Четвърта глава
ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПОСТЪПКИ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕД ЕВРОПА СЛЕД НИШКОТО ВЪСТАНИЕ
1. Постъпките на Александър Екзарх пред френското правителство
2. Българският въпрос пред руската дипломация (1841—1845 г.)
Мерките за „омиротворяване" на българите, които взела Високата порта след Нишкото въстание, се оказали неефикасни. Положението на народа не само не се подобрило, но дори се влошило. Безчинствата над тях продължили с неотслабваща сила въпреки опитите на правителствените анкетьори Якуб паша и Тевфик бей да укротят жадните за плячка и озлобени арнаутски банди. Недоволството от турските издевателства започнало да обхваща и други райони на България. Много скоро станало ясно, че османската власт била негодна, а всъщност и нямала сериозно намерение да премахне недъзите в управлението на поробените от нея християни.
Независимо че проявили известен интерес към причините и последиците от въстанието, нито една от западните държави не пожелала да се застъпи искрено и настойчиво в полза на българите пред Портата. Изпратените от тях мисии имали, както видяхме, за цел преди всичко да укрепят вътрешнополитическото положение на управляващите кръгове в тези страни или пък да предотвратят проникването на революционни настроения сред подвластното им население. Силите на Сърбия по това време били крайно недостатъчни, за да можело да се разчита на каквато и да било реална помощ от нейна страна, а и тя самата не възнамерявала да влошава отношенията си с Портата.
Единствена Русия проявила по-голяма загриженост за българите в Османската империя. Предприетият обаче от нейната дипломация опит да се предизвика намесата на великите сили в турските работи след Нишкото въстание претърпял неуспех. И това не било случайно. От една страна, всички останали велики сили били заинтересовани единствено от запазването на целостта на Турция и избягвали всякакви действия, които можели да подкопаят авторитета на султана сред неговите поданици и обективно да улеснят антитурските цели на руската дипломация.
124
От друга страна, след подписването на Лондонската конвенция от 13 юни 1841 г. и ликвидирането на опасността, идваща от страна на египетския паша, самочувствието на османската управляваща върхушка се повишило. Това я подтикнало да прояви „твърдост" срещу опитите да ѝ бъдат внушени по-радикални мерки за оправяне на трагичното положение в България.
Именно това заставило българските патриоти сами да предприемат редица постъпки пред чуждите правителства, за да привлекат отново вниманието им. Те били свързани непосредствено с Нишкото въстание. Техни инициатори били преди всичко видни българи, живеещи в Западна Европа. Подобни постъпки предприели и водачите на бежанците, пребиваващи след 1841 г. в Сърбия. Самото население в България, подложено на нови изпитания, също се опитало чрез упълномощени от него пратеници да се свърже с представители на великите сили или направо с техните правителства.
1. Постъпките на Александър Екзарх пред френското правителство
Бележитият възрожденец Александър Екзарх е един от тези българи, които имат най-големи заслуги за поставянето на българския въпрос пред Европа през 40-те години на XIX в. [1] Той пристигнал в Париж през 1836 г. като студент по медицина с турска стипендия. По това време (втората половина на 30-те и началото на 40-те години на XIX в.) в Париж се оформил кръг от представители на българската интелигенция, които, сблъсквайки се с почти пълната неосведоменост на французите по българския въпрос, заживели с благородната амбиция да спечелят симпатиите им, като разкрият пред тях богатото историческо минало на народа, неговата нещастна съдба под властта на султана и да ги убедят в голямото му бъдеще. [2]
Решаващ моменг в развитието на този политически кръг, а и в личната кариера на Александър Екзарх било решението му да замине с Бланки за България в качеството на негов секретар и преводач при изпълнение на мисията, възложена от Гизо на френския учен. [3] На тази мисия и Екзарх възлагал големи надежди. От нея той очаквал сериозна преориентация на френската, а в перспектива и на цялата европейска политика по българския въпрос.
Тягостното впечатление от опустошените области в Западна
125
България, от икономическото и политическото потисничество над българския народ, както и пълното бездействие на френското правителство след завръщането на Бланки в Париж подтикнали Александър Екзарх да предприеме самостоятелни действия в защита на българите. Още повече че веднага след завръщането си в Париж той изпитал на собствения си гръб нетърпимостта на Портата към всякакъв опит да се порицае публично режимът, който тегнел над християнските ѝ поданици: турското посолство в Париж незабавно му отнело стипендията, която получавал от Портата по време на следването си във Франция.
За младия патриот било ясно, че за да спечели вниманието на френското правителство, той трябвало да държи сметка за генералната политическа линия на Гизо по Източния въпрос. Ето защо Екзарх решил, че не бива да повдига въпроса за политическата независимост на България, а да съчетае собствения си проект с френската концепция. Това можело да стане само като се наблегне на необходимостта от такива реформи, които на първо време да облекчат тежката участ на народа, а след това да му осигурят и административна автономия. Следователно в постъпките си пред Гизо той проявявал чувство за политически реализъм и за мярка. Издигнатата от него програма минимум имала по-големи изгледи за успех. Освен това тъкмо тогава българската национална просвета била в подем и помощта на Франция можела много да улесни българите при създаването на повече училища и по-специално на българска на цнонална интелигенция. [4]
Първата среща на Александър Екзарх с Гизо се състояла още през есента на 1841 г. — непосредствено след завръщането на Бланки от Турция. Обещанията, дадени тогава от френския министър за застъпничество в полза на българите, не били последвани от никакви дела. Затова на 16 септември 1842 г. Екзарх се обърнал към бившия френски посланик в Цариград граф Дьо Понтоа, намиращ се вече в Париж, с молба да ходатайствува за него пред Министерството на външните работи и по възможност да му уреди среща с Гизо. [5] И наистина, Александър Екзарх се срещнал с френския министър точно месец по- късно, но не поради застъпничеството на Дьо Понтоа, а благодарение на близостта си с Бланки. При новата си среща с френския учен на 16 октомври 1842 г. Гизо приел и неговия бивш преводач.
