Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

V глава

Унгария и българските земи под византийска власт през XI—XII в.  [*]

 

 

Със завладяването на България, сръбските земи, Далмация и Босна през 1018 г., а също и с подчиняването на Сремската област от византийския военачалник Константин Диоген през 1019 г. [1] между унгарци и ромеи била установена обща граница, която вървяла по Дунав, оставяйки градовете Браничево [2], Белград [3] и на първо време населения предимно с българи Срем [4] във византийските предели. Ето защо контактите на българите с Унгария през XI—XII в. засегнали предимно населението на посочените градове и техните области, а също в по-малка степен Видинско, Нишко, Софийско и Македония.

 

В една от грамотите на Василий II, издадена след подчиняването на българите през 1018/1019 г., се съдържа интересно известие, което би могло да се тълкува като свидетелство за евентуално маджарско присъствие в Македония през X—XI в.:

 

„[Охридският архиепископ на България]... да събира от всички тях каноникон, както и от власите по цяла България, така и от вардариотите-турки, доколкото се намират в български предели." [5]

 

Това не е единственото известие за т. нар. „вардариоти", вероятно представляващи сборен наемен военен корпус, в който влизали покръстени маджари, селджушки турци и перси [6]. В цитираното известие от грамотата обаче според мен става дума по-скоро за унгарски заселници по долината на р. Вардар, които приели православната вяра и били длъжни по силата на това да плащат каноникон на охридския архиепископ, както и да служат като наемници във войската на византийския император [7]. От друга страна, с учредяването на отделна „митрополия Туркия" в Унгария, подчинена на Константинопол, империята се стремяла да разшири своето влияние сред маджарите и чрез православието [8].

 

Някои автори са склонни да видят връзка между германско-унгарската война през 1030—1031 г. и съюза на крал Стефан I с

 

 

*. Тази глава е актуализиран вариант на: Димитров. Унгария и българските земи под византийска власт, 3—18.

 

93

 

 

Византия, който по това време бил закрепен и с годежа на унгарския престолонаследник Емерик с една византийска принцеса [9]. Колкото и примамливо да звучи подобна хипотеза, според мен тя не намира достатъчно основания в изворите.

 

Сигурно е, че след установяването на византийската власт българите отново се свързали с Унгария чрез първия въстанически ръководител, който бил коронясан за цар на България под името Петър (II) Делян (1040—1041) [10]. И макар че връзката е косвена, бих искал да обърна внимание не толкова на полуунгарския произход на тази забележителна личност (според мен трудно може да се оспорва, че той бил син на на Гаврил Радомир от първия му брак с унгарската принцеса) [11]. Става дума за един много интересен надпис от Голямата базилика в Плиска, открит и публикуван още от К. Шкорпил, използван от Г. Фехер и, за съжаление, в момента в неизвестност. На него са изобразени 3 секири, равнораменен християнски кръст с V-образни краища и думите ДЕЛАНЬ БАНЪ () [12]. Според датировката на кръста надписът не може да бъде по-късен от XI в. [13] От друга страна, титлата „бан" не се употребявала във Византия и България, а в Босна и Хърватско се наложила под унгарско влияние, но в един по-късен период [14]. Ето защо смятам, че преди да оглави въстанието и да бъде коронясан за български цар, Делян вероятно носел титлата „бан", живеейки в двора на унгарския крал, като е възможно да е изпълнявал и някаква висша длъжност в централната или местната администрация на Унгария. Затова не е случайно може би, че въстанието, ръководено от Петър Делян, започнало победния си ход по българските територии на юг именно от Белград, в непосредствена близост до унгарските предели. За съжаление, липсват други данни, за да се отговори на въпроса, доколко е възможно прякото или косвеното участие на Унгария в тези събития [15].

 

След въстанието на Петър Делян, в което евентуалното маджарско участие остава все още проблематично, първото по-сериозно влошаване на отношенията между Унгария и ромеите настъпило към края на 40-те години на XI в. За това свидетелства обстоятелството, че когато през пролетта на 1049 г. печенезите на Тирах били разбити и много от тях пленени, византийският военачалник се противопоставил на избиването им като изтъкнал, че те могат да бъдат успешно използвани срещу маджарите [16].

 

Според по-късния хронист Бонфини през 1051—1052 г. българи и печенези воювали срещу войските на император Хайнрих III по време на настъплението му в унгарските земи [17]. Въпреки че достоверността на това известие не е съвсем сигурна, засвидетелстваният факт не трябва да се изключва, като се има предвид, че немалко

 

94

 

 

печенези и българи намерили убежище в Унгария след византийското завладяване през 1018—1019 г.

 

Първото сериозно стълкновение между Византия и маджарите, което засегнало почти целия Български Северозапад от Белград до София, станало, както свидетелстват изворите, през 1059 г. [18] Повечето гръцки извори говорят за нарушаване на договора между Византия и маджарите от последните, на което император Исак I Комнин реагирал с поход до София и мирът бил възстановен [19]. Според Саксонския аналист през същата 1059 г. „кралят отпразнувал Рождество Христово в града Морава, който е разположен на границата между България и Унгария" [20]. Тези известия позволяват да се направят следните изводи:

 

1. Най-късно през лятото на 1059 г. маджарите предприели поход срещу Византия, като настъпили дълбоко на югоизток, достигайки София;

 

2. Притеснен от едновременното нападение на печенезите през Дунав, император Исак I Комнин се задоволил само да посрещне унгарците при Сердика и да получи тяхното уверение, че ще се изтеглят, като договорът между двете страни (вероятно същият договор, сключен още по времето на Василий II и Стефан I) повече нямало да се нарушава;

 

3. Унгарският крал Андрей I (1046—1060) действително заповядал изтеглянето на своите войски, което обаче завършило едва към края на с. г., след като кралят бил на 25 декември още на устието на р. Морава [21].

 

 

Следващото известие за унгарско нападение над българските северозападни области се отнася за 1068 г., когато „крал Саломон завладял един град в България, но останалите в него българи и гърци с хитрост си го възвърнали" [22]. То беше коментирано още от В. Златарски. Според него унгарският крал Саломон (1063—1074) навлязъл в Сремската област и превзел българския град Срем (?), но местните българи и визнатийският гарнизон с хитрост успели да си го възвърнат [23].

