Втора глава
ОТНОШЕНИЕТО НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ КЪМ ВЪСТАНИЕТО И НЕГОВОТО ПОТУШАВАНЕ
1. Балканската политика на великите сили в светлината на първите вести за въстанието
2. Отзвукът в европейските столици от зверското потушаване на въстанието
4. Браилските бунтове и изостряне на отношенията между Русия и Турция
1. Балканската политика на великите сили в светлината на първите вести за въстанието
В началото на 1841 г. вниманието на великите сили все още било погълнато изцяло от египетския въпрос. В международен мащаб на преден план стояли противоречията между Англия и Франция във връзка с ограничаването на владенията на египетския паша. За да бъде върната Сирия под властта на султана, Англия прибягнала до военна интервенция против пашата, което едва не довело до въоръжен конфликт между нея и Франция. Поради това въпросът за положението на християните в Европейска Турция, въпреки че не бил по-маловажен, за известно време останал на заден план.
Едва след избухването на въстанията на остров Крит и в Нишкия санджак европейските дипломати насочили погледа си и към Балканите. И тук, както в случая с Египет, целостта на Османската империя била застрашена. Именно това предопределило до голяма степен отношението на великите сили към балканските събития. Правилната оценка, която те дали на причините за двете въстания, не им попречила да продължат да се придържат към основния принцип на източната си политика — поддържането на целостта на Османската империя.
В Петербург новината за избухването на Нишкото въстание не предизвикала изненада у никого. Малко преди това през тези области на път от Цариград за Белград минал специалният пратеник на император Николай I за Сърбия барон Ливен. От погледа му не се изплъзнали нито притесненията, на които били подложени местните жители, нито нарастващото напрежение в отношенията между мюсюлманите и християните. Още след пристигането си в Белград Ливен в разговор с Михаил Обренович заявил, че в България трябва да се очаква избухване на въстание поради жестокостите, които раята понасяла от страна на мохамеданите. [1] Същото мнение той изразил и в разговора си с френския консул в Белград Алфред Маре. [2]
48
Веднага след завръщането си в Петербург барон Ливен представил на императора подробен доклад за мисията си в Белград, в който най-обстойно развил и мнението си за положението и настроенията в България. Той споделил същото и в разговор с френския посланик в Петербург Барант, които, коментирайки в доклада си до Франсоа Гизо [*] причините за въстанието, пише:
„Барон Ливен разказва за ужаси, на които той е бил почти свидетел. След завръщането си той много живо обрисува положението в България и заяви, че неминуемо ще избухне някакъв бунт. Никой не искаше да му вярва. Смятаха, че той преувеличава. Десет дни по-късно неговото предположение бе напълно потвърдено." [3]
Въз основа на сведенията на барон Ливен канцлерът Неселроде [**] съобщил на посланика в Цариград Титов следното:
„Барон Ливен ни представи едно колкото тъжно, толкова и обидно описание на потисничеството и мизерията, до които е доведено християнското население, живеещо в съседство със Сърбия. Най-жестока несправедливост, най-непоносими оскърбления, грабежи, убийства, най-безсрамни злоупотреби се вършат всекидневно и тласкат изпадналия в отчаяние народ към въстание." [4]
Титов по-късно отбелязал:
„Писмата на барон Ливен вече ни подготвиха да предполагаме избухването на въстание в тези райони като неизбежен резултат от изстъпленията на местните власти спрямо раята." [5]
Руското правителство упълномощило незабавно своя посланик в Цариград да уведоми Портата за впечатленията на барон Ливен и да я подбуди „да излезе в края на краищата от своята неподвижност и да не се заблуждава. . .
*. Франсоа Пиер Гийом Гизо (1787—1874) — виден френски буржоазен историк и консервативен политически деец. Автор на многобройни исторически, изследвания, в които прекарвал мисълта за класовата борба като неизбежен резултат от съществуващите имуществени отношения. След революцията от 1830 г. заемал постовете министър на вътрешните работи, на просветата, на външните работи, а после и на министър-председател на Юлската монархия. От 1840 до 1848 г. той фактически ръководел цялата външна и вътрешна политика на Франция в интерес на борсовите спекуланти и банкерите. Революцията от 1848 г. сложила край на политическата му кариера. — Б. авт.
**. Граф Карл Василевич Неселроде (1780—1862) — виден руски държавен деец и дипломат. Кариерата си започнал през 1801 г. в руските дипломатически мисии в Берлин и Париж. През 1816 г. му било възложено управлението на Министерството на външните работи. От 1821 г. е член на Държавния съвет, а от 1845 г. — държавен канцлер, като останал на тези пост до 1856 г. Той бил един от главните създатели и крепител и на Свещения съюз и участвувал във всички негови конгреси. Активно съдействувал за формирането на ясно изразен анти-турски курс на руската външна политика. — Б. авт.
49
по отношение на опасностите, които я дебнат от всички страни" [6].
Руското правителство било особено разтревожено от факта, че Нишкото въстание съвпадало с въстанието на остров Крит и с действията на „филортодоксите" в Тесалия. [7] От една страна, това още повече засилвало опасността от антихристиянски изстъпления на мюсюлманските фанатици, а, от друга, създавало допълнителни затруднения за Русия в ролята ѝ на покровителка на християните в Османската империя. В този смисъл загрижеността на кабинета в Петербург за съдбата на поробеното население на Балканския полуостров била напълно естествена, особено като се има предвид, че руската общественост безусловно симпатизирала на неговите освободителни борби.
Интересно е да се отбележи, че в един от докладите на руския посланик в Цариград Титов до Петербург се споменава, че според сведения, съобщени му от Портата, сред въстаниците „били забелязани няколко французи (francs)" [8]. Това сведение не се потвърждава от други документи, но в случая вероятно става дума за полски емигранти, ползуващи се от френското покровителство. Трябва обаче да се има предвид и това, че Портата все още не била изживяла недоверието си към Франция, която до неотдавна покровителствувала египетския паша Мехмед Али, а и по обичаен маниер официалната власт била склонна да обяснява всички насочени срещу нея въстания не с истинските им причини, а да ги приписва на „външни подстрекателства". От друга страна, враждебните отношения между Русия и Франция, съществуващи тогава, давали основание на Титов да побърза да съобщи тази новина на управляващите кръгове в Петербург.
В сравнение с останалите велики сили положението на Франция по онова време несъмнено било най-сложно. След идването на власт на правителството, в което Гизо заел поста министър на външните работи (октомври 1840 г.), в източната политика на Франция настъпил прелом. Някогашната мечта на Адолф Тиер [*] да обнови Турция, като доведе династията на
*. Адолф Тиер (1797—1877) — френски държавен деец, историк, по професия адвокат. Появява се на политическата сцена като деец на либералнобуржоазната опозиция в края на 20-те години на XIX в. Като историк Тиер принадлежал към онези представители на буржоазната историография от периода на Реставрация , които защитавали Великата френска буржоазна революция от дворянската идеологическа реакция. За неговите трудове били характерни култът към преуспяването на отделната личност и възвеличаването на Наполеон Бонапарт. По време на Юлската монархия заемал постовете министър на вътрешните работи, министър-председател и министър на външните работи. В навечерието на Февруарската революция от 1848 г. преминал в опозиция. По време на Френско-пруската война (1870—1871 г.) водил тайни преговори с Бисмарк и подготвил капитулацията на Франция. На 17 февруари 1871 г. реакционното Национално събрание го избрало за глава на правителството. Станал известен като палач на Парижката комуна.
50
Мехмед Али на Босфора, [9] много бързо била забравена, когато станало ясно. че силите ѝ за това съвсем не били достатъчни и че именно тази политика я довела до пълна международна изолация и на границата на военен конфликт не само с Англия, но и с цяла Европа. За основа на нейната бъдеща политика на Изток отново бил обявен принципът за запазване целостта на Османската империя. На практика това означавало, че занапред тя щяла да се противопоставя на всички опити на поробените народи да извоюват своята независимост. Гизо се тревожел най-вече от факта, че официално признатото с договорите право на Русия да покровителствува балканските християни имало за Франция крайно отрицателни последици. Въпреки поддръжката, която оказала на отцепническата политика на египетския паша, нейният престиж на Балканите бил сериозно подронен.
