ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Международното значение на Нишкото въстание през 1841 г. се определя преди всичко от факта, че то за първи път привлякло трайно и за дълго вниманието на европейските управляващи кръгове към България. В един момент, когато великите сили били изцяло заети с избухналия през 1839 г. втори пореден конфликт между султана и неговия египетски васал Мехмед Али, внезапното активизиране на освободителното движение в Европейска Турция показало, че пред Високата порта и нейните европейски покровители възниквал още един, не по-малко важен въпрос за разрешаване — българският национален въпрос. Вдигайки се на въоръжена борба, народът недвусмислено показал, че нямал намерение да превива повече гръб пред поробителите и че бил готов с цената на всичко да се бори за своите права.
Нишкото въстание привлякло вниманието на европейските правителства както с поставянето на въпроса за съдбата на поробените християни в Европейска Турция, така и с неговото зверско потушаване от редовната армия и от арнаутските орди, предвождани от нишкия управител Сабри Мустафа паша. Изгарянето и опустошаването на 250 села, избиването на хиляди българи, голяма част от които били невинни жени, деца и старци, емигрирането на повече от 10 хиляди души в Сърбия — всичко това накарало Николай I, Гизо, Метерих и Палмерстон да заговорят сериозно за българите. Законодателите на европейската политика разбирали по-ясно от всеки друг път, че ако съществуването на Османската империя все още се дължало предимно на тяхната поддръжка, нейното по-нататъшно запазване ставало вече проблематично. Доказателство било почти всеобщото наднгане на поробеното население в Европейска Турция.
Както самото въстание, така и събитията след него задържали
148
вниманието на великите сили върху българския въпрос в продължение на няколко години. Най-много за това допринесли дипломатическите постъпки на самите българи пред европейските правителства. В това отношение безспорни са заслугите на Александър Екзарх, който направил най-сериозен опит да заинтересува Франция в българските работи. Симеон Михайлов пък имал заслугата, че с писмата си до руския консул в Белград Данилевски и до император Николай I дал повод на Русия да предприема сериозни стъпки пред Портата в защита на българите.
От всички велики сили най-пряко ангажирани в разплитането на сложния възел от проблеми, възникнали след Нишкото въстание, се оказали Русия, Франция и Австрия. Това се обяснява преди всичко с факта, че именно тук, на Балканския полуостров, особено след приключването на египетската криза, се събирали като във фокус техните източни интереси.
В края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в. Русия изоставила временно следваната от нея след Одринския мир линия на поддържане целостта на Турция. Пред лицето на все по-ясно очертаващия се англо-френски съюз на антируска основа, за Николай I и за правителството в Петербург станало ясно, че единственият верен съюзник, който те биха могли да имат срещу Османската империя и нейните западни крепители, били балканските християни, и най-вече българите. Новият външнополитически курс на привидно поддържане на статуквото в Европейска Турция и на негласно подкрепяне на освободителните движения на поробените християни щял да ѝ донесе в бъдеще много по-големи изгоди. Именно поради тази причина Русия предприела толкова много стъпки за реално подобряване положението на българите след Нишкото въстание.
На Франция тепърва предстояло да подобрява отношенията си с Високата порта, тъй като в Цариград не можели лесно да забравят съвсем неотдавна демонстрираното от френското правителство желание да види египетския паша на султанския трон. Затова Гизо се ограничил само с формално напомняне пред Дивана, че обещанията, дадени в Гюлханския хатишериф, трябвало да се изпълняват. За да заздрави обаче позициите си на Балканите, Франция също се нуждаела от такъв важен съюзник, какъвто били балканските християни. Но за разлика от Русия тя искала да укрепи авторитета си сред тях не чрез подпомагане (макар и негласно) на освободителното им движение. За тази цел Гизо решил да използува могъщия апарат на католическата
149
пропаганда и полските емигрантски централи в Париж и Цариград.
Хабсбургската монархия, най-здравата опора на легитимизма в тогавашна Европа, не можела дори да допусне мисълта, че една империя като Турция щяла да се разпадне — при това под напора на революционните освободителни движения на поробените от нея народи. Самата Австрия държала в подчинение милиони славянски поданици. Разпадането на Турция могло да доведе в недалечно бъдеще и до нейния собствен крах. Затова, колкото и зверско, нечовешко да било потушаването на Нишкото въстание, а и не само на него, Метерних го одобрил безрезервно. Пред опасността от революционна „зараза” той бил готов на всичко.
