Трета глава
ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ И РЕЗУЛТАТИ НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ МИСИИ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД НИШКОТО ВЪСТАНИЕ
1. Мисията на руския таен съветник генерал Димитрий Кодинец
Вниманието, с което великите сили се отнесли към Нишкото въстание, далеч не било случайно. То се обуславяло от техните по-широки политически интереси в целия Изток и по-специално в Европейска Турция. Фактът, че демократичните и опозиционните кръгове в някои страни се възползували от събитията в България, за да отправят остри критични бележки срещу официалната политика на правителствата, заставил отговорните държавни дейци в тях да вземат мерки за окончателно избистря не или за допълнително аргументиране на позицията си спрямо Османската империя и освободителното движение на българския народ.
По силата на историческите обстоятелства и при очерталото се съотношение на силите в международен план Русия, Франция и Австрия се оказали най-пряко заинтересовани от събитията в Европейска Турция. Политическите им ангажименти — било към Османската империя като цяло, било спрямо християнското население на Балканския полуостров — ги задължавали да предприемат редица стъпки за по-конкретно проучваване на причините за избухналото въстание в Нишкия санджак, а също и на последиците от жестокото му потушаване. Това можело да стане чрез изпращането на специални пратеници на мястото на събитията. От формално-политическа гледна точка заключенията и изводите им можели да имат важно значение за определяне на бъдещата политика на съответните държави към Високата порта.
В тези условия се стигнало до мисиите на специалния пратеник на руския император Николай I — генерал Димитрий Кодинец, таен съветник и консул в Тебриз, — и до мисията на френския академик икономист Жером-Адолф Бланки, изпратен в Европейска Турция от министъра на външните работи на Юлската монархия Франсоа Гизо.
86
Двете мисии обаче се различавали съществено по мотивите. Докато мисията на Кодинец имала за цел да събере достатъчно разобличаващи данни, за да се окаже реален политически натиск върху Високата порта за подобряване положението на българите, с мисията на Бланки Гизо преследвал чисто вътрешнополитически цели. За него било далеч по-важно да успокои френската общественост, която под влияние на организираната от Източния комитет и от опозиционните политически кръгове пропаганда заплашвала да го свали от власт.
Австрия също изпратила със специална мисия свои представител — генерал Фон Хауер, — но не на мястото на събитията, а по границата със Сърбия и Турция. Нейната цел била да се засили надзорът по тази граница, за да се предотвратят всякакви възможности за установяване на връзки между разбунтувалите се българи и славяните под австрийска власт.
Различните цели, които им се поставяли, до голяма степен предопределили и резултатите от тези мисии. Ако в случая с Кодинец се сблъскваме с конкретни предложения на руската дипломация пред Високата порта, мисията на Бланки не била последвана от никакви конкретни стъпки, дори формални, на френското правителство и на неговия дипломатически представител в Цариград. А що се отнася до мисията на генерал Хауер, тя по принцип не можела да бъде последвана от каквито и да било външнополитически стъпки на виенския кабинет.
1. Мисията на руския таен съветник генерал Димитрий Кодинец
На непрекъснатия натиск на руския посланик в Цариград да се прекратят издевателствата над въстаналите българи Високата порта отговаряла обикновено с увъртания и зле прикрити опити да прехвърли вината за кървавите събития от турските официални власти върху някакви въображаеми „външни подстрекатели". [1]
Тъй като тези намеци били явно адресирани към Русия, правителството в Петербург било заинтересовано да ги опровергае с конкретни доказателства за истинските причини на въстанието. За изясняване на действителното положение в района на въстанието и разбира се, с крайната цел да се защитят българите от терора, като се съберат неопровержими данни за вината на турската власт, руското правителство решило да изпрати в Ниш свой специален представител.
87
Неселроде натоварил с изпълнението на тази много отговорна и в същото време деликатна задача руския консул в Тебриз генерал Кодинец, като я формулирал по следния начин:
„Негово Величество императорът, обезпокоен от българското въстание и от опасните му последици за останалата част на Румелия , заповяда един негов специален пратеник да посети незабавно района на въстанието, да се запознае там със състоянието на нещата, в случай на нужда да даде благосклонните си съвети на местните власти и веднага след това да дойде в Цариград и да докладва за резултатите от своите проучвания, за да могат министрите на султана да преценят по-добре какви най-спешни мерки да вземат за умиротворяване на района." [2]
За Кодинец била изработена лично от Неселроде подробна инструкция, утвърдена от императора, от която той да се ръководи през цялото си пътуване. [3] Той трябвало да пристигне в Цариград не по прекия морски път от Одеса или Севастопол, а по суша, през България.
„По такъв начин — се казвало в инструкцията — Вие ще имате възможност да съберете точни сведения за истинските причини, които са ги породили (вълненията — б. авт.), ще можете да се убедите до каква степен са основателни жалбите на християните. Вие трябва да проучите подробно истинското положение на християните, да съумеете да се запознаете с настроенията им и тогава да си съставите правилно мнение за най-подходящите мерки, които са необходими за по-бързото възстановяване на реда, безопасността и общото благосъстояние в тази част на Турция. Именно към това трябва да бъдат насочени Вашите първи усилия.” [4]
Пратеникът на руския император трябвало да действува обмислено и внимателно. От една страна, тон трябвало да положи всички усилия, „за да не даде повод за фалшиви интерпретации" относно целта на мисията му, т. е. да не даде повод на другите държави да говорят за намеса на Русия във вътрешните работи на Османската империя. От друга страна, той бил длъжен да се въздържа „от всичко онова, което би могло да подтикне българите към изолирани и несъвместими с техните задължения към Портата надежди", т. е. към надежди за незабавното им освобождаване от турското иго с помощта на Русия. Така Кодинец трябвало да проявява и „чувство на хуманност и съжаление към нашите потискани единоверци", и същевременно — „грижа за съдбата на Османската монархия”. [5]
Следователно препоръчвало му се да се придържа към явно противоречива линия на поведение: той не бивало да изпуска факта, че императорът, „изразявайки справедливо съчувствие
88
към потиснатите християни, поданици на Портата", все пак се стремял „с цялата си душа да ги държи в пълно подчинение на законната власт на султана". При всичката си загриженост за положението на българите руският самодържец, които също угнетявал неруски народи, проявявал напълно разбираема солидарност с турския монарх.
Независимо от това самото решение за изпращането на генерал Кодинец в Европейска Турция безспорно имало положително значение. Главното в неговата мисия било да се удовлетвори желанието на българския народ „да бъде управляван със справедливост и да получи пълна безопасност п неприкосновеност на имуществото си". В това отношение особено внимание заслужава планът на руските дипломати да се издействува от турското правителство право за постоянно пребиваване (poste fixe) на Кодинец в България. [6] За съжаление документите не ни казват нищо по-конкретно за този план.
Вестта за мисията на Кодинец, който потеглил, без да дочака официалното разрешение на Портата, предизвикала истинска паника в турското правителство и озлобление сред мюсюлманските фанатици.
„Общественото мнение — казва се в един документ на руското посолство в Цариград — беше вече твърде раздразнено от чуждата намеса в Сирия и Крит и въобще във всички работи на Портата. При това безпокойство и обърканост дойде вестта за мисията в България. Тя силно изплаши турските министри и те я представиха като удар върху честта на правителството и правото на суверенитет." [7]
Посланикът в Цариград Титов съобщил в Петербург, че Портата била „изключително поразена" от тръгването на Кодинец. [8] Предвиждайки, че турските министри ще се противопоставят на допускането на специалния руски пратеник на територията на Нишкия санджак, руският посланик решил на първо време да не съобщава за намерението на Русия да учреди в България руско консулство и да ги уведоми само за „първата част от задачата, възложена на г-н Кодинец" [9].
Изпратеният от Титов първи драгоманнн на посолството княз Ханджиери се явил сутринта на 25 юни в Министерството на външните работи и предупредил официално Рифат паша за тръгването на специалния пратеник на императора към района на току-що потушеното въстание. Министърът на външните работи се въздържал да даде някакъв отговор, преди да се състои заседанието на Министерския съвет, насрочено за същата вечер. Когато на другата сутрин княз Ханджиери отново го посетил, той го намерил „силно объркан". Според него появяването
89
на руския представител в България можело да даде повод на „подстрекателите” да вдигнат народа на ново въстание.
Разбира се, като казал това, Рифат паша много добре знаел, че обезкръвеното българско население в Нишко изобщо не било в състояние да вдигне ново въстание. Той разчитал по-скоро на известната яростна омраза, която Николай I изпитвал към всякакви „бунтове". Главната причина за страха на султанското правителство, както признал и Рифат паша, било впечатлението, което щяла да направи мисията на Кодинец в Западна Европа, „където недоброжелателите се стремят да го очернят като неспособно да се справя със собствените си проблеми и да възстанови със свои сили мира и добрия ред в държавата на султана" [10]. Рифат паша помолил руския посланик „да бъде снизходителен" към Портата и да напише писмо до Кодинец, за да предотврати неговото пристигане в Европейска Турция.
