Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

VII глава

Политически и династически съюз (1218—1246)

 

 

В сравнение с предишните глави за тази, както и за следващите, е характерна една нова и важна особеност — привлечени са повече сведения от унгарските кралски грамоти на латински език, които засягат българо-унгарските отношения.

 

Установяването на българо-унгарски политически съюз през 1218—1221 г., скрепен с брачно сродяване между Асеневци и Арпадите, станало и поради желанието на латинците в Константинопол, както отбелязва още В. Златарски [1]. Благодарение на единственото по-подробно свидетелство на архидякон Тома от Сплит става ясно, че унгарският крал Андрей II не бил много склонен за неговото постигане — българският цар явно насила задържал преминаващия през неговата територия владетел на маджарите, който се завръщал от кръстоносен поход до светите места, като в крайна сметка го принудил да отстъпи [2]. В началото маджарите едва ли били доволни от българското искане за връщане на Белградската област, което да бъде оформено като зестра на унгарската принцеса [3]. За този факт свидетелства недвусмислено едно писмо на папа Григорий IX от 1229 г., а така също и косвено Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен. Причините за унгарската съпротива могат да се характеризират по следния начин: вероятно унгарският крал предпочитал да играе по-самостоятелна роля в осъществяването на кръстоносните походи, отколкото да бъде смятан само за обикновен съюзник на Латинската Константинополска империя; може би малко преди да стъпи на българска земя, Андрей II сключил подобен съюз с никейския владетел Теодор I Ласкарис, скрепен с брака на престолонаследника Бела (IV) с дъщерята на василевса Мария Ласкарина [4]. Всичко това изглежда силно притеснявало унгарския крал при преговорите му с българския владетел и го накарало твърде неохотно да се съгласи с предложения нов брак и съюз, което несъмнено щяло да усложни по-нататъшната външна политика на Унгария спрямо Балканите. Вероятно в крайна сметка определена роля за осъществяването на българо-унгарския съюз изиграла и папската политика по отношение на България, която била все още формално униатска държава [5].

 

132

 

 

Подобряването на отношенията между двете страни през 1218—1221 г. се оказало от голямо значение, особено за България. Българите получавали без война и кръвопролития своята Белградска област. На второ място, на Балканите отново била постигната балансирана равнопоставеност на силите — гаранция ако не за дълъг мир, то поне за известно спокойствие. Латинците можели да се надяват на българска подкрепа срещу все по-застрашителното надигане на никейци и епирци; от своя страна, Никея не смеела да хвърли всичките си сили срещу латинския Константинопол, въпреки политическия брак с Унгария, именно поради опасността от контрадействия на българите; България с подкрепата на унгарците и папата държала в респект ромеите и изпъквала като най-важният приятел на латинците. Всичко това предопределяло ключовите позиции на българския цар в политиката на Европейския Югоизток, чиито успехи или неуспехи оттук нататък зависели най-много от него. Прави впечатление явната зависимост в отношенията на България към Унгария, латинците и папата — съюзът с унгарците предполагал поне доброжелателен неутралитет към франките в Константинопол и добри отношения с римския първосвещеник.

 

Вероятно българо-унгарският съюз от 1218—1221 г. просъществувал без особени сътресения поне десетина години. Според мен нямат основания авторите, които твърдят, че добрите отношения между двете страни се разпаднали и довели до конфликт преди началото на 30-те години на XIII в. [6] Против подобно твърдение могат да послужат сведения от няколко извора, които доказват, че до 21 март 1231 г. териториалните граници между двете страни не били нарушавани:

 

1. В една църковна грамота на унгарската епархия във Вац от 1227 г. се описват спорът и подялбата на имоти между граф Хенче (Comes Henche), от една страна, и роднините на съпругата му — от друга. Там има и известие, според което граф Хенче имал дълг от „75 марки, [които] напълно изплатил, когато се върнал от Асен, царя на българите" [7]. Известието явно има предвид някаква дипломатическа мисия до България, ръководена или с участието на граф Хенче. Това станало вероятно непосредствено преди издаването на грамотата, тъй като то представлява събитие във въвеждащата част, преди описанието на имота (същинската част на грамотата). Според мен едва ли става дума за участие във военен поход срещу България — нещо, което със сигурност биха отбелязали в подобен вид грамота като много по-престижно. С други думи, тук се говори за мирна унгарска дипломатическа мисия до цар Иван II Асен през 1226—1227 г.

 

133

 

 

2. Писмото на папа Григорий IX до капелан Егидий от 3 март 1229 г., според което унгарската принцеса Мария, дъщеря на Андрей II и съпруга на Иван II Асен, „получила една земя, която се нарича Отвъдна Сирмия, с оглед на една част от Унгария, която се нарича Отсамна Сирмия". Този израз явно засята Белградската област, тъй като в църковно отношение тя била подчинена само на един епископ; папата предоставя пълномощия на капелана в случай, че епископът (на Белград) престане да зачита унията, да прехвърли юрисдикцията от неговата епархия към „Отсамна Сирмия", т. е. на унгарския епископ на Сирмиум (Срем) [8]. Или Белградската област, която България получила като зестра на унгарската принцеса, към 1229 г. продължавала да бъде част от българската държава, обособена в църковно отношение като епископия, която трябвало да съблюдава унията на Българската църква с Папството.

 

3. Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен, издадена, както обикновено се приема, около 1230 г., в която като принадлежащи на България се изброяват Белград, Браничево, Видин [9].

 

4. Писмото на папа Григорий IX до епископа на Чанад от 21 март 1232 г., в което се съобщава с прискърбие, „че българските епископи на Алба (Белград) и... на Брундизиум (Браничево)" отхвърлили унията с Римската църква [10]. Или, с други думи, до посоченото време България едва ли загубила властта си върху областите на Белград и Браничево, тъй като техните епископи сигурно не биха се осмелили да сторят това, ако се намираха под унгарска окупация.

 

Всички тези сведения показват, че до 21 март 1232 г. в статута на граничните с Унгария български области около Белград, Браничево и Видин нямало някакви промени, а оттук би трябвало да се изключат и евентуални враждебни действия между двете страни през посоченото време. Повечето историци обаче почти единодушно (с известни разлики в датирането) приемат, че в периода 1231 — 1233 г. унгарците нападнали, дори на два пъти (?) българските земи. В резултат най-напред били окупирани Белград и Браничево, обсаден бил и Видин; български войски начело със севастократор Александър — брат на цар Иван II Асен, дали успешен отпор на тази първа акция; след това обаче унгарците превзели северозападните отвъддунавски български области и образували от тях баната Северин (Sceverin, Zeureno, Szörenny) [11].

 

Сведенията от три унгарски грамоти на латински език, излезли от кралската канцелария, дават основание на учените да поддържат това твърдение.

 

1. В грамота от 1233 г. престолонаследникът Бела IV се титулува „Bela dei gratia primogenitus Regis Hungarie… Bulgarie, Comanieque" [12],

 

134

 

 

като явно се има предвид присъединяването на български и кумански земи на север от Долния Дунав в дн. Влашко.

 

2. В грамота от 1233 г. се споменава „Luca, Bano de Scevrin" — „Лука, бан на Северин" [13], което е първото свидетелство за новоучредения Северински банат.

 

3. Най-важната грамота е издадена от името на Бела IV през 1235 г. В нея са описани участието на тогавашния престолонаследник — бъдещ крал (преди 1235 г.) в похода срещу България, обсадата на крепостта Видин и противодействието на българите начело с брата на цар Иван II Асен — Александър [14].

 

Хронологическото подреждане на трите документа не е случайно. Според мен то и техните сведения означават: първо, че унгарската акция срещу Видин не е засвидетелствана никъде като предхождаща акцията срещу отвъддунавската Северинска област; второ, че не става дума за две отделни акции на унгарците срещу българите; трето, че действията на унгарците при Видин не били съпътствани от окупирането на Белградската и Браничевската области.

