Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

IX глава

Равновесие на силите (от 1272 г. до средата на XIV в.)

 

 

Разглежданият период е един от най-неизследваните, „тъмни дупки" от българо-унгарските отношения през Средновековието. Той е твърде специфичен не само поради малко странните на пръв поглед хронологически рамки, но и поради едно твърде важно и много характерно за него обстоятелство. Всъщност между българската и унгарската средновековни държави през този период (с едно-две изключения) почти не съществували преки отношения в класическия смисъл на думата. Това се дължи на факта, че и за двете страни са характерни твърде сходни и удивително съвпадащи по време процеси на отслабване на централната монархическа власт за сметка на увеличаване властта на местните владетели, който започнали да провеждат в своите територии собствена, често несъвпадаща с централната власт външна политика. Затова е трудно да се отделят и да се определят „официалните" българо-унгарски отношения от по-ограничените териториално-политически ,,неофициални"(?) връзки, конфликти или интереси, засягащи двата народа. Българо-унгарските интереси се пресичали в контактната зона на българския средновековен северозапад. Докъм края на ХIII в. това била предимно Браничевската област, приета твърде условно, тъй като не е напълно ясно дали като управлявана самостоятелно тя не водела и различна от Търново външна политика; от началото на XIV в. до 1323 г. — Видинската област, обхващаща и отвъддунавски територии, но пак със същите уговорки; едва след 1323 г. докъм средата на XIV в. може отново, макар и твърде условно, да се говори за малък превес на „официалната" линия в българо-унгарските отношения. Известни съмнения може да предизвика определянето на 1272 г. като хронологична граница. Това наистина не е някакъв вододел за българската история, която традиционно се дели на периоди, съобразени с годините на управление на българските владетели. Колкото и нетрадиционно да изглежда обаче, длъжен съм да призная, че въпросната 1272 г., през която завършило управлението на крал Стефан V — личност, заемаща централно място в предишния период

 

191

 

 

на българо-унгарските отношения, действително е своеобразен прелом в тях поради налагането на всички особености, за които вече стана дума след споменатата година.

 

Целият разглеждан период от около 80 години може да се раздели условно на два подпериода или етапа. Първият от тях продължил докъм края на XIII в., като отново условно краят му може да се постави по време на почти съвпадащите прекъсвания на Арпадската династия в Унгария и на татарската зависимост над българските земи; вторият обхваща времето от началото до средата на XIV в.

 

Най-важните събития през първия етап са свързани с възникването, развитието и края на едно от най-северозападните самостоятелни български владения в края на XIII в., управлявано от болярите Дърман и Куделин. То е подробно разгледано в българската историография, с привличане на сведения от унгарските кралски грамоти още от П. Ников [1]. Неговите изводи обаче, особено за началния период от съществуването на самостоятелното „Браничевско княжество", които засягат българо-унгарските отношения, не са особено прецизни, но са залегнали във всички по-късни изследвания на български автори [2].

 

За да се изясни по-добре този проблем, отново ще припомня някои основни изводи за съдбата на Белградската и Браничевската области в предходните периоди. България загубила Белградската област окончателно след края на войната с Унгария през 1247—1252 г. Малко по-късно на нейното място била създадена унгарската област (банат) Мачва (Macso). После били присъединени и Браничевската област, вероятно след военните действия на маджарите срещу България през 1257—1261 г., и части от Босна. До 1262 г. господар на Мачва бил зетят на крал Бела IV — Ростислав Михайлович, след неговата смърт — вдовицата му Анна; най-късно през 1266 докъм 1271—1272 г. управител на Мачва бил синът на Ростислав и Анна — дукът Бела [3].

 

Смъртта на крал Стефан V на 1 август 1272 г. предизвикала промяна в статута на областта Мачва. Най-късно след убийството на дука Бела през есента на с. г., областта била разделена на два баната: първият, който запазил името Мачва и обхванал предимно Белградската област, минал във владение на палатина Роланд; вторият банат обхванал Браничевската област, като административният център се преместил в крепостта Кучево (Кучо) и първоначално бил под управлението на приближените на палатина — Хайнрих и Йоаким. [4] Малко по-късно за „бан на Браничево и Кучево" бил назначен Григорий, което се потвърждава от грамотите от 27 ноември 1272 до 14 май 1273 г. [5] По-сложно е положението с „бана на Мачва"

 

192

 

 

(понякога „и на Босна). Първата засвидетслствана грамота за това е на „Роланд, палатин и бан на Мачва" от 9 декември 1272 [6], който се споменава до 30 март 1273 г. [7] На 12 май 1273 г. се появява „Егидий бан на Мачва и Босна" [8]; на 14 май — „Йоан, бан на Мачва, и Стефан, бан на Босна" [9]. Но на 23 май отново се появява „Егидий, бан на Мачва" [10], на 26 май той е „бан на Мачва и Босна" и със сигурност остава с тази титла до 17 юли 1273 г., а може би и до по-късно [11]. Съществуват още две грамоти, датирани най-общо от 1273 г., в които фигурират „Йоан, бан на Мачва, Стефан, бан на Босна, и Григорий, бан на Браничево и Кучево“ [12]. Всичко това ме кара да мисля, че през април—май 1273 г. в унгарските банати Босна, Мачва, Браничево и Кучево настъпили важни административни и персонални промени. Най-напред, вероятно през април, след оттеглянето на палатина Роланд като бан на Мачва бил назначен за кратко време Йоан (Янош). През май обаче се направила нова не само персонална, но и административно-териториална промяна — бил назначен нов бан на Мачва и на Босна — Егидий. Твърде е възможно новата област да се разраснала с присъединяването на Браничевско-Кучевското банство.

 

Тази хипотеза влиза в известно противоречие с наложеното от П. Ников становище, че изчезването на „бана на Браничево и Кучево" от унгарските грамоти след юни 1273 г. означавало излизането на Браничевската област от състава на Унгария и обособяването там на „независимото княжество" на българските боляри Дърман и Куделин [13]. Но както става ясно от изследванията на Ников и други автори след него, въпросното образувание е засвидетелствано най-рано към 1280 г. [14] Следователно предположението на Ников за отпадането на тази област от Унгария непосредствено след 1273 г. е необосновано и прибързано. Ако по същата логика се разсъждава и за „бана на Мачва", означава ли това, че и Белградската област била загубена за младия унгарски крал Ладислав IV? Нито един от учените, занимавали се с въпросното време, не си позволява да изкаже подобна хипотеза, още повече, че в края на 70-те години на XIII в. отново е засвидетелстван унгарски бан на Мачва.

 

Всъщност още в края на септември 1273 г. в унгарските грамоти се появява „комит (ишпан) на Кеве и Крашо" [15], резидирал в срещуположните на Браничевската област крепости на левия бряг на Дунав [16] до 8 август 1274 г. [17] Този факт, разбира се, не означава, че областта Кеве и Крашо отпаднала от Унгария след споменатата дата. Прегледът на унгарските грамоти от разглеждания и по-късните периоди показва, че отделните административни области се споменават, когато са управлявани от влиятелни маджарски магнати,

 

193

 

 

влизащи в най-близкото обкръжение на младия крал. Временното изчезване от грамотите на интересуващите ни области трябва де се свърже именно с това обстоятелство и не може да означава, че те били загубени за Унгарското кралство.

 

П. Ников не е забелязал, че през 1279 г. унгарските грамоти отново споменават някои известни приближени на краля аристократи като управители на Белградската (Мачванската) и на Браничевската (Кучевската) области. Най-рано — на 30 януари с. г. — като „бан на Мачва" фигурира влиятелният магнат Угрин Чак [18], който още при Ладислав IV в края на 1272 г. бил споменат като „magister agazonum" (главен конюшник, т. е. началник на кавалерията) [19], малко по-късно станал комит (ишпан) на Сирмиум, Срем (до края на 1273 г.) [20]; от 7 септември 1274 до края на 1276 г. бил бан на Северин [21], междувременно от края на 1275 докъм средата на 1276 г. бил воевода на Трансилвания [22], а от 10 ноември 1277 докъм средата на 1279 г. носел титлата „magister tawarnicarum " (главен ковчежник), като от началото на с. г. бил и бан на Мачва [23]. Административната длъжност „бан на Мачва" временно отсъствала от унгарските грамоти не защото не съществувала [24], а защото не била притежание на някой от известните унгарски магнати или влиятелни приближени на краля.

 

Почти същото е положението и с управителя на Браничевската област Стефан, засвидетелстван като „бан на Кулчу (Кучево)" в грамота от декември 1279 г. [25] Прегледът на кариерата му според унгарските грамоти показва, че Стефан, синът на комитата Текуш, се издигнал като приближен на младия крал Ладислав IV, който го назначил най-напред за комит (ишпан) на Берег и Паток в периода 1273—1275 [26], през 1277 за комит на Торна [27], а в 1279 г. за бан на Кучево (и Браничево).

 

Следователно Браничевската област, както и Белградската, не отпаднала от Унгарското кралство в периода 1273—1279 г. Затова според мен наложилата се теза, че движението на двамата български боляри за независимо политическо обособяване в Браничевската област, насочено фактически срещу Унгария, започнало още непосредствено след 1273 г., няма основания. Това движение може да намери хронологическото си начало не по-рано от 1280 г. [28]

 

Подобна хронологическа схема може да се приложи и по отношение на Видинската област. Въпреки някои утвърдили се не особено прецизни становища за историческото развитие на областта през 70-те години на XIII в., свързани предимно със съдбата на Яков Светослав, според мен все още съществуват неясни и спорни моменти.

 

194

 

 

В историографията се е утвърдило мнението на Ников, че след 1273 г. Яков Светослав скъсал с Унгария и се обявил за „независим цар", като неговата „държава" обхващала Видинската област [29]. Ников налата това становище само с логическото разсъждение, „че ако унгарците не били в състояние да запазят своята власт в Браничевската област срещу едва-що изпъкнали князе-боляри, то още по-малко са могли да сторят това в много по-отдалечените български земи по на изток и югоизток, дето е царувал мощният княз Светослав" [30]. Но Унгарското кралство загубило контрол над Браничевската област не по-рано от 1280 г. Вярно е, разбира се, че унгарската централна власт отслабвала прогресивно след смъртта на крал Стефан V за сметка на отделните магнати [31]. Но какво било положението на Яков Светослав спрямо Унгарското кралство? Още крал Стефан V признал на Яков Светослав титлата „император на България", нареждайки го сред най-близките си съюзници. Този факт, както и прикаченото почти до края на Средновековието към официалната титулатура на унгарския монарх „rex... Bulgariae" дават основание на Ников, Златарски и други автори да твърдят, че Яков Светослав бил васал на маджарите [32]. При сравнението на двете титулатури обаче се открива според мен едно съществено противоречие: възможно ли е „Rex Hungariae... Bulgariae" да е сюзерен на „Imperator Bulgariae"? Мисля, че това противоречие може да отпадне, ако се допусне, че Яков Светослав се възприемал (поне официално) от унгарския монарх не като васал, а като близък, съюзен и независим владетел. Но какво означава тогава прикачването на името България към унгарската кралска титулатура? Смятам, че това също може да намери сравнително лесно обяснение. Унгарският монарх се обявил за „крал ... и на България" поради присъединяването на българските Белградска и Браничевска области към Унгария. Унгарските документи от 80-те години на XIII в., които са вече публикувани, недвусмислено показват, че населението на Браничевската област било българско; до края на XIII в. маджарите продължавали да наричат Белград с най-популярното латинско наименование през Средновековието — Alba Bulgarica; малко по-късно започнали да се налагат унгаризираните варианти Albanondor, Nandoralba, Nándorfehérvár (в превод: Старобългарската бяла крепост).

 

В предходната глава е изказано предположението, че засвидетелстваният в унгарски и неаполитански документи „велик принцепс и император на българите", който заемал важно място в опитите на Шарл д'Анжу да създаде антивизантийска коалиция през 1271—1272 г. [33], не е търновският цар Константин Тих Асен, а унгарският

 

195

 

 

съюзник — видинският български цар Яков Светослав [34]. Тези опити продължили и през 1273 г., както свидетелства едно от писмата на Шарл д'Анжу от април с. г. В него се говори за пристигането на пратеници от страна на „illustrium imperatoris Vulgarorum et regis Serviae" [35]. Мисля, че тук отново става дума не за търновския цар Константин Тих, а за видинския „император" Яков Светослав поради следните причини:

 

1. Още при първото известие за българските пратеници в двора на неаполския крал от 12 септември 1271 г. се прави следното разграничение: „ambassatores seu nuncios de partibus... Servie, Bulgarie... vel de Regno de Zagarach" [36]. Или за Неапол съществували две български държавнополитически образувания: България и Загора, т. е. българските Видинско и Търновско царства [37].

 

2. В писмото на Шарл д'Анжу за осигуряване на транспорта и продоволствието на „пратениците на великия принцепс и император на българите... свободно да преминават до Ядра и Рагуза", издадено на 28 юни (15 индикт), без да се споменава точната година, но датирано според мен с най-големи основания през 1272 г. [38], се имали предвид пратениците на видинския цар Яков Светослав. Прави впечатление предлаганият маршрут за връщането на посланиците — към Задар или Дубровник, т. е. към крайбрежни точки на Адриатика, от които те биха могли да се придвижат по-лесно към Видин, отколкото към Търново.

 

3. В документа от 1273 г. се говори за пратеници от Сърбия и България. По това време сръбският крал Урош I продължава заедно с Яков Светослав да е съюзник на Унгария, като се приема, че проанжуйската му политика се поддържала главно от кралица Елена [39]. Не трябва да се забравя обаче, че анжуйцйте привлекли сърбите на своя страна главно чрез маджарите, особено след сключването на брака между престолонаследника Стефан Драгутин и Катарина, дъщеря на Стефан V и сестра на новия унгарски крал Ладислав IV [40].

 

4. По същото време (1272—1273) Търново, особено след закрепването на новата царица Мария, се превърнало в център на антиуниатската съпротива, насочена главно срещу църковната политика на император Михаил VIII [41]. Цар Константин може би установил съюз с татарите срещу Византия. Царица Мария търсела и други външнополитически съюзници; за да постигне целите си, тя изпратила делегация до египетския мамелюкски султан [42]. Логично е да се предположи, че тази политика избягвала обвързване с някои от силите, свързани идейно с латинската католическа общност, каквото в случая било Неаполското кралство на Шарл д'Анжу; то се стремяло

 

196

 

 

и да възстанови Константинополската латинска империя. Подобен съюз между Неапол и Търново щял да компрометира антиуниатската политика на царица Мария и затова ми се струва малко вероятен. Не случайно, с изключение на писмото от 1271 г., в останалите документи на неаполската канцелария от 70-те години на XIII в. не се споменава владетелят на Загора, т. е. търновският цар. Всъщност от 1273 г. Търново официално се управлявало от Константин Тих и от неговия син Михаил [43].