 

С малко по-голяма увереност според мен би могла да се търси някаква връзка между унгарското нападение над Белград през 1072—1073 г. [24] и избухналото малко преди това второ голямо въстание на българите срещу византийското владичество, предвождано от потомъка на бивш кавхански род Георги Войтех и зетския княз Константин Бодин, коронясан за цар на България под името Петър (III) [25].

 

Маджарското нападение срещу Белград е представено подробно от унгарските хронисти [26]. Особено ценни са данните за помощта,

 

95

 

 

оказана от печенезите на българи и гърци при отбраната на града, а също и за участието на арабски наемници [27]. Интерес предизвиква обстоятелството, че защитата на Белград срещу унгарците била поверена на управителя Никота, който имал вероятно български произход [28].

 

Някои автори са склонни да омаловажат и дори да отрекат сведенията за унгарското нападение над Белград и въобще за военните действия между Византия и маджарите през 1072—1073, или да ги предатират през 1064 г. [29] Информация, свидетелстваща за противното, се съдържа и във византийските извори. Никифор Вриений, съвременник на събитията, говори, че

 

„в бедствено положение се намирали Сирмий и земите, лежащи около река Сава, както и градовете покрай Истър (Дунав) до самия Видин" [30].

 

Йоан Кинам също съобщава, че тогава унгарците

 

„превзели Сирмий, подчинили под властта си много от крайдунавските градове и стигнали чак до Ниш",

 

като се приема, че именно тогава нашествениците отмъкнали от реликвиария на прочутата нишка църква „Св. Прокопий" съхранената ръка на нейния патрон [31]. Тези сведения се приемат от повечето цитирани изследователи, за които войната между Византия и маджарите през 1072—1073 г. е вън от съмнение и имала за краен резултат присъединяването на Сремската област към Унгария.

 

Последните известия за българо-унгарските отношения през XI в. се отнасят за събитията през 1087 г., когато след възникналите междуособици между крал Ладислав (Ласло) I (1077—1095) и сваления крал Саломон последният избягал при куманския вожд Кутеск, на когото обещал Трансилвания и се оженил за дъщеря му. С негова помощ Саломон се опитал да си възвърне престола, но Ласло I удържал победа и отблъснал нашествениците [32]. Ведната след тези събития най-подробният летописец Туроци съобщава, че Саломон съвместно с куманите нападнал българските територии на Византия, но бил отблъснат от войските на императора [33]. Тези известия на унгарските хронисти се подкрепят също от западната хроника на Бернолд и от „Алексиадата" на Ана Комнина [34]. Акцията на Саломон, насочена главно срещу българските земи под византийска власт и осъществена със съвместните усилия на маджари, кумани и печенези, за която нейният водач заплатил може би с живота си, отдавна е привлякла вниманието на учените, макар че оценките за нея твърде много се различават. Например В. Златарски характеризира действията на Саломон като „разбойнически" [35]. Някои по-обобщаващи трудове само регистрират събитието [36], а напоследък бе направен опит за по-задълбочен анализ на действията на унгарския екс-крал [37]. Според неговия автор Ф. Мак действията

 

96

 

 

на Саломон може би имали за цел създаването на коалиция от маджари, кумани и германци срещу Унгария на Ладислав I и ромеите. Тези разсъждения са твърде интересни, но и малко пресилени, тъй като унгарските интереси към Хърватия и Далмация влизали в противоречие с целите на Византия и Папството, които по-късно се обединили срещу Ладислав I, и империята тласнала куманите против маджарите [38]. Въпросът за истинските цели на акцията начело със Саломон остава открит главно поради липсата на повече данни.

 

Унгария не взела пряко участие в осъществяването и преминаването на Първия кръстоносен поход (1096—1097) през българските земи. Затова няма да се спирам подробно на това събитие [39]. Новият унгарски крал Коломан (Калман) (1095—1116) трябвало само да осигури преминаването на кръстоносците — нещо, което той, подобно на византийския император Алексий I Комнин (1081—1116), направил с голямо неудоволствие [40]. В изворите се съдържат дори данни за проява на враждебност от страна на унгарците при преминаването на кръстоносната армия през Дунав при Белград и Браничево, което било в по-малка степен, но в странен синхрон със същото отношение, проявено от българското население и от византийските гарнизони [41]. Затова според мен може да се повдигне въпросът, дали между византийския василевс и маджарския крал не е имало някакво, макар и неофициално споразумение в тази насока? За съжаление, пак поради липсата на данни, не може да се отговори и на този въпрос.

 

Анализът на отношенията между Унгария и византийската власт в северозападните български земи след тяхното завладяване през 1018—1019 г. до края на XI в. показва някои интересни особености:

 

1. Византийско-унгарският съюз, сключен по времето на Василий II и Стефан I в началото на столетието и насочен „де факто" срещу България, вероятно престанал да съществува най-късно през 40-те—50-те години на XI в.

 

2. От същото време (40-те—50-те години) до края на 80-те години на XI в. Унгария проявила голяма външнополитическа активност по отношение на Византийския Северозапад, която засегнала предимно териториите, заселени главно с българско население около Срем, Белград, Браничево, Видин, Ниш и София — ареал, който ще продължи да се утвърждава като главен театър на военните действия между Унгария и Византия през следващото столетие, а по-късно — между Унгария и България, Унгария и сърбите, Унгария и турците. Военнополитическата активност на маджарите била

 

97

 

 

обусловена от вътрешнополитическата и икономическата криза във Византия по това време.

 

3. След преодоляването на кризата, ознаменувано с установяването на Комниновата династия на византийския престол, маджарският натиск видимо отслабнал и въпреки че противоречията между двете страни, особено по отношение на Далматинското крайбрежие се засилвали, ромейският василевс и унгарският крал проявили учудващо единомислие в прикритата си враждебност към преминаващия Първи кръстоносен поход.

 

*  *  *

 

Почти същия характер имали отношенията между Унгария и Византия, засягащи предимно населените с българи балкански територии и през XII в., макар че според мен съществува и известна разлика предимно във връзка с продължителността и интензивността на политическото напрежение.

 

Тук няма да се спирам на въпроса за династичните връзки между Унгария и Византия, установени в началото на XI в. [42], както не разгледах и изпращането на корона (долната част от днешния унгарски герб) в Буда от византийския император Михаил VII Дука (1071—1078) [43], тъй като това не засята пряко българо-унгарските отношения.