Затова и първата реакция на парижкия кабинет, когато научил за избухването на Нишкото въстание, била, че то е инспирирано от Русия. Още преди избухването на въстанието френският консул в Белград, Маре побързал да пише в един от докладите си: „Може ли тя (Франция — б. авт.) да ѝ се противопостави (на революцията — б. авт.), щом като е вероятно, че Русия я поощрява? Струва ми се, че това трудно може да стане." Тъй като не могла да отстрани Русия от Балканите, Франция си поставила за цел да влоши отношенията ѝ е Турция. За това говори твърдението на Маре, че „барон Ливен сам бил препоръчал на княза (сръбския княз Михаил Обренович — б. авт.) да предизвика общи усложнения в Европейска Турция, от които несъмнено гъвкавата политика на Русия ще съумее да извлече голяма полза.” [10]
Колко невярно и тенденциозно било това твърдение, личи от факта, че препоръките, които барон Ливен дал на княз Михаил Обренович, бил и тъкмо обратните на онези, които му се приписвали, а именно не да предизвиква, а да предотвратява подобни вълнения в западните провинции на Турция и да се пази от всякакви постъпки, които биха могли да доведат до усложняването на отношенията му с Високата порта. [11]
51
Впрочем истината за руската политика скоро станала съвсем очевидна. Самият Гизо вярвал, че при тогавашното състояние на нещата в Европа, дори държавите, на които разпадането на Османската империя би дало възможност да получат всякакви изгоди, в това число и териториални, се стараели по-скоро да отложат, отколкото да ускорят шансовете си и били повече разтревожени, отколкото подтиквани от безредиците в тази империя. [12]
Маре също бил принуден да признае това в своите по-сетнешни донесения. „Независимо от Гюлханския хатишериф писал той и от напразните реформи, които нямат друг резултат, освен да засилят озлоблението на турците от ограничаването, но не и от премахването на техните права, участта на населението е нетърпима и аз съм убеден, че в недалечно време Източният въпрос ще се представи в нова светлина на вниманието на Европа след тези повсеместни смутове. Всички християни са изморени от игото, което ги смазва, и ако започне борбата межлу тях и турците, последните няма да ги превъзхождат нито по численост, нито по интелигентност и просветеност." [13]
Независимо обаче от тази реална оценка на причините за събитията в западните области на Турция и за евентуалните последици от тях, в Париж останали верни на политическата линия на Гизо: Франция да действува сред балканските славяни само дотолкова, доколкото било необходимо да се поддържа целостта на Турция и да се ограничава ролята на Русия като тяхна покровителка.
Ако Прусия, която по онова време не била особено заинтересована от Източния въпрос, почти не обърнала внимание на събитията на Балканите, това не може да се каже за Австрия. Поради географската си близост с Европейска Турция Австрия следяла с голяма загриженост развитието на Нишкото въстание. Това обяснява защо нейният консул в Белград и посланикът ѝ в Цариград редовно осведомявали правителството си за хода на събитията в Нишкия санджак. Трябва да се има предвид, че въстанието на българите заплашвало да наруши най-кратката връзка на Австрия с Турция и да се отрази неблагоприятно на австрийската търговия с Османската империя. В Ниш се намирал единственият митнически пункт, чрез който Австрия се свързвала по суша с Европейска Турция. [14] Друго съображение, от което се ръководели австрийските управляващи кръгове, за да желаят по-бързото „омиротворяване" на Нишкия санджак, било нарушаването на нормалната циркулация
52
на дипломатическата поща между Цариград и Виена, чиито път минавал обикновено също през Ниш.
Най-голямата тревога обаче на виенското правителство произлизала от опасението, че бунтът в България можел да се отрази неблагоприятно на поведението на многобройното славянско население на Хабсбургската империя, особено в южните ѝ области. Затова първата грижа на граф Метерних [*] била да се постарае да предотврати проникването на български въстаници във владенията на Хабсбургите. Идеите на тези хора могли да „заразят" австрийските славяни и да му създават допълнителни трудности в един момент, когато той полагал сериозни усилия да съдействува за консолидиране на империята. [15] Имайки предвид всичко това, руският посланик във Виена съобщил в Петербург, че „въстаническото движение в България тревожи понастоящем виенския кабинет". Метерних се успокоил едва когато разбрал, че „метежът ще бъде лесно смазан. [16]
Независимо от това във Виена взели екстрени мерки за плътното затваряне на границата с Турция. Както съобщава френският посланик, в австрийската столица упорито се говорело за изпращането на 10-хилядна армия на южната граница с цел да се създаде „изолиращ кордон".
За разлика от френския кабинет правителството във Виена поначало отхвърлило тезата, че въстанието в България било резултат от руска намеса и че мисията на барон Ливен имала именно такава цел. Метерних открито заявявал, че бил напълно сигурен в обратното. „Тя (Русия — б. авт.) няма подобни намерения и всички опити да ѝ се припишат действия, вредни за нейните истински интереси, са фалшиви. Сигурен съм в това." [17]
Англия нямала никакви особени причини да се интересува пряко от въстанието на българите. Непосредствените ѝ интереси тогава били свързани с Египет и Сирия, където полагала усилия да изтласка френското влияние. Въпреки това и тя не можела да не обърне известно внимание на нишките събития.
Английските дипломатически представители в Турция били доста
*. Княз Клеменс Лотар Венцел Метерних (1773—1859) — изтъкнат австрийски държавен деец и дипломат. От 1801 до 1809 г. бил австрийски посланик в Саксония, Прусия и Франция. През 1809 г. бил назначен за министър на външните работи на Австрия и фактически възглавявал правителството. Като председател на Виенския конгрес през 1814—1815 г. успял да прокара решение за създаване на Германски съюз начело с Австрия. С цел да изолира Русия сключил таен съюз с Франция и Англия. Революционните събития в началото на 30-те години на XIX в. го принудили да потърси сближаване с Русия. След революцията от 1848 г. избягал в Англия и се върнал в Австрия през 1851 г.
53
добре осведомени за причините, довели до избухването на въстанието. В техните доклади до Лондон нееднократно се подчертавало, че материалното положение на християнските поданици на Високата порта било изключително тежко. Специално внимание се обръщало на „нечуваната бруталност" на данъчните чиновници, които изобщо не се съобразявали с нарежданията на централната власт. [18]
Правителството в Лондон се противопоставяло на всякакви намерения за по-нататъшно отслабване и разпокъсване на без друго разложилата се Османска империя, тъй като в такъв случай се застрашавали големите търговски привилегии на Англия, произтичащи от договора ѝ с Портата от 1838 г. Освен това по този начин неизбежно щяло да се засили руското влияние сред християнското население на Балканския полуостров, което никак не влизало в плановете на английския кабинет. Това било достатъчно Англия да се застъпи за по-скорошното „омиротворяване" на България. Нещо повече, тя настояла пред Високата порта да се приложат на практика най-необходимите реформи, за да се нормализира стопанската дейност в тази най-плодородна част от Европейска Турция. [19]
Времето и обстановката били подходящи английското правителство отново да демонстрира пълната си солидарност със султанската власт и да ѝ даде безрезервната си подкрепа. То си давало сметка за съществуващата опасност от по-нататъшне разпространение на въстанието и изпратило в Солунското пристанище (най-голямото и най-близкото до Ниш) военен кораб. [20] Това трябвало да внуши на християнското население, че всичко, което султанът прави (имало се предвид потушаването на въстанието), е „е одобрението на правителството на Нейно Величество" [21].
Позицията на Сърбия към Нишкото въстание заслужава по-особено внимание, толкова повече че поведението на тази малка държава било предмет на специални коментари в европейските столици, а всички нейни действия се определяли в значителна степен от общата насока на политиката на великите сили спрямо Османската империя. Това проличава най-добре от писмото на сръбския княз Михаил Обренович до руския министър на външните работи граф Неселроде от 14 26 април 1841 г. [22] С него той съобщавал на държавата покровителка за избухването на въстанието и за издадената от него прокламация, с която приканвал сърбите да запазят пълен неутралитет. В същата прокламация той предупреждавал въстаниците, че в случай на
54
оражение не бива да разчитат на убежище в Сърбия и на каквото и да било съдействие от негова страна. [23]
Същевременно обаче в писмото на княза се казва:
„Аз дадох на главните погранични власти секретна заповед в случай, че едната или другата страна, за да спаси живота си, потърси убежище в нашата страна, търсещите такова спасение да бъдат приемани, но веднага да бъдат разоръжени и държани под наблюдение, а по-късно да бъдат предадени на разположение на Портата."
В действителност тази секретна заповед била изпълнявана само по отношение на „едната страна." (т. е. на българите), тъй като не станало нужда тя да се прилага спрямо „другата страна" (турците). Това дало повод на Високата порта и на някои от западноевропейските дипломати да се усъмнят в искреността на прокламацията и да обвинят княз Михаил в съучастничество във въстанието. [24]
За да опровергае тези обвинения, сръбското правителство декларирало официално лоялното си отношение към султана и изпратило на границата като наблюдател сенатора Милета Радойкович. [25] Неговите доклади давали най-пълна и точна представа за развитието на събитията в Нишко и често се цитирали в донесенията на австрийския консул в Белград Атанаскович и на френския му колега Маре. Руското правителство подкрепяло денствията на княз Михаил Обренович и чрез своя консул в Белград Вашченко непрекъснато му внушавало „наистина да запази пълен неутралитет", за да не излага княжеството на рискове, но в същото време да не създава допълнителни затруднения и на руската политика. [26]
Интересно е да се отбележи, че бившият сръбски княз Милош Обренович също бил сериозно заподозрян в съучастничество (complicitè) в нишките събития. Тези подозрения не били неоснователни, особено като се има предвид, че отричайки се от княжеския престол през 1839 г. в полза на сина си Михаил, старият княз съвсем не се отказвал от борбата срещу уставобранителите, тъй като успехът би го довел отново на власт. Но за тази цел той трябвало да натрупа някакъв актив от полезни за сръбското княжество дела, каквото би могло да бъде например присъединяването към Сърбия на граничните северозападни области на Османската империя. Именно по тези причини той се настанил във Влашко. Показателен в това отношение е фактът, че Милош Обренович открито декларирал амбициите си да стане „християнският Мехмед Али". В разговор с френския консул в Букурещ заявил, че е твърдо решен „да прави добро впечатление в лошата игра” и че охотно ще се възползува
55
от възможността, която му се предоставя от събитията в България. [27]
Именно поради това Високата порта настояла той да бъде арестуван и изпратен на заточение в Мала Азия. Руското правителство се противопоставило на тази крайна мярка. По негово настояване било решено княз Милош да бъде отдалечен от театъра на размириците, като му се предложи да се установи в Цариград или Виена. Естествено, Милош избрал Виена. [28]
Във Влашко и Молдова също пристигнали доста подробни сведения за героичната борба на българите от Нишкия санджак. Доколкото обаче и двете княжества били под сюзеренитета на Високата порта, техните правителства били принудени да се отнасят резервирано и изобщо да не взимат отношение по освободителната борба в българските земи.
