Спомени изъ години на борби и побѣди

Ив. Ев. Гешовъ

2. Записки на единъ Осѫденъ  [*]

 

Часть първа:   __1_   —   __2_   —   __3_   —   __4_   —   __5_

Часть втора:   __1_   —   __2_   —   __3_   —   __4_   —   __5_

 

Часть първа.

 

Много бѣхме ние, политическитѣ затворници на пловдивскитѣ турски власти, прѣзъ войната на 1877. Малко сега останахме. Повечето загинаха, обѣсени безчинно и безпричинно, убити отъ мѫки и болести. И спятъ тѣ днесъ отъ непробудния си сънь, неоплакани, неопѣти, въ незнайни гробове, съ отворени очи за тая свободна България, която бѣхме честити да видимъ ние.

 

А! Къмъ васъ забравени герои, съ които съмъ охкалъ подъ истия покривъ и пъшкалъ подъ сѫщата стрѣха, къмъ васъ лети първата ми мисъль, като почвамъ да пиша тия страници изъ историята на общитѣ ни страдания. Очевидецъ на страхотиитѣ, които вие видѣхте, съпричастникъ въ нѣкои отъ теглата, които вие теглихте, азъ никога не ще забравя нито голѣмината на вашитѣ страдания, нито величието на вашия героизъмъ. Помня ви, скромни труженици, какъ вие тръгвахте за бѣсилото, като древни доблестни стоици въ тоя новъ разваленъ свѣтъ, безъ да пуснете въздишка, безъ да пороните сълза. И вамъ, страдалци за невкусена свобода, мѫченици за неопитани народни правдини, светци на нова България, вамъ поднасямъ тоя споменъ, вамъ посветявамъ тия страници!

 

 

*. Периодическо Списание, книжки XXXIV и XXXVI (1890 и 1891). Въ Втората часть отъ тия мои записки се говори за писма, изпращани отъ мене, съ цѣль да обърна вниманието на Европа върху страшното положение на България, до приятели въ Цариградъ и до в. Таймсъ, въ Лондонъ. Отъ първитѣ не знамъ да се е запазило друго освѣнъ онова, което г. М. Д. Балабановъ обнародва въ своята Страница отъ Политическото ни Възраждане (стр. 82), като единствено, което той получилъ на тръгване отъ Цариградъ. За познатата му обиколка изъ Европа, обиколка прѣдприета, заедно съ покойния г. Драганъ Цанковъ, съ цѣль да запознаятъ образования свѣтъ съ теглата на българския народъ. Колкото за писмата до в. Таймсъ, тѣ всички, на брой седемь, се обнародваха въ казания вѣстникъ, прѣзъ февруари и мартъ 1877 г., и азъ притежавамъ прѣписи отъ тѣхъ, които единъ день може-би ще обнародвамъ.

 

 

46

 

 

I.

 

Слѣдъ теглата на 1876, слѣдъ надеждитѣ, вдъхнати отъ симпатиитѣ, които покъртиха цѣла Европа, слѣдъ измамата на цариградската конференция и на лондонския протоколъ, които разочароваха цѣлъ свѣтъ, бѣхме доживѣли да видимъ и войната за освобождението на 1877.

 

Всичко бѣ утихнало тогава по насъ, въ Южна България. Наситени на буйства, стрѣстнати отъ негодованието, което тия буйства бѣха произвели, нашитѣ тогавашни господари кротуваха. Тѣхнитѣ страсти като че се бѣха поуталожили. Не се слушаха вече нито обири, нито убийства. Войната, слѣдователно, бѣ избухнала като хала всрѣдъ затишие.

 

Слушахме ние, пловдивскитѣ българи, далечното тътнене на тая хала, и, прѣбити отъ мѫки, изпити отъ тѫги, съ сърдце прѣмалѣло отъ очакване и ожъднѣло за избавление, ламтѣхме за нейнитѣ разхладителни струи.

 

Турцитъ мируваха, но не спѣха. Правѣха вссьъзможни усилия за да отблъснатъ неприятеля. Събираха войски, вещи, пари. Насърдчаваха своитѣ сънародници. А насъ, ужъ съ добромъ, ту ни караха да подписваме вѣрноподанически адреси, ту ни принуждаваха да се молимъ Богу да подари тѣмъ побѣда, ту най-послѣ ни прѣсилваха да плащаме извънредни помощи за тѣхното воинство.

 

Още ми е на ума адресътъ, който тогава българското пловдивско население се накара да подпечати и изпрати до турското правителство. Всичкитѣ богати въ раболѣпства съкровища на арабския езикъ бѣха се прѣтарашувалм за да се намѣрятъ изражения, съ които да се изрече едно чувстро, което никой отъ подпечатанитѣ не хранѣше, и да се изкаже едно желание, което никой българинъ не сподѣляше. На „честития и благословения, съ милость смѣсения, прахъ на ногата” на „славния, държавния, могуществения Султанъ, царь на царетѣ, владѣтель на двѣ суши и на двѣ моря, прибѣжище на свѣта'“, пловдивскитѣ българи поднасяха своитѣ вѣрноподаннически чувства, и за честь го имаха да кажатъ какъ братски живѣеха съ своитѣ съжители мусулмане, и колко горещо желаеха, щото славнитѣ и непобѣдими войски на милостивия имъ господарь скоро да съкрушатъ врага, който разваляше спокойствието имъ, та тъй да може блаженството имъ да бѫде съвършено. Бѣднитѣ паши и аги, които толкозъ високо цѣнѣха дървенитѣ печати колкото низко поставяха живитъ сърдца, малко искаха да

 

 

47

 

знаятъ, че съ подобни хитросковани адреси, тѣ никого другиго не лъжеха освѣнъ себе си и правителството си.

 

Не слѣдъ много врѣме, откакъ, по по-горня заповѣдь, пловдивскитѣ българи измамиха царя си, като му изразиха чувства, които неможеха да иматъ, тѣ се принудиха да лъжатъ и Бога. Въ сѫбота, 7 маи, пристигна въ Пловдивъ депутацията, която бѣше изпратена отъ Цариградъ за да иде да посрѣщне новоизбрания Екзархъ, Негово Блаженство Г. Иосифъ. Тая депутация ни донесе, и на зараньта ние я чухме въ черкова, нова молитва, която, по правителствена заповѣдь, бѣше се съставила отъ Св. Синодъ за да се чете по всичкитѣ български храмове. Тая молитва заслужва да се приведе цѣла. Азъ я прѣписвамъ, както я намирамъ въ бѣлѣжната си книжка:

 

„Господу помолимь ся:

 

„Боже великый и дивный, иже въ рукою твоею содержаяи тварь; приклони ухо твое и услыши смиренное моленіе насъ непотрѣбныхъ рабовъ твоихъ, тебѣ за Царя приносящыхъ; даруй здравіе, крѣпость и побѣду самодержавнѣйшему Господарю нашему, Султанъ Хамиду; укрѣпи войнство Его, огради миромъ державу Его и покори подъ нозѣ Его всякаго врага и супостата”.

 

 

Скоро ония, които подпечатваха такива адреси и поднасяха подобни молитвим съ намѣриха въ нужда да засвидѣтелствуватъ нѣкакъ си по-практически своитѣ синовни чувства къмъ Султана, своитѣ братски разположения къмъ мохамеданитѣ. Въ едно събрание, свикано отъ пловдивския окрѫженъ управитель, жителитѣ на пловдвския окрѫгъ се поканиха да подарятъ 13 милиона гроша, като доброволна военна помощь отъ тѣхната вѣрноподаничческа область. Състави се една комисия отъ мусулмани и християни, която лесно дойде до заключението, че тъй като за отбраната на отечеството се били само мохамеданитѣ, а християнитѣ не земали никакво участие въ това славно дѣло, то праведно било, щото тия послѣднитѣ да приематъ връзъ себе си съразмѣрно една много по-голѣма часть отъ тия 13 милиона гроша, за да не паднѣло много тежко на турцитѣ.

 

Тая принудена щедрость бѣше единъ скришенъ обиръ. Отъ всѫду почнаха да пристигатъ оплаквания, че прѣтоварената рая мѫчно можеше да понесе и това брѣме. Отъ всѫду захванаха да дохождатъ заявления, че количеството, което се искаше, бѣше равно на, а нѣкадѣ и по горно отъ, сумата на обикновения данъкъ, и че осиромашелитѣ

 

 

48

 

българи, които и за данъка не можеха да намѣрятъ срѣдетва, за помощьта не бѣше възможно да се прѣсилятъ. Но тия мъмрения можеха глухо само да се шъпнатъ прѣдъ българитѣ членове на комисията, а не и високо да се изказватъ прѣдъ турцитѣ. Въ живота на роба има минути, когато и да го боли, той трѣбва да мълчи, и да е съсипанъ, той трѣбва да пълзи. Безгласенъ като риба и като биволъ безропотенъ трѣбва да бѫде идеалниятъ робъ. И да помисли человѣкъ, че тоя идеалъ ни се прѣпорѫчва и до днесъ още отъ люде, които иматъ въ устата си голѣмитъ думи на евоопейската грижа за слабитъ и на европейската любовь за цивилизацията!

 

 

II.

 

Като далечна буря, войната за освобождснието слѣдваше да бучи тамъ нѣйдѣ на сѣвсръ, отвѫдъ Стара-Планина.

 

Ненадѣйно, излѣ се изъ Хаинския проходъ на тая планина, буенъ, гороломенъ и безспиренъ, като единъ лѣтенъ балкански порой, Гурковиятъ отрядъ. Той гърмѣ, трещѣ, събаря, и, подобенъ пакъ на порой, изчезна.

 

И оттеглиха се руситѣ въ непристѫпнитѣ шипченски височини. И избухна отново мусулманскиятъ фанатизъмъ. Южна Българья, оставена на произвола на турцитѣ, стана за втори пѫть играчка на най-дивитѣ страсти. Разярени отъ бързитѣ успѣхи на нападателитѣ, насърдчени отъ тѣхнитѣ несчаквани несполуки, нашитѣ тогавашни владѣгели не знаеха вече мѣрка. Биеха, грабѣха, палѣха, обезчестяваха, колѣха тѣхнитѣ нередовни войски. А тѣхнитѣ редовни ужъ власти тъпчеха и мѫчеха, изтезараха и бѣсѣха въ Пловдивъ, на день по нѣколко карловци, бащи на челяди, граждани мирни, които бѣха изпълнили една своя длъжность. Зарѣзани отъ турскитѣ военни пазачи, споразумени съ своитѣ турци съжители, тѣ бѣха посрѣщнали съ достойнство нѣколцината войници отъ освободителната войска, които се бѣха мѣрнали въ тѣхния градъ като свѣтли метеори въ мрачната нощь на тогавашното ни робство.

 

И тая срѣща изкупуваха сега гражданитѣ на Василъ Левски тамъ, дѣто и той бѣ изкупилъ своята любовь за свободата — на бѣсилката. И помежду тия бѣсилки, вдигнати въ разни пловдивски улици, влачеха се като сѣнки стотини усърнали вдовици и хиляди измършавѣли сирачета,

 

 

49

 

които бѣха докарани, жива плячка, отъ съсипаната Стара-Загора.

 

Ужасъ и жалость бѣха обзели всичкитѣ пловдивци.

 

Всрѣдъ тия страхотии и горчилки, запрѣха и мене, въ петъкъ на 12 августъ 1877, по една заповѣдь отъ пловдивския Воененъ Сѫдъ. Единъ старши жандарминъ дойде та ме повика, заедно съ братовчеда ми, Ив. Ст. Гешовъ, отъ нашето пловдивско писалище. Азъ се простихъ съ стария си баща, и тръгнахъ прѣдъ жандармина.

 

Извадиха ме прѣдъ Военния Сѫдъ. Казахъ си името, и чухъ отъ устата на единъ сърдитъ полковникъ, че азъ трѣбваше да ида въ затвора. И отвориха се за мене вратитѣ на тая пловдивска тъмница, която бѣше станала послѣдното земно жилище на стотини българи.

 

Туриха ме най-напрѣдъ въ горния етажъ отъ помѣщението на градоначалството, въ стаята на приставитѣ. Отъ тритѣ прозорци на тая стая се гледаше дворътъ на тъй наречения конакъ — домътъ на окрѫжния управитель. А отъ вратата, които стоеха постояно отворени, се виждаше стълбата, която водѣше на долния етажъ. По тая стълба постояно слизаха и се качваха жандармитѣ и затворницитѣ, обитателитѣ на голѣмата стая, която бѣше задъ нашата, надъ самата тъмница, и която се наричаше жандармерийски каушъ.

 

Когато се приближеше човѣкъ до вратата на нашата стая, той гледаше не само одъра на горния етажъ и вратата на двѣтѣ му други стаи, прѣднята и заднята, но още, прѣзъ стълбата, и вратата и прозореца на една противоположна дирня стаичка на долния етажъ. Тая стаичка, въ която се изповѣдваха и причастяваха отъ единъ пловдивски свещеникъ всичкитѣ осѫдени на смърть карловци, земаше свѣтлина отъ входа на долния етажъ и отъ приемната на градоначалника, която бѣше отпрѣди. Тя бѣше, слѣдователно, тъй тъмна откъмъ видѣлината, както и мрачна по назначението си. А! ако зидоветѣ можеха да говорятъ, колко отъ сирачетата на карловскитѣ мѫченици можеха да чуятъ отъ стѣнитѣ на тая стаичка послѣднитѣ желания и прѣдсмъртнитѣ въздишки на своитѣ бащи!

 

Никога нѣма да забравя първитѣ мои чувствования въ тоя пръвъ мой затворъ.

 

Изтръпналъ въ началото, азъ скоро се обладахъ отъ едно неизказано безпокойствие и отъ една безгранична жалость.

 

 

50

 

Съ коя цѣль, за какво прѣстѫпление, на основание на чии показания бѣхъ азъ арестованъ? Бѣха ли открили нѣщо? Подозираха ли само?

 

И грижата, въ които ме хвърлѣха тия въпроси, растѣше още по-вече като си помислѣхъ, че сѫщитѣ питания трѣбваше да си задаватъ оня часъ са мене и моитѣ домашни. И моето раздразнено въображение ми прѣдставляваше тия мои домашни облѣни съ сълзи, потънали въ отчаяние. И моята горесть за тѣхъ ме мѫчеше, както никога горесть не бѣ ме мѫчила.

 

И мене се стори, че ако да знаехъ, защо бѣхъ затворенъ, и ако да нѣмахъ ближни, азъ щѣхъ да бѫда по-спокоенъ. А, тия мили, драги ближни! Менъ се чинѣше, че ако да не бѣхъ единствения синъ на стари родители, ако да нѣмахъ млада жена и двѣ дребни дѣчица, азъ нѣмаше защо да се колебая. Азъ можехъ да се изправя прѣдъ турския Воененъ Сѫдъ, и да му кажа:

 

„Да, азъ говорихъ прѣдъ англичани и американци, които дойдоха да изслѣдватъ баташкитѣ невидени страхотии, азъ говорихъ прѣдъ тѣхъ за вашитѣ нечути безправди, възмутителни притѣснения, въпиющи звѣрства. „Да, азъ писахъ за тѣхъ въ главния английски вѣстникъ, писахъ въ Таймсъ. Направихъ нѣщо по-вече. Съчинихъ адреса, който лани, отъ Пловдивъ, отъ тоя градъ, въ който вие заседавате, се изпрати до Цариградската Конференция, за да обори други лъжливи вѣрноподаннически прошения, за да яви на прѣдставителитѣ на Европа, че населението е кански пропищѣло отъ вась и отъ вашето правителство. Това бѣ моя длъжность къмъ тоя бѣденъ тнародъ, къмъ това страждуще човѣчество. Но вие длъжностьта считате за прѣстѫпление. Обѣсете ме, тогава. Земете тоя животь, който отъ година насамь ми е умръзналъ вече. При зрѣлища, които азъ всѣкой день гледамъ, не сѫъртьта, а животътъ е най-голѣмото наказание. И вие ще ме накажете само, ако ме оправдаете”.

 

Записки и на други затворници свидѣтелствоватъ, че подобни мисли често минуватъ прѣзъ ума на човѣка въ епохи, като оная на 1877, когато тероръ владѣе, жъртви всѣкидневно падатъ, границитѣ между тоя и оня свѣтъ се почти не разпознаватъ и животътъ не е тъй скѫпъ, както обикновено. Въ такива тъмни врѣмена, образъть на смьртьта, призракътъ на безтѫжното спокойствие, което тя доставя, често блѣсватъ като утѣшителенъ миражъ. Но чувството на самосъхранение, особно когато

 

 

51

 

човѣкъ има и домашни, които да копнѣятъ за него, скоро възтържествува. И човѣкъ потъва пакъ въ грижата и горестьта на живота.

 

Тая грижа и въ тая горесть бѣха особно силни у мене първия день. Вечерьта ми донесоха отъ дома ядене и постелка. Азъ не можехъ нито да ямъ, нито да спя, при всичко, че насъ оставиха да ядемъ и спимъ въ стаята само двама съ братовчеда ми.

