I. Югозападните български земи в периода на сръбската власт (края
на XIII—първата половина на XIV век)
1. Установяване на сръбската власт в югозападните български земи. Етапи, причини и последици
През последните десетилетия на XIII век в историята на основните балкански феодални общества на юг от Дунав се забелязват тенденции, които в известен смисъл се оказват симптоматични за тяхното развитие през следващото столетие. Византийската империя в годините след смъртта на император Михаил VIII Палеолог (1259—1282 г.) се превръща във второстепенна политическа и военна сила: В основата на този упадък стоят причини както от социално-икономическо, така и от политическо естество. До края на XIII век османците завладяват почти всички владения на империята в Мала Азия и по този начин я лишават от онези нейни територии, които векове наред са били икономическа основа за политическата й мощ. През първата половина на XIV век османските завоеватели предприемат първите си сериозни грабителски походи в балканските владения на Византия и се превръщат в един постоянно действуващ фактор за изтощаване на и без това вече ограничените ресурси на ромейската държава [1].
В развитието на българската държава през този период също се наблюдават кризисни явления. Попадането й под татарска данъчна зависимост през 1242 г., вътрешните междуособици и феодалната разпокъсаност пречат на България да запази големите си териториални придобивки от времето на цар Иван Асен II. Към средата на XIII век тя загубва по-голяма част от земите си в Тракия и Македония. От 1285 г. до самия край на XIII век васалната зависимост от татарите се превръща в почти пълно подчинение. При това положение България естествено не може да играе онази роля в балканските взаимоотношения, както през шестте десетилетия след победоносното въстание на Асеневци [2].
За разлика от Византия и България сръбската държава през последните десетилетия на XIII век изживява период на подем, израз на който е успешното начало на териториалната й експанзия на юг и югоизток. Именно тогава държавата на Неманичи, възникнала едновременно с Втората българска държава, започ-
11
ва да се превръща във важен политически и военен фактор на Балканите. Поради географското си разположение Сърбия избягва татарското владичество, което тегне над българската държава, а чрез адриатическите градове започва да води оживена и все по-интензивна търговия с италиянските градове — републики, което се отразява благоприятно на икономическия й просперитет. По време на управлението на крал Драгутин (1276—1282 г.) постепенно добиват реални очертания онези икономически и политически фактори, които през следващите пет-шест десетилетия донасят на Неманичка Сърбия големи успехи в борбата за хегемония на Балканите — успехи, които тя постига до голяма степен за сметка на Византия и България [3].
Началото на успешната сръбска експанзия в югозападните български земи, които след Регинския договор (1256 г.) попадат под властта на Никейската империя, а след 1261 г. — под властта на възобновената Византия, се свързва с идването на сръбския престол на крал Милутин (1282—1321 г.). В негово лице сръбската държава се сдобива с владетел, който с голяма амбиция и упоритост следва внушенията на войнствено настроените сръбски властели. Веднага след идването си на власт през пролетта на 1282 г. крал Милутин предприема военен поход на юг. Без да срещнат сериозна съпротива от страна на Византия, сръбските войски завзземат Скопие [4], Горни и Долни Полог, Овче поле, Злетово, Пиянец и териториите по поречието на Брегалница [5].
