3. Борбата за побългаряване Източна Румелня и моята първа дипломатическа мисия [*]
Въ първитѣ осемь години подиръ нашето освобождение, въ оня периодъ на най-епохални прѣврати въ нашата нова история, три дипломатически мисии ми се повѣриха, три обиколки азъ направихъ и тритѣ отъ които могатъ да се нарекатъ сцени отъ три дѣйствия въ епопеята на нашето съединение. Въ 1879, прѣзъ пролѣтьта, азъ тропахъ по вратата на кабинетитѣ, които бѣха подписали берлинския договоръ, за да се моля, ако не може да се отмѣни той, то поне да не се прилага за Източна Румелия тъй, като се бѣ рѣшило въ Берлинъ. Прѣзъ есеньта на 1885, азъ ходихъ въ Копенхагенъ, за да се моля на покойния Александъръ III да одобри съединението, прогласено въ Пловдивъ на 6 септември сѫщата година, а послѣ и въ Лондонъ и Парижъ по въпроси, свързани пакъ съ това съединение. И най послѣ, въ началото на 1886, азъ посѣтихъ Букурещъ, за да вода прѣговори и подпиша договора за мира съ Сърбия, договоръ, съ който се припозна съединението и отъ държавата, която едничка бѣ счела за нуждно да прибѣгне до война, за да го осуети. Години се изминаха отъ като азъ, при първата мисия, водихъ и въ странство борбата за побългаряване килавата рожба на многото европейски дипломатически баби, при втората, като че улеснихъ смъртьта ѝ и, при третата, като че приподписахъ смъртното ѝ свидѣтелство и присѫтствувахъ на погребението ѝ. Спомени пó-прѣсни, грижи пó-съврѣменни взеха да размѫтватъ въ паметьта ми понятията за чутото и видѣно тогава, почнаха да изтриватъ отъ нея впечатленията на тогавашнитѣ сѫдбоносни исторически моменти. Затова врѣме е, мисля, прѣди окончателно да се заличатъ споменитѣ ми
*. Периодическо Списание, кн. LXV (1904).
94
отъ ония събития, да събера, наредя и издамъ моитѣ бѣлѣжки по първото отъ горѣизброенитѣ мои пѫтувания. Описанието на другитѣ двѣ може да остане за по-послѣ. Рапортитѣ ми по тѣхъ се пазятъ въ архивата на мннистерството на външнитѣ работи и не сѫ въ опастность да изчезнать, както рискувать да погинатъ документитѣ отъ първата ми мисия.
* * *
Когато прѣзъ зловѣщия мѣсецъ юли 1878, въ който една кѫсогледа дипломация распокѫса въ Берлинъ нашето отечество, ние въ Пловдивъ прочетохме в. Таймсъ, който първъ го обнародва текста на берлин. договоръ ние останахме смазани, гръмнати, поразени. Възможна ли бѣ подобна несправедливость? Възможна ли бѣ такава непрѣдвидливость? Вьзможно ли бѣ, подиръ санъ-стефански договоръ, да се подчини пакъ на прѣката политическа и военна власть на султана и да се обгради отъ негова войска населението, което първо бѣ възстанало противъ него? Възможно ли бѣ султанътъ да може пакъ да изпраща, по искането на генералъ-губернатора, турски офицери и войски въ оная область, която бѣ най-много опропастена отъ тѣхъ и прѣзъ кланетата на 1876 и прѣзъ войната на 1877 г.? За жалость, всичко това бѣ възможно, защото ето що гласѣше берлинскиятъ договоръ:
Чл. 15. Султанътъ ще има право да брани границитѣ на областьта по сухо и по море, да въздига на тия граници укрѣпления и да държи въ тѣхъ войски. Вѫтрѣшниятъ редъ на Източна Румелия ще се поддържа отъ една туземна жандармерия, която ще се подпомага отъ една мѣстна милиция. При съставянего на тия двѣ тѣла, на които офицеритѣ ще се назначаватъ отъ султана, ще се взима въ внимание вѣрата на мѣстното население.
Чл. 16. Генералъ губернаторътъ ще има право да повиква турскитѣ войски, въ случай че би се заплашвала вѫтрѣшната или външна безопастность на областьта. Въ такъвъ случай Портата е длъжна да съобщава това свое рѣшение, както и нуждата, която го оправдава, на прѣдставителитѣ на Великитѣ Сили въ Цариградъ.
Чл. 18. Веднага слѣдъ размѣнението на утвърждението на настоящия договоръ ще се състави една европейска комисия, за да изработи, въ съгласие съ Портата, устройството на Източна Румелия. Тая комисия ще опрѣдѣли въ разстояние на три мѣсеца властьта и правата на генералъ-губернатора, както и административното, сѫдебно
95
и финансово управление на областьта, като вземе за изходна точка разнитѣ вилаетски закони и прѣдложенията направени въ осмото заседание на Цариградската Конференция.
Първото впечатпение на всинца ни бѣ, че подиръ като вкусихме отъ свободата, подиръ като тая наша свобода бѣ подписана и отъ Султана въ Санъ-Стефано, ние не можехме да се подложимъ пакъ на единъ режимъ, състоящъ въ едно ново издание на вилаетскитѣ закони. И ние почнахме оная борба, която по своята опоритость и продължителность, по своята буйность въ началото, по своето благоразумие въ срѣдата и по своето възтържествуване на края заслужва да служи за гордость на нашитѣ минали поколения, за примѣръ на нашитѣ бѫдещи. На 25 юли 1878 ние издадохме първия брой на в. Марица. [1] И веднага прогърмѣ изъ нейнитѣ стълбове жестока атака противъ берлинския договоръ. Въ брой 4 отъ 8 августъ на нашия вѣстникъ се яви и първиятъ протестъ противъ тоя договоръ, поднесенъ на консулитѣ въ Пловдивъ отъ 90 села на пловдивския окрѫгъ. При тогавашното отсѫтствие на бързи съобщителни срѣдства, трѣбаше извѣстно врѣме, за да могатъ тия протести да станатъ общи, всенародни. Затова и едва въ брой 23 отъ в. Марица ние намираме мемоара отправенъ отъ българския народъ до прѣдставителитѣ на Великитѣ Сили въ Цариградъ и поднесенъ тѣмъ отъ една депутация, состоеща отъ г. г. Д. Грековъ, Т. Икономовъ и Г. Начовичъ, а въ брой 25 и описанието на приема направенъ отъ посланницитѣ на казаната депутация. И тъй като международната комисия за устройството на Източна Румелия бѣ пристигнала вече въ началото на мѣсецъ септември 1878 въ Пловдивъ, враждебнитѣ дѣйствия противъ европейската дипломация се прѣнасятъ тамъ. Отъ тамъ се отправя кьмъ австрийскитѣ народи едно възвание, което се обнародва като притурка на брой 22 на в. Марица. Въ брой 24 на сѫщия вѣстникъ се явява мемоарътъ поднесенъ на международната комисия отъ населението на Южна България; въ брой 26 отчетътъ, съставенъ отъ мене, на приема, който тоя мемоаръ намѣри у европейскитѣ комисари; въ сѫщия брой 26 прошението до сѫщата комисия отъ жителитѣ на Копривщица, Панагюрище, Клисура и околнитѣ села; въ
1. За първитѣ мои другари при списването на тоя листъ, редактирането на който отпослѣ почти прѣзъ цѣли три години азъ рѫководихъ, вижте Периодическия Печатъ отъ Иорданъ Ивановъ, стр. 200.