Ханджиери отговорил, че нямал нито възможност, нито право да удовлетвори желанието на турския министър, тъй като генерал Кодинец е получил заповед от по-висша инстанция. След това напълно в духа на източната дипломация още веднъж се опитал да докаже „загрижеността" на Николай I за запазването на целостта на Турция. Ханджиери подчертал, че ако Кодинец „намери за необходимо да даде някои съвети или да направи някои забележки, той е упълномощен да ги съобщи единствено на турските власти". „Защото ние преди всичко признаваме — продължил той, — че единствена Портата може да вземе мерки за доброто на държавата." Русия имала намерение само да и даде „дружелюбни съвети", а работа на Портата било да разработи „административните детайли" за прилагането им. Но дори и тези уверения не задоволили султанските министри и цялата управляваща върхушка в Цариград. „По околни пътища, от всички посоки до нас достигнаха сведения — писал Титов до Петербург, — които потвърждават крайното безпокойство, предизвикано в Портата и двореца от задачата, поставена на г-н Кодинец." [11]
Няколко дни по-късно, на 20 юни 1841 г., Титов посетил Рифат паша в лятната му резиденция, където отново разговаряли за мисията на Кодинец. На тази среща присъствувал и Муса паша — министър на финансите и бъдещ комисар на Портата в Белград. В продължение на няколко часа се водил напрегнат спор между участниците в разговора. Титов пак се постарал да изведе на преден план добрите намерения на Николай I и неговото искрено желание да окаже помощ на султана в такъв
90
труден за него момент. Той заявил:
„Щом като въстанието веднъж е избухнало, аз ви питам как трябва да се постъпи, в случай че се прояви безразличие и егоизъм? Трябва или да останем безстрастни и безмълвни наблюдатели на вашите затруднения, или, напротив, да се намесим със загриженост чрез делегиране на специален високопоставен пратеник, облечен и с военни пълномощия. Но далеч не е така. Какво правим ние? Един чиновник от Министерството на външните работи, човек известен със своята умереност, скромност и мъдрост, е избран да замине на мястото на въстанието, да държи примирителен език и да докладва лично на вас с посредничеството на нашето посолство за всичко, което е можал да види, знаейки, че само вие трябва да вземете онези мерки за облекчаване и за подобряване на положението, които Високата порта ще намери за подходящи, след като ги обмисли внимателно и незабавно." [12]
В крайна сметка Титов успял да убеди двамата министри в целесъобразността на решението на руския император и в невъзможността генерал Кодинец да бъде върнат.
След подписването на Лондонските конвенции от 15 юли 1840 г. и 13 юни 1841 г. за гарантиране „неприкосновеността" на Турция Русия била длъжна да съгласува изпращането на своята дипломатическа мисия в един от районите на Османската империя и с останалите сили, гаранти за целостта на империята. От особено значение било да се осигури съгласието на Австрия. Когато руският посланик във Виена граф Медем съобщил на Метерних за решението на император Николай I да изпрати в района на въстанието свой пълномощник, австрийският канцлер останал твърде неприятно изненадан. За него всяка едностранна намеса на Русия в Европейска Турция будела неприятни спомени за миналото, когато руското влияние на Балканите нараствало с неудържими темпове. Освен това той се плашел и от официалния характер на мисията на Кодинец, който щял да се появи в българските земи в качеството си на официален представител на същата държава покровителка, на чиято помощ българите се надявали отдавна. Канцлерът се опасявал, че престижът на Хабсбургската монархия, който в тези области и без това не бил много висок, щял още повече да спадне.
Метерних обаче разбрал навреме, че с нищо няма да може да промени решението на руския самодържец. Ако се противопоставел на изпращането на Кодинец в Нишкия санджак, можел само да предизвика у царя подозрение в искреността на неговите уверения относно „задружната" политика на трите северни
91
монархии (Русия, Австрия и Прусия) по близкоизточните въпроси след Мюнхенгрецката конвенция от септември 1833 г. [13]
Ето защо княз Метерних не се поколебал в крайна сметка да изрази благодарност на император Николай I и на Неселроде „за допълнителното потвърждение на единството на възгледите, което съществува между двата императорски двора по въпроса за запазването на целостта на Турция и за неизменната готовност на Николай I да обедини действията си с Австрия за поправяне, доколкото това е възможно, на резултатите от инертността и слабостта на отоманското правителство" [14].
Впрочем в Петербург били уверени, че Австрия няма да се противопостави на изпращането на руския дипломат в България. По-сериозни възражения се очаквали само от страна на Англия. Когато обаче руският посланик в Лондон Брунов осведомил лорд Палмерстон за целта на временната мисия на Кодинец и му дал да прочете преписа от инструкциите, с които бил снабден пратеникът във връзка с пътуването си в България, възражения не последвали. [15] Причина за това било обстоятелството, че съвсем неотдавна Палмерстон успял да анулира чрез сключването на втората Лондонска конвенция Ункяр-Искелеския договор от 1833 г. между Русия и Турция и вече не се страхувал, че Русия ще се осмели да наруши едностранно статуквото в европейска Турция. [16]
Прусия по същото време нямала никакви особени интереси на Балканите, а и не възнамерявала да се противопоставя по българския въпрос на могъщия си източен съсед. Това изобщо не можелода се очаква, особено пък след като Австрия и Англия били вече дали съгласието си за изпращането на руския дицломат в България.
Като се придържали строго към официалната позиция на своите правителства, дипломатическите представители на тези страни в Цариград отказали на Рифат паша да ходатайствуват пред руското посолство за отменяне на мисията на Кодинец. Най-напред пруският посланик Кьонигсмарк направо заявил на турския министър на външните работи, че за да се избегнат подобни неприятности, в бъдеще е необходимо „да се вземат подходящи мерки", или както той образно се изразил: „Не трябва да се разболяваме, щом като не искаме да виждаме лекаря.” [17]
От своя страна австрийският посланик в цариград барон Щюрмер заявил на Рифат паша: „Решението на Русия, превизвикано от нишките безредици, трябва да ви служи като предупреждение
92
и урок, за да следите по-внимателно поведението на местните управители по отношение на християните, към чиято съдба нито Русия, нито Европа не могат да бъдат равнодушни.” По-късно посланикът съобщил на Титов, че при тези негови думи турският министър отговорил неопределено само с „един отчаян жест”. [18]
Английският посланик бил недоволен, че Кодинец не започнал пътуването си от Цариград, но независимо от това също не оказал подкрепа на Рифат наша. В разговор с Титов той споделил: „Радостен съм, че и отговорих (на Високата порта — б. авт.) така, като че ли съм отгатнал това, което вие лично сте казали на турските министри." [19]
След тази демонстрация на единомислие отстрана на великите сили на Рифат паша не оставало нищо друго, освен да отстъпи. В рапорта си до султана за преговорите, които водил с руската легация и с посланиците на другите сили по повод мисията на Кодинец, той признал, че „изпращането на руския представител в България е нежелателно, но главната вина за това е в самата турска власт" [20].
Междувременно Кодинец тръгнал от Одеса и през Бесарабия, Молдова и Влашко стигнал до дунавското пристанище Оршова, откъдето до австрийското пристанище Земун бил съпровождан от руския генерален консул в Дунавските княжества Дашков. [21] Той бил добре запознат с положението на юг от Дунав и информирал Кодинец за него. След като напуснал Земун, на 14/26 юли генералът пристигнал в Белград. Бил приет от княз Михаил Обренович, от сръбските министри и от всички по-видни политически дейци. [22] Пристигането му предизвикало озлобление единствено у коменданта на Белградската крепост Кямил паша, а австрийският консул Атанаскович се обезпокоил много от евентуалното засилване на руското влияние в Сърбия във връзка с толкова „зачестилите" посещения на руски дипломати в Белград. [23]
В сръбската столица Кодинец прекарал пет дни. През това време там се разнесъл слух, че в Ниш турските власти били получили предупреждение за предстоящото пристигане на руския пратеник и че на нишкия паша било наредено да не го допуска до разследване на станалите „произшествия", като, разбира се, му окаже иначе най-голямо уважение. [24] Този слух се оказал верен. Както станало известно на руския посланик в Цариград, след напрегнатите преговори с представителите на великите сили Рифат паша изпратил в Ниш заповед до Якуб паша „да приеме господин Кодинец вежливо и с почести, но тайно да вземе
93
всички необходими мерки за предотвратяване на прякото разследване и на контактите му с населението" [25].
От своя страна Кямил паша веднага съобщил на Якуб паша за пристигането на руския пратеник в Белград и за неговите срещи, като го помолил да нареди Кодинец да бъде поет под предлог, че му се оказват почести, от доверен служител, който да го съпровожда до пристигането му в Одрин. [26] Якуб паша изпратил в сръбския граничен пункт Алексинац свой чиновник, които наистина трябвало да съпроводи Кодинец до Ниш, като го преведе през такива места, където той не би могъл да види следите от безчинствата на турците. Тъй като Кодинец се забавил в Белград, този чиновник заминал, без да го дочака. Това дало на руския дипломат възможност да прекара много повече време в Алексинац и да се срещне, там с някои от укриващите се на сръбска територия водачи на нишките въстаници. Разговорите с тях обогатили представата му за събитията повече, отколкото всички получени дотогава сведения от втора и трета ръка. [27] След тази толкова важна среща въстаниците се отправили за Белград, а Кодинец продължил за Ниш, където пристигнал на 23 юли/4 август 1841 г.
