Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

VI глава

Ролята на маджарите при възстановяването на българската държава (от 80-те години на XII в. до 1218 г.)  [*]

 

 

В края на XII и началото на XIII в. на Балканския полуостров станали важни събития, които предизвикали значителни изменения в политическите отношения между народите, населяващи Европейския Югоизток [1]. Възстановяването на средновековната българска държава през 1186 г. [2], наред със своето голямо значение за по-нататъшното историческо развитие на българския народ, оказало и определено въздействие за промяна на статуквото, обусловено до голяма степен от борбата за надмощие между двете главни сили в района през третата четвърт на XII в. — Унгарското кралство и Византийската империя [3].

 

Немалка роля за надигането на българското освободително движение начело с Асеневци оказали византийско-унгарските отношения през 1183—1185 г., когато по думите на Ансберт „унгарският крал и другите владетели и князе си присвоиха от земята му (на византийския император — б. а.)" [4]. Според повечето автори тези земи (Белградската и Браничевската области) били върнати на империята от унгарския крал Бела III като зестра по силата на брачния договор между неговата дъщеря Маргарита и новия византийски император Исак II Ангел (1185—1195) [5]. Добре известно е, че един от поводите за избухване на българското въстание бил наложеният извънреден данък върху добитъка по случай императорската сватба [6]. По този начин действията на българите биха могли да се възприемат и като своеобразно оскърбление към унгарците, не по-малко опасяващи се и от евентуално прекъсване на установения „съюзен мост" с империята, което за момента представлявало заплаха за техните интереси на югоизток. Всичко това, както и последвалите събития не можели да не затвърдят враждебното отношение на Унгария към възстановената българска държава в края на XII в.

 

След поредицата неуспешни кампании на Византия срещу българите към 1193—1194 г. инициативата преминала постепенно в ръцете

 

 

*. Тази глава е актуализирам вариант на публикувана вече статия (Димитров. Българо-унгарски отношения в края на XII—началото на XIII в., 3—17).

 

110

 

 

на последните. При това положение на Исак Ангел не оставало нищо друго, освен да интернационализира конфликта и да се справи с възстановената българска държава, като използва чужда помощ [7]. Ето какво пише Никита Хониат:

 

„Той (император Исак II Ангел) проводи пратеници до своя тъст (Бела III), краля на хуните (унгарците), за да му иска помощ. А този на драго сърце се съгласи да му помогне и прие да изпрати през Видин отряди с войници." [8]

 

Това сведение, повторено по-късно дословно от Теодор Скутариот [9], има голямо значение за изясняване на българо-унгарските отношения и съдбата на северозападните български земи през посочения период.

 

Единодушно се приема, че така замисленият план на византийския император и унгарския крал не можал да бъде осъществен главно поради детронирането и ослепяването на Исак II Ангел от неговия брат — новия василевс Алексий III Ангел, с което бил осуетен походът на ромеите срещу България [10]. Малко по-сложен е въпросът за намесата и ролята на маджарите в замисленото противодействие срещу възстановената българска държава. Най-добрият познавач на тези проблеми П. Ников проявява известна непоследователност и колебания за съдбата на северозападните български земи след 1195 г. във връзка с българо-унгарските отношения. Най-напред той е категоричен, че Белградската и Браничевската области били унгарско владение през 1202 г. Следователно те са завзети от унгарците след 1195 и са владени до 1202 г. [11] В последната си работа за историятана северозападните български земи, която има до известна степен популярен характер, той заема друго становище:

 

„Изглежда в мира от 1201 г. (всъщност този мир бил сключен през 1202 г. — б. а.) [12] Калоян наложил на Византия да му отстъпи между другото и българските северозападни земи — Белград, Браничево и Ниш." [13]

 

Малко по-предпазливи, но определено застъпващи същата линия, според която България отвоювала северозападните области най-напред от Византия, като впоследствие същите територии били окупирани от унгарците, са думите на В. Златарски:

 

„Каква е била съдбата на северозападните български земи — Поморависто с Ниш, Браничевската и Белградската области, след като в 1194 г. цар Асен I сполучил да освободи и присъедини към държавата си града Средец и областта му: дали византийската власт и след това се задържала там, или тия области са били присъединени към свободна България, засега нищо не се знае; известно е само, че тогавашният Маджарски крал Емерик (1196—1204) след като закрепил влиянието си в Сърбия чрез свалянето на великия жупан Стефана Първовенчани и издигането на великожупанския престол на брата му Вълкан като свой васал, нахлул в казаните български земи и в съюз със сърбите,

 

111

 

 

докато цар Калоян бил зает с работите в Тракия и Македония, през 1202 г. успял да окупира Браничево и Белград, а на сърбите предоставил Ниш." [14]

 

Позволявам си да приведа дословно изводите на изтъкнатия наш медиевист главно поради две причини. Първо, трябва да се има предвид, че обясненията за събитията през 1202 г. се основават единствено върху изводите на П. Ников за унгарското присъствие във въпросните области. Но защо Златарски прави именно такава интерпретация? На това не може да се отговори по друг начин, освен като се приеме, че той разсъждавал с презумпцията за предварителното унищожаване на византийската власт от българите в Белградската, Браничевската и Нишката области, което остава всъщност само предположение. Втората причина, поради която цитирам Златарски, е, че неговите идеи залягат във всички следващи работи на българските медиевисти.

 

След него тези въпроси разглежда П. Петров, като им посвещава специално изследване. В него стига до заключението, че през 1195 г., след смяната на престола в Константинопол, маджарите не успели да подпомогнат своите съюзници — византийците, тъй като били отблъснати от българите, а „останалите без сериозна защита области на Видин, Браничево и Белград били освободени от византийско иго и присъединени към българската държава" [15]. Като един от аргументите за това се привлича сведението на Никита Хониат, че българите поставили невъзможни и оскърбителни за ромеите условия, които според автора включвали официалното отстъпване на въпросните области на България [16]. Според Ив. Божилов тук по-скоро трябва да видим искането за признаване на възобновената българска държава и съответно на царско достойнство за Иван I Асен [17].

 

Другият аргумент, който П. Петров привлича за обосноваване на своето мнение, е една унгарска грамота на крал Бела III в полза на граф Нарад, запазена като препис-потвърждение от 1261, който датира оригинала в 1153 г. (?). В нея се казва:

 

„Когато отправихме цялата си войска срещу беса на българите и румъните, същият този граф Нарад, идвайки на помощ от кралство Австрия с ценна военна сила, показа твърде много голяма храброст, а ние след като победихме враговете си, се завърнахме от сражението с победен триумф в нашето кралство." [18]

 

П. Петров датира грамотата в 1195, докато издателят на латинския текст, който също приема, че датировката в преписа е сгрешена — в 1194 г. [19] Следователно датировката на грамотата е несигурна и може да се отнася за събития, станали до 1195 г. (оставяме настрана въпроса, че някои учени се съмняват

 

112

 

 

в достоверността на този документ и са склонни да го смятат за фалшификат) [20]. Освен това П. Петров приема, че информацията в грамотата за успеха на унгарците в сражение срещу българи и власи не отговаряла на истината. Защо в такъв случай тя изобщо се привлича като извор за историята на българо-унгарските отношения? Според мен достоверността на сведенията от грамотата не трябва да се отхвърля. Те може би отразяват действително събитие, което станало обаче преди 1195 г. Нека не забравяме, че изгубеният оригинал на грамотата се датира в 1194 г. [21] Нека също не забравяме, че Исак II Ангел и Бела III се срещнали на р. Сава още през 1191—1192 г., след поражението, което византийците нанесли на сърбите при р. Морава [22]. Твърде е възможно още тогава в техните разговори да се предвиждали евентуални унгарски действия срещу българите [23], които наистина се осъществили според текста на грамотата с участието на граф Нарад най-вероятно през 1192—1193 г.