Министърът споделил идеята си да се изпратят неколцина консули в по-големите български градове като средство за ограничаване
126
на турските произволи. Екзарх обаче не бил убеден, че такава мярка би могла да бъде ефикасна — не само поради това, че Високата порта можела да откаже да приеме толкова консули наведнъж, мотивирайки се със създаването на прецедент, тъй като и други велики сили щели да предявят подобни искания, но и поради факта, че непознаващите езика и обичаите на страната консули нямало да могат да влязат в непосредствен контакт с населението и да бъдат полезни и за него, и за Франция. [6]
В отговор на намерението на Гизо Александър Екзарх формулирал друга идея, свързана с разширяването на културно-просветната мисия на Франция. Според него тя можела да извлече много по-голяма полза за себе си, ако се ориентира навреме към приемане на повече български младежи в нейните търговски, земеделски, технически и други учебни заведения и поеме издръжката за тяхното обучение за три-четири години.
„Връщайки се след това в родните си места, те ще отнесат там полезни теории и ще приложат на практика знанията, които ще придобият — настоявал той. — Тогава ще могат да установят делови и приятелски отношения с френските търговци и да заместят с признателност и преданост не двама или трима, а сто консули в усилията, които Франция би искала да положи за напредъка на тази толкова богата с всякакви суровини страна.” [7]
Разбира се, като заявявал това, българският патриот мислел не толкова за ползата, която Франция щяла да извлече от осъществяването на тази програма, а за възможностите, които се разкривали за издигане на културното равнище на част от българите, а по този начин и за непосредственото ангажиране на Франция като „покровителка" на българския народ.
На Александър Екзарх било известно, че кралската печатница в Париж разполагала със славянски букви. Като първа стъпка за осъществяване на замислената програма той предложил на Гизо те да се използуват за нуждите на българската просвета, да се отпечатат няколко учебни пособия, които да бъдат разпространени безплатно в България.
„Едно такова благодеяние — заявил Екзарх — ще направи френското име по-известно, отколкото всичките ви победи; то ще остане завина ги скъпо на сърцето на всеки българин.”
Самият Гизо съзнавал, че липсата на широка мрежа от френски агенти на Балканския полуостров била най-слабото място в политиката му спрямо Високата порта. Той много добре разбрал, че най-добри агенти наистина можели да бъдат обучените във Франция български младежи, че те щели да работят
127
най-компетентно за засилване на френското политическо и културно влияние сред българите. В съзнанието на френския министър обаче идеята на Александър Екзарх прераснала в цялостен план за обвързване на част от българската интелигенция, за да се изтласка руското влияние в България. Затова той се отнесъл благосклонно към предложенията и поръчал на Екзарх да ги формулира писмено. [8]
Като смятал, че е срещнал разбиране от страна на министъра, Александър Екзарх наблегнал в представения скоро след това обширен мемоар, че поради непреклонността си пред ислямската религия и близостта до Цариград българите били най-много потискани от турските власти и че всички опити на великите сили до този момент да облекчат тежката им участ са се оказали неуспешни. Въпреки това българите се държали здраво и с цената на големи жертви пазели чистотата на нравите и традициите си. „Със своето достойнство те обезоръжават господарите си, на които често не достигат сили да удрят повече.”
„България има голямо бъдеще — твърдял Екзарх — и ще бъде ефикасен и полезен съюзник в политическо, индустриално и търговско отношение на онази велика държава, която би се застъпила за нея. Населението и наброява повече от четири и половина милиона жители, пръснати върху една територия от тринадесет хиляди квадратни левги. Земята ѝ е необикновено плодородна. В нея могат да се намерят всякгквн зърнени храни, дървен материал, фармацевтични продукти. Липсва ѝ само добро управление „за да се превърне в една от най-преуспяващите провинции.” [9]
Като обосновавал предложенията си пред Гизо, Екзарх изтъква, че Франция би могла да държи в ръцете си съдбините на света най-вече чрез философските си идеи. Именно поради това било необходимо български младежи да се обучават във Франция, за да разкрият след това на сънародниците си техните права, истинското им положение, опасностите, очакващи ги в бъдеще, и да ги научат как да излязат от сегашното си състояние на отчайваща мизерия, която е в състояние „да унищожи отделните личности подобно на държавите". Съвсем искрено той уверявал Гизо, че българите не воювали за политическа независимост, а желаели да осигурят на отечеството си свобода и равноправие „на законна и справедлива основа" в рамките на Османската империя. Франция трябвало незабавно да се възползува от този щастлив случай, за да „затвърди още веднъж авторитета
128
си като незаинтересована покровителка на всички народи".
Пак с цел да привлече вниманието на Франция, а и на другите западни държави към съдбата на българите и най-вече да спечели съдействието на френските власти за развитието на българското образование, Александър Екзарх представил на Гизо едно изложение от своите сънародници от Елена, адресирано до него. То носело дата 18 януари 1842 г. и трябвало да му послужи като аргумент да се активизира френската политика спрямо българите. В това изложение се съдържат няколко твърде важни момента. На първо място, в него се говори за надеждите, които събудило у българите известието на Екзарх, че „Европа изпитва много симпатии към нас" и че французите най- много съчувствували на страданията на нашия народ. Вторият основен момент е изразената тревога, че след завръщането си във Франция той не им е съобщил дали нейното правителство е предприело някакви стъпки в защита на българите.
