5. Източна Румелия и Изборътъ на Първия и Постояненъ Комитетъ [1]
Подъ заглавие Малко Аритметика единъ нашъ виденъ писагель е обнародвалъ въ началото на тая година първо въ списанието Просвѣта, а послѣ и въ една своя сбирка разкази, една драска, която е нарекълъ историческа чъртица. Съ лекъ юморъ се описва въ тая шарка частното съвѣщание по избора на първия източно-румелийски постояненъ комитетъ, съ тънка ирония се подиграватъ въ нея нѣкои отъ тогавашнитѣ по-прѣдни пловдивски дѣйци. Wahrheit und Dichtung! Кой не се възхищава отъ една историческа истина, прѣдставена въ поетическа форма? И ако тоя разказъ бѣ като много други подобни разкази, китка цвѣте съ една капка истина връзъ нея, той можеше безъ възражение да се остави да забавлява нашата публича и да краси нашата литература. Но той претендира да е историческа чъртица. Дѣйствуващитѣ лица въ него сѫ познати, още живи или недавно починали, създатели на източно румелийската история. И при все това въ разказването на тая история поетическитѣ волности тъй изобилствуватъ, и истината тъй немилостиво е принесена въ жъртва на фантазията, че повелителна длъжность се налага на всѣки, който е взималъ що-годѣ участие въ ония събития, въ побългаряването на онова изчадие на берлинския конгресъ, да посочи невѣрнитѣ твърдения на автора и да разкаже станалото точно и безпристрастно.
Много ли сѫ невѣрнитѣ твърдения въ тая чъртица? — Много.
Невѣрна е прѣди всичко основата, на която почива цѣлиятъ разказъ, че въ Областното събрание имало 30
1. Периодическо Списание, книжка LXV (1904).
120
душь българи депутати срѣщу . . . 17 инородци. Невѣрно, че казаното събрание имало само изборни и по право членове. Невѣрно, че изборьтъ на постоянния комитетъ си извършилъ на 15 окт. 1879. Невѣрно, че Ив. Вазовъ е д-ръ Чомаковъ, които не бѣха членове на първата румелийска камара, се смѣли въ събранието, което се описва. Невѣрно, че азъ съмъ прѣдлагалъ да се споразумѣемъ съ гърцитѣ и да свършимъ пó скоро, защото трѣбвало да се увѣдомятъ и консулствата. Невѣрно, че подиръ рѣшението на въпроса, азъ съмъ отърчаль въ руското консулато да събудя самия консулъ. Невѣрно, че д-ръ Вълковичъ отишълъ да телеграфира на баронъ Калай, че плановетѣ на европейската комисия били осуетени. И най-послѣ и най-главно — last, but not least — невѣрно, че обзалагането, че басътъ за петь лири спасило каузата на българщината въ Южна България.
А кое е вѣрното? Азъ ще се помѫча да го изложа, като си служа изключително съ исторически документи. Прѣди обаче да се простя съ полемиката и да се обьрна къмъ историята, нека забѣлѣжа, че покойниятъ г. Георги Груевъ се обзаложи наистина въ онова събрание, което се описва въ разказа, за петь лири, но не защото имаше съмнѣние, дали 40 душъ, колкото бѣха тогава българитѣ членове на Областното събрание, можеха да надвиятъ на 16 душъ другородци, а защото въ течение на разискването почна да се спори, кое е най-малкото число членове българи, което може да надвие на небългаритѣ. И тоя именно споръ, а не и каузата на българщината, се рѣши отъ обзалагането.