 

Съществува още един унгарски документ на латински език, който съдържа интересно, но трудно за датиране и по-прецизно обяснение сведение. Става дума за грамота на Трансилванската църква от 1231 г., описваща един имотен спор „в самата земя на власите... съществувала като земя на българите, [която] достигала до областта на Фогаращ (Fogas)" [15]. Въпреки че може да се спори много за кои области става дума — за трансилванските на север от Фогараш, или за влашките южно от него, — може да се направи изводът, че към 1231 г. България започнала да губи политическата си власт и влияние над северните отвъддунавски области в дн. Влашко в полза на кумани и унгарци. Смятам, че това било подпомогнато и от унгарската експанзия към Северин, която се засилила след голямата промяна във външнополитическата ориентация на българската държава през 1231—1232 г.

 

Известни са и други по-късни унгарски грамоти, които имат отношение към разглежданите събития: грамота от 11 декември 1244 г., в която се говори за поход срещу България и обсада на Видин преди татарското нашествие, по времето на крал Андрей II [16] — явно се има предвид събитието от 1232 г.; грамота от 20 април 1245 г., споменаваща „поход в земята на Асен" — интересното в случая е, че тази военна акция е поместена между похода срещу русите (в Галиция през 1233 г.) и похода в немските земи (Австрия — 1231 г.), но в обратен ред [17].

 

135

 

 

Всички тези сведения според мен свидетелстват, че срещу България имало само един унгарски поход, предприет вследствие на официалното разтрогване на унията с Римската църква и сближаването с Никея, насочени главно срещу латинците в Константинопол. Този процес започнал най-късно през 1231 г. [18] Унгарците едва ли били в състояние да воюват срещу България през 1231 г., когато водели война срещу Австрийското херцогство, или пък през 1233 г., когато предприели поход срещу Галиция [19]. Според последната грамота походът срещу България е датиран между тези две събития, а не трябва да се забравя, че през 1233 г. Северинският банат бил вече факт. Затова унгарската акция срещу Видин може се датира напълно основателно през 1232 г. Вероятно тя трябвало да съвпадне по време с латинската операция на Жан дьо Бриен срещу никейците, която започнала в края на с.г. и продължила през зимата на 1232—1233 г. [20] Вследствие на унгарския поход българите загубили отвъддунавската Северинска област, но успели да отблъснат нашествени ците, които преминали Дунава вероятно след Северин и обсадили Видин.

 

След повече от десетилетие на политически съюз между България и Унгария, скрепен с династическия брак между Иван II Асен и Ана-Мария Арпадина, двете страни изпаднали в положение на война, от която губещи се оказали българите, въпреки че унгарската атака била отбита. Подробностите около този поврат със съдбоносни последици не само за отношенията между двете страни, но и за развитието на България, а и на Европейския Югоизток, са коментирани от историческата наука: скъсването на унията с Римската църква и възстановяването на Българската патриаршия, но заедно с брака между Елена Асенина и никейския престолонаследник Теодор Ласкарис, съпътстван от съвместна военна кампания срещу латинците в Източна Тракия. Междувременно Иван II Асен бил признат за василевс — цар, а българският църковен глава — новият търновски архиепископ Йоаким — за патриарх [21].

 

Конкретните причини за този голям поврат във външната политика на България през 1231—1235 г. според мен досега не са достатъчно добре анализирани. Обикновено се наблята на някои външни белези, като желанието на Иван II Асен да бъде признат за цар, както и върху голямото значение на възстановяването на Българската патриаршия. Единствено В. Гюзелев се опитва да даде по-логични обяснения, които обаче според мен отново водят в погрешна посока. Той смята, че скъсването на унията с Рим и преориентирането към Никея и срещу латинците били пряка последица от унгарската атака срещу Видин [22]. Но големият завой във външната политика

 

136

 

 

на България започнал не по-късно от 1231 г., а маджарският поход срещу Северин и Видин се осъществил не по-рано от средата на 1232 г. Струва ми се дори, че голямата промяна в политиката на Иван II Асен започнала ведната след победата над епирците при Клокотница дрез 1230 г. [23]

 

Съществуват някои особености около тази битка, които досега не са анализирани от съвременните изследователи. Например, на чия територия се извършило въпросното сражение? Според мен до 1230 г. териториите на юг от р. Марица, обхващащи части от Северна, Източна и Егейска Тракия, както и част от Родопите с административен център вероятно крепостта Станимака, били под формалната власт на латинците. Трудно е да се каже доколко тази власт била реална, но все пак в подкрепа на подобна хипотеза се явяват, колкото и оспорвани да са, два много важни документа: проектодоговорът между константинополските латински барони и йерусалимския крал Жан дьо Бриен от 1228 г. [24] и самият договор, сключен с посредничеството на папата в Перуджа през следващата 1229 г. [25] От споразуменията става ясно, че латинците владеели или поне претендирали, че притежават областите на Димотика, Адрианопол и Филипопол, които съставлявали т. нар. „латинска Романия". Изключително важно е обстоятелството, че в текста на договорите има известна условност, но тя се отнася само за оспорвани територии с епирци и никейци, като категорично се изключват „земите на Асен", т. е. границите между България и „латинска Романия" вече не подлежали на дискусия, тъй като се смятали за окончателно уредени. Възможно е дори българският владетел да е бил гарант за териториалната цялост на латинска Романия. Основания за това дават действията на солунския император Теодор Комнин и ответните мерки на българите. След прогонването на никейците от Адрианопол, които изтласкали оттам преди това латинците, епирците продължили своето настъпление към областта южно от средното поречие на Марица, очаквайки да се сблъскат с българите. Българският цар действително реагирал, но не срещу агресия над България, а срещу нарушаването на договора, регламентиращ баланса на силите в Тракия между българи, латинци и ромеи. Или, с други думи, българите навлезли в територията южно от поречието на Марица, която формално била под латинска власт, с намерението да я защитават като гаранти — положение, което било явно затвърдено в сложната комбинация на съюз между българи, латинци, унгарци и Папството. След победата при Клокотница обаче българите продължили да настъпват в територията на Епирско-Солунското деспотство, завладявайки областите на Димотика, Солун, Прилеп, Девол

 

137

 

 

и Скопие (Дубровнишката грамота). Вероятно те присъединили и Пловдивската област южно от средното поречие на Марица (латинското дукство Финепопел) с административен център Станимака. Особено показателен в това отношение е Станимашкият надпис на Иван II Асен от 1231 г. Според него крепостта била укрепена по заповед на българския цар, който поставил за неин управител севаста Алексий [26]. Явно през с. г. българите превзели крепостта от латинците и сега я укрепили срещу тях, тъй като враговете на българите около Станимака в момента не били нито никейците, действащи в басейна около Мраморно море, нито епирците, които били изтласкани на югозапад. Следователно след победата при Клокотница българите присъединили към своята държава територии, принадлежали дотогава не само на епирците (Солунско и Македония), но и на латинците (части от Северна Тракия, Родопите и Егейска Тракия). Но докато епирците поне за известно време били принудени да признаят българските придобивки и зависимост след пленяването и ослепяването на Теодор Ангел Комнин [27], явно не така стояли нещата между България и латинците, въпреки самоуверените декларации на българския владетел в Търновския надпис [28]. Териториалните промени и скъсването на унията били посрещнати особено враждебно в Рим и Унгария. Скоро последвала и военната реакция на маджарите, която се изразила в окупирането на Северинската област и в обсадата на Видин.