 

В най-новата си книга за възстановяването на българската държава П. Петров отново повтаря, че през 1195 г. на българите се удала възможност „да завладеят и присъединят към държавата си цялата територия от Белград до Ниш" [24]. Същият автор на други места достига до съвсем различни съждения, в които съществува явно противоречие: от една страна, той говори за „по-сетнешни бойни действия по посока на Белград и Браничево“, а от друга — българите владеели териториите до устието на р. Морава [25]. Но само един поглед върху картата ни убеждава, че Браничево се намира на изток от устието на Морава, т. е. по това време трябвало да влиза в пределите на българската държава. Според информацията на западните хронисти, цитирана от самия П. Петров, към 1189—1190 г. Браничево и неговата област били византийско владение [26]. Това положение съществувало и през 1186 г. [27] или дори още по-рано [28]. Повикването на видинския митрополит (по време на освободителното движение на Асеневци) с цел ръкополагането му като търновски епископ, който поемал функцията на български църковен глава, не означава, че Видинската област още тогава била присъединена към българската държава. Напротив, в известието (Послание на Педиадий, митрополит на Керкира) се казва, че видинският митрополит бил

 

„епископ законен и ромейски... след това посечен, понеже бил намразен от българите, задето предпочел да се завърне в Романия" [29].

 

Неслучайно въз основа на тези сведения техният пръв издател П. Ников достига до извода, че Видинската епархия доста време след основаването на Търновското царство се намирала извън неговите предели [30]. По-трудно е да се определи кога точно Видинската, Нишката и Браничевската области преминали в български

 

113

 

 

ръце. Така през ноември 1198 г. империята претендирала, че владее Ниш и Браничево, при това заедно с Триадица (София), Велбъжд, Скопие (с цялата географска област Македония), темите Загорион (Загора?) и Тракия и Македония, но без Северна България, включително Видин, а също и Белград [31].

 

По-старите постановки на П. Петров в общи линии се приемат от повечето български медиевисти след него [32]. В последно време твърде противоречиви и разнообразни мнения изказват чуждите учени [33]. Обикновено се правят и изводите (подобно на В. Златарски), че през 1202 г., възползвайки се от сръбските междуособици, войските на унгарския крал Емерик окупирали северозападните български области, запазвайки Белград и Браничево за себе си и предоставяйки Ниш на своя васал Вълкан (Вукан), оспорващ жупанската власт на своя брат Стефан Първовенчани [34]. Пр въпроса. как и кога точно тези области били отвоювани от унгарците, също продължават да съществуват разногласия и колебания. К. Иречек приема, че войната на Калоян против унгарците започнала с разграбването на Сърбия през 1203 и завършила с установяването на българска власт в Ниш и Браничево през 1204 г. [35] В няколко свои работи П. Ников достига до извода, че военните действия на Калоян срещу маджарите протекли вероятно през втората половина на 1203, тъй като през 1204 г. Белградската и Браничевската области били вече в български ръце [36]. По-различно е становището на В. Златарски, който приема, че още в началото на 1203 г. Калоян със силна войска от българи и кумани „за късо време принудил сърбите да напуснат Ниш, а след няколко сблъсквания нейде по р. Морава с Емериха сполучил да изгони и маджарите от Браничево и Белград, защото ведната след това там са били поставени български епископи" [37]. Това мнение се поддържа от Ив. Божилов, който възприема и идеята на Златарски, че въпросните събития се развили до 11 юни 1203 г., когато в унгарския двор по свидетелството на папския легат Йоан Каземарински дошло българско пратеничество за уреждане на пограничния конфликт, а самият папски пратеник по-късно свободно преминал в България, и то точно през Белградската и Браничевската области [38]. Малко по-неопределено становище заема А. Данчева-Василева — в духа на традицията тя също приема, че българската държава прогонила унгарците от Белград и Браничево още през 1203, но българско-унгарският спор продължил и през 1204 г. [39], като завършил в крайна сметка с победата на Калоян. По същия многообразен и противоречив начин тези събития се разглеждат и от различни представители на чуждата историография,

 

114

 

 

при което се датират и с твърде чувствителна разлика — през есента на 1202, през лятото на 1203 или през пролетта и лятото на 1204 г. [40]

 

Този преглед на изследванията за състоянието на българо-унгарските отношения в края на XII и началото на XIII в. свидетелства за липсата на единно становище за хронологията и териториалния обхват на отделните събития, бележещи въоръжените конфликти или мирните преговори между двете страни. Твърде неопределени са и мненията за българо-унгарската граница и нейните изменения през отделните етапи. Всичко това налата едно ново и цялостно разглеждане на изворовата база по тези въпроси в хронологичен ред.

 

По-горе бе цитирано известието на Никита Хониат, че към 1194—1195 г. император Исак II Ангел постигнал споразумение с унгарския крал Бела III да му изпрати срещу българите въоръжени отряди през Видин [41]. Това направило впечатление още на П. Ников, който приема, че по това време Видин явно бил във византийски ръце и унгарската атака срещу България от северозапад трябвало да започне именно от това място [42].

 

Какво е обаче положението с останалите северозападни български земи? В едно по-късно известие — писмо на папа Инокентий III до унгарския крал Емерик (Имре) от 15 септември 1204 г. — се казва:

 

„Ти пишеш обаче, че споменатият Йоаниций (Калоян) е завзел и държи земята, която твоят баща (Бела III) е дал в зестра на сестра ти — гръцката императрица." [43]

 

Коя земя имал предвид унгарският крал и защо той отново предявявал претенции към територии, след като те били дадени по силата на брачния договор от 1185 г. на Византия?

 

Вече обърнах внимание, че още през 1184 г. империята успяла със сила да възстанови властта си върху Нишката и Браничевската области [44]. Особено ценни данни за границата между Византия и Унгария към 1189 г. се предлагат от някои латински извори за Третия кръстоносен поход и придвижването му на Балканския полуостров [45]. От „Historia peregrinorum" става ясно, че след като преминали р. Драва, кръстоносците стигнали по Сирмиум (дн. Сремска Митровица в Сърбия) и р. Сава, докъдето достигало Унгарското кралство:

 

 „Post transitum Saui fluvium nostri iam tunc in finibus regni Grecie id est in Bulgaria constituti castra metati sunt apud Belgranum (Belgradum)" [46]

 

Същата информация се съдържа и в още по-подробната „Historia de expedicione Friderici imperatoris", приписвана на Ансберт: „Engelbertus comes de Perge qui in itinere apud Covvin in fine Ungarie rebus excessit humanis." [47] Малко по-нататък информацията се повтаря отново, но вместо Covvin авторът е написал Coin [48].

 

115

 

 

За кой граничен унгарски град всъщност става дума? Изясняването на този въпрос има важно значение, тъй като с името на града са свързани и други по-късни събития от българо-унгарските отношения. Когато говори за Белград. Ансберт пояснява, че той бил разположен срещу града Goin [49]. Това обаче според мен не е същият град Covvin или Coin, а по-скоро крепостта на мястото на дн. Земун [50]. Основанията за подобно твърдение са следните: 1. От текста не е ясно дали през споменатия Goin са преминали изобщо кръстоносци; 2. Напротив, от двата главни западни източника става известно, че след като потеглили от Белград, кръстоносците преминали р. Морава и се настанили на лагер при Brundisium или Brandiez (Браничево), където през Дунав преминала от Унгария и останалата кръстоносна войска [51]. Именно тогава Ансберт пояснява: „По време на престоя на това място граф Енгелберт завършил своя земен живот при Coin." [52] Или познатата от малко по-късни латински документи Covvin = Coin = Keve била унгарската погранична крепост при дн. Ковин на левия бряг на Дунава, срещу устието на р, Морава [53]. В крайна сметка става ясно, че към 1189—1190 г. границата между Византия и Унгария минавала по Дунав покрай Браничево и Белград, които били под византийска власт, и завивала наляво по поречието на Сава, като оставяла Сирмиум (Срем) в пределите на Унгария. Може би именно там на р. Сава през 1191—1192 г. се срещнали император Исак II Ангел и крал Бела III.

