УВОД
Нишкото въстание от 1841 г. е едно от най-големите събития в историята на българското националноосвободително движение през XIX век. То обхванало обширни райони, в които потисничеството на турската власт над българското население се съпровождало от засилването на социално-класовия гнет на местните аги и чифликчии. Вдигайки се на борба, въстаниците от Нишкия санджак си поставяли за цел не само да ликвидират социалния произвол, който ги лишавал от възможността да ползуват плодовете на своя труд, но и да отхвърлят националното иго — главен източник на всички злини за българския народ.
Поради масовия си характер и дадените многобройни жертви в борбата срещу поробителите въстанието за първи път привлякло трайно вниманието на великите сили върху българския въпрос. За европейските правителства станало ясно, че и този народ няма да търпи дълго унизителното робство на друговерците. В самия разгар на голямата политическа криза, предизвикана от конфликта между турския султан и неговия египетски васал Мехмед Али, българското въстание наред с въстанието на остров Крит поставило с голяма сила въпроса за понататъшното разпадане на Османската империя. То заставило европейската дипломация да предприеме редица ходове, за да спаси Турция от трудното положение, в което била изпаднала.
Правителствата на Русия, Францик, Австрия и Англия били изправени пред необходимостта да активизират балканската си политика. Въпреки че не настъпили някакви радикални промени в съдбата на нашия народ, Нишкото въстание допринесло за превръщането на българския въпрос в една от важните съставки на Източния въпрос. И наистина след 1841 г. интересът на великите сили към България нараснал забележимо. Все по-често се изявявали стремежите на всяка от тях да спечели
5
българския народ на своя страна. Тези стремежи в бъдеще щели да прераснат в сериозни конфликти между тях.
В цялата история на нашето националноосвободително движение през XIX в. до Априлското въстание от 1876 г. няма друго събитие, което да е поставяло така остро българския въпрос в международен мащаб. Дори въстанието в Северозападна България от 1850 г., чието значение за нашата национална история е добре известно, не предизвикало такова раздвижване в дипломатическите среди и нямало толкова силен отзвук, както Нишкото въстание. Твърде важно е, че голяма част от организаторите му участвували като водачи на въстанието и в Северозападна България. [1]
Именно поради тази причина странно впечатление прави фактът, че в нашата историография на Нишкото въстание все още не е обърнато необходимото внимание. И досега липсва солиден труд за него. А документалният материал за това е налице. За изследването нга въстанието още навремето много допринесе известният наш учен Стоян Романски. [2] Той издири и обнародва голям брой австрийски документи. Въз основа на тях Романски написа интересна студия, в която разглежда избухването, хода и жестокото потушаване на въстанието. В неговата работа обаче почти не е обърнато внимание на предварителната подготовка, на исканията на въстаниците и на дипломатическите ходове на европейските държави след потушаването на въстанието. В трудовете си върху историята на България Георги Г. Димитров [3], полковник Краев [4] и д-р Ганчо Ценов [5] също се спират на Нишкото въстание. И в тях обаче липсва каквато и да било оценка за значението му, а още по-малко за неговия международен отзвук.
Нашата историография след 1944 г. се опря изцяло на Романски и възприе неговото мнение за стихийния характер на Нишкото въстание. [6] Това мнение беше застъпено в учебниците по история, а също и в първия том на тритомната академична „История на България” [7]. Но едва Страшимир Димитров, разглеждайки въстанието в Северозападна България от 1850 г., стигна до извода, че за Нишкото въстание не бива да се говори като за стихийна проява на българските селяни, предизвикана единствено от данъчните произволи на турците. Той пръв наблегна на факта, че въстаниците през 1841 г. издигнали искането за административна автономия на България и по-специлно на Нишкия санджак, което направило силно впечатление на европейските дипломати. [8] Макар и
6
не така категорично, но до същите изводи се стига и в том пети на многотомната „История на България". [9]
Въпреки това тезата за стихийния и неорганизиран характер на Нишкото въстание все още се подкрепя от някои видни представители на нашата историческа наука. Например академик Димитър Косев изтъква, че „по онова време процесът на формиране на българската нация оше не е завършен, тя не е набрала достатъчно сили, не е в състояние да постави като главна историческа задача на националната революция политическото освобождение на България чрез въоръжено въстание” и квалифицира всички революционни движения на българския народ от 30-те и 40-те години на XIX в., включително и Нишкото въстание, като движения с локален и временен характер, нямащи връзка помежду си, нямащи обща национална програма и предварителна организирана идейно-политическа национална пропаганда, ръководена от определен център. Според него те са „стихийни, неогранизирани още революционни движения”. [10]
При по-внимателно запознаване с фактите обаче става ясно, че поне що се отнася до Нишкото въстание истината е съвсем друга. Първо, подготовката и организацията му започват повече от година и половина преди неговото избухване. Второ, изработена е програма, която включва икономически и политически искания с общонационално значение (за данъчното облагане, за административната автономия и т. н.). Трето, организаторите на въстанието грижливо проучват всички възможности за международна подкрепа — матернална и морална. Четвърто, разработен е военностратегически план на въстанието, който включва дори такива подробности като точния брой на необходимите за настъпателни действия пушки, оръдия, боеприпаси, квалифицирани военни специалисти и т. и. И пето, доказана е връзката между Нишкото въстание и Браилските бунтове, което опровергава тезата за неговия локален характер.
