Югозападните български земи през XIV век
Христо Матанов
 
Уводни думи
 

Много и изключителни по своята важност събития от политическата и културната история на средновековната българска държава и народност, събития, които очертават динамичната им и пълна с повратности историческа съдба, се локализират в обхвата на географската област Македония. Заселена в зората на средновековието от славяни от т. н. българска група, в чиято етническа среда се настанява и прабългарската дружина на Кубер, тя става една от люлките на българската народност и култура. [*] С пълно основание, като се има предвид нейното разположение спрямо другите български етнически територии, тя е заслужила названието „югозападни български земи”. Тези земи в края на IX и началото на X век изживяват духовния кипеж, наричан „Златен век” на българската книжовност и култура. В края на X и началото на XI век те се превръщат в твърдина на българската държавност, вплетена в епичен двубой с Византия, а през XI век — в център на съпротивителните усилия на българите за отхвърляне на византийското владичество. Редуващите се периоди на възход и упадък, които изживява средновековна България рефлектират пряко върху възможностите й да включи или не в политическите си граници българския етнически масив. Но дори и тогава, когато югозападните български земи са били откъсвани от своя естествен политически център, те запазват своя български етнически облик, формиран в края на IX и началото на X век и затвърден от десетилетните борби на последните владетели на Първото българско царство за отстояване на българската независимост. Обстоятелството, че в настоящата монография се изследва историята на югозападните български земи в един период, през който те не са в пределите на българската държава, налага още в качалото да се направят някои терминологични уточнения. В за-
 

*. Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С. 1981. За териториалния обхват на българската народност вж. картата на с. 391.

5
 

главието на монографията и в самия й текст широко се използува понятието „югозападни български земи” в неговия етно-културен смисъл. В географски аспект това понятие се доближава и в общи линии се покрива с границите на географската област Македония [*]. Разбира се, за абсолютно съвпадение не може да се говори, тъй като много рядко (да не кажем почти никога) народностните граници на Балканския полуостров не могат да се отъждествят абсолютно точно с границите на една или няколко географски области. Специално за средновековната епоха може да се каже, че българи живеят и извън пределите на географската област Македония: в северен Епир, северна Тесалия и Албания. [**] От друга страна българската историческа наука никога не е премълчавала, че в Южна и Югоизточна Македония — особено в големите градски центрове — са живеели значителен брой гърци. [***] Това обстоятелство е отчетено при работата върху монографията. Наличието на „контактни зони” с неизбежните преливания и прониквания на етнически елементи от двете страни на очертаната етническа граница е нещо съвсем естествено. Почти винаги подобна етническа граница е малко или много условна и се определя не според съществуването на етнически микроелементи, а според разпространението на преобладаващата народност.

Освен традиционния смисъл, който се влага в понятието „югозападни български земи”, т. е. югозападните части на българската етническа територия, за условията на XIV век то има и един друг нюанс. С него се подчертава, че тези земи, макар и откъснати от българската държавност, запазват единството си с останалите български области главно по отношение на народностния си състав и по общността на културните процеси.

Много често на страниците на монографията се използува и географското понятие „Македония”, най-вече като географски термин за означаване на отделни микрорегиони (Южна, Югоизточна, Югозападна, Северна, Североизточна, Северозападна Македония). Необходимо е да се напомни, че макротопонимът „Македония” е претърпявал множество и то радикални изменения в миналото. От началото на IX век и през следващите столетия с него се е обозначавала византийската военно-административна единица (тема) в източна Тракия с център Адрианопол (Одрин). Постепенно от военно-административното значение се формира новия средновековен смисъл на понятието „Македония”, различен от античния. За балканските народи през средновековието и за много от западните пътешественици „Македония” е областта в басейна на
 

*.  За географските граници на Македония вж. Ан. Иширков. Македония, име и граници. — Македонски преглед, 1927, год. III, 1, с. 6—12.

**. Й. Иванов. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 1915, с. XL—XLI; Д. Ангелов. Образуване . . . , с. 340—342, 363—367 (с посочената литература).

***. Й. Иванов. Българите в Македония, с. XLI сл.

6
 

p. Марица. Изключение в това отношение правят само ограничен брой архаизиращи византийски автори и западноевропейските картографи. В писмените паметници от византийски, български и сръбски произход античната област Македония е била обозначавана като „Долна земя” или като „България” — второто название е широко разпространено във византийските извори след 1018 г. Първоначално в Западна Европа, а доста след това и на Балканите географското понятие „Македония” се завръща в земите, където се е зародило през античността [*]. И след това ново„преместване” топонимът „Македония” запазва географския си смисъл, в който е използуван и на страниците на монографията.