 

Тук трябва да се отбележи и още едно важно обстоятелство, свързано с Третия кръстносен поход, с участието на Унгария в него и с произтичащото от това отношение на маджарите към българските земи и българските,предложения за съюз с кръстоносците начело с Фридрих Барбароса срешу Византия. Известна е важната посредническа роля, която крал Бела III изиграл за сключването на предварителния договор между германския имдератор и Исак II Ангел [54]. Прави впечатление, че когато Фридрих, намирайки се вече в Пловдивската област, започнал да замисля евентуални съвместни действия с българите за овладяването на Константинопол, унгарските участници помолили да се оттеглят, което и направили след като получили съгласието на императора [55]. Това би могло да означава, че те не били съгласни с нарушаването на договора с Византия и с евентуалната промяна на посоката на главния удар срещу Константинопол, тъй като унгарският крал все още държал на установения политически и династичен съюз с Исак II Ангел [56]. Унгарските кръстоносци не били съгласни с българските предложения и явно се отнасяли враждебно към противниците на византийския император.

 

116

 

 

Не е известно как и кога точно се извършила промяната в статуквото на разглежданите територии [57], но едно десетилетие по-късно изворите, между които най-вече преписката на папа Инокентий III с цар Калоян и крал Емерик, предлагат съвсем различна картина. След първото писмо на папата до България в своя отговор, написан вероятно през лятото на 1202 г., цар Калоян между другото съобщава, че към Рим бил изпратен заедно с папския легат (архипрезвитер Доминик) и „браничевският преждеосвещен епископ Власий" [58]. Това според мен означава, че дотогава България владеела или поне имала претенциите да владее Браничево и неговата област [59].

 

у В писмото си обаче, писано на 27 ноември 1202 г., папа Инокентий III съобщава на Калоян, че „същият преждеосвещен епископ (Власий) не можа да достигне до нас поради опасните пътища" [60]. За правилната интепретация на това сведение могат да послужат и някои данни от унгарски латиноезични документи, привлечени още навремето от П. Ников [61]. В една грамота от 1231 г. унгарският крал Андрей II заявява, че брат му крал Емерик възнаградил comes Thomas за заслуги „in expedicione quam habuit contra Bulgaros super fluuium Morowa" [62]. Въз основа на това сведение повечето историци достигат до извода, че през 1202 г. унгарците заграбили Белградската и Браничевската области от българитеп [63]. Но във въпросния унгарски извор липсват подобни указания — там само се отбелязва успешният характер на унгарската експедиция срещу българите отвъд р. Морава, което се оказало достатъчна пречка за браничевския епископ да продължи пътя си към Рим заедно с папския легат. За да действат успешно оттатък р. Морава, унгарците се нуждаели от здрав тил, което било възможно само ако Белградската област предварително се намирала под тяхна власт. Ето защо съм склонен да приема, че след 1195 г. (детронацията на Исак II Ангел) унгарците обявили брачния договор с него, по силата на който Белградската област се отстъпвала под формата на зестра на византийския император, за невалиден и отново си присвоили правата над нея, като земите източно от р. Морава попаднали под българска власт. През 1202 г. крал Емерик се опитал със сила да промени това положение, атакувайки Браничевската и Нишката области именно на изток от р. Морава [64]. Според сведенията на изворите вероятно в началото маджарите отбелязали известни успехи поради силата и изненадата на своя удар, който заварил българите не достатъчно подготвени.

 

Но към края на с. г. в Югоизточна Европа се очертала промяна, направлявана от амбициозната политика на папа Инокентий III

 

117

 

 

и действията на Четвъртия кръстоносен поход [65]. Още в началото му унгарските интереси на Балканския полуостров били застрашени, тъй като рицарите кръстоносци под внушението на венецианците "превзели именно от унгарците през ноември с. г. далматинския град Зара (Задар) [66]. Това обстоятелство, което не можело да не доведе до противоречия между унгарския двор и папската курия, се оказало добре дошло за българите и Калоян решил да се възползва от него. Без да бърза да разреши спора си с маджарите, българският цар засвидетелствал лоялните си чувства към апостолическия престол, с което успял да заблуди дори унгарския крал. Особено показателно в това отношение е писмото на папския легат в Буда Йоан Каземарински от 11 юни 1203 г. [67] Неговите думи са много важни за очертаване на българо-унгарските отношения през първата половина на 1203 г. Те явно изключвали враждебни действия от двете страни, като унгарският крал дори подчертал желанието за „приятелство и съюз".

 

Коренно различно е положението в края на 1203 г., за което се съди главно от писмото на цар Калоян до папата [68]. От неговия текст могат да се направят следните изводи:

 

 1. В края на 1203 г. между България и Унгария съществували въоръжени стълкновения, щом като Калоян призовавал унгарския крал да престанат убийствата на християни;

 

 2. Унгарците завладели и все още може би продължавали да владеят 5 български епископии (според В. Златарски епископиите на Белград, Браничево, Ниш, Срем и Рашка), за които Калоян предявил претенции съгласно грамотите на Василий II [69]. Но ако това е така, излиза, че българският владетел предявил законни претенции и към области, които били под унгарска власт преди нашествието в 1202 г. (например Сремската област била завладяна от унгарците заедно с Централна Далмация още през 1181—1182 г.) [70]. Може да се предположи, че такова било положението и с Белградската област, която попаднала под унгарска власт непосредствено след 1195 г.;

 

 3. Като приноситсл на писмото в Рим бил изпратен същият Браничевски епископ Власий, който през 1202 г. не можал да достигне папския престол поради избухналия българо-унгарски спор, а сега чрез него България ясно изтъквала правата си за владеенето на Браничевска област. Забележителното в случая е, че от същото време датира и друго писмо на български висши духовници до папата с искане за палиум. Между тях фигурират и епископите на Ниш и Видин [71]. В един „Списък на епископиите от Българския диоцез в книгите на апостолическата канцелария" от XIII в. (съставен явно непосредствено след 1204 г.) фигурират недвусмислено епископите на Видин и Браничево [72]. Но какво било действителното положение

 

118

 

 

на нишкия и браничевския епископи — дали те действително управлявали поверените им епархии или били своеобразни „вдовстващи" епископи? От по-нататъшната кореспонденция на папата става ясно, че до края на 1203 г. българите опустошили Сърбия, помогнали на Стефан Първовенчани да свали своя противник и унгарски васал Вукан и отвоювали поне областите на Ниш и Браничево [73]. Или, с други думи, посещението на Браничевския епископ в Рим и обръщението на други български духовници, между които фигурира и нишкият епископ, не изразявали само празни претенции, а се основавали на едно реално съществуващо положение в полза на българите [74].