 

5. На 5 ноември 1274 г. Шарл д'Анжу изпратил писма-окръжни до приятелите си да подпомогнат специалните му пратеници — рицаря Лукизин от Фландрия и професора по право Стефан Белокане. Между тях е и „пресветлият принцепс, славен господар и император на българите, прескъп наш приятел, за каквито и да било затруднения и дела на самия император" [44]. Позволявам си да цитирам дословно текста за българския владетел от този документ, за да обоснова още по-добре мисълта, че едва ли може да става дума за търновския цар Константин Тих. Самото обръщение е много разточително, като особено впечатление прави изразът „karissimum amicum nostrum". Мисля, че Шарл д'Анжу имал предвид българския владетел, на когото не само много държал, но и когото отдавна познавал, за да си позволи подобно обръщение. Това запознанство най-вероятно станало през лятото на 1271 г., в двора на тогавашния крал Стефан V, когато при сключването на мира с чехите се събрали почти всички съюзници на Унгарското кралство. Установяването на толкова добри отношения между Шарл д'Анжу и Яков Светослав било възможно поради общите им интереси спрямо Унгария.

 

Следователно до 1274 г. включително Яков Светослав поддържал съюзни отношения както с Шарл д'Анжу, така и с маджарите. Сключването на Лионската уния през с. г. обаче отбелязало дипломатическия триумф на Михаил VIII за неутрализирането на главния му противник — неаполския крал [45]. Бил направен дори опит за византийска военна акция срещу влиянието на Анжуйците в Тесалия [46]. Вероятно промяната в стратегическия баланс на силите предизвикала затрудненията на Яков Светослав и необходимостта от специалната мисия, която тръгнала от Фоджа към края на 1274 г. Трудно е да се каже дали тя се осъществила; по-логично е да се допусне, че тя се провалила [47]. Не след дълго в поведението на Яков Светослав се наблюдава видима промяна — той се отдалечава от политиката на по-тесни връзки с унгарците и неаполския крал за сметка на сближаване с Търново, завършило с наивния опит да се приобщи към семейството на Константин Тих и царица Мария като осиновен втори син (sic!) [48]. Известен с печалният край на това твърде инфантилно

 

197

 

 

за един истински политик и държавник мероприятие: най- късно през 1277 г. Яков Светослав бил насилвено отстранен от българската политическа сцена, а Видинското царство — присъединено към Търново.

 

Всичко това щяло да има положително въздействие за развитието на средновековната българска държава, ако действително отразявало реалното надмощие на Търновското царство, а не било само временно следствие от случайно успели дворцови интриги. Скоро след това вътрешнополитическият сблъсък в България достигнал отново до най-тежката си форма — гражданската война. Страната била разкъсана между 3—4 вътрешни антагонистични сили (групата около Константин Тих и впоследствие около Мария; силите на Ивайло — Мария; ренегатите около Иван III Асен; групата на Георги Тертер) и попаднала в клещите на няколко външни фактора (Византия, татарите и куманите) [49]. Няма основания да се смята, както мисли Джон Файн, че през 1277—1280 г. [50] Видин и неговата област останали извън властта на българската държава със столица Търново поради следните обстоятелства:

 

1. Всъщност и проф. Файн приема, че приписката в Свърлижкото евангелие, датирана между 1 септември 1278—31 август 12791., в която се споменава името на цар Ивайло [51], може да послужи като доказателство, че Видинската област била част от България.

 

2. Повечето изследователи пропускат сведението на Мануил Фил за втория поход на Михаил Глава, в резултат на който около Средата на 1279 г. ромеите наложили на търновския престол Иван III Асен [52]. Поетът по своеобразен начин очертава пътя на византийските завоевания в Северна България:

 

„Защото след като без риск и Търново получи...,

не много време след това превзе Преслав отново

и Ловеч след това превзе, и Червен, и град Видин,

и равнината, просната обширно покрай Дунав..." [53]

 

Двата факта, засвидетелствани почти по едно и също време (около средата на 1279 г.), показват недвусмислено следното: Видинската област признавала властта на цар Ивайло и оказала съпротива на византийците, които наложили със сила на българския престол своето протеже Иван III Асен.

 

Това положение се запазило най-късно до края на 1279 или началото на 1280 г. [54], когато гражданската война в България най-после завършила, след като начело на държавата застанал цар Георги I Тертер (1280—1292). В териториалното и политическото ѝ положение също настъпили важни промени: Видинската област отново се

 

198

 

 

отделила, управлявана от Шишманха Браничевската област се освободила от унгарска власт и се обособила под управлението на братята Дърман и Куделин [55]. И четирите нови личности, които поели върховната власт съответно в Търново, Видин и Ждрело, имали кумански произход [56], което ми дава основание да търся значителното влияние на още една външна сила в предходните събития — на куманите [57]. С изключение на Тертер, останалите три видни личности се изявили за първи път в българската история най-рано през 1280 г., което основателно повдига въпроса, откъде се появили? Тъй като поради липсата на данни е невъзможно да се даде ясен отговор на този въпрос, ще обърна внимание на едно обстоятелство, което би могло хипотетично да даде някои сведения, поне по отношение на новите господари на Браничевската област, като се има предвид по нататъшната им самостоятелна политика.

 

Към началото на 1280 г. живеещите предимно в Западна Трансилвания кумани на унгарска служба, от които произхождала майката на краля — Елизабет Куманката, се разбунтували. Многобройна куманска конница под командването на Олдамур започнала да разорява селищата на маджарите по р. Тиса от Солнок до Торонтал с огън и меч. Лично крал Ладислав IV застанал начело на унгарската войска, която нанесла голямо поражение на куманите при езерото Лоя (при вливането на р. Марош в р. Тиса). По-голямата част от  оцелелите кумани се насочили на югоизток към влашка Кумания или на югозапад към областите Мачва и Срем, където били преследвани от кралските войски до края на с. г. [58] Като се има предвид, че основните действия на обособилите се в Браничевската област Дърман и Куделин, които имали кумански произход, били насочени преди всичко срещу Унгарското кралство и неговия васал — управителя на Мачва Стефан Драгутин, не е изключено те да произхождали от куманските остатъци, които се спасили и заселили по тези места.

 

Твърде интересно сведение в това отношение се съдържа в по- късната хроника на Бонфини:

 

„Бесите (т. е. куманите — б. а.) били, както казахме по-горе, старо племе, което гърците наричали боси; след като били изгонени от българите от Долна Мизия, мигрирали в Горна и се заселили в областта край Сава, която буквално била наречена Босна от босите. И тази област управлявал Стефан [Драгутин], кралят на мизите (т. е. на сърбите — б. а.), който по това време се домогвал до властта в Илирик и Македония." [59]

 

Въпреки някои предимно етимологични измислици и грешки, Бонфини се помъчил да отрази сложната обстановка след размириците и разселването на куманите между българи, сърби и маджари през 1280 г.

 

199

 

 

Събитията около сблъсъците на двамата братя в Браничевската област с унгарци и сърби през 80-те и началото на 90-те години на XIII в. са добре известни [60]. Тук бих искал само да подчертая онези моменти, които показват, че техните действия били насочени срещу унгарската власт в Браничевското банство, а малко по-късно и срещу унгарското влияние в Мачва. Преките им сблъсъци с войските на Драгутин, а след това и на Милутин били само средство за постигането на основната им политическа цел — независимост по отношение на Унгарското кралство, дори с цената на зависимост от татарите. От текста на грамотата, издадена от името на крал Ладислав IV от 8 януари 1285 г., става ясно, че лично кралят се отправил „при Дърмана на разговор с надежда за мир"; по същото време главният герой от грамотата — магистър Георги,

 

„довел един от другарите на Дърмана пленен. Свръх това, когато ние изпратихме нашата вярна трансилванска пехота заедно с нашите кумани против Дърман и българите, като поставихме за началник на тая войска магистър Георги, той извършил в това място благодарни дела на привързаност и достойни за честта на кралското величие." [61]

 

Въпреки хвалебствията обаче, както предполата Ников, унгарският поход едва ли постигнал особени успехи и може би това подтикнало краля още с. г. (1284) да предаде управлението на Мачва в ръцете на своя зет и васал Стефан Драгутин [62], вероятно и със задачата да се справи с опасните за Унгария браничевски владетели. След като преживял не едно опустошително нашествие на двамата братя, които действали срещу него с помощта на татарски дружини, Стефан Драгутин се обърнал за помощ към по-малкия си брат Урош II Милутин комуто още преди това, през 1282 г., отстъпил по-голямата част от Сръбското кралство [63]. Дърман и Куделин не успели да устоят на съединените сили, ръководени от двамата Неманичи, в които освен сръбски, сигурно влизали и унгарски отряди. Твърде важно е свидетелството на сръбския архиепископ Данило:

 

„Този май господин крал Урош (Милутин), след като превзе цялата тяхна (на Дърман и Куделин) държава и имане, даде ги на възлюбления си брат крал Стефан (Драгутин)." [64]

 

Или с други думи, през 1291 г. [65] с помощта на сърбите Браничевската област била присъединена към унгарското васално банство Мачва.

 

Почти по същия начин се развили събитията и през следващата 1292 г., когато видинският господар Шишман, който също бил от кумански произход, се опитал с помощта на татарите да завладее Браничевската област и настъпил към Ждрело. Този поход не само завършил неуспешно, но довел до овладяването на цялата Видинска област от сръбските войски на крал Милутин [66]. Това обаче предизвикало

 

200

 

 

бързата намеса на татарския хан Ногай, който не останал доволен от опасното съединяване на силите на сърби и унгарци в Подунавието и наредил да се опустошат сръбските земи и Мачва [67]. Всичко това довело до възстановяване на предишното status-quo от 70-те години на XIII в., но този път не със силата на маджарите, а на татарите — Браничевската област била загубена окончателно за България и присъединена към Мачва, а Шишман бил възстановен като самостоятелен господар на Видинската област.

 

Много по-трудно е да се установи какви били отношенията между Унгарското кралство и търновския цар Георги I Тертер, тъй като липсват преки сведения за тях. И все пак цялостната външна политика и някои особености на връзките му със западните сили позволяватда се допусне, че Георги I Тертер поддържал добри или поне неутрални отношения с Унгария. Основанията за подобна хипотеза са следните:

 

1. Непосредствено след възкачването си на престола цар Георги I Тертер се оказал в конфликт с Византия и татарската Златна орда, изразявайки и интересите на антивизантийската част от българското болярство [68]. Голям интерес предизвиква монетосеченето му непосредствено след 1280 г., когато той по западен образец се титулувал „dux" [69].

 

2. На 3 юли 1281 г. неаполският крал Шарл д'Анжу сключил в Орвието договор с Венеция за възстановяване на Латинската империя [70]. След това започнал изграждането на мощна антивизантийска коалиция, в която до края на с. г. влезли Унгария, България, Сърбия, Тесалия и Епир [71]. Благодарение на дипломатическата гениалност на василевса Михаил VIII коалицията се разпаднала, особено след избухването на антианжуйското въстание през март 1282 г., известно като „Сицилианската вечерня", с финансовата подкрепа на Византия и военната помощ на Арагон [72]. От балканските съюзнини на Анжуйците вероятно най-много си изпатили България и Тесалия вследствие от нашествията на татарите, предприети под дипломатическия натиск на Михаил VIII. Най-много полза извлякла Сърбия, крято успяла да затвърди териториалните си придобивки над Северна Македония.

 

5. Приема се, че отношенията между България и Византия започнали да се нормализират след смъртта на Михаил VIII на 11 август 1282 г., при неговия наследник Андроник II, най-общо през 1283—1284 г. [73] Няма основание обаче твърдението, че това довело до влошаване на отношенията с Унгария и дори до поход на маджарите, който достигнал до крепостта Оряхово [74]. Въпросното твърдение се дължи на явно недоразумение, като се основава на една

 

201

 

 

грамота на крал Ладислав IV от 1283 г. В нея обаче се говори за военни действия срещу България по времето на крал Бела IV и неговия син — „младия крал" Стефан V, които могат да се датират през 1261 или 1266 г.

 

Според мен няма основания дори да се предполага, че Търновското царство влошило отношенията си с Унгария, ако изобщо може да се говори за някакви преки контакти между двете страни до края на управлението на цар Георги I Тертер и респективно на крал Ладислав IV [75]. Търновското царство, както и независимата по това време Видинска област, чийто господар Шишман, следвайки традицията, започнал да се титулува цар [76], се превърнали във васални държави на мощната татарска Златна орда [77]. По същото време във вътрешната и външната политика на унгарския  крал Ладислав IV настъпила значителна промяна: през 1287 г. той сключил съюз с татарите, развел се и затворил първата си жена Елизабет (Изабел) д'Анжу. После се оженил за куманката Елизабет, която останала езичница и след сватбата [78]. Това предизвикало не само скандал, но и открита вътрешна опозиция, оглавена от Лодомир, арпхиепископ на Естергом. Тогава младият и буен крал направил нещо нечувано и невиждано в унгарската история. През следващата 1288 г. той се съюзил с татарския хан Ногай, чиито войски опустошили междуречието Тиса—Дунав, достигайки дори до Алба Регия (Секешфехервар) [79]. Папа Николай IV (1288—1292) призовал за кръстоносен поход срещу татарите и съюзения с тях Ладислав IV, в резултат на което в Унгария избухнало въстание и кралят бил принуден да търси убежище в Югоизточна Трансилвания сред куманските родственици на майка си и на втората си жена [80]. През следващия период от около година и половина (1289—1290) управлението на кралството било фактически поделено между двамата палатини Николай и Рейнолд до момента, когато куманите се разбунтували срещу Ладислав IV заради все по-тесните му връзки с татарите и го убили през юни 1290 г. [81] Междуособицата в Унгария обаче получила нов тласък: по-голямата част от аристокрацията и австрийците подкрепили новия крал Андрей III. Но папа Николай IV застанал на страната на Анжуйците от Неапол, чийто кандидат за унгарския трон Шарл Мартел обявил на „узурпатора" открита война от януари 1292 г., получавайки признанието на унгарския васален управител на Мачва — бившия сръбски крал Стефан Драгутин [82]. По същото време (1291 г.) папа Николай IV с няколко послания настойчиво призовавал цар Георги I Тертер и българския патриарх да възстановят унията с Римската църква [83] и респективно за нов съюз между Търново и Анжуйците в Неапол, включвайки и евентуалната подкрепа за техните

 

202

 

 

претенции към унгарската корона. През следващата 1292 г. обаче Тертер изгубил доверието на Ногай, може би и заради самостоятелните му опити за по-активна политика, като бил принуден да абдикира и да търси убежище във Византия [84].