 

Втория день азъ чакахъ да ме повикатъ за да ме прѣдадатъ на слѣдователя. Но тѣ не ме повикаха нито него день нито, на третия. Не пуснаха и отъ дома никакво съобщение. Дозволиха само, по мое искане, да приемамъ отъ домашнитѣ цариградски вѣстници. Но азъ нищо не можахъ да се науча отъ тѣхъ за моята сѫдба. Неизвѣстностьта ме убиваше. Въ четвъртия день, на 15 августъ, рѣшихъ да се помѫча да туря край на тая неизвѣстность. Тъй като се случи да имамъ връзъ себе си моливъ и бѣла книга, азъ тайно написахъ до жена си една кратка записка, съ която я помолихъ да ми обади причината на моето затваряне, ако я знаеше, като отбѣлѣжеше съ моливъ на французкия вѣстникъ, който тя ми изпращаше, буквитѣ на думитѣ, които искаше да ми съобщи. И за да ѝ покажа нагледно, какъ да си служи съ вѣстника, азъ зехъ броятъ, който бѣше у мене, и на първия стълпъ отъ първата страница азъ ѝ отбѣлѣжихъ съ моливъ, послѣдователно, дѣто ги намѣрихъ напечатани, французскитѣ букви m, n, o, g, o, z, d, r, a, v, e, които, събрани, правѣха думитѣ mnogo zdrave.

 

Съ сѫдоветѣ за ядене, азъ връщахъ всѣкой день у дома и вѣстникътъ, който бѣхъ прочелъ. Та броятъ, въ който азъ бѣхъ отбѣлѣжилъ тия букви, бѣше лесно да се върне дома. Но не бѣ тъй лесно да се изпрати и записката. За да я укрия отъ бодрото полицейско око, азъ бѣхъ намислилъ да я залѣпя съ срѣда отъ хлѣбъ въ дъното на захлупака, съ който се захлупваха сѫдоветѣ, що сновѣха между затвора и дома. Но додѣто да извърша това, единъ полицейски дойде да ми яви, че нашиятъ слуга билъ дошълъ да земе надирѣ сѫдоветѣ. Като никога, и самъ слугата влѣзе въ стаята ни. Полицейскиятъ бѣше новъ. Той не знаеше, види се, че имаше заповѣдь да не се пуща дори и слугата при мене.

 

Моментътъ бѣ критически. Азъ тъй линѣехъ да добия нѣкое съобщение отъ дома, щото рѣшихъ да изпратя по слугата приготвената вече записка, дори и съ рискъ да

 

 

52

 

я видя въ рѫцѣтѣ на властьта и да си навлека, ако не друго наказание, то по-строго ограничение и запрѣщение на вѣстници. Но тъй като жандармътъ не си отваждаше очитѣ отъ насъ, азъ прибѣгнахъ до една хитрость. Помолихъ него да събере сѫдоветѣ. Направихъ това съ тонъ, като че искахъ нарочно той да извърши тая работа за да се увѣри, че тия сѫдове не криеха никакво съобщение отъ мене. Той се наведе да ги събира. Азъ извадихъ изъ пазухата си записката, която бѣше сгъната, та не прѣдставляваше форма по-голѣма отъ оная на една обикновена пощенска марка, погледахъ въ очитѣ слугата и гледишкомъ му привлекохъ погледа къмъ това, що държехь въ рѫката. Слугата ми бѣше момъкъ вѣренъ и събуденъ. Той се сѣти. И азъ не загубихъ врѣме. Приближихъ се до сѫдоветѣ, и въ мигътъ, когато жандарминътъ свърши събирането и се изправяше, та не гледаше вече долу, азъ пустнахъ неусѣтно при краката си сгънатата книжка. Слугата се наведе да земе сѫдояетѣ, и съ тѣхъ заедно грабна, като непотрѣбенъ сметъ, и книжката. Жандарминътъ не се сѣти. Азъ отдъхнахъ. Бѣхъ увѣренъ, че съобщениею ми щѣше да стигне назначението си.

 

 

III.

 

Вечерьта слугата дойде да ми донесе пакъ ядене, но не го пустнаха вече да влѣзе при мене. Нѣмá и вѣстникъ. Азъ зехъ пакъ да се безпокоя. Ако жена ми бѣ получила записката ми, защо да не ми отговори? Защо да нѣмамъ и вѣстникъ?

 

И прѣкарахъ азъ една лоша нощь, толкозъ повече, че оная вечерь бѣха докарали отъ Карлово, вързани, 86 души нови затворници. Тая бѣше третята верига българи роби, която се изпращаше отъ Карлово за пловдивската тъмница. Другитѣ двѣ бѣха дошли прѣди азъ да се затворя. Първата бѣше пристигнала на 28 юли, а втората на 3 августъ. И двѣтѣ бѣха тръгнали съ по стотина души отъ Карлово, и двѣтѣ пристигнаха съ по 85—90души въ Пловдивъ. Останалитѣ бѣха загинали изъ пѫтя, отъ бой и мѫки, при всичко че разстоянието отъ Карлово до Пловдивъ е само 54 километра.

 

Третата върволица, която азъ бѣхъ злочестъ да видя, състояла, както ми обясни единъ сатанински любосъобщителенъ приставъ, отъ 104 души. А сега пристигаха въ Пловдивъ само 86 души! И когато тия 86 души, прѣди да

 

 

53

 

влѣзатъ въ самата тъмница, се наредиха въ конашкия дворъ, и азъ можехъ да ги видя отъ нашитѣ прозорци, азъ незнаехъ, кои повече да пожаля — дали ония страдалци, които бѣха оставили измѫченитѣ си коста по царскитѣ пѫтища, или тия мѫченици, които бѣха дотътрали полумъртвитѣ си тѣла до царската тъмница. И тръпката, която полази по моята настръхнала снага, и до сега още ме по-бива, когато помисля за тия живи мъртавци.

 

Опрашени, раздрани, кое боси и кое обути съ продънени обувки, нѣкои съ желѣзни колела по вратоветѣ, а всички съ желѣзни вериги по рѫцѣтѣ, нѣмаше човѣшка мѫка, болка и тѫга, която да се не изписва по тѣхнитѣ омацани съ потъ и кръвь лица. За подигравка, на главитѣ на нѣкои отъ по-първитѣ бѣха турили едни мръсни и разнебитени европейски шапки. И една ликующа паплачь отъ полупияни нехранимайковци се гаврѣше съ тия праведници, които едва се държеха на краката си.

 

Внезапно, единъ отъ пазачитѣ, които бѣха излѣзли отъ тъмницата за да приематъ новитѣ си гости, хвана желѣзното търкало, което бѣ турено около врата на единъ познатъ, види се, и умразенъ нему карловецъ, и звѣрски го задръпа по всичкитѣ посоки на компаса. Отъ болки и задавяне, посинѣ лицето на мѫченика. Тѣлото му затрепера като листо. Очитѣ му се опулиха. Отъ устата му бликна кръвь. А отъ неговитѣ гѫрди се изтръгна една неземна въздишка.

 

Мѫчительтъ, разсвирѣпѣлъ и запѣненъ, слѣдваше да тегли колелото. И менѣ се стори, че въ тая пъхтяща маса отъ човѣшко месо, въ тоя мѫченикъ и въ тоя мѫчитель, бѣха се съсрѣдоточили като въ фокусъ всичкитѣ страдания и всичкитѣ низости на това ужасно човѣчество. И азъ се прѣхлупихъ на възглавницата, о която се облѣгахъ, за да погълна своитѣ сълзи и да удавя своитѣ въздишки. Сълзи и въздишки бѣха тежки прѣстѫпления въ моя затворъ.

 

Колко ми тѣ станаха нуждни и на слѣдующата зарань, на 16 августъ! Писано ми бѣ да видя него день 32 души мои роднини, приятели и познайници, отъ най-виднитѣ карловски граждани [1], да се изваждатъ изъ входа,

 

 

1. Ето имената на по-главнитѣ отъ тѣхъ: Ив. X. Димитровъ, Василъ Патевъ, Христо Рачовъ, двамата братя Джиджови, двамата X. Вълкови и тримата Димови Араплиеви. Единъ печаленъ поменикъ, съ имената на стотина обѣсени карловци, се намира въ рапорта на тогавашния английски пловдивски вице-консулъ, г. Калвертъ, обнародванъ въ стр. 434 на Синята Книга за Турция отъ 1878 (Blue-book, Turkey № 1, 1878)

 

 

54

 

прѣзъ който азъ бѣхъ влѣзълъ, да се нареждатъ на сѫщото мѣсто, на което прѣдидущия день бѣха се наредили новопристигналитѣ затворници, и да се изпращатъ отъ тамъ на бѣсилката.

 

Още помня шътнята на полицеискитѣ, грубостьта на началницитѣ имъ, безочливостота на тълпата, която бѣ подушила мърша за своитѣ скотски страсти, жалостьта на свещеника, който бѣ дошель да причасти осѫденитѣ, и отчаянието на самитѣ жертви. И какви жертви! Първитѣ, най-просвѣтенитѣ и най-имотнитѣ граждани на единъ цвѣтущъ градъ, които прѣтърпѣваха, като послѣдни злодѣи, най-срамното наказание, защото, изоставени отъ своитѣ малодушни вардачи, бѣха посрѣщнали тържествующия побѣдигель, и то заедно съ своитѣ турци съграждани.

 

Турцитѣ посрѣщачи бѣха простени, а българитѣ се нареждаха сега по двама, въ пловдивския конашки дворъ, съ рѫцѣ вързани отдирѣ, съ смъртната присѫда пришита отпрѣди, на гѫрдитѣ, и заобиколени съ жандарми, се изпращаха по разнитѣ участъци на града, за да бѫдатъ обѣсени. И тѣ тръгваха спокойно, безъ сълза, безъ въздишка, да изпълнятъ както приличаше самата задача, която имъ оставаше да изпълнятъ — да умратъ достолѣпно. Смъртьта е всѣкога грозна. Но когато умирашъ на бѣсилка, мѫченъ отъ съзнанието, че оставяшъ домашни окрѫжени отъ скотове, домъ сграбенъ отъ звѣрове, имотъ разпилѣнъ у хора, които гинатъ съ тебе, и оставятъ сирачета като тебе, — когато умирашъ на бѣсилка, неутѣшенъ поне отъ мисьльта, че си извършилъ нѣщо за отеството, че си размѣнилъ единъ куршумъ въ бойното поле, съ вѣковния неприятель — о, тая умиралка трѣбва да съдържа въ себе си всичкитѣ мѫки на пъкъла! И тия мѫки храбритѣ карловци прѣтърпѣваха безъ да трепнатъ безъ да отправятъ ни най-малката молба къмъ мѫчителя, ни най-малкото натякване къмъ Бога.

 

Подиръ пладне на 16 августъ, азъ получихъ отговоръ отъ жена си, отбѣлѣженъ както ѝ бѣхь посочилъ, по самитѣ букви на французкия вѣстникъ. Тя ми явяваше, че споредъ както се говорило, азъ бѣхъ обвиненъ въ споразумение съ карловцитѣ, за да се вика по-скоро неприягельтъ на държавата. Отъ никакво такова споразумение нѣмаше нужда неприятельтъ, и самиятъ слухъ за това обвинение не почиваше на никакво основание. Но и една сламка показва на кѫдѣ вѣе вѣтърътъ, и тоя слухь сочеше, че усилия се полагаха да се вредя и азъ въ редоветѣ на карловцитѣ, да сподѣля и азъ тѣхната сѫдба.

 

 

55

 

А тая сѫдба слѣдваше да бѫде вѫжето. На 17 августъ се обѣсиха още 10 души карловци, а на 20 августъ азъ съ ужасъ видѣхъ други 32 души отъ най-челнитѣ граждани на Карлово, повечето млади тоя пѫть, да се изваждатъ отъ затвора и да се изпращатъ за обѣсване, 16-имата въ Пловдивъ, а 16-имата вънъ отъ града [1]. Цѣльта бѣше да се вдъхне тероръ и въ други мѣстности. И еднитѣ и другитѣ тръгваха за своето печално назначение, като стари римски герои. Никакво оплакване не излѣзе изъ тѣхнитѣ уста, никакви сьлзи изъ тѣхнитѣ очи.

 

Въобще, додѣто бѣхъ въ затвора, азъ се чудѣхъ на непоколебимото мѫжество на нашитѣ сънародници. Многобройни бѣха ония, които видѣхъ да излизатъ отъ тъмницата и да тръгватъ за бѣсилката, за заточение, или за изтезание въ самия Военень Сѫдъ. Но никого не видѣхъ да плаче. Не народното тщеславие, а справедливостьта изисква да кажа това. Една вечерь само, помня, единъ новодокаранъ селенинъ заплака прѣдъ прозорцитѣ ни. Но той ми се видѣ пиянъ. Въ всѣкой случай, той бѣ единствениятъ, който показа подобна слабость.

 

Единственъ бѣше тъй сѫщо и викътъ, който една нощь ме събуди отъ сънь. Бѣше още въ първата недѣля на моето затваряне. Азъ едва що бѣхъ заспалъ. Нѣщо се извика, и азъ се стрѣснахъ. Събудихъ се и се услушахъ.

 

— Мамо, майчице! изписка единъ проницателенъ гласъ, който идѣше отъ долу изъ помѣщението на градоначалника или изъ самия затворъ.

 

Азъ се втрѣщихъ.

 

— Мамо, майчице! извика втори пѫть, още по отчаяно, сѫщиятъ гласъ.

 

И се омълча.

 

Новъ страдалецъ ли влизаше въ тъмницата? Нова страдалческа душа ли излизаше, изъ тъмницата на тоя свѣтъ, и прѣди да тръгне за небето, отправяше това по слѣдно възвание до сѫществото, което е най мило човѣку на земята?

 

Не всичкитѣ тайни на затвора може да проникне единъ безпомощенъ затворникъ.

 

 

1. Поменатиятъ по-горѣ английски вице-консулъ, г. Калвертъ, дава въ своя рапортъ имената на обѣсенчтѣ въ Пловдивъ но не и на ония, които се обѣсиха вънъ отъ Пловдивъ. При това ще забѣлѣжа, че и датитѣ на мѫченическата смърть на тия страдалци, означени отъ г. Калчерта, не сѫ всѣкога точни.

 

 

56

 

 

IV.

 

Подъ нашитѣ прозорци минаваха и карловцитѣ, когато отиваха за слѣдствие или сѫдене въ Военния Сѫдъ, помѣшението на който бѣше въ конашкия дворъ, на петдесетина метра отъ затвора. Съ тѣхъ заедно вървѣха въ Сѫда всѣкой день и двама други карловци, за които и прѣди да влъза още въ затвора бѣхъ чулъ, че бѣха издайници; и сега, откакъ влѣзохъ, отъ разни признаци още по вече се убѣдихъ, че за да спасятъ своя безполезенъ животъ, тѣ бѣха се съгласили да играятъ тая подла роля.

 

Двѣ изключения, които тѣ прѣдставлявяха, ме особно поразиха. Тѣ ходеха и зарань и вечерь въ Военния Сѫдъ, когато другитѣ карловци не отиваха освѣнъ по единъ пѫть и то прѣди деня на обѣсването си. Други се осѫждаха, а тия двама остаеха. А освѣнъ това тѣ се помѣщаваха въ жандармерийския каушъ, дѣто други политически прѣстѫпници не се пущаха. Азъ ги гледахъ по нѣколко пѫти на день да слизатъ и се качватъ по стълбата, която по горѣ описахъ, и по която се отиваше въ кауша. Отъ врѣме на врѣме, само, азъ виждахъ и по нѣкой другъ бѣденъ карловецъ да се туря при тѣхъ. И мене се стискаше сърдцето, като мислѣхъ, че това прѣмѣстване ставаше съ цѣль, дано могатъ въ затвора шпионитѣ да изтръгнатъ изъ устата на жъртвата това, коею бѣ нуждно за Военния Сѫдъ за да обѣси и нея. Не бѣхъ посветенъ въ тайнитѣ на военнитѣ сѫдии, но бѣхъ челъ, въ записки още отъ епохата на голѣмата французка революция, за страшнитѣ пакости, сторени отъ държавнитѣ тъмнични шпиони, тъй-нареченитѣ moutons (овци), на съарестованитъ съ тѣхъ политически затворници. И азъ настръхвахъ като виждахъ тия наши български овци, които бѣха се сдружили съ вълцитѣ, и имъ прѣдаваха своитѣ братя.

 

Ненадѣйно, единадесеть деня слѣдъ арестуването ни, на 24 августъ, намъ се съобщи по пó горня заповѣдъ, че ние съ братовчеда ми се вдигаме отъ стаята на приставитѣ и се прѣмѣстваме въ жандермерийския каушъ, въ вертепа на прѣдателитѣ.

 

Това съобщение ме втрѣщи, Азъ мислѣхъ, че бѣха рѣшили моето погубване, затова и ме турѣха всрѣдъ шпионитѣ.

 

Единъ полицейски вдигна постелката и завивкитѣ ми и закрачи прѣдъ мене, за да ми покаже пѫтя. Азъ отидохъ подиръ него и влѣзохъ въ кауша.