 

Вероятно след българо-унгарската война на северозапад, отвъд и отсам Дунав, се стигнало до примирие, възстановяващо до известна степен политическия съюз между двете страни. Съществуват някои косвени податки за това:

 

1. България сигурно признала загубата на Северинската област и присъединяването ѝ към Унгария. Липсват сведения, че българите предприели мерки срещу унгарското присъствие в Северин, въпреки че отблъснали маджарите от Видин; след 1233 г. банатът Северин станал факт.

 

2. Това, както и следващите обстоятелства правят според мен възможно предположението, че унгарците се съгласили с присъединяването на Пловдивската област южно от средното поречие на Марица към България, което станало за сметка на латинците.

 

3. През първата половина на 1235 г., в разгара на подготовката за голямата съвместна акция на българи и никейци срещу латинците в Източна Тракия, през българска територия преминали необезпокоявани монасите-доминиканци Рикардо и Юлиан, които предприели с подкрепата на крал Бела IV и на папския легат Салвий,

 

138

 

 

епископ на Перуджа, но и със съгласието на цар Иван II Асен пътуване към Magna Hungaria, волжските българи, татарите и русите [29].

 

4. Въпреки големия натиск на папа Григорий IX върху Бела IV да воюва срещу българите през 1235—1236 г., както и след това да вземе лично участие в подготвяния кръстоносен поход в полза на Латинската империя, унгарският крал ловко и дипломатично се измъквал от въвличане в тези мероприятия и всячески се стремял да избегне конфликта с България. Това става ясно от кореспонденцията му с папата.

 

Първото важно писмо между Григорий IX и Бела IV, засягащо този проблем, е от 16 декември 1235 г. и е било обект на различни анализи и оценки поради богатата историческа информация в него [30]. Съществуват някои по-крайни оценки за папската политика срещу България, според които папата с пряк натиск едва ли не провокирал война от страна на Унгария [31]. Според мен от писмото става ясно, че Григорий IX настоявал унгарският крал да помогне със „съдействие и съвет" на латинците в Константинопол, отново заплашени от гърци и българи. Малко по-остро, но все пак достатъчно предпазливо е писмото на папата до унгарския архиепископ на Естергом и Калоча от 24 май 1236 г. От него става ясно, че Григорий IX поискал от българския цар да се откаже от съюза си с Никея и ако той не се съгласи, нареждал на унгарските прелати да го отлъчат [32]. Това писмо повдига някои въпроси, на които не може да се даде сигурен отговор. На първо място, бил ли е наистина отлъчен Иван II Асен? В. Златарски отговаря отрицателно [33], а В. Гюзелев не приема подобно тълкуване [34]. Според мен Златарски има повече основания да твърди, че българският цар не бил отлъчен. Може да се постави и друг въпрос: защо папата нарежда на унгарския архиепископ, а не на своя легат Салвий, епископ на Перуджа, да стори това; и защо самият той не се заема със споменатия акт? Това е твърде странно и според мен може да има следното обяснение: папата не искал да се стига до такава крайна мярка и главно не искал да я приложи лично; вероятно той се стремял да въвлече в акцията унгарците, за да ги принуди да вземат по-голямо участие в подготовката на кръстоносния поход за спасяване на Латинската империя.

 

Унгарският крал се задоволил само да си прикачи към титлата „Bulgarie... Rex" през същата 1236 г. [35], което според мен имало повече показен характер: от една страна, демонстрирал пред Папството желание да помогне на латинците срещу България; от друга — изявявал пред българите претенции, с които се надявал да упражни натиск върху външната им политика.

 

139

 

 

По същото време куманите проявявали все по-голяма враждебност от север—североизток. Подгонени от татарите, те побързали да сключат съюз с унгарския крал, а той от своя страна ги насочил срещу България и Никея, в подкрепа на латинците [36]. Особено внимание заслужават сведенията на Георги Акрополит:

 

„По това време и скитите (куманите), колкото от тях се спасили от меча на татарите, които ги нападнали, преминаха Истър (Дунав) с помощта на мехове и прехвърлиха Емос (Балкана) заедно с децата и жените. Против волята на българите — защото бяха много хиляди — те завзеха македонските земи (Тракия). Едни се разположиха край Еврос и тамошните полета, а други — край по-долните части и край реката, която простонародният език, както казахме, нарича Марица... И тъй скитите плячкосваха всичко в Македония и за кратко време я обезлюдиха напълно..." [37]

 

По-трудно е да се определи кога точно станало куманското нахлуване в България и Тракия, тъй като сведенията за съюз между унгарци и кумани датират още от 1236 г. [38] Най-вероятно те нахлули в българските земи към края на с. г., което обяснява и враждебното им отношение към българи и никейци след възстановяването на съюза между тях според сведенията на Акрополит.

 

Може би под влияние на всичко това, а вероятно и поради засилването на позициите на Никея на Балканите, още в края на 1236 г. настъпила промяна в българската външна политика. Тя се преориентирала към скъсване на съюза с никейците и сближаване с Рим, латинците и Унгария [39]. Това е засвидетелствано в писмата на Григорий IX до Иван II Асен от 21 май 1237 г. за възстановяване на българо-латинския съюз [40] и до Бела IV от 31 май 1237 г. Особено интересен е изводът на папата в писмото до унгарския крал, че ключовата фигура за съществуването на Латинската империя бил Иван II Асен и затова Бела IV трябвало да упражнява непрекъснат натиск върху него [41]. Показателни са и сведенията на Акрополит за съюза на българския владетел с латинците и куманите и за съвместната им акция срещу крепостта Цурулум (Чорлу) [42].

 

В края на 1237 г. обаче отношенията на България с латинците, а оттам и с Рим и унгарците отново рязко се влошили, което принудило папата да призове Бела IV към организирането на кръстоносен поход срещу България [43]. Въпреки че повечето изследователи са склонни да приемат обясненията на Георги Акрополит за причините за обрата в духа на средновековния провиденциализъм (българският цар прекъснал съвместните военни действия с латинците, след като получил известие за неочакваната смърт на царицата и едно от децата си, което възприел като Божие наказание), смятам, че този въпрос все още не е решен задоволително. Новата промяна

 

140

 

 

поставяла българската държава в много опасна ситуация — от северозапад заплахата от враждебен на България кръстоносен поход ставала все по-реална.

 

Писмата на папа Григорий IX през 1238—1240 г. до унгарския кралски двор и висшето духовенство са интересен извор за отношенията между Унгария и България през този период. В писмото от 27 януари 1238 г. папата предоставя на унгарския крал, ако се съгласи да участва в похода, всички български територии, които кръстоносците евентуално ще завладеят [44]. По същото време той пише на латинския император Бодуен II да преотстъпи правата си върху българските земи на унгарския крал [45]. Обаче Григорий IX явно не бил много сигурен, че Бела IV ще участва в похода и за да се подсигури, изпратил писма в същия дух до своя легат, епископа на Перуджа [46], и до унгарските епископи [47]. Опасенията на папата изглежда имали основание. Унгарският крал не проявил склонност да участва в похода — в писмото си от 12 март 1238 г. папата го молел да осигури само преминаването на кръстоносната армия през Унгария [48]. Нежеланието на Бела IV да воюва срещу българите личи особено силно в писмото му до римския първосвещеник от 7 април 1238 г. След като изтъква роднинските си връзки и приятелството си с българския цар, той поставя неизпълнимото условие за предоставяне на легислатура, т. е. организирането на католическата църква в България да стане не от името на Папството, а от името на един светски владетел — унгарския крал; в същото писмо Бела IV поставя и други неизпълними условия — не само цялата кръстоносна армия, но и монасите-минорити да са под негово разпореждане [49]. Особено показателна е реакцията на папата: в отговорите си той дипломатично протака и отказва предоставянето на легислатура лично на краля, като с това право в крайна сметка удостоява с посредничеството на епископа на Перуджа само унгарските прелати [50]. В писмото от 9 август 1238 г. ясно личи желанието на папата Бела IV да оглави похода срещу България, но не и да получи легислатурата [51]. В същия ден папата написва още две писма до унгарския крал: в едното обещава, „че не възнамеряваме да отстъцим българското царство да бъде завзето в твой ущърб от друг" [52], т.е. при успех на кръстоносния поход България ще бъде отстъпена на Унгария, а не на латинците; с другото дава на Бела IV покровителството на апостолическия престол и специална папска защита [53]. Пак в същият ден папата дори променя обета на кръстоносците, който дотогава бил насочен „срещу неверници и гърци". Воините на Христа трябвало да се кълнат срещу схизматиците на Иван II Асен [54].