 

Липсват по-нататъшни, макар ѝ косвени сведения за развитието на българо-унгарските отношения до началото на XIV в., когато Търновското царство на Смилец (1292—1298) и неговия номинален наследник Иван IV под регентството и фактическото управление на майка му (1298—1300) се превърнало в дребна разменна монета между Златната орда, засилващото се Сръбско кралство на Милутин и Константинопол [85]. Вероятно през последната година от управлението си (1298) Смилец успял да постигне съюз с Милутин, скрепен от брака на една от неговите дъщери със сина на краля Стефан Дечански [86]. По същото време Милутин се развеждал с третата си жена Анна Тертер Асенина — природена сестра на бъдещия български цар Теодор Светослав [87], за да се ожени в началото на 1299 г. за 6-годишната византийска принцеса Симона Палеолог [88]. Както се вижда, в Европейския Югоизток се завързал сложен политическо-династически пъзел, който интернационализирал борбите на няколко претендента и династии, като несъмнено оказал влияние върху външнополитическите ходове предимно между България, Сърбия и Византия и през следващите 2—3 десетилетия на настъпващия XIV в. Каква била обаче ролята на Унгария при формирането на този династически и дипломатически пъзел на Балканите в края на XIII в.?  На този въпрос не може да се даде отговор поради липсата дори на косвени сведения.

 

Мисията на Теодор Метохит през 1299 г. довела до мирен договор и династически брак между Милутин и Палеолозите, които затвърждавали окончателно сръбските позиции в Македония. Трудно е да се каже дали настоятелните дипломатически усилия на Смилецовата вдовица за тяхното предотвратяване оказали въздействие или били повлияни от някакво развитие на българо-унгарските отношения. Струва ми се, че българската дипломация действала твърде изолирано, като потърсила взаимодействие предимно с тесалийците, но едва ли и с Унгария [89], макар че тя едва ди била заинтересована от установяването на съюз между Милутин и византийския двор.

 

*  *  *

 

Трудно е да се каже какво било отношението на маджарите към новите промени в Търново през 1300 г., свързани с отстраняването на Смилецовия род от престола, с временното възкачване на Ногаевия

 

203

 

 

син Чака и последвалото му отстраняване от доскорошния му сподвижник Теодор Светослав, който побързал да се съюзи с новия господар на Златната орда — хан Токту [90]. По това време Арпадската династия в Унгария била към края си. Кралската власт отслабнала значително и станала обект на преследване от все повече вътрешни и външни сили [91]. Може би именно отслабването на ангажиментите на Унгария към Балканския полуостров през тези години дало възможност за по-лесната смяна на властта в Търново в началото на XIV в.

 

Докато новият български цар се наложил сравнително по-лесно и по-бързо на престола, първият анжуйски владетел на маджарите Карол Роберт започнал тежка и продължителна борба за утвърждаване и признаване на своята власт. През 1304 г. на страната на анжуйския претендент, подкрепян и от новия папа Бенедикт XI (1303—1304), застанали германският император Албрехт фон Хабсбург и неговият син австрийският херцог Рудолф, които започнали военни действия срещу чехите [92]. Един съвременен латиноезичен извор съдържа изключително интересно сведение, свързано с тези събития:

 

„Междувременно австрийският херцог, придружаван от унгарци, българи и езичници [кумани?], нахлул безмилостно и с животинска свирепост в Моравия, където оставил като спомен за своята храброст и победа нечуваната си жестокост." [93]

 

С други думи, българите взели дейно участие борбата за „унгарското наследство" на страната на Карол Роберт, подкрепян от австрийци и немци срещу чехите. Как, или по-точно, от кого и откъде дошла тази българска помощ?

 

За евентуалното намиране на правилния отговор според мен съществуват поне три възможности, които ще подредя по степен на вероятност според географската близост:

 

1. В т. нар. „Анжуйска партия", подкрепяща Карол Роберт за унгарския престол, заедно с куманите участвали и българи от Мачванския банат, т. е. от поне формално подвластните на Унгарското кралство територии. Бившият сръбски крал Стефан Драгутин, управляващ Мачва като маджарски васал бил обект на особени симпатии от страна на неаполските Анжуйци още от 1300 г. Вероятно той оказал подкрепа на Карол Роберт в началото на неговата борба [94]. Но още през 1301—1302 г. между Стефан Драгутин и брат му Стефан Урош Милутин избухнала тежка и продължителна междуособица [95], която прави проблематично прякото ангажиране на някой от двамата в борбите за „унгарското наследство". Затова според мен участието на българи от Мачванския банат, управляван от Стефан Драгутин, на страната на Карол Роберт и австрийския херцог

 

204

 

 

срещу чехите през 1304 г. по принцип е възможно, но малко вероятно, като се има предвид, че по този начин въпросният извор би могъл да споменава и сръбско участие.

 

2. В събитието участвали българи от Видинската област, управлявана от Шишман. Както е известно, той поддържал добри отношения със сърбите, подвластни на Милутин [96], за който се знае, че през 1303—1304 г. имал тесни връзки с папа Бенедикт XI [97]— основният съюзник на Карол Роберт в Унгария. Владенията на Шишман обхващали и отвъддунавски територии, включително и част от Северинската област, което се потвърждава от по-късни унгарски известия. Следователно въпросните българи във войската на анжуйския претендент и херцог Рудолф най-вероятно биха могли да дойдат от Видинско с разрешението на Шишман. Твърде възможно е Карол Роберт да се е съгласил на някакви отстъпки към видинския владетел по отношение на Северинската област, за да спечели неговата подкрепа.

 

3. Възможно е българското участие да е дошло от страна на новия търновски цар Тодор Светослав. Но това ми се струва по- малко вероятно, като се има предвид, че между него и маджарите стоял видинският владетел Шишман. Освен това към 1304 г. Тодор Светослав бил твърде ангажиран на юг срещу Византия, срещу акцията на каталаните в Тракия, а и отношенията му с Милутин не били особено добри [98].

 

Вероятно авторът на една немска римувана хроника имал предвид също видинския владетел Шишман (както и управляващия Мачва Стефан Драгутин). В нея се говори как „кралете на България и Сърбия узнали от пристигналите там търговци" за перипетиите на кандидата за унгарския престол Ото Баварски, пленен през 1307 г. в една от крепостите на трансилванския войвода [99]. Този факт свидетелства най-малкото за интереса, който продължавали да проявяват българи и сърби към „войната за унгарското наследство".

 

Главно с подкрепата на Папството Карол Роберт успял да обърне нещата в своя полза едва към 1308 г., но се озовал в противоречие с редица полусамостоятелни магнати и банове, между които и Стефан Драгутин, при това в твърде решителен за него момент от конфликта му с Милутин [100]. Стигнало се дори до там, че през 1308 г. Милутин бил привлечен към новата коалиция. В нея освен Неаполското кралство и Венеция срещу Византия участвала вероятно и Унгария под егидата на френския крал Филип IV Хубави и непосредственото ръководство на брат му — Шарл дьо Валоа [101].

 

Най-напред бих искал да обърна внимание на проблема, доколко е реално участието на Унгария в антивизантийската коалиция. То

 

205

 

 

би могло да се гради преди всичко на обещанията на Карол Роберт, който обаче бил твърде ангажиран в борбата си срещу местните магнати, за налагането си на унгарския престол. Затова твърдението, че в коалицията влизала и Унгария, е хипотетично [102]. Вероятно то се дължи на логическите умозаключения на същия автор, но в друга негова работа, която взема отношение към възможното разпределение на силите според „Анонимното описание от 1308 г." [103] По отношението на анонимния автор е трудно да се прецени кри точно страни влизали в коалицията или били нейни противници. Лошото отношение към сърби и българи като схизматици не означава, че те в случая са третирани като врагове, поне що се отнася до сърбите. Мисля обаче, че включването и на Унгария към коалицията на Шарл дьо Валоа е оправдано и има допълнителни основания. Не трябва да се забравя, че Карол Роберт се утвърдил на унгарския престол главно с подкрепата на папа Климент V — една от основните фигури на коалицията. През пролетта на 1308 г. при маджарите бил изпратен папският легат кардинал Джентиле, който трябвало да укрепи положението на Карол Роберт в съюз с Католическата църква срещу сепаратизма на олигархията. Така част от мисията на кардинала включвала и отправянето на строги предупреждения към един от най-големите врагове на краля — трансилванския воевода Ладислав Кан, заради съюза му с унгарския васален управител на Мачва Стефан Драгутин, скрепен с брака между дъщерята на воеводата и Драгутиновия син Владислав [104]. Мисията на Джентиле била напълно в духа на структурираната от Шарл дьо Валоа и папата коалиция, предвиждаща съюз с Милутин, а не с Драгутин, като същевременно не противоречала на папската политика за подпомагане на Карол Роберт срещу непокорните унгарски васали и магнати.

 

В новата българска историография е наложена тезата за негативното отношение на България към западната антивизантийска коалиция от 1308 г. [105] Подобна трактовка, която се основава преди всичко на сключването на българо-византийския договор от 1307 г., скрепен с брака между Теодор Светослав и Теодора Палеолог [106], според мен представя нещата твърде опростено, а оттам и неправилно еднозначно. Правят впечатление сведенията на Пахимер. Те позволяват да се допусне, че още преди да започне военни действия срещу Византия през 1304 г., търновският владетел установил съюз с една доста интересна фигура — деспот Михаил (Димитър) Дука, основаващ се на сключения брак със сестра му Анна Тертер Асенина [107]. Деспот Михаил — по-малък брат на епирския деспот Никифор (синове на Михаил II), бил използван дотогава сравнително успешно

 

206

 

 

от Палеолозите срещу сепаратизма на Епир и Тесалия, но изпаднал в немилост (бил затворен, а имотите му — конфискувани), защо то преминал в лагера на противниците на империята. [108]

 

Още през с. г. Андроник II извикал на помощ срещу нападенията на Теодор Светослав каталанския вожд Роже де Флор, изтъквайки като предлог женитбата на благородника с дъщерята на Иван III Асен [109]. Въпреки че през лятото на 1306 г. испанските рицари нападнали живеещите в България алани главно с цел да си отмъстят за убийството на Роже [110], още с. г. Теодор Светослав направил опит да постигне единодействие и съюз с каталаните срещу Византия, като възнамерявал да предложи за съпруга на техния нов предводител Бернат де Рокафорт своята сестра, вдовицата на Чака [111]. По същото време се активизирали усилията на Шарл дьо Валоа за изграждане на голяма антивизантийска коалиция. До края на с. г. бил сключен съюзът с Венеция [112]. От своя страна още през 1306 г., след освобождаването си от генуезки плен, каталанският вожд Беренге д‘Ентенса направил безуспешен опит да получи подкрепа от папата и френския двор, която му била отказана заради неговите настроения да продължи съюза с Андроник II срещу турците [113]. Но впоследствие, когато начело на каталаните останал само Рокафорт, Шарл дьо Валоа успял да се споразумее с тях на антивизантийска основа, като с посредничеството на венецианците постигнал клетва за вярност и наложил в ръководството им своя представител Тибо дьо Сепоа [114]. Прави впечатление, че когато каталаните на Рокафорт се придвижвали през Македония, те се опасявали от военен съюз на ромеите с „илирите, трибалите [сърбите], акарнанците и тесалийците", но не и с българите [115].

 

Всичко това ми дава основание да изкажа хипотетичното предположение, че през 1306—1308 г. дипломацията на Шарл дьо Валоа предприела опити да привлече на своя страна срещу Византия както каталаните в Тракия и сърбите, така и българския владетел Теодор Светослав, а вероятно чрез сръбския крал Милутин и видинските Шишмановци [116]. Трябва да се има предвид и установяването на добри отношения както на Теодор Светослав, така и на Михаил Шишман с Венеция [117], първоначално също на антивизантийска основа [118]. Или може да се предположи, че през един кратък период (1306—1307) Търновското царство на Теодор Светослав, Видинската област на Шишмановци и Унгария вероятно се оказали в един и същ лагер — антивизантийската коалиция начело с Шарл дьо Валоа, в която участвали венецианци, каталани, сърби, арменци, както и някои видни византийски аристократи.

 

207

 

 

Така или иначе, западната антивизантийска коалиция не се осъществила. Още през 1307 г. дипломацията на Андроник II осъзнала огромната опасност за империята от евентуалното съединяване на силите на българи и каталани в Тракия и направила всичко възможно за постигането на мир с цар Теодор Светослав [119]. Участието на сръбския крал Милутин в коалицията също не продължило дълго. Още в края на 1308 г. пратениците на папата, които трябвало да осъществят обръщането на сърбите към Римската църква, били отпратени от краля. Преди това той обаче се възползвал от временните политически облаги на антивизантийската коалиция и осъществил нови териториални придобивки в Македония [120]. Неслучайно през 1309 г. Папството отново засилило пропагандата си „срещу схизматиците", което проличава от все по-настойчивите предупреждения на папския легат Джентиле в Унгария срещу трансилванския воевода Ладислав Кан [121]. Всичко това ми дава основание да смятам, че след неуспеха на западната антивизантийска коалиция начело с Шарл дьо Валоа и окончателното закрепване на Карол Роберт на унгарския престол, т. е. след 1308 г. между маджарите и сърби и българи (Милутин, Драгутин, Шишман и Теодор Светослав) отново се установили враждебни отношения. В същото време обаче българо-венецианските връзки все повече укрепвали. Това не било случайно, тъй като Венеция още през 1308 г. се конфронтирала с Папството и непрекъснато се стремяла да установява съюзни отношения с балканските народи, за да се противопоставя по-успешно на унгарската експанзия в Далмация [122].

 

Вероятно още през 1309 г. сърбите на Драгутин провели военни акции срещу унгарски територии, които признавали властта на новия крал Карол Роберт [123]. Това предопределило по принцип негативното отношение на унгарската Анжуйска династия към сърбите и към тези, които ги подкрепяли в антимаджарските им акции — предимно българи, власи и татари (по-късно — турци).

 

Някои изследователи допускат, че във военните действия на „схизматици и татари" срещу Унгария през 1312— 1313 г. участвали и българите на новия видински владетел — деспот Михаил Шишман Асен [124], други отхвърлят такава възможност [125]. Сръбските учени са убедени, че продължаващият антагонизъм между Карол Роберт и Драгутин принудил последния да се помири с брат си Милутин към края на 1312 и от началото на 1313 г. двамата започнали военни действия срещу маджарите и срещу техните васални хърватски князе, постигайки съюз с Венеция [126]. Именно участието на Милутин във войната срещу Унгария прави според мен възможно и участието на видинския деспот на страната на сърбите заедно с традиционните

 

208

 

 

си съюзници татари и власи, които респективно са традиционни противници на маджарите.