В Ниш руският дипломат бил настанен на квартира у новия управител на санджака Исмет паша и бил охраняван от „почетна стража". Единствено ползуващите се с доверието на турските власти кнезове Станко и Цветаш имали възможността да се срещнат с Кодинец като представители на местното българско население. [28] Единият от тях обаче само давал вид, че е на страната на турците; когато останал насаме с генерала, той му разказал цялата истина за причините, довели населението до бунт. Някои неща Кодинец узнал и от митрополитите в Ниш и София, които при срещата си с него също отначало били сдържани, но постепенно станали по-откровени. На 25 юли/6 август Кодинец потеглил от Ниш за Цариград, като до Ихтиман бил съпровождан от един турски чиновник, който не се грижел много за изолирането му от българите. Вследствие на това руският дипломат имал възможността да говори с български селяни, работещи по полето без турски надзор. Тези разговори също обогатили представата му за истинското положение на нещата в България. [29]
В Цариград Кодинец стигнал на 6/18 август 1841 г., прекарвайки в България около две седмици. В деня на неговото пристигане турският министър на външните работи Рифат паша в разговор с австрийския посланик барон Щюрмер изразил задоволството си от лоялното поведение на руския пратеник, който
94
не останал дълго в Ниш и околностите му и през целия път не изразил недоволството си от това, че бил съпровождан от турски чиновници. [30] Въз основа на доклада на Якуб паша и Тевфик бей министърът на външните работи сметнал, че турските власти са успели в края на краищата да скрият от Кодинец действителното положение. [31] Те обаче се излъгали. Всъщност се оказало, че впечатленията на Кодинец от турското управление в България съвсем не били повърхностни, а още по-малко пък благоприятни за турското правителство.
За своето пътуване през България и за разследването на причините и последиците от Нишкото въстание Кодинец предал на Титов обстоен доклад. Въз основа на него руският посланик съставил обширна нота, която връчил на турското правителство на 19/31 август 1841 г. [32] В нея се посочвало, че въстанието наистина е избухнало поради решителния отказ на мюсюлманите да признаят и приложат на практика Гюлханския хатншериф и поради доказания произвол на бившия управител на Нишкия санджак Сабри Мустафа паша. Потвърждавало се, че по време на потушаването му били изгорени 225 села, 10 хиляди души били избягали в Сърбия, а много други се криели още в горите и планините или се разбягали из другите незасегнати райони.
В доклада си Кодинец предлагал да се внуши на турското правителство да вземе следните мерки, за да се предотвратят подобни събития в бъдеще:
1. Да не се отзовава в скоро време от Ниш Якуб паша, тъй като дейността му там се оказала извънредно полезна и той успял да спечели доверието на местното население. Заедно с него да остане в Ниш и Тевфик бей, тъй като в трудните моменти той бил добър сътрудник на Якуб паша.
2. Да се намалят данъците върху селскостопанското производство. Населението на разорените по време на потушаването на въстанието райони да се освободи за две-три години от каквито и да било данъци, за да се съвземе в стопанско отношение и преди всичко да му се даде възможност да си построи нови жилища.
3. Да се вземат строги мерки за освобождаване на отвлечените в робство български жени и деца, чиято съдба още не била известна, както и за връщането на имуществото на всички ощетени по време на грабежите.
4. Определената от правителството помощ за пострадалите в размер на 300 кесии (около 1 милион пиастри), която е недостатъчна
95
за задоволяване на най-насъщните нужди на загубилите имуществото си, да се увеличи до 1000 кесии.
4. За събирането на хараджа и на другите данъци да се избират българи и да се забрани на мюсюлманите да посещават без особена нужда българските села.
5. От време на време да се извикват в Цариград депутати от България, за да може Високата порта по-добре да се запознава с действителните нужди на населението, а и по този начин да се контролират чиновниците, които ще бъдат натоварени в бъдеще с управлението на български области.
6. Да се подведе под закона и строга отговорност бившият нишки управител Сабри Мустафа паша, който сам си позволявал и допускал прекалено много злоупотреби и с това довел народа до въстание, а след това употребил без нужда най-жестоки мерки, за да го потуши. Само уволнението му следователно вече не можело да се смята за достатъчно. Той трябвало да получи сурово наказание, което да демонстрира справедливостта на Портата, да послужи за поука на всички останали провинциални управители и да даде на християнските поданици на империята доказателство за съществуването на истинско правителство, така че те да се успокоят и да се привържат към властта. [33]
По принцип Рифат паша не възразил срещу повечето от предложенията на Кодинец. Според него обаче те се покривали с възгледите на Портата и не съдържали нови идеи. Някои от тях уж вече били „осъществени", други — „отчасти изпълнени", а трети се „изпълнявали в момента". От този отговор станало ясно, че макар да било принудено да предприеме някакви мерки, турското правителство го сторило само защото трябвало да покаже пред Европа, че проявява загриженост за разрухата от въстанието, а не защото действително желаело да се стигне до изтръгване на злото из корен и да се подобри реално участта на българското население. Руските дипломати в Цариград се уверили, че Турция нямала никакво намерение да се съобразява дори с онези предложения на Кодинец, които иначе не се поколебала да одобри и признае като „целесъобразни ". [34]
От всички предложения на Кодинец обаче Рифат паша незабавно и решително отхвърлил две: българите сами да събират данъците и веднъж годишно български първенци да се явяват пред Високата порта като упълномощени депутати на своите сънародници, за да излагат оплакванията и нуждите им. Той ги отклонил под формалния претекст, че щели да нанесат тежък удар върху авторитета на правителството и на местната
96
администрация. Всъщност обаче Портата знаела, че именно осъществяването им можело да приближи българите до автономия, подобна на сръбската. [35] От това тя се страхувала най-много.
Управливащите кръгове в Цариград вече познавали много добре същността на руската политика по отношение на балканските християни. Чрез предоставянето някога на автономия на Сърбия тя фактически постепенно се сдобила с реална независимост. Това обяснява защо Рифат паша се противопоставил така енергично и безкомпромисно отначало на самото идване на руския пратеник в България, а после и на спомените на две негови предложения, които можели да разчистят пътя за предоставяне автономия и на България.
Мисията на Кодинец не предизвикала реална промяна в България въпреки твърдението на посланика в Цариград Титов, че тя се оказала „твърде полезна". [36] Главната причина била в твърдото нежелание на турската официална власт да се вслуша в препоръките на руския пратеник и в съветите на останалите представители на великите сили, в нейната закостенялост, ленивост и невъзприемчивост към новото, в страха ѝ, че ще бъде сложен край на поддържаното с толкова много усилия нейно господство. Това направило невъзможно да се осъществи и втората задача, поставена пред Кодинец — да се поиска от Високата порта необходимото разрешение за постоянното му пребиваване в България с цел да се наблюдава изпълнението на предложените от него мерки.
Към това трябва да се прибавят и други причини. Независимо от изразеното съгласие за изпращането на Кодинец в България, останалите велики сили нямали намерение да позволят на Русия този неин акт да я постави в по-изгодно в сравнение с тях положение пред Портата. Именно по тези съображения руското правителство решило да не проявява по-голяма настойчивост както за изпълнението на препоръките на неговия специален пратеник, така и по въпроса на постоянното му оставане в България.
Все пак ще бъде неправилно да се твърди, че мисията на Кодинец преминала безследно. Краткотрайното пребиваване на руския пратеник в България и разговорите му с турските министри не останали тайна за никого. Предложените от него мерки още повече укрепили авторитета на Русия като най-последователен
97
защитник на поробените християни в Европейска Турция не само в очите на българския народ, но и на цялата европейска демократична общественост.
2. Мисията на френския учен Жером-Адолф Бланки
През 30-те и началото на 40-те години на XIX в. управляващите кръгове в Париж и широката френска общественост все още нямали достатъчно сведения за националните искания на българите. За пръв път за българския въпрос във Франция се заговорило едва в края на 20-те години във връзка с Руско-турската война от 1828—1829 г. вследствие на участието на населението от Югоизточна България и от района на Странджа във въстание в помощ на настъплението на армиите на генерал Дибич. [37] Тогава френският посланик в Цариград Гийемино съобщил в Париж, че Високата порта била много обезпокоена от това, че „българското население се вдигнало на голямо въстание и получило оръжие от русите". Още тогава съществували реални перспективи Османската империя да загуби не само Гърция, заради която се водела войната, но и България. [38]
Изселването на десетки хиляди българи след войната, освободителните стремежи на населението, които намерили израз във Велчовата завера през 1835 г. и в многобройните въстания през 30-те години в Северозападна България, постепенно давали възможност на френската общественост да се запознае както с истинското положение, така и с исканията на българския народ. Когато през 1833 г. известният френски поет и общественик Алфонс дьо Ламартин минал през българските земи на връщане от „Светите места" и се запознал по-отблизо с българите, той изменил напълно представата си за тях. В издадения по-късно дневник той писал:
„Българите се отвращават от турците и ги мразят. Те са съвършено узрели за политическа независимост и заедно със сърбите ще съставляват основата на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, която населяват българите, би станала една прекрасна градина, ако глупавото и сляпо притеснение на турската администрация ги остави да обработват с по-голяма безопасност земята, към която те са пристрастени." [39]
Не така гледали обаче на тези събития свързаните с официалната правителствена политика дипломати, обществени дейци и изследователи на Европейска Турция, които през 30-те и
98
40-те години на XIX в. минавали но различни поводи през българските земи. Само една година след Ламартин на път от Цариград за Дунавските княжества през българските земи минал известният френски дипломат Боальоконт, който трябвало между другото специално да проучи политическите настроения на българите.
