъ отъ погребението на Тодора. Защото нѣколко дни преди това той бѣ дошелъ въ клиниката да ме посети и ми каза, че е получилъ нѣкаква гелеграма, съ която го викали да замине нѣйде, но щѣлъ да отложи. А това е било телеграмата, съ която сѫ го викали, безъ да му съобщаватъ за убийството на Тодора, да отиде и той на конгреса въ Пиринъ.

 

Следъ тази наша среща видѣхъ го въ деня, когато бѣ панихидата за Тодора на площадъ Света Недѣля. За пръвъ пѫть го слушахъ да говори публично. Говори кратко. „Свещени сѣнки на Даме, Гоце, Матовъ, Развигоровъ . . разредете се, за да застане между васъ великия вождъ на борческа Македония Тодоръ Александровъ". Само това помня отъ речьта му, съ тия думи започна.

 

Доста дълго не го срещнахъ следъ това. Нито знаехъ кѫде е. После пакъ се появи за нѣкой день.

 

Следъ боледуването отъ пиелита отидохъ на лѣкуване въ Банки, кѫдето бѣ и моята приятелка Леда Ращанова. Той идва тамъ два пѫти да ме види. Тамъ веднажъ наблюдавамъ единъ аеропланъ, който се виеше надъ селото и ми се стори, че много се върти надъ нашата вила. Стрелна ме мисъльта, че той е въ аероплана. Краката ми се подкосиха отъ страхъ ; тогава често падаха български военни аероплани. Подиръ два-три часа пристигна въ Банки. Каза ми, че това било първото му летение. Авиаторътъ — Савовъ — билъ неговъ приятель ; наскоро загина — аероплана му падна нейде къмъ Пловдивъ.

 

Така наближи и датата на моето заминаване за Виена. Бѣ презъ януарий 1925 година. За мене раздѣлата бѣ тежка. Не вѣрвамъ да бѣ

 

191

 

 

лека и за него. Но тя се налагаше, защото и двамата бѣхме решили, че така трѣбва да бѫде. Въ една стая на петия етажъ, въ квартира на неговъ другарь, бѣ последната ни среща. Слизахъ по стълбата едва задържайки се да не заплача като дете. Тая среща, която смѣтахъ последна съ него, ме бѣ развълнувала дълбоко. Той ме следѣеше съ погледъ, както бѣ надвесенъ горе на перилата. А Станчевъ, който въ този моментъ бѣ вече дошелъ въ коридора и стоеше край него, запита го очудено и съчувствено — той ли ме е разтревожилъ. Радко му се усмихна тѫжно. Сетне Станчевъ веднага тръгна да ме изпрати по стълбата къмъ пѫтната врата. Преди да се сбогувамъ съ него, забелѣзахъ, че съмъ тръгнала безъ часовника ми. Той бързо откопча свой отъ рѫката си и ми го подаде. Макаръ моятъ часовникъ да бѣ у дома ми, въ тоя моментъ не пожелахъ, и нѣкакъ не можехъ да му го върна. Драго ми бѣше да понеса нѣщо тѣхно.

 

Съ Станчева не се видѣхме вече. Той загина въ сражение срещу сърбитѣ, докато азъ бѣхъ въ затвора. Бѣ силно привързанъ къмъ Радко. Говорѣше ми съ голѣмо възхищение за него. Казваше ми, че той го е измъкналъ отъ безсмислието на живота, кѫдето щѣлъ иначе да загине. Бѣ прекрасенъ човѣкъ и другарь. Съ неговата смърть Радко загуби дѣсната си рѫка, единъ отъ най-добритѣ си помощници и другари. Смѣлъ, идеалистъ, беззаветно преданъ на освободителното дѣло. Не дълго следъ Станчева е загиналъ и Чупариновъ, когото Радко сѫщо много ценѣше.

 

За домашнитѣ азъ заминавахъ на лѣчение въ Виена, защото бъбрецитѣ ми не бѣха още излѣкувани. Постоянно правѣхъ висока температура.

 

Когато една вечерь, преди заминаването ми, Радко ми заговори за решението ми, че Паница трѣбва да се премахне, предложи ми да участвувамъ само като помощенъ факторъ при издирването му. Но азъ не се съгласяваxъ съ такава роля. Ако го открия, азъ ще му платя, казахъ. Отдавна съмъ схванала, че той заслужава най-тежко наказание.

 

Радко се опита да ме убеждава — а може би съ цель още повече да разучи на какво съмъ решена, — че азъ съмъ едно дете на родителитѣ ми. Но му отговорихъ, че всѣки другъ би билъ роденъ отъ майка, която ще жали. Завършихъ своето разсѫждение съ условие : последния куршумъ да запазя за себе си ; защото много по-лесно ми е да умра, отколкото да стоя по затвори.

 

Той предоставяше на мене да постѫпя и така, но само ако се случи да намѣря предателя въ Югославия или Гърция, кѫдето нѣма другъ изходъ и кѫдето изобщо не може да се води никакъвъ сѫдебенъ процесъ, нито въ защита на македонската освободителна кауза, пъкъ нито лично на мене. И наистина, той имаше право. Азъ бѣхъ готова, ако успѣя да се сближа наново съ Магдалена, и ако се наложи да пѫтувамъ съ нея при бачо й Паница въ нѣкоя отъ тия държави — и тамъ да изпълня своята замисъль.

 

Но за всѣка друга европейска страна, съ изключение на Съветска Русия, той изрично настоя и азъ се съгласихъ, че трѣбва да се старая да остана жива, да се започне процесъ, чрезъ което много ще се заговори около македонския въпросъ и робството въ нашата родина. Съгласихъ се, но съ голѣма мѫка.

 

Ясно бѣ, че ако се случи Паница да падне въ Австрия, не бива да разкривамъ каквато и да е моя връзка съ хора отъ македонското освободително

 

192

 

 

движение, защото въ тая страна тогава лѣвичарството бѣ доста проникнало ; много вестници взимаха едва ли не открито болшевишка страна. А македонското движение не желаеше болшевишко влияние на македонска почва.

 

Въ Виена Магдалена живѣеше на Зайденгассе № 32. Азъ подържахъ по-рано рѣдка кореспонденция съ нея. Квартири се намираха трудно. Тя ме покани, ако желая, да остана въ нейната стая, кѫдето имаше две легла. Хазяйката живѣеше въ кухнята. Азъ си плащахъ свои дѣлъ за наема. Хранѣхме се на гостилница. Моитѣ родители ми изпращаха необходимата издръжка. Сестрата на Магдалена, госпожа Паница, бѣ по това време въ Бѣлградъ при мѫжа си. А после се обадиха отъ Атина и Солунъ, съ снимки и писма. Детето имъ бѣ въ единъ пансионъ заедно съ сина на Димитъръ Влаховъ, въ околноститѣ на Виена.

 

Още преди да дойда въ Виена знаехъ, че въ Сърбия и Гърция Паница работѣше съ съответнитѣ поробителски, сръбски и гръцки власти, за създаване на въорѫжени емигрантски чети отъ тѣхни хора, за борба противъ организираното въ ВМРО население.

 

Съ течение на времето успѣхъ, отъ видено и чуто въ тѣхната срѣда, да се увѣря още повече въ неговата предателска роля. Тѫжна констатация — единъ бившъ борецъ за свободата на Македония въ служба на поробителитѣ ни Сърбия и Гърция . . .

 

Въ Виена бѣхъ изненадана отъ единъ новъ фактъ, който не ми бѣ известенъ до тогава, а именно, че Паница бѣ и болшевишки агентъ, а не само сръбски и гръцки. Когато той следъ нѣкой месецъ пристигна въ Виена съ жена си отъ Атина и Бѣлградъ, отиде на докладъ и инструкции при руския представитель Черски. И това не е било за първи пѫть, както узнахъ отъ Магдалена. Паница е билъ въ Виена и когато Александровъ и Протогеровъ сѫ разговаряли съ болшевикитѣ. Паница е билъ много потиснатъ и само лежалъ и гледалъ тавана. Боелъ се да не би да се дойде до разбирателство, и тогава Тодоръ ще играе голѣмата роля, а не той. Мислѣхъ си, та нали комуниститѣ говорятъ, че работятъ за освобождението на народитѣ ? Въ тоя случаи тѣ сътрудничеха съ нашитѣ поробители.

 

За Черски Паница бѣ донесълъ и веществени доказателства : снимки отъ сръбско-гръцкитѣ контра-чети за преследване на поробеното население, организирано отъ ВМРО.

 

Влаховъ бѣ постоянно въ Виена и той е билъ, вѣроятно, главни болшевишки човѣкъ, заведующъ отдѣла за Македония. Чрезъ Влахова Паница и всички негови хора получаваха отпуснатитѣ отъ болшевикитѣ пари.

 

И днесъ, следъ толкова години, азъ така си обяснявамъ ролята на Паница като троенъ агентъ. По убеждение той може да е билъ комунистъ ; ВМРО тогава бѣ единъ сериозенъ противникъ на болшевикитѣ и тѣхното проникване на Балкана изобщо, и по-специално въ Македония и България. Опититѣ имъ да превзематъ рѫководството й не успѣваха. Затова искаха да й нанесатъ ударъ въ поробена Македония, кѫдето населението бѣ масово организирано въ редоветѣ на ВМРО за отпоръ и борба срещу поробителя. Тѣ сѫ вѣроятно преценили, че биха постигнали добри резултати, въ борбата си срещу поробеното население, като се съюзятъ съ самия поробитель — сръбското и гръцко правителства. И съ съдействието и срѣдствата на двойния ни поробитель създаватъ контра-чети, които немилостиво тероризиратъ нашето население.

 

193

 

 

За тая цель сѫ си послужили съ Паница и неговитѣ вѣрни хора. Дали сръбското и гръцко правителства сѫ знаели за връзкитѣ на Паница съ болшевикитѣ, и че той е билъ и тѣхенъ агентъ и е изпълнявалъ и тѣхни задачи, — това не ми е известно отъ думитѣ на Магдалена. Но е логично да имъ е било известно. Фактътъ е установенъ, обаче : Паница работѣше едновременно и съ тритѣ антинародни и антимакедонски централи.

 

Нашиятъ народъ бѣ въ война срещу двойния си поробитель. А въ всѣка война, за ония, които служатъ на противника, се предвижда смъртно наказание.

 

Въ Виена тѣ живѣеха въ хотелъ. А въ нашата квартира семейство Паница дойде не повече отъ три-четири пѫти, ако добре помня. Споредъ Магдалена, Паница е правелъ срещи съ разни сръбски и гръцки голѣмци, съ разни гръцки и сръбски генерали, въ връзка съ своята задача. Уговарилъ е съ гърцитѣ, пакъ споредъ Магдалена, превзимането на Пиринска Македония съ тѣхна военна помощь. Знаехъ и имената на тия гръцки генерали, съ които е уговарилъ акцията, но сега съмъ ги забравила. И тази акция щѣше да бѫде предприета, ако той успѣеше да се завърне отъ Виена. Отъ писмата на тѣхнитѣ хора въ Гърция се виждаше, че тѣ сѫ на постояненъ гръцки казанъ ; както е било и въ Сърбия.

 

Въ Виена имаха централа около двата вестника, които издаваха тамъ — „Македонско дело" и „Македонско съзнание".

 

„Македонско дело" се пращаше на адреситѣ въ нашата стая. Тамъ бѣ експедицията. Идваха често и редакторитѣ Кочо х. Риндовъ, Григоръ Костовъ, д-ръ Атанасъ Миладиновъ. Тѣ бѣха редакционенъ комитетъ на вестника. И минаваха повече за хора на Паница, но издръжкитѣ си получаваха отъ Влахова, значи отъ болшевикитѣ. Разбира се, може и Паница да имъ е давалъ по нѣщо отъ гръцкитѣ и сръбски фондове, това не зная.

 

И Магдалена пишела понѣкога статии, ми казваше тя. Влаховъ я насърдчавалъ да пише : колкото повече прилагателни се наредятъ срещу противника, толкова по-добра е статията. Първо тѣхъ измисли, после леко ще я скалъпишъ, не е тежка работа, й казвалъ Влаховъ.

 

Както казахъ, главенъ редакторъ бѣ Кочо х. Риндовъ. Експедицията на вестника вършеше Магдалена, за което получаваше месечна заплата. И азъ й помагахъ понѣкога въ експедицията. И бѣхъ много изненадана, когато между другитѣ адреси трѣбваше да надписвамъ пакети отъ по сто-двеста екземпляра, до разни околийски сръбски началници въ Вардарска Македония. Тѣ, сръбскитѣ околийски началници, ги давали на тѣхнитѣ войводи (хората на Паница), които пъкъ ги раздавали на населението.

 

Георги Вяневъ, войвода на контра-чета въ Радовишъ, награденъ отъ сръбския краль съ медалъ за заслуга, понѣкога пишеше за критикитѣ и мнението върху вестника на „срѣзкия" сръбски началникъ : кое трѣбвало да се пише, кое не. Сръбскитѣ околийски началници имъ опредѣляха „освободителнитѣ" задачи въ Македония !

 

Въ Виена имаха единъ тѣхенъ човѣкъ заболѣлъ отъ туберкулоза, Василъ Манолевъ ; лежеше въ една болница. По-късно се помина. Често отивахъ на посещение при него, за да му нося млѣко, а и писма отъ негови другари отъ Гърция или Югославия. Той е билъ тамъ заедно съ тѣхъ преди да заболѣе ; и сега неговитѣ другари го държеха

 

194

 

 

въ течение на тѣхната дейность. А и други писма идваха, предназначени за Влаховъ. Отъ тия писма узнавахъ доста работи. А и Магдалена бѣ единъ откровенъ човѣкъ, които често тълкуваше нѣщата безъ украса. Не бѣ трудно да се разбере пружината на тѣхната „организация".

 

Хаджи Риндовъ бѣ способенъ човѣкъ, но безъ моралъ, споредъ Магдалена. Едната му рѫка и кракъ бѣха парализирани. Тѣхната срѣда твърдѣше, че е на сифилистична база. Всички бѣха размекнали национално.

 

Хората на редакционния комитетъ на вестника се срещаха често по гостилници и кафенета. Събираха се понѣкога и въ нашата стая. На ѫгъла имаше една малка гостилница, кѫдето се хранѣхме ние дветѣ, а и тѣ често се отбиваха тамъ.

 

Веднажъ-дважъ ме заведоха на студентски събрания ; искаха да ме запишатъ членъ, макаръ да не бѣхъ студентка, но азъ се измъкнахъ подъ нѣкакъвъ претекстъ. Имаха нужда отъ гласове, отъ мнозинство. Мисля, че по-късно ме и записаха, но подъ друго име, за да съмъ нѣмала неприятности като се върна въ София.

 

Влахова виждахъ единъ-два пѫти само. Единиятъ пѫть на свадбата на Магдалена. Жена му идва нѣколко пѫти въ нашата стая. Магдалена й гледаше на кафе. Единиятъ пѫть й каза нѣщо за предстоящъ неуспѣхъ въ конспирантивни тѣхни планове, които предсказвания после се „сбѫднали".

 

На мене веднажъ погледна въ чашката и ми каза : днесъ ще имашъ гости. Азъ се изсмѣхъ, защото и тя знаеше, че моятъ адресъ не е даденъ никому, нито на майка ми ; пишеха ми на „Постъ рестантъ". Не искахъ майка ми да знае, че живѣя съ Магдалена, тъй като тя нѣмаше симпатии за нея и бачо й. А това се налагаше и за Магдалена, защото нейниятъ адресъ бѣ все пакъ една следа за Паница, който макаръ и рѣдко, но идваше въ стаята й. Не щешъ ли, следъ обѣдъ нѣкой позвъни и останахме гръмнати, виждайки презъ дупката на вратата, че идваше единъ мой познатъ, когото и тя познаваше. Бѣше едно шило, отъ Царибродъ ; търговецъ, ожененъ за моя приятелка. Родителитѣ му бѣха македонци. Дошелъ човѣка по нѣкаква своя работа въ Виена, и понеже майка ми не могла да му даде моя адресъ, отишелъ въ полицейското адресно бюро, кѫдето му посочили кѫде живѣя и ето ти го предъ вратата. Ами сега ? Преди да отворимъ, покрихме всички вестници, които бѣха на купища по стаята и коридора, снимки на Магдалена и всичко, което би разкрило за нейно присѫтствие въ тази стая. Тя се измъкна въ кухнята и азъ му отворихъ вратата. Напразенъ трудъ, разбира се, защото той узналъ въ полицията при кого живѣя. И бѣ казалъ на майка ми. Нея змия я ухапала, както ми казваше по-късно ; не зная по каква интуиция. Отъ тогава никога не поднасяхъ чашката си на Магдалена, а и не пиехъ кафе. Боехъ се отъ нейното „ясновидство", да не се прояви още нѣколко пѫти.

 

На бачо си Паница пъкъ, когато той пристигна последния пѫть въ Виена, гледа на кафе когато той дойде въ нашата стая и му каза : „Баче, гробъ ти се пада", нѣщо което до тогава никога не била виждала въ неговата чашка. Тя ми повѣряваше, че му била казвала и това : „Който до сега е взелъ червонци (руски пари), изгорѣлъ е ; и ти ще се опаришъ. — Пази се".

 

По разказитѣ на Магдалена, отношенията между Влаховъ и бачо

 

195

 

 

й не сѫ били винаги много гладки и то главно заради паритѣ. „Стисналъ кесето и никому не дава, като че отъ своя джобъ харчи", — казваше тя за Влахова.

 

Въ срѣдитѣ на редакцията на „Македонско дело" критикуваха Влахова не само, защото стисналъ кесията, но го подиграваха и за нѣкои негови навици въ работата. Ужъ, когато трѣбвало да даде отговоръ по нѣкои въпроси, казвалъ : „Трѣбва да се посъветвамъ първо съ жена си . . .". Вѣроятно не е искалъ да имъ каже, че трѣбва да пита първо Черски.

 

Веднажъ, при едно идване на редакторитѣ въ нашата стая, дискутираха оживено по въпроса за убийството на Т. Александровъ. Убийството го приписваха на българския дворецъ (на Кобурга, както наричаха тѣ царя), който го е провелъ чрезъ своето вѣрно орѫдие Протогеровъ. Азъ, разбира се, само си мълчехъ и никога не се намѣсвахъ въ тѣхния разговоръ.

 

Когато пъкъ презъ априлъ 1925 година стана атентата въ Света Недѣля, всички бѣха възбудени отъ новината и съ голѣма радость броеха загиналитѣ генерали, министри и прочее.

 

Нѣкои студенти се оплаквали, че Влаховъ ги третиралъ като гувернантки за своя разглезенъ синъ — съ часове е трѣбвало да го развеждатъ и забавляватъ изъ виенскитѣ паркове.

 

Както споменахъ вече, тѣзи около редакцията бѣха хора на Паница, макаръ и на болшевишки казанъ. И отъ тамъ тия търкания и съревнования.

 

Когато Магдалена бѣ още въ София и Паница сътрудничеше съ земедѣлската власть, тя се е запознала съ единъ отъ рѫководнитѣ хора на младежкия земедѣлски крѫгъ, нѣкой си Димитъръ Кемаловъ, отъ Неврокопъ. Младъ човѣкъ, мисля депутатъ, съ изгледи да стане министъръ. И трѣбвало да се оженятъ ; били неофициално сгодени. Събитията, обаче, и този пѫть й попрѣчиха да свие свой домъ. При преврата на 9 юний той е билъ убитъ.

 

По-късно въ София, или въ чужбина, срещнала единъ другъ земедѣлецъ, Бумбаровъ, секретарь на министъръ Ботевъ. Сгодява се за него. И той е билъ емигрантъ въ Сърбия и си кореспондираха. Свадбата трѣбваше да стане презъ априлъ. Годеникътъ бѣ дошелъ ; чакаха да пристигне Паница съ сестра й отъ Атина или Бѣлградъ. Когато тѣ пристигнаха фиксираха деня на свадбата. Въ връзка съ нея и азъ отложихъ своята акция ; бѣхъ си внушила, че Бумбаровъ може да и напустне, ако тя загуби бачо си. Не че той не я обичаше, но азъ се опасявахъ ; нали и Самарджиевъ я напустна, като искаше зестрата отъ Паница ...

 

Моята болесть, високата температура, която правѣхъ, бѣха за мене голѣмо неудобство презъ цѣлото време. И то не поради самата болесть, която нѣмаше вече трагическо значение за мене — защото не ме интересуваше дали дълго ще живѣя ; а заради страха, че при високата температура отъ пиелита може да бълнувамъ и да се издамъ. Кревата ми бѣ до тоя на Магдалена. Когато имахъ температура нощно време, мѫчехъ се да не се унасямъ въ сънъ. Щомъ усѣтѣхъ, че заспивамъ, почвахъ да си щипя бузитѣ, да си дърпамъ носа и ушитѣ, и така докато спаднѣше температурата.

 

Втора мѫка бѣ револвера, неговото криене и носене. Това бѣ една постоянна грижа, която ме държеше на щрекъ. Въ една малка квартира,

 

196

 

 

като нашата, единственото мѣсто кѫдето го мушкахъ, бѣ клозета. На една етажерка тамъ имаше наредени стари обуща на хазайката и тамъ го криехъ, понѣкога въ нѣкоя стара обувка, но не ми се виждаше много сигурно това скривалище. Опасявахъ се, че хазайката може да бръкне нѣкога и да го открие. Двойното дъно на куфарчето ми сѫщо не ми даваше голѣма сигурность, защото при нужда мѫчно се изваждаше, а и знае ли човѣкъ какво може да се случи ? Веднажъ нѣкой го поиска да си услужи — изтръпнахъ при мисъльта, че пистолета можеше да бѫде вѫтре. И затова често го носѣхъ върху себе си, а това бѣ най-мѫчителното. Прикачената торбичка върху елечето подъ мишницата не бѣ най-удобна ; винаги трѣбваше да внимавамъ да имамъ нѣкакво жакетче върху себе си, защото иначе личеше. Понѣкога го бинтовахъ на бедрото въ тая торбичка, но поради тежината се хлъзваше лесно. Само, когато мислѣхъ, че може да ми потрѣбва, го носѣхъ въ чантата. Но тогава се налагаше да бѫда особено внимателна. Тази грижа ми струваше много усилия и нерви.

 

На свадбата на Магдалена револвера ми бѣ въ чантата. А въ театъра, презъ единъ отъ антрактитѣ, въ клозета го прехвърлихъ отъ гърдитѣ въ чантата. Тогава изхвърлихъ въ клозета и ключоветѣ на голѣмия тѣхенъ сандъкъ, въ който знаехъ, че има снимки на тѣхни контра-чети въ Македония, донесени отъ Паница, пистолети, кореспонденция и пр. За тия ключове ще кажа нѣщо по-нататъкъ. На свадбата — следъ вѣнчавката — не се решихъ да действувамъ, поради многото тѣхни хора за охрана. На обѣда бѣ и Влаховъ съ жена си. Бѣхъ сѣднала между двама отъ тѣхъ и можеха да ми хванатъ рѫцетѣ безъ да съмъ свършила нищо.

 

Нѣколко пѫти ставаше дума, отъ като Паница и жена му бѣха лошли, да отидемъ на театъръ. Веднажъ не успѣхме да вземемъ билети за Лоенгринъ. Сега, когато тѣ се бѣха съгласили да дойдатъ, азъ имахъ температура. Понеже не познавахъ добре Виена и мѣстата, кѫдето продаваха билети за театъръ, отидохъ при Катя Антонова, сестра на Никола Антоновъ, чиновникъ въ българската легация тамъ, която познавахъ отъ София. Бѣхъ я виждала веднажъ-дважъ въ Виена, но не бѣхме близки. Помолихъ я да ме придружи до нѣкое бюро, или касата на театъра, за да купя билетитѣ. Азъ не знаехъ още добре езика и нѣмаше да мога да се оправя. Мисля, че й казахъ, че съмъ поканила хазаитѣ на опера. Купихъ билетитѣ и се сбогувахъ съ Катя. Това мое посещение имъ е причинило нѣкои неприятности, специално на брата й. Понеже ложа номеръ 2, рангъ 3, дѣсно, не можеше да побере всички ни, купихъ две мѣста въ друга ложа, кѫдето отидоха Магдалена и мѫжътъ й. Азъ останахъ съ Паница, жена му и тѣлохранителя му Яне Богатиновъ.

 

Бѣхъ много спокойна, както всѣки човѣкъ, които е взелъ едно безвъзвратно решение.

 

Тази вечерь, на 8 маи, въ Бургтеатъръ се даваше „Перъ Гинтъ" отъ Ибсенъ. Следъ първитѣ изстрели, дадени срещу Паница, жена му хвана рѫката ми. Азъ я издърпахъ и тогава съмъ ранила въ устата. Това, обаче, научихъ по-късно въ затвора ; то не влизаше въ намѣренията ми. Яне Богатиновъ се опита да стане, но изгърмѣхъ въ краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата.

 

Гърмежитѣ въ ложата се слѣха съ тия на сцената, кѫдето се възпроизвеждаше корабокрушение, или буря. Никой измежду публиката

 

197

 

 

не разбра нищо. Азъ спокойно напуснахъ ложата и слѣзнахъ долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предамъ. Едва открихъ едного следъ нѣколко минути търсене. Бихъ могла да избѣгамъ, ако това бѣ организирано, или ако това влизаше въ задачата ми. Единъ отъ служащитѣ въ театъра казалъ въ показанията си, че той ме завелъ до полицая. Подобно нѣщо азъ не си спомнямъ.

 

Стражарьтъ ме въведе първо въ полицейското отдѣление на театъра — една стая съ голѣми огледала. А отъ тамъ ме прехвърлиха въ полицията, кѫдето започнаха нескончаемитѣ разпити. Нѣйде изъ коридоритѣ преминаваше Магдалена съ мѫжътъ си — вѣроятно и тѣхъ разпитваха. Виждайки ме, тя ме запита : „Менча, защо го направи ?" Отговорихъ й : „За Македония". Повече не се видѣхме.

 

Затвориха ме въ една килия, следъ като късно следъ полунощь ме бѣха разпитвали. Бѣхъ капнала отъ умора. Заспала съмъ и не съмъ усетила, че главата ми е увиснала надолу, извънъ леглото. Стражарьтъ, който наднича презъ малкото прозорче на вратата много често, виждайки ме така, съ увиснала надолу глава, помислилъ, че съмъ умрѣла, че съмъ се може би самоубила. Събуждамъ се разтърсена отъ една тежка рѫка. Виждамъ полицаи, които нѣщо ме питатъ, но азъ не ги разбирамъ добре и пакъ заспивамъ.

 

На другата сутринъ за пръвъ пѫть ми носятъ затворнишката храна — хлѣбъ и вода. Но нито ги докосвамъ — умората и температурата сѫ доунищожили и безъ туй слабия ми апетитъ.

 

Килията, както всѣка килия, бѣ постлана съ циментъ ; има вѫтре и клозетъ, който обаче бѣ нѣщо повреденъ и течеше по малко на пода. Голѣма мѫка бѣ за мене, че не можехъ да използувамъ този клозетъ. Стражарьтъ поглеждаше толкова често, че азъ се срамувахъ дори да седна на него. Не си спомнямъ колко дълго трая това мѫчение, но зная, че щѣхъ да се пръсна и отъ болки и отъ подуване. И въпрѣки, че нито ядехъ, нито пиехъ, пакъ ме измѫчваше тая нужда. И болкитѣ въ бъбрецитѣ се засилиха. Най-после при единъ отъ разпититѣ, замолихъ да ми дадатъ една жена да ме придружи за нѣколко минути до другъ клозетъ.

 

Първитѣ нощи практикуваха внезапни пробуждания по нѣколко пѫти, за разпитъ, вънъ отъ дневнитѣ разследвания. Тъкмо си отдъхналъ и пакъ те викатъ ; и ти поставятъ сѫщитѣ въпроси. Полицейска практика, отъ която нѣмахъ хаберъ тогава.

 

За преводачъ ми доведоха едного, който ми се стори, че говори сръбски. Отказахъ да отговарямъ. После ме увѣриха, че е хърватинъ. Бѣ подполковникъ Алфредъ Фуряковичъ.

 

Следъ полицейския разпитъ ме препратиха въ затвора. Поставиха ме сама въ отдѣлна килия, която се охраняваше малко по-строго отъ другитѣ. Само директорътъ можеше да я отключва. Крѫжещитѣ слухове за възможно мое отвличане отъ страна на македонски патриоти, или за мое убиване отъ противници, създавали грижи на полицията. Когато една нощь стана нужда отъ нѣкаква медицинска помощь, трѣбваше да се чака докато издирятъ директора, за да отключи. Още въ полицията краката ми се бѣха подули и не можехъ да обувамъ обувкитѣ си ; вѣроятно поради цимента и влагата. Но сега започваше моето тежко боледуване наново. Синозитъ, бодежи, бъбреци, температура — всичко се стовари върху изтощения ми организъмъ. Бѣхъ се нагласила добре. Премѣстиха ме въ болницата на затвора.

 

198

 

 

На ония, които първи пѫть попадатъ въ затворъ, всичко имъ изглежда странно и тежко. Спомнямъ си момента, когато, наредена въ редица, ми врѫчиха първия затворнишки хлѣбъ. Бѣ единъ ударъ върху сърдцето ми, върху честолюбието ми, може би.

 

Но това бѣ малко въ сравнение съ онова, което ме очакваше въ болницата. Тукъ никой не можеше да бѫде въ собственитѣ си дрѣхи, макаръ още въ предварителенъ затворъ. Вѣроятно по хигиенически причини.

 

Получавахме долни дрѣхи отъ американъ, пола и блуза сѫщо отъ американъ. Полата достигаше едва до коленетѣ ми. Доброто бѣ, че за огледало никой не бѣ се погрижилъ, та повече сѫдѣхъ за изгледа си по изгледа на другитѣ затворнички. Но чувството, което се изпитва отъ американенитѣ чорапи, за мене бѣ особено неприятно. Мислишъ, че носишъ нѣщо намазано съ лой. Това съмъ изпитвала като дете, когато при силна кашлица майка ми е слагала напоено съ лой хасе на гърдитѣ ми, „за да ми омекнѣла кашлицата". Тия бѣли кюнци стигатъ нейде подъ колѣнетѣ и постоянно ти се смъкватъ надолу, защото нѣма никакви ластици да ги държатъ на краката. Никакви връзки не сѫ позволени, за да не се бесимъ. Въ този каяфетъ си вече само номеръ. Докато си въ собственитѣ си дрѣхи още не можешъ да схванешъ какъ зле действува на духа затворнишката униформа.

 

Гледайки това съ днешни очи ми изглежда смѣшно, сантиментално. Но тогава ме потискаше, колкото и малъкъ процентъ отъ кокетство да имаше у мене.

 

Поставиха ме въ една болнична стая съ осемь лѣгла, всички заети отъ „криминални". Тукъ, кѫдето би трѣбвало да сѫществуватъ повече условия за хигиена, нѣмаше клозети съ вода, а нѣкаква кофа, която всѣка сутринь се изнасяше. До тази кофа бѣ моето лѣгло. Едно перде ограждаше това мѣсто. Тукъ установихъ, че не всички болести сѫ достойни за проклятие. Липсата на обоняние, дошла ми поради синозита, ми помагаше много въ това положение.

 

На лѣво отъ мене лежеше една нещастница, която, сѫдейки по разказитѣ й, бѣ направила опитъ да се самоубие заедно съ детето си. Нея спасили, а детето умрѣло. Трѣбваше да отговаря за убийството на детето си. Причината — нещастна любовь. Живѣеше само съ надежда за ново самоубийство. Мисля, че бѣ направила вече единъ новъ опитъ въ болницата, но осуетенъ. Не бѣ леко да се самоубие човѣкъ при толкова честа бдителность на стражата. Като видѣ, че не възприемамъ нейния съветъ да се преструвамъ на луда, за да не ме осѫдели, помоли ме да и бѫда въ услуга : ако я видя презъ нѣкоя нощь, че се беси, да не викамъ, а да я оставя да си заминава. Съгласихъ се. И защо, щомъ и е непоносимъ живота ? Разбира се, знаехъ че не ще успѣе, защото контролата бѣше много честа. И не последва никакъвъ опитъ отъ нейна страна. Често припадаше и се вцепеняваше като дърво, гърчеше се. Бѣ много неприятна гледка.

 

Срещу мене, въ единия ѫгълъ лежеше двадесеть и седемь годишна жена, болна отъ туберкулоза въ червата, крадла. Ти бѣ най-честия посетитель на мѣстото задъ пердето.

 

Останалитѣ бѣха гръдоболни, които пушеха когато и кѫдето можеха. Тукъ не се ценѣше много нито здравето, нито живота. Една измежду тѣхъ бѣ яка, едра жена и я наричаха вертерица, нѣщо като прислужничка ; имаше и нѣколко милосердни католически сестри.

 

199

 

 

Азъ си лежехъ спокойно, малко разговаряхъ, никому не досаждахъ, наблюдавахъ и слушахъ другитѣ, и чакахъ процеса.

 

Всѣка сутринь идваше стариятъ лѣкарь, придруженъ отъ сестритѣ, на визита ; и на всѣки боленъ повтаряше въпроса : какъ си, имашъ ли нѣкакво желание и пр. Моятъ отговоръ имаше винаги сѫщата редакция : „Благодаря, много съмъ добре. Нѣмамъ желания". Този ми отговоръ го развеселяваше много. Не зная кое повече го разсмиваше — контраста съ действителностьта, неизмѣнния отговоръ „благодаря, много съмъ добре или моето „нѣмско" произношение. Въобще бѣхъ една отъ най — „невзискателнитѣ" болни.

 

Стариятъ лѣкарь, а и сестритѣ, бѣха на служба въ затвора по двадесеть и петь години и повече. Какъ сѫ издържали толкова дълго да бѫдатъ свидетели на падения и страдания ? Само мисионери като тѣхъ могатъ да го изнесатъ. И всѣки день, когато този лѣкарь идваше въ болничната стая, сѫщитѣ сцени се повтаряха — затворничкитѣ го обсаждаха, почваха да го молятъ за цигари. Понѣкога успѣваха да му измъкватъ по нѣкои цигара, но най-често не, защото стражара се намѣсваше, не позволяваше.

 

Най-сетне дойде редъ и азъ да изява желания, — поискахъ да напустна болницата и отида въ килия, кѫдето трѣбваше да се „готви" за процеса. Въ килията, макаръ и сама, се чувствувахъ по-добре. Следъ приключване на следствието се яви адвоката, когото бѣха ангажирали приятели. Получихъ доста писма съ предложения за „безплатни" защити. Азъ нѣмахъ хаберъ кои сѫ тия имена ; разбира се, и никога не приехъ. Моятъ адвокатъ Пресбургеръ билъ единъ отъ най-известнитѣ тогавашни адвокати въ Виена. Възрастенъ, много симпатиченъ човѣкъ, съ голѣмъ авторитетъ предъ сѫда. Често идваше при мене въ болницата, а по-късно, когато се премѣстихъ въ килията, — виждахъ го въ стаята за разговори съ адвокатитѣ. По-късно се яви и нѣкой си Розенбергъ, но по-неизвестенъ адвокатъ. Пресбургеръ е билъ недоволенъ, че има за колега него, който не му е билъ равенъ, но не зная по какво недоразумение стана ангажирането му.