 

През 1314 г. Драгутин успял да се помири с Карол Роберт, признавайки се за негов васал с цената на запазването на управлението над областта Мачва. Вероятно малко по-късно били уредени и отношенията с Милутин, ако се съди по уважението, което унгарските пратеници засвидетелствали към неговата съпруга Симона в резиденцията на Драгутин в Белград [127]. Драгутин успял да се задържи като унгарски васален бан на Мачва и същевременно поддържал мирни отношения с брат си Милутин до смъртта си през 1316 г. и поради това може да се предположи, че между Унгария, от една страна, и сърбите на Милутин, както и тясно свързания с него видински деспот — от друга, също царяло спокойствие.

 

Положението коренно се променило след смъртта на Драгутин през март 1316 г. Малко преди това той предал управлението на Мачва на сина си Владислав, който получил признанието на унгарския крал [128]. Най-късно през 1317 г. Милутин, след като си осигурил подкрепата и на част от вътрешната опозиция в Унгария започнал настъпление срещу племенника си Владислав. Той бил пленен и затворен, а областта Мачва — присъединена към Сръбското кралство [129].

 

Съществува една унгарска грамота, издадена от името на крал Карол Роберт на 23 октомври 1317 г. За нея се разбрало преди около 6 десетилетия, но е публикувана преди малко повече от 30 години. Използвана е досега главно от унгарската и румънската историография [130], но остава напълно непозната за българската историческа наука. Според този изключително интересен документ излиза, че през 1316—1317 г. [131] в унгарската междуособица пряко се намесил видинският деспот Михаил Шишман, подкрепяйки със своя войска северинския бан Теодор от рода Чанад, който се опълчил срещу унгарския крал. Но войските на Карол Роберт удържали победа над бунтовниците и подкрепящите ги българи в битката при крепостта  Михалд (дн. Мехадия в Румъния), като успели дори да пленят сина на бана — Йоан (Янош). Неговият сподвижник Иван Русинът (Iwan dictus Oroz) заедно с оцелялата българска войска успял да се спаси на територията, подвластна на Михаил Шишман, която несъмнено обхващала част от Северинския банат и дн. Влашко [132]. Тоест сведенията на „Анонимното описание" от 1308 г., че владенията на видинските Шишмановци обхващали територии от двете страни на Дунава намира още едно потвърждение [133]. Впоследствие същият Иван Русинът явно получил добър прием от видинския деспот, тъй

 

209

 

 

като се издигнал значително като военачалник и дипломат, особено след 1323 г., когато новият му покровител станал български цар [134].

 

 В случая намесата на Михаил Шишман в унгарската междуособица срещу Карол Роберт явно била в съзвучие с акцията на Милутин срещу Мачва и неговия племенник — унгарския васал Владислав. Трудно е да се каже обаче дали видинският деспот оказвал подкрепа на сръбския крал и след 1317 г., когато унгарският владетел успял да организира голяма коалиция срещу сърбите, в която влезли Филип Тарентски, претендент за „крал на Албания", папа Йоан XXII, бановете на Хърватско Босна, както и Дубровник [135]. Мисля, че Михаил Шишман се въздържал от по-нататъшни военни действия срещу маджарите. Обратното твърдение едва ли е възможно поради липсата на повече сведения. То важи и за позицията на Търновското царство на Теодор Светослав, което вероятно също останало безучастно към войната между унгарския крал и Милутин, въпреки някои тенденции за сближение с последния [136].

 

В крайна сметка сръбският крал изгубил войната срещу маджарите. Към 1319—1320 г. те успели да възстановят окончателно властта си над Белград и областта Мачва [137]. Трудно е да се каже дали това оказало конкретно въздействие върху положението на видинския деспот като най-близък съюзник на сръбския крал. Възможно е в резултат на победата на Карол Роберт [138] българите да са били изтласкани от Северинския банат и да загубили част от влиянието си над власите, чийто воевода от кумански произход Басараб се признал за унгарски васал [139]. Балансът на силите бил донякъде възстановен след като западната антисръбска коалиция, организирана от папа Йоан XXII, която трябвало да бъде ръководена от унгарския крал и в нея да участват чешкият и полският владетели и херцозите на Австрия, Каринтия и Бавария, през 1320 г. се разпаднала [140].

 

Вероятно през последната година от царуването на търновския цар Теодор Светослав и на сръбския крал Милутин (1321) [141] по границите с Унгария (с нея граничели териториите, подвластни преди всичко на видинския деспот) било спокойно. Малко след смъртта на Милутин обаче в Сърбия избухнали междуособици за неговото наследство, като отделните претенденти се ориентирали и към осигуряване на външна подкрепа. Синът на Драгутин — Владислав, който успял да избята от затвора, се надявал като унгарски васал да получи помощ от своя сюзерен, при когото избягал след като се провалил [142]. Унгарският владетел Карол Роберт се опитал да помогне с военна сила на Владислав срещу най-опасния му противник Стефан Дечански [143]. От своя страна Дечански получил подкрепата на висшето

 

210

 

 

сръбско духовенство, а вероятно и на Византия, като бил коронясан за крал на 6 януари 1322 г. под името Стефан Урош III. Впоследствие той успял да привлече на своя страна влашкия воевода Басараб и татарите, които през 1324 г. нападнали Трансилвания [144], явно за да осуетят по-нататъшната маджарска помощ за Владислав. Това действително позволило на Стефан Дечански да се справи със сина на Драгутин още с. г. Забележителното в случая е, че по същото време новият български цар Михаил III Шишман Асен пропуснал през българска територия голям татарски отряд, който атакувал византийска Тракия [145].

 

За законен наследник на Милутин още приживе бил определен най-големият му син Константин — фаворитът в семейството, а не по-малкият Стефан, който вдигнал неуспешен бунт срещу баща си и бил наказан с ослепяване, но успял поне частично да избегне наказанието [146]. За съжаление, изворите са твърде лаконични и неясни за съдбата на Константин. Знае се, че той бил убит в сражение от брат си Стефан, но без повече подробности [147]. Продължителят на сръбския архиепископ Данило съобщава, че Владислав и Михаил Шишман създавали неприятности на новия крал [148]. Това дало основание на някои изследователи да смятат, че видинският деспот, от 1323 г. — български цар, подкрепил претендента Владислав срещу Стефан Дечански [149]. Срещу това мнение основателно се възразява, че сръбският извор не потвърждава конкретно съюза между Владислав и Михаил Шишман. Същевременно се добавя и неясният аргумент, че главната причина за влошените отношения между новите сръбски и български владетели било сближаването на България с византийците. (След 1324 г.? Но тогава Владислав губи окончателно битката за сръбския престол! [150]) Съществува обаче и друго мнение, което има повече основания: като съюзник и приятел на Милутин, Михаил Шишман се обявил в полза на неговия фаворит Константин, което го противопоставило на Стефан Дечански [151], но заедно с това го конфронтирало и с поддържания от унгарците Владислав. Тази теза се потвърждава и от една унгарска грамота, която съобщава за военни действия срещу България в момент, когато на търновския престол вече седял бившият видински деспот. Следователно през 1322—1323 г. както унгарците, така и българите били враждебно настроени към Стефан Дечански, като същевременно враждували и помежду си. Двете страни не подкрепяли съвместно претендента Владислав и заедно с Византия застанали зад една от страните  триъгълника на борбата за власт в Сърбия след смъртта на Милутин.

 

211

 

 

Но какви са сведенията от въпросния унгарски извор, който повдига нови въпроси около цялостната външна политика както на България, така и на Унгария в Европейския Югоизток през 20-те години на XIV в.? Дали това оказало някакво влияние върху злощастната за българите битка при Велбъжд през лятото на 1330 г. и за катастрофата на унгарските войски във Влашко през есента на с. г.? Става дума за една грамота на крал Карол Роберт от 29 март 1329 г., публикувана за първи път преди малко повече от 30 години [152]. В нея се казва, че магистър Дионисий от рода Сечи, кастелан на крепостите Михалд (Мехадия) и Хазнук (дн. Тьорьокбече, Стари Бечей), превзел

 

„крепостта, наречена Гурен, която се намирала в България под властта на деспота или владетеля на Търново",

 

тъй като неговите войски предприемали чести нападения и причинявали много щети [153]. Превземането на крепостта не станало лесно. При обсадата магистър Дионисий загубил 30 приближени — роднини и служители. Малко по-нататък се казва, че магистърът бил дислоциран в крепостта Михалд (Мехадия), за да отбранява Унгарското кралство „срещу българите, влашкия воевода Басараб, сръбския крал-схизматик, както и татарите" [154].

 

Известията от грамотата са коментирани в унгарската и румънската историография, но не са използвани от българската историческа наука. Унгарските историци обръщат повече внимание върху локализацията на крепостта Гурен (Гьореньвар, дн. Гура-Веий в Румъния), която се намирала между Северин и Оршова. Оттук се прави изводът, че Северин и неговата област били в български ръце през 1323—1329 г. [155]

 

Същевременно сведенията на грамотата са използвани и от румънската историография, като се обръща повече внимание върху хронологията на събитията от 1323—1324 г. [156] Още издателят на грамотата предлата превземането на българската крепост да се датира през 1323 г., но в последно време унгарските историци са по-предпазливи и предпочитат посочената по-широка хронологическа рамка.

 

Според мен въпросните събития могат да се датират през първата половина на 1324 г. Основание за това дава обстоятелството, че в грамотата се намеква за съюз или за съвместни действия между българите, влашкия воевода Басараб, сръбския крал и татарите. Оттук предложената датировка може да се подкрепи с допълнителни аргументи:

 

1. Власите и татарите били традиционни съюзници на българския цар Михаил Шишман. През лятото на 1323 г. те взели участие в българската кампания срещу византийците в Тракия, а през пролетта

 

212

 

 

на 1324 г. 12 000 татари били пропуснати през българските земи, за да нападнат византийска Тракия [157].

 

2. Прави впечатление определението на сръбския крал като схизматик. Още издателят на грамотата правилно смята, че става дума за Стефан Дечански [158]. Но това означава според мен, че маджарите се отказали вече да подкрепят Владислав и признали реалната власт на своя противник над Сърбия, въпреки враждебното определение „схизматик". Тази ситуация била възможна едва през 1324 г. или за времето след това.

 

3. През пролетта на 1324 г. сръбският крал изпратил в Търново дипломатическа мисия, предвождана от архиепископ Данило, която се оказала успешна. Противоречията между сърби и българи поне временно били разрешени, като българският владетел явно признал реалната власт на Стефан Дечански в Сърбия [159]. От друга страна, това временно примирие продължило най-малко до есента на 1324 (до развода на Михаил Шишман с Анна Неда, дъщеря на Милутин и сестра на Дечански) [160] или най-късно до пролетта на 1327 г., когато двете страни окончателно се ориентирали към противоположни позиции във втората фаза на гражданската война във Византия „между двамата Андрониковци" [161].

 

4. През есента на 1324 г. влашкият воевода Басараб атакувал самостоятелно Северинската област западно от р. Олт, но бил изтласкан назад от унгарските войски на магистър Дионисий [162].

 

Следователно през първата половина на 1324 г. между България и Сърбия било постигнато примирие, което вероятно регламентирало общи действия срещу маджарите, или поне постигало съгласие между двете страни за общността на интересите им срещу Унгария. Това се обуславяло от маджарския натиск срещу българите в Северинската област и срещу сърбите в Мачва и южно от нея. Липсват конкретни данни, как впоследствие се развил българо-унгарският конфликт, но косвено може да се смята, че той едва ли завършил в полза на българите. Спорът за Северинската област се изместил в плоскостта маджари—власи, като последните, ръководени от воеводата Басараб, започнали все по-настойчиво да изразяват претенции към тази територия. България окончателно загубила контрол над Северинската област, която отново минала под унгарска власт. Всичко това обаче още повече задълбочило конфликта между Унгарското кралство и България, отразило се отрицателно на българската външна политика и повлияло косвено за катастрофата при Велбъжд през лятото на 1330 г.

 

213

 

 

Основания за подобна преценка ми дават някои основни черти на българската външна политика в периода 1327—1330 г., както и характерът на сръбско-унгарските отношения по това време:

 

1. Българският цар Михаил III Шишман Асен, въпреки някои тактически опити да играе самостоятелно като извлече дивиденти от втората фаза на „войната между двамата Андрониковци", от 1327 г. сравнително трайно се обвързал с младия Андроник III, докато сръбският крал Стефан Дечански подкрепял стария Андроник II [163]. Всичко това довело след детронацията на стария василевс — към края на 1328 или началото на 1329 г., до сключването на българо-византийски съюзен договор, насочен срещу Сърбия [164].

 

2. В дипломатическата подготовка на очертаващия се военен сблъсък главно между Сърбия и България за владеенето на Македония прави впечатление, че и двете страни не успели да привлекат един толкова важен и ключов външен фактор като Унгария. Според мен най-големи възможности за това имала България, тъй като според наличните данни сръбско-унгарските отношения били много по-враждебни [165] от българо-унгарските. Презумпцията за враждебност между България и маджарите тогава [166] е твърде условна, доколкото може да се основава върху добрите отношения на Михаил Шишман с традиционните противници на Унгария — власи и татари.

 

3. След голямата унгарска победа над татарите в Трансилвания през 1326 г. влашкият воевода Басараб отново потвърдил лоялността си като васал на маджарите и деиствително се помирил с Карол Роберт. Били подобрени и отношенията между Басараб и папа Йоан XXII, който го призовал да подпомогне усилията на монасите-доминиканци срещу еретиците в подвластните му територии. Съюзът между българите на Михаил Шишман и власите на Басараб тревожел унгарския крал, който явно го възприемал като заплаха за унгарските интереси в Трансилвания и Северинската област [167]. Затова пасивността на българската дипломация към Унгария, която малко преди това воювала отново със сърбите за Мачва, в този момент е трудно обяснима. Мисля, че в дипломатическата подготовка на войната срещу сърбите българите допуснали голяма грешка, като не си осигурили поне доброжелателен неутралитет от страна на унгарското кралство. Тази грешка не можела да компенсира проваления опит на сърбите да привлекат на своя страна влашкия воевода. Те заместили този провал с подобряване на отношенията си с Дубровник и Венеция, с помощта на които успели да привлекат много западни наемници [168].

 

214

 

 

Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. завършила не само с поражението на българските войски, на техните съюзници и гибелта на цар Михаил Шишман, но и с катастрофа за цялата външна политика през последните години на управлението му [169]. Тя имала особено тежки последици не само за отстояването на българщината в Македония, но довела и до превръщането на България във второстепенен политически фактор на Балканите, съобразяващ се оттук нататък главно с издигащата се Сърбия. Българската държава се оказала неспособна до завладяването ѝ от османските турци да реализира по-значима собствена външна политика и да организира по-ефективно в дипломатическо и военно отношение някаква преграда срещу разрастващата се турска експанзия.