* * *
Многото дипломатически баби, които избабуваха въ Берлинъ килавата рожба, кръстена Източна Румелия, се помѫчиха чрѣзъ своитѣ прѣдставители въ международната комисия за изработване нейния органически уставъ, да направятъ своето недоносче още пó-кекаво, още пó-нежизнеспособно. Тѣ не се задоволиха съ това, че областьта, която първа дигна знамето на възстанието, която най-много пострада и по врѣмето на това възстание отъ 1876, и въ течението на войната прѣзъ 1877, ще бѫде подъ „прѣката политическа и военна власть на султана” (чл. 13 отъ берлинския договоръ); че „султанътъ ще има право да брани границитѣ на провинцията по сухо и по море, да въздига на тия граници укрѣпления и да държи въ тѣхъ войска”; че офицеритѣ на жандармерията и милицията
121
въ тая провинция „ще се назначаватъ отъ Султана” (чл. 15); и че „Генералъ-губернаторътъ ще има право да повиква турскитѣ войски въ случай, че би се заплашвала вѫтрѣшната или вънкашната безопастность на областьта” (чл. 16). Тѣ поискаха тъй да окастрятъ, намалятъ и стѣснятъ правданитѣ на жителитѣ отъ тая область, че Органическиятъ уставъ, който ужъ щѣше да ги гарантира, да можеше да се приложи и въ другитѣ области на Европейска Турция. Въ английската Синя книга, която съдържа прѣдварителнитѣ прѣговори по казания уставь (Turkey № 9, I, 1879), на нѣколко мѣста изпѫква това благочестиво желание на тогавашната нечестива дипломация. Пръвъ единъ турски държавенъ мѫжъ го изказва (стр. 8), подиръ него го повтаря и графъ Андраши (стр. 10), додѣто най-послѣ турскитѣ комисари въ международаата комисия зз изработване устава тъй го усвояватъ, че съ всичкия си умъ приготвуватъ ужъ за Източна Румелия единъ проектъ за уставъ, който не е друго освѣнъ единъ законъ за вилаетитѣ и който се прѣдставлява отъ тѣхъ на комисията съ забѣлѣжката, че ако се одобри отъ нея, той ще се приложи не само въ Източна Румелия, но и въ другитѣ европейски области на империята (стр. 43 и 111).
Една рѣшителна борба можеше само да избави Южна България отъ надвисналитѣ опасности, отъ зиналата пропасть. И тая борба незабавно се почна и безпирно се продължи. И благодарение само на нея и на съдѣйствието, дадено подъ нейния тласъкъ отъ руситѣ, можá да се спаси положението и да се направи отъ Източна Румелия „една чистобългарска областъ, нѣщо прѣко противно на намѣренията на сигурно по-голѣмата часть отъ силитѣ, подписали берлинския договоръ”. [1]
Не бѣха се окоьчзтелно настанили въ Пловдивъ членоветѣ на казаната международна комисия, когато ние почнахме нашата бомбардировка. Подиръ една лека прѣстрѣлка съ втория английски комисаръ, лордъ Donoughmore [2],
1. Тия сѫ думитѣ, които тогавaшниятъ английски посланикъ вy Цариградъ, съръ А. X Лейардъ, билъ казалъ на князъ Богориди при първата му срѣща съ него прѣзъ есеньта на 1879. (Синя книга стр. 144, Turkey, 5, 1880).
2. На 12/24 септември 1878 младиятъ лордъ пише на своя старши колега, който бѣ останалъ въ Цариградъ, че билъ посѣтенъ отъ една делегация, състояща отъ българския митрополитъ и г. г Гешовъ, Груевъ, Стоиловъ и Искровъ, всички видни членове на крайната българска партия (ultra bulgarian party) въ Румелия. (Стр. 25, Синя книга Turkey 1378, № 9, I).
122
една депутация, състояща отъ К. Величковъ, Ив. Ев. Гешовъ, И. Груевъ, Т. К. Кесяковъ, д-ръ Мирковичъ, Д. Наумовъ, Хр. Павловъ, М. Поповъ, М. Савовъ и д-ръ Стоиловъ на 16 октомври ги обиколи всички, съ изключение на турцитѣ, и имъ поднесе единь мемоаръ. Като съобщава на лордъ Солзбери текста на тоя мемоаръ и своитѣ впечатления отъ това посѣщение, английскиятъ членъ на комисията, съръ Хенри Дръммондъ Уолфъ, надълго разправя, какъвъ разговоръ той ималъ на английски съ мене, котото той нарича главния ораторъ (the principal spokesman) ня депутацията. „Азъ казахъ на г. Гешова, пише английскиятъ комисаръ, че доколкото можахъ да разбера отъ неговитѣ забѣлѣжки, цѣльта на прошението е отмѣнениего на берлинския договоръ. Ако това е така, азъ трѣбва веднага да кажа, че не съмъ компетентенъ да разисквамъ подобенъ въпросъ, нито пъкъ комисията може да стори това. Нашата длъжность е да изработимъ единъ проектъ за управлението на областьта вѫтрѣ въ рамкитѣ на договора. Текстътъ на тоя актъ ни дава възможность да дадемъ на източно-румелийското населенне пълна гаранция за неговото благосъстояние, и азъ вѣрвамъ, че желанието на моитѣ колеги е да направятъ всичко възможно въ полза на това население”. [1]
Тъй ни говори дѣйствително първиятъ английски комисаръ, но неговитѣ дѣла и дѣлата на неговитѣ колеги отпослѣ не потвърдиха тия негови думи. Интереситѣ на грамадното мнозинство отъ това население, въ чиято полза той ужъ щѣше да работи, щѣха да бѫдатъ безцеремонно потъпкани, ако да не бѣха нашитѣ енергически протести и благотворната помощь на руситѣ. Тия протести и тая помощь бѣха особено полезни за насъ по извѣстни жизнени питания, по нѣкои отъ кои то се е писало, а по нѣкои не — като по въпроса за употрѣблението на езицитѣ, по оня за състава на Областното събрание и постоянния му комитетъ, по оня за фесъ или калпакъ, по оня за знамето, и най послѣ и най-главно, по оня за турскитѣ гарнизони, съ които, споредъ берлинския договоръ, султанътъ имаше право да опаше всичкитѣ граници на Източна Румелия.