Най-съществената част обаче от изложението били изброените конкретни примери от живота на българите под турска власт, които показвали колко жестоко и варварско било отношението на мюсюлманите към християните. В писмото от Елена се изразявала надежда, че предложенията, представени от Екзарх на Гизо, за приемането на млади българи на учение във френските учебни заведения с френски стипендии ще бъдат приети. [10]
От това става ясно, че още преди разговора си с Гизо на 24 септември 1842 г. Александър Екзарх изпратил едно обръщение до сънародниците си, с което искал да ги извести за откриващата се възможност някои от тях да получат образование във Франция. В него той изтъквал, че отдавна желаел да помогне на своите съотечественици и „да приведа в по-добро състояние нашия български народ". „Под сиянието на лучезарний европски оризонт" неговите мисли в полза на родината му се развили още повече и той намерил пътя, по който може да сполучи „в толико желаемого онова намерение и да го произведа вече в действие за общата полза на всички бедни мои единородци българи". За да не предизвика обаче подозрения и недоволство у турската власт, която можела да го заподозре в подклаждане на бунтарски настроения, Екзарх нарочно съветвал сънародниците си: „Покоряйте ся на по-горните си и живейте мирно и разумно!" [11]
Независимо от обнадеждаващото поведение на френския министър по време на срещата на 16 октомври 1842 г. Александър
129
Екзарх продължил да използува всичките си връзки и познанства, за да постигне набелязаната цел. Той отново влязъл в кореспонденция с граф Дьо Понтоа и получил от него уверението, че кралицата също ще ходатайствува пред Гизо за отпускането на няколко стипендии за българчета, които да учат в училището на Бланки или в Кралския колеж. [12]
Апелът на Екзарх чкъм неговите съотечественици имал широк отклик. Той получил много писма от всички по-големи градове — Видин, Свищов, Никопол, Русе, Търново, Шумен, Варна, Пловдив, София, Сливен, Стара Загора, Одрин, Ниш и т.н. В тях жадните за просвета и образование младежи изразявали възторга си от вековната култура на Франция, от нейната „щедрост и благородство" и го молели да настоява пред френското правителство да уреди формалностите по бъдещото им обучение чрез консулствата си в Букурещ и Браила. [13] Кратко резюме на тези писма, съпроводено с обстойно изложение. Екзарх побързал да изпрати на Гизо.
Българският патриот припомнил на министъра за дадените обещания и отново помолил да бъдат приети във Франция двадесет български младежи от интелигентни семейства. Той молел освен това в колежа на лазаристите в Бебек да се приемат ежегодно като френски стипендианти двадесет български деца, като на най-добрите след това да се даде възможност да продължат образованието си във френски висши училища. Накрая той изразил мнение, че с усилията си за приобщаване на българите към съвременната цивилизация Гизо щял да свърже завинаги името си с „този нов народ, който е най-важният елемент на турско-европейската империя”. [14]
В интерес на своята родина, на развитието на българската просвета Александър Екзарх бил готов да се примири дори с католическата пропаганда на французите в България и с политиката им, насочена към поддържане на целостта на Османската империя. Основната цел, която той преследвал, дори на тази висока цена, била да осигури на всяка цена за българите покровителство на една от великите държави, на която те да се опират в тежки моменти и която в крайна сметка да ги спаси от петвековното робство.
Междувременно Александър Екзарх влязъл във връзка и с полската емигрантска централа в Париж „Отел Ламбер", разчитайки и на нейната помощ за издаването на книги на български език. В това отношение той получил формално обещание за съдействие от агента на „Отел Ламбер" в Цариград Михаил Чайковски, който сам имал намерение да се заеме с издаването
130
на книги, за да ги разпространява сред българите. [15] Знаейки за добрите отношения, които полските емигранти поддържали с френската дипломация и с Високата порта, Екзарх решил да се възползува от тяхното посредничество, за да осъществи по- лесно замислите си.
По тази причина той препоръчал на желаещите да учат във Франция българи да се отнасят за всичко до полската политическа агенция в Цариград. Следвайки неговите препоръки, габровският учител К. Луков и търновските граждани П. Рачков и П. Кермеджиев изпратили до Чайковски писма, в които заявявали, че поради невъзможността да получат по-високо образование в страната си те се обръщали за подкрепа към Франция — „най-цивилизованата страна в Европа" — и към княз Чарториски, „техен естествен покровител, който няма да откаже да ги подкрепи с пълно разбиране пред френското правителство". В акцията си Александър Екзарх включил Теохари Пиколо, Константин Огнянович и други дейци на българската просвета, свързани с полската емиграция и с френското посолство в Цариград. [16]
В края на януари 1843 г. Александър Екзарх съставил нарочен мемоар, озаглавен „Напис ради Болгаров, представен на Високата порта и петте велики сили — Галия, Англия, Русия, Прусия и Австрия". [17] За разпространението на този документ той прибягнал до услугите на ръководителя на полската емиграция във Франция княз Адам Чарториски. [18] Исканията си Екзарх формулирал в осемнадесет точки. Той наблегнал особено зърху необходимостта от радикални реформи, които да създадат у българите сигурност за живота и имуществото им и условиня за тяхното нормално развитие в религиозно и културно-просветно отношение.
„Макар и подчинени от четири века на господството на османлиите, българите приемат все пак османската власт като свършен факт — заявявал той. — Именно при това положение те искат да придобият своята свобода, като се признае тяхната народност и им се даде възможност да се проникнат от съзнание за своите права. Те желаят да възстановят свободата на страната си в рамките на Турската империя."