 

Военнополитическите последици за България от катастрофата при Велбъжд се проявили още през с. г. Те се изразяват не само в унизителното положение спрямо Сърбия, след като начело на държавата застанало сръбското протеже Иван Стефан, наложено с подкрепата на сръбски военен отряд, изпратен в Търново [170]. Поражението оказало негативно въздействие и върху най-близкия съюзник на Михаил Шишман — влашкия воевода Басараб, а оттам косвено и върху относителното задълбочаване на конфликта между българи и маджари. През есента на 1330 г. унгарският крал, явно повлиян от вестта за поражението на българския цар и неговите влашки съюзници при Велбъжд, предприел с малка войска предимно от кумански наемници, тъй като основните сили се сражавали в Полша, военна инспекция в Трансилвания и Северинската област, за да затвърди сюзеренитета си над Басараб. Може би именно защото вече бил лишен от българска подкрепа, влашкият воевода обещал лоялност на маджарите като техен васал. След това, преднамерено или не, неговите сили нападнали изненадващо кралския отряд в един от планинските проходи. Карол Роберт едва успял да се измъкне от клопката със самоотвержените усилия на най-близките му другари, изгубвайки по-голямата част от куманските наемници [171]. Вероятно поради тежката ситуация, в която се намирала, българската страна останала безучастна към това събитие. Липсват данни за евентуална намеса и на новия видински господар Белаур, брат на Михаил Шишман [172].

 

Откритата просръбска ориентация на цар Иван Стефан (1330—1331) дава основание да се смята, че негативният характер на българо-унгарските отношения се запазил по време на неговото управление, доколкото изобщо може да се говори за някакви отношения между двете страни, тъй като в изворите липсват сведения.

 

215

 

 

По ирония на съдбата, голямата вътрешнополитическа промяна през пролетта на 1331 г. — превратът на протовестиария Раксин и логотета Филип, който поставил на българския престол ловешкия деспот Иван Александър [173] — не довела до значителен завой във външнополитическата ориентация на България, особено по отношение на сърбите и власите. Това може да означава, че враждебността в българо-унгарските отношения се запазила през целия период на управлението му и логично довела до избухването на войната между двете страни през 1365—1370 г.

 

Още в началото на 20-те години на XIV в., когато бил ловешки деспот, Иван Александър сключил брак с Теодора, дъщеря на влашкия воевода Басараб, който продължил най-рано до 1345—1346 г. [174] Това оказало решаващо въздействие за формирането на враждебната външна политика на България към маджарите по времето на цар Иван Александър, защото малжарите били по онова време срещу борбата на власите за по-широка автономия. Още по- голямо въздействие за изграждането на определена антиунгарска линия във външната политика на България имали българо-сръбските отношения. През пролетта на 1332 г. сестрата на царя Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Дущан [175]. Напълно споделям мнението, че тази постъпка, „може би необходима за момента, в крайна сметка се оказала недостатъчно прозорлива и българската държава трябвало да плати висока цена за мира със Сърбия" [176]. Няма да е пресилено, ако положението се характеризира по следния начин— България била в сянката на Сърбия.

 

Напоследък бе изказана интересната идея, че вътрешнополитическите проблеми на Иван Александър непосредствено след възкачването му на търновския престол, породени от бунта на Белаур във Видин, не били разрешени толкова бързо, както се приема (до 1332 г.). Те продължили по-дълго — вероятно до издаването на т. нар. „Песнивец" през 1337 г. [177] В приписката към него между победите на Иван Александър се споменават „Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава" [178]. Ето как Кантакузин описва собствените си заплахи, отправени към пратениците на търновския цар през 1341 г.: „... ние с кораби ще закараме по Дунав Шишман до Видин, като предизвикаме гражданска война сред вас..." [179] Всичко това показва, че Видинската област създавала сериозни проблеми за властта на Иван Александър [180]. Тук бих могъл да поставя въпроса: не е ли това една от основните причини за така търсеното приятелство на Стефан Душан и за „сателитната" политика на България спрямо Сърбия? Каква е ролята на намиращата се близко до Видинската

 

216

 

 

област Унгария? За съжаление, на тези въпроси не може да се даде някакъв отговор поради липсата на сведения.

 

Политиката на Иван Александър към избухналата нова византийска междуособица от есента на 1341 г., за разлика от действията на неговия предшественик Михаил Шишман, била в пълно съзвучие със сръбската политика. Най-напред и двамата се обявили за противници на Кантакузин [181]. Когато сърбите решили да го подкрепят през 1342 г., търновският цар се опитал да склони краля и неговата жена — сестра си, да пленят и убият Кантакузин, но след като те отказали, българският владетел бил принуден да изпрати войска в Димотика в помощ на Кантакузиновата съпруга Ирина [182]. Когато Стефан Душан се отдръпнал от съюза с Кантакузин през 1343 г., Иван Александър приел отново предложението на групата около Апокавк и Анна Савойска за съвместни действия срещу претендента [183].

 

Сръбският владетел Стефан Душан отвоювал постепенно и методично от византийците цяла Македония, Албания, Епир, Тесалия и Акарнания, осланяйки се и на сключения династически и политически съюз с България, което му позволило да се самопровъзгласи за „цар на сърби и гърци" и да обяви Сръбската архиепископия за патриаршия" [184]. Всичко това, разбира се, станало с одобрението на българския цар, което едва ли може да се характеризира по друг начин, освен като предателство към българското население в Македония [185].

 

При това отношение на Иван Александър към завоюването на Македония от сърбите, както и поради общата им политика към Византия може да се предположи, че българската страна подкрепяла Стефан Душан и в честите му войни срещу унгарците — най-сериозните и опасни за сърбите врагове, които не ги допуснали да се закрепят в Мачва. Това предопределило и откритите военни стълкновения между сърби и маджари през 1334—1335, 1338—1339, 1342, 1346 и 1350 г. [186] Българската държава вероятно заемала поне доброжелателен за сърбите неутралитет. Опитите на папа Бенедикт XII да предизвика някаква промяна на българската външна политика, както и по-доброжелателно отношение към идеята за възстановяване на унията с Римската църква, за което свидетелства писмото му от 1337 г. [187], явно не довели до положителен резултат.

 

Не мога да приема становището, че след 1346 г. се стигнало до влошаване на българо-сръбските отношения, за което свидетелствала грамотата, дадена от Стефан Душан в полза на дубровнишките търговци [188]. Всъщност според грамотата, издадена на 20 септември 1349 г., сръбският владетел твърде прагматично и съвсем естествено

 

217

 

 

забранявал продажбата на оръжие от страна на Дубровник на всички съседни на Сърбия държави, включително и на влашкия воевода Басараб. Позволявало се това да става само [189]. В случая е по-логично да се смята, че Стефан Душан се ръководел от елементарни съображения за сигурност, отколкото да се търсят прояви на враждебност, включително и към България.

 

В една приписка от ръкопис на Хилендарския манастир, датирана около 1347 г., областите на „господину кралю четврьтому Стефану" се изброяват по следния начин:

[190].

 

Тук няма дори и намек за някакви враждебни действия между българи и сърби, а само информация, че Стефан Душан владеел и част от българските земи „до Видин", които явно не включвали и града. Всъщност част от западните български земи, обхващащи главно Нишката област, попаднали под сръбска власт още през 1330 г., след голямото българско поражение при Велбъжд [191]. Датирането на приписката през 1347 г. според мен не е съвсем сигурно: в нея Стефав Душан е титулуван като крала, а по това време (от края на 1345 г.) той вече се провъзгласил за „цар на сърби и гърци"; завоеванията му са представени само до Христопол (дн. Кавала, т. е. Източна Македония) и Драч (Северна Албания), което съответства повече на ситуацията около 1343 г. [192] — време на особено добри отношения между сръбския владетел и търновския цар.

 

За евентуалното подобряване на българо-унгарските отношения докъм средата на XIV в. едва ли допринесло и уреждането на отношенията с Венеция с договорите от 1344 и 1347 г., потвърдени и от писмото на Иван Александър до венецианския вожд Андреа Дандоло от 4 октомври 1352 г. [193] Политиката на Венеция по това време била много враждебна на Унгария, главно заради споровете за Далмация, които често прераствали във въоръжени конфликти между двете страни [194]. Във външната политика на България спрямо венецианците отново се наблюдава съгласуваност с действията на сръбския крал. Известно е, че още през 1346 г. Стефан Душан предложил на венецианския сенат съвместни действия за завладяването на Константинопол; макар че първоначално отказали, през 1348— 1349 г. венецианците засилили връзките си със Сърбия [195].

 

За това, че е трудно да се говори за промяна на българската позиция към Сърбия, а оттам и спрямо Унгария, свидетелстват и фактите, доказващи общата им външнополитическа линия към Византия

 

218

 

 

и главно към Кантакузин в края на 40-те—началото на 50-те години на XIV в. [196] Когато в началото на 1351 г. Кантакузин изпратил посолство в Търново, което да преговаря за съвместни действия срещу турците, българският владетел в началото проявил склонност към съгласие, но впоследствие, „когато кралят [на сърбите] научил, упрекнал го немалко"' [197]. После преговорите били прекъснати. Фактически България и Сърбия докрай останали противници на Кантакузин. Неслучайно през 1353 г. той отново укорил своя противник Йоан V Палеолог за съюза му със сърби и българи срещу него (малко преди това, на 10 октомври 1352 г., към тяхната коалиция се присъединила и Венеция), което го принудило да потърси отново турска помощ [198].

 

Твърди се, макар и твърде условно, че в събитията от 1351—1352 г., когато Йоан VI Кантакузин сключил съюз с венецианско-каталонската коалиция срещу Генуа, търновският царски двор заел прогенуезка политическа ориентация [199]. Тъй като Генуа имала подкрепата на унгарския крал, айдънския емир и османския султан [200], това предполата и промяна на отношенията между България и тези страни. Внимателният анализ на всички известия за действията на генуезците срещу Созопол, посещението им в Несебър и пратеничествата им до Търново, от друга страна, срещата на Иван Александър в Никопол с командващия венецианската флота, на която било потвърдено спазването на договора от 1347 г., показват, че България се стремяла да запази най-малкото неутралитет [201]. Според мен през 1351—1352 г. Иван Александър не изменил на традиционния си съюз с Венеция и Сърбия по време на венецианско-генуезката война за Проливите [202].

 

Трудно е да се установи дали през времето след 1324 г., когато България явно загубила окончателно северозападните си отвъддунавски владения (част от Северинската област), докъм средата на XIV в. настъпили значителни териториални изменения около границите с маджарите. Сигурно е, че през 1332 г. според описанието на барския архиепископ Гийом Адам „Упътване за пътуване към Светата земя" най-краткият път за Константинопол минавал през България, в която се влизало от Унгария [203]. Следователно между двете Страни продължавала да съществува обща граница. Вероятно тя се запазила непроменена от 1325 до 1365 г., като минавала главно по Дунав, в участъка от Оршова поне до Видин.

 

Разгледаният сравнително дълъг период от българо-унгарските отношения бил изпълнен предимно с враждебност, която на няколко пъти прераствала във въоръжени стълкновения (1280—1292 — с Браничевската област на Дърман и Куделин; 1317 г. — с видинския

 

219

 

 

деспот Михаил Шишман; 1324 г. — със същия вече като български цар). Макар и да звучи парадоксално, но поради особеностите на периода, особено в първия етап, докато браничевските владетели се биели срещу маджарите, търновският цар Георги Тертер вероятно поддържал добри отношения с унгарците; същото можела се предположи и за неговия наследник Теопор Светослав през 1306—1307 г. Затова този етап от българо-унгарските отнрщения може би трябва да се характеризира като период на равновесие на силите.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ IX ГЛАВА

 

1. Ников. Към историята на северозападните български земи, 43—64;  Видинското княжество, 38—83;  Съдбата на северозападните български земи, 29—41, 63—122, 138—143.

 

2. Златарски. История, III, 540—541;  Мутафчиев. История, 328—330;  История на България, 3, 291—293;  Коларов. Българо-сръбски отношения, 216—217.

 

3. Вж. тук, гл. VIII.

 

4. Wеrtnеr. Ungarns Palatine und Bane, 159—160;  Szentpétery. Machow, S. 876;  Hóman. Geschichte, II, S. 194.

 

5. Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 28, no 2329 (27 ноември 1272 г.);  p. 29, no 2330 (28 ноември 1272 г.);  no 2331 (28 ноември 1272 г.);  p. 33, no 2344 (2 януари 1273 г.);  p. 34, no 2345 (3 януари 1273 г.);  p. 35, no 2349 (4 февруари 1273 г.);  p. 37, no 2350 (12 февруари 1273 г.); p. 38, no 2351 (1 март 1273 г.);  р. 39, no 2355 (29 март 1273 г.);  р. 40, по 2363 (14 май 1273 г.).

 

6. Пак там, II/2—3, р. 30, no 2332;  р. 31, no 2335 (декември 1272 г.).

 

7. Пак там, II/2—3, р. 33, no 2344 (2 януари 1273 г.);  р. 34, no 2345 (3 януари 1273 г.);  р. 35, no 2349 (4 февруари 1273 г.);  р. 37, no 2350 (12 февруари 1273 г.);  р. 38, no 2351 (1 март 1273 г.);  р. 39, no 2355 (29 март 1273 г.);  р. 40, no 2357 (30 март 1273 г.).

 

8. Пак там, II/2—3, р. 41, no 2362.

 

9. Пак там, II/2—3, р. 42, no 2363.

 

10. Пак там, II/2—3, р. 43, no 2365, 2366.

 

11. Пак там, II/2—3, р. 43—44, no 2367 (26 май 1273 г.);  р. 46, no 2375 (29 май 1273 г.);  р. 48, no 2379 (2 юни 1273 г.);  р. 49, no 2380 (7 юни 1273 г.); no 2382 (21 юни 1273 г.);  р. 50, no 2383 (24 юни 1273 г.); no 2384 (26 юни 1273 г.);  р. 52, no 2392 (17 юли 1273 г.);  р. 61, no 2422 (1273 г.);  р. 63, no 2427 (1273 г.).

 

12. Пак там, II/2—3, р. 47, no 2376, 2378.

 

13. Ников. Към историята на северозападните български земи, с. 44, 57;  Видинското княжество, 38—39;  Златарски. История, III, с. 540;  История на България. 3, с. 291;  Fine. Late Balkans, p. 181.

 

14. Hиков. Към историята на северозападните български земи, 54—55, 58;  Видинското княжество, с. 40;  Коларов. Българо-сръбски отношения, с. 221, бел. 14;  Finе. Late Balkans, p. 181.