Очевидно е, че при това положение не може да се говори за стихийно, неорганизирано и локално въстание. Нещо повече, без страх от преувеличение може да се твърдите то е първаата сериозна крачка по пътя към организираната национално-освободителна борба на българския народ [11].
Известна заслуга за проучването на историята на въстанието и на последиците от него има Бистра Цветкова, която направи кратък обзор на докладите на френския консул в Белград за времето от април 1841 до април 1842 г., а по-късно и на
7
някои турски документи за въстаническите движения в Поморавието. [12]
Предимно въз основа на проучванията на Стоян Романски и на публикациите на Цветкова през 1970 г. Стефан Дойнов отпечата статия, в която се спира накратко на причините, подготовката, хода и потушаването на Нишкото въстание. Малкият ѝ обем обаче не му е позволил да хвърли по-обилна светлина върху всички засегнати въпроси. [13]
Във всички досегашни работи за Нишкото въстание се говори твърде малко или не се казва почти нищо за най-важната му страна — за политическите последици от него. Изследователите общо взето не се спират подробно на дипломатическата борба между европейските кабинети във връзка с въстанието, която в крайна сметка се свежда до борба за влияние на Балканския полуостров и за господство в Ориента. Единствено Страшимир Димитров отделя няколко страници в една своя студия на сръбската политика по този въпрос. [14]
По-добре са изследвани някои отделни аспекти на този проблем. Например мисията на френския академик Жером-Адолф Бланки може да се смята за най-добре изучена. Досега неколцина автори се спират на нея (Йордан Михайлов, Лука Доросиев, Симеон Дамянов, Крумка Шарова). В техните работи са разкрити целите, които си поставя ръководителят на френската външна политика Франсоа Гизо с тази мисия, а също и резултатите от нея. [15] Съветският историк В. Ниякий пък написа специална статия за мисията на генерал Димитрий Кодинец, в която анализира отношението на руското правителство към събитията в България и постъпките му в Цариград за защита на българите. [16] Мисията на австрийския генерал Хауер, която е непосредствено свързана с Нишкото въстание, е разгледана подробно в статията на автора „Австрийските военнополитически кръгове и Нишкото въстание през 1841 г." [17]
Трябва обаче да се признае, че дори и по тези въпроси нашата историческа наука не е направила всичко за пълно изясняване както на политическите цели на различните мисии, така и на реалната полза от тях за българския народ. В настоящия труд са приведени нови документи, които обогатяват представата ни за тези стъпки на най-заинтересуваните от въстанието европейски кабинети.