96
брой 28 описанисто на демонстрацията, направена отъ една многобройна депутация отъ селата на пловдивския и пазарджиския окрѫгъ прѣдъ европейскитѣ комисари, на които бѣ поискала да поднесе единъ адресъ противъ постановленията на берлинския конгресъ относително до Източна Румелия; въ брой 31 протестътъ прѣдставенъ на комисията отъ опълченцитѣ; въ брой 32 отговорътъ на комисията на нашия мемоаръ (обнародванъ въ брой 24) и най-послѣ, въ брой 36, новъ мемоаръ отъ насъ, — пълномощницитѣ на Южна България — въ отговоръ на токо-що поменатото писмо на комисията. И като че ние се уморяваме вече отъ тая борба съ думи, отъ тая бомбардировка съ мемоари, протести, адреси и прошения, та въ сѫщия брой 36 отъ в. Марица се помѣства и уставътъ на Орелъ, народно гимнастическо дружество, което отпослѣ, съ своитѣ 15.000 членове, не малка роля игра въ тогавашнитѣ събития, не малка тежесть придаде на нашитѣ заявления. [1]
1. Ето уставътъ на това народно гимнастическо дружество „Орелъ”, както той се обнародва въ в. Марица, № 31, отъ 28 ноември 1878:
Чл. 1. Народното гимнастическо дружество, което се основава въ Пловдивъ, има за цѣль да дѣйствува за обучението на членоветѣ си въ всѣкакъвъ родъ упражнения, като марширане, стрѣлба, фехтоване и пр., които способствуватъ за разввването на тѣлеснитѣ сили и въздигането на нравствения духъ и гражданскитѣ добродѣтели.
Съставъ.
Чл. 2. Народното гимнастическз дружество се съставя отъ два рода членове: основателни и редовни, на които числото е неограничено.
Чл. 3. Основателни членове сѫ всички, които подарятъ на дружеството веднажъ за винаги една сума пò-горня отъ 20 фр.
Чл. 4. Редовни членове, които со записватъ най-малко за година, сѫ всички ония отъ 18 години нагорѣ, които сѫ се задължили да слѣдватъ редовно упражненията и които плащатъ на мѣсецъ по единъ франкъ.
Основателнитѣ могатъ да бѫдатъ и редовни. Тогава тѣ се подчиняватъ на всички длъжности, които сѫ наложени на тия послѣднитѣ и плащатъ ежемѣсечната плата.
Управление.
Чл. 5. За управлението на народното гимнастическо дружество се избира отъ всичкитѣ членове на дружеството и измежду всичкитѣ по вишегласие, едно настоятелство отъ единъ прѣдседатель, четирма членове (отъ които двамата изъ членоветѣ основателни), двама писари и единъ касиеръ.
Чл. 6. Настоятелството има слѣдующитѣ длъжности:
а) Да се грижи за сѫществуването и напрѣдъка на народното гимнастическо дружество;
б) Да промишлява за срѣдствата и способи на одобрението на другитѣ членове и да се старае за тѣхното изпълнение;
г) Да осѫжда и налага наказания на ония отъ членоветѣ, които не си излълняватъ длъжноститѣ. За тоя послѣденъ случай поне единъ отъ основателнитѣ членове на настоятелствсто трѣбва да присѫтствува на заседанието:
д) Да нагледва редовния вървежъ на финансовата часть на дружеството и да дава на членоветѣ годишнн смѣтки.
Права и длъжности.
Чл. 7. Всѣки членъ има право да си дава гласа за избиране на настоятелствого, за одобрение или отхвърляне мѣркитѣ, които ще се прѣдлагатъ отъ настоятелството и да бѫде избранъ за членъ въ това настоятелство.
Чл. 8. Всѣки редовенъ членъ е длъженъ да си плаща мѣсечната плата у врѣме; да идва редовно на упражненията, за които се е записалъ и на опрѣдѣления часъ; да си заплаща наказанието, което би му се наложило отъ настоятелството за отсътствие или за други причини.
Наказание.
Чл. 9. За отсѫствие отъ часа на упражнението се наказва виновникътъ съ 1/3 фр. глоба.
Изключени сѫ отъ наказание само ония, които докажатъ, че сѫ били наистнна болни или че сѫ отсѫтствували отъ града по работа.
Чл. 10. Паритѣ отъ глобитѣ и всичко, което прѣвишава разноскитѣ, трѣбва да се туря на страна за капиталъ на дружеството.
Формено, законно, това гимнастическо дружество съ многобройнитѣ си членове въ всички южно-български градове и нѣкои по-голѣми села, трая около 11 мѣсеца. И дѣйствително, на 30 октомври 1879, генералъ губернаторътъ издаде приказъ, (обнародванъ въ в. Марица отъ 2 ноември) съ който разтури дружествата, като заповѣда участвуещитѣ да се запишатъ въ списъцитѣ на двѣтѣ опълчения отъ милицията и отъ нейната резерва, съобразно съ сл. 369—372 и 391 отъ Органическия уставъ. Но най-голѣми страхове и грижи причиниха тия гимнастически дружества въ първитѣ шесть мѣсеца отъ своето сѫществуване до пристигането на генералъ Обручевъ въ Южна България (Синя книга, Turkey, 1879, № 9, стр. 207, 551, 589, 649, 760, 746, 857, 887 и 1003).
97
Въ началото, прицѣлната точка на тия наши заявления бѣ отмѣнението или поне измѣнението на берлинския договоръ. Въ продълженне на нѣколко седмици обаче ние се убѣдихме, особено отъ разговоритѣ ни съ нашитѣ освободители, че подобно отмѣнение на лошитѣ за насъ постановления на берлинскмя ареопагъ бѣ немислимо. За това и промѣнихме до нѣйдѣ тактиката. Въ нашитѣ официални, така да кажа, изявления нашата delenda Carthago все са остасаше берлинскиятъ договоръ; но въ анонимнитѣ
98
статии на в. Марица и въ интимнитѣ си разговори съ рускитѣ членове на международвата комисия — първиятъ отъ които, полковникъ Шепелевъ, въ брой 13 отъ в. Марица обнародва едно забѣлъжително писмо, за да иска освѣтления и материали по своята мисия — ние почнахме да гонимъ достигаемато, да искаме възможното. Това достигаемо, това възможно въ продьлжение на борбата се кристализира въ слѣднитѣ четире главни точки, които можеха да се считатъ като минимални условия за нашето приемване на берлинския договоръ.
1-о) Органическиятъ уставъ да не бѫде нѣкакъвъ вилаетски законъ, а конституция, която да гарантира една такава автономия, на каквато полунезависимитѣ английски колонии се радватъ, тъй като и въ меморандума, подписанъ прѣди берлинския конгресъ отъ лордь Солзбери и графъ Шувяловъ, бѣше казано, че Източна Румелия ще се надари съ „една широка административна автономия, като ония, напр., които сѫществуватъ въ английскитѣ колони.” По тоя въпросъ въ в. Марица № 11, отъ 1 септември 1878, азъ обнародвахъ дълга статия, въ която обстоятелствено описахъ благотворнитѣ послѣдици отъ широката автономия, на която се радватъ английскитѣ колони и канѣхъ международната комисия да надари съ подобна автономия и Източна Румелия.
2-о) Офицеритѣ на жандарменията и милицията да не бѫдатъ турци, тъй като мусулмани офицери, дори и въ автономни области, само пакости сѫ правили. И за доказателство, въ в. Марица брой 12 отъ 5 септември 1878 азъ привождахъ свидѣтелството на английския консулъ г. Джаксънъ Елдриджъ за разлагаещето влияние, което упражняватъ мусулманскитѣ офицери върху най-добритѣ християнски полкове въ Ливанъ.
