Югозападните български земи през XIV век
Христо Матанов

II. Разпадането на сръбското царство и югозападните български земи (1355—1371)
 

1. Центробежни тенденции в първите години от управлението на цар Урош
 

Смъртта на сръбския цар Стефан Душан на 20 декември 1355 г. обикновено се смята за повратен момент в историята не само на Сърбия, но и на земите, включени в нейните граници през втората четвърт на XIV век. В по-старата историческа литература, а нерядко и в по-нови изследвания положението в сръбската държава и особено в земите на юг след смъртта на Душан се отразява по следния начин. Като начало обикновено се цитира Кантакузин, който с нескрито злорадство описва разпадането на сръбското царство и създава впечатлението, че това става едва ли не веднага след декември 1355 г. След това следва един „списък” на феодални владетели и княжества, възникнали в границите на Душанова Сърбия, като при това рядко се държи сметка за времето на тяхната поява [1].

През последните години в този широко разпространен стереотип бяха внесени съществени корекции. Направени бяха сериозни опити да се проследи прецизно в хронологически и в териториален аспект процесът на формиране на феодални княжества в „Романия”, в това число и в Македония [2]. Но, както често се случва, и тази реакция срещу шаблона не остана настрана от известни увлечения. Ако в миналото се е наблягало повече върху проявите на сепаратизъм и безсилието на сръбския цар Урош да контролира центробежните тенденции, то напоследък се наблюдава стремеж да се надценява авторитетът на сръбската власт в лицето на Душановия наследник. В резултат на това се стигна до подценяване на някои изворови податки, които не подкрепят предварително избраната теза, и се направиха опити началният етап от разпадането на сръбското царство да се свърже не толкова с центробежните сили, акумулирани още преди 1355 г., колкото с причини от външнополитическо естество [3].

Проблемът за разпадането на сръбското царство е неразривно свързан с политическата история на югозападните български земи през третата четвърт на XIV век, което изисква да се вземе определено становище към него. При съвременното състояние на проучванията методологически най-целесъобразно е да се държи

55
 

сметка преди всичко за изворите, а не толкова за изказаните в литературата становища. Краят на 50-те години на XIV век не представлява толкова „тъмен” период по отношение на изворовите сведения, ако го сравним със следващите десетилетия. Въпреки това работата със съвременните на епохата извори поставя изследователя пред сериозни проблеми. Преди всичко трябва да се изтъкне, че съвременни наративни извори от южнославянски произход на практика липсват. По-късните сръбски летописи, родослови и жития без изключение хвърлят вината за неуредиците в сръбското царство върху крал Вълкашин и брат му — деспот Йоан Углеша, а някои от тях дори им приписват убийството на сръбския цар Урош [4]. Тези извори в най-добрия случай отразяват събития от 60-те години на XIV век и най-вече начина, по който тези събития са били интерпретирани в късната сръбска историко-летописна и житийна традиция.

Византийската историопис чрез своите видни представители Йоан Кантакузин, Никифор Григора и Леоник Халкокондил, към които трябва да прибавим и анонимната „Янинска хроника”, предлага няколко варианта за събитията, свързани с началния етап от разпадането на сръбското царство. Хронологически най-близо до тях е „Ромейската история” на Никифор Григора. По повод, смъртта на Стефан Душан византийският историк пише следното: „Тогава там (в Сърбия — б. а.) се появили смут и бури, когато делата поел младият наследник на престола. . . “ В основата на тези „смутове и бури” Григора поставя две събития: броженията в управляваните от цар Урош територии и похода на византийския деспот Никифор Орсини в Тесалия и Епир, който води до откъсването им от сръбската държава. Тези сведения се отнасят за периода от началото на 1356 г. до края на есента на 1358 г., когато свършва изложението на „Ромейската история” [5]. Интересното в тях е това, че Никифор Григора определено говори за „смутове и бури”, без да ги свързва само с действията на деспот Никифор Орсини в Северна Гърция.

По-подробни сведения дава Йоан Кантакузин. Според него смъртта на „краля на трибалите” (Душан — б.а.) предизвиква „немалко смутове” в Сърбия, които византийският историк и император степенува и изрежда по следния начин. На първо място Кантакузин поставя борбата за сръбския престол между цар Урош и доведения брат на Душан — Симеон (до този момент сръбски наместник в Епир), която предизвикала разцепление сред „най-видните трибали”. На второ място той отбелязва отцепването на вдовицата на Душан — царица Елена, която „подчинила много градове, събрала немалко войска” и започнала да управлява самостоятелно в Сяр (името на града, в който се установила царица Елена, научаваме от други пасажи в съчинението на Кантакузин, както и от други извори), без да взема участие в „борбата за наследство”.

56
 

На трето място византийският историк говори за поведението на едрите сръбски феодали, които прогонили по-слабите, подчинили съседните им градове и участвували в борбата между цар Урош и Симеон, но не като техни подчинени, а като съюзници. Имало и такива, които очаквали развоя на събитията с цел да извлекат по-големи облаги. Така сръбското царство се оказало разделено на „безброй части” [6]. Това място от „Историята” на Кантакузин е оказало голямо влияние върху историографията, но критичният подход изисква да се изтъкнат няколко обстоятелства. Византийският историк е бил свидетел на целия процес на разпадане на сръбската държава и го е отразил ретроспективно под влияние на по-късни събития [7]. Също така не всички негови сведения се потвърждават от другите съвременни извори, а и хронологията, която дава, е доста объркана, като в някои случаи има очевидни инверсии.

Леоник Халкокондил, писал повече от век след събитията от средата на XIV век, е нарисувал доста по-различна картина. Според него след смъртта на Душан всеки от неговите наместници, които той изброява по име, но доста неточно и объркано, „задържал и управлявал поверената му земя”. Тези „диадохи” на Душан според Халкокондил „се споразумели да живеят в мир и да се въздържат от война помежду си, а като се отдаде случай — да нападнат и да воюват с елините” [8]. Тези сведения не намират подкрепа в другите извори. Не ги е приел безкритично и Мавро Орбини, който буквално е следвал Халкокондил за времето на Душан, вероятно защото неговите сведения не съвпадали с изложението на късновизантийския историк [9]. Списъкът на Душановите „диадохи” у Халкокондил показва, че в него има още по-силно изразена инверсия, отколкото у Кантакузин: той отразява положението не само в 50-те и 60-те години на XIV век, а в един още по-дълъг период [10].

Анонимната „Янинска хроника”, писана в началото на XV век, ни дава редица подробности, неотразени в цитираните по-горе извори. В нея са описани само събития в Северна Гърция и Южна Македония, но именно поради това податките й са доста прецизни и позволяват едно задоволително реконструиране на събитията в Южна Македония през 50-те години на XIV век, а и по-късно.