 

 

57

 

Бѣше още рано и издайницитѣ не бѣха се върнали отъ позорното си занятие при военния Сѫдъ. Въ стаята, която имаше около 12 метра дължина и около 6 метра широчина, се помѣщаваха нѣколко жандарми и нѣколки арестанти, изметътъ на пловдивскитѣ улици, нескромни нехранимайковцн, които бѣха тръгнали по пѫтя на порока и стигнали въ тъмницата, подпухнали пияници, които бѣха заспали въ улицата и се събудили въ затвора. Насѣдали или налѣгали на мръсни рогозки, тия пазители и нарушители на общественото спокойствие бѣха еднакво гнусни, еднакво отвратителни. Само двама по-чисто облѣчени турци лежаха на постелки, въ юго-източния кѫтъ на стаята. Както отпослѣ се научихъ, тѣ бѣха затворени за дългъ къмъ турското съкровище. Пръкупили бѣха десятъка на нѣкои села, бѣха загубили отъ него, не можеха да намѣрятъ пари да се издължатъ, и сега заплащаха съ затворъ дефицита на своитѣ спекулации.

 

Въобще това полицейско помѣщение бѣше далечъ отъ да бѫде храмъ на прѣслѣдваната добродѣтель. Освѣнъ насъ, азъ забѣлѣжихъ още единъ само политически затворникъ, живеписецътъ Станиславъ Доспѣвски, когото бѣха прѣмѣстили оная зарань въ тоя каушъ.

 

Жандарминътъ ни посла леглата на едни по-чисти ужъ рогозки и ние седнахме. Зазѣпаха на насъ всичкитѣ отъ колъ и въже събрани постоянни или периодически пансионери на тоя държавенъ домъ, и зѣпаха додѣто се наситиха. Послѣ едни задрѣмаха, а други запѣха. Очевидно бѣ, че еднитѣ имаха нужда отъ почивка, а другитѣ отъ разтуха. И пѣснитѣ на еднитѣ не бъркаха на съня на другитѣ, както не му прѣчеха и легионитѣ насѣкоми, които пъплеха по стаята, лагеруваха по рогозкитѣ, домуваха въ стѣнитѣ и описваха по тѣхната сьмнителна бѣлота своитѣ своенравни арабески.

 

Човѣкъ привиква на всичко — дори и на затворническитѣ мелодии и ентомологии. Слѣдъ единъ часъ сѣдене на постелката, азъ станахъ да походя. Приближихъ се до единъ отъ тритѣ сѣверни прозорци на стаята, и за пръвъ пѫть видѣхъ хубаво двора на самата пловдивска тъмница, който лѣжеше подъ нашитѣ прозорци.

 

Малъкъ, длъгнестъ, посланъ съ камъне, тоя дворъ имаше само едно дръвце, една крива върба. Лѣниво и печално се люлѣеха клончетата на тая върба, като че чезнъха и тѣ за външния свободенъ въздухъ. И капризно, по камънетѣ на двора, играеше тѣхната сѣнка.

 

 

58

 

Около двора бѣха наредени разнитѣ помѣщения на тъмницата. На западъ, отъ дѣто бѣше входътъ, се подаваше гърбомъ зданието на градоначалството. На сѣверъ се виждаше главната каменна тъмница, гостолюбивото свърталище на всичкитѣ обикновени прѣстѫпници, а сега и на нѣкои политически. На изтокъ се издигаше едно двоетажно дървено здание, съ отворенъ чердакъ отпрѣди, дѣто обикновено се радваха на държавното гостоприемство затворенитѣ за дългъ. И най-послѣ, на югъ, бѣха мрачнитѣ полюси, страшната тъмница Ташъ-Капия, въ която сега бѣха заключени като диви звѣрове карловскитѣ страдалци а надъ нея, политическиятъ каушъ, въ които ние се помѣщавахме. Подъ насъ, слѣдователно, пѫшкаха и охкаха ония невинни жъртви, които Карлово и до днесъ оплаква.

 

Когато, подиръ освобождението, пловдивската тъмница влѣзе въ български рѫцѣ, и азъ можахъ да я обиколя цѣла като посѣтитель, азъ останахъ поразенъ отъ размѣритѣ и отъ задушностьта на тая Ташъ-Капия и на тия полюси. Първата бѣше около 12 метра дълга, около 6 широка, и около 3 1/2 висока. Освѣтена бѣ съ три малки прозорчета, обърнати къмъ сѣверъ, а измазана, отъ всѫду, съ каль. Никакво сѣдалище, никакво легло. И въ тоя тѣсенъ, влаженъ и ужасенъ вертепъ, дѣто слънце не влизаше, дѣто въздухъ не проникваше, лѣжеха на веднажъ по стотина и по двѣста карловци, съсипани отъ бой, изпити отъ мѫки, и нарочени за смърть!

 

Наредъ съ тъмницата Ташъ-Капия, но пò къмъ изтокъ, бѣха полюситѣ, тѣсни и низки кочини, дѣто се изтезаваха ония храбри затворници, отъ които безсъвѣстни слѣдователи ие можеха да изтръгнатъ съ друго срѣдство нѣкое угодно тѣмъ показание. Тия полюси бѣха на брой десеть — шесть отъ едната страна и четире отъ другата на единъ тѣсенъ коридоръ, които ги раздѣляше. Тѣ бѣха дълги 2 метра, а широки единъ метъръ и 15 сантиметра. На вратата на всѣкой полюсъ имаше по една малка дупка, за въздухъ и свѣтлина.

 

Тѣ бѣха гробове. Мѫченицитѣ, живи закопани въ тѣхъ, бѣха оставили спомени отъ своитѣ тегла, по самитѣ имъ стѣни. На вратата на четвъртия полюсъ отъ лѣво, имаше, отъ вѫтрѣ, слѣдующия надписъ:

 

„Много страдахъ по затворитѣ, че най-послѣ ето ме

„невинно и въ този полюсъ. Има ли за мене честити дни

„въ бѫдащето, или смъртното наказание ще довърши

„страданията ми? . . “

 

 

59

 

Тоя надписъ, тъй трогателенъ по своя избликъ отъ спокойно отчаяние, бѣше подписанъ съ буквитѣ Пр. В. С.

 

Въ третия полюсъ, пакъ отъ лѣво, азъ прочетохъ слѣдующето:

 

„1877, октомври 24.

„Чокорлии Попъ Атанасъ лѣжи въ полицата 50 деня.”

 

А въ петия отъ дѣсно, тия думи:

 

„1877. Въ полюса стояхъ 70 деня, Гавраилъ Илиевъ Клисурецъ” —

 

и пó-надолу, въ сѫщия полюсъ, съ друго писмо:

 

„Много страдахъ по чужбина и сега страдамъ въ

„полицата 70 деня. Безъ никаква вина ме наказватъ.

„Роденъ въ 1856, наказань въ 1877, дори и азъ не зная

„какво ще стана”.

 

Най-сетнѣ, въ втория отъ дѣсно, азъ смаянъ видѣхъ и слѣдующитѣ редове:

 

„Въ тая полица сѣдѣли двамина карловци”, а отъ страна:

 

„Въ тая полица сѣдѣли двѣ момчета”.

 

Двама души, живи заровени, въ единъ гробъ! Безчовѣчието мѫчно можеше измисли нѣщо пó-страшно.

 

 

V.

 

Описахъ пловдивската тъмница, както отпослѣ я познахъ. Оня часъ, когато отъ прозореца на кауша азъ ѝ гледахъ двора, нѣмахъ нито възможностьта, нито нуждното спокойствие на ума за да я изуча подробно. Азъ за пръвъ пѫтъ гледахъ сцената на страданията на многобройни наши сънародници. Колко трагедии бѣ видѣлъ тоя дворъ! И колко още имаше да види! И менѣ се свиваше сърдцето като помислѣхъ, че съ прѣмѣстването си въ тая стая, азъ щѣхъ да бѫда, прѣзъ тия прозорци, всѣкидневенъ зритель на тия трагедии.

 

Но само зритель ли? Не бѣхь ли прѣдопрѣдѣленъ и азъ да стана скоро единъ скроменъ актьоръ въ сѫщата драма? Не съ тая прѣизподня цѣль ли бѣха ме турили въ тая стая при тия издайници?

 

И азъ взехъ да мисля, колко малко нѣщо се изискваше, за да сподѣля и азъ сѫдбата на другаритѣ, които лѣжеха подъ насъ, да бѫда сѫденъ и осѫденъ и азъ като тѣхъ. Една неблагоразумна дума, една състрадателна въздишка или сълза, при нѣкое потресающе зрѣлище, едно подозрително мълчание, и ето ти улики, достатъчни за да те обѣсятъ.

 

 

60

 

За такива клѣветници и за подобни сѫдии и състраданието е грѣхъ, и мълчанието е прѣстѫпление. И на ума ми идѣха думитѣ на оня духовитъ затворникъ прѣзъ врѣмето на французката революция, които, попитанъ, какво мислѣше, отговорилъ съ горчива подигравка: „Какво мисля ли? Азъ едва смѣя да мълча!”.

 

Па нáй послѣ, ако моето погубване бѣше рѣшено, прѣдателитѣ нѣмаха нужда нито отъ моитѣ думи, нито отъ моето състрадание, нито отъ моето мълчание. Тѣмъ трѣбваше само едно малко усилие на въображението, една дребна измислица, една тýна бѣда, и азъ бѣхъ осѫденъ. Свидѣтелството на двама лъжци не стигаше ли да се обѣси единь невиненъ?

 

Внезапно, додѣто азъ бѣхъ потъналъ въ тия мисли, шпионитѣ влѣзоха въ стаята ни. Тѣ се връщаха отъ Военния Сѫдъ, заседанието на който бѣ се свършило. И помежду тѣхъ азъ възмутенъ съгледахъ единъ мой бившъ съученикъ отъ пловдивското училище, когото азъ до тогава знаехъ за съвѣстенъ и доблестенъ карловски гражданинъ.

 

Но тъмницата тъй често промѣнява характера на човѣка! И азъ си напомнихъ, че отъ два деня насамъ азъ гледахъ тоя приятель да се влачи съ двамата клѣветници, въ тѣхнитѣ прѣдателски походи къмъ Военния Сѫдъ. И една мисъль като ножъ ме прободе, че откакъ трети день идѣше заедно съ издайницитѣ въ тѣхното свърталище, може и той да се е изкусилъ отъ нѣкакви обѣщания, да се е съблазнилъ отъ любовьта къмъ живота, и отъ мѫченикъ да е станалъ мѫчитель.

 

И втора мисълъ, оше пó остра, ме прониза, че може за това именно да сѫ залѣгнали да изгалатятъ тоя образованъ момъкъ и да направятъ отъ него единъ клопачъ, за да могатъ да падатъ пó-лесно въ неговитѣ примки хора като мене. Другитѣ двама прѣдатели бѣха крайни простаци, неспособни, и по дарби и по образование, да упражнятъ какво годѣ влияние върху люде, стоящи пó-горѣ отъ тѣхъ.

 

Но, казахъ си отъ друга страна азъ, тия дарби и това образование, които липсватъ на двамата, които притежава третия, не сѫ ли отъ естество да възвърнатъ послѣдния отъ низката роля, която моето възбудено въображение тъй неосновно може би му приписва? Ако тая роля не прѣдставлява нищо отвратително за двамата невѣжи, може ли да не бѫде омразна на единъ просвѣтенъ

 

 

61

 

мѫжъ ? Не! Ако прѣхваленото ни образование не може и въ такива случаи да освѣти съвѣстьта на единъ човѣкъ, да му посочи правия пѫть, то е повече отъ безполезно. То е вредно, съсипателно, разрушително, защото въ рѫцѣтѣ на слабия подлецъ туря орѫжието на всесилното знание.

 

Мѫченъ отъ тия противоположни мисли, азъ едва съпикасвахъ любопитнитѣ погледи, които нововлѣзналитѣ държавни храненици хвърлѣха къмъ насъ. Тѣ бѣха ни казали добъръ вечерь, и бѣха сѣднали на страна, при единъ арестантинъ, около когото зеха нѣщо да тарашуватъ. Азъ отъ начало бѣхъ зелъ тоя затворникъ за единъ обикновенъ прѣстѫпникъ. Сега разбрахъ, че билъ докаранъ и той отъ Карлово. Той бѣ тъй злѣ битъ по пѫтя, щото двамата издайници почнаха да налагатъ неговитѣ посинѣли меса съ нѣкои мазни вещества.

 

Азъ сѣднахъ на постелката си. Взе да се мръква, и възпитаницитѣ на нашия общественъ домъ се разшаваха за да дирятъ кои какъ можеше своята вечерна храна. Възползува се отъ това размърдване и моя бивши съученпкъ, стана ужъ да походи изъ стаята, и, неусѣтно, промъкна се до мене. Безъ да го каня, той сѣдна.

 

И почна да говори. Азъ едва му отговаряхъ, като не знаехъ какво да мисля за него. Дали не е дошелъ да обтѣга примки за мене? казвахъ си азъ на ума. Самото негово приближение до мене, когато другитѣ стоеха на страна, не бѣше ли подозрително?

 

Той слѣдваше да приказва. Азъ го слушахъ, като внимавахъ, щото и слушането ми дори да не издаде мислитѣ, които се борѣха въ мозъка ми.

 

Попита ме, дали познавахъ оня младъ, който лѣжеше смазанъ, по-нататъкъ, тъй като той билъ гръкъ, нашъ пловдивчанинъ. Отговорихь му, че не, както и дѣйствително не го познавахъ. Той билъ злѣ битъ, каза ми моятъ съприказвачъ, ако и да билъ гръкъ, защото при посрѣщането на рускитѣ войници, въ което той билъ се намѣрилъ, билъ си позволилъ нѣкакви неприлични думи къмъ турцитѣ.

 

Послѣ захвана да ми говори за радостьта на това посрѣщане и за жалостьта на сценитѣ, които го послѣдвали. Какъ слѣдъ оттеглюването на руситѣ, всичкитѣ българи карловци имали врѣме да бѣгатъ, както бѣха бѣгали шипченци и казанлъчани, сопотненци и калоферци. Какъ тѣ не бѣгали, като се уповавали на думитѣ на своитѣ

 

 

62

 

турци съграждани, че ни единъ косъмъ отъ главитѣ имъ не щълъ да падне. Какъ влѣзли черкези и башибозуци, и били, клали, обирали. И какъ най-послѣ дошла и редовната турска войска, и изпокрититѣ българи, насърдчени отъ своитѣ турци съсѣди, се отпуснали, излѣзли, за да бѫдатъ издайнически прѣдадени, хванати, вързани и изпратени въ тая тъмница. По-черно прѣдателство не могло и да бѫде.

 

И додѣто моятъ приятель говорѣше за прѣдателство, азъ се питахъ дали съ сѫщата цѣль и той не бѣ се приближилъ до мене.

 

Той захвана да говори и за теглата на затворниаитѣ въ тая тъмница. Каза ми, че освѣнъ тия мѫки, които азъ съ очитѣ си гледахъ въ затвора и около него, имало и други, по-безчовѣчни, въ самия Воененъ Сѫдъ. Тамъ нѣкои отъ карловскитѣ първенци, които не давали бързо угодни показания, били бити по единъ звѣрски начинъ. Били ги и въ голѣмата стая, дѣто засѣдавалъ, съ затворени врати, В. Сѫдъ, били ги и въ малката, дѣто ставало слѣдствието. Когато биенето ставало въ голѣмата сгая, нѣкой си бинбашия — майоръ — Мехмедъ ефенди, членъ на Военния Сѫдъ, често намѣрвалъ вина, че не ги удряли доста силно, и земвалъ самъ пръчката за да ги бие. По нѣкога, когато дохождало врѣме за бой, Ибриамъ паша. прѣдседатель на Военния Сѫдъ, синъ на прочутия едно врѣме Риза паша и зетъ на Султанъ Абдулъ Азиза, заповѣдвалъ да отидатъ иотеде (отвѫдѣ). Слѣдовательтъ, Хюсеинъ ефенди, ги билъ на врѣмена и съ плѣсници. Употрѣбявали въ слѣдствието и друго изтезание. На ония, които не щѣли да кажатъ, окачвали, въ крайната стаичка, торби съ пепель, и удряли торбитѣ за да влиза пепельта въ устата и очитѣ и да ги накарва да говорятъ. [1]

 

 

1. Двѣ извлечения отъ официалнитѣ рапорти на г. Калверта, обнародвани въ споменатата вече Синя-Книга на английското правителство (Blue book, Turkey, № 1, 1878, стр. 407 и 433) ще докажатъ, че всичко привeдено въ тия записки относително виновностьта и теглата на карловцитѣ, е цѣла истина.

 

На 3/15 септември г. Калвертъ пише тъй: „Не само християни, но и турци ми явяватъ, че биене и други насилствени мѣрки се употрѣбявали за да накаратъ обвиненитѣ да изповѣдатъ прѣстѫпленията, които имъ се приписватъ . . . . Прѣди пристигането на Ибриамъ паша, тѣлата на обѣсенитѣ не се оставяха да висятъ повече отъ единь часъ, и обѣсванията ставаха зарань рано; сега осѫденитѣ се бѣсятъ кѫде пладне, и тѣлата имъ висятъ по три и петь часа. Азъ се втрѣщихъ завчера, на отиване къмъ Конака, като видѣхъ цигари мушнати между пръститѣ на двама свещеника, които бѣха обѣсени оная зарань, и като забѣлѣжихъ, че войницитѣ, които, по една заповѣдь дадена прѣди Ибриамъ пашовото пристигане, ужъ пазятъ тѣлата, се разтакаха наоколо съвсѣмъ спокойни. Азъ съобщихъ факта на Ибраимъ паша, като изразихъ надеѫда, че той ще тури край на такива скандальозни дѣла, но жално ми е да кажа, че той ми се показа равнодушенъ и не ми даде никакви увѣрения, че скандалътъ ще прѣстане.”