Последиците от това първо и трайно настаняване на сърбите в Северна Македония били значителни. Почти безкръвното завладяване на тези земи и неуспешните опити за противодействие на византийските императори Михаил VIII Палеолог и Андроник II Палеолог показват колко лесно осъществими са териториалните придобивки на юг и югоизток. Това несъмнено дава насоката н на по-нататъшните завоевания. Още в края на 1283 г. и началото на 1284 г. крал Милутин и брат му — „сремският крал” Драгутин, предприемат нов поход в Македония. Войските на двамата владетели се съединяват в Морава и оттам нахлуват дълбоко на югоизток до Света гора и Христополските походи (географската граница между Македония и Тракия), като завладяват трайно Поречието, Кичевско и Дебърско. Така сръбско-византийската граница се премества значително на юг, като във византийски ръце остават градовете Струмица, Просек, Прилеп и Охрид. След тези значителни успехи сръбската експанзия била прекратена за известно време поради избухналата междуособица между крал Милутин и брат му Драгутин. Сръбските грабителски походи на юг от линията Струмица — Охрид, които изворите са регистрирали след събитията от 1283—1284 г., не довели до териториални промени, но представлявали тежък проблем за Византия, тъй като тя е принудена да воюва едновременно и в Мала Азия. Фактиче-
12
ски още в първите години на сръбското настъпление в Македония става ясно, че Византия и България не са в състояние успешно да му се противопоставят. В края на XIII век сръбският владетел спечелил още една значителна, този път дипломатическа победа. В резултат на сръбско-византийските преговори от 1297—1299 г. византийците официално признали завоеванията на сръбския крал в Македония, които формално били отстъпени на Сърбия като зестра за женитбата на крал Милутин за дъщерята на император Андроник II —Симонида [6]. Опитът на България да предотврати сръбско-византийското сближение завършва с неуспех: предложението от българска страна за сключване на брак между вдовицата на цар Смилец и крал Милутин не се приема и българската държава се оказала изолирана от събитията, засягащи съдбата на земи, населени с българско население.
През първите три десетилетия на XIV век се забелязва определен спад във външнополитическата активност на сръбската държава и нейните южни граници не претърпяват съществени промени. Приемникът на Милутин — крал Стефан Дечански (1322— 1331 г.), се намесва във византийската гражданска война на страната на император Андроник II и през 1328 г. сърбите, изглежда, завладяват няколко града в Централна Македония [7], някои от които в периода на 1330 г. византийците успяват да си възвърнат. Дори и битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г., в която сърбите побеждават българския цар Михаил III Шишман, не довежда до промяна на границата, адекватна на нейния решителен характер и на значението й за политическите отношения на Балканите. Под сръбска власт преминават отново само някои крепости в Централна Македония, които младият император Андроник III като съюзник на цар Михаил III Шишман отнема в навечерието на битката [8], а българо-сръбската граница претърпява известни, но не твърде значителни корекции. Изглежда, тогава именно областта Мрака попада за известно време в територията на сръбската държава. Особено голям размах получава сръбското териториално разширение на юг по времето на крал Стефан Душан (от 1346 г. той носи царска титла). Душан сваля от сръбския престол баща си Стефан Дечански в името на активизиране на завоевателната политика и още в първите години на своето двудесетилетно управление (1331—1355 г.) подобно на крал Милутин се изявява като представител на войнствено настроените сръбски феодали. Неговата дейност в първите 2—3 години след идването му на власт, включително и подобряването на отношенията с новия български цар Иван-Александър (1331—1371 г.), е подчинена на една основна цел: експанзия на юг, югоизток и югозапад. Още в 1332 г. според едно не твърде сигурно известие на византийския историк Никифор Григора, сръбският крал опустошил с войските си Източна и Югоизточна Македония до устието на Струма и задържал страте-
13
гически важната крепост Струмица и някои по-малки околни крепости [9]. През 1334 г. сръбските войски с помощта на византийския ренегат Сиргиан достигат до стените на Солун и завладяват градовете Прилеп, Охрид и Костур. Тези териториални придобивки били признати от византийския император Андроник III Палеолог (1328—1341 г.) [10].
