Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

VIII глава

Унгария и вътрешната криза в България (1246—1272)

 

 

Хронологичната рамка на българо-унгарските отношения в тази глава на пръв поглед изглежда малко необичайна, но всъщност не трябва да смущава; тя намира основания поради следните особености: 1. Може да се приеме, че това е обособен период от българо-унгарските връзки през XIII в., започнал с рязкото влошаване на отношенията между двете страни вследствие на промяната през 1246 г. и приключил със смъртта на крал Стефан V през 1272 г., тъй като именно тогава бил сложен край на унгарската намеса във вътрешната и външната политика на България; 2. Навлиза се в период, на който са посветени няколко изследвания за българо-унгарските отношения; между тях е специалната студия на най-добрия ни български изследовател в миналото — П. Ников [1]; 3. Студията засята първия период на гражданската война в България (1256—1257), за който има също немалък брой изследвания [2]; 4. Въпреки че за това време има най-много унгарски извори на латински език и повечето от тях вече са влезли в обръщение, едва ли съществува период от българо-унгарските отношения и от средновековната българска история въобще, за който в историческата наука да са се водили и да се водят толкова много дискусии...

 

До смъртта на патриарх Йоаким I на 18 януари 1246 г. [3], която последвала папското послание до царя за възстановяване на унията, съществували равновесие и балансираност между двете тенденции — прозападната и проникейската. Борбата между тях била може би повече подмолна. Според някои интересни открития в последно време може да се приеме, че овакантеният патриаршески престол бил зает от Висарион, който вероятно бил настроен проуниатски [4] и с това наклонил везните в полза на първата групировка. Може би това потикнало техните противници към по-бързи и решителни действия. През септември 1246 Г. Калиман I неочаквано починал на 12-годишна възраст; изворите не изключват възможността да е бил отровен [5]. На 20 септември скоропостижно умрял и патриарх Висарион [6], което несъмнено нанесло нов сериозен удар на прозападната групировка.

 

153

 

 

Отстраняването на Калиман I и възцаряването на Михаил II Асен, за което неговата майка — Ирина Комнина, сигурно изиграла важна роля [7], според мен имало характер на държавен преврат. Заедно с Калиман I били отстранени от възможността да упражняват реална власт всички привърженици на противниковата групировка. Сред тях сигурно били севастократор Александър (ако все още бил между живите) и неговият син Калиман [8]. От този момент се наблюдава коренна промяна във външната политика на България — ориентация към съюз с Никея срещу латинци и унгарци. Разликата с периода 1218—1246 г. е твърде очевидна. Докато през него между България и унгарците съществували предимно добри отношения (с изключение на 1232 г.), след 1246 г. се наблюдава обратното — преобладават конфронтацията и продължителните военни действия (с изключение може би на 1253—1256 и след 1266 г.).

 

Пагубните последици от коренната промяна във външнополитическата ориентация на България се проявили още през 1246 г. Според мен не е изключено провизантийската групировка, начело с Ирина Комнина, да е уговорила предварително с никейците отстъпването на големи български територии и съюза срещу латинците срещу тяхната подкрепа за осъществяване на преврата в Търново. Иначе как може да се обясни обстоятелството, че ведната след като разбрали за промяната в държавното управление на България, никейците откъснали лесно големи части от нейната територия в Македония и Тракия [9]. Новата българска власт не само не противодействала срещу тези тежки загуби, а още през следващата 1247 г. предоставила военни контингенти в домощ на нашественика срещу латинците в Източна Тракия [10].

 

Естествено тези събития в България били посрещнати враждебно от унгарците. Превратът отстранил фактически техния близък Калиман I от българския престол, а заедно с него вероятно и семейството на севастократор Александър, което сигурно също било в родствени връзки с управляващата династия на Арпадите. Особено остро обаче Унгария реагирала на явната антилатинска политика, провеждана от новата българска власт. Трудно е да се каже кой започнал пръв, но изворите свидетелстват за сериозен конфликт между българи и унгарци от 1246 докъм 1252 г. Анализът на документите, в по-голямата си част произхождащи от унгарската кралска канцелария, позволява да се направи известно детайлизиране и хронологизиране на военните действия между двете страни:

 

1. В издадени по различни поводи грамоти от 1246 и 1247 г. Бела IV отново започнал да се титулува „Bulgarie… Rex" [11].

 

154

 

 

2. С грамота на крал Бела IV от 1247 г. на рицарите йоанити се предоставяли земи в Северинскня банат в дн. Влашко, между същия банат и десния бряг на р. Олт. Те били бивши владения на българите, което се потвърждава от текста на грамотата, че въпросните земи били завладени от унгарците в резултат на военни действия срещу българите [12]. Тези сведения показват според мен, че войната между Унгария и България може би избухнала още към края на 1246 г., но през следващата 1247 г. българите загубили всякакво влияние върху отвъддунавските си васални владения, може би с изключение на териториите на изток от р.Олт. За това несъмнено спомогнало обстоятелството, че по същото време значителни български военни сили били ангажирани да помагат на никейците в Източна Тракия

 

3. От писмото на крал Бела IV до папа Инокентий IV от 11 ноември 1250 г. [13] става ясно, че войната между двете страни продължавала. В подкрепа на маджарите срещу България воювали рицарският Орден на йоанитите (хоспиталиерите) и латинците от Константинопол; успоредно с военните действия срещу българите Унгария предприела и акции срещу босненските богомили. Следователно посоката на унгарските удари срещу България претърпяла известна промяна: след значителното намаляване на българското влияние отвъд Дунав маджарите съсредоточили вниманието си към завладяването на Белградската област, в близост с действията им срещу Босна.

 

4. Конфирмацията на папа Инокентий IV от 1251 г. на грамотата на крал Бела IV в полза на рицарите йоанити, в която им се отстъпват земи в областите на Северин и Олтения — военните действия срещу българите и други схизматици не се изключват [14]. Това според мен представлява указание, че макар и не толкова активно, те все още продължавали.

 

5. Грамота на крал Бела IV от януари 1253 г ., издадена в Белград [15], предизвиква някои съмнения относно своята автентичност, защото се намира в сбирка от грамоти, повечето от които са обявена за фалшификати. Все пак според мен тя не може да бъде отмината. Дори ако приемем, че текстът ѝ не е автентичен, което за българската история няма голямо значение, заслужава внимание мястото на нейното издаване — то няма защо да е предмет на фалшификации. Тази грамота свидетелства за окончателната загуба на Белградската област от България и за присъединяването ѝ към Унгарското кралство, на което тя принадлежала с известни прекъсвания около две столетия. (Най-вероятно присъединяването станало през периода 1248—1252 г. [16]

 

155

 

 

Ведната бих искал да подчертая, че в нито един извор не се прави и най-малкият намек, че но същото време унгарците успели да завладеят и присъединят и Браничевската област, както твърдят някои изследователи. [17] Дори изтъкнатият български медиевист и един от най-големите познавачи на българо-унгарските отношения П. Ников допуска, че това станало едва след 1257 г. [18]

 

По-сложен е отговорът на въпроса, какви са по-нататъшните отношения между Унгария и България след окончателната загуба на Белград, т. е. от началото на 1253 г. Повечето учени са единодушни, че те останали враждебни до 1255, въпреки войната между българи и сърби през 1253—1254 г., по време на която България била в съюз с Дубровник и захумския жупан Радослав — унгарски васал [19]. В последно време се появи противоположната хипотеза, че Унгария се отнесла благосклонно към съюза между България и Дубровник срещу сърбите, а привличането на неинйя васал Радослав станало със съгласието на сюзерена му [20].

 

Въпреки че доводите, върху които е изградена тази хипотеза, се основават на не съвсем ясен опит за ново тълкуване на васалната клетва на захумския жупан пред унгарския крал, тази постановка заслужава внимание. В нейна подкрепа могат да се привлечат и други косвени аргументи:

 

1. Още през 1253 г. станала факт никейско-сръбската коалиция [21], която по същество била насочена както срещу България (за изтласкването ѝ от Македония) и Дубровник (за ограничаване на икономическата експанзия на града към вътрешността на Балканите), така и срещу Унгария (за пресичане на влиянието ѝ в Босна и на връзките ѝ с латинците в Константинопол) [22].

 

2. По същото време или най-късно през 1254 г. Никея започнала преговори и сближение с татарите [23]. Това не можело да не предизвика още по-голямата загриженост на унгарците, които трябвало да предприемат адекватни ответни мерки срещу никейско-сръбската коалиция.

 

3. Може би именно с тази цел по същото време или най-късно през 1254 г. бил създаден банатът Мачва, включващ и територията на бившата българска Белградска област [24]. Логично е да се допусне, че това станало едва след като конфликтът с българите (като се има предвид цялостното развитие на дипломатическите отношения в Европейския Югоизток) бил разрешен, след като се регламентирало присъединяването на областта към Унгария.

 

Така в началото на 1253 г. между България и Унгария бил постигнат мир. Освен решаването на териториалните спорове (Западна Олтения и Белград в полза на маджарите) той определил бъдещите

 

156

 

 

общи цели и насоки на външната политика в противовес на създаващата се коалиция между Никея, сърбите и татарите. Може би срещу загубените си територии българите получили унгарска подкрепа за спиране на никейското и сръбското проникване в Македония, както и за установяването на по-тесни контакти между България и Дубровник за сметка на сърбите.

 

Ведната след сключването на българо-унгарския мир маджарите започнали акция срещу сърбите, която довела до засилване на влиянието им в Босна и позволила окончателното оформяне на баната Мачва. Българите успели да се договорят с дубровничани на антисръбска основа, а от 1254 г. започнали активни военни действия срещу сръбския крал Стефан Урош I [25]. В края на с. г., опирайки се на съюза с Унгария и Дубровник, българите организирали успешно настъпление към никейските владения в Тракия и Родопите [26]. Своеобразен връх в установяването на още по-тесни българо-унгарски връзки е косвеното сродяване на цар Михаил II Асен през 1255 г. с династията на Арпадите — бракът му с дъщерята на мачванския бан Ростислав Михайлович и Анна Арпадина (дъщеря на крал Бела IV) [27]. Така бившият руски (галички) княз в качеството на унгарски бан и кралски зет станал тъст на българския владетел и един от главните му опекуни, който се заел с формирането на българската външна политика, насочена срещу никейците, татарите и сърбите, за запазване на Латинската Константинополска империя.

 

След близо 4 десетилетия българо-унгарските отношения на пръв поглед достигнали отново до състояние на безконфликтност, както били заварени и доразвити, с известни изключения, от цар Иван II Асен и неговия пръв наследник Калиман I Асен. В историята обаче, въпреки че привидно съществуват много повторения, те никога не са буквални и често съдържанието им е коренно различно. Така и през 1255 г. българо-унгарският мир и съюз били извоювани на твърде висока цена, платена със значителна загуба не от маджарите, както било през 1218—1221 г., а преди всичко от България.

 

*  *  *

 

Известни са пораженията за България от настъплението на никейците през 1255—1256 г. и от сключването на т. нар. „Регински мир" [28]. При оформянето на мирния договор неблагоприятните за българите клаузи били уточнени с посредничеството на унгарския бан на Мачва и същевременно български царски тъст Ростислав Михайлович [29]. Много от съвременните изследователи оценяват негативната

 

157

 

 

му роля за България като резултат на подкуп от страна на никейците, основавайки се на сведенията от Георги Акрополит [30]. Но това според мен дава твърде елементарно и съвсем не изчерпателно обяснение на ситуацията. Ако допуснем, че Ростислав Михайлович бил подкупен да сключи изгоден за никейците, но неизгоден за българите мирен договор, това би влязло в противоречие с основната му външнополитическа линия спрямо България — обединяване усилията на унгарци, латинци и българи срещу Никея, която той бил длъжен да спазва като унгарски бан, кралски зет и царски тъст. Затова според мен Ростислав Михайлович не бил предварително подкупен, когато се явил при р. Регина да преговаря с Теодор II Ласкарис за условията на мирния договор между България и никейците. При положение, че българските войски се изтеглили от Тракия без бой, а от всички крепости южно от р. Марица само Цепина (Чепино) продължавала да се съпротивлява, не му оставало нищо друго, освен да приеме условията на никейците, за да печели време. Той сигурно бил наясно, че българите ще отхвърлят тежките условия на Теодор II Ласкарис и че неговото посредничество винаги можело да се оспори. Може би това било предварително съгласувано между него и зет му — българския цар Михаил II Асен. Сведението на Акрополит за подаръците, които Ростислав Михайлович получил след сключването на мира, трябва да се приеме буквално: никейците били приятно изненадани от сговорчивостта на царския тъст и богато му се отблагодарили. Малко по-късно обаче пратеници донесли вест на императора, че Михаил II Асен отхвърлил условията на мира, което извадило Теодор II от равновесие. Самия Акрополит доста пострадал, въпреки че той и останалите съветници напразно се стремяли да докажат, че това е лъжлив слух [31]. Уверенията на Акрополит — безспорно един от най-информираните, но най-конюнктурни извори, се приемат от някои изследователи [32]. Струва ми се обаче, че поне на първо време това не бил лъжлив слух. Възможно е, отхвърляйки условията на мира, българският цар да спазвал уговорената линия на поведение, за да печели време, докато пристигнат унгарски подкрепления, изпратени или ръководени от мачванския бан [33]. По-късно обаче вероятно Михаил II Асен действително приел условията на никейците. Това бил нов коренен поврат във външната политика на България, който я поставял отново на никейска страна и правел безпредметен по-нататъшния ѝ съюз с Унгария.

 

Според мен подобно развитие на събитията не можело да не доведе до нови външно- и вътрешнополитически усложнения за България. Макар и отстранена от власт, а вероятно и блокирана от политическия и брачния съюз между мачванския бан и Михаил II

 

158

 

 

Асен, опозицията в страната, ръководена вече от сина на севастократор Александър — Калиман, достигнала до извода, че новото пагубно обвързване с Никея след позорния Регински мир представлявало достатъчно основание за нанасянето на решителен ответен удар. Нейните действия били успешни само в началото. Михаил II Асен бил убит от своя братовчед, който побързал да вземе не само трона, но и съпругата му [34]. Така той декларирал не толкова законността на претенциите си върху короната, тъй като бил последният пряк потомък на Асеневци [35], колкото външнополитическата си ориентация — съюз с Унгария, а оттам с латинците, и евентуално възстановяване на унията с Римската църква. Затова напълно приемам извода на двете изследователки, стигнали до него по различно време, но независимо една от друга: организираната от Ростислав Михайлович унгарска военна експедиция от Мачва към края на 1256 г. била всъщност не срещу, а в подкрепа на новия владетел в Търново — Калиман II [36]. Помощта обаче закъсняла. Най-късно в началото на 1257 г. българският цар бил принуден да напусне столицата, след което бил убит от своите противници [37]. Едва ли може да има съмнение, че това била групировката, която принудила преди това Михаил II Асен да приеме Регинския мир, а след убийството на Калиман II побързала да издигне като претендент Константин Тих. Една от първите ѝ стъпки била да го обвърже не толкова с династията на Асеневци, колкото в стабилен политически и брачен съюз с Ласкаридите от Никея [38].

