VI. България и феодалните княжества в Македония през втората половина
на XIV век
1. Политически контакти
С налагането на сръбската власт в югозападните български земи в края на XIII и първите десетилетия на XIV век тяхната политическа история се оказва отделена от политическата история на българската държава. В останалите български земи държавното единство — макар и нарушавано в отделни периоди от твърде силни сепаратистични прояви [1], макар и със сравнително ограничен териториален обхват, се запазва докъм втората четвърт на XIV век. От този момент насетне чак до окончателното налагане на османската власт българската политическа история не е история на една държава. Върху територията на българската държава — такава, каквато е тя през първия период от управлението на цар Иван-Александър, възникват три феодални държави: Търновското царство, Видинското царство и Добруджанското деспотство [2]. Признаци за тяхната поява могат да се забележат още преди окончателната им консолидация в обособеното съществуване на Видинската област в границите на външно единния държавен организъм [3], в съществуването на наследствени владения на рода Тертеровци в североизточните български земи [4] или, с други думи, разпадането на държавното единство идва като естествен резултат от развитието на българското феодално общество и държавност в периода на зрелия феодализъм. В югозападните български земи, както бе вече изтъкнато, феодалните княжества възникват като последствие от разпадането не на българската държава, а на сръбското царство. С основание възниква въпросът, дали българските държавници в Мизия и Тракия са имали някакви контакти с княжествата в Македония, или изолацията между отделните български територии поради разнопосочната им политическа съдба е била пълна. За да се отговори на този въпрос, е необходимо не само внимателно вникване в оскъдните изворови сведения, но и няколко предварителни уговорки. Очевидно е, че ако българската държава в края на XIII и първата половина на XIV век не била в състояние активно да се намесва в политическия живот на югозападните български земи, още по-малко може да се очаква от нея178
да направи това в условията на политическа децентрализация и планомерно османско проникване през втората половина на XIV век. Въпреки това съществуват слабо проучени изворови податки, чието коментиране не остава без резултати и набелязва няколко момента на политически взаимоотношения. Освен това наличието на много феодални княжества върху българската етническа територия и въобще в земите на юг от Дунав деформира традиционната представа за политически взаимоотношения, които в предишните периоди се ограничавали предимно в триъгълника Византия — България — Сърбия. Действителността от втората половина на XIV век е много по-сложна: през този период вече става въпрос за отношения между феодални княжества, които нямат помежду си установена система на субординация от типа на западноевропейската феодална йерархия. Трябва да се изтъкне също така, че връзките между разпокъсаните български земи от североизток и югоизток не могат да се разглеждат само в политически, а и в етнически и културен план, тъй като е добре известно, че силата на България в този период не е в нейната политическа и военна, а в нейната културна мощ.
Първият момент, който заслужава специално внимание, е свързан с отношенията между българската държава и владетелите на Източна и Североизточна Македония — Драгаши. В българската историческа литература все още — под една или друга форма — се поддържа мнението на Й. Иванов, че България има пряко участие във възникването на княжеството на Драгаши. Според него Константин Драгаш през 1355—1356 г. е бил женен за дъщерята на цар Иван-Александър и като негов зет е бил изобразен на миниатюрите в известното Лондонско евангелие под името „деспот Константин” (лявата фигура в колективния портрет на българското царско семейство) [5]. За тази своя идентификация големият български учен се позовава на следните факти:
а) Деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие е изобразен с малка владетелска корона, което според Й. Иванов показва, че в 1355—1356 г. той вече е бил владетел на областта между р. Струма и р. Вардар. Друг владетел със същото име от това време не е известен.
б) Дрехата на деспот Константин е обшита със златни двуглави орли, което изображение българският учен тълкува като герб на сръбската династия Неманичи. Това той обяснява с роднинските връзки ка Константин Драгаш с цар Стефан Душан.
в) Й. Иванов привежда сведението от историята на Спиридон Йеросхимонах (края на XVIII в.), според което една от дъщерите на цар Иван-Александър е била омъжена за някой си Константин, „княз Сярски”, и този Константин загинал в битката при
179
Ровине. Комбинирането на тези известия според Й. Иванов показва, че тук става дума именно за Константин Драгаш.
г) Българският учен изтъква и обстоятелството, че са известни и монети с надпис „деспот Константин”, които са били ковани от Константин Драгаш. Според него въпросните монети показват, че този феодал въпреки изричните сведения, че не е бил деспот все пак е бил известен и с тази титла, отразена и в миниатюрите на Лондонското евангелие [6].