 

Въ килията храната бѣ, естествено, лоша за едно здраве като моето. Адвокатътъ успѣлъ да издействува да ми се носи храна отвънъ, отъ нѣкой ресторантъ.

 

Въ килията останахъ може би единъ месецъ. Бѣхъ доволна, че съмъ сама, макаръ режима да бѣ така строгъ. На разходка въ двора почти не излизахъ. Потискаше ме това наблюдавано разхождане, както куче е развеждано отъ господаря си съ каишче. Нито мислехъ, че въздухъ и движения сѫ необходими. Чакахъ процеса, а следъ него какво значение имаше за мене здравето ? .. Само два пѫти бѣхъ на такава разходка по четвъртъ или половинъ часъ, и то сама, въ единъ отъ четириѫгълнитѣ заградени дворове на затвора, придружена отъ стража.

 

При единъ отъ разпититѣ следовательтъ ме пита какво ще кажа по обвинението на противната страна противъ мене, че съмъ имъ откраднала 700 долара ? Бѣ едно обвинение, което ме натѫжи много. Смѣшно, като си помисля сега ; какво съмъ очаквала, че противникътъ ще ме хвали ли ? Но тогава се почувствувахъ толкова оскърбена, че се залѣхъ въ сълзи. А ето какъ се е дошло до това обвинение.

 

Преди тръгване за театъръ азъ взехъ ключоветѣ на голѣмия сандъкъ, които бѣха нейде на масата, и ги мушнахъ въ чантата си. Хрумна

 

200

 

 

Менча Кърничева

 

------------

 

ми въ последния моментъ, че полицията би могла тамъ да намѣри доказателства за предателството на Паница. Отъ Бѣлградъ и Атина той бѣ донесълъ съ себе си не само снимки отъ тѣхнитѣ контра-чети въ Македония, които предаде на Черски, руския важенъ факторъ въ Виена тогава, но и двеста-триста снимки на българи-емигранти въ Сърбия и Гърция, за набавяне на нѣкакви документи. Кѫде и кои щѣше да набави тия документи не зная, но това чухъ отъ Магдалена, а снимкитѣ видѣхъ и азъ.

 

Самиятъ Паница и жена му пѫтуваха съ югославянски паспортъ, издаденъ му отъ сръбскитѣ власти въ Бѣлградъ подъ името Арнаудовичъ.

 

Въ този сандъкъ имаше и много писма отъ тѣхни хора, които съдържаха сведения за връзкитѣ имъ съ сръбската и гръцка власть. Имаше и пистолети, а и пари, въ долари или друга валута, не зная. Бѣхъ така наивна да вѣрвамъ, че виенската полиция може да се възползува отъ тия веществени материали. И затова азъ въ показанията си веднага ги насочихъ кѫде могатъ да ги намѣрятъ. Казахъ имъ, че въ този сандъкъ могатъ да намѣрятъ доказателства за неговото предателство. Много я бѣ грижа виенската полицил, че нѣкои български синъ предавалъ своя народъ. А Виена тогава бѣ центъръ на болшевишката пропаганда и гнѣздо на многобройнитѣ й агенти. Лѣвитѣ партии бѣха толкова силни въ Австрия, че едва ли полицията и правителството биха искали да се мѣсятъ въ тия работи. Но азъ въ своето невежество тогава си помислихъ, че това може да установи истината. Прибрахъ ключоветѣ, защото вѣрвахъ, че семейството нѣма да успѣе да прибере веществения материалъ преди да дойде полицията, и да направи претърсвания по моитѣ указания. И ето, сега тѣхната защита, научавайки за тия ключове, вѣроятно отъ самото следствие, хвърляше това обвинение противъ мене. А азъ никога не бѣхъ отваряла или надниквала въ този сандъкъ въ нашата стая ; само знаехъ отъ виждане и слушане кѫде прибиратъ снимкитѣ и кореспонденцията, голѣма часть отъ която , безъ това имахъ случай да чета.

 

Разпитътъ при следователя свърши, но азъ не можехъ вече да се върна пеша назадъ въ килията си. Гърдитѣ ми бѣха стѣгнати като въ обрѫчъ; не можехъ да дишамъ поради бодежитѣ. Донесоха носилка и вмѣсто въ килията, право въ болницата на затвора наново.

 

Видѣхъ, че преводача ми се обезпокои, приближи се до носилката и тихо ми каза, че трѣбва да мисля за Радко, или нѣщо въ този смисълъ. За пръвъ пѫть слушахъ, че той знае псевдонима му. Бѣхъ много изненадана и се питахъ разтревожена отъ кѫде знае той това ? По-късно, като свободна, Кольо Велевъ ми призна, че той му довѣрилъ приятелски това.

 

Докато бѣхъ още въ килията, нѣколко пѫти вечерно време идваха на моето прозорче пазачкитѣ на разговоръ. Това прозорче бѣ на самата врата и презъ него поднасяха храната ми. Бѣха много любопитни да чуятъ подробности отъ мене по събитието, но се „страхували" да не бѫдатъ изненадани при такива разговори, които били строго забранени, споредъ тѣхъ. Съ малкото нѣмски думи, които знаехъ, се разбирахме нѣкакси. Отъ тѣхъ узнахъ, че и жената на Паница била ранена отъ мене въ устата. Отъ тѣхъ научихъ и нѣкои нѣща върху австрийскитѣ обичаи и нрави. Тѣхниятъ интересъ къмъ мене бѣ ли чисто любопитство,

 

201

 

 

поради голѣмия шумъ що се бѣ вдигналъ въ пресата, или може да искаха да разузнаватъ ?

 

Цѣлата виенска лѣва преса гърмѣла противъ мене, ми казваха тѣ.

 

Най-малко въ затворитѣ трѣбва да се търсятъ меки легла, разбира се. А моето тѣло бѣ толкова слабо вече, че скоро почнаха да се явяватъ изтърквания по кръста. Дюшека и въ болницата бѣ пъленъ съ нѣкакви сламени клечки. Лѣкарьтъ се опасявалъ, че ще получа рани, та затова чрезъ адвоката, безъ азъ да зная, сѫ порѫчали две вълнени одеала, и ми ги поставиха отдоле.

 

Презъ първитѣ седмици на моето затворничество е идвала въ Виена майка ми. Искали сѫ вѣроятно да и утешатъ въ голѣмата й скръбь и затова е предприела това дълго пѫтуване. Но не сѫ я допуснали да ме види — не е било още приключено следствието. Върнала се е още по-отчаяна, естествено. Когато по-късно научихъ, бѣхъ доволна, че не сѫ я допустнали, защото мѫчно би понесла да ме види въ затворъ, въ тия дрехи и толкова слаба.

 

Веднажъ, въ болницата ме посети и Никола Велевъ, придруженъ отъ председателя на сѫда, както му е реда. Не се познавахме, само бѣхме слушали единъ за другъ, той чрезъ процеса, а азъ отъ Магдалена. Направи ми много добро впечатление. За мене бѣ голѣма радость, защото знаехъ, че той е въ писмена връзка съ Радко. А всичко, което бѣ въ връзка съ него, бѣ свето за мене ; дръжката на вратата, предметитѣ, до които той се докосваше — всичко ми бѣ мило. Понѣкога въ килията си въобразявахъ, че ме гледа въ онова крѫгло прозорче на вратата. И умствено му пѣехъ една френска пѣсень на затворникъ, които знаехъ отъ Леда Ращанова („Петитъ оазо..."). Това видение бѣ най-милото въ моята самотность. Съжалявамъ, че нищо не си спомнямъ отъ разговора си съ Кольо тогава. Предполагамъ, че ми е предалъ поздрави отъ Радко, че нѣщо ми е намекналъ за него. Велевъ бѣ голѣмъ идеалистъ, коректенъ, възпитанъ, точенъ и почтенъ деятель.

 

Въ затвора, когато здравето ми бѣ вече съвсемъ закѫсало, освенъ стария лѣкарь дойде и професоръ Епингеръ за консултъ. Още не знаехъ колко известенъ е билъ този професоръ, но като човѣкъ бѣ много милъ съ мене. Доведоха и професоръ Ягичъ, сѫщо известенъ интернистъ. Ако се не лъжа, той е доведенъ по искане на сѫда. Трѣбвало е той да потвърди, че се налага моето премѣстване въ единъ санаториумъ, защото иначе не бихъ могла да дочакамъ процеса. Сѫществувала опасность да умра, толкова съмъ била вече болна и слаба. Следъ като и професоръ Ягичъ е далъ сѫщото мнение, премѣстиха ме въ санаториумъ вънъ отъ Виена.

 

Азъ нищо не знаехъ отъ всички тия грижи и проекти на приятели и защитата, подкрепени отъ лѣкаритѣ.

 

И така единъ день ме пренесоха въ клиниката „Химелхофъ", въ тринадесети бециркъ, Хитцингъ. Бѣхъ настанена на горния етажъ въ една стая, чийто изгледъ къмъ парка бѣха оковали въ решетки, а вратата водѣше въ друга съседна стая, кѫдето квартируваха денонощно полицаи. Въ моята стая имаше две лѣгла — едното за една грамадна „сестра", която ми бѣ винаги на разположение. При нужда ме вдигаше на рѫце като бебе, безъ усилия — толкова бѣ яка. Но и не тежехъ повече отъ четиридесеть килограма, а може и по-малко. Всички бѣха мили и любезни съ мене.

 

Полицейскиятъ постъ, който билъ нейде наблизо до клиниката, сѫ

 

202

 

 

го прехвърлили до самата клиника. Имало е стража и въ парка. Взети сѫ били всички мѣрки да не може да се бѣга, нито да ме измъкнатъ противници или приятели.

 

Започна лѣкуването. Усилиха се бъбречнитѣ атаки, тия на мѣхура, които имахъ вече и въ затвора. Особено една криза отъ цистита бѣ продъжителна и мѫчителна. Синузитѣ бѣха загноили още въ затвора. А вѣроятно и гърдитѣ не сѫ били въ перфектно състояние.

 

Единъ день адвокатътъ Пресбургеръ тайно ми донесе едно писмо отъ Радко. Първиятъ слънчевъ лѫчъ за моята душа. Защото, освенъ моята болесть, терзаеше ме и мисъльта за него; какъ ли е, живъ ли е, здравъ ли е и пр. и пр. Въ писмото си ме наричаше Карменъ. Когато по-късно се видѣхме, ми обясни, че е съставилъ това име отъ първитѣ три букви на моето презиме и име — Кар-(ничева) Мен-(ча). За жалость, писмото трѣбваше да го унищожа въ единъ моментъ, когато допуснахъ, че полицаитѣ сѫ подушили нѣщо и при обискъ биха могли да го намѣрятъ. Съжалявахъ много за това си решение; но смѣтахъ, че иначе не може ; ще се заплете и неговото име, което нѣмахъ право да допустна. И така се лишихъ отъ единствения си талисманъ. Еднакво тежко ми бѣ, че унищожихъ тогава и малката негова снимчица, коато по-рано пазѣхъ подъ капачето на часовника си ; успѣла бѣхъ да я взема при мене, преди още полицията да ми прибере часовника.

 

Когато трѣбваше да ме водятъ на лѣчение или прегледи въ долния етажъ, полицаитѣ ме придружаваха съ пистолети въ рѫка. Това ме разсмиваше. Не подозирахъ каква атмосфера е създадена вънъ отъ лѣвитѣ вестници и пропаганда, и колко бдителна е трѣбвало да бѫде полицията. Азъ се смѣехъ, защото мислѣхъ, че се боятъ да не имъ избѣгамъ ; а едва бѣхъ жива и моята житейска цель бѣ само процеса.

 

Адвокатътъ ме посещаваше и съ него можехъ да „разговарямъ" насаме. Писмото, което ми донесе отъ Радко раздвижи слабитѣ ми връзки съ живота. Бѣ въздържано, но много нѣжно. Чрезъ адвоката отговорихъ и азъ. Схваналъ, безъ да му кажа нищо, че само това писмо е могло да ме зарадва и развълнува и че по това е копнѣела душата ми, стариятъ адвокатъ по свой начинъ направилъ предъ Кольо ходатайство : „Съобщете на онзи господинъ, че трѣбва да й пише по-често, за да не страда толкова много".

 

Едно отъ голѣмитѣ събития за мене презъ време на престояването ми въ клиниката бѣ посещението на баща ми, което ми идваше неочаквано. Бѣхъ развълнувана както и той, който виждаше единственото си чедо болно и въ решетки. Заедно съ него влезе и единъ лѣкарь. Допуснали сѫ, изглежда, че може и да му припадне. Треперѣше като листъ бедния човѣкъ. Плачеше като дете. Нѣкой се бѣ погрижилъ да му набави цвѣтя, да ми донесе — сигурно добриятъ Кольо.

 

Поразпитахъ го за мама, за близкитѣ, той мене за здравето. Остана може би единъ-два часа. Времето за раздѣла дойде, азъ бѣхъ много уморена отъ вълнението ; а и защото бѣхъ станала на крака, бѣхъ се облѣкла, за да не се изплаши като ме види на легло. Но силитѣ ми не бѣха голѣми и играта на „здрава" ме бѣ истощила. Разцѣлувахме се и се раздѣлихме. Сигурно никой въ този моментъ не би могълъ да го увѣри, че ще ме види нѣкога пакъ жива. Азъ бѣхъ една сѣнка, облечена въ рокля.

 

По време на моята акция въ „Бургтеатъръ" баща ми се намиралъ въ Царибродъ, кѫдето отишелъ да продава кѫщата ни. Билъ я вече

 

203

 

 

продалъ, взелъ паритѣ и търсилъ начинъ да ги препрати, когато една сутринь идва известието за убийството на Паница. Той билъ въ чаршията, въ дюкяна на свой приятель, когато този четѣлъ гласно сръбски вестникъ. Прочелъ му първо, че Паница загиналъ въ Виена и баща ми казалъ : „Добре му сѫ сторили ; сръбско куче". Но приятелътъ продължилъ да чете следващата фраза — кой го е убилъ — моето име. Така неочакванъ е билъ удара, че баща ми припадналъ. И още докато се опитвали да го свестятъ, пристигнали сръбски стражари да го арестуватъ.

 

Сърбитѣ сѫ били бѣсни отъ загубата на едно такова ценно орѫдие ; и не можейки мене да затриятъ, арестуватъ невинния ми баща.

 

Съ паритѣ, получени отъ продадената въ Царибродъ триетажна кѫща, подкупилъ единъ сръбски околийски началникъ ; но като дошелъ новъ началникъ, трѣбвало да подкупва и него ; и мама е трѣбвало да праща още пари. Смѣталъ е, че съ подкупи ще се измъкне по-бързо. Но тѣ го задържали четири месеци, докато го ограбятъ и измѫчатъ колкото се може повече.

 

Така мама се озовала съ двама арестанти едновременно. После, като го обрали и имъ миналъ яда, го пустнали. Доста е помогнало и застѫпничеството на ромънския консулъ въ Бѣлградъ.

 

Азъ въ Виена не знаехъ, разбира се, че баща ми е въ Царибродъ, а още по-малко, че е въ затворъ.

 

Двата месеци въ санаториума изминаха ; гледането на процеса бѣ предстояще. Не помня какъ бѣ, но мисля, че непосрѣдствено преди процеса ме върнаха пакъ въ болницата на затвора.

 

Процеса започна на 30 септ. 1925 г. при доста възбудено обществено мнение.

 

Още следъ първото заседание се видѣ, че азъ не съмъ въ състояние седнала да „следя", по-право да присѫтствувамъ на процеса. Трѣбваше да лежа и затова ме довеждаха и отвеждаха на носилка, увита въ одеало. Както при следствието, така и на процеса, се налагаше да има преводчикъ. Презъ цѣлото следствие преводчикъ бѣ Алфредъ Фуряковичъ, хърватъ по рождение — австрийски монархистъ по убеждение. Той бѣ доведенъ при менъ като преводачъ отъ полицията — както казахъ — още презъ първата нощь ; но иначе той е билъ въ приятелски отношения съ генералъ Саркотичъ и други хървати ревизионисти въ Виена, съ които пъкъ сѫ подържали връзки и нашитѣ хора. Така че сега, чрезъ тия хървати-приятели Кольо влиза въ връзка съ Фуряковича. А и избирането на адвоката сѫ подпомогнали съ съветитѣ си приятелитѣ-хървати.

 

На първитѣ заседания при процеса преводчикъ бѣ пакъ той. Но понеже лѣвитѣ вестници го атакували бѣсно, сѫдътъ е билъ принуденъ да го отстрани. Той се е ползувалъ съ довѣрието на сѫда и полицията, но въпрѣки това лѣвото „обществено мнение" е трѣбвало да бѫде задоволено. Не зная по кои пѫтища сѫдътъ се е спрѣлъ на новия преводчикъ, Славе Тошевъ, синъ на Андрей Тошевъ ; струва ми се по онова време Андрей Тошевъ е билъ български пълномощенъ министъръ въ Виена. Но съ новия преводчикъ нѣкакъ не вървѣше. Дали не познаваше добре езика, или се смущаваше, — но се спъваше. Често повтаряше „нихтъ вааръ" ; дори азъ, която не знаехъ нѣмски, почнахъ да се нервирамъ. Съ една дума не можа да се справи съ задачата си ;

 

204

 

 

а може да не му бѣ по вкуса. Сѫдътъ се видѣ принуденъ да извика наново Фуряковича и той остана до края на процеса.

 

Въ време на антрактитѣ на сѫдебнитѣ заседания ме извеждаха съ носилка въ една чакална стая, кѫдето бѣ винаги лѣкаря, за да ме наблюдава, да не ми прилошее отъ преумора.

 

Вечерь ме връщаха въ болницата, капнала отъ умора и съ болки въ гърдитѣ и бъбрецитѣ.

 

Преди процеса за моя адвокатъ бѣ една голѣма грижа съотношението на сѫдебнитѣ заседатели — колко лѣвичари и колко дѣсни ще влѣзнатъ въ състава на сѫда. Отъ това зависѣла и присѫдата. Не зная какъ ги нагласиха. Адвокатътъ по-късно ми разказваше, че когато е трѣбвало да се произнесе присѫдата, мнението на болшинството сѫдебни заседатели е било за оправданието ми. При тѣхъ се явилъ, обаче, прокурорътъ и ги е замолилъ да оттеглятъ това си решение, защото Русия била много заинтересувана и че Австрия много би загубила стопански отъ една оправдателна присѫда ; много руски порѫчки въ тѣхнитѣ фабрики щѣли да пропаднатъ и поради това безработицата щѣла да се увеличи. Адвокатътъ ми твърдѣше, че имало ужъ и нота отъ Русия до австрийското правителство. Въобще прокурорътъ е апелиралъ къмъ тѣхния патриотизъмъ, като имъ е обещалъ, че въ сѫщность присѫдата нѣма да се изпълни поради моето здравословно състояние и че ще се даде помилване. При такова условие заседателитѣ сѫ се съгласили и сѫ се спрѣли на осемь години затворъ за мене.

 

Сѫщото нѣщо чухъ по-късно и отъ моя преводчикъ.

 

Присѫдата бѣ произнесена късно вечерьта на 2 октомврий 1925 г. Не бѣхъ нито изненадана, нито натѫжена — чувствувахъ облекчение — свърши се това разкарвание на носилка, това напрежение. Заседанията не будѣха никакъвъ интересъ у мене и поради незнанието добре на езика. Очаквахъ смъртна присѫда, защото не знаехъ, че Австрия била премахнала смъртното наказание. Осемь години затворъ ми се видѣ много малко, а особено, защото нѣмахъ намѣрение да ги излежавамъ. Втората часть на присѫдата, която гласѣла, че поради здравословното ми състояние тя не може да бѫде приложена, не съмъ нито чула, нито разбрала. За менъ бѣ важно, че цельта — една открита трибуна за нашата кауза — бѣ постигната. По този поводъ свѣтътъ трѣбваше да чуе за ужаситѣ на робството въ нашата родина. Ако тогава знаехъ колко малко свѣтътъ се вълнува и следи такива работи, много по-тежко щѣхъ да понасямъ положението си. Съ колко илюзии живѣятъ борцитѣ-идеалисти !

 

Следъ приключване на процеса адвокатътъ се ядосвалъ страшно, че прокурорътъ не е изпълнилъ обещанието да ме освободи веднага, или да ме представятъ за помилване. И струва ми се, че молба за помилване е била подадена по-късно съ приподписано ходатайство отъ самитѣ сѫдебни заседатели. Другиятъ адвокатъ, Розенбергъ ми казваше, че Пресбургеръ много тежко понесълъ тази присѫда — като личенъ свой неуспѣхъ. Толкова билъ убеденъ, че ще изтръгне оправдателна присѫда. Но намѣсата на правителството не е предвидилъ.

 

Когато ме доведоха до заседателната зала затворничкитѣ спѣха вече и сестрата ме постави въ леглото.

 

Отъ сега нататъкъ оставаше моя грижата да съкратя осемьтѣ години до минимумъ. Мисъльта, че следъ осемь години, даже и да бихъ имала здраве и желание да ги излежа, може да не заваря живъ

 

205

 

 

него, бѣ достатъчна, за да утвърди решението ми. Презъ тия шесть месеци — докато бѣхъ въ затвора — бѣха загинали толкова много другари, между които Петъръ Станчевъ и Дончо Чупариновъ. До кога ще се запази и той живъ — се питахъ ? Знаехъ вече каква воденица бѣ и нашата освободителна борба и колко жертви поглъща. А какво съмъ азъ безъ него ? И въ други посоки се движеха моитѣ мисли. Преди да бѫда въ затвора, още като си бѣхъ въ България, имахъ една неизказана мечта: поне двадесеть дни да прекараме заедно, само двадесеть ! .. Па после що Богъ даде. Кой би могълъ да мечтае за сребърна свадба ! . . И отъ своя случай сѫдя за неблагодарностьта на човѣка къмъ сѫдбата, по-скоро за вѣчния му стремежъ за повече и повече щастие.

 

Не помня вече колко дни следъ присѫдата започнахъ негласна гладна стачка, съ цель по-скоро да свърша. Друго срѣдство нѣмахъ на разположение освенъ глада, а лошото ми здраве ми даваше голѣми надежди. Не смѣехъ да сподѣля това съ никого, защото се опасявахъ, че ще ме хранятъ изкуствено. Нѣкои отъ болнитѣ затворнички забелѣзаха ; особено тая, която искаше да се самоубива, ме успокои като ми обеща, че нѣма да ме издава. Азъ и на нея не признавахъ, а само казвахъ, че не ямъ по липса на апетитъ. Други затворнички изяждаха съ удоволствие моята храна. По едно време сестрата е помирисала нѣщо, изглежда, защото идваше насила да ме храни, но усилията й не постигнаха голѣми резултати — единъ-два залъка, или една-две глътки кафе.

 

Отелабнала бѣхъ толкова вече, че едва успѣвахъ да направя нѣколко крачки отъ кревата до клозета. Не можехъ въ леглото да прехвъряя кракъ върху кракъ безъ да си причиня болка ; коститѣ ми бѣха остри като ножове. Бѣха изминали две-три седмици, може би, отъ присѫдата и глада.

 

Единъ день пристигатъ въ болничната стая председателя на сѫда и моя адвокатъ и ми съобщаватъ, че съмъ свободна. Това бѣ, струва ми се, около обѣдъ. Допълнително ще ми съобщатъ за опредѣленото време на тръгването.

 

Бѣхъ много изтощена вече за такова силно вълнение. Предъ тѣхъ не показахъ нищо ; а и азъ като да не си дадохъ смѣтка за голѣмата новина. Но подсъзнателно тя ме е изненадала силно. Мисъльта, че ще видя пакъ любимитѣ хора, бѣ за мене необхватна ; сърдцето ми отслабнало и съмъ загубила съзнание.

 

Затворничкитѣ, които сѫ чули новината отъ устата на председателя и адвоката, бѣха ме приближили, за да ме разпитатъ и поздравятъ ; но видѣли, че съмъ загубила съзнание и почватъ да викатъ за помощь. Това става около единъ-два часа следъ обѣдъ, когато всички сестри сѫ се оттеглили на почивка. Кѫде е билъ въ този моментъ постоянния стражарь, който така усърдно и често наднича по килиитѣ, не зная. Никой не чува виковетѣ имъ и тѣ почватъ да чукатъ съ чехлитѣ си по вратата. Най-после алармата е успѣла и стражарьтъ дошелъ. Той изтичалъ да повика лѣкаря. Дошли двамата лѣкари — стария и неговия младъ колега. Имахъ доказателство, че гладътъ е билъ ефикасенъ и много дълго нѣмаше да трае, за да се изпълни моя планъ. Но сега не искахъ да умра. Искаше ми се първо да видя него и изтерзанитѣ ми родители, па тогава може и да се мре — си мислѣхъ.

 

На другия день пакъ имахъ посещение отъ председателя на сѫда

 

206

 

 

и адвоката, но този пѫть пръвъ влиза старитъ лѣкарь. Той се смѣе и ми вика: „Недейте пакъ да ми припаднете ! . . Следъ него влизатъ и другитѣ.

 

Дадоха нареждане сестрата да ме облече. Азъ нѣмахъ сили. Амбулантната кола ме пое на носилка и ме закара до гарата. Тамъ ме поставиха на единъ специаленъ за такива случаи столъ и така ме качиха въ влака.

 

Въ спалния вагонъ, мисля, ме чакаха Тома Карайововъ и Кольо Велевъ. Тѣ трѣбваше да ме придружаватъ. Не помня кѫде и дали се сбогувахме съ адвокатитѣ.

 

Това мое заминаване е било презъ недѣленъ денъ. Карайововъ разказваше, че властитѣ сѫ избрали нарочно недѣля, когато не излизатъ вестници ; защото това не би могло да остане въ тайна за лѣвитѣ вестници и биха вдигнали такъвъ шумъ по моето пускане, че можели да се опитатъ да го осуетятъ. Съ голѣма мѫка намѣрили паспорта ми между книжата на затвора — нѣкѫде го били загубили чиновницитѣ.

 

Моето освобождение е станало възможно поради сѫществуването на единъ австрийски законъ, споредъ който, ако нѣкой осѫденъ не е здравословно въ състояние да излежи наказанието, се освобождава. Защото иначе би изглеждало, че сѫ ме осѫдили на смърть, а не на осемь години затворъ.

 

Адвокатътъ ми бе доволенъ отъ резултата — освобождаването ми, колкото и да бѣ недоволенъ отъ осѫждането ми. Първитѣ години следъ моето напускане на Виена, докато времето не ни отдалечи, а и моята нехайность за пишене, — размѣнихме по нѣкое любезно писмо. По-късно и той се е поминалъ. Другиятъ ми адвокатъ, Розенбергъ, много по-младъ човѣкъ, е умрѣлъ наскоро следъ моя процесъ.

 

Невѣроятно като приказка. Пѫтувахъ къмъ Буда-Пеща. Толкова бѣхъ слаба, че и радостьта ми бѣ премалѣла.

 

Отседнахме въ хотелъ „Сентъ Гелертъ". Започнаха да ме хранятъ съ една постепенность, както се налагаше следъ едно продължително гладуване. Бѣ повиканъ лѣкарь и той предписа режима. Дирекцията на хотела ми изпрати букетъ за добре дошла — което показваше, че въ хотела се е знаело коя съмъ.

 

Маджаритѣ по онова време бѣха наши приятели, бѣха ревизионисти и затова срещахме симпатия въ тамошното общество.

 

Още презъ първитѣ дни пристигна майка ми. Кольо сѫщо бѣ въ хотела. Той положи другарски грижи и трудъ за мене и майка ми.

 

Томата бѣ сѫщо милъ, внимателенъ ; но ми бѣ ясно, че пламъка на македонското дѣло той не носѣше въ душата си. Бѣ мѫдъръ, интелигентенъ, имаше опитъ ; но идеализма, ако нѣкога го е ималъ, е билъ задушенъ отъ личния му егоизъмъ, който - съ време можахъ да се доувѣря — бѣ основната черта на характера му. Точно обратното впечатление оставяше Кольо.

 

Майка ми намѣрихъ доста изнемощѣла. Преживѣното поради мене бѣ влошило болестьта на сърдцето й. Явно бѣ, че сѫ я подготвили да се държи здрава, да не плаче, защото това би ми действувало зле на здравето. И дветѣ имахме нужда отъ спокойствие. Тази първа среща бѣ мѫчителна за нея. Голѣми сѫ били сигурно усилията й, за да сподави риданията си като ме е видѣла кожа и кости.

 

Прекарахъ повече на лѣгло въ разговори съ мама, Карайововъ и Кольо. Очаквахъ съ нетърпение писмо отъ Радко.

 

207

 

 

Презъ първитѣ дни вървѣше нѣкакъ, но щомъ тѣ изтекоха безъ известие, започнахъ да се тревожа. Безпокоехъ се, че може да е станало нѣщо лошо съ него и че околнитѣ не ми го казватъ.

 

А той погълнатъ въ работа и напрежения, все пакъ е намѣрилъ време да разпореди да замине майка ми.

 

Не зная следъ колко дни пристигна очакваното писмо, въ което ми препорѫчваше търпение, да се грижа само за възстановяване на здравето ; да чакамъ тамъ спокойно, докато той дойде при мене. Но азъ нѣмахъ търпение да го чакамъ. Разбира се, той пише, че ще дойде да ме види, мислѣхъ си, но кога ? Тази неизвестность ме тровѣше. Сърдцето ми като да имаше криле, които искаха часъ по-скоро да ме върнатъ при него. Кой би могълъ да чака месецъ-два, а може би и повече — та това бѣ за мене тогава вѣчность ! . . Нищо не помагаше — нито аргументитѣ на Кольо, нито логиката на Томата, нито молбитѣ на майка ми. Азъ бѣхъ решила да съкратя разстоянието и да замина.

 

Още не можехъ да ходя. Единъ или два пѫти къмъ края само излѣзохъ за покупки съ такси. Колко време точно останахме въ Буда-Пеща не помня ; но не вѣрвамъ да е било повече отъ единъ месецъ. Хранѣха ме усилено. И наддадохъ два-три килограма презъ този месецъ. Затвора напустнахъ подъ четиридесеть килограма. Малко се пооправихъ, значи, почнахъ да се държа на крака изъ стаята на хотела, и решихъ че имамъ достатъчно сили за пѫтуване. Не виждахъ, че приличамъ още на сѣнка, и че като ме види, той ще се изплаши. И така единъ день заминахме.

 

Минахме презъ Букурещъ. Тамъ бѣхъ приета добре, отъ аромънскитѣ студенти главно. Тѣ ме чувствуваха като тѣхна сънародничка, дадоха ми банкетъ, въобще бѣха много мили съ мене.

 

Презъ Гюргево прехвърлихме въ Русе, кѫдето на пристанището ме поздрави артиста Йордановъ. Ужъ се пазеше въ тайна моето пѫтуване, но той е научилъ отъ нѣкого. Не желаейки да се преуморявамъ, избѣгваше се публичностьта. Иначе мнозина въ София биха излѣзнали да ме посрещнатъ, ми казваха.

 

Моятъ процесъ, и главно самата акция, е предизвикала голѣмъ ентусиазъмъ въ България. Вестницитѣ сѫ били пълни съ подробности. Азъ не знаехъ нищо отъ това. Когато се завърнахъ, Радко ми подари всички вестници, които сѫ писали по този случай, подвързани.

 

Вече съмъ въ София. Чакахъ три-четири дни, докато пристигне той, за да се видимъ. Една вечерь ме заведоха при него въ кѫщата на приятелско семейство. По-късно ми признаваше, че моята слабость наистина го е изненадала и загрижила.

 

Останахъ въ София при моитѣ родители на ул. „Царь Борисъ" 71, кѫдето тѣ имаха апартаментъ.

 

Срещитѣ ни съ него ставаха главно въ чуждитѣ кѫщи. Понѣкога идваше и у дома. Той водѣше нелегаленъ животъ и затова само нощно време се движеше, когато бѣ въ София, кѫдето въ сѫщность идваше доста рѣдко.

 

Моето пристигане въ София не остана въ тайна и поради това започна една върволица въ нашия домъ, която нѣмаше край. Всички желаятъ да ме видятъ — едни отъ патриотически ентусиазъмъ, други отъ любопитство. Делегации на братства, младежки и женски организации, офицери, патриоти и прочее.

 

Единъ день бѣхъ посетена отъ трима души — дъщерята на професоръ

 

208

 

 

Кацаровъ съ мѫжа си офицеръ, Главчевъ, и Мара Бунева, тѣхна приятелка. Заведе се обикновенъ разговоръ, постояха известно време и си отидоха. Вечерьта имахъ среща съ Радко, въ нѣкоя отъ неговитѣ тайни квартири. Той ме разпита какъ съмъ прекарала деня и азъ му разказвамъ, че сѫ ми гостували Главчеви и Мара Бунева и му прибавихъ : обърни внимание на тази жена, запознай се съ нея, тя може да бѫде използувана за голѣми дѣла.

 

Той ме погледна очудено и ме запита отъ где заключавамъ такова нѣщо и какво сме разговаряли съ гоститѣ, специално съ нея. Тя ли ти каза нѣщо, отъ което ти правишъ такива заключения ? Казвамъ му, че не сме разговаряли нищо особено и че тя въ сѫщность не говори много, но безъ да мога да си обясня защо и какъ, азъ те съветвамъ да я подиришъ и се запознаешъ съ нея — тя е жена годна за голѣми подвизи, повтарямъ. Той се пошегува съ мене и минахме на друга тема.

 

Бѣхъ забравила този разговоръ ; мина доста време ; и въ Венеция, кѫдето минавахме въ този моментъ — презъ януарий 1928 година — дойде телеграма за подвига на Мара. Тогава чакъ той ми разказа, че когато Мара е идвала при мене, той е знаелъ за нея предварително. Тя е пожелала да ме види и „почерпи куражъ" отъ мене ; само искала да ме види и ми се полюбува. А тя по онова време дошла въ София съ своя баща отъ Тетово по бракоразводния си процесъ [*] и после се завърнала наново съ баща си въ Македония. Радко отдавна я познавалъ и когато азъ съмъ му я препорѫчала „за нѣкоя голѣма работа", той е билъ изненаданъ допускайки, че тъ е разговаряла нѣщо съ мене върху възложената й задача.

 

И сега не мога да си обясня кое ме бѣ накарало да почувствувамъ, че тази елегантна, хубава и финна жена е готова на такава саможертва, на такова величие. Какви струи сѫ се излѫчвали отъ нейната душа, за да ме накаратъ да се спра на подобна мисъль ? Загатка. Колко жени бѣха идвали при мене на посещение, колко сестри на наши борци бѣхъ срещала, колко дошли отъ поробена Македония бѣхъ прегърнала — никоя до тогава не бѣ ме довела до това откритие.

 

Вѣчна й слава !

 

На 6 декемврий емигрантскитѣ организации ми устроиха чествуване въ Крушовския домъ. Имаше представители отъ всички братства, младежкитѣ организации, женския съюзъ ; и всѣка организация ми поднесе подаръкъ. Азъ отговорихъ съ нѣколко думи на всички.

 

Не излизахъ никога и никѫде вече сама, винаги бѣхъ придружавана ; и то главно отъ бай Ване Параспуровъ. Споредъ Радко мѣрки се налагали. За лична моя свобода, специално за свобода на движение, и дума не можеше да става. Ване бѣ незаменимъ деятель ; природно интелигентенъ, уменъ, съобразителенъ, милъ съ всички и неуморимъ въ работата.