Споредъ първоначалния проекть на устава (права на гражданитѣ), прѣдставенъ отъ французкия комисарь, баронъ
1. Френскиятъ текстъ на тоя нашъ мемоаръ и докладътъ на Sir H. Drummond Wolff сѫ помѣстени въ Синята книга Turkey № 9, 1879, а българскиятъ текстъ въ в. Марица, № 24.
123
де Рингъ, турскиятъ езикъ оставаше официалниятъ езикъ на управлението и на сѫдилищата. Българскиятъ и гръцкиятъ езикъ бѣха факултативни. Подиръ голѣми усилия това чудовищно прѣдложение се ззмѣсти отъ онова, което фигурира въ чл. 22 отъ Органическич уставъ, и споредъ което официаленъ практически стана езикътъ на мнозинството. [1]
По първия проектъ на английская комисарь (протоколънъ № 30) Областното събрание трѣбваше да състои отъ 10 душъ членове по право, 36 изборни членове и 18 членове, назначени отъ генералъ губернатора. Доста мѫки се положиха, додѣто се намали числото на назначенитѣ членове отъ 18 на 10 (чл. 69, 71 и 74 отъ Орган. уставъ);
А Постояниятъ комитетъ? Споредъ споменатия по-горѣ първоначаленъ проектъ на Органическия уставъ, прѣдставенъ отъ турскитѣ комисари, за Источна Румелия се прѣдвиждаха не Областно събрагие, а Главенъ (окрѫженъ), съвѣть — Consell général — и една постоянна комисия съ функции горѣ-долу подобни на ония на нашитѣ постояни комисии. Като се натовариха да изработятъ отдѣла за народното прѣдставителство, английскитѣ комисари усвоиха идеята за постоянната ксмисия, като я нарекоха въ своя проектъ постояненъ комитетъ. Споредъ тоя проектъ на англичанитѣ (протоколъ № 30), съставътъ на Постоянния комитетъ се опрѣдѣляше на 11, четирма отъ които се избираха отъ членоветѣ по право, а останалитѣ седмина отъ членоветѣ непринадлежащи на категорията на членоветѣ по право. За да се избѣгне такава скандална привилегия на членоветѣ по право, рускитѣ комисари, подиръ опорита борба, се принудиха най-послѣ да приематъ, редовнитъ членове на Постоянния комитеть да бѫдатъ 10 и въ гласоподавателнитѣ бюлетини да се вписвать само шесть имена, замѣняващитѣ да бѫдатъ трима и да се вписватъ само двѣ имена, за да могатъ да се избиратъ поне петь души отъ малцинствата (чл. 104 отъ Орган. уставъ). И въ отношение на правата на Постоянния комитегъ сполуката бѣ грамадна. Отъ една Постоянна
1. Протоколъ № 10 на европейската ко.мисия, Синя книга, Turkey, № 9, 1879 и Тая сини книги (томъ I и II) както и Синитѣ книги Turkey № 18, 1889, и Turkey № 5 1880, съдържатъ протоколитѣ на казаната комисия, та нѣма да ли споменувамъ вече. Всички тия Сини книги заедно съ много други, бѣха подарени лордъ Гранвилъ на постоянния комитетъ, а сега се намиратъ въ библиотеката на народното Събрание.
124
комисия, натоварена да бди върху изпълненисто на рѣшенията на Областното събрание и да му докладва върху тѣхъ и върху бюджета, както прѣдлагаха турцитѣ, Постоянниятъ комитетъ стана едно тѣло, до което генералъ-губернаторътъ трѣбваше да се допитва за всичко, което надминаваше изпълнението на законитѣ; което съ него между сесиитѣ правѣше и закони, наречени публично-административни правилници; което имаше право да контролира всички чиновници и да ги дава подъ сѫдъ; а което най-послѣ отваряше допълнителни кредити, когато се докажеше, че вписанитѣ въ бюджета суми сѫ недостатъчни. (Чл. 50, 51, 55, 107 и пр.).