От изложеното дотук става ясно, че само гръцкоезичните наративни извори не са в състояние да създадат относително пълна представа за положението в югозападните български земи като цяло в първите години след смъртта на Душан. От тях все пак може да се направи изводът, че разпадането на сръбското царство действително започва още в първите години след 1355 г. Когато за реконструкция на събитията се привлече и изворов материал от друг характер — съвременни грамоти, приписки, надписи и монети, става ясно, че отпадането на югозападните български земи

57
 

от сръбското царство става на етапи в периода от 1356 г. докъм средата на 60-те години на XIV век.

От византийските извори проличава, че смъртта на Стефан Душан съживила надеждите на византийската аристокрация за успешни военни действия срещу периферните области на сръбското царство, позаглъхнали след неуспеха на Кантакузин в 1350— 1351 г. Както се е изразил самият той, това събитие било удобен повод за ромеите „да си върнат ограбеното и да поискат сметка от варварите за дързостта им” [11]. Както за всички средновековни хора, така и за Кантакузин като виден представител на византийската феодална знат благополучието на сръбската държава било свързано с нейния владетел, а идването на 19-годишния цар Урош на престола само по себе си давало основание да се смята, че сръбското царство е понесло тежък удар.

Действително представителите на отделни византийски фамилии, пряко засегнати от сръбското разширение, веднага след декември 1355 г. правят редица опити „да си върнат ограбеното”. Още през пролетта на 1356 г. деспот Никифор Орсини — син и наследник на владетеля на Епир преди сръбското настаняване, успява твърде лесно да завземе всички земи в Северна Гърция [12]. След тази акция като верижна реакция следват събития, които засягат пряко и положението в Македония: сръбският наместник в Епир деспот Симеон Урош Палеолог се установява в Костур и започва борба за сръбския престол с цар Урош, а мнозина феодали използували избухналата междуособица и без да късат връзките си на подчинение спрямо законния сръбски владетел, значително засилват своето влияние и възможности за самостоятелни действия. Пак през втората половина на 50-те години на XIV век и в сръбските владения в Югоизточна Македония били осъществени още два опита за византийска контраофанзива. Двама византийски феодали — братята Алекси и Йоан, неизвестни от изворите преди 1357 г., самостоятелно и без помощта на византийския император нахлуват в областта между устието на р. Струма и планината Пангей (Кушница) с очевидния стремеж да завладеят тези земи. В края на 1356 г. или началото на 1357 г. те завладяват град Хрисопол [13], а между април и юни 1357 г. и град Христопол (дн. Кавала), поради което получават от византийския император Йоан V Палеолог титлите велик стратопедарх и велик примикирий [14]. Преди февруари 1358 г. великият стратопедарх Алекси и великият примикирий Йоан били вече господари на устието на р. Струма до левия бряг на езерото Тахинос. В техни ръце били всички важни бродове по долна Струма, включително и голямото село Хандакс, известно с продължителния спор между българския светогорски манастир „Зограф” и сръбския светогорски манастир „Хилендар” [15]. През лятото на 1358 г. братята продължават настъплението си на северозапад към Сяр и областта Завалтия (северозападно от планината Пангей) и вдъхват надежди на про-

58
 

гонените от сърбите византийски феодали, че ще им върнат отнетите имоти [16]. Но широко замислената от тях акция не завършила с пълен успех. В по-късните извори те се споменават само като господари на градовете Хрисопол, Христопол и Анакторопол. Напредването им в сръбските владения в Югоизточна Македония било спряно някъде към края на 1358 г. [17]. Очевидно те не са разполагали с достатъчно сили, за да осъществят амбициозните си планове. От своя страна сръбската власт се примирява бързо със загубата на трите егейски града, а двамата византийски феодали — с невъзможността да продължат по-нататъшното си настъпление в Югоизточна Македония.

През лятото на 1357 г. сръбските владения около Долна Струма били застрашени от още един византийски опит за реокупация. Най-възрастният син на Йоан Кантакузин — Матей, който след абдикацията на баща си в 1354 г. продължавал съпротивата срещу император Йоан V Палеолог като управител на областта Волерон и непосредствен източен съсед на югоизточните дялове на сръбското царство, се опитал да използува неуредиците в сръбската държава, за да разшири владенията си на запад [18]. Като причина за решението на сина си да нахлуе в „Мигдония” (равнината около Филипи) Йоан Кантакузин изтъква желанието на най-видните архонти от трибалите” — кесаря Войхна, „архонта” на Сяр и дори самата царица Елена, да му предадат градовете, които управлявали [19]. Всъщност намерението на Матей Кантакузин било да търси компенсация за неуспехите на своята фамилия за сметка на сръбската държава и да създаде по-солидна база на бъдещите конфликти с Йоан V Палеолог. За целта той потърсил съдействието на своя шурей султан Орхан и разчитал предимно на отряда, който той му изпратил [20]. Между Матей Кантакузин и „трибалските архонти” от Мигдония имало уговорка византийският аристократ да потегли на поход в 30-дневен срок, който не бил спазен поради слабата дисциплина на турските наемници. След като Матей Кантакузин пресякъл Христополските проходи, се оказало, че неговият главен съмишленик — сръбският управител на Драма кесарят Войхна, отсъствува от града, а в Югоизточна Македония се намирала сръбска войска, изпратена на царица Елена от цар Урош. Войската на Матей Кантакузин двукратно отблъснала нападенията на сръбския отряд [21], но турските наемници се разбунтували и поискали да се върнат обратно. Византийският аристократ бил принуден да се съгласи. Поради непрекъснатите грабежи и слабата дисциплина неговият поход обратно към Христополските проходи се превръща в безредно оттегляне, при което местното население, включително и колонизирани сърби, нападало и унищожавало отделни групи от войската му. Самият Матей Кантакузин бил заловен в блатата около Филипи и предаден на кесаря Войхна. Кантакузин разказва, че сръбският феодал държал сина му в тъмница и по-късно го предал срещу откуп на визан-

59
 

тийския император Йоан V Палеолог [22]. Никифор Григора отразява тези събития твърде лаконично. Той отбелязва само, че Матей Кантакузин бил победен и пленен от „управителя сърбин” заедно с всички от неговата войска, които „не станали жертва на меча” [23]. В случая той по-скоро е предал резултата от събитията, отколкото техния ход.

С неуспешния поход на Матей Кантакузин в Югоизточна Македония на практика завършват опитите на византийските феодали да премахнат сръбската власт от периферните области на „Романия”. Изложените събития позволяват да се направят следните по-важни изводи.