 

Не излизахъ често ; не можехъ да се съвзема, макаръ че бѣхъ добре ; и повече отъ четиридесеть и седемь килограма не мръднахъ дълги години.

 

Сега поне трѣбваше да замина въ чужбина и се посветя на здравето си, но не ми се искаше да се отдалечавамъ отъ хоризонта, кѫдето живѣе той.

 

 

*. Този процесъ нарочно е билъ предизвиканъ отъ Мара, за да може полесно да се завърне въ Македония.

 

209

 

 

На 25 декемврий 1926 година се вѣнчахме. Трѣбваше да се вѣнчаемъ въ Боннската черквица, но бѣ навалѣлъ такъвъ снѣгъ презъ нощьта, че никаква кола не можеше да мине. И така вѣнчахме се въ моя домъ. Освенъ моитѣ родители, присѫтствуваха само двама негови другари. Радко никога не можеше да си прости, че въ бързината забравихме да поканимъ за вѣнчавката неговия кумъ, който го е и кръстилъ — Ване попъ Ефтимовъ, намиращъ се въ България. А само четири-петь дни преди вѣнчавката ни той бѣ пратилъ на стария си кумъ честитка за Коледнитѣ праздници. Кумуваше единъ другарь. По взаимно съгласие твърдо бѣхме решили, че нѣма да създаваме наше поколѣние, за да бѫдемъ по-свободни при изпълнение на задачитѣ, които нему налагаше дѣлото, а въ много отношения задължаваха и мене.

 

И така се нижеха днитѣ, месецитѣ, годинитѣ. Презъ две-три лѣта отивахъ въ Банско, но тамъ нѣмаше никакви условия за оправяне.

 

Той работѣше до изтощение. За него сѫществуваше само дѣлото, а за мене той и всичко, което го заобикаляше. Не подценявамъ привързаностьта си къмъ дѣлото съ това признание ; защото винаги бѣхъ готова на жертви за това дѣло.

 

Моита майка бѣ съсипана отъ постигналото я нещастие ; душата, съвѣстьта й бѣ разпѫната като християнка. А сега не можеше да се примири и съ моя начинъ на животъ, който тя намираше неподходящъ за здравето ми, а и не покриващъ се съ нейнитѣ разбирания за живота въобще. Не можеше да разбере и удобри, че азъ често спѣхъ по чуждитѣ кѫщи, сѣдахъ на чужди трапези и често ми казваше : „Какъ не се срамувашъ да ходишъ като просекъ отъ кѫща въ кѫща, отъ софра на софра, като да нѣмашъ домъ и храна при насъ". Добре, че на време си умрѣ, та не видѣ още по-голѣмитѣ размѣри на това „нещастие" ; че въобще напустнахъ домъ и баща, и никога вече не се прибрахъ подъ собствена стрѣха.

 

Баща ми пъкъ бѣ весело отчаянъ отъ постояннитѣ посещения. Единъ день го виждамъ да записва нѣщо въ кухнята, които бѣ до входната врата ; на въпроса ми какво записва, отговаря : колко пѫти дневно се звъни въ този домъ. И ми спомена една наистина висока цифра.

 

А когато пъкъ, много рѣдко, Радко дойдѣше у насъ, за по нѣколко дни, тогава и двамата протестираха по другъ поводъ : налагаше се нѣкому да се каже, че Радко не е у дома. Добре, но тѣ не искаха да лъжатъ и ни казваха : поставете си нѣкого да лъже ; ние не можемъ да лъжемъ : кѫде ще отидатъ душитѣ ни ?

 

Презъ този периодъ, отъ около две години, тѣ изразходваха много срѣдства около мене и моитѣ гости.

 

Тогава имахме едно малко момиче за помощь, бѣжанче отъ Егейска Македония, на име, мисля Султана. Толкова бѣ вече уморена да вари кафета за гоститѣ, че съ всичката си детска наивность предложила на майка ми да счупи филджанитѣ за кафе, та така да разреши този труденъ за нея проблемъ. Майка ми й казвала, че това не е никакво разрешение, защото ще се купятъ нови, а по-скоро да променимъ този обичай, и да черпимъ само бомбони. И така стана - черпѣше се само бомбони.

 

А колко работа се създаваше около мене, за болната ми майка, едва сега напълно съзнавамъ. Взе едно момиче, но вършеше почти всичко сама.

 

210

 

 

Докато съмъ била въ затвора, идвали сѫ делегации отъ разни братства, дружества, офицерски групи, студенти и пр. — всички, за да я поздравятъ съ такова „прокопсано" чедо, както тя се изразяваше понѣкога. Но нищо не е било въ състояние да заглуши нейното съзнание за извършенъ грѣхъ отъ християнско гледище, и мѫката й по загубеното единствено дете. Презъ време на моето отсѫтствие у нея се е задълбочило религиозното чувство и единствено въ молитви е намирала утѣха. Сега по-пълно разбирамъ трагедията на нейната душа. Тогава бѣхъ изцѣло погълната отъ грижи за него, съ нашитѣ отношения, съ горчевинитѣ и радоститѣ въ тѣхъ, съ сѫдбата на нашитѣ борци, съ успѣхитѣ и неуспѣхитѣ на нашата борба, та малко, не достатъчно внимание отдѣляхъ за майка си. Затова, когато следъ недълго време тя почина, страдахъ много отъ угризение за неизпълненъ дългъ, за нѣщо пропуснато, което не може да се поправи вече никога.

 

Докато бѣ болна, парализирана, вложихъ всичкитѣ си сили да я гледамъ добре, но не устояхъ до край. Капнахъ отъ умора и по настояването на покойния д-ръ Каракашевъ, който и мене лѣкуваше, трѣбваше да я премѣстимъ въ клиниката „Червенъ Кръстъ", кѫдето следъ три седмици издъхна. Погребението й стана на пети юний 1928 година, два дни преди убийството на генералъ Протогеровъ.

 

Какви бурни дни, какво разпятие изживѣваше пъкъ той презъ последнитѣ два-три месеци ... На 6 юлий вечерьта дойде у дома единъ другарь и ме помоли да напустна кѫщата, защото било опасно при такава атмосфера да стоя тукъ. Напуснахъ и слѣпия си баща. И никога вече не се върнахъ въ своя домъ, освенъ бѣгло единъ-два пѫти, за по единъ-два часа вечерь, за да посетя баща си и прибера нѣкои необходими вещи.

 

Живота, който Радко водѣше навсѣкѫде, както вече писахъ, бѣ нелегаленъ, прикритъ. Разбира се, не винаги еднакво напрегнатъ. Той не се явяваше навсѣкѫде открито, по разни съображения. Поробителитѣ на Македония не спѣха, а действуваха съ завидно постоянство. Поради неговата нелегалность нашитѣ свиждания и като женени, ставаха рѣдко и само вечерь, въ различни квартири, кѫдето той преспиваше. Обикновенно изпращаше нѣкой отъ хората си, да ме заведатъ при него въ мракъ. Тамъ оставахъ и азъ, ако имаше мѣсто и условия за това, а ако ли не, връщахъ се обратно у дома презъ нощьта, пакъ придружена отъ нѣкого. До смъртьта на мама и докато бѣхъ при родителитѣ си въ София, той повечето време отсѫтствуваше. Ще дойде за нѣколко дни, после пакъ изчезне за месецъ-два, за да се яви наново за нѣколко дни, както и по-горе казахъ. Тогава по-рѣдко отивахъ при него въ други мѣста, вънъ отъ София. По-късно, следъ настѫпилитѣ събития въ срѣдата на самата организация, започнахъ да се движа и азъ съ него, или престоявахъ въ областитѣ, кѫдето той бѣше заетъ. Обикаляхъ и азъ квартиритѣ съ него, смѣнявахъ почти всѣка вечерь лѣглата. И това трая години. Често смѣнявахме града или селото.

 

Въ градоветѣ нашитѣ срѣдни семейства обикновенно имаха една гостна стая, въ която ни настаняваха за спане, а презъ деня той тамъ работѣше и приемаше хората. Докато той разговаряше съ повиканитѣ хора, азъ отивахъ въ кухнята при домакинята, кѫдето беседвахъ съ нея или се забавлявахъ съ децата. Това въ градоветѣ. Но по селата нѣмаше и тия условия ; затова, макаръ доста късно, си набавихме походни легла. Тѣхъ носѣхме по селата ; когато се налагаше да се

 

211

 

 

оттеглиме нѣйде въ планината, носѣхме и една палатка, която бѣхме купили за такива случаи.

 

Честото промѣняне на квартиритѣ имаше своитѣ неудобства, но създаваше и повече познанства и връзки. Когато пристигнѣхме вечерь въ новата квартира, домакинитѣ го отрупваха съ въпроси върху хода на дѣлото, изгледитѣ за нашето освобождение, или мѣстни нѣкои проблеми. И Радко, макаръ и уморенъ отъ дневния трудъ, отговаряше съ голѣма готовность. Този интересъ къмъ дѣлото му правѣше удоволствие. Следъ тия разговори почваше неговата нощна работа, която обикновенно приключваше много късно следъ полунощь. И така години наредъ.

 

Значи, бѣхме вѣчно гости. Разбира се, това не значеше, че пестѣхме, а обратно — харчехме десеторно. Защото почти никѫде не излизахме безъ да оставимъ голѣми бакшиши на децата, или кѫдето семейството бѣ бедно, се оставяше известна помощь. И понеже това, което той получаваше отъ организацията, не стигаше за нуждитѣ, наложени нему и на менъ отъ участието ни въ нея, азъ започнахъ да правя ипотеки върху моя имотъ, а апартамента въ София продадохъ, за да погасявамъ дефицититѣ.

 

Едва сега, следъ дълги години, виждамъ, че едно такова постоянно чергарство не е могло да бѫде подходяще за моитѣ физически сили. Тогава азъ не съмъ и забелѣзвала това. Мисъльта за удобствата бѣ несъвмѣстима съ революционнитѣ напрежения, жертви и задължения на единъ борецъ. И понасяхъ добре този животъ.

 

А Богъ знае дали не ми е помагала номадската кръвь на прадѣдитѣ, която презъ цѣлия ми животъ ме тика къмъ промѣни. Прекрасната госпожа Олга Караджова винаги мъмрѣше Радко, че кара и мене да води такъвъ скитнически животъ и се провикваше : „Да зная, че отъ това би зависѣло освобождението на Македония, не бихъ могла да водя цигански животъ като вашия". Но ние, познавайки я каква гореща патриотка бѣ и колко жертви е дала за освободителното дѣло на Македония, не й вѣрвахме и сладко се смѣехме. Увѣрявахме ъ, че това е най-малката жертва, която правиме.

 

У него не сѫществуваше мисъль за удобства. Бѣ достатъчно да има едно ѫгълче, кѫдето да постави пишущата машина и единъ кѫтъ, кѫдето да разговаря съ хората.

 

Иначе съмъ много доволна, че това мѣстене ми даваше възможность по-отблизо да опозная народа ни по селата, па и въ града. Всрѣдъ него човѣкъ се научава на търпение и издържливость. Дано е писано по-скоро да се освободи Македония, та, покрай всичко друго, нашиятъ народъ да заживѣе при по-издигнато ниво на материална култура. Неизличими сѫ предъ очитѣ ми скромнитѣ, на мѣста съвсемъ примитивни условия, при които нашата селска домакиня върти кѫщата си и отглежда децата си. До голѣма степень сѫща бѣ картината и въ градоветѣ.

 

Презъ 1933 година заболѣхъ отъ грипъ, съ усложнения въ синозитѣ. Правѣхъ малка температура и по настояване на лѣкаря трѣбваше да остана дълго време на лѣгло. Тогава наехме една кѫща въ приятелско семейство въ единъ краенъ кварталъ на гр. X. Азъ лежахъ въ таванската стаи, а долу живѣеха и работѣха неговитѣ хора, когато се случеше той да идва. Готвѣше единъ бившъ четникъ, Тасе отъ Щипско ; а една циганка идваше да почисти пода ; така се караше известно време.

 

212

 

 

Понеже температурата не спадаше, заминахъ въ София за операция на синуза въ клиниката на д-ръ Димитраковъ. Проф. Белиновъ извърши операцията, но поради една ангина, загнои и ухото. Презъ това време дойде преврата на 19 май 1934 г. насоченъ главно срещу насъ. Трѣбваше да напустна клиниката още неоздравѣла. Скрихъ се въ кѫщата на покойната д-ръ Злата Сарафова [*], кѫдето всѣка вечерь идваше професора да чисти ухото ми. Той живѣеше презъ нѣколко кѫщи.

 

Тъкмо въ надвечерието на военния превратъ Радко бѣ дошелъ въ София.

 

Следъ три-четири месеци криене изъ София и България, презъ септемврий сѫщата година преминахъ съ него турската граница и останахъ четири години въ Турция при условията на неговото политическо пленничество. Отъ тамъ заминахме въ Полша, кѫдето ни завари войната. Следъ много перипетии минахме въ Унгария, кѫдето останахме повече отъ година. Въ Буда-Пеща се настанихме въ единъ пансионъ вънъ отъ града. Както му е реда, директорката на пансиона дойде да иска даннитѣ по паспортитѣ, за полицията. Име, презиме и пр., пита тя. Казвамъ й презимето, а тя пита пакъ за собственото ми име. А азъ не си спомнямъ какъ се казвахъ. За пръвъ пѫть ми се случваше да забравя собственото си име — а толкова пѫти сме ги смѣнявали. Мозъка ми направи нѣкаква засѣчка. Почнахъ да я мотая, приструвахъ се, че не я разбирамъ на нѣмски и вмѣсто името, казвамъ презимето си. А тя повтаря, че това знае, но пита за собственото ми име. Най-сетне ми проблесна името — Кица. Така се казвахъ по новия паспортъ — Кица Христова. Името на една градинарка, съ чийто паспортъ пѫтувахъ.

 

Съдържателитѣ изглежда бѣха евреи ; и не знамъ защо (може би поради това мотане съ името) взѣха и насъ за такива. Мислѣха, че сме успѣли да си купимъ български паспорти въ Полша и сме се прикрили по този начинъ.

 

Следъ Буда-Пеща отидохме въ Хърватско, кѫдето гостувахме дълго, а отъ тамъ се озовахме въ Австрия.

 

Повече отъ четвъртъ столѣтие го следвамъ като сѣнка, рамо до рамо въ добро и зло, при незгоди и премеждия ; и така ще бѫде докато е рекълъ Богъ. Съ деликатното си здраве бѣхъ повече грижа и спънка за него. Но той подържаше, че съмъ му била радость и опора.

 

Безброй пѫти въ изгнание бѣхъ негова единствена аудитория, предъ която гласно мислѣше въ връзка съ нашата народна кауза. Притежава даръ слово и фантазия, та ми поднасяше македонския проблемъ въ стотици словесни одежди и все по-богата аргументация. Така ме увличаше и въодушевляваше презъ дългитѣ години на нашия самотенъ животъ въ чужбина.

 

Нѣмамъ никакво намѣрение да превъзнасямъ своя съпругъ. Нѣма съвършени хора. Но следъ близо три десетилѣтия съвмѣстенъ животъ не съмъ престанала да го адмирирамъ за неговата последователность, за дълбоката му вѣра въ освобождението на народа ни и за неговата готовность да му служи споредъ силитѣ си ; затова, че не се огъна предъ мѫчнотиитѣ и неуспѣхитѣ, които срещаше.

 

Той много обичаше нашия селянинъ, вѣрва въ народа ни, сърдечно

 

 

*. Злата имаше, наистина, златно сърдце. Тя бѣ сестра на голѣмия артистъ Кръстю Сарафовъ и на твърде познатия македонски борецъ Борисъ Сарафовъ.

 

213

 

 

е привързанъ къмъ него. Селянитѣ му даватъ куражъ въ борбата, която води безъ съюзници.

 

Презъ дългитѣ години на живота ми до него срещнахъ и опознахъ мнозина македонски дейци и герои ; много отъ тѣхъ пожертвуваха живота си за Македония.

 

И той бѣ единъ отъ ония наши борци, които бѣха вложили всичкитѣ свои разполагаеми морални и физически сили въ служба на освободителната борба. Всичкото му внимание и интересъ бѣха впрегнати въ дѣлото непрестанно.

 

И когато логиката на борбата и дългътъ му налагаха да взима тежки решения, знамъ колко страдаше широкото му и добро сърдце.

 

Той и мене научи сѣкашъ още повече да обичамъ Македония и нейната освободителна кауза.

 

* * *

 

(Пледоариитѣ въ виенския сѫдъ)

 

Въ приложение [33] сѫ дадени нѣкои пасажи отъ оригиналнитѣ редове, кѫдето Менча съ рѫкописа си е нанасяла поправки въ своя текстъ.

 

 

Какво каза въ сѫда защитникътъ на Менча

 

Много страници въ следващето изложение сѫ взети отъ книгата „Тритѣ дѣла", която бѣ отпечатана по данни на ВМРО къмъ 1926 год.

 

Нѣкои подробности около виенския процесъ — казахъ вече — читательтъ ще намѣри въ приложението, както и отзиви за Менча приживѣ и следъ кончината й.

 

* * *

 

Докторъ Рихардъ Пресбургеръ е най-известниятъ адвокатъ въ Австрия. Никой другъ не владѣе като него изкуството да проникне съ симпатично разбиране въ душата на повѣрения му обвиненъ — да разкрие коренитѣ на деянието и да посочи, колко вѣрни сѫ думитѣ : всичко да разберешъ — значи всичко да простишъ. Неговиятъ езикъ е богатъ съ образи, но заедно съ това — ясно го разбира и простия човѣкъ отъ народа, като едновременно задоволява и най-голѣмитѣ естетически изисквания на образованитѣ хора. На малцина е дадена въ такава мѣрка дарбата да съединяватъ въ една личность пламтеща страстъ и обмислена съдържателность на речьта. Той е роденъ ораторъ и защитникъ. Думитѣ му идатъ непосрѣдствено отъ сърдцето ; тѣ сѫ деца на мига ; и въпрѣки това всѣка негова речь е една затворена въ себе си, завършена по форма художествена творба. Самъ той се е училъ по велики образци. Но никога не си служи съ клишета, никого не подръжава и затова е неподражаемъ. Ето защо неговото име е познато и далечъ извънъ границитѣ на Австрия ; и той е успѣлъ да завладѣе симпатиитѣ и признателното очудване на масата. Поискаме ли да изброимъ имената на ония, които иматъ корени въ народа, името на Пресбургеръ не бива да бѫде забравено. То сигурно е най-популярно . . .

 

Младиятъ адвокатъ, който вече е билъ добре познатъ въ срѣдата на колегитѣ си, за пръвъ пѫть възбужда върху себе си вниманието на обществото при защитата на рутенеца Владиславъ Чичински, който по политически причини билъ убилъ полския намѣстникъ Потоцки. Обвиняемиятъ билъ осѫденъ да смърть отъ сѫда съ заседатели въ Лембергъ. Д-ръ Пресбургеръ поелъ защитата на Чичински предъ Касационния

 

214

 

 

сѫдъ. Защитата му се увенчала съ успѣхъ ; присѫдата била отмѣнена и било разпоредено ново разглеждане на дѣлото. На времето си то вдигнало голѣмъ шумъ въ европейския печатъ и дало първата по-широка слава на Пресбургеръ, който следъ това непрекѫснато расте, защото при всички тежки криминаляя случаи, съ които се е заемалъ като защитникъ, е успѣвалъ да предизвика оправдателна присѫда. Презъ време на войната се е развила въ пълната си мощь неговата голѣма ораторска дарба, благодарение на която сѫ били избѣгнати не малко крайни присѫди. Особено значение между военнитѣ процеси, въ които е участвувалъ, е добилъ процесътъ противъ генералъ Ауфенбергъ, когото е успѣлъ да спаси отъ смърть, приготвена му отъ опасенъ шантажъ. Аферата Ауфенбергъ издига високо и моралната личность на Пресбургеръ като човѣкъ, който предъ съзнанието за справедливостьта и дълга е готовъ на крайно самопожертвуване. Но тази благородна човѣщина у Пресбургеръ намѣри най-хубавото си проявление въ процеса на Менча Кърничева, на която даде не само едно бележито оправдание, а и бащински грижи презъ цѣлото тежко време следъ убийството въ Бургтеатъръ до отпѫтуването й отъ Виена.

 

Помощникъ на Пресбургеръ въ дѣлото бѣше д-ръ Игнацъ Куртъ Розенфелдъ.

 

Процесътъ по убийството на Паница — политически паръ екселансъ — завари Виена въ единъ моментъ, когато съвсемъ не бѣше въ интереса на Австрия да се развие това дѣло въ цѣлата му политическа широта и значение, тъй както се е очертало при полицейското и следователско издирване отъ полученитѣ показания и документи. Причинитѣ за това сѫ следнитѣ.

 

Главно следъ атентата въ Света Недѣли въ София (14 априлъ 1925 г.) отъ много страни почнаха да се отправятъ недоволни погледи и сериозни упрѣци къмъ австрийската столица, която бѣше станала свърталище на разни болшевишки съзаклетничества. Обвинението срещу прекаленото толериране на известни политически емигранти и допущане на широка конспиративна пропаганда чрезъ многобройнитѣ членове на съветската легация въ Виена — създадоха значителни неудобства на Австрия въ това време, когато тя трѣбваше да урежда свои жизнени въпроси предимно съ силитѣ-победителки, които не можеха да търпятъ разрушителнитѣ опити на Третия интернационалъ. Отъ друга страна, обаче, Австрия се чувствуваше въ сериозна зависимость отъ отношението на Съветска Русия, поради създалитѣ се търговски връзки и за интереситѣ на своя износъ. Ако процесътъ по убийството на Паница бѣ се разгърналъ напълно, съ всичкитѣ му подробности, биха се почувствували засегнати и Съветска Русия и Сърбия, защото Паница служеше и на дветѣ страни — колкото парадоксално да изглежда това на пръвъ погледъ.

 

Ето защо процесътъ трѣбваше да бѫде лишенъ отъ политическата си атмосфера, да се сведе до едно юридическо и психологическо изясняване на случката, при което обективнитѣ факти на политическата действителность нѣматъ значение сами по себе си, охотно предоставени на бѫдещия историкъ. За това ограничение, разбира се, веднага се намиратъ достатъчно юридически основания и може би отъ юридическа гледна точка процесътъ да е напълно издържанъ —

 

215

 

 

Виена за своя честь не повтори позора на Таборъ [*], — но затова пъкъ нравственото съзнание вижда въ тая процедура едно несправедливо окастряне на цѣлость, която трѣбваше да се яви ненакърнена въ своето единство и общоевропейска стойность.

 

Но онова, което въ ущръбъ на нравственото съзнание се извърши въ развитието на процеса и въ края му съ присѫдата, бѣше веднага компенсирано съ освобождаването на Кърничева. Защото справедливостьта, която остана надъ буквата на закона въ тоя процесъ, не можеше все пакъ да не бѫде зачетена въ австрийската република, дето много добре знаятъ правото на македонската борба за свобода и независимость.

 

 

Една незабравима речь

 

Защитникътъ д-ръ Пресбургеръ : „Господа сѫдии, господа сѫдебни заседатели ! Като гостъ отъ нѣкакъвъ далеченъ свѣтъ, като пратеникъ отъ нѣкаква далечна неоткрита земя, отъ която никой странникъ не се връща, така се яви Менча Кърничева въ тая зала, повече само призрачна обвивка, обхваната отъ единъ горещъ пламененъ духъ, който скоро ще направи купчинка пепель отъ това, което у Кърничева е смъртно.

 

И защо, защо въпрѣки настойчивитѣ съвети на лѣкаритѣ — една нейна дума стигаше, за да не се гледа дѣлото (чакаше се само нейното заявление) — защо съ последната искра сила, която гори още въ нейното крѣхко тѣло, въ нейната безсмъртна душа, тя настоя да се яви предъ своитѣ сѫдии ? Да не би, както каза прокурорътъ въ своето карикатурно описание — защото той даде не картина, а карикатура, — за да се хареса въ нѣкаква поза, за да получи може би апотеозъ ? Това не й трѣбва.

 

Ето, по-голѣмата часть отъ документитѣ въ това дѣло сѫ единъ свитъкъ отъ стотици и стотици манифестации на одобрение, изрази на въодушевление, обожаване отъ страна на нейни сънародници. Не азъ, а нейнитѣ сънародници я сравниха съ Шарлота Корде, съ Жана д'Аркъ. А колкото за нейната суетность, господинъ прокуроре, видѣхме ли я днесъ въ нѣкаква поза ? Говори ли протоколътъ на предварителното дирене за нѣкаква поза ? А какъ се оправдаваше тя днесъ ?

 

Искамъ да покажа истинския, неизопаченъ образъ на тая идеална личность, предопредѣлена отъ природата да стане неволна мѫченица. Когато азъ й показахъ въ затвора тия манифестации на одобрение, телеграмитѣ, апелитѣ отъ близо и отъ далеко, отъ корпорации, отъ отдѣлни лица, отъ съюзи — когато й донесъхъ тия прояви на одобрение и мислѣхъ да внеса по тоя начинъ

 

 

*. Таборъ — градъ въ Чехословакия, кѫдето Йорданъ Цицонковъ бѣ осѫденъ на 20 години затворъ, независимо че преди това сѫдътъ въ Прага, съ сѫдебни заседатели, напълно го бѣ оправдалъ. Втори пѫть бѣ сѫденъ по настояването на Югославия, чрезъ което правосѫдието на Чехословакия си нанесе голѣмо петно.

 

Цицонковъ бѣ сѫденъ заради убийството на Райко Даскаловъ.

 

Подробности по този процесъ се намиратъ въ книга втора съ мои спомени. Но още повече въ специалната книга «Тритѣ дѣла».

 

216

 

 

лѫчъ отъ радость въ трагизма на нейния животъ, тогава тя отстрани всичко това отъ себе си и каза : Нѣмамъ нужда отъ това !

 

Прилича ли това на суетность, прилича ли на нѣкаква поза, господинъ прокуроре ? И тя нѣмала сърдце ? Които е видѣлъ свиждането на тая жена съ баща й следъ нѣколко месечна раздѣла — то стана въ присѫтствието на сѫдията отъ тоя сѫдъ. г. Рьослеръ, на много полицейски чиновници, многобройни лѣкари и на моята скромна личность — който е видѣлъ това покъртително свиждане и е видѣлъ какъ едно сърдце туптѣше за друго, какъ се стопи коравата обвивка и какъ се излѣха сълзи отъ тия очи, които доколкото могатъ, сдържатъ сълзитѣ, той е видѣлъ какво е наистина едно сърдце. Знаете ли, господа сѫдебни заседатели, какво значи сърдце ?

 

Не оня, който постоянно говори за него, не оня който прави сантиментални излияния, а тоя, който изглежда коравъ, който крачи къмъ едно кораво дѣло, дори къмъ едно кърваво дѣло, който въ края на краищата убива, за да тури край на убийствата, жертвува живота, младостьта си, надеждитѣ, бѫдещето си, семейството си, всичко, за да престанатъ жестокоститѣ, за да нѣма повече убийства, той има сърдце. Господинъ прокурорътъ смѣта, че това вече не е жена. Било кощунство да я сравняваме съ Шарлота Корде, съ Орлеанската дева. Не азъ я сравнявамъ съ тѣхъ. Знаете ли, господа сѫдебни заседатели, кой направи това сравнение ? Психиатритѣ, които днесъ изслушахте въ сѫдебната зала. На психиатритѣ образътъ на тая личность се стори такъвъ, че тѣ го свързаха съ най-хубавитѣ класически образци и тѣ попитаха — тъй е казано въ протокола : — слушахте ли гласове, които да последвате ? Спомняме си Шилеровата Орлеанска дева, която казва : „Азъ чухъ зова на духа и не се рѫководя отъ суетно земно желание". И тя сигурно е чула зова на духа. Но, запитана отъ психиатритѣ дали е слушала гласове, тя най-после отговори : гласа на моя народъ, гласа на моята съвѣсть. Това с вѣрно, това сѫ документитѣ . . .

 

„Какъ може човѣкъ да дава съ часове биографии, съ които да възвеличава господинъ Паница, когато нѣмаше ни най-малката гаранция, че тия биографии сѫ исторически вѣрни, когато въ време на тоя процесъ не видѣхме нищо, което да потвърди тия измислени твърдения, почиващи върху сведения, вѣрностьта на които ние не можемъ да провѣримъ ? Вижда ли почитаемиятъ сѫдъ — тукъ трѣбва да държа смѣтка само за своята съвѣсть, за своя дългъ — вижда ли почитаемиятъ сѫдъ какво се извърши, като се отхвърлиха доказателствата, искани отъ защитата ? Азъ не се позовахъ върху трима приятели на господинъ Паница, както направи г. д-ръ Марилъ, като граждански ищецъ, за да изкара неговата дълга биография исторически достовѣрна. Позовахъ се на съвременни исторически документи. Азъ посочихъ цѣла библиотека, посочихъ издирванията на Карнегиевата комисия, посочихъ възванията на патриотитѣ, на Червения Кръстъ, исторически документи, Берлинския договоръ, Ньойския миръ, Уилсоновата програма — отказъ ! Сега по-добре ли е ? Допустимо ли е това ? Съобразно съ сѫдопроизводството ли е ? Разумно ли е ? Разбирате ли, че тукъ господата идватъ единъ следъ другъ и съ часове

 

217

 

 

разправятъ истории, вѣрностьта на които ние по никой начинъ не можемъ да провѣримъ, които нѣматъ нищо общо съ дѣлото ? ..

 

„Паница, великиятъ херой на свободата, самопожертвувателниятъ характеръ, образецътъ, а осѫденъ съ присѫда на Пловдивския сѫдъ на 20 декемврий 1921 г. [*] на три години строгъ тъмниченъ затворъ и заплащане на 4 милиарда и 420 милиона крони за незаконно обогатяване, чрезъ което въ време на войната се е предизвикало вълнение всрѣдъ населението . . .

 

„По-късно, както чувамъ или трѣбва да вѣрвамъ, той по нѣкакъвъ начинъ е билъ амнистиранъ. Но ние имаме присѫдата съ най-подробна мотивировка ; по едни пунктове оправданъ, по други осѫденъ съ изброяване на всички факти. Азъ си бѣхъ позволилъ да поискамъ да прочета тая присѫда. Това искане бѣ отхвърлено. Но затова пъкъ се декламира — това е позволено, то трѣбва да прави впечатление . . .

 

„Ние трѣбва да се занимаваме съ главния предметъ на процеса, а това е Менча Кърничева, и на второ мѣсто съ въпроса какъ е дошла тя до деянието си, какво става въ Македония и кой е Паница.

 

Вие чухте Менча Кърничева ... Не за да показва тукъ нѣкоя херойска поза, а съ надежда, че тоя процесъ ще свѣтне като фаръ и най-после ще раздруса простия предрасѫдъкъ на Европа, като я накара да разбере престѫплението, извършено съ действието и по вината на властвуващитѣ, както на Балканитѣ, така и у насъ.

 

Съ тая надежда Менча Кърничева извърши деянието и накара да я довлѣкатъ съ последнитѣ й сили въ сѫдебната зала. И ако тази нейна надежда не се изпълни изцѣло, вината не е нейна. Ние имаме доказателства. Това, което тя ни разказа и което въ сѫщность бѣ признато за вѣрно отъ моитѣ тъй странни противници въ процеса — жестокоститѣ въ Македония, всичко това ни интетересува, г. г. сѫдебни заседатели, не само защото е мотивъ за постѫпката на подсѫдимата, а и защото, като махнемъ кървавитѣ контури, е и сѫдбата на насъ нѣмцитѣ.

 

Както въ Македония сега територията е разкѫсана на три части, съгласно последния Ньойски миръ — азъ не искамъ да ви държа лекции по история и ще бѫда по възможность по-кратъкъ — страната и жителитѣ сѫ дадени на тъй наречени победителки, Сърбия, Гърция и България, тъй и нѣмцитѣ сѫ дадени въ рѫцетѣ на държави-победителки. Вземете на рѫка вестницитѣ отъ последнитѣ дни и ще намѣрете сѫщата война противъ нѣмската култура, противъ нѣмскитѣ училища, противъ нѣмцитѣ изобщо навсѣкѫде тамъ, гдето нѣмцитѣ бѣха откѫснати отъ своето родно отечество, и затова дѣлото, за което се боримъ, е наше дѣло.

 

Азъ не декламирамъ, не говоря работи, които не могатъ да се докажатъ. Ето ви „Нойе Фрайе Пресе" и отъ понедѣлникъ, отъ вторникъ, отъ срѣда. Тамъ е казано: „Войната срещу нѣмскитѣ училища", „Шапката на Геслеръ въ Готшее". Четемъ за насилия въ Южния Тиролъ, насилия въ Щерцингъ, югославски тероръ, затворени нѣмски културни институти, нѣмски училища. Боли ли

 

 

*. Присѫдата на Пловдивския воененъ сѫдь има номеръ 666.

 

218

 

 

ни, че ни се забранява обединението съ Германия? Само че още не се е намѣрилъ героятъ, оня, за когото мечтаеше Хайне, когато казваше : „Ти моя стара, вѣрна Германия, ти ще родишъ и човѣка, които ще смаже съ бойна сѣкира подлия, дръзкия, вѣковенъ врагъ".

 

Има ли г.г. сѫдебни заседатели, по-възвишена цель, по-възвишенъ идеалъ отъ народа ? Не въ смисъль на враждебно самозатваряне отъ другитѣ народи. Ние сме вече модерни и космополити. Но ние не бива да се оставяме да бѫдемъ подтиснати, не бива да позволяваме да ни отнематъ нашия езикъ, нашата стара култура. И ако тукъ плачатъ за Бургтеатъръ, който е видѣлъ нѣколко капки кръвь, то ние съ много по-голѣмо право плачемъ за съвсемъ други работи. За това, че сме поразени въ ядката на своето сѫществувание чрезъ оня подълъ, лицемѣренъ миренъ договоръ, който е сключенъ подъ паролата на правото на самоопредѣление на народитѣ. Где и кога империализмътъ е цъвтѣлъ повече, отколкото днесъ, когато малцинствата навсѣкѫде се подтискатъ ? И вижте г.г. сѫдебни заседатели, това е идеята, за която Менча Кърничева извърши деянието си, яви се въ сѫдебната зала и трѣбва да остави живота. Тя ми разказа, какъ е стигнала въ развитието си до тамъ, че да се замисля изобщо надъ политически въпроси. Провѣрете ме ! Основавамъ се на даннитѣ на дѣлото. Когато тя била четиригодишна, баща й трѣбвало да бѣга отъ Крушево, турцитѣ запалили града и кѫщата имъ. Наскоро следъ това тя трѣбвало да бѣга съ майка си, прекарва 24 часа подъ единъ мостъ, застанала въ водата, и добива зародиша на тежки органически болести, които ще бѫдатъ и неинъ край. Следъ това тя се учи. Тя е прилежна, става гимназистка, трѣбва да се занимава и съ търговия. Търговията не е престѫпление. Защото политиката не й дала нищо. Па и тя не е правила отъ политиката професия, та да се намѣрятъ у нея долари, левове и Богъ знае какви монети отъ петь държави ... Тя е помагала на баща си. Съ политиката тя идва въ съприкосновение чрезъ Измирлиева, както чухме. Тукъ виждаме едно много интересно явление. Господинъ прокурорътъ казва — нека припомня своевременно —, че тя лицемѣрила, много лицемѣрила и лъже. Ти самата казва, че се е преструвала. Защо ? Защото иначе не могла да изпълни своя планъ. Но инакъ тя е истината и всички други лъжатъ. Защото, докато Измирлиева казва въ протокола на предварителното дирене, че никога не е говорила съ Кърничева за политика, днес при кръстосания разпитъ тя трѣбваше да отдаде почить на истината, тая госпожа Бумбарова, и да признае, че сѫ говорили за политика, че тя е освѣтлила Кърничева за разцѣплението на партиитѣ и тя не можа да откаже, че на Кърничева е представила Паница като особенъ герой. За пръвъ пѫть въ 1920 г. Кърничева влиза въ връзка съ политиката.