В своите доклади до Министерството на външните работи в Париж той изтъкнал обективно, че въпреки непосредствената близост на българските земи до столицата на Османската империя и произлизащия от това най-жесток гнет асимилаторските стремежи на турската власт по отношение на българите за четири века и половина не дали очаквания от османската управляваща върхушка резултат: „Верни на религиозната си вяра, българите запазиха своята народност." Боальоконт констатирал, че „от известно време насам по-образованите българи започват да проявяват повече самоувереност, а мнозина дори се увличат от идеи за бъдещето и за освобождението на страната си", че у тях се наблюдавало ясното желание „за промяна на съдбата им", „за събаряне на установения ред".
В пълно противоречие обаче с наблюдаваните факти той направил необоснования извод, че условията в България уж не били благоприятни за формиране на национално съзнание. Мнението си не променил дори след посещението си в Западна България, където също констатирал, че „и тук, както и в по-голямата част на империята, раята (т. е. българите — б. anni.) се стреми към политическа независимост" [40].
Почти същите били изводите на редица други пътешественици и учени, изпращани от френското правителство, за да проучат географските особености, стопанските възможности и военностратегическото значение на Европейска Турция, както и политическите аспирации на тукашното поробено население. Още през 1831 г. бившият френски консул в Солун Кузинери изразил мнението, че Франция трябва да се противопостави с всички сили на откъсването на България от Турция. [41] Професорът по география в Сорбоната Ами Буе пък писал, че „българите никога не биха и мислили да напускат земеделската си работа и да въстават, ако бяха третирани справедливо от турската администрация". Той обаче смятал, че намесата на Франция в Европейска Турция и по-специално по българския въпрос била абсолютно належаща, защото „нови дни ще дойдат на Изток. . ., ново време скоро ще настъпи там; затова Франция трябва да вникне във важността на драмата, която се играе в източния край на Европа, да прецени кон от тамошните народи са
99
надеждни и като ги просвети и им осигури човешки живот, да ползува и себе си, като се разшири" [42].
Малко по-късно, през 1841—1842 г., професорът по славянски езици и литература в „Колеж дьо франс" Сиприен Робер пропътувал почти цяла България; в изследването си той също подчертавал, че Франция не била в никакъв случай заинтересована да загуби България, която „снабдява Цариград с храна". [43]
Всички тези френски познавачи на Ориента и по-специално на българския въпрос през 30-те години допринесли за осведомяването на френската общественост за положението на българите в Турция. Те обаче се придържали към предвзетата теза, явно поддържана от правителствените среди, че за независимост на България все още било рано да се мисли, че тя трябвало да си остане в рамките на Османската империя. Главната причина за това били интересите на западните капиталисти, в това число и на френските, за които богатите български земи били първокласен обект за експлоатация — по онова време все още предимно от търговския капитал.
Точно върху тази основа възникнали френските проекти за реформиране на Турция по западен образец. Те са добре изследвани, за да става нужда тук да ги разглеждаме подробно. Само за пълнота на изложението ще отбележим, че с тях била свързана специалната мисия на дипломата Барашен през 1838 г. в Цариград. Както пише Николай Генчев, инструкциите, дадени на Барашен от Париж, имали категоричен характер — заедно с турските държавници да се набележат стратегическите линии за преустройството на Османската империя с оглед на нейното укрепване и главно — на засилването на френското политическо, икономическо и културно влияние в нея. [44]
Едно от важните съображения на френската политика, действуваща за реформиране на Турция, била постоянно изтъкваната заплаха, че ако Портата не приеме френските проекти, империята ще стане жертва на руските политически аспирации. По мнението на френските дипломати постоянното засилване на Русия, от която идвала най-голямата опасност за съществуването на Османската империя, се дължало на обстоятелството, че цялата руска държавнополитическа система била вече отдавна реформирана в духа на идеите, които те предлагали на турското правителство. За да може да се противопоставя в бъдеще по-успешно на руския натиск, Османската империя трябвало непременно да тръгне по пътя на реформите. [45]
Явно е, че в концепциите за реформи на френските дипломати нямало място за българския въпрос. Самото възприемане на
100
постулата за запазване целостта на империята изключвало всяка възможност за разрешаването му. Затова, колкото и да се опитвали в следващите години да съчетаят по някакъв начин проблема за целостта на империята с проблема за българската независимост, френските дипломати не могли да излязат от омагьосания кръг, в който се заплитали. Иначе и не можело да бъде, защото последователното отстояване на принципа за целостта изключвало възможността за алтернативно решаване на въпроса за съдбата на поробените християнски народи в Европейска Турция, в това число и на българите.
Трябва да се признае, че независимо от извършените през 20-те и особено през 30-те години проучвания по нашите земи, все пак една от причините за негативното отношение на френската дипломация по българския въпрос се дължало до голяма степен и на слабото познаване на българите, на обстоятелството, че за техните истински стремежи се знаело твърде малко.
Нишките въстаници имали голямата историческа заслуга, че събудили през 1841 г. жив интерес в цяла Европа, в това число и във Франция, към България. Френската общественост обърнала най-сетне поглед и към този полузабравен край, където от векове живеел и се борел един народ със стара култура и традиции.
Пропагандата на създадения в Париж през лятото на 1841г. Източен комитет допринесла сред френската общественост да се увеличи значително броят на привържениците на идеята да се разчлени Османската империя и да се предостави политическа независимост на християнските народи. Тя намирала все по-често място на страниците на най-влиятелните парижки вестници, свързани с дейците на Източния комитет („Льо Тан", „Льо Насионал", „Льо Курие франсе", „Льо Сиекл", „Ла Газет дьо Франс” и др.) и се развивала все по-настойчиво в изказванията и публикациите на видни дейци на науката, културата и политиката.
Министърът на външните работи Франсоа Гизо, привърженик и най-активен проводник на политиката за запазване на целостта на Турция, бил силно обезпокоен от раздвижването на обществеността в полза на поробеното от Турция християнско население. Най-много го тревожел фактът, че антитурските настроения се използувалн от неговите политически противници за дискредитирането и свалянето му. За да минира дейността на Източния комитет и да обезоръжи своите политически противници,
101
Гизо прибягнал до хитра маневра. Той решил да изпрати в България своя колега от Академията (Енститю дьо Франс), известния учен-икономист Жером-Адолф Бланки, член на Източния комитет, за да проучи причините за Нишкото въстание и злощастните последици от него.
Гизо наблягал на обстоятелството, че резултатите от анкетата щели да имат решаващо значение за определяне на бъдещата политика на френското правителство спрямо Турция. Бланки се ползувал с голям авторитет сред френските учени и обществото. Всички го познавали като изключително честен човек и искрен демократ. За това впрочем достатъчно добре говорел фактът, че той произхождал от известно революционно семейство (баща му бил един от видните дейци на Якобинската партия по време на Френската революция, а брат му Огюст Бланки тъкмо но това време бил един от най-изтъкнатите социалисти-революционери във Франция). Обстоятелството, че Гизо се спрял именно на него, успяло да заблуди мнозина за неговите истински намерения.
От друга страна, след включването на Франция в „общоевропейския концерт" в резултат от подписването на Лондонската конвенция от 13 юли 1841 г. Гизо непрекъснато се стремял да възстанови френското влияние в Турция, силно пострадало по време на „проегипетската" политика на неговия предшественик Тиер. Една от първите крачки в това отношение бил опитът му да се постави наравно с Русия в покровителството над християните на Балканския полуостров с перспективата дори да я измести.
Несъмнено е, че изпращането на Бланки в България било най-важната стъпка, предприета от Гизо в изпълнение на задачата му за подкопаване на руското влияние над южнославянското население, намиращо се под турска власт. Самият Бланки писал по-късно за характера и целите на своята мисия следното:
„Аз получих задача само да констатирам истинското положение на това малко известно население и въз основа на това след завръщането си да съставя кратко и вярно описание, което би могло да послужи като основа за определяне на френската политика, в случай че събитията наложат Франция да се намеси в защита на угнетените християни в Турция." [46]
Следователно мисията на Бланки имала разузнавателен и проучвателен характер и с нейното осъществяване френското правителство съвсем не си поставяло целта да защити радикално жертвите на турския терор в Нишкия санджак, защото това би означавало
102
да се застъпи за предоставяне на политическа независимост на българите.