 

141

 

 

На тази активна дипломатическа дейност на Григорий IX унгарският крал отговорил с мълчание и явно бездействие. Нещо повече, той не само не взел участие, но и фактически задържал кръстоносния поход в помощ на латинците, за да не бъде въвлечен във война срещу България. Особено показателно е писмото му до папата от 13 януари 1240 г. В него Бела IV дипломатично обяснява, че делото срещу България е неосъществимо, тъй като „големи трудности и извънмерни разходи заплашват не само нашата личност, но и цялото наше кралство", като не пропуска да изтъкне собствените си заслуги за успеха на дипломатическата мисия в България през 1239 г., ръководена от босненския епископ Йоан Тевтонски, към когото на връщане в Рим се присъединил и Григорий, новият епископ на Северин [55].

 

Към края на 1239 г. съюзът на българите с Унгария и латинците отново бил възстановен и просъществувал със сигурност и през 1240—1241 г. Иван II Асен трябвало да осигури преминаването на кръстоносната армия в помощ на латинците срещу Никея [56]. Сигурно е и че българите трябвало окончателно да се примирят със загубата на Северинската област в полза на унгарците [57]. Може би една от причините за този нов поврат била все по-чувствителната татарска опасност. Показателен е съюзът на бягащите от татарите в Подунавието кумани и латинците срещу никейците в Източна Тракия, в резултат на който Цурулум бил най-сетне превзет [58]. Този съюз едва ли бил възможен без участието и на българския владетел. Вероятно между унгарци, кумани и българи било постигнато съгласие за съвместни отбранителни действия срещу настъпващите татари. Тази хипотеза се подкрепя от следните обстоятелства:

 

1. Според един венециански протокол от 1241 г. унгарският крал закупил за пратениците от България подаръци [59], които свидетелстват за успешни дипломатически преговори между двете страни. През посоченото време най-вероятен обект за обсъждане на евентуални съвместни отбранителни действия е опасността от татарско нашествие.

 

2. Татарският удар срещу Унгария започнал през април 1241 и завършил през януари 1242 г. Той бил предварително добре обмислен и подготвен от татарите, за което многократно предупреждавали в своите донесения мисионерите доминиканци Рикардо и Юлиан [60]. Унгарците не били съвсем изненадани от главната посока на удара, те се постарали, доколкото могат, да организират противодействие, като уредили най-напред отношенията си с непосредствените съседи на изток—югоизток — куманите и българите.

 

142

 

 

3. След междуособиците между унгарците (на тяхна територия) и част от куманите начело с Котян, когато той бил убит в началото на 1241 г., останалите се изселили от Унгария към северозападните части на България и намерили убежище там [61]. Това показва според мен, че е възможно между трите страни — кумани, маджари и българи — да е съществувало някакво приятелско или съюзно споразумение.

 

4. Въпреки своята несигурност, интерес предизвиква сведението на Филип Мускес за татарите: „кралят влашки с лекота ги победил в тежък бой" [62]. Не трябва да се забравя, че цар Иван II Асен починал на Еньовден (24 юни) 1241 г. [63], докато татарската агресия към Карпатския басейн, която засегнала несъмнено и българските отвъддунавски владения, започнала 2—3 месеца преди това. Според мен е твърде възможно българският владетел да е дал сражение на настъпващото откъм Влашко най-южно крило, което вероятно имало за цел именно да неутрализира възможностите за общи действия между двете страни [64]. В подкрепа на тази теза могат да послужат и ледните особености: .

 

а) при настъплението срещу Трансилвания най-южното татарско крило направило твърде неестествен обход, причина за който може да е отбиването му от долината на р. Олт [65] (по това време тя се намирала все още под някаква форма на васална зависимост от българската държава);

 

б) според някои сведения преди да навлязат в Унгария, татарите преминали през България [66] — въпреки че има основания да се предполага, че авторите на тези известия са визирали според донесенията на мисионерите земите на волжските българи. Все пак не е изключено те да са имали предвид и Дунавска България;

 

в) особен интерес предизвиква сведението на персийския хронист Рашид ал-Дин за настъплението на татарските ханове:

 

„Тогава (началото на 1241 г. — б. а.) Бату заедно с Шибан и Бардолай се отправили със свои войски срещу буларите (българите) и башгирдите (маджарите)..."

 

Според В. Златарски, който е публикувал и коментирал това известие, татарите настъпили към долината на р. Олт, но били отбити от васалните на българите влашки воеводи Литовой Басараб, който управлявал територията по дясното крайбрежие на Олт, и Сенеслав, владеещ лявото крайбрежие [67];

 

г) в прочутото си писмо от 11 ноември 1250 г. крал Бела IV пише на папа Инокентий IV, че татарските войски настъпили срещу Унгария от областта на куманите и българите оттатък Дунава [68];

 

д) на връщане от похода в Унгария и Далмация през 1242 г. две от основните татарски армии — на Бату, която се движела успоредно

 

143

 

 

по Дунава, и на Кадан, прекосила Босна и Сърбия — се срещнали в дн. Северна България, избили там с измама голяма част от пленниците унгарци, разорили севернобългарските земи и направили новия български цар Калиман I Асен свой васал [69]. Мисля, че тези действия на татарите — особено избиването на унгарските пленници на българска територия — не били случайни. Те могат да се тълкуват най-малкото като отмъщение за българо-унгарския съюз в навечерието на удара на татарите към Унгарското кралство.

 

Всичко това показва, че най-късно в края на 1239 г. политическият съюз между Унгария и България бил отново възстановен. Първата последица от него е пропускането на кръстоносната западна армия в подкрепа на застрашената Латинска империя през 1240 г. Вероятно през март 1241 г. Иван II Асен успял да организира отблъскването на татарите отвъд Дунав в дн. Влашко и макар че с това не успял да помогне много на унгарците, поне забавил и обезсилил до известна степен татарския погром над България.

 

Съюзът между българи и унгарци продължил без съмнение и при наследника на Иван II Асен — Калиман I Асен (1241—1246). Въпреки че в средновековна България се спазвал майоратният принцип при престолонаследие (не липсват и изключения!), не може да не направи впечатление, че тронът бил осигурен именно за дете от брака на Иван II Асен с унгарката Мария (Ана), която умряла в края на 1237 г. и мястото ѝ в царското семейство и в българския политически живот било заето от Ирина Комнина, имаща несъмнени претенции към престолонаследието в полза на своя син Михаил [70]. Решаваща роля за възцаряването на Коломан според мен изиграла онази част от аристокрацията и висшето духовенство, която била за неутрална и балансирана външна политика, но все пак ориентирана към по-тесни връзки с Унгария, Папството и латинците.

 

В подкрепа на това твърдение могат да се изтъкнат редица косвени доказателства:

 

1. Изворите са единодушни, че една от първите задачи на регентството на новия владетел [71] била да уреди отношенията с никейците [72] и латинците [73].

 

2. Докато отношенията с Унгария, латинците и Римската църква все повече се разширявали [74], няма никакви сведения за отношенията с Никея, което според мен е указание, че те имали временен, непостоянен и несигурен характер.