 

Забележителното в случая е, че още в началото на българо-унгарския спор папата взел страната на българите [75]. На 25 февруари 1204 г. Инокентий III изпратил писмо до търновския архиепископ Василий, с което го уведомявал за помазването в Рим на браничевския епископ Власий [76]. Това, както и включването в папските списъци на Браничевската епископия към българския диоцез на практика узаконявало поне българската духовна власт над Браничевската област и ограничавало претенциите на унгарците. По същото време папата изпратил за Търново през Унгария кардинал Лео, който трябвало да извърши коронацията на Калоян и да узакони унията между България и Римската църква [77]. За да осигури безпрепятственото му преминаване през Унгария, папата го снабдил със специално препоръчително писмо „до архиепископите, епископите, абатите и до други църковни прелати, и до всички клирици и миряни, поставени в Унгарското кралство", в което с твърде строг тон ги подканял да не допускат усложнения за мисията на неговия легат — кардинала [78].

 

Опасенията на папата от евентуални усложнения на българо-унгарските отношения през 1204 г. не били напразни. Развитието им е описано особено добре в писмото на Инокентий III до крал Емерик, излязло от папската канцелария най-вероятно през лятото на 1204 г.:

 

„И тъй, подбудени от тези не толкова общи, колкото особени причини, ние решихме да изпратим през твоето кралство в България и Влахия, за да разпространи Христовата вяра, любимия наш син Лео, презвитер кардинал на Св. Кръст, посланик на апостолическия престол, който, както ни съобщи с писмо, е почетен от твое кралско височество по-добре, отколкото е вярвал: така че, като си изоставил някак кралската важност, ти си се опитвал да направиш всичко, което си смятал, че му допада. След като предварително с голямо удоволствие били дадени водачи на пратениците, които той бил решил да преведе в България, и след като била дадена целувката

 

119

 

 

на мира и било дадено с голяма радост взаимно обещание за особено приятелство, и след като били дадени щедри дарове, той не само получил възможност да премине, но дори ти си заповядал на своите пратеници да го прехвърлят с почит в България, обещавайки му, че ще му дадеш твоето писмо на границата. Той трябвало да го запази в себе си и тайно да работи според него предано за възстановяването на мира. И тъй, като наближил със своите пратеници границата на кралството, той дошъл до крепостта, която се нарича Кеве, където кралство Унгария се отделя от страната България само посредством Дунав. От другата страна мнозина го очаквали с нетърпение. Но след един ден време той неочаквано приел твоите пратеници, които пристигайки с най-голяма бързина, наредили да се възпрепятства напълно неговото и на българския епископ (Власий) заминаване, като му предложили от кралска страна да се върне към някакво твое имение, което било останало на три дни път зад него. Оставайки там, трябвало чрез пратеници да уведоми българския господар да се приближи до някакъв остров, разположен наблизо, за да се осведоми там, първо, напълно за спора, който съществувал между вас, и да го приключи в дължимия срок, иначе той не щял да има право да премине."

 

По-нататък в писмото са описани отказът на кардинал Лео и неговото насилствено задържане в крепостта (Кеве) заедно с българския епископ (Власий Браничевски), което предизвикало и строгите предупреждения на папата към унгарския крал [79].

 

От цитирания текст могат да се направят редица важни изводи за българо-унгарските отношения. Най-напред прави впечатление първоначалното добро посрещане на паския легат от унгарския крал, чиито главни цели обаче постепенно се изяснили: кардинал Лео трябвало да работи за прекратяването на конфликта между България и Унгария, но така, както го искала унгарската страна. На път за България обаче, на самата унгарска граница, при познатата ни вече крепост Кеве (дн. Ковин — срещу устието на Морава между Белград и Браничево) кардинал Лео бил насилствено задържан заедно със своя придружител — браничевския епископ Власий, главно поради новото влошаване на отношенията между България и Унгария, и то във вреда на унгарците. Именно по това време българите вероятно атакували маджарите на запад от р. Морава, като освободили Белградската област.

 

Какво ми дава основание за подобно тълкуване? Особено важни са думите на унгарските кралски пратеници: кардинал Лео да се върне назад към едно имение, което се намирало на 3 дни път от Кеве (Ковин) [80]. Оттам той трябвало да уведоми българския цар Калоян

 

120

 

 

да се срещне на някакъв близък остров (явно на Дунав) с унгарския крал.

 

Това навежда на мисълта, че до посоченото време било осъществено голямо българско настъпление начело с Калоян и българо-унгарската граница била изместена на значително разстояние на запад—северозапад от р. Морава, щом кардинал Лео трябвало да се върне толкова много назад (най-малко на 100 км). А това спокойно би могло да означава, че Белградската област била присъединена към българската държава.

 

Разбира се, унгарците не останали безучастни и посрещнали с открита враждебност българските действия. Но след предупрежденията на папата, който на практика взел страната на българите, маджарите се отказали от евентуален реванш срещу България. Особено показателни в това отношение са думите на Инокентий III в писмото му до крал Емерик от 15 септември 1204 г.:

 

„Наистина, ти си предоставил сигурен съпровод и свободно преминаване през твоята земя за нашите пратеници до страната на господаря на българите Йоаниций и за неговите пратеници, които желаят да отидат до Римската църква, като по молба на нашия посланик разпусна войската, която беше събрал против него, след като си направил напразни разноски, за което ние изказваме щедро благодарност на твоя светлост." [81]

 

Същото писмо съдържа и информацията за завладяването от Калоян на земята, дадена от Бела III като зестра на неговата дъщеря в полза на Византия през 1185 г. Фактът, че едва сега крал Емерик повдигнал този въпрос пред папата, показва според мен, че въпросната земя включвала само Белградската област, заета от българите през лятото на 1204 г., но не и Браничевската, която се намирала в българските предели преди пристигането на кардинал Лео в Кеве.

 

Очевидно обаче унгарският крал се примирил със загубата на Белградската област и притиснат от папата, бил принуден да осигури свободно преминаване на кардинал Лео и браничевския епископ Власий от Унгария в България. Отново основен извор за развитието на тези събития е писмото на Инокентий III до крал Емерик от октомври 1204 г. [82] От него става ясно, че до това време унгарците започнали постепенно да се отказват от своите претенции.

 

Каква обаче била позицията на българската страна? Тя като че ли най-добре е изразена в писмото на цар Калоян до папа Инокентий III, писано след коронацията на 8 ноември 1204 г. [83] От него могат да се направят следните изводи за състоянието но българо-унгарските отношения по това време:

 

 1. За разлика от унгарците, българите

 

121

 

 

продължавали активна политика за отстояване на законните си права върху северозападните предели на възстановената и укрепнала държава;

 

 2. Всеки унгарски опит за промяна на наложеното статукво (присъединяване и на Белградската област) щял да бъде възприеман като агресия към исконни български земи, което развързвало ръцете на българския владетел за подобаващ отговор;

 

 3. В ожесточената дипломатическа борба между България и Унгария за владеенето на спорните територии на българска страна бил привлечен и папският легат — кардинал Лео, който бил готов да отстоява българските интереси, дори ако се наложело и пред самия папа. Това била сериозна дипломатическа победа на цар Калоян над унгарския крал Емерик, особено като се сравни с действията на маджарския владетел към кардинал Лео, който бил задържан насила в унгарската гранична крепост Кеве и въпреки това не се съгласил с унгарското искане да посредничи за уреждане на отношенията между двете страни в полза на Унгария.

 

Най-важният извод от всичко това обаче се съдържа в решаването на териториалния спор в полза на България, което според мен трябва да се прецизира само до признаване правата за владеене на Белградската област. Склонен съм да смятам, че в края на XII—началото на XIII в. „ябълката на раздора" в отношенията между България и Унгария бил именно въпросът за тази област, без към нея да се включва и Браничевската. Това положение се запазило вероятно и след смъртта на цар Калоян през 1207 г., при неговия приемник цар Борил. По-прецизното тълкуване на изворовия материал дава основание да се смята, че при Борил териториалните претенции на Унгарското кралство спрямо България се изявили само по отношение на Белградската област.