 

Ще пристъпя към анализ на събитията от края на 20-те години на XII в., отразени от византийски и унгарски извори. Сега с основание се приема, че основната причина за изострянето на отношенията между Византия и Унгария били задълбочаващите се икономически противоречия, сред които важно място заемали и интересите на българското население. Особено внимание заслужават думите на Никита Хониат, че

 

„жителите на Браничево разбойнически нападали хуните (унгарците), които минавали оттам за търговия, и се държали много лошо с тях" [44].

 

Тези действия, които едва ли можем да характеризираме само като „разбойнически" [45], според мен по същество представлявали търговска война между българското население на придунавските градове и маджарите. Ф. Мак дори е на мнение, че те не били изолирано явление, а елемент от икономическите отношения между Унгария и Византия по това време. Маджарите вече имали изградени търговски колонии в основните пунктове по пътя от Браничево до Пловдив (?), а византийската икономическа политика придобивала всс по-протекционистки характер, което довело до конфликт с Венеция. По същия начин се развивали и отношенията с унгарците [46].

 

98

 

 

Разбира се, за избухването на военни действия между двете страни имало и конкретен повод. След смъртта на унгарския крал Калман през 1116 г. съперничеството между неговия син и наследник Стефан II (1116—1132) и брата на краля принц Алмош все повече се изостряло, докато през 1125 г. Алмош бил принуден да избята във Византия [47]. Според унгарски извори след като бил посрещнат много добре от тогавашния византийски император Йоан II Комнин (1118—1143), Алмош бил настанен в Македония, където построил (?) град, наречен по новото му православно име Константиния [48]. Вероятно в случая става дума не за построяване, а за настаняване във византийска крепост в Македония, която дала новото име на Алмош и се превърнала в средище на унгарските емигранти във Византия — противници на крал Стефан II [49]. Въпросното селище според мен би могло да е построената през 1018—1019 г. от Василий II крепост Константиния на Преспанското езеро [50].

 

Бягството на Алмош и на неговите последователи във Византия изглежда уплашило Стефан II, че може да загуби короната, ако неговият противник получи подкрепата на ромеите. Именно това станало повод за избухване на военни действия между двете страни.

 

Тези събития са детайлно описани от Йоан Кинам и Никита Хониат [51]. Важни подробности за тях дават и унгарските латиноезични извори. Например в Анонима се потвърждава превземането на Браничево и Сердика от маджарите през 1127 г. [52], в Пожонските (Братиславските) анали — превземането на Ниш с. г. [53]; според Йлюстрираната хроника и Йоан Туроци на страната на унгарския крал били привлечени франкски (германски?) наемници [54]; подобна е и информацията, която се съдържа в другите по-късни извори [55].

 

Тук няма да се спирам подробно на военните действия между ромеи и маджари през 1127—1129 г., тъй като това вече е правено неведнъж в историографията [56]. Бих искал обаче да обърна внимание на унгарските действия, които засегнали предимно българското население. През лятото на 1127 г. войските на Стефан II навлезли дълбоко в българските територии под византийска власт, завладявайки и разорявайки Белград, Браничево, Ниш и София [57]. Отново пострадали земи и градове, населени предимно с българи. През 1128 г. военните действия били пренесени отвъд река Сава — около Срем, и отвъд Дунав — около Земплин (дн. Земун, срещу Белград) и Храм (Харом), срещу Браничево [58]. Но в началото на 1129 г. унгарският крал с военни подкрепления от Чехия и Моравия отново превзел и опожарил Браничево [59]. Едва през октомври с. г. между двете страни бил сключен мир, който възстановил предишното положение, може би с изключение на това, че Земун бил отстъпен на Унгария. От войната

 

99

 

 

несъмнено пострадали предимно северозападните български области и най-много Браничево, което било на два пъти превеземано и опожарявано.

 

След близо 20-годишен относително мирен период срещу северозападните български земи под византийска власт откъм Унгария отново започнало да се натрупва напрежение, което скоро довело до най-продължителното и може би най-разорителното опустошение на тези земи в историята на войните с маджарите през цялото Средновековие.

 

Началото било поставено от преминаването на Втория кръстоносен поход (1147—1148), съставен главно от войските на германския император Конрад III и френския крал Луи VII [60]. В Унгария този поход, подобно на Първия, не предизвикал голям интерес — към него не се присъединили нито магнати, нито части от обикновеното население [61]. Изворите не съобщават за прояви на враждебност както от страна на маджарите, така и на българското население отсам Дунав. И все пак Одон от Дьои разкрива една интересна подробност за положението на кръстоносците в Браничево:

 

„Когато се готвехме да навлезем в пустинни места, в бедния градец Брундузиум бяхме снабдени с хранителни припаси, които ни бе доставила най-вече Унгария по Дунава. Тук имаше такова голямо количество кораби, които алеманите бяха докарали, че дълго време бяха служили на гражданите за постройка на жилища и за гориво. Нашите вземаха по-малките от тях, преплаваха реката и докарваха припаси от някакво унгарско укрепено селище, което се намираше недалеч от тук." [62]

 

От този текст могат да се направят следните изводи:

 

1. Дори и двадесетина години след опустошителното двойно разорение на Браничево от маджарите българското население на града все още не можело да се съвземе икономически. За това свидетелстват бедният вид на града, използването на германските кораби за жилища и за отопление, невъзможността на градското населените да осигури продоволствие за френските кръстоносци;

 

2. Жителите на Браничево се държали по-враждебно към западните пришълци, отколкото маджарското население на отвъдния дунавски бряг, което съответствало на официалната политика на Византия и Унгария към кръстоносците.

 

Преминаването на Втория кръстоносен поход през северозападните български земи под византийска власт се оказало сравнително спокойна прелюдия към опустошителната война между Византия и Унгария през 50-те—60-те години на XII в., която целяла не толкова завземането на територии (с изключение на „ябълката на

 

100

 

 

раздора" между двете страни — Сремската област и Далмация), колкото тяхното опустошаване с цел установяване политическата хегемония на империята и отстояване суверенитета на Унгарското кралство.

 

Тук няма да се спирам на подробните описания на изворите [63], разгледани неколкократно в научната литература [64]. Ще се постарая да обърна повече внимание върху съдбата и действията на българското население от засегнатите райони по време и в промеждутъка на военните действия.