В хода на предишното изложение, както и в една статия, вече посочих [7], че нито един от аргументите на Й. Иванов не може да се приеме за сигурен. Всички сведения показват, че деспот Константин от Лондонското евангелие не може да се идентифицира с владетеля на Източна и Североизточна Македония през последната четвърт на XIV век. Поради тази причина всички изводи, направени на основата на тази идентификация, изводи, които засягат отношенията между българската държава и т. нар. „Велбъждко княжество”, трябва да бъдат преразгледани [8].
Първият извод, който се е правил от предполагаемата женитба на Константин Драгаш за дъщерята на българския цар Иван-Александър — Кера Тамара,— е, че неговото княжество възниква в средата на XIV век и че българският владетел е играел активна роля в това събитие. Всички факти показват обаче, че княжеството на Драгаши възниква след Черноменската битка. След като това може да се твърди със сигурност, след като може да се установи, че подобен династически брак не е бил сключван, естествено е да се приеме, че българската държава от средата на XIV век няма пряко отношение към възникването на това княжество [9].
На второ място, чрез „сродяването” на Константин Драгаш с българския царски двор са се правили опити да се обясни твърде обърканият въпрос за западните и югозападните граници на българската държава в средата и втората половина на XIV век. Й. Иванов например е на мнение, че именно след женитбата на Константин Драгаш за Кера Тамара българският цар му отстъпил като зестра областта Мрака. Според него това става между 1347 г. (тогава е издадена Мрачката грамота на цар Иван-Александър) и втората половина на 50-те години на XIV век, когато той датира фреските и ктиторските надписи от Земенския манастир [10]. Не може да се каже, че тази теза намери безрезервна подкрепа в по-новите проучвания [11]. Установено бе, че бащата на Константин Драгаш — деспот Деян — не е бил ктитор на Земенския манастир, а зле запазеният ктиторски надпис не е достатъчен да се твърди, че този феодал през втората половина на 50-те години е владеел областта около Земен [12]. Тъй като в изворите няма сведения, че Константин Драгаш е управлявал областта Мрака преди 70-те години на XIV в. и тъй като Трънско и Радомирско влизат в състава на Кюстендилския санджак (а той обхваща територията на княжеството на Константин Драгаш такава, каквато е била към
180
1395 г.), най-вероятно той е присъединил тази област между 70-те години на XIV век и 1395 г. Във всеки случай обстоятелството, че Константин Драгаш не е бил зет на цар Иван-Александър, изключва възможността Мрачката област да му е била дадена като зестра от българския владетел в средата на XIV век.
На трето място, отношенията между Константин Драгаш и българската държава след 1371 г., както и състоянието на границата между неговите владения и България се разглеждат до голяма степен под влияние на схващането, че владетелят на Северна и Източна Македония е бил шурей на българския цар Иван Шишман. Й. Иванов с пълно основание е подчертал, че след Черноменската битка границата между България и княжеството на Драгаши претърпява промяна, и то в полза на последното. Той е бил на мнение, че тези промени стават след завладяването на Средец от османците [13]. Изворите не позволяват да се оспори предлаганата от българския учен хронология. Трябва да се изтъкне обаче, че причината да се датират териториалните промени след 1382 (или 1385 г.) за Й. Иванов е била свързана с несъществуващите на практика роднински отношения между Константин Драгаш и цар Иван Шишман.
От известната Рилска грамота на българския владетел (21 септември 1378 г.) става ясно, че югозападната българска граница по това време се е простирала в близост до Мелник, където цар Иван Шишман дарил на манастира селото Доляни (не североизток от Мелник, по югозападните склонове на Пирин) [14]. Имотите на манастира, фиксирани в Рилската грамота, фактически позволяват очертаването на югозападната българска граница в края на 70-те години на XIV век. Тя е стигнала до югозападните склонове на Пирин, на север от с. Св. Врач (дн. гр. Петрич), което оставало в териториата на Драгаши [15]. От юг на север границата е минавала по течението на р. Струма, като в района на днешните градове Симитли и Бобошево се е прехвърляла в земите по десния бряг на реката [16]. Рилският манастир, както и областите по левия бряг на Струма между днешния град Благоевград и течението нар. Джерман също в пределите на българската държава, докато Велбъжд и прилежащата му област до южните склонове на Коньовска планина са спадали към територията на Драгаши. Извън земите на българската държава вероятно още от 1379—1381 г. била част от областта Мрака [17], както и Знеполие, на север от Погановския манастир. Така изглежда в общи линии границата между българската държава и княжеството на Драгаши в 1378—1381 г. От границите на Кюстендилския санджак обаче личи, че след това Константин Драгаш успял да присъедини още Сирищник, Радомирско и част от левия бряг на р. Струма на изток от днешния град Станке Димитров. Някои изследователи предполагат, че и Рилският манастир влиза в неговите владения [18], но подобно предпо-
181
ложение не може да се подкрепи с извори. Въобще твърденията на някои югославски историци, че княжеството на Драгаши било разширено на изток до р. Места и Рила планина, е лишено от солидни основания [19].