Що се отнася до дипломатическите постъпки на българите пред Европа за оказване на помощ в борбата им за освобождение, те са предмет на по-обстойни проучвания. Крумка Шарова, Симеон Дамянов и Николай Генчев посветиха свои работи
8
на дейността на Александър Екзарх за спечелване на Франция за българската кауза. [18] При по-внимателното проучване обаче на този въпрос се оказва, че подобни постъпки на български патриоти, при това далеч по-резултатни, са били правени и пред Русия. [19]
Непосредствено свързани с Нишкото въстание са Браилските бунтове от 1841, 1842 и 1843 г. На тези прояви на националноосвободителната борба на българския народ е посветил няколко работи Стоян Романски. [20] Нови моменти от дейността на българската емиграция в Дунавските княжества и в Южна Русия през тези години разкриват българските историци Константин Косев [21] и Йоно Митев (в съавторство със съветския изследовател Михаил Дихан) [22], Борис Недков [23] и др. Интересни данни за тези важни събития в нашата история публикуваха и съветските историци В. Ниякий [24], И. Грек и И. Забунов [25]. Най-пълно обаче този въпрос е изследван от румънския историк Константин Велики, който, като се опира на богат изворов материал от румънските архиви, дава цялостна картина на подготовката, осъществяването и най-вече потушаването на Браилските бунтове. [26]
Чуждата историография никога не се е занимавала специално с Нишкото въстание. В нея то се разглежда или като едно от многобройните въстания на българите през XIX в., или за него мимоходом се споменава при изясняването на по-общи проблеми от историята на Югоизточна Европа, а най-често изобщо се премълчава. Например известният френски историк Шарл Путас в лекционния си курс „Народни движения в Европа през първата половина на XIX в.”, след като засяга отражението на турско-египетската криза върху политическото развитие на балканските народи, се спира само на въстанието на остров Крит, на състоянието на гръцкото и на сръбското освободително движение, но не споменава нито дума за Нишкото въстание като израз на националноосвободителните стремежи на българския народ. [27]
Сред публикуваните в чужбина трудове за освободителните движения на Балканите през XIX в. специално внимание заслужава съчинението на югославския автор Димитрие Джорджевич „Националните революции на балканските народи (1804—1914 г.)”, издадено на френски език в Белград през 1965 г. [28] Като говори за отражението на турско-египетската криза от 1839 г. върху положението на Балканите, авторът обръща известно внимание и на въстанието в Нишкия санджак през
9
1841 г. Никъде обаче не става дума, че то е революционна проява на българите от западните предели на Османската империя.
Според Джорджевив Нишкото въстание било резултат не само „от засиления натиск на османските феодали, противници на реформите, провъзгласени в Гюлханския хатишериф", но и на „интригите" на княз Милош, който, „след като загубил трона си на властвуащ суверен, подбуждал от Влашко безредици в османските територии". Прави впечатление твърдението на автора, че въстанието „останало ограничено в Южна Сърбия”, т. е. че то нямало нищо общо с българите, а в същото време се казва, че след поражението му „десет хиляди души преминали в Сърбия". Явен е стремежът да се представят съвременните политически и териториални реалности за историческа действителност отпреди сто и петдесет и повече години.
Същата теза е застъпена и в колективния труд на Джорджевич и Стивън Фишер—Галаци „Балканската революционна традиция", издаден на английски език в Ню Йорк през 1981 г. [29] И в него Нишкото въстание не се разглежда като проява на българското националноосвободително движение. То се окачествява само като плод на притесненията на турските власти, вършени по отношение на християнското население, което обаче сякаш нямало ясно изразена национална принадлежност. При това отново се полагат усилия да се „докаже", че въстанието било плод едва ли не само на конспираторската дейност на детронирания сръбски княз Михаил Обренович, който искал да предизвика безредици в Европейска Турция и чрез тях да улесни връщането си на власт. В същия аспект са разгледани и Браилските бунтове. Според авторите те били организирани главно от „балкански интелигенти" и от дейци от буржоазни среди също с цел да се възстанови Михаил Обренович на сръбския престол.
Повече от явен е стремежът на съвременната югославска историография „исторически" да обоснове претенциите си за сръбската етническа принадлежност на християнското население в Поморавието през XIX в., а и преди това. В същото време цялата сръбска преса от XIX в. почти непрекъснато е публикувала преки или косвени данни за българския характер на населението в тази област. През 1868 г. „Видов дан", един от най-антибългарски настроените сръбски вестници, публикува в няколко броя статията на Д. Тумински „Нещо за България и българите", в която между другото се казва:
„Българите населяват най-вече стара Мизия, Тракия и Македония. Българският език се говори от устието на Дунава до Солун и Костурското езеро,
10
от Жилеград до Охрид. Линията на стария римски път Via Egnatia там където свързва Солун и Охрид, може условно да се вземе като етническа граница, макар че на юг от нея остават някои български земи, а на север — няколко гръцки селища.”