 

Подготовката за голямата война между Византия и Унгария започнала още през 1149 г. Възможно е тогава маджарите да оказали помощ на сръбския жупан Урош II, който въстанал срещу ромеите, нападайки главно техните владения в Македония [65]. Основание за това дават сведенията на Йоан Кинам и Никита Хониат, според които император Мануил I Комнин (1143—1180) започнал военни действия срещу въстаналите сърби, а вероятно и срещу подкрепящите ги унгарци и германци с поход от Пелагония [66].

 

На следващата 1150 г. унгарският крал Геза II (1141—1162) открито изпратил на въстаналите сърби военна помощ от маджари, кумани и печенези [67]. За да предотврати преминаването им през р. Сава, император Мануил I предприел бърз поход от Ниш и сърбите отново били подчинени. Войната между Византия и Унгария обаче вече започнала.

 

Византийските войски нападнали маджарите под личното командване на император Мануил I в късната есен на 1150 г., след победата над сърбите. Ромеите преминали р. Сава, навлезли в Сремската област и превзели Земплин. След това обаче основните византийски сили се оттеглили към Браничево, смятайки, че са заздравили границата по поречието Сава—Дунав. За основен опорен пункт ромеите използвали Браничево, въпреки че Ниш останал административен център на цялата северозападна област. Едва към края на 1153 г. унгарците се опитали да преминат Дунав и да пробият отбраната, която обаче не допуснала това. На следващата 1154 г. Геза II отново се опитал да сключи съюз със сърбите, но василевсът реагирал бързо и сърбите претърпели поражение. Към края на с.г. унгарският крал успял да сключи тайно споразумение с Андроник Комнин, управител на Нишката област, с Белград и Браничево. Заговорът на Андроник бил разкрит, но Геза II с помощта на босненския бан Борич и с германски и чешки наемници преминал Дунав и атакувал Браничево. Византийският император обаче успял да мобилизира войска в Македония и настъпил откъм Битоля, а унгарците и босненците започнали да се изтеглят към Белград. При

 

101

 

 

отстъплението те попаднали на една византийска част, която разбили.

 

И тук Йоан Кинам разкрива един много интересен момент от историята на Белград, населен по това време предимно с българи. Той разказва, че заедно с вестта за поражението на византийската част, на императора

 

„бе съобщено, че и жителите на Белград възнамеряват да се отцепят от ромеите... Тогава той изпрати Йоан Кантакузин с поръчение да затвърди положението в града, който, както вече споменах, клонеше към отцепничество... Тогава вече и Кантакузин се завърна, след като изпълни това, за което бе изпратен, и водеше оковани онези от белградчаните, които, както се спомена, се мъчеха да се отцепят (᾽αποστασία)." [68]

 

Този епизод досега не е предизвиквал голямо внимание. Според Й. Калич-Миюшкович в Белград избухнало въстание на антивизантийска и проунгарска основа [69]. Според Ф. Мак жителите на Белград искали да се присъединят към Унгария [70]. Аз бих изказал мнението, че по същество действията на белградските жители представлявали поредното българско антивизантийско въстание, което избухнало в един традиционен център, дал началото на големите въстания през 1040 и 1072 г., без да се отличава от градските въстания през 1079 г. [71] Вероятно, както и преди, въстанието се възползвало от военните действия на маджарите срещу империята. Поради липсата на повече данни е трудно да се прецени дали между българи и унгарци е имало някаква планирана съгласуваност на действията, или тя възникнала спонтанно.

 

През пролетта на 1155 г. маджари и ромеи отново застанали едни срещу други на Дунав, но до военни действия не се стигнало. Бил сключен мир, възстановяващ status quo-то. Така завършила първата фаза на голямата война между Византия и Унгария, през която българите от Белград направили още един неуспешен опит за освобождение.

 

Втората фаза на войната започнала малко след смъртта на крал Геза II (31 май 1162 г.), когато маджарската аристокрация подкрепила като наследник сина му Стефан III (1162—1172), а император Мануил I поискал да наложи своето протеже Ладислав II (1162—1163). Сега вече василевсът желаел да направи Унгария васална държава, да пресече нейното влияние в западните руски княжества и да разшири своите владения в Срем, Босна и Далмация.

 

Тази фаза, която с известни прекъсвания продължила до 1167 г., се характеризира с почти пълното политическо и военно надмощие на Византия. Империята се намесвала не толкова с военна сила, колкото политически: чрез издигането на претенденти — Ладислав II,

 

102

 

 

Стефан IV (1163 г.), Бела III; чрез шпионаж, саботаж и заговори. Доколкото имало военни действия, те били водени предимно в Сремската област и Южна Унгария.

 

Един от военните епизоди във втората фаза заслужава малко повече внимание. През пролетта на 1164 г. византийските войски прекосили р. Сава, преминали през Сремската област и настъпили към Бач, където били посрещнати твърде радушно от местното православно наседелие [72]. Като се има предвид, че по това време населението и на Сремската област било все още предимно българско, струва ми се, че и православното население около Бач имало по-скоро български произход.

 

Маджарите се опитали да си върнат с военна сила Срем през пролетта на 1166 г., но Мануил I изпратил срещу тях три армии. Поне една от тях преминала Дунава вероятно при Видин и настъпила към унгарците през Трансилвания. С посредничеството на австрийския херцог Хайнрих Язомиргот в София още през с. г. между маджари и ромеи започнали мирни преговори, които обаче не дали резултат. През пролетта на 1167 г. в Пловдив отново били водени безплодни преговори. Така на 8 юли с. г. между Земплин и р. Сава се стигнало до решително сражение. Византийците нанесли сериозно поражение на унгарците и австрийците. Въпреки че мир не последвал, империята явно взела надмощие в борбата за политическо влияние в Унгария и нейното изтласкване от Срем и Далмация [73]. Своеобразен връх на тази политика отбелязало възкачването на унгарския престол на византийското протеже Бела III (1173—1196) след смъртта на крал Стефан III през 1172 г. [74] Макар че Унгария не станала напълно васална на империята държава, за времето до смъртта на Мануил I през 1180 г. тя влязла трайно във византийската сфера на влияние. Това станало не само поради стабилния мир и стриктното изпълнение на съюзническите задължения от страна на маджарите, но и заради политическия триумф на империята, която наложила за владетел на една католическа държава лице, покръстено в Константинопол под името Алексий и получило от василевса като негов зет деспотска титла [75].