 

Тази постановка влиза в явно противоречие с възприетата идея, изказана за първи път от П. Ников, че Белградската и Браничевската области били окупирани от унгарците „веднага" след смъртта на цар Калоян, а Борил се отказал от всякакви претенции към тях заради помощта, оказана му от унгарския крал Андрей II (1205—1235) при потушаване на бунта във Видин [84]. Неговата идея се възприема буквално от В. Златарски [85] и П. Мутафчиев [86], като се поддържа от А. Данчева-Василева и някои други учени [87]. Съществува и мнението, че Борил отстъпил Белградската и Браничевската области на унгарския крал само заради помощта, оказана му при потушаването на въстанието във Видин [88]. Някои унгарски изследователи пък смятат, че тези области били отстъпени от цар Борил на унгарците като зестра на дъщеря му, която трябвало да стане съпруга на унгарския престолонаследник Бела IV [89].

 

122

 

 

Според мен най-убедително звучи първото мнение, но с уговорката, че през 1207—1208 г. унгарците успели да завладеят само Белградската област. Тъй като основните доводи за тази уговорка се съдържат в изворите, привлечени и анализирани още от П. Ников, но със заключението, че става дума за двете области — Белградската и Браничевската, ще се спра поотделно на всеки от тях, за да се види доколко има основания за съществуването на моето или на противното мнение.

 

Най-важният довод за твърдението на П. Ников се съдържа според него в известието на една унгарска кралска грамота на Андрей II от 1217 г., „достоверността на юоято не може да подлежи на абсолютно никакво съмнение" [90]. Става дума за следния текст, в който се изброяват заслугите на един кралски служител:

 

 „Hinc est utique, quod nos nostri fidelis Wruz jobagionis Sancti Regis de Zala seruicius in aduentu nostre karissime coniugis Yoles fideliter inpensum cognoscentes, et opera probitatis, que in multis Regni negocijs excellenter tam in Regno quam extra Regnum, specialiter que iuxta castrum Boronch cum nobili apparatu militari exercuit. " [91]

 

Същият текст означавал според П. Ников че „градът и областта Браничево (Boronch), които при цар Калояна били български, се явяват при царуването на Борила в 1217 г. в унгарско владение" [92].

 

Има ли сериозни основания за подобно твърдение съгласно цитирания текст? Моето мнение по този въпрос е противоположно. Изразът „както в кралството, така и извън него, и особено дето при крепостта Браничево воювал с благородно военно умение" показва според мен, че градът Браничево и неговата област се намирали до и през 1217 г. извън територията на кралство Унгария.

 

Вторият и последен довод, който П. Ников привлича за обосноваване на своето мнение, се съдържа в Житието на св. Симеон от Стефан Първовенчани. В него мястото на срещата между автора и унгарския крал Андрей II се описва по следния начин:

 

[93]

 

Според П. Ников „От това може с пълно право да се заключи, че при Чуприя (тогавашния град Равно — б. а.) е била сръбско-унгарската граница и че следователно унгарската граница е достигала до тоя град. Защото не може да се допусне, че унгарският крал, за да се види със сръбския крал, е минал на българска земя, когато сам е имал гранична линия със Сърбия, понеже, както изглежда, е владял Белград и Браничево и следователно е могъл да се срещне нейде на унгарско-сръбската граница." [94]

 

Съображенията на П. Ников, че сръбско-унгарската граница според това известие минавала край гр. Равно (дн. Чуприя) [95] могат

 

123

 

 

да се приемат, без обаче да се смята, че за това е било необходимо унгарците да владеят както Белградската, така и Браничевската области. Градът Равно (Чуприя) се намира на р. Морава, която служи като естествена граница между двете области. Или, за да бъде същият град през второто десетилетие на XIII в. [96] пограничен между Сърбия и Унгария, достатъчно е маджарите да са владеели само Белградската област. При това в известието на „Житието" се говори само, че градът Равно се намирал „на границата", като се подразбира само, че става дума за сръбската граница. Стефан Първовенчани може би е искал да покаже, че този град е бил пограничен както спрямо съседна територия, владяна от унгарците (Белградската област), така и спрямо територията на българската държава, която продължавала да владее Браничевската област. В крайна сметка според мен остава най-важен изводът, че предположението на П. Ников за загубата на Белградската и Браничевската области по времето на Борил, залегнало във всички изследвания след него, не се подкрепя напълно от изворите и може да се отнася само за Белградската област.

 

Текстът на унгарската грамота поставя и някои други въпроси, на които ще се опитам да дам отговор. При какви обстоятелства кралският служител, явно в редовете на унгарската войска, воювал при Браничево „извън кралството... с благородно военно умение"? Възниква и въпросът, кога може да се датира това събитие? За решаването на първия въпрос според мен съществуват два варианта: 1. Унгарците воювали срещу българите и цар Борил при Браничево в битка с неизвестен завършек; 2. Унгарците взели участие като съюзници на цар Борил в потушаването на въстание срещу него, което обхванало и Браничевската област.

 

Особено значение придобива въпросът за евентуалната датировка на това събитие. Ако се допусне, че при изброяването на заслугите на кралския служител в грамотата е спазен принципът на хронологическата последователност, събитието трябва да се датира след женитбата на крал Андрей II за латинската принцеса Йоланта (Yoles), или за terminus post quem трябва да се приеме най-рано 1213 [97], 1214 [98], или най-късно 1215 г. [99], а за terminus ante quem — самата датировка на грамотата — 1217 г. [100] Като се има предвид обаче, че през този период отношенията на цар Борил с унгарци и латинци били мирни и съюзнически [101], най-вероятен за обяснение на въпросното събитие изглежда вторият вариант. Това обаче отново повдига въпроса за датировката на въстанието срещу Борил, потушено от унгарците [102]. Приведените разсъждения като че ли най-много

 

124

 

 

подкрепят становището, че въпросното събитие станало през 1213—1214 г. [103]

 

Балканската политика на Унгария към възстановената българска държава в края на XII—началото на XIII в. може да се очертае накратко по следния начин: през 1181—1183 г. унгарският крал Бела III предприел офанзива към северозападните части на Балканския полуостров, в резултат на която завладял Белградската област, градовете Равно и Ниш били разрушени, а унгарските войски достигнали до София. През 1184 г. империята изглежда възстановила своята власт, но само над Браничевската област, която включвала Нишко и Софийско. През 1185 г. унгарският крал отстъпил Белградската област на новия византийски император Исак II Ангел като зестра на дъщеря си — принцеса Маргарита. Именно при Белград част от Третия кръстоносен поход навлязла през 1189 г. в пределите на Византия. Към 1191—1192 г. при р. Сава се срещнали византийският император и унгарският крал и може би уговорили евентуални унгарски действия и срещу българите. Вероятно през 1192—1193 г. унгарците наистина отбелязали известни успехи, за което свидетелства царствената грамота на унгарския крал в полза на граф Нарад. През 1194—1195 г. Бела III обещал на своя зет Исак II Ангел да му изпрати въоръжени отряди срещу българите през Видин. Този план обаче бил осуетен поради детронирането на византийския император. Същият акт предизвикал и промяна на политическото положение на северозапад: унгарците сметнали брачния договор с Ви-антия за невалиден и отново заели Белградската област. Българите се възползвали от създалата се политическа нестабилност в района и възстановили своята власт в земите на изток от р. Морава в Браничевската, Видинската, Нишката и Софийската области.

