Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

IV глава

Българи и маджари през периода 927-1019 г.  [*]

 

 

В тази глава си поставям за цел да доразвия, доколкото е възможно, българския принос в изследването на българо-унгарските отношения през разглеждания период, представени досега само от 1—2 малки и хронологически ограничени работи.

 

Цар Симеон I оставил на своя наследник Петър I (927—969) един съюз между българи и маджари, постигнат далновидно в началото на X в., въпреки големите отстъпки за България, доказал своята сила и здравина най-вече през съдбовната 917 г. и вероятно съхранил се, независимо от поражението от хърватите през 926 г.

 

Този извод, до който се стигна при изследването на проблемите в предходната глава, като че ли