Вторият етап на сръбската експанзия по времето на Стефан Душан започва след смъртта на Андроник III Палеолог (лятото на 1341 г.) и съвпада с периода на гражданските войни във Византия (1341—1354 г.). Бягството в Сърбия на Йоан Кантакузин — известния византийски историк и претендент за императорския престол през лятото на 1342 г., довежда до сключването на договор между него и Стефан Душан за съвместни действия срещу групировката на императрица Ана Савойска и Алексий Апокавк, противници на Кантакузин. Този договор дава удобен повод на сръбския владетел да продължи завоеванията си. През 1342—1343 г. той завладява част от градовете в Южна Македония, земите източно от Вардар и около Мелник, където преди това управлявал отцепилият се от сръбската власт феодал Хрельо [11]. Още по време на преговорите си с Йоан Кантакузин Стефан Душан дава ясно да се разбере, че неговата цел е завладяването на всички територии на запад от Христопол (дн. Кавала) [12]. В условията на продължаващата с все по-голямо ожесточение гражданска война във Византия тази цел през първата половина на 40-те години на XIV век става напълно осъществима. През пролетта на 1344 г. Стефан Душан, вече като противник на Кантакузин, прехвърля войските си на изток от Струма и завладява Зъхна и околностите на Сяр. Със завземането на Сяр на 25 септември 1345 г. [13] в сръбска територия попада цяла Югоизточна Македония заедно с целия Халкидически полуостров до Христополските проходи. Във владение на Византия остава само Солун и близката околност на града (карта № 1).
По-старата сръбска историография чрез своя най-виден представител Стоян Новакович чертаеше югоизточните граници на Душановата държава до устието на р. Марица и включваше в нея цяла Югозападна Тракия [14]. Това схващане бе оборено убедително още от Константин Иречек и в последно време въпросът за югоизточните предели на Сърбия по времето на Стефан Душан намери окончателно разрешение. Според съвременните схващания границата между сръбските и византийските владения до 1355 г. е минавала на изток от Христопол по т. нар. Христополски проходи, като в сръбска територия влизали устието на р. Струма и градовете Драма и Филипи [15].
С превземането на град Бер от Стефан Душан практически цяла Македония попада под сръбска власт [16]. Завършващ етап на сръбската експанзия на юг е присъединяването на земите в Северна Гърция (Епир и Тесалия) до края на 1348 г. По този начин
14
Карта 1. Териториална експанзия на сръбската държава през XIII — XIV век15
сръбската държава се превръща в най-мощния във военно, политическо и териториално отношение държавен организъм на Балканския полуостров в средата на XIV век. Това дава основание на нейния владетел Стефан Душан през април 1346 г. тържествено да се провъзгласи за цар, след като издига и сръбската архиепископия в ранг на патриаршия, и подобно на българския цар Симеон, с когото учените често го сравняват, да крои планове за съкрушаването на Византия.
От изложените факти за развоя на сръбската експанзия в югозападните български земи, а и в югозападните области на Балканския полуостров като цяло става ясно, че тя е осъществена в течение на пет-шест десетилетия и завършва около средата на XIV век. Независимо от огромните си мащаби във военно отношение тази експанзия няма импозантен характер. На практика сръбското настаняване в Македония, Албания, Епир и Тесалия се осъществява твърде лесно, като единствените открити сражения между сърби и византийци, сърби и българи стават съответно през 1258 г. край Прилеп и в 1330 г. край Велбъжд [17]. От друга страна обаче, не може да не направи впечатление, че завладяването на югозападните български земи от сърбите се отличава със системност и се извършва на етапи, всеки един от които донася на сръбската държава значителни и трайни териториални придобивки. За държавата на Неманичи от края на XIII и първата половина на XIV век е характерно постепенното и трайно налагане на юг, югоизток и югозапад, като с малки, почти незначителни изключения тя не претърпява териториални загуби — явление, твърде характерно и за Византия, и за България в този период.
Кои са причините, които обуславят успеха и характера на сръбската експанзия до средата на XIV век? В по-старата литература политическият възход на Неманичка Сърбия и насоките на нейното разширение се обясняваха почти изключително с личните качества на представителите на династията Неманичи и особено с амбициите и политическия талант на нейния най-виден представител Стефан Душан [18]. Това мнение вече може да се счита за остаряло, макар че все още се срещат опити то да бъде съживено под една или друга форма [19].
В основата на сръбската експанзия от края на XIII и първата половина на XIV век стоят взаимно свързани фактори от икономическо, социално и политическо естество. Тези фактори не могат да се ограничат само в рамките на сръбското феодално общество и за да придобият реалната си стойност, трябва да се проектират върху цялостното развитие на Византия и България през същия период. Само така могат да се разберат както особеностите в развитието на сръбската държава, така и конкретната обстановка в съседните й държави, която спомага за териториалното й разширение.