 

Годината.1202 донесла нова промяна по северозападните граници на България с Унгарското кралство. Възползвайки се от избухналите сръбски междуособици, унгарският крал Емерик взел страната на претендента Вълкан (Вукан), навлязъл в сръбските предели, контролирани от неговия брат Стефан Първовенчани, и атакувал българите, които поддържали Стефан Първовенчани на изток от р. Морава. Не е изключено вследствие на тази атака българите да са изгубили временно властта над Браничевската и Нишката области — положение, което се запазило най-късно до лятото на 1203 г. Като използвал възникналите противоречия между Папството и унгарския двор и същевременно умело подхранвал идеята за уния между България и Римската църква, цар Калоян организирал през втората половина на 1203 г. силна офанзива срещу унгарците и техните сръбски протежета, в резултат на което към края на с. г. Нишката

 

125

 

 

и Браничевската области били освободени, а сръбският велик жупан Стефан Първовенчани бил възстановен на престола с българска помощ. Конфликтът с Унгария обаче продължил през следващата 1204 г. През лятото българите отбелязали нови успехи срещу унгарците на запад от р. Морава, в резултат на които била освободена Белградската област. Притиснат от Папството, което заело страната на българите, унгарският крал Емерик не се опитал да противодейства сериозно. В резултат българо-унгарската граница била изместена към по-северозападните краища на Балканския полуостров.

 

Това положение се запазило най-вероятно до 1208 г., когато унгарците в съюз със сърби и латинци отново нападнали България, начело на която бил вече цар Борил. В резултат на нападението маджарите отново окупирали Белградската област. Не е известно дали Борил се опитал да противодейства, но дори и да е имало подобни опити, те се оказали безрезултатни. В крайна сметка българският владетел се примирил със загубата и не проявил претенции към Белградската област, въпреки установяването към 1213 г. на мирни и съюзнически отношения между България, Унгария и Латинската империя, скрепени чрез сродяването между тези владетелски дворове. Твърде скоро на унгарската страна се наложило да засвидетелства своята лоялност към цар Борил, като взела активно участие в потушаването на въстанието срещу него, обхванало през 1213—1214 г. Браничевската и Видинската области.

 

Така завършил този бурен период от българо-унгарските отношения, в който владеенето на Белградската област се очертало като най-спорният момент.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ VI ГЛАВА

 

1. Fine. Late Balkans, 6—30.

 

2. История на България, 3, 117—125;  Каждан, А. Освобождение Болгарии изпод византийского ига. — Вопросы истории. II, (1973), 124—134;  Malingoudis. Die Nachrichten des Niketas Choniates, 73—122;  Данчева-Василева, А. Възобновяване и укрепване на българската държава (1186—1197). — ИП, 41/9—10, (1985), 37—53;  Angelov, D. Der Aufstand der Asener und die Wiederherstellung des bulgarischen Staates. — EB, 21/3, (1985), 3—16;  Литаврин, Г. Г. Становление Второго болгарского царства и его международное значение в XIII столетии. — ЕВ, 21/ 3, (1985), 17—26;  Tâpkova-Zaimova, V. Restauration de la Bulgarie par les Assenides (Problèmes du pouvoir). — EB. 21/3, (1985), 27—37;  Божилов. Фамилията на Асеневци. 27—40;  Седем етюда, No III, 137—162;  Петров. Възстановяването на българската държава, 59—179;  Сhеynеt. Pouvoir et contestations, 450—451.

 

3. Kristó. Die Arpadendynastie, 141—150;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 49—93;  Stadtmüller. Ungarns Balkan Politik, 603—604;  Moravcsik. Byzantium

 

126

 

 

and the Magyars, 79—91;  Urbansky. Byzantium and the Danube Frontier, 51—119;  Hecht. Die byzantinische Aussenpolitik, 39—44, 73—77;  Guilland. Byzance et les Balkans sous la régne d'Isaac II Ange. 125—137.

 

4. Ansbertus, p. 31 (ЛИБИ, III, с. 256).

 

5. Златарски. История. II, с. 433;  Hóman. Geschichte, I, 432—433;  Moravcsik, Gy. Pour une alliance byzantino-hongrois (second moitié du XIIe siècle). — Byz., 8, (1933), 561—567;  Byzantium and the Magyars, 92—93;  Brand. Byzantium confronts the West, p. 47, 88—89;  Malingoudis. Die Nachrichten des Niketas Choniates, 57—58;  Историја српског народа. I, с. 255 (Белград и Поморавието);  Петров. Възстановяване на българската държава, с. 60;  Makk. Relations de Béla III, 20—25; в по-новото си изследване същият автор приема, че става дума за Белград, Ниш и София (7), но не и за Браничево (The Árpáds and the Comneni, 119—120, p. 176, n. 141; p. 177, n. 149;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 151)

 

6. Nic. Сhon., p. 36847–48 (ГИБИ, XI, с. 26);  G. Acrop., p. 18 (ГИБИ, VIII, с. 253).

 

7. История на България, 3, с. 130;  Божилов. Фамилията на Асеневци, с. 32.

 

8. Nic. Chon., р. 44674–75 (ГИБИ, XI, с. 46).

 

9. Th. Sсutar., р. 411 (ГИБИ, VIII, с. 253).

 

10. Ostrogorsky. Geschichte, S. 338;  Guilland. Byzance et les Balkans, p. 137;  Hóman. Geschichte. I, S. 437.

 

11. Ников. Българо-унгарски отношения, с. 7, бел. 3 (цит. унгарски документ по въпроса);  История на Видинското княжество, с. 8;  Цар Борил под светлината на един нов паметник, 126—127.

 

12. Това мнение се застъпва от:  Златарски. История, III, с. 147;  Петров. Към въпроса за освобождението на Видинска. Белградска и Браничевска области, 88—89.

 

13. Ников. Съдбата на северозападните български земи, с. 122.

 

14. Златарски. История, III, с. 149.

 

15. Петров. Към въпроса за освобождаването на Видинска, Белградска и Браничевска области от византийско иго, с. 90.

 

16. Пак там, с. 91. Сведението е от Nic. Chon., p. 14618–22.

 

17. Божилов. Белота, с. 80, бел. 91;  Асеневци: Renovatio imperii, 165—166.

 

18. Превод на Ал. Милев в:  Петров. Към въпроса за освобождаването на Видинска, Белградска и Браничевска области, 88—89.

 

19. Hazai Okmánytár, VIII, 10—11;  Reg. Arpad., I, p. 29, 50—51.

 

20. Karácsonyi. A hamis, hibáskeltü és keltezetlen oklevelek jegyzéke 1400-ig, 10—11.

 

21. Вж. тук, бел. 19.

 

22. Nic. Chon., p. 43432–33 (ГИБИ, XI, с. 43);  Th. Sсut., 405—406 (ГИБИ, VIII, 252— 253). За датировката вж.:  Makk. The Árpáds and Comneni, p. 179, n. 199;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 152 (1192/1193).

 

23. Част от учените застъпват тезата, че двамата владетели се споразумели да поддържат с всички сили и средства непроменено статуквото на юг от Дунава, което предвиждало и съвместни действия срещу сърби, българи и власи (срв. Laurent, V. La Serbie entre Byzance et la Hongrie a la veille de la Quatrième Croisade. — RESEE. 18, (1941), p. 119;  Wolff. The Second Bulgarian Empire, p. 186 sq.;  Fine. Late Balkans, p. 26);  други автори мислят, че срещата имала за цел да изглади противоречията по отношение на унгарската намеса в сръбските земи. която имала повече експанзионистичен характер, отколкото защитавала византийските интереси, или пък имала за цел да осигури подкрепата на империята срещу отвоюването на Далмация от унгарците срещу Венеция (срв. Brand. Byzantium confronts the West, p. 94;  Guilland. Byzance, p. 136;  Историја српског народа, I, 260—261;  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 123;  Кristó. Die Arpadendynastie. S. 152).