3-о) Генералъ-губернаторътъ да не бѫде нѣкой фанариотинъ или левантинецъ. Въ в. Марица № 15 отъ 15 септември 1878 азъ надълго напомнихъ пакоститѣ, сторени на Ромѫния отъ нейнитѣ фанариоти господари. И азъ свършвахъ статията си тъй: „Само способенъ българинъ, който напълно да сподѣля стремленията на болшинството жители, който да взима живо участие въ неговитѣ усилия за саморазвитие, ще може да се ползува съ довѣрието и да работи за доброто за единъ народъ, когото всички съсѣди гонятъ, защото всички му завиждатъ”.
4-о) Да нѣма турски гарнизони по границитѣ, да не стѫпва въ Източна Румелия кракьтъ на османски войникъ.
99
Убѣдени въ правотата на нашитѣ искания по тия четире пункта, ние не оставихме на мира комисиятз. И по първитѣ два ние бѣхме честити да чуемъ подиръ нѣкоя недѣля, че нашитѣ викове не оставатъ безъ въздѣйствие, че нашитѣ желания не ще останатъ безъ удовлетворение. Благодарение особено на рускитѣ комисари, ние по тѣхъ можахме да бѫдемъ спокойни. Колкото за третия пунктъ, ние сами помежду си не бѣхме съгласни. Когато азъ пледирахъ за българинъ генералъ-губернаторъ, като мислѣхъ, че ще се намѣри нѣкое лице, както и се намѣри, други мои съратници бѣха за генералъ-губернаторъ отъ западна Европа. Никакво подобно разногласие обаче не сѫществуваше относително до четвъртия пунктъ. И тъй като той бѣше най-важниятъ, ние по него всички се опълчихме, по него рекохме да употрѣбимъ всичкитѣ си усилия, като прибѣгнемъ въ случаи на нужда и до най-рѣшителнитѣ срѣдства.
Прѣди да пристѫпя да разкажа начина, по който ние прибѣгнахме до първото отъ тия рѣшителни срѣдства, за необходимо считамъ да извлека отъ английскитѣ сини книги съобщеното тогава въ тѣхъ по тия гарнизони. Споредъ тѣхъ, пакъ нашитѣ освободители първи виждатъ опасностьта и първи заговарятъ за нея. На 18 ноември 1878 съръ Хенри Дръмондъ Уолфъ, първиятъ английски комисаръ за изработване органическия уставъ, пише на лордъ Солзбери, че князъ Церетелевъ ималъ единъ повѣрителенъ разговоръ съ него, въ който му казалъ, че той не се съмнявалъ, какво двѣтѣ Българии съ врѣме ще се съединятъ, но че Русия не желае да ускори това съединение или да прѣкрачи берлинския договоръ.
„Подиръ това той ми каза, продължава Уолфъ, че населението на тая область ще приеме автономията, стига само да се гарантира отъ безредицитѣ на турскитѣ войски. Каза ми още, че системата на гарнизонитѣ по Балкана ще бѫде по-лоша отъ оная на бившия режимъ. Тогава валията поне командуваше войската и повече или по-малко се грижеше за реда на своя вилаетъ. Сега войската ще бѫде независима и тоя органъ на обуздаване не ще сѫществува. Тия балкански гарнизони ще бѫдатъ като едноврѣмешнитѣ турски гарнизони въ Сърбия. И друга опастность още има. Една отбранителна армия противъ Русия както той прѣдполага, не може да състои освѣнъ отъ 50 до 60,000 души. А подобна армия ие може да се държи на мирна нога. Отреди отъ по 50
100
или 60 душъ ще се оставятъ въ блокхаузи безъ никакъвъ контролъ, злѣ платени и хранени, слѣдователно, и принудени да се поддържатъ съ кражби и обири”.
Сѫщиятъ день [1], съ втори рапортъ до лордъ Солзбери, Уолфъ дава и своето мнѣние върху изказанитѣ отъ Церетелева страхове.
„Мой лорде, пише той, осмѣлявамъ се да ви обърна вниманието върху въпроса на балканскитѣ гарнизони, който ще изисква голѣма грижа и който не впада въ компетентностьта на комисията. Нѣма съмнѣние, че князъ Цертелевиятъ аргументъ има значителна сила, а именно, че сѫществуването на малки отреди въ блокхаузи, държани както турски гарнизони се държатъ, ще се окажатъ опасни за мира на мѣстноститѣ, въ които квартируватъ. Тия воиници не ще бѫдатъ подложени на контролата на губернатора, нито пъкъ подсѫдими на обикновени сѫдилища и тъй щатъ не щатъ ще бѫдатъ единъ постоянент изворъ на караници съ българскитѣ жители. Ще ми бѫде приятно, ако правителството на Нейно Величество обсѫди тоя въпросъ, тъй като очевидно не е наша работа да правимъ прѣдложения относително до командуването на турскитѣ войници или да прѣпорѫчваме какви да е измѣнения въ турския воененъ законъ”.
Лордъ Солзбери не се забавя съ своя отговоръ. На 2 декември 1878 г. той пише на Уолфъ, че неговото съображение (за опастностьта отъ безредици) не трѣбва да се прѣнебрѣгва, но че „не е желателно сега да се почвитъ какви да е прѣговори за измѣнение постановленията на берлинския договоръ. Ще бѫде по-добрѣ да се прѣдвидятъ мѣрки за избѣгване злоупотрѣбления въ фермана, съ който ще се санкционира изработениятъ отъ комисията уставъ”. И два деня по-късно, на 4 декември, като пише по сѫщия прѣдметъ на цариградския посланикъ, съръ Хенри Лейардь, лордъ Солзбери казва, че въ отговоръ съръ Хенри Дръммондъ Уолфъ му телеграфиралъ, че той се допиталъ до турскитѣ комисари по двѣ точки, свързани съ тоя въпросъ. Първо, по възможното неплащане на войницитѣ и послѣдствията, които сигурно ще изтекатъ отъ него. Второ, по срѣдствата за отбрана на населението отъ лошото поведение на турскитѣ войски и за наказание беззаконията, извършени отъ послѣднитѣ. „За да се избѣгне първата възможность, продължава Солзбери, съръ Хенри Уолфъ прѣдлага гарнизонитѣ, настанени въ
1. Turkey, 1879, № 9 I, стр. 207 и 237.
101
областъта, да се плащатъ направо отъ генералъ губернатора изъ оная часть отъ областнитѣ приходи, която ще се внася на императорското правителство. Колкото за втория въпросъ, Ассимъ паша (турскиятъ комисарь) прѣдлага да се приеме постановлението на турския воененъ законъ, по което войници, извършили граждански беззакония, се сѫдятъ отъ граждански сѫдилища съ единъ офицеръ като заседатель. Най-послѣ, колкото се отнася до опасносгьта отъ безредици и безчинства при първото влизане на турскитѣ войски, съръ Хенри Уолфъ като да мисли, че едничката достатъчна и благотворна гаранция би била назначението на една европейска военна комисия за нагледване, всѣкой членъ отъ която да има при себе си единъ щабъ, за да могатъ офицери отъ него да се командируватъ на разнитѣ точки, дѣто ще има да квартируватъ гарнизони. Една подобна мѣрка не би съставлявала никакво измѣнение на или отклонение отъ постановленията на берлинския договоръ и единъ хубавъ ефектъ би се произвелъ отъ едно незабавно разгласяване, че тя се обсѫжда”.