 

Но преди да продължа той разказъ, нека кажа нѣколко думи за нейния характеръ. Господинъ прокурорътъ казва, че тя се преструвала. Кой не се преструва ? Херманъ, освободительтъ на нѣмцитѣ, се е вмъкналъ въ довѣрието на римски полководецъ Варъ, за да го разбие въ бой въ Тевтобургската гора, и Варъ извикалъ : „О, Хермане, Хермане ! Значи човѣкъ може да има сини

 

219

 

 

очи и руса коса и все пакъ да бѫде невѣренъ, като картагенецъ !" Нѣмскиятъ Херманъ, символъ на вѣрность и истина, не е презиралъ срѣдството на измамата и коварството, когато води къмъ великата, къмъ възвишената, къмъ благородната цель — свободата. Азъ не вѣрвамъ, тя да е знаела тоя примѣръ, не вѣрвамъ, тя да му е подражавала. Тя е била само Менча Кърничева. Но когато господинъ прокурорътъ иска съ помощьта на находчива демагогия да ви представи тая благородна личность като лицемѣрка,

 

Д-ръ Рихардъ Пресбургеръ

 

 

тогава азъ ще си позволи да разкѫсамъ булото, изтъкано тукъ отъ реториката върху тоя хубавъ образъ и да ви кажа истината. Да, тя, е съвсемъ необикновено комбинирано създание. Тя е корава, тя може да извърши убийство, безъ да е държала по-рано въ рѫката си нѣкое смъртоносно орѫжие, а сърдцето й е изпълнено съ състрадание, сърдцето й е меко, защото тя отлага деянието си, за да не осуети свадбата на Бумбарови. Нейното сърдце е меко,

 

220

 

 

защото тя го е извършила отъ състрадание къмъ своя народъ. Не мога да ви повтарямъ достатъчно, г.г. сѫдебни заседатели. Тя е извършила убийство, за да престанатъ убийствата. — Предъ очитѣ й сѫ стояли картинитѣ, които тъй нагледно сѫ нарисувани въ възванието на българския Червенъ Кръстъ (чете) :

 

„Всѣки день на вратитѣ ни въ Свиленградъ и Свети Врачъ хлопатъ стотици семейства отъ всички части на Македония и Тракия. Нова вълна отъ стотици xиляди бѣжанци е вече на пѫть, за да се излѣе върху нашата южна граница. Безкрайни редици се движатъ дори и при сегашното лошо време, къмъ неизвестна цель : старци, жени и деца, вкоченясали отъ студъ, мълчаливи въ безкрайната си тѫга за родна стрѣха, съ наведени глави. Пропѫдени отъ дългогодишното си бащино огнище и отъ скѫпото отечество,

 

Виенскиятъ Бургтеатъръ

 

 

снабдени съ последнитѣ дрипи отъ своя имотъ, които коравосърдечнитѣ имъ господари сѫ оставили отъ милость и които тѣ возятъ върху коли, теглени отъ изморенъ добитъкъ, тия нещастници крачатъ насълзени къмъ изгнанието. Тѣ криятъ мълчаливо въ душата си само една надежда : тукъ, въ скѫпата имъ България да намѣрятъ братска любезность и живо съчувствие къмъ своята зла орись. Виковетѣ на треперещитѣ, болни и изтощени изгнаници ставатъ все по-покъртителни. До ушитѣ ни достигатъ виковетѣ за помощь на невинни деца и старци : тѣ протѣгатъ рѫце къмъ насъ. Ние, тѣхнитѣ по-честити братя, не можемъ да останемъ мълчаливи и безучастни зрители ; нашъ върховенъ дългъ е да имъ се притечемъ на помощь съ любещо сърдце.

 

Моментътъ ни повелява да потърсимъ сила и срѣдства преди всичко въ насъ самитѣ и веднага да подадемъ братска помощь въ

 

221

 

 

крещящето нещастие, за да не оставимъ смъртьта да покоси последнитѣ надежди на ония, които търсятъ тая помощь въ името на отечеството и на родния езикъ".

 

 

Ето една картина, нарисувана отъ Карнегиевата комисия за тия звѣрства, за да видите, че това не сѫ само думи. Масовитѣ убийства, извършени въ село Търлисъ подъ гръцка власть, надъ 17 души, станаха достонние на европейското обществено мнение и то благодарение на акцията на г.г. де Роверъ и Корфъ, пълномощници на Обществото на Народитѣ.

 

Клането при село Гарванъ подъ сръбска власть е извършено безъ всѣкакво основание и предварително разследване, надъ 29 селяни, по заповѣдь на щипския жупанъ Добрица Матковичъ, който въ сѫщото време щѣше да заповѣда застрелването на други 19 невинни българи, ако не бѣше му се противопоставилъ единъ благороденъ хърватски полковникъ.

 

Тия масови убийства сѫ само сбитъ изразъ на онова, което става всѣки день и не достига до ушитѣ на свѣта. Постоянни малтретирания и изтезания на мѫжетѣ, жестокости надъ жени и деца.

 

Прилаганата отъ македонскитѣ сатрапи инквизиционна система — тия македонски сатрапи сѫ сърби и гърци — се отличава съ голѣмото си разнообразие. Тя съдържа затворъ, бой до смърть, обезчестяване, отрѣзване на части отъ тѣлото, изгаряне на части отъ тѣлото съ помощьта на газь, застрелване, обесване съ главата надолу, поливане съ врѣла вода и т.н. Тъй напр. студентката Люба Караполева бѣше арестувана отъ сръбскитѣ власти, като българка, въ родния си градъ Охридъ и измѫчвана въ затвора. Тя умрѣ отъ туберкулоза.

 

Въ Щипъ сърбитѣ подложиха на жестокъ бой Мария Трайкова да изкаже, где е синътъ й. Тя умрѣ отъ нанесения й побой.

 

Елена Маркова, 30 годишна, отъ Църнъ Каменъ, умрѣ отъ нечовѣшкото изнасилване отъ сръбски войници — фактъ, съобщенъ отъ „Дотасионъ Карнеджи пуръ ла пе интернасионалъ, Анкетъ данъ ле Балканъ, Пари 1914".

 

Господа, така продължаватъ цѣли три страници. Сантименталностьта млъква, когато за по-възвишена цель трѣбва да се премахне, па макаръ и съ проливане на кръвь, единъ човѣкъ, за да проникне ехото на това дѣло далеко въ свѣта и, минавайки презъ сѫдебната зала, да стигне най-после до ушитѣ на ония господари, до ушитѣ на оная отговорна европейска дипломация ...

 

„Азъ мога да кажа само следното : предложихъ доказателства за това, че 80 до 90 на сто отъ честното македонско население сѫ автономисти и обожаватъ Кърничева като национална героиня. Предложихъ доказателства — чрезъ съвременни исторически документи — за това, че Паница е билъ плащанъ отначало отъ турцитѣ, после отъ българитѣ, следъ това отъ сърбитѣ и гърцитѣ. Защото не бива да отъждествяваме България съ Македония. Борещата се за свобода и независимость Македония нѣма нищо общо съ официална България, макаръ мнозинството отъ македонцитѣ да говорятъ български езикъ. И тъй, г.г. сѫдебни заседатели, азъ казвамъ : обективната истина ние тукъ на сѫдебната зала, естествено, никога не бихме могли да установимъ, и не това бѣше цельта на доказателствата. Но ние можехме да установимъ,

 

222

 

 

дали ония факти, които сѫ били познати на Кърничева, върху които тя се позовава, дали тѣ сѫ вѣрни, дали документитѣ и свидетелитѣ, на които азъ се позовавахъ, ще ги потвърдятъ. Това би имало важно значение, и тогава не бихме стигнали до бездоказателната, съ нищо необоснована декламация на противната страна. Тия доказателства не бѣха допуснати . . .

 

„А сега уважаеми г. прокуроре, идва съгласно даннитѣ на дѣлото, онова, което избива дъното на бъчвата, което отвари очитѣ на Кърничева, което кара да узрѣе въ нея решението за деянието. Вие виждате, колко се придържамъ къмъ даннитѣ на дѣлото, затова нека ви прочета съответнитѣ пасажи отъ протокола.

 

Тамъ е казано (чете) :

 

„Презъ зимата на 1923 год. Паница веднажъ дойде въ кѫщата на моитѣ родители и устно ме помоли, ако отида случайно въ София, да обадя на семейството му, което живѣе тамъ, да се подготви за заминаване за Виена. Изпълнихъ тая молба. Но като му казахъ, че семейството би желало да живѣе съ него заедно, Паница ми възрази, че е невъзможно, защото е поелъ вече предъ началника на сръбското отдѣление за безопасностьта Жика Лазичъ, задължението за по-добро организиране на сѫществуващитѣ вече сръбски чети, които въ сръбска Македония трѣбваше да смажатъ македонскитѣ революционни чети, а съ това и македонското освободително движение. Паница спомена сѫщо, че благодарение на връзкитѣ си съ Стоянъ Мишевъ, можалъ да ми направи улеснения, ако азъ или родителитѣ ми имаме нѣкаква работа въ Щипъ.

 

Заявявамъ изрично, че самъ Паница ми съобщи това".

 

А сега езикътъ на нейната душа :

 

„Това съобщение ми подействува като гръмъ отъ ясно небе, защото отъ него ставаше ясно, че Паница е постѫпилъ на сръбска служба и е станалъ врагъ на македонското движение. Тукъ трѣбва да се прибави, че въ време на случайнитѣ си отивания на курортъ или за Крушево или Скопйе, както и чрезъ личното си съприкосновение съ македонското население, поради търговскитѣ връзки на баща си, азъ сама виждахъ и знаехъ — нѣщо, което и сръбскиятъ печатъ признаваше — какъвъ страшенъ бичъ сѫ за македонското население тия сръбски противо македонски чети"...

 

„Да г.г. сѫдебни заседатели, тя или ще иска отъ благородни политически подбуждения да извърши дѣлото, което смѣта необходимо за освобождението на свои народъ, за да прозвучи ехото му въ свѣта и да се обърне най-после внимание върху звѣрствата, които сѫ паметникътъ и позорътъ на нашето време, или нѣма да иска това. Но щомъ го иска, тя е знаела, че само тайната е гаранция за успѣха. И това било лицемѣрие ? ..

 

„Съ това, г.г. сѫдебни заседатели, азъ стигамъ до они въпросъ, който е тукъ сѫдбоносниятъ — въпроса за вината. Преди да го разгледамъ, и надѣвамъ се да го разреша отъ моето гледище на защитникъ, нека кажа две думи за демагогията, съ която — азъ го казвамъ безъ стѣснение, защото това е моя дългъ — днесъ отъ три страни се възбуждаха вашитѣ инстинкти. Балканскитѣ нрави не бивало да преминаватъ въ Австрия; въ Бургтеатъръ, стария културенъ храмъ, не бивало да се извърши такова отвратително

 

223

 

 

деяние. И ако вие не я осѫдите, това щѣло да бѫде насърдчаване на другитѣ, които ще дойдатъ отъ Балканитѣ . . .

 

„Съ своята присѫда вие нѣма да кажете, че Менча Кърничева, като е взела смъртоносното орѫжие, е постѫпила добре и че други трѣбва да сторятъ сѫщото. Вие трѣбва само да издадете присѫдата, преоценяваща нейното деяние, да кажете дали я заклеймявате като престѫпница или ще кажете, че тя е лице, което съ последния угасващъ жаръ на своята душа е действувала, е извършила престѫпление отъ най-благородни подбуждения ...

 

„Наопъки, азъ твърдя, че ако осѫдите Менча Кърничева, свѣтовната история, когато най-после види ясно всичко, което става, ще измѣни тая присѫда, както присѫдата на Жана д'Аркъ ...

 

„Тя е извършила деянието, въ това нѣма ни най-малко съмнение. За какво ще бѫде тогава гледането на дѣлото, за какво сѫ дванадесетьтѣ сѫдии отъ народа, ако би било все едно да се каже, тя го извърши или тя е виновна, че го е извършила ? . .

 

„Ако кажете тя не е виновна, че го е извършила, вие не ще оправдаете съ това деянието й, вие не ще кажете, че и другъ трѣбва да стори сѫщото, а ще кажете само:" следъ грижливо, добросъвестно, съобразно съ клетвата ни, проучване на всички обстоятелства на дѣлото и вникване въ душата на подсѫдимата, ние дойдохме до заключението, че тя не е виновна, извършвайки деянието си, че нейнитѣ постѫпки или сѫ били рѫководени отъ една висша воля, или въ тѣхъ се е проявявала една сила, по-могѫща отъ нейната воля...

 

„Въ молбата си до почитаемия сѫдъ азъ поискахъ да се допусне въпросътъ за неотразимата принуда, защото казвамъ, тя се е намирала въ състояние на принуда. Неотразимо тласкана — психиатритѣ я нарекоха алтруистка, това е противното на егоистка, — неотразимо тласкана къмъ едно деяние, за което тя смѣта, че ще тури край на убийствата въ нейната земя, споредъ своето убеждение, е виждала въ лицето на Паница шпионъ, отстѫпникъ, народенъ предатель, оня, който поведе бандитѣ за Неврокопъ, който следъ това се е продалъ за сръбски пари. Въпросътъ тукъ е само, какъвъ се е явилъ той въ очитѣ на Кърничева, и азъ ви представихъ за това толкова доказателства.

 

Шарлота Корде точно тъй коварно — защото инъкъ не е било възможно — е забила ножа въ сърдцето на кѫпещия се Марà и, ако г. прокурора го боли толкова за лицемѣрието и коварството — то и Вилхелмъ Телъ е стрелялъ отъ засада и се е освободилъ, защото управительтъ Геслеръ го е обвързалъ съ вериги въ лодката му, като му е обещалъ, че ако го освободи отъ задължението, ще заведе кораба въ сигурно пристанище. Тогава той се е освободилъ отъ задължението, ритналъ лодката и се спасилъ въ скалитѣ. Лицемѣрие, и коварство и низко убийство, а поетътъ ги възвеличава : Да живѣе Тель, защитникътъ и спасительтъ, той извърши това за отечеството — и, както казва Ломброзо възъ основа на статистиката на хиляди случаи — той познава всички политически престѫпления — подтиснатитѣ народи

 

224

 

 

създаватъ гении и освободители. Ако не е гений, тя е освободителка.

 

И, г.г. сѫдебни заседатели, както казахъ въ своята молба : ако мизерниятъ гладъ, отъ които страда единъ човѣкъ, обосновава състоянието на крайна нужда, защото гладниятъ има само единъ изборъ : или ще открадне или ще загине, нима е по-малко състояние на крайна нужда, ако нѣкоя си каже : или ще премахна Паница, или ще загина душевно, или народътъ ми ще загине и азъ ще бѫда достойна за презрение въ собственитѣ си очи ? Нали тая мисъль всецѣло е завладѣла душата й. Нали и тя е болна, нали и тя се е страхувала, че едно висше провидение ще я изпревари, че ще я изоставятъ силитѣ за деянието ? Всичко това е действувало заедно и въ последния моментъ е сложило орѫжието въ рѫката й ...

 

„Предумишленото убийство, г. г. сѫдебни заседатели — на тоя въпросъ азъ ви моля да отговорите отрицателно. Не азъ, а други сравниха Менча Кърничева съ Орлеанската Дева. Тя не можеше да излѣзе въ открита борба. Тя можеше да направи само това, за което, както тя мисли, провидението, случаятъ, сѫдбата й е дала възможность. Но, г.г. сѫдебни заседатели, въ духовното си развитие тя прилича не на Шилеровата Дева, защото е свободна отъ романтика, а на оная Йоана, която съвременниятъ писатель Шоу ни е нарисувалъ тъй сполучливо и тъй материалистично. Тя ми напомня потресния епизодъ, съ който свършва пиесата : Йоана е заведена на кладата, и палачътъ идва и съобщава на лордъ Варвикъ, че присѫдата е изпълнена. И лордътъ казва : „Вѣрвамъ ти. Нима не остана нищо отъ нея ? Нито единъ косъмъ ? Нито единъ нокътъ ? Нито една кость ?" А палачътъ отговаря на Варвикъ : „Нейното сърдце не поиска да изгори, ваша милость". — Дълбока мисъль. Сърдцето на благородния човѣкъ е безсмъртно, защото бие за вѣчностьта. Ако вие я осѫдите, ще осѫдите само една тѣлесна обвивка. Нейното сърдце вѣчно ще живѣе, а отъ това, което е смъртно у нея, тя сама отдавна се е отказала..."

 

 

Това е часть отъ речьта на благородния Пресбургеръ, вдъхновената речь, която страданието на македонцитѣ никога нѣма да забрави . .

 

 

Какво бѣ изнесено въ сѫда за Паница

 

Виенскиятъ сѫдъ ограничи разпита на обвиняемата, когато се докосваше до предателската работа на Паница въ Виена, и не допустна доказателствата на защитата, които доблестниятъ адвокатъ Пресбургеръ поиска при сѫдебното дирене. Но не само това. Не бѣха допуснати и предварително посоченитѣ отъ защитата свидетели, които трѣбваше да установятъ по безспоренъ начинъ моралния образъ на убития престѫпникъ [*]. И не само не бѣха допуснати — надъ тѣхъ се извърши

 

 

*. Умѣстно е да споменемъ кои бѫха лицата, готови да свидетелствуватъ срещу Паница, които Винескиятъ сѫдъ не допусна:

 

Шехъ Сали Ефенди, най-почитаниятъ турски първенецъ въ Неврокопъ. Тоя мѫдъръ старецъ можеше да изнесе предъ сѫда интересни свои впечатления и факти отъ дейностьта на Т. Паница — било за кражбитѣ му въ Драмско, кѫдето турскитѣ жители по-отблизо сѫ наблюдавали стѫпкитѣ на нѣкогашния сътрудникъ на младотурското управление ; било за зулумитѣ му срещу помацитѣ, по време на земедѣлския режимъ, въ Неврокопско.

 

Гогата Полски отъ с. Хазнатаръ, Сѣрско. Като нѣкогашенъ санданистъ и познатъ на Паница, далъ би вѣрни черти за дѣлата му. Гогата е бивалъ и нелегаленъ въ турско време, а по-късно и войвода.

 

Таско Стоилковъ отъ с. Кочериново, Дупнишко. Сѫщо нѣкогашенъ санданистъ, познатъ добре на Паница. Той би могълъ да обрисува образа му на деятель за кратко време и спекулантъ презъ много по-дълго време. Таско е билъ граниченъ пунктовъ началникъ на санданиститѣ докато траеше турския режимъ.

 

Георги Поцковъ, виденъ санданистъ отъ с. Враня, Мелнишко. Той е познавалъ доста интимни нѣща изъ отношенията между приближенитѣ до Сандански. Осведоменъ е билъ отлично за безчестнитѣ дѣла на Паница.

 

225

 

 

и единъ полицейски скандалъ : тѣ бѣха арестувани отъ виенската полиция, която поискала да знае, какви ще бѫдатъ тѣхнитѣ показания ! А тѣ щѣха да посочатъ Паница преди всичко като авантюристъ, за когото при известни политически обстоятелства, които обещаватъ материални облаги на умната му предвидливость — не сѫществуватъ морални и патриотически ограничения. За да се реабилитира, следъ като е билъ изгоненъ за безнравственость отъ Организацията, той приема коварно да изпълни присѫдата на Сандански надъ Гарвановъ и Сарафовъ, като при това налага да бѫде убитъ предишния му войвода Михаилъ Даевъ. За услугитѣ му къмъ младотурцитѣ, чийто превратъ бѣше параванъ за по-здраво задържане на робството въ Македония и Одринско, Паница получи голѣмъ чифликъ въ Драмско. Презъ време на европейската война, като разузнавачъ въ щаба на 2-ра българска армия, той използува служебното си положение и организира цѣла тайфа около себе си, да добие голѣмо богатство чрезъ изнудване на мѣстното население, особено на гръцкото, което е заплашвалъ съ интерниране и обявяване на имотитѣ за безстопанствени. Занимава се съ престѫпна търговия и контрабанда, взима безаконни комисиони отъ голѣмитѣ тютюневи фирми въ тоя край. И на всичко отгоре обира единъ манастиръ въ Драмско, дето населението трепери отъ неговата сѣнка. За тия престѫпления Паница бѣ осѫденъ задочно отъ Пловдивския воененъ сѫдъ. Той е български поданикъ, роденъ презъ 1878 година въ Рахово. За да се освободи отъ присѫдата при режима на Стамболийски, той отново е въ услуга на властьта противъ македонското освободително движение. Следъ преврата на 9 юний 1923 год. минава на сръбска служба и пѫтува съ официални сръбски документи — въ Нишъ, Солунъ, Виена. Въ Бѣлградъ противобългарската си дейность урежда съ Жика Лазичъ, началникъ на обществената безопасность, и Недѣлко Атанасовъ, познатъ членъ отъ антуража на Стамболийски. Организира противочетнически и разбойнически банди за Македония и България. Изпълнители на сѫщо такива замисли, като неговитѣ, сѫ Стоянъ Мишевци, Пандурски, Георги Янчевъ.

 

Мѣстни хора отъ Неврокопско имаше да установятъ, че презъ априлъ 1923 г., съ въорѫжена отъ правителството (на Стамболийски) шайка Паница се яви въ Неврокопско, за да се наложи на населението, което открито се разбунтува срещу земедѣлската власть поради нейната корупция и тероръ, и че е билъ прогоненъ отъ населението и избѣгалъ въ София, а мнозина отъ хората му се предали

 

226

 

 

на гърцитѣ като минали българската граница ; че часть отъ тѣхъ после се предали на сърбитѣ и тероризиратъ населението въ сръбска Македония ; че въ неговия отредъ сѫ влизали и лица прогонени отъ ВМРО заради престѫпленията имъ, а цѣлото население е знаело, че ВМРО се бори за автономията на Македония и симпатизира напълно на тая борба ; че презрението къмъ Паница е било голѣмо ; че и презъ октомврий 1922 г. организирани македонци нападнаха градъ Неврокопъ, за да изловятъ приятелитѣ на Паница, които тероризираха околията. Въ числото на тия организирани македонци имаше мнозина граждани, които тогавашната администрация отдавна бѣ подгонила, подпомогната отъ Паница. Такъвъ бѣше и Атанасъ Вълчевъ, единъ интелигентенъ и всеобщо уважаванъ гражданинъ, когото Паница е убилъ тогава изъ засада за общо възмущение на града и околията. Че въ Неврокопско на Паница се гледа като на разбойникъ, кървопиецъ и продажникъ, който за пари е готовъ на всичко и че населението — и турци и българи — което живѣе съ мисъльта за свободна и цѣлокупна Македония, вижда въ негово лице една голѣма спънка и единъ голѣмъ позоръ.

 

Тукъ трѣбва да се прибавятъ и думитѣ на Менча Кърничева за онова, което е видѣла въ Виена отъ продажната дейность на Паница и което сѫдътъ отклони да чуе. Въ изложението си, печатано въ македонскитѣ вестници подъ заглавие „Защо убихъ Паница", тя казва :

 

„Виденото съ собственитѣ ми очи илюстрира по най-поразителенъ начинъ на първо мѣсто предателството на Паница ; но наблюдавахъ и нѣща, които до тогава не предполагахъ. Невъзможно ми е да изреди всичко, що видѣхъ ; ще спомена само нѣкой най-характерни факти, безъ особена класификация, тъй като деянията, отъ които се гнуси и сега, излишно е да класифицирамъ.

 

Семейството разполагаше съ много пари. Тодоръ Паница почти презъ цѣлото време отсѫтствуваше отъ Виена, обикаляйки ту въ Солунъ, ту въ Бѣлградъ, ту въ Нишъ. Той бѣше въ непосрѣдна връзка съ шефоветѣ на сръбскитѣ контрачети въ Македония. Тѣ редовно му пишеха и въ Виена. Никола Ивановъ Дерменджиевъ, войвода на 50-членна такава чета въ Берово, излагаше въ едно писмо какъвъ съставъ имала четата му, какви пушки притежавала, какво уговарилъ съ сръбския околийски началникъ по работата си. Когато дойде въ Виена, Паница донесе фотографията на тази чета. Магдалена (неговата балдъза) има куража да признае, че това е чисто сръбска чета ; предъ мене и Магдалена сѫщото призна и Василъ Манолевъ, агентъ на Паница въ Солунъ, който бѣше заболѣлъ и настаненъ въ една виенска болница. На Дерменджиевъ редовно се изпращаха по сто броя отъ в. „Македонско съзнание" ; експедираше вестника Магдалена отъ стаята, въ които живѣеше. Праткитѣ стигаха на мѣсто ; спомнямъ си, че съ едно писмо Дерменджиевъ съобщаваше за получаването на бр. 4 и че околийскиятъ началникъ го извикалъ, за да му бѫде нѣщо прочетено отъ вестника. На Великдень 1924 г., въ квартирата ни на ул. Зайденгасе, въ присѫтствието на г-жа Паница и студентитѣ Миладиновъ и Тренчевъ — Тодоръ Паница запита, кѫде се продаватъ телефонни слушалки, за да купи една и изпрати на Никола Дерменджиевъ въ Берово. Съ тази слушалка Дерменджиевъ щѣлъ да подслушва разговоритѣ на българскитѣ погранични войски ; — само по себе си е ясно, че това щѣше да става съ помощьта на сръбскитѣ военни постове.

 

227

 

 

Другъ приятель на Паница, Георги Вѣневъ, бѣше войвода на сръбска контрачета съ седалище Радовишъ. Нему пишеха писма на следния адресъ : „Георги Венев, войвода — Радовиш С.Х.С.". Вѣневъ е награденъ отъ сръбския краль съ медалъ за заслуга.

 

Илия Пандурски, известенъ ренегатъ и сръбски потераджия (наскоро наказанъ съ смърть отъ ВМРО въ Малешевско), бѣ убилъ въ с. Дѫбочица — българска погранична територия — нѣкой си селянинъ Димитрачко. Новината е била съобщена отъ самия Пандурски на намиращия се тогава въ Бѣлградъ Паница и на Кочо хаджи Риндовъ, редакторъ на в. „Македонско Съзнание" въ Виена. Съ особена гордость биде помѣстенно въ тоя вестникъ известието и окачествено убийството като „подвигъ на федеративна чета" [*].

 

Въ Нишъ се намираше другарьтъ на Паница — Димитъръ Арнаудовъ, когото назоваваха „членъ на централния комитетъ".

 

Презъ лѣтото на 1924 г., въ едно сражение съ сърбитѣ македонскиятъ войвода Панчо Михайловъ си изгубилъ чантата съ книжа. Едно писмо измежду тия книжа, писано отъ Тодоръ Александровъ, се пазѣше въ дома на Паница въ Виена. Сърбитѣ предали писмото на Паница, а той го даде после на българскитѣ емигранти земедѣлци. Излизащиятъ въ Прага тѣхенъ органъ „Земедѣлско знаме" помѣсти това писмо.

 

Паспортътъ на Паница бѣше сръбски [**], веднажъ съ име Николичъ, (бащата на Паница се е казвалъ Никола), а другъ пѫть подъ името Арнаудовичъ. А още при срещата ми съ Паница въ Царибродъ видѣхъ у него специаленъ откритъ листъ за свободно движение изъ Южна Сърбия, т.е. Македония. Тогава той дори се заканваше на нѣкакъвъ сръбски полицай, който влѣзълъ въ пререкание съ него по поводъ на този откритъ листъ, издаденъ отъ жупана въ Нишъ.

 

Въ сръбскитѣ вестници бѣше се появило съобщение, че видниятъ македонски войвода Тодоръ Паница се намиралъ вече на сръбска земя и почвалъ сериозно борба противъ македонския комитетъ.

 

Отъ писмата на Паницови приятели зная, че сѫ били въ непрекѫснати връзки съ офицеритѣ на Солунския гръцки гарнизонъ. Самиятъ Паница е правилъ посещения на губернатора въ Солунъ. Заедно съ Недѣлко Атанасовъ е ходилъ въ Атина, за да уговарятъ противъ македонския комитетъ и противъ България. Г-жа Паница сѫщо ходи съ мѫжа си въ Атина и тамъ се бѣха фотографирали : тя, Т. Паница, тѣлохранительтъ му Яне Богатиновъ, живѣещиятъ въ хотелъ „Ермисъ" въ Атина емигрантъ Кантарджиевъ и неговата жена. Тази фотографическа снимка биде намѣрена отъ австрийската полиция въ дома на Паница, както и другитѣ споменати

 

 

*. «Свобода или Смърть», въ броя си отъ 6 Декемврий 1926 г., изнесе документи, установяващи. че за издръжката на този виенски вестникъ парично сѫ помагали сръбскитѣ власти.

 

**. Не се касае до фалшифициранъ отъ него сръбски паспортъ. Много пѫти се използуватъ фалшиви чужди паспорти отъ разни лица, често и за освободителни каузи. На Паница самата сръбска власть му набавя всѣкакви документи ; тъй като той при нея е като у дома си. Това е именно важното, предателското в неговия случай.

 

228

 

 

фотографии. Въ постоянна връзка съ Паница бѣха и братя Калайджиеви, които сигурно и до днесъ стоятъ на гръцкитѣ погранични постове при с. Ловча, преоблечени съ гръцки войнишки дрехи и мислятъ за нападения въ българска Македония надъ невинни селяни. Много често братя Калайджиеви пишеха писма до Магдалена, за да ги препраща на Паница. На Василъ Манолевъ, докато се лѣкуваше въ Виена, сътрудницитѣ му отъ Солунъ съобщаваха, че изпратили презъ гръцката граница лице, което да убие Филиповъ въ Неврокопъ. Предлагани сѫ били на Паница гръцки анадолски бѣжанци, съ които да нападне българска Македония. Ако бѣше живъ, навѣрно щѣше да се възползува отъ тая помощь [*].

 

Земедѣлско-комунистическата чета на известния въ България нелегаленъ Георги Янчевъ е била подпомагана отъ хората на Паница въ Гърция, за свободно минаване презъ гръцко-българската граница. Не можахъ да разбера, защо и тази чета Паница наричаше „федеративна". Понятието „федератизъмъ" го разпъваха по тактически съображения на македонска земя, но каква македонска федеративна акция имаше да прави Георги Янчевъ нѣкѫде въ източна България — близо до Черно море ? . . . За тази чета Паница разправяше предъ цѣла компания въ хотелъ Мариахилфъ въ Виена.

 

Преди заминаването на Паница въ Сърбия и Атина презъ януарий 1925 г. въ хотела Херцогхофъ, въ Баденъ, при него бѣха Димитъръ Влаховъ, видниятъ болшевикъ Черски съ свитата си и „федератистътъ" д-ръ Атанасовъ. Това поне не може да е тайна за Виенската полиция.

 

Около 20 мартъ с.г. въ Бѣлградъ е станала конференция на българскитѣ емигранти въ присѫтствието на Паница. Водачитѣ на емигрантитѣ, Обовъ и Коста Тодоровъ, съ своитѣ привърженици се изказали за по-широка акция противъ правителството на Ал. Цанковъ въ България, като изтъквали, че Сърбия е обещала въорѫжена помощь за тази цель, срещу отстѫпването на мината Перникъ и унищожението на македонскитѣ организации. Друго крило, обаче, начело съ бившитѣ министри Н. Атанасовъ и Хр. Стояновъ, искало да се подържа въ България четничество и да се предприематъ повече терористични акции. Паница лавиралъ между еднитѣ и другитѣ, но близкитѣ му го представяxа повече като сътрудникъ на комуниститѣ.

 

Годеникътъ на Магдалена, Бумбаровъ, по едно време замина за Прага, за да купува или приема картечнпци. По разказитѣ на Магдалена, разчитали много и на едно възстание въ България, подкрепено съ навлизане на въорѫжени емигранти. Смѣтало се за възможно заемането на важенъ желѣзопѫтенъ центъръ въ западна България, навѣрно Вратца, откѫдето щѣли да пратятъ телеграми изъ цѣлата страна, че правителството на Цанковъ е свалено.

 

 

*. Можемъ да си представимъ на колко десетки или стотици хора би костувало живота едно подобно нападение, и колко материални разрушения би докарало за селянитѣ въ Неврокопско.

 

229

 

 

Отправяха се постоянно закани къмъ видни лица въ България и македонци ; не оставаше съмнение, че тѣ сѫ въ течение за всички терористични замисли. Останали сѫ въ паметьта ми заканитѣ къмъ македонцитѣ: И. Михайловъ, Йорданъ Бадевъ, Наумъ Томалевски, Ал. Протогеровъ, Баждаровъ, Пърличевъ, Моневъ : сѫщо помня имената Гр. Василевъ и Пане Бичевъ. Въ хотелъ Мариахилфъ предъ мене и семейството си Паница каза : „Когато веднажъ се установи селско-работническо правителство въ България, такава сечь ще падне надъ македонцитѣ, че и ония, които биха останали живи, не ще посмѣятъ да се наричатъ македонци".

 

Съ болшевишкитѣ голѣмци въ Виена, главно съ Черски и Влаховъ, Паница бѣше сѫщо въ голѣма дружба. Влаховъ и Черски знаеха винаги и най-подробно за цѣлата дейность на Паница и съ потераджиитѣ въ Македония. Семействата Влаховъ и Паница бѣха нераздѣлни. Болшевикитѣ даваха пари за вестникъ „Македонско съзнание". Магдалена, която бѣше назначена касиерка на „федеративната организация" въ Виена, получаваше паритѣ за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпущаха 22,000,000 австрийски крони. На 13.2.1925 г. въ гостилницата, дето се хранѣхме, въ мое присѫтствие й донесе 22 милиона крони Кълевъ, анархо-комунистъ, роднина на Влаховъ и неговъ човѣкъ. Втори пѫть такава сума предъ мене й бѣше донесена въ квартирата на Зайденгасе 32. Магдалена отъ своя страна предаваше сумитѣ на Кочо х. Риндовъ, редакторъ на вестника. Магдалена получаваше като заплата 2 милиона крони месечно, Хаджи Риндовъ — 4 милиона, студентътъ Атанасъ Миладиновъ — 3 милиона, Григоръ Костовъ — 3 милиона. Споредъ Магдалена още нѣколко души студенти се издържатъ съ болшевишки пари; тѣ сѫ навѣрно сѫщитѣ, за които у семейството на Паница се хвалѣха, че успѣли да ги отцепятъ отъ общото македонско студентско дружество въ Виена, главно анархо-комунисти. Вънъ отъ заплатата си Магдалена взимаше и други суми. Димитъръ Влаховъ веднажъ лично й даде 150 долара, въ квартирата на Антониегасе 32, макаръ че по това време тя имаше въ сандъка си около 500-600 долара. Другъ пѫть Кълевъ й донесе 50 долара. Споредъ думитѣ на Магдалена, Влаховъ получавалъ по 60,000 лева на месецъ. Тя и г-жа Паница се възмущаваха, задето Влаховъ разполагалъ съ много срѣдства. „Знаешъ ли защо Влаховъ се отдѣли отъ Тодоръ Алекандровъ ? — ме запита единъ пѫть Магдалена — защото болшевикитѣ иматъ повече пари отъ македонската организация— за плячка".