 

В този момент на историческата сцена в България се появил Мицо, което сериозно се отразило на отношенията ѝ с унгарци, латинци и венецианци. Тази личност предизвикала много въпроси в историографията, на които все още не е даден задоволителен отговор. Преди да ги разгледам бих искал да обърна внимание на няколко сигурни опорни точки за него:

 

1. Мицо бил българин и зет на Иван II Асен. Независимо дали бил женен за неговата дъщеря от брака му с унгарката (Тамара?) или с Ирина Комнина (Мария?), той имал повече легитимни права да наследи българския престол след убийството на Калиман II, отколкото неговият противник — полусърбина Константин Тих, който се оженил за внучката на Иван II Асен Ирина Ласкарина [39].

 

2. Мицо се провъзгласил за цар след убийството на Калиман II, може би с помощта на Ростислав Михайлович [40]. Въпреки че резидирал главно във Велики Преслав [41], той успял за известно време (1257—1261?) да постави под свой контрол голяма част от българската територия, включително и на юг от Балкана до поречието на Марица (с Пловдив?), щом като в междуособната война с Константин

 

159

 

 

Тих неговият противник бил принуден да търси спасение при никейския гарнизон в Станимака [42].

 

3. Мицо бил явен противник на никейците поне през 1257—1261 г. [43] Като се има предвид, че по същото време Константин Тих бил техен съюзник, а венецианската атака срещу Несебър през 1257 г. станала в услуга на латинците от Константинопол [44], като впоследствие до 1263 г. градът бил владение на Мицо [45], съвсем естествено се налата изводът, че като противник на Константин Тих и Никея Мицо получил подкрепата на латинците и венецианците. А тъй като Латинската константинополска империя се крепяла все още благодарение на морската поддръжка от Венеция, на сухопътните операции на Унгария в Европейския Югоизток и политическия натиск на Папството, логично е да се приеме, че Мицо имал поне в определени моменти и поддръжката на унгарците [46], а защо не и на Римската църква.

 

Наред с тези три опорни точки за личността и действията на Мицо, чието съдържание почива до голяма степен върху логичната интерпретация на известни и сигурни факти, съществуват и редица други недостатъчно изяснени въпроси около тази интересна и обвита в тайнственост личност от средновековната история на България, които засягат в една или друга степен българо-унгарските отношения през периода 1257—1263 г.:

 

1. Кой е Мицо? Пахимер е категоричен, че Мицо бил българин, за разлика от Константин Тих, който бил полусърбин [47]. Това свидетелство според мен опровергава окончателно опитите на някои автори да идентифицират Мицо с Михаил — сина на Ростислав Михайлович и Анна Арпадина, фактически внук на унгарския крал Бела IV [48]. Тази теза и контратезата ѝ обаче повдигат ведната и следващия въпрос:

 

2. Какво е истинското име на Мицо? Според повечето български историци и археолози името Мицо или Мичо представлявало умалителна форма от Димитър [49]. От българските учени (освен Палаузов) единствено Мушмов допуска името Мицо да е умалителна форма от Михаил [50]. Такава е тезата и на повечето чужди автори, които обаче го свързват със сина на Ростислав Михайлович, но това противоречи на сведенията от най-подробния извор — Георги Пахимер.

 

3. Тъй като Мушмов е изградил хипотезата си главно върху тълкуванията на монограма от монетите, приписвани на Мицо, ще обърна малко повече внимание върху тяхната интерпретация. Най-напред, една на пръв поглед странична, но според мен твърде важна особеност: в монетите личи западноевропейско влияние — владетелят

 

160

 

 

държи в дясната си ръка не скиптър с кръст, а трилистен скиптър (крин или fluadelis) [51]. Във всички варианти на монограма в откритите досега монети, приписвани на Мицо, са сигурни само две букви — М и Y [52]. Най-интересна и трудна за обяснение е втората буква. Мушмов приема, че тя е горната част или непълно X, а оттук, че двете букви са съкращение на името Михаил; според Йорданов и Пенчев У = Ч, а оттук — името Мичо, умалително от Димитър (?). Според мен втората буква Y би могла да е гръцката Υ, γ, т.е. монограмът да изразява първите две букви от името Мицо на гръцки (ΜΥΤΣΗΣ). По-малко вероятно е Υ да изразява както Ч, така и обърната Λ, λ, [53] или пък и двете (ЛЧ) едновременно. Следователно монограмът върху въпросните монети може да изразява както името МИЦО, така и името МИЛЧО (Милчо), което наистина е умалителна форма от Михаил.

 

В подкрепа на тази работна хипотеза бих искал да изложа и някои други обстоятелства според следните извори:

 

А. В най-известното по-старо издание на Георги Пахимер от И. Бекер, когато византийският хронист за първи път споменава въпросната личност, е употребено името Μύλτζης [54]. В по-новото критично издание на Пахимер от А. Файе обаче на същото място стои името Μύτζης, без да се обяснява дали това е грешка на първоначалния издател, или не (?) [55]. В Просопографския лексикон на Палеологовата епоха, излязъл наскоро, австрийските издатели не са пропуснали и не са игнорирали споменатата форма Μύλτζης на въпросното лице [56]. Според мен няма основания да се отхвърли възможността Мицо да е гърцизирана форма на Милчо или Мичо, но не като умалително от Димитър, а от Михаил. Използването на умалителната, а не на пълната форма на името и върху монетите, и по съществуващите отношения (главно с ромеите), може да намери обяснение в желанието да се декларират различията с политиката на неговия предшественик Михаил II Асен.

 

Б. В прословутото писмо на унгарския престолонаследник и „млад крал" Стефан V до неговия баща Бела IV от 11 декември 1262 г. се казва:

 

„След като бе положена същата клетва, обещахме, що се отнася до нас, да изпратим наша войска в помощ на дук Михаил, скъп наш брат, но не пращаме, нито сме съгласни тази войска да мине през земите на нашия скъп баща, нито през именията на бароните, които служат на нашия скъп баща, и които те имат и притежават по наше благоволение; [тази] войска, за която съжаляваме, бихме понесли до някаква степен да се придвижи надолу, да прибере отнякъде някаква плячка или да понесе някаква загуба." [57]

 

161

 

 

Този текст е използван както от поддръжници на тезата Мицо = Михаил, сина на Ростислав Михайлович, така и от най-големия ѝ критик — П. Ников. Според него в писмото си Стефан V наистина имал предвид Михаил, сина на Ростислав Михайлович и Анна Арпадина, внук на Бела IV и племенник.на Стефан V, който след смъртта на баща си станал бан на Босна, а по-малкият му брат Бела — бан на Мачва. Именно преките родствени връзки с владетелите на Унгария и новата длъжност — управител на Босна, обясняват според Ников наличието на фразата „ducis, karissimi fratris nostri". Авторът приема, че Стефан V молил (?) баща си Бела IV да пропусне негов военен контингент през подвластната му територия (Tansdanubien) към Босна [58].

 

Контратезата на Ников изглежда блестяща, но това е само на пръв поглед. В стремежа да докаже на всяка цена, че Мицо = Димитър, авторът според мен не е особено прецизен, допуска неточности и използва трудни за обяснение доводи:

 

1. Ако Стефан V в писмото имал предвид Михаил, сина на Ростислав Михайлович, който станал след неговата смърт бан на Босна, защо е било необходимо да му праща войска по толкова заобиколен маршрут през Tansdanubien (земите на запад от р. Тиса, под прякото управление на Бела IV), а при това положение — и през Славония, подвластна според новото деление на по-малкия син на Бела IV — Бела (територия, за която всъщност избухнала междуособицата между Бела IV и Стефан V) [59]. Според мен ако Стефан V действително имал намерение да прати войска към Босна (без да става дума за някаква молба към Бела IV в това отношение), неговият контингент трябвало да навлезе направо от управляваната от него Трансилвания в баната Мачва, който според Ников се управлявал от по-малкия брат на Михаил — Бела. В такъв случай засвидетелстваното несъгласие в писмото на Стефан V неговата войска да премине през земите на баща му и васалните му барони губи своя смисъл.

 

2. До 1264 г. Босна и Мачва не били разделени, а са управлявани като едно цяло от вдовицата на Ростислав Михайлович — Анна, дъщеря на Бела IV и сестра на Стефан V [60]. В нито един документ синът ѝ Михаил не е засвидетелстван като бан на Босна [61], а неговият брат Бела се появява като бан на Мачва и на Босна доста по-късно [62]. Всъщност Стефан V бил в много лоши отношения със сестра си Анна и нейните деца, които взели страната на Бела IV в междуособицата.

 

3. През 1262—1263 г. в Босна не съществувала опасност за унгарските интереси [63]. Но дори и да съществувала, нейното преодоляване

 

162

 

 

било вероятно в прерогативите на Бела IV или на по-малкия му син Бела, който от 1262 г. като дук на Далмация, Хърватия и Славония имал грижата да наблюдава и Босна.

 

Както се вижда от представените контрадоводи, вероятността Стефан V да е искал да изпрати войска в помощ на Михаил, бан на Босна, няма сериозни основания. Тогава за кой друг Михаил, „дук, скъп наш брат", между когото и Стефан V имало територии, зависими от Бела IV, може да става дума?

 

Според мен в писмото си от края на 1262 г. Стефан V описал неосъществената възможност да изпрати войска на юг—югоизток към владенията на Мицо, Милчо = Михаил. В подкрепа на тази хипотеза могат да послужат следните доводи:

 

1. В писмото като евентуално движение на войските се дава посоката „надолу", т. е. на юг от основното владение на Стефан V — Трансилвания.

 

3. След като Босна и Мачва отпадат като евентуален обект на това движение, остава само България. Между трансилванските владения на Стефан V и северозападните български земи стоял Северинският банат [64]. Въпреки че през 1262 г. банът на Северин бил под зависимостта на Стефан V [65], вероятно още след сключването на примирието между баща и син в края на с. г. банатът минал под юрисдикцията на Бела IV [66]. Може би именно тази промяна станала и причина за провалянето на заплануваната помощна акция в полза на дук Михаил. Ако това е бил наистина Мицо, той действително имал голяма нужда от военна помощ по това време, тъй като най- близките му съюзници срещу Константин Тих — латинците и венецианците, вече били изтласкани от Константинопол.

 

3. Ако дук Михаил е Мицо, как може да се обясни това титулуване в унгарския документ? Известно е, че за известно време Мицо владеел значителни български територии за разлика от Константин Тих (според Пахимер Константин Тих владеел Търново, а Мицо — околността, като в един момент Константин едва намерил спасение в Станимака с помощта на никейския гарнизон там) [67]. Възможно е, въпреки че вероятно резидирал във Велики Преслав, където сякъл свои монети, с които се титулувал „цар" [68], до 1261 — 1262 г. Мицо да е контролирал и северозападните български земи. Вероятно унгарците признали неговите претенции за българската корона, но не и царско достойнство, като се съгласили да го наричат „дук" — титла, употребявана по ранг след кралската предимно в Централна и Западна Европа, но засвидетелствана според нумизматите малко по-късно, в периода 1280—1284 г. (като dux) и върху монетите на още един български владетел — цар Георги I Тертер [69]. Всичко това

 

163

 

 

прави възможна, макар и хипотетично, идентификацията Мицо = дук Михаил.

 

4. Ако продължим и по-нататък своите разсъждения в същия дух, като че ли идва ред да се сблъскаме с най-трудното обяснение. Действително има някакви основания да се допусне, че Мицо = дук Михаил. Но как може да се обясни фразата, с която Стефан V го нарича „скъп наш брат"? Защото употребата на подобна фраза не означава само учтивост. Според унгарската дипломатическа практика тя говори преди всичко за близки родствени отношения между Стефан V и Мицо! На пръв поглед преградата е непреодолима. Но това е само на пръв поглед, и то само ако се основаваме на едно общоприето, но лишено от сериозни основания мнение, наложено в българската историография от В. Златарски, че Мицо бил женен за Мария, дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина [70].

 

Според мен Мицо бил женен не за Мария, а за Тамара, сестрата на Калиман I, дъщеря на Иван II Асен от брака му с унгарската принцеса Мария, станала българска царица Анна, която била сестра на Бела IV, т. е. леля на Стефан V [71]. Само тогава амбициозният унгарски „млад крал" би имал пълно основание да се обърне към Мицо (дук Михаил) с „karissimi fratris nostri". За да не изглежда тази постановка нагласена, бързам да поясня, че за разлика от мнението на Златарски, което се основава само на логически догадки, тя има повече основания в изворите:

 

1. Георги Акрополит за Тамара: „...Калиман имаше и родна сестра, чието име беше Тамара" [72]; към 1253 г. тогавашният управител на Сяр и Мелник и бъдещ василевс Михаил Комнин Палеолог бил обвинен в заговор срещу Йоан III Дука Ватаци, защото планирал брак с неомъжената сестра на Калиман I — Тамара [73]. Явно това положение се отнася именно за 1253 г.: на връщане от похода в Западна Македония Йоан III отседнал в крепостта Филипи и свикал съд с участието на самия Акрополит, който трябвало да разгледа обвиненията срещу Михаил Палеолог, междувременно свален от длъжността управител на областта около Сяр и Мелник [74]. Или, с други думи, през 1253 г. Тамара била все още неомъжена; в България тогава главна фигура бил севастократор Петър, женен за Анна-Теодора, дъщеря на Иван II Асен и Ирина Комнина [75]. Като се има предвид, че Мицо излязъл на историческата сцена със сигурност не по-рано от края на 1256 г. [76], според мен е възможно да се приеме, че той се оженил именно за Тамара в периода 1254—1256 г.