Не се минаватъ много деня и по въпроса за гарнизоните става дума и въ самата международна комисия за изработване органическия уставъ. И въ нея, както и въ интимнитѣ срѣщи съ другитѣ комисари, пръвъ заговаря князъ Церетелевъ. Като взима поводъ въ заседанието ѝ отъ 9/12 декември 1878 отъ нашето второ прошение до комисията, датирано отъ 28 ноември — 10 декември и подписано отъ сѫщитѣ лица, които бѣха подали и първия мемоаръ, и като осѫжда остритѣ изражения на това наше прошение [1] и на друго едно отъ Нова-Загора по сѫщия въпросъ, вториятъ комисаръ на Русия казалъ слѣдното: „Вие можахте да забѣлѣжате, господа, че идването на турскитѣ гарнизони въ балканитѣ и тѣхното заминаване прѣзъ провинцията, вдъхватъ най много страхове на българитѣ; тоя въпрось не е, наистина, отъ нашата компетентность, но когато дойдемъ да опрѣдѣлимъ отношенията на управлението на Източна Румелия и турскитѣ военни власти, ние ще можемъ до нѣйдѣ да запазимъ страната отъ печални сблъсквания, които биха могли да докаратъ неизброими злочестини”.
1. Синя книга, Turkey 1879, № 9 1, стр. 476. Подписалитѣ това прошение сѫ: И. Груевъ, Т. Кесяковъ, Ив. Ев. Гешовъ, д-ръ К. Стоиловъ, Хр. Павловъ, д-ръ К. Мирковичъ, Г. Папазовъ, С. Брадински, Г. Минчевъ, Хр. Златаровъ и Тодоръ Коцовъ.
102
Подиръ рѣчьта на князь Церетелевъ, почти всички комисари взиматъ думата и при всичко, че и английскиятъ и французкиятъ заявяватъ, че сѫ готови да разискватъ въпроса на турскитѣ гарнизони, не само прѣдложението на рускитѣ комисари (че комисията взима актъ отъ желанията и бѣлѣжкитѣ на просителитѣ и ще държи смѣтка за тѣхъ въ продължение на работата си) се отхвърля, но и въпросътъ за гарнизонитѣ не се подига вече въ международната комисия. Той често се подига обаче частно отъ комисаритѣ, както става явно отъ рапорта на съръ Хенри Уолфъ до лордъ Солзбери отъ 8 февр. 1879, въ който рапортъ английскиятъ комисаръ казва, че въпроситѣ за гарнизонитѣ и генералъ губернатора били въпроси на кабинетитѣ. [2] Английската синя книга обаче мълчи за тия разисквания, станали било частно межлу комисаритѣ, било между кабинетитѣ. На 8 мартъ 1879 (н. с) тя проговорва пакъ за гарнизонитѣ, като дава писмото отъ нея дата на съръ Хенри Уолфъ до лордъ Солзбери за моята мисия въ странство.
„Лорде мой, пише английскиятъ комисаръ, вчера българскиятъ Екзархъ ме посѣти съ г. Ив. Ев. Гешовъ, за да ми го прѣдстави въ качеството му на членъ на една депутация, която тъкми да отиде по столицитѣ на силитѣ, които подписаха берлинския договоръ. Г. Гешовъ е единъ господинъ, който, както знаете, взе много живо участие въ българската политика. Той бѣше ораторътъ на делегацията, която прѣдстави първото българско прошение на комисията и той говори много добрѣ английски, тъй като е прѣкаралъ много години въ Манчестеръ. Той ми каза, че депутацията ще състои отъ него и отъ двама другари, единиятъ отъ сѣверна България, а другиятъ отъ Македония. Той тръгва утрѣ за Търново, дѣто ще срѣщне другаритѣ си и съ тѣхъ ще отпѫтува прѣзъ Букурещъ и Виена за Парижъ и Лондонъ. Вѣроятно ще се върнатъ прѣзъ Берлинъ, Римъ и Цариградъ, но тъй като главната имъ цѣль е да посѣтятъ Парижъ и Лондонъ, тѣхното връщане ще зависи отъ обстоятелствата. Намѣрението на депутацията е да иска прѣди всичко съединението. Това споредъ Екзарха и г. Гешова, било нужното прѣдварително условие. Но послѣдниятъ прибави, че желанието му е да покаже на Европа, колко
2. Turkey, 1878 № 9, стр. 286 Отъ нѣкои бѣлѣжки на Уолфъ въ тоя рапортъ се вижда, какъвъ трънъ въ очитѣ на международната комисия е билъ тогава в. Марица, и то защото смѣло и систематично е бранилъ правата на българитѣ.
103
разумни могатъ да бѫдатъ българитѣ. Сѫщинската имъ молба ще бѫде за единъ европеецъ генералъ губернаторъ и за едно измѣнение (на договора) за балканскитѣ гарнизони които, казва, плашатъ българитѣ и на сѣверъ и на югь отъ тая планина. На излизане, Екзархътъ поиска да дамъ на г. Гешова едно писмо на самоличность, както каза той, до Васъ. Това азъ обѣщахъ и пратихъ на Екзарха, отворено за прѣдаване г. Гешову, писмото, отъ което Ви притварямъ прѣписъ. Г. Калай и баронъ Рингъ тъкматъ и двама да му дадатъ писма отъ подобенъ хариктеръ. Германскиягъ, г. Брауншвайнгъ, обѣща да пише на своето правителство. Г. Гешовъ смѣта да стигне въ Лондонъ въ петнадесетъ деня”.
Синята книга дава текста на прѣпорѫчителното, Ето го: „По молбата на Негово Блаженство, Екзарха давамъ това писмо на г. Ив. Ев. Гешовъ, който е билъ избранъ да прѣдставлява Източна Румелия въ една българска депугация, която ще посѣти столицитѣ на държавитѣ подписали берлинския договоръ. Азъ казахъ на Н. Блаженство и на г. Гешова, че мога да дамъ това писмо само за да удостовѣря неговата самоличность и че, като нѣмамъ инструкции по тоя въпросъ, не мога да дамъ мнѣние колкото за приема, който ще намѣри депутацията”. На утрѣто, ново писмо отъ сѫщия Уолфъ до Солзбери, все по моята мисия (Turkey, № 8, 1979, стр. 715).
„Милорде, пише той, вчера срѣщнахъ на улицата г. Гешова. Попитахъ го, що значи неговото придружаване отъ единъ македонски делегатъ по мисията му при силитѣ и дали депутацията тръгваше по една панбългарска експедиция. Отговори, че това не било тѣхното намѣрение. Македонецътъ ще настои прѣдъ кабинетитѣ за изпълнение реформитѣ, прѣдвидени въ чл. 23 отъ договора. Казахъ му, че тия реформи мисля сега се приготовляватъ. Той прибави, чи и Екзархътъ и той били противъ тая по-разширочена депутация. Той желалъ тя да бѫде една чисто източно-румелийска депутация, за да покаже, че жителитѣ на провинцията приемать договора, само искатъ отъ Европа измѣнения, които да го правятъ приспобимъ. Рѣшило се обаче другояче. Князъ Цертелевъ ми каза завчера, че неговиятъ съвѣтъ къмъ българитѣ билъ въ сѫщия смисъль и съжаляваше, че не го послушали.”
Една недѣля подиръ тая случка, съръ Хенри Уолфъ се посѣщава отъ г-рь Чомакова и пакъ става дума за гарнизонитѣ.