Освен това допълнителни затруднения създавало и мълчанието на силата покровителка Русия. Тази двойна зависимост правела почти невъзможна каквато и да било открита официална реакция, тъй като в противен случай можело да бъде застрашена автономията на двете княжества, още повече че при създалото се положение било крайно наложително да се засили надзорът над многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова, за да се предотвратят всички евентуални нейни действия за подпомагане на въстаниците.
Независимо обаче от тази официална позиция на правителствата печатът информирал подробно обществеността за хода на събитията в Нишко. Издаваното в Яш списание „Albina Romaneasca” (Румънска пчела) в няколко поредни броя от май и юни 1841 г. публикувало подробни информации за Нишкото въстание, в които предпазливо се изразявали симпатии към българите, вдигнали се в защита на погазените си права.
Повече и по-подробни били информациите на брашовското издание „Gazeta Transiлvaniei" (Трансилвански вестник). Този вестник не бил принуден да се съобразява със султанската власт, тъй като Трансилвания по това време се намирала под властта на Хабсбургнте. Освен че препечатвал и коментирал сведенията, публикувани в австрийските и други европейски издания, той помествал и новини от Белград, където имал свой кореспондент. Във всички обнародвани материали Нишкото въстание било представяно като законен отговор на безчовечното потисничество на турските власти и на толерираните от тях башибозушки банди, които фактически държали изцяло положението в ръцете си. Вестникът подчертавал както
56
жестокостите на властите и на върлуващите из областта банди, така и „отчаяния кураж" на бунтовниците.
Специално внимание било отделяно на положението на хилядите бежанци. „Състоянието, в което бедните българи са успели да стигнат до сръбската граница, е направо отчайващо" отбелязва се в един коментар с явно чувство на състрадание. Изтъквало се, че турската армия и арнаутските банди всъщност избягвали да влязат в сражения с въстаническите отряди, но пък за сметка на това се нахвърляли с изключителна жестокост върху мирните жители. „Само една малка част от това нещастно население успяла да избяга, оставяйки всичко, което притежава." Хората се добирали до Сърбия „голи и ранени". Изобщо във всички публикации, особено в тези, в които ставало дума за „възстановяването на реда", избухването на въстанието се обяснявало със своеволията на пашата в Ниш и на неговите подведомствени служители. [29]
В Гърция съществували твърде благоприятни условия за силен отзвук от събитията в България. Поредната криза от 1839—1841 г. в отношенията между султана и неговия египетски наместник Мехмед Али съдействувала за засилване на антитурската активност на гърците, които отново сметнали, че е настъпил моментът да получат полагащата им се част от турското наследство. На преден план излязъл проблемът за присъединяването на Тесалия, Епир и остров Крит и за възстановяването по този начин на териториалната цялост на гръцката държава. [30] Започнали да се създават тайни организации, поставящи си за цел вдигането на въстания в тези области. Обстановката се нажежила до такава степен, че се очаквало всеки момент да започне война.
През 1841 г. почти едновременно избухнали въстанията в Нишко и на остров Крит, които още повече влошили състоянието на и без това твърде „болната" Османска империя. [31] Гръцкото правителство и кралят били поставени пред сериозно изпитание. От една страна, те не можели да откажат подкрепа на вдигналите се на справедлива борба критяни, защото това би нанесло сериозен удар на авторитета им пред целия гръцки народ. От друга страна, икономическата и военната слабост на Гърция и силният натиск на всички велики сили ги карали да се въздържат от каквито и да било действия, които биха могли да послужат като повод за конфликт с Турция. [32] Именно затова скоро била спряна материалната помощ за критските въстаници, а за някакво отношение към въстанието на българите в Нишко не можело да става и дума.
57
Наистина обяснимо е защо гръцката общественост не реагирала на вестите за Нишкото въстание и за неговото жестоко потушаване. Нейното внимание било изцяло ангажирано от сериозни външни и вътрешни политически проблеми.
Естествено, може да се предположи съществуването на някакви връзки — ако не организационни, то поне идейни между нишките съзаклятници и гръцките организатори на революционното движение в Тесалия и Епир. Основания за това ни дава фактът, че подготовката за Нишкото въстание започнала още през 1839 г., т. е. по времето, когато се активизирало и гръцкото националноосвободително движение, и че тя имала широк териториален обхват. Организаторите му обиколили почти цяла Македония и част от Албания и Босна, където също започнала активна подготовка за бунт. [33] Съвсем естествено е двете организации да бъдат в контакт именно в Македония и да се договарят за общи действия в западните провинции на Турция; съвместната акция би им осигурила много по- големи шансове за успех.
В заключение може да се каже, че независимо от различията в интересите им всички велики сили, както и съседните Сърбия, Влашко и Молдова, обективно признали, че причините за въстанието на българите в Нишкня санджак се криели в лошото управление на всички български провинции и главно в неспособността на централната власт да се наложи над корумпираната местна администрация. Зад всичко това се криела политиката на национална дискриминация спрямо българите, на стремежа на местните органи на властта, подкрепяни от влиятелни среди в столицата, да лишат християнското население от всякакви права.
Този извод се потвърждава от докладите на всички чужди дипломатически представители в Турция и най-вече на посланиците в Цариград. Затова неслучайно руският министър на външните работи граф Неселроде заявил: „При такова положение на турската администрация, изглежда, че на великите сили не остава друг избор, освен самите те да се нагърбят с управлението на страната." [34]
2. Отзвукът в европейските столици от зверското потушаване на въстанието
Усилията на турското правителство да скрие действителните причини за въстанието в Нишкия санджак и картината на свирепото му потушаване останали напразни. Истината за събитията
58
в България скоро станала достояние на цялата европейска общественост. Печатът във всички страни заговорил с възмущение за турските жестокости над доведеното до отчаяние християнско население в Европейска Турция. Това заставило дипломацията също да се раздвижи.
Най-сериозно внимание на събитията обърнали в Петербург. Николай I все повече се убеждавал, че като се обявявала в подкрепа на целостта на Турция. Русия губела влиянието си над балканските християни, независимо от формалната ѝ роля на тяхна покровителка. Външнополитическата линия, начертана още през 1829 г. от Тайния правителствен комитет, не издържала проверката на времето. Ръководен от конюнктурни съображения, комитетът преценил, че ликвидирането на господството на султана в Европейска Турция можело да изправи Русия пред непредвидени затруднения, за каквито тя не била подготвена. Затова и препоръките му се свели до погрешната директива, че запазването на слаба и зависима от Русия власт в Цариград предлагала повече възможности за постоянна намеса на руското правителство в борбите между султана и непокорните му васали. При формулирането на тази директива обаче не били отчетени най-малко две много важни обстоятелства. Първо, абсолютната непримиримост на всяка от западните велики сили към самостоятелни действия на която и да било от тях, а още повече на Русия спрямо Османската империя. Второ, феодалният сепаратизъм бил вече изживян етап за империята и не на него трябвало да се залага при търсенето на поводи за намеса в работите на Високата порта. Много повече възможности предоставяло националноосвободителното движение на поробените балкански народи.
Подписването на Ункяр-Искелеския договор през 1833 г. още повече затвърдило у руските управляващи кръгове впечатлението, че следваната от тях линия по Източния въпрос е правилна и отговаря на руските интереси. Те не си давали сметка, че по този начин още повече настройвали останалите велики сили срещу Русия, които и без това следели с изострено внимание всяка нейна стъпка по отношение на Турция.
Безперспективността на тази външнополитическа линия съвсем ясно проличала след подписването на англо-турския търговски договор от 16 август 1838 г. Той, освен че предоставял на Англия изключителни права в търговията ѝ с Турция, ознаменувал окончателното утвърждаване на британската политика като един от най-важните фактори в източните дела. Така
59
необходимостта от промяна на руската стратегия по Източния въпрос станала повече от наложителна.
Всъщност промяната се състояла във връщане към старата, доказала многократно ефективността си стратегическа линия на Русия спрямо Турция — установяване и поддържане на относително разбирателство с останалите велики държави и подкрепа на националноосвободителните движения на балканските народи. Император Николай I много добре разбирал, че реалната грижа за южните славяни можела да донесе на Русия много по-голяма полза, отколкото стриктното придържане към линията за запазване целостта на Османската империя.
