Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

УВОД

 

 

Историята на отношенията на българите, на българската държава през Средновековието с други, предимно съседни народи и държави, както и обратната насоченост на процеса са обект на особен интерес в българската и чуждата историография. Това особено се отнася за българо-византийските отношения, които до голяма степен определяли развитието на средновековната българска история. Незаслужено по-малко място обаче е отделено на другите основни съседи на средновековна България [1].

 

Не може да се каже, че българската историческа наука не отделя никакво внимание на българо-унгарските отношения през Средновековието. По-общите трудове върху средновековната българска история като цяло засягат тяхното развитие, макар и в сянката на българо-византийските отношения, което до голяма степен обуславя честото допускане на грешки и някои субективни и необосновани твърдения при интерпертацията им [2].

 

Забележителното в случая е, че първите опити за проучване на българо-унгарските отношения през Средновековието започват много по-рано от професионалните изследвания върху българската средновековна история въобще. Още в средата на миналия век Сп. Палаузов публикува в Русия своите изследвания за Ростислав Михайлович и Янош Хуняди (въпреки многото грешки, те могат да се смятат за началото на българската историография) и за проблемите в отношенията между българи и унгарци през Средновековието [3].

 

Истинското начало на по-задълбочени и професионални проучвания на политическите отношения между средновековна България и Унгарското кралство обаче е поставено от П. Ников през второто десетилетие на XX в. Първата му работа е посветена на връзките на цар Борил с унгарците;  малко по-късно излизат изследване за борбата на Дърман и Куделин срещу маджари и сърби в Браничевско и най-голямият му труд, който обхваща периода 1257—1277;  следва един материал, посветен на унгарската принцеса Мария, известна като царица Анна, съпруга на цар Иван II Асен;  по същото време е публикувано голямото изследване върху историята на Видин в края

 

5

 

 

 на XIII — началото на XIV в.;  в края на 20-те години са отпечатани изключително полезното му проучване за турското завладяване на България и един голям труд с научно-популярен характер за съдбата на северозападните български земи през Средновековието [4]. Изследванията на П. Ников върху българо-унгарските отношения са изключително ценни и днес главно поради богатия изворов материал на огромната колекция от унгарски кралски грамоти, частично публикувана за първи път от автора. Много от неговите изводи и хипотези трудно биха могли да се оспорят и сега. П. Ников поставя незаменима основа за цялостното изследване на българо-унгарските отношения и полата началото на изследванията по много добър и професионален начин.

 

Разработването на отделни периоди от развитието на българо- унгарските отношения продължава непоследователно като хронология и през 30-те години с работите на П. Мутафчиев, посветени на времето на цар Петър I. Тези проблеми се разглеждат в голяма част от работата му за стария път през Траянови врата, която изследва първия поход на Владислав Ягело и Янош Хуняди през българските земи през 1443 г. [5] Според мен работите на Мутафчиев бележат известно отстъпление от творчеството на Ников, посветено на българо-унгарските отношения. Това може би се дължи и на обстоятелството, че той привлича много по-малко унгарски извори и се отнася с подчертано недоверие към тях (особено към Анонима). От друга страна се наблюдава и известен негативизъм в оценките му за ролята на маджарите като външнополитически фактор по отношение на ранносредновековна България.

 

След около 20-годишен период на прекъсване следващите по- специализирани изследвания на българо-унгарските отношения през Средновековието се появяват към края на 50-те години. Те са свързани с опитите на П. Петров да привлече нови сведения главно от унгарските кралски грамоти, които биха могли да хвърлят повече светлина върху отношенията между двете страни в края на XII, средата на XIII и началото на XV в. [6] По мое мнение с изключение на последния, който има отношение към въстанието на Константин и Фружин, първите му два опита не са особено успешни главно поради несигурността в автентичността на привлечените сведения.

 

Малко по-интензивни стават проучванията на българо-унгарските отношения в края на 60-те години. Значително място им отделя П. Тивчев в статията си за историята на средновековна България през 965—967 г. [7] Но новото начало настъпва с голямата статия на Ив. Божилов за българо-маджарската война от края на IX в., отпечатана в началото на 70-те години [8]. Малко по-късно излиза интересната

 

6

 

 

работа на Ив. Венедиков, разглеждаща брака на Гаврил-Радомир с унгарската принцеса, сестра на св. крал Стефан I [9]. От средата на 70-те до средата на 80-те години се появяват специалните изследвания на В. Гюзелев, посветени на събитията от 1365—1369 и 1454 г. [10] Той много по-успешно привлича нови, неизползвани сведения от унгарските кралски грамоти на латински език.