„Мисля, пише Уолфъ на Солзбери, че той е добрѣ познатъ на съръ Хенри Еллиотъ (бившиятъ английски
104
посланикъ въ Цариградъ) и че се счита за приятель на английската политика... Той ми каза, че българитѣ биха били наклонни да се помирятъ съ берлинския договоръ и да приематъ прѣдложенията на комисията, които одобряватъ, но съ три условия: унищожаването на балканскитѣ гарнизони, назначаването на единъ европеецъ губернаторъ и, ако се може, една смѣсена окупация... Азъ възразихъ, че отсѫтствието на балканскитѣ гарнизони може да докара прогласяване на съединението съ сѣверна България. Той отговори, че прогласяването може да стане съ и безъ гарнизонитѣ. Но той не сподѣля моитѣ страхове. Източно-румелийскитѣ българи, еднажъ запазени отъ миналитѣ злоупотрѣбления, били готови да приематъ рѣшенията на Европа. И въ много отношения тѣ прѣдпочитали това, що били чули да се готви за тѣхъ въ комисията, отъ онова, що се планирало за България. Въ княжеството щѣло да има много разходи, отъ които областма щѣла да бѫде избавена, цивилни листи за Княза, една постоянна армия и може би една разточителна политика на прѣдприятия. Той се помоли да ви съобща тия негови съображения”.
Дванадесеть деня по-късно, на 15/27 мартъ (стр. 793), ново свиждане съ Екзарха и новъ разговоръ за моята мисия и за гарнизонитѣ.
„Екзархътъ, пише съръ Хенри Уолфь на лордъ Солзбери, ме посѣти вчера, за да ме помоли да настоя прѣдъ Васъ да приемете г. Гешева и неговия другарь. Екзархътъ каза, че съ приемането на г. Гешова Вие ще усилите умѣрената партия оная, която желае да си остане берлинскиятъ договоръ. Попитахъ го, дали г. Гешовъ има пълномощия. Отговори ми, че не. Г. Гешовъ е длъженъ да заяви желанието за съединение, но онова, което въ сѫщность ще иска, е унищожението на балканскитѣ гарнизони, единъ европеецъ губернаторъ и отмѣнението на правото да влизатъ турски войски въ областьта. Забѣлѣжихъ, че послѣдното е едно ново искане. До сега ние слушахме, че спирането на балканскитѣ гарнизони и европеецътъ губернаторъ ще задоволятъ жителитѣ на областьта. Безъ да се впущамъ да разисквамъ тия двѣ искания, казахъ, че тѣ могать да се третирать отъ турцитѣ като административни работи. Послѣдното желание ще направи нуждно ецно измѣнение въ договора. Екзархътъ се усмихна при тия думи и не каза вече нищо по тоя прѣдметъ. Но той се върна на първитѣ двѣ точки, като прибави една бѣлѣжка, която той досега прави нѣколко
105
пѫти вече, а именно, че населението е въ едно много възбудено състояние, и че право или криво, умно или безумно, ще се възпротиви на връщането на турскитѣ войски дори и съ рискъ на изтрѣбление. Попитахъ го, каква полза ще има отъ срѣпата на г. Гешова съ Васъ, ако той нѣма пълномощия да обвърже населението въ случай, че желанията му се изпълнятъ. Какъ можемъ да знаемъ, че какви да било отстѫпки биха произвели желанизя ефектъ? Негово Блаженство отговори, че безъ тѣхъ нѣма шансъ за миръ. Но той не може да отговаря за народъ, който, както послѣднитѣ събития доказаха, се е освободилъ отъ контрола на своитѣ водители. Послѣднитѣ желаели, щото г. Шмидъ да бѫде учгиво приетъ и оставенъ да изпълни длъжностьта си, но желанията имъ не се уважили. Н. Блаженство си отиде, като настоя да Ви подложа тия негови възгледи. Отговорихь, че считамъ за свой дългъ да съобща вамъ обективно всичко, щото чуя или видя, но че нѣмамъ инструкции да дамъ какъвто и да е отговоръ”.
И подиръ тоя отговоръ, английскиятъ комисаръ съвършено млъква за гарнизонитѣ. Поне въ синята книга той нищо не говори за тѣхъ, а се обаждатъ първо, на 18/30 апр. 1879, турскиятъ министъръ на външнитѣ дѣла, Каратеодориди паша, за да съобщи на лордъ Солзбери, че султанътъ не приемва каквото и да е стѣснение на правото му да окупира балканитѣ съ гарнизони; второ, на 27 апр. 9 май 1879, новиятъ английски генераленъ консулъ въ Пловдивъ, г. Митчелъ, за да съобщи рѣчьта на генаралъ Обручева, съ която се оповѣстява, че все пакъ (въпрѣки споменатия протестъ на Каратеодориди паша) Султанътъ се съгласилъ да не праща за сега гарнизони, тъй като„ невиждалъ безотлагателната необходимость да се възползува отъ това право”; трето, на 1/13 май, самъ лордъ Солзбери, като пита телеграфически английския посланикъ въ Цариградъ, съръ Хенрл Лейярдъ, дали Турция е взела задължението спрѣмо руското правителство да не праща, дори и когато има нужда, турски гарнизони на Балкана и като телеграфира на съръ Хенри Уолфъ, че не е вѣренъ слухътъ, какво английското правителство съвѣтвало Турция да окупира Бургазъ и Ихтиманъ: „ние само съвѣтвахме Портата, прибавя Солзбери, да не се отказва отъ правата, дадени ней отъ берлинския договоръ, каквото рѣшение и да е взела тя, да упражни или не за сега тия права”; и четвърто и послѣдно, на 2/15 май, попитаниятъ Леярдъ, който пакъ телеграфически отговаря, че и министърътъ
106
на външнитѣ работи и везирътъ отказали да има такова задължение [1].
И съ тия платонически заявления на Портата, че не се отказва отъ своитѣ права, дипломацията като че свършва съ въпроса на гарнизонитѣ. Поне нищо нѣма вече за тѣхъ въ синитѣ книги отъ 1879, годината, която рѣши окончателно сѫдбата на Източна Румелия. За това и азъ свръшвамь съ чуждитѣ дипломатически документи и пристѫпвамъ ктмъ описаниего на моето дипломатическо странствоване.
* * *
Натоваренъ съ неопрѣдѣлената мисия, разказана въ горѣприведенитѣ рапорти на съръ Хенри Дръммондъ Уолфъ, азъ тръгнахъ отъ Пловдивъ на 24 февруари 1879 и стигнахъ въ Търново на 27 февруари. Прѣди мене дванадесетина прѣдставители на Южна България бѣха се събрали въ старата столица, за да обсѫдатъ, заедно съ членоветѣ на Учредителното събрание, въпроса на единъ общенароденъ протесть противъ берлинския договоръ. [2] Въ деня на моето пристигане, въ седмото заседание на събранието, г. М. Д. Балабановъ бѣше пръвъ говорилъ по тоя тъй нареченъ отъ него, общенароденъ въпросъ; прѣдседательтъ, покойниятъ български екзархъ, Антимъ I, покъртенъ отъ рѣчьта на г. Балабанова, бѣше привелъ „съ сълзи на очи, съ гласъ разтреперанъ, тихо като че за себе си, но доста внятно, скръбнитѣ думи на пророка Иеремия, Глась въ Рамѣ слышанъ быстъ плача и рыданія и вопля: Рахыль плачущися чадъ своихъ и нехотяше утѣшится, яко не сутъ”; по прѣдложението на г. Икономова, подкрѣпено отъ г. г. Цанковъ и Балабановъ, бѣше се челъ мемоарътъ на българския народъ, поднесенъ на прѣдставителитѣ
1. Тия два документа се намиратъ въ Синята книга Turkey, № 5 879.