 

15. Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 58, no 2412 (27 септември 1273 г.).

 

16. Gуörffy. Geographia, III, 317—319, 487—489.

 

17. Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 58, no 2414 (29 септември 1273 г.);  p. 61, no 2422 ( 1273 г.);  p. 63, no 2427 (1273 г.);  p. 67, no 2443 ( 12 януари 1274 г.);  p. 73, no 2462 (22 февруари 1274 г.);  p. 97, no 2518 (23 юли 1274 г.);  р. 100, no 2524 (8 август 1274 г.).

 

220

 

 

18. Пак там, II/2—3, p. 230, no 2942.

 

19. Пак там, 11/2—3, p. 23, no 2314 (15 ноември 1272 г.).

 

20. Пак там, II/2—3, p. 29, no 2330 (28 ноември 1272 г.) — последната е на р. 63, no 2427 (декември 1273 г.).

 

21. Пак там, II/2—3, р. 109, no 2550 (7 септември 1274 г.) — последната е на р. 176, no 2752 (декември 1276 г.).

 

22. Пак там, II/2—3, р. 146, no 2659 (4 декември 1275 г.) — последната е на р. 162, no 2711 (юли 1276 г.).

 

23. Пак там, II/2—3, р. 198, no 2823 (10 ноември 1277 г.) — последната е на р. 242, no 2985 (юни—август 1279 г.).

 

24. Макар ме изглежда като трафаретен израз, показателни в това отношение са последните думи от повечето унгарски кралски грамоти през този период: „et alliis quampluribus comitatis regni nostri tenentibus et honoris" (Bж. предходното цитиране).

 

25. Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 252, no 3019;  Hazai. Okmánytár, VI, No 177, p. 248.

 

26. Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 59, no 2415 (29 ноември 1273 г.);  p. 153, no 2676 (1275 г.).

 

27. Пак там, II/2—3, 189—190, no 2799, 2800.

 

28. Вж. Тук, бел.14.

 

29. Ников. Българо-унгарски отношения, 179—184;  Видинското княжество, 25—26;  Златарски. История, III, 539—540;  История на България, 3, с. 277;  Fine. Late Balkans, 181—182.

 

30. Ников. Българо-унгарски отношения, с. 183.

 

31. Hóman. Geschichte, II, 191—200;  Кristó. Die Arpadendynastie, 240—243.

 

32. Ников. Българо-унгарски отношения, 178—179;  Златарски. История, III, с. 539.

 

33. I Registri della cancellaria angioina, V, p. 243;  Ников. Българо-унгарски отношения. с. 173;  Dujčеv. Calabria е la Bulgaria, p. 516;  Андреев. Неаполитанското кралство, 65—67.

 

34. Вж. тук. гл. VIII.

 

35. Dujčеv. Calabria е la Bulgaria, p. 515;  Carlo d'Angio. p. 116;  Aндpеев. Неаполитанското кралство, с. 68.

 

36. Срв. първото издание на този интересен текст у Макушев (Итальянские архивы, с. 29);  български преводи: Златарски. История, III, с. 524 (неточен — превежда само името „България");  Андреев. Неаполитанското кралство, с. 64 (превежда „България... кралството Загора", но прави твърде странен коментар на с. 62, 65, бел. 29).

 

37. Срв. коментара на Dujčеv. Calabria е la Bulgaria, p. 516, n. 1 (Regno di Zagora = Търновско царство);  в същия смисъл са и разсъжденията на Поливянни. Средновековният български град, 94—95.

 

38. Срв. превода на Андреев (Неаполитанското кралство, 65—66), а също прегледа на различните мнения и основанията за датировката през 1272 г.; към тях трябва Да се прибави и Dujčеv. Calabria е la Bulgaria. p. 515 (1281 г.).

 

39. Андреев. Неаполитанското кралство, с. 69;  Историја српског народа, I, с. 354. В последно време се изказа интересна хипотеза за произхода на кралица Елена: тя била дъщеря на унгарския бан на Срем, син на Исак II Ангел и Маргарита Арпадина — Йоан Ангел, който бил женен за Матилда дьо Куртене. Освен Елена те имали още една дъщеря — Мария.  MсDaniеl, G. L. On Hungarian-Serbian Relations in the Thirtheen Century: John Angelos and Queen Jelena. — Ungarn Jahrbuch, 12, (1982—1983), 43—50.

 

221

 

 

40. Историја српског народа. I, с. 352;  Kristó. Die Arpadendynastie, S. 217.

 

41. Златарски. История, III, с. 536;  Мутафчиев. История, с. 306;  Андреев. Неаполитанското кралство, с. 71.

 

42. Златарски. История, III, с. 537;  Nicol. Last Centuries, p. 54;  Пaвлов. България и походите на „Златната орда", 145—146;  България, Византия и Мамелюкски Египет през 60-те—70-те години на XIII в. — ИПр, 45/3, (1989), 15—25 (според мен авторът проявява известен стремеж към абсолютизиране на дипломатическите успехи на Търново спрямо татарите и мамелюкски Египет).

 

43. Златарски. История, III, 537—538;  История на България, 3, с. 277. Срв. приписката в Търновското евангелие от 1273 г.: „... при царуването на благоверния цар Константин и неговия син Михаил" (Дуйчев. СБК, II, с. 65;  СБЛ, 3. с. 102;  Hачев, Фермaнджиев. Приписки, с. 51);  вж. една приписка от 1277 г.: „В годината 6785 при светия и превисок цар Константин, неговата царица Мария и тяхното чадо Михаил Багрянородни..." (Дуйчев. СБК, II, 279—280;  Начев, Ферманджиев. Приписки, с. 52).

 

44. Андреев. Неаполитанското кралство, с. 70. Обясненията на автора в коментара към това известие, че помощта на италианския професор по право била нужна на Константин Тих и Мария според мен не са особено убедителни. Както е известно, по същото време Търново развивало странна дипломатическа активност в Близкия изток, която, от една страна, успяла да впечатли ерусалимския патриарх Григорий, но от друга страна, предизвикала подозренията на египетския султан и в крайна сметка едва ли донесла нещо съществено за България (Златарски. История, III, 536—537).

 

45. Ostrogorsky. Geschichte, 380—381;  Nicol. Last Centuries, 56—57.

 

46. Nicol. Last Centuries, 58—59;  Fine. Late Balkans, p. 185.

 

47. Сведения за преминаването на това пратеничество липсват в Дубровнишките архиви; името на рицаря Лукизин (Capitaneum Aquile) липсва в списъците на длъжностните лица от времею на Шарл д'Анжу (Андреев. Неаполитанското кралство, с. 70, бел. 85).

 

48. Златарски. История, III, 542—543;  Мутафчиев. История, с. 318;  История на България, 3, с. 277;  Fine. Late Balkans, 181—183.

 

49. Златарски. История, III, 544—575;  Мутафчиев. История, 319—325;  История на България, 3, 277—290;  Fine. Late Balkans, 195—198.

 

50. Fine. Late Balkans, 183—184.

 

51. Дуйчев. СБК, II, 65—66;  СБЛ, 3, с. 103;  Hачев, Ферманджиев. Приписки, с. 52.

 

52. Срв. хронологията на Failler. Chronologie, II, p. 241.

 

53. M. Phil., II, p. 251;  превод от: Самият Търновград, 107—108. Малко по-различен стилистично е преводът в ГИБИ, X, 145—146. Според мен няма основание твърдението на П. Петров (Мануил Фил, с. 567), че тези сведения на византийския поет не могат да се приемат за верни; обратното се поддържа и от Pljakоv. Les relations, p. 273.

 

54. Срв. хронологията, предложена от Failler. Chronologie, II, p. 239, 241 (1279 г.). Все пак съм склонен да допусна, че това можело да стане и в началото на 1280 г.

 

55. История на България, 3, 291—293.

 

56. Hиков. Към историята на северозападните български земи, 61—63;  Видинското княжество, с. 43, 84;  Мутафчиев. История, с. 328; Бурмов. Шишмановци, с. 229;  Божилов. Асеневци, II, № 26, с. 119.

 

57. Павлов. Куманите, с. 23.

 

58. Hóman. Geschichte, II, S. 210;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 244.

 

59. A. de Воnf., dec. II, lib. 10. p. 22195–100 (ЛИБИ, V/1).

 

222

 

 

60. Вж. тук, бел. 1, 2; на тях е обърнато внимание и в чуждата историография:  Динић. Однос измећу Милутина и Драгутина, с. 52;  Mavrоmatis. Milutin, 21—22;  Историја српског народа, I, 442—443;  Fine. Late Balkans, 220—221.

 

61. Ников. Към историята на северозападните български земи, с. 47 (текст), 51 (превод), 57—58 (коментар);  Szentpéterу, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 348—349, no 3350.

 

62. Ников. Към историята на северозападните български земи, с. 59;  Hóman. Geschichte, II, S. 200;  Mavromatis. Milutin, р. 1521–23;  Илиев. Шишмановият поход, с. 53, 57. Необходимо е още веднъж да се подчертае, че Мачванската област не била част от някаква Драгутинова сръбска държава, а унгарско банство, като от 1290 г. в главния град Белград започнало да съществува и самостоятелно католическо епископство. За първи път то е засвидетелствано в писмо на папа Николай IV до апостолическия легат епископ Евгубий (Thеinеr. Mon., I, p. 366;  Wеnzel. Az Árpád-kori, V; Monumenta, X, 4—5): първият епископ Бенедикт е засвидетелстван в унгарски грамоти от 1293—1295 г. (Szentpéterу, Воrsa. Az Árpád-házi, II/4, p. 113, no 3919;  p. 146, no 4012;  p. 150, no 4024;  p. 154, no 4039;  Wеnzеl. Az Arpád-kori, V, p. 141).

 

63. Съгласно договора от Дежево — Историја српског народа. 1, 438—439.

 

64. Срв. превода на архиепископ Данило у Коларов. Българо-сръбски отношения, с. 216.

 

65. Hиков. Към историята на северозападните български земи, с. 60;  Видинското княжество, с. 62;  Коларов. Българо-сръбски отношения, с. 217;  Историја српског народа, I, 442—443;  История на България, 3, с. 291.

 

66. Ников. Видинското княжество, 82—83;  Коларов. Българо-сръбски отношения, с. 217;  Историја српског народа, 1, с. 443;  История на България, 3, 291—293;  Илиев. Шишмановият поход, 54—56.

 

67. Срв. грамотите на крал Андрей III:  Szentpéterу, Borsa. Az Árpád-házi, II/4, p. 125, no 3951 (10 ноември 1293 г.);  p. 201, no 4182 (13 юли 1298 г.);  Wenzel. Az Árpád-kori, XII, Monumenta. XXII, No 492. p. 617.

 

68. История на България, 3, с. 294;  Fine. Late Balkans, p. 198.

 

69. Пенчев. Сребърното монетосечене на цар Георги Тертер, 24—25;  Юpукова, Пенчев. Печати и монети, 93—97;  Дочев. Монети, 82—84.

 

70. Ostrogorsky. Geschichte, S. 383;  Соколов. Венеция и Византия, 86—87.

 

71. Саrаbеllеsе, Fr. Carlo d'Angio nei rappotici е commerciali con Venezia е l'Oriente. Bari, 1911, 39—40;  Мутафчиев. История, с. 326;  Цветкова, Б. А. Българо-тесалийски отношения по времето на Георги Тертерий I. — ИБИД, 23—24, (1949—1950), 415—418;  Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 29;  Nicol. Last Centuries, 67—68;  Историја српског народа, I, с. 439;  История на България, 3, с. 294;  Fine. Late Balkans, p. 199;  Pljakоv. Les relatons, p. 275;  Петков. България и византийско-неаполитанския конфликт, 1—4.

 

72. Мутафчиев. История, 326—327;  Ostrogorsky. Geschichte, 383—384;  Nicol. Last Centuries, 67—68;  Историја српског народа, 1, 439—440;  История на България, 3, с. 296;  Pljakоv. Les relations, p. 276;  Петков. България и византийско-неаполитанския конфликт, 4—7.

 

73. Laiоu. Latins, p. 30;  История на България, 3. 296—297;  Pljakоv. Les relations, p. 276. В последно време ce изказа необоснованото твърдение, че политиката на цар Георги I Тергер към Византия никога не била враждебна, а неутрална, тъй като България била в зависимост от империята, закрепена с договорите от 1279, 1284 и 1285 г. (Hуждин, О. И. Империя и Болгария в годы правления Георгия I Тертера (1280—1292). — В: Славяне и их соседи. Имперская идея в странах Центральной, восточной и Юго-Восточной Европы. Тезисы XIV-ой конференции. М., 1995, 50—51).

 

223

 

 

74. Pljakоv. Les relations, p. 277. Против неговата постановка ce обявява и Петков. България и византийско-неаполитанския конфликт, с. 11, бел. 35.

 

75. Неправилно се твърди, че българският цар Георги Тергер и унгарският крал Ладислав IV произхождали от един и същ кумански род Тертероба (Павлов. Куманите, с. 23;  основава се неточно на Pritsak, O. The Polovcians and Rus'. — AEMAe, 2, (1982), p. 373. Всъщност ПриТцак твърди, че от въпросния род произхождал куманският вожд Когян; същият род участвал във войната срещу Киев в 1185 г.;  Golden, P. В. Cumanica IV. The Tribes of the Cuman-Qipčaqs. - AEMAe, 9, (1995—1997), p. 119.

 

76. Срв. Дриновския поменник: „Шишману, благоверному царю", като името му стои между царете Георти I Тергер и Теодор Светослав (Иванов. Поменници, с. 153).

 

77. Ников. Татаро-българските отношения, с. 15;  История на България, 3, с. 293, 298;  Pljakоv. Les relations, 279—281.

 

78. Hóman. Geschichte, II, 212—213.

 

79. Пак там, с. 215.

 

80. Пак там, с. 216.

 

81. Пак там, 27—218.

 

82. Пак там, 225—226;  Динић. Однос измећу Милутина и Драгутина, с. 57;  Историја српског народа, I, с. 450.

 

83. Thеinеr. Mon., I, 375—376;  Fejér. Codex, VII/5, 489—491;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, 512—516.

 

84. История на България, 3, с. 298;  Pljakоv. Les relations, p. 285 (до 1291 г.).

 

85. Ников. Татаро-българските отношения, 90—93;  Mavromatis. Milutin, 116—118;  История на България. 3, 298—299;  Божилов, Ив. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Българско средновековие. Сб. в чест на Ив. Дуйчев, 79—80;  Българите във Византийската империя, с. 348. № 437;  Pljakоv. Die Aussenpolitik, 21—36.