 

127

 

 

24. Петров. Възстановяването на българската държава, с. 254.

 

25. Пак там, 149—150.

 

26. Пак там, 183—184.

 

27. Срв. сведението в Annales Poson., p. 12716–17 (ЛИБИ, V/1);  Makk. Relations de Béla III, p. 25, n. 126.

 

28. София, Ниш и Браничево били отвоювани от византийците още в края на 1183 — началото (до пролетта) на 1184 г. И през следващата 1185 г. още при Андроник I Комнин, дори и да е имало някакви военни действия на Бела III към Нишко (?), Браничевската област със сигурност останала във византийски ръце (Hecht. Die byzantinische Aussenpolitik, S. 42, 97 — Karte;  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 176, n. 131).

 

29. Hиков, П. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. — СпБАН, 20, (1921), 46—47.

 

30. Пак там, с. 22.

 

31. Тази информация се съдържа в препотвърждаването на договора между венецианците и намиращия се в изгнание Исак II Ангел, от името на който бил издаден хрисовул, описващ търговските им привилегии в тези области (срв. Dölger. Regesten, II, 104—105, no 1647). Трудно е да се каже обаче дали този хрисовул отразявал вече реалните владения на империята. Особени съмнения предизвикват имената Сербион (Сърбия?), Триадица, а също Ниш и Браничево (за разлика от Кaлић. Ниш, с. 26).

 

32. История на България, 3, с. 130;  Божилов. Белота, с. 80;  Фамилията на Асеневци, с. 33;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 105.

 

33. Повечето учени са на мнение, че по отношение на България унгарската експанзия не успяла да се осъществи (Makk. The Árpáds and the Comneni, 123— 124;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 153);  застъпва се и противополжното становище — унгарската атака се осъществила и част от българските земи, главно на север от планините, били разорени (Brand. Byzantium confronts the West, p. 96).

 

34. Историја српског народа, 1, 268—269;  История на България, 3, с. 133;  Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 55;  Божилов. Фамилията на Асеневци, с. 46;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 172. По-трудно може да се възприеме становището, че Вукан сам завоювал Нишката област (Калић. Ниш. с. 26).

 

35. Иречек. История на българите, 270—271, бел. 39;  на същото мнение е и Успенский, Ф. Образование Второго болгарского царства, Одесса, 1879, 232—234.

 

36. Ников. Съдбата на северозападните български земи, с. 123.

 

37. Златарски. История, III, с. 150.

 

38. Божилов. Белота, с. 81, бел. 101;  Фамилията на Асеневци, с. 46.

 

39. Данчева-Bасилева. България и Латинската империя, 55—56;  подобно становище се заема и в:  История на България, 3, 133—135;  Историја српског народа, 1, с. 270;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 115.

 

40. Според В. Hóman (Geschichte, II, S. 8) конфликтът бил предизвикан от цар Калоян, който подтикнал куманите да опустошат унгарските предели (?) през есента на 1202 г.; това предизвикало ответния удар към долината на р. Морава. Според M. Font (Ungarn, Bulgarien und das Papstum, 259—265) войната на крал Емерик срещу България започнала през 1202 г. с поход срещу куманите — използва 4 латински документа от началото на XIII в. (1 писмо и 3 грамоти); според J. R. Sweeney (Innocent III, Hungary and the Bulgarian Coronation, 322—325) конфликтът между България и Унгария преминал два етапа: лятото—есента на 1203 и пролетта—лятото на 1204 г.

 

41. Вж. тук, бел. 8, 9.

 

42. Вж. тук, бел. 30;  Hиков. История на Видинското княжество, с. 7.

 

128

 

 

43. Дуйчев. Преписката, No 28, с. 59;  ЛИБИ, III, с. 352.

 

44. Вж. тук, бел. 27, 28, 31.

 

45. Срв. История на България, 3, 126—128;  Историја српског народа, 1, 255—257;  Gagоvа. The Third Crusade in Thrace, 98—112;  Gjuzеlеv, V. Federico Barbarossa nei paesi bulgari. — In: Il Barbarossa е I suoi alleati liguri-piemontesi. Gavi, 1987, 111—121 (Gjuzеlеv,V. Medieval Bulgaria, Byzantine Empire, Black Sea—Venice—Genoa. Villach, 1988, 219—229);  Irmsсhеr, J. Friedrich I. Barbarossa und Byzanz. — Byzsl., 54, (1993), 41—42.

 

46. Historia peregrinorum, 131—132.

 

47. Ansbertus, p. 18.

 

48. Пак там, с. 27.

 

49. Пак там, с. 26.

 

50. За този град срв. Калић. Земун у XII веку, 27—56.

 

51. Gagоvа. The Third Crusade, p. 99.

 

52. Ansbеrtus, p. 27;  ЛИБИ, III, с. 252.

 

53. Györffy. Geographia, III, 317—319.

 

54. Moravcsik. Hongrie et Byzance a l'époque des Croisades, 318—319;  Makk. The Árpáds and the Comneni, c. 122;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 152.

 

55. História peregrinorum, p. 146;  Ansbеrtus, p. 52;  ЛИБИ, III, с. 237, 273.

 

56. На това обстоятелство ми обърна внимание А. Данчева-Василева, за което ѝ благодаря.

 

57. Във всички случаи Нишката област била присъедина към България след 1198 г. (вж. тук, бел. 31); трудно е да се каже дали същото се отнася и за Видинската и Браничевската области.

 

58. Дуйчев. Преписката, No 2, с. 22;  ЛИБИ, III, с. 310.

 

59. Според някои автори териториалният спор между Унгария и цар Калоян засегнал и срещуположните области по левия бряг на Дунава в баната на Темешвар и на изток от него до Оровица, Хуняд и земята на Хатцег до Северин.  Tâutu, L. Le Conflit entre Johanitsa Asen et Emeric, roi de Hongrie (1202—1204). — In: Mélanges Eugène Tisserant. III. Cilta del Vaticano, 1964 (Studi е Testi, 233), p. 391. През този период се наблюдава и засилване на унгарската католическа експанзия в посочените отвъддунавски български земи срещу влиянието на българската православна църква (Bonev. L'église orthodoxe dans les territoires carpato-danubienes, 101—108).

 

60. Дyйчев. Преписката, No 3, с. 24;  ЛИБИ, III, с. 312.

 

61. Ников. Цар Борил, с. 128, бел. 1;  Българо-унгарски отношения, с. 7, бел. 3.

 

62. Wenzel. Arpádkori új okmánitár, XI. Monumenta, XX, p. 231;  Fеjér. Codex, III/2, p. 230;  Szentpétery. Az Árpád-házi, I, p. 152, no 471.

 

63. Вж. Тук, бел. 34—40.

 

64. В подкрепа на това становище могат да послужат отчасти и сведенията, които привежда унгарската изследователка M. Фонт — вж. тук, бел. 39.

 

65. Срв. лит. у Божилов. Фамилията, 60—61, бел. 44, 45.

 

66. Hómаn. Geschichte, II, S. 10;  Moravcsik. Hongrie et Byzance a l'époque des Croisades, p. 319;  История Венгрии, I, с. 141;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 172.

 

67. Дуйчев. Преписката, No 8, 29—30;  ЛИБИ, III, с. 318.

 

68. Дуйчев. Преписката, No 18, 47—48;  ЛИБИ, III, 339—340.