2. Руското правителстьо бѣше тогава противъ отиването на източна-румелийски пратеници въ Търново. Азъ държа писмо отъ покойния г. Шепелевъ, съ дата 24 януари 1879, въ което пише слѣдното: „Днесъ получихме отъ господарствения канцеларъ телеграма, съ която ни обажда, че Императорътъ ни заповѣдва да се възпротивимъ на тръгването на румелийскитѣ депутати за Търново, тъй като тоя актъ билъ противенъ на намѣренията на императорското правителство и могълъ да поврѣди дори интереситѣ на южнитѣ българи. Съобщавамъ Ви тая депеша, като мисля, че ще Ви бѫде възможно да прѣдадете съдържанието ѝ на нѣкои отъ депутатитѣ прѣди тръгването имъ”.
107
на великитѣ сили въ Цариградъ; покойният ъ г. д-ръ К. Стоиловъ бѣше си произнесълъ своята първа рѣчь — maiden speech — въ която бѣше оплакалъ сѫдбата на Източна Румелия, „тази друга часть отъ нашето отечество, на която се запрѣщава да носи името България и на Балкана, „гнѣздото на нашитѣ патриоти, прѣдаденъ отъ берлинския договоръ на турски гарнизони, на едни елементи, надеждата на които е грабежъ и разорение” и бѣше прѣдложилъ да се обсѫди „още веднажъ, слѣдъ толкова и толкова пѫти, общенародния въпросъ”, и то „заедно съ другитѣ наши братя, които не могатъ да присѫтствуватъ днесъ тука , и най-послѣ покойниятъ г. Д. Грековъ бѣше прѣдложилъ, и Събранието бѣше избрало, една единадесеточленна комисия, която да пригогви, първо, отговора на тронната рѣчь на князъ Дондукова Корсакова и, второ, особно прошение къмъ Великитѣ Сили. Азъ намѣрихъ, слѣдователно, народното прѣдставителство подъ прѣсното впечатление на тия рѣчи и на тоя изборъ и въ разгара на разискванията, дали прошението или мемоарътъ до Великитѣ Сили да излѣзе отъ Учредителното събрание или частно отъ прѣдставителитѣ, дали и сѣверна България да прати по Европа делегати, за да протестиратъ противъ берлинския договоръ или не. Тия паметни разисквания, въ които, както е извѣсно, за първъ пѫть се очъртаха нашитѣ два основни политически мирогледа, либералниятъ и консервативниятъ, и въ които, вънъ отъ оградата и Учредетелното събрание, вземахме участие и ние, южно-българитѣ, се свършиха, както се свършиха и много наши по-съврѣменни разисквания, съ императивното quos ego, съ повелителната дума на върховната власть.
Подиръ като въ едно частно събрание, станало въ черковата Св. Никола съ участието на тракийскитѣ и македонски делегати, се прибавиха на единадесеточленната комисия още деветь души, та тъй съставената двадесеточленна комисия, състояща отъ М Д. Балабановъ, Д. Цанковъ, К. Стоиловъ, Д. Грековъ, Т. Икономовъ, П. Каравеловъ, Г. Начовичь, Г. Помяновъ, Прѣосв. Климентъ, Илия Цановъ, Хр. Стояновъ, Ив. Ев. Гешовъ, К. х. Калчевъ, П. К. Славейковъ, Т. Горбановъ, д-ръ Геровъ, Д. Каранфиловичъ, д-ръ Вълковичъ, д-ръ Стате Антоновъ и Ст. Стамболовъ, се натовари да изработи общенароденъ мемоаръ отъ Учредителното събрание къмъ Великитъ Сили и подиръ като това рѣшение, разискано въ осмото заседание, се одобри отъ събранието, на 7 мартъ, въ деветото заседание,
108
г. Лукияновъ отъ страна на князъ Дондуковъ заяви, че Негово Сиятелство слѣдъ завръщането си отъ Русе и Варна „съ прискърбие се научилъ за прѣпирнитѣ, станали въ послѣдното заседание по въпроса за поднасяне отъ името на събранието меморандумъ на европейскитѣ сили и счита такива дѣиствия на събранието за изходящи вънъ отъ прѣдѣлитѣ на задачата му”. Събранието прѣклони глава прѣдъ тая заповѣдь, и въпросътъ за поднасяне мемоаръ отъ него се окончателно отхвърли. Оставаше въпросътъ за съставянето на подобенъ мемоаръ извънъ събранието и изпращането му на великитѣ сили съ особна сѣверно-българска депутация. Либералитѣ, г. г. Цанковъ и Каравеловъ на чело, рѣшително отказаха съгласието си, за което ние ги молихме, да направятъ каква да е постѫпка отъ Учредителното събрание. Консерваторитѣ съставиха единъ мемоаръ, [1] но и тѣ го поднесоха чрѣзъ една петочленна депутация на делегатитѣ на великитѣ сили въ Търново, та нѣмаше вече нужда да пращатъ особни делегати въ странство.
И тъй ние си отбихме надеждата да видимъ изпратена депутация и отъ сѣверна България и засѣданията на Учредителното събрание отложени, додѣто се завърнатъ членоветѣ на депутацията. Трѣбваше слѣдователно да се занимаемъ съ въпроса за състава на нашата депутация и за инструкциитѣ, които да ѝ се дадатъ. При тръгването ми отъ Пловдивъ менѣ се даде прѣписъ отъ едно писмо на Централния комитетъ на южна България съ дата 24 февруари 1879 до южно-българскитѣ прѣдставители въ Търново. На основание на това писмо, което давамъ подолу, азъ поискахъ отъ тракийскитѣ делегати избора на единъ другаръ и инструкции. Всичко, което тѣ ми дадоха, бѣ пълномощното отъ 3 мартъ, което тъй сѫщо давамь пó-долу. Недоволенъ отъ краткостьта на инструкциитѣ на това пълномощно, азъ поискахъ по-подробни упѫтвания отъ Пловдивъ. И тъй се почна между Пловдивъ и мене една кореспонденция, която азъ прилагамъ, като по-цѣнна отъ колкото всѣко мое описание на мисията ми [**]).
1. Въ № 68 на в. Марица отъ 23 мартъ 1874 е обнародванъ текста на тоя мемоаръ, а въ № 70 имената на 120-тѣ члена на Учредителното събрание, които го бѣха подписали. Много отъ подписалитѣ бѣха либерали.
**. Намѣрихъ за ненуждно да помѣста тукъ писмата, размѣнени между пловдивскитѣ приятели и мене прѣзъ тая моя мисия. Желающитѣ да ги прочетатъ ще ги намѣрятъ въ Периодическото Списание. Изключение правя само за три документа: писмото на южно-българския комитетъ за прѣдставителитѣ отъ южна България въ Търново, пълномощното, което ми се даде и едно писмо на Гладстона до мене. Ето тия документи.
1.
ЦЕНТР. КОМИТЕТЪ
24 февруари 1879 г.
гр. Пловдивъ
До прѣдставителитѣ на Южна България
въ Търново.
Почитаеми господа.