 

2. Георги Пахимер за Мицо: „...зет на Асен по дъщеря и баджанак на Теодор Ласкарис" [77] — т. е. вероятно Мицо бил женен не за природената (Мария), а за истинската сестра на Елена (съпругата на

 

164

 

 

Теодор II Ласкарис), за която, е известно, че имала само една сестра от майка си Мария/Анна — Тамара [78]. Ако Мицо бил женен за Мария, Пахимер за по-голяма яснота би могъл да даде друго обяснение — например „зет на Асен и Ирина Комнина", или „зет на Асен по дъщеря и на Михаил по сестра" и т. н.

 

5. Никифор Григора за Мицо: „...Асен, шурей на император Теодор... Мицо, съпруг на сестра му" [79]. Според В. Златарски Григора имал предвид Асен = Михаил II Асен [80]. Но въпросното лице като природен брат не било истински шурей на Теодор II Ласкарис. Такъв бил истинският брат на Елена — Калиман I Асен [81]. Следователно под Асен Григора може би имал предвид именно този български владетел, т. е. Мицо може да е бил женен за неговата сестра Тамара.

 

4. Най-добрият съвременен изследовател на Асеневата фамилия — проф. Ив. Божилов, пише: „В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че Мария била омъжена за Мицо. Сигурни сведения в подкрепа на това твърдение липсват... Ето защо становището на В. Златарски може да се приеме само на базата на някои логически размишления." Според същия автор единственото, което би могло да ни насочи към този брак, са имената на дъщерята и внучката на Мицо — Мария [82]. Смятам че, точно името на дъщеря му Мария може да подскаже, че подобно на сина му Иван Асен, който бил кръстен на дядо си — цар Иван II Асен, тя вероятно била кръстена на баба си — унгарската принцеса Мария, известна още и като царица Анна (традиция, крято съществува при българите и до днес).

 

Следователно съществуват основания да се допусне, че през 1254—1256 г. Мицо се оженил за Тамара, сестрата на цар Калиман I, дъщеря на Иван II Асен от брака му с унгарката Мария (Анна) Арпадина. Всичко това дало на Мицо основание след убийството на Калиман II — последния мъжки представител на Асеневата династия, да изяви претенции не само към българската корона, но и към политическата линия на групировката, която дотогава била ръководена от Асеневите родственици, свързани с Унгария, и имала антиникейска, пролатинска и проуниатска насоченост. Това обусловило и военната помощ на латинците и венецианците, които превзели Месемврия от проникейския претендент Константин Тих през 1257 г. и я предали на Мицо. След като Ростислав Михайлович като унгарски бан на Мачва постигнал споразумение през с. г. в подкрепа на Мицо (а и като косвен негов роднина), мисля, че Унгария, в лицето най-вече на „младия крал" Стефан V, съсредоточила по-нататъшните си военни усилия на Балканите предимно в негова подкрепа

 

165

 

 

като основен претендент за българската корона (дук Михаил, родственик) — съюз, продължил да съществува до 1262 г.

 

Според мен подкрепата на Унгария за Мицо, обслужваща и латинците в Константинопол, но насочена против Константин Тих и подкрепящите го никейци, е илюстрирана и от унгарските кралски грамоти на латински език. Повечето от тях са познати на българската-историография благодарение на П. Ников. Най-сериозният проблем при тълкуването им обаче продължава да е датировката на събитията, описани в тях. За съжаление, все още съществуват и са се наложили някои погрешни датирания и интерпретации, свързани и с недостатъчното познаване на паралелните предимно гръцки извори, а оттук — и някои неправилни представи за отношенията на Унгария с повечето балкански страни, особено през периода до 1268 г.

 

Акцията на Ростислав Михайлович през 1252 г. трябва да се оценява не толкова по резултата, че мачванският бан си прикачил титлата „imperator Bulgarorum " — това е засвидетелствано само веднъж, като трудно може точно да се датира [83]. Тази титла на Ростислав би трябвало да се възприема не толкова като претенция за българската царска корона, колкото като отразяваща владеенето на български територии: банатът Мачва включвал със сигурност и Белградската област, а след 1257 г. може би и Браничевската [84]. Но тази операция на Унгария, започнала като подкрепа към Калиман II и завършила в полза на Мицо, не останала изолирана и била последвана и от други акции на маджарите.

 

Обикновено се приема, че през 1259 г. Унгария организирала военна експедиция начело с магистър Чак срещу България [85]. Всъщност този извод се основава на информацията от 4 унгарски грамоти, две от които са с почти еднакво съдържание (П. Ников е публикувал само едната, която датирал през август 1259 г.) [86]; третата съдържа титлата „Bela Dei gratia Hungariae… Bulgariae que Rex" и е също от 1259 г. [87] Четвъртата принадлежи на унгарския „първороден син на краля" Стефан V от 1260 г., по искане на самия магистър Чак в полза на войника Торда, отличил се във военната акция в България [88]. Повечето издатели обаче датират първите две грамоти най-общо в 1249—1261 г. [89], което според мен означава, че експедицията на унгарците в България може да се датира по-общо в периода 1257—1259 г. и сигурно била насочена също в подкрепа на Мицо срещу претендента, съюзник на Никея — Константин Тих. Неслучайно именно през този период Мицо вероятно имал надмощие в междуособната война срещу Константин, който едва успял да намери спасение в Станимака, използвайки помощта на никейския гарнизон.

 

166

 

 

Стигаме до изпълнената със съдбоносни събития за Европейския Югоизток 1259 г. Сред тях важно място заемат българо-унгарските и византийско-унгарските отношения. През с. г. унгарският престолонаследник Стефан V все още бил „дукс на Щирия", където обаче съпротивата на населението срещу неговата власт достигнала своя апогей. Избухналото там антиунгарско въстание било подкрепено от чешкия крал Отокар II, най-сериозният претендент за наследството на австрийските Бабенберги, както и от херцога на Каринтия Улрих III [90]. Помощта на унгарския крал Бела IV, който целял да удържи това владение за своя син, се оказала недостатъчна и най-късно през зимата на 1259—1260 г. Стефан V и маджарите трябвало да отстъпят от Щирия [91].

 

На юг от бушуващата гражданска война в България било не по- малко напрегнато: в Никея фактическата власт, с подкрепата на армията, се оказала в ръцете на 35-годишния Михаил Палеолог, комуто било съдено да възстанови Византийската империя и нейната столица Константинопол [92]. От другата страна, в Континентална Гърция епирският деспот Михаил II Ангел успял да привлече за съюзници (чрез успешни бракове на двете си красиви дъщери Елена и Анна) най-мощните и най-важните си съседи — Манфред, крал на Сицилия и Гийом дьо Вилардуен, принц на франкска Морея, заедно с неговия главен васал Ги дьо ла Рош, херцог на Атина [93]. Всички те, водени от различни, често противоречащи си мотиви, били обаче обединени в едно — да спрат никейското настъпление към Западна Македония, а заедно с това да пресекат нарастващата опасност от никейско възстановяване на Византия.

 

Този, макар и неестествен, но впечатляващ съюз на почти цяла Континентална Гърция и Южна Италия срещу Никея разтревожил Михаил Палеолог и го подтикнал към трескава дипломатическа дейност. Той изпратил посолства до всеки от съюзените му противници и, колкото и невероятно да звучи, най-големи колебания и страхове сред тях изпитали епирците [94]. Сблъсъкът обаче бил вече неизбежен. Тук сред всички извори, които съобщават за това събитие и последвалата победа на никейците при Пелагония през 1259 г., предрешила фактически съдбата на Константинопол, а оттам и на целия Европейски Югоизток, има едно изключение [95]. Единствено в Морейската хроника, съставена около половин столетие по-късно, се говори, че в армията на никейците, предвождана от брата на Михаил Палеолог — севастократор Йоан, и от талантливия военачалник Алексий Стратегопул, освен кумани и селджушки турци, чието присъствие се потвърждава и в другите извори, като съюзници взели участие унгарци, сърби, българи, както и алемани-германци

 

167

 

 

(всъщност австрийци), предвождани от херцога на Каринтия, загинал в битката (sic!). Подчертава се, че унгарците и сърбите били изпратени от техните крале [96], тоест Михаил Палеолог успял да сключи съюз с тези държави в навечерието на битката.

 

Сведенията от Морейската хроника дават основание на унгарския учен Е. Дарко да напише голяма статия за византийско-унгарските отношения през втората половина на XIII в. В нея той приема за абсолютно достоверна информацията на Морейската хроника за участието на унгарски военен контингент на страната на никейците в похода и битката при Пелагония през 1259 г., като се опитва да я съгласува със сведенията от унгарски грамоти, с които се награждават някои висши представители на аристокрацията за заслуги и за участието им във военни действия „в Гърция" [97]. Тези изводи на унгарския учен впоследствие бяха възприети от Фр. Дьолгер, Д. Моравчик, Д. Никъл, К. Сетън и Дж. Файн [98]. По-скептично настроени са Ст. Рънсиман, Г. Острогорски и Р. Л. Уулф [99], а един от най-големите изследователи на франкска Морея — Ж. Лоньон, изобщо не ги взима под внимание [100]. Най-задълбочена и аргументирана обаче е критиката на Д. Генокоплос и А. Файе. Те основателно отхвърлят тези сведения, които не намират потвърждение в други извори и съдържат редица явни анахронизми — в това число участието на унгарци, германци, сърби и българи на страната на Никея в похода и битката при Пелагония през пролетта на 1259 г. [101]

 

Тезата на Е. Дарко обаче според мен търпи критика и по отношение на привлечените сведения от унгарските грамоти, с които той отъждествява информацията за военни действия „в Гърция" с абсурдното участие на маджарите в никейската войска, поради следните обстоятелства:

 

1. Грамотата в полза на магистър Аладар от 1262 г., в която между заслугите му се изброява и неговата „тригодишна дипломатическа мисия в Гърция" [102]. Дори ако се приеме, че той започнал преговори (с кого? — с никейци? или епирци?) през 1259 г., това съвсем не означава, че още тогава (пролетта на с. г.?) се стигнало до споразумение, още по-малко, че то било сключено точно с Михаил Палеолог за установяване на съюз срещу епирско-франкско- норманската коалиция.

 

2. Грамотата в полза на магистър Рейнолд от 1270 г., в която се споменава, че той участвал „в разорения и удари срещу Гръцкото царство" [103]. Твърде странни са усилията на Е. Дарко да докаже, че разоренията били в ущърб на епирците и в подкрепа на Михаил Палеолог през 1259 г., след като действията срещу гърците са поставени почти до едно и също време с похода срещу България (1261)

 

168

 

 

и хронологически са вместени между войната в „Teutonia (Австрия — б. а.), Karynthia et Bohemia" (1259—1260) и началото на унгарските междуособици през 1262 г.

 

3. Освен тези грамоти Е. Дарко привлича и сведението в писмото на чешкия крал Отокар II до папа Александър IV от 1260 г. Според него в сражението при Мархег (дн. Долна Австрия) през с. г. на страната на Бела IV и Стефай V участвали „кумани, унгарци, разни славяни, сикули, както и власи, печенези, измаелити (татари?, селджушки турци?) и схизматици — гърци, българи, сърби, а също и босненски еретици (богомили)" [104]. Според унгарския учен Михаил Палеолог пратил като отплата за тяхната помощ предната година един гръцки отряд в подкрепа на маджарските владетели във войната им срещу чехите за австрийското наследство, докато българите, сърбите и босненците били привлечени от Ростислав Михайлович като бан на Мачва и Босна [105]. Според мен към писмото на чешкия крал трябва да се подхожда по-внимателно. Първо, вероятно Отокар представил на папата целенасочено (но реално ли?) внушителен списък от противници, за които съзнателно подчертава, че не са приятели на католицизма. Второ, смятам, че най-съмнително е участието на страната на унгарците на т. нар. „измаелити", ако те са татари, излиза че унгарците допуснали във войската си най-големите си врагове по това време [106]. Още по-невероятно е те да са селджушки турци или араби. Трето, участието на гърци, българи, сърби и босненци идва по ред след „измаелитите", което го прави още по-съмнително. Въпреки това коректно е да се допусне, че Отокар е казал истината, т. е. в унгарската войска, наистина участвали българи и гърци. Трудно може да се прецени обаче как точно те попаднали в нея — дали идвали от страна на Никея, или от Епир, дали не били остатъци от местното население на Белград и Браничево, или дали в крайна сметка не били просто наемници — практика, която по това време вземала все по-широки размери [107].

 

В противовес на тезата на Е. Дарко могат да се изложат и други допълнителни аргументи:

 

1. Най-големият анахронизъм в сведението на Морейската хроника е участието на алемани (австрийци) от Каринтия, предвождани от техния херцог, който дори загинал в битката [108], на страната на никейците наред с унгарците, изпратени от краля. И всичко това станало през същата 1259 г., когато Бела IV и Стефан V воювали в Щирия, включително и срещу войски, изпратени от херцога на Каринтия [109]!

 

2. Според една грамота на Стефан V от 1266 г. братята Кунчейд и Иоб били освободени от крепостничество заради заслугите им и

 

169

 

 

„contra Palaelogum Imperatorem Graecorum" [110]. Това сведение би могло да се приеме като най-подробното обяснение за всички споменати на унгарски операции „in Grecia", въпреки че датирането му според мен е доста трудно.

 

3. В грамота от 1268 г. Стефан V награждава северинския бан Александър и заради участието му „cum exercitum nostrum in Grecia misissemus" [111].

 

4. Грамота на Стефан V от 1268 г. в полза на Марцел, поради заслуги и „in Grecia" [112].

 

5. Грамота на Стефан V от 1270 г. в полза на братята Петър и Яков, които се отличили „contra Grecos in auxilium Zuetizlay" [113].

 

Сведенията от изброените четири грамоти за война срещу Палеолог в Гърция или срещу гърците се отнасят според Е. Дарко за 1263 г. [114] Това е според мен една не съвсем добре обоснована датировка, която се възприема от повечето изследователи [115]. Смятам, че сведенията засягат събитията през 1261 г., когато унгарците биха могли да нанесат комбинирани военни удари срещу Константин Тих и Михаил Палеолог, но в подкрепа на Мицо и Яков Светослав.

 

В полза на тази теза бих могъл да посоча следните основания:

 

1. Хронологичната подредба на сведението за военни действия „срещу гърците", особено в грамотата за магистър Рейнолд. Те са поместени между въвеждането на Стефан V във владение на дукството Трансилвания, т. е. към края на 1260 г., след войната срещу чехите [116] и похода срещу България (пролетта—лятото на 1261 г.). Следователно операцията „срещу гърците" била почти по едно и също време с акцията срещу Константин Тих през първата половина на 1261 г.