Централната власт във Византия не била нито участник, нито инициатор на тези опити. Дори и братята Алекси и Йоан, които се подписват като „слуги” на Йоан V Палеолог и действуват за връщане на земите по долна Струма в „ръцете на императора на ромеите” [24], в началото на своята офанзива били напълно самостоятелни. Това обяснява напълно липсата на съгласуваност в действията на деспот Никифор Орсини, Матей Кантакузин и братята Алекси и Йоан, която в някои случаи е почти парадоксална. През 1357 г. Матей Кантакузин минава през околностите на Христопол, действува в територия, където действували и двамата византийски владетели на града Алекси и Йоан, но потърсил помощта на османския владетел, а не на своите сънародници. Затова и Йоан Кантакузин със съжаление отбелязва, че поради вътрешните неуредици ромеите изпуснали благоприятния момент за успешно настъпление срещу „беззаконната власт на трибалите” [25]. Безсилието на Византия в този момент и обстоятелството, че някои от походите на византийските феодали поне на първо време постигат известни успехи, дават основание да оценим в негативна светлина и възможностите на сръбската държава за съпротива. Сръбският цар Урош бързо се примирява с териториалните загуби и не предприема активни действия срещу деспот Никифор Орсини в Северна Гърция. Матей Кантакузин претърпява поражение поради недисциплинираността на наемните си отряди и съпротивата на местното, в това число и гръцко население. Единствено настъплението на братята Алекси и Йоан, изглежда, е било спряно от сръбската власт, но значението на тази победа не трябва да се надценява. В края на краищата двамата византийски феодали били владетели само на три града и един егейски остров, а сръбската държава все още се простирала върху обширни територии в западните и югозападните балкански земи. Нападната едновременно от юг и югоизток, както и от север, от страна на Унгария [26], сръбската държава се оказала в невъзможност да се съпротивлява ефикасно от всички страни.

Акциите на византийските феодали от юг и югоизток създават обстановка на напрежение, в условията на които изпъкват и се проявяват съществуващите още отпреди 1355 г. центробежни тенденции. В този смисъл външните нападения несъмнено изиграват

60
 

определена роля в началния етап от разпадането на сръбското царство, но в никакъв случай не могат да се смятат за негова главна причина. Впрочем действията на Деспот Никифор, Матей Кантакузин, братята Алекси и Йоан поради своята несинхронизираност и различните си резултати не могат да бъдат сложени под един знаменател. Ако завземането на Северна Гърция от деспот Никифор имало сериозни последици за интегритета на сръбското царство, то походът на Матей Кантакузин в Югоизточна Македония и действията на братята Алекси и Йоан не довеждат до сериозни териториални загуби за сръбската държава. Ако се съди от сведенията на Кантакузин, събитията по Долна Струма накарали сръбския цар да концентрира в областта на Сяр значителни военни сили. От своя страна онези феодали от Сярско, които били готови да се присъединят към Матей Кантакузин, след неговия неуспех трябвало да изчакат по-благоприятен момент за сепаратистичните си стремежи. Затова процесите на политическо обособяване, отчетливо забележими в Югоизточна Македония още в края на 50-те години на XIV век, не могат да се обяснят единствено с външни причини. Смъртта на Душан и действията на византийските феодали срещу сръбската държава са събития, които служат като повод за усилване, а в някои случаи и за победа на сепаратистичните тенденции.

Повечето от византийските извори, въпреки че говорят определено за „смутове и бури” в сръбското царство след 1355 г., не казват нищо конкретно за обстановката в югозападните български земи по това време. Единствено „Янинската хроника” съобщава нещо по-определено за събитията в Южна и Югозападна Македония. След като деспот Никифор Орсини прогонва брата на Стефан Душан от Епир, деспот Симеон Урош Палеолог завзема Костур, околните земи и крепости, събира войска от 4000—5000 души, която го провъзгласява за цар в Костур, и потегля към „пределите на Сърбия”, за да търси правата си върху сръбския престол [27]. По този начин не само Тесалия и Епир отпадат от властта на цар Урош, но и около Костур още в началото на 1356 г. било образувано първото независимо феодално княжество в Македония, чийто владетел оспорвал властта на легитимния сръбски цар. Откъсването на Костур и Костурско от сръбската власт е съпроводено и от отпадането на Костурската епископия от диоцеза на Охридската архиепископия. Костурският епископ, който традиционно заемал длъжността „прототрон” на архиепископията, за известно време след 1355 г. не изпълнявал тези функции [28].

„Янинската хроника” не дава достатъчно податки, чрез които да се определи каква територия около Костур е управлявал новият цар Симеон Урош. В нея се казва само, че той завладял освен Костур и „околните градове и крепости”, без те да са споменати но име [29]. Но фактът, че самозваният цар разполагал с достатъчно сили, за да се опълчи срещу цар Урош и да предприема военни походи в Северна Албания и Южна Зета, красноречиво показва, че

61
 

неговите владения не са били незначителни поне първоначално. На юг те се простирали до земите на деспот Никифор Орсинн в Епир, а на изток и север били ограничени от владенията на останалите верни на цар Урош феодали — Радослав Хлапен, Вълкашин и севастократор Бранко Младенович. Единствено на запад и северозапад цар Симеон Урош имал по-широк простор за действие. Още през юли 1356 г., както личи от една съвременна приписка, войската на Костурския владетел, съставена от сърби и власи, нахлува откъм планината Томорица и завзема Берат (Югоизточна Албания) [30]. Този град, управляван преди това от деспот Йоан Комнин Асен, след 1356 г. вече никога не се споменава като съставна част от владенията на Валонския деспот. Следователно освен Костурската област през 1356 г. цар Симеон Урош слага ръка и върху част от Югоизточна Албания (горните течения на реките Осуми и Девол). Към него бил принуден да се присъедини като съюзник валонският деспот Йоан Комнин Асен [31], макар и да не участвувал в походите срещу цар Урош. През 1358 г. братът на Стефан Душан претърпява поражение при Скадар и бил принуден отново да се задоволи с владенията си около Костур. Едва когато между февруари и август 1359 г. войските на деспот Никифор са разбити и самият той е убит от въстаналите албански племена в Южен Епир (битката при Ахелой) [32], цар Симеон Урош потегля на юг и завладява без съпротива Епир и Тесалия, където след това управлява около едно десетилетие с царска титла. Последното сведение за неговото управление в Костур е ктиторският надпис в църквата „Св. Архангел” от 1359—1360 г., основана „при царуването на Симеон (Урош) и сина му Йоан (Дука)” [33]. От този надпис става ясно, че вероятно още през 1356 г. цар Симеон Урош направил опит да създаде по-трайни основи на своята власт в града, като провъзгласява малолетния си син Йоан за съвладетел. Неговото оттегляне в Северна Гърция обаче не довежда до възстановяването на сръбската власт в Костур, тъй като градът след 1359—1360 г. влиза в територията на друго феодално княжество в Южна Македония — княжеството на феодала Радослав Хлапен.