Явно е, че Александър Екзарх не искал да предизвиква съмнение в своята лоялност към турската власт, „3а да спрат бунтовете, които избухват непрекъснато сред българите — подчертавал обаче той, — Портата и всички сили, които са нейни приятелки, съюзнички и покровителки, са задължени и заинтересовани да осигурят изпълнението на известния Гюлхански хатишериф, велика рожба
131
на гения на Решид паша" [19], т. е. да наложат осъществяването на онези реформи, които действително можели да изравнят по права християните с мюсюлманите.
Що се отнася до българската просвета, Екзарх отново препоръчал „да се изпратят няколко млади българи по просветените земи, приятели на Високата порта, за да придобият там различни знания, които им са нужни и за сегашното тяхно състояние, и за всичките обстоятелства, които политическите случаи могат да породят в бъдещето". По този начин българският народ щял да се сдобие не само с добри учители, от каквито българските училища изпитвали най-остра нужда, но и от висококвалифицирани специалисти, способни да развият местната индустрия, художествените занаяти, земеделието и търговията. В края на мемоара видният българин изтъквал, че най-важната последица от по-високата образованост на българите щяло да бъде по-доброто разбиране от тях на правата и задълженията им, а „ако събитията (независещи от човешкото предвиждане) направят да се измени обликът на тяхната страна. . ., те ще знаят да се отбраняват и да се конституират по начин, най-благоприятен с оглед на политическото равновесие".
Така българите, уверявал Екзарх, „вместо да се занимават с революции, не ще се заплитат повече в заговори против Високата порта. . . Ако тяхното социално положение се уреди в този дух, занапред на чуждите агенти няма да бъде лесно да вдигнат народа, и да го тласкат към бунт, защото народът ще има съзнание за своята сигурност и за опасностите, на които би се изложил, ако престане да защитава покровителствуващите го държавни учреждения." [20]
С този мемоар Александър Екзарх показал, че определени кръгове на българската интелигенция имали вече по-широк поглед за перспективите на нашата национална кауза. Това били хора, които ясно разбирали какви са взаимоотношенията между великите сили и какви цели преследва всяка от тях в сложния комплекс от проблеми, наречен Източен въпрос. В случая, като имал предвид широко разпространените твърдения на Запад, че българските бунтове били плод на „руски подстрекателства и интриги", той си поставял за цел да склони и западните сили, и Високата порта да се обърнат с лице към българския въпрос под предлог, че само по този начин българите няма да бъдат занапред „чужди оръдия".
През 1844 г. Екзарх разширил връзките си с френската общественост, за да ангажира повече влиятелни хора за българската кауза. За тази цел той използувал и влиянието на Никола
132
Пиколо във френската столица. Със съвместните усилия на двамата българи били издирени и изпратени в България френски учители. Например Пиколо препоръчал на Екзарх французина Ветер, които изявил желание да замине за България и да стане учител. [21]
След тригодишно очакване на френската намеса в полза на българите Екзарх изпратил нов мемоар до Гизо. В него констатирал с горчивина, че въпреки големите си симпатии към Франция българите имали всички основания да бъдат недоволни от нейното бездействие. Безразличието на френските консули към българските проблеми и нежеланието им да покрови телствуват желаещите да получат френски паспорт български търговци нанасяло сериозен удар по престижа на Франция, а освен това давало възможност на други държави — главно на Русия — да засилят влиянието си сред българите. [22]
В началото на 1846 г. той изпратил поредния си мемоар до Гизо, в който отново поставил въпроса за отпускане на стипендии за българи и за издаване на учебни пособия от Държавната печатница в Париж. По-конкретно настоявал да се отпуснат двадесет стипендии за колежа в Бебек, където млади българи да се подготвят за френските университети, уверявайки, че ако един ден се наложи, те ще послужат на интересите на Франция. Обръщало се внимание на необходимостта от безплатно разпространение на издадените в Париж български книги, тъй като именно това могло „да популяризира името на Франция повече от всичко друго" [23].
Като възприел по принцип идеите на Александър Екзарх, Гизо поискал да си изясни преди всичко дали тяхното осъществяване няма да доведе до влошаване на отношенията между Франция и Турция. Особено важно за него било да разбере как щяла да се отнесе Портата към преговорите между френското правителство и частно лице от български произход, засягащи обучението на нейни поданици в чужбина. За целта той поставил на посланика в Цариград Буркене задачата да проучи основно тези въпроси и да му изпрати подробен доклад с евентуални предложения как да се постъпи. [24]
От своя страна френският посланик намерил за необходимо да се консултира с Михаил Чайковски, който бил известен като „най-компетентен" по славянските въпроси. Чайковски не пропуснал предоставилата му се възможност да даде негативна оценка на Александър Екзарх. Той подозирал (и не без основание), че българският патриот се стреми да се наложи като неофициален представител на своя народ пред френското правителство,
133
като изолира поляците. Полската агенция обаче, която била свързана с турското правителство и до известна степен била финансово зависима от него, сама се стремяла да изземе българския въпрос и по-специално обучението на български младежи в чужбина. Политическите цели и амбиции на агенцията за ръководна роля в славянския свят не ѝ позволявали да допусне друг да предприема каквито и да било инициативи в тази деликатна област.