 

2. Със сигурност може да се твърди, че през цялата 1260 г. Константин Тих останал съюзник на никейците и на Михаил Палеолог срещу унгарци и латинци, въпреки че последният явно се стремял да вземе цялата власт в ущърб на законния василевс Йоан IV Ласкарис, шурей на българския владетел [117]. Особено показателна в това отношение била акцията на Константин Тих срещу унгарците в Северинския банат през 1260 г., която завършила с провал [118], но не позволила на маджарите да се намесят по-рано за спасяването на загиващата Латинска константинополска империя. Твърде съществена в тази насока била секретната дипломатическа мисия на Георги Акрополит в Търново към края на с. г. Прочутият византийски политик и историк имал за цел да изглади противоречията с Константин Тих (вследствие на стремежа на Палеолозите да отстранят Ласкаридите от императорския трон), за да осигури важния за Никея съюз с българите за превземането на Константинопол

 

170

 

 

и възстановяването на Византийската империя [119]. Неговата мисия сигурно завършила с успех — през 1261 г. България на Константин Тих най-малкото не попречила на никейците да постигнат тази голяма цел.

 

3. На казаното по този въпрос би могло да противоречи единствено известието за планираната насоченост на похода начело с Алексий Стратегопул в началото на лятото на 1261 г. „към Тракия..., защото българският народ не желаеше да стои спокоен" [120]. Според мен обаче по-нататъшното му развитие към атакуване и превземане на Константинопол, завършило на 25 юли с. г., показва, че това по-скоро целяло да заблуди латинците за посоката на големия удар, готвен от техните противници. Но дори и да се приеме, че войската на известния военачалник, в която като съюзници влизали и кумани [121], първоначално била насочена към България, не е сигурно, че тя планирала операция срещу Константин Тих. Не трябва да се забравя, че гражданската война все още продължавала. Може би точно това имал предвид Пахимер, като говори за липсата на спокойствие при българите. Вероятно след като си осигурили по дипломатически път подкрепата или поне неутралитета на Константин Тих, никейците се страхували от евентуална контраакция в помощ на латинците от Мицо? Или пък осведомени за унгарския поход срещу Константин Тих, те решили да подсигурят допълнително тила си откъм Тракия, за да гарантират успеха си за Константинопол?

 

4. В подкрепа на тезата за българо-никейския съюз през 1261 г., поне до падането на Константинопол, според мен свидетелства и унгарската акция срещу Константин Тих, при която Стефан V превзел Видин и Лом, достигайки до р. Искър [122]. Логично е да се предположи, че тази операция имала за цел да неутрализира българо-никейския съюз и била по същество насочена в подкрепа на латинците и Мицо. Според мен именно тогава унгарците може би предприели и военни действия „in Grecia… contra Paleologum”.

 

Съществуват сериозни основания да се приеме, че към края на 1261 или най-късно в началото на 1262 г. отношенията между Константин Тих и Византия, от една страна, както и между Мицо и Михаил VIII Палеолог — от друга, претърпели коренна промяна поради следните сведения:

 

1. Пахимер съобщава на три пъти, че българската царица Ирина Ласкарина „много горещо подтикваше съпруга си Константин, за когото разказахме, че е цар на българите, да опустошава земята [на Палеолог] за отмъщение, разбира се, на това, което претърпял брат ѝ Йоан" [123]. Като се има предвид, че малолетният император Йоан IV Ласкарис бил окончателно отстранен и ослепен през

 

171

 

 

декември 1261 г. [124], логично е да се предположи, че конфликтът между България и Византия избухнал най-късно в началото на 1262 г.

 

2. Изглежда по същото време Мицо изпадал във все по-тежка външно- и вътрешнополитическа ситуация: унгарската акция срещу Константин Тих в подкрепа на Мицо и латинците в крайна сметка се провалила; след падането на Константинопол в ръцете на никейците Мицо загубил надежда за евентуално по-нататъшно съдействие от латинска и венецианска страна; всичко това го принудило да се изтегли от Велики Преслав в Месемврия, да поведе преговори с Михаил VIII Палеолог и завършило с предаването на крайморския град на Византия по време на военните действия през 1262 г. [125]

 

Стигнахме до военните действия между България и Византия, датирани според мен най-убедително през 1262 г. Тази по-прецизна датировка на войната между двете страни прави несъстоятелен основния довод на Е. Дарко, според който намесата на унгарците срещу Палеолог станала именно по време на войната. През 1262 г. това било практически невъзможно — тогава избухнала първата междуособица между Бела IV и неговия син Стефан V, която продължила през цялата година [126]. Тук, разбира се, съществува интересна особеност: според една от унгарските грамоти акцията на маджарите била „срещу гърците, в помощ на Светослав"; явно става дума за руския заселник в България Яков Светослав, който най-късно през 1262 получил титлата деспот и до 1266 г. бил в съюзни отношения с цар Константин Тих [127]. Според поемата на Мануил Фил ромеите воювали и със Светослав след превземането на Месемврия [128]. Някои приемат дори, че в този извор е визиран и съюзът на деспота с „младия крал" Стефан V [129].

 

Хронологията на събитията в този извор обаче е много несигурна. В същото изречение с информацията за Светослав Мануил Фил обобщава неуспешното въстание на Лахана, т. е. Ивайло (1277—1280), след което подробно описва византийските походи през 1278—1279 г. [130] Но още В. Златарски обръща внимание, че военните действия срещу Яков Светослав и Ивайло станали по различно време. Следователно е твърде възможно Мануил Фил, който единствен от гръцките извори свидетелства за военни действия на Византия срещу Яков Светослав, предизвикали унгарската помощ и отразяването им в грамотите, да е имал предвид отделен византийски поход. Може ли обаче този поход да се датира през 1263 г.?

 

Тази вероятност е твърде малка поради следните обстоятелства:

 

1. Още през 1263 и особено през 1264—1265 г. между Бела IV и сина му Стефан V започнала нова междуособица, която била много

 

172

 

 

по-напрегната и кръвопролитна от първата през 1262 г. и ангажирала изцяло силите и на двамата на унгарска територия [131]. В периода след 1261 до края на 1266 г. маджарите едва ли имали възможност да предприемат някакви действия на Балканите.

 

2. Още през 1267 и особено интензивно през следващите години василевсът Михаил VIII Палеолог започнал оживена дипломатическа преписка с папа Урбан IV, което положило началото на преговорите за сключване на уния, а Папството от своя страна постепенно започнало да променя враждебното си отношение към Палеолозите [132]. Папата проявил нескрито задоволство от военните усилия на Византия срещу най-големия му противник по това време — сицилийския крал Манфред [133]; като че ли настойчивостта на папските призиви и пред унгарците за акции срещу „схизматиците" видимо намаляла поради неочакваната сговорчивост на Михаил VIII за сключването на уния.

 

3. През 1263—1264 г. византийските войски били ангажирани главно в Континентална Гърция — срещу съюза на Епир, франкска Морея и сицилийския крал Манфред, както и с военноморските сили на Венеция. Но в повечето случаи Палеолозите търпели поражения [134], което едва ли би могло да им позволи да се включат и в евентуална военна акция срещу Яков Светослав — при това толкова сериозна, че да предизвика унгарската намеса.

 

Именно тази ангажираност на Михаил VIII за отвоюването на Континентална Гърция позволила на цар Константин Тих в съюз с татарите да организира голямо настъпление в Тракия към края на 1264 г. То обаче имало твърде негативни последици за България [135]. Възможно е Яков Светослав да подкрепил акцията на Константин Тих, но той едва ли бил подпомаган от унгарците. По това време те се интересували само от вътрешните си проблеми, а и едва ли биха се съгласили да воюват на една страна с най-големите си врагове — татарите. Вероятно и отношенията между Яков Светослав и унгарците вече не били добри. Само година по-късно (1265), възползвайки се от междуособиците в Унгария, деспотът започнал военна акция срещу Северинския банат [136]. Това станало и основната причина след прекратяване на вътрешните междуособици Стефан V да предприеме най-сериозния си поход против българите, насочен както срещу Яков Светослав, така и срещу Константин Тих. През 1266 г. маджарите превзели Видин [137], отрядите на бан Григорий — Оряхово [138], а на бан Понит — Плевен [139]. Именно тогава според мен магистър Егидий достигнал Търново [140].

 

Въз основа на всичко казано за периода 1261—1266 г. смятам, че унгарската подкрепа за Яков Светослав „срещу гърците.... срещу

 

173

 

 

император Палеолог" може да намери своето място само през 1261 г. Това било времето, когато в България освен Константин Тих все още управлявал и Мицо, а Яков Светослав започнал да набира сили с подкрепата на маджарите. Именно тогава според мен унгарската акция срещу Михаил VIII може да намери оправдание и като последен опит за спасяването на Латинската константинополска империя.

 

След похода на Стефан V през 1266 г. България фактически се оказала разделена на две царства. Яков Светослав, който въпреки последвалата унгарска политическа (но не васална) зависимост се титулувал като „цар" [141], а бил признат и от унгарците официално за „imperator Bulgarorum" [142], вероятно резидирал във Видин [143]. Същевременно в Търново продължил да царува и Константин Тих [144].

 

На 26 февруари 1266 г. сицилийският крал Манфред намерил смъртта си в битката при Беневент срещу Шарл д'Анжу, брат на френския крал Луи IX, който основал Неаполитанското кралство в тесен съюз с Папството, за разлика от своя предшественик. Той си поставил и амбициозната задача да организира коалиция за възстановяването на Латинската империя, като положил началото ѝ с договора от Витербо с Бодуен II от 1267 г. [145] Най-напред към нея се присъединили унгарците, които от своя страна трябвало да привлекат сърбите и българите [146]. Следвайки тази логика, П. Петров прави опит да обясни сведението за българска делегация в двора на унгарския крал през 1268 г. в една негова грамота като указание за водене на преговори между маджарите и цар Константин Тих, насочени срещу Византия [147]. Според мен този извод е неточен и пресилен не само защото в грамотата не е посочено кого точно представлявали българските пратеници, но и поради следните обстоятелства:

 

1. През 1268 г., а не по-късно (втората половина на 1269 г., както приема Петров) Михаил VIII подновил добрите си отношения с Константин Тих, уреждайки брака му със своята родственица Мария Кантакузина Палеологина, като обещал да отстъпи на българите за зестра спорната причерноморска област около Месемврия и Анхиало (обещанието останало неизпълнено) [148].

 

2. През периода 1266—1272 г. унгарците признавали само царската власт на Якор Светослав, т.е. те признали за свой съюзник държавата България, но имали предвид явно само Видинското царство. С него Стефан V се стремял да поддържа съюзни отношения. Българи, вероятно подвластни на видинския владетел, отново взели участие като унгарски съюзници във военните действия срещу чешкия крал [149], а при сключването на последвалия мирен договор с чешкия крал Отокар II в Пресбург (Пожон) на 2 юли 1271 г. Присъствал

 

174

 

 

самият Яков Светослав като съюзник на унгарския крал [150]. Вероятно това положение останало непроменено до смъртта на унгарския крал през 1272 г. [151]

 

По подобен начин според мен трябва да се разглежда и сведението, че през 1272 г. Шарл д'Анжу очаквал пратеници от „Illustrium Imperatoris Vulgarorum" [152], за които обикновено се приема, че са изпратени (?) от цар Константин Тих [153]. Наистина отношенията между този български владетел и Византия отново рязко се влошили, след като Михаил VIII отказал да предаде Черноморското крайбрежие на юг от Балкана дори и след раждането на престолонаследника Михаил от новата царица [154]. По същото време неаполитанският крал бил много ангажиран покрай събитията в Драч (Дурацо), напуснат след разрушителното земетресение през март 1271 г. от византийския гарнизон. Местното албанско население установило тесни връзки с Неапол и Папството, признавайки светската и духовната си зависимост от тях [155]. Възможно е Шарл д'Анжу да проявил дипломатическа активност и спрямо българите, за да укрепи първите си, но важни и безкръвни завоевания на Балканите. Струва ми се обаче малко вероятно анжуйците да целели изграждането на действена военнополитическа коалиция срещу Византия, след като преди по-малко от година били заедно с Палеолозите на страната на унгарския крал Стефан V, който междувременно станал и тъст на наследника Андроник II [156]. По-вероятно е, както в случая при подписването на чешко-унгарския мир в Пожон (Пресбург, дн. Братислава) под „imperator Bulgarorum" да имали предвид видинския цар Яков Светослав.

 

С тези събития завършва един важен и твърде напрегнат период от българо-унгарските отношения, изпълнен предимно с напрежение, военни действия и сепаратизъм, породени от намесата на маджарите в българската гражданска война, контрастиращи с плахите опити на Константин Тих и Яков Светослав да отвърнат по същия начин в подобни моменти. Особено силна била унгарската намеса: в подкрепа на Мицо, латинците и вененцианците през 1257—1259 г.; срещу Константин Тих и Михаил VIII Палеолог в подкрепа на Мицо, Яков Светослав и латинците през 1261 г.; срещу Константин Тих и Яков Светослав през 1266 г. Военните походи на Стефан V срещу България (особено последният) оказали негативно влияние върху българската държава, през която и без друго се придвижвали без особени усилия татари, ромеи. Още през 1266 г. тя фактически се оказала за първи път разделена на две царства — Търновско и Видинско. Последното останало в унгарската политическа сфера на влияние до смъртта на маджарския крал Стефан V през 1272 г.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ VIII ГЛАВА

 

1. Паулер. Българските военни походи на Стефана V, 428—437;  Hиков. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 г., 1—200;  Darkó. Byzantinisch-ungarische Beziehungen in der zweiten Hälfte des XIII. Jahrhunderts, 9—35;  Pеtkоva. Nordwestbulgarien in der ungarischen Politik der Balkanhalbinsel im 13. Jahrhundert, 60—64.