 

През 1980 г. е отпечатан специален сборник, посветен на българо-унгарските културни (повече политически) връзки. За съжаление, статията на Г. Цанкова-Петкова допринася много малко в това отношение [11]. Повече внимание заслужават работата на Б. Цветкова за събитията през 1443—1444 г. и едно специално изследване за българо-унгарските отношения през първата половина на XV в. [12] Твърде интересно е и изследването на Ел. Огнянова за отражението на българо-унгарските отношения в българския фолклор [13].

 

От началото на 80-те години Ил. Петкова прави нов опит да разгледа българо-унгарските отношения от средата на XIII в. [14] За съжаление, тя не привлича нов изворов материал и не надминава резултатите, достигнати преди нея от П. Ников.

 

През 80-те и началото на 90-те години отделни моменти в развитието на българо-унгарските отношения стават обект на по-общи и по-специализирани изследвания и от средите на по-младите поколения български изследователи. Н. Илиев дава интересни идеи, разглеждайки историята на Видин по времето на цар Борил и на първите Шишмановци [15]. На отношенията между Търновското и Видинското царства с Унгария в края на XIV в. се отделя място в съвместната работа на Ив. Тютюнджиев и Пл. Павлов [16]. Ценни изводи за политиката на Ростислав Михайлович като унгарски бан на Мачва спрямо България в средата на XIII в. прави С. Тодорова в изследването, посветено на неговата дъщеря [17]. Макар и просопографска по характер, статията на Г. Николов също засята някои въпроси на българо-унгарските отношения през XIII—XIV в. [18], а К. Петков разглежда по-късния период след средата на XIV в. [19] До цялостно, по- задълбочено проучване на българо-унгарските отношения през Средновековието обаче така и не се стига.

 

Затова си поставям амбициозната задача да представя цялостно изследване на българо-унгарските отношения през Средновековието. Имам предвид предимно политическите отношения между българи и маджари, между държавите България и Унгария.

 

Предварително искам да заявя, че не желая както тяхното надценявано, така и подценяването на ролята им в развитието на средновековна България. Без да правя каквато и да било градация на „външнополитическите приоритети" на тогавашната българска

 

7

 

 

държава, бих искал да подчертая, че маджарите са важен съсед на българите през цялото Средновековие.

 

Едно от най-големите затруднения, свързани с представянето на българо-унгарските отношения, срещнах при тяхното структуриране. Постарал съм се да привлека както наличния, вече влязъл в обръщение изворов материал, който за XIII—XIV в. е преди всичко от унгарски произход на латински език, така и нови, неизползвани досега сведения предимно от същия тип. Това води до известна обвързаност с основните периоди на унгарската средновековна история, което създава условия на напрежение с българските колеги и с всички български читатели. Затова се спрях на един като че ли компромисен вариант, който може би най-оптимално обединява хронологичния и тематичния принцип при структурирането на материала, като същевременно не допуска и голям количествен дисбаланс между отделните глави.

 

Представеното изследване на българо-унгарските отношения през Средновековието засята почти всички проблеми на българската история през тази епоха, поради което не мога да не взема отношение в една или друга степен към тях. Мисля, че обратното би било непрофесионално и некоректно. Възможно е да съм допуснал известни увлечения при издигането и обосноваването на една или друга хипотеза, тъй като съм вярвал, че всяка от тях има отношение към разглежданата тема. Винаги съм се старал обаче да бъда обоснован дори в своите предположения, като същевременно не бих искал да подмина и най-незначителния историографски принос в това отношение — затова се получава претрупване на цитираната литература, за което моля да бъда извинен от читателите.

 

Накрая бих искал да обърна внимание върху използваната терминология. В имената българи, българска държава, български и т. н. влагам същото значение, каквото са имали предвид и изворите през различните периоди на Средновековието, въпреки че тяхното реално съдържание се е променяло. Или, с други думи, не приемам условните деления и обозначения на прабългарски и славянобългарски. По отношение на другия субект в разглежданите отношения съм използвал както оригиналните термини маджари (Magyar), маджарски, Маджарско, така и българските названия (по подобие на другите европейски езици) — унгарци, унгарски, Унгария.