Събитията, свързани с похода на деспот Никифор Орсини в Северна Гърция и с борбата за сръбския престол, позволяват на Радослав Хлапен (известен от сведенията на Йоан Кантакузин като негов привърженик през 1350—1351 г.) безпрепятствено да разшири владенията си на изток и да сложи ръка върху градовете Воден и Бер [34]. Политическата обстановка, при която става възможно това разширение, е свързана с опитите на двамата титулярни царе съперници да придобият съюзници сред по-едрите феодали, при което измяната на Хлапен през 1350—1351 г. спрямо Стефан Душан бързо била забравена. Между 15 април 1357 г. и края на 1358 г. той се омъжва със съдействието на цар Урош за вдовицата на кесаря Прелюб — кесариса Ирина [35], и придобива като зестра бащината на Прелюб в Мариово. Освен това Радослав Хлапен

62
 

получава възможността, защитавайки заварения си син Тома Прелюбович, да предяви претенции и за властта в Тесалия, където кесарят Прелюб бил сръбски наместник до смъртта си в началото на 1356 г. Женитбата с кесариса Ирина му дава възможност да обедини предишните си владения с бащината на Прелюб в Мариово. По този начин Хлапен става владетел на обширна територия, която на север достигала до Селечка и Кожух планина и поречието на р. Черна. До 1359—1360 г. няма сведения, които да показват, че Радослав Хлапен е скъсал окончателно с подчинението си спрямо сръбския цар. Тъкмо обратното. В между особната борба той очевидно е бил на страната на цар Урош, който вероятно като компенсация му съдействува за разширяване на неговите владения в Южна Македония. Освен това чрез женитбата си с кесариса Ирина Хлапен става близък сродник на сръбския владетел [36].

Събитията в Южна Македония, главна фигура в които е Хлапен, са показателни в няколко отношения. Изворите показват, че именно в 1356—1358/59 г. около Бер, Воден и в Мариово се образува едно обширно феодално владение, което представлява добра основа за извоюване на политическа самостоятелност на неговия владетел. Благоприятно условие в този смисъл било и географското му разположение на границата между сръбските владения и земите на цар Симеон Урош и деспот Никифор. През втората половина на 50-те години на XIV век Радослав Хлапен все още не бил напълно самостоятелен и признавал властта на цар Урош. Сръбският владетел на практика се стремял да го задържи под своя власт, като изграждал отношенията си с него посредством роднински връзки и лично подчинение. За Радослав Хлапен през този период несъмнено подхождат думите на Йоан Кантакузин, според който едрите сръбски феодали участвували в борбата зз сръбския престол не като подчинени на двамата претенденти, а като техни съюзници. Очевидно е, че още преди 1359 г. владетелят на по-голяма част от Южна Македония за кратко време се превръща по-скоро във васал, отколкото в служител на сръбския владетел. През 1356—1359/60 г. в областта на Бер, Воден и Мариово на практика се слагат основите на едно феодално княжество, което се сдобива със самостоятелност на границата «ia 50-те и 60-те години на XIV век [37].

В известния пасаж за разпадането на сръбското царство, Йоан Кантакузин е отбелязал, че вдовицата на Стефан Душан и сестра на българския цар Иван-Александър — Елена, след 1355 г. подчинила под властта си много земи и градове и не вземала активно участие в борбата за сръбския престол между цар Урош и цар Симеон Урош. Други съвременни извори отчасти потвърждават, отчасти опровергават тези сведения. Царица Елена се замонашва веднага след смъртта на Стефан Душан [38] и по причини, които не са напълно ясни, се оттегля в Сяр, като същевременно запазва владетелски права върху известни имоти в Зета [39]. Изворите показват,

63
 

че тя управлява в Сяр и Сярска област близо десетилетие след смъртта на Душан [40], като първоначално признавала върховната власт на сина си цар Урош. Така например през май 1356 г. е засвидетелствувано присъствието за сръбския цар в Сяр, където заедно с майка си издава грамота за мелнишкия митрополит Кирил [41]. От този период (до 1360 г.) датират и фреските в църквата „Св. Богородица” в с. Матейче до Куманово, на които са изобразени заедно сръбският цар Урош и царица Елена [42]. Вдовицата на Стефан Душан присъствувала и на държавния събор в Скопие през пролетта на 1357 г., което показва, че тя на практика подкрепяла своя син Урош в борбата за Душановото наследство [43]. През лятото на същата година сръбският цар изпраща военен отряд в Сярска област вероятно като подкрепа срещу акцията на византийските феодали Алекси и Йоан, който, макар и неуспешно, участвува в отблъскването на похода на Матей Кантакузин. До 1360 г. царица Елена и цар Урош се споменават заедно като владетели и в съвременните приписки [44]. Добрите отношения между двамата се доказват и от съвместните монети, които те секат след декември 1355 г. [45], и от факта, че цар Урош защитавал владетелските права на царица Елена в Зета. Освен това деспот Никифор Орсини, след като завзел Епир и Тесалия, се опитал да подобри отношенията си със сърбите и за целта се обърнал директно към царица Елена с предложение за женитба със сестра й Теодора [46] — с други думи, на владетелката на Сяр все още било гледано като на представител на сръбската власт в тази област.

Всички тези факти изглеждат достатъчни, за да се твърди, че властта на цар Урош в Сярска област чрез посредничеството на царица Елена поне до края на 50-те години на XIV век била достатъчно стабилна и реална. В същото време и тук, както в случая с Радослав Хлапен, редица обстоятелства показват не по-малко категорично, че и в Югоизточна Македония се развивал процес на оформяне на независимо феодално княжество с всички произтичащи от това последствия. Дори и самото оттегляне на царица Елена в Сяр показва ако не стремеж към пълна самостоятелност, то поне известно разграничаване от управляващата в Сърбия династия [47]. На родословното дърво върху фреските на църквата „Св. Богородица” в Матейче царица Елена, цар Урош, а вероятно и сестрата на Елена — Теодора, са представени (за разлика от всички други генеалогични дървета на сръбската династия) не като представители на династията Неманичи, а като потомци на фамилията Асеновци — Комнини [48]. И ако все пак властта на сръбския цар в Сярската област през 1356—1360 г. е била реална, а не само теоретична, необяснимо и изненадващо ще остане бързото откъсване на Югоизточна Македония от сръбската държава в началото на 60-те години на XIV в. Макар че изворите не съдържат достатъчно податки, за да се вникне с подробности в събитията, които предхожат политическото обособяване на Сярската област,

64
 

не може да има съмнение, че неговият генезис трябва да се търси именно в петте години след смъртта на Стефан Душан [49].