От друга страна, тази подкрепа и силно влияние над поробените християни в Европейска Турция биха позволили на Русия много по-често и с повече възможности за успех да се намесва във вътрешните работи на Високата порта. Като се има предвид неспособността на турското правителство да реши въпроса за действителното подобряване на положението на южните славяни под негова власт, става ясно, че постоянната намеса можела да създаде в перспектива прецеденти, а оттам и възможности за Русия да реши в благоприятен момент Източния въпрос в своя полза. [35]
Освен това с подписването на конвенцията от 15 юли 1840 г. между Русия и Англия за Проливите се създало впечатлението, че Франция била вече изолирана от участие в бъдещите преговори за разпределението на турското наследство. Това засилило антитурските настроения в Русия и убедило царското правителство, че в негов интерес било да подкрепи някои от исканията на въстаниците. То се опитало да внуши на Високата порта да прекрати час по-скоро кървавата разправа в България. [36] Възползувайки се от създалото се положение. Франция единствена от великите сили се нагърбила с неблагоприятната задача да защити открито Турция и да оправдае действията и по отношение на „бунтовниците". Гизо побързал да посъветва Портата да издаде някакъв документ, от който да се вижда, че тя ще вземе мерки за нормализиране на обстановката в Нишкня санджак. [37] Това негово поведение се обяснявало с твърдото му намерение да се възползува от трудния момент, в който се намирала Портата, за да заздрави разклатените след турско-египетския конфликт позиции на Франция в Турция.
Гизо наистина успял да преодолее всички колебания, които все още съществували както в управляващите кръгове, така и сред широката общественост по въпроса за генералната насока на френската източна политика. Интересите на Франция налагали
60
тя да се върне към прницнпа за запазване на целостта на Турция. Само като се придържала към статуквото в Ориента, Франция можела да разчита, че ще спечели благоразположението на турските министри и ще си осигури добри условия за разгръщане на нови инициативи в обширната територия на Османската империя. [38] Непрекъснатите опити на Русия за сближаване с Англия на антифренска основа също представлявали реална опасност за правителството в Париж. Една от големите му грижи била да предотврати на всяка цена евентуален англо-руски съюз, насочен против Франция.
Високата порта действително се вслушала в съветите на Гизо. В края на юни 1841 г. били публикувани султански ферман и нота на Портата до великите сили, в които се обявявало, че тя е взела мерки да накаже някои от провинилите се „притеснители" на раята при неотдавнашните размирици и съответно да се подобри положението на християнското население. По същество обаче репресиите срещу въстаниците били оправдани. Явно било, че въпросната нота била оповестена с единствената цел да улесни туркофилските кръгове в западните страни преди всичко френската дипломация и австрийското правителство — в усилията им да оневинят постъпките на официалните турски власти. [39] Затова Рифат паша неслучайно помолил френския посланик граф Дьо Понтоа нотата да бъде публикувана във френския правителствен печат. Той смятал, че след като била в „духа на препоръките" на Гизо, тя следвало „да предизвика добър ефект" сред френската общественост и да успокои настроенията против Турция. [40]
Общественото мнение във Франция обаче не се оставило да бъде измамено от половинчатите постъпки на Портата. Откъслечните сведения, които прониквали по най-различни пътища и се публикували във вестниците, рисували страшната картина на турските изстъпления в България. [41] Тези изстъпления дали силен тласък на дейността на опозиционните политически групи против провеждания от правителството курс на покровителствуване на Турция.
Пръв започнал атаката срещу правителството на Гизо влиятелният вестник на търговско-индустриалната буржоазия „Льо Тан”. Цели три месеца (май-юли 1841 г.) информациите за въстанието и за потушаването му, а същевременно и критиките но адрес на Гизо заемали немалко място по страниците му. Първоначално в тези материали дори се говорело за значителни успехи на въстаниците, за сражения при Видин, за сериозни загуби на турците, за падането на крепостта Бяла паланка в
61
ръцете на селяните и т. н. [42] Целта на тези преувеличения била да се покаже крайната степен на разложение на Турция и да се докаже, че да се подкрепя нейната цялост означавало да се върви против самата история. Особено внимание в кореспонденциите се обръщало на храбростта и героизма на въстаниците от Нишко. С голяма симпатия била описана героичната смърт на Милое Иванов, който, обсаден заедно с неколцина въстаници в кулата при село Матеевец, дълго се сражавал мъжествено и за да не попадне жив в ръцете на врага, се самоубил. [43]
Кореспонденциите на „Льо Тан" за събитията в Нишко предизвикали благоразположението на френската общественост към българите и принудили близките на правителството вестници да публикуват материали в защита на Турция. Нещо повече, дори верният на правителството „Журнал де Деба" сметнал за необходимо да отдели няколко колони за сравнително обективна информация за изстъпленията на башибозуците. Според една дописка в този вестник броят на избитите българи възлизал на 7000 души. [44]
По това време в Париж бил създаден и известният Източен комитет, който си поставил за цел да оказва помощ на християните, страдащи под турско владичество. В него влезли такива видни дейци като банкерът Жак Лафит (бивш министър-председател на Юлската монархия), поетът Алфонс дьо Ламартин, видният политически деец Одилон Баро, икономистът Жером-Адолф Бланки (член на Академията), либералният католик граф Монталамбер и др. Разисквал се най-вече въпросът за подкрепа на християните в Ориента, като се издигне глас против реакционната политика на запазване на статуквото в Турция и се съберат парични помощи за пострадалите. За тази цел бил издаден дори специален „Манифест към двата свята" — Европа и Америка.
Източният комитет бил своеобразно политическо обединение на хора с различни политически убеждения. В него влизали личности, за които поддържането на Турция било „противоестествено явление", тъй като противоречало на „цивилизаторските" стремежи на Франция в Ориента и които не скривали симпатиите си към египетския наша Мехмед Али. Други от участниците били елинофили и отстоявали правата на Гърция върху остров Крит. Трети пък изхождали от чисто християнски и хуманни съображения. Всички обаче били обединени от враждебното си отношение към Гизо и се стремели чрез дискредитиране на източната му политика да ускорят падането му от власт. [45]
62
Тази позиция на някои кръгове на френската буржоазия обаче съвсем не означавала, че те се обявявали за политическа независимост на българския народ. Нещата били значително по-сложни и българският въпрос бил използуван само като средство за постигане на користни цели. Френската буржоазия се стремяла към разпокъсването на Турция, но не по начин, който би облагодетелствувал само Русия, Австрия и Англия. Създаването на независима българска държава не влизало в нейните сметки, тъй като от това би имала полза главно Русия.
Френският вариант за разпокъсване на Турция предвиждал обединяването на поробените християнски народности около независимата вече Гърция в името на създаването на една нова християнска империя в Цариград. Причините за възприемането на този великогръцки вариант били съвсем ясни. Голяма част от френската индустриална и търговска буржоазия имала вече значителни интереси в Гърция. Освен това солиден дял от френската търговия на Изток била осъществявана с помощта на многобройни гръцки посредници, агенти и корабовладелци, за които също трябвало да се държи сметка.
При новините за зверското потушаване на въстанието в Нишкия санджак австрийското правителство преценило, че трябва да запази пълно спокойствие и да не пречи на Високата порта в разправата ѝ със собствените и поданици. Княз Метерних не скривал, че желае от все сърце поражението на въстанието. Ето защо той се постарал да неутрализира сведенията, разпространени чрез печата, и да представи събитията в Нишко за далеч ио-безобидни, отколкото били в действителност. Неговата цел била на всяка цена да запази ненакърнимостта и спокойствието на Турция, та дори и с цената на най-страшни изпитания за поробените славянски народи. [46]
Виенският кабинет се задоволил само с формална дипломатическа постъпка. При това тя нямала характер на протест. Просто обръщала внимание на Портата, че западните ѝ провинции трябва да се управляват по-добре, за да не създават излишни тревоги на Австрия от евентуално прехвърляне на „революционната зараза" в подвластните ѝ славянски области. [47] Освен това австрийските управляващи кръгове добре разбирали, че откритата подкрепа па Турция не би се приела добре нито в Хабсбургската империя, нито от партньорите ѝ. Във всички случаи Австрия била заинтересована от спазването на известен неутралитет, който би и осигурил както запазването на добрите отношения с Високата порта, така би я предпазил и от афиширането ѝ като един от най-ревностните бранители на
63
турската цялост. В случай на неуспех в борбата с Прусия за обединяването на Германия виенският кабинет по този начин си осигурявал резервен вариант за разширяване на империята на юг и югоизток. Ненапразно Австрия рязко активизирала търговската си дейност в южнославянските земи под османска власт, което довело до изравняване на относителната тежест на нейните икономически и политически интереси в района. В този смисъл би могло да се твърди, че именно тогава била направена важна крачка към поставянето на южнославянските земи на челно място в скалата на австрийските външнополитически приоритети.
Англия също не нарушила приятелските си отношения с Портата — дори след като в Лондон се получили достоверни сведения за турските жестокости в България. Иначе и не могло да бъде при положение, че самите английски власти всекидневно извършвали подобни насилия над покореното население в колониалните им владения. Англия се интересувала най-вече от реакцията на Русия с оглед на предстоящото подписване на новата конвенция за Проливите (този път с участието и на Франция), която трябвало да сложи край на амбициите на Николай I да играе ролята на върховен арбитър по проблемите на турското наследство. Англия давала да се разбере, че съдбата на поробените българи ѝ била абсолютно безразлична, макар да разполагала с точни данни за всичко, което ставало в Европейска Турция. [48]
От казаното се вижда, че всъщност само три от големите европейски държави проявили заинтересованост, след като в чужбина проникнали по-подробни данни за жестокото потушаване на Нишкото въстание — Русия, Франция и Австрия. Ако официална Франция подобно на Англия поела веднага защитата на Османската империя, то Русия съобразила, че за нея било въпрос на престиж да се застъпи за българите. Що се отнася до Австрия, нейната позиция се определяла преди всичко от вътрешнополитически съображения и интереси, които ѝ налагали запазването поне на привиден неутралитет.