Окончателно мнение на френския посланик в Цариград, оформено под влиянието на Чайковски, било докладвано на министър Гизо в средата на април 1846 г. лично от първия драгоманин на посолството Кор, който пристигнал в Париж. От доклада личи, че в основата на предлагания от Буркене план за френско идеологическо настъпление сред българите стояли всъщност идеите на Екзарх, но изменени така, че изцяло да отговарят на принципите из френската източна политика. Най-важното — политическото ръководство на цялата акция — оставала не в български, а във френски ръце. [26]
Според плана на Буркене главен център за разпространение на френската образованост сред българските младежи трябвало да стане католическият колеж в Бебек (Цариград), като за тази цел било решено да му се предоставят допълнителни фондове за отпускане на повече стипендии. Особено внимание се обръщало и на печатната пропаганда сред българите. Печатницата на ордена на лазаристите в манастира „Сан Бенедето" била снабдена със славянски букви за издаване на книги на български език, но само от автори, получили специално разрешение от Високата порта. По този начин и Турция, без какъвто и да било риск за сигурността си, щяла да се представи като загрижена за доброто и напредъка на българите, а Франция под маската на тяхна благодетелка щяла да укрепи един от най-важните си институти, занимаващ се с интензивна католическа и културно-политическа пропаганда сред българите. [27]
След дългогодишни усилия Александър Екзарх се убедил, че надеждите му по отношение на Франция са излъгани. Политическите интереси на Франция били в противоречие с интересите на българския народ. Гизо се ориентирал към активизиране на католическата пропаганда (във връзка с борбата на българския народ за самостоятелна църква). При това политическото острие на френската политико-религиозна пропаганда било насочено против Русия. В изпълнението на тези планове важно място се отделяло на полската политическа агенция в Цариград, възглавявана от Чайковски.
134
Именно това в края на краищата накарало Екзарх да обърне погледа си към друга сила, която можела да окаже на българите по-щедра и — най-важното — по-безкористна помощ за развитието на националната им култура и образование, а по този начин и за утвърждаването им като нов фактор в политическия живот на Османската империя. Тази сила била Русия.
2. Българският въпрос пред руската дипломация (1841—1845 г.)
Опитите на Александър Екзарх да привлече вниманието на Европа към съдбата на българите след Нишкото въстание съвсем не били изолирано явление. Многобройната българска емиграция в Сърбия, а също и във Влашко проявявала не по-малка настойчивост и упоритост в постъпките си за подобряване положението на българския народ. Особено активни в това отношение били пребиваващите в Сърбия водачи на въстанието. Много често те отправяли изложения и молби до сръбския княз — както от свое име, така и от името на останалите в турско техни сънародници.
През първите няколко години след въстанието, когато безчинствата на турските фанатици в българските земи, независимо от усилията на Високата порта да успокои обстановката, все още не били затихнали, българите отправяли все нови и нови петиции до сръбските власти и до руския консул в Белград полковник Данилевски. Те били изпълнени с непрестанни призиви да им се помогне да се завърнат по родните си места, където да заживеят в мир. От края на 1841 до началото на 1843 г., т. е. за по-малко от две години, българите изпратили до сръбските власти и до руския консул в Белград повече от 200 такива петиции. [28]
Под тези жалби често стояли имената на мнозина от водачите на въстаническото движение в Западна България: Стоян Чавдар, Никола Сръндак, Станко Атанасов Бояджията, Коста Чавка, Цветко Стоянов, Георги Стоянов, Стоян Вучков, Цветко Гълъбов и др. [29]
В тези изложения се описвали стотици случаи на убийства, грабежи, насилия, осакатявания и потурчвания на българи. Постоянно се изтъквало, че като не могли да издържат, те забягвали по горите или пък търсели спасение, като преминавали сръбската граница. В този край на България нямало населено място, в което турците да не били убили или ограбили някого.
135
В писмото си до сръбския княз от 16 април 1842 г. българинът Стоян Вучков, избягал в Алексинац, пише:
„Долуподписаният съобщавам на Ваше високоблагородие за убийствата и безчинствата, които се извършват над християните в България, и покорно Ви моля да сложите край на нашето нещастие и да съдействувате турците да ни върнат насила отнетото ни имущество. В Пиротски окръг, в село Орковици, някой си Мугим Бултак паша искал да купи масло и като отишъл у някой си Живко, който се уплашил, нападнал жена му и детето и жестоко ги пребил. . . Турците вързали и посекли някой си Илия в село Тамляници, а неговия приятел Христо, старейшина на село Сливича, обесили за краката на едно дърво и го заклали като животно. В село Болница албанците посекли някой си Иван и забранили на старейшините да говорят за това, защото в противен случай ще ги изгорят живи." [30]
В отговор сръбският княз не можел да предприеме почти нищо. Той бил в крайно сложно положение поради непрекъснатите интриги на изгонените през 1840 г. „уставобранители" (Аврам Петрониевич, Лука Гарашанин, Илия Гарашанин, Тома Вучич и др.). Те непрекъснато донасяли на турските власти, че безредиците в Нишко и в другите райони били дело на сръбските власти и на техните агенти в България и във Влашко. [31]
При това положение единственото, което княз Михаил можел да направи, било да информира за жалбите представителите на великите сили и коменданта на турския гарнизон в Белград Кямил паша. Така той прехвърлял грижата за удовлетворяването на жалбите другиму. Затова, че е постъпвал именно по този начин с цел да не се дискредитира и да не бъде обвинен, че оставал безчувствен към мъките на българите, говори фактът, че преписи от писмените жалби на жителите от Берковица и на населението от Вранско се намират във френските дипломатически архиви. [32]
За какво ставало дума? Берковчани подробно изброявали притесненията и униженията, на които били подлагани: пашите постоянно им налагали незаконни данъци и такси, разрушавали християнски къщи, грабели добитъка, вземали хора в робство, убивали безнаказано невинни хора. В жалбата им се изтъквало, че нарочно събрание на берковските жители взело решение да се изпрати специален делегат в Цариград, за да отнесе писменото им оплакване до султана; турците обаче го убили по пътя и „освирепели още повече". Жителите на Берковица отправяли гореща молба до сръбския княз да препрати жалбата им където намери за добре, само гласът им да бъде чут.