След тези бележки може да възникне въпросът, дали при проучването на една епоха, в която географското название „Македония” има друг териториален пълнеж, неговото използуване е оправдано. Би било проява на прекален научен педантизъм, ако по силата на изтъкнатите по-горе съображения се придържаме стриктно към средновековната топонимия, което означава на практика да се борави с понятия, чужди на съвременния читател. По-естествено е да му се предложи географска номенклатура (разбира се, след необходимите уточнения), която е широко разпространена в научната литература, а и в битовата лексика.

В българската историческа литература съществуват солидни изследвания, които с убедителността на автентичния изворов материал са показали българския етнически характер на проучваната в монографията област. Авторът е сметнал за излишно да повтаря известни вече неща. Вместо това усилията са насочени към изворите за българския етнически характер на Македония, за българските културни традиции и културни центрове само през XIV век. В много случаи става въпрос за извори, които са били публикувани скоро или за такива, на които до сега не е било обръщано необходимото внимание. Това не е произволна селекция, а задължителен за всяка монография стремеж към конкретност и целенасоченост.

Необходимо е също така да се дадат разяснения за хронологическите рамки на предлаганото проучване и по-точно за долната хронологическа граница, тъй като горната е повече от естествена: завладяването на югозападните български земи от османците. При избора на хронологията авторът се е ръководил от един изпитан принцип, според който тя трябва да отразява основна тенденция в историческото развитие. Основната тенденция в историческото развитие на югозападните български земи в столетието преди османското завладяване е свързана на първо място със сръбската експанзия, която в териториално отношение се осъществява за сметка на Византия и на второ място с възникването на фео-
 

*. П. Коледаров. Името Македония в историческата география. С., 1985.

7
 

дални княжества, чийто генезис е разпадането на сръбското царство през третата четвърт на XIV век. Следователно проучването трябва да започне с началото на сръбското настъпление в географската област Македония. Това събитие се отнася в 1282 г., в края на XIII век Византия официално признава сръбската власт в Северна Македония, но за истински размах на сръбското разширение може да се говори едва след пропадането на най-сериозния опит от българска и византийска страна то да бъде преустановено (събитията от 1330 г.). С други думи началото на събитията, които формират основната тенденция в съдбата на югозападните български земи в проучвания период, трябва да се постави на границата на XIII и XIV столетие с неизбежните — впрочем напълно естествени — отклонения, които съпътствуват хронологията на всяка историческа тенденция.

В историята на югозападните български земи в така очертания период ясно се разграничават два периода. Първият от тях — както бе вече изтъкнато — започва в края на XIII и началото на XIV век и продължава до към средата на XIV столетие. Това е времето на голямо разширение на Неманичка Сърбия в западните и югозападните балкански територии, разширение, в чийто обсег попада и географската област Македония. След нейното окончателно завладяване, в политическо и териториално отношение тя става част от сръбската държава. Вторият период започва от средата на XIV век и продължва до окончателното завладяване на областта от османските нашественици. Това е един отрязък от време, през който югозападните български земи отпадат от политическата власт на сръбския владетел, когато в тях се формират и съществуват независими или полунезависими феодални княжества и когато те стават обект на завоевание от страна на османците.

По отношение на първия период авторът си е поставил задачата да проследи етапите на сръбското политическо проникване в югозападните български земи, да отговори на въпроса, защо сръбската държава в края на XIII и първата половина на XIV век се оказва в състояние да установи своята власт в тях, да осветли административния статут на тези земи в границите на сръбската държава и да обърне внимание на проявите на сепаратизъм още преди разпадането на сръбското царство.

По отношение на втория период основната задача е да се проследят темповете и спецификата на формирането на феодални княжества, да се изучи историята им, етапите на османското проникване, да се разгледа в конкретен и в по-общ теоретичен аспект явлението „феодален сепаратизъм”, да се анализират податките за политическите и културните връзки между княжествата в югозападните български земи и българската държавност и култура.

Авторът не смята, че монографията ще бъде в състояние да даде окончателен отговор на всички повдигнати въпроси. Нека та-

8
 

зи констатация не прозвучи като извинение или като задължителна за един увод шаблонна формулировка, а като реална оценка за постигнатото и като ясно осъзнаване на трудностите, които стоят и ще стоят пред изследователите на тази не лека проблематика. А тези трудности идват не само от характера на изворите, с които трябва да се работи. Те произтичат и от недостатъчните разработки на българската медиевистика върху политическата и социалната история на югозападните български земи през XIV век, и от наличието на литература, в която трактовката на основни проблеми много често е свързана със стремежи, нямащи нищо общо с усилията да се установи историческата истина. С такава цел са взети предвид възможно най-широк кръг публикации, които имат отношение към тематиката на монографията. Авторът се надява, че настоящата монография не само ще допринесе за по-пълното осветляване на историческите съдбини на югозападните български земи през XIV век, но и ще доведе до засилване на научния интерес към този период от тяхното развитие така, че той да заеме трайно и подобаващо място в българската историческа наука.


[Previous] [Next]
[Back to Index]