 

2. Палаузов. Ростислав Михайлович, 216—249;  Златарски. История, III, 466— 493;  Margоs. Deux sources arméniennes du XIIIe siècle, 295—300;  Гюзелев. Нови данни за историята на България и на град Несебър през 1257 г., 10—16;  La Bulgarie, Venice et l'Empire latin de Constantinople au milieu du Xllle siècle, 38—49, 277—288;  Bulgarien und das Kaiserreich von Nikaia, 153—154, 223—224;  Българската държава и Никея в борба срещу Латинската Цариградска империя, 22—26;  Петкова. Византийският историк Георги Акрополит и проблемите на българската история около средата на XIII в., 141—171;  Йорданов. Монетосеченето на Мичо Асен, 21—44;  История на България, 3, 270—271;  Лазаров. Междуособици в България 1256—1257 г., 145—155;  Данчева-Bасилева. България и Латинската империя. 164—166;  Божилов. Фамилията на Асеневци, 107—115;  Finе. Late Balkans, 170—180;  Tодоpовa. Дъщерята на Ростислав Михайлович, 52—57.

 

3. Проложно житие на патриарх Йоаким I. — В: Българската литература през XIII в., 57—58 (СБЛ, 4, 87—88);  Xристов, Хр. Ив. Патриарх Йоаким I. — Векове, 4, 5, (1975), с. 48;  Hиколова, Б. Житието на патриарх Йоаким I като исторически извор. — ИП, 36/6 (1980), 122—131;  Дуйчев, Ив. Патриарх Йоаким Търновски. — В: Дуйчев. Страници от миналото, С., 1983, с. 284;  Овчаров, Хаджиев. Висарионов надпис, с. 25.

 

4. Овчаров, Хаджиев. Висарионов надпис, 26—27.

 

5. Съществуват известни разногласия около датата на смъртта на Калиман 1. Според В. Златарски (История, III, с. 428, бел. 1) младият цар умрял не по-рано от втората половина на август 1246 г.; авторът погрешно приема обаче, че никейският василевс Йоан III Дука Ватаци научил за неговата смърт на 3 или 4 септември с. г. Според Георги Акрополит управителят на Ахридос изпратил вестта за смъртта на българския владетел в „края на лятото, третият или четвъртият ден от края на септември", т. е. на 27 или 28 септември 1246 г. (G. Асrop., р. 7219–20;  ГИБИ, VIII, с. 172, бел. 4).

 

6. Овчаров, Хаджиев. Висарионов надпис, с. 27.

 

7. В последно време бе изказана хипотезата, че майката на новия цар Михаил II Асен — Ирина Ангелина Комнина, не участвала в регентството, което управлявало от негово име (срв. Лазаров. Управлението на Михаил II Асен, 12—19). Въпреки някои интересни логически хрумвания ми се струва, че това едва ли е било така (срв. критиката на Finе. Late Balkans, p. 156;  Gеоrgiеva. Byzantine Princesses, 172—175;  Божилов. Българите във Византийската империя, 156—159).

 

8. Севастократор Александър сигурно бил женен за унгарка (срв. Hиков. Българо-унгарски отношения, с. 17, бел. 1). Неговият син носел унгарското име Коломан (Калман, Калиман). Като се има предвид ролята, която по-късно изиграл синът му, ръководното му участие в посочената групировка е логично.

 

9. Златарски. История, III, 430—436; Цанкова-Петкова. Асеневци, 139— 140;  История на България, 3, с. 267.

 

10. Роlеmis, D. I. A Manuscript Note of the Year 1247. — In: Polychordia. Festschrift Franz Dölger (BF, 1), Amsterdam, 1966, 269—276;  Cankova-Petkova. Bundnisse, 68—70 (1246 г.);  Асеневци, с. 141 (1247 г.);  Gjuzеlеv. Nikaia, S. 152, 222;  Никея. с. 21;  Св. Теодор Стратилат, 93—94;  Данчева-Bасилева. Латинската империя,

 

176

 

 

158—159;  Божилов. Фамилията на Асеневци, с. 106;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 144;  Φλ. Εὐαγγελάτον - Νοτάρα. Πολεμικες ὲπιχειρήτεις στή Θράκη τὸ υέρος το, 1247. 1247. — BF, 14/1, (1989), 187—197.

 

11. Endlicher. Rerum Hungaricarum Monumenta, p. 471;  Wеnzеl. Árpádkori, VII/ XII, p. 207;  Ников. Българо-унгарски отношения, с. 15, бел. 4.

 

12. Katona. Historia critica, VI, 95—98;  Fejér. Codex, IV/1, 447—454;  Pеsty. Szörényi bánság, I, 248—249;  Zimmermann, Werner. Urkundenbuch, I, 73—76;  Ников. Българо-унгарски отношения, 15—16;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, I, p. 257, no 853;  Stadtmüller. Ungarns, S. 609.

 

13. Относно точното датиране на това писмо съществуват големи разногласия. Според мен най-точна е датировката 1250 г. (Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, 287—289, no 966;  Лазаров. Към историята на българо-сръбската война през 1254 г., с. 186;  Der Mongolensturm, 299—300);  Thеinеr. Monumenta, I, 230—232 (1254 г.);  Станојевић. Догаћаји 1253 и 1254 год., с. 196 (1253 г.);  Златарски. История, III, 444—445 (1254 г.);  ЛИБИ, IV, 101—104 (1254 г.);  Sеngа, T. IV. Béla külpolitikája és IV. Ince pápához intézett „Tatár-levele" (La politique extérieure du Roi Béla IV et sa „lettre tatare" adressée au Pape Innocent IV). — Századok, 121/4 (1987), 584—612 (1248 г.).

 

14. Fejér. Codex, IV/1, 447—454;  Thеinеr. Monumenta, I, 208—211;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I, No 193, 249—293.

 

15. Smičiklas. Diplomatički zbornik, IV, No 456, 522—523;  Szentpétery. Az Árpád-házi. I, p. 307, no 986.

 

16. Абсолютно неоснователни са според мен твърденията, че България загубила Белград и неговата област още през 1232 г. (Калић-Mиjушковић. Историја Београда. I. Београд, 1974, с. 140).

 

17. Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 140;  Pеtkоva. A propos de la politique de la Hongrie, p. 109, 112;  Nordwestbulgarien, 58—59;  История на България, 3, с. 267;  Данчева-Bасилева. Латинската империя, с. 158;  Лазаров. Българо-сръбската война, с. 185;  Finе. Late Balkans, p. 157 (допуска това да е станало дори още от 1232 г.). По-внимателен е В. Златарски (История, III, 436—437), който говори само „за спорните между двете страни земи", имайки предвид титлата на Бела IV от 1246 г. „Bulgariae... Rex".

 

18. Ников. Към историята на северозападните български земи, с. 44;  История на Видинското княжество, с. 10;  Съдбата на северозападните български земи, 132—133. По-неуверен е същият автор в: Българо-унгарски отношения, с. 62 (1246 или най-късно 1257 г.).

 

19. Иречек. История на българите, с. 309;  Станојевић. Догаћаји, 191—198;  Златарски. История, III, 444—445;  Stadtmüller. Ungarns, S. 609;  Pеtkоva. Hongrie dans les Balkans, 113—115;  Nordwestbulgarien, p. 60;  Историја српског народа, 1, с. 348 (не намесва отношението на Унгария);  История на България, 3, с. 268;  Божилов. Фамилията на Асеневци, 107—108;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 145.

 

20. Лазаров. Българо-сръбската война, с. 187.

 

21. Иречек. Историја срба, I, с. 230;  Златарски. История, III, с. 444;  Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 142.

 

22. В подкрепа на тази теза може да послужи и едно твърде странно съобщение на Георги Акpoпoлит за обвиненията в заговор срещу бъдещия василевс Михаил Комнин Палеолог през 1254 г., който бил дотогава управител на областта около Сяр и Мелник. Един от основните доводи бил слухът, че „Тамара, сестрата на българския владетел Калиман, която е още неомъжена, ще се свърже в брак с Михаил Комнин и между нас (ромеите) и българите ще се сключи съюз" (G. Аcrop.,

 

177

 

 

p. 9410–13; ГИБИ, VIII, с. 183). Като оставим настрана многото неясни моменти в това съобщение, които ще бъдат разгледани обстойно по-късно, ясно е, че българите и никейците били по това време в конфликт. Не е изключено Михаил Палеолог наистина да е водил някакви тайни преговори с поддръжниците на децата на Иван II Асен от брака му с унгарката или на политическата групировка, която била за по-тесни връзки с Папството, Унгария и латинците.

 

23. Avenarius, Al. Tatari ako problem byzantskej politiky a diplomacie. — Historicky časopis, 32/6, (1984), 849—883.

 

24. Срв. грамотата на крал Бела IV от 28 юни 1254 г.: „Ratislao Duce Gallicie et Domino de Machou" (Fejér. Codex, IV, 2, p. 218;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, p. 313, no 1011;  Wеrtnеr. Boris und Rostislav, S. 42;  Hóman. Geschichte, II, 164—165;  Stadtmüllеr. Ungarns, S. 609).

 

25. История на България, 3, c. 268;  Fine. Late Balkans, p. 159;  Лaзapов. Българо- сръбската война, 189—190.

 

26. Златарски. История, III, 447—449;  Nicol. Greek and Latin Empires, p. 322;  Gjuzеlеv. Nikaia, 152—153, 222—223.

 

27. Wenzel. Rosztizlav galicziai herczeg, 19—20;  Wеrtnеr, M. A közepköri délszlav uralkodok genealógiai története (Történeti nep- és földrajzi Könyvtár, kiadja Szabó F., XXVIII), Temesvár, 1891, 167—168;  Glossen zur bulgarischen Zaren-Genealogie. II, 22—25;  Boris und Rostislav, S. 43;  Hиков. Българо-унгарски отношения, 57—58;  Златарски. История, III, 456—457;  Божилов. Фамилията на Асеневци, No 19, с. 108;  Тодорова. Дъщерята на Ростислав Михайлович, 52—54;  Николов. Венгры, р. 80.

 

28. Златарски. История, III, 449—461;  Дуйчев, Ив. Походът на имп. Теодор II Ласкарис против Мелник в 1255 г. — В: Дуйчев. Проучвания върху българското Средновековие, 111—114;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 151—152.

 

29. Иречек. История на българите, 310—311;  Златарски. История, III, 461— 462;  Gjuzеlеv. Nikaia, p. 153, 223;  Никея, 22—23;  История на България, 3, с. 270;  Данчева-Bасилева. Латинската империя, 161—163;  Божилов. Фамилията на Асеневци, № 19, 107—108;  Fine. Late Balkans, p. 159;  Византийските василевси, 361—362.

 

30. G. Аcrop., 12513—12628;  ГИБИ, VIII, с. 194.

 

31. G. Аcrop., 12819—1316;  ГИБИ, VIII, 195—196. Особено показателни според мен са думите на Теодор II Ласкарис за Ростислав Михайлович:

 

„... русинът Ур ни е излъгал. Той е дошъл тук користно, излъгал е в посредничеството за мира и се е заклел лъжливо. Всичко, което е направил, е измама от негова страна и той има благовидно извинение, както казват, за нарушението на клетвите, тъй като българският владетел, неговият зет, не приема мира при тия условия... Вероятно страстта за пари го е накарала да се подхлъзне към такова безчестие. И ние не само не получихме приятелството на българите, но изразходвахме и толкова пари напразно."

 

Георги Акрополит също допуска двойната игра на Ростислав Михайлович:

 

„Ако ли пък, както се случва с някои, и този Ур е поискал да наруши клетвите, като е решил да ни излъже, то той ще има Бог за свой противник, а ние ще го имаме на своя страна като защитник на истината и справедливостта."

 

32. Златарски (История, III, с. 464) приема, че Цепина била предадена на ромеите наскоро след сключването на мира. т. е. слухът се оказал фалшив, макар че основанията му за това са чисго хипотетични — през септември (1256 г.) Теодор II Ласкарис потеглил към Солун, но дали наистина е получил всичко от българите съгласно мирния договор? По-подробно същата теза се опитва „да доказва" Ил. Петкова (Георги Акрополит, 152—156).

 

178

 

 

33. Подобно е мнението на П. Пиков (Българо-унгарски отношения, с. 80, бел.З). макар че на друго място също приема, че Ростислав Михайлович бил подкупен (с. 63); Михаил II Асен отхвърлил Регинския мир според:  Setton. The Рарасу and the Levant, I, p. 73;  Дaнчева-Bасилева. Латинската империя, с. 163, бел. 43.

 

34. G. Acrop., I. р. 1521–6;  Th. Sсut., p. 531;  ГИБИ, VIII, 204—205, 298;  Margоs. Deux sources, p. 295: „убит от Калайман, син на неговия чичо".

 

35. Божилов. Фамилията, № 22, 113—114.

 

36. Петкова. Георги Акрополит, 158—159;  Nordweslbulgarien, p. 61;  Тодорова. Дъщерята, 54—56.

 

37. G. Аcrop., I, р. 1526–8;  Th. Sсut., p. 531;  ГИБИ, VIII, с. 205, 298.

 

38. П. Ников (Българо-унгарски отношения, 83—84) е склонен към известно преувеличение на ролята на Константин Тих за средновековна България въобще; по-въздържани и по-обективни са: Златарски. История, III, 474—479;  Божилов. Фамилията, № 24, 115—118. Във връзка с брака на Константин Тих с Ирина Ласкарина според мен основателно може да се зададе въпросът, разбира се, при известна условност: защо той не се оженил за някоя от неомъжените дъщери (ако имало такава още жива) на Иван II Асен — Мария или Тамара?

 

39. G. Pachym., II, р. 44920–21;  ГИБИ, X, с. 166;  Niс. Grеg., I, p. 60;  ГИБИ, XI, 1983, 129—130. За това събитие срв. Hиков. Българо-унгарски отношения, 44—45, 83—85, 97—98;  Златарски. История, III, 471—474. За самата Ирина Ласкарина срв. Божилов. Фамилията, с. 118, бел. 25;  Gеоrgiеva. Byzantine Princesses in Bulgaria, 176—180.

 

40. Лазаров. Междуособици, 152—152.

 

41. Йорданов. Монетосеченето на Мичо Асен, с. 30;  Пенчев. Монетосеченията на Мицо и Яков Светослав, 20—22. Съществува обаче и мнението, че „Мицо се провъзгласил за цар в Южна България" (Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 152).

 

42. G. Pachym., II, р. 4519–20 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 167.

 

43. Освен горния епизод срв. G. Pachym., II, p. 44925–26 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 166: „Случваше се той (Мицо) да раздразни и императора, така че често враждуваше и воюваше с ромейските войски."