 

3. Известни са две унгарски кралски грамоти от 1244 г., които свидетелстват за активна дипломатическа дейност с България [75] през периода 1242—1244 г. Тогава Унгария започнала постепенно да се съвзема след татарския погром над източните и южните ѝ части.

 

144

 

 

Маджарите пристъпили към възстановяване на териториалното status-quo, като се стремяли да не си създават нови врагове, особено сред съседите [76]. Успоредно с това те започнали да изграждат силен антитатарски съюз под егидата на Папството. Били положени особени усилия за привличането на България и епирците в него, в противовес и на изградената вече коалиция от никейския император Йоан III Дука Батаци и германския император Фридрих II Хохенщауфен — най-големите противници на римския папа [77].

 

4. Писмото на папа Инокентий IV до цар Калиман I от 21 март 1245 г. [78] е най-сериозното историческо свидетелство за ролята на България в Европейския Югоизток по това време. То в никакъв случай не трябва да се приема като самоцелен, безплоден и обречен опит на папата за възстановяване на унията с Българската църква. Писмото било резултат на засилените контакти между двете страни и на цялостната българска външна политика, която ставала все по- ориентирана на Запад (към по-тесни връзки с Рим, Унгария и латинците). Забележителното в случая е, че папата изразявал готовност да се съгласи с българското условие за възстановяване на унията — свикване на общ църковен събор, на който да присъстват и представители на Гръцката църква. Това показва според мен, че България отново придобила ключова роля на Балканския полуостров. От нея зависело не само оцеляването на Латинската империя, но и решаването на някои по-общи европейски проблеми, като например конфликта между Папството и германския император Фридрих II [79].

 

Тогава, както отбелязва още В. Златарски [80], в българското общество започва да се проявява все по-ясно разделението на два противоположни полюса, които включвали не само висшите кръгове на аристокрацията и духовенството, а засягали явно и по-широките слоеве на средното и дребното селячество и занаятчиите, съставляващи все още основната база за набиране на войската. Подчертавам още веднъж тази мисъл, тъй като само след десетилетие това разделение на българското общество ще се изрази в ожесточена, кръвопролитна и продължителна гражданска война, която придобива по-широки размери след намесата на никейци, унгарци, татари и венецианци. Този вътрешен и външен конфликт достига своя апогей със събитията през 1277—1280 г. Разделението на българското общество обаче продължава да съществува и през следващите десетилетия и столетия и намира израз в различни прояви на териториален сепаратизъм, на религиозно противопоставяне и дори в политическите "борби между „-фили" и „-фоби", „про-" и „анти-" през миналия и настоящия век.

 

145

 

 

През 1245—1246 г. повечето слоеве от българското общество се оказали разделени на два основни и противостоящи политически полюса, които дотогава били в относително равновесие и баланс. Първият от тях се съсредоточил около легитимния цар Калиман I Асен и вероятно се ръководел от севастократор Александър, чичото на царя, а по-късно — от неговия син Калиман (II). Той изразявал приуниатската, пролатинската, проунгарската и въобще прозападната ориентация във външната политика на България, насочена към съюз с Папството, Унгария и латинците срещу Никея, а също срещу татарите. Втората групировка се формирала около вдовицата на Иван II Асен — Ирина Комнина, нейния син Михаил Асен и вероятно — патриарх Йоаким I. Тя изразявала антиуниатската, антилатинската, антиунгарската и въобще антизападната ориентация на българската външна политика, насочена към съюз с Никея за възстановяване на Византийската империя, или насочва България на изток, към засилване на православната военнополитическа и духовна общност с гърци, сърби и руси...

 

Така завършил един от „най-безоблачните" периоди от българо-унгарските отношения, през който между двете страни преобладавали предимно мирните, съюзни отношения. Гаранция за тях бил династическият брак между Иван II Асен и Мария (Анна) Арпадина. Българската държава извлякла немалко ползи от този съюз: безкръвно възстановила властта си над Белградската област, затвърдила положението си на първостепенен и ключов политически фактор в Европейския Югоизток, избегнала до голяма степен силата на първия татарски удар... Напротив, кризите в съюза не понесли нищо хубаво за България: през 1232 г. тя загубила Северинската област, допуснала закрепването на никейците на Балканите, а в края на 30-те години била заплашена да се превърне в първостепенна цел на кръстоносния поход. В края на управлението си Иван II Асен явно прозрял изгодата за държавата и възстановил съюза с маджари и кумани срещу издигащата се татарска заплаха, гаранция за което станало осигуряването на престола за сина му Калиман. Твърде скоро обаче противниците на тази външнополитическа линия, които щели да донесат много беди на България, щели да надделеят...

  

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ VII ГЛАВА

 

1. Златарски. История, III, 325—327.

 

2. Thomas Arch. Spal., p. 92;  ЛИБИ, IV, с. 267, бел. 3.

 

3. В българската историография според мен отново по инерция, без основание се твърди, че Иван II Асен получил като зестра Белградската и Браничевската области (Златарски. История, III, 325—326;  Цанкова-Петкова. Асеневци,

 

146

 

 

с. III; История на България, 3, с. 163;  Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 117;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 7, с. 78;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 134). Всъщност, както вече бе показано, става дума само за Белградската област.

 

4. Срв. Darkó. Byzantinisch-ungarische Beziehungen, S. 7;  Hóman. Geschichte, II, S. 123;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 96;  Жаворонков. Никейско- болгарские отношения, с. 205, 208. Твърде преувеличени според мен са изводите за никейско-унгарския съюз (постигнат чрез брака на престолонаследника Бела с Мария Ласкарина), към който се присъединила и България, „за разпространението на православието".  Gjuzеlеv. Bulgarien und das Kaiserreich von Nikaia, S. 147 (217);  Българската държава и Никея в борба срещу Латинската Цариградска империя, с. 14;  Цанкова-Петкова. България при Асеневци, с. 111;  История на България, 3, с. 163;  Данчева-Василева. България и Латинската империя, 115—117;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, No 7, с. 78;  Hиколов. Венгры в Болгарском царстве, 77—79.

 

5. Срв. писмото на крал Андрей II до папа Хонорий III от преди март 1219 г. Thеiner. Monumenta, I, p. 21;  ЛИБИ, IV, c. 28, бел. 14. Подробно за това събитие, но с твърде въздържан коментар:  Ников. Изправки към българската история, 58—61;  Gjuzеlеv. Das Papsttum und Bulgarien im Mittelalter, 44—45 (184—185).

 

6. Stadtmüller. Ungarns Balkan-Politik. S. 608 (1226—1228);  Sеnga. Béla királyfy bolgár, halicsi és osztrák hadjrátajhoz, 36—51 (1228).

 

7. Wenzel. Árpádkori Uj Okmánitár, VI, (Monumenta, XI, No 283, p. 446):  „...quando ab Asceno Rege Bulgarorum est reuersus".

 

8. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 59, 88—89;  ЛИБИ, IV, 41—42. Коментарът и заключенията на Б. Николова (Устройство и управление на българската православна църква, 207—209), че става дума не за Белградската епископия, а за най-северозападната българска епархия в началото на XIII в. (Срем?) са твърде объркани, противоречиви, неточни и неприемливи. Със сигурност Сремската област тогава била под унгарска власт, което признава и самата авторка. Белградската епархия граничела не само с унгарското Чанадско, но и със Сремското епископство (Отсамна Сирмия).

 

9. Ильинский. Грамоты болгарских царей. No 1, с. 13;  Българската литература през XIII в., 192—193;  Начев. Български грамоти, с. 39;  Сankоvа-Реtkоva, Primоv. Dubrovnik, Byzantium and Bulgaria, p. 91;  Динић-Kнежевић. Дубровник и Угарска у средњим веку, с. 13.