Гизо успял да убеди Високата порта, че анкетата, която ученият щял да извърши в България, нямало да има никакви практически, а още по-малко опасни последици за нея. Освен това вече съществувал прецедентът с мисията на генерал Кодинец. Ето защо Портата издала без никакви сериозни затруднения и без дипломатически усложнения необходимото разрешение за пътуването на Бланки през метежните български земи. [47]
Бланки взел за свои преводач българина Александър Екзарх — по това време студент по медицина в Париж. Това допринесло най-много за успеха на мисията му. От само себе си се разбирало, че пред един сънародник българите щели да изкажат по-откровено болките си, отколкото пред който и да било чужденец. Благодарение на посредничеството на просветения българин френският учен можал да влезе в контакт с българите както в самите въстанали области, така и в другите райони на страната и да получи реална представа за тяхното положение. [48]
Бланки обаче разбирал много добре, че като се ангажирал да пътува с него из България, Александър Екзарх имал свои съображения, простиращи се далеч извън скромната му официална длъжност на преводач.
„Улеснявайки с всички сили проучванията, предназначени да помогнат за подобряване на турското управление и да засилят симпатиите на християнска Европа към тази великолепна и опустошена страна, която се нарича България, той е мислел несъмнено да изпълни патриотично и религиозно дело" — пише Бланки. [49]
Една от причините, които подбудили Александър Екзарх да тръгне за България с френския пратеник, бил опитът на гръцкия дипломатически представител в Париж Йоанис Колетис да използува Източния комитет изключително за пропаганда в полза на Гърция във връзка с Критското въстание. Неговата цел била да убеди френската общественост, че нишките въстаници също били. . . гърци, а не българи. [50]
Наистина френската търговска буржоазия, здраво свързана с гръцките корабовладелнн, тогава говорела твърде много за решаване на Източния въпрос, което изключвало възможността за създаване на независима българска държава. Вестник „Льо Тан" например писал, че на Балканите не бивало да се създават „империи дребосъци" без самостоятелна сила и стойност.
„В Ориента има едно ядро на бъдеща сила — Гърция — продължавал вестникът. — Тя е родствена по религия, по език,
103
по нрави, по интереси с братята, които се вдигат на оръжие от всички страни. Нека те намерят в нея, която е вечесвободна, център на дейността си, начало на онзи национален живот, към който се стремят след толкова векове непробуден сън." [51]
Твърдението, че южните славяни и по-точно българите били родствени на гърците по език и имали с тях общи (разбирай национални) интереси, съвсем не отговаряло на истината. От всичко казано в току-що приведения цитат вярно било само твърдението за религиозната принадлежност на гърците и южните славяни към източноправославната църква. Оттук обаче далеч не следвало, че могат да се правят обобщаващи изводи за липсата на национални и други различия между вдигналите се на въстание българи от Нишкия санджак, населението на Гърция и на бунтуващия се остров Крит. Публикувайки споменатата статия, вестник „Льо Тан" явно разчитал на неосведомеността на френската общественост и си поставял за цел да ги „обработи" в интерес на осъщестяването на предлаганата от него великогръцка програма.
Едва ли може да има някакво съмнение, че именно тези мисии и планове на френските елинофили разтревожили Александър Екзарх в най-висока степен. Успял да се доближи до кръговете на Източния комитет, българският патриот с тревога констатирал, че борбата на неговия народ може да бъде изкористена за чужди интереси. Ето защо решил да направи всичко възможно, за да докаже пълната несъстоятелност на твърденията на Колетис и на неговите привърженици във Франция. Трябва да се предполага, че и Екзарх не бил сам. На негова страна били неколцината българи, живеещи във Франция, на каузата му симпатизнрали и други славяни, пребиваващи по различни поводи във френската столица. [52]
Организирането на мисията на Бланки по онова време се равнявало на подготовка за истинска експедиция. В значителна степен тя могла да се смята за „скок в неизвестността". Време за губене обаче нямало, защото събитията отшумявали и интересът към тях постепенно спадал. Затова френският пътешественик тръгнал, без да мисли много за удобствата на пътуването. През Страсбург, Мюнхен, Виена и Земун, съпровождан от Александър Екзарх, той пристигнал най-сетне на 25 август 1841 г. в Белград и се приближил до огнището на събитията, които му предстояло да проучва. [53]
Появяването му в сръбската столица веднага привлякло вниманието на чуждите дипломатически представители.
„Френският учен Бланки, известен с пътешествията си до Корсика и
104
Алжир, пристигна неотдавна тук през Виена и Земун, за да продължи по суша към Цариград — писал до своя министър австрийският консул в Белград Атанаскович. — Той посети княза, Кямил паша и г-н Вашченко. Вместо да поеме по прекия път за Цариград, отиде във Видин под претекст, че желае лично да се запознае с прословутия еничарски изтребител Хюсеин паша. Имал намерение да престои в България няколко месе ца изводи със себе си един българин, родом от Стара Загора, който едновременно му служи за преводач." [54]
Както се вижда, австрийският консул бил доста точно информиран за плановете на Бланки.
Струва си да се отбележи промяната в първоначалните планове на френския пътешественик, свързана с намерението му да посети Видин. Наивно ще бъде да се смята, че тя била предизвикана единствено от желанието му да се срещне със сензационния, вече престарял, бивш везир Хюсеин наша. Очевидно Бланки знаел, че по време на Нишкото въстание Видинският санджак също не останал спокоен, там също имало някакво недоволство и брожение, говорело се, че ако въстаниците в Нишко се били задържали още известно време, Видинско също щяло да се вдигне на бунт. Несъмнено тези били причините, които наложили на Бланки да посети и Видинско.
Както личи от личното му донесение до Гизо, в Ниш той пристигнал едва на 6 септември. [55] Новият управител Исмет паша изпратил един отряд войници да го посрещне. По време на пребиваването си в Ниш обаче Бланки се срещнал и разговарял с „действителния управител на града и окръга” Якуб паша — извънреден и пълномощен представител на Високата порта. [56]
Трудно е да се съди от писмата, които ученият изпращал до Гизо по време на пътуването си, за характера на неговите срещи и за същността на водените разговори. Той явно бил твърде предпазлив в преценките си, защото си давал сметка, че писмата, изпращани по пощата за Виена и оттам за Париж, можело да бъдат проверени от турското разузнаване. За всичко, което той научил, за неговите мисли и вълнения по време на тези срещи можем да съдим от написаното от него по-късно.
Изненадва ни обстоятелството, че в Ниш Бланки останал само два дни, защото на 8 септември бил вече потеглил за София. От София през Пловдив и Одрин той пристигнал в турската столица. Тук се установил при френския посланик граф Дьо Понтоа и понеже се забавил доста, имал чести беседи с европейските дипломати за положението на българите. От някои
105
донесения на посланиците става ясно какви са били споделените от него първи впечатления по този въпрос. В едно писмо на барон Щюрмер до Метерних се казва, че Бланки много говорел за „нищетата", в която живеели поданиците на султана, за потисничеството, на което били подложени. [57]
Напълно обяснимо е защо от поведението и изказванията му в Цариград се интересувал руският посланик Титов. Той очаквал от него или от граф Дьо Понтоа да предприемат някакви дипломатически постъпки по повод потушаването на въстанието в Нишкия санджак и положението на българите. Нищо подобно обаче не се случило. За голямо учудване на Титов Бланки не се срещнал с официален представител на Портата и се държал само като пътешественик, върнал се от харесала му екзотична страна, на чието поробено население съчувствувал, но не и като политическо лице, изпратено да разследва причините за Нишкото въстание и да формулира препоръки за бързо възстановяване на разрухата, които да бъдат предадени на официалните турски власти.
„Г-н Бланки по време на пътуването си през България следваше пътя на г-н Кодинец. . . и се появи в Цариград за съвсем кратко време — съобщил Титов в Петербург. — Той отпътува за Франция, без да се срещне с нито един представител на Портата, но в своите разкази, на които са присъствували някои от моите колеги, той обрисувал с най-черни краски поведението на властите и изобщо на мюсюлманите по тези места както преди, така и след въстанието на българите, подчертавайки с обичайната за френските оратори и писатели живост, че общественото мнение няма да допусне да се угнетяват народи, които както по език, така и по религия принадлежат по право към онова, което той нарича голямо европейско семейство.” [58]
Фактът, че Бланки и Дьо Понтоа не изработили и не предали на Високата порта никакви предложения, произтичащи от изводите, до които ученият стигнал по време на пътуването си, може да се обясни единствено с това, че те не били упълномощени от френското правителство да представят каквито и да било иден и проекти на турските министри. Мисията на Бланки — така, както била формулирана от Гизо — имала за цел само да проучи положението на българите и на другите християнски народности в Европейска Турция, при това не с намерението да бъдат изработени и представени незабавно някакви предложения за практически мерки от страна на Портата, а с оглед на правилното осведомяване на френското правителство
106
и за евентуалното му улеснение при окончателното формулиране на политиката му спрямо Османската империя.