 

Въпреки че през втората фаза на голямата война между Византия и Унгария (1162—1167) северозападните български земи под византийска власт не преживели толкова много опустошения и разорения както през първата фаза (1150—1155), тяхното положение едва ли станало по-леко. Българското население продължавало да живее под постоянната заплаха от маджарски нападения, като от тях най-много страдали жителите на Сремска област. Въпреки победите и демонстрираната мощ на Византия по времето на Мануил I,

 

103

 

 

тези области останали „рискови зони" по границите между двете страни. При първата вътрешнополитическа нестабилност на империята те отново можели да се превърнат в лесна плячка на унгарците, което показват и събитията през 80-те години на XII в. Те показват още веднъж, че северозападните български земи под византийска власт изнесли основната тежест при осъществяването на военните победи и политическия триумф на император Мануил I Комнин над Унгария — цена, която Византия, а по-късно и България тепърва трябвало да плащат. Въпреки разоренията, опустошенията и големите материални и човешки загуби областите около Белград, Браничево, Ниш и Видин запазили българския си характер, за да станат в края на XII в. естествена част от възстановената българска държава.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ V ГЛАВА

 

1. I. Sсуl., 36525—36630;  Златарски. История, I/2, 787—786 (1018 г.);  Дуйчев, Ив. Последният защитник на Срем през 1018 г. — В: Дуйчев. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, 27—37 (1018—1019 г.);  Theocharides, G. J. Justinian II. oder Basileios II.? Eine neue Lösung zu alterem Problem. — Byz., 46, (1976), 105—118 (1019-1020 г.). По въпроса за личността на последния български управител на Срем съществува голяма дискусия. Ив. Божилов (Българите във Византийската империя, с. 76) прави преглед на различните мнения и дава своето становище: брат на Нестонг.

 

2. Milоšеvić, G. Medieval Seulement in the Suburbium of Braničevo. — Старинар, 42, (1992), 187—195;  Поповић, M., В. Иваничевић. Град Браничево у средњем веку. — Старинар, 39, (1988), 125—127;  Динић. Српски земле у средњем веку, 1978, 91—94.

 

3. Има редица сведения, които доказват съществуването на крепостта Белград, населена предимно с българско население през XI в. Особено показателни са думите в Житието на св. Симеон Синайски, писано от монаха Ебервин най-късно до 1035 г.:

 

„град Белград, който се намира на границата между българи и унгарци"

 

(Miracula S. Sym., p. 110;  ЛИБИ, II, 355—356;  Chron. Hugonis, p. 397;  ЛИБИ, III, c. II). Ето защо не мога да приема твърдението на сръбския археолог М. Поповић (Београдска тврћава. Београд, 1982, 11—12, 43—44), че Белградската византийска крепост съществувала едва от началото на XII в., а всички сведения за този град от предходното столетие представлявали по-късна интерполация и не отговаряли на действителното положение. Първоначално подобно становище застъпва и J. Калић-Мијушковић (Београд у средњем веку, 35—36), която по-късно обаче се отказа от тази позиция. (Византјиски печат из Београда. — ЗРВИ, 21, (1982), 33—37) (печат на Стефан след 1018 г.).

 

4. Калић, J. Угарски двор у Срему. — ЗРВИ, 22, (1983), 21—29;  Ферјанчић, Б. Византиски печат из Сирмиума. — ЗРВИ, 21, (1982), 47—53: печат на Алексий Комнин, севаст и велик доместик (1078—1081);  Историја српског народа, 1, 171—174;  Динић. Српске земле у среднем веку, 271—273, 289—290;  Wasilewsky, Т. La théme byzantin de Sirmium—Serbie aux XIe et XIIe siècles. — ЗРВИ, 8/2, (1964), 480—481;  Византийската тема Сирмиум—Сърбия през XI—XII в. — Във:

 

104

 

 

Василевски. България и Византия IX—XV в., No XI, 106— 126;  Laurеnt, V. La théme byzantin de Serbie au XIe siècle. — REB, 12, (1957), 189—191.

 

5. Иванов. Български старини из Македония, 560—561 (ГИБИ, VI, с. 47).

 

6. Moravcsik. Byzantinoturcica, I, S. 228;  Laurеnt. Ὁ Βαρδαριοτων, 275—289.

 

7. Gyöni, M. L'église orientale dans la Hongrie du XIe siècle. — Revue d'histoire comparée. 25, (1947), 43—49;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 59;  Оikonomidès. Vardariotes, 1—3.

 

8. Oikonomidès, N. A propos des relations écclesiastiques entre Byzance et la Hongrie au XIe siècle: la métropolite de Turque. — In:  Оikоnоmidès. Documents et études, XX, 527—530: печат на „Йоан, митрополит на Туркия (Унгария)" от 1028 г.; печат на „Антоний, монах, синкел и проедър на Туркия" (XI в.).

 

9. Воgyay. Stephanus rex, S. 42;  Коsztоlnyik. Hungarian Kings, p. 31;  Szabó, Cs. Die militärischen Aspekte der deutsch-ungarischen Beziehungen während der Salierzeit. — Ungarn Jahrbuch, 21, (1993—1994), 4—5.

 

10. Всъщност името му било Делян (Δελεάνος — срв. I. Sсуl., p. 409 (ГИБИ, VI, с. 302);  Δολίανος — срв. M. Psеl., 405, 162—163 (ГИБИ, VI. с. 95)  M. Пcелл, с. 46; I. Zon., р. 598 (ГИБИ, VII, с. 192);  „Гаган, а прозвището му беше Оделян"— срв. Български апокрифен летопис в СБЛ, I, с. 299). Едва след коронясването му за цар на българите той приел името Петър (II), явно за да подчертае приемствеността при възстановяването на Българското царство (История на България, 3, 28—34;  Сhеуnеt. Pouvoir et contestations, 49—52, 388).