Очевидно е, че периодът на политическо активизиране и възход на Сърбия през последните десетилетия на XIII век и след то-
16
ва съвпада с общия стопански подем на страната. Освен развитието на традиционните за една средновековна икономика отрасли, като земеделие, скотовъдство и занаяти, особено развитие в Сърбия получават рударството и металургията и преди всичко добивът на цветни метали. В началото на втората половина на XIII век на нейна територия се заселват саси — рудари, които съживяват сребърните и златните рудници, експлоатирани още през античността. По това време възникват и се развиват такива важни рударски центрове като Бръсково, Рудник, Трепча, Грачаница, а през 20-те години на XIV век — Ново Бърдо, където се добивало голямо количество злато, примесено със сребро (т. нар. глама) [20]. Макар че липсват точни данни за количеството добивано сребро от края на XIII до края на XIV век, едва ли може да буди съмнение фактът, че още тогава Сърбия се превръща в един от големите европейски производители на този метал. В началото на XV век например сръбската държава добива една пета от цялото европейско производство на сребро [21]. По този начин в ръцете на сръбските владетели се стичат огромни богатства, които съдействуват за усилване авторитета на централната власт и увеличаване военната мощ на държавата. Стопанският възход, в центъра на който стояло рударството и преди всичко добивът на сребро, спомага за издигане и на феодалната класа, или, с други думи, съдействува за развитието не само на икономическите, но и на социалните фактори, които определят активизирането на външната политика на сръбската държава. Икономическите възможности и относителната икономическа самостоятелност на централната власт в Сърбия до голяма степен компенсира неблагоприятните последици от проявите на феодален сепаратизъм и териториален партикуларизъм, характерен за държавата на Неманичи още от самото й основаване. За това говори и обстоятелството, че макар в периоди на вътрешни междуособици политическата активност на сръбската държава да затихва, на практика не се стига до прекратяване на експанзията чак до средата на XIV век и още повече — до териториални загуби.
За да оценим в пълна степен влиянието на икономическите фактори върху политиката на Неманичка Сърбия, е необходимо едно макар и бегло сравнение с икономическото развитие на Византия и България в края на XIII и XIV век.
Във Византия развитието на феодалната икономика върви преди всичко по линия на укрепване на феодалното стопанство, на превръщане на феодалния домен в основна стопанска единица и на упадък на градовете, т. е. по линия на аграризацията [22]. Тази насока в икономическия живот способствува за подкопаване силата на централната власт и за разпокъсване на държавната територия. Подобни процеси се наблюдават и в България. Наистина и тук има достатъчно сведения за развитието на рударството, но очевидно то не достига такава степен на развитие, че да влияе пряко вър-
17
ху статута на централната власт и оттук — върху политическите и военните възможности на държавата. Това твърдение намира индиректна подкрепа във факта, че в структурата на външнотърговския обмен на българската държава през XIII—XIV век преобладават селскостопанските произведения [23]. В същото време среброто представлява основно перо в износа на Сърбия за Дубровник и за италиянските морски републики (главно Венеция). Погледната в тази светлина, спецификата в икономическото развитие на сръбската държава през XIII—XIV век обяснява в значителна степен нейния политически подем.
Икономическите предпоставки са добра основа за вникване и в социалните причини за началото и успеха на сръбската експанзия. В литературата вече е изтъкван и се смята за всеобщо признат фактът, че вдъхновители на активизирането на сръбската политика на юг са сръбските властели [24]. В разглеждания период те представляват вече една достатъчно силна и сплотена класа, която чрез своите представителни органи — държавните събори, е в състояние да налага своята воля по отношение политиката на държавата [25]. Не противоречи ли обаче такъв извод на казаното за ролята на централната власт в това отношение? Особеното в развитието на сръбската държава до средата на XIV век се състои в това, че в определени подходящи в политическо отношение периоди кралската или царската власт се превръща в изразител на волята на онази част от сръбските феодали, които са заинтересувани от експанзия на юг. Поради относителната си икономическа самостоятелност и възможности владетелят представлява личност, която олицетворява и дава израз на класовите интереси на голяма част от феодалите. Това явление е особено типично за времето на Стефан Душан. Тогава по-добре от всякога проличава възможността на централната власт да концентрира и реализира експанзионистичните стремежи на сръбските властели.