 

10. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 179, 103—104;  ЛИБИ, IV, с. 45.

 

11. Иpечек. История на българите, с. 301, 293, бел. 4 (1230 г.);  Ников. История на Видинското княжество, с. 10; Съдбата на северозападните български земи през средните векове, 129—130 (1232—1233 г.);  Златарски. История, III, 369—370 (1232—1233 г.);  Hóman. Geschichte, II, S. 34 (1230—1233 г.);  История Венгрии, I, с. 143 (1230 г.);  Gjuzеlеv. Nikaia, 147—148, 217—218;  Papsttum, p. 46, 187;  Никея, с. 16 (1231—1232 г.);  Цанкова-Петкова. Асеневци, 123—124;  История на България, 3, с. 171;  Данчева-Василева. Латинската империя, 134—135 (1232—1233 г.);  Божилов. Фамилията на Асеневци, No 7, с. 83, No 8, с. 93 (1232—1233 г.);  Авторът правилно отбелязва, че севастократор Александър, който отразил унгарското нападение над Видин, сигурно резидирал в Търново, а не около София;  Воnеv. L'église orthodoxe dans les territoires carpato-danubiens, p. 106 (1232—1233 г.);  Fine. Late Balkans, p. 129 (1232—1233 г.).

 

12. Teutsch, Firnhaber. Urkundenbuch. I, S. 56;  Hurmuzaki, Dеnsusianu. Documente, I/1, No 99, p. 127;  Zimmermann, Werner. Urkundenbuch, I, S. 58;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, p. 184, no 602;  Ников. Съдбата на северозападните български земи, с. 130.

 

147

 

 

13. Fejér. Codex diplomaticus, III/2, 347—348;  Thеinеr. Monumenta, I, p. 213;  Wеnzеl. Arpádkori. I (Monumenta, VI, p. 306);  Teutsch, Firnhaber. Urkundenbuch, p. 33;  Pеsty. A Szörényi bánság, p. 248;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 98. p. 126;  Szentpétery. Az Árpád-házi, I, 183—184, no 599.

 

14. Fejér. Codex diplomaticus. IV/1, 21—28;  Székely Oklevéltár, No 7, p. 7;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 106, 133—136;  Szentpétery. Az Árpád-házi, I, p. 186, no 608.

 

15. Teutsch, Firnhaber. Urkundenbuch, No 49, S. 50;  Hurmuzaki, Dеnsusianu. Documente, I/1, No 93, p. 120;  Zimmеrmann, Wеrnеr. Urkundenbuch, No 64, S. 55;  Documenta historiam Valachorum in Hungaria, No 6, 16—17.

 

16. Fejér. Codex diplomaticus, IV/2, p. 544;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, p. 237, no 792.

 

17. Fejér. Codex diplomaticus, IV/1, p. 389;  Wenzel. Árpádkori, VII (Monumenta, XII, No 125, p. 192);  Szentpétery. Az Árpád-házi, I, p. 240, no 804.

 

18. Жаворонков. Никейско-болгарские отношения, 199—200;  Данчева-Василева. Латинската империя, с. 136.

 

19. Senga. Béla királyfy, 36—51.

 

20. Жаворонков. Никейско-болгарские отношения, с. 200; Данчева-Василева. Латинската империя, с. 137;  Иречек. История на българите, с. 302, бел. 68: от 1232 г.

 

21. Златарски. История, III, 353—368;  Оstrоgоrskу. Geschichte, 361—362;  Niсol. The Fourth Crusade and the Greek and Latin Empires, 312—313;  Цанкова- Петкова. Восстановление болгарского патриаршества, 136—150;  Griechisch-bulgarische Bündnisse, 49—67;  България при Асеневци, 117—119;  Gjuzеlеv. Nikaia, 148—149/218—219;  Papsttum, 47—48, 188—189;  Никея, 16—18;  Dujčеv, Iv. Saint Sava a Tûrnovo. — Хиландарски зборник, 4, Београд, 1978, 17—37 (Dujčеv. Medioevo, IV/1, No XXXI);  История на България, 3, с. 163;  Данчева-Василева. Латинската империя, 133—138;  Langdon. The Forgotten Byzantine-Bulgarian Assault, 105—135;  Fine. Late Balkans, 129—130;  Божилов. Асеневци;  Renovatio imperii, 193—194.

 

22. Gjuzеlеv. Nikaia, 147—148, 217—218;  Никея, с. 16.

 

23. За значението на тази победа като начало на една голяма не само военна, но и политическа кампания, довела до народностното обединение на българските земи и до издигането на държавата до един от най-големите върхове след „Златния век" на цар Симеон I Велики срв. Божилов. Асеневци (Седем етюда. No III), 186—193.

 

24. Сеssi. Deliberazioni del Maggiar Consiglio di Venezia. I, No 141, 210—211;  ЛИБИ, IV, с. 36.

 

25. Tafеl, Thоmas. Urkunden, II, No 273, 265—270.

 

26. Цанкова-Петкова. Асеневци, 118—119. За Стенимахос (Станимака) — Mоpева, Р. Средновековният град Стенимахос. — В: Средновековният български град (БИД, Научни конференции 2), С., 1980, 337—342 (не е идентичен само с Асеневата крепост до Бачково, а със селището в южните части на дн. Асеновград);  Sоustаl. Thrakien / TIB, 6, S. 460;  Гагова. Тракия, с. 248 (крепостта станала българска след 1230 г.). По-сложен е отговорът на въпроса, кой владеел Филипопол в периода след 1208 и особено след 1218 до 1230 г.? Повечето чужди учени приемат, че до 1230 г. градът бил латинско владение под управлението на Жерар дьо Стрем (Fine. Late Balkans, p. 94. 125;  Sоustal. Thrakien (TIB, 6, S. 401 ) и др. Българските историци обаче не са единни в това отношение:  В. Златарски (История, III, с. 277) приема най-общо, че след 1208 г. Пловдив минал в латински ръце; според В. Гюзелев (Papsttum, p. 45, 187) градът станал български през 1218—1221 г.

 

148

 

 

(ЛИБИ, IV, с. 36, бел. 13 — през 1221 г.); според А. Данчева-Василева (Латинската империя, 117—118) Пловдив бил отстъпен на България от Робер дьо Куртене през 1221 г. срещу осигуряването на неговото преминаване; според Г. Цанкова- Петкова (Асеневци, с. 89, 112) градът бил завладян от българите в периода 1224— 1229 г.; според Кр. Гагова (Тракия, 222—223) положението на Пловдив до 1230 г. остава неясно. Според мен Пловдивската област към 1228—1229 г. била под номинална латинска власт, както личи от проекта за договор и от самия договор между Жан дьо Бриен и константинополските латински барони; от друга страна, изворите са категорични, че през 1205 г. цар Калоян „сринал до основите му Филипопол" (Nic. Chon., p. 62776–94;  ГИБИ, XI, с. 156;  G. Aсrоp., I, p. 23;  ГИБИ, VIII, с. 84;  Жофроа дьо Вилардуен, § 401, с. 114). През 1208 г. след победата си в полето до Филипопол император Анри подминал града, сякаш без да го забележи, и едва в крепостта Кричим се срещнал с Алексий Слав; през 1230 г. изворите и самият Иван II Асен не споменават града и областта в Дубровнишката грамота, докато в Станимака е назначен севаст и крепостта се укрепява. Всичко това ми дава основание да твърдя, че от 1205 до 1230 г. Пловдивската крепост загубила своето значение поради голямото разрушение, което претърпяла от войските на Калоян (подобно на Сяр/Серес — срв. G. Аcrop., 74—75;  ГИБИ, VIII, с. 174), като административният център на областта, която се управлявала от латинците поне до южния бряг на Марица до 1230 г., се преместил в Станимака.