 

11. Zlatarski, W. N. Wer war Peter Deljan? — Annales Acad. Scient. Fennicae, Ser. В, XXVII (Helsinki, 1934), 354—363;  Благоев. Делян и неговото въстание в Моравско и Македония против византийците, 3—6;  Vajау. Grossfürst Geysa von Ungarn, 58—59;  Илјовски, P. Потеклото на Петар Дeлjaн — прилог кон обработката на византиските изворни податоци. — Гласник, 31/2, (Скопје, 1987), 161—194. Нямат основание за съмнение:  Цанкова-Петкова, Г. Петър Делян през погледа на неговите съвременници. — ИП, 22/4, (1966), 102—103;  Литаврин. България и Византия (XI—XII в.), 290—293;  Рънсиман. Първо българско царство, с. 176.

 

12. К. Шкорпил в Абоба-Плиска (ИРАИК, 10, (1905), с. 107, 238, 252, 285, табл. XLVII, 1);  Феxер, Г. Влияние на българската черква в Маджарско. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, 495—497.

 

13. Дончева-Петкова, Л. Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII—X в. С., 1980, с. 25. Според повечето археолози Плиска била окончателно разрушена и напусната от българското население най-късно в средата на XI в. вследствие на печенежкото нашествие (Pашев, Р. Късни номади в Плисковското поле. —Преслав. Т. 3. С., 1983, 242—243), така че появата на този надпис върху каменен блок от „Голямата базилика" след това време е твърде съмнителна.

 

14. Вiliarsky, Iv. Les institutions de la Bulgarie médievale: y avait-il des bans en Bulgarie d'avant la conquête turque? — BHR, 20/1–2, (1990), 89—94.

 

15. Калић-Мијушковић. Београд, с. 39; Благоев (Делян, 8—9) предполага, че Делян минал в България с маджарска дружина и с материалната подкрепа на унгарците; още по-кагегоричен е унгарският византолог Ф. Мак, според когото тогавашния крал Петер Орсеоло подкрепил въстанието на Петър Делян в 1040 г. (Les relations aux Хе—XIIe siècles, p. 17); подобна позиция ce застъпва и от Aнгелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 69.

 

16. Златарски. История, II, с. 92. Според мен твърде проблематичен остава въпросът с т. нар. „корона на Константин Мономах", изпратена от въпросния византийски император на унгарския крал Андрей I за неговата антигерманска и провизантийска политика в периода 1042—1050 г. (Моravсsik. Byzantium and the

 

105

 

 

Magyars, p. 64). Откритите пластинки с изображенията на Константин IX и Теодора само хипотетично и твърде несигурно могат да се свържат с някаква корона, и то изпратена от Константинопол не в посоченото време, а в периода 1050—1055 г. (след смъртта на Зоя, когато начело на империята останали само Константин IX и Теодора). Съвсем наскоро въпросните пластинки бяха подложени на много сериозен анализ и сравнение, след което бе направен изводът, че същите може би представляват фалшификати от XIX в. (Оikоnоmidès, N. La couronne dite de Constantine Monomaque. — TM, 12. (1994), 241—262).

 

17. A. dе Воnf., dec. II, lib. 2, p. 47, 253—254;  Гaговa. Антонио Бонфини, с. 33.

 

18. Златарски. История. II, 110—111;  Hóman. Geschichte, I, S. 267;  Оstrоgоrsky. Geschichte, S. 280;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, 62—63;  Калић-Мијушковић. Београд. с. 40;  История Венгрии. I. с. 139 (акция на отделни унгарски князе, но не на краля? — приведените сведения говорят за обратното);  История на България, 3, с. 65, 81.

 

19. I. Sсуl. Cont. (Tzolakes), 10623—1071 (ГИБИ, VI, с. 329);  M. Attаl., 6620—674 (ГИБИ, VI, с. 174);  I. Zon., р. 671 (ГИБИ, VII, с. 199);  А. Соmn., I, 127—128 (ГИБИ, VIII, с. 38);  M. Glуc., p. 6028–9 (ГИБИ, X, с. 120).

 

20. Annal. Saxo, p. 69247–48 et n. 59. Според издателя авторът на хрониката Ламберт не говори за същия крал, за който преди това става дума — т. е. за германския император Хайнрих IV (1056—1106), докато в ЛИБИ (II, с. 144, бел. 5) явно е допусната грешка, като се твърди точно обратното; според мен вероятно става дума за унгарския крал Андрей I (1046—1060).  Makk. Les relations aux Хе—XIIe siècles, p. 17.

 

21. За крепостта Морава, която някои отъждествяват с античния римски кастел Ледерата на устието и левия бряг на р.Морава, както и неправилно с крепостта Храм от XII в. срв. M. Ророvić. Les fortresses du systeme defensif byzantin en Serbie au Xie—XIIe siècles. — Старинар, 42, (1992), с. 174.

 

22. Annales Poson., p. 1261–2 (ЛИБИ, V/1).

 

23. Златарски, В. История, II, 138—139;  Калић-Мијушковић. Београд, с. 40;  Göсkеnjаn. Hilfsvölker, S. 97. В резултат на нападението според този автор печенезите атакували Унгария през 1068 и 1071 г. съответно откъм Трансилвания и Срем; в същия смисъл разсъждава Marczаli. Magyarország, 86—92 (печенези и кумани откъм Белградската област).

 

24. Иречек. История на българите, с. 242;  Heisenberg. А. Ungarn und Byzanz (А Debreceni Tisza István Tudományos Társagas, I. Osztályának Kiadványai, IV, 3). Debrecen, 1928, S. 15;  Златаpски. История, II, 139—140;  Hóman. Geschichte, I, 275—276;  Gуörffу. Güterverzeichnis, S. 28;  Оstrоgоrsky. Geschichte. S. 286; Калић-Мијушковић. Београд, 42—43;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars. 64—65;  Göckenjan. Hilfsvölker, S. 98;  Hеrсеgh. Magyarország külpolitikája, p. 31;  Makk. Les relations aux Xe—XIIe siècles, 17—18;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 95.

 

25. История на България, 3, 72—73;  Лишев, Стр. Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072 г. — ИП, 12/1, (1956). с. 75;  Литаврин. България и Византия. 308—309;  Radоjčić, В. Περί τῆς ἐζεγέρσεος τοῦ Κωνσταντίνου Μπότιν. — Actes du XIIe Congres d'Etudes byzantines. II, 185—187;  Калић-Мијушковић. Београд, 41—43.