От друга страна, изтъкнатите икономически и социални фактори се проявяват благодарение на благоприятната политическа обстановка за сръбската държава в края на XIII и първата половина на XIV век. Дубровнишкият историк Мавро Орбини в труда си „Царството на славяните” (1601 г.) много точно отбелязва, че цар Стефан Душан завладял лесно „Романия” (т. е. византийските владения в Югозападните части на Балканския полуостров), тъй като не срещнал сериозна съпротива [26]. Тази констатация на Орбини може да се разщири за целия период на сръбската експанзия [27]. Тя се осъществява във време на упадък и граждански войни във Византия, на татарска хегемония и болярски междуособици в България. Дори самият факт, че сръбските владетели от края на XIII и първата половина на XIV век насочват погледите си на юг, като в същото това време северните и северозападните сръбски) земи остават незащитени и неприобщени към териториалното
18
ядро на сръбската държава, говори достатъчно красноречиво, че сръбската експанзия има характер на запълване на „политически вакуум” в югозападните балкански земи. Този „вакуум” възниква в резултат на обстоятелства, които нямат нищо общо с вътрешното развитие на Сърбия. Сръбската държава не проявявя особена активност и инициатива на северните и северозападните си граници, където предимството е на страната на Босна и на силната унгарска държава.
В териториално отношение разширението на Неманичка Сърбия става за сметка на Византия. По този начин обект на съперничество между двете държави стават и югозападните български земи, върху които етнически права има българската държава. Затова сръбската експанзия засяга интересите не само на Византия, но и на България. След такъв извод интересно ще бъде да се проследи каква е била реакцията на търновските владетели спрямо сръбските успехи в югозападните български земи.
Не може да има съмнение, че в българския царски двор са били живи спомените за периодите на величие на българската държава, когато тя е обхващала в своята територия всички земи, населени с българи. В една от българските добавки към превода на хрониката на Константин Манасий, съставени по времето на цар Иван Александър, с гордост е отбелязано, че българите са царували „до Охрид, Драч и по-далече” [28]. От изворите за политиката на българската държава през първата половина на XIV век може да се направи изводът, че в периодите на политическо активизиране българските владетели са обръщали погледите си преди всичко към Тракия и са се стремели към приобщаване на тамошните български земи, намиращи се под византийска власт [29]. Тази насока в политиката на България е сравнително лесно обяснима: военните конфликти с Византия са по-приемливи и в по-голяма степен отговорят на вече по-ограничените възможности на българската държава. Антивизантийската насоченост на българската политика, прекъсвана от време на време от периоди на затишие и дори на съюзи, внася един интересен момент в българо-сръбските, българо-византийските и сръбско-византийските отношения. От една страна, борбата на двете южнославянски държави с Византия изисква поддържането на добри отношения помежду им. От друга страна обаче, сръбското разширяване в земи, населени с българи, и опитите на Сърбия за установяване на политическа хегемония внасят елемент на подозрения и известна напрегнатост в тези отношения [30]. Не може да не направи впечатление фактът, че когато българската държава в общи линии заздравява положението си в Тракия, тя неизменно насочва вниманието си на югозапад. Това личи най-добре в последните години от управлението на цар Михаил III Шишман — този български владетел през XIV век, който води най-активна политика спрямо Сърбия и сръбската експанзия в югозападните български земи. Тази негова политика
19
кулминира в българо-византийския съюз с антисръбска насоченост от края на 20-те години на XIV век, който (в случай че се увенчаел с военен успех) сигурно би довел до значителни политически промени и би възпрял сръбските амбиции за експанзия на юг. Поражението, което войската на цар Михаил III Шишман претърпява в битката при Велбъжд (28 юли 1330 г.) открива простор за сръбското разширение в югозападните български земи и решава в полза на Сърбия изхода на съперничеството за политическа власт в тях [31]. В следващите две десетилетия сръбското настъпление зависи преди всичко от наличието на благоприятна политическа обстановка и от това, доколко Византия е в състояние да брани своите владения.