От направения преглед се вижда, че действително владенията на Константин Драгаш били разширени след края на 70-те и началото на 80-те години на XIV век за сметка на територии, които преди са били под властта на българския владетел. Тук е необходимо да припомним начина, по който дубровнишкйят историк Мавро Орбини е парафразирал текста на Лаоник Халкокондил по отношение на Константин Драгаш. Според Орбини този владетел воювал със „сърби и българи” и им отнел много земи [20], докато в съответния пасаж на късновизантийския историк Драгаш воювал със „сърби и албанци”. По всяка вероятност именно в начина, по който Орбини е променил текста на своя извор, трябва да се търси отглас на териториалната експанзия на владетеля на Източна Македония в територии на българската държава. Иначе нито един извор не дава сведения между България и княжеството на Драгаши да са съществували някакви сериозни конфликти. Ако между тях все пак е имало някакви сблъсъци, което е напълно в духа на епохата, те могат да се обяснят с по-различното отношение на двете държави към османското проникване: Константин Драгаш до самата си смърт в 1395 г. остава тясно обвързан с османската политика, докато търновският владетел според възможностите си прави опити за съпротива и за свързване със съпротивителните усилия на други балкански държави [21]. Впрочем, както бе вече казано, в една гръкоезична хроника от XVI век се споменава, че Константин Драгаш след падането на Търново под османска власт прибира от българската столица мощите на българския светец Иларион Мъгленски. От този факт личи, че владетелят на Източна Македония отдавал заслужена почит на местните български културни и религиозни традиции. Добре известно е, че чрез житието на св. Иларион Мъгленски, написано от българския патриарх Евтимий Търновски, този светец влиза трайно в кръга на най-почитаните български светци.
Тълкуването на някои сведения в историческия труд на Мехмед Нешри „Огледало на света” може да наведе на мисълта, че Константин Драгаш е имал лични контакти с владетеля на Видинска България цар Срацимир. Това предположение може да има стойност само ако се приеме твърдението на Ал. Кузев, че под името Сарадж у Нешри се крие именно Срацимир Видински. Кузев извежда името Сарадж от диминутива Срацо, засвидетелствуван в епиграфски паметници [22]. Ако това твърдение се приеме за точно, то тогава и Константин Драгаш, и цар Срацимир са били в редовете на османската войска през 1386 г. в битката срещу Караманския емир. По-късно, в 1389 г., цар Срацимир вероятно е минал през владенията на Константин Драгаш и е пребивавал във
182
Велбъжд в качеството си на участник в османския поход срещу сръбския княз Лазар [23].
След смъртта на сръбския цар Стефан Душан неговата вдовица и сестра на българския цар Иван-Александър — Елена, се оттегля в Сяр и управлява самостоятелно Сярската област през първата половина на 60-те години на XIV век. Обстоятелството, че в Сяр управлявала сродница на българския владетел, ни кара да се спрем на възможността между България и Сярското княжество да са били установени по-близки контакти. За съжаление наличните извори не дават подробна информация по този проблем, но все пак в тях се откриват известни заслужаващи внимание податки.