 

На 8/20 септември 1877 сѫщиятъ г. Калвертъ рапортира както слѣдва: «Споменахъ въ послѣдния си рапортъ, че споредъ както бѣхъ чулъ, насилствени мѣрки се употрѣбявали за да изтръгнатъ изповѣди отъ затворницитѣ. Жално ми е да кажа, че азъ едва ли мога вече да се съмнявамъ въ истиностьта на това твърдение. Бившиятъ окрѫженъ управитель тържествено ме увѣри, че виковетѣ на затворницитѣ стигали неговитѣ частни стаи въ конака, а моятъ драгоманинъ и единъ отъ моитѣ слуги ме увѣряватъ, че два пѫти прѣзъ послѣднитѣ два-три деня, тѣ чули викове, като минували нощѣ пръдъ зданието, дѣто заседава Военния Сѫдъ: ударитѣ, нанесени на затворницитѣ, казватъ тѣ, могли тъй сѫщо да се чуятъ въ конашкия дворъ и въ външната улица. Тъй като, до колкото знамъ, никакви свидѣтели не се викатъ да дадатъ показания прѣзъ врѣме на съденето, мѫчно е да си въобрази човѣкъ, какъ другояче, освѣнъ съ насилие, се добиватъ показанията, които, споредъ Ибриамъ и Рифаатъ паши, затворницитѣ сѫ тъй готови да дадатъ. Азъ съмъ дълбоко убѣдень, че разпрѣдѣлението на наказанията е било най-несправедливо. Повече обѣсени българи сѫ били отъ Карлово, дѣто никакво убийство на мусулмани не е станало, и дѣто българитѣ се ограничили съ посрѣщането на руситѣ. Ибриамъ паша самъ ми каза, че много отъ карловцитѣ, осѫдени отъ него, не сѫ били виновни въ друго, освѣнъ въ това, че извикали „Да живѣе цатъ Александъръ!”

 

И г. Калвертъ свършва рапорта си тъй: «Всичкитѣ мои събратя консули сѫ си съставили за Ибриамъ паша едно мнѣние подобно на онова, което азъ изразихъ. Твърдѣ е желателно, щото Негово Величество Султанътъ скоро да се освѣтли върху характера на единъ офицеръ, у когото той полага такова неумѣстно довѣрие, и да благоволи да го замѣсти съ единъ по-достоенъ човѣкъ.”

 

Желанието, изразено отъ г. Калверта, за по-скорошното вдигане на Ибриамъ паша, се изпълни едва мѣсецъ подиръ датата на горния рапортъ. Пашата се повика надирѣ въ Цариградъ на 8/20 октомври, слѣдъ като обѣси 294 души българи въ единъ периодъ отъ 75 деня — отъ 18/30 юли до 1/13 октомври (В рапортъ на г. Калверта, Blue-book, Turkey № 1, 1878, стр. 463). Броятъ на всички арестовани българи по онова врѣме въ пловдивския затворъ билъ, по сѫщия рапортъ, 1200.

 

Тукъ е мѣстото да се забѣлѣжи, че прѣзъ сѫщия периодъ, многобройни сѫ били обѣсванията на българи (особено отъ Стара и Нова Загора, Каяджикъ, Карабунаръ и Меричлери) и въ самия Одринъ и окрѫга му. Споредъ рапортитѣ на одринския английски вице-консулъ, г. Дюпюи (loco citato стр. 371—435) отъ 28/9 августъ до 2/14 октомври тамъ сѫ били обѣсени 269 души българи.

 

 

63

 

Съ усилие азъ можахъ да запазя равнодушието си при изброяването на тия тегла. Но това равнодушие ми се налагаше отъ необясненото положение на разказвача — Той е или много искренъ или много хитъръ, казвахъ си азъ. На свършване, ненадѣйно, моятъ приятель ми каза:

 

— Па пазете се отъ ония двама. На много хорз изгориха душицитѣ.

 

Можеше ли да бѫде като тѣхъ тоя добъръ българинъ, който тъй прочувствено ми говорѝ за теглата и тѫгитѣ

 

 

64

 

на своитѣ съграждани? И цѣла нощь азъ се мѫчихъ, неуспѣшно, да дамъ отговорь на това питане.

 

На зараньта, и тримата карловци се повикаха, пакъ заедно, отъ Военния Сѫдъ. Блaгоприятното донѣйдѣ впечатление, което отъ вечерь бѣше ми направилъ моятъ приятель, взе пакъ да изчезва, толкозъ повече, че и по пладне и вечерьта, тримата се върнаха пакъ заелно.

 

Скоро слѣдъ завръщането имъ, вечерьта, моятъ бивши съученикъ се отведе, самъ тоя пѫть, отъ единъ старши жандарминъ. Той излѣзе и не се върна вече оная нощь.

 

Да ли не е отишелъ за нови инструкции? мислѣхъ си азъ.

 

На другата зарань, на 25 августъ, рано повикаха отъ стаята ни осакатения отъ бой гръкъ. Той едва се изправи и съ мѫка пристѫпи. Полицейскиятъ го хвана подъ мишница и му помогна за излѣзе отъ стаята.

 

Не се измина единъ часъ, и отъ постелката на която лѣжехъ, азъ забѣлѣжихъ едно необикновено движение отъ страна на нашитѣ съжители, жандармитѣ и арестантитѣ, къмъ прозорцитѣ, които гледаха въ двора на затвора. Приближихъ се и азъ до тия прозорци.

 

Въ тъмничния дворъ бѣха наредени, съ вързани рѫцѣ, съ сѫдбоносната книга на гѫрдитѣ, 16 души млади, готови за бѣсилката.

 

И между тѣхъ бѣха изправени, назначени и тѣ за вѫжето, нашитѣ вчерашни другари, моятъ бивши съученикъ отъ Карлово и моятъ съгражданинъ гръкъ отъ Пловдивъ.

 

Отъ прозореца гледаха тая сцена и двамата издайници.

 

И обърна си очитѣ къмъ насъ моятъ тъй неосновно заподозрѣнъ отъ мене приятель, и мѣтна единъ погледъ пъленъ съ жалость къмъ мене, пъленъ съ яростъ къмъ тѣхъ.

 

Очевидно, тѣ бѣхѫ му изѣли душицата, както и на много други. Кой знае, дали не бѣха се помѫчили да

 

 

65

 

направятъ и него съучастникъ въ своитѣ подлости, съвиновникъ на своитѣ прѣдателства? Но съвѣстенъ и доблестенъ до край, той бѣше се отказалъ да избави живота си като изгуби честьта.

 

И трогнатъ отъ това сърдцераздирателно зрѣлище, азъ се помѫчихъ съ погледа си да поискамъ милость за моето съмнѣние, прошка за моето подозрение отъ мѫченика, който отиваше сега да увѣнчае съ една хубава смърть своятъ хубавъ животъ.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Тая сцена и въобще сценитѣ, прѣдставени отъ другитѣ осѫдени на смърть праведници, ми оставиха едно неизгладимо впечатление.

 

Подиръ тѣхъ азъ много други чувствования изпитахъ, додѣто бѣхъ арестованъ.

 

Помня страха, който ме обзе, когато отъ кауша ме прѣмѣстиха въ мрачната стайчка, въ която причастяваха осѫденитѣ на смърть, и която по-горѣ описахъ.

 

Помня отчаянието, което ме облада, когато, въ тая зловѣща стайчка, азъ прочетохъ въ тогавашния турски вѣстникъ Вакътъ слѣдующия параграфъ:

 

„По ходатайството на английския и американския

„посланици, изпълнението на смъртната присѫда, издадена

„противъ българитѣ Гешови, за сега се отложи”.

 

Помня радостьта, която усѣтихъ, когато, на 28 октомври, слѣдъ два и половина мѣсечно плуене въ пловдивския затворъ, азъ се видѣхъ пакъ съ домашнитѣ си, и всички заедно, ние тръгнахме на заточение за Халепъ, но останахме въ Цариградъ.

 

Помня най послѣ и възторга ми при окончателното ни освобождение, кѫдѣ краятъ на мартъ 1878, по силата на амнистията, постановена въ Сан Стефанския договоръ.

 

Но всичкитѣ тия спомени блѣднѣятъ при възпоминанието, като ми оставиха тия невинни жъртви на една безполезна злоба, тия жизнеобилни бащи на беззащитни челяди, които тръгваха за гроба, спокойни, невъзмутими като че животътъ не бѣше, освѣнъ единъ лошъ сънь. Като че да умре човѣкъ, както е рекълъ единъ французки списатель, не е друго, освѣнъ да си затвори за единъ мигъ очитѣ, за да ги отвори пакъ на вѣчната свѣтлина, дѣто нѣма грабители и мѫчители, издайници и убийци.

 

 

66

 

Тия мѫчители и тия убийци изчезнаха вече. Изчезна тъй сѫщо, за голѣма часть отъ България, и лошиятъ сънь на тогавашния ни робски животъ.

 

Лошъ и ужасенъ бѣше наистина оня сънь. Мрачна и безнадеждна бѣше оная епоха. Нищо свѣтло въ нея, нищо утѣшително. Нищо, освѣнъ едно — славниятъ героизъмъ на скромнитѣ ни братя, които падаха жъртви за свободата на своя народъ.

 

Тѣ ни дадоха единъ великъ примѣръ. И днесъ още тия покойници отъ своитѣ студени гробове ни учатъ единъ урокъ, който никой живъ съ пламенна дума не може ни прѣпода — какъ трѣбва да се прѣзира животътъ, какъ трѣбва да се умира за отечеството.

 

 

 

Часть втора.

 

Врѣмето, съ което мѣримъ траянето на всичко въ тоя свѣтъ, за хората само не върви еднакво. То е бързоного за честититѣ, куцо за злочеститѣ: тича за първитѣ, а едва се влачи за послѣднитѣ.

 

Двѣ години ми се видѣха двѣтѣ недѣли, които бѣха се изминали, откакъ азъ бѣхъ запрѣнъ. При болкитѣ, теглата и тѫгитѣ, при милѣенето за домашнитѣ и жаленето за страдалцитѣ, се притуряше още и ме съсипваше мрачната неизвѣстность на моята сѫдба. Никакъвъ слѣдователь не бѣ ме повикалъ да ме изпита. Никаква видѣлинка върху причинитѣ и цѣльта на моето затваряне не бѣ пробило гѫстата тъмнина, която ме обикаляше.

 

Единственнитѣ свѣтли лѫчи въ тоя безнадежденъ мракъ бѣха съобщенията, които вѣстницитѣ ми носѣха отъ жена ми. И голѣмо бѣше нетърпѣнието, съ което азъ, по пладне, чакахъ тия газети. Тѣ идѣха съ яденето. И азъ, гладенъ, прѣмалѣлъ, се хвърлѣхъ първо върху душевната храна, която се криеше въ вѣстницитѣ, а послѣ и върху другата. Въ тѣхъ азъ дирѣхъ не само новини отъ свещената борба, която се водѣше тамъ нѣйдѣ на сѣверъ, но още и извѣстия отъ домашния крѫгъ, дѣто друга борба, пó-скромна, но не пó малко жестока, борба между страха и надеждата, върлуваше въ души и кѫсаше сърдца, които бѣха менъ мили.

 

Тоя страхъ и тая надежда се отразяваха и въ съобщенията, които получавахъ отъ жена си. Тя ту ми обаждаше факти, които можеха да ме уплашатъ, но можеха

 

 

67

 

и да ме прѣдупрѣдятъ, ту ми прѣдаваше събития, които бѣха отъ естество да ме насърдчатъ и обнадеждатъ. Още ми е на ума, колко обезпокоително бѣше за мене извѣстието, че властитѣ арестували Н. Боголюбие Епископа Гервасия. Още помня, отъ друга страна, колко ободрителна бѣше новината, че единъ английски кореспондентъ ми донесалъ отъ Цариградъ exequatur’тъ ва почетенъ вице-консулъ на американскитѣ Съединени Държави въ Пловдивъ.

 

За да разбератъ читателитѣ, защо азъ се обезсърдчихъ отъ запирането на епископа Гервасия и отъ дѣ на кѫдѣ се назначавахъ американски вице-консулъ, азъ трѣбва да имъ разправя нѣкои събития изъ политическата хроника на Пловдивъ прѣзъ годината, която прѣдшествова войната за освобождението. Студентътъ на народната ни история ще намѣри, може би, въ тоя разказъ нѣкои факти не съвсѣмъ безинтересни за най-новата ѝ епоха.

 

 

I.

 

Южно-българското възстание на 1876 ще се знае въ историята като движение селско, а не градско. Селата скокнаха, когато градовете не шавнаха. Далѝ защото Хасково, Пловдивъ и София бѣха пострадали въ 1873, когато се гръмна върху X. Ставря и се обра пощата, та не бѣха наклонни вече на нови жертви, далѝ защото Ст.-загорскиятъ бунтъ въ 1875 се свърши съ несполука, която охлади тогавашнитѣ апостоли къмъ градоветѣ, фактъ е, че най голѣмото ни възстание се извърши почти безъ участието на най-голѣмитѣ ни центрове. На пръсте могатъ да се изброятъ ония пловдивци, които се живо намѣсиха въ самото движение, които дѣятелно помогнаха за подклаждането на самия огънь. Но когато тоя огънь избухна, пламна и въ сърдцата на пловдивскитѣ българи искрата на народната солидарность. Тая искра запали цѣлъ пожаръ, когато се узна, съ какви срѣдства биде потъпкано отъ господствуващето племе това възстание. Негодуванието бѣше общо. Нашитѣ пловдивски първенци, които осѫдиха революционеритѣ, не пó-малко осѫдиха безполезнитѣ звѣрства, съ които турскитѣ редовни и нередовни войски бѣха си отмъстили на безпомощнитѣ жени и дѣца. Колкото за насъ, младитѣ, ние просто треперѣхме отъ ядъ, не можехме да се поберемъ въ кожата си, като слушахме страхотиитѣ, които, отъ день на день пó грозни, ни долитаха отъ театъра на движението.

 

 

68

 

Тоя ядъ се излѣ отъ мене въ единъ редъ писма, които тогава отправихъ, чрѣзъ австрийската поща, до единъ доблестенъ и дѣятеленъ приятель въ Цариградъ. Колкото по-потрѣсни ставаха свѣдѣнията, които получавахме отъ вънъ, толкозъ пó буйни ставаха и моитѣ писма. Не буря, а ураганъ отъ негодувание завѣя изъ тѣхъ. Азъ бѣхъ смѣлъ, рѣшителенъ, неустрашимъ. Имахъ довѣрие въ лицата, чрѣзъ които и до които изпращахъ съобщенията си. Въ оная епоха, когато всичко бѣше осквернено, света бѣше тайната на писмата. И тая светость ни спаси.

 

Моитѣ съобщения не съставляваха може-би освѣнъ една незначителна струя въ пороя ужаси, който бѣше потекалъ тогава отъ Южна-България, и който, благодарение на Дейли Нюсъ, покърти отпослѣ цѣлото европейско обществено мнѣние [1]. Но тая струя и знанието на англииския язикъ ми привлекоха честьта да бѫда единъ отъ първитѣ доставители на свѣдѣния на англйскитѣ и американски пратеници, които тогава, вслѣдствие шума произведенъ отъ писмата на Дейли Нюсъ, закръстосаха нашата страна. Пръвъ се отзова въ Пловдивъ тогавашниятъ английски вицеконсулъ въ Одринъ, J. Hutton Dupuis; и части отъ неговитѣ рапорти, първитѣ официални доклади по тогавашнитѣ страхотии, сѫ вземени буквално отъ писменитѣ бѣлѣжки, които азъ му дадохъ. Подиръ него пристигнаха английскиятъ пратеникъ, г. Берингъ и американскиятъ, г. Скайлеръ, придружень отъ двамата специални кореспонденти, г. г. Макгаханъ (на Daily News) и Шнайдеръ (на Kölnische Zeitung). Жъдни за свѣдѣния, тия господа питаха за всичко. Помежду другитѣ съобщения, г. Скайлеръ поиска отъ мене, на английски, и единъ рапортъ върху търговията на Южна-България. Азъ му доставихъ такъвъ рапортъ, и не безъ очудване чухъ подиръ малко, че тоя мой докладъ билъ

 

 

1. Пловдивската българска митрополия не малко помогна тогава съ своитѣ рапорти върху звѣрствата. Едно подобно изложение върху тия звѣрства най-напрѣдъ нашитѣ цариградски патриоти били дали на Г. Галленга, тогавашния кореспондентъ на Таймсъ въ Цариградъ, който и се съгласилъ да го изпрати на своя вѣстникъ. Но Таймсъ отказалъ да го обнародва. Тогава нашитѣ родолюбци се отправили до Г. Пиарсъ (Pearse), цариградския дописникъ на Дейли Нюсъ, който и успѣлъ да убѣди редакцията му въ вѣрностьта на изложението и въ нуждата на обнародването му. И по тоя начинъ се почна писменния походъ, който прослави името на Дейли Нюсъ и принесе една неоцѣнима услуга на единъ цѣлъ народъ.