 

86. Срв. по-уверената датировка на Файн (Late Balkans, p. 227) и на П. Ангелов (Болгаро-сербские отношения, с. 110, бел. 10), както и по общата на К. Иречек (История на българите, с. 331, бел.61 — датира го по времето на Смилец, но след смъртта на Ногай, която обаче погрешно поставя през 1293 г.); по-неубедителна е хронологията на П. Ников (Татаро-българските отношения, с. 27) и В. Златарски (Българо-сръбски отношения, с. 30), според които въпросният брак се състоял през 1309—1310 г. Мнението, че Стефан Дечански бил син на Милутин и Анна Тертер Асенина (Ников. Татаро-българските отношения, с. 31) е неприемливо — срв. критиката на Mошин. Балканската дипломатија, 138—139.

 

87. За брака на Георги I Тергер с Мария или Кира Мария — дъщеря на Мицо и сестра на Иван III Асен, след който се родила бъдещата сръбска кралица Анна, както и за съдбата на първата му съпруга Мария, майка на сина му Теодор Светослав, срв. Mavromatis. Milutin, 37—39, 45—46;  Божилов. Фамилията на Асеневци, II, № 3, 257—258.

 

88. Ostrogorsky. Geschichte, 403—404;  Mошин. Балканската дипломатија, 188— 189;  Историја српског народа, 1, 446—447.

 

89. Недоумение предизвиква мисълта на З. Пляков (Die Aussenpolitik. S. 25) за пребиваването на български пратеник дълго време в Белград (sic!), който трябвало да уреди сключването на брак между Смилецовата вдовица и сръбския крал по време на мисията на Теодор Метохит. За местопребиваването му и за неговите действия, които имали по-друг характер, срв. текста и превода от П. Ников на „Пратеничеството", описано в Посланието на Теодор Метохит до Никифор Хумнос от 1299 г. в: Гюзелев. Извори в австрийските архиви, I, № 22, 80—119.

 

224

 

 

90. История на България, 3, с. 299;  Fine. Late Balkans. 227—228.

 

91. Hóman. Geschichte, II, 275—277;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 253.

 

92. Hóman. Geschichte, II, 279—280.

 

93. Превод на Ил. Илиев от Königsaaler Geschichts-Quellen, p. 175: Interea dux Austriae cum Ungaris, Bulgaris et paganis crudelitate comitante ipsum per Moraviam fetur feritate ferina, ubi feralia per saecula inaudita, suae virtutis et victoriae reliquerat insignia.

 

94. Динић. Одиос измећу Милутина и Драгутина, с. 57;  Историја српског народа, 2, с. 459.

 

95. Динић. Однос измећу Милутина и Драгутина, 58—61;  Историја српског народа, 2, 451—454;  Finе. Late Balkans, p. 256.

 

96. Hиков. Видинското княжество, с. 62;  Mavromatis. Milutin, p. 55, n. 150. В последно време бяха изказани някои интересни съображения около началната хронология на установения тесен съюз между Шишмановци във Видин и сръбския крал Милутин от началото на XIV в. Илиев, Н. Малолетен ли е бил цар Иван-Стефан през 1330 г.? — ИПр, 45/6, (1989), 50—52.

 

97. Динић. Однос измећу Милутина и Драгутина, с. 62;  Историја српског народа, 2, с. 455.

 

98. Miller. Latins in the Levant, 215—216;  Sеttоn, К. M. Catalan Domination of Athens 1311—1388, Cambridge, Mass., 1948, p. 4;  Оstrоgоrsky. Geschichte, 406—407;  Nicol. Last Centuries, 128—133;  Laiоu. Constantinople and the Latins, 160— 229;  Fine. Late Balkans, 232—233. Това оказало влияние и върху отношенията на Търново с венецианците, а оттам и косвено към унгарците: Гюзелев. Клетва и договор, с. 157;  Les relations, p. 290.

 

99. Ottokars Österr. Reimchronik, p. 115288517–88520; Аrmbruster. Der Donau-Karpatenraum, S. 85.

 

100. Hóman. Geschichte, II, S. 288;  Динић. Однос измећу Милутина и Драгутина, с. 64;  Историја спрског народа, 1, с. 459;  Fine. Late Balkans, p. 256.

 

101. Mошин. Договорот на крал Урош II Милутин со Карло Валоа од 1308 г., 422—427;  Mavromatis. Milutin, 121—136;  Историја српског народа, 1, 455—457.

 

102. История на България, 3, с. 306. Позоваването там на труда на Лайу е произволно и неправилно. Срв. Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 233: „During the years 1306—1308, Charles of Valois had built up a system of alliances which included the pope, the king of France, Venice, Serbia, the Catalans, the king of Armenia, and a number of important Greeks eager to support his cause."

 

103. Gjuzеlеv. Das Papsttum und Bulgarien, S. 193.

 

104. Сръбските учени са категорични, че Ладислав Кан (Апор) омъжил своята дъщеря за Драгутиновия син Владислав (Динић. Однос измећу краља Милутина и Драгутина, 64—66;  Исторiја српског народа. 1, с. 459); по-предпазливи са унгарските историци, които говорят само за сродяването на Ладислав Кан със сръбския кралски двор, без да уточняват имена (Нómаn. Geschichte, II, S. 285;  Кpишто. Ласло Кан и Трансильвания, 21—22);  неправилно е становището на румънската историография, че става дума за брак между дъщерята на Ладислав Кан и сина на Милутин — Стефан Урош (Pop. Romanians and Hungarians, p. 198).

 

105. История на България, 3, с. 306.

 

106. Мутафчиев. История, с. 336 (неправилно датира брака между Теодор Светослав и Теодора през 1319 г.);  Dölger, Fr. Einiges über Theodora die Griechin, Zarin der Bulgaren (1308—1330). — In: Mélanges Henri Grégoire, I; Annuaire de l'Institut de philologie et d'histoire orientales et slaves, IX, Bruxelles, 1949, 211—221 / Παράσπορα. 30 Aufsätze zur Geschichte, Kultur und Sprache des byzantinisches Reiches. Ettal, 1961. 222—230;  Пляков. Българо-византийски отношения, 99—101.

 

225

 

 

107. Пахимер на три пъти споменава, че причина за враждебните действия на деспота бил бракът му със „сестрата на Тертер" (Rec. Bekkerus), II, p. 396, 406, 408 (ГИБИ, X, 199—201).

 

108. Причина за това отношение не бил само бракът с Анна Тертер, сключен вероятно още през 1301 г.; въпросният деспот явно установил връзки с българския владетел, а сигурно и с останалите противници на Андроник II:  Фериjанчић. Деспоти, 39—40;  Роlеmis, D. I. The Doukai. A Contribution to Byzantine Prosopography, London, 1968, No 51, p. 96;  PLP, 1, S. 16, no 193 (за епирския деспот Никифор — PLP, Add. 1—8, S. 5, no 91042);  Nicol. Epiros, II, 21—22.

 

109. G. Pасhym. (Rec. Bekkerus), II, 480—481;  ГИБИ, X, 206—207;  R. Muntaner, § 208 / P. Мунтанер, 56—57;  Мутафчиев. История, с. 333;  Цветкова. Българо-византийските отношения при Теодор Светослав, 6—19;  Dujčev. La spedizione catalana, 429—431;  История на България, 3, с. 302;  Pljakоv. Beziehungen, 41—45 (неправилно датира началото на каталанската кампания в Тракия през 1305 г.).

 

110. G. Pасhym. (Rec. Bekkerus), II, 600—604;  ГИБИ, X, 212—213;  N. Grеg., I, 232—233;  R. Muntaner, § 226 / P. Мунтанер, 73—74.

 

111. Срв. сведението на G. Pасhym. (Rec. Bekkerus), II, 606—607;  ГИБИ, X, с. 214. Важна роля в гова отношение играела и вдовицата на Роже — Мария Асенина, която подстрекавала каталаните срещу Андроник II (Пак там, с. 634;  ГИБИ, X, с. 217);  Иречек. История на българите, с. 336 (неправилно датира събитието през 1308 г.);  Mутaфчиев. История, с. 335;  Цветкова. Българо-византийските отношения, 21—22 (неправилно го датира в 1307 г.);  Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 170 ; Nicol. The last centuries, p. 132;  Dujčеv. La spedizione catalana. 434—437;  История на България. 3, с. 305;  Пляков. Българо-византийски отношения, с. 97.

 

112. Ostrogorsky. Geschichte, S. 408;  Соколов. Венеция и Византия, 91—92;  Mошин. Договорот со Карло Валоа. с. 421;  Finе. Late Balkans, p. 233.

 

113. R. Muntaner, § 229 / P. Мунтанер, с. 79;  Laiоu. Constantinople and the Latins, 177—178.

 

114. Срв. подробните сведения на R. Muntaner, § 235—239 / P. Мунтанер, 89— 95;  A. Rubiу о Lluсh. La Companyia Catalana sota el comandament de Teobald de Сероу, 1307—1310. — Miscelania Prat de la Riba, I, Barcelona, 1923, 236—239;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 408;  Laiоu. Constantinpole and the Latins, 224—226;  Mошин. Договорот со Карло Валоа, с. 421;  Fine. Late Balkans, p. 233.

 

115. N. Greg., I, p. 247 (ГИБИ, XI, с. 143).

 

116. Особено показателно в това отношение е „Анонимното описание" от 1308 г., съставено вероятно от францискански монах по поръчка на Шарл дьо Валоа във връзка с евентуални действия на неговата коалиция срещу Византия. В него под името България се описват владенията на видинските Шишмановци, които се простирали от двете страни на Дунава (Anonimi Descriptio, 37—38;  Воžilov, Iv. Zur Geschichte des Fürstentums Vidin. — Byzbg., 4, (1972), 113—119;  J. Белчовски. Опис на Источна Европа од 1308 г. — В: Споменици, II, 478—479).

 

117. Иречек. История на българите, с. 336;  Сакъзов. България и генуезците, с. 16, 24, 34;  Dujčеv. Venezia е la Bulgaria, p. 254;  Гюзелев. България и Венеция, с. 83;  Клетва и договор, с. 157;  Les relations bulgaro-venetiennes, p. 290;  Очерци върху Българския североизток и Черноморието, прил. № I, 101—102.

 

118. Враждебната политика на Теодор Светослав след заемането на търновския престол към Византия съвпаднала с войната на венецианците срещу Константинопол, завършила с голямата морска демонстрация в Босфора и сключването на временно примирие през 1302 г. в отговор на сближението между Андроник II и генуезците (Ostrogorsky. Geschichte, S. 404;  Соколов. Венеция и Византия, 88—90;  Lоеnertz. Notes d'histoire et de chronologie byzantines, I, 158—162, 421—426).

 

226

 

 

119. Цветкова. Българо-византийските отношения, 22—25;  Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 170, 182;  История на България, 3, 305—306;  Fine. Late Balkans, p. 230;  Пляков. Българо-византийски отношения, 98—100.

 

120. Mошин. Договорот со Карло Валоа, с. 427;  Ангелов. Болгаро-сербские отношения, с. 113;  Finе. Late Balkans, 256—258.

 

121. Вж. тук, бел. 104.

 

122. Nоvak, G. L'alleanza veneto-serba nel secolo XIV. — Archivio Veneto-Tridentino. 8, (1925), 1—39;  Fine. Late Balkans, p. 210. Най-късно през 1310 г. между Венеция и Византия бил сключен нов мирен договор, който бил спазван до края на управлението на Андроник II (Соколов. Венеция и Византия, 92 —96).

 

123. Szentpéterу. Machow, S. 877 (1307 г.);  Историја српског народа, 1, с. 459.

 

124. Ников. Видинското княжество, с. 106, 120, прил. № 4: Документ на папа Климент V от февруари 1314 г.;  Пляков. Българо-византийски отношения, с. 105.

 

125. Finе. Late Balkans, p. 268.

 

126. Динић. Однос измећу краља Милутина и Драгутина, 73—80;  Историја српског народа, I, с. 460.

 

127. Finе. Late Balkans, 258—259;  Mavromatis. Milutin, p. 66, n. 192 — помества посещението на Симона в Белград през 1315 г.

 

128. Hиков. Видинското княжество, с. 64;  Историја српског народа, 472—473;  Fine. Late Balkans, 260—261.

 

129. Hиков. Видинското княжество, 64 —65;  Hóman. Geschichte, II, 296—297;  Mavromatis. Milutin, p. 67.

 

130. Bartfai Szabó László. Pest megye történeték okleveles emlekei 1002—1599-ig. Budapest, 1938, p. 33;  Gуörffy. Adatok a románok, 547—548;  Holban. Din cronica relatilor româno-ungare, 90—91;  Kristó. Az Anjou-kor háborúi, 79—80;  Anjou-Kori Oklevéltár, IV, No 605, 228—229.

 

131. Срв. хронологията у Holban. Din cronica, 94—96;  Gуörffy. Adatok a románok, p. 540;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, p. 79 (предлагат това събитие да се датира през 1316 г.). Струва ми се, че тази датировка не може да е толкова категорична, тъй като трябва да се има предвид, че акцията на Милутин срещу Мачва не последвала ведната след смъртта на Драгутин, както се приемаше досега, а се осъществила към края на 1316 — началото на 1317 г. (срв. Историја српског народа, 1, 472—473;  Fine. Late Balkans, p. 261). От друга страна, вътрешната опозиция срещу Карол Роберт в Унгария, в която участвал и северинският бан, успяла да се консолидира също към началото на 1317 г. (Hóman. Geschichte, II, S. 296).

 

132. Györffy. Adatok a románok, p. 541 ; Holban. Din cronica, 96—97;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, p. 80;  за крепостта Михалд (Мехадия) в Северинския банат: Engel. Király hatalom, p. 134.

 

133. Вж. Тук, бел. 116.

 

134. Павлов, Пл. Иван Русинът — български военачалник и политически деец от първата половина на XIV в. — ИИВИ, 36, (1983), 223—232. Интересно в случая е и обстоятелството, че заедно с Иван Русинът през 1322 г. на българска страна против Византия се сражавал и унгарецът Инас (вж. за него Николов. Венгры, 80—81).

 

135. Hóman. Geschichte, S. 298;  Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 281;  Историја српског народа, I, 472—473;  Fine. Late Balkans, p. 262.

 

136. История на България, 3, с. 308. Мисля, че твърдението за сближение между Милутин и Теодор Светослав през 1317—1321, което се позовава на сведенията от Кантакузин и архиепископ Данило, е пресилено и неточно. Сръбският извор действително съобщава за посещение на Милутин в Търново, което станало обаче през 1310—1311 г. и по-скоро трябва да се свърже с отношението на двете страни към

 

227

 

 

антивизантийската коалиция на Шарл дьо Валоа. За външната политика на Теодор Светослав през посочения период срв. Цветкова. Българо-византийските отношения, 27—29;  Ангелов. Болгаро-сербские отношения, 114—116;  Пляков. Българо-византийски отношения, 105—107; цитираното сведение на Кантакузин (1, р. 104) отразява всъщност съвета му към младия Андроник III да не се обвързва с евентуална помощ срещу дядо му от сърби и българи, които можели да се превърнат в негови най-страшни противници.