 

27. Ферјанчић, Б. Солунски цар Манојло Анћео (1230—1237). — Зборник Филозофског факултета у Београду, XIV—1, (1977) (Споменица Фрање Баришића), 93— 101;  Божилов. Асеневци, с. 187.

 

28. Стара българска литература, 3, 1983, с. 48.

 

29. Dörriе. Drei Texte, S. 126, 152, 165; немски превод и коментар — Der Mongolensturm (UG, 3, S. 33, 75, 83—84 (Anm. 6), 101, 110 (Anm. 1).

 

30. Theiner. Monumenta, ep. 249, 140—141;  ЛИБИ, IV, 50—51;  Langdоn. Assault, 108—112.

 

31. Златарски. История, III, 390—391;  История на България, 3, с. 176.

 

32. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 255, p. 144.

 

33. Златарски. История, III, с. 395.

 

34. ЛИБИ, IV, с. 51, бел. 52.

 

35. Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 113, p. 143;  Ников. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 г., с. 9.

 

36. Дуйчев. Приноси към историята на Иван Асен II, 309—310;  Павлов. Куманите, с. 21. Трудно ми е да се съглася с мнението на Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, с. 125), че куманите били привлечени от Иван Асен за съюзници на латинците срещу Никея.

 

37. G. Аcrop., 53—54;  ГИБИ, VIII, 165—166. Срв. също интересното сведение в хрониката на монаха Алберик, според когото съществувало предсказание, че враговете на латинците ще бъдат погубени от куманите неверници (Chron. Alber., р. 9497–18;  ЛИБИ, IV, с. 185).

 

38. Особено показателно в това отношение е сведението на монаха мисионер Юлиан. Според него татарите изпратили писмо-ултиматум до унгарския крал да не приема и да не се съюзява с куманите, които били най-големите врагове на татарите.  Dоrriе. Drei Texte. S. 175, 177—179;  Der Mongolensturm, 107—108, 208, Anm. 128. Бела IV обаче сключил съюз с куманите, който явно предвиждал обща защита срещу татарите най-късно през 1239 г., въпреки подчертано враждебната позиция на австрийците (Der Mongolensturm, 39—40, 141—142, 157—158, 168—170, 191, Anm. 315, 205, Anm. 125, 208, Anm. 127).

 

149

 

 

39. Златарски. История, III, 397—399;  Gjuzеlеv. Papsttum, p. 48, 189;  Цaнкова-Петкова. Асеневци, с. 124;  Langdon. Assaull, 116—118;  Finе. Late Balkans, 130—131.

 

40. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 275, p. 155;  ЛИБИ, IV, 55—56.

 

41. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 277, 279, 280, p. 155—158;  ЛИБИ, IV, 57—58, 60—63.

 

42. G. Acrop., 54—55;  ГИБИ, VIII, с. 166;  История на България, 3, с. 178;  Данчева-Василева. България и Латинската империя, 142—143;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 139.

 

43. Ников. Изправки, 64—65;  Златарски. История, III, 400—405;  Hóman. Geschichte, II, 111—112;  Gjuzеlеv. Nikaia, p. 150, 220;  Papsttum, 48—49, 189-190;  Никея, с. 19;  Spеnсе, R. Gregory IX's attempted expeditions to the Latin Empire of Constantinople: the Crusade for the Union of the Latin and Greek Churches. — Journal of Medieval Studies. 5, (1979), 163—176;  История на България, 3, с. 178;  Данчева-Василева. Латинската империя, 144—145;  Fine. Late Balkans, 131—132. Особено подробно подготовката на кръстоносния поход е описана в римуваната хроника на Филип Мускес (Chronique rimée de Philippe Mouskés, II, p. 624—668, 29323— 30612;  бълг. превод — Самият Търновград ще разтръби победите, 39—48).

 

44. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 283, р. 159—160;  ЛИБИ, IV, 63—65.

 

45. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 284, р. 160—161;  ЛИБИ, IV, 65—66.

 

46. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 285, р.161;  ЛИБИ, IV, 66—67.

 

47. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 286, р. 161;  ЛИБИ, IV, с. 67.

 

48. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 288, р. 162;  ЛИБИ, IV, с. 68.

 

49. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 308, р. 170—171;  ЛИБИ, IV, 69—72.

 

50. Thеinеr. Monumenta, I, ер.  294, р. 164—165;  ЛИБИ, IV, с. 73.

 

51. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 295, р. 165—166;  ЛИБИ, IV, 74—76, бел. 85.

 

52. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 297, р. 166;  ЛИБИ, IV, 76—77.

 

53. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 298, р. 166—167;  ЛИБИ, IV, с. 77.

 

54. Thеinеr. Monumenta, I, ер. 299, р. 167;  ЛИБИ, IV, 78—79.

 

55. Huillard- Вréholles. Examen, p. 363;  ЛИБИ, IV, 80—81;  Ив. Дуйчев (Baтиканският архив, с. 287) датира това писмо една година по-рано, на 13 януари 1239 г., но без особени основания.

 

56. Hиков. Изправки, 67—68. Неприемлив за мен е неговият коментар, че Иван Асен се отказал от активна политика, държал се неутрално, поддържал приятелски отношения с всички, приел и поселил куманите в България, свободно пропуснал кръстоносците към Тракия. По-обективни са изводите на: Дуйчев. Приноси, с. 313;  Finе. Late Balkans, 132—133. Заслужава внимание и една друга идея — заедно с промяната по отношение на латинците цар Иван II Асен решил да заложи отново на Епирското деспотство, в противовес на никейците; затова той се оженил за Ирина Комнина и подкрепил баща ѝ Теодор Комнин, макар и ослепен, да измести брат си Мануил Комнин от Солун.  Nicol. Greek and Latin Empires, 313—314.

 

57. Известна е една грамота на Бела IV от 1240 г., в която се споменава за нов управител на тази област — „Oslu bano de Zeureno" (Fejér. Codex, IV, 3, p. 550;  Teutsch, Firnhaber. Urkundenbuch, I, S. 63;  Pеsty. Szörényi bánság, I, p. 248;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 151, p. 186;  Zimmermann, Werner. Urkundenbuch, I, S. 68;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, 204—205, no 674).

 

58. G. Acrop., p. 58 (ГИБИ, VIII, с. 168). Тези събития са отразени и в „Стихотворна хроника" на Ефрем — срв. Самият Търновград, с. 86;  Цанкова-Петкова. Асеневци. 126—127;  История на България. 3, с. 178;  Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 150;  Павлов. Куманите, с. 22.

 

150

 

 

59. Sоranzо, G. Acquisi е debiti di Bela IV Re d'Ungheria. — Aevum, 8/2—3, (1934), p. 353;  Дyйчев. Приноси, с. 313.

 

60. Dörriе. Drei texte, S. 128, 130, 142;  Der Mongolenslurm, 36—38, 79—80, 107—108.

 

61. Срв. сведението на Rogerii Coumen miserable, p. 56811–15;  Hóman. Geschichte, II, S. 139;  История Венгрии, I, с. 147;  Der Mongolensturm, 45—47, 145, 159 (куманите намерили убежище в граничната марка Сирмиум?);  Павлов. Куманите, с. 22.

 

62. Chronique de Ph. Mouskés. p. 681, 30960—30963;  Самият Търновград, с. 49.

 

63. Chron. Alber., p. 950;  ЛИБИ, IV, с. 185;  Златаpски. История, III, с. 414;  Божилов. Фамилията на Асеневци, No 7, с. 86.

 

64. Срв. подобните мнения на Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 127;  История на България, 3, с. 174;  Павлов. България, „Златната орда" и куманите, с. 26.