 

И останалитѣ „федератисти" въ Виена пилѣеха много пари. Недоразумѣния сѫществуваха между Влаховъ-Паница отъ една страна и д-ръ Атанасовъ-Славе Ивановъ, отъ друга зарадъ пари. Обвиняваха Атанасовъ, че не е далъ смѣтка за една сума отъ два милиона и четиристотинъ хиляди лева. Славе Ивановъ намираха неполезенъ и нѣмало защо да го хранятъ. Влаховъ и Паница казваха, че го държали още, защото имъ билъ разкрилъ нѣща, които тѣ използували противъ Тодоръ Алесандровъ. И д-ръ Атанасовъ и Славе Ивановъ бѣха смѣтани за безнравственици. Самъ Черски е казалъ на Магдалена, че д-ръ Атанасовъ е немораленъ и не желае дори да се рѫкува съ него. Атанасовъ обвиняваха и въ шпионажъ — издалъ билъ на Пашичъ срещата, които е станала

 

230

 

 

въ Баденъ между Черски, Влаховъ, д-ръ Атанасовъ, Т. Паница и Кръстьо Раковски преди близо една година. Въ квартирата си на Антониегасе 32 Димитъръ Влаховъ потвърди, че такава среща е имало. Паница се срещаше съ Черски чрезъ Влаховъ.

 

Отъ Паница чухъ, а отпосле и Магдалена го потвърди, че когато Тодоръ Александровъ е билъ въ хотелъ Бристолъ въ Виена, Черски и Влаховъ наредили да отидатъ при него съ фалшиви полицейски значки двама комунисти хървати, и поканвайки го да се яви въ полицията, да го отвлѣкатъ нѣкѫде съ автомобилъ и да го убиятъ. Подиръ атентата въ софийската катедрала Магдалена ми каза, че Паница се заканвалъ да устрои на Цанковъ нѣщо сто пѫти по-страшно отъ този атентатъ. Нѣколко дена преди атентата г-жа Влахова каза, че известниятъ нелегаленъ комунистъ въ България Коста Янковъ е пристигналъ тайно въ Виена. Изглежда, че не се е бавилъ много тамъ, защото скоро следъ атентата стана известно убийството му въ София.

 

Много се радваха за убийството на проф. Никола Милевъ и казваха, че това е ударъ за македонцитѣ, по-тежъкъ отъ този съ убийството на Т. Александровъ. Съжаляваxа като чуха, че убиецътъ на Милевъ — Миланъ Манолевъ, е билъ наказанъ отъ ВМРО. Магдалена ми каза, че отъ Влахова чула за идването на Миланъ Манолевъ въ Виена и че между Влаховъ, д-ръ Атанасовъ и Манолевъ е било уговорено убийството на Милевъ — Влаховъ и Манолевъ били отдавнашни познати и съграждани, и двамата отъ гр. Кукушъ.

 

Презъ априлъ т.г. Паница получи последователно две телеграми отъ Бѣлградъ, съ които Н. Атанасовъ и Хр. Стояновъ го викаха тамъ, за да направили преоценка на положението. Паница, обаче, не отиде, а изпрати приятеля си Яне Богатиновъ.

 

Паница бѣше много недоволенъ отъ нѣкои бивши министри въ кабинета на Стамболийски, заради недостатъчния имъ куражъ въ борбата срещу македонцитѣ. Съ Ал. Стамболийски Паница е ималъ утоворена среща на 12 юний 1923 г., но превратътъ стана на 9 юний и срещата не могла да се състои. Двамата щѣли да приказватъ за необходимитѣ решителни мѣрки противъ македонцитѣ. Паница признаваше, че по едно време успѣлъ да постави окрѫженъ управителъ въ Петричъ своя другарь. Ал. Буйновъ, за да създаде силни земедѣлски ядра и съ тѣхъ да дава отпоръ на македонцитѣ, но Буйновъ не можалъ да направи нищо.

 

Казаното по-горе е достатъчно, за да се види какво представляваше и вънъ отъ България политическата и морална физиономия на Паница.

 

Едни отъ факторитѣ, на които Паница скѫпо се продаваше, не сѫ имали и никога не ще иматъ нѣщо общо съ Македония ; други сѫ прѣко заинтересовани въ нейното окончателно поробване. Смѣтката на Паница бѣше да получава пари. А съображенията на казанитѣ фактори, за да му плащатъ, сѫ твърде ясни. Сърбитѣ иматъ охота да възстановятъ въ България на власть свои орѫдия и подпомагатъ емигрантитѣ ; а особено за денационализаторскитѣ имъ планове въ Македония тѣ иматъ нужда отъ хора като Паница. Гърцитѣ отъ своя страна иматъ еднакви съ сърбитѣ смѣтки противъ македонскитѣ борци и съ радость приемаха при себе си Паница, когото използуваха и срещу омразната имъ България. Болшевикитѣ

 

231

 

 

пъкъ се надѣваха Паница да допринесе много за болшевизирането на Балканитѣ чрезъ тероръ и смутове.

 

Така лесно се продаваше Паница. А презъ това време Македония, земята за смѣтка на чието робство той бѣ придобилъ нѣкога известность, продължаваше да се превива отъ болки и да се кѫпе въ сълзи.

 

Този Тодоръ Паница застреляxъ въ Бургтеатъръ и смѣтамъ, че съ това изпълнихъ само дългъ къмъ Македония".

 

* * *

 

Ако не бѣ премного органичаванъ отъ сѫда въ излагане на македонската трагедия подъ властьта на Гърция и Сърбия (Югославия), защитникътъ на Кърничева би могълъ да посочи поне още нѣкои деяния на бандитѣ, съ които Паница бѣ не само станалъ съдружникъ, но които създаваше въ услуга на сръбската власть. Ако не би имало нищо друго на лице отъ терора и садизма на тѣзи банди, срещу които — както каза г. Пресбургеръ — една жена отиде въ Виена, за да премахне едного измежду вдъхновителитѣ имъ и съюзницитѣ имъ, достатъчно биха оправдали нейното възвишено дѣло, напримѣръ само следнитѣ случаи :

 

Дилберта Димитрова отъ с. Полаки, Кочанско, презъ януарий 1923 г. е бита, обесвана съ главата надолу, а сетне изнасилена.

 

Петь жени въ с. Крушица, Скопско, бѣха полѣти съ бензинъ и запалени : Ленка Тенева, Софка Данева, Магда Насева, Вида Миланова, Лефтера Панова. Това стана презъ пролѣтьта на 1922 г.

 

На женитѣ Стоя Лазова Станишкова и Коцана Янева Алексова отъ с. Нежилово, Кратовско, бѣ рѣзано месо отъ пръститѣ — на 15 юлий 1921 г.

 

Въ махалата Мало-горе, Кратовско, бандити и стражари посѣгатъ да изнасилятъ снахата на баба Елена. Бѣгайки, настигната е и бодена съ ножове. А бабата бѣ намѣрена полумъртва и облѣна въ кръвь.

 

Въ с. Калнище, Кратовско, бандити изтезаватъ и изнасилватъ съпругата на Санде Калнишки макаръ да е била бременна. Абортирала и умрѣла.

 

Презъ декемврий 1923 г. цѣла нощь е била изнасилвана отъ бандити и стражари жената на Миленко Костадиновъ отъ с. Истибани, Кочанско ; е била бременна. Следъ нѣколко дни умира.

 

Въ село Емирица, Кратовско, презъ май 1924 г. Ангелина Митанова е бита безмилостно. Следъ туй е обесена съ главата на долу на едно дърво и така оставена да издъхне въ ужасни мѫки. Това върши бандата на Мино Станковъ, сътрудникъ на сърбитѣ съ контра-чети, каквито и Паница бѣ предоставилъ на разположение на сръбската власть.

 

Бебетата Стоянка Ефтимова и Йорданка Димитрова въ с. Полаки, Кочанско, сѫ намушени съ ножове и сетне оставени на кучетата да ги ядатъ.

 

Мара Андова, 50 годишна, отъ с. Полаки, Кочанско, на 7 януарий 1923 г. е жестоко бита. Интернирана е въ Куманово. Сетне на нѣколко пѫти изнасилена, защото мѫжътъ й билъ избѣгалъ въ България. Дъщеритѣ й обезчестени — Кина на 20 години, а по-малката на 16 години. Деянието е извършено отъ сръбски стражари, нераздѣлнитѣ

 

232

 

 

сътрудници на контра-четитѣ на Пандурски, Стоянъ Мишевъ, Паница, които общо разоряваха всичко по-събудено и здраво българско въ Брѣгалнишката область.

 

Ангелина Митева, 60 годишна, отъ с. Емирица, Кратовско, на 13 февруарий 1924 г. бита до смърть. Кѫсани сѫ части отъ тѣлото й.

 

Когато по Македония се вършеха такива и много други ужаси, тъкмо тогава Паница си пиеше кафето въ кабинетитѣ на Жика Лазичъ и гръцкитѣ полицейски шефове. А за прилагането на безчовѣчнитѣ насилия надъ народа ни Паница направо, конкретно съдействуваше на поробителскитѣ власти.

 

Повтаряме, ако само заради тѣзи свои нещастни сестри трѣбваше да се жертвува Менча Кърничева, тя би го сторила съ радость. А виенскиятъ сѫдъ, ако пожелаеше, можеше съ пренебрежение да отмине и такива факти.

 

 

Историческитѣ прилики съ случая на Менча

 

Защитникътъ на Менча, г. Пресбургеръ, спомена въ своята защита имената на нѣмския народенъ герой Херманъ, които използува довѣрието на римския военачалникъ Варъ, за да го разбие въ прочутия бой при Тевтобургската гора ; на френската героиня Шарлота Корде, който отива при Марá, за да му разкрие ужъ тайни планове на противницитѣ му, скроени срещу него, а заби ножъ въ сърдцето му ; спомена за швейцарския легендаренъ борецъ Вилхелмъ Телъ, който ритна лодката на Геслера и отъ брѣга му отправи стрелата си, макаръ малко преди това отъ сѫщия Геслеръ да бѣ оставенъ свободенъ да спасява всички при бурята, като опитенъ лодкарь. И изтъкна, че всички сѫ си послужили съ преструвки, съ измама срещу тиранитѣ. Това е споменато отъ защитникътъ поради туй, че въ сѫда нѣкои сѫ приписвали като минусъ на Менча Кърничева факта, че си послужила съ измама, живѣейки въ квартирата на Паницовата балдъза и поканвайки семейството на Паница на театъръ. За всички споменати случаи азъ бихъ употрѣбилъ думата конспирация.

 

Ако е въпросъ за измама, страхотна е тъкмо измамата, която Паница употрѣбляваше, за да заблуждава нѣкои българи, че работи за освобождението на Македония, когато въ сѫщность съдействуваше на поробители ни. И кой не знае, че Паница уби Гарванова и Сарафова въ кѫщата на последния, следъ като бѣха привършили „приятелската вечеря" ?

 

Но умѣстно е да се спрѣмъ и на другъ единъ случай, знаменитъ особено поради това, че ни е предаденъ отъ Свещеното Писание, — случая съ Юдитъ. Нейната история е описана въ цѣла книга, съставляваща часть отъ Стария Заветъ и призната отъ католическата и православна църкви за свещена книга. На кратко историята е следната.

 

Холофернъ, генералъ на царь Навуходоносоръ, наближава да превземе еврейския градъ Бетулия. Всички сѫ въ паника. Прѣлестната вдовица Юдитъ решава да спаси съгражданитѣ си, като напуска града и се представя въ лагера на Холоферна. Заявява още на първитѣ срещнати асирийски стражи, че ще издаде тайнитѣ на еврейската защита ; и тѣ й повѣрвали и и завеждатъ при Холофернъ. Виждайки го, тя се простира предъ краката му вѣрноподанно. Но той заповѣдва

 

233

 

 

на слугитѣ си бързо да я подигнатъ. Разказва му тя какъ — по нейно убеждение — израилтянитѣ сѫ прегрѣшили предъ Бога и ги очаква наказание ; и обещава, че ще заведе Холофернъ въ Иерусалимъ безъ мѫчнотии, и че нѣма да бѫде срѣщнатъ никакъвъ еврейски отпоръ.

 

Холофернъ разпорежда щото тя и прислужницата й свободно да излизатъ изъ лагера на войскитѣ, когато пожелаятъ. На четвъртия день я поканва на пиршество въ своя шатъръ. Следъ като останалитѣ поканени напускатъ шатъра, всички достатъчно пийнали, тя — по негово нареждане — остава въ шатъра. Но виното почва да затваря клепачитѣ му. Тогава именно тя откачва сабята, която е висѣла на една колона до лѣглото му, и отрѣзва главата му. Прислужиницата поставя главата въ торбата, която тѣ си носятъ, и пакъ така спокойно, понеже стражаритѣ не ги безпокоятъ споредъ даденото вече отъ по-рано нареждане, дветѣ жени стигатъ до Бетулия.

 

Когато асирийската войска вижда на сутриньта главата на Холоферна окачена върху стената на еврейския градъ, уплашена се оттегля.

 

*

 

Прокурорътъ въ виенския сѫдъ се пита, и се старае да узнае дали Менча не е имала нѣкакви връзки съ дадена срѣда, дали не принадлежи на нѣкоя отъ „партиитѣ" въ македонското движение. Тя е имала съображения да не му казва нищо върху това.

 

Престоявайки нѣколко месеци въ Виена, тя е могла да прецени колко на лѣво, почти филоболшевишки, е настроена голѣма часть отъ австрийския печатъ и сама е могла да си направи смѣтка, че върху Австрия ще има силенъ натискъ отъ страна на Югославия и на Русия, ако тя спомене за познанството си съ македонски борци, противници на комунизма. Това би попрѣчило да се развие по-пълно единъ процесъ, зъ който да се изрисуватъ злочинствата на сръбския режимъ и злокачествената роля на болшевикитѣ спрѣмо нашето освободително движение. Но и да е принадлежала на нѣкоя отъ „партиитѣ" (на тая, която е била срещу поробителитѣ, а не въ тѣхна услуга) подвигътъ й си остава все сѫщиятъ.

 

Както казахъ, и Шарлота Корде е съ цѣлата си душа при жирондиститѣ, и въпрѣки това Ламартинъ я нарече „Ангелътъ на убийството". Шарлота не губи нищо и отъ факта, че — както се изнася отъ нѣкои писатели — тя е хранѣла симпатии къмъ едного отъ водачитѣ на жирондиститѣ ; възхищавала се отъ характера му, отъ красноречието му. Ако бихме приели за моментъ, че тя е била и влюбена въ него, жертвата й става още по-възвишена. Хиляди пѫти е цитиранъ стихътъ на голѣмия унгарски поетъ Петьофи, въ който каза, че за любовьта живота си ще даде, а за свободата — дава и любовьта си.

 

Тя е слушала речитѣ на избѣгалитѣ въ Саеn жирондинци, посещавала тѣхнитѣ митинги въ Нормандия. Колко се чувствувала близка на тѣхъ показватъ и думитѣ, произнесени отъ тѣхния водачъ Рiеrrе Vеrgniаud следъ като тя уби съ ножа си Марá : «Еllе nous реrd, mаis еllе nous аррrеnd à mourir.» (Тя ни погубва, но ни учи какъ да се умира).

 

Петионъ, виденъ жирондистъ, е видѣлъ Шарлота на 7 юлий 1793 г., когато на ливадата при Саеn тръгвали доброволци за Парижъ — „за войната на Марá".

 

234

 

 

По-рано той я е виждалъ нѣколко пѫти ; но сега предположилъ, че тя може да има нѣкой свой любимъ, който тръгва, и затова е опечалена, така млада и хубава. Била е двадесеть и петь годишна.

 

При разпита й, тя подържала, че въпроснитѣ доброволци сѫ били много хиляди на брой, когато въ сѫщность сѫ били малка група. И въ това й твърдение се чувствува какъ тя е взѣла страна.

 

Избрала е да накаже Марá, вмѣсто Робеспиеръ, следъ като прочела въ неговия — на Марá — вестникъ „Лами до пьопълъ", че трѣбвало да паднатъ още двестѣ хиляди глави въ Франция, за да се затвърдѣла републиката. [*]

 

Когато Шарлота е приета за разговоръ отъ Марá, тя му дава имена на жирондиститѣ, за да му се представи искрена негова подръжница. Той бърза да си записва тия имена, заканвайки се наистина, че щѣлъ да ги изпрати на гилотината. Това досущъ ми напомня заканата на Паница предъ Менча, че „автономиститѣ" (т.е. хората на македонското освободително движение) добре щѣли да си изпатятъ отъ мѣркитѣ, които Жика Лазичъ взима, съ помощьта на ренегата Стоянъ Мишевъ, а сега вече и съ тая на самия Паница. А когато тѣ — тоестъ приятелитѣ на Паница, и лично той, ще съборятъ властьта въ България и ще я поематъ въ свои рѫце, такава сѣчь щѣла да настѫпи тамъ срещу македонцитѣ, щото нѣмало и да посмѣятъ да се нарекатъ вече македонци.

 

Видѣла бѣ, че се адресиратъ до сръбската полиция вестници и писма, насочени да заблуждаватъ поробения народъ, въ пълна вреда на него.

 

Споменатитѣ отъ адвоката г. Пресбургеръ прославени герои като Херманъ, Вилхелмъ Телъ и пр. не бѣха хора, чиито мисъль, чувство и дѣла стоѣха изолирани отъ тѣхното общество. Тѣ нѣмаха частни въпроси да уреждатъ съ тия, които сразиха. Тѣ бѣха часть отъ народа си, изразители на стремежитѣ му, чувствуващи съ неговото сърдце. Херманъ предвожда цѣла армия отъ тоя свой народъ. А Вилхелмъ Телъ е правилъ съзаклятия съ своитѣ съселяни и сънародници противъ общия имъ врагъ. Предъ ничия съвесть неговиятъ ореолъ не става по-тъменъ заради това. Обратно — всѣки би се питалъ — ако вършеше нѣщо лично — защо го е вършилъ ? Или по-точно, никой не би се интересувалъ за неговата акция, ако тя би била лично дѣло, извършено поради лични нѣкакви смѣтки или настроения.

 

Като тия герои оставиха въ историята имената си и множество други, които бѣха винаги въ редоветѣ на организации, обществени течения или конспиративни крѫжоци, каквито и сами сѫ създавали. И Полша основателно слави Емилия Платеръ.

 

Полковникъ Лауренсъ, който подигна арабитѣ на бунтъ презъ първата свѣтовна война, работѣше съ пълното знание, подкрѣпа и указание на английската политика. Това не попрѣчи всички да го считатъ герой и да стане приживѣ легендаренъ.

 

 

*. Посочванитѣ тукъ факти за идейната принадлежность на Шарлота къмъ жирондиститѣ и за избора й да накаже Марá се намиратъ въ авторитетни европейски енциклопедии, като напримѣръ : италианската «Трекани», томъ IX отъ 1934 г. ; британската енциклопедия, томъ VI отъ 1960 г. ; Mеуеrs сonvеrsаtions—Lеxiсon, томъ IV отъ 1904 г. и други.

 

235

 

 

Отто Скорцени [*] вършеше всичко по заповѣдь на своето военно началство, или лично на Адолфъ Хитлеръ. Но — въ очитѣ на обществото — подвизитѣ му не губятъ нищо поради това обстоятелство. Виждаме даже военниятъ сѫдъ на победителитѣ, следъ втората свѣтовна война, да го оправдава и задето е употрѣблявалъ тѣхната военна униформа, знаци и орѫжие, при изпълнение на смѣлитѣ си начинания противъ тѣхъ.

 

И Юдитъ извърши предумишлено убийство. Старейшинитѣ на града знаятъ, че тя тръгва да спасява Бетулия, макаръ да не имъ е обяснила плана си. Настояла да се молятъ за нея, както и тя самата горещо се моли на Бога да й помогне въ намеренията й. Това е въ сѫщность нейната сюблимна клетва, че ще извърши замисленото, но търси подкрѣпа на Провидението.

 

А старейшинитѣ, както и отвориха вратитѣ на града, за да излѣзне вънъ отъ стенитѣ му, така я причакватъ сетне при вратитѣ — когато се връща следъ убийството на Холофернъ.

 

Нейното дѣло, което е донесло добро на народа й, е хвалено и отъ Свети Тома Аквински. Героизма й е изтъкнатъ — казахме — въ самото Свето Писание [**].

 

Излиза, че ако Кърничева е тръгнала срещу Паница даже съ пълното знание на хора отъ македонското освободително движение, дѣлото й не губи нищо отъ своето спасително и героично значение за нашия народъ.

 

Това нейно деяние не виси и не може да виси въ въздуха ; не е изолирано отъ настроението на родолюбивитѣ македонци, особено отъ това на поробенитѣ между тѣхъ — които сѫ мнозинство. Менча нѣма никакви частни спорове съ Паницовци, никакви частни интереси да брани, или частни обиди да отмъщава, нито действува поради нѣкаква моментна екзалтация. Но като членъ на това обезправено, потиснато и унижено общество, т.е. нейния народъ, тя е засѣгната отъ вършенить надъ него неправди.

 

Въ историята на македонското освободително движение имаме единъ голѣмъ примѣръ на „самостоятелно" революционно действие — примѣра на солунскитѣ „гемиджии", които извършиха знаменититѣ атентати въ Солунъ, въ надвечерието на Илинденското възстание. Но нито единъ отъ мотивитѣ за акцията имъ не е отдѣленъ отъ страданията на цѣлия ни народъ. Пъкъ и всички тия десетина младежи имаха лични познанства съ хора на революционното движение, което бѣ всенародно, добре организирано. Тѣ даже и пари, и динамитъ, и редица услуги сѫ получили все отъ ВМРО. Непослушни се оказаха само относно датага на акцията имъ. Не би било и мислимо да вършатъ нѣщо, което ще

 

 

*. Скорцени е австрийски нѣмецъ. Като германски войникъ отъ специалнитѣ части на «Есъ-Есъ». Назначенъ е билъ за шефъ на специални групи, предназначени за смѣли акции. Той успѣва да задигне Бенито Мусолини отъ ареста му на най-високия връхъ въ Италия «Гранъ Сассо». Съ рѣдка умѣлость задигна отъ Будапеща унгарския регентъ Никола Хорти. Съ преоблечени въ американски униформи нѣмски войници се опита да задигне генералъ Айзенхауеръ, намиращъ се начело на западнитѣ войски далече задъ бойната линия, внасяйки голѣма бъркотил въ редица американски военни части.

 

**. Въ честь на тая библейска героиня, която отрѣзва главата на заспалия Холофернъ, гениалниятъ Волфгангъ А. Моцартъ е написалъ музикалното произведение «Освободената Бетулия».

 

236

 

 

е отдалечено отъ освободителната мисълъ и надежда, обхванала цѣлия народъ.

 

И ако, по съображенията, за които говоримъ другаде, Менча не биде напълно оправдана отъ виенския сѫдъ, припомниме си тукъ съ още по-голѣмо убеждение думитѣ, които Шарлота е писала на баща си преди да умрѣ на гилотината : „Престѫплението е, което носи срамъ, а не гилотината". Престѫпление вършеха тия, които тероризираха Франция, а не Шарлота.

 

*

 

Защитата на Паница го изкарва привърженикъ на „партия" въ македонското движение. Това, значи, че нѣкаква часть отъ нашия народъ е имало, която е съгласна щото сръбската власть да изкоренява народностьта ни въ Mакедония, да избива стотици и xиляди, невинни даже предъ сръбския законъ, българи. Такава партия не е имало и нѣма да има всрѣдъ българската нация. Имало е отдѣлни такива продажници.

 

И понеже се споменаватъ имената на Марá и Шарлота Корде, умѣстно е да се запитаме: „Би ли се намѣрилъ въ Франция човѣкъ и всрѣдъ партията на убития Марá, да го защити макаръ съ една дума — ако той бѣ въ услуга на заклетитѣ френски външни врагове, по подобие на Паница ? Шарлота нито за мигъ не е виждала въ лицето на Марá подобенъ френски предатель.

 

Паница бѣ въ услуга на сръбската и гръцка полиция. [*] Но „привърженицитѣ" му — всички въ сѫщность чужди орѫдия по идеология, а мнозина и плащани отъ чужбина — пишатъ, че билъ голѣмъ борецъ. Нека вземемъ за примѣръ наистина единъ голѣмъ борецъ — като Левски или Мацини. И представете си, че Левски разпраща позиви до българитѣ за бунтъ чрезъ султановитѣ стражари. Очевидно е, че цельта ще е само да се узнае кои сѫ готови да възстанатъ, та турската власть по-лесно да ги хване за врата. Или ако Мацини би прибѣгвалъ до услугитѣ на австрийскитѣ полицаи съ намѣрение да „освобождава" италиянския народъ отъ австрийското господство ; — какъ ще бѫде наречена подобна акция, освенъ провокаторско и предателско дѣло ? Съ други думи — това би било нѣщо като дѣлото на Паница.

 

Заслужава съ дебела черта да наблегнемъ върху факта, че презъ изминалитѣ четиридесеть години до сега комуниститѣ нито единъ пѫть не се спрѣха, макаръ съ една дума, да ни обиснятъ каква работа вършеше

 

 

*. Сръбскиятъ вестникъ «Търговински Гласникъ» отъ 17 май взимайки поводъ отъ убиването на Паница и симпатиитѣ на софийския печатъ къмъ изпълнителката на наказанието, обвинява България въ съучастие въ тази афера и иска нейното наказание. Подканва и Ромъния и малката антанта да взематъ мѣрки срещу България.

 

Вестникътъ пише между другото и това : «Очевидна е нуждата да се води борба срещу болшевизма, но сѫщо така необходимо е да се сложи края на злодеянията на македонствующитѣ, извършени съ удобрението на правителството на г. Цанковъ, не само въ България, но и другаде».

 

Но споредъ този сръбски вестникъ трѣбва да се обвини въ съучастие и Европа, защото огроменъ брой европейски вестници вземаха страната на изпълнителката на наказанието.

 

Сръбскиятъ вестникъ не се ли страхува, че съ изказаната болка за загубата на Паница предава връзкитѣ на бѣлградскитѣ тирани съ конспираторитѣ отъ Москва, обединени въ една чудовищна дружба ?

 

(Изъ «Нувелъ Маседониенъ» отъ 5 юний 1925 г.)

 

237

 

 

съ поробителскитѣ — сръбски и гръцки власти — въ Македония и вънъ отъ нея Паница, когато цѣлиятъ ни народъ бѣ пропищѣлъ отъ насилията имъ, насочени къмъ неговото пълно денационализиране ? Тѣ избѣгватъ да проговорятъ по това, както въ дома на обесения избѣгватъ да споменаватъ за вѫже. Не смѣятъ да се спратъ на тази тема, защото безчестието и падението сѫ толкова голѣми, щото даже тѣхната формула, че моралътъ билъ буржуазенъ предразсѫдъкъ, не имъ дава куражъ да попаднатъ на нея.

 

Дружбата си съ младотурскитѣ власти подиръ Хуриета той все още може да прикрива — предъ неосведоменитѣ — съ факта, че тѣ обявиха Хуриета, че свалиха отъ престола Абдулъ Хамида, че се дадоха — поне на книга — нѣкакви обещания въ полза на народа. А сега, какво търсѣше той въ канцелариитѣ на чудовищнитѣ тирани въ Македония ; защо бѣха тѣхнитѣ изобилни внимания къмъ него ? Тѣ именно, и комуниститѣ — слѣпитѣ орѫдия на далечна централа — бѣха неговата македонска „партия", за каквато защитницитѣ му говорятъ въ виенския сѫдъ.

 

А ако приятелитѣ му иматъ предвидъ само слугуването му на комуниститѣ, нека имъ е честитъ ! Фактъ е, че ако българския народъ — кѫдето и да живѣе тоя — свободно би гласувалъ, въ подавляющето си мнозинство, поне въ 95 %, би гласувалъ съ две рѫце противъ комунизма. Така че, Паница и деянията му нѣматъ нищо общо съ българския народъ ; той и ситната му компания сѫ една самоизолирала се групичка, врагъ на българската и всѣка друга свобода, врагъ — както наскоро следъ туй се доказа — на самата българска националность въ Македония, а не само на самостоятелното македонско освободително дѣло.

 

Презъ турския режимъ той бѣ проповѣдвалъ — доколкото и съ това се е занимавалъ презъ краткото му четникуване —, че земята трѣбва да принадлежи на селянина, който я обработва. А сега бѣ станалъ агентъ на една централа, която въобще нѣмаше намерение да дава на потиснатия селянинъ земя. Въпроситѣ, които Ленинъ искаше да решава въ Русия, у насъ ВМРО започна да ги решава още при турския режимъ, но безъ всѣкаква измама спрѣмо селянитѣ.

 

А и кой би повѣрвалъ даже въ „комунизма" на тоя забогатѣлъ вчерашенъ голтакъ ? И презъ време на войната той се бѣ решилъ да трупа капитали, когато народа му проливаше кръвьта си и понасяше голѣми лишения.

 

Когато комунистическата преса въ Виена, и другаде по свѣта, величаеше Паница, всичкитѣ нейни писания бѣха публична лъжа.

 

Въ приложение [34] е дадена преценката на Пѣю К. Яворовъ и Хр. Силяновъ за Паница, въ връзка съ убийството на Гарвановъ и Сарафовъ, съ което се турна начало на убийства въ срѣдата на ВМРО — като изключимъ върховизма, който се явяваше като отдѣлна, външна организация.

 

 

Възраженията на противната страна

 

Но нека тукъ бѣгло да посочимъ съ какъвъ сортъ аргументи защитницитѣ на Паница сѫ искали да го бранятъ.

 

Адвокатътъ му г. Марилъ, заявява, че Паница билъ пожертвувалъ цѣлия си животъ и състояние за освобождението на Македония. Ако до

 

 

238

 

 

такава степень е билъ заблуденъ този адвокатъ, излишно би било да се следятъ другитѣ му аргументи. Паница стана богаташъ, безъ да се отказва отъ качеството си на нѣкогашенъ македонски деятель ; обратно — използувалъ е главно него, за да обира хората и да се продава на чужди фактори.

 

Паница не билъ миналъ на сръбска служба, а работилъ за балканска федерация, подържа г. Марилъ. На това толко може да се вѣрва, колкото на приказкитѣ на Григоръ Циклевъ и Стоянъ Мишевъ, че сѫ работили за нѣкаква федерация, изпълнявайки ролята на най-обикновенни сръбски пандури и палачи.

 

Паница отиде точно съ враговетѣ на балканската федерация, започвайки отъ младотурцитѣ. Има ли нѣкой да повѣрва, че султанското правителство, даже съ министъръ-председатель младотурския първенецъ Енверъ-бей, е било за балканска федерация ? Или правителствата на сръбския и гръцки крале бѣха за тая комбинация на Балканитѣ ? Нийде не сѫ се нито появявали доказателства за такива абсурдни комбинации съ кралетѣ и съ най-отровенитѣ шовинисти на Балкана. Кой въ Бѣлградъ би слушалъ декламациитѣ на единъ Паница за балканска федерация, ако въобще би му дошло на ума да приказва нѣщо подобно ? Тамъ се интересуваха само отъ неговия приносъ за омаломощаване на българщината въ Македония. Затова, и само за това, му даваха и паспорти, и всевъзможни други помощи и улеснения.

 

За балканска федерация е била ВМРО. Паница, изневѣрявайки на изневѣрилъ е и на всички идеи, въобще на всѣка идейность. За да замаскиратъ падението му, подобнитѣ нему, или тѣхнитѣ общи покровители, му прикачваха какви ли не качества. А нищо по-лесно отъ това — да се драскатъ думи, праздни фрази, противни на действителностьта. Могатъ да го нарекатъ и привърженикъ на свѣтовна федерация. Но съ това нищо не ще бѫде изличено отъ престѫпнитѣ му дѣла. Самитѣ му работодавци, болшевикитѣ, отлично показаха до колко сѫ за федерация на Балканитѣ, и въ свѣта, и какъ я разбиратъ.

 

Паница бѣ единъ авантюристъ и чуждъ наемникъ, и нищо повече. Кратковременната идейность, показана отъ него при турския режимъ въ Македония, биде затрупана съ дебела, непроницаема мъгла отъ съзаклятия съ врагове на Македония и отъ редица неопровержими престѫпления.

 

Не било вѣрно и твърдението, че Паница е на болшевишка служба. За да установи истиностьта на тия си твърдения, адвокатътъ г. Марилъ настоява да се призоватъ като свидетели лицата ... Коста Павловъ, Василъ Христодоровъ и Кръсто Делипапазовъ, приятели на Паница.

 

Вториятъ граждански ищецъ, тоестъ защитникъ на Паница и паницовци е казалъ предъ сѫда тия думи, всѣка отъ които е флагрантна лъжа и глупость :

 

„Ако днесъ се говори за автономисти и федератисти, нека кажа, че между тѣхъ има разлика. Федератиститѣ сѫ автономисти, но автономиститѣ сѫ предатели на народа си ; тѣ искатъ той да бѫде потиснатъ отъ господствуващитѣ класи, докато федератиститѣ искатъ освобождението на македонския народъ. Това е разликата, и не бива да се объркваме, когато чуваме отъ една страна за автономисти, а отъ друга за федератисти. Трѣбва да ни бѫде ясно, че автономиститѣ сѫ наемници на българското правителство, че сѫ наемници на сръбското правителство, че сѫ наемници

 

239

 

 

на гръцкото правителство, че сѫ наемници на ромънското правителство, за което напоследъкъ чуваме толкова злочинства, и трѣбваше да чуемъ, за толкова нещастия" ! . .

 

Виенскитѣ предатели до такава степень сѫ натъпкали главата на този нещастенъ адвокатъ съ безмислици, че човѣкъ би го взелъ за ненормаленъ. Всичкитѣ деяния на Паница — като сръбско, гръцко орѫдие и пр., този адвокатъ ги е преписалъ на македонското движение, на македонската емиграция, на ВМРО ... Прочитайки тия редове, не бихме имали нужда въобще да споменаваме за „защитата" на паницовци въ тоя процесъ. Но като хроникиране на тая случка, спрѣхме се на кратко и върху казаната прословута „защита".

 

Свидетельтъ Борисъ Бумбаровъ пъкъ твърди, че презъ цѣлото време на земедѣлското управление Паница билъ преследванъ така, както билъ преследванъ Т. Александровъ и Протогеровъ. Значи, този свидетель идва въ сѫда, за да лъже най-флагрантно. За него не сѫществува фактътъ, че Паница водѣше даже въорѫжени отреди, повѣрени му отъ земедѣлското правителство за борба срещу ВМРО.