Фесъ или калпакъ? Тоя въпросъ, тъй съврѣмененъ въ 1904 за реформираната жандармерия на Македония, бѣ капиталенъ и за Източна Румелия въ 1879. И той се рѣши въ полза на калпака, благодарение пакъ на шума, вдигнатъ отъ насъ и на настояването на руситѣ. На стр. 1043 отъ Синята книга, Тигкеу, № 9 (II) се намира писмото отъ 14 май 1879 на посланника Лейардъ до лордъ Солзбери, съ което му се съобщава, че подиръ настояването на генералъ Столипинъ да не влиза въ Източна Румелия съ фесъ, генералъ-губернаторътъ, князъ Алеко Богориди, рѣшилъ да надене калпака. Въпрѣки това рѣшение обаче, той тръгна отъ Цариградъ за Пловдивъ съ фесь. Но секретарьтъ на генералъ Столипина го прѣсрѣщна по желѣзницата и му заяви категорически, че Генералътъ не отговаря за послѣдствията, ако влѣзе въ Пловдивъ съ фесъ. И Богориди се принуди да извади отъ багажа си по-отрано приготвения калпакъ съ червено дъно и да влѣзе съ него въ столицата на Южна България. (Синя книга, Turkey. № 9, 1879, стр. 1041)
Едва пристигналъ въ нея, князъ Богориди праща при членоветѣ на Европейската комисия своя главенъ секретарь, покойния Гаврилъ Кръстевичъ, за да ги пита, дали при прочитането на фермана за неговото назначение като генералъ губернаторъ да се вдигне турското знаме или не. Кръстевичъ прибавя, че ако се вдигне и станатъ бъркотии, то и Богориди и той ще си дадатъ оставкитѣ. Комисията се събира и рѣшава да остави губернатора свободенъ да вдигне или не знамето. И той не го вдига. (Сѫщата Синя книга, стр. 1044).
Колкото за отказването на султана да прати гарнизони въ Балкана, тая главна цѣль на дипломатическата мисия, която източнорумелийскитѣ българи повѣриха на
125
покойния д-ръ Янколовъ и на мене прѣзъ пролѣтьта на 1879, азъ говорихъ за него, когато описахъ казаната ни мисия по европейскитѣ дворове. За сега ще подчертая само факта, че това неизпращане на турски гарнизони на границата между княжество България и Източна Румелия бѣ най-голѣмата сполука на източно румелийскитѣ българи. Съ турски гарнизони отъ Черно море до Вакарелъ, съединението на 1885 не можеше да стане безъ сблъскване съ тѣхъ, което сблъскване непрѣмѣнно щѣше да докара и война съ Турция. А кой може да каже, какъвъ щѣше да бѫде изходътъ на такава една война, особено при настроението на тогавашна официална Сърбия?
Всички тия тревожни въпроси бѣха се отколѣ разрѣшили, духоветѣ се бѣха значително успокоили, когато Източна Румелия пристѫпи къмъ изборитѣ за първото Областно събрание. При тия избори, станали на 7 октомври 1879 и продължени, за нѣкои околии, подиръ недѣля, излѣзоха изъ урнитѣ, при немалкото очудване на ония лековѣрни чужденци, които бѣха повѣрвали турци и гърци за населението на Източна Румелия, 32 българи прѣдставители и само 4 небългари. Консулитѣ се обезпокоиха. И генералъ-губернаторътъ, който, при назначението на чиновницитѣ, се бѣ строго и добросъвѣстно държалъ о принципа, че българитѣ, като най-многобройни, трѣбваше и най-многобройно да се прѣдставляватъ въ управлението, повлиянъ отъ това безпокойствие на чуждитѣ прѣдставители, при избора на назначаванитѣ отъ него членове, не се поведе по правилото на съразмѣрностьта. Той трѣбваше да назначи тия десеть члена измежду ученитѣ, измежду търговцитѣ и земледѣлцитѣ и измежду чиновницитѣ. И той назначи единъ ученъ и двама чиновници българи, а трима учени, трима търговци и земледѣлци и единъ чиновникъ, всичко седмина, другородци.