 

Българо-унгарските отношения през Средновековието търпят сложно и противоречиво развитие. Въпреки честите конфликти и войни са съществували и немалко периоди на съюз, приятелство и подкрепа. Надявам се, че това изследване ще промени някои неправилни арпоп виждания за негативната роля на Унгария върху историческото

 

8

 

 

развитие на средновековна България. И да е имало някакво негативно въздействие, то едва ли е било по-голямо от византийското и сръбското, още по-малко пък от татарското и турското... Средновековна България постененно загубила своите крайни отвъд- и отсамдунавски северозападни територии благодарение на унгарската политика срещу нея, но в същото време тя загубила и много по-български земи в Македония и Тракия като резултат от експанзията на византийци и сърби. Всъщност за това може би голяма вина имала и българската политика...

 

Надявам се, че тази книга за българо-унгарските отношения през Средновековието ще отговори поне отчасти на някои въпроси от българската история [*].

 

[Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ УВОДА

 

1. Българо-латинските отношения са изследвани най-добре през първата половина на XIII в. (Данчева-Василева. България и Латинската империя);  има отделни постижения за развитието на българо-сръбските отношения в някои периоди (Коларов. Българо-сръбски отношения, 213—221;  Ангелов. Болгаро-сербские отношения, 108—117;  Българо-сръбските отношения, 93—117);  в последно време се положиха значителни усилия за проучването на отношенията между средновековна България и нейните съседи-номади (Božilov. Inscription, 72—76;  България и печенезите, 37—62;  Димитров. Болгария и хазари, 47—66;  Събитията от 943 г. и надписът на жупан Димитър, 11—25;  Павлов. Куманите, 16—26;  България и походите на „Златната орда", 139—152;  Русев. Българите и татарите от „Златната орда", 153—167).

 

2. Иречек. История на българите, 182—414;  Златарски. История, I/1, I/2, II, III;  Мутафчиев. История на българския народ: История на България, 2, 3, 4;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история. 1, 2.

 

3. Палаузов. Ростислав Михайлович. 216—250;  Ян Хуниади, 360—499.

 

4. Ников. Цар Борил, 121—134;  Към историята на северозападните български земи, 43—64;  Българо-унгарски отношения. 1—200;  Изправки към българската история, 57—68;  Видинското княжество, 1—121;  Турското завладяване. 41—112;  Съдбата на северозападните български земи. 96—153.

 

5. Мутафчиев. Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в., 441—477;  Старият друм през Траянови врата. 584—604.

 

6. Петров. Към въпроса за освобождението на Видинска, Белградска и Браничевска области. 84—92;  Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., 83—90;  Въстанието на Константин и фружин. 187—211.

 

9

 

 

7. Тивчев, За войната между България и Византия през 967 г., 83—88.

 

8. Божилов. Към хронологията на българо-маджарската война, 20—33.

 

9. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир, 146—152.

 

10. Гюзелев. Из историята на България през 1358 и 1365 г., 102—110;  La guerre bulgaro-hongrois, 153—172 (231—250);  Beiträge zur Geschichte des Konigsreichs von Vidin, 1—16 (225—240);  Николай Кузански, 44—50.

 

11. Цанкова-Петкова. Страници от българо-унгарските отношения през Ранното Средновековие, 91—95.

 

12. Цветкова. Паметна битка. 228—237, 252—326;  Унгария в борбите на българите срещу османските завоеватели, 96—110.

 

13. Огнянова. Българо-унгарските отношения в българските песни, 270—291.

 

14. Petkova. A propos de la politique de Hingrie, 108—115;  Nordwestbulgarien in den ungarischen Politik, 57—65.

 

15. Илиев. Бунтът срещу цар Борил, 85—96;  Шишмановият поход срещу Сърбия, 50—59.

 

16. Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, 3—15;  Българската държава, 22—37.

 

17. Тодорова. Дъщерята на Ростислав Михайлович, 52—56.

 

18. Николов. Венгры в Болгарском царстве, 77—85.

 

19. Petkov. From the Rebels against the Crown to fideli nostri Bulgari, 197—205.

 

*. Написването на този увод и всички поправки и добавки са направени след обсъждане на ръкописа в секция „Средновековна история на България" при Института по история на БАН. Използвам случая да благодаря още веднъж на всички колеги от Секцията, от Института по история, Археологическия институт с музей и неговите филиали, музеите в Бургас, Варна и Добрич, Софийския и Великотърновския университет, Главно управление на архивите при Министерския съвет, Унгарския културен институт в София и особено на неговия директор г-н Дьорд Арато за ценните им бележки, указания и помощ за издаването на книгата.