И по-нататък: „Най-важните градове на България, от гледна точка на историческа важност и брой на населението, са Одрин със 160 000 жители, Пловдив с 60 000 жители, София, Ниш — крепост на Нишава на границата със сръбското княжество, Търново — стара престолнина на българските царе. Варна на Черно море, Видин — крепост на Дунава, Самоков, Русчук — главен град на новия вилает." [30]
Подобни сведения срещаме и в сръбските вестници „Србске народне новине”, „Србске новине", „Србски Дневник", „Световид", „Единство", „Восток", „Новине читалишта Београда" и др. [31]
Твърде показателен в това отношение е и фактът, че в член десети на султанския ферман от 1870 г. (цели тридесет години след Нишкото въстание) за учредяването на Българската екзархия, където са изброени влизащите в нейния диоцез епархии, изрично са посочени Нишката и Пиротската епархия. Освен това на свикания през февруари 1871 г. в Цариград събор, който трябвало да разгледа и приеме устава на Българската екзархия, били поканени като представители на Пиротската епархия Коста Даскалов, на Нишката — архимандрит Виктор и на Вранската — архимандрит Дионисий. [32]
Категорични са и данните в „Материали за изучаване на България", съставени от комисията на княз Черкаски и публикувани през 1877 г. в Букурещ. Според тях от общо 179 150 души мъжко население на Нишки и Пиротски санджак 135 000 са „православни българи мъже". [33]
Очевидно е, че по въпроса за народностната принадлежност на населението в Поморавието не може да има две мнения — то е българско. Историческата истина е една и не бива да бъде премълчавана или изопачавана.
Настоящият труд е написан преди всичко въз основа на новоиздирени документи от архивохранилищата на СССР, Франция и Англия, а също и на обнародваните от Романски на немски език Австрийски документи. Подробни сведения за балканската политика на великите сили и за отношението им по българския въпрос във връзка с Нишкото въстание се съдържат в архивните фондове на Министерството на външните работи на царска Русия (Архив внешней политики России — АВПР), в дипломатическия архив на френското Министерство на външните
11
работи (Archives du Ministère des Affaires Etrangères— AM-AE) в архива на английското Министерство на външните работи (Public Record Office, The Foreign Office — PRO-FO). Разбира ce, тези материали послужиха предимно при обрисуването и анализа на политиката на съответните велики сили по Източния въпрос. В същото време обаче, доколкото международните отношения са изключително сложен комплекс от взаимно преплитащи се проблеми, от тях бе почерпана информация, засягаща действията на други държави или на техни представители. Излишно е да се подчертава, че чуждите архивни документи ни предлагат и доста неизвестни по-рано подробности за самото Нишко въстание.
Значително по-ограничени възможности за работа по темата ни осигури Българският исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" в София (БИА—НБКМ). По-голям интерес предизвикват някои документи от архивните фондове на известния български възрожденец Александър Екзарх, отнасящи се до неговите постъпки пред френското правителство след 1841 г. за подобряване участта на българския народ.
Наред с непубликуваните архивни документи като ценни извори бяха използувани и някои документални сборници на български и чужди езици, а също и публикации на отделни документи, отнасящи се до различни аспекти на разглежданата тема. Сред тях важно място се пада на труда на Нил Попов, „Русия и Сърбия. Исторически очерк на руското покровителство над Сърбия от 1806 до 1856 г.", издаден в Москва още през 1869 г. [34] Интересуващите ни документи за въстанието са включени в том втори на това съчинение. Използувани са също сведения на пътешественици, прекосили българските земи по онова време, съчинения на съвременници, които имат повече характер не на авторови изследвания, а на извори за епохата, тъй като отразяват впечатленията на очевидци от българските земи.
В структурно отношение работата следва хронологията на събитията. В нея обаче са изведени на преден план проблемите, които са в основата на проучването. По-специално внимание е отделено на онези въпроси, които изобщо не са разглеждани в историческата литература или пък се нуждаят от допълнителни уточнения.
Авторът прави опит за цялостно проучване на отношението на европейската дипломация по българския въпрос във връзка с героичната и самоотвержена борба на въстаниците от Нишкия
12
санджак през 1841 г. на фона на балканската политика на големите държави. Без каквото и да било преувеличение днес може да се каже, че българският народ има пълно право да се гордее с тази страница от своята история. В далечното минало, когато Европа все още имала съвсем смътна представа за българите и за техните искания, подвигът на въстаниците от Поморавието разкрил, че пред нея се изправя още един труден въпрос за решаване — за освобождението на българския народ.