И подиръ това назначение, съ десетьтѣ членове по право (мюфтията, началницитѣ на петьтѣ християнски общини, главниятъ раввинъ, прѣдседательтъ на Върховния Касационенъ сѫдъ, прѣдседательтъ на Върховния администратьвенъ сѫдъ и главниятъ контролеръ на финанситѣ) и 36-тѣ изборни членове въ първото Областно събрание на Източна Румелия влѣзоха 40 душъ българи, 6 турци, 5 гърци, 2 арменци, 2 евреи и единъ италиянецъ (духовниятъ началникь на българокатолицитѣ). [1]
1. Ето и имената на всичкитѣ членове:
I. Българи: Хр Астаржиевъ, Г. Беневъ, Н. Т. Бояджиевъ, К. Величковъ, И. Воденчаровъ, д-ръ Вълковичъ, Ив. П Герджиковъ, Ив. Ев. Гешовъ, Ив. Ст. Гешовъ, Г. Груевъ, П. Димитровъ, П. Енчевъ, Хр. Златаровъ, М. Икономовъ, Г. Калчевъ, Г. Караджовъ, Иозо Карапировъ, Т. Кесяковъ, Ненчо Кръстевъ, М. Ив. Маджаровъ, Я. Д. Матакиевъ, д-ръ Мачевъ, Д. Милковски, д-ръ Мирковичъ, Ив. Найденовъ, Д Наумовъ, митрополитъ Панаретъ, Д. Папазоглу, д-ръ Планински, К. Пѣевъ, Ив. Саллабашевъ, Д. Стамболовъ, д-ръ Стамболски, д-ръ Странски, попъ Георги Тилевъ, Г. X. Тиневъ, А. Топракчиевъ, д-ръ Хакановъ, д-ръ Янколовъ и Д. Юруковъ.
II. Другородци: Д. Аргириади, М. Аргириади, К. Ахланлѫ, д-ръ Владосъ, Ибрахимъ Ионтовъ, Исмаилъ Хакѫ ефенди, Исмаилъ Зюхди, X. Исмаилъ бей, митрополитъ Неофитъ, Папазиянъ, Рафаилъ Моизъ равинътъ, Реджебъ ага, Хафузъ Халилъ, Манукъ Хинтлианъ, Епископъ Рейноди и Шехъ ефенди.
Въ описанието на отварянето на Областното събрание, което по-нататъкъ се цитира отъ в. Марица, е казано, че има само 5 душъ турци, защото станимашкиятъ депутатъ Исмаилъ ефенди не бѣ още избранъ. Прѣзъ първата сесия на събранието Върховниятъ сѫдъ, който въ Източна Румелия провѣряваше правилностьта на изборитѣ, касира г. г. д-ръ Млчевъ и М. Икономовъ и намѣсто тѣхъ се избраха други. Отъ горѣизброенитѣ депутати българскиятъ митрополитъ Панаретъ, гръцкиятъ Неофитъ, епископъ Рейноди, протестантскиятъ духовенъ началникъ Н. Т. Бояжиевъ, мюфтията Хафузъ Халилъ, арменскиятъ духовенъ началникъ Папазиянъ, еврейскиятъ равинъ Рафаелъ Моизъ, прѣдседательтъ на Върховния сѫдъ Ненчо Кръстевъ, прѣдседательтъ на Върховния административенъ сѫдъ Георги Груевъ и главниятъ контролеръ Георги Беневъ бѣха членове по право; Шехъ ефенди, д-ръ Мирковичъ, д-ръ Владосъ, бургаскиятъ наибинъ Исмаимъ Зюхди (като учени), Ибрахимъ Ионтовъ, Манукъ Хинтлиянъ, К. Ахланлѫ (като търговци или земледѣлци), хаджи Исмаиль бей, Иозо Карапировъ и Иванъ Найденовъ (като чиновници) бѣха членове назначени отъ генералъ-губернатора. Останалитѣ бѣха депутати избрани отъ населението. За тия послѣднитѣ английскиятъ консулъ въ Пловдивъ, г. Мичелъ, съ рапорта си до лордъ Солзбери отъ 3/15 ноември 1879 г. съобщава, че тѣ правили голѣма честь на източно-румелийскитѣ българи, тъй като повечето били лица съ извѣстно образование. Списъкътъ на всички членове вкупъ не се намира нито въ дневницитѣ, нито въ тогавашнитѣ вѣстници, затова го давамъ тука.