 

 

69

 

изпратенъ въ Вашингтонъ, и че отъ тамъ писали г. Скайлеру да ме покани да приема поста на почетенъ вицеконсулъ на Съединенитѣ Държави въ Пловдивъ. Той ми прѣдаде тая покана, но азъ отказахъ.

 

Смъртьта покоси напослѣдъкъ, въ сравнително ранна възрасть, незабравимия ни благодѣтель, г. Скайлеръ. Умрѣ неоплаканъ отъ България оня, който толкозъ нейни сълзи бѣше отрилъ. Ни една жива българска дума не отиде да утѣши неговата челядь, ни единъ зеленъ български листецъ не се изпрати за да раззелени неговия гробъ. Но неговата паметь трѣбва да живѣе и се зеленѣе въ българското отечество, защото безъ него нашата страна не щѣше можи би да бѫде каквато е днесь. И да е вѣрно дори твърдението на тогавашния английски посланикъ въ Цариградъ, сѫрь Хенри Еллиотъ, че английския пратеникъ, г. Берингъ, „откри Батакъ”, [1] убѣждението на цѣлия безпристрастенъ свѣтъ е, че г. Берингъ не щѣше да иде въ Батакъ и не щѣше да го „открие”, ако не бѣше г. Скайлеръ да го слѣди като сѣнка. [2] А безъ Батакъ, г. Гладстонь нѣмаше да пише прочутата си брошура, Антлия не щѣше да се развълнува отъ невидѣни до тогава митинги, конференция нѣмаше да се събере въ Цариградъ и великиятъ ни освободитель нѣмаше да тегла сабята за насъ.

 

Г. Скайлеръ ни принесе и друга не пò-малка услуга. Той пръвъ, заедно съ покойння князъ Церетелевъ, изработи проекта за създаването на една автономна България, който проектъ отпослѣ послужи за основа на разискванията въ Цариградската конференция. Нему и на князъ Церетелевъ дължимъ, слѣдователно, обстоятелството, че не само Санъ-Стефанскиятъ договоръ, но, прѣди него, и единъ европейски ареопагъ призна Македония за съставна часть на България. А това признание е отъ неоспорима важность

 

 

1. Blue Book, Turkey № 1 (1877), стр. 143.

 

2. Споредъ достовѣрни частни сѣдѣния, които имамъ, г. г. Ушбърнъ, Лонгъ и Панаретовъ, добрѣ познатитѣ профгсори на Robert-College, сѫ дѣятелно помогнали за тогавашното пѫтуване на г. Скайлеръ изъ България. Когато се рѣшило въ Англия да се изпрати г. Берингъ, казанитѣ трима уважаеми дѣйци по народното ни възраждане, една нощь до късно убѣждавали Г. Скайлера да тръгне. Той склонилъ, съ условие, че и г. Мейнардъ (американскиятъ посланикъ) ще се съгласи, и че единъ българинъ тълмачъ ще му се даде. Съгласието се издѣйствувало, а за драгоманъ му се далъ Г. П. Димитровъ, на чието мѣсто, въ редакцията на в. Зорница, останалъ Т. Ив. П Славейковъ.

 

 

70

 

 за настоящето, може да нма рѣшително значение и въ бѫдещето.

 

Още помня, съ какъвъ непристоренъ възторгъ г. Скайлеръ ни съобщи съдържанието на тоя свои проектъ. Бѣше кѫдѣ срѣдата на ноември 1876. Неговиятъ рапортъ върху възстанието бѣше отколѣ напечатанъ и прѣпечатанъ на разни езици, и неговото име ечеше по цѣлъ свѣтъ. Бѣхъ получилъ отъ него и единъ екземпляръ отъ тоя рапортъ и двѣ три писма, но никакво извѣстие не бѣхъ приелъ, че той готви и проектъ за устройството на една автономна България. Ненадѣйно, той ми отправи една депеша, съ която ми съобщи, че за втори пѫть иде да посѣти Пловдивъ. Излѣзохъ на желѣзнопѫтната станция за да го срѣщна. Тамъ намѣрихъ и други негови познайници. Той ме поздрави, поиска да ми поговори насамѣ и съ една тържествуваща усмивка ми яви, че ни носи проекта за урежданието на една самостоятелна България. Сѫщеврѣменно той ми прѣдложи да свикамъ нѣколко души пó-първи българи за да го прѣгледаме и дадемъ мнѣнието си. Азъ свикахъ първенцитъ, г. г. Хр. Ив. Гешовъ, Стоянъ Д. Каблешковъ, И. Груевъ и нѣколко млади, и, въ кѫщата на първия, на покойния ми чичо Хр. Ив. Гешовъ, ние разгледахме една вечерь първата конституция на възродената въ кърви и сълзи България. Слѣдъ това наше разглеждание, г. Скайлеръ съобщи своя проектъ и на г. Берингъ, който слѣдѣше тогава въ Пловдивъ дѣйствията на комисията, учрѣдена да сѫди виновницитѣ на звѣрствата. Чрѣзъ г. Берингъ тоя проектъ влѣзе и въ рѫцѣтѣ на английския посланикъ въ Цариградъ [1].

 

Въ това свое дохождание, Г. Скайлеръ пакъ ме убѣждава да приема поста на почетенъ вице-консулъ на Американскитѣ Държави, но азъ пакъ не приехъ. По негово настояване, азъ се съгласихъ само да пиша отъ врѣме на врѣме въ Таймсъ, дѣто и се помѣстиха нѣкои мои писма отъ Пловдивъ прѣзъ всичкото течение на Цариградската Конференция и до началото на руско-турската война на 1877.

 

 

1. Blue-book, Turkey № 2 (1877), стр. 28. Въ тая синя книга отъ 1877 се намиратъ текстоветѣ на първоначалния проектъ на г. г. Скайлеръ и Церетелевъ и на видоизмѣненията, които той отпослѣ прѣтърпѣ. Споредъ първоначалния проектъ, България щѣше да бѫде една. Отпослѣ, по настояването на английскитѣ делегати, и противъ генерала Игнатиевъ, тя се раздѣли на двѣ български провинции. Въ Цариградъ стана, слѣдователно, репетицията на берлинската драма.

 

 

71

 

Прѣзъ врѣмето на тая конференция нашето търпѣние се тури на една безподобна изпитня: единъ родолюбивъ инакъ и заслуженъ нашъ дѣецъ дойде отъ Цариградъ за да убѣди нашитѣ първенци въ Пловдивъ да изпратятъ до Високата Порта единъ вѣрноподанически адресъ, съ който да се яви, че пловдивскитѣ българи нѣмали нужда отъ реформитѣ, които конферекцията имала прѣдъ видъ. Страхътъ е лошъ съвѣтникъ. Подъ неговото влияние нашитѣ пловдивци подписаха документа, който се искаше отъ тѣхъ.

 

Възмутени, възнегодувани отъ тая постѫпка, ние младитѣ рѣшихме на тоя рабски адресъ да противопоставимъ други, до самата конференция. Азъ съчинихъ контра-адресъ, на французки. Разискахме съдържанието му въ едно събрание, състояще отъ Н. Боголюбие Епископа Гервасия, отъ Ив. П. Герджиковъ, П. В. Горбановъ, Ив. Ст. Гешовъ и мене. Текстътъ се одобри [1], и подписитѣ се събраха, тайно, но бръзо. Г. П. В. Горбановъ се натовари да го занесе въ Цариградъ, дѣто билъ го врѫчилъ на лордъ Солсбери. Скоро подиръ това конференцията се разтури безъ да може да убѣди заслѣпеното тогава турско правителство, че истинската храбрость често състои въ отстѫпчивостьта. Дали съдържанието и подписитѣ на нашия контра-адресъ се съобщиха на отоманскитѣ делегати въ конференцията, за мене и до сега още е неизвѣстно.

 

Отъ Цариградъ дипломатическитѣ прѣговори се прѣнесоха въ Лондонъ, дѣто и се подписа познатиятъ лондонски протоколъ. Но Високата Порта отказа да приеме и него. Русия обяви война, мина Дунава, прѣскочи и Балкана. Съ съгласиего на г. Скайлеръ, азъ спрѣхъ писмата си до Таймсъ, толкозъ повече, че дописки отъ градове като Пловдивъ не прѣдставляваха вече интереса, който имаха съобщенията отъ самия театръ на войната. Но когато, слѣдъ оттеглюването на Гурко, подиръ разорението на Стара-Загора, се почнаха пакъ свирѣпствата, които описахъ въ първата часть отъ тия записки, и се повтори отъ ново кървавата трагедия на 1876, азъ писахъ на г. Скайлеръ едно отчаяно писмо, съ което го молѣхъ да посѣти пакъ нашитѣ страни, за да обърне повторно вниманието на образования

 

 

1. Както черновката на тоя адресъ, тъй сѫщо и най-важнитѣ ми писма и документи отъ тая епоха се уничтожиха отъ домашнитѣ ми веднага подиръ арестоването ми, отъ страхъ да не попаднатъ въ рѫцѣтѣ на турскитѣ власти, които часто правѣха тогава обиски.

 

 

72

 

свѣть върху тегла на пó-малки отъ ония на Батакъ. Г. Скайлеръ ми отговори, че неговото идване всрѣдъ войнага бѣше скопчено съ голѣми мѫчнотии, но че той съ готовность би далъ гласность на каквито съобщения азъ бихъ благоразѫдилъ да му изпроводя върху събитията по насъ. И за да не бѫда изложенъ на опасность вслѣдствие на тия съобщения, г. Скайлеръ за трети пѫть пакъ настоя да приема поста на почетенъ вице консулъ на Съединенитѣ Държави въ Пловдивъ.

 

Слѣдъ едно послѣдно колебание, азъ тоя пѫть приехъ прѣдложениото на г. Скайлеръ, по съображенията, които той бѣше прѣдставилъ. И азъ чакахъ вече своя вице-консулски exequatur, когато, на 12 августъ, пловдивскитѣ турски власти ме запрѣха.

 

Бѣха ли узнали цѣльта, съ която азъ приемахъ вицеконсулския постъ? Наклеветенъ ли бѣхъ отъ нѣкого? Моето прѣдположение е, че азъ бѣхъ издаденъ, може би невинно, отъ едного отъ англичанитѣ които се намираха въ Пловдивъ въ началото на 1877 и които узнаха, че азъ бѣхъ авторътъ на пловдивскитѣ писма до Таймсъ [1].

 

Както и да е, чигателитѣ сега знаятъ, защо азъ се събудихъ една зарань консулъ въ затвора — in partibus infidelium — и защо арестоването на Епископа Гервасия, съ когото бѣхме главно отговорни за противо-правителствснил адресъ до конференцията, ми причини безпокойствие.

 

Моето назначение за вице-консулъ на Съединенитѣ Държави обяснява още, защо посланикътъ на казанитѣ държави въ Цариградъ се заинтересува отъ моята участь. Той официозно можеше да работи за освобождението ми, тъй като моето качество на турски поданикъ не му дозволяваше да се застѫпи за мене и официално. Сѫщеврѣменно почна да работи официозно за нашето освобождение и английскиятъ посланикъ, г. А. X. Лейярдъ. Неговото

 

 

1. Пловдивскиятъ английски вице-консулъ, г. Калвертъ, въ писмото си отъ 1 ноем. 1877 (Blue-Book, Turkey № 1 1878, стр. 525) твърди наистина, какво пловдивскитѣ власти незнаяли, че азъ съмъ билъ Таймсовия дописникъ додѣто Таймсъ самъ не обнародвалъ тоя фактъ прѣзъ октомври 1877. Но това едва ли ще е вѣрно и за одринскитѣ военни власти, отъ които мисля се даде заповѣдьта да се арестовамъ азъ съ братовчеда си. На слѣдующата страница отъ сѫщата Синя Книга е обнародвано и обвинението на Серверъ паша противъ насъ, че единъ нашъ сродникъ (Г. М. Балабановъ) билъ назначенъ отъ руситѣ свищовски Вице-Губернаторъ!

 

 

73

 

платоническо ходатайство се захвана веднага слѣдъ затварянето, и то по прѣдложението на английския въ Пловдивъ вице-копсулъ, г. Калвертъ. Отпослѣ г. Лейярдъ получи и отъ самия тогавашенъ министъръ на Външнитѣ Дѣла, лордъ Дерби, инструкции за да говори въ наша полза.

 

Но тая двойна намѣса въ наша полза, намѣсто да омегчи, още по-вече ожесточи подголѣменитѣ отъ неочакванитѣ си сполуки въ Плѣвенъ и Шипка турски власти. И историята на нашето по нататъшно стоене въ затвора е още единъ епизодъ отъ историята на хитроститѣ, които турската администрация прояви въ борбата си срѣщу западната дипломация прѣзъ сѫдбоноснатѣ години 1876—1879.

 

 

II.

 

Отъ началото на тая борба още стана явно, че пловдивската турска военна власть нѣмаше да ни освободи Затова и азъ въ тайното си прѣписвание съ домашнитѣ си, прѣдложихъ да помолятъ английския вице-консуль въ Пловдивъ, да пише комуто трѣбва за да се изпратимъ ние въ Цариградь. Столицата на Империята ни се видѣше

 

 

1. Ето първитѣ телеграфически инструкции отъ лордъ Дерби до г. А. X. Лейярдъ, които срѣщамъ въ английската синя книга (Turkey № 1, 1878, стр. 333 и 335) относително до насъ. Тия двѣ депеши обясняватъ и причината на застѫпването на лорда за насъ:

„Септ. 21 г. Поттеръ, членъ на парламента, явява, че г.

„Гешовъ е осѫденъ да се обѣси въ Цариградъ (!) въ недѣля и моли

„щото В. Прѣвъзходителство да направите възможсното за да

„спасите живота му. Употрѣбете най-голѣмитѣ си усилия, освѣнъ

„ако виждате силни причини за противното”.

 

„Септ. 25. Нека Портата знае, че въ дѣлото на двамата

„Гешовци се интересуватъ твърдѣ много въ Англия. Тѣ сѫ добрѣ

„познати въ Манчестеръ, и азъ получихъ едно прошение отъ тамъ

„подписано отъ многобройни и влиятелни лица въ тѣхна полза.

„Подобни жалби се приеха отъ Лидсъ и други градове на сѣверна

„Англия. Ако присѫдата имъ се изпълни, тя ще произведе едно

„много неблагоприятно настроение срѣщу Турция”.

 

Прѣписъ отъ тая послѣдна телеграма е била прѣдадена отъ г. Лейярдъ на самия Султанъ (Turkey, 1378, стр. 391), който и се заинтересовалъ въ нашата сѫдба, както се види отъ сѫщата депеша на г. Лейярдъ.

 

Тукъ е мѣстото да забѣлѣжа, че инициативата на английскитѣ прошения въ наша полза се дължи на нѣколко приятели българи и англичани, които азъ бѣхъ добилъ въ Манчестеръ, въ врѣмето на седмогодишното си прѣбивание въ индустриалната столица на сѣверна Англия. Помежду тия приятели е и г. Юрданъ Вълчевъ, сега финансовъ чиновникъ.

 

 

74

 

тогава една обѣтована земя, дѣто нѣмаше бѣсилки, дѣто имаше посолства и легации, прѣдъ очитѣ на които не можеха да върлуватъ страститѣ, които бѣха окървавили провинцията. И ние ламтѣхме за тая обѣтована земя, дѣто поне животътъ щѣше да ни бѫде въ безопасность.

 

Американската легация и английското посолство одобриха това мое прѣдложение и взеха да дѣйствуватъ прѣдъ Високата Порта за неговото приемане. Ние добихме извѣстие за това още на 28 августъ, въ самата тъмница. И всѣка зарань ние се питахме — щатъ ли да ни изпратятъ, щатъ ли? Намъ се видѣше, че цѣлата ни сѫдба се съдържаше въ отговора на това питане.

 

На 2 септември, единъ отъ пловдивскитѣ градски пристави ни яви, че по заповѣдь отъ Цариградъ ние трѣбва да бѫдемъ готови да тръгнемъ сѫщия день за тамъ, съ особения тренъ, съ който щѣлъ да замине за столицата прѣдседательтъ на Воения Сѫдъ, Ибрахимъ паша. Ние обадихме за това радостно извѣстие и на домашнитѣ, за да ни приготвятъ нужднитѣ за пѫть дрехи и да ги изпратятъ на желѣзнопѫтната станция. Скоро докараха за насъ и единъ файтонъ, въ който се качихме ние, качи се и единь старши жандармъ и тръгнахме за станцията. Ние намѣрихме тамъ нѣкои роднини и приятели, но не намѣрихме нито Ибрахимъ паша, нито особения му влакъ. Дѣ бѣ се дѣналъ пашата? Дѣ бѣ останалъ тренътъ му? Всички си задавахме тия вьпроси, но никой не можеше да отговори. Слѣдъ нѣколкочасно чакане, намъ се яви, че тръгването на Ибрахимъ паша се отложило за слѣдующата зарань, и, измамени въ очакването си, но все насърдчвани отъ полунадеждата, че ще тръгнемъ на зараньта, ние се върнахме съ старшия въ затвора.