136
Българите от Вранско пък му съобщавали, че турските издевателства заставили стотици християни да избягат по горите и планините, където били осъдени на гладна смърт: Безпомощни пред въоръжените до зъби мюсюлмани и безсилни да заставят турското правителство да обърне внимание на жалбите им, те също молели сръбския княз да ги защити „по някакъв начин". Очевидно те имали предвид жалбата им да бъде доведена до знанието на европейските консули в Белград.
Едва ли може да се предположи, че френското правителство възнамерявало да предприеме каквито и да било постъпки в Цариград в защита на българите. Чрез изпращането на споменатите жалби в Париж обаче консулът в Белград намерил за нужно да информира ръководителите на френската дипломация за истинското положение на българския народ. При това той подчертавал, че въпреки всички обещания на Портата да нормализира обстановката животът на българите продължавал да си е все така тежък. Следователно френското правителство познавало сравнително добре нещата в България, още повече че то имало възможност да сравни получените от Белград документи с изложенията на Бланки и Екзарх.
Скоро обаче за българските бежанци в Сърбия, които най-често безпокояли сръбското правителство и представителите на великите сили с тревожните си напомняния, настъпили тежки времена. Гледан с недоверие от Високата порта и непрекъснато застрашаван от великашите-уставобранители, княз Михаил не успял да се задържи на престола. През пролетта на 1842 г. под натиска на Портата прогонените уставобранители били върнати в Сърбия. През август Тома Вучич извършил държавен преврат. На престола бил доведен княз Александър Карагеоргиевич. На практика обаче властта била не в ръцете на безхарактерния княз, а на великашите. Подразнени от факта, че Русия не признала превратаджийското правителство и с цел да демонстрират верноподаническите си чувства към султана, новите властници в Белград насочили ударите си и срещу ползуващите се с негласната подкрепа на Русия български бежанци в Сърбия. [33]
Новото правителство арестувало емигриралите водачи на Нишкото въстание и ги подложило на изтезания, за да изтръгне от тях „признания", че били организирали въстанието по поръчение и с помощта на руски агенти, а също и на княз Михаил. [34] Някои от тях наистина не издържали на мъченията и дали исканите от властите показания. Скоро обаче арестуваните успели да избягат и се прехвърлили в Земун; оттам побързали
137
да изпратят писмо до руския консул в Белград, в което се отрекли от изтръгнатите от тях показания. То завършвало с думите:
„Най-после, когато българският народ е изгубил всяка надежда, че ще може да даде отпор на своите насилници, той моли коленопреклонно и със страх, чрез нас, долуподписаните, все милостивия император на велика и могъща Русия да излее превисоката си милост и да обърне своя поглед към българския народ. Ние сме жертвували, жертвуваме и ще жертвуваме своя и на родовете си живот дотогава, докато не се освободим от угнетителите или докато не изчезнем от този свят."
Под писмото стоят «одписите на Стоян Чавдар, Цвятко Стоянов, Стоян Вучков, Станко Атанасов, Никола Средков, Сава Карастанков, Никола Латков, Коста Иванов, Цвятко Гълъбов и Здравко Рангелов. [35]
Поради това,че Русия се противопоставила на преврата в Сърбия, Високата порта не могла да потвърди званието „временни управители" на Вучич и Петрониевич за двата месеца до избирането на новия княз. Затова тя наредила да им се даде по една княжеска заплата (повече от 15 000 лири), а също да се наградят и всички чиновници, които помагали да се подготви и извърши превратът. За да се отблагодарят на султана, те пристъпили към издирване на всички негови поданици, емигрирали в Сърбия, дори и по времето на Милош (предимно българи), и да ги връщат в Турция, където да бъдат съдени. [36]
През лятото на 1845 г. сръбското правителство предало на нишкия паша последната група българи емигранти, укриващите в Сърбия още от 1841 г. Те били отведени под конвой в Ниш от члена на Държавния съвет Велкович, като им било казано, че няма за какво да се безпокоят. [37] Вероятно тогава са били върнати в България някои от ръководителите на въстанието от 1841 г. — Станко Атанасов Бояджията, Коцо Свещаря, Никола Сръндак и техните сподвижници. [38]
Така уставобранителнте отблъснали българите от Сърбия и разрушили надеждата им, че славянската страна ще им помогне да отхвърлят непоносимото османско иго. Именно това накарало българските водачи да обърнат погледите си към Русия. Антируската политика на уставобранителнте само ускорила дискретирането им в очите на българите. [39]
Независимо от враждебното отношение на уставобранителите мнозина от българските емигранти предпочели да останат в Сърбия. Ужасът от турските издевателства при евентуалното
138
им завръщане по родните места далеч не бил за предпочитане пред неприятностите, които те имали със сръбското правителство. Естествено, техните молби за помощ и защита вече не били отправяни към новия сръбски княз, а най-вече, ако не и изключително, към руските дипломатически представители. В лицето на Русия те виждали единствената си покровителка и спасителка от непоносимото иго. Датиращата от векове традиционна вяра на българина в освободителната ѝ мисия се разгоряла с нова сила.