Ако се съди от генеалогичното дърво от фреските в църквата край с. Матейче, царица Елена е свързвала своето родословие с династията Асеневци — Комнини [24]. При това тук не става въпрос за фиктивна генеалогия, тъй като по-новите изследвания убедително показаха родството на цар Иван-Александър с Асеневци [25]. Изтъкването на кръвната връзка с тази прославена българска династия от страна на царица Елена в Сяр, самостоятелните действия на Валонския деспот Йоан Комнин Асен в средата на 50-те години на XIV в. дори дават основание на съветския учен Е. П. Наумов да говори за усилване на „пробългарската” или „проасеневската” групировка в сръбското царство след смъртта на Стефан Душан [26]. Освен това още К. Иречек е изтъкнал, че бракът между сръбския дар Урош и дъщерята на влашкия воевода Александър — Ана {1360 г.), бил сключен чрез посредничеството на царица Елена, която по този начин търсела „нови връзки с българските си роднини” и по-специално с видинския цар Иван Срацимир, женен за друга дъщеря на влашкия воевода [27]. Към това трябва да се прибавят и още два факта. В Сяр след 1355 г. е живеела и друга сестра на българския цар Иван-Александър, известна от изворите с името Теодора, чиито следи се губят след втората половина на 50-те години на XIV век. Наскоро бе издаден и един документ от архива на светогорския манастир „Лавра” („Св. Атанасий”) от септември 1365 г., в който се споменава за някоя си покойна деспина Ирина, чиито имоти били в близост до Сяр. Издателите на този документ допущат, че тази „деспина Ирина” може да е първата съпруга на цар Иван-Александър (?) [28] — вероятно те са имали предвид вдовицата на сина на българския цар Михаил Асен, която според Никифор Григора напуснала Търново към 1356 г. след смъртта на царския син [29]. Податките от въпросната грамота могат да означават, че вдовицата на Михаил Асен след 1356 г. се е установила в Сяр в двора на царица Елена. Разбира се, не всички съмнения относно предлаганата идентификация на „деспина Ирина” с вдовицата на Михаил Асен могат да бъдат разсеяни при наличните изворови сведения, но поне засега тя изглежда твърде вероятна.
За евентуални политически връзки между царица Елена в
183
Сяр и Търново или поне за възможността за осъществяването им говори анализът на събитията от 1364 г. Както е известно, през пролетта на същата година византийският император Йоан V Палеолог предприема военен поход в Българското Черноморие [30], докато в същото време за Сяр потегля византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист, което обаче изпълнявала чисто дипломатически задачи: сключването на военен и политически съюз срещу османските нашественици. Тези две събития съвпадат по време, което дава основание да се мисли, че военният поход на Йоан V Палеолог и мисията на патриарх Калист са две страни от една и съща военно-дипломатическа акция. Византийското църковно пратеничество преговаряло в Сяр за изглаждане на отношенията между Византия и Сярското княжество и това е косвено свидетелство, че византийците са се опитвали да неутрализират евентуално противодействие от страна на царица Елена срещу техните действия в България. Впрочем в изворите има конкретни сведения, че в обкръжението на царица Елена в Сяр е имало български духовници. За един от тях, чието име не знаем, се споменава в писмо на византийския учен и държавник Димитър Кидон от 1366—1367 г. Според него в процеса срещу брат му Прохор Кидон, обвинен във варлаамитство, който процес се състоял в. светогорския манастир „Лавра”, активно участие взел един „слуга на деспината на Сърбия”, който бил „българин или скит по народност” [31]. А от 1366 до 1375 г. митрополит на Сяр бил българският духовник Теодосий, привърженик на църковното помирение с Византия. Във връзка с тези факти и с обстоятелството, че манастирът „Св. Йоан Продром”край Сяр през XIV в. е един от центровете на българо-византийско-сръбски книжовни контакти [32], може би трябва да се тълкува приписката в един псалтикиен стихирар от октомври 1367 г., съхраняван някога в библиотеката на манастира. Той гласи: „. . . Написа се настоящият стихирар от моята ръка, на грешния Калист йеромонах таха и духовник и йеромнимон Гарелски. При царуването на нашите самодържавни царе Йоан Александър и Теодора новопросветената (новопокръстената). Година 6876 (1367), индикт IV, през месец октомври” [33]. За съжаление трудно може да се отговори на въпроса, дали стихирарът е бил писан в манастира „Св. Йоан Продром” или в Одринското селище Гарела (името на книжовника Калист Гарелски се тълкува като указание, че той е бил епископ на селището Гарела), но първото предположение може да се поддържа на базата на два, несъгласуващи се помежду си аргумента. На първо място е известно, че книжовник със същото име (Калист) през 1354—1355 г. преписва евангелие за сярския митрополит Яков. Разбира се, идентификацията му с Калист Гарелски не може да бъде сигурна. На второ място не е изключено Калист Гарелски да е напуснал своето епископско седалище в Източна Тракия в периода на османските нашествия и да е потърсил убежище в Сярското княжество.
184
Каквото и решение да намери повдигнатият въпрос, ясно е, че приписката в стихирара ни изправя през същото явление, както и приписката на Лесновския паренесис на книжовника Станислав от 1355 г.: Иван-Александър се споменава като цар и самодържец, в територии, които са били извън неговите владения.