Що се отнася до истинското положение на нещата, още при влизането си в България Бланки наистина имал възможност да се увери в неизмеримата мизерия на народа, а също и в безсмисления разкош и безделие, в които тънели турските управници. За него не било никак трудно да разбере кои са истинските причини за въстанието. Като изключвал всякакво външно влияние (сръбско или руско), Бланки смятал, че в основата на разигралите се печални събития било нежеланието на турската администрация да изпълни постановленията на Гюлханския хатишериф. Вместо равенство в правата и в облагането данъците за българските селяни били увеличени двойно и тройно. И когато въпреки постъпките до Цариград за поправяне на тази явна несправедливост властите пристъпили към насилствено събиране на данъците, селяните съвсем основателно прибягнали към крайното средство за самозащита — въоръженото въстание. [59]
Според изчисленията на Бланки задълженията на българските селяни, изплащани само под формата на данъци (харадж, десятък и др.), поглъщали над 2/3 от общия им доход. „Но тези задължения са нищо в сравнение с оскърбленията, които произтичат от религиозните предразсъдъци — писал той на своя министър. — Никога мюсюлманин не поздравява християнина. За най-малката обида, която едни християнин бил нанесъл на някой мюсюлманин, наказанията са страшни; те са обаче почти никакви в случай на убийство на християнин от турчин. . ." [60]
Бланки получил най-пълна представа за положението на християните под турска власт, когато на пътя за Ниш близо до града видял прочутата пресечена пирамида, изградена от черепите на загиналите през 1816 г. три-четири хиляди български и сръбски въстаници.
„Това е една канибалска триумфална колона — писал по-късно той. — Невъзможно е човек да не бъде ужасен при вида ѝ. . . Ще дойде ден може би,, когато на самото място, където стоят техните поругани останки, освободена България ще издигне храм в тяхна памет." [61]
Като икономист Бланки обърнал специално внимание на стопанските ресурси и на трудовия потенциал, на българските земи. И по този въпрос заключенията му не били в полза на господствуващата мюсюлманска народност.
„Невъзможно е да не се замислиш най-сериозно за бъдещето на тази страна — писал той, — щом като сравниш суровите, но великолепни трудови качества на тези едри и устойчиви български селяни с
107
безхарактерността на турците, които, кръстосали крака от сутрин до вечер в домовете си, прекарват времето си в непрестанно пушене." [62]
Френският икономист бил убеден, че ако Високата порта не вземе спешни мерки за действително прилагане на Гюлханския хатишерф, безредиците щели да възникнат отново. „Защото — твърдял той — има дадена степен на мизерия и унижения, която човешката природа е неспособна да понася, без да избухне." Затова било нужно само да се дадат гаранции на християните, че и те могат „да живеят спокойно и да бъдат господари на своя култ, на своите жени, на своята собственост". Необходимо било да бъдат зачитани всеки пак за нещо, щом като съставлявали две трети от населението на Европейска Турция и изхранвали управляващата администрация. [63]
От погледа на Бланки не убягнала и вземащата все по-големи размери борба на българите за самостоятелна, независима от Цариградската патриаршия национална църква. Говорейки за състоянието на християнството в Европейска Турция, той бил удивен от липсата на единство в източноправославната църква, от наличието на подчертан стремеж да се отхвърли опеката на гръцкото духовенство. Причините за всенародното българско движение против Патриаршията били най-напред икономически, тъй като тя обременявала паството си с тежки парични задължения. Постепенно обаче борбата за църковна независимост се превръщала в осъзната общобългарска национална идея.
В докладите, а по-късно и в книгата си за пътуването из България Бланки, макар да се придържал, общо взето, към официалните реформистки възгледи на френското правителство, не можел да не признае истината по най-съществения въпрос, който вълнувал българския народ — за политическата независимост. [65] Когато говорел честният човек и съвестният учен, неизкушен от пристрастните политически съображения на френското правителство, нещата ставали пределно ясни и прости за разбиране. [66] Според него самата борба за църковна независимост неизбежно щяла да прерасне в борба за политическа независимост.
В публикуваните по-късно произведения на Бланки била нарисувана ярка и ужасяваща картина на положението на българския народ под турска власт. За съжаление в препоръките си до Гизо, формулирани по време на самото пътуване и непосредствено след него, френският учен се оказал доста въздържан. Предложенията му, засягащи френската политика по Източния
108
въпрос, а в частност и спрямо българите, не излизали извън рамките на исканията за реформи. Той се придържал към схващането, че българите още не се били напълно оформили като нация, че били съвсем непросветени и следователно неподготвени за самостоятелно управление и свобода. В този смисъл той се солидаризирал напълно с политическите възгледи на Гизо. [67]
Първите доклади на Бланки за резултатите от наблюденията му в България били публикувани през 1842 г. Най-подробно обаче цялата истина по българския въпрос той изложил в книгата си „Пътуване в България", която излязла от печат едва през 1843 г. Тук вече не скрил, че когато българските селяни чували за проявявания в Европа интерес към тяхната съдба, те почвали да викат: „Пушки, пушки само ни дайте и ние сами ще прогоним от земята си тези диви зверове", т. е. турците. [68] Тези думи достатъчно ясно разкривали освободителните стремежи на българите и влизали в противоречие с реформистките възгледи на самия Бланки.
Като съзнавал обаче големия интерес, който Франция имала от установяването на по-тесни икономически връзки с българските земи, пратеникът на Гизо предпочел България да си остане под турска власт. Неговото виждане се изразило в следното предложение, което имало по-скоро характер на пожелание, но не и на конкретна програма:
„Нека Османската империя бъде запазена, ако нейното запазване е необходимо за мира в Европа, но за наша чест като християни, за честта на цивилизованите народи нейната администрация трябва да бъде реформирана от долу до горе. Режимът, на който са подложени българите, е една непрекъсната гавра с европейските правителства; той е едно оскърбление за човешкото достойнство. . . Само една дума ще бъде достатъчна, за да се сложи край на този скандал. Кога, прочее, Европа ще я произнесе?"
За съжаление дори и този чисто реформистки възглед на френския учен станал достояние на обществеността твърде късно — когато въстанието било вече отшумяло и почти забравено. В това се състояла всъщност голямата услуга, която Бланки направил на Гизо. Френският министър правилно предвидил, че маневрата с изпращането на мисията в България ще отслаби натиска на Източния комитет върху него. Появилите се по-късно публикации на учения, колкото и да изглеждали смели и радикални за мнозина, вече не могли да повлияят върху политическата линия на правителството спрямо Османската империя. [70]
109
За истинските намерения на Гизо по онова време свидетелствува фактът, че наред с мисията на Бланки и независимо от нея в края на август 1841 г. в Цариград пристигнали двама емисари на полската аристократична емигрантска централа в Париж „Отел Ламбер" — Чайковски и Равски. Полската емиграция също се заинтересувала от българския въпрос след Нишкото въстание. Със съгласието на Гизо Чайковски и Равски трябвало да се настанят в Цариград като кореспонденти на Френското географско дружество, пред които уж стояла задачата да изследват паметниците на древната славянска култура.
Неочакваното появяване на агентите на „Отел Ламбер" в Цариград предизвикало обяснима тревога у руския посланик. Той съзнавал, че дейността на поляните, покровителствувана от Франция, имала не „научен", а политически характер; по-точно той си давал сметка, че тя целяла да откъсне южните славяни от Русия. Ето защо Титов веднага протестирал най- енергично пред Портата и настоял пред Рифат наша да не им дава възможност да се занимават с „политически интриги".
За руската дипломация най-обезпокоително било това, че двамата поляци били снабдени с френски паспорти и първоначално отседнали във френското посолство, с което демонстративно се разкривала близката връзка между тях и френската политическа линия в Цариград. По сведенията на Титов те били финансово много добре обезпечени. Освен това станало известно, че Чайковски посетил Решид паша преди заминаването му за Париж, където бившият везир бил назначен за посланик. [72]
Протестът на Титов накарал френското посолство да вземе съответни контрамерки. Когато Рифат паша заявил, че при неспокойната атмосфера в България той не може да допусне Чайковски и Равски да осъществят замислените си пътувания, първият драгоман на посолството Кор се заел да уверява турския министър, че всъщност „духът на тяхното поведение, общо взето, се намира в пълно съгласие с истинските интереси на Портата". Против пребиваването на поляните се произнесъл обаче и австрийският интернунций барон Щюрмер и Рифат паша сметнал за по-целесъобразно да не влошава отношенията си с двете съседни могъщи сили — Русия и Австрия.
Тогава от името на Високата порта френското посолство било помолено да отклони Чайковски и Равски от проектираните пътувания. [73] Двамата поляци останали в Цариград, където положили началото на известната полска политическа агенция. С политическото съдействие на Франция и с материалната подкрепа
110
на Портата тя заработила активно за подкопаване на руското влияние на Балканите и за въвличането на народите от Европейска Турция във френската политическа сфера. [74]
Разбира се, друг е въпросът доколко перспективна е била тази политика, насочена към запазване на целостта на Османската империя, а следователно и против националноосвободителните движения на Балканите. Изследването на този въпрос не влиза в рамките на настоящия труд, още повече че политическата дейност на полската емиграция в Турция и на Балканите вече е била предмет на доста проучвания. [75] Ще отбележим само, че като си давала пълна сметка за възможните усложнения вследствие на пребиваването на поляците в Цариград, руската легация се погрижила своевременно да натовари свои доверени лица да следят за техните връзки в турската столица и за всичките им политически проекти. [76]
3. Мисията на австрийския генерал Хауер
Вече беше подчертано, че въпреки привидното си безразличие австрийското правителство следяло с най-голямо внимание както Нишкото въстание, така и събитията, които го последвали. За това най-добре свидетелствуват редовните и твърде подробни съобщения за хода на въстанието и за неговото потушаване, които австрийският интернунций в Цариград барон Щюрмер и консулът в Белград Атанаскович изпращали във Виена. Ще повторим, че въстанието прекъснало най-краткия път от Виена за Цариград; нарушили се съобщенията между Австрия и Европейска Турция и по-специално редовното циркулиране на дипломатическата поща. Освен това в Ниш се намирал единственият министерски пункт, чрез който Австрия се свързвала в търговско отношение с Османската империя по суша. Въстанието попречило на търговските връзки между двете държави.