При тръгването на г-на Ив. Ев. Гешовъ за Търново, за да вземе участие въ депутацията до Великитѣ Сили, подигна се тукъ въпросъ за инструкциитѣ, които трѣбва да му се дадатъ въ тоя случай. Слѣдъ надлежното разискване въ присѫтствието на г-на И. Е. Гешовъ, Ц. комитетъ, като се счете некомпетентенъ да му даде какви да е инструкции, обяви му, че такива инструкции устни и писмени той не може да добие освѣнъ въ Търново. Въпросътъ, споредъ насъ, се прѣдставя подъ два вида. Въ случай, че народниятъ съборъ рѣши да се отложатъ заседанията, въ което населението тукъ не се съмнява, то депутацията, въ която ще бѫде причисленъ и г-нъ И. Е. Гешовъ, ще приеме инструкциитѣ си отъ събранието на всички прѣдставители отъ Сѣверна, Южна и Западна България, които ще я снабдятъ съ нужднитѣ пълномощни, като ѝ начертаятъ, взимайки въ съображение всички обстоятелства и случайности, границитѣ, въ които ще има да дѣйствува. Остая случайностьта, която ние едва ли смѣемъ и да си прѣдположимъ, ако съборътъ се откаже да приеме подобно рѣшение. Като и въ такъвъ случай ние не трѣбва да изоставимъ идеята за изпращане на депутация въ Европа отъ страна на Южна България поне, при г-на И. Е. Гешовъ трѣбва да се присъедини, споредъ насъ, още единъ депутатинъ, избранъ и упълномощенъ отъ Васъ, и на тая депутация остая Вамъ, господа, въ званието си на прѣдставители на Южна България, да дадете нужднитѣ устни и писмени инструкции, като се ползувате, ако това се види за нуждно, отъ освѣтленията на нѣком отъ прѣдставителитѣ на Сѣверна България.
Приемете увѣренията на най-отличното ми почитание.
За прѣдседателя: С. Г. Тилевъ
2.
ПЪЛНОМОЩНО.
Ние долуподписанитѣ, прѣдставители отъ Южна България, упълномощаваме г-на Стефана Беронъ да бѫде нашъ делегатъ, който наедно съ г-на Ивана Е. Гешовъ да отиде при правителствата на Европейскитѣ Велики Сили, за да прѣдстави положението ни и да ходатайствува за изпълнението на желанията на българитѣ отъ така нареченнта Източна Румелия.
Гр. Търново, 3 мартъ 1879 год.
(Бургасъ) Я. Я. Русселевъ
(Пловдивъ) Н. Калчовъ
(Хасково) Мирчо П. Поповъ
(Пазарджикъ) Ив. С. Войводовъ
(Чирпанъ) Ст. Г. Молловъ
(Ени-Загра) Т. Мутевски
(Чирпанъ) Ив. Митевъ
(Карнобатъ) С. Н. Миларовъ
(Ески-Загра) Сл. Тошевъ
( „ ) А. Митовъ
(Къзълъ-Агачъ) Т. Вдовецовъ
(Казанлъкъ) Д. Душановъ
Бѣлѣжка. Намѣсто Г. Ст. Беронъ, който отказ,. по нѣмане врѣме, да приеме избора, отпослѣ за мой другаръ се избра Д-ръ Г. Д. Янколовъ, съ когото направихме обиколката.
3.
Лондонъ, 14 февр. 79.
Господине,
Съ удоволствие получихъ прочувствения и любезенъ адресъ отъ 3 ноември, въ който бѣ подписано между другитѣ и Вашето име, отъ българскитѣ делегати на пловдивския и сливенския санджакъ.
Не помислихъ тогава, че това писмо изискваше особенъ отговоръ отъ мене; но, подиръ повторно прѣглеждане, виждамъ, че то съдържа едно горещо въззвание за да изкажа мнѣнието си относително единъ слухъ, който билъ пуснатъ и споредъ който моитѣ симпатии къмъ българския народъ били изчезнали по причина на безчинсгва, сторени отъ нѣкои изъ тѣхъ върху мухамеданитѣ.
Тия слухове сѫ съвършено безосновни и азъ Ви позволявимъ да разгласите това, ако го считате за достатъчно важно да бѫде публично оповѣстено. Всичко, що азъ казахъ по изстѫпленията, сторени отъ българи на турци, се каза по най-публиченъ начинъ. Не виждамъ нужда да го повтарямъ, да го смекчавамь или оттеглювамъ. Но азъ досега не видѣхъ доказателстьо или презумция, че масата на българския народъ е изобщо свирѣпа; ако и да е вѣрно, както Вашиятъ адресъ откровено го каза, че нѣкои други — малцина — тъй сѫ се покварили отъ единъ развращаващъ режимъ, който е траялъ дълго въ тѣхното отечество, че вършатъ работи, които сѫ безчестни за хора, особно за христяни.
Въздържахъ се отъ да разисквамъ публично постановленията на берлинския конгресъ за южнитѣ българи отъ Източна Румелия по причина че, макаръ и да не сѫ ония, които азъ бихъ избралъ, считамъ за своя длъжность прѣди всичко да се науча, дали тѣ ще бѫдатъ способни, благодарение на благоразумието на комисаритѣ (членове на международната комисия за органическия уставъ), да получатъ такова мѫдро и справедлиро практическо развиттие, щото да имъ усигорятъ откъмъ живота, имота, честьта на женитѣ и гражданскитѣ права, сѫщитѣ блага, които тѣхнитѣ братя на сѣверъ отъ бълкана ще иматъ правото да извоюватъ за себе си. Къмъ тая цѣль бѫдете увѣрени се направляватъ моитѣ желания съ сѫщата загриженость както досега, и азъ не ще се отчая за нейното постигане съ срѣдства, които конгресътъ счете за достатъчни, додѣто не видя тѣхната несполука, отъ която Богъ да ни упази.
Оставамъ, господине, Вашъ много вѣренъ слуга.
Г. Ив. Ев. Гешову.
У. Е. Гладстонъ.
109
Както бѣха вече ни загатнали г. Гамбета и графъ П. Капнистъ въ Парижъ (вижте по-горѣ нашето писмо отъ 6/18 априлъ), нашата осеммѣсечна опорита борба въ Южна България, нашата рѣшителна постѫпка съ изпращането на депутацията въ Европа, почнаха да даватъ своитѣ плодове.
Додѣто ние продължавахме да вдигаме врѣва противъ турски гарнизони и туркофилски паши и офицери, въ Цариградъ се извършиха сѫдбсносни събития. Още на 6 априлъ в. Марица (№ 71) обнародваше единъ параграфъ, споредъ който отъ достовѣренъ източникъ пристигнало въ Пловдивъ извѣстие, че посланницитѣ на великитѣ сили въ Цариградъ рѣшили и Султанътъ се съгласилъ да не се пращатъ на балкана гарнизони и за генералъ-губернаторъ да се назначи лице, което да има симпатиитѣ и довѣрието на населението. Затова и проектътъ за смѣсена окупация билъ изоставенъ съвършено. И съ тия мѣрки, прибавѣше в. Марица, ние мислимъ, „че се прѣмахватъ главнитѣ причини на страховѣтѣ
110
отъ бъркотии въ тая область и тоя начинъ на рѣшение, колкото и да е не напълно удовлетворителенъ за народнитѣ желания, дава за сега доволно здравина за спокойно и мирно сѫществувание и развитие.”