 

44. Riоnt. Exuvia sacrae, I, 156—157;  ЛИБИ, IV, c. 264 (Венециански аноним);  Иpечек. История, с. 312 (дат. погрешно 1256 г.);  Гюзелев. Несебър през 1257 г., 10—16;  Venice, 38—49, 277—288; Пренасяне мощите на св. Теодор Стратилат от Несебър в Цариград (1257) и оттам във Венеция (1267), 94—95. Според мен изводът на Гюзелев, че венецианската атака срещу Несебър била част от войната на латинците срещу Мицо през 1257 г., не е достатъчно обоснован — Венецианският аноним споменава само, че латинците воювали срещу българите, без да уточнява имена; според Пахимер и Григора Мицо „отишъл, бил принуден да избята в Месемврия" едва след като загубил войната с Константин Тих (G. Pachym., II, p. 45113–14 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 167;  N. Grеg., p. 61;  ГИБИ, XI, c.130); това станало вероятно към края на 1261—началото на 1262 г., а струпването на находки от негови монети предимно във Велики Преслав дава основание да се предполага, че той резидирал дотогава именно там.

 

45. Разбира се, Мицо владеел Месемврия преди 1261 г., за да потърси убежище там след като бил победен. Според мен няма основания да се твърди със сигурност, че той получил града и неговата област като апанажно владение след издаването на юридически акт (?), оформящ получаването му като зестра на царската дъщеря Мария (срв. Поливянни. Средновековният български град, 95—96). Трудно е да се допусне обаче, че той превзел града от венецианци или латинци, при положение, че воювал непрекъснато с Константин Тих и никейците (вж. тук, бел. 43, 44).

 

179

 

 

46. Подобна идея е изказана единствено от Wertner (Glossen zur bulgarischen Zaren-Genealogie, II, 27—28). През този първоначален период от борбата на Мицо за българския престол не съществуват преки свидетелства за по-тесни негови връзки с унгарците. Не трябва да се забравя обаче, че маджарската политика до падането на Константинопол в ръцете на никейците през юли 1261 г. била насочена в подкрепа на латинците, което може да означава, че те поддържали и Мицо. Засвидетелстваната в грамотата на Ростислав Михайлович титла „imperator Bulgarorum" е много трудна за датиране (срв. тук бел. 61, 83) и означава по-скоро владеене на български територии, отколкото претенции за царската корона (Wenzel. Roszlizlav galicziai herczeg, p. 12;  Златаpски. История, III, с. 471;  Hóman. Geschichte, II, S. 165;  Лазаров. Междуособици, с. 147;  Тодорова. Дъщерята, 54—55).

 

47. G. Pachm., II, р. 44924–25; 4512–3 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 166.

 

48. Engel, J. Chr. von Geschichte des ungarischen Reiches und seinen Nebenländer, III, Halle, 1801. S. 229;  Fesslеr, I. A. Die Geschichte der Ungarn und ihre Landsassen, II, Leipzig, 1815, S. 559;  Scharberg. J. von Historisch-genealogischer Atlas zur Vebersicht der Geschichte des ungarischen Reiches. Hermannstadt, 1851, Tafel IV;  Пaлаузов. Ростислав Михайлович, 245—248;  Mакушев, В. История Болгарии в труде К. Иречека. (Рец.). — ЖМНПр, 197, (1878), с. 64;  Wеnzel. Rosztizlav galicziai herczeg, p. 10, 18;  Pauler. A magyar nemzet története, II, p. 230;  Wеrtnеr. Boris und Rostislav, 51—52;  Darkó. Beziehungen, S. 11.

 

49. Hиков. Българо-унгарски отношения, 52—54;  Златарски. История, III, 471—474;  Йорданов. Монети и монетно обръщение в средновековна България, с. 91;  Божилов. Фамилията, № 20, с. 111; срв. и бел. 16.

 

50. Mушмов, H. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 96—97, обр. 56—57;  К. Иречек (История, с. 308) също приема Мицо = Михаил, като в началото допуска идентичност с цар Михаил II Асен, но впоследствие се отказва от това огъждествяване (между Мицо и цар Михаил II, но не Мицо = Михаил въобще).

 

51. Герасимов, T. Няколко неиздадени български монети. — ГНМ, 6, (1936), 237—241.

 

52. Най-пълно всички варианти на монетите, приписвани на Мицо, са издадени от Пенчев (Мицо и Яков Светослав, 20—22). Съществува обаче и друга хипотеза за принадлежността на въпросните монети, които се определят като сечени от цар Смилец (Станков, М. На кой български владетел от края на XIII в. са медните монети, приписвани на Мицо? — Нум., 14/1, (1980), 9—17). В последно време К. Дочев (Монети, с. 71, 76) се опита да опровергае тази хипотеза по малко неясен и неубедителен начин (наличие на „медна монета на Мицо Асен, препечатана от монета на Константин Асен от типа „царят на кон"). Но това означава, че въпросната препечатка на Мицо се датира след 1264 г.! Може би К. Дочев е искал да каже. че препечатката представлява монета, принадлежаща на Константин Асен от монета на Мицо?! Същият автор доста произволно според мен определя монограма в монетите като „съставен от буквите M, Н, Ц и О" (Монети, с. 77, 226, табл. XXV/2).

 

53. Старобългарската буква Ч обикновено се изразява чрез гръцката заглавна буква Y във варианти: за XIII в. с по-заоблена чашка, а за XIV — с по-остра (Попов, Ат. Царевград Търнов, Т. 4, Средновековни надписи, монограми, букви и знаци от Търновската „Велика лавра". С., 1984, с. 11, 17). Но тъй като надписът „Св. Николай" от лицевата страна на въпросните монети е на гръцки
Ἄ(γιος) ΝΙΚΟΛΑΟΣ, смятам, че и монограмът на обратната им страна представлява съкращение на гръцката форма ΜΥΤΖΗΣ /
Μυρζης (още повече, че ако Y = Ч, би трябвало съгласно палеографските особености да има по-заоблена чашка). Що се отнася до

 

180

 

 

възможността за обърнатата Λ, λ, според австрийския нумизмат и сфрагист проф. В. Зайбт подобен вариант може да се срещне рядко, по правило се смята за изключение, но не трябва да се отхвърля категорично.

 

54. G. Pachym. (Rec. Bekkerus), I, р. 21020. Всички по-нататъшни цитирания на този извор тук са отново по изданието на А. Failler.

 

55. G. Pachym., I, p. 27920 et crit. notes.

 

56. PLP, 8, (1986), No 19904, S. 94.

 

57. Кnauz. Monumenta Strigon., I, p.480:

 

„Interposito eciam consimili promittimus sacramento. quod şi in subsidium Michaelis ducis, karissimi fratris nostri, exercituni aliquem mittere nos contingat, non mittemus, nec ipsum exercitum procedere paciemur per terram karissimi patris nostri, nec in possessionibus barronum, sui (sic) servientum eiusdem karissimi patris nostri, quas iidem in porcione, nobis assignata. habent et possident, exercitum, quem miserimus, descensum aliquem facere, vel aliquod aliud spolium vel gravamen inferre aliquatenus paciemur."

 

Българският превод е дело на Кр. Гагова, на която благодаря за съдействието; редакцията на представения бълг. текст — от автора.

 

58. Ников. Българо-унгарски отношения, 53—54.

 

59. Hóman. Geschichte, II, S. 175.

 

60. Още на 15 юли 1262 г. дъщерята на Ростислав и Анна — чешката кралица Кунигунда, се обръща към майка си по следния начин: „venerabilis mater nostra Anna de Galatia (Galitia), de Machou et de Rodna (Bosna?)" (Emlеr. Regesta Bohemiae, II, 146—147); вж. също писмата на папа Урбан V до Анна и до Стефан V от 1264 г.: „Anna... ducisa Galitie, de Bosna et de Mazo Domina... dilecti filii Michael et Bela, orphani nati eius" (Wenzel. Árpádkori, III;  Monumenta, VIII, No 68, p. 99).

 

61. Според някои автори след смъртта на Ростислав Михайлович през 1262 г. неговите владения били разделени от унгарския крал Бела IV между синовете му: по-големият Михаил получил босненската част (дн. Северна Босна около р. Дрина), а по-малкият Бела — баната Мачва с Белград и Браничево (Fine. Late Balkans, p. 175). Тази теза противоречи на сведенията от официалните документи — Михаил фигурира без титла в грамотата на Ростислав Михайлович, в която баща му се титулува „imperator Bulgarorum" (Grof Zichy-csalad Okmánitára. I, No 8. p. 5;  Hиков. Българо-унгарски отношения, прил. 1, с. 191): Михаил и Бела нямат титли и в папското писмо от 1264 г. Едва през 1266 г. в кореспонденцията помежду си Бела IV и Стефан V говорят за „domina Anna Ducissa... Ducem Belam, filium eiusdem" (Wenzel. Árpádkori, III, No 88, p. 130; No 92, p. 138). Това дава основание на един от най-добрите унгарски медиевисти и специалисти по латинска палеография категорично да твърди, че след смъртта на Ростислав през 1262 г. той бил заместен от сина си Бела като господар на Мачва, който до 1264 г. бил под опеката на майка си Анна (Wеrtnеr. Ungarns Palatine und Bane, S. 160;  Szеntpétеry. Machow, S. 875).

 

62. В грамотата на крал Бела IV от 9 април 1269 г. се говори за „karissimam filiam nostram Annam, ducissam. et karissimum nepotem nostrum Belam, Ducem de Macho" (Fejér. Codex diplomaticus, IV, 3, p. 491;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, 489—490, no 1605). В текста на мирния договор с чехите от 3 юли 1271 г. Стефан V изброява между своите приближени и „Belam Ducem de Machow et de Bozna. fralrem nostrem" (Fejér. Codex, V/1, p. 126;  Thеinеr. Monumenta Hung., I, p. 299;  Wentel. Arpádkori, III, No 152, p. 255;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 262, p. 353;  Hиков. Българо-унгарски отношения, прил. № 23, с. 204;  Szentpétery. Az Árpid-házi, II/1, p. 208, no 2094).

 

63. Hóman. Geschichte, II, 175—176;  Fine. Late Balkans, p. 175.

 

64. Според грамотата на Бела IV от 1264 г. в полза на магистър Лаврентий, в която между заслугите му е описано и отблъскването на българите от Северинския банат

 

181

 

 

през 1260 г., става ясно, че срещуположният на баната южен бряг на Дунава бил и останал българско владение (Fejér. Codex, IV/3, p. 199;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 228, p. 317;  Hиков. Българо-унгарски отношения, прил. № 11, с. 196).

 

65, Сигурно е, че до 8 май 1262 г. северинският бан Стефан бил със сигурност на страната на „младия крал" Стефан V (Кnauz. Mon. Strig., I, p. 472;  Szеntpétery. Az Árpád-házi, II/1, 11—12, no 1795).

 

66. Срв. текста на грамотата, издадена от северинския бан Угрин от 1268 г.: „Nos Wgrinus filius... Banus de Sceurin ex dileccione (Bele) Dei gracia illustrimi Regis Hungariae significamus universis tam presentibus quam futurus..." (Wenzel. Arpádkori, III (Monumenta. VIII, No 125, p. 192). Този въпрос според мен все още не е намерил задоволително разрешение. Някои приемат, че северинският бан останал на страната на Стефан V и след 1262 г. (Hubеr. Die Streitigkeiten zwischen Bela IV. und seinem Sohne Stefan, 25—26;  Hóman. Geschichte, II, S. 177); от друга страна, сигурно е, че впоследствие единственият, който подкрепял „младия крал", бил само далматинският бан Роланд Ратот (Hóman. Geschichte, II, S. 178). Освен това Северинският банат не фигурирал в споразумението за примирие от декември 1262 г. като територия, принадлежаща на Стефан V. П. Ников (Българо-унгарски отношения, 145—146) се опитва да докаже противното само по логичен пъг. Дори да приемем, че през 1263—1267 г. северинският баи Лаврентий бил на страната на Стефан V (Pеstу. Szörényi bánság, I, p. 250), не е ясно какво било положението в края на 1262 г.

 

67. G. Pасhym., II, p. 451 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 167.

 

68. Вж. тук, бел. 41, 49—52.

 

69. Геpасимов, Т. Антични и средновековни монети в България. С., 1975. № 108, с. 133;  Пенчев. Сребърното монетосечене на цар Георги Тертер, 24—25;  Юpукова, Пенчев. Печати и монети, 93—97;  Дочев. Монети, 82—84.

 

70. Златарски. История, III, с. 471, бел. 6.

 

71. Срв. генеалогичната таблица още у Hóman. Geschichte, II, S. 185.

 

72. G. Аcrop., p. 6413–14;  ГИБИ, VIII, с. 170.

 

73. G. Acrop., p. 9410–13;  ГИБИ, VIII, с. 183.

 

74. Това известие бе интерпретирано погрешно като указание за тайни преговори между Михаил Комнин Палеолог и българския цар Калиман I (Failler. Chronologie, I, p. 14). На тази несъобразност обърна внимание Ив. Божилов (Фамилията, № 16, с. 104, бел. 3), който го датира по-общо в 1252—1254 г.; със сигурност Михаил Палеолог е бил управител на областта около Серее и Мелник през 1247—1253 г., а обвинението срещу него във връзка с въпросния слух било повдигнато през 1253 r. (Failler. Chronologie, I, 10—11;  PLP, 9, (1989), No 21528, S. 104;  Византийските василевси, 370—371); за тази област срв. Билярски, Ив. Към въпроса за административното устройство на Източна Македония около средата на XIII в. — ИП, 49/1, (1993), 88—95.

 

75. Божилов. Фамилията, № 21, 112—113.

 

76. В последно време бе направен опит да се докаже, че Мицо се изявил като регент още на малолетния Калиман I, а след неговата смърт — и на Михаил II Асен, въз основа главно на тезата, че майката на последния — Ирина, не участвала в регентството (Лазаров. Управлението на Михаил II Асен и Ирина Комнина, 12—19). Тази теза има обаче както някои интересни, така и твърде слаби страни (срв. забележката на Finе. Late Balkans, p. 156). Наскоро отпадна и още един довод на автора — сребърните грошове със „самостоятелно" изображение на Михаил II Асен, за които основателно се доказа, че са принадлежали на цар Михаил III Шишман Асен (Пенчев, Вл. Колективна монетна находка (XIV в.) от с. Тишевица, Врачанско. — Нум., 17/2, (1983), 15—41; 17/3, (1983), 27—40).

 

182

 

 

77. G. Pachym., II, p. 44920–21 (V, 5);  ГИБИ, X, с. 166.

 

78. За Елена срв. Божилов, Ив. Фамилията, № 15, 102—103.