3. Европейската дипломация и мерките на Високата порта за „омиротворяване" на населението в Нишкия санджак
Високата порта получила първото известие за избухналото въстание едва седмица по-късно (на 14/26 април), но не от нишкия паша, а от софийския мохасил, който изпратил за целта
64
специален куриер до Цариград. [49] Портата се стремяла да запази това известие в пълна тайна, а и турските министри не му обърнали нужното внимание. Очевидно смятали, че и този път става дума за обикновен смут, подобен на десетките други, които хронично съпътствували вътрешнополитическия живот на империята. Затова изобщо не било помислено своевременно за предприемането на някакви по-сериозни мерки от правителството. [50]
Няколко дни след като въстанието било напълно потушено — на 18/30 април, — бил изпратен специален куриер във Видин, който да отнесе на Хюсеин паша заповед да потегли със силите, намиращи се на негово разположение, срещу въстаниците. Такива заповеди били дадени също на скопския комендант Хавси паша, на прищинския управител Абдурахман бей и на вранския управител Хюсеин паша. За главнокомандуващ цялата експедиция бил назначен одринският управител Якуб паша, комуто било заповядано да тръгне с войска и оръдия към Ниш. [51] Говорело се, че на генерал Садък паша (който по-рано бил на служба при египетския паша Мехмед Али) също било наредено да се придвижи от Цариград за Ниш начело на един полк от пехотата.
На тръгване от Одрин Якуб паша получил от Цариград нови нареждания за главната цел на неговата мисия. Той трябвало преди всичко да издири кой е виновникът за извършените изстъпления над мирното население след потушаването на въстанието и след като възстанови напълно реда в Нишко и Пиротско, да успокои и прибере разпръснатото българско население по домовете му. С връщането на бежанците, макар и привидно, веднага след разгрома на въстанието се заел и нишкият управител Сабри Мустафа паша. [52]
Междувременно в Цариград пристигнали много нови вести за зверствата на турските и арнаутските орди. Те вече не можели да останат в тайна от дипломатическите представители на великите сили. Под техния натиск Портата трябвало да заяви, че престъпните действия са „противни на волята на султана". Бил издаден султански ферман, с който се заповядвало да се започне следствие за разкриване на причините за допуснатите жестокости, за кражбите и отвличанията на хора в робство, като се вземат мерки да не се допускат подобни деяния. Заповядано било този ферман да бъде отнесен бързо с Ниш от Тевфик бей, първи адютант в Министерството на правосъдието, който заминал заедно с Якуб паша. Тевфик бей трябвало да извърши и анкета, да установи причините за въстанието и да предложи
65
мерки за избягване на подобни безредици в бъдеще. В случай на нужда той имал правото сам да вземе такива мерки. [53]
Придвижването на Якуб паша и Тевфик бей от Одрин до Ниш продължило доста време и те пристигнали на местоназначението си едва на 11/23 юни 1841 г. Още в София Якуб паша се осведомил за причините за въстанието и веднага след пристигането си в Ниш предприел мерки за изпълнение на дадените му предписания. Най-напред били събрани кметовете и старейшините на оцелелите в околностите на Ниш села, за да им бъде обяснена целта на неговата мисия и да им се прочете султанският ферман. Това трябвало да им вдъхне спокойствие и да ги превърне в помощници на турската власт за осъществяване на набелязаните цели и най-вече за възвръщане на хората към стопанската дейност.
Идването на Якуб наша изплашило сериозно турското население, особено след като се разбрало, че той забранил на турците в Пловдив, Пазарджик и София да носят оръжие. Малтретирането обаче на беззащитните българи не спряло дори когато Якуб паша и Тевфик бей били вече в Ниш. Пълномощниците на Портата трябвало преди всичко да вземат мерки и да прекратят произволите и насилията и с това да подготвят условията за прибиране на прокуденото християнско население в съсипаните села. Иначе нямало кой да вдъхне живот на тази опожарена и обезлюдена земя, нямало кой да плаща данъци и да носи доходи на хазната. Една от тези мерки била разгонването на т. нар. капасъз-арнаути, които се навъртали в Ниш и околността и тероризирали българското население. Самото отстраняване на Сабри Мустафа паша от власт, което станало два-три дни след пристигането на Якуб паша, доста обезкуражило арнаутските банди. [54]
Якуб паша разбрал (вероятно още по време на престоя си в София), че в центъра на кървавите събития в Нишко бил всъщност Сабри Мустафа паша. Затова още от София той поискал заповед от Портата за неговото уволнение. Предложението му било прието и на мястото на Сабри Мустафа паша за управител на Нишкия саиджак бил изпратен Исмет паша от Бурса. [55] По-нататък ще видим, че тази смяна на едно лице с друго нямала почти никакъв ефект и с нищо не променила положението, защото истинските господари тук били башибозушкнте и арнаутските банди, а те не се съобразявали с никакви разпоредби.
Именно това позволило на Сабри Мустафа паша да избегне отговорността за събитията. Той бил предварително осведомен,
66
че ще стане изкупителна жертва заради една система, която била всъщност толкова широко разпространена, че Нишкият санджак съвсем не бил някакво изключение. Ето защо той се погрижил да си създаде „алиби", в случай че се наложи да отговаря за изстъпленията при потушаването на въстанието. Още преди пристигането на Якуб паша, той заповядал част от заграбената плячка (добитък, покъщнина и пр.) да бъде върната на българското население. [56]
С пристигането си Якуб паша дал в това отношение още по-строги нареждания. Но и те не довели до кой знае какъв резултат. Арнаутите твърдели, че били „купили" добитъка от българите. Якуб паша успял да върне на бившите собственици само около 1600 глави добитък. Що се отнася до отвлечените в робство деца, по негово убеждение те били само 101. Някои били върнати на семействата им; мнозина от тях обаче се оказали избити или заминали в неизвестна посока. [57]
Най-голямата грижа на Якуб паша било връщането на многото бежанци, които очаквали в Сърбия омиротворяването на санджака, за да се върнат по домовете си. Сръбското правителство отказало да ги предаде на турските власти без специално нареждане от Цариград и без да получи изрични гаранции за тяхната сигурност. Преди да напусне обаче Ниш на 9/21 септември, Якуб паша успял да върне повече от половината бежанци по домовете им.
Важен е фактът, че още докато пашата бил в Ниш, нова вълна от българи побягнали в Сърбия, за да се снасят от новите притеснения на турците и арнаутите, които не могли да им простят, че заради тях главатарите им били „пострадали". [58] Карантината в Алексинац скоро се напълнила с избягали българи, чийто брой непрекъснато се увеличавал, независимо че зимата вече наближавала. [59] Тези изселвания продължили и през следващата 1842 г. [60]
Новият управител на Нишкия санджак Исмет паша, в чиито ръце след заминаването на Якуб паша била съдбата на българското население, пристигнал в Ниш през първата половина на юли 1841 г. [61] Следователно той имал възможността в продължение на два месеца да работи заедно с Якуб паша и Тевфик бей за възстановяване на реда в областта. Между тях обаче не могло да се установи пълно единодействие, а и самият той не се отличавал много по разбиранията си за методите на управление от своя предшественик. [62] Така че създаденото от Якуб паша относително спокойствие не се запазило дълго. Терорът
67
и грабежите в областта продължили и много български семейства забягнали отново из планините или през границата в Сърбия. [63]
Проучването на документите, с които разполагаме, показва, че от всички велики сили Русия се отнесла с най-голямо внимание към дейността на емисарите на Високата порта за омиротворяването на Нишкия санджак. В Петербург погледнали благосклонно на мисията на Якуб паша. От събраните сведения можело да се съди, че той бил „строг, но справедлив човек". Руското правителство заело позицията, че „взетите мерки, макар и да не са пълни, все пак заслужават да бъдат оценени и окуражени.” [64]
В Петербург направило добро впечатление искането на Якуб паша за незабавното отстраняване на Сабри Мустафа паша от поста управител на Нишкия санджак; със симпатия били посрещнати и мерките му за освобождаване на задържаните българи в Софийския, Пиротския, Нишкия и Лесковацкия затвор, за издирване и освобождаване на българите, взети по време на погромите в робство. [65]
Руските управляващи кръгове обаче реагирали отрицателно на решението на Високата порта за съсредоточаване на нови значителни военни сили в Нишкия санджак. Смятало се, че след потушаването на въстанието това било неоснователна мярка. В Петербург били на мнение, че „концентрирането на тези недисциплинирани части ще даде нов повод за размирици, за безредие и за недоволство и ще увеличи още повече насилията и нещастията на българския народ" [66]. Освен това руската дипломация била сериозно разтревожена от слуховете, че Турция се възползувала от случая, за да струпа войски на границата със Сърбия и имала намерение да я нападне в подходящ момент. Това принудило Високата порта да опровергае официално тези слухове. [67]
Изобщо с всичките си действия Русия се стремяла да убеди Портата в своите добри намерения, но в същото време не пропускала да ѝ внушава, че трябвало да се пристъпи към по-скорошни и по-действени мерки за подобряване на положението на поробеното българско население. При това не се пропускала нито една възможност да се подчертае, че само Русия може да се ползува от правата на покровителка на християнските поданици на султана. Това се налагало поради зачестилите опити на френската дипломация да си присвои единствена правото
68
да говори от името на всички християни, живеещи на територията на Османската империя.