За разлика от цар Михаил III Шишман, цар Иван-Александър провежда по-внимателна политика спрямо Сърбия — обстоятелство, което трябва да се обясни не толкова с политическо късогледство, колкото с осъзнаване на реалните възможности на България през втората четвърт на XIV век. Независимо от това и въпреки установяването на добри отношения със Сърбия след 1331 г., българският владетел не забравял напълно и населените с българи земи на югозапад. Това проличава примерно в събитията от 1335— 1337 г., когато изворите свидетелствуват за охлаждане на българо-сръбските отношения [32]. В едно от послесловията към „Песнивеца”, писан в 1337 г. по поръка на цар Иван-Александър, анонимният български книжовник величае българския цар като „втори древен Александър”, който завладял много земи и крепости „даже и до Морава” [33]. Възприети буквално, тези сведения означават, че българите си възвръщат областта Мрака. На тях досега или не е обръщано внимание, или те са разглеждани под впечатлението на панегиричния патос, с който българските книжовници обикновено рисуват образа на цар Иван-Александър. Всъщност сведенията в „Песнивеца” за български териториални придобивки в областта Мрака намират потвърждение и в една автентична сръбска грамота за манастира „Св. Никола” във Враня, издадена от крал Стефан Душан вероятно в 1343—1345 г. В нея се казва, че манастирът се намирал „на краищу”, т. е. на границата, и поради тази причина получавал известни данъчни облекчения [34]. Тези изворови податки показват, че независимо от растящата мощ на сръбската държава България все пак е била в състояние да отвоюва от нея известна, макар и сравнително скромна по размерите си територия. В следващите десетилетия обаче все по-ярко изпъкват отрицателните последици от феодалния сепаратизъм, който лишава България от възможността да провежда достатъчно ефикасна външна политика. Нещо повече, издигането на сръбската архиепископия в патриаршия и коронясването на крал Стефан Душан за цар през април 1346 г. в Скопие се извършва с пряката подкрепа на българския цар и патриарх. В увода към известния „Душанов законник” и в краткото житие на сръбския патриарх Сава се каз-
20
ва, че ка 16 април 1346 г. сръбският Еладетел бил увенчан с царска корона от ръкоположения малко преди това патриарх Йоаникий. На церемонията присъствували българският патриарх Симеон и българските архиепископи [35]. Подкрепа на сръбския владетел оказва и Охридската архиепископия, чийто диоцез попаднал изцяло в сръбска територия. Между Охридската автокефална църква и сръбското царство се установяват добри отношения, от които и двете страни имали взаимна изгода [36]. Интересно е да се изтъкне единството в политиката на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия в този момент. Независимо от своята грецизация, независимо от това, че за преки контакти между двете църкви от това време не е известно нищо, Охридският архиепископ и през първата половина на XIV век е приеман за „духовен пастир на българите”, който „поучава мизийските народи (българите — б. а.) на богописания закон” [37]. Не е изключено след коронацията на Душан България да е получила известна териториална компенсация за оказаната подкрепа [38], но за българската държава и владетел това е бил акт преди всичко с престижно значение. Отказът на византийската църква и управляващите среди да признаят царската титла на сръбския владетел открива за България възможността да играе по отношение на Сърбия ролята на „втора Византия”. За някакви по-решителни действия силите на българската държава били недостатъчни, още повече, че в средата на XIV век откъм Тракия се появява много по-опасен противник — османските нашественици.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Г. Острогорски. Историја Византије. Београд, 1959, с. 437 и сл; Д. Ангелов, История на Византия. Т. III. С., 1972, с. 55 и сл.
2. История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 265 и сл.
3. Историја српског народа. Т. I. Од најстаријих времена до Маричке битке (1371 г.). Београд, 1981, с. 437 и сл.