 

Тамъ ни повториха пакъ, че на сутриньта, много рано, щѣли сме да заминемъ съ пашата за Цариградъ. И цѣла нощь азъ не мигнахъ, мѫченъ отъ мисълъта, далѝ нѣкоя нова спънка или прѣсна хитросъ не щѣше се изпрѣчи, за да осуети нашата надежда за освобождение отъ вертепа, въ който чезнѣхъ. И дѣйствителенъ вертепъ ми се видѣ, прѣзъ оная мѫчителна нощь, оня каушъ, дѣто, въ полумрака на едно димливо петролево освѣтление, всрѣдъ пияни и мръсни жандарми и прѣстѫпници, и петьтѣ человѣшки чувства бѣха изложени на една безотдишна изпитня; дѣто очитѣ страдаха отъ безобразия, ушитѣ отъ псувни, ноздритѣ отъ вони, устата отъ жажда, а снагага и нозѣтѣ отъ насѣкоми; дѣто събранитѣ —

 

 

75

 

за спокойствието на обществото — нехранимайковци не оставяха ни единъ чистъ кѫтъ, за да може человѣкъ да си държи една прана дрѣха, ни единъ чистъ сѫдъ, за да може да се разхлади съ една капка вода. Когато въ подобни мѫчилища, съньтъ посѣти уморенитѣ клѣпачи и омае измѫченитѣ чувства, облагодѣтелствуваниятъ страдалецъ може да се счита за дѣйствително блаженъ. Но и страданията биватъ двойни, ако това блаженство се очаква въ уреченото врѣме, а не дойде.

 

Слѣдъ една безсънна нощь, безотрадно съмна деньтъ 3 септември. Развидѣли се добрѣ, а извѣстие за нашето тръгване още нѣмаше. Възможно ли е да се отложи то пакъ? питахме се ние. — Не, невъзможно, ето че иде и приставътъ за да ни яви, вѣроятно, че трѣбва вече да се стѣгаме. Неговата сдържана усмивка не обѣщава ли щастие?

 

— Дайте мюждето, почва той.

 

И нашата радость е неизказана. Ний сме възхитени.

 

— По заповѣдь на Сюлейманъ паша, продължава той, вие оставате пакъ тукъ. Нѣма да правите трудъ. Ибрахимъ паша тръгна вече безъ васъ.

 

И за това поразително съобщение ни се иска мюжде!

 

По-горчива подигравка, по ядовита ирония, не можеше да бѫде. Съ проницателностьта, която дава злочестието, ние проникнахме комедията, която бѣше се изиграла съ насъ. Кръвожадниятъ Ибрахимъ паша, който отъ начало още бѣше противенъ на нашето изпращане въ Цариградъ, бѣше употрѣбилъ името на Сюлейманъ паша, за да ни задържи въ Пловдивъ. Въ военно врѣме, кой може да възстане противъ мощната дума на единъ главнокомандующъ, противъ повелителнитѣ съображения на държавната защита? Консулски рапорти отпослѣ потвърдиха вѣрностьта на това наше прѣдположение. Ибрахимъ паша, а не други, бѣше виновникътъ [1] на нашето горчиво разочарование.

 

 

1. Въ Английския Blue-book Turkey № 1 (1878), стр. 408, азъ намирамъ слѣдующето извлечение отъ едно писмо отъ пловдиския Вице-Консулъ г. Калвертъ до Одринския Консулъ г. Блѫнть, съ дата 4/16 септември 1877:

 

„Имамъ честь да ви явя, че въ отговоръ на една телеграма отъ Посланника на Нейно Британско Величество, съ която азъ се питахъ, дали животътъ на Гешовци е въ опастность и дали се получиха заповѣди отъ Цариградъ за да ги пратятъ тамъ, азъ вчера телеграфирахъ на Негово прѣвъзходителство както слѣдва:

 

«Гешовци ще тръгнатъ днесъ съ извънреденъ влакъ.

„Вчера азъ отправихъ втора телеграма до английския по-

„сланикъ, съ която му съобщихъ нетръгването на Гешовци, вслѣд-

„ствие, както се научихъ, на противни инструкции отъ Сюлей-

„манъ паша, но депешата ми се върна съ бѣлѣжка, че никакво

„шифровано съобщение не може да се приеме, и по тая причина

„азъ пратихъ слѣдующата отворена телеграма.

 

„Както се научавамъ, вслѣдствие на противни заповѣди отъ

„Сюлейманъ паша, Гешовци не се изпратаха вчера. Ибрахимъ паша

„Пловдив-ски Военненъ Комендантъ, тръгна за Цариградъ.

 

„Тая зарань отъ Телеграфната Станция ми обадиха, че мо-

„ята депеше отъ 2/14 того била спрѣна въ Царигадъ по по-горня

„заповѣдь.

 

„Подиръ едно свиждане днесъ съ Мютисарифина, азъ теле-

„графирахъ на г. Лейярдъ (английски посланикъ) както слѣдва:

 

„Нетръгването на Гешовци стана въпрѣки повторнитѣ за-

„повѣди изпратени отъ Мютесарифина. Ибрахимъ паша каза, че

„той е отговоренъ за неизпълнението на заповѣдитѣ.

 

„Тъй като Ибрахимъ паша, както той самъ ми яви, се на-

„мира подъ прѣкитѣ заповѣди на Султана и не признава никоя

„друга по-горна власть, вѣроятно е, че Негово Прѣвъзкодител-

„ство има намѣрение да прѣдстави дѣлото на Гешовци отъ своя

„гледна точка на Негово Величество. Ибрахимъ паша отъ начало

„още, както се уча, се е разсърдилъ за забѣлѣжкитѣ, които азъ

„му направихъ, по колкото се можеше по-приятелски и благоро-

„денъ начинъ, относително строгостьта, съ която се той отнесе

„къмъ ония българи, които му се посочиха като съчувственици или

„съучастници на бунтовнически замисли. Като съзнавахъ вѣро-

„ятностьта, че безсъвѣстни лица между мусулманитѣ ще се пол-

„зуватъ отъ обстоятелствата да удовлетворятъ свои лични вра-

„жди, като отправятъ клевети срѣщу невинни българи, азъ се

„помѫчихъ да му втълпя нуждата да прави разлика между истин-

„ски и лъжливи обвинения; но жално ми е да кажа, че въ това опит-

„ване азъ не сполучихъ.

 

„Лекомислието иа Ибрахимъ пашовото поведение и на него-

„вия разговоръ тукъ, дѣто е занетъ съ такава сериозна и отго-

„ворна мисии като прѣдседатель на Военния сѫдъ, е наскърбило

„християнетѣ отъ разнитѣ вѣроизповѣдания, и то се е осѫдило дори

„отъ менъ познати мусулмани, чието чувство на правосѫдие не

„се е съвсѣмъ изкривило отъ слуховетѣ на руско-български сви-

„рѣпства.

 

„Колкото за Гешовци, страхъ ме е, че Ибрахимъ паша ще

„употрѣби всѣко усилие за да се спре тѣхното отстранение отъ

„Пловдивъ, та се осмѣлявамъ да внуша, че прѣки прѣдставления

„на Султана отъ посланика на Нейно Величество ще бѫдать един-

„ственото срѣдство за да се постигне тѣхното изпращане въ Ца-

„риградъ.”

 

Приведохъ цѣлъ тоя откъслекъ, защото той ми се види твърдѣ характеренъ за оная епоха — за безсилието на тогавашнитѣ граждански власти въ Турско, за малкото довѣрие, което Турция е имала и къмъ самитѣ английски консули, на които не е дозволявала шифровани депеши и най-послѣ за прѣстѫпната вѣтърничавость на единъ прѣдседатель на Воененъ Сѫдъ, на грозния Ирахимъ паша, който, споредъ разказването на неговия гръкъ домовладика въ Пловдивъ, обикновено рѣшавалъ да се обѣсзатъ българи вечерь, слѣдъ изпиването на цѣла бутилка конякъ.

 

 

76

 

Неговото ожесточение противъ насъ не се ознаменова само съ това разочарование. Едва стигналъ въ Цариградъ, той издѣйствова противъ насъ и друга по-неприятна мѣрка. На 5 септември насъ ни извадиха отъ кауша, въ който бѣхме прѣседѣли днанадесеть деня, и ни прѣмѣстиха въ малката стаичка, долу, дѣто причастяваха осѫденитѣ на смърть политически затворници. При насъ туриха и живописецътъ Станиславъ Доспѣвски, който ни бѣше другарь и въ горния каушъ. И нито приставъ, нито стражаръ, нито друго нѣкое лице се пусна вече при насъ, тъй като ние се прѣдадохме напълно на военнитѣ власти. Двама часови, отъ запаснитѣ войници, се турнаха на вратата и на единия прозорецъ на нашето ново помѣщение, и ефрейторътъ само имаше право да влиза при насъ, да ни носи ядението и да отниса сѫдоветѣ. И почна за насъ третята фаза на нашия затворнически животъ, по строга и по-безнадеждна отъ първитѣ двѣ.

 

 

77

 

 

III.

 

Новиятъ ни затворъ бѣше едно изповѣдало въ всичкия смисълъ на думата. Въ него бѣха дали послѣднята си изповѣдь многобройни невинни жъртви, въ него тѣ бѣха получили и послѣдното си причастие. И когато ние влѣзохме въ това лобно мѣсто, въ това прѣддверие на бѣсилката, намъ се стори, че и нашата сѫдба бѣше вече рѣшена, че и нашиятъ послѣденъ часъ бѣше вече ударилъ.

 

Тѣсна, тъмна, злѣ-провѣтрена, нашата стая ни се видѣ като гробница. Тя бѣше около 6 метра дълга, 4 м. широка и 2 1/2 метра висока. Единъ безпрозоренъ зидъ я дѣлѣше отъ главния затворъ, и тя, както казахъ вече въ първата часть отъ тия записки, вземаше свѣтлина отъ входа на долния етажъ, който и тъй бѣше тъменъ, и отъ стаята на градоначалника, която я дѣлѣше отъ конашкия дворъ. Вратата ѝ имаха една четвъртита дупка, която постоянно зѣеше, и прѣзъ която зѣпаше единиятъ отъ нашитѣ вардачи. На безстъкленкя прозорецъ, при вратата, се очертаваше тъмниятъ силуетъ на втория ни часовой, а прѣзъ втория прозорецъ, който гледаше въ градоначалническата стая, и който имаше стъкла, а по нѣкога и завѣса, често се мъркаше безбрадиятъ профилъ на самия градоначалникъ, познатиятъ тогава въ Пловдивь Едхемъ-ага.

 

При влизането ни въ тая приврѣменна за други квартира, намъ позволиха да вземемъ и постилкитѣ си,

 

 

78

 

 и това оостоятелство ни до нѣйда обнадежди. Малката надежда порастна когато видѣхме, че се мина едно денонощие, че се минаха и двѣ, безъ да ни безпокоятъ. И ние взехме да се мѫчимъ на обдръгнемъ на тая гробница, въ която ни бѣха живи закопали. Наредихме се както можахме. Постлахъ си азъ постелкага въ кѫта, къмъ градоначалническата стая, намѣсти се братовчедъ ми до мене, нареди си постилката на другия кѫтъ, срѣщу вратата, и бѣдниятъ Доспѣвски. И почнаха отъ ново да сноватъ помежду затвора ни и домашнитѣ ни сѫдоветѣ съ яденето и вѣстницитѣ съ съобщенията.

 

Недоволенъ отъ пó-вехтитѣ новини, които французкитѣ вѣстници, пращани отъ дома, ми донасяха, азъ захванахъ да купувамъ всѣки день добрѣ познатия тогава турски вѣстникъ Вакътъ отъ едно момче, което, веднага подиръ пристигането на влака, идѣше въ конака да продава вѣстника на гладнитѣ за новини чиновници. Безъ особено разрѣшение, на това момче се позволи да се приближава до нашия безстъкленъ прозорецъ и да ми продава едва що пристигналия Вакътъ. И азъ съ трѣскаво любопитство разгръщахъ влажния още листъ за да диря въ него трохи отъ утѣха и шушки отъ надежда при черното тегло на оная страшна за народа ни есень на 1877 г.

 

Ненадѣйно, единъ день, въ Вакътъ азъ срѣщамъ и нашето име и полузамаянь прочитамъ параграфа, който приведохъ вече:

 

„По ходатайствого на английския и американския

„посланници, изпълнението на смъртната присѫда издадена

„противъ българитѣ Гешови, за сега се отложи”.

 

Възможно ли бѣше да ни осѫдятъ на смърть безъ да ни викатъ поне единъ пѫть на дознание? Но възможно ли бѣше, отъ друга страна, Вакътъ да говори за смъртна присѫда, ако тя не е била издадена? И тласкани, блъскани отъ тия противоположни въпроси, мисли ту безнадежни, ту не съвсѣмъ безутѣшни, се гонѣха въ нашитѣ глави. Единъ факгъ силно пледираше за истинностьта на извѣстието, че смъртна присѫда е била издадена. Тоя фактъ бѣ прѣмѣстването ни въ това послѣдно жилище на толкозъ обѣсени вече наши братя тъкмо по онова врѣме, когато съобщаваната отъ Вакътъ смъртна присѫда трѣбва да е била издадена.

 

И подъ впечатлението на тоя фактъ, на това мрачно мѫчилище, което още ни държеше въ челюститѣ си, на тая строгость, която още не ослабваше, ние прѣкарахме

 

 

79

 

нѣколко твърдѣ тѫжни и горчиви дни. Азъ не смѣяхъ да съобща тая своя тѫга и на домашнитѣ ни, за да не обезпокоя и тѣхъ. Помолихъ ги само, за моя утѣха, да изпросятъ отъ когото трѣбваше позволението за да ми пратятъ въ затвора пó голѣмото ми момиче — дѣте на година и нѣколко мѣсеца — да ми проводятъ и една английска книга. Изпроси се това позволение, и за единъ кратъкъ часъ моята тъмница свѣтна съ една лѫчь отъ домашното блаженство. Донесоха ми момиченцето и ревностнитѣ вардачи, които имаха заповѣдь да прѣглеждатъ всичко, що влизаше въ нашата стая, прѣтърсиха му всичкитѣ дрѣшки и го внесоха при мене. И като че съ него заедно единъ кѫтъ отъ небето влѣзе и въ моя пъкълъ. Изчуруликами своята дѣтинска безчумна пъсень, поприговори ми съ своето любяще беззломислено сърдце, ободри ме, одързости ме, и на тръгване задърпа ме за рѫката, за да ме води у дома. Очевидно, за него бѣ непонятно, защо азъ да сѣдя въ тая тъмна стая, когато тамъ, въ видѣлата ни кѫща, имаше сърдца, които копнѣеха за мене.

 

Отъ дома ми изпратиха и английската книга, която и тоя часъ лежи прѣдъ моитѣ очи. Тя е Библейски Рѣчникъ на Джонъ Фарраръ, печатанъ въ Лондонъ въ 1871, и избранъ отъ домашнитѣ ми като книга, която можеше да ме утѣши, безъ да ме компрометира прѣдъ турскитѣ власти. И дѣйствително азъ намѣрихъ въ нея и утѣха и поучение, и за пръвъ и за послѣденъ — може-би — пѫть въ живота си азъ изчетохъ рѣчникъ отъ кора до кора. Па и до самитѣ кори азъ намѣрихъ материалъ за занятие, тъй като на бѣлитѣ листа до тѣхъ съмъ забѣлѣжилъ нѣкои дати и факти отъ затворническия ми животъ, а на една бѣла страница имамъ изрисувана едната страна на послѣднята ни тъмница отъ нашия другаръ въ нея, споменатия вече живописецъ, Станиславъ Доспѣвски. И ще пазя азъ тоя рисунъкъ не само като споменъ отъ нашия затворъ, но и като послѣденъ трудъ на единъ многообѣщающъ по едно врѣме български артистъ. Клетиятъ Доспѣвски! Заточенъ като мене въ Цариградъ прѣзъ Ноември 1877, той се разболѣ тамъ отъ тифъ и почина неоплаканъ мѫченикъ и той за българската свобода. Отъ трима ни въ тъмницата, той бѣше съ най-равенъ характеръ, недостѫпенъ на буйни надежди или бурно отчаяние, невъзмутимъ, съ непоколебима вѣра въ нашето освобождение отъ затвора и съ твърдо рѣшение, слѣдъ като се освободи България, да стане и умре учитель на рисуванието въ нѣкоя държавна

 

 

80

 

гимназия. И отъ трима ни, той лежи днесь въ чуждата земя, далечъ отъ народа, комуто той се готвѣше да служи тъй скромно и тъй полезно.