 

Сетне Бумбаровъ твърди, че не само Паница, но и никой отъ емигрантитѣ не билъ влѣзналъ въ връзка съ сръбското правителство. А за никого не бѣ тайна, че въпроснитѣ емигранти пращаха и въорѫжени чети въ България съ всестранната сръбска помощь ; че избиваха сѫдии и други държавни органи въ България ; че даже нѣкои отъ тѣхъ бѣха насочени отъ сръбскитѣ власти въ помощь на Ахмедъ Зогу за извършване превратъ въ Албания, отъ който Бѣлградъ очакваше политически облаги.

 

Въ книгата на Коста Тодоровъ [*] сѫ дадени доста подробности за връзкитѣ на българскитѣ емигранти отъ земедѣлската партия съ сръбски отговорни лица ; за организирането и издръжката на емигрантски лагери ; за въорѫжавания на тѣзи емигранти съ пушки, картечници и пр. ; за планирани възстания въ България, чрезъ нахлуване отъ сръбска територия и пр. Той не осѫжда и атентата въ софийската катедрала „Света Недѣля", а само смѣта, че такава акция е трѣбвало да се комбинира съ по-широкъ въорѫженъ бунтъ въ България. Черквата била бомбардирана отъ комуниститѣ — твърди той. Бумбаровъ, който бѣ сѫщо емигрантъ по това време, отъ крилото на Обовъ, сигурно би казалъ, че нищо не знае за тия сръбски помощи въ пари, орѫжие, въ всевъзможни други съдействия.

 

Но не само Коста Тодоровъ е признавалъ тѣзи нѣща. Впоследствие ги признаваха мнозина отъ земедѣлската партия. Открито бѣха обвинени тѣзи нѣкогашни емигранти въ Сърбия и отстрана на Никола Петковъ, който бѣ осѫденъ на смърть отъ комунистическата власть въ България следъ втората голѣма война. Въ вестникъ „Народно Земеделско Знаме" отъ 13 ноемврий 1946 г. е даденъ отчетъ за разискванията, станали день по-рано въ софийското Народно Събрание. Отговаряйки на депутата Сл. Пушкаровъ, Петковъ му казва :

 

— Най-важенъ въпросъ е сега въпросътъ за дажбата. Кажи ти колко пари получава отъ Сърбия ? Каква бѣше дажбата ти отъ сръбския краль ?

 

— Председательтъ В. Коларовъ (звъни).

 

 

*. Книгата е издадена въ Америка, подъ заглавие «Балканъ Фаербряндъ».

 

240

 

 

— Н. Петковъ : И друго. Питайте секретаря си, шефа си Обовъ, колко години краль Александъръ му е плащалъ пари.

 

Последовательтъ на Обовъ, свидетельтъ предъ виенския сѫдъ Бумбаровъ, сигурно и за Петковъ може да каже, че не говори истината. Ще каже, понеже е взелъ страна срещу истината. Но ние — за всѣки случай — даваме фотография отъ този брой на „Народно Земеделско Знаме" [*].

 

Запитанъ отъ адвоката Пресбургеръ, дали знае, че сръбскитѣ вестници сѫ известили официално за идването на Паница въ Сърбия, свидетельтъ заявява, че не билъ челъ подобно нѣщо. Тукъ г. Пресбургеръ би могълъ да отправи и този въпросъ : защо сръбската власть побърза да арестува стария баща на Менча Кърничева въ Царибродъ, кѫдето той се е намиралъ въ деня, когато Паница е билъ убитъ ? Тамъ старецътъ имаше кѫща. Безъ и да знае какво е възнамѣрявала дъщеря му, той бѣ държанъ съ месеци въ сръбски затворъ ; пуснатъ бѣ следъ като околийскитѣ началници и други полицейски органи сѫ му взели стотици хиляди динари подкупъ. Излишно е да се питаме : на какво основание Сърбия арестува този човѣкъ — при това чуждъ поданикъ — заради деяние, което е станало въ Виена и отъ което той и понятие не е ималъ ? Основанието е само едно : Сърбия се е почувствувала много уязвена съ премахването на такъвъ свой сътрудникъ, какъвто бѣше Паница.

 

Г. Марилъ каза и следнитѣ думи : „Голѣма смѣлость е да се твърди, че Менча Кърничева могла да се сравни съ една Шарлота Кордé, Вѣра Фигнеръ и Вѣра Засуличъ, онѣзи хероини, които играятъ голѣма роля въ историята на свободата. Защото всички тѣ сѫ убивали силнитѣ на деня ; всички сѫ отнели несправедливата сила на подтисника, на господствуващия, съ сила. А Менча Кърничева бѣше изпратена отъ силнитѣ и уби единъ безсиленъ".

 

Точно обратна е истината : Паница бѣ съ силнитѣ и затѣгаше веригитѣ на безсилния, потъпкания свой народъ. Отъ сръбската власть и отъ гръцката народа ни бѣше сведенъ до положение на египетски робъ, а Паница взимаше орѫжие и паспорти отъ противницитѣ ; даваше имъ на разположение и свои хора, за да затвърдятъ господството на тиранитѣ върху Македония. Въ България Паница се продаде и тръгна сѫщо съ властьта, която преследваше македонскитѣ българи и тѣхнитѣ организации. По Неврокопско една банда на Паница всѣваше ужасъ всрѣдъ българи и помаци, както вече посочихме въ по-първа книга обстойно. Силни бѣха Югославия, болшевишка Русия, Гърция ; а Македония бѣ слабата, прострѣната на земята робиня. Кърничева идваше отъ името на слабата и нещастна земя срещу силнитѣ, чиито агентъ бѣ Паница. Адвокатътъ Марилъ съвсемъ бѣ объркалъ понятията.

 

Сръбската преса — ако изобщо има смисъль да се спираме и на нея — се държа най-безочливо докато се гледаше процеса. Тя си позволи да подхвърля срещу личната честь на Кърничева и такива измислици, каквито никой даже отъ близкитѣ на Паница не си позволи. По този поводъ г. Пресбургеръ излезе въ виенскитѣ вестници съ писмо, въ което отхвърли безусловно всичкитѣ бръщолевания на бѣлградския печатъ. Всевъзможнитѣ клевети не сѫ смущавали нито за моментъ Кърничева.

 

 

*. Тая фотография може да се види въ книга втора съ мои спомени.

 

241

 

 

Само еднажъ тя заплакала предъ сѫдебния следователь Хецлъ. И признала, че причината за разплакването й е въ слуха, пуснатъ отъ врагове, че тя била извършила убийството на Паница за пари.

 

Тя ще се поддаде на нѣкакво подкупване ! . . Когато при това имаше и добро състояние, отъ което сетне премного прахоса въ връзка съ нашето освободително дѣло.

 

 

Менча виждана съ моитѣ очи

 

Смѣтнахъ, че би била не само излишна, но донѣйде и смѣшна скромность отъ мои страна, ако не кажехъ нѣщо за Менча. Тя е нашъ ратникъ ; при това четиридесеть години е край мене. И читательтъ очаква сигурно да чуе тъкмо отъ мене нѣкои дума.

 

Относно самия процесъ въ Виена нищо не ми е казала повече отъ това, което публично се изнесе.

 

Комуниститѣ решиха да я изкарватъ подкупена (защото на тѣхъ никаква истина въ свѣта не имъ прѣчи, за да лъжатъ). Издадоха книга, на чиято външна корица бѣ поставенъ ликътъ на Менча, а иззадъ нея се подава профила на професоръ Александъръ Цанковъ, който съ дѣсната си рѫка й поднася купъ банкноти. А Цанковъ толкова е знаялъ за намѣренията на Кърничева, колкото и самия Паница. По това време Цанковъ бѣ министъръ-председатель въ България.

 

Когато се прибра, следъ затвора, въ нашата срѣда, особено при първата ми среща, видѣ ми се като сѣнка отъ човѣкъ ; толкова бѣ отслабнала. Но очитѣ й бѣха още по-изразителни, съ прекрасната синева около тъмнитѣ зеници. Постепенно се съвземаше. Така че, подиръ нѣколко месеци пешкомъ се бѣ изкачила съ приятели до Черни връхъ на Витоша. А година-две следъ туй, заедно съ мене и трима другари, пакъ пешкомъ тръгна отъ долината на Рилския манастиръ, искачи се на връхъ Мусала, а отъ тамъ слезнахме до Чамъ-Кория. Въ течение на тридесеть часа при тази екскурзия тя вървѣ двадесеть и четири часа пешкомъ. Двамата другари, които бѣха опитни четници, ми признаваха, че такова пѫтуване тѣ не сѫ имали случай да правятъ дори когато е трѣбвало да изгубватъ диритѣ си предъ сръбскитѣ потери.

 

Отъ начало, т.е. отъ като се върна отъ Виена, я виждахъ не така често. Но малко по-късно тя бѣ вече постоянно до мене. Вѣнчахме се на втория день на Коледа въ 1926 година.

 

Нѣма да се впускамъ тукъ да разказвамъ по-подробно какъ минаха за мене и четридесетьтѣ години, презъ които бѣхме заедно. Ако се случи да отпечатамъ и четвъртата ми книга съ спомени, тамъ сигурно ще влезнатъ описания и за преживѣлици, които сѫ били общи за двама ни съ нея.

 

Тя се помина въ чужбина, на 10 септемврий 1964 година. Въ броя на вестникъ „Македонска Трибуна", органъ на македонската организирана емиграция въ свободния свѣтъ, отъ 29 октомврий с.г. азъ дадохъ на кореспондентъ на вестника отговори на нѣкои въпроси, поставени ми въ връзка съ Менча.

 

Предавамъ части отъ разговора, а къмъ туй прибавямъ и други нѣкои моменти. И все пакъ бѣгло.

 

„Въпросъ: Мнозина биха искали да чуятъ нѣщо повече за Менча. Всѣки, който е знаелъ името й, представлявалъ си е нейния

 

242

 

 

образъ по своему, както става съ всички имена, обкрѫжени съ голѣма известность, но за които не сѫ били изнасяни много подробности. Дали можемъ да чуемъ отъ Васъ нѣкои данни, които да ни рисуватъ Менча като живъ човѣкъ между хората ? Тя е била нераздѣлно съ Васъ.

 

Отговоръ : Азъ съмъ нейнъ съпругъ. Ако Ви кажа нѣщо, което би изглеждало субективно, надѣвамъ се други, които сѫ я познавали, по съвѣсть да допълнятъ моята преценка. Подчертавамъ, че ако си позволявамъ да говоря за нея, то е само заради това, че тя бѣ и до смъртьта си борецъ въ редоветѣ на македонското освободително движение. Не само куражъ, но и дългъ имамъ да говоря и за този нашъ борецъ. Ще се старая да Ви я обрисувамъ такава, каквато съмъ я виждалъ, оставяйки на край какъ съмъ я чувствувалъ. Питайте ме, какво Ви интересува по-точно. Но се боя да не би обясненията ми да станатъ предълги.

 

Въпросъ : Колкото сѫ по-дълги, толкова по-добре. Ще Ви питамъ първо : много лица въ македонското движение, съ които сте били близъкъ, сѫ покойници. За загубата на кои отъ тѣхъ най-много сте скърбили ?

 

Отговоръ: Този въпросъ ми идва нѣкакъ тежъкъ. Всички загинали борци ми сѫ скѫпи. Сетне, и размѣра на човѣшката тѫга често е обусловенъ отъ редица околни обстоятелства : нѣкои отъ тѣхъ могатъ да я облегчаватъ, а други могатъ да я задълбочаватъ. Имайки на умъ всичко това, ще се задоволи все пакъ да спомена само едно име, въ крѫга на моитѣ познанства, — то е името на Тодоръ Александровъ, чиято загуба силно съмъ почувствувалъ. Разбираемо е защо тукъ не мога да изреждамъ други.

 

Въпросъ : Напълно Ви разбрахъ.

 

Казвали сте понѣкога, че покрай всички качества или недостатъци на всѣки човѣкъ, винаги изплува надъ всичко дадена негова особеность, която е именно главната черта на личностьта му. Кое у Менча бѣше първенствующата й черта ?

 

Отговоръ : Безъ никакво колебание отговарямъ : нейниятъ напълно уравновесенъ характеръ.

 

Въпросъ : Не бихте ли искали малко повече да ми кажете именно по този пунктъ. Характерътъ обхваща много нѣщо.

 

Отговоръ : Така е. Въ характера на Менча веднага падаше въ очи нейната скромность, която приятели съ право наричаха пословична. У нея нѣмаше ни помень отъ суета и високомѣрие. Бѣгаше отъ всѣки блѣсъкъ, отъ всѣко себепоказване и себеизтъкване. Знаете, че и споредъ Светото Писание високомѣрието е извора на много човѣшки пороци.

 

Менча изпитваше притаена мѫка, когато въ думитѣ и щенията на нейни познати долавяше загнездѣни споменатитѣ недостатъци. Чудѣше се какъ да пристѫпи съ съветъ или подсказване, че трѣбва да се излѣкуватъ отъ подобно зло.

 

Бѣхъ вмъкналъ въ предговора на моята втора книга съ спомени, половинъ фраза, за да изтъкна колко съмъ благодаренъ и за нейната настойчивость и за работата й по приготовяването на тия спомени. Едвамъ се съгласи. Измѫчвала се, обаче, задето е дала това съгласие, докато най-сетне изрично ме помоли да махна писаното. Така и сторихъ. Но сега като е покойница, т.е. когато никой нѣма да мисли, че възхвалявамъ живата ми съпруга, наново вмъкнахъ въ предговора

 

243

 

 

казаната фраза. Срамуваше се да се изтъква нейна заслуга въ книга съ толко изброени подвизи, герои и мѫченици.

 

Дребнавоститѣ, които тъй много изобилствуватъ между хората, обикновенно дразнятъ. Но тя не се дразнѣше, а скърбѣше. Не бихъ могълъ да си спомня нѣкоя друга жена измежду тѣзи, които по-отблизо съмъ познавалъ, които да бѣ така недосегаема, защитена отъ дребнави пориви.

 

Тя бѣше искренъ човѣкъ. Усмивката и очитѣ й бѣха най-вѣрни изразители на широкото й, беззаветно сърдце. Едва ли има човѣкъ, когото тя да е нагрубила и най-малко. Може на четири очи да е казала нѣкому дадена истина, тикана отъ желание да му стори добро.

 

Къмъ хората пристѫпваше съ довѣрие, считайки по начало, че всички сѫ добри; че лошитѣ прояви у нѣкого не означаватъ непремѣнно, че той е лошъ човѣкъ. Стремѣше се за всѣко лошо деяние да намѣри причинитѣ. Видѣлъ съмъ и да се възмущава — и то повече мълчаливо — срещу извършени пакости къмъ народа ни — билъ виновникътъ царь или пѫдарь.

 

Голѣмо състрадание я изпълваше за чуждитѣ неволи. Не можеше да отмине просякъ, безъ да му подари нѣщо. А особено се трогваше, изпитваше мѫка като видѣше възрастенъ човѣкъ да върши нѣкаква трудна работа.

 

Признателна бѣше за всѣка направена и услуга ; и винаги смѣташе, че не се е достатъчно отблагодарила.

 

Не си допускаше да търси възмездие за зло, което е сторено лично на нея или на най-близкитѣ отъ фамилията й. Нека спомена тукъ единъ най-прѣсенъ примѣръ. Около единъ месецъ преди смъртьта й крадци бѣха ограбили отъ кѫщата ни нѣкои предмети, между които и единственитѣ спомени на Менча отъ майка и — низица отъ стари жълтици, които иначе нѣмаха особена стойность. Стопанинътъ на кѫщата хвърли подозрение върху две жени, които познаваха обстановката въ нашия домъ, и изказа намѣрение да подхване деликатно разследване.

 

— „Не закачайте женитѣ ! Деца иматъ !" — отсѣче Менча кротко. Но погледътъ й, иначе така нѣженъ, изразяваше решителность, които правѣше излишни всѣкакви намѣрения за разследване.

 

Самъ по себе си достатъчно говори и факта, че тя е отлагала наказването на Паница поради нежелание да се осуети евентуално свадбата на Магдалена Измирлиева.

 

Въпросъ : Не знамъ дали е подходяще да Ви питамъ : кое бѣше убеждението на Менча по уреждането на македонския въпросъ ?

 

Отговоръ : Най-естествено е такова запитване за единъ човѣкъ, който се е отдалъ презъ цѣлия си животъ на Македония. Напълно убедена бѣ Менча, че трѣбва да се работи за независима Македония — въ интереса на всичкитѣ живущи тамъ народности.

 

„Не мога да се начуди на ума на онѣзи българи — казваше тя често, — които не разбиратъ тая формула. Независима Македония е максимализъмъ отъ гледище на българската народность ; защото само тогава тя ще се яви открито съ езика и творчеството си и въ Солунъ, и въ Костуръ, и въ Драма, и въ Тетово. Опититѣ отстрана на България да прави съединение свършватъ обикновенно съ дѣлежъ на Македония ... и катастрофи за България".

 

Тукъ е мѣстото да прибавя, че Менча е преценявала хора и събития

 

244

 

 

съ прозорливость. Нека спомена единъ-два случаи. Единиятъ е вече разказанъ отъ нея въ по-първитѣ страници тукъ ; думата е за преценката й, че Мара Бунева е годна за голѣмо дѣло. Познала бѣ това безъ да проговорятъ почти нито дума помежду си.

 

Другъ случай. Къмъ края на 1927 г. едва-едва започваха спороветѣ ми съ Протогеровъ относно свикването на общия конгресъ на ВМРО. Тя узна отъ мене въ какво се състои въпроса и спокойно каза :

 

— На вратата ви чука борба съ вампирясалия върховизъмъ. Не си правете никакви илюзии ... !

 

Съ силно развитъ инстинктъ тя схвана, че щомъ като виновникътъ по убийството на Тодоръ Александровъ си позволява и сега да упорствува около свикването на конгреса, той очевидно има задъ гърба си нѣкои външни сили. Така се и оказа фактически ; установиха го развилитѣ се наскоро подиръ това събития.

 

Кѫде бихъ могълъ да изброи стотицитѣ моменти въ течение на четиридесеть години, когато тя съ проникновение е просѫждала по разни въпроси ? . . Тя бѣ съ реалистиченъ погледъ. Имаше и изобилие отъ идеи. Много отъ тѣхъ оставаха нереализирвани по липса на подходящи хора и срѣдства, но не защото сѫ били лишени отъ здравъ погледъ. Безброй пѫти е казвала — „Ахъ, защо не съмъ мѫжъ ? . ." ; и е внушавала, че въ полза на Македония трѣбва да се опитватъ всички почтени срѣдства ; непростена смѣташе всѣка срамежливость и особено мързелъ.

 

Въпросъ: Какъ понасяше тя прикрития животъ, какъвто бѣ осѫдена да води съ Васъ толкова години наредъ ?

 

Отговоръ : Най-спокойно и съ любовь. Но чувствуваше, че здравето й се руши постепенно, до голѣма степень поради тоя нередовенъ животъ. Смѣташе се щастлива като е около мене. Естествено, малцина приематъ такъвъ животъ, и отъ нея самата наричанъ чергарски. Имало е периоди когато въ течение на единъ месецъ е трѣбвало да смѣнява петнадесеть лѣгла. Спомнямъ си думитѣ на една кристална патриотка, Олга Караджова, сестра на знаменития тракийски войвода Лазаръ Маджаровъ. Тая жена знаеше, че отъ собствения й домъ загинаха нѣколцина мѫже въ борбата за Македония. Но казваше :

 

— „Менча, ако дори освобождението на Македония зависѣше отъ мене, не бихъ могла да понасямъ животъ, какъвто ти водишъ . . .". А Менча само приятелски й се усмихваше. Тя намираше нѣщо интересно въ живота си ; занимаваше я вѫтрешното негово съдържание.

 

Разбира се, най-честиятъ й събеседникъ бѣхъ азъ. Известни теми може би сме повторили съ нея десетки пѫти. Но тя твърдѣше искрено — не умѣеше и не желаеше да прави никому комплименти —, че темитѣ били развивани всѣкога по различенъ начинъ, та й се явявали дори като нови. Радостенъ бѣхъ когато виждахъ, че тя е доволна.

 

Въпросъ : Значи, тя не е бивала при родителитѣ си следъ като се е вѣнчала съ Васъ ?

 

Отговоръ: Не. Отиваше често въ София. Но и докато бѣха живи тѣ, най-често бѣше близо до мене. Майка й се помина презъ 1928 г., а баща й презъ 1939 г.; за смъртьта му научихме петь месеци по-късно. Тогава бѣхме вече въ Полша.

 

Въпросъ: Мога ли да запитамъ : каква бѣше вашата свадба, имаше ли поканени гости ?

 

Отговоръ : На самата вѣнчавка бѣше само лицето, което кумуваше

 

245

 

 

и още единъ мой другарь. Вѣнчавката стана тайно въ единъ домъ. А вечерьта дойдоха още четири-петь души приятели.

 

Въпросъ : Какъ минаваше времето й както е била около Васъ ?

 

Отговоръ : Никога не каза, че е скучаела. Като се случваше да бѫдемъ въ село, удоволствие й бѣше да разговаря съ селянкитѣ. Наблюдавайки още примитивната обстановка въ нашитѣ селски домове, застарелитѣ домакински познания на женитѣ, слабата хигиена и пр., духътъ й бѣ понѣкога потиснатъ задето така бавно навлиза напредъка въ селата ни. Мечтаеше да види въведенъ задължителенъ курсъ за всички селски жени по хигиена, домакинство, браченъ животъ. Добротата, скромностьта и мѫката на нашата селянка й бѣха много мили. Ако разполагаше съ милиарди свои долари — веднага би ги дала всички за повдигането на нашето село.

 

Много ми е помагала въ моитѣ работи. Години подъ редъ съмъ й диктувалъ писма и други работи. Тъ си служеше съ стенография и пишеше добре на машина. Това е вършила и въ емиграция, до 1959 г. — когато за пръвъ пѫть сърдцето й подсказа, че трѣбва да избѣгва умора.

 

Много полезна работа е свършила — и то съ много грижа и любовь — при прегледа на моитѣ спомени ; направила ми е маса подсещания. Тѣзи спомени, които сега издавамъ въ отдѣлни книги, сѫ рожба на онѣзи кратки записвания, които тя ми е правила често и по свой починъ, въ тефтерче, което всѣкога носѣше въ рѫчната си чанта. Записвала е въ трамваи, въ автобуси, въ влакове ; въ ресторанти, въ чакални на хотели, на улицата, при разходки изъ поля и гори, посрѣдъ четене на книга или вестникъ, посрѣдъ хранене; записвала е кѫде ли не — въ Турция, въ Полша, Италия, въ Унгария, Хърватско, Германия, Австрия, Швейцария и прочее — до самия день на смъртьта й.

 

И нѣмаше нашъ проблемъ, отъ който тя да не се интересуваше. Ежедневно следѣше и вестницитѣ.

 

Обичаше да чете. На младини повече сѫ й харесвали романи съ психологически богатства ; но сетне се увличаше повече въ исторически и обществени въпроси.

 

Въ последно време по два-три часа дневно се забавляваше съ телевизията. Голѣмо добро й направиха група приятели отъ Америка, по инициатива на Райна и Кръсто Кизови, като й подариха телевизионенъ апаратъ. Преди това ние се съмнявахме — да не би телевизията да я уморява.

 

Но умѣстно е да допълня : много често, ако не всѣки день се връщаше заедно съ мене къмъ миналото въ родния край. Нѣматъ брой случкитѣ и хората, за които си спомняхме. Скърбѣше, че и досега не се реализираха обещанията, които съмъ й правелъ. Между тѣхъ две заемаха важно мѣсто. Едното бѣ — да види Щипъ и родното ми Ново-Село, които тя вече основно познаваше по мои разкази. Другото обещание, което бѣ се обърнало на нейнъ интименъ идеалъ, бѣ еднакво просто и сюблимно : съ конь или магаре да обиколи домоветѣ на всички четници поне отъ Осоговията, Огражденъ и Овче-поле, които е имала случай лично да познава. Копнѣеше да зърне долинитѣ и горитѣ, кѫдето сѫ отраснали тия левенти на ВМРО, чиято скромность бѣ заличила дори имената имъ и надъ всички стърчеше само едно название : четници.

 

246

 

 

Спомняше си много пѫти за посещенията й въ Пиринска Македония ; и за краткитѣ й гостувания при помашкитѣ села, кѫдето имаше случай да чуе стародревни български изрази и думи. Еднажъ края село Плетена, въ Родопитѣ, всрѣдъ млади жени чула, че една отъ тѣхъ е годеница и наскоро ще се задомява. Показали й кой е момъкътъ.

 

— Подражила му се лани на жетва, пояснила една нейна другарка. „Подражила му се" — значи харесала му се. Чудно хубава дума ; жалко, че българскитѣ писатели не я използуватъ въ книгитѣ си. Ние съ Менча не я забравихме, покрай други прекрасни думи, чути отъ помакинитѣ.

 

Въпросъ : Както мнозина сѫ говорили за нея, животътъ на Менча въ много отношения е билъ спартански.

 

Отговоръ : Може да го наречемъ отшелнически, наистина, въ много отношения. Казахъ, че тя не обичаше луксоветѣ. Последнитѣ три години, съ доста накърнено здраве, тя се смѣташе щастлива въ нейната стая съ единъ обикновенъ креватъ и четири голи стени. Отъ тамъ се наслаждаваше на една малка съседна градина, кѫдето и зиме не липсваше зеленина, а понѣкога прелитаха гълѫби. Върху прилѣпения до кревата й платъ на стената винаги бѣ закачена нѣкаква белѣжка съ порѫчки или подсещания за мене ; и сѫщо едно миниатюрно портретче на Мара Бунева, обкрѫжено съ сребърна рамчица. На отсрещната стена висѣше една малка картина отъ Пиринъ планина, нарисувана отъ съпругата на нашъ старъ другарь. Но тази прескромна стая бѣ изпълнена съ трепетитѣ на нейното голѣмо сърдце ; винаги оживена съ разисквания около редица въпроси.

 

Общо взето, Менча може да мине въ редицата на мълчаливцитѣ. Но водила е и много разговори.

 

Тя не се оплакваше и като боледуваше. Понасяше стоически. Съ възхищение това на два пѫти сѫ ми подчертавали милосердни сестри — еднажъ като бѣ оперирана, а други пѫть, въ друга държава, когато лѣкуваше сърдцето си.

 

Съ съпругътъ си често и „спорове" водѣше, все около македонскитѣ и български сѫдбини. И по-горе казахъ, че отъ нея можеха да се чуятъ здрави сѫждения, каквито рѣдко излизаха отъ устата и на мѫжетѣ.

 

Въпросъ : Поне въ чужбина не отиваше ли понѣкога на театъръ ?

 

Отговоръ : Въ течение на двадесеть години може да е била петь пѫти на театъръ. И то — само за да придружи гости. Едва ли се пада по еднажъ годишно посещаване на кино. Не пушеше, не пиеше, не танцуваше. Не употрѣбяваше бѣлила и червила. Не обичаше тия нѣща.

 

Въпросъ : Ако не бѣ се срещнала съ Васъ, на каква професия би се отдала ?

 

Отговоръ: Говорѣше, че обичала да стане лѣкарка. Но азъ й казвахъ, че би било по-подходяще да стане сестра-мисионерка. Не можехъ да си представя отъ колко души пациенти Менча би взела пари . . . Съгласяваше се.

 

Въпросъ : Отъ това, което до сега ми разказахте, оставамъ съ впечатление, че тя е била повече замислена, задълбочена въ себе си.

 

Отговоръ: Това е вѣрно, но само наполовина. Защото Менча знаеше да се смѣе отъ сърдце, заразително. Смѣеше се и надъ явления, които съдържатъ тѫга. Напримѣръ, като узна подробноститѣ относно арестуването на баща й отъ сърбитѣ въ Царибродъ, тъкмо въ момента

 

247

 

 

когато за Паница е казвалъ : „Добре му направиха на това куче ..." ; безъ да знае, че дъщери му е била действующето лице [*].

 

Азъ изпитвамъ облекчение като си спомнямъ колко пѫти ми е изразявала признателность задето сполучливо съмъ я разсмивалъ. Всѣкиму бѣ благодарна когато каже нѣщо весело. Измежду тѣзи й познайници на първо мѣсто ще поставя семейство Сарафови, които не можеха да забравятъ, че Паница бѣ убилъ нѣкога прославения имъ братъ и синъ Борисъ.

 

При нѣкои срѣщи съ Кръсто Сарафовъ, знаменития български артистъ, той разказваше дребни преживѣлици и случки, които предизвикваха неудържимъ смѣхъ. Менча можеше и да припадне като го слушаше. А Кръсто разказва — безъ да се помръдне нито единъ мускулъ на лицето му. Сетне на нѣколко пѫти тя е приповтаряла на приятели веселитѣ историйки, чути отъ него. Азъ го бѣхъ чулъ да разсмива съ една отъ тѣхъ цѣлото прилѣпско братство, на една вечеринка въ софийския воененъ клубъ преди много години.

 

Нека тукъ въ скоба спомена, че когато тя се завърна отъ виенския затворъ, Сарафови настояха да й подарятъ петдесеть хиляди лева, които баща имъ оставилъ презъ 1907 година — за да бѫдатъ дадени въ даръ на оногова, който нѣкой день би се случило да накаже Паница, убиецътъ на Борисъ Сарафовъ. Менча, обаче, бѣ отказала да приеме тая сума. Като научихъ, и азъ удобрихъ постѫпката й. Но семейството не е желало въ никой случай да остави съвсемъ потъпкана волята на баща имъ ; и затова Менча се съгласи най-сетне да приеме въ знакъ на споменъ единъ не много скѫпъ пръстенъ.

 

 

*. Впрочемъ сърбитѣ сѫ се почувствували наистина много уязвени съ загубата на Паница. За тѣхъ той е минавалъ даже и като водачъ на ВМРО. Ето какво пише бившиятъ министъръ-председатель на Югославия г. Миланъ Стоядиновичъ въ своитѣ спомени, въ връзка съ посещението му въ Турция:

 

«Единъ день направихме излетъ на островъ Принкипо. До тогава азъ го познавахъ само отъ официалнитѣ известия, че извѣстно време въ него е живѣлъ шефа на ВМРО Иванъ (Ванча) Михайловъ съ своята жена Мелпомена (Менча) Кърничева. Тя влезна въ международната хроника презъ 1925 г., когато посрѣдъ представление въ виенския Бургтеатъръ, стреляйки отъ непосрѣдна близость, уби Тодоръ Паница, нѣкогашенъ водачъ на ВМРО, когото организацията е осѫдила на смърть още въ 1907 година, задето тогава той въ София е убилъ двама познати първенци на ВМРО (Борисъ Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ). Тя е родена въ Крушево (югославска Македония) ...»

 

Следъ туй, споменавайки за влизането на Михайловъ и жена му въ Турция, Стоядиновичъ казва:

 

«Правителството на Ататюркъ не е искало да го предаде на югославскитѣ власти да го сѫдятъ».

 

И г. Стоядиновичъ отминава истината, че Паница бѣ наказанъ главно като сръбски човѣкъ, а не заради злодеянието му срещу Сарафовъ и Гарвановъ, което бѣ отдавнашно. Ако не бѣ се поставилъ въ пълна услуга на сръбската и гръцка полиция, може би все още нѣмаше да мине въ очитѣ на нашето общество като предатель. Съвсемъ погрѣшно Стоядиновичъ го нарича «водачъ» на ВМРО.

 

Ако се касаеше до наказание заради Сарафовъ и Гарвановъ, сръбскитѣ власти сигурно нѣмаше да арестуватъ стария баща на Менча. Това сториха само поради ядъ, че изгубиха едно незаменимо тѣхно антибългарско орѫдие.

 

Между скоба казано, Турция е постѫпила твърде правилно като не е задоволила искането на Югославия да й предаде Михайловъ. Но чудновато е, че Бѣлградъ си е позволявалъ да иска предаването на политически емигранти. И за Стоядиновичъ, като-чели, това изглежда като въ реда на нѣщата...

 

Цитиранитѣ тукъ думи се намиратъ на страница 418-419 въ книгата «Ни ратъ, ни пактъ», отъ д-ръ М. Стоядиновичъ, печатана въ Буеносъ-Айресъ презъ 1963 година.

 

248

 

 

Длъженъ съмъ да спомена и за нѣкои „слабости" на моята другарка. Поставямъ думата въ кавички, защото въ моитѣ очи и тия и слабости изглеждаха добродетели.

 

Тя не умѣеше да прави „дипломация". Не бѣ родена за хитрувания, за фалшиви разговори, за разузнавателни подземвания при отношенията съ хората ; не й се удаваше дори да изведе безупрѣчно дадена етикеция — чувствувайки въ това нѣщо нагласено, не съвсемъ искрено. Акцията й срещу Паница нито на косъмъ не противоречи на тая й черта ; защото тамъ се касаеше до едно предателство, което флагрантно се е развивало предъ очитѣ й ; и до едно решение, въ което преди всичко своята глава е поставила въ торба.

 

Другъ нейнъ „недостатъкъ който понѣкога правѣше впечатление на отдѣлни наши приятели, бѣ готовностьта й да признава и изтъква качествата на противника, когато той ги притежава. Мнозина наши борци сѫ склонни да сѫдятъ за враговетѣ ни само споредъ тѣхното отношение къмъ нашата народна кауза. Тя, обаче, бѣше измежду онѣзи, които намираха за полезно да се взима бележка отъ всичко, което даже у поробителя ни е поучително ; да осѫждаме шовинизма му, но да водимъ добра смѣтка за силата на патриотизма му, та да не грѣшимъ въ нашитѣ смѣтки.

 

Една нейна обективна слабость бѣ нѣжното й здраве. Но чини ми се, че малко сѫ на брой женитѣ, които — и ако сѫ надарени съ желѣзно здраве — биха издържали тъй храбро нейния четиридесеть-годишенъ животъ, много нередовенъ и така изпълненъ съ напрежения.

 

 

Въпросъ : Такава нѣжна и любвеобилна, каквато я описватъ всички нейни познати, предположилъ би човѣкъ, че тя ще е привързана доста къмъ живота, т.е., че не би се излагала на рискове. Запази ли всѣкога куражътъ, чрезъ които въ 1925 година ни удиви ?

 

Отговоръ : Спокойствието и куража си запази непокътнати до последния часъ. Помня нѣколко моменти, когато смъртьта е била близо до нея и мене на милиметъръ. Тъкмо тогава тя биваше най-спокойна и засмѣна.

 

Имаше нѣща, които тя безмѣрно обичаше въ живота си. Заради тѣхъ се стараеше да живѣе, да бѫде здрава. Но — безъ никакво колебание казвамъ и това — рѣдко съмъ срещалъ човѣкъ така готовъ да умре всѣки мигъ, каквато бѣ тл. Подчертавамъ, че подобно явление не се срѣща често и всрѣдъ мѫжетѣ.

 

Когато трѣбваше да се покаже куражъ, тя го показваше по твърде естественъ начинъ, защото тоя бѣ въ природата й. Казахъ, имамъ предвидъ много случаи ; ако азъ бѣхъ умрѣлъ преди нея, никой не би чулъ нищо за тѣхъ. Но за честь на нашата македонска жена ще си позволя да спомена два-три случая, може би не най-добре подбрани.