 

79. Niс. Greg., I. p. 60;  ГИБИ, XI, 129—130.

 

80. Златарски. История, III, 472—473.

 

81. Божилов. Фамилията, № 18, 104—105.

 

82. Божилов. Фамилията, 110—112, бел. 6. Особен интерес предизвикват имената на децата на Мицовия син Иван III Асен — Михаил (!), Андроник, Исак, Мануил, Константин, Теодора, Мария (с. 252): най-малката внучка на Мицо — Мария, имала дъщеря от брака си с цар Георги I Тергер, наречена Анна (!), която от своя страна била женена два пъти — за сръбския крал Милутин и за деспот Михаил (Димитър) Дука (с. 258).

 

83. За грамотата на Ростислав Михайлович вж. тук, бел. 61 (унгарските издатели я датират в по-широкия отрязък 1245—1262 г.). Прави впечатление, че в нея въпросното лице е титулувано само „dux Galaciae ас imperator Bulgarorum", като липсва „Bano de Machow" (terminus ante quem 1254 г.?); не са споменати по-малкият син на Ростислав и Анна — Бела, който станал пълнолетен най-късно през 1266 г., също и нито една от дъщерите им: Na, станала съпруга през 1254—1255 г. на цар Михаил II Асен, а през 1256 г. — на цар Калиман II; Кунигунда — женена за чешкия крал Отокар II към 1261 — 1262 г. Срв. Wеrtner, М. Az Árpádok családi történeti (Történeti nép- és földrajzi könyvtar, kiadja Szaby, K., LI), Nagy-Becskereken, 1892, 466—473. При това положение датировката на П. Ников (1257—1262) според мен наистина не е много сигурна.

 

84. За териториалния обхват на баната Мачва срв. Szentpéterу. Machow, S. 874;  Hóman. Geschichte, II, S. 165;  Историја српског народа, I, с. 349;  Fine. Late Balkans, p. 159.

 

85. Паулеp. Българските военни походи на Стефана V, 431—432 (магистър Чак воювал срещу България през 1259 г.);  Ников. Българо-унгарски отношения. 85—88 (датира похода през август 1259 г. като изпратен от Стефан V или от Бела IV в подкрепа на Ростислав );  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 152 (локализират унгарското нападение в отвъддунавските владения на България).

 

86. В приложения латински текст на грамотата (прил. № 2, с. 191) са описани военни успехи на магистър Чак в България (съществуват две почти еднакви по съдържание, но с различни адресати грамоти, които говорят за тези успехи: Кubinyi. Árpádkori Oklevelek. No 48, p. 38; No 49, p. 39;  Wеnzel. Árpádkori, VII (Monumenta, XII, No 386, 542—543);  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, VI, No 190, p. 247; No 191, p. 248).

 

87. Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 3, с. 191.

 

88. Hazai Okmánitár, VI, 1876, No 68. 105—107;  Ников. Българо-унгарски отношения, приложения. No 4, с. 192;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, II/1, p. 5, no 1768.

 

89. Вж. тук, бел. 86. Трудно може да се приеме мнението на В. Златарски (История, III, 489—490), че походът на магистър Чак през 1259 г. бил насочен само срещу българския (?) Северински банат или отвъддунавска България; същото събитие само се маркира в История на България. 3, с. 272.

 

90. Hóman. Geschichte, II, S. 167, 171.

 

91. Sütter. Die Steiermark in Zeiten des Umbruches, S. 110.

 

92. Ostrogorsky. Geschichte, S. 369 sq.;  Fine. Late Balkans, p. 161 sq.;  Византийските василевси, с. 371.

 

93. Lоgnon. L'empire latin de Constantinople et la Principauté de Moree, p. 223;  Nicol. The Despotat of Epiros, I, 170—174;  Runсiman. The Sicilian Vesprer, p. 44;  Geanokoplos. Emperor Michael Palaelogus and the West, 48—58.

 

183

 

 

94. Hurmuzaki, Densusianu, Michael Palaelogus, 60—62;  Failler. Chronologie, I, p. 34 (началото на 1259 г.).

 

95. Срв. основните сведения на G. Аcrop., 16725—1717 (ГИБИ, VIII, с. 209);  N. Grеg., I, 728—758 (ГИБИ, XI, 132—133);  Schreiner. Kleinchroniken. I, No 334, No 833; II, 199—200. Сред тях единствено Акрополит говори, че съюзници в Палеологовата войска били селджушки турци и кумани.

 

96. The Chronicle of Morea, p. 238, 246, 247, 250, 251, 266—269; англ. превод: Crusaders and Conquerers, p. 178, 181—183, 189—191; бълг. превод — частично в: Самият Търновград, с. 129.

 

97. Darkó. Beziehungen, 11—13.

 

98. Dölger. Ungarn in der byzantinischen Reichspolitik, S. 174, 339;  Моравчик. Византийские императоры и их послы в г. Буда. с. 241, 343;  Byzantium and the Magyars, p. 97;  Nicol. Epiros, I, p. 176;  Greek and Latin Empires, 324—325;  Sеtton. The Рарасу, I, p. 85;  Fine. Late Balkans, p. 162. Всъщност подобна идея е изказана още от Miller. The Latins in the Levant, p. III.

 

99. Runciman. Vesper, p. 49 (говори само за славянски и турски наемни войски); Ostrogorsky. Geschichte, S. 370 und Anm. 1;  Wоlf. The Latin Empire of Constantinople, p. 228;  Византийските василевси, 371—372 (кумани и селджуци).

 

100. Lоgnon. L'empire latin, 224—225.

 

101. Gеanоkоplоs. Michael Palaelogus, p. 65, 70;  Gréco-Latin Relations on the eve of the Byzantine Restoration: the Battie of Pelagonia 1259. — DOP, 7, (1953), 124—125, n. 116;  Failler. Chronologie, I, 35—36.

 

102. Wenzel. Árpádkori, VIII (Monumenta, XIII, No 24, 33—34);  Ников. Българо- унгарски отношения, прил. № 8, с. 194;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, II/1, p. 11, no 1792.

 

103. Fejér. Codex, V/1, 54—55;  Wenzel. Árpádkori, XII (Monumenta, XXII, No 5, 12—14);  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 259, 349—350;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 19, 200—201;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, 94—95, no 2041.

 

104. Fejér. Codex, IV/3, p. 15;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 211, p. 287;  Jоrga. Acte şi fragmente, III, 1897, p. 76;  Documenta historiam Valachorum in Hungariae illustranta, No 13, p. 26.

 

105. Darkó. Beziehungen, S. 17.

 

106. За антагонизма между Унгария и татарите по това време срв. Hóman. Geschichte, II, 178—179.

 

107. Срв. сведението на Пахимер за състава на византийската армия около 1261 г., в която влизали българи, кумани, „а също и многохилядна чуждестранна италийска войска” (G. Pachym., II, р. 40314–16 (IV, 27);  ГИБИ, X, с. 161).

 

108. The Chronicle of Morea, 266—267;  Crusadres as Conquerers, 189—190.

 

109. Hóman, В. Geschichte, II, S. 171;  Sütter. Die Steiermark, S. 110.

 

110. Fejér. Codex, IV/3, p. 344;  Hazai Okmánitár, VI, No 96, 142—143;  Ников. Бългapo-унгарски отношения, прил. № 13, 197—198;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, p. 29, no 1855; съществува още една грамота в съкратен вид, но със същата информация в полза на Кунчед и Дерш (Fejér. Codex, IV/3, p. 345;  Szеntpétery. Az Árpád-házi, II/1, p. 31, no 1861).

 

111. Fejér. Codex, IV/3, 465—467 (погрешно Sueciam, вместо Greciam);  Wenzel. Árpádkori, VIII (Monumenta, XIII, No 133, 196—200);  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 251, 339—340;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 15, 198—199;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, p. 41, no 1885.

 

112. Fejér. Codex, IV/3, 468—469;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 14, с. 198;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, p. 39, no 1878.

 

184

 

 

113. Hazai Okmánitár, VI, No 117, 166—167;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. No 22, 203—204;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, p. 53, no 1914.

 

114. Darkó. Beziehungen, 34—35.

 

115. Паулеp. Българските военни походи, 434—435;  Ников. Българо-унгарски отношения, с. 135;  Златарски. История, III, 507—508;  Hóman. Geschichte, II, S. 178 (игнорира изцяло възможността за военни действия през 1261 г.);  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 97;  Fine. Late Balkans, 175-177.

 

116. Hóman. Geschichte, II, S. 175.

 

117. Отстраняването на Йоан IV Ласкарис от престола започнало фактически с убийството на неговия настойник Георги Музалон само седмица след смъртта на баща му Теодор II (24 август 1258 г.) и особено с провъзгласяването на Михаил VIII Палеолог за съимператор на 1 януари 1259 г., като завършило с ослепяването му в края на 1261 г. (Failler. Chronologie, I, 22—31, 74—76;  Златарски. История, III, с. 497;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 372;  Божилов. Фамилията, с. 103;  Fine. Late Balkans, p. 174;  Византийските василевси, 364—365).

 

118. Вж. тук, бел. 64;  Hиков. Българо-унгарски отношения, 97—98;  Златарски. История, III, с. 492;  Fine. Late Balkans, p. 173 (Константин Тих се справил с Ростислав?);  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 152;  Gеоrgieva. Princesses, 176—178.

 

119. G. Acrop., 17522—17610;  ГИБИ, VIII, 211—212. Според коментарите на повечето изследователи дипломатическата мисия на Акрополит в Търново явно била успешна (Иречек. История, с. 317;  Златарски. История, III, 494—495;  Петров. Мануил Фил, с. 559;  Gjuzеlеv. Nikaia, p. 154, 224;  Никея, с. 25;  Sеttоn. The Рарасу. I, p. 91;  Петкова. Георги Акрополит, с. 25;  Данчева-Bасилева. Латинската империя, с. 168). Според мен посолството на Акрополит целяло осигуряването на мира с българите в момент, когато никейците имали неприятности в Мала Азия (срв. Wirth, Р. Von der Schlacht von Pelagonia bis zur Wiedereroberung Konstantinopels. Zur äussere Geschichte der Jahre 1259—1261. — BZ, 55, (1962), 30—37).

 

120. G. Pachym., I, p. 19112–23 (II, 26);  ГИБИ, X, 151—152.

 

121. Darkó. Beziehungen. S. 21;  Оstrоgоrsky. Geschichte, S. 371;  Nicol. Greek and Latin Empires, p. 327;  Wolf. The Latin Empire, 230—232;  Sеttоn. The Papacy, I, p. 92.

 

122. Пayлеp. Българските военни походи, с. 433;  Darkó. Beziehungen, 54—55;  Ников. Българо-унгарски отношения, 99—110;  Златарски. История, III, с. 498;  История на България, 3, с. 272;  Fine. Late Balkans, p. 174;  Aнгелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 152.

 

123. G. Pachym., I, р. 19116–19 (II, 26); р. 2471–4 (III, 7); p. 2794–8 (III, 18);  ГИБИ, X, с. 152, 153.

 

124. Вж. тук, бел. 141.

 

125. Това е най-приемливата датировка (Failler. Chronologie, I, p. 91; II. p. 210;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 375); съществуват и други мнения:  Златарски. История, III, 492—493 (1260 г.);  Божилов. Фамилията, с. 111 (1260 или 1261 г.); повечето автори приемат 1263 г.:  Петров. Мануил Фил, 549—562;  Гюзелев. Св. Теодор Стратилат, с. 95;  История на България. 3, с. 274;  Данчева-Bасилева. Латинската империя, с. 166;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 155.

 

126. Huber. Streitigkeiten, 25—36;  Hóman. Geschichte, II, 176—178;  Fine. Late Balkans, 177—178.

 

127. За Яков Светослав и неговата деспотска титла, получена вероятно от цар Константин Тих, срв. Златарски. История, III, 499—502;  Божилов. Фамилията, № 24, 116—118, бел. 20;  Gеоrgiеva. Princesses, p. 196; други учени приемат, че

 

185

 

 

въпросното лице било удостоено с тази титла от Никея:  Феријанчић. Деспоти, 142—144;  Вiliarsky. The Despots in Medieval Bulgaria, 147—148.

 

128. M. Philae Carmina, II, p. 247166–167.

 

129. Стиховете от поемата на Мануил Фил за акцията срещу Яков Светослав се превеждат едва забележимо по различен начин, което дава обаче различно звучене за съюзника на българския деспот: според П. Петров (Мануил Фил, с. 563): „… нападна Светослав и въоръжения срещу него младеж" — това се тълкува като указание за военен сблъсък с унгарския „млад крал" Стефан V; В. Златарски (История, III, 507—508, бел. 3) превежда тези стихове почти по същия начин („и върху натъкания с оръжие като него младеж"), но пояснява, че това в никакъв случай не може да е бил Лахана, т. е. Ивайло, както е приел руският издател X. Лопарев; В. Гюзелев (Самият Търновград, с. 105): „... и неговия твърде млад въоръжен приятел"; единствено М. Войнов (ГИБИ, X, с. 143) превежда въпросния стих „и въоръжената при него младеж", което му придава съвсем друг смисъл.

 

130. М. Philae Carmina, II, 248—255; за хронологията на този извор срв. Златарски. История, III, 606-607.

 

131. Вж. тук, бел. 125.

 

132. Nicol. The last centuries of Byzantium, p. 49;  Runсiman. Vesper, p. 55;  Gеanоkоplоs. Michael Palaelogus, 146—157;  Оstrоgоrsky. Geschichte, 373—374.

 

133. Gеanоkоplоs. Michael Palaeologus, p. 165, 175—180;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 374.

 

134. Geanokoplos. Michael Palaelogus, 157—175;  Ostrogorsky. Geschichte, 374—375;  Failler. Chronologie, I, 92—93;  Fine. Late Balkans, 166—168;  Византийските василевси, 373—374.

 

135. G. Pachym., I, 30110—30522 (III, 25);  ГИБИ, X, 155—160;  N. Grеg., I, 99—101 (IV, 5—6); ГИБИ, XI, 134—135. За датировката срв. Иречек. История, с. 318 (1265 г.);  Златарски. История, III, 509—518 (самото татарско нападение — началото на 1265 г., но съюза на татарите с Константин Тих — втората половина на 1264 г.);  Failler. Chronologie, II, 153—155 (есента—зимата на 1264 г.);  История на България, 3, с. 274 (началото на 1265 г.);  Fine. Late Balkans. 177—178 (1264—1265 г.);  Павлов. България и походите на „Златната орда", 142—145 (1265 г.);  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история. 155—156 (1265 г.).