 

26. Ann. Poson., p.1263–6;  Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 36916—3758;  Chron. Dubn., 78—81;  Chron. Poson., p. 3915–27;  Chron. Monac., p. 7532—7618;  J. de Thuroсz, I, § 77, p. 1006—1028 (Димитpов, Илиев. Йоан Туроци, 79—80);  (ЛИБИ, V/1);  A. de Воnf., dec. III, lib. 3, р. 59138—62178 (Гaговa. Антонио Бонфини, с. 33).

 

106

 

 

27. Участието на сарацини (араби) като наемници във византийската войска намира потвърждение в сведенията от императорски хрисовули от 1074, 1079, 1086 г., както и в разказа на Ана Комнина за великия примикирий и началник на вардариотите Татикий, който имал сарацински произход (ГИБИ, VI, 16—17, 30, 196; VIII, с. 43;  Laurent. ὁ Βαρδαριοτῶν, 285—286).

 

28. За старобългарския характер на имената, завършващи на -ота, срв. Дуйчев. СБК, II, с. 295;  Славяни и първобългари. — ИИБИ, 1—2, (1951), с. 212, бел, 2. Специално за името Nicota/Νικώτα вж. примера, който привежда Ив. Божилов от една византийска практика (Белота, с. 77, бел. 63); още за дукса Никота — Динић, M. Граћа за истории Београда у средњем веку, I, Београд, 1951, 10—15, 18—20, 40—42. Според мен едва ли е тъждествен със засвидетелствания в Белград през 1096 г. Никита, идентифициран най-основателно с тогавашания протопроедър и дук на (тема) България. Срв. Prinzing, G. Zu Odessos/Varna (im 6.Jh.), Belgrad (1096) und Braničevo (um 1163). — Byzsl., 56, (1995), 220—224.

 

29. Urbansky. Byzantium and the Danube Frontier, p. 22;  Eiсkhоff, Ek. Macht und Sendung. Byzantinische Weltpolitik. Stuttgart, 1981, S. 135.

 

30. N. Вryen., p. 211 (ГИБИ, VII, с. 115).

 

31. I. Cin., p. 2274–11 (ГИБИ, VII, с. 251).  Калић. Ниш, с. 10.

 

32. J. de Thuroсz, § 83, p. 113—115 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 81);  Златарски. История, II, 188—189;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, 64—65;  История Венгрии, I, с. 125;  Тъпкова-3аимова. Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад, с. 123;  История на България, 3, с. 67;  Кristó. Die Arpadendynastie, p. 107.

 

33. J. de Thurосz, § 83. p. 11527–28 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 81);  Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 40915–17;  A. de Вonf., dec. II, Iib. 4, p. 83, 163—174;  P. Rans., 12, p. 11317—11424 (ЛИБИ, V/1).

 

34. Bernoldi Chronicon (A. D. 1087), p. 44639–41;  A. Сomn., II, p. 871–6 (ГИБИ, VIII, 57—58).

 

35. Златарски. История, II, с. 188, бел.2.

 

36. История на България, III, 67—68;  История Венгрии, I, с. 125.

 

37. Makk. The Árpáds and the Comneni, р. 1. Авторът не изказва пряко такова предположение, но наблята на обстоятелството, че куманите, макар и самостоятелно действайки срещу Унгария, фактически се оказали в синхрон с политиката на останалите).

 

38. Може би известен отглас от това се съдържа в известието от по-късната хроника на Кнауз, че по времето на св. крал Ладислав I маджарите воювали с татари (всъщност с кумани) и към Унгарската империя бил присъединен Белград, въпреки явния анахронизъм (Chron. Knauz., р. 33318–22).

 

39. История на България, 3, с. 78, 80;  Runciman. A History of the Crusades, I, 121—152;  Dunсalf, F. The First Crusade: Clermont to Constantinople. — In: History of the Crusades. 253—279;  Rilеy-Smith. Les Croisades, 34—56.

 

40. Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 12.

 

41. A. Aquen., 274—282, 290, 304 (ЛИБИ, III, 146—158);  W. Tуr., 47—56, 63—64, 76 (ЛИБИ, III, 181—190),  Калић. Подаци Алберта Ахенског о угорског-византијским односима крајем XI века. — ЗФФ 10/1 (1968), 185—186.

 

42. Златарски. История, II, 372—373;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, 72—76;  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 14.

 

43. Dеér, J. Die Heilige Krone Ungarns (Österr. Akad. der Wissen., Phil.-hist. Kl., Denkschr. 91), Wien, 1966, 66—71;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, 65—69;  Lоungis. Les ambassades byzantines en Occident, p. 243.

 

44. N. Chon., p. 17, 45-47.

 

107

 

 

45. Калић-Мијушковић. Београд, 44—45: проявява склонност към буквално възприемане на сведенията на Никита Хониат.

 

46. Makk. The Árpáds and the Comneni, 21—22.

 

47. Marсzali. Magyarország, 268—269;  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 22;  Кristó. Die Arpadendynastie, 136—137.

 

48. Chron. Hung. 44228—4435;  J. de Thurосz, I, p. 127, 137;  A. de Воnf., dec. II, lib. 6, p. 11687 (ЛИБИ, V/1).

 

49. Chalandon, F. Les Comnène. Etudes sur l'empire byzantin aux XIe et XIIe siècles. II: Jean II Comnène (1118—1143) et Manuel I Comnène (1143—1180), Paris, 1912, p. 57;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 22—23.

 

50. I. Sсyl., p. 35942. Според някои изследователи византийският император не е построил, а просто е преименувал така крепостта —резиденция на цар Самуил на о. Св. Ахил в езерото Мала Преспа (срв. Иванов, И. Цар Самуиловата столица в Преспа. Историко-археологически бележки. — ИБАД, 1, (1910), с. 76;  Златарски. История, I/2, с. 779, бел. 2;  Кravari, M. Villes, p. 372, n. 13.

 

51. I. Cin., 910—139 (ГИБИ, VII, 211—214);  N. Сhon., 1739—1861 (ГИБИ, XI, 9—10).

 

52. Anonymus Gesta Hungarorum, p. 92 (ЛИБИ, V/1).

 

53. Annales Poson., p. 12628 (ЛИБИ, V/1).

 

54. Chron. Hung., p. 44017–20;  J. de Thurосz, § 90, p. 12620–31 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 81).