Всъщност, ако трябва да се даде оценка на поведението на френското правителство по българския въпрос през пролетта и лятото на 1841 г., би могло да се каже, че на първо време изобщо не обръщало внимание или се правело, че не проявява интерес към кървавите събития в България. Вярно е, че то имало да решава доста проблеми, произтичащи от египетската криза и от въстанието на остров Крит. [68] Не може обаче да се отрече, че мълчанието му във връзка с българските събития било преднамерено. Едва когато новините, засягащи България, станали съвсем тревожни, в Париж започнали да си дават сметка за тежкото положение, в което била изпаднала Турция. Станало ясно, че в онзи момент почти нямало турска провинция, която да не била разтърсвана от размирици. Внимателната преценка на обстановката водела до важния извод, че Франция можела да извлече голяма изгода за себе си, ако съумее навреме да се възползува от събитията.
По този въпрос обаче сред нейните политически кръгове нямало единство на възгледите. Проявявайки извънредно усърдие, френският посланик в Цариград граф Дьо Понтоа предричал неизбежното скорошно разпадане на Османската империя и съветвал правителството в Париж да побърза с военните приготовления, за да може да участвува по достойнство в предстоящата подялба на наследството на „болния човек". [69]
На друго мнение бил министърът на външните работи Гизо.
„Размириците в България — писал той — са за особено съжаление поради жестокостите, които ги придружиха, и най- вече поради изстъпленията от всякакъв вид, които изглежда са ги предизвикали." [70]
Френският министър бил озадачен от пълната липса на „такт" в отношението на нишкия паша и неговите подведомствени спрямо българското население. Ето защо според него Портата трябвало да се разграничи от нашата, като издаде „сурова и оглушителна присъда" над него и неговите чиновници, и по този начин да покаже, че е „непричастна" в жестокостите, т. е. да си измие ръцете. Според Гизо, ако тя остави ненаказани тези насилия, рискувала да види, както по време на гръцкото въстание,
„принципът на правото, на който тя се опира и който я покровителствува пред европейските правителства, да отстъпи пред вика на поруганото човечество и на силно възбуденото чувство на милост в полза на въстаналите християни." [71]
Тези думи на френския министър разкриват по най-убедителен
69
начин истинската политика на Юлската монархия спрямо Турция във връзка с Нишкото въстание. Правителството в Париж фактически не искало от Високата порта нищо друго, освен да се разграничи публично от жестокостите и да декларира, че те били извършени без нейно знание и в противоречие с духа на нейната политика спрямо подвластното християнско население, след което да обяви формално, че инициаторите и организаторите на изстъпленията в Нишко ще бъдат наказани. Оповестяването на тези голословни и нищо незначещи мерки имало за цел преди всичко да успокои общественото мнение и да предотврати задълбочаването на скандала, заплашващ Турция с пълна политическа изолация и дори чужда намеса. Затова мисията на Якуб паша била посрещната в Париж със задоволство и в доклада си от 5 юли 1841 г. френският консул в Белград вече подчертавал, че „въпреки напрежението, все пак появата на Якуб паша внесе известно разведряване" [72].
Както вече подчертахме, виенският двор изхождал от стремежа да запази целостта на Османската империя, да предпази славянските си владения от „революционната опасност" и изобщо не реагирал на жестокостите и кръвопролитията в Нишко. С видимо задоволство и облекчение била приета вестта за мисията на Якуб паша и Тевфик бей в Ниш. Особено голямо значение за австрийското правителство имал успехът на Якуб паша в преговорите му със сръбското правителство относно завръщането на бежанците българи. Мнозина рт тях рр бити изказали, че „в никакъв случай няма да се върнат" и че „ако сръбското правителство ги принуди да напуснат княжеството, те ще предпочетат да се изселят в Австрия" [73].
Именно това най-много тревожело Метерних и той не искал да го допусне. Тази била причината, поради която и австрийският посланик в Цариград барон Щюрмер се солидаризирал напълно с внушенията, направени на Портата от страна на руското правителство. Той също се застъпил пред турските министри за по-голяма сигурност, която могла да позволи на бежанците да се завърнат по родните им места. [74]
Английското правителство нарочно не се намесвало нито по въпроса за изстъпленията на местните власти в Нишко, нито пък по отношение на твърде закъснелите мерки на Високата порта след потушаването на българското въстание. По онова време Англия била ангажирана много повече от Франция с Критския въпрос; по-точно казано, тя крояла тайни планове да установи свой протекторат над острова с оглед на важното му стратегическо място в Източното Средиземноморие. Поради това
70
подпомагала c въоръжена сила турската власт при потъпкването на Критското въстание. Българските земи тогава все още не влизали в кръга на най-актуалните английски интереси. Именно това обуславяло и липсата на по-особено внимание към събитията в България през 1841 г. [75]
Английските дипломатически агенти обаче оставали верни на принципа да са добре осведомени за всичко, независимо дали засяга непосредствено Англия или не. Ето защо те правели всичко възможно да получат най-точни сведения за положението в Нишко. Дори консулът в Солун Чарлс Блънт, който бил доста отдалечен от мястото на събитията и в чиито задължения изобщо не влизало да се информира за толкова отдалечени райони, получил първото известие за въстанието почти по едно и също време с правителството в Цариград. Чак до началото на 1843 г. той продължавал да отделя в докладите си до посланика в Цариград и до Министерството на външните работи в Лондон значително място на положението в Нишкия санджак. [76]
4. Браилските бунтове и изостряне на отношенията между Русия и Турция
Новините за извършените от турците жестокости в Нишкия санджак проникнали бързо във Влашко и Молдова. Те предизвикали силно раздвижване сред многолюдната българска емиграция. Зверското потушаване на въстанието и избиването на хиляди българи подтикнали емигрантите към решителни действия. От друга страна, веднага след Нишкото въстание влашкият княз Александър Гика взел мерки да попречи на всеки опит на част от живеещите във Влашко българи да се притекат на помощ на въстаниците. За целта той се разпоредил да се създадат контролни пунктове на местата, където се предполагало, че щели да преминават българите. В края на пролетта на 1841 г. охраната на дунавската граница била засилена. Гика се страхувал и от болярската опозиция, която можела да използува всеки инцидент, за да го компрометира както пред силата покровителка (Русия), така и пред държавата сюзерен (Турция).
Независимо от тези предпазни мерки в продължение на три последователни години (1841, 1842 и 1843) във Влашко били организирани въоръжени чети все с една и съща цел: да се подпомогнат въстаналите през пролетта на 1841 г. българи в Нишко. В показанията си пред следствената комисия Милослав Татич, един от ръководителите на първия Браилски бунт, [77] казва:
71
„Решихме да преминем по реката (Дунав — б. авт.) до сръбската граница в Ниш, за да се присъединим към нашите братя оттам, които са подложени на грабежа и на робството на турците, и да ги спасим от това наказание, като се сражаваме с турците.” [78]
Другият ръководител на Браилското съзаклятие Васил Вълков поддържал редовни връзки с българите от Нишко, кореспондирал с тях и бил добре осведомен за състоянието на нещата в България. Дори в самото навечерие на бунта тон се срещнал и разговарял с човек от Нишко, които веднага след това си заминал. Проведеното след бунта разследване също установило, че Вълков
„държал в ръцете си всички нишки на един заговор, които трябвало да има твърде широки разклонения и да разчита на наистина страшни ресурси от пари, оръжие, барут и въстаници." [79]
Вторият Браилски бунт може да се смята за продължение на събитията, свързани с Нишкото въстание. Неговите организатори (Георги Раковски, Георги Казака, Ставри Георгиу) все още смятали, че една част от въстаниците били намерили убежище в планините и горите и изчаквали благоприятен момент за нова въоръжена акция в българските земи. [80]
Доказателства за това има. На 2 ноември 1841 г. Георги Казака изпратил писмо-обръщение до богатите българи от Болград, с което ги призовавал да подпомогнат с пари започнатото дело. В него той изтъквал, че с парите ще се помогне и на „15-те хиляди смели въстаници", които са се укрепили в Балкана на 24 часа път от София и „задържат тази позиция до ден-днешен и успешно се отбраняват." Един месец по-късно, в началото на декември. Казака изпратил писмо с молба за материална помощ и до Васил Априлов. На него той писал:
„Борбата в България продължава, само че е нужно и от друга някоя страна да се надигнем и да ги подпомогнем." [81]
Важно значение имало и активното участие на Георги Раковски в основаното от учещи се в Атина български младежи „Македонско дружество", което си поставяло за цел „освобождението на нашето страдащо отечество". [82] Трябва да се има предвид, че създаването на „Македонското дружество” било силно повлияно от активната дейност на самите гърци за изграждане на подобни нелегални организации, които се занимавали с подготовката на въоръжени въстания в останалите под османска власт гръцки територии. [83] Такава организация било и „Тесало-епирското дружество", което изиграло ролята на непосредствен
72
подтик за българските младежи в Атина да имат и те свой революционен център. [84]
Едновременното съществуване на тези две дружества в гръцката столица и еднородната им дейност дават основание да се предполагат някакви връзки между тях, макар да липсват конкретни данни по този въпрос в наличните документи. Това обяснява до голяма степен и лекотата, с която Раковски след пристигането си в Браила влиза в контакт със Ставри Георгиу — виден деец на „Тесало-епирското дружество" и ръководител на гръцката организация в браилския заговор, а също и с много други гърци. Освен това, като имаме предвид и сравнително големия брой на участниците в подготовката на втория Браилски бунт, можем да смятаме, че браилското начинание от февруари 1842 г. е трябвало да бъде съставна част на една значително по-голяма освободителна акция в земите на юг от Дунав. [85]
Подготовката на третия Браилски бунт започнала още през лятото на 1841 г. от останалите на свобода участници в бунта от юли 1841 г. (Васил Вълков, Петър Гаров, Никола Филиповски и др.). Тук обаче се намесила и болярската опозиция във Влашко в лицето на Костаке Суцу, който не успял да заеме княжеския престол след отстраняването на Александър Гика. Неговата цел била чрез организирането на четири „етерии" (българска, сръбска, гръцка и румънска) и чрез техните действия в различни райони на княжеството да свали от власт новия господар Георги Бибеску. Това обстоятелство променило до известна степен плановете на българските „етеристи", но не и тяхната главна цел, която си останала същата, както през 1841 и 1842 г. — преминаването на Дунава и включването им в антитурското движение на местното население. [86]
Въпреки строгите мерки, взети срещу всички, които на три пъти се опитвали да вдигнат бунт, за да преминат Дунава и да отидат в отечеството си, те не се отказали окончателно от своите намерения. Едва затихнал бунтът от 1843 г., и още през май 1844 г. властите установили, че българите в Галац продължавали да се организират за въстание. И този път начело на съзаклятието им стоял Георги Казака. През август с. г. обаче техните планове били разкрити.