Руският консул в Белград полковник Данилевски непрестанно получавал писмени и устни оплаквания за турските произволи както от многобройните български емигранти, пребиваващи в Сърбия, така и от населението на западните български земи. Между емигрантите, живеещи в Алексинац, се откроявала фигурата на Симеон Михайлов, който редовно информирал Данилевски за положението в България и за настроенията сред емигрантите. [40]
За Михайлов знаем твърде малко. От оскъдната информация, която ни предлагат архивните материали, може да се съди, че този, останал досега неизвестен деец на българското освободително движение, бил в действителност изключителна личност. В трудната обстановка след 1841 г. той направил повече от мнозина други свои изтъкнати сънародници, живеещи в емиграция, за събуждане на реален интерес у руските управляващи кръгове към българския въпрос. Самият Данилевски пише, че като човек Симеон Михайлов бил твърде скромен и непретенциозен по отношение на личните си нужди, но проявявал голяма самопожертвувателност при непрестанните прекосявания на границата. „Той има твърде добро поведение — писал Данилевски — и се отличава с усърдието и предаността си, пълни със себеотрицание, за съдбата на своите събратя." [41] Това го принуждавало да прави дългове, за да бъде в състояние да ги подпомага материално. Независимо че руският консул му отпускал от време на време незначителни суми, материалното му състояние си оставало твърде притеснено и той се принудил да моли Данилевски за нова парична помощ. [42]
Полковник Данилевски редовно осведомявал руския посланик в Цариград Титов за непрестанните насилия на турските власти и на покровителствуваните от тях арнаутски и други банди над българското население. Непосредствената му близост до западните български земи и честите му контакти с емигрантите от тези области му давали изобилен материал за размишления и изводи. Опирайки се на данните от Белград, Титов
139
многократно сигнализирал пред Високата порта, че обещанията ѝ за ограничаване на престъпните деяния на местните управници и арнаутите не се изпълнявали. След всяка негова подобна намеса, за да го успокои, Портата прибягвала до обичайните уверения, че предвижда „сериозни мерки", че ще накаже и разтури арнаутските банди и че тези мерки уж вече се прилагали в Битолския вилает. [43]
От 1841 г., когато Нишкото въстание било потушено, до края на 1844 г. положението на населението в западните български земи, независимо от обещанията и уверенията на турското правителство за „коренни промени", не само че не се подобрявало, а, напротив, ставало все по-лошо. Повече от три години хилядите емигрирали българи не могли да се завърнат по родните си краища и да се заемат с мирна стопанска дейност. През цялото това време арнаутските банди продължавали да грабят и убиват с неотслабваща сила. Обстановката отново ставала тревожна, тъй като, изоставено на собствената си участ, българското население можело отново да потърси правото си с оръжие в ръка. [44]
Зa това свидетелствувало по убедителе начин и писмото, което Данилевски получил през декември 1844 г. чрез Михайлов. То било съставено и изпратено от жителите на село Призрен (североизточно от Ниш), родното село на Михайлов. Било адресирано не до консула, а до руския император Николай I и с него се преследвали определени политически цели. Препращайки го в Петербург, Данилевски пояснил на канцлера Неселроде: „Полуграмотността и простотата на писмото ми налагат само едни коментар: това писмо, както и всички писмени и устни оплаквания, които ми отправят християните от Турция, изразяват винаги същата мисъл — че името на нашия августейши господар е единственото, което славяните в Османската империя знаят и призовават след името на бога. Единствено то поддържа техните надежди." [45]
Като описвали печалната картина на своя живот (за кой ли път вече!), българските селяни изтъквали, че „злодеите", т. е. турските насилници, вземали всички храни от хамбарите им, грабели каквото им попадне пред очите, нанасяли им побоища, при най-малкия опит да им се възрази убивали, без да се колебаят и без страх от каквото и да било наказание. . . Оплакванията на селяните не се приемали в съда. Дори изпратената от Високата порта комисия, която трябвало да разследва престъпленията на местните управници, била подкупена от тях и ги освободила. „Ето реда — пишели селяните, — установен
140
от изпратената от Портата комисия в нашия край. Всички, които погазиха волята на султана и притеснителите на народа, си останаха на предишните места, а пашата и везирите (се обогатиха). „ А главните виновници, които безмилостно притесняват християнския народ и безчестят нашите жени и дъщери, взеха по 20 и 30 пиастри (на семейство), за да си върнат (дадените пари)." За липсата на каквато и да било сигурност за живота на българите свидетелствувало обстоятелството, че „ако злодеите узнаят, че се жалим някому, то нашата погибел е неизбежна".
Изреждали се страшните издевателства и притеснения, на които турските власти и отделни мохамедани подлагали българите. Най-страшното обаче било необикновеното настървение, с което властите се стремели да се възползуват от настъпилото озлобление срещу християните след Нишкото въстание, за да помохамеданчат българите. „Ваше Величество — обръщали се българските селяни към императора по този повод, — не допускайте да стигнем до пълна погибел и не позволявайте да безчестят нашите жени и дъщери и насилствено да ни заставят да приемем мохамеданската вяра. . . Повече не можем да живеем така и скоро всички ще загинем." Именно поради това те заявявали твърдо, че „ако има човек, който да ни поведе, ние ще го последваме навсякъде, ще загинем всички до едни, но повече нямаме сили да понасяме угнетенията". Писмото си завършвали с трагичния вопъл за помощ: „Молим Ви да прострете могъщата Ваша десница за защита на нас, нещастните." [46]
Император Николай I се запознал лично с прошението на българите още на 24 февруари 1845 г. По думите на канцлера Неселроде, който му го предал и го осведомил за случая, той останал „дълбоко развълнуван от страданията на своите единоверци, които пъшкат под тежестта на най-омразната тирания" [47]. По негова заповед Неселроде съставил подробна инструкция до посланика в Цариград Титов, с която му наредил да обърне най-сериозно внимание на Високата порта върху жестокостите и грабежите, на които османските власти по места подлагали българите.
В инструкцията се привеждали буквално думите на Николай I по адрес на съществуващата система в Турция: „Ако такава груба злоупотреба с властта остава до днес ненаказана, то е защото болезнените стонове, които цяла една нация издига към небето, съвсем не достигат да ушите на султана и защото той е подведен от лъжливи доклади." Императорът именно поради това смятал, че е негов „човешки дълг към жертвите на това потисничество"
141
и същевременно „дълг на лоялно и искрено приятелство към султана" да разкрие цялата истина пред неговите очи.