 

А, тоя народъ! Колко често въ затсора ние заборавяхме нашитѣ мѫки, когато виждахме по вѣстницитѣ единъ блѣденъ лѫчъ на надежда и за него, една незначителна побѣда на освободителитѣ връзъ неговия мѫчитель. И ние се впушахме въ мечти. Питахме се, дали дѣйствително свѣтътъ ще се обогати съ още три-четире милиона свободни граждане, да ли наистина България ще се ползува отъ кръвьта, която тъй щедро се проливаше за нея. Правихме си прѣдположения, като колко голѣма. като колко самостоятелна ще бѫде тая мила България. Ще ли да има границитѣ, които цариградската конференция бѣше одобрила? Ще ли да се радва на привилегиитѣ, на които Сърбия и Романия тогава се радваха? И призракътъ на едно българско Княжество, свободно и честито, по нѣкога свѣтнѣше въ нашата тъмница и ни утѣшеше за минута.

 

Безъ подобни утѣхи, въ оная епоха, мѫчно се изкарваше наистина затворническиятъ животъ на единь политически осѫденъ. Право е забѣлѣжилъ Мирабо, съ своята обширна опитность по затворитѣ, че мѫкитѣ на една държавна тъмница сѫ наказание, което не може да се сравни съ никое друго. Какво осакатяване на сѫществуванието! Да прѣстанешъ да живѣешъ, и да се не радвашъ на спокойствието, което смъртьта доставя! Да си мъртавъ за всичкитѣ удоволствия, а живъ за всичкитѣ страдания на живота! И да чакашъ при това, както ние чакахме всѣки день, да те извадятъ срѣдъ една пияна сгань и да те окачатъ на едно позорно бѣсило! И да знаешъ още, че сѫщото мѫчително очакване раздира всѣки день сърдца, които бѣха прѣмалѣли отъ милѣене за тебе!

 

Както отпослѣ съ научихъ, домашнитѣ ми всѣка зарань, когато имало обѣсени, пращали слугата ни да види, дали на нѣкоя бѣсилка не вися и азъ. Такива бѣха изненадванията на тогавашното турско военно правосѫдие, щото отвечерь не се знаеше, кои ще бѫдатъ неговитѣ жъртви на слѣдующата зарань.

 

Не малко се изплашили нашитѣ домашни и отъ нѣкои слухове. Тъй тѣ чули по едно врѣме, когато почнало да става студено, че Ибрахимъ паша и фанатицитѣ, които го заобикаляха, разгнѣвени отъ намѣсата на чужденцитѣ въ наша полза, мислили да залѣпятъ стъкла на безстъкленния ни прозорецъ, да запушагъ дупкитѣ, и една нощь

 

 

81

 

за да не страдаме ужъ отъ студъ, да турятъ въ стаята ни мангали съ неразгорени вѫглища, отъ които — ужъ случайно — да заспимъ отъ непробудния си сънь.

 

И всѣки день, когато пращали слугата съ ядене, домашнитѣ ми му порѫчвали да гледа добрѣ, дали сме още между живитѣ, дзли ядението нѣма да се върне, като непотрѣбно вече.

 

Слѣдвá за нашитѣ и за насъ това черно тегло, тая мрачна неизвѣстность, цѣли недѣли. Заесени се вече. Мухитѣ, отт които бѣхме страшно страдали прѣзъ топлото врѣме, взеха да гимжатъ въ нашата келия, да кацатъ на кичури по стѣнитѣ, и да заспиватъ или мратъ задружно по тѣхъ. Толкозъ тъмна ни бѣ стаята, щото и на тия бѣдни насѣкоми тя се видѣ за най удобна гробница, въ която да прѣкаратъ една приврѣмена или вѣчна смърть. По нѣкога горнитѣ крайща на стѣнитѣ буквално почерняваха отъ тѣхъ. И всѣка зарань, като трѣбѣхме стаята си, взимахме съ метлата тия нѣми свидѣтелки на гробническитѣ качества на нашата умразна тъмница, и ги измитахме на вънъ.

 

Рѣдко идѣха подобни случки да докаратъ едно скоро течно разнообразие въ нашия монотонень затворнически животъ. Ние ставахме, обѣдвахме, вечеряхме, лѣгахме въ сѫщото врѣме, безъ никакво почти измѣнение въ нашата наложена программа. Тътрѣха се нескончаемитѣ минути, бавни и печални, като моментитѣ на една погребална процесия. Не крачехме ли и ние може би къмъ гроба? Не висѣше ли надъ главитѣ ни смъртната присѫда? Не стискахъ ли се азъ по нѣкога, нощѣ, съ рѫцѣтѣ си гърлото, за да опитамъ чувствованието на обѣсването?

 

Ние печелѣхме наистина врѣме. А който печели врѣме, е казалъ единъ мѫдрецъ, често си печели живота. Но никакъвъ вънкашенъ знакъ не идѣше да ни сгрѣе съ една що годѣ пó реална надежда.

 

Ибрахимъ паша, слѣдъ шестдневно отсѫтствие, се върна отъ Цариградъ безъ да донесе нѣкаква промѣна въ нашето положение. Безнадежно оставаше то, безгласенъ бѣше за насъ военниятъ слѣдователь, когато, пакъ непадѣйно както пó-прѣди, словоохотливиятъ Вакѫтъ проговори отново за насъ. Тоя пѫть съобщението му бѣше пó-поутѣшително. Параграфътъ му говорѣше само за мене и гласѣше тъй:

 

 

82

 

„Смъртната присѫда, издадена срѣщу затворения въ Пловдивъ български банкеръ Гешовъ, се промѣни въ заточение” [1].

 

Това съобщение съвпадна до нѣйдѣ съ ааточението на 120 души българи затворници, които тръгнаха отъ пловдивската тъмница на 28 септември. Съвпадна то още и съ обстоятелството, че смъртнитѣ наказания бѣха попрѣстанали. Ние не виждаме вече наистина осѫденитѣ на обѣсвание, защото тѣ въ друга стая се изповѣдваха и причастяваха, и отъ друга врата на затвора се изваждаха за да се изпратятъ на послѣдната си мѫка. Но отъ шътнята въ градоначалническата канцелария, която бѣше до нашата затворническа келия, ние разбирахме, кога имаше осѫдени за обѣсване, както разумѣвахме, кога имаше и заточеници за изпращане. Тогавашниятъ пловдивски градоначалникъ, Едхемъ ага, имаше силенъ гласъ, и за длъжность или удоволствие считаше още повече да усила органа си, когато правѣше разпореѫдания за обѣсване или заточение на българи злощастници. Тия разпореждания се слушаха, слѣдователно, и въ нашата тъмница. Още ми звънтятъ въ ушитѣ неговитѣ гръмогласни заповѣди на полицейскитѣ, които се изпращаха да бѣсятъ въ пó-главнитѣ села нѣкои отъ осѫденитѣ, за да се вдъхне по тоя начинъ тероръ у селенетѣ. И до днесъ помня ужаса, съ който чухме, че ще се бѣси и Д-ръ Киро Поповъ, отъ Карлово, зетъ на приснопаметния Райно Попповичъ и братъ на Н. Високопрѣосвещенство Врачански Митрополитъ, Г. Константинъ. Споредъ както азъ съмъ забѣлѣжилъ, тоя нашъ добъръ сродникъ и приятель прѣтърпъ мѫченическа смърть въ Пловдивъ, съ други нѣкои карловци, на 12 септември, недѣля подиръ нашето прѣмѣстване въ послѣдния ни затворъ. И подиръ неговото обѣсване, въ моитѣ бѣлѣжки нѣма вече забѣлѣзано да е прѣтърпѣлъ, въ Пловдивъ, смъртното наказание другъ нѣкой страдалецъ.

 

Тая сравнителна мекость и новиятъ параграфъ на Вакѫтъ ни вдъхнаха надежда и за нашата сѫдба. Заточението на първитѣ 120 души ни утѣши съ мисъльта, че и ние можемъ най-послѣ да бѫдемъ заточени и да се избавимъ отъ нáй-лошото наказание.

 

 

1. Тия два параграфа на Вакѫтъ, отрѣзани и запазени отъ мене прѣзъ всичкото ми стоене въ затвора, и до днесъ още се намиратъ въ книжата ми, но за жалость бездатни, затова и не мога да обознача точно броеветѣ, въ които тѣ се обнародваха.

 

 

83

 

Тая надежда и тая утѣха, азъ съобщихъ на моитѣ домашни. И отъ тѣхъ скоро получихъ отговоръ, че Ибрахимъ паша посѣтилъ английския вице-консулъ, г. Калверта, и му съобщилъ, че скоро ние ще бѫдемъ изпратени за Цариградъ.

 

И подиръ това свое заявление, обаче, Ибрахимъ паша тръгна за Цариградъ, безъ да ни заведе съ себе си. Той остави Пловдивъ кѫдѣ срѣдата на октомври, и не се върна вече. Види се, че чашата на неговитѣ злодѣяния бѣше прѣпълнена и за Високата Порта.

 

На негово мѣсто, като воененъ комендантъ, остана въ Пловдивъ Рифаатъ паша. Слабохарактеренъ, нерѣшителенъ, замѣстникъть на Ибрахимъ паша нѣмаше нито смѣлостьта да бѫде справедливъ къмъ българитѣ, нито куража да не се вдава на внушенията на мусулманския фанатизъмъ. И въ негово врѣме, както ще разкажа пò-долу, ние се избавихме наистина отъ пловдивската тъмница, за да идемъ на заточение, но за да се удовлетвори и турското себелюбие, нашето загочение сподѣлиха и двадесетина съвършено невинни лица.

 

Неговото встѫпване въ комендантската длъжность се ознаменова съ едно промѣнение на нашитѣ часови и съ едно ослабване на дисциплината. Намѣсто запасни войницп, взеха да ни пазятъ войници отъ народното опълчение (мустафѫзи). Расхалтавиха се сѫщеврѣмено връзкитѣ на строгия редъ и на външното благоприличие, съ които Ибрахимъ паша бѣше вързалъ всичкитѣ служащи на прѣдседателствувания отъ него Воененъ Сѫдъ.

 

Единъ характеристиченъ признакъ на това разслабване скоро подиръ тръгването на Ибрахимъ паша ни даде самиятъ главенъ слѣдователь на Военния Сѫдъ, Хюсейнъ ефенди Касабеглу. Тоя умразенъ чиновникъ, който билъ влизалъ — споредъ както отпослѣ се научихъ — въ споразумѣние, чрѣзъ юзъ-башията Ахмедъ ефенди, съ бѣднитѣ затворници, за да ги избавва отъ смърть срѣщу подкупъ, често минаваше покрай нашитѣ прозорци и всѣкога се отличаваше, поне външно, съ прилично владание. Три деня подиръ заминаването на Ибрахимъ паша за Цариградъ, той се яви една нощь, пиянъ до полуда, мръсенъ до неимовѣрность, въ входа прѣдъ нашия затворъ, и вика, крѣска, влачи се по плочитѣ, излѣ редъ псувни и попръжни срѣщу незнамъ кого и непомня вече защо, и въобще се отнесе прѣдъ замаянитѣ жандарми, по начина на — щѣхъ да река единъ скотъ, ако скотоветѣ можеха да се унижаватъ

 

 

84

 

до такава степень. И азъ треперъхъ като мислѣхъ, че въ рѫцѣтѣ на това сѫщество, пó-низко отъ животнитѣ, бѣ повѣренъ животътъ на хиляди праведници, ще бѫде повѣренъ може-би и нашиятъ животъ. И до днесъ още живо е у мене страшното впечатление, което тая грозна сцена ми остави.

 

Безпристрастието изисква да забѣлѣжа, че не всичкитѣ турци, които ме пазиха или които познахъ въ затвора, ми оставиха подобно лошо възпоминание. Въ прѣдговора на своитѣ безсмъртни Тъмници, Силвио Пелико говори, че не билъ намѣрилъ човѣческото общество тъй несправедливо, тъй недостойно за снизхождение, тъй лишено отъ хубави души, каквото обикновено си го прѣдставляваме. Тия думи могатъ напълно да се приспособятъ и на турцитѣ, съ които влѣзохме въ сношение прѣзъ врѣмето на тъмничния ни животъ. Не всички отъ тѣхъ бѣха бездушни сѫщества, неспособни за една искра отъ състрадание. Напротивъ, азъ намѣрихъ между тѣхъ хора съ сърдце и съвѣсть, хора, които съчувствуваха на нашитѣ тегла и ни утѣшаваха въ нашитѣ тѫги. Намѣрихъ още и разпуснати хора, които, при всичкия си развратъ, имаха често проблѣски отъ човѣщина.

 

Често виждаме да се огледва единъ кѫтъ отъ синьото небе и въ най-вонещитѣ бари. Често срѣщаме да свѣтва единъ лѫчъ отъ небесната доброта и въ най-разваленитѣ души. Такива лѫчи много пѫти блѣсваха у нашитѣ пазачи, и менѣ ще бѫде твърдѣ мѫчно, ако нѣкой отъ читателитѣ ми остане съ впечатлението, че всичкитѣ наши турци, отъ които много и днесъ още живѣятъ между нась, сѫ способни и отговорни за звѣрствата на нѣколко стотинъ кръвожадни фанатици, които сториха зло намъ, но сториха още пó голѣмо зло на народа си и на държавата си.

 

Злото, сторено намъ, роди добро. Скърбитѣ, прѣтърпѣни отъ насъ, се прѣобърнаха въ радости. И когато, слѣдъ това добро и подиръ тия радости, азъ погледна на ония години, не знамъ защо но нѣкога нито мѫкитѣ ми се видятъ тъй черни, нито мѫчителитѣ тъй грозни. Разстоянието ли е смекчило отвратителнитѣ линии? Имаше ли си самата оная епоха нѣкои дребни изкупителни чърти?

 

О години на тегла и тѫги, вие не сте ми съвсѣмъ ненавистни, защото бѣхте години на безшуменъ героизмъ, на безподобни надежди, на единство въ идеалитѣ и съгласие въ усилията; защото бѣхте дѣвствени отъ раздоритѣ и малодушията на нѣкои отъ по-младитѣ ви сестри!

 

 

85

 

 

V.

 

И мѣсецъ Октомври се свършваше, а нашитѣ мѫки не изглеждаха да се приближаватъ до своя свършъкъ. Както и пò-прѣди, получавахъ само чрѣзъ домашнитѣ си увѣренията на пловдивския англински вице-консулъ, г. Калвертъ че скоро ще бѫдемъ изпратени въ Цариградъ, но никакъвъ ободрителенъ фактъ не идѣше да потвърди тия увѣрения.

 

Дойде и Димитровъ-день, 27 Октомври. Ний ядохме по пладне и бѣхме се простнали, както обикновено, на постелкитѣ си, когато една сѣнка се изпрѣчи прѣдъ прозореца ни, откъмъ входа, и единъ познатъ намъ гласъ извика:

 

— Иванчо, Иванчо!

 

И братсвчедъ ми и азъ се затекохме къмъ прозореца.

 

Прѣдъ него стоеше чичо ми Стефанъ, баща на съарестования съ мене братовчедъ.

 

— Свършиха ви се мѫкитѣ, ни каза той. Царското правителство се умилостиви и за насъ, и утрѣ вие и ние всички тръгваме за Цариградъ.

 

Своеобразна бѣше наистина тая милость, която за двама неизслѣдвани и несѫдени виновници, пращаше двадесеть съвършено невинни лица на заточение. Но бѣдниятъ ми чичо, въ радостьта си, че ни виждаше вече избавени отъ смъртното наказание, заборавяше теглата, на които цѣлитѣ ни сѣмейства се излагаха, и бѣше искрено признателенъ за мѣрката, която бѣше се взела за насъ.

 

Той се оттегли, и подиръ малко ние видѣхме и него и стария ни чичо Христо и баща ми, да се качватъ по стълбата, която водѣше въ горния етажъ на полицейското помѣщение, и разбрахме, че оная нощь и тѣ щѣха да бѫдатъ гости на държавата, въ гостолюбивитѣ салони на пловдивската полиция. Не слѣдъ много единъ полицейски ме повика, като ми яви, че английскиятъ вице-консулъ, г. Калвертъ, искалъ да ме види. Азъ се срѣщнахъ съ г. Консула въ втората стая на полицейската канцелария, и се научихъ, че слѣдъ продължителни старания, посолствата въ Цариградъ толкова само успѣли да сторятъ за насъ — да идемъ ние на заточение, но сѫщеврѣменно да тръгната, съ насъ за Цариградъ и всичкитѣ членове на тритѣ Гешови сѣмеиства, мѫже и жени, стари, млади и дѣца. Въ присѫдата за интерниране

 

 

90

 

фигурирало и името на второто ми дѣте, момиче на деветъ мѣсеца! Очевидно, неговото оставане въ Пловдивъ е било невъобразимо-опасно за Империята.

 

Колкото за мѣстоназначението на двамата насъ виновницитѣ, г. Калвертъ ме увѣдоми, че то било нѣкой градъ въ Азия, но че и това разпореждане могло да се промѣни, веднажъ като стигнемъ въ Цариградъ.

 

Благодарихъ на г. Калверта помолихъ го да ходатайствува за да се обхождать добрѣ съ сѣмействата ни, и слѣдъ като попросихъ позволение да ни пустнатъ при бащатѣ ни, азъ се оттеглихъ въ стаята ни.