 

69. Златарски. История, III, с. 182, бел. 1;  според J. R. Sweeney (Innocent III, Hungary and the Bulgarian Coronation, 330—331) спорната територия обхващала всъщност петте епископски епархии на Белград, Браничево, Ниш, София и Видин (?), което съставлявало всъщност зестрата на унгарската принцеса Маргарита от 1185 г.

 

129

 

 

70. Историја српског народа, 1, с. 251;  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 116;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 151.

 

71. Дyйчев. Преписката, No 17, с. 46;  ЛИБИ, III, с. 337.

 

72. Callendarium historico-christianum, 276—277;  ЛИБИ, IV, с. 9.

 

73. За българо-сръбските отношения по това време и позицията на Папството вж.: Hиколов, И. Папската политика в Сърбия в края на XII и началото на XIII в. — ГСУ ФИФ, 60/3, (1966), 175—177;  Иречек. История на българите, с. 270;  Златарски. История, III, с. 179;  Stadtmüller. Ungarns Balkan Politik, 605—606;  Sweenеy. Innocent III, Hungary and the Bulgarian Coronation, 322—323;  Историја српског народа, 1, 268—270.

 

74. Принадлежността на Браничевската област към България се потвърждава от ролята на Власий, епископ на Браничево, в преговорите за унията с Рим, които започнали най-късно през лятото на 1202 г. До това време Власий трябвало да бъде вече „избран" (electus), т. е. преговорите го заварили на трона на неговата епархия, като предстояло да бъде „посветен" (consecrasioesuan) от папата (срв. Николова. Устройство на българската църква, с. 211).

 

75. Hóman. Geschichte, II, S. 10;  Hintnеr, D. Die Ungarn und das byzantinischen Christientum der Bulgaren um Spiegel der Register Papst Innozenz III. Leipzig, 1976, passim;  Gjuzеlеv. Das Papsttum und Bulgarien, 42—43;  Pеtkоva. Nordwestbulgarien, S. 57.

 

76. Дуйчев. Преписката, No 14, 39—43;  ЛИБИ, III, 329—334.

 

77. История на България, 3, с. 137.

 

78. Дуйчев. Преписката, No 25, 53—54;  ЛИБИ, III, 346—347.

 

79. Дуйчев. Преписката, No 27, 57—59;  ЛИБИ, III, 348—350.

 

80. Според J. R. Sweeney (Innocent III, Hungary and the Bulgarian Coronation, p. 325, n. 34) може да се предполага, че посочената кралска резиденция на Емерик, на 3 дни път от Кеве, се намирала около Вуковар и Бач в района на Срем, при положение, че за един ден се изминавали около 30 мили/55 км.

 

81. Дуйчев. Преписката, No 28, 59—60;  ЛИБИ, III, с. 352.

 

82. Дуйчев. Преписката, No 29, 64—65;  ЛИБИ, III, 357—358.

 

83. Дуйчев. Преписката, No 30, 65—66;  ЛИБИ, III, с. 360.

 

84. Hиков. Цар Борил. 130—131.

 

85. Златарски. История, III, с. 272, 305—306.

 

86. Мутафчиев. История на българския народ, с. 279.

 

87. Данчева-Bасилева. България и Латинската империя, с. 107;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 130. Известна модификация представлява мнението на H. Илиев (Относно времето на потушаване на бунта срещу цар Борил във Видин, 88—89), който сравнително добре обосновава идеята, че унгарците отбелязали териториалните си придобивки спрямо България (но отново: окупация както на Белградската, така и на Браничевската област) най-вероятно през юли—август 1208 г.

 

88. Божилов. Фамилията на Асеневци, с. 71;  Цанкова-Петкова. Българо- гръцки и българо-латински отношения, с. 164;  България при Асеневци, с. 89 (проявява известна непоследователност и склонност да се присъедини към мнението на П. Ников).

 

89. Erszegi. Eine neue Quelle, S. 95, A. 22;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 177.

 

90. Ников. Цар Борил, с. 130.

 

91. Wenzel. Arpádkori, XI/Monumenta, XX, p. 141;  Fejér. Codex, III/1, p. 198;  Szentpétery. Az Árpád-hazi, I, p. 111, no 336.

 

92. Ников. Цар Борил, с. 130.

 

93. Život Sv. Symeona od krale Štepana, cap. XX, p. 29.

 

130

 

 

94. Ников. Цар Борил, с. 131.

 

95. За локализацията на средновековната крепост Равно при дн. Чуприя (м. Казарма) на мястото на римския кастел Хореум Марги срв. Piletič, D. Rimski kastrum Čuprija-Horreum Margi. — Vesnik Vojnog Muzeja u Beogradu, 15, (1969), 37—38;  Кaлић, J. Област Смилис y XII веку. — ЗРВИ, 24—25, (1973), 36—37.

 

96. Срещата в Равно (Чуприя) между Андрей II и Стефан Първовенчани се датира през пролетта на 1215 г., но вероятно положението и преди нея било същото, като се има предвид, че тя е предшествана от две неуспешни кампании на унгарци и българи през 1214—1215 г. (Данчева-Bасилева. България и Латинската империя, 108—109;  Златарски. История, III, 310—311). Интересен е фактът, че съвременните сръбски историци не коментират и не отбелязват тази среща, като игнорират сведението от „Житието на св. Симеон" за граничното местоположение на Равно, разширявайки твърде произволно границите на тогавашната сръбска държава (Историја српског народа, I, с. 303). Малко по-обективно регистрира събитията J. Калић (Ниш, 26—27).

 

97. Тази дата може да се приеме при условие, че бракът между Андрей II и латинската принцеса станал по едно и също време с този на Борил и нейната сестра (Божилов. Фамилията на Асеневци, с. 72;  Цанкова-Петкова. Българо- гръцки и българо-латински отношения, 166—168;  България при Асеневци, с. 98: към началото на 1214 г.;  Данчева-Bасилева. България и Латинската империя, с. 106: 1213—1214 г.).

 

98. Font. Ungarn, Bulgarien und das Papstum, 265—266.

 

99. Hóman. Geschichte, II, S. 14.

 

100. Вж. тук, бел. 91.

 

101. История на България, 3, 149—150;  Данчева-Bасилева. България и Латинската империя, 106—109;  Божилов. Фамилията на Асеневци, 72—73.

 

102. Божилов. Фамилията на Асеневци. с. 76, бел. 36. Авторът датира събитието в 1211 г. (с. 71). Същата датировка:  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 132. Повечето унгарски учени пък го датират през 1210 г.  Karácsonyi, J. Az erdéli székelyiek elsö hadjárata 1210-ben. — Századok, 46, (1912), 292—294;  Бодеи, Й. Ивашин — унгарски военачалник с изопачено име в българската историография. — Векове, 12/2, (1983), 80—81;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, S 186;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 177.

 

103. Данчева-Baсилевa. България и Латинската империя, с. 107;  Илиев. Относно времето на потушаване на бунта, 89—91. Особено убедителни са техните доводи за „приятелство" между Андрей II и Борил като основна причина за помощта от унгарска страна. Предизвиква интерес мнението на последния от цитираните автори: според него заслугите на себенския ишпан Йоаким не са изброени в хронологически ред във въпросната грамота, тъй като смъртта на галичкия княз Роман (в 1205, а не в 1211 г.) е поставена след интересуващото ни събитие и не може да служи като ориентир при датирането. От друга страна, дори и във втората грамота заслугите да не са изброени в хронологическа последователност, съм склонен да приема, че военните действия при Браничево едва ли предхождали много по време пристигането на принцеса Йолеш в Унгария.