Някои изследователи са на мнение, че светогорският манастир „Симонопетър”, чийто ктитор по традиция се смята деспот Йоан Углеша, бил основан от български монаси и запазил българския си характер и по-късно. През 1489 г. руският пътешественик монах Исай в своето „Описание на Света гора Атонска” нарича манастира „Симонопетър” „български манастир” [34].
В светлината на тези факти и чрез привличане на нов изворов материал трябва да се разглежда и въпросът за евентуалното участие на българската държава в подготвяната на сярския владетел деспот Йоан Углеша антиосманска коалиция през втората половина на 60-те години на XIV век. В литературата е било изтъквано, че по всяка вероятност сярският деспот е изпращал свои хора и в Търново с цел да привлече цар Иван-Александър във войната с „безбожните агаряни”, но че българите са „нямали своя Кидон”, който да отрази това събитие [35]. Действително повечето от изворите, с които разполагаме, са от по-късно време и тяхната достоверност относно българското участие в коалицията на Мърнявчевичи може да бъде оспорвана. Така например Лаоник Халкокондил след описанието на Черноменската битка се връща отново към събитията отпреди септември 1371 г. и пише следното: „Впрочем разказва се, че Сюлейман, след като усетил, че войската на мизите (българите — б.а.) и трибалите (сърбите — б. а.) се събира, за да потегли срещу него. . . “ [36]. Може би византийският историк е смесил събитията от 1371 г. с тези от 1352 г.? Подобно предположение изглежда твърде невероятно, тъй като и в други късни извори срещаме твърдения, сходни с тези у Халкокондил. Така например в „Анонимната българска хроника” от началото на XV век се казва, че Мурад се вдигнал „да отиде или срещу българите, или срещу Углеша” [37], а османският историк Саадедин дори е отбелязал, че Углеша замислял антиосманския поход под влияние на българския управител на Пловдив, който след превземането на града от османците избягал в Сяр [38]. Българският книжовник от края на XVIII век Спиридон Йеросхимонах пък пише, че деспот Углеша събрал „сръбска, българска и гръцка войска”, с която се отправил на поход в Тракия [39].
Съществува и не докрай използувана възможност да се покаже чрез съвременни на събитията извори, че българската държава е била смятана за потенциален участник в „кръстоносния поход” на деспот Углеша. Тази възможност се открива, като се проследи отношението на сярския деспот към българския светогорски манастир „Зограф”, което фактически отразява и отношението му към българския владетел — ктитор и покровител на „Зограф”. При то-
185
ва трябва да се има предвид, че Света гора, която се е намирала през 50-те и 60-те години на XIV век в територията на Сярското княжество, не е била само място за религиозна аскеза и културни контакти. Отношенията между владетелите — ктитори на отделните светогорски манастири, могат да се проследят доста точно посредством начина, по който примерно са били разрешавани споровете за имоти, едно много често срещано явление в живота на монашеската република [40]. Като се има предвид това, нека видим какви нови податки могат да ни дадат светогорските документи за отношението на деспот Углеша към манастира „Зограф” и към неговия ктитор.
В края на 1366 г., когато сярският владетел замислял или вече предприемал стъпки за църковно помирение с Константинопол, с нова сила избухнал продължителният спор между манастирите „Зограф” и „Хилендар” за имоти по Долна Струма [41]. В този момент, когато българо-византийските отношения били напрегнати, а Углеша бил напълно в руслото на провизантийската политика, спорът взел неблагоприятна за българския манастир насока. Сярският владетел упътил спорещите страни при прота на Света гора — сръбския духовник Доротей, и с това фактически предопределил неуспеха на „Зограф” [42]. През 1369 г. обаче отношението на Углеша към българския манастир вече било много по-благосклонно. Тогава манастирът спорил за имоти с епископа на Йерисо и сярският владетел постановил спорните имоти да бъдат поделени между спорещите страни, а впоследствие решил спора изцяло в полза на „Зограф” [43]. През пролетта на 1371 г. Углеша посетил и българския светогорски манастир наред с манастирите „Лавра”, „Ватопед” и „Хилендар”, но грамотата, която сигурно е издал по този повод за „Зограф”, не е запазена [44]. Очевидната благосклонност на деспота към манастира през 1369—1371 г. показва, че той вероятно се е опитвал да спечели българския владетел за съюзник. Негов пратеник в България е можел да бъде игуменът на светогорския манастир „Кутлумуш” — Харитон, който на няколко пъти пътувал до България и Влашко, за да търси материална подкрепа за своя манастир [45]. Не трябва да се забравя също така, че пратеничеството на деспот Углеша в Константинопол през лятото на 1371 г. преговаряло с император Акдроник IV — зет на цар Иван-Александър и шурей на новия български цар Иван Шишман на престола от февруари 1371 г.). В такъв случай неговите намерения са надхвърляли съюза с Византия, тъй като политическият и военен съюз с империята и сродяването на Мърнявчевичи с Палеолозите са можели да ангажират и българската държава.