Привидната незаинтересованост на Англия към събитията в Нишко се дължала на обстоятелството, че по онова време имала най-голямо влияние и най-здрави позиции в Османската империя. Грижейки се единствено за собствените си интереси, тя подкрепила всички действия на Високата порта и дори ѝ оказала съдействие за потушаване на въстанието на остров Крит и за предотвратяването на революционни прояви в други области на империята. Освен това Англия все по-настойчиво насочвала погледа си към Египет и Сирия, а за да изпълни плановете си по отношение на тях, трябвало да бъде във възможно най-добри отношения с Турция. Именно тогава Палмерстон заявил открито: „Нашата политика трябва да бъде основана върху стремежа да запазим султана и да поддържаме целостта на Турската империя. . . Аз бих се усъмнил, че съществува процес на разлагане на Турската империя.” [1]
Що се отнася до Прусия, тя по онова време все още била второстепенна политическа сила в Европа и имала достатъчно проблеми около вътрешното си укрепване, за да проявява какъвто и да било по-непосредствен интерес към Балканския полуостров. Нейното отношение към събитията в Европейска Турция се определяло в повечето случаи от политиката на Австрия и преди всичко на Русия.
С изпращането на своите специални мисии след Нишкото въстание Русия, Франция и Австрия нагледно демонстрирали политиката си по българския въпрос. Мисията на руския генерал Димитрий Кодинец съвсем определено имала за цел да упражни натиск върху Високата порта за подобряване положението на поробените българи. Тя обаче завършила с неуспех. Главната причина било нежеланието на турската власт да се вслуша в съветите на руския самодържец, нейната закостенялост
150
и невъзприемчивост към идеите за действително равенство на мюсюлмани и християни.
Мисията на френския учен Бланки, въпреки че пред нея не възникнали трудностите, пред които бил изправен руският пратеник, също се оказала неуспешна. Впрочем в този случай причината не била в турското правителство, а в Гизо. За него тя била само един акт, имащ за цел да даде някакво, макар и формално, удовлетворение на френската общественост, която под влияние на пропагандата на Източния комитет и на опозиционните политически групировки заплашвала да го свали от власт.
Мисията на австрийския генерал Хауер имала за цел да осигури преди всичко спокойствието на самата Австрийска империя и да предпази славянските ѝ поданици от революционната „опасност", която могла да се прехвърли от разбунтувалите се балкански провинции на Турция в пределите на Хабсбургите.
Новосъздадените държави на Балканския полуостров — Сърбия, Гърция и Дунавските княжества (Влашко и Молдова) — също проявили интерес и изразили своето отношение към въстанието на българите в Нишкия санджак. И тук главна роля играели интересите на управляващите кръгове.