 

а) Азъ бѣхъ възхитенъ отъ характера й още при първата ми среща съ нея. На раздѣла й казахъ приблизително тия думи :

 

„Госпожице, виждамъ, че би трѣбвало малко по-обстойно да се изяснятъ нѣкои сегашни факти около Паница. Азъ не крия, че идвамъ при Васъ като лице отъ ВМРО, и че Паница е единъ опасенъ за нашия народъ предатель. Не знамъ дали за Васъ нѣма да е преголѣмъ трудъ ако бихте се срещнали поне още единъ пѫть съ мене, за изяснение на онова, което Вие случайно може да знаете за този човѣкъ. Но не ми се вижда твърде сгодно да безпокоимъ наново този домъ. Дали бихте се съгласили на друго мѣсто да разговаряме ?

 

249

 

 

— Ще дойда кѫдето и когато ми кажете.

 

— За да не прави впечатление нѣкому — Вашъ познатъ или мой —, който случайно би Ви забелѣзалъ съ мене, дали сте готови вечерно време да се срещнемъ, когато е вече тъмно ?

 

— Както казахъ, ще дойда по всѣко време и кѫдето и да било — повтори тя тихо, спокойно. И голѣмитѣ й, прекрасни очи, говорѣха много по-убедително, отколкото думитѣ, които изговаряше.

 

— Тогава, елате утре въ осемь и половина часътъ на ѫгъла между улицитѣ . . . Оттамъ ще отидемъ другаде на разговоръ.

 

— Значи, до виждане утре вечерь, каза тя и се сбогувахъ".

 

Но я помолихъ да не говори нищо на семейството, кѫдето въ тоя моментъ разговаряхме, за подигнатия отъ мене въпросъ, а да измисли — ако и питатъ — нѣщо друго.

 

Никакво впечатление не бѣха й направили тримата души мои другари, които тя видѣ, че ме чакаха въ коридора.

 

На другата вечерь тя дойде на уреченото мѣсто, съ рицарска вѣрность на думата си. И цѣла нощь се държа достойно, искрено, спокойно — безъ да знае въ сѫщность дали не възнамѣряваме да й сторимъ нѣкакво зло.

 

 

б) Бѣха изминали около три години следъ женидбата ни и четири откакъ бѣхъ вече въ Централния Комитетъ на ВМРО. Следъ като се бѣхъ прибралъ отъ едно кратко пѫтуване къмъ срѣдна Европа, наложи се да тръгна въ друга посока. Вмѣсто да взимамъ съ мене другъ другарь, взехъ нея. Пъкъ и най-подходяща бѣ тя отъ всѣко гледище ; между другото, по-незабелѣзано минава на всѣкѫде една съпружеска двойка. Документитѣ ни, разбира се, не бѣха на нашитѣ имена.

 

Пресичайки България, минахме съ влака презъ гръцка територия къмъ Одринъ, а въ Цариградъ се качихме на единъ чуждестраненъ полутърговски параходъ. Поради лошото време, види се, нѣмаше други пѫтници. Планътъ ни бѣ да слезнемъ въ Бриндизи, а отъ тамъ съ влака да продължимъ къмъ западъ.

 

На другата утрина седѣхме двамата въ малкото салонче на кораба, дето надничаше тъмносивото небе. Обръщайки се случаино, съгледахъ единъ господинъ, на четири-петь метра далече отъ насъ, облегнатъ спокойно въ канапето и загледанъ въ вестникъ. Мигнахъ на Менча веднага да тръгне съ мене къмъ изхода на салончето. Въ нашата каюта й обяснихъ, че лицето, което чете вестникъ, е турчинъ ; бившъ членъ на нѣкогашната позната и на нея вече „Временна комисия", които се стараеше подиръ свършека на свѣтовната война да завладѣва македонската емиграция въ България и да я насочва противъ Тодоръ Александровъ и ВМРО. Както другаде съмъ разказалъ, въ тая комисия влизаха разни елементи, но двигателитѣ й бѣха вѫтрешното министерство въ София и клуба на комунистическата партия. Съ мнозина отъ тоя фронтъ ВМРО бѣ принудена да се разправи ефикасно, защото тѣ насочиха и въорѫжена група срещу нея, убили бѣха и добри наши родолюбци изъ България.

 

— Е добре, каза Менча, дали те позна лицето сега ?

 

— Не мога да кажа нищо, защото азъ го съгледахъ едва въ последния моментъ. Може и да ме е видѣло. А може и то да е чакало удобенъ моментъ да се измъкне отъ салона.

 

— Каква опасность може да има, ако те е забелѣзало ? Сега сме вече до гръцкитѣ брѣгове. Ние ще сме „добре дошли" за гръцката

 

250

 

 

власть. Тя и на мене сигурно е още сърдита, че попрѣчихъ на Паница да превземе Неврокопъ съ помощьта на анадолскитѣ черкези. Каза това тя и се подсмиваше.

 

— Лицето, й пояснявамъ, сигурно отива въ Солунъ. Знамъ, че то има голѣми имоти въ Сѣрския окрѫгъ ; знамъ сѫщо, че отъ дълго време работи, за да ликвидира съ тия имоти при по-износни условия. Изключвамъ, че то ще съобщи на гръцкитѣ власти за моето присѫтствие въ тоя корабъ, който ще стои повече отъ денонощие на солунското пристанище. Ако направи такава услуга на гръцката власть, могълъ би да получи възнаграждение чрезъ бързо и изнозно уреждане на имотния си въпросъ. Но това, повторихъ, е изключено ; фамилията му е съ мораленъ кредитъ още отъ миналото. Друга гаранция нѣмамъ. Но ако ме е позналъ добре, тоя човѣкъ по-скоро може да е сега въ страхъ — да не би насъ да разкрие нѣкаква друга случайность ; и когато гръцкитѣ власти биха видѣли, че той е пѫтувалъ заедно съ мене въ кораба — могатъ да му устройватъ редица неприятности, дори и въ връзка съ имотитѣ.

 

Не остава друго освенъ да чакаме въ каютата ни. И безъ туй бѣ рано и за закуска.

 

Скрихме два револвера съ нѣколко пачки подъ дюшецитѣ на леглата ни. Тѣхъ трѣбваше да оставимъ на едно мѣсто въ чужбина, за да бѫдатъ прехвърлени въ поробена Македония. А и по единъ револверъ носѣше всѣки отъ двама ни. Притегнахме ги още по-добре, върху себе си, за да не личи нищо отвънъ.

 

Но наскоро се почука на вратата ни.

 

— Какво има ? — запита Менча на френски, доколкото можеше да изговори по-правилно фразата.

 

Мѫжки гласъ отвънъ ни обж:ни, че трѣбвало да излизаме за контрола и че властитѣ били вече на кораба . . .

 

— Азъ излизамъ първо да видя за какво става дума, отсече ; а ти не отваряй докато не чуешъ моето обаждане. Ако ли пъкъ чуешъ гърмежи, знай, че нѣщо неизбѣжно ги е наложило и постѫпвай както се налага.

 

Помислихъ да я задържа, но съобразихъ, че все пакъ е най-целесъобразно тя, като жена, да надзърне вънъ. А едва ли и съ сила бихъ могълъ да я спра. Не бѣха минали две минути и тя се върна, казвайки ми, че къмъ спуснатата отъ кораба стълба, въ една площадка на палубата сѫ събрани нѣколко души цивилни ; и че тамъ се мѣркатъ и двама-трима отъ персонала на парахода. Но видѣла и едно лице въ по-особена униформа, вѣроятно гръцки полицейски началникъ. Преди да можемъ да поразсѫдимъ по всичко туй, чухме край каютитѣ да минава нѣкой, повтаряйки : „Господа, по-бързо за санитарна контрола ! . ."

 

Вече бѣ съвсемъ ясно, че гръцка власть е дошла на палубата и че неминуемо трѣбва да минемъ и ние презъ тази контрола, безъ да знаемъ какъ ще бѫде тя извършвана. Въ това бѣ именно и трудния въпросъ. Безъ револверитѣ не желаехме да тръгнемъ. Решихме, че на палубата сигурно нѣма да събличатъ пѫтницитѣ ; и че се касае по-скоро до провѣрка дали нѣма болни хора изъ каютитѣ.

 

Отиваме. Виждаме въ полукрѫгъ наредени десетина пѫтници. Не ги бѣхме видѣли презъ изминалитѣ часове. Пъкъ и нарочно се хранихме предната вечерь въ каютата ни, подъ претекстъ, че Менча не се чувствува

 

251

 

 

добре поради морското клатушкане. Но тукъ неочаквано се намѣрихме лице срѣщу лице съ въпросния турчинъ. Гледамъ го по-ясно, отколкото себе си бихъ видѣлъ въ огледало. Нѣма съмнение, че и той ме гледа. Но и двамата се стараемъ да насочваме погледа си въ други посоки, да излиза, като-чели предъ свидетели —, че не сме се забелѣзали.

 

Двама-трима цивилни, безъ съмнение агенти отъ полицията, единъ униформенъ полицай и единъ лѣкарь — това бѣха гърцитѣ. Лѣкарьтъ почна съвсемъ немарливо да попипва по шията пѫтницитѣ, за да схване дали нѣкой отъ тѣхъ нѣма температура. Така по редъ мина покрай насъ, както преди туй провѣри температурата и на турчина. И веднага всички бѣха свободни да се разотидатъ. Неусѣтно изчезна предъ очитѣ ми и турчина, когото вече изобщо незърнахъ ; слезналъ бѣ въ Солунъ.

 

Ами ако правѣха обискъ надъ всички ни, какъ мислишъ, че би се свършила цѣлата история ? — я запитахъ, като се върнахме въ каютата ни.

 

— Знаехъ какво би последвало за насъ ако откриеха револверитѣ. Но кой би ги допусналъ да дойдатъ до тамъ ? . . Азъ знаехъ кое бѣше най-важното въ случая, каза Менча най-спокойно и добави :

 

— Сега можемъ да отидемъ въ салончето и, ако искашъ, да поставимъ нѣкоя плоча на грамофона.

 

Като да не бѣ се случило нищо. Но тя — въ това бѣхъ дълбоко увѣренъ — въ тѣзи моменти бѣше приготвила сърдцето си за всичко, и за най-важното, при което човѣшкия животъ престава.

 

Ако би изглеждало, че ще се дойде до разкриване на револверитѣ, при каквато и да е комбинация, така заградени въ кораба както бѣхме, въ гръцки води, до самия солунски кей, не би имало нищо друго да се прави, освенъ да се стреля срещу полицаитѣ. Защото при заловени револвери, не бѣ изключено да поискатъ да ни закаратъ въ нѣкой солунски полицейски участъкъ.

 

Думитѣ на Менча („Азъ знаехъ кое бѣше най-важното въ случая") не криеха за мене никаква мистерия. Тя би се чувствувала много щастлива ако ме видѣше мъртавъ ; и безкрайно нещастна ако бихъ падналъ живъ въ рѫцетѣ на врага, даже и ако съмъ раненъ или въ предсмъртна агония. Ето, защо, познавайки я добре, знаехъ, че ако не първия, то сигурно втория куршумъ тя би насочила къмъ мене, за да не се случи именно туй, което най-трудно би понесла, ако изобщо би могла да го понесе.

 

Следъ туй влезохме въ салончето, свирихме и на грамофона. Но главно — тя търсѣше съ бинокъла да види отъ кораба гимназията, въ която нѣкога бѣхъ училъ. Не се виждаше. Но видѣ зловещитѣ и славни Беязъ-куле [*], и Йеди-куле, малкия Кара-бурунъ и града. Азъ й давахъ обяснения.

 

Пленително бѣ нейното спокойствие презъ оня часъ въ солунското пристанище.

 

 

*. Беязъ-куле е стара венецианска крепость въ форма на цилиндъръ. А Йедикуле е сѫщо здрава крепость върху височината надъ Солунъ. Въ тия две мѣста сѫ минали стотици, ако не хиляди наши затворници при турския режимъ, а по-сетне при гръцкия. Кара-бурунъ (черния носъ) е крайчеца на сушата, която прегражда солунския заливъ.

 

252

 

 

в) Предъ очитѣ ми е тя и въ редица моменти следъ военния превратъ въ България, станалъ на 19 май 1934 година, докато минахме турската граница. Два дни преди преврата бѣхъ стигналъ въ София, между другото за да видя и нея ; бѣше влѣзнала въ една клиника поради силно възпаление на синузита. Писала ми бѣ, че имало вѣроятность да се дойде до операция. Когато въ София почнаха многобройни преследвания на македонци, обиски по кѫщи, арести и прочее, решихме да се отдалечимъ. На пладне отидохме на гарата, взехме влака и пѫтувахме около три-четири часа въ севѣро-източна посока отъ столицата. Менча бѣ спокойна като всички останали пѫтници, седнала на два-три метра задъ мене.

 

Тукъ съ нѣколко думи трѣбва наново да спомена за нейната проницателность, която често ме е фрапирала слушайки я да дава преценки за хора и събития.

 

— Много хора въ България допускаха, че управлението, което докараха чрезъ току-що споменатия превратъ Д. Велчевъ и другаритѣ му, ще запази непроменена физиономията си дълги години, както това бѣ станало следъ преврата отъ 9 юний 1923 година.

 

Като попаднахме съ Менча на тая тема, още при първата ни среща следъ станалото събитие, тя спокойно, като да ги четеше написани въ книга, изказа следнитѣ сѫждения : „Презъ 1923 година офицерството изцѣло е участвувало въ преврата ; изключенията сѫ били крайно незначителни. Сега, обаче, огромното мнозинство отъ офицеритѣ не сѫ имали понятие, че ще се прави превратъ ; тѣ сѫ може би и най-изненаданитѣ въ България отъ него. Нѣма да минатъ нито шесть месеци и останалото офицерство ще почне да казва своята дума. Ще се появатъ амбиции и търкания, и това правителство ще бѫде смѣнено. Следъ това вече наново ще се преценява положението".

 

— И азъ вѣрвамъ доста въ това. Но ми се чини, че така бързо нѣма да си отиде диктатурата въ България, казахъ й отъ своя страна.

 

— Това вече е другъ въпросъ, ми отвърна тя. Но че тая малка група, авторката на преврата, ще бѫде измѣстена, — това можемъ да смѣтаме сигурно.

 

Работитѣ се развиха напълно както Менча разсѫждаваше. Следъ около шесть месеци излезнаха на лице и амбициитѣ и търканията между офицеритѣ. Измѣстена бѣ напълно отъ кормилото на управлението групата на Д. Велчевъ, а той се озова и въ затвора.

 

На 12 септемврий 1934 година тя и азъ наближихме надвечерь турската граница задъ село Факия, въ самото подножие на гористи височини отъ Странджа планина. Никога не бѣхме отивали нататъкъ преди това. Цельта ни бѣ да се възкачимъ къмъ върха презъ гората, за да прехвърлимъ на турска територия. Забелѣзалъ ни единъ овчарь, който билъ закритъ нейде въ пръснатитѣ около насъ купчини храсталаци. И извика силно : „Стойте, ей !" И веднага тръгна къмъ насъ, съ насочена пушка. Гледа втренчено ; нейната рѫка бѣ върху малката й рѫчна чанта, допрена до гърдитѣ; а моята дѣсна рѫка бѣ въ джоба на панталона ми. Като наближи до около петдесеть метра, изведнажъ Менча извика заповѣднически :

 

— Долу пушката !

 

Поколеба се нѣкакъ овчарьтъ ; но съ още повече впитъ у насъ погледъ пристѫпваше бавно. И той едвамъ повдигаше стѫпалата си поради налепилата се каль върху цървулитѣ и навущата му. Предишната

 

253

 

 

нощь бѣ валѣлъ силенъ дъждъ ; и по нашитѣ обуща кальта ни тежеше като олово ; минавахме презъ нива, наскоро изорана.

 

Въ тоя моментъ Менча — като на себе си — гласно проговори :

 

— Като да виждамъ дѣдо Вълйо . . .

 

Не бѣше миналъ единъ месецъ откакъ тя наново прочете въ едно село на Врачанския окрѫгъ споменитѣ на Захари Стояновъ, кѫдето се говори за дѣдо Вълйо, предателя на Бенковски.

 

Тоя човѣкъ като да очакваше съ очитѣ си да улови нѣкой куршумъ, който би полетѣлъ къмъ него — така ни гледаше напрегнато. Стигналъ на двадесетина метра, Менча наново му извика :

 

— Сваляй пушката, ти казвамъ !

 

И моментално пушката му увисна въ дѣсната рѫка съ дулото къмъ земята.

 

— Кѫде ходите, бѣ хора ? — Вие сте сбъркали пѫтя ... Какви хора сте ? — проговори селянинътъ съ тонъ на подчинение и примирителность, или може би на извинение.

 

— Ела насамъ ! — за трети пѫть му заповѣда тя. Наблюдавахъ го добре. Бѣше около петдесеть годишенъ, изпеченъ отъ слънцето ; съ живи очи и пъргавъ. Дойде до насъ, все още вгледанъ у Менча. Поканихме го да седне край нивата, на още мократа трева. Завързахме разкѫсанъ разговоръ. Казахме му, че сме отъ земедѣлската партия въ България и желаемъ да заминемъ за чужбина нелегално, понеже полицията не желае да ни даде паспортъ.

 

Оказа се, че нашиятъ събеседникъ е билъ членъ на Вѫтрешната Македоно-Одринска организация презъ турския режимъ въ Лозенградско, откѫдето е избѣгалъ следъ балканскитѣ войни. Споменаваше поименно войводитѣ, чиито имена ни бѣха добре познати. Билъ е тогава куриеръ на революционната организация и е минавалъ границата тайно десетки пѫти. Падаше вече мракъ. Той ни посочи на кѫде по-точно да се опѫтимъ. Но ни каза, че нѣколко часа преди това по тревога била изпратена селската милиция отъ съседни три села, а била засилена и граничната войска. Камбанитѣ въ селата биели за тревога ; пръскали се слухове, че Турция по нѣкаква причина мобилизирала.

 

— Много внимавайте ; нататъкъ сега сѫ залегнали, на граничната линия, най-малко триста души — предупреди ни тоя старъ членъ на нашата борческа организация. Сетне ние узнахме, че въ Бургасъ българската власть имала сведение за предстояще минаване къмъ Турция на голѣма македонска чета ; но не сѫ подозирали за насъ. Въ сѫдебния процесъ срещу наши приятели въ Бургасъ, подозрени че сѫ ни услужвали, е билъ повиканъ като свидетель и споменатия овчарь. Тамъ той разказалъ, че се уплашилъ отъ силнитѣ очи на жената.

 

 

г) Избухването на втората свѣтовна война ни завари въ Варшава. При опита ни да търсимъ връзка съ приятели въ България или Америка, за да не умремъ отъ гладъ, Гестапо ни арестува. Стигайки въ полицията, не можахъ да схвана накѫде откараха Менча. Сетне разбрахъ, че била въ сѫщото здание, въ отдалечена стая за разпитъ.

 

— Отъ кого получавате пари, за да се борите противъ политиката на царь Борисъ и правителството ? Ние сме въ добри отношения съ България ; и какви български емигранти сте вие тукъ ? — я запитва следовательтъ, военно лице.

 

— Споредъ цѣлата вражеска намъ пропаганда, паритѣ си македонското

 

254

 

 

движение получава отъ Германия и Италия — му отговаря тя отсѣчено.

 

— Защо се борите противъ България ?

 

— Отъ кѫде знаете вие, че се боримъ противъ България ? — на свой редъ го запитва Менча.

 

— Защо сте тогава емигранти ?

 

— Господине, за мене е ясно, че Вие нищо не познавате отъ македонското движение. Излишно е да ме питате.

 

— Съпругътъ Ви въ Полша е работилъ противъ Германия, заедно съ поляцитѣ. Утре зарань ще бѫде застрелянъ.

 

— Това е Ваша работа и Вие отговаряте за работитѣ ви. Противъ никаква Германия не сме работили. Застреляйте го. Нѣма по-добъръ поводъ отъ това да ви се смѣе цѣлиятъ Балканъ.

 

— Защо сте въ Варшава ?

 

— Казахъ Ви, че не познавате македонското движение. Информирайте се за него и за насъ въ Берлинъ или въ легацията ви въ София. Излишно е да отговарямъ на въпроситѣ Ви.

 

Закараха ни въ затвора „Джелна". Не видѣхъ и тукъ тя накѫде изчезна презъ очитѣ ми. Следъ една седмица ни освободиха, но предварително ни закараха въ другъ кварталъ на града, въ специално нѣкакво отдѣление за фотографиране. Взеха ни снимки отъ всички посоки на лицето; ту въ зимни палта, ту безъ тѣхъ; ту съ шапка, ту безъ шапка, и прочее. Тогава азъ не знаехъ никакъ нѣмски ; казахъ на Менча да преведе на лицето, че такива многобройни снимки считаме като оскърбително действие спрѣмо насъ. Заведе се следния кратъкъ, но напрегнатъ разговоръ между нея и военното лице, което ни фотографирваше :

 

— Бихме искали да знаемъ дали ни считате за разбойници, та ни взимате толкова снимки ? — запитва тя.

 

— Какъ така ? — възразява той. Азъ съмъ въ Гестапо и въпрѣки това сѫ ми взели такива снимки въ канцеларията.

 

— Напълно право, Вие сте въ Гестапо и началството Ви трѣбва да има всички Ваши знаци. Но ние не сме членове на Гестапо, а политически бѣжанци. Съвсемъ лошо впечатление ни правятъ вашитѣ постѫпки.

 

Почервенѣлъ отъ ядъ, фотографътъ побърза да ни каже :

 

— Вървете си, свободни сте ! Може би имаше намѣрение да ни отведе съ колата си до нѣкое мѣсто въ града, по-близо до дома ни. Това впечатление имахме. Но спора съ Менча сигурно го разколеба. Подиръ около два часа пеша, прибрахме се. По такъвъ начинъ Менча отговаряше на властитѣ, когато бѣха на лице всички рискове.

 

Въ приложение [35] давамъ снимка отъ разписката, които й е била дадена отъ канцеларията на затвора „Джелна". Написана е отъ чиновницитѣ на полски езикъ. Всички тѣ бѣха задържани на служба отъ нѣмскитѣ власти. Въ разписката се говори, че сѫ взети на съхранение отъ нея тридесеть и петь злоти и единъ часовникъ съ черно кайшче. Това бѣха, впрочемъ, всичкитѣ пари, съ които тя разполагаше. Не бѣха повече и моитѣ. Тая разписка тя пазеше винаги като споменъ. Въ Варшава рискувахме да умремъ отъ гладъ. Само щастлива случайность ни спаси. Но по това ще говори въ следваща книга съ мои спомени.

 

 

д) Пролѣтьта на 1959 г. Поради болестьта въ бѫбрецитѣ й настаняваме се въ единъ почивенъ домъ подъ лѣкарски контролъ, за нѣколко седмици. Въ околноститѣ може да се правятъ хубави разходки. На 29

 

255

 

 

априлъ следъ обѣдъ много се смѣхме поради изявленията на английския Маршалъ Монтгомери, че копнѣелъ да застреля единъ американецъ. Той се бѣше запѫтилъ на визита въ Москва, а познати бѣха на обществото недоволствата му срещу американския генералъ Айзенхауеръ. Менча се преумори отъ смѣхъ. При мръкване се почувствува зле. Въ почивния домъ имаше двама лѣкари — единиятъ професоръ, а по-стариятъ му братъ сѫщо лѣкарь съ дългогодишна практика. Бързо се яви стариятъ и схвана, че се касае до сърдеченъ ударъ.

 

Дойде му въ помощь и една лѣкарка съ две сестри. Почнаха да взиматъ кръвь отъ дветѣ й рѫце. Взеха мѣрки за дишането й. Всичко се развиваше съ разбираемата тревога и бързина.

 

Азъ се бѣхъ изправилъ срещу нея до кревата и следѣхъ помощната акция. А тя не откѫсваше погледа си отъ мене и се усмихваше. Прескочихме благополучно опасностьта.

 

На другия день, като го изпращахъ вънъ отъ стаята ни, стариятъ лѣкарь, чийто очи започнаха да ставатъ влажни, ми каза развълнуванъ :

 

— "Повѣрихъ това и на жена ми. Презъ цѣлата ми дълга практика не съмъ ималъ подобенъ случай. Азъ най-добре знаехъ какво бѣше състоянието на Вашата съпруга въ ония минути. Следехъ пулса й, но и очитѣ й. Тя нито за мигъ не ги отдѣли отъ Васъ ; съ умивки и погледи се стараеше да Ви внушава, че нѣма никаква опасность, да бѫдете спокоенъ. За мене стана ясно, че тя не мислѣше за себе си, а само за своя близъкъ. Нѣма да забравя тази пациентка. Богъ да Ви я поживи ...

 

Вѣрно свидетелство за характера й дава едно писмо [36], което открихъ четири месеци следъ смъртьта й въ малкото й куфарче, кѫдето пазѣше свои бележки, снимки, стари тетрадки съ стенографирани мои диктовки по споменитѣ и прочее. Сърдцето не ми даваше по-рано да го отворя. Вѫтре намѣрихъ въ пликъ, надписанъ „за Радко" (псевдонима ми) писмото, което има следното съдържание :

 

„Душке моя,

26.IX.1961 г.

 

И другъ пѫть съмъ ти казвала, че никога не е късно да се мре. Живота е толкова кратъкъ, та нѣма нужда да се бърза.

 

Не съмъ добре и виждамъ, че и ти го чувствувашъ и страдашъ. Не е необходимо да пѫтуваме заедно, още повече, че ти имашъ още нѣкои задачи тука. Започналъ си споменитѣ, които трѣбва да завършишъ. Имай търпение ! Знаешъ, че съ това ще ми направишъ удоволствие. Куражъ !

 

Много дълго живѣхъ и нищо особено не направихъ. Непрекъснато мечтаехъ да направя нѣщо добро и полезно за другитѣ, а на края нищо не успѣвахъ. Много фантазия, а малки възможности. Постоянно те безпокоехъ и тебе съ тия мои фантастични идеи, прощавай. Идеитѣ въ връзка съ дѣлото не можеха да се осѫществятъ, защото бѣхме вързани отъ всѣкѫде.

 

Знамъ, че докато си живъ ще продължавашъ да работишъ споредъ силитѣ си за освобождението на нашия народъ.

 

Цѣлува те твоята :

Карменъ

 

256

 

 

Написала е писмото три години преди да почине. Спомнямъ си, че тогава настояваше да заминемъ въ една друга държава, за да се прегледа при специалисти. Но азъ се противопоставихъ, страхувайки се, че ще се преумори по влакове, гари, автомобили. Забранено й бѣ тогава да прави движения.

 

Но като се е чувствувала зле, безъ да ми каже истината (уговаряйки сигурно и съ лѣкари да скриватъ това отъ мене), написала ми е писмото и го оставила въ заключеното свое куфарче.

 

Знаеше, че за дълго време бѣхъ прекѫсналъ пишенето на споменитѣ ми поради мое боледуване, сетне поради нейното заболѣване. Бояла се е, че съвсемъ ще ги изоставя, ако се случи нѣкое нещастие съ нея.

 

„Никога не е късно да се мре" — тия кратки думи посочватъ колко ясно е гледала на смъртьта и на живота. Тѣ изясняватъ и желанието й, ако може, да потърси срѣдство, за да поживѣе още малко, та да не остана самичъкъ.

 

Непобедимата й скромность я кара и тукъ да каже, че не била успѣла нищо особено да направи въ живота си.

 

„Постоянно те безпокоехъ и тебе съ моитѣ фантастични идеи ..." Обратното бѣ вѣрно — азъ винаги се радвахъ, особено я ценѣхъ заради това й качество, — че тя имаше изобилие отъ идеи ; но — както и сама констатира — нѣмахме възможности да реализираме освенъ малко отъ тѣхъ. Колкото бѣ на видъ спокойна, толкова у нея кипѣше творчески, активенъ духъ. Бѣгло споменавамъ, че въ разговоръ съ нея дойдохме и до идеята да препорѫчаме на нашитѣ жени всрѣдъ емиграцията ни въ България да създадатъ — както и го създадоха — познатиятъ Македонски Женски Съюзъ. Създадена бѣ и Задруга на девицитѣ, пакъ по нейнъ починъ.

 

Въпросъ : Може би нѣкои читатели, особено между по-младитѣ, биха искали да чуятъ нѣщо около станалото въ виенския „Бургтеатъръ". Бихте ли ми казали нѣкои подробности ?

 

Отговоръ : Нашето общество добре знае защо тази жена съ изключително добро сърдце трѣбваше да стреля върху човѣкъ.

 

За ефекта отъ нейната акция всрѣдъ родолюбивитѣ българи по всички краища на свѣта е излишно тукъ да говоримъ. Азъ не мога да забравя особено впечатлението всрѣдъ нелегалнитѣ наши борци — четници и войводи. Като да бѣха се сговорили тия хора, та почти всички съ удивление и признателность изговаряха тая кратка фраза :

 

— „Посрами ни, посрами ни Менча..." Съ това искаха да кажатъ, че тя ги е надминала въ борческата имъ самоотверженость и въ постигнатия за Македония мораленъ резултатъ.

 

Въпросъ : Въ вашата срѣда често я именуваха Мария. Дали по кръщение е имала и това име ?

 

Отговоръ : Не. Това име е било като прикритие предъ непознати хора. И така си остана. Но минавала е понѣкога и като Павлина ; напримѣръ, по селата въ северна България, накѫдето нарочно отидохме подиръ преврата отъ 19 май 1934 година. Тамъ прекарахме близо четири месеци, съвсемъ необезпокоявани. Тъй като сърбофилската власть тичаше да търси македонски борци само въ югозападна България.

 

Въпросъ : Ако мога да Ви питамъ, при македонски емигранти ли се прикривахте или какъ ?

 

Отговоръ : Спокойно мога да Ви кажа : укривахме се повече при селяни отъ земедѣлската партия, но безъ тѣ да знаятъ кои сме точно.

 

257

 

 

Чрезъ наши приятели влизахме въ връзка съ селянитѣ. А тѣ лесно услужваха на хора, за които смѣтатъ, че сѫ гонени или неприятни на властьта.

 

Обаче, днесъ мога да призная и друго : че по околни пѫтища получихме покани отъ земедѣлски първенци, предлагащи ни услуга. Напримѣръ, покойниятъ младъ земедѣлски общественикъ Стефанъ Цановъ, които имаше голѣмо влияние въ околии като Бѣлослатинската и други, ми прати известие чрезъ мои приятели — да се прехвърлимъ именно между тѣхнитѣ привърженици селяни изъ България, ако не желаемъ да бѫдемъ другаде.

 

Изпратихъ му благодарность пакъ чрезъ приятелитѣ, заявявайки му, че ще се възползувамъ отъ предложението, ако стане нужда. Съ години бихме могли да се укриваме между селянитѣ изъ България, наистина.

 

Въпросъ : Откѫде Ви познаваше Цановъ ?

 

Отговоръ : Срещалъ съмъ и него, както Стоянъ Омарчевски и други земедѣлски водачи. Цановъ идва при мене за разговоръ и остана цѣлъ день и цѣла нощь. Ако хора като него биха видѣли сръбския режимъ, биха били измежду най-добритѣ войводи ; така, както при турския режимъ сѫ идвали доброволци войводи откъмъ България. Цановъ бѣше, споредъ мене, отличенъ патриотъ.

 

Въпросъ : Позволете ми пакъ да се върнемъ къмъ името на Менча. Вие лично съ кое име и наричахте, помежду васъ интимно ?

 

Отговоръ : Когато съмъ се обръщалъ на име къмъ нея, често и азъ я наричахъ Мария, но повече „Душке". Но и тя най-често къмъ мене се обръщаше съ това название. [*]

 

Въпросъ : Каква друго Вие, по Вашъ починъ, бихте искали да добавите за нашитѣ читатели, Г-нъ Михайловъ ?

 

Отговоръ : Специално нашата емиграция въ Щатитѣ и Канада нека знае, че Менча имаше горещо желание да бѫде, макаръ за кратко, между нея. Искаше да види какъ живѣятъ, какъ работятъ нашитѣ братя, които цѣли десетилѣтия не забравиха Македония. Ние двама съ Менча дължимъ голѣма признателность къмъ тази емиграция — независимо, че не сме били заети съ лични работи въ живота ни.

 

Всички въ емиграцията, които тя можа да види, сѫ оставяли у нея великолепно впечатление. И презъ този септемврий ни посетиха отлични приятели, нѣколко дни преди тя да се помине.

 

Нека спомена, че презъ м. септемврий сѫ се случвали важни събития въ моя личенъ животъ. Това знаеше и Менча. Ето нѣкои факти.

 

Презъ месецъ септемврий 1923 г. азъ се намирахъ въ Вършецъ. Поради случайность не останахъ още една вечерь тамъ. Сѫщата нощь избухна комунистическото възстание въ България. Вършецъ биде заетъ отъ комуниститѣ. Едвали бихъ останалъ живъ.

 

На 12 септемврий 1924 година биде спасено македонското освободително движение отъ болшевишката напасть и отъ слѣпитѣ върховистски домогвания. Тогава се разиграха така наричанитѣ „Горно-Джумайски събития", т.е. наказването на Алеко Василевъ и полковникъ Георги Атанасовъ, главнитѣ виновници — заедно съ Протогеровъ — за убийството на Т. Александровъ.

 

 

*. Така бѣ за предъ хората. Но интимно тя въ писма се е обръщала до мене съ името «Нарцисъ». Това цвѣте много й харесваше.

 

258

 

 

На 12 септемврий 1934 г. минахме съ Менча турската граница, както по-горе споменахъ. Но преди това, все презъ сѫщия месецъ, имахме много премеждия, пѫтувайки къмъ югъ.

 

Презъ септемврий 1938 г. пѫтувахме вече за Полша, напустнали Турция следъ четиригодишно политическо пленничество тамъ.

 

Презъ м. септемврий 1939 г. избухна граната въ спалнята ни стая въ Варшава, нѣколко часа следъ като бѣхме решили да спимъ вече въ долния етажъ на кѫщата.

 

Презъ септемврий 1944 г. съ много премеждия пѫтувахме отъ Виена до София и Скопйе; загинаха хора предъ насъ; минахме край сражения; и прочее.

 

Къмъ края на септемврий 1948 г. се запѫтихме да минаваме нелегално граница въ срѣдна Европа, и минахме благополучно.

 

На 12 септемврий 1964 г. стана погребението на Менча.

 

Приповтарямъ сбито краткото ми описание за нея : тя бѣше кротка, скромна и човѣчна; умна, волева и юначна; възвишена по духъ и по сърдце. Ако любовьта значи жертва — тя цѣлъ животъ жертвуваше за Македония [*]".

 

 

*. Части отъ тая характеристика за нея, които бѣха отпечатани въ «Македонска Трибуна», въ връзка съ кончината на Менча, бѣха изцѣло взети въ «Хърватски годишнякъ», преведени отъ писателя д-ръ Анте Бонифачичъ. А нѣкои дѣлове отъ нея се явиха въ турската преса.