Независимо от изнесените факти едва ли може да има съмнение, че България официално не участвува с военни контингенти в похода на братя Мърнявчевичи, завършил с поражението при Черномен. Причината за това трябва да се търси във вътрешното положение на българската държава по това време. Българското при-
186
съствие на бойното поле при Черномен се изразявало в участието на българския етнически елемент от владенията на деспот Углеша и крал Вълкашин в тяхната войска [46].
Още един епизод от историята на българската държава и някои от феодалните княжества в Македония през 70-те години на XIV век заслужава специално внимание. В някои по-късни гръкоезични и западни исторически съчинения е отбелязано (разбира се, в различни варианти), че както крал Марко, така и българският владетел вземат участие във византийските междуособици от това време на страната на император Андроник IV Палеолог. В някои от тях се говори за неизвестна от други извори война между император Йоан V Палеолог, от една страна, и крал Марко и българите — от друга. Най-ясни и конкретни са тези сведения в компилативния исторически труд, известен с името Chronicon Mains (хроника на Псевдо-Сфранцес), чийто автор е бил монемвасийският митрополит от XVI век Макарий Мелисен [47]. Там е казано, че през 1376 г. Андроник IV Палеолог „се сговорил с някои от своите приятели, със сродниците на жена си (Мария Кираца, дъщеря на цар Иван-Александър и сестра на цар Иван Шишман — б. а.) и със своя тъст (sic!) Марко, който управлявал една част от България” [48]. Участието на крал Марко в тези събития беше вече осветлено подробно. Какво може обаче да се каже за евентуалното българско участие?
Още през 1366 г. византийският учен Димитър Кидон в една своя реч прави недвусмислени намеци, че след брака на Андроник IV за българската принцеса Мария Кираца, който той определя като „безславен и унизителен”, българите започнали да се отнасят лошо към законния император Йоан V Палеолог, тъй като предпочитали на византийския престол да стои зетят на цар Иван-Александър [49]. По-късно, след 70-те години на XIV век, сестрата на цар Иван Шишман при всички случаи споделяла съдбата с амбициите на своя съпруг Андроник IV, който правил непрекъснати опити да детронира баща си [50]. При добре известната връзка между династическите бракове и политическите отношения през средновековието това обстоятелство несъмнено е слагало отпечатък върху българо-византийските отношения. Известно е дори, че през пролетта на 1377 г., когато Андроник IV бил на поход в Мала Азия, съпругата му Мария Кираца управлявала за кратко време империята [51]. Очевидно е при това положение, че от узурпацията на Андроник IV Палеолог българският владетел, както н крал Марко са имали определена изгода. Дори и малкото сведения, които имаме за българо-византийските отношения по време на управлението на Андроник IV, показват очевидната му благосклонност към българите. Две години след идването си на престола той взема категорично страната на българския манастир „Зограф” в спора му с манастира „Хилендар” за имоти по долна Струма и дори в издадената по този повод простагма нарича „Зограф”
187
„манастир на царството ми” [52]. Това е единственият случай, когато един византийски император назовава българския светогорски, манастир по този начин. Ако преценим този факт от гледна точка на отражението на политическите отношения между България и Византия в Света гора, ще трябва да направим извода, че българо-византийските отношения в този момент са били твърде сърдечни [53]. Нещо повече. Унищожаването на апанажа на Мануил Палеолог в Югоизточна Македония след възкачването на Андроник IV на ромейския престол и добрите отношения между цар Иван Шишман и Андроник IV обясняват присъединяването към българската държава на областта северно от Мелник, отразено в Рилската грамота на последния търновски цар. Всички изнесени дотук факти показват, че подкрепата, която българският владетел е оказал на император Андроник IV и която е отразена в по-късните извори, изглежда твърде вероятна. А това същевременно означава, че цар Иван Шишман и крал Марко през 70-те години на XIV век са участвували като съюзници в една доста мащабна дипломатическа, а вероятно и военна акция. За съжаление за тези събития можем по-скоро да се досещаме от оскъдните изворови сведения, отколкото да ги изложим с необходимата прецизност и последователност [54].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Дм. Полывянный. Феодальные уделы во Втором болгарском царстве.— Проблемы истории античности и средних веков. М., 1979, с. 109—124.