 

65. Срв. за посоките на татарските удари срещу Унгария подробната карта в Mongolensturm, S. 318.

 

66. Richerus, p. 31029–47;  ЛИБИ, IV, с. 189;  Der Mongolensturm, S. 268.

 

67. Златарски (История, III, 370—373) гради своята хипотеза върху сведенията от конфирмацията на папа Инокентий IV от 1251 г. на грамотата на крал Бела IV в полза на рицарите-йоанити (Fejér. Codex, IV/1, 447—454;  Thеinеr. Monumenta, I, 208—211;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 193, 249—253). Малко пресилено в румънската историография областите на въпросните влашки войводи се представят като автономни политически образувания (Giurсsсu. Istoria romănilor, p. 193;  Papacostea, S. Romànii on secolul ai XIII-lea intre cruciatä şi imperiul mongol. Bucureşti, 1993, 61—82).

 

68. Thеinеr. Monumenta, I, p. 232;  ЛИБИ, IV, с. 103;  Der Mongolensturm, S. 308.

 

69. Thomas Spal., 115—116;  ЛИБИ, IV, 267—268;  Der Mongolensturm, 59—60, 183—185, 260;  A. de Воnf., dec. II, lib. 8, p. 170, 320—322 (ЛИБИ, V/1);  Приписката на Теодор Граматик от 1243 г. (Златарски. История, III, с. 425;  Дуйчев. СБК, II, с. 277;  ГИБИ, X, с. 133;  Hачев, Ферманджиев. Приписки и летописи, с. 51);  Hóman. Geschichte, II, S. 153;  Sсhrеinеr, P. Die Tataren und Bulgarien. Bemerkungen zur einer Notiz im Vat. Reg. gr. 18 (mit zwei Tafeln). — In: P. Sсhrеinеr. Studia byzantino-bulgarica (Miscellanea bulgarica. 2), Wien, 1986, 31—35;  Павлов. България, „Златната орда" и куманите. с. 28;  Павлов, Пл., Г. Атанасов. Преминаването на татарската армия през България (1241—1242). — ВИС, 63/1, (1994), 5—20. Татарският удар срещу България през 1242 г. не бил толкова силен, както срещу Унгария. Не трябва да се забравя, че българите били атакувани само от част от всички татарски сили, воювали срещу унгарците, като другите части се изтеглили на изток към руските степи през Трансилвания и Кумания (дн. Влашко).

 

70. Прави впечатление, че някои важни, съвременни на събитията извори на гръцки език отбелязват силната любовна връзка между цар Иван II Асен и Ирина Комнина (G. Аcrop., p. 61;  Дуйчев. Приноси, с. 306;  ГИБИ, VIII, с. 100;  Самият Търновград, 55—56). Това дало основание дори да се твърди, че бракът между тях бил основан само на чувства (Georgieva. The Byzantine Princesses in Bulgaria, 170—171). При това положение вероятно предпочитанията на българския владетел към сина-наследник от втория му брак били по-големи. Възцаряването на Калиман I станало явно без особени сътресения, по волята на покойния му баща, а може би и като условие или гаранция на подновения съюз между България и Унгария, постигнат към края на 1239 г.

 

71. Може само да се гадае кои били силните фигури в регентството, или болярският съвет управлявал България от името на малолетния Калиман I. Трудно е да се приеме обаче, че в него влизали само унгарски сродници (Овчаров, Хаджиев. Висарионов надпис, с. 24). Вероятно той включвал изявени поддръжници на прозападната (пролатинска, проунгарска, проуниагска) външнополитическа ориентация,

 

151

 

 

като севастократор Александър, който сигурно също бил женен за унгарка и имал син, носещ унгарското име Коломан/ Калиман. По трудно, дори невъзможно засега е да се установи дали в регенгството влизал и Мицо (Лазаров. Управлението на Михаил II Асен и Ирина Комнина, с. 18) като зет на Иван II Асен, на когото унгарците по-късно помагали. В регентството сигурно е влизал и патриарх Йоаким I — застъпник на православието и противник на унията с Рим, което придавало на цялостната българска външна политика през 1241—1246 г. балансираност, но и известна противоречивост и непоследователност.

 

72. G. Асrop., p. 64;  ГИБИ, VIII, с. 170;  Иречек. История на българите, с. 307;  Nicol. Greek and Lalin Empires, p. 315;  Gjuzеlеv. Nikaia, p. 152, 222;  Никея, с. 20.

 

73. Albericus, p. 980;  ЛИБИ, IV, с. 185;  Златарски. История, III, с. 421;  Данчева-Василева. Латинската империя, с. 153;  Божилов. Фамилията на Асеневци, No 18, с. 104.

 

74. Заслужава внимание и сведението в хрониката на Вадинг за известието на унгарската кралица до папа Инокентий IV чрез двама францискански монаси, че българският владетел желаел да се подчини на Римската църква. Dujčev. Il francescanesimo in Bulgaria, 255—257, 396—398;  Гюзелев. Пренасяне на тялото на св. Теодор Стратилат от Несебър в Цариград, 91—92.

 

75. Първата грамота е от 22 април 1244 г. в полза на Николай Обичк, който известно време бил задържан в България, но после успешно се завърнал в Унгария (Hazai Okmánitár, IV, 28—30). Втората грамота е от 23 май 1244 г. в полза на Богомир, който предвождал делегация до България (Wеnzеl. Árpádkori, VII/Monumenta, XII, No 112, 174—175;  Szеntpétеry. Az Árpád-házi, I, 229—230, no 767).

 

76. Въпреки че непосредствено след татарското нашествие унгарците били заети предимно с действия на запад срещу австрийците и в Далмация, опустошенията от татарите не попречили да възстановят сравнително бързо властта си над цялата територия.  Бертени, Ив. К вопросу о международном положении Венгрии после татарского нашествия. — In: Annales Universitatis Scientiarum Budapestinensi de Rolando Eötvös nominatae, Sectio Historica, 19, (1978), 243—246. До края на 1242 г. за бан на Срем бил отново назначен Йоан Ангел, син на унгарската принцеса Маргарита от брака ѝ с император Исак II Ангел (Нóman. Geschichte, II, S. 156;  Stadtmüller. Ungarns, S. 609). Вероятно по същото време или най-късно към началото на 1243 г. бил възстановен и Северинският банат — известна е грамота от 1243 г. в която е засвидетелстван „Stephane filio Chak Bano de Scevrem" (Wenzel. Árpádkori, VII/ Monumenta, XII, p. 132;  Pеsty. Szörényi bánság. I, p. 248;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 165, p. 214;  Szentpétery. Az Árpád-házi, p. 221, no 734); в грамота от 1246 r. е засвидетелстван и католически епископ на Северин „Gregorio Zeuriniensi" — Fejér. Codex, IV, I, 417—421;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/1, No 181, p. 240;  Szеntpétery. Az Árpád-házi, I, p. 253, no 840.

 

77. Иpечек. История на българите, с. 305 (неправилно приема, че към съюза на Никея и Фридрих II през 1239 г. влизали Иван II Асен и епирците);  Златарски. История, III, 422—424;  Данчева-Василева. Латинската империя, 155—156;  Fine. Late Balkans, p. 155.

 

78. Thеinеr. Monumenta, I, ep. 365, p. 196—197;  ЛИБИ, IV, 91—92.

 

79. Ostrogorsky. Geschichte, 364—365;  Nicol. Greek and Latin Empires, p. 316;  Gjuzеlеv. Papsttum, S. 50/191;  Никея, с. 20;  Св. Теодор Стратилат, с. 92;  Langdon. Assaull, 114—115, 121.

 

80. Златарски. История, III, 427—428. Той обаче не съвсем точно според мен определя тези партии като привърженици на Асеневата династия (?) и привърженици на Ирина Комнина — куманска партия (?).