Според руския самодържец било крайно време султанът да се намеси решително, за да сложи край на „омерзителното състояние на нещата, което изпълва България с траур, сълзи и мизерия и може да тласне в края на краищата тази провинция към открит бунт". Независимо от всякакви други хуманни съображения, дори самата преценка за подобна развръзка трябвало да застави Високата порта да почувствува крайната необходимост от вземането без никакво по-нататъшно отлагане на ефикасни мерки за подобряване положението на българите чрез въдворяване на мир и ред в техните земи. [48]
За да бъде по-убедителен в описанието на голямата опасност, надвиснала над Османската империя, а и за да постигне покрай наболелите въпроси и решаването на други, твърде важни за руското правителство проблеми, Неселроде прибягнал до инсинуацията, че положението в България се усложнявало между другото и вследствие на подстрекателската дейност на пребиваващите в Европейска Турция полски емигранти. Според руския канцлер именно те подготвяли въстание на славяните в Османската империя. [49] Разбира се, това не било вярно. Всъщност полската пропаганда действувала сред южните славяни, в това число и сред българите, изключително в интерес на Портата. Въпреки че се опитвала да ги настрои против Русия, тя все пак ги убеждавала да си останат мирни поданици на султана. Но този метод на комбиниране на доказателствата разкрива намерението на руското правителство да реши наведнъж поне две задачи — първо, да постигне подобряване на положението на българите и по този начин да засили позициите си на Балканския полуостров и, второ, да предизвика конфликт между Високата порта и полските емигранти, а косвено между Портата и Франция, с чието дипломатическо покровителство се ползувала ръководената от Михаил Чайковски Източна агенция на полската емиграция в Цариград. [50]
Императорът лично прегледал и одобрил инструкцията, по която Титов предприел бързи и енергични мерки в Цариград. Постъпките му се изразили в многобройни и твърде пространни разговори с представители на турското правителство. По време на тях той изложил подробно съображенията на руския самодържец, като не пропуснал още веднъж да подчертае, че ако Николай I се решил да дава съвети на султана, това трябвало
142
да се схваща единствено като „израз на неговото уважение и на добрите му намерения" към него.
Тази, неизвестно коя по ред, намеса на руската дипломация пред Високата порта в защита на българите, довела до един минимален, но все пак твърде неочакван резултат. Турското правителство се съгласило да даде най-сетне пълна амнистия за българските емигранти, намиращи се след въстанието от 1841 г. в Сърбия или другаде. На местните власти било заповядано при връщането им в родината българите да получат своите имущества, а животът им да бъде напълно осигурен от всякакви. заплахи. [51]
Неизразима била радостта на българите от успешните постъпки на Русия в Цариград. Благодарността си към императора и посланика Титов те изразили пред Данилевски по най-затрогващ начин, със сълзи на очи. След четири години тежък и нерадостен живот те най-после можели да се върнат в родината си и да се съберат с не по-малко изстрадалите си семейства. В доклада си до граф Неселроде по този повод Данилевски съобщавал, че, напускайки Сърбия, българите се прибирали по родните си краища „проникнати от необходимостта да се придържат към поведението на пълно подчинение и предпазливост по отношение на турските власти”. [52]
Разбира се, въпреки всичко и този път дадените обещания от страна на Портата за пълна безопасност и за връщане на имуществата на емигрантите се оказали твърде относителни. Животът скоро доказал, че нищо не било в състояние да застави местните турски власти да променят отношението си към раята. Както по-рано, така и сега височайшата заповед била заобикаляна и изпълнението ѝ в повечето случаи било отлагано, за да бъде след това осъдена на пълна забрава.
Независимо от това фактът, че Русия удържала още една безспорна дипломатическа победа, се оказал от особено значение. Политическите ѝ позиции и престижът ѝ като покровителка на поробените балкански славяни укрепнали още повече. Консулът в Белград Данилевски казвал самата истина, когато писал на Неселроде, че „по този случай святото име на нашия августейши господар се произнасяше от българите. . . с религиозно умиление и преданост" [53].
От казаното се вижда, че дипломатическите постъпки, предприети от българите след Нишкото въстание от 1841 г., имали за цел не само да засилят още повече интереса на великите сили
143
към българския въпрос, но и да предизвикат пряката им намеса в Цариград за непосредствено облекчаване на тежкото им положение. Благодарение на тази дейност те за първи път наистина били принудени да обърнат внимание на някои конкретни искания. Българският национален въпрос, макар и не в цялостния си политически аспект, се превърнал още тогава в един от безусловно важните компоненти на големия Източен въпрос. Значителна заслуга за това, наред с Александър Екзарх, който се опитал да заинтересува Франция, имали и българските емигранти в Сърбия и по-специално останалият неизвестен български патриот Симеон Михайлов, действуващ чрез руския консул в Белград Данилевски да ускори намесата на Русия в полза на българите.
От средата на 40-те години на XIX в. във връзка с изострянето на борбата за господство в Близкия изток отношенията на Русия със западните държави навлезли във фаза на непрестанно влошаване. Още тогава станало ясно, че в случай на евентуален нов конфликт за подялбата на наследството на „болния човек” край Босфора българите можели да се окажат за Русия необикновено ценен съюзник. Именно това обяснява най-добре защо точно тогава руското правителство преценило, че в негов интерес било да се обърне окончателно с лице към българския въпрос.
Активизирането на руската балканска политика намерило израз преди всичко в бързото увеличаване на българските младежи, които били приети да учат в Русия на разноски на руското правителство. [54] Не било трудно да се направи и следващата стъпка — вече от чисто политически характер. Както е известно, по време на Кримската война (1853—1856 г.) руските управляващи кръгове формулирали открита програма, която предвиждала в случай на победа над Турция да се помогне на българите да възстановят държавната си независимост. [55]