Метерних обаче се страхувал най-много от революционизиращото влияние на бунта в България върху многобройното славянско население в Хабсбургската монархия, особено в южните ѝ области. То било подложено на не по-малък национален и икономически гнет от славяните в Турция. Плашело го и евентуалното засилване на руското влияние на Балканите в случай на победа на въстаниците и установяването на преки връзки между тях и руското правителство.
Тревогата сред виенските управляващи кръгове се засилила
111
още повече след първия Браилски бунт. Тогава се появили съвсем реални опасения, че съществуват разклонения на българската революционна организация чак в Седмоградско, т. е. на територията на Австрия. [77] Тези предположения се оказали неоснователни, но те подтикнали Метерних да вземе спешни мерки за засилване на охраната по южната и източната граница на империята. Всякакви смутове и вълнения в Европейска Турция или във васалните на Портата княжества на Балканите (Сърбия, Влашко и Молдова) предизвиквали у ревностния пазител на принципите на Свещения съюз най-голяма загриженост за съдбата не толкова на Турция, колкото на самата Хабсбургска империя. [78]
Във връзка с това заслужава специално внимание отношението на австрийските власти към бившия сръбски княз Милош. Както бе вече споменато, той бил заподозрян (при това не без основание) в поддържането на тесни връзки с българските въстаници. Своето пребиваване във Влашко след детронирането му той използувал, за да организира връщането си на сръбския престол или поне да предизвика свалянето на сина си Михаил. В неговите планове подкрепата, която могли да му окажат българските въстаници, играела важна роля.
Затова неслучайно най-напред Високата порта поискала да се отърве от него, като го заточи в Мала Азия. Когато намесата на Русия предотвратила този опит за груба разправа с бившия княз, ръководителите на дипломатическите ведомства в Петербург и Виена се договорили Милош да бъде интерниран на „по-сигурно" място — в Австрия. Ето защо австрийският консул в Букурещ Тимони получил нареждане да издействува заедно с руския си колега Дашков от влашкото правителство да попречи на „интригите" на Милош, като го изпрати на австрийска територия. По този начин и руските, и австрийските политически кръгове възнамерявали да изолират княза и да го държат непрестанно под свой надзор. [79]
Съвместният австро-руски натиск върху Високата порта и върху влашкото правителство най-сетне дал резултат. На 6 юли 1841 г. от Виена съобщили не без задоволство на Атанаскович в Белград, че Милош е на австрийска територия и че властите са взели строги мерки да го държат на „подобаващо разстояние от сръбската граница, за да може по този начин да се парира. . . неговото лично влияние върху сръбския народ". Така се предотвратявала възможността евентуалните му привърженици в Сърбия и България, поощрявани от неговата близост до границата, „да приведат в изпълнение някои свои намерения".
112
Атанаскович бил инструктиран да подчертае пред сръбското правителство, че то трябвало да оцени по достойнство „добросъседското отношение" на австрийските власти и тяхното „открито намерение за запазване на спокойствието и реда." [80]
Ясно е от какви съображения били продиктувани бързите действия на австрийските военнополитически кръгове за засилване на контрола по цялата източна и южна граница на империята. За целта виенското правителство изпратило високопоставения генерал-майор барон Фон Хауер със специална мисия в граничните области със Сърбия, Влашко и Турция. Официално неговата мисия имала съвсем благовиден характер и не била свързана със събитията в Европейска Турция. В отговор на възникналите опасения, че Австрия започнала военни приготовления, чиято крайна цел била окупацията на Сърбия, Атанаскович получил заповед да заяви в Белград, че подозренията били лишени от всякакви основания. Всъщност неговото опровержение трябвало да се състои в повторение на официалната версия, че „при голямото значение, което австрийското правителство отдава на корабоплаването по Дунав, на въпросния генерал е възложено да обходи течението на реката, доколкото тя преминава през австрийски и турски територии, и да обследва по-обстойно онези места, при които ще се окаже евентуално необходимо да се подпомогне корабоплаването чрез отстраняването ни съществуващите там пречки". Но като лансирало тази версия, австрийското правителство все пак не било в състояние да скрие, че „извършването на подобна работа, каквато е регулирането на течението на Дунава, изисква като необходимо предварително условие преди всичко пълно спокойствие в пограничните провинции”. [81]
Генерал Хауер пристигнал в Земун на 15 август 1841 г. Фактът, че той бил придружаван от още двама генерали и от много офицери, показвал, че официално обявената цел на мисията му била само прикритие, зад което трябва да се търсят истинските ѝ мотиви. Te са разкрити с пределна яснота в секретното писмо на Хауер до австрийския консул в Белград от 17 август 1841 г. Генералът съобщавал, че в съответствие с тайната инструкция на канцлера Метерних Атанаскович трябвало да му изпраща занапред преписи от докладите си до Виена, в които се засягали „последните събития и положението в турските провинции". [82] Той заявявал: „Целта на моето идване тук е да контролирам грижливо нашата граница с Османската империя по цялата и дължина и да предотвратявам създаването на евентуални тайни връзки в отсамните райони на Австрийската империя,
113
които биха могли да застрашат или да смутят спокойствието на приятелски настроения съсед оттатък", т. е. на Османската империя. Едва на второ място генералът съобщавал, че наред с това бил натоварен от правителството и със задачада да осигури редовното корабоплаване по Дунав, която задача обаче била свързана не толкова с извършването на технически проучвания, колкото с политическото спокойствие в района. [83]
За да улесни изпълнението на възложената му мисия, генерал Хауер настоявал Атанаскович да се постарае да събере повече данни за организаторите на българското въстание и за техните бъдещи намерения. Той се интересувал по-специално от следното: 1. Дали сръбското правителство и Високата порта са добре осведомени за Браилския бунт (от 1841 г.)? 2. Има ли забелязано концентриране на български въстаници в Сърбия и как би могло да реагира сръбското правителство, в случай че това се окаже вярно? 3. Може ли да се говори със сигурност, че в Сърбия действуват съмишленици на Татич — един от организаторите на първия Браилски бунт? 4. Дали другият ръководител на българските въстаници в Браила — Василий [84], който избягал с гръцки паспорт, не се бил появил в Сърбия, за да възобнови там революционната си дейност? [85] Дори само изброяването на въпросите, от които се интересувал Хауер, разкрива истинския характер на неговата мисия. Те са с чисто политическо съдържание.
В края на ноември и началото на декември 1841 г. генерал Хауер предприел пътуване до Букурещ и посетил княз Гика. Неговото появяване там предизвикало многобройни коментари за целта му. Благодарение на „небрежността и невниманието" на австрийския консул в Галац тя твърде скоро станала широко известна. Хауер трябвало да установи дали „трансилванските поданици на Негово величество австрийския император са били замесени в първия Браилски бунт и в каква степен" [86].
Не ще и дума, че общественото мнение в Сърбия било силно развълнувано от пристигането на една толкова отговорна и известна личност като генерал Хауер в Земун. [87] Неговата мисия станала повод за разпространението на най-различни слухове. Във връзка с това френският консул в Белград Алфред Маре съобщил в Париж на 19 август 1841 г.: „Уверяват, че целта на неговата мисия е регулирането на течението на река Сава, но тайната, която съществува по този повод, даде нова сила на лесно възбудимото обществено мнение, което смята, че този генерал е дошъл да окупира Сърбия." [88]
Тези слухове се засилили още повече, след като на 21 август
114
1841 г. Хауер пристигнал в Белград и посетил княз Михаил и коменданта на турския гарнизон Кямил паша. При срещата си с княза австрийският генерал прочел кратко приветствие, в което целта на неговата мисия била формулирана съвсем ясно: „По протежение на границата, разположена срещу османската територия, от Черна гора до Трансилвания, съм наредил да се извършва политически надзор, за да не се допуснат нередности и заговори, които могат да нарушат спокойствието на съседа, т. е. на Отоманската порта. Трябва също така да се заема с облекчаването на корабоплаването по Дунава и с подобряването на търговските връзки между Австрия и Турция както по суша, така и по вода." [89]
Като се изключи вторият мотив за мисията на австрийския генерал, нейните цели били иначе съвсем откровено и точно формулирани в първата част на цитирания пасаж. Естествено, нито канцлерът Метерних, нито пък генерал Хауер били толкова загрижени за своя съсед; те били загрижени преди всичко за Хабсбургската монархия, чийто гнет над поробените славяни не бил „по-човечен" от турския. Разбира се, спокойствието в Османската империя било необходимо на Австрия като гаранция за запазването на статуквото на Балканите, на което Метерних държал особено много. [90]
За това неведнъж става дума в пространната инструкция на Министерството на външните работи във Виена до консула в Белград Атанаскович от 17 август 1841 г. „Вие се умолявате — казва се изрично в нея, — в случай че генерал Фон Хауер се споразумее по въпроса със сръбските или турските власти. . . да му бъдете в помощ по всякакъв начин и същевременно да го информирате за състоянието на нещата в дадения район." Министерството обърнало внимание на Атанаскович върху необходимостта да се запази „преди всичко пълно спокойствие в пограничните провинции". [91]
Мисията на генерал Хауер била посрещната по съвсем различен начин сред сърбите, живеещи в Австрия. В доклада си от 29 ноември Атанаскович съобщил за появята на дописка в „Пещенски сръбски национален вестник", според която „генерал Фон Хауер бил накарал да се оповести, че получил нареждане от великите сили да вземе под покровителство християнските поданици на Портата срещу гнета на мюсюлманите." [92] Това тълкуване не отговаряло ни най-малко на истината, а само изразявало надеждата на част от южнославянското население на Австрия, че виенският двор ще се застъпи за потиснатите славяни в Турция.