126
Тъй съставената първа южно-българска камара се отвори на 22 октомври 1879. И церемонията на това отваряне, както и рѣчьта на приврѣменния прѣдседатель — рѣчь, която не е помѣстена въ напечатанитѣ въ 1889 г. дневници на Областното събрание — сѫ тъй интересни, че азъ си позволявамъ да приведа тукъ онова, що бѣхъ писалъ по тѣхъ въ в. Марица отъ 23 октомври 1879. Ето това мое описание:
„Вчера, на 22 того, по пладне, се отвори първата сесия на първото Областно събрание на Източна Румелия. Часа на дванадесеть безъ петь минути Н. Сиятелство Генералъ-Губернаторьтъ тръгна пѣшъ, прѣзъ два реда войска
127
отъ двореца си, и придруженъ отъ генерала Стрекера и всичкитѣ ни други високи офицери, стигна прѣдъ Областното Събрание. Тукъ той се посрѣщна отъ музиката, която засвири, и отъ директоритѣ, които го приеха на вратата... Щомъ Н. Сиятелство Генералъ Губернаторътъ влѣзе въ стаята на заседанията, едно гръмогласно ура екна отъ всичкитѣ депугати. Князътъ се качи на прѣдседателското мѣсто, а отъ двѣтѣ страни на бюрото се намѣстиха офицеритѣ, които го бѣха придружили. Трибуната на консулското тѣло се бѣше вече напълнила отъ консулитѣ, които бѣха всички дошли въ униформи, а трибуната на директоритѣ к публиката, съ добрѣ облѣчени госпожа и госпожици, което придаваха особенъ блѣсъкъ на Събранието. На прѣдседателското мѣсто при Н. Сиятелство бѣше се спрѣлъ и Г. Груевъ, директорь на просвѣщението, които прочете словото на княза най-напрѣдъ на български, а послѣ на турски и на гръцки. Гръмогласни рѫкоплѣскания посрѣщнаха българското слово, когато гробно мълчание послѣдва прочитането на турския и гръцки прѣводи — нѣщо, което не е за чудене, защото отъ петдесеть и шестьтѣ члена има само петь турци, петь гърци, двама арменци, двама евреи, единъ италиянець (католишки епископь), а останалитѣ сѫ всички българи. Слѣдъ прочитането и на гръцкия прѣводъ Н. Сиятелство поздрави Събранието и си излѣзе съпроводенъ, кахто и при влизането си, съ гръмогласни ура!
„Послѣ излизането на генералъ-губернатора, Н. В. Прѣосвещенство пловдивскиятъ г. Панаретъ се качи на трибуната и прѣдложи, съгласно съ органическия уставъ, за приврѣмененъ прѣдседатель най-стария по възрасть членъ на Събранието, Н. Прѣосвещенство католишкия епископъ г. Франческа Рейноди, а за секретари — най-младитѣ изъ членовегѣ, г. г. Величковъ и Калчовъ. Събранието едногласно и съ рѫкоплѣскания прие тия прѣдложения и Н. Прѣосвѣщенство, г. Рейноди, като се качи на прѣдседателското седалище, произнесе слѣдующето слово:
„Благодарение Господу, почитаеми депутати, благодарение Господу, че ме е съхранилъ до този часъ, та да имамъ прѣвъзходното благополучие, прѣди да свърша живота си, на който три четвърти съмъ прѣминаль между васъ, да видя тозъ честить день. Но трѣбва днесъ да Ви рѣча публично, че съмъ ги прѣкаралъ въ едно непрѣстанно и приятно благогласие съ всички васъ.
128
„Да, днесъ честитъ и благополученъ съмъ да прѣдседателствувамъ, споредъ годинитѣ си, самь първото Областно събрание на освободената ни страна, Източна Румелия.
„Надѣвамъ се, почитаеми прѣдставители, че това Събрание ще отвори една нова ера отъ искренни добрини за всичкитѣ туземци, които праведно се уповаватъ на голѣмото благоразумие и мѫдрость на ония, които съставляватъ това почитаемо събрание.
„Нека, прочее, благоволи Всемогущиятъ Богъ, да излива върху членоветѣ на събранието неговитѣ божественни видѣлини, та да бѫдете толкозъ благотворци за въ новото благоденствие на нашата честита область.
„Понеже, по честития случай на отварянето на Областното събрание е днесъ тържественъ народенъ праздникъ, днешното събрание се заключава съ това.
„Утрѣ, часътъ на 12 по европейски, ще има редовно заседание”.
Събранието едногласно прие това послѣдно прѣдложение и откакъ обикновениятъ протоколъ за отварянето на Събранието се написа на български отъ секретаритѣ и подписа отъ всички присѫтствуващи членове, засѣданието се вдигна, и събранието се отложи за днесъ, часа на 12 по европейски”.