Центробежните тенденции в Югоизточна Македония през 1356—1360 г. фактически се проявяват на две нива: на нивото на отношенията между царица Елена и цар Урош и тези между сярската владетелка и феодалите в управляваната от нея област. Интересни податки в това отношение съдържат някои от последните пасажи на историческия труд на Йоан Кантакузин. Византийският историк твърди, че през 1357 г. между неговия син Матей и „архонтите от Мигдония” било сключено споразумение за съвместни действия срещу сръбската власт в Сяр [50]. Тези сведения несъмнено изискват строг критичен подход предвид познатата субективност на Кантакузин, когато става въпрос за негови близки сродници [51]. Трябва да се има предвид обаче, че в смислово отношение те напълно се съгласуват с онова, което той пише и на други места за отношенията си със сръбските феодали в Македония. Освен това обстоятелството, че някои от сръбските феодали от областта на Драма и Сяр са търсили външна подкрепа, чрез която да извоюват по-голяма самостоятелност, не може да предизвика недоумение и не стои изолирано от по-ранни, а и съвременни събития. Известно е, че приблизително по времето на похода на Матей Кантакузин един сръбски феодал от областите Браничево и Кучево потърсил съдействието на унгарския крал и с негова помощ се откъсва от сръбската държава. Това събитие е безспорен исторически факт [52]. Възниква въпросът: ако в най-североизточните краища на тогавашната сръбска държава е имало подобни случаи, с какво основание могат с лека ръка да се отхвърлят сведенията на Кантакузин за съглашение между „архонтите на Мигдония” и Матей Кантакузин? Ако разгледаме събитията в тяхната последователност, можем да отделим онези вести на византийския историк, които трябва да се отхвърлят като недостоверни. Казано накратко, три момента от разказа на Кантакузин предизвикват основателни съмнения. Първо, твърдението, че инициативата за похода на Матей Кантакузин идвала от страна на „трибалските архонти”. Второ, опитът му да обясни тези техни действия с благоразположение към фамилията Кантакузин. И, трето, известието, че царица Елена е била готова да предаде доброволно Сяр на Матей Кантакузин. Като се отстранят тези три очевидно субективни и преувеличени моменти, останалата част от сведенията на Кантакузин показват, че между сръбските феодали в Югоизточна Македония и византийския аристократ от Западна Тракия са съществували определени връзки, и то в ущърб на сръбската власт. Този извод се потвърждава и от други съвременни и лишени от субективизъм извори [53], които заслужава да бъдат споменати.

През март 1358 г. епископът на Кесарополис, подчинен а църковно отношение на Сярската митрополия и Печката патриаршия, потвърждава едно съдебно решение на братята Алекси и Йоан във

65
 

вреда на сръбския светогорски манастир „Хилендар” [54], и то по времето, когато двамата византийски феодали предприемали най-мащабната си акция срещу сръбската власт в Югоизточна Македония. Няколко месеца по-късно — през октомври 1358 г., сръбският феодал — великият воевода Йоан Углеша, по-късно владетел на Сярската област, а по това време все още управител на областта южно от планината Пангей, издава самостоятелна грамота, в която назозава византийския деспот Мануил Асен „наш господар” [55]. Като оставим настрана въпроса за идентификацията на деспот Мануил Асен от простагмата на великия воевода Йоан Углеша, остава фактът, че един сръбски феодал от Югоизточна Македония нарича „свой господар” не сръбския цар или царица Елена, a един византийски аристократ, и то в период, когато враждебните действия между сръбската власт и византийските феодали все още били в пълен ход. Освен това до 1335 г. длъжността „кефалия” на Сяр била изпълнявана от представители на местната византийска аристокрация, а в нейното желание да се възстанови византийската власт в града едва ли може да има съмнение [56].

След всички тези факти сведенията на Йоан Кантакузин придобиват по-реални очертания. Без да бъдат възприемани буквално, те дават основания да се смята, че Матей Кантакузин през лятото на 1357 г. действително е разчитал на известна подкрепа от страна на свои съмишленици в сръбските владения в Югоизточна Македония. В обстоятелството, че някои от тях (кесарят Войхна или „архонта” на Сяр) по-късно запазили своята лоялност към царица Елена, също няма нищо неприемливо, тъй като неуспехът на Матей Кантакузин ги принудил да се примирят с установеното положение [57]. Сред сведенията на Кантакузин за тези събития безспорно има и такива, които са напълно обективни, тъй като византийският историк е нямал причина да крие истината. Така например той съобщава интересни подробности за отношенията между царица Елена и кесаря Войхна. Този сръбски феодал, след като жителите на Филипи му предават пленения Матей Кантакузин, получава разрешение от нея да постъпи с него „като с военна плячка”, а след това самостоятелно преговарял с византийския император за откупването на пленника и дори поставял свои условия [58]. Това е ясно свидетелство, че връзките между владетелката на Сяр и кефалията на Драма фактически били отношения между сюзерен и васал, каквито са били от своя страна и отношенията между цар Урош и царица Елена. Но ако трябва с едно изречение да се определи положението в Югоизточна Македония в първите години след декември 1355 г., може да се каже следното: в периода 1353—1360 г. там все още няма напълно изградено феодално княжество, но процесът на отделяне от сръбската държава е очевиден. Затова съвсем закономерно в 1360—1361 г. царица Елена се споменава вече като напълно самостоятелна владетелка в Сяр. Сведенията за положението в Централна и Северна Македо-

66
 


Карта 3. Феодални княжества в Южна и Югоизточна Македония (1356 г. — средата на 60-те години на XIV век)

67
 

ния в първите години след смъртта на Душан са твърде оскъдни. Все пак може да се твърди, че в борбата между двамата претенденти за сръбския престол феодалите в тези области останали верни на законния наследник на Стефан Душан. Решаващ в това отношение се оказва държавният събор, свикан от цар Урош в Скопие през пролетта на 1357 г. На него вероятно бил допълнен „Душановият законник” [59], а властелите, които застанали зад цар Урош, получили потвърждаване и разширяване на домениалните си владения [60]. Вероятно поради това цар Симеон Урош не успява да проникне в централните области на сръбското царство, а само в албанското крайбрежие и Южна Зета.