115
В действителност мисията имала за цел да сплаши Сърбия и да я застави да интернира избягалите водачи на българското въстание по-далеч от турската, а същевременно по-далеч и от австрийската граница, за да не навредят те на никого с „революционната си агитация". По този начин се преследвала и друга, по-далечна, но по-съществена цел — да се нанесе удар на българското националноосвободително движение. [93]
Мисията на Хауер не предизвикала особена реакция в никоя от големите европейски държави. Това се обяснява преди всичко с обстоятелството, че той нямал за цел да разследва причините за въстанието и по този начин да уличи Портата в жестокости спрямо поданиците ѝ, а само „да подобри" граничния режим между двете империи. Именно по тази причина Портата не само не протестирала, но дори останала доволна от загрижеността на могъщата съседна империя за мира по нейните западни граници. Останалите велики сили също не съзирали заплаха за интересите си на Балканския полуостров и не се противопоставили на решението на Метерних, още повече че в случая ставало дума за уреждането на въпрос, засягащ не толкова двустранните австро-турски отношения, колкото вътрешната сигурност на Хабсбургската империя. [94]
Безразличието на великите сили можело да се обясни и с други причини. Русия се стремяла да не влошава отношенията си с Австрия. Англия пък изобщо не се интересувала от съдбата на балканските християни. Някои автори обаче смятат, че това безразличие можело да се обясни с решението на Франция, Австрия и Прусия да действуват задружно в защита на целостта на Османската империя. По този начин те се стремели да подобрят условията за своето икономическо проникване в турските провинции и да засилят политическото си влияние в Цариград за сметка на Русия. За да съгласуват общите си действия против Русия, Метерних и Гизо водели интензивна кореспонденция. Те се споразумели да представят събитията в България като резултат от дейността на руски и сръбски агенти и да се застъпят в полза на Турция. [95]
Фактът, че мисията на генерал Хауер продължила няколко години (до 1845—1846 г.), показва колко голямо значение ѝ придавало австрийското правителство.
Другите мерки, които предприело австрийското правителство, трябва безспорно да се свържат със задачите, поставени пред генерал Хауер. Ще се спрем на една от тях, която съвсем непосредствено била свързана с мисията на генерала. През август и септември 1841 г. правителството възложило на майор
116
Майерхофер Грюнбюлер да обходи целия Долнодунавски район. Документите показват, че той
„наблюдавал внимателно Сърбия. . ., изучил Влашко и Молдова в различни посоки и от най-съществени гледища, пропътувал седем пъти България от устието на Дунава до сръбската граница, между реката и морето, със съответни престои на най-важните места" [96].
Не е трудно да се досетим, че тази мисия имала чисто разузнавателна цел. Майорът трябвало да разбере какви са „революционните и славянско-националните „сплетни" на населението в крайдунавските страни, които „създавали главоболие на императорското правителство". [97] Тази мисия завършила с пристигането на австриеца в Цариград в края на септември, откъдето той отправил до правителството си във Виена подробен доклад за резултатите от проучванията си.
Докладът на Грюнбюлер не е известен, но за него може да се съди от краткото съобщение за пропътуваните места и за извършеното. В един момент, когато българските земи били разтърсени от такава масова революционна проява, каквато било Нишкото въстание, когато българските патриоти във Влашко в сътрудничество с представители на други балкански народи направили опит да се организират и въоръжат, за да подпомогнат въстаналите си братя, майорът можал само да констатира, че положението в България, в Дунавските княжества, пък и в Сърбия станало от гледна точка на интересите на Хабсбургите все по-несигурно. Несъмнено в такъв дух ще са били и дадените от него препоръки: засилване на карантинния кордон на границата, за да не се допусне прехвърлянето на „революционната зараза" сред австрийските славяни, отправяне на по-енергични предупреждения към Сърбия и Дунавските княжества да не толерират революционната пропаганда и да се държат лоялно към своя сюзерен — султана, да задушават още в зародиша му всеки опит за „размирици", т. е. да сътрудничат с османските власти в потискането на освободителното движение на българите, в което биха участвували и техни поданици, и т. н. С други думи, проучванията на майор Грюнбюлер само потвърдили „правилността" на взетото във Виена решение за изпращане на генерал Хауер в граничните райони.
Главният извод, който се налага от казаното, е, че по време на Нишкото въстание и след неговото потушаване Австрийската империя се очертала като най-ретроградната и реакционна сила, заинтересувана наравно с Турция от запазването на статуковото на Балканите. В международен аспект това била линия, насочена против руското влияние над балканските християни.
117
Защото за всички вече било ясно, че след като се отказала от клаузите на Ункяр-Искелеския договор от 1833 г., в началото на 40-те години на XIX в. Русия се върнала към традиционната си политика за отслабване на Османската империя и за поощряване на освободителните движения на южните славяни, в частност и на българите. Тъкмо срещу тази политика се обявила Хабсбургската монархия. В това отношение тя имала подкрепата и на Франция, и на другите велики сили.
В случая за австрийското правителство не по-малко значение имали и вътрешнополитическите съображения. Като се обявили против българското въстание и против евентуалната подкрепа, която можели да му окажат свободните балкански държави, австрийските управляващи кръгове се постарали навреме да загасят огнището на „заразата", т. е. на националноосвободителната борба на българите. И в единия, и в другия случай Австрийската империя се очертала наред с Османската като най-яростен враг на свободата на народите.
Като сравняваме целите, които правителствата на Русия, Франция и Австрия преследвали с изпращането на своите представители във връзка с Нишкото въстание, и особено резултатите от тях, лесно можем да стигнем до един безспорен извод: и трите мисии на великите сили (на Кодинец, Бланки и Хауер) не донесли на българите никакви облекчения.
Мисията на държавния съветник Кодинец обаче единствена била последвана от конкретни предложения. Те не били приети както поради нежеланието, така и поради неспособността на турските управляващи кръгове да променят каквото и да било в Османската империя, дори и тогава, когато от това зависело нейното по-нататъшно съществуване. Турската официална власт и този път не изменила на пословичната си закостенялост, ленивост и невъзприемчивост към новото; именно това съвсем скоро щяло да сложи край на петвековната ѝ тирания над българите.
С мисията на Бланки Гизо решавал преди всичко чисто вътрешни проблеми и нямал никакво намерение да прави пред турското правителство каквито и да било постъпки за подобряване положението на българите. С тази мисия той целял по-скоро да обезоръжи политическите си противници, като „докаже” противно на техните твърдения, че френското правителство уж проявявало загриженост за съдбата на поробеното християнско население в Европейска Турция. Дори самият Бланки, който
118
искрено желаел да помогне на българите в тежката им участ, останал излъган. Без сам да съзнава това, той направил услуга на Гизо, като с публикациите си след завръщането си от България фактически принудил Източния комитет да отслаби натиска си върху правителството.
Никак не е трудно да се види, че в сравнение с мисиите на Кодинец и на Бланки тази на австрийския генерал Хауер се очертала като най-малко резултатна в международен план. Ако Русия и Франция все пак допринесли да се разчуе името българско и да се започне дипломатическа дискусия, австрийското правителство изхождало само от груби „карантинни" съображения. То нямало друга грижа, освен да съдействува с каквото може за по-бързото потушаване на въстаническото движение в България. Дори само поради това мисията на Хауер можела да се окачестви като антибългарска и антиславянска. Тя била насочена преди всичко против националните въжделения на българския народ.
Европейските мисии за проучване на Нишкото въстание и неговите последици в крайна сметка имали само един положителен резултат: Европа започнала да се интересува от потиснатите няколко милиона българи. Особено важно било, че Русия проявила най-голяма загриженост за тяхната съдба. Това още повече укрепило авторитета на Николай I като покровител на балканските славяни и засилило надеждите на българския народ, че с неговата намеса положението му рано или късно ще се подобри.