Какво бѣ станало въ Цариградъ, за да се постигне тоя резултатъ? Русия се бѣ съгласила да прати генералъ Обручевъ въ Източна Румелия, за да съвѣтва нейното население да се подчини на берлинския договоръ съ условие, че ще се удовлетворятъ минималнитѣ искания на това население. Затова и когато въ срѣда, на 25 априлъ, генералъ Обручевъ прочете въ пловдивската черкова Св. Богородица прокламацията на Царя Освободителя, той я съпроводи съ слѣдната знаменателна рѣчь:
„Българи,
„Чухте ли и разумѣхте ли вие думитѣ на Господаря Императора Александра? Разбрахте ли, що той желае? Той се надѣва, че вие ще изпълните честно и мирно всичко онова, що се възлага на васъ чрѣзъ трактата и ще се въздържите отъ всѣкакви безпоредъци.
„Чрѣзъ руската кръвь и чрѣзъ пожертвуванията на руския народъ, вамъ сѫ дадени такива права, които обезпечаватъ вашето благосъстояние и вашата цвѣтуща бѫдещность.
111
„Но помнете, не забравяйте, че това може да се достигне само по миренъ начинъ. Нито Русия нито Европа желае да се пролѣе нито капка кръвь. Вие трѣба да докажете на Европа, че сте способни за мирно гражданско развитие; и тогава при съчувствието, което винаги Русия е имала къмъ васъ, ще се присъедини къмъ васъ и благоразположението на Европа.
„Погрижете се прѣди всичко, да не изгубите това, което ви е дадено; не давайте сами поводъ за намѣсване въ вашитѣ работи и тогава вие нѣма отъ какво да се страхувате.
„Като ме прати при васъ, Господарь Императоръ ми порѫча въ сѫщото врѣме да прѣдамь саморѫчното му писмо на Султана, въ което Той изказва надежда, че Н. В. Султанътъ истински като оцѣни както своитѣ собствени, така и общитѣ европейски интереси, ще си постави за цѣль запазването на мира, спокойствието въ вашата страна и оздравяването на нейното благосъстояние.
„Отъ свиждането ми съ Н. В. Султана и отъ разговоритѣ съ министритѣ му, азъ положително се убѣдихъ, че Портата е въодушевена относително васъ отъ честни и благи намѣрения. Освѣнъ генералъ-губернатора, назначенъ отъ Портата съ съгласието на великитѣ държави отъ
112
ваша народность, вие не ще видите въ страната си никакви турски власти. Вие нѣма да се страхувате и отъ турскитѣ войски: вашата страна е запазена отъ тѣхъ чрѣзъ трактата, и Портата най-малко отъ всѣкога е разположена да даде какъвто и да е поводъ за нарушението на вашето спокойствие. Портата и не мисли да бърза съ завзиманието на Балкана. Като запазва за себе си въ всичката неприкосновеность правото на пограничнитѣ гарнизони, тя въ настоящето врѣме не вижда безотлагателна необходимость да се възползува отъ това право и азъ съмъ увѣренъ, че вашето поведение може да има огромно влияние на практическия изходъ на тоя въпросъ. Комбинацията за гарнизонитѣ въ Балкана, породена отъ недовѣрието на държавитѣ къмъ новия поредъкъ на работитѣ на балканския полуостровъ, ще падне вѣроятно отъ само себе си, когато се разпръснатъ неоснователнитѣ страхове, възбудени отъ послѣдната война. Стратегическитѣ достойнства на тая комбинация, както се види, отъ никого вече не се защищаватъ: отъ васъ ще зависи, щото така сѫщо да се признае и нейната политическа безопастность. Само бѫдете мирни; не прѣдизвикайте сами необходимостьта за
113
присѫтствието въ вашата страна на турски войски. Портата ще въздържи своитѣ редовни сили, а противъ нахлуването на баши-бозуцитѣ вие имате орѫжие; за това именно ви е дадено го, за да можете да защищавате отъ злодѣйцитѣ вашитѣ кѫщи, вашитѣ жени и дѣца и да не могатъ вече да се повтарягъ въ вашата страна ония ужаси, отъ които е страдала въ течение на много вѣкове.
„Отсега нататъкъ вашето положение е трайно; ползувайте се отъ неговитѣ добрини безъ никакви страхове. Благодарете за тѣхъ Твореца, благодарете руския народъ и хранете за винаги неизгладима благодарность къмъ Великия Царь, вашия Освободитель.
„Да се помолимь, прочее, за съхранението и продължението на неговитѣ скѫпоцѣнни дни”.
Тая епохална рѣчь рѣши сѫдбата на Източна Румелия. Произнесена подиръ манифеста на руския царь, съ който се искаше подчинението на южно-българското население на берлинския договоръ, тя успокои това население, като му даде думата на пратеника на Царя Освободителя, че неговитѣ минимални искания сѫ удовлетворени. И дѣйствително, ако сравни човъкъ съдържанието на тая рѣчь съ четиретѣ пункта, които азъ по горѣ приведохъ като необходими условия за нашето приемане на берлинския договоръ, ще се убѣди, че всички тия условия се изпьлваха. Намъ се даваха „такива права, които обезпечаватъ нашето благосъстояние и нашата цвѣтуща бѫдещностъ”. Освѣнъ генералъ губернатора, „назначенъ отъ нашата народностъ”, ние не щѣхме да видимъ „въ страната си никакви турски власти, а слѣдователно и никакви турски офицери. „И най-послѣ и най-главно, Портата, като запазваше правото си за пограничнитѣ гарнизони, въ настоящето врѣме не виждаше „безотлагателната необходимостъ да се възползува отъ това право”, и намъ се даваше надежда, че комбинацията на гарнизонитѣ. . „ще падне вѣроятно отъ само себе си, щомъ се разпръснатъ страховетѣ възбудени отъ послѣдната война”.
И Южна България можеше да тържествува, защото бѣше извоювала минимума отъ това, що бѣ поискала. И ние можахме да прѣкѫснемъ мисията си, защото всичко, що можеше да се постигне тогава, бѣ постигнато. И това всичко не бѣ малко. Деветъ мѣсеца подиръ берлинския ареопагъ, осемъ мѣсеца подиръ знаменитата по своето гордо самохвалство рѣчь на лордъ Бикинсфилдъ, че той върналъ на Турция най доброто пристанище на Черно море —
114
Бургазското [1] — една значителна часть отъ дѣлото на казания ареопагъ и хитритѣ комбинации на английския държавникъ, да настани пакъ турцитѣ въ Бургасъ и по Балканитѣ, лежаха повалени на земята. Източна Румелия, Бургасъ и Стара-планина станаха български, не видѣха турска войска и, благодарение на това обстоятелство, можа да се постигне и съединението съ Княжеството.
Историята малко примѣри може да посочи за такова бързо и мирно поражение на колективната дипломатическа мѫдрость на Европа.
И източно-румелийскитѣ българи — шепа народъ срѣщу многомилионна Европа — могатъ справедливо да се гордѣятъ съ тая своя побѣда.
1. Английскиятъ историкъ Маккарти, като споменува овациитѣ, съ които лондонското население посрѣщна тая рѣчь на лордъ Биконсфилдъ, произнесена отъ прозореца на министерството на външнитѣ работи, описва съ очевидна горесть шовенистическата полуда, до която Биконсфилдовитѣ прѣхвалени дипломатически побѣди бѣха докарали тогава казаното население. „Доживѣхме да видимъ и деня, казва той, когато Гладстонъ, минувайки съ жена си прѣзъ една отъ лондонскисѣ улици, се принуди да подири закрилата на приятелски пѫтни врата, за да избѣгне заплашителнитѣ демонстрации на една малка тълпа патриоти, коити шумно се връщаха отъ единъ шовенистиченъ карнавалъ.” Justin M’Carthy, History of our own Times. Vol. V.