2. История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 344 и сл. С основание може да се предполага, че в определени периоди са съществували и други княжества — например това около Силистра, управлявано от представител на фамилията Тертеровци. Виж. Ив. Йорданов. Монетосеченето на българските владетели в Добруджа (втората половина на XIV век). — Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 119 и сл.
3. Дм. Полывянный. К истории Видинского деспотства в XIV веке. В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-год. на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 93 и сл.
4. В. Гюзелев. Chronicon Mesembriae. Бележки върху историята на Българското Черноморие в периода 1366—1448 г. — ГСУИФ, т. 66, кн. III, 1972—1973, С., 1975, с. 157, бел. 45.
5. Л. Живкова. Четвероевангелието на цар Иван-Александър. С., 1980., Приложение.
6. Й. Иванов. Северна Македония, с. 119—130; същият. Старински църкви от Югозападна България, с. 63 и сл.
7. Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие? — ИПр., 7, 1985, с. 47 сл.
8. По въпроса за идентичността на деспот Константин от Лондонското евангелие с Константин Драгаш виж и P. Lecaque. Constantin Dragas Etait-il le gendre du Tsar bulgare Jean Alexandre? — East European Quarterly, 4, 1983, p. 385—390.
9. Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин. . . , с. 50—51.
10. Й. Иванов. Старински църкви в Югозападна България, с. 64—65.
11. П. Ангелов. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения, —ИПр., 1, 1979, с. 100—116.
12. Л. Мавродинова. Земенската църква. История, архитектура, живопис, С., 1980, с. 136. Името на Деян в ктиторския надпис е в генитив и не е изключено той да се споменава в него като роднина на неизвестния по име ктитор. Подобни примери има доста и в други съвременни надписи.
13. Й. Иванов. Северна Македония, с. 125 и сл.
14. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, С., с. 392; М. Мичев, Я. Билярски. Някои отъждествявания на местни и селищни имена в Рилската грамота на Иван Шишман. — ИБИД, 28, 1972, карта № 2. Авторите са отбелязали неправилно, че имотите на Рилския манастир са се простирали през 1378 г. до течението на Рилска река.
15. Законски споменици. . . , с. 513.
16. В българска територия е било с. Лешко, на северозапад от Симитли и Бобошево. В Рилската грамота е споменато и с. Кърчино, по-късно махала на Бобошево. Виж. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II, с. 392.
17. В грамотата на Драгаши за манастира „Хилендар” от 1379—1381 г. се споменава с. Извор, което може да се отъждестви с едноименното село в Радомирско. Село със същото име има и в Скопска Черна гора (Законски споменици. . . , с. 447).
18. Ив. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 256.
19. Виж напр. Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 178; N. Filipovic, Princ Musa i seih Bedredin, s. 198.
20. M. Орбин. Краљевство словена, с. 54.
21. П. Ангелов. България и Сърбия в борбата срещу османските нашественици, с. 169 и сл.
22. Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86, 92; Al. Kuzev. Die Beziehungen des Konigs von Vidin Ivan Sracimir zu den Osmanischen Herrschern. — Etudes Balkaniques, 3, 1971, S. 121—124.
23. Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 103.
24. Н. Мавродинов. Родословното дърво на царица Елена в Матейче. — ИБИД, 22—24, 1948, с. 206 и сл.; Ив. Божилов. Родословието на цар Иван-Александър, с. 162; Същият. Фамилията. . . , Прил. II, 2, с. 451—457.
25. Hr. Matanov. Parents, p. 116—7; Ив. Божилову Родословието. . ., passim.; същият. Фамилията. . . , Прил. II, 1, с. 435—451.
26. Е. П. Наумов. Сербия и Болгария в середине XIV в. К истории балканских государств в эпоху османского нашествия. — В: Социально-экономическая и политическая история Юго-восточной Европы до середины XIX в. Кишинев. 1980, с. 87 и сл. Виж и П. Ангелов. Югозападните български земи в политиката на цар Иван-Александър, с. 36 и сл.
27. К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 138; Е. П. Наумов. Сербия и Болгария. . . , с. 92.