 

137. Асsády. Magyar története, I, p. 426;  Szentpétery. Machow, 877—878;  Ников. Видинското княжество, с. 66;  Hóman. Geschichte, II, S. 299;  Историја српског народа, 1, 474—475;  Fine. Late Balkans, p. 261.

 

138. Едва ли има друг унгарски владетел като Карол Роберт, който толкова често да се титулувал в своите официални грамоти и като „крал на ... България" (срв. Anjoukori Oklevéltár, I, p. 75, 163, 181, 239;  II, p. 81, 104—436;  IV, 9—256;  VII, 1 —679;  VIII, 2—568;  XI, 3—592). Струва ми ce, че тази титла не изразявала само празни претенции, а реалното разбиране, че главният град на областта Мачва, както и цялата ѝ тертория били бивши български земи, населени и тогава все още с предимно българско население. В официалните унгарски документи, дори когато става дума за католическия епископ на Белград, той продължава да се титулува като Alba Bulgarica (вж. тук. бел. 61); едва към 30-те години на XIV в. започнал да се появява междинният вариант Alba Nandur (Zimmerman, Werner. Urkundenbuch, I, 468—469, 476;  Hazai Okmánitár, V, p. 111) — прелюдия към съвременното унг. Nándorfehérvár, т. е. „Бялата крепост на старите българи".

 

139. Кristó. Az Anjou-kor háborúi, p. 80.

 

140. Laiоu. Constantinople and the Latins, p. 282.

 

141. Датата на Милутиновата смърт е ясна — 29 октомври 1321 г. (Историја српског народа, I, с. 497;  Fine. Late Balkans, p. 261). Спорове предизвиква датирането на смъртта на Теодор Светослав. Според мен повече основания има мнението, че тя е последвала тази на Милутин, т. е. в края на 1321 г. (История на България, 3, с. 308;  Цветкова, Б. За смъртта на Теодор Светослав, ИИБИ. 3—4 (1951), 269— 271;  Aнгелов. Болгаро-сербские отношения, с. 116;  Пляков. Българо-византийски отношения, с. 108), а не била по-късно, през 1322 г. (Йончев. О некоторых вопросах. 127—128;  Fine. Late Balkans, p. 269).

 

142. Hóman. Geschichte, II, S. 302;  Fine. Late Balkans, 264—265.

 

143. Срв. грамотите на Карол Роберт от 16 март 1322 (Karoly Robert emlekezete, 126—127);  от 19 април 1323 (Hazai Okmánitár, I, 123—124);  от 9 април 1324 г. (Fejér. Codex, VIII/2, p. 557).

 

144. Срв. грамотата на Карол Роберт от 10 октомври 1324 г. (Zimmеrman, Wеrnеr. Urkundenbuch, I, 388—389;  Vásáry, I. Az Arany Horda, Budapest. 1986, 112—117).

 

145. История на България, 3, с. 324, 326.

 

146. Ников. Видинското княжество, 107—109;  Историја српског народа, I, с. 496;  Fine. Late Balkans, 262—263.

 

147. Историја српског народа, 1, с. 497;  Fine. Late Balkans, 263—264.

 

148. Дaнило архиепископ, с. 174.

 

149. Бурмов. Шишмановци, 241—242;  История на България, 3, с. 327.

 

150. Йончев. О некоторых вопросах болгаро-византийских отношений, с. 137;  Историја српског народа, 1, с. 498, бел. 6.

 

151. Hиков. Видинското княжество, 110—112;  Finе. Late Balkans, 268—269 (изразяват съмнение в подобна възможност поради обстоятелството, че тя е засвидетелствана в по-късната и несигурна Троношка хроника; двамата автори в други случаи напълно се доверяват на нея, например на известието за сръбска помощ срещу турците през 1311 г.).

 

228

 

 

152. Györffy. Adatok a románok, 551—552.

 

153. Пак там, с. 551: „... quoddam Castrum Guren vocatum in Bulgaria habitum, ex quo per гenteм despoti sive ducis de Torno".

 

154. Пак там, 551—552: „... contra Bulgaros, Bazarab wayodam Transalpinum, regem Rasciae scismaticum, ymo et Tartaros".

 

155. Pеsty. A Szörényi bánság, II, 86—87;  Engеl. Király hatalom, p. 114;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, p. 80.

 

156. Ноlban. Din cronica, 93—94, 98—101.

 

157. Бурмов. Шишмановци, с. 232, 234—235;  Йончев. О некоторых вопросах, с. 133;  Павлов. България и походите на „Златната орда", с. 147.

 

158. Gуörffy. Adatok a románok, p. 552, n. 80.

 

159. Данило архиепископ, с. 174;  Бурмов. Шишмановци, с. 242;  История на България, 3, с. 327.

 

160. Бурмов. Шишмановци, 239—240;  Mavromatis. Milutin, 74—75;  Божилов, фамилията, I, № 26, с. 128.

 

161. Съществува дискусия за времето, когато бил сключен съюзът между Михаил Шишмаи и Андроник III. Повече основания имат авторите, поддържащи, че това станало на 13 май 1327 г. (Ostrogorsky. Geschichte, 413—414;  Бурмов. Шишмановци, 243—246;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 26, с. 123, 131, бел. 47;  Pадић. Време Јована V, с. 65, бел. 112;  вж. и сведенията на N. Greg., I, 390—392;  ГИБИ, XI, 151—152;  I. Сant., I, 207—208;  ГИБИ, X, с. 237;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 8, S. 18;  II, S. 233;  III, S. 29), a не тези, приемащи 1326 г. (Историја српског народа, I, с. 502;  История на България, 3, 327—328;  Fine. Late Balkans, p. 270).

 

162. Hóman. Geschichte, II, S. 302;  Holban. Din cronica, 101—103;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, 80—81 (Басараб атакувал Северинския банат западно от р. Олт още през есента на 1324 г., но бил изтласкан обратно от войските на същия магистър Дионисий).

 

163. Известни са непоследователната политика на Михаил Шишман към Андроник III, неговият наивен опит да превземе Константинопол и територии в Тракия, възползвайки се от междуособицата, които довели до контрамерки на довчерашния му съюзник (срв. N. Grеg., I, 430—431;  ГИБИ, XI, 158—159;  I. Сant., I, 323—329;  ГИБИ, X, 259—262;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 8, S. 20;  II, S. 235;  III, S. 29);  цит. лит. в бел. 160, 161.

 

164. Бурмов. Шишмановци. 253—254;  Mavromatis. Milutin, p. 80;  История на България, 3, 330—331;  Божилов. Фамилията. I, № 26, 124—125;  Fine. Late Balkans, 270—271.

 

165. Предполага ce, че през 1328—1329 г. се стигнало и до военни стълкновения между сърби и унгарци. Първоначално маджарите почти загубили областта Мачва, запазвайки само Белград, но скоро си възвърнали владенията (Станојевић. Битка код Велбужда, с. 7;  Finе. Late Balkans, p. 265;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, 78—79).

 

166. Твърде неясна е постановката, че враждебната политика на Карол Роберт към Сърбия и България се основавала на идеята за възстановяване на Константинополската латинска империя. Hóman. Geschichte, II. S. 317.

 

167. Кristó. Az Anjou-kor háborúi, 81—82.

 

168. Станојевић. Битка код Велбужда, с. 6;  М. Динић. Шпански најамници у српској служби. — ЗРВИ, 6, (1960), 15—23;  Бурмов. Шишмановци, с. 255;  Mavromatis. Milutin, p. 81, n. 261;  История на България, 3, 331—332;  Божилов, Фамилията, I, № 26, 125—126.

 

229

 

 

169. Флоринский. Южные славяне и Византия, 51—57;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 416;  Бурмов. Шишмановци, 256—261;  Mavromatis. Milutin, p. 81; Историја српског народа, 1, 506—507;  История на България, 3, с. 332;  Божилов. Фамилията, I, № 26, 126—128;  Fine. Late Balkans, 271—272;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 180—185;  Радић. Време Јована V, с. 78.

 

170. Бурмов. Шишмановци, 265—270;  История на България, 3, 332—334;  Божилов. Фамилията, I, № 29, 139—142;  Fine. Late Balkans, p. 272.

 

171. Aсsády. Magyar törtenete, I, p. 428;  Hóman. Geschichte, II, S. 302;  Giurеsсu. Istoria românilor, 206—208;  Holban. Din cronica, 104—125;  Кristó. Az Anjou-kor háborúi, p. 82;  Armbrustеr. Der Donau-Karpaienraum, 99—102.

 

172. Божилов. Фамилията, I, № 27, 134—136;  Николов. Венгры, 81—82: допуска възможността по майка да е имал унгарски произход (Bela-ur). От друга страна, приема се, че той бил един от най-преданите поддържиици на сръбското протеже Иван Стефан и от явлен противник на последвалия преврат, който поставил на престола Иван Александър.

 

173. Ангелов. Българо-византийски отношения, 1, с. 36;  История на България, 3, с. 334.

 

174. Ангелов. Българо-византийски отношения, I, с. 39;  Божилов. Фамилията. I, № 33, с. 151, 167—168.

 

175. Ангелов. Българо-сръбски отношения, 96—97;  Историја српског народа, 1, с. 511;  История на България, 3, с. 334, 337;  Божилов. Фамилията, I, № 37, 186—191;  Fine. Late Balkans, p. 274.

 

176. Божилов. Фамилията, I, № 33, 152—153.

 

177. Андреев. България през втората четвърт на XIV в., 34—40. За бунта на Белаур и неговия обхват вж. Сant., I, p. 458;  ГИБИ, X, с. 270;  Ангелов. Българо-византийски ошошения, 1, 41—42.

 

178. Дуйчев. СБК, II, с. 70;  Кодов. Опис на славянските ръкописи, с. 13;  Hачев, Ферманджиев. Приписки, с. 53.

 

179. Cant., II, p. 552–8;  ГИБИ, X, с. 283;  Ангелов. Българо-византийски отношения, 2, с. 25.

 

180. Неслучайно някои изследователи предполагат, че татарското нападение през 1341 г. над византийска Тракия, при което били избивани и пленявани и турски отряди, станало с подкрепата на българския владетел (Павлов. България и походите на „Златната орда", с. 148;  съгласно сведенията на Niс. Grеg., I, 535—536;  ГИБИ, XI, с. 165).

 

181. Ангелов. Българо-византийски отношения, 2, 28—31; Историја српског народа, 1, 516—517;  Sоulis. The Serbs and Byzantium, 11—15;  Радић. Време Јована V, 134—136. За съшествуванею на съгласуваност във външната политика на двете страни говори и фактът, че когато в началото на 1342 г. Кантакузин спечелил за посредник в преговорите деспот Йоан Оливер, той открил Стефан Душан на р. Морава, близо до българската граница, тъй като изпратил съпругата си Елена, за да разговаря в Търново с брат си Иван Александър.

 

182. Ангелов. Българо-визанийски отношения, 2, 31—32;  Sоulis. The Serbs and Byzantium, p. 21;  Paдић. Време Јована V, 136—140.

 

183. Ангелов. Българо-византийски отношения, 2, 34—41;  Sоulis. The Serbs and Byzantium. 23—24;  Радић. Време Јована V, 141—146.

 

184. Историја српског народа, 1, 513—556;  Sоulis. The Serbs and Byzantium, 27—32;  Fine. Late Balkans, 286—288, 290—291, 296—307, 309—310, 320—321, 323—325;  Радић. Време Јована V, 159—160.

 

185. Ангелов. Българо-сръбски отношения, 105—106, 108, 113—117;  Югозападните български земи в политиката на Иван Александър. — Векове. 12/4, (1983), 32—42.

 

230

 

 

186. Флоринский. Южные славяне, 234—238;  Марковић. Одношаи измећу Србије и Угарске, I, 15—26;  Szentpéterу. Machow, S. 878;  Историја српског народа, 1, с. 515;  Fine. Late Balkans, 288—289, 322—323.

 

187. Gjuzеlеv. Das Pappstum, S. 194.

 

188. Флоринский. Южные славяне, с. 226;  Ангелов. Българо-сръбски отношения, 109—110.

 

189. Историја српског народа, 1, с. 548.

 

190. Стојановић. Стари српски записи и натписи, 1, № 89, с. 35.

 

191. Вж. тук. бел. 168; срв. надгробния надпис на Никола от Куршумлия, който се удавил , датиран в 1349 г. (Томовић. Морфологија, № 43, с. 63);  Калић. Ниш, с. 29 — основава се на по-старото четене на Стојановић. Стари српски записи и натписи, 1, № 95, с. 36 .

 

192. Динић, M. За хронологију Душанових освајања византијских градова. — ЗРВИ, 4, (1956), 6—9;  Историја српског народа, I, 526—527.

 

193. Gjuzеlеv. Les relations, 302—317;  Клетва и договор, 168—186.

 

194. През 1345—1348 г. между Венеция и Унгария бушувала война за далматинския град Задар (срв. История Венгрии, I, с. 185;  Fine. Late Balkans, 339—340).

 

195. Sоulis. The Serbs and Byzantium, 32—33, 41—42;  Paдић. Време Јована V, 187—188.

 

196. Ангелов. Българо-византийски отношения, 3, 19—32;  Sоulis. Serbs and Byzantium, 44—48;  Радић. Време Јована V, 176—177.

 

197. Cant., III. p. 165;  ГИБИ, X, с. 393.

 

198. Ангелов. Българо-византийски отношения, 4, 143—144;  Sоulis. The Serbs and Byzantium, 48—50;  Радић. Време Јована V, 221—222.

 

199. Гюзелев. Очерци за Българския североизток и Черноморието, 41—44. За съюза на Византия с венецианско-каталанската коалиция срв. Ostrogorsky. Geschichte, S. 436;  Thiriеt. La Romanie vénetienne, 170—171;  Nicol. Last centuries, 235—236;  Радић. Време Јована V, 206—207.

 

200. Balard. L'expédition génoise, p. 431;  La Romanie génoise, p. 78;  Les Génois et les régions bulgares, p. 90.

 

201. Самият В. Гюзелев (Очерци, с. 48) е принуден да признае, че Българското царство „се стремяло да запази добрите си отношения както с генуезците, така и с венецианците".

 

202. Димитров. Проблеми на политическата история, 5—6.

 

203. Буркард и Бертрандон, 21—22;  Гијом Адам, 608—609.