 

55. A. de Bonf., dec. II, lib. 6, 11455—11689;  Ioannis de Ultino Brevis narratio de regibus Hungariae. — In:  Toldy. Annalecta, No IV. p. 80 (ЛИБИ, V/1).

 

56. Marczali. Magyarország, 270—274;  Златарски. История, II, 373—374;  Hóman. Geschichte, I, 380—381;  Вréhiеr. Vie et morte de Byzance, p. 322;  Оstrоgоrsky. Geschichte, S. 312;  Кaждaн, A. П. Еще раз о Киннаме и Никите Хониате. — Byzsl., 24, (1963), 11—12;  Калић-Мијушковић. Београд, 44—47;  Urbansky. Byzantium and the Danube Frontier, 45—46;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 78;  Fine. Early Balkans, 234—235;  Kosztolnyik. From Coloman to Bela III, 88—90;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 24—28;  Кristó. Die Arpadendynastie, 137—138;  Stephenson, P. John Cinnamus, John II Comnenus and the Hungarian Campaign of 1127—1129. — Byz., 66, (1996), 177—187.

 

57. Основателна е критиката на Ф. Мак (The Árpáds and the Comneni, 24—25) против твърдението, че още при този поход унгарците пренесли мощите на св. Иван Рилски от София в Естергом — това действително станало по-късно, през 1183—1184 г.; от друга страна, според мен маджарите едва ли стигнали чак до Пловдив; мисля, че от текста на Н. Хониат става ясно само, че византийският император Йоан II Комнин ръководил операциите по отблъскването на маджарите с база във Филипопол, но не как последните достигнали до този град.

 

58. За Земплин (Земун) срв. Калић. Земун y XII веку, 27—56. За локализацията на Храм съществуват големи разногласия (ГИБИ, VII, с. 213, бел. 6;  Динић. Српски земље, 88—89;  Златарски. История, II, с. 374). Според мен най-големи основания има локализацията на Ф. Мак и Д. Дьорфи (Макk.The Árpáds and the Comneni. p. 25;  Györffy. Geographia, III, 487—489) — крепостта Haram (Krasso) до устието на р. Koroso.

 

59. Повече основания има Ф. Мак (The Árpáds and the Comneni, 26—27), че това събитие не можело да стане през 1128 г., както смятат някои автори. Калић-Мијушковић. Београд. с. 47;  Dеér, J. A magyar törzsszövetség és patrimoniális királiság külpolitikája. Kaposvár, 1928, p. 111.

 

60. История на България, 3, с. 81;  Runсiman. History of the Crusades, II, 247—288;  Веrry, V. G. The Second Crusade. — In: History of the Crusades, I, 463—512;  Rilеy-Smith. Les Croisades, 113—124.

 

108

 

 

61. Moravcsik. Les relations entre la Hongrie et Byzance a l'époque des Croisades, p. 316;  Коsztоlnyik. From Coloman to Bela III, 126—136;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 39—48;  Kristó. Die Arpadendynastie, S. 140.

 

62. O. de Dеоg., p. 64 (ЛИБИ, III, с. 121).

 

63. I. Cin., 101—105, 113—118, 119—121, 130—134, 202—203, 211—214, 221—227, 231—232, 238—248, 265, 270 (ГИБИ, VII, с. 228, 230—242, 244—260;  английски превод:  John Kinnamus, 154—155);  N. Сhon., 10046—10287, 12648—12827, 13223—13788, 15159—15747 (ГИБИ, XI, 13—21; англ. превод:  Niketas Сhоniatеs, 72—73, 75—78);  Lamprоs, Sp. Ὁ Μαρκιάνος Κῶδιζ, 524. — Νέως Ἐλληνομνήμων, 8, (1911), p. 179 (ГИБИ, X, с. 135);  Browning, R. A new source on Byzantine-Hungarian relations in the twelfth Century. — Balkan Studies 2, 1961 (Studies on Byzantine History, Literature and Education. VR London, 1977, IV), 173—214;  Hrbeк, I. Ein arabischer Bericht über Ungarn (Abu Hamid al-Andalusi al-Garnati 1080—1170). — Acta Orientalia ASH. 5, (1955), 205—230.

 

64. Marczali. Magyarország, 302—320;  Златарски. История, II, 387—394, 396—399;  Hóman. Geschichte, I, 389—399;  Оstrogоrskу. Geschichte, 317—321;  Калић-Мијушковић. Београд, 47—55;  Urbansky. Byzantium and the Danube Frontier, 72—107;  История Венгрии, I, с. 132;  Mоravсsik. Byzantium and the Magyars, 79—89;  Феpлyгa, J. Византијске војне операције против Угарске y току 1166 године. — ЗРВИ, 19, (1980), 157—165;  Fine. Early Balkans, 238—242;  Коsztolnyik. From Coloman to Bela III, 146—151;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 52—103;  Кristó. Die Arpadendynastie, 141—150;  Stephenson, P. Manuel I Comnenus, the Hungarian Crown and the „feudal subjection" of Hungary, 1162—1167. — Byzsl., 57, (1996), 33—59.

 

65. Историја српског народа, I, 202—203;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 49—50.

 

66. I. Сin., 101—102;  N. Сhon., p. 90.

 

67. Въпросът за куманското участие е малко спорен. Възможно е да става дума за наемници — мюсюлмани от Хорезм, или за хазари (?).  Makk. The Árpáds and the Comneni, p. 143, n. 94.

 

68. I. Cin., p. 133 (ГИБИ, VII, с. 246).

 

69. Калић-Мијушковић. Београд, с. 51.

 

70. Makk. The Árpáds and Comneni, 60—61.

 

71. За градските антивизантийски въстания в България срв. История на България, 3, 73—74.

 

72. I. Cin., 221—222;  Грот. Из истории Угрии и славянства в XII веке (1141—1173), 306—308;  Makk. The Árpáds and the Comneni. p. 90, 160—161, n 118.

 

73. Историја српског народа, 1, 207—208;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 103—104.

 

74. I. Cin., 286—287 (ГИБИ, VII, 261—262);  N. Сhon., 1695—17021 (англ. превод:  Niketas Choniates, p. 96).

 

75. Hóman. Geschichte, I, 400—401;  Urbansky. Byzantium and the Danube Frontier, 108—111;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, 89—91;  Fine. Early Balkans, p. 243;  Makk. The Árpáds and the Comneni, 106—113.