30. Cant., III, p. 362—3; ГИБИ, XXII, c. 396; В. Гюзелев. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352—1453 г. — ГСУФИФ, т. 64. кн. III, С., 1972, с. 58—59.
31. G. Mercati. Notizie. . . , p. 320, 322; J. Darrouzes, Les Regestes. . . , V, No. 2518.
32. Iv. Dujcev, Rapports litteraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIV-е et XV-e siecle. — In: Моравска школа и ньено доба, p. 86 (с цитираната литература).
33. A. Guillou, Les archives de Saint-Jean-Prodrome sur le mont Menecee. Paris, 1955, Appendice VIII, 2, p. 193; Kp. Станчев. А. Джурова. Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. — Старобългарска литература, IX, 1981, с. 64—67.
34. Виж Д. Болутов. Български исторически паметници на Атон. С., 1961, с. 35. Пътеписът на монаха Икай е публ. от Khitrovo. Itineraires russes en Orient. Geneva, 1899, p. 261 sq.
35. Г. Острогорски. Серска област. . . , c. 139; P. Михаљчић. Крај. . . , c. 151.
36. Chalc., I, p. 30; Виж още Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 558—559, бел. 34.
37. J. Bogdan, Ein Beitrag zur Bulgarischen und Serbischen Geschichtschreibung. — Archiv fur Slav. Philologie, 3—4, 1890, S. 528.
38. Използувам румънския превод на хрониката в: Cronici turcesti privind tarile Romane, p. 299.
39. Спиридон Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском. С., 1902, с. 90. За тези изворови податки виж Хр. Матанов. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка (26. IX. 1371 г.). — В: България и Балканите (681—1981). С., 1983, с. 143—144.
40. Подробно виж у Hr. Matanov. Le Mont Athos et les rapports politiques dans les Balkans durant la deuxieme moitie du XIV-е siecle. — ЕВ, 2, 1981, p. 69 sq.
41. За този спор виж Fr. Dolger. Die Muhle von Chantax. — In: Fr. Dolger, Byzantinisch Diplomatik, Ettal, 1956, S. 189—203.
42. Chil., No. 152, p. 321—322.
43. Соловјев-Мошин, Грчке повеље. . . , с. 272—273, 277.
44. Посещението на деспот Углеша в Зограф е засвидетелствувано в т. нар. „Своден хрисовул” на манастира. Виж. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 546. Виж. още М. Lascaris, Deux „chrysobulles” serbes pour Lavra, p. 13, n. 8.
45. Kutl., No. 26, p. 103; No. 36, p. 136.
46. Хр. Матанов, Към въпроса за участието. . . , с. 144 и сл.
47. За това съчинение, дълго време приписвано на византийския историк Георги Сфранцес, виж: F. В. Falier-Papadopoulos, Phrantzes est-il reelement Tauteur de la Grande chronique qui porteson nom. — ИБАИ, IX, 1935, p. 177 и сл.; R. J. Loenertz. Autour du Chronicon Maius attribue a George Phrantzes. — In: R. J. Loenertz, Byzantina et Franco-Graeca. Articles parus de 1935 a 1966. Roma, 1970, p. 3—45. Е. Д. Джагацпанян. Большая хроника Псевдо-Сфрандзи в историография. — Вестник Ереванского Университета, Общ. науки, т. 38, кн. 2, 1979, с. 153—162. Вж. още литературата, посочена у Hr. Matanov, R. Zaimova, West and Post-byzantine source evidence. . . , p. 56, n. 65
48. Pseudo-Phrantzes, p. 194, XIII; П. Ангелов. Сведения на Псевдо-Сфранцес за българската история, с. 20.
49. Migne, PG, t. 154, col. 976 В—С.
50. R. J. Loenertz. La premiere insurrection d’Andronic Paleologue (1373). — Echo d’Orient, 38, 1939, p. 334—335; P. Schreiner, Kleinchroniken, I, No. 9, 26. За събитията виж P. Charanis. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks. Byz., 16, 1942—1943, p. 103.
51. П. Шрайнер. Българска принцеса в Генуа и Италия. — ИПр, 3, 1982, с. 64.
53. Hr. Matanov. Le Mont Athos. ... p. 93—94.
54. Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence. . ., p. 57—59. Участие на цар Иван Шишман в събитията във Византия през 1376 г. е склонна да допусне и Ел. Тодорова (Отношенията на Добротица с генуезците. — В: Средновековна България и Черноморието, с. 116).