4. Гръцкият учен Л. Мавроматис се опита да докаже, че Скопие е било превзето от сърбите в самия край на XIII век. (L. Mavromatis. La prise de Skopje par les serbes: date et signification. — Travaux et Memoires, 5, 1973, p. 329 sq.) Изводите на автора са неубедителни. Византийският историк Йоан Кантакузин изрично е отбелязал, че градът е бил под сръбска власт от времето на император Михаил VIII Палеолог, т. е. отпреди края на 1282 г. Виж: Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 133; Гръцки извори за българската история. Т. XXII. С., 1980, с. 387.
5. Животи краљева и архиепископа српских. Изд. Ђ. Даничић. Загреб, 1866 (Var. Reprints, London, 1972), с. 108—114. За събитията виж П. Мутафчиев. Сръбското разширение в Македония през средните векове. — Македонски преглед, IV, 1931, с. 12 — 13; К. Јиречек. Историја срба. Т. I. Београд, 1978, с. 191—192; Историја српског народа. . . Т. I, с. 439—441.
6. К. Јиречек. Историја. . . Т. I, c. 194 и сл.; L. Mavromatis, La fondation de l’Empire serbe. Le kralja Milutin. Thessalonique, 1978, p. 89—119; Историја српског народа. T. I, c. 445—449.
7. Изворите споменават градовете Просек, Щип и Велес. Виж Животи кралјева. . ., с. 197; Cant., I, Bonnae, 1828, p. 414; N. Gregorae Byzantina Historia, I, Bonnae, 1829, p. 414. Византийските извори споменават за Просек.
8. За локализирането им виж Т. Томоски. Белешки по повод воениот поход на Андроник III во Македонија во 1330 год. — Год. зборник на филозофскиот фак. на Универзитетот во Скопије, XVI, 19 64, с. 41—44.
9. Greg, I, p. 457. Виж и М. Динић. О хронологију Душанових освајања византиских градова. — ЗРВИ, 4, 1956, с. 7 и сл. Според автора тези сведения се отнасят за 1334 год.
10. К. Јиречек. Историја. . . Т. I, c. 214; П. Мутафчиев, Сръбското разширение. . ., с. 18; Историја српског народа. Т. I, c. 511—516.
11. Историја српског народа. Т. I, c. 516 и сл. За хронологията на тези завоевания и различните мнения виж М. Динић. О хронологију. . ., с. 8 и Е. П. Наумов. К вопросу оподлинности некоторых сербских грамот XIV ве ка. — Славянское источниковедение, М., 1965, с. 117 и сл; същият, Феудалниот сепаратизам и политиката на Душан во 1342—1355 г. — Историjа, 2, 1968, с. 66—68.
12. Cant., II, Bonnae, 1830, p. 226; ГИБИ, Т. XXII, с. 320.
13. Ал. Соловjeв. Цар Стефаи Душан у Серезу. — ЈИЧ, I, 1935, с. 474; G. Soulis, Notes on the History of the City of Serres under the Serbs. — In: , 1980, V, p. 373, n. I.
14. Ст. Новаковић. Струмска област у XIV веку и цар Стефан Душан. — Глас СКА, 36, 1893; същият, Срби и турци. Београд, 1960 (трето издание), с. 132—133, 149, 162—163, 201. И в по-ново време не липсват опити да се подкрепят твърденията на Ст. Новакович. Виж напр. Г. Шкриванић. О јужним и југоизточним границима српске државе за време цара Душана и после његове смрти. — ИЧ. 11, 1960, с. 6 и сл.
15. Г. Острогорски. Христопољ измећу срба и византинаца. — ЗбФФ у Београду, VIII —1, 1964, с. 333—340.
16. Cant., Ш, p. 31. Завземането на Вер се
поставя обикновено между 1345—1347 г. Вж.
17. П. Мутафчиев. Сръбското разширение. . . , c. 18—19. Виж. още К. Јиречек, Историја. . . Т. I, c. 212.