В областта на Крива паланка (жупата Славище) и след 1355 г. продължава да управлява феодалът Владко Паскачич. Това може да се съди от една грамота, с която се потвърждава даряването на църквата в с. Псача на манастира „Хилендар”, издадена вероятно през 1358 г. Тъй като тя е подписана от Душан, умрял три години преди това, предполага се, че всъщност е имало две грамоти — едната от Душан, а другата от Урош, които хилендарските монаси изкусно „споили” в една с цел да използуват авторитета на първия сръбски цар [61]. Известни са и монети с надпис „Владко”, които някои изследователи приписват на Владко Паскачич и смятат, ча са били ковани до 1366 г., преди той да е получил севастократорска титла. Емитирането на самостоятелни монети е безспорен признак на политическа самостоятелност, но атрибуцията на въпросните монети не е сигурна и не може да оспори твърдението, че в този период феодалът от Псача е останал верен на сръбския цар Урош [62].

След 1355 г. се губят дирите на деспот Йоан Оливер и на неговия брат Богдан, споменат от Кантакузин във връзка със събитията от 1342 г. Лаоник Халкокондил споменава за някой си Богдан в своя „списък” на наследниците на Стефан Душан, и то като за владетел на земите между Сяр и Вардар [63], а ранните османски регистри са съхранили названието на нахията „Богдан” и нахията „Оливер” в Южна Македония. Подробното проучване на този въпрос по-нататък ще ни убеди, че деспот Оливер и брат му Богдан не са могли да бъдат владетели в част от Южна Македония непосредствено след декември 1355 г. (виж глава IV, параграф 3).

В един надгробен надпис от 1356 г., намерен в района на Велес, се споменава за „държавата на Никола и Марко” [64]. Някои изследователи са склонни да смятат, че в този епиграфски паметник се споменава за пръв път известният по-късно крал Марко и радовишкият властел — великият воевода Никола Станевич [65]. Макар и изключително беден откъм историческа информации, надписът от Велес е показателен в едно отношение: в него не се споменава името на сръбския цар Урош независимо от това, че неговата власт в тази част на Македония е била напълно реална поне в първите години от самостоятелното му управление.

68
 

Много сложен и дискусионен е въпросът за положението в Североизточна Македония и за съдбата на севастократор и деспот Деян и неговите наследници след 1355 г. В българската историческа литература все още преобладава мнението, изказано още от Йордан Иванов, че след декември 1355 г. Деян, вече като деспот, и неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се отцепват от сръбската държава и слагат началото на т. нар. „Велбъждко княжество”. Българският учен е подкрепил тази своя теза с предполагаемата женитба между сина на Деян — Константин, и дъщерята на българския цар Иван-Александър, в резултат на която българският владетел отстъпил на зет си областта Мрака и му дал деспотска титла, и със сведения от грамотите на Константин и деспот Йоан Драгаш, издадени след началото на 70-те години на XIV век [66]. На практика грамотите на двамата братя Деяновичи (или Драгаши, както те са известни от съвременните им извори) нямат нищо общо със събитията от втората половина на 50-те години на XIV век, а женитбата на Константин за българската принцеса противоречи на множество сведения в изворите [67]. Следователно на основата на тези факти не могат да се правят никакви сигурни изводи. Лаоник Халкокондил споменава за някой си феодал Жарко, който след Душановата смърт управлявал земите около Вардар, и някои учени са на мнение, че.тук става дума за феодала Деян [68]. Най-вероятно е обаче късновизантийският историк да е объркал Деян с феодала Жарко, който бил негов зет, живеел в албанското крайбрежие и е известен от изворите в периода 1356—1357 г. поради конфликта си с Дубровник [69]. Тъй като по-нататък ще бъде отделено по-специално внимание на предполагаемата женитба на Константин Драгаш за дъщерята на цар Иван-Александър, а и въобще за евентуалната роля на българската държава в събитията в Североизточна Македония през 50-те години на XIV век, тук ще се задоволим само с изтъкването на някои аргументи, които показват, че в този период в Североизточна и Северна Македония все още не може да се говори за съществуването на независимото княжество на Драгаши. На първо място, църквата „Св. Богородица” в с. Матейче при Куманово, където през 1356—1360 г. на фреските били изобразени цар Урош, царица Елена и Душан (посмъртно), се е намирала в бащината на Деян [70]. Изобразяването на сръбския владетел в нея би било невъзможно и трудно обяснимо, ако този феодал е бил самостоятелен. На второ място, след 1355 г. Деян получава деспотска титла от цар Урош. Дори и да не приемем изричните сведения на изворите за неговата деспотска титла, дори и да отнесем фреските в Земенския манастир към по-ранен период и приемем, че в ктиторските им надписи се споменава за друг деспот Деян [71], остава фактът, че вдовицата на кумановския феодал в грамотите от 70-те години на XIV век се споменава винаги като „царица” — название, на което е имала право само като съпруга на деспот [72]. Даването на деспотска титла на севастократор Деян

69
 

от цар Урош може да се обясни както с близките роднински връзки между тях, така и с лоялността на този феодал към сръбския владетел. Оскъдността на изворите не позволява по-подробно проучване на статута на деспот Деян и на неговите владения в този период. Опитът да се докаже, че след декември 1355 г. той разширил земите си на юг до Мелник, почива на непрецизно комбиниране на не особено сигурни изворови податки [73]. И все пак едва ли ще бъдем далеч от истината, ако изтъкнем, че деспот Деян имал всичко необходимо за по-голяма самостоятелност: обширни владения, висша дворцова титла, възможност да лавира между Сърбия и България. Но процесът на политическото му обособяване вероятно е бил прекъснат след неговата смърт, чиято дата е неизвестна. Именно тогава съседните феодали заграбват значителни части от неговите владения.

След всичко казано дотук политическата обстановка в югозападните български земи в първите години от управлението на цар Урош може да бъде обрисувана накратко по следния начин. Първото независимо феодално княжество се образува около Костур още в началото на 1356 г. По отношение на динамиката на феодалната децентрализация земите в Югозападна Македония се развиват със същите темпове, както Тесалия, Епир и Южна Албания, където до края на 50-те години на XIV век се формират независими или полунезависими феодални княжества. В Южна и Югоизточна Македония през същия период се създават предпоставки за откъсване от сръбската държава, което на практика се осъществява на границата на 50-те и 60-те години на века. Северна, Централна и Североизточна Македония все още се намирали под властта на сръбския цар Урош. Причините за тази неравномерност на процесите на политическо разпадане са твърде разнообразни: ката се започне от географския фактор и неравномерното икономическо развитие и се стигне до различията в политическите традиции н конкретни политически събития.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Да се посочат всички трудове, в които преобладава подобен шаблон, е непосилна задача. Ще се задоволя с цитиране на няколко работи, в които тезата за „автоматичния крах” на сръбското царство след 1355 г. е формули рана най-категорично: К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 237; Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев. История на българския народ. Т. II, С., 1944, с. 217; Н. Радојичић. Српски државни сабори у Средњем веку, Београд, 1940, с. 145; P. Lemerle. Philippes et Macedoine Orientale a l’epoque chretienne et byzantine. Paris, 1945, p. 303; D. Nicol, The Last Centuries of Byzantium (1261—1453). New Jork, 1972, p. 266; G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355), p. 86 sq.