 

136. Информацията за военни действия на Яков Светослав срещу унгарците в Северинския банат се съдържа в грамотата на Стефан V в полза на бан Понит от 10 декември 1270 г., където се споменава и превземането на Плевен през 1266 г. (вж. тук. бел. 137). Има известен спор за датировката на тези действия: Ников. Българо-унгарски отношения, с. 146 (след март 1265 г.);  Златарски. История, III, с. 512 (есента на 1264 г.). Повече основания според мен има датировката на П. Ников.

 

137. Обсадата и вероятното превземане на Видин от унгарците намират потвърждение от грамотата на Стефан V в полза на комит Андрей, издадена на 23 юни 1266 г. „iuxta Budynum" (Кnauz. Mon. Strig., I, No 699, 536—537;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 12, с. 197;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, p. 28, no 1850);  грамота от 1273 г. в полза на Николай, син на Буда (Fejér. Codex, V/2, p. 124;  Hazai Okleveltár, No 59. p. 67;  Szеntpétеrу, Воrsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 63, no 2429);  грамота от 27 август 1275 г. в полза на синовете на Георги (Hazai Okmánitár, VI, No 149, p. 212; Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 135, no 2634);  грамота от 1 септември 1278 г. в полза на комес Петър, син на Дорог (Wenzel. Árpádkori, IX (Monumenta, XVII, No 136, p. 197);  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 27, с. 209;  Szentpéterу, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 217, no 2895).

 

186

 

 

138. Castrum Pleun — грамота от 10 декември 1270 r. в полза на бан Попит (Wenzel. Árpádkori, XII (Monumenta, XXII, No 3, p. 8);  Ников. Българо-унгарски отношения. прил. № 21, с. 203;  Szentpclery. Az Árpád-házi, II/1, p. 82, no 1994).

 

139. Castrum Urchuv — грамота от 24 юни 1283 г. в полза на бан Григорий (Fejér. Codex, V/3, p. 157;  Hиков. Българо-унгарски отношения, прил. № 29, с. 208;  Szentpéterу, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, 313—314, no 3231);  изобщо за похода срещу България през 1266 г.— грамота от 27 май 1270 г. в полза на Симон (Smičiklas. Diplom. zbornik, V, No 4, 545—546;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 20, с. 201;  Szеntpétеry, Воrsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 55, no 1925);  грамота от 21 януари 1273 г. в полза на Аман, Уз и Йоан (погрешно датирана от първите издатели в 1279 г. — Fеjér. Codex, VII/2, p. 75;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 342, 423—424;  с правилна датировка — Szentpétery, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 49, no 2382);  грамота от 24 август 1274 г. в полза на Власий и Йоан, синовете на Сик (Szentpéterу, Borsa. Az Árpád- házi, II/2—3, 107—108, no 2542);  грамота от 1274 г. в полза на магистър Петър от рода Чак (Fejér. Codex, V/2, 174—175;  Wеnzel. Árpádkori. IX (Monumenta, XVIII, No 40, p. 71);  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 26, с. 206;  Szentpéterу, Borsa. Az Árpád-házi, II/2—3, p. 78, no 2477). Вероятно именно този поход е засвидетелстван и в унгарските наративни извори: S. de Кеza, p. 18422–24;  Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 47018—4714;  Chron. Poson., p. 4327–29;  I. de Utino, 18, p. 82 (ЛИБИ, V/1);  J. de Thurосz, I, § 104, p. 138 (Димитров, Илиев. Иоан Туроци, с. 82);  A. de Воnf., dec. II, lib. 8, p. 185, 396—401 (Гагова. Антонио Бонфини, 33—34).

 

140. Споменаването, че по време на поход в България „Aegidius, Magister Tauernicorum" достигнал „ad Castrum Turnow" е засвидетелствано в грамота от 1269 г. в полза на братята Никола и Михаил (Palma. Heraldicae, 86—88;  Katona. Historiae critica, VI, 498—501;  Fejér. Codex, IV/3, 525—526;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 252, p. 341;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 17, 199—200;  Szentpétery. Az Árpád-házi, II/1, p. 45, no 1899). Това събитие е датирано от П. Ников (Българо-унгарски отношения, с. 191) без сериозни основания през 1261 г., което по-късно е възприето от: Златарски. История, III, с. 498, 519;  История на България, 3, с. 272, 276;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 152, 156. За правилната датировка ( 1266 г.) срв. Паулер. Българските военни походи, с. 437;  Darkó. Beziehungen, S. 19;  Pеtkоva. Nordwestbulgarien, 62—63 (основава ce на П. Ников — sic!).

 

141. Царската титла на Яков Светослав е засвидетелствана в поменниците — в Бояновския: (Иванов. Поменници на българските царе и царици, с. 146;  Станчев, Ст., M. Станчева. Боянскияг поменник. С., 1963, с. 28);  в Погановския — (Иванов. Поменници, с. 148). Вж. тук, бел. 126.

 

142. Hиков. Българо-унгарски отношения, 136—138, а също и латинския текст в прил. № 21—23;  според В. Златарски (История, III, с. 519) територията, управлявана от Яков Светослав, след 1266 г. се обособила като отделна държава;  Fine (Late Balkans, p. 179) също достига до този извод;  Бакалов, Г. Средновековният български владетел (титулатура и инсигнии). С., 1985, с. 166: „Императорският титул на Яков Светослав не могъл да намери признание в България (?), но неговото независимо управление било безспорен факт."

 

143. Прави впечатление, че откритите досега монети, приписвани на Яков Светослав, произхождат от Велико Търново и Североизточна България (Силистра, Попово, Варненско), което според нумизматите означава, че били сечени предимно с пропагандна (?) цел

 

187

 

 

(Дочев, К. Монетосеченето на деспот Яков Светослав. — Нум., 14/1, (1980), 3—8;  Пенчев. Мицо и Яков Светослав, 22—23). Това обаче според мен може да означава, че първоначално (титулуван и на монетите като деспот!) Яков Светослав резидирал не около Видин, а на североизток от Търново (Добруджа?), откъдето въпреки подкрепата на унгарците вероятно бил изтласкан след войната с ромеите през 1261—1262 г. (случайно ли Мануил Фил е определил действията на Михаил Глава срещу Светослав по посока и по време след падането на Месемврия?). Мисля, че е възможно в някои опразнени райони (към Дунавската делта — Бабадаг? Исакча?) след тази война Михаил VIII да е организирал заселване (по море) на селджушки турци, начело с известния дервиш Саръ Салтък — вуйчо на султан Изеддин, който вероятно посредничил за съюза между хан Берке и цар Константин Тих през 1264 г. (Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII в. — В: Мутафчиев, П. Избр. произв., II, под ред. на Д. Ангелов. С., 1973, 607—745). Те явно не се задържали много време, като повечето се изтеглили с татарите на хан Берке още през 1265 г. (История на България, 3, с. 274). Възможно е все пак малка част от тях да е останала, с което някои ориенталисти обясняват компактното присъствие на мюсюлмани-алевити или т. нар. „казълбаши" (последователи на Саръ Салтък) в тези български земи до Освобождението (Zarcone, Th. Nouvelles perspectives dans les recherches sur les kisilbas-alevis et les bektachis de la Dobroudja, de Deli Orman et de la Thrace Orientale. — Anatolia Moderna/Yeni Anadolu, IV. Derviches des Balkans. Disparations et renaissances (Bibliothèque de l'Institute français d'études anatoliennes d'Istanbul, 36), Paris, 1992, 2—4). Използвам случая да благодаря на колегата Ст. Първева, която ми обърна внимание върху тези обстоятелства. Съвсем наскоро същите събития бяха коментирани по друг начин — става дума не за Саръ Салтък и хан Берке, а за селджушкия емир Чупан и темника Бурундай (?) — срв. Павлов. България и походите на „Златната орда", 143—145.

 

144. Интересен материал за размисъл в това отношение предлагат и монетите на Константин Тих. На първите екземпляри, сечени вероятно през 1257—1258 г., той е , а след женитбата си за Ирина Ласкарина Асенина — .  Дочев, К. Хронология на монетосеченето на цар Константин Асен (1257—1277). — Нум., 16/2, (1982), 3—17;  Монети, с. 70, 72;  Юpукова, Пенчев. Печати и монети, 85—88.

 

145. Златарски. История, III, 520—521;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 376;  Faillеr. Chronologie, II, 214—215.

 

146. Fine. Late Balkans, p. 203;  Историја српског народа, 1, с. 352, 354;  Hóman. Geschichte, II, 181—182. Показателен в това отношение е бракът на унгарския престолонаследник Ладислав с дъщерята на Шарл д'Анжу — Изабел (известна в Унгария като Елизабет). Сърбите били привлечени чрез брака на Стефан Драгутин. първородния син на крал Стефан Урош I, с 13-годишната дъщеря на Стефан V — Катарина, след неуспешната война помежду им през 1268 г. Сведения за това се съдържат в цитираната по-долу грамота. Съществува и мнението, че такава война всъщност изобщо нямало — Станојевић, Ст. Да ли је крал Урош 1268 год. био заробљен од Maћapa? — Глас СКА 164. Други разред: философско-филолошке, друштвене и историске науке, 84/4—5, (1935), 201—206. Така или иначе, византийската мисия, която имала за цел да уреди евентуалната сватба на другия сръбски принц Стефан Милутин за дъщерята на Михаил VIII в началото на 1269 г., се провалила (Faillеr. Chronologie, II, 218—219).

 

147. Петров, П. Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на XIII в. — ИПр, 16/1, (1960), 83—91. Привлеченото сведение е от грамотата

 

188

 

 

на Бела IV в полза на магистър Николай от 8 април 1269 г. (?). Hazai Okmánilár, VIII, No 76, 96—97;  Szentpéterу. Az Árpád-házi, II/1, 488—489, no 1604 (DL 104 886). Съществуват известни съмнения, дали грамотата е от 1269 или от 1264 г., както и дали не представлява фалшификат.

 

148. Златарски. История, III, 522—523;  Faillеr. Chronologie, II, 212—214;  Gеоrgiеva. Princesses, 179—181.

 

149. Срв. сведението на Cont. Claustroneoburg., p. 743:

 

„Rex vero Ungarie Stephanus, perdicionem terre et dileccionem sue gentis timens, Comanorum, Rutenorum, Grecorum, Bulgarorum, Belachorum Ungarorum et aliorum suarum terrarum habitatorum immens congregata multirudine, personaliter rege Otakaro et suo exercitu occurere non audens, pugnaciores et forciores sui exercitus contra regem Otakarum direxit."

 

(Armbruster, Der Donau-Karpatenraum, S. 77.)

 

150. Срв. текста на договора, според който съюзници на Стефан V по това време били Шарл д'Анжу, византийският василевс Михаил VIII Палеолог и синът му Андроник, сръбският крал Урош I и неговият син Стефан (Драгутин), българският (видински) цар (Яков) Светослав, мачванско-босненскияг бан Бела и руските князе Лев, Мстислав и Василий (Fejér. Codex, V/1, p. 126;  Wеnzel. Árpádkori, III/ Monumenta, VIII, No 152, 254—255;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 262, p. 353;  Ников. Българо-унгарски отношения, прил. № 23, с. 204).

 

151. Стефан V умира изненадващо, след кратко боледуване, на I август 1272 г., след голямото напрежение от неприятностите, които му донесъл заговорът на неговата съпруга Елизабет (Куманката) и хърватския бан Йоаким, целящ да осуети брака на Ладислав IV с Изабел д'Анжу, а оттам и съюза между Унгария и Неапол (Hóman. Geschichte, II, S. 191;  Fine. Late Balkans, p. 181).

 

152. Wenzel. Anjou-korbol, I, No 393 (31.b.), p. 416. За по-пълното описание на документите за българо-неаполитанските отношения срв. I Registri della cancelleria Angioma, VIII, XII, XX, XXI, Napoli, 1958—1971.

 

153. Златарски. История, III, 524—525;  Fine. Late Balkans, p. 185 (1272 или 1273 г.);  Дуйчев (Carlo d'Angio, p. 116) датира първия българо-неаполитански контакт едва през април 1273 г. Същото у Иречек. История, с. 320;  Андреев. България и Неаполитанского кралство, 62—68. Трудно ми е да се съглася, че връзките на Константин и Шарл д'Анжу започнали още през 1269 г. с пристигането (sic!) на ослепения Йоан IV в Неапол (за неговата съдба срв. Faillеr. Chronologie, I, 74—76).

 

154. Златарски. История, III, 523—524;  История на България, 3, с. 276;  Fine. Late Balkans, p. 180 (какви са неговите основания да твърди, че през 1271 г. Константин Тих дори организирал нападение в Тракия?).

 

155. През февруари 1272 г. албанците признали Шарл д'Анжу за крал, който побързал да изпрати в Драч свой викарий, а Папството — архиепископ; Михаил VIII се опитал да противодейства, като изпратил писма до албанските първенци, които обаче, поне на първо време, запазили лолялност към анжуйците (Miniеri-Riсciо, С. Il regnodi Carlo d'Angio negli anni 1271 е 1272. Napoli. 1871, p. 81;  Gеanokоplоs. Michael Palaelogus, p. 234;  Nicol. The Despotate of Epiros, II, 15—16;  The last centuries of Byzantium, p. 52.

 

156. Обикновено бракът на Андроник II Палеолог и най-малката дъщеря на Стефан V — Анна, се отнася най-общо през 1271—1272 г. (Mоpавчик. Византийские послы, с. 211;  Byzantium and the Magyars, p. 97;  Оstrоgоrsky. Geschichte, S. 378;  PLP, 9, S. 81, no 21436;  Византийските василевси, с. 374, 382 (8 ноември 1273 г.?).

 

189

 

 

Според текста на цитирания договор между Стефан V и Отокар II от 1271 г. (бел. 148) унгарският крал нарекъл Андроник „genere noster", което може би означава, че бракът вече бил сключен. Дипломатическите усилия на Михаил VIII за обвързване с Унгария датират още от 1269 г., когато той, след като овдовял, безуспешно се опитал да поиска ръката на дъщерята на Бела IV — Маргарита, канонизирана по- късно за светица заради изключителния ѝ аскетизъм и отшелничеството ѝ на дунавския остров до столицата, носещ днес нейното име (Нóman. Geschichte, II, S. 181).