18. Т. Флоринский. Памятники законодательной деятельности Душана, царя сербов и греков. Киев, 1888, с. 4, 8; Ст. Новаковић, Срби и турци, с. 127; Idem. Les problemes serbes. - Аrchiv fur Slav. Philologie, 34, 1912, p. 232.
19. L. Mavromatis. La fondation de l’Empire serbe, passim. Вж. критичните бележки в рецензиите на В. Krekic, Amercan Hist. Review, 3, 1980, p. 615—616; Hr. Matanov. Etudes Balkaniques, 2, 1980, p. 143—147. Вж. още G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355) and his Successors, Dumbarton Oaks Library and Collection. Washington, D. C., 1984, p. 38—39.
20. K. Јиречек. Историја срба. Т. II, Београд, 1978, с. 425; Историја српског народа, с. 370 и сл; Обилен материал за развитието на рударството в Сърбия у М. Динић, За историју рударства у средњовековној Србији и Босни, Т. I—II. Београд, 1955—1962.
21. С. Ћирковић. Дубровачка ковница и производња сребра у Србији и Босни. — ИГ, 1—2, 1976, с. 91—99.
22. G. Ostrogorsky. La grand domaine dans Tempire byzantin. — Rесueils de la Soc. J. Bodin, IV, 1949, p. 45—50 (Сабрана дела, Т. II, Београд, 1969, с. 184—186); М. Я. Сюзюмов. К вопросу об особенностях генезиса и развития феодализма в Византии. — ВВр, XVII, 1960, с. 14.
23. Стопанска история на България (681—1981), С., 1981, с. 76—91.
24. Г. Острогорски. Душан и његова властела у борби са Византијом.— 3б. у част шесте стогодишњице Законика цара Душана. Т. I, Београд, 1951, с. 79—87.
25. Вж. Н. Радојчић. Српски државни сабори у Средњем веку, Београд, 1940, passim.
26. М. Орбин. Краљевство словена. Београд, 1968, с. 35.
27. К. Јиречек. Историја. . . Т. I, с. 212; П. Мутафчиев, Сръбското разширение. . . , с. 18—19; Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев, История на българския народ. Т. II, С., 1943, с. 250.
28. Й. Иванов. Български старини из Македония, С., 1970, с. 623.
29. История на България, Т. III, с. 302 и сл., 323 и сл., 334 и сл.
30. П. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения при царуването на Иван-Александър (1331—1371 г.) и Стефан Душан (1331—1355 г.) — Год. на СУ ИФ, т. 72, 1978, С., 1982, с. 96; същият, Югозападните български земи в политиката на цар Иван-Александър. — Векове, 4, 1983, с. 32 и сл.
31. Г. Острогорски. Историја. . . , с. 471; Ив. Божилов, Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, № 26.
32. П. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения. . . , с. 99—100.
33. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 15—16.
34. Ал. Соловјев. Повеља краља Душана о манастиру Св. Николе у Врањи. — ПКJИФ, 7, 1927, с. 114.
35. Ст. Новаковић. Законик цара Стефана Душана. Београд, 1898, с. 4; Животи краљева . . . , с. 380.
36. Ив. Снегаров. История на Охридската архиепископия. Т. I, C., 1924, с. 246; Цв. Грозданов, Охридското зидно сликарство од XIV век. Охрид, 1980, с. 17—18.
37. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 34—36; П. Ангелов. Демографският облик на град Охрид през XIII—XIV век. — Векове, 5, 1981, с. 18 и сл.
38. Изказано е мнение, че през 1346 г. цар Иван-Александър получил като компенсация областта Мрака. Виж П. Ангелов. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения. — ИПр, 1, 1979, с. 109—116.
Ако трябва да се търси някаква териториална придобивка за България в този период, по-логично е да се смята, че в българска територия бил върнат Рилският манастир и земите около него, които в 30-те и началото на 40-те години били в сръбска територия. В подкрепа на това мнение са податките от Рилската грамота на цар Иван Шишман (1378 г.), където се казва, че Рилският манастир бил даряван от Иван-Александър. Виж Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 599.