2. Г. Острогорски. Серска област после Душанове смрти, Београд, 1965; Р. Михаљчић. Краj Српског царства, Београд, 1975: Историја српског народа. Т. I, с. 566 сл.

3. Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 12, 23; Историја српског народа. Т. I,  с. 566—573.

4. Љ. Стојановић. Стари српски родослови и летописи. Београд—Сремски Карловци, 1927, с. 81—84, 111 и сл.; Старе српске биографије XV ис XVII века. Цамблак, Константин, Паиси. е. Превео Л. Мирковић, Београд,. 1936, с. 131 и сл.

5. Greg., III, p. 556—557. Обикновено се смята, че историческият труд на Никифор Григора завършва в 1359 год. Виж R. Guilland. Essay sur N. Gregoras. L’homme et l’oeuvre. Paris, 1926, p. 229. Всъщност последните сведения в нея са от есента на 1358 г.

6. Cant., III, p. 314.

7. Предполага се, че Кантакузин завършва труда си в края на 1369 г. Виж D. Nicol. Kantakouzenos, p. 100—101.

8. Chalc., I, p. 25—26.

9. M. Орбин. Краљевство словена, Београд, 1968, с. 41—42. Виж и коментара на С. Чиркович в същата книга, с. 308.

10. Е. П. Hayмов. Трагите и остатоците од родословот на Дејановики. Византискиот историчар Халкокондил и неговиот списак на наследниците на Стефан Душан. — Историја, 1, 1974, с. 205 и сл. Авторът преувеличава достоверността на тези сведения на Халкокондил. За отделните личности, споменати от византийския историк като „диадохи” на Душан, ще бъде обърнато внимание в хода на изложението.

11. Cant., III, p. 315.

12. Cant., III, p. 315 sq; Greg., III, p. 557; G. Soulis. The Serbs and Byzantium. . ., p. 111—113, 120—121.

13. P. Lemerle. Op. cit., p. 206; Г. Острогорски. Христопољ. . . , c. 337; същият. Серска област. . . , с. 28.

14. Хронологията на завладяването на Христопол се установява от една новопубликувана грамота от архива на светогорския манастир Лавра. Виж Actes de Lavra, III, Paris, 1979, № 137.

15. Това личи от два документа от архива на светогорския манастир Зограф. Виж Actes de Zographou, ed. Regel, Kurtz, Korablev, BBp. Приложение к 10 тому, 1907, № 41—42.

16. Actes de Pantocrator, ed. L. Retit, BBp, Прил. к 10 тому, № 2, 1907r № 3, p. 3—7; Actes de Saint-Pantheleemon, ed. P. Lemerle, G. Dragon, S. Circovic, Paris, 1982, № 12, p. 100—105. Виж още Г. Острогорски. Христопољ . . . , с. 337; същият, Серска област. . . , с. 29.

17. P. Lemerle. Op. cit., p. 208, смята, че това е станало или след военен неуспех, или чрез преговори със сърбите, или по нареждане на Йоан V Палеолог. Г. Острогорски. Серска област. . . , с; 16, бел. 65 е на мнение, че преустановяването на акцията на Алекси и Йоан става след споразумение между Йоан V Палеолог и Йоан Углеша.

18. За Матей Кантакузин виж D. Nicol, Kantakouzenos, p. 109 sq.; Ст. Новакович дори твърди, че Матей Кантакузин бил васал на царица Елена (?), тъй като смятал, че темата Волерон била под сръбска власт (Срби и турци, с. 166).

19. Cant., III, p. 322—323.

20. Според Никифор Григора османският отряд броял 4000 души (Greg., III, p. 564).

21. Cant., III, p. 326 sq; Необосновано е твърдението, че Матей Кантакузин бил разбит от сръбския военен отряд. Виж Историја српског народа. Т. I, с. 567, 569.

22. Cant., III, p. 323 sq.; Най-подробно изложение на събитията у Ст. Hoваковић, Срби и турци, с. 166—169.

23. Greg., III, p. 563.

24. Pant., No. 3, p. 6, 35.

25. Cant., III, p. 315.

26. Историја српског народа, T. I, c. 567—568.

27.  75—76.

28. За длъжността „проторон” на костурския епископ вж. H. Gelzer. Der Patriarchat von Achrida. Leipzig, 1902, S. 15. За откъсването на Костур or Охридската архиепископия виж Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство. . ., с. 16, 103 сл.; същият. Охрид и Охридската архиепископија во XIV век. Историја, 1, 1980, с. 172.

29.  76, 4.

30. Преписката е публ. от  , IV, 1892,  276—277. На нея пръв е обърнал внимание К. Иречек, но той се е задоволил да отбележи, че “поради неуредиците на юг през лятото на 1356 г. пострадал Берат” (К. Јиречек. Историја ..., Т. I, с. 238). P. Михалчич повтаря тази констатация (Р. Михаљчић. Крај ... , с. 20). Ал. Соловьов смята, че Берат бил превзет от цар Урош, но ако това е така, необяснимо остава как по-късно цар Симеон Урош е имал достъп до Северна Албания (Al. Solovev, Un beau-frere ... , p. 184). Виж още и G. Soulis. The Serbs and Byzantium ... , p. 136.

31. За това може да се съди от един дубровнишки документ (септември 1357 г.), според който един поданик на деспот Йоан Комнин Асен — Василий Зинофи от Валона, се опитвал да издействува от Дубровник посредничество между цар Симеон Урош и цар Урош. Виж Acta et diplomatares Albaniae mediae aetatis illustrantia, II, ed. L. Thalloczy, C. Jirecek, M, Sufflay, Vindobonnae, 1918, No. 129.

32. За хронологията виж P. Михаљчић. Битка код Ахелоја. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970, с. 271—274.

33. М. Lascaris. Deux chartes de Jean Uros, dernier Nemanide (nov. 1372, ind. XI). — Вуz., 25—27, 1955—1957, p. 283; Б. Ферјанчић. Тесалија у XIII и XIV веку. Београд, 1974, с. 244.

34.  77. Виж още Е. П. Hayмов. Феудалниот сепаратизам ... , с. 73—75; .

35.  77—78.

36. В грамотата на цар Урош от 15 април 1357 г., с която се потвърждават наследствените й права върху бащината на кесар Прелюб, тя е наречена “възлюбена и всесърдечна сестра на царството ми”. Това е дало основание на някои учени да смятат, че кесариса Ирина е дъщеря на цар Стефан Душан. Виж

Както убедително е показал М. Пуркович, роднинските връзки между цар Урош и кесариса Ирина трябва да се търсят по друга линия (Урошева „сестра” Ирина. — ПКЈИФ, 2—3, 1932, с. 166).