 

259

 

 

 

XIII. ВЪОРѪЖЕНИЯТЪ ПРОТЕСТЪ СРЕЩУ ЮГОСЛАВСКАТА ТИРАНИЯ ПРОДЪЛЖАВА

 

По-правилно би било да говоримъ за сръбска тирания, защото фактически само сръбскитѣ шовинисти разпореждаха въ Македония като въ свой имотъ. Държавата се наричаше отначало „Кралство на сърби, хървати и словенци", а по-сетне „Югославия", но никога хърватитѣ нѣмаха участие въ тираничния режимъ, които бѣ въведенъ въ нашата родина. Тѣ нѣмаха даже морална отговорность за него, тъй като сами бѣха потискани, негодуваха и водѣха борба за отхвърлянето му. А и словенския народъ не може да се счита изцѣло съучастникъ на варварскитѣ бѣлградски методи ; отговорни сѫ до известна степень само нѣкои словенски политици като попъ Корошецъ. Доколкото нѣкои словенски срѣди следваха въ много моменти велико-сръбската политика на Бѣлградъ, не водеща смѣтка за другитѣ народности въ държавата, или даже насочена направо къмъ тѣхното посърбяване, изминалитѣ до днесъ години сѫ добра поука за истинскитѣ привърженици на словенската народна самобитность и държавна независимость. Тѣ най-добре ще си дадатъ смѣтка до каква степень се „услужва" на братскитѣ народи чрезъ методитѣ на бѣлградската агресия и тирания. Който подкрепва нея, очевидно е, че ще губи симпатията на онѣзи, които Бѣлградъ потиска. И нищо чудно, че и въ Македония, въ периода между дветѣ голѣми войни, симпатиитѣ къмъ хърватския народъ бѣха много по-голѣми, нежели къмъ словенската тогавашна общественость.

 

До смъртьта на Тодоръ Александровъ повече отъ три години бѣха минали въ упорита работа отстрана на ВМРО. Както върху мотивитѣ за нейното появяване, така и върху схваткитѣ й съ поробителя общественото мнение доста бѣ осведомено. Още повече знаеха вече отговорнитѣ правителства. ВМРО бѣ известила публично и кои сѫ елементарнитѣ условия, при които тя е готова да мине къмъ легална борба. Впрочемъ, преди още да се заловятъ за орѫжие, нейнитѣ рѫководители опитаха почвата дали не може да се почне въ Македония легална политическа дейность. Изпратила бѣ и мемоаръ до Обществото на Народитѣ съ стотици потресающи факти противъ режима на Сърбия и Гърция, които следваха политика въ цѣлостно противоречие съ мисията на самото О. Н.

 

Казали сме вече, че нито великитѣ сили, нито Обществото на Народитѣ не се заеха да защитятъ поробенитѣ въ Македония. Нѣкои отъ великитѣ сили се задоволиха съ внушения отвреме-навреме за обуздаване на ВМРО, т.е. за улесняване на тиранитѣ и потисницитѣ. Нищо повече отъ това.

 

Но ВМРО, решителниятъ врагъ на тиранията, изразителката на свободолюбивия македонски духъ, не можеше да спре своя отпоръ противъ робството и лъжата, които характеризираха политическата физиономия на нѣкои държави въ Европа и на Балканитѣ. ВМРО бѣ надеждата на всички македонци. Предъ нейното дѣло се преклаияха честнитѣ

 

260

 

 

хора съ свѣта, които истински разбираха какво значи робство, що е правда и каква цена има самопожертвуването въ нейна защита.

 

Съобразно начертаната своя линия, ВМРО възприе една по-гъвкава тактика. Тя въ сѫщность допускаше вече революционни акции не „по лъжичка на день", споредъ народния изразъ, а по лъжичка на месецъ. Но и всички тѣзи акции не сѫ посочени тукъ — по сѫщитѣ причини, които отбелѣзахъ въ книга втора на моитѣ спомени. Въ чужбина, като емигрантъ, не можехъ да разполагамъ и съ всички данни.

 

Минавамъ сега къмъ прегледъ на революционнитѣ акции, като продължение на казаното въ предидущата глава.

 

По-надоле следватъ проявитѣ, около които се вдигаше повече шумъ въ печата или по другъ начинъ.

 

261

 

 

 

1924 г.

 

XIV. ЧЕТНИЧЕСКИ АКЦИИ. СКОПСКИЯТЪ ВОЙВОДА ЛАЗАРЪ ДИВЛЯНСКИ ЗАГИВА ВЪ СРАЖЕНИЕ

 

На 1 ноемврий 1924 г. въ Кратово xвърлятъ бомби четирма македонски революционери. Прекѫснали телеграфнитѣ и телефонни съобщения и се започнала оживена престрелка съ сръбскитѣ стражари. Настѫпила паника въ града, потъналъ въ мракъ. Сръбскиятъ околийски началникъ е избѣгалъ отъ страхъ въ Куманово.

 

*

 

На 22 септемврий 1924 г. загина войводата Лазаръ Велковъ Дивлянски. Той бѣ отъ типа на старитѣ борци като дѣдо Илия Малешевски. Но всичко у него бѣ съобразено съ изискванията и дисциплината на ВМРО. Напълно скроменъ народенъ човѣкъ. Смѣлъ. Съ отлични връзки изъ селата. Сполучливо бѣше замѣстилъ Василъ Аджаларски, знаменития скопски войвода, когото младотурската власть уби следъ Хуриета — когато бѣ се вече легализиралъ съ вѣра въ прогласеното конституционно управление.

 

Дивлянски бѣ се прочулъ чрезъ сраженията, които бѣ водилъ срещу турскитѣ войски, а подиръ 1912 г. срещу сръбски. Привързалъ бѣ къмъ себе си вѣрни и юначни четници, които продължиха борбата и следъ него. Но бѣше обичанъ и поради неговата доброта, равна на строгостьта му спрѣмо всѣко зло.

 

Роденъ е презъ 1880 г. въ с. Дивле, Скопско, въ близость до Гюришкия манастиръ, кѫдето презъ турския режимъ геройски загина възпѣтия отъ народа войвода Боби Стойчевъ (Бобе). Отъ млади години е скиталъ отъ село на село, като работникъ зидарь. Лично го познаваха всички села налѣво отъ р. Пчиня. Влѣзналъ е въ връзка съ четитѣ на 16-год. възрасть и е станалъ организационенъ куриеръ. Сетне е избранъ за рѫководитель въ родното му село. Революционната работа го увлича и той захвърля теслата и триона. Презъ 1906 г. е убилъ, по заповѣдь на ВМРО, едно военно турско лице ; осѫденъ е билъ на 15 год. затворъ. При младотурската революция е освободенъ. Къмъ 1910 г. като четникъ обикаля изъ разни околии. Става войвода преди балканската война. При идването на сърбитѣ въ Македония, арестуванъ е само защото е български борецъ ; затворенъ е билъ въ Бѣлградъ, но избѣгалъ презъ 1914 г.

 

Презъ всичкитѣ десеть години на войводството му Лазаръ е любимецъ въ Скопско. За сръбската власть става страшилище. Тя обещава петдесеть хиляди динари за главата му. Много пѫти е наблюдавалъ съвсемъ отблизо движенията на сръбскитѣ потери, тръгнали да го гонятъ. Четницитѣ му съ удивление сѫ разправяли какъ спокойно се е държалъ предъ опасноститѣ. Еднажъ при с. Катланово е денувалъ

 

262

 

 

въ съседство съ сръбско конно отдѣление. На четницитѣ си Лазаръ казвалъ :

 

— Тѣ се чудятъ сега кѫде ли сме далече ; на умъ не имъ минава тукъ да ни търсятъ.

 

Маневритѣ му често смайватъ сръбскитѣ потераджии. Пазенъ старателно отъ вѣрнитѣ селяни, Лазаръ е неуловимъ.

 

Следъ първата свѣтовна война е нелегаленъ борецъ противъ новото робство.

 

Скопска чета на Лазаръ Дивлянски

 

 

Ето какъ Петъръ Станчевъ (съ псевдонимъ Асѣновъ) секретарь на скопската чета и личенъ свидѣтель при загиването на Дивлянски, описва развилото се сражение :

 

„На 21 септемврий спрѣхме вечерьта източно отъ село Колицко, Кумановско, близо до шосето Щипъ-Куманово, въ една много рѣдка низка горичка, подъ една височина. Цѣлата група, 18 човѣка, безъ трима наблюдатели, които останаха на височината - влѣзохме въ горичката. До ранни зори скърбуцаха по шосето, натоварени коли съ хора и багажъ, връщайки се отъ Гюришкия манастиръ, кѫдето много селяни отъ околнитѣ села бѣха отишли по случай св. Богородица. Слънцето скоро се издигна и стопли замръзналитѣ ни стави. До обѣдъ на 22 септемврий не забелязаxме нищо, което да ни разтревожи.

 

Къмъ 2 часа, обаче, часовоя хвърли едно камъче. Това бѣше тревоженъ сигналъ. Всѣки тихо се подигаше и питаше : „Що е" — Потера". Следъ малко следѣхме на отсрѣщната страна да се движатъ право къмъ насъ десетки войници и жандари съ пушка въ рѫка. Войводата внимателно разгледа положението и ни каза : Хайка е, дано не ни сгази. За всѣки случай, пригответе се — съберете си всичко и пазете голѣма тишина".

 

263

 

 

Съ бързина, безъ ни най-малъкъ шумъ, раницитѣ се сложиха на гърба, пелеринитѣ се сгънаха и пушкитѣ здраво се стиснаха въ дѣсната рѫка. Погледа зорко следѣше и най-малкото движение на приближаващитѣ се сърби. Когато веригата отъ хора дойде много близо до насъ, когато свиркитѣ на началницитѣ се разнесоха отъ всички страни, ние разбрахме, че бѣхме забелязани, но продължавахме да мълчимъ и да не мърдаме.

 

Поставенитѣ отъ насъ трима души другари да наблюдаватъ наоколо мѣсностьта, забелзваха отъ всѣкѫде движущи се сърби къмъ насъ. Отдѣлни единици даже се приближили много.

 

Нѣмаше какво да се чака. Единъ залпъ даденъ отъ тримата наши наблюдатели повали двама сърби, другитѣ принудени да се върнатъ назадъ. Следъ малко отъ всички страни се изсипаха куршуми къмъ насъ, които като силенъ вѣтъръ размърдаха листата на гората и тѫпо се забиха въ земята. Стрелбата продължаваше. Обаче, въпрѣки честиятъ огънъ, ранени нѣмаше. Всички поехме нагоре къмъ височината „Китка", най-низката отъ всички околни височини. Съ рискъ на живота трѣбваше да пробиемъ пѫть и да се изкачимъ на високата чука „Стрѣлица", или близо до откѫдето можехме да имаме доминиращо положение. Опѫтихме се подъ дъждъ отъ куршуми къмъ чуката.

 

Сърбитѣ разбраха намѣрението ни и една маса отъ 500-600 души, която бѣше разпръсната наоколо, се събра и зае преди насъ чуката. Намъ не оставаше нищо друго, освенъ да заемемъ една по-малка височина, покрита съ храсти.

 

— Напредъ къмъ височината — изкомандува войводата Лазаръ Дивлянецъ. Пръвъ прибѣгна натамъ Стоянъ отъ Агино-село. Подиръ него всички единъ по единъ се изпокатерихме. Въ прибѣжкитѣ ранени бѣха : Петъръ Доктора, Серафимъ Ивановъ и Митю Джуздановъ, но въпрѣки това, ние скоро завзехме височината оковръсть и открихме поразяващъ огънъ срещу противника. Веднага свиркитѣ на сърбитѣ спрѣха, сѫщо и командитѣ имъ. Чуваха се наоколо гласоветѣ на нѣколцина ранени, които молѣха капларитѣ и псуваха. Сърбитѣ се обезкуражиха. Никой отъ тѣхъ вече не се надигаше, защото сторѣше ли това, нѣкой куршумъ го сковаваше на мѣсто. Това окуражи насъ още повече. Сърбитѣ викаха къмъ своитѣ началници, че цивилнитѣ намѣсто да стрелятъ по комититѣ, стреляли по тѣхъ. Тогава войводата Лазаръ се надигна на колѣне, за да види що става и да стреля по единъ сърбинъ :

 

— Чакай да му метна една бързометка (той носеше къса бързометка) и следъ като се прицели сгръмоляса на височината единъ широкоплещестъ сърбинъ. — Падна мръсника — викаше войводата и съвсемъ се изправи, въпрѣки предупрежденията отъ всички ни да легне.

 

Часътъ бѣше петь. Слънцето огрѣваше цѣлата височина. Отъ дѣсния флангъ бѣха ренегатитѣ начело съ Гр. Циклевъ. Тѣ щомъ видѣха Лазо, дадоха залпъ, който го повали. Далечнитѣ другари не можаха да видятъ, че войводата е раненъ, обаче ония, които бѣха близо до него, го разпасаха и откриха подъ сърдцето му една рана съ по-голѣмъ изходъ (ударенъ бѣ съ куршумъ думъ-думъ). Дадоха се нареждания да му се вземе чантата и да се продължи стрелбата. Стоянъ отъ Агино село, единъ отъ най-вѣрнитѣ другари

 

264

 

 

на Лазаръ Дивлянецъ, не можа, обаче, да се стърпи и отиде при войводата да го превръзва и разпита какъ е. Лазаръ му отговори спокоино, че е раненъ и даде нови нареждания да се държимъ всички здраво.

 

Стоянъ тогава стремително се насочва напредъ, и цѣлъ изправенъ, изпразва цѣла пачка патрони по сърбитѣ съ викове и закани. Но отъ сѫщото мѣсто, откѫдето дойде залпа срещу войводата, последва другъ залпъ, който пресѣче гръкляна на този смѣлъ македонски борецъ.

 

Часоветѣ бавно минаваха и нощьта настѫпи. Прибрахме се всички около Лазаръ. До последния моментъ той дава команди, избира мѣсто, за да атакуваме. Приготовлява се да тръгне съ насъ. Изправи се и потеглихме.

 

Приближихме тихо и незабелязано до обсадата. Откриха ни силенъ пушеченъ гръмежъ отъ всички страни, обаче безъ резултатъ. Спуснахме се къмъ долчинката, кѫдето куршумитѣ не можеха да ни достигнатъ. Тамъ Лазо ни заповѣда да вървимъ напредъ, а него да оставимъ. Бѣше изнемощѣлъ отъ изтеклата кръвь.

 

— Азъ ще се спася, или ще се самоубия — каза ни той. Цельта ми бѣше васъ да изведа читави и здрави, за да продължите народната работа ...

 

Никой отъ насъ не мръдна. Войводата мълчаливо се изправи съ намѣрение да тръгне. Когато всички се изнизватъ, той казалъ на последнитѣ другари :

 

— Вървете смѣло напредъ ! за мене не се грижете — азъ ще му намѣря чарето ...

 

Не много далече отъ мѣстото на раздѣлата съ любимия ни войвода, ние всички спрѣхме, като мислѣхме за него и вѣрния му другарь Стоянъ. Но време за губене нѣмаше. Бавно, носейки раненитѣ съ себе си, ние се отдалечихме доста отъ мѣстото, кѫдето гърмежитѣ на стотици пушки и нѣколко картечници не спираха. Горкитѣ сърби мислѣха, че ние сме още тамъ и продължаваха да сипятъ олово по височината чакъ до сутриньта.

 

Изнемощѣли спрѣхме при зори на една недалечна височина, отъ които съ бинокълъ се виждаше полесражението и рано сутриньта, когато навсѣкѫде царѣше грозна тишина, видѣхме много, много сърби да тършуватъ изъ дракитѣ, а следъ малко, преди още слънцето да се покаже на хоризонта, единъ револверенъ изстрелъ се чу, който прободе сърдцата ни. Отъ страна на противника последва залповъ гърмежъ. Сърбитѣ се спуснаха къмъ долчинката. Тамъ лежеше обичниятъ ни войвода Лазаръ Дивлинецъ, който се бѣ самозастрелялъ ..."

 

 

Въ в. „Македонска Трибуна" отъ 16 февруарий 1933 г., излизащъ въ Индианаполисъ, Гена Велева отъ Скопйе, която избѣга отъ Югославия и отправи апелъ до цивилизования свѣтъ съ редица данни за тиранията подъ сръбското управление въ Македония, помѣства следната кратка статия :

 

„Когато се съобщи на престарѣлата майка на легендарния войвода Лазаръ Дивлянски, че синъ й геройски загиналъ и че тѣлото му вече е пренесено въ скопската болница „Полумесецъ тя пожела

 

265

 

 

да го види за последенъ пѫть и тръгна къмъ Скопйе, превита подъ кръста на страданията си. Когато видѣ мъртвото тѣло на свои синъ-юнакъ, тя се наслони надъ тояжката си и отново го загледа. Но сълза не капна отъ очитѣ й. Зачуденъ началникътъ на болницата генералътъ Стаичъ запитва :

 

— Голѣмъ юнакъ си родила, бабо ! Жалъ ли тя е, че така си го изгубила ?

 

— Не ми е жалъ ! Той загина както искаше, отъ куршумъ ! Богъ да го прости !

 

— Желала ли би да имашъ още такива синове ? — попита сърбинътъ смаянъ.

 

— Желала бихъ ! отвръща старата македонска майка.

 

— И всички така да загинатъ ?

 

— И всички така да загинатъ ! . . отговаря тя твърдо и безъ сълзи тръгва назадъ съ безкрайна скръбь въ душата".

 

*

 

Особено се проявиха четницитѣ отъ Струмишко и Кочанско. Тѣхнитѣ войводи — Георги Въндевъ въ Струмишко и Ефтимъ Ташовъ Полски въ Кочанско — се отличаваха съ рѣдка инициатива, похватъ и смѣлость. Въндевъ — отбелѣзано е вече — е синъ на познатия отъ миналото Стари Въндо въ Солунско. Влѣзналъ въ четата на баща си още като дете. Бѣ тихъ човѣкъ ; задържаше около себе си другари. Съобразителенъ и пъргавъ бѣ. Стихията му бѣ главно въ водене на сражения.

 

За кочанския войвода Ефтимъ Полски и другаритѣ му ще стане дума по-натакъкъ.

 

Струмишката група притежаваше сѫщо избрани борци. Особено впечатление сѫ ми направили Йосифъ Кировъ отъ Кукушко, Панделия Стоановъ отъ Барбарево и младия Тимчо Коцевъ отъ Костурино. Но тукъ се спрѣхъ върху тѣзи две групи само въ връзка съ акциитѣ, предприети скоро подиръ 31 августъ 1924 г. Иначе, всѣка чета имаше отлични бойци, и редица подвизи. Допирътъ съ такива хора ви дава упование и куражъ. Безъ да го опредѣлятъ съ термини, тѣ проявяваха на дѣло и чрезъ постоянни рискове, краенъ идеализъмъ ; и бѣха вѣрни изразители на настроението, което нашето село имаше срещу завоеватели на Македония.

 

Сръбската тирания ги бѣ откѫснала отъ нивитѣ и домашнитѣ имъ огнища.

 

Въ четитѣ се числѣха хора и отъ градоветѣ. Общо взето, за индивидуални акции бѣха по-годни гражданитѣ, а за четници — селянитѣ. Но това не бѣ правило.

 

*

 

На 15 октомврий кочанскиятъ вопвода Ефтимъ Полски се приближилъ до гр. Кочани. Четници xвърлятъ бомби върху околийското управление, стрелятъ въ прозорцитѣ му и се оттегглятъ сполучливо, въпрѣки че сърбитѣ сѫ почнали да стрелятъ и съ картечници. Бѣлградскиятъ в-къ „Време" по следния начинъ предава извѣстията за тази акция :

 

«Снощи на 19 октомврий, къмъ 7 и половина ч. въ Щипъ се пръсна слухъ, че български комити нападнали Кочани. Известието причини голѣма

 

266

 

 

паника срѣдъ функционеритѣ. На следващия день нашия кореспондентъ ни изпрати следното :

 

Нашитѣ власти арестуваха, преди нѣколко дена, нѣколко селяни отъ Паланка, обвинени, че приютили комити.

 

Въ знакъ на протестъ българскитѣ комити, снощи, къмъ 7 ч. атакували жандармерийския постъ при Кочани, въ периферията на града. Комититѣ хвърлили нѣколко бомби и следъ това избѣгали по неизвестна посока. На мѣстото е билъ намеренъ каскетъ. Смѣта се, че нападателитѣ сѫ били четирма. Изстрелитѣ сѫ дали аларма и две компани се дигнали къмъ мѣстото, отъ кѫдето се чули изстрелитѣ. Влѣзла е въ акция и артилерията, хвърляйки десетина гранати...»

 

*

 

Сѫщиятъ вестникъ отъ 2 ноемврий пише :

 

«Следъ дръзката атака на комититѣ съ бомби и пушки срещу подпрефектурата на Кочани и убийството на войводата Ефтима, командуващъ контрареволюционната организация въ Пантелей, македонската акция става все по-смѣла. Шефоветѣ на преследващитѣ групи почватъ вече да изоставать селата и да се установятъ по градоветѣ».

 

Споменатиятъ наказанъ ренегатъ е Ефтимъ Дамяновъ. Подиръ него е получилъ заслужено наказание и Величко Каревъ отъ с. Пантелей, сѫщо тръгналъ съ сръбската власть. Наказанъ е сѫщо Кольо отъ с. Припечани и Кръсто въ с. Полаки. Сръбскитѣ вестници дигаха голѣмъ шумъ, понеже въ нѣколко дни Сърбия изгубила въ лицето на тия предатели „четирма войводи".

 

*

 

Съ участието на самия Полски е намѣренъ при село Траканя и сръбския държавенъ войвода Яне Стефановичъ, проявенъ съ редица насилия надъ населението. И той е получилъ каквото е заслужилъ.

 

267

 

 

 

1925 г.

 

XV. УПОРИТИ СРАЖЕНИЯ ВЪ ВЕЛЕШКО, КОЧАНСКО, ЦАРЕВО-СЕЛСКО. — ЗАГИВАТЪ П. СТАНЧЕВЪ, ПЕТЪРЪ ПАШАТА, В. ИХЧИЕВЪ, ШАРЕНЪ АМПО

 

Презъ м. януарий въ Велешко е наказанъ единъ отъ виновницитѣ за подлото убийство на войводата Илия Кушевъ, който около две години по-рано загина съ двама свои другари.

 

Нападателитѣ сѫ влѣзнали въ дома на предатели, Хюсеинъ Капетанъ, благодарение на услугитѣ на една жена, и сѫ го повалили съ три куршума [*].

 

*

 

Презъ май загина въ Малешевско младия идеалистъ Трайчо Пацковъ, роденъ отъ Щипъ. Той пада отъ куршумитѣ на една сръбска засада, нощно време. Билъ е въ една малешевска група.

 

*

 

На 2 юний се завърза упорито сражение между царевоселската чета и сръбски потери, при върха Голакъ въ царевоселска околия. Начело на четницитѣ е войводата Дончо Христовъ отъ с. Драгобраща, скроменъ и непретенциозенъ човѣкъ, но решителенъ и храбъръ, на около 40-годишна възрасть.

 

Потераджиитѣ сѫ били много, а четата едва наброява десетина души. Сражението продължило осемь часа. Когато пада мракъ, при пъленъ рискъ — както обикновенно става съ обсаденитѣ чети — благодарение на бомбитѣ, и тая група си пробива пѫть. Но оставя единъ убитъ другарь.

 

Въ време на боя четницитѣ добре сѫ наблюдавали какъ сърбитѣ сѫ заставили да върватъ напредъ селяни, за да имъ служатъ като щитъ. Познатитѣ съ самохвалството си сръбски „юнаци" издаваха въ такива случаи и страха си и подлостьта си ; защото разчитаха така по-лесно да се доближатъ до четата, която мѫчно ще се реши да избива своитѣ събратя селяни. Ако ги избива — отъ това ще произлиза все пакъ нѣкаква ненависть — разсѫждаватъ сърбитѣ — всрѣдъ народа противъ борцитѣ за неговата свобода.

 

Ако тоя народъ бѣше сръбски, ясно е, че властьта нѣмаше да си служи съ такива срѣдства. Йорданъ Гюрковъ, който като простъ четникъ участвуваше въ това сражение, ми разказваше какъ лично е наблюдавалъ

 

 

*. Другитѣ трима виновници сѫ наказани следъ 1941 г. Въпрѣки възприетата тогава отъ правителството въ София политика на покровителство къмъ разнитѣ ренегати и народоубийци въ Македония — познати на цѣлото общество тамъ съ злодеянията имъ при сръбския режимъ — намѣриха се патриоти, които платиха на подлитѣ убийци на Илия Кушевъ.

 

268

 

 

съ бинокъла селяни, колебаещи се да тръгватъ напредъ и какъ задъ тѣхъ сѫ залѣгнали сърби съ насочени пушки.

 

Гюрковъ бѣ запасенъ капитанъ и бѣ участвувалъ три години подъ редъ въ първата свѣтовна война на фронта. Видѣлъ бѣ и тежкитѣ боеве при Криволакъ презъ зимата на 1915 година. Не намираше думи да изкаже възторга си отъ държанието на четницитѣ и особено на войводата Дончо. Макаръ да е било напълно рисковано да се раздвижва нѣкой презъ деня, докато сѫ се изсипвали множество куршуми около четата, Дончо често се явявалъ пълзешкомъ при всѣки отдѣленъ четникъ, за да види дали не е раненъ, да даде нареждане или насърдчение. Три пѫти така се приближавалъ и при Гюркова и бащински го питалъ: „Йорданчо, добре ли си ? . ."

 

Отдѣсно Трайчо Пацковъ. Отлѣво другаря му щипянецъ Нанчо Витларовъ, сѫщо смѣлъ борецъ, загиналъ отъ рѫката на измѣнници.

 

 

— Никога не бихъ повѣрвалъ, че толкова спокойствие и смѣлость ще покаже този скроменъ, мълчаливъ, като момиче свѣнливъ човѣкъ. Сега разбирамъ величието на комитския рискъ и жертвата на тѣзи доброволци за народната свобода — говорѣше Йорданъ.

 

Спомнямъ си, между другото, Йорданъ правеше и сравнение съ положението на войника при сериозенъ бой на фронта, когато знае колко много други съратници подържатъ боевата линия, а тилътъ е сигуренъ, и обстановката на една чета заградена отъ всички страни отъ противникъ десетки пѫти, ако не и стотици пѫти по-многоброенъ отъ нея. И заключаваше съ безкрайно преклонение предъ доброволческия рискъ на четника.

 

Съ вълнение ми описваше какъ следъ отстѫплението сѫ намѣрили раненъ селянинъ, който се оказалъ братъ на едного отъ сражаващитѣ

 

269

 

 

се четници. Той простичко имъ обяснилъ, че насила е билъ взетъ отъ потерата, за да бѫде използуванъ заедно съ други като закритие на джандаритѣ.

 

Гюрковъ доблестно служи на Македония и като деецъ въ бойния кадъръ на ВМРО, и като нейнъ пратеникъ за разни мисии въ чужбина, и като запасенъ членъ въ Централния й Комитетъ. Загина отъ рѫката на измѣнници на 8 февруарий 1931 г. въ София. И по това ще стане дума по-късно.

 

Мите Церски

(За него е казано въ книгата «Спомени-II»)

 

 

Роденъ е на 13 октомврий 1891 г. въ Щипъ. Баща му, Христо Гюрковъ, е учитель съ голѣмъ авторитетъ въ града по времето когато Груевъ и Дѣлчевъ поставятъ истинскитѣ народни основи на ВМРО въ Щипско. Прогимназията Йорданъ свършва въ родния си градъ и отива сетне да учи въ българското педагогическо училище въ Скопие. Свършва го съ голѣмъ успѣхъ и става една година учитель въ Скопйе. Посветенъ е въ дѣлото твърде младъ отъ Мише Развигоровъ.

 

Презъ балканската война е доброволецъ въ македоно-одринското опълчение и получава кръстъ за храбрость. Презъ 1913 г. постѫпва

 

270

 

 

въ софийското военно училище. Като подпоручикъ го сварва първата свѣтовна война, въ течение на които е на фронта, командиръ на рота въ шести македонски полкъ. При Криволакъ е раненъ въ боеветѣ срещу френскитѣ войски. И като офицеръ получава отличие за храбрость. Напуска военната кариера въ 1921 г. съ чинъ капитанъ и заминава за Виена като студентъ по социални науки. Тамъ се проявява въ македонското студентско дружество, между членоветѣ на което има отлични родолюбци и просветени хора ; но опитватъ се да смущаватъ това дружество нѣколцина съ съмнителни идеи, тайно влѣзнали въ връзки съ чуждестранни срѣди.

 

Преди да замине за чужбина Гюрковъ бѣ направилъ добри услуги при укриването на Тод. Александровъ, който бѣ избѣгалъ отъ рѫцетѣ на българската полищия, зле насочвана отъ антимакедонскитѣ настроения по върховетѣ на земедѣлската власть. Въ България наново се прибира презъ 1927 година, и се поставя всецѣло въ услуга на ВМРО. Подиръ смъртьта на Тодоръ Александровъ е избранъ за запасенъ членъ въ Централния Комитетъ на революционната организация. Три години по-късно наново е преизбранъ на това мѣсто.

 

Гюрковъ всѣкога сѫ били издигнато и родолюбиво семейство. Единъ тѣхенъ членъ, Атанасъ, бѣ убитъ отъ турцитѣ ; а другъ, Илия, падна въ сражение като четникъ при знаменития Апостолъ войвода, пакъ презъ турския режимъ.

 

Йорданъ бѣ наследилъ много отъ качествата на баща си. Само възхищение можеше да се изпита ако беседвахте макаръ половинъ часъ съ бай Христо Гюрковъ, бащата. Душевно и физически привлекателенъ, тактиченъ, широкосърдеченъ, сладкодуменъ, интелигентенъ — такъвъ бѣ Йорданъ. Къмъ това се прибавяше една добра култура, знание на чужди езици и маниеритѣ на много възпитанъ човѣкъ. Той не се стѣсняваше отъ никаква работа, които е отъ полза за освободителната кауза. Бѣше трудолюбивъ, съ инициатива и воля. Може да се каже, че колкото бѣше нуженъ за македонското дѣло, толкова бѣ и симпатиченъ за всѣкиго. Безъ преувеличение трѣбва да изтъкнемъ, че следъ загубата на съгражданитѣ му Т. Александровъ и Ефремъ Чучковъ, той е третия по значение покойникъ отъ редоветѣ на ВМРО, въ епохата на новото й възстановяване, подиръ 1919 г. Защото Гюрковъ въ сѫщность тепърва имаше да даде отъ себе си дѣла за Македония.

 

При погребението му въ София се е стекла огромна маса отъ македонски българи. Нека дадемъ тукъ поне две извадки отъ онова, което българскиятъ печатъ бѣ казалъ по този случай :

 

Вестникъ „Независимость" отъ 11 февруарий 1931 г. пише :

 

«Една небивала, невиждана и необикновена почить бѣ отдадена на Йорд. Гюрковъ. Повече отъ 120 венци бѣха сложени надъ гроба му. Македонската емиграция отъ София се яви цѣлокупна да отдаде почить къмъ човѣка, които бѣ обрекълъ живота си въ служба на борбата за освобождението на Македония подъ девиза на революцията «Свобода или Смърть». Цѣлия площадъ около «Св. София» и градината бѣха почернѣли отъ народъ дълбоко наскърбенъ и силно възмутенъ. Тукъ бѣха и хилядитѣ представители на емиграцията отъ другитѣ краища на България и на населението отъ Петрички окрѫгъ. Това бѣ една огромна маса народъ, отъ професора до последния окѫсанъ и окаянъ бѣжанецъ македонецъ ; присѫствуваха почитатели на македонското движение и отъ всички обществени срѣди на столицата.

 

И всичко това бѣ каточели една внушителна, стихийна, наелектризирана

 

271

 

 

отъ едва удържимъ борчески духъ манифестация на вѣра и преданость къмъ дѣлото, на което така ценно, самоотвержено и съ високъ идеализъмъ служи Йорд. Гюрковъ. Една високоговоряща манифестация на националния свободолюбивъ български духъ, що крепи и движи напредъ всички македонци. Една манифестация на единството и единодушието на македонската емиграция».

 

Вестникъ „Камбана" отъ 16 февруарий писа :

 

«Убийството на Гюрковъ предизвиква всеобщо осѫждане. Всички, които го познаваха лично, плакаха, съ горещи и горчиви сълзи. Защото Гюрковъ бѣше преди всичко единъ отличенъ човѣкъ. Гюрковъ бѣше човѣкъ на дълга. Широката публичность не познаваше този човѣкъ, за когото сега се съобщи, че е игралъ видна роля въ македонското движение, натоварванъ билъ съ мисии въ чужбина и ги изпълвалъ съ голѣмъ тактъ и умѣние. Ето едно голѣмо достойнство на човѣка. Той не е търсилъ слава, нито признание на заслуги, нито изгоди отъ високото положение, до което билъ стигналъ. Той бѣше, значи, единъ отъ рѣдкитѣ човѣци на дѣлото и дълга, беззаветно преданъ на една велика идея, самоотверженъ до крайность... Убийството е дѣло на съзаклятието срещу българщината, а убития е единъ отъ апостолитѣ на народното единство. Това съзаклятие създадено преди десетилѣтия, ще сѫществува до тогава, докато има българи, които волно или неволно, подаватъ рѫка на исконнитѣ врагове на нашата народность и ставатъ тѣхни орѫдия».

 

Въ приложение [37] давамъ единъ откъслекъ отъ разказъ на самия Гюрковъ въ връзка съ сражението при Калиманци на царевоселската чета, въ която тоя се числеше. То бѣ публикувано въ софийския вестникъ „Македония" на 6 февруарий 1932 г. Разказътъ е предаденъ съ инициалитѣ К.Ц. отъ студентъ, който съ двама свои другари е ималъ случай да се срещне въ чужбина съ Гюркова и да разговарятъ.

 

*

 

По случай три години отъ смъртьта на Гюркова — както е съобщено въ софийския вестникъ „Македония" отъ 5 февруарий 1934 г., редакторътъ на сѫщия вестникъ Д. Талевъ е произнесълъ при устроената панихида следната речь :

 

„— До края на живота си Йорданъ Гюрковъ живѣ само за Македония — завърши речьта си г. Талевъ — живѣ за нея и умрѣ за нея. Така неостѫпно следваше Йорданъ пѫтя на своето велико сърдце и неговитѣ повеления, дори и когато трѣбваше не веднъжъ да се срѣща лице срещу лице съ смъртьта ; дори и когато трѣбваше години наредъ да живѣе подъ страхотния размахъ на безмилостното й косило, въ смразяващата тръпка на нейното ледено дихание. Но нима великата любовь не значи саможертва ? И за туй въ тоя скръбенъ часъ споменътъ за Йорданъ Гюрковъ за насъ, за всички насъ, за цѣла Македония, е споменъ за една велика, всеотдайна, беззаветна любовь и за една свята саможертва.

 

Такъвъ бѣ той — човѣкътъ, братъ и другарь, саможертвения борецъ за свободата на Македония, за нейната свята правда. Нашата скръбь по него е безкрайна и дълбока, каквато бѣ и неговата обичь къмъ всички насъ — безбрѣжна и дълбока, като чиститѣ води на македонскитѣ езера, като безбрѣжната ширь на Овчеполе и Пелагониз, дето изкласилитѣ ниви се въл