 

Вечерьта ни се даде позволение да идемъ при арестованитѣ си родители. Ние се простихме съ двумѣсечния си другарь, горкия Доспѣвски, затекохме се при тѣхъ и имъ облѣхме рѫцѣтѣ съ сълзи, хлуйнали отъ жалость, отъ радость, отъ състрадание за незаслуженото наказание, което покрай насъ бѣше постигнало и тѣхъ. Ако и двамата ни бащи бѣха виновни, че бѣха родили такива държавни прѣдатели като насъ, въ какво бѣше кривъ и най-голѣмиятъ ни стрика, тоя уважаемъ и безобиденъ старецъ, които нѣмаше въ Пловдивъ синъ на възрасть за да извършва политически прѣстѫпления? И изъ се спуснахъ да искамъ извинение отъ него за това, че може-би по наша вина или по наша непрѣдпазливость щѣше да пострада и той, щѣше да пострада и сѣмейството му. Той, благъ и невъзмутимъ както всѣкога, ми отговори, че нѣмаше защо да се извинявамъ, че мѣрката, взета противъ него, бѣше мѣрка обща за много пó-първи българи, че и отъ София, и отъ Пазарджикъ, и отъ Хасково, и отъ Чирпанъ българитѣ първенци били вече докарани въ Пловдивъ и щѣли били да се изпратятъ всички на заточение. И дѣйствително, когато, слѣдъ единственага щастлива нощь, която прѣкарвахме въ пловдивския затворъ, ние тръгнахме на зараньта рано, съ фаетони, за желѣзнопѫтната станция, изъ пѫтя видѣхме 320 душъ българи — между които и много челни люде — да отиватъ пѣши кѫдѣ сѫщата станция, за да тръгнагъ съ насъ на заточение. За да вдъхнатъ пó голѣмь тероръ ли, или за по голѣма тържественость, властитѣ, които отколѣ не бѣха бѣсили, и които другъ пѫть бѣсѣха по пладне, него день, бѣха обѣсили много рано нѣколко злочести наши братя именно въ улицитѣ, прѣзъ които нашитѣ сѣмейства, заточеницитѣ и ние трѣбваше да минемъ. И посинѣлитѣ лица на тия клети жъртви сѫ послѣдното грозно впечатление,

 

 

87

 

което турскиятъ Пловдивъ ми остави. И тая безобразна жестокость, да накарватъ жени и дѣца да минаватъ прѣзъ улици, дѣто висѣха обѣсени хора, ми се видѣ като грозната прѣдсмъртна спазма на оня звѣрски режимъ, който бѣше на издъхване и който азъ оставяхъ въ Пловдивъ и, слѣдъ завръщането си, не намѣрихъ вече тамъ.

 

„Да съ-Богомъ! Свобода, новая жизнь, воскресеніе изъ мертвыхъ!... Экая славная минута!” се провиква Ѳ. М. Достоевский при излизането си изъ Мъртвия Домъ, който той обезсмърти. Каква славна минута бѣше и за домашиитѣ ни и за насъ, когато ние се срѣщнахме на станцията! Възкръснали отъ мъртвитѣ бѣхме ние двама за тѣхъ, слѣзли живи отъ бѣсилкитѣ, дошли отъ оня свѣтъ. И тѣ се вторачеха въ насъ, за да видятъ, дали сме ние сѫщитѣ, дали гробницата не бѣ ни върнала промѣнени, измършавѣли, отбѣлѣзани вече съ нейния незаличимъ печатъ. И буйнитѣ сълзи, които намѣсто думи, бликаха изъ нашитѣ сърдца, показваха колко честити бѣхме ние, дѣто се пригръщахме пакъ, живи и неповрѣдени. И въ това блаженство, заборавихме минали мѫки, не щѣхме да знаемъ за бѫдещи тегла. Ние бѣхме живи, и всички заедно, и това бѣ доста за насъ. И тръгнахме ние отъ Пловдивъ не като на заточение, а като на свадба.

 

Тритѣ ни сѣмейства съ насъ заедно броеха точно двадесеть и два члена. Имахме и шесть слугини и единъ слуга, които доброволно бѣха се съгласили да сподѣлятъ нашето заточение, та се набирахме всичко 29 души. Дадоха ни и четирма полицейски пазачи, и всички заедно влѣзохме въ единъ отворенъ третокласенъ вагонъ, тъй като на насъ двама, които пѫтувахме на държавна смѣтка, бѣха дадени третокласни билети, а сѣмействата ни не пожелаха да се отдѣлятъ отъ насъ, па освѣнъ това нѣмаше и отворени вагони отъ други класове.

 

Въ сѫщия влакъ влѣзоха, разпрѣдѣлени въ нѣколко третокласни вагони, и 320 тѣ души наши спѫтници, осѫденитѣ като насъ на заточение наши братя. Много отъ тѣхъ се видѣха весели, защото се избавваха отъ вѫжето, но много изглеждаха злочести, защото, безъ да бѫдатъ изложени на опасностьта да бѫдатъ обѣсени, тѣ се грабваха отъ домоветѣ си, напущаха своитѣ си и тръгваха за неизвѣстни мѣста, къмъ непознати мѫки и тѫги.

 

Колкото за насъ, ние вардени отъ полицията бѣхме и на заточение отивахме, но блаженствувахме. Съ насъ заедно пѫтуваше и Радостьта. Всички безъ изключение

 

 

88

 

се радвахме, че се отдалечавахме отъ Пловдивъ, отъ неговитѣ бѣсилки и тъмници, отъ неговитѣ страхове и плачове. Военното щастие бѣше се вече промѣнило, Плѣвенъ се очакваше вече да падне, и руситѣ можаха скоро да пристигнатъ и въ Пловдивъ. И ние настръхвахме като помислѣхме, какви нечути и невидѣни още буйства можаха да се извършатъ, при влизането на руситѣ, отъ единъ необузданъ и разсвирѣпѣлъ отъ агонията си фанатизъмъ. Опитьтъ оправдава отпослѣ нашитѣ страхове. Всичкитѣ българи затворници, около 70 души, които се намираха въ пловдивската тъмница при завоеванието на южно българската столица отъ руситѣ, на 4 януари 1878, бидоха изкарани на полето и безпощадно заклани отъ своитѣ звѣрове-пазачи. Помежду тѣхъ загина и Душо X. Дековъ, единъ буенъ борецъ при борбата ни срѣщу гърцитѣ, единъ разпаленъ родолюбецъ, чиято паметь и до днесъ е мила на пловдивскитѣ българи.

 

Стигнахме вечерьта въ Одринъ, и тъй като тогава влакътъ не пѫтуваше нощѣ, трѣбваше да прѣспимь тамъ. Турскитѣ власти бѣха приготвили за насъ една отъ гостилницитѣ на станцията, а покойната леди Странгфордъ, която въ 1878 г. бѣше помагала въ Пловдивъ на българитѣ, а сега помагаше въ Одринъ на турцитѣ, бѣше зарѫчала въ сѫщата гостилница една гощавка, която ни се поднесе въ нейно име.

 

Късно другата вечерь ние пристигнахме въ Цариградъ. Погледнахме отъ вагона и се смаяхме, а до нѣйдѣ и уплашихме, като видѣхме огромната тълпа която се тласкаше и буташе въ станцията. Отпослѣ се научихме, какво въ Цариградъ се разчуло, че оная вечерь щѣли да пристигнать и жени революционерки, „комити”, та сухо и сурово било се стекло на станцията за да види тия феномени.

 

Слѣзохме отъ влака, взехме си нѣщата и трьгнахме, помежду два реда полицейски, за малката гостилница, която цѣла бѣ запазена за насъ отъ полицията, и която отстоеше нѣколко десетки метра само отъ станцията. Нашитѣ бѣдни 320 души другари се закараха право въ затвора.

 

Та и нашата гостилница не бѣше друго освѣнъ единъ малъкъ затворъ. Полицейскитѣ, които бѣха турени да ни пазятъ, не пущаха никого да влѣзе. Идѣше само при насъ нашиятъ неоцѣнимъ приятель и тогавашенъ управитель на цариградското ни заведение, г. Стефанъ Иличъ, и неизказана

 

 

89

 

разтуха бѣха за насъ неговата безпрѣдѣлна прѣданость, неговото прилѣпчиво веселие и неговото насърдчително довѣрие, че тая ще бѫде послѣдната ни мѫка. [1]

 

Два деня стоехме ние, безъ да бѫдемъ обезпокоявани, всички заедно, въ тая гостилница. На третия день, ние мѫжетѣ — тримата стари, двамата ние прѣстѫпници и вториятъ синъ на чича ми Христа — се повикахме въ градоначалството. Извадиха ни прѣдъ тогавашния началникъ на цариградската полиция, албанецъть Кязимъ бей. Той ни попита имената, записа ги, и нѣкакъ си сопнато-учтиво и съ едно неподражаемо хладнокрьвие ни извѣсти, че ще му бѫдемъ гости за нѣколко врѣме.

 

Той упражни своето гостеприемство въ най-доброто отдѣление на цзриградската централна тъмница, на тъй нареченото Мехтерхане. Насъ заведоха въ неговитѣ Хатъръ-Одаларѫ, дѣто бѣха затвореня привелегировани лица, като високи чиновници или видни първенци. Тамъ намѣрихме бившия сливенски окрѫженъ управитель, Рефи ефенди, бившия сливенски градоначалникъ, Мустафа ага и бившия ямболски околийски началникъ, Рафетъ бей, осѫдени първитѣ двама по на година, а третия на 10-годишно заточение, защото и тримата се уплашили и дезертирали отъ постоветѣ си при първото минаване на Балкана отъ Гурко. Тамъ другарувахме още съ сегашния екзархийски капу-кехая, г. Георги Карамихаловъ, и съ единъ бошнашки бей, затворени и двамата по подозрѣние. Добри ни бѣха другаритѣ, добро бѣше и отнасянето на тъмничнитѣ власти къмъ насъ. Тѣ ни позволяваха да ядемъ каквото щемъ, да пишемъ комуго щемъ, да приемваме писма и посѣщения отъ когото щемъ. Нѣколко пѫти ни посѣтиха домашнитѣ ни, които бѣха останали, подъ полицейски надзоръ, въ сѫщата гостилница, нѣколко посѣщения приехме и отъ приятелитѣ, които се осмѣляваха да дойдатъ да ни видятъ въ подобно мѣсто.

 

Но лишението отъ свобода е неприятно, на каквито прѣимущества и да се радва човѣкъ. Ние не бѣхме въ собствена тъмница, не виждахме страшното Мехтерхане, освѣнъ оная малка часть отъ двора му, която се гледаше прѣзъ неговитѣ отъ желѣзни пръчки направени врата, но

 

 

1. На добрия и доблестния г. Иличъ, както и на неуморкния г. Мих. Ст. Михаиловъ, мой приятель още отъ Манчестеръ, а сега чиновникъ въ Българската Народна Банка, ние имаме много да благодаримъ за многобройнитѣ имъ постѫпки, направени въ наша полза прѣдъ цариградскитѣ посолства.

 

 

90

 

ограничението ни тежеше. Затова и, по рѣшението на старитѣ, азъ отправвхъ двѣ писма до драгоманитѣ на двѣтѣ посолства, като ги помолихъ да ходатайствуватъ за да се рѣши и нашата участь.

 

Два деня подиръ тия писма насъ посѣти единъ отъ казанитѣ двама драгомани и ни яви, че сѫдбата на насъ двамата още не могла да се рѣши, [1] но че приврѣмено Високата Порта се съгласила да си хванимъ ние една кѫща въ Кадѫ-кьой (на азиятския брѣгъ на Босфора) и да идемъ всички тамъ да живѣемъ, подъ полицейски надзоръ.

 

Ние се съгласихме на драга воля съ това разпореждане, намѣрихме, чрѣзъ услужливия г. Иличъ, една голѣма кѫща въ Кадѫ-кьой и то срѣщу полицейския участъкъ — за да нѣмаме полиция у дома — и на 15 ноември, точно слѣдъ двѣнедѣлно стоене въ цариградския полицейски арестъ, ние се събрахме пакъ съ сѣмействата си и отпѫтувахме съ парахода за Кадѫ-кьой. Непъленъ ще бѫде разказътъ на тоя епизодъ ако не прибавя, че освобождението ни не се заповѣда додѣто ние не поднесохме на сопнато-учтивия чиновникъ, който ни бѣше поканилъ да му станемъ гости, единъ малъкъ подаръкъ въ знакъ на признателность за неговото гостоприемство.

 

Новото ни помѣщение, което се мобилира съ покѫщнина отъ цариградската ни кѫща, се указа неочаквано удобно. Слабъ бѣше тъй сѫщо и полицейскиятъ надзоръ, който се упражняваше, явно, отъ единъ само полицейски офицеръ, а тайно, може-би, и отъ полицията на самия участъкъ. Въ всѣки случай, слѣдъ тримѣсеченъ затворъ, ние можехме да се считаме вече свободни, въ едно приятно цариградско прѣдградие, дѣто бѣхме волни да се разхождаме дѣто обичаме и да се срѣщаме съ когото искаме. Въ Цариградъ не смѣехме да слизаме, и то не прѣзъ всичкото врѣме, тъй като подиръ нѣколко недѣли отъ пристигането ни въ Кадѫ-кьои, братовчедъ ми, една зарань, поиска отъ нашия полицейски вардачь позволение да иде до Галата, и съ очудване чу отъ него, че може да

 

 

1. Помежду нѣколкото писма за насъ, които сѫ напечатани въ английската Синя Книга за Турция отъ 1878 г. (Turkey, № 1, 1878) азъ намирамъ (стр. 498) едно отъ 5 17 ноември 1877, съ което г. Лейярдъ, английски посланикъ въ Цариградъ, съобщава на английското министерство на външнитѣ дѣла, че споредъ Серверъ паша, ние двамата сме били осѫдени на заточение въ Арабия, но че, по настояването на г. Лейярдъ, Високата Порта се съгласила да ни изпрати въ Халепъ, градъ гдѣто сме щѣли да живѣемъ безъ да бѫдемъ подхвърлени на безполезно ограничение.

 

 

91

 

иде, че той билъ туренъ да пази тримата стари, а не и насъ младитѣ! По-характеристиченъ примѣръ на неразбранщината на турскитѣ разпореждания не можеше да бѫде.

 

Ние можехме да се считаме, слѣдователно, свободни и честити, толкозъ повече, че руситѣ бързо напрѣдваха, че войната се приближаваше до края си, и че съ нея наедно приближаваха се до осѫществяванието си и нашитѣ патриотически надежди. И ние благоденствовахме. Единъ-два пѫти само се обезпокоихме, като узнахме отъ драгоманина на американската легация, че Високата Порта пакъ повдигала за насъ въпросъ, и че казаната легация не се съгласявала да се пратимъ другадѣ, освѣнъ въ самитѣ Съединени Щати.

 

Додѣто да се рѣши обаче това спрѣчкване, рѣши се и великиятъ въпросъ на нашето отечество. Подписа се славниятъ Санъ-Стефански договоръ, издаде се наложената отъ него пълна амнистия за всичкитѣ български политически прѣстѫпници и кѫдѣ края на мартъ ние получихме отъ юскюдарското окрѫжно управление, подъ чието вѣдомство се намираше прѣдградието Кадѫ-Къой, едно съобщение, съ което ни се явяваше, че ние бѣхме свободни вече и можехме да идемъ дѣто искаме.

 

И тръгнахме ние за Пловдивъ, дѣто стигнахме на връхъ Връбница, свободни тоя пѫть, и неизказано-обрадвани за благодѣянието, сторено на България, благодѣяние поразително по своето неочакано величие. И въ най-буйнитѣ мечти на нашия затворнически животь ние никога не мислѣхме, че ще доживѣемъ да видимъ единъ договоръ подписанъ отъ Турция да дава на България такива обширни граници, такава широка самостоятелность. И ние ликувахме. И причината на нашето ликувание бѣ тъй неповторяема, щото и до днесь още мисля, че подобна радость нѣма да изпълни вече български сърдца.

 

Честито бъ наистина нашето поколение. Милиони българи сѫ живѣли прѣди насъ. Милиони ще живѣятъ подирѣ ни. Но едва ли въ миналото е имало, едва ли въ бѫдещето ще има поколение, което да почувствова щастието, що е усѣтило нашето, като е видѣло учрѣждението на Екзархията, възкръсването на България, избавлението ни отъ сърбитѣ. Тѣ сѫ радости достатъчни да изкупятъ всичкитѣ тегла, които прѣтеглихгле, всичкитѣ разочарования, които ни бѣ писано да видимъ.

 

Но това безподобно щастие ни налага длъжности къмъ бѫдещитѣ поколения, които може би не ще сѫ

 

 

92

 

честити да прѣживѣятъ такива безпримѣрни събития, подобни безпрѣдѣлни радости. Ние трѣбва да имъ оставимъ едно наслѣдство отъ свобода и законность, една България неопятнена отъ произволи и неосквернена отъ буйства, като ония, които азъ описахъ. Ние трѣбва да имъ прѣдадемъ, ненакърненъ и неослабенъ, священия залогъ на примѣритѣ отъ героизъмъ и самоотвержение, който намъ се повѣри.

 

И когато нашиятъ народъ има за какво да мре и знае какъ да мре, ний можемъ да бѫдемъ увѣрени, че той ще бѫде народъ силенъ и великъ и честитъ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]