37. Подробно за Радослав Хлапен и княжеството му виж Hr. Matanov. Radoslav Hlapen-souverain feodal en Macedoine meridionale durant le troisieme quart du XIV-е siecle. — EB, 4, 1983, p. 68 sq.

38. M. Пурковић. Кад се покалућерила царида Јелена? — ПКЈИФ, XII, 2—3, 1932, с. 167—169.

39. Acta Albaniae. . . , Т. II, No. 123.

40. Ст. Новаковић. Срби и турци. . . , с. 165; Г. Острогорски. Серска област. с. 3 и сл.

41. Законски споменици. . . , с. 310.

42. Вж. Н. Л. Окуњев. Грађа за историју српске уметности: 2. Црква Св. Богородица-Матеич. — ГСНД, 7—8, 1930, с. 92—93; Н. Радојичић. Портрети српских владара у Средњем веку. Скопље, 1934, с. 59 и сл.; В. Ђурић. Византијске фреске . . . , с. 70—71, с. 214—215 (библиография).

43. Законски споменици. . . , с. 310—313.

44. L. Politis. Griechischen Handschriften der Serbischen Kaiserin Elisabeth. — BSI, 2, 1930, s. 288; Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 116, с. 41.; Г. Острогорски, Серска област. . . , с. 4 и сл.

45. С. Димитријевић. Нова серија нових врста српског средњовековног новца. Старинар, XV—XVI, 1964, с. 135.

46. Cant., III, p. 317.

47. Е. П. Наумов. Господствующий класс. . . , с. 182—183.

48. Ив. Божилов. Родословието на цар Иван-Александър. . . , с. 153

49. Напълно прав е Г. Острогорски, като твърди, че през 1356—1360 г. властта на цар Урош в Югоизточна Македония е била само теоретична (Серска област. . . , с. 5).

50. Cant., III, p. 322—323.

51. Доналд Никъл предава тези събития според разказа на Кантакузин и не поставя въпроса за неговата достоверност. (D. Nicol. Kantakouzenos, p. 116). Според Раде Михалчич тези известия не могат да се контролират чрез друг извор (Р. Михаљчић, Крај. . . , с. 23). Трябва да се подчертае, че сведенията за тези събития Кантакузин е черпил от „първа ръка” — от самия Матей Кантакузин и от император Йоан V Палеолог. Виж Cant., III, p. 335.

52. М. Динић. Растислалићи. Прилог историји распадања српског царства. — ЗРВИ, 2, 1953, с. 139—144.

53. В някои свои работи Г. Острогорски говори за „entante parfaite” между сръбските и византийските феодали в Югоизточна Македония и Западна Тракия (Problemes des relations byzantino-serbes au XIV-е siecle. — Proceedings of the ХШ-th Int. Congress of Byz. Studies, London, 1967, p. 47); Idem, Les judes generaux de Serres. — In: Сабрана дела, T. IV. Београд, 1970, с. 258—259.

54. Zogr., No. 42, p. 98.

55. P. Lemerle, Al. Soloviev. Trois chartes de souverains serbes conservees au monastere de Kutlumus (Mont Athos). — SK, XI, 1940, p. 142.

56. „Архонтът на Сяр”, за когото споменава Кантакузин през 1357 г., не е бил Йоан Углеша, както е смятал Ст. Новаковић. Срби и турци. . . , с. 169—170, а местен гръцки аристократ.

57. Ст. Новаковић. Срби и турци. . . , с. 168.

58. Cant., III, p. 330—332.

59. Е. П. Наумов. Господствующий класс. . . , с. 283.

60. От грамотите, които цар Урош издал за верните си феодали, е запазена само тази за кесариса Ирина. В нея се казва, че сръбският цар потвърдил и на други „властели и властеличи правата, записани от родителя на царството ми”, което показва, че тази практика е била масова. Виж Законски споменици. . . , с. 312—313.

61. Законски споменици. . . , с. 435; Одабрани споменици. . . , с. 155— 157. За грамотата виж К. Јиречек, Историја. . . , Т. II, с. 340, бел. 18; Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари. . . , с. 261, бел. 46.

62. Според Дж. Сп. Радойчич това са монети от Владко Паскачич (Севастократор Влатко и његов новац. — Старинар, Т. XXIII, 1938, с. 71—74). По-късно той промени мнението си и ги приписа на феодала от Косово Владко Хранотич (Влатко Хранотић — властелин Вука Бранковића. — Гласник музеја Косово и Метохије. Т. I, 1956, с. 22). С. Димитриевич се колебае в атрибуцията на монетите между Владко Паскачич и някой херцеговински феодал от рода Косач (Старинар. Т. XXIII, 1972, с. 29).

63. Chalc., I, p. 25—26.

64. В. Радовановић. Српски етнографски зборник. Т. 29, 1924, с. 444; Ђ. Сп. Радојичић, Белешке о једној надгробној плочи из Велеса. — Старинар. Т. VII—VIII, 1956—1957, с. 207.

65. Така смята Дж. Сп. Радойчич. Цит. съч., с. 207. Е. П. Наумов категорично отхвърля това мнение (Свидетельства исторических источников о Марке Кралевиче в период распада сербо-греческого царства. — Прилози, Т. IX, кн. 2. Одделение за општествени науки, 1979, с. 29).

66. Й. Иванов. Северна Македония, с. 110 и сл; същият, Старински църкви в Югозападна България. — ИБАД, III, 1912—1913, с. 67 и сл. Виж още Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев, История. . . , Т. II, с. 217; В. Гюзелев. Българската средновековна държава (VII—XIV в.). — ИПp., 3—4, 1981, с. 183.

67. Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие? — ИПp., 7, 1985, с. 47 сл.

68. Chalc., I, p. 26; Е. П. Наумов. Трагите и остатоците. . . , с. 208.

69. Подобно объркване има и у Мавро Орбини (Краљевство словена, с. 54) и у дубровнишкия историк Юниус Рести (Chronica Ragusina Junii Resti, Zagreb, 1893, p. 178—179).

70. M. Рајичић. Основно јездро. . . , c. 232.

71. Така смята Л. Мавродинова. Земенската църква. . . , с. 144.

72. Виж податките у Pseudo-Kodinos. Traite des offices, ed. J. Verpaux. Paris, 1966, p. 257, 287, 365. Виж още M. Ласкарис, ПКЈИФ, 6, 1926, с. 150.

73. P. Михаљчић. Крај. . . , с. 69; Историја српског народа. . . , с. 584.