Бунтът трябвало да избухне едновременно в Браила и Галац, като се разчитало и на помощ от останалите в границите на Турция гръцки области, а след това към въстанието трябвало да се присъединят и българските земи. Към средата на август в двете дунавски пристанища било забелязано събиране
73
на много чужденци; между тях били доста от участниците в предишните бунтове в Браила, които полицията не успяла да залови. Благодарение на бързите и енергични мерки на властите четвъртият бунт също бил предотвратен. [87]
Така приключил бурният период на раздвижване сред българската емиграция във Влашко, свързан с Нишкото въстание. Може да се каже съвсем определено, че в основата и на трите бунта в Браила лежала широко разгърнатата българска революционна дейност с цел да се създадат условия и възможности за освобождение на единствената останала още под османско владичество балканска страна — България.
Очевидната връзка между събитията в Браила и революционното раздвижване в Европейска Турция не подлежи на съмнение за никого. Ето защо европейската дипломация не закъсняла да изрази активното си отношение. Всяка от великите сили определила позицията си към Браилските бунтове в зависимост от отношението си към Турция. Борбата се водела между три държави — Русия, Франция и Англия, — като последните две преследвали общата цел да подкопаят авторитета на Русия пред Високата порта и с това да ограничат влиянието и на Балканския полуостров.
Като държава, покровителка на Дунавските княжества, в съответствие с клаузите на Одринския мир от 1829 г. Русия следяла най-зорко всичко, което ставало на тяхната територия. Въпреки това обаче цялата подготовка на първия Браилски бунт се изплъзнала от нейното внимание. Поведението на руския вицеконсул в Галац Карнеев по време на бунта също допринесло за увеличаване на неприятностите на петербургския кабинет. Действията на Карнеев били окачествени като открита протекция над движението и намеса пред влашките власти в негова защита. [88]
Независимо че руското правителство незабавно разграничило официалната си политика от постъпките на Карнеев, австрийският и френският консул Хубер и Билкок не закъснели да осведомят своите правителства за подозренията си относно руската политика в княжествата и „отвъд Дунава". [89] Билкок в доклад до Гизо от 5 август 1841 г. направо казва:
„Консулът на Русия в Галац неизвестно защо е замесен в тези интриги. Той поставя влашкото правителство в затруднение, толкова по-голямо поради отсъствието на господин Дашков. В качеството си на подчинен, който го замества временно, той беше запитан
74
за средствата, които заедно с консула би предложил за приключването на този инцидент. Тогава той твърде глупаво отговори, че последният не е от такъв характер, че да бъде намесван в дипломатическите работи. Тези два последни инцидента, както Ваше превъзходителство се досеща, създадоха за Русия голямото неудобство да ѝ се приписва влияние върху събитията в Браила, каквото сигурно би упражнила чрез други посредници, ако можеше дори за миг да се помисли, че тя би хвърлила в кръв и огън една страна, за чиято покровителка се обявява вече 60 години при всякакви политически условия. Господин Карнеев, това е името на руския консул в Галац, не се задоволи само с повече от съмнителната си роля в дните преди схватката в Браила; той си позволил да се намеси, когато събралите се бунтовници поискали освобождаването на затворниците." [90]
За да не се повтори този инцидент с неприятни за Русия международни последици, правителството в Петербург взело бързи мерки за засилване на надзора над Дунавските княжества и над доста големия брой българи, живеещи в Бесарабия. Резултатът не закъснял. Още в началото на декември 1841 г. руската полиция попаднала на следите на голям заговор на българите във Влашко, Молдова и Бесарабия. [91] Опасявайки се да не бъде отново обвинен от западните държави, че тайно подкрепя заговорите на поробените славяни в Европейска Турция, Николай I лично дал указания на граф Неселроде да уведоми
„колкото се може по-бързо местните началства в Молдовското и Влашкото княжество и турското правителство в Константинопол. . . за замислите на българите", които се стремели „към възстановяване на независимостта си". [92]
Освен това на руския посланик в Цариград било наредено да уведоми Портата за заговора, за арестуването на редица българи от руските власти като „предпазна мярка" и за установения строг контрол върху всички политически активни българи в Бесарабия. Той трябвало да предаде също, че на руския генерал Дюхамел била възложена мисията да намери „най-подходящите средства за предотвратяване на всякакви смутове на турска територия". В същото време Титов получил инструкция да поиска от Дивана от името на руското правителство да бъдат взети по-определени и ефикасни мерки за защита на българския народ от насилия:
„Същевременно ние не можем да не заявим, че докато турското правителство не вземе строги и ефективни мерки за защита на своето население от преследванията и
75
изтезанията от страна на офицерите, в България не може да има ред и спокойствие." [93]
Така с активната помощ на руската царска полиция бил разкрит и осуетен Браилският бунт през 1842 г. Нещо повече, официално била предупредена и Високата порта, с което били пресечени всякакви опити да бъде обвинена Русия като подбудител и съучастник в освободителната борба на българския народ.
Франция продължавала да следи най-внимателно всички действия на руската дипломация. Поведението на Карнеев ѝ послужило като удобен повод за дискредитиране на Русия и за стабилизиране на френските позиции в Цариград. Потушаването на бунтовете било посрещнато с одобрение не само от Портата, но и от френските дипломати в Цариград и Букурещ. Подтикван от Билкок, Александър Гика изпратил до руското правителство нарочен мемоар, разглеждащ въпроса за сигурността на Влашко, като се осмелил да намекне, макар и твърде плахо, за действията на Карнеев. [94]
Същевременно френският посланик в Цариград Буркене препоръчал на Високата порта да тръгне за Букурещ специален неин пратеник, който да изкаже „благодарност" на княз Гика за успешното потушаване на опасните за сигурността на Турция бунтове. [95] С тази мисия бил натоварен висшият турски чиновник Шекиб ефенди. Руското правителство било принудено да изпрати във Влашко с контрамисия видния дипломат генерал Дюхамел.
За руския дипломат не било никак трудно да разбере, че както прекаленото раздухване на браилските събития, така и инсценировката с изпращането на Шекиб ефенди можели да се отразят крайно неблагоприятно на авторитета на силата покровителка във Влашко и били дело на френската дипломация. За това говорела и пълната осведоменост на Билкок за задачата на Шекиб ефенди. А тя била следната: при тържествена обстановка в присъствието на всички дипломатически представители в Букурещ да се оповести публично султанският ферман, с който на княз Гика се изказвала благодарност за потушаването на Браилските бунтове. [96]
Напразни останали усилията на генерал Дюхамел да убеди турския емисар да не дава такава широка гласност на султанския ферман. Наблягал особено на това, че Портата не бивало да се доверява много на сведенията, които ѝ давало френското консулство в Букурещ.