Проруската политика на сръбските князе Милош и Михаил Обренович косвено поощрявала освободителните стремежи на българите от западните краища на Османската империя. Но Обреновичите, както и поставеният от уставобранителнте на сръбския престол Александър Карагеоргиевич, имали за главна цел да поддържат постоянно напрежение в граничещите със Сърбия области на Турция, за да извлекат максимална изгода за себе си. Двуличието в политиката на сръбското правителство спрямо освободителното движение в Европейска Турция се смята от повечето съвременни автори като една от основните причини за неуспеха на Нишкото въстание. Такава е позицията и на югославския историк Димитрие Джорджевич. [2]
Тази основна линия в поведението на сръбските управници към българското нацноналноосвободително движение е схванал още през миналия век нашият бележит революционер Христо Ботев. В статията си „Сърбия и нашето освободително движение", публикувана във в. „Знаме" през 1875 г., той пише:
„Нейните всевъзможни князе, от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помогнат, за да смъкнеме от шиите си варварския турски ярем, но сякога почти са се старали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. . . Това същото ние видиме и в Нишкото въстание, (към)
151
което в онова време се присъединили въстаниците из Видинския пашалък, из Шаркьой (Пирот) и из Враня. . . И сичкото е произлязло из благодарност към святата кръв на нашите „бекяри", която тие така юнашки проляха за свободата на Сърбия!” [3]
Оценките на Ботев намират пълно потвърждение и в някои известни дохументи на официалната канцелария на сръбското правителство. Още през 1840 г., когато в Нишко и Видинско започнали вълнения, предвещаващи последвалите ги големи събития, известният уставобранител Аврам Петрониевич, министър на външните работи на Сръбското княжество, лично наредил войводата Никола Сръндак, преминал на сръбска територия с 15 свои другари, да бъде „затворен и окован” в Алексинац. На бунтовника Пуйо от с. Бойница, Видинско, било заявено, че ако не изостави „това гнусно дело” (т. е. борбата за освобождение), Сърбия, освен че нямало да му помогне, но ако той и другарите му побегнат през границата, ще бъдат „затворени и наказани”. За да бъдат предотвратени всички опити на българските бунтовници да преминават границата, Петрониевич издал специална заповед до началниците на граничните пунктове в Зайчар, Неготин, Гургусовац и Алексинац „да не пропускат никой от гологлавите и скитащите лица за Видин и Нишко”. За всичко това Петрониевич уведомявал видинския и нишкия паша. [4]
Влашко и Молдова също не съдействували активно на българското националноосвободително движение през 1841 г. Но за разлика от Сърбия те нямали за цел да подклаждат бунтове в Турция, за да извлекат някаква полза от тях. Руската протекция ги предпазвала в много случаи от пряката намеса на Високата порта във вътрешните им работи, но те не винаги можели да разчитат на него. Затова влашките и молдовските князе преди всичко не желаели да допуснат организирането и преминаването на български въстанически чети от тяхна територия. Въпреки това обаче центърът на нашата революционна емиграция вече се премествал от Сърбия в Дунавските княжества.
В стремежа си час по-скоро да осъществят присъединяването на Епир и Тесалия гръцките управляващи среди, както и сръбските, имали интерес от поддържането на постоянно напрежение в Европейска Турция. Активното участие на гърци в почти всички заговори, имащи за цел освобождението на България, се използувало от заинтересованите кръгове, за да представят българското националноосвободително движение едва ли не като гръцко. В случая обаче участието на гръцки дейци в събитията, свързани с Нишкото въстание, и по-специално в
152
Браилските бунтове, било израз не на великогръцката идея, а на демократичното разбиране за необходимостта от балканска акция против общия враг.
От цялото проучване на темата за Нишкото въстание се налага безспорният извод, че отношението на великите сили, а и на балканските държави към българския въпрос, се определяло от собствените им интереси, които намирали конкретен израз в поведението им към Османската империя. Всички западноевропейски правителства се обявили категорично за запазването на целостта на Турция. Англо-френската позиция се диктувала преди всичко от интересите на едрата търговска буржоазия, която вече се била ориентирала към експлоатиране на богатите български земи чрез въвличането им в западната сфера на влияние. Евентуалното създаване на независима българска държава се свързало с перспективата за засилване на руското влияние в нея, а това неизбежно щяло да нанесе фатален удар на материалните, политическите и културните интереси на западните държави на Балканите.
Макар да подписала лондонските конвенции от 15 юли 1840 и 13 юни 1841 г. и по този начин да се присъединила към колективните граници за запазване целостта на Турция, Русия разбирала, че българският народ няма да се примири с робското си положение и рано или късно ще извоюва свободата си — особено след като Сърбия и Гърция вече били получили независимостта си. Тя схващала, че ако по един или друг начин го подпомогне в борбата му, независимо от дадените на Портата гаранции, щяла да запази и още повече да укрепи авторитета си като покровителка на поробените християни.
Тази политическа линия на петербургските управляващи кръгове претърпяла сложна и продължителна еволюция. Изминали повече от 35 години, докато руското правителство стигне до твърдото убеждение, че трябва да подпомогне дори със силата на оръжието освобождението на българския народ. Но и тогава българите трябвало, както станало по време на Априлската епопея от 1876 г., да доказват с потоци от кръв и с цената на хиляди жертви, че са напълно узрели за независимо съществуване.