Епископъ Рейноди прочете рѣчьта си не на тритѣ езика, на които бѣ прочетено словото на генерглъ губернатора, а само на български. Едничъкъ западенъ европеецъ, попадналъ въ камарата на Южна България, той владѣеше езика на мнозинството на тая область, и никой отъ малцинството не се осмѣли да поиска отъ него да говори на турски или гръцки. Той прѣдседателствува, додѣто се свърши гласуването на вѫтрѣшния правилникъ на Събранието. И когато тоя правилникь се прие и окончателното бюро, въ съставъ Ив. Ев. Гешовъ, прѣдседатель, д-ръ Стамболски и д-ръ Странски, подпрѣседатели, и Ив. Ст. Гешовъ и Ив. Салабашевъ, секретари, се избра, побѣдата на българския елементъ и възтържествуването на българската рѣчь въ източно-румелийската камара бѣха вече извоювани. И дѣйствително, нѣкои гърци депутати бѣха поискали проектътъ зз вѫтрѣшния правилникъ да имъ се раздаде, както прѣдписвалъ Органическия уставъ, и на гръцки и турски. Но тѣмъ се отговори (Дневникъ III), че (1) споредъ тоя уставъ всѣкой е свободенъ да говори и прави прѣдложения на своя езикъ, и
129
понеже членоветѣ на комисията, избрани да изработи казания проекть, сѫ българи, то тѣ сѫ волни да прѣдставятъ проекта само на български и че (2) Органическиятъ уставъ прѣдписва само законитѣ и правилницитѣ на генералъ-губернатора и на директоритѣ да се обнародватъ и на тритѣ езика, а не и проектитѣ на Областното събрание. Тоя сѫдбоносенъ въпросъ, туренъ на гласоподаване, се рѣши въ полза на българската теза, тъй като противъ нея гласуваха само петь душъ и двама се въздържаха. Турцитѣ не се повлияха отъ гърцитѣ при гласуването. Още при тоя прьвъ вотъ на Областното сьбрание тѣ се отличиха съ онова благоразумно вървене подиръ властьта и мнозинстного, отъ което тѣ не се отклониха въ Сѣверна и Южна България, съ незначителни изключения, и до день днешенъ. Очевидно ние нѣмаше защо да се боимъ отъ тѣхь и при другитѣ сражения за народно прѣдимство, каквото, напримѣръ, бѣше изборътъ на Постоянния комитетъ.
Тоя изборъ се поиска отъ генералъ-губернатора съ писмо, прочетено въ заседанието отъ 5 дек. 1879 и, по прѣдложенне на д-ръ Хаканова, се тури на дневенъ редъ за заседанието отъ 10 сѫщия мѣсецъ. Ние почнахме да се готвимъ за него. Не че имаше защо да се безпокоимъ. Ако нашитѣ 40 души депутати се раздѣлѣха на двѣ групи и 20-тѣ гласуваха за 6 душъ, а другитѣ 20 за други 6, ние сигурно щѣхме да изберемь само българия, дори и ако 16-тѣ души другородци се съгласѣха да гласуватъ всички — което не бѣ вѣроятно, прѣдъ видъ на поддатливостьта на турци, евреи и арменци за свои кандидати. Въпросътъ, слѣдователно, бѣше, не дали можехме, а дали трѣбваше да изберемъ само българи. Не липсваха и между нашитѣ директори — източно-румелийскитѣ министри — и между чуждестраннитѣ прѣдставители изпитани патриоти или искренни доброжелатели, които ни сьвѣтваха да не бѫдемъ непримирими, ал не се показваме крайни, а да дадемъ доказателства на зрѣлисть, умѣреность и тактъ, като гласуваме и за нѣкои небългари. Като прѣдседатель на Областното събрание, азъ бѣхъ избранъ за проводникъ на тия съвѣти. Тогавашниятъ руски генераленъ консулъ въ Пловдивъ, покойниятъ князъ Церетелевъ, който ни принесе незабравими услуги и при турскитѣ кланета на 1876, като управляющъ руското вицеконсулство въ Пловдивъ, и прѣзъ войната, като доброволець, и подиръ нея, като втори руски прѣдставитель въ комисията по изработването на органическия
130