„Това е нечист източник, на който Ви съветвам да не се доверявате. Французите нямат никакъв интерес
76
да видят Влахия добре или зле управлявана; те нямат и никакво право да се бъркат в работите на княжеството. Но те се намесват така активно в неща, които не ги засягат, единствено от самолюбие и не без задната мисъл да създадат неприятности в отношенията между Турция и Русия” — твърдял той. [97]
Шекиб ефенди обаче не взел под внимание тези предуреждения. Дюхамел бил принуден да признае пред правителството си, че мисията му в Букурещ завършила с пълен провал и на руското влияние в княжеството бил нанесен чувствителен удар. [98]
В действията на Шекиб ефенди личало желанието на Високата порта да докаже, че след като великите сили са поели чрез Лондонската конвенция за Проливите от 13 юли 1841 г. колективни гаранции за целостта на Турция, тя вече би могла да се смята в правото си да не изпълнява по-раншните си задължения, произтичащи от двустранните ѝ договори с Русия, чрез които на последната се признавали правата на покровителка на Дунавските княжества. В действителност зад този „акт на суверенитет", зад тази необикновена твърдост прозирала твърде ясно антируската политика на Франция и Англия.
През октомври 1842 г. Русия въпреки всичко успяла да наложи отстраняването на Гика от влашкия престол и Високата порта (макар и не доброволно) трябвало да се съгласи с тази промяна. Този успех на руската дипломация, макар и не толкова голям, заставил френското правителство да прецени по-трезво своите интереси в Дунавските княжества и да препоръча на консула в Букурещ да се придържа към по-предпазлива тактика. В инструкциите си до него посланикът в Цариград Буркене изрично подчертавал, че „Влашко не е център на нашата политика. Истинската, сериозната политика в момента е в Цариград и тя може да се прави само тук, тъй като само от тук могат да се обхванат наведнъж всички въпроси." [99]
Докато Франция стояла твърдо на позицията за отстояване правата на Османската империя като сюзерен на Влашкото княжество, Англия, вярна на принципа, че за нея не съществуват вечни приятели и врагове, а само собствените ѝ интереси, [100] отстоявала тази позиция само ако била изгодна за нея. Когато отделянето на някоя част от Османската империя било благоприятно за нейните икономически, политически и стратегически интереси, тя подкрепяла тези тенденции, срещу които обаче се борела яростно в случаите, когато не можела да ги използува за своя изгода.
По време на първия Браилски бунт английският вицеконсул в Галац Кънингам проявил странна благосклонност към българските
77
заговорници. Той се противопоставил на действията на полицията и най-вече на подсилването на гарнизоните в Галац и Браила, чрез които княз Гика се стремял да осуети опита на подготвяната чета да премине Дунава. След сражението и разпръсването на четниците английските кораби в Галац и Браила им дали убежище. Нещо повече, Кънингам и неговите чиновници за голямо учудване на целия град сметнали за необходимо да присъствуват на импровизираното погребение на убитите бунтовници.
По този повод Департаментът на вътрешните работи във Влашко поискал от държавния секретариат на външните работи да направи постъпки пред английския консул в Букурещ за предаване на приютените бунтовници. Същевременно дипломатическите постъпки на другите сили принудили английския посланик в Цариград Понсонби да извика Кънингам на обяснение и подобно на случая с Карнеев да разграничи неговите постъпки във връзка с Браилския бунт от официално декларираната политика на английското правителство за поддържане целостта на Турция. [101]
Веднага след Браилския бунт от 1842 г. посланиците на Англия и Франция в Цариград връчили на Високата порта поверителна нота. Те я упреквали в пълна незаинтересованост от положението на Дунавските княжества, което позволявало на Русия да играе в тях ръководна роля. Според двамата посланици обстановката вече позволявала да се ограничи ролята на Русия като покровителка на княжествата и на балканските християни изобщо, така че, „опирайки се на подкрепата на своите съюзници (т. е. на западните държави — б. авт.), Портата да възстанови властта си във всички точки на своята територия". [102]
Как може да се обясни това на пръв поглед противоречие в английската балканска политика? От една страна, Великобритания официално декларирала позицията си за запазване на целостта на Турция и едва не обявила война на Франция, когато тя активно подкрепила Мехмед Али. От друга страна, неин дипломатически представител във Влашко подкрепял хора, които имали за цел да вдигнат въстание, за да помогнат на българския народ да отхвърли османското иго, т. е. да откъснат голяма част от империята. Трудно може да се допусне, че Кънингам се ръководел само от личните си симпатии към българските заговорници.
И в двата случая поведението на лондонското правителство се обяснява със споменатия по-горе принцип, от който се ръководела английската външна политика — навсякъде и при
78
всички обстоятелства да се отстояват само интересите на Британската империя. В първия случай, когато защитавала Турция против Мехмед Али и стоящата зад него Франция, за нея било ясно, че ако египетският паша влезе в Цариград, Средиземно море ще се превърне във вътрешно френско езеро. По този начин освен загубата на традиционното си влияние в цялата Османска империя Англия щяла да се лиши от най-прекия път, който я свързвал по суша с Индия. Във втория случай ставало вече дума за ограничаването и изтласкването на руското влияние от Балканите. Затова английската дипломация не се поколебала да обедини силите си с Франция против общия враг на западните държави в Европейския югоизток — Русия.
Що се отнася до проявите на английския консул в Галац, те само привидно били в противоречие с официалната линия на правителството спрямо Турция. Всъщност, като проявявал грижа за българските въстаници, той явно преследвал целта да им покаже, че те нямало защо да се надяват единствено на съчувствието и помощта на Русия, че имало и други сили, които биха могли да ги покровнтелствуват пред Високата порта. И това едва ли е могло да стане без знанието и одобрението на вишестоящите английски инстанции.
В подкрепа на това говори фактът, че английските дипломатически представители в Дунавските княжества (а и не само там) осведомявали правителството в Лондон абсолютно за всичко, което ставало около тях, като сведенията им почти винаги били от първа ръка и следователно най-достоверни. Те разполагали с на пръв поглед маловажни данни: за религиозния живот, за състоянието на еврейската община във Влашко и Молдова, за чумните и холерните епидемии, за периодично появяващия се мор по добитъка, имали дори списъци на войниците, настанени във военната болница в Букурещ, и т. н. Тази изключителна осведоменост давала възможност на английските дипломатически представители да се ориентират много бързо в обстановката и да реагират веднага по възможно най-правилния и изгодния за Англия начин. [103]
Сравнително по-слаб интерес към Браилските бунтове проявила Австрия. На първо време странното поведение на Карнеев и бездействието на чиновника, заместващ болния Дашков по време на първия Браилски бунт, дали основание на Метерних да заключи, че браилските събития били тревожни симптоми за засилване на дейността на революционните организации в Турция със знанието и покровителството на Русия. Това го подтикнало да отправи до руското правителство нота, в която
79
изразявал опасенията си за целостта на Турция и за спокойствието в самата Австрийска империя, тъй като всички смутове във владенията на султана така или иначе се отразявали на политическата обстановка и в Австрия. В подкрепа на опасенията си Метерних привеждал преписи от докладите на австрийския консул в Галац Хубер. [104]
Когато обаче руското правителство разграничило официалната си политика от действията на Карнеев, подозренията на австрийската дипломация в лоялното поведение на Русия спрямо Турция отпаднали. Въпреки това австрийските управляващи кръгове продължавали да се безпокоят от слуховете за наличието на неразкрити разклонения на Браилския заговор в Седмиградско. Едва когато тези слухове били напълно опровергани, виенското правителство се успокоило и престанало да им вярва. [105]
След втория Браилски бунт (1842 г.) Австрия изразила солидарността си с Русия. Когато княз Александър Гика се опитал да обвини Русия в организирането на бунта, независимо от очевидните ѝ заслуги за неговото разкриване още в зародиша му, австрийският консул в Букурещ Тимони непрекъснато внушавал на княза, че обвиненията му били напълно безпочвени. Именно тази била причината да се прекрати дългогодишната дружба, която свързвала княз Гика с австрийския консул. [106]
Третият Браилски бунт (1843 г.) вече не предизвикал никаква реакция във Виена. Австрия запазила пълен неутралитет в дипломатическите спорове около него, още повече че този заговор бил своевременно разкрит и не се стигнало до никакви сериозни сблъсквания между властите и заговорниците. [107]
Какво може да се каже в заключение за отношението на европейската дипломация към Браилските бунтове? Те несъмнено засегнали сериозно балканската политика на Русия. Стигнало се до изостряне на отношенията между Русия и Високата порта. По този начин се осъществила една от основните външнополитически цели на Гизо — изграждане на съюз между Франция и Англия на антируска основа. Доколкото обаче Влашко било васално на Портата княжество, бунтовете засягали и нея, а следователно и всички останали велики сили като гаранти на целостта на Османската империя. Оттук произтичал и техният интерес към тези събития, оттук се обуславяли всичките им политически ходове и комбинации за разумно използуване на конюнктурата, за да се нанесе удар на руското влияние на Балканите.
80
От всичко казано в тази глава може да се констатира, че мерките, които Високата порта взела за усмиряване на разбунтувалите се, били посрещнати, общо взето, със задоволство от великите сили. Макар че положението на българското население не се подобрило, а напротив, влошило се още повече, и именно това предизвикало Браилските бунтове, западноевропейските правителства не намерили за необходимо чрез по-енергични мерки да принудят Портата да предприеме конкретни действия за ефикасна борба против „злото".
Единствена Русия се осмелила да направи по-сериозни и настойчиви дипломатически постъпки в полза на българите. С това тя доказала за пореден път, че в духа на традициите си продължавала да подкрепя освободителната борба на българския народ.