уставъ (първиятъ бѣ полк. Шепелевъ), се бѣ увлъкълъ и той отъ течението въ консулскитѣ крѫгове въ полза на една политика на неоправдано великодушие и много настоя прѣдъ мене и чрѣзъ мене да не избираме само българи. Но азъ отъ началото още си бѣхъ съставалъ друго мнѣние, което изложихъ и нему и на други устно. А за да настроя и общественото мнѣние въ сѫщия смисълъ, помѣстихъ въ в Марица отъ 7 дек. една уводна статия, въ която, като говорѣхъ за българитѣ членове на областното събряние, казахъ между другото и слѣдното: „Дали тѣ (българскитѣ депутати), откакъ взематъ прѣдь видъ всички важни народни интереси, които ще се повѣрятъ на Постояния комитетъ, могать, безъ ущърбъ на тия народни интереси, да се покажатъ великодушни къмъ другитѣ елементи, прѣдставени въ Областното събрание, ние оставяме тѣмъ да рѣшатъ. Отъ своя страна ние само това ще забѣлѣжимъ, че нашитѣ депутати трѣбва да погледнатъ на тоя прѣдметъ отъ чистонародна точка на зрѣние. Тѣ не трѣбва да заборавятъ, че не сѫ правителство, че не сѫ чиновници, назначени отъ главния управитель и одобрени отъ Портата, та да сѫ длѫжни да се грижатъ не само за болшинството на тая областъ, а и за меншествата; тѣ сѫ прѣдставители, които дължатъ своя изборъ, своето почетно и високо назначение, изключително на българитѣ на тая область. Избирателитѣ иматъ право да очакватъ отъ своитѣ избрани не сантиментална политика, но дѣла, които да отговарятъ на довѣрието, съ което тѣ ги почетоха, да сѫ съгласни съ интереситѣ и стремленията, защитата на които имъ тѣ повѣриха. Ние разбираме едно правителстьо, което не дължи своето сѫществуване прѣмо на изразената воля на народнитѣ депутати, да бѫде донѣйдѣ отстѫпчиво къмъ меншествата въ страната, която то управява; но нийдѣ не сме чули изборното болшинство въ една камара да натоварва съ защитата на най милитѣ интереси на избирателитѣ му хора отъ меншествата, хора, които иматъ други интереси и гонятъ други цѣли. Политиката нѣма утроба, казватъ французитѣ; и ние мислимъ, че и най-умѣрениятъ европеецъ ще признае, че примѣрътъ, които ни даде Европа въ Берлинския конгресъ, като ни раздѣли отъ братята ни и въврѣ часть отъ насъ пакъ подъ едно осѫдено робство, не е отъ естество да развие у насъ ония чуства на самоотвържение, които биха ни накарали да изберемъ, и противъ народнитѣ си интереси, чужди хора за Постояния комитетъ на тая область, която е и ще бѫде всѣкога наша”.
131
Два деня подиръ появяването на тая статия, на 9 декември вечерьта, се свикаха на частно заседание въ митрополията българитѣ членове на Областното събрание и слѣдъ дълго разискване, подиръ като единодушно се одобри мнѣнието, че не трѣба да избираме за редовни членове на Постоянния комитетъ освѣнъ българи, а за замѣняващи членове само да туримь единъ турчинъ и единъ арменецъ, ние опрѣдѣлихме кандидатитѣ и назначихме комисия, която да приготви бюлетинитѣ за слѣдното заседание. На утрѣто, 10 дек., изборътъ на комитета се извърши и, както можеше да се прѣдполага, при тоя изборъ мнозина и отъ другородцитѣ гласуваха за нѣкои отъ нашитѣ. И дѣйствително, ето какъ дневникъ XXVI на Събранието отъ 10 декември 1879 описва тоя изборъ:
„Прѣдсѣдательтъ съобщава, че първиятъ въпросъ на дневния редъ е избирането на Постоянния комитетъ и прочита членоветѣ на вѫтр. правилникъ, които се отнасятъ до тоя изборъ. Събранието приемва, по прѣдложенгето на Г. Златарева, 10 минути отпускъ за размишление върху лицата, които да се избератъ. Слѣдъ отпуска, депутатитѣ подписатъ на бюрото избирателнитѣ си записки и назначаватъ д-ръ Владосъ да провѣрява заедно съ квесторитѣ записването на гласоветѣ.
„Резултатътъ на избирането е слѣдующиятъ:
„Отъ 52 присѫствуващи 49 гласуватъ, а 3 се въздържатъ. Иматъ най много гласове и сѫ избрани: Карапировъ (българо католикъ) 26, Ив. Ев. Гешовъ 24, д-ръ Янколовъ 23, д-ръ Стамболски, д-ръ Странски, Саллабашевъ и свещ. Тилевъ по 22, Величковъ 20, Воденчаровъ 17 и Маджаровъ 15.”
А за замѣняващи членове гласуваха 44, въздържаха се 5. Избраха се Шехъ ефенди съ 29 гласа, Пѣевъ съ 14 и Хинглиянъ съ 7 гласа.
Изборътъ на Постоянния комитетъ бѣ вѣнецъть на горѣспоменатитѣ побѣди на източна-румелийскитѣ българи, логическото послѣдствие отъ грамадното имъ надмощие въ Областното събрание. Съ него тѣ довършиха своето дѣло. Мирно и безкръвно тѣ окончателно завладѣха Източна-Румелия и ѝ приготвиха онова бързо политическо самоубийство, което доказа на свѣта, че „не се гаси туй, що не гасне” и не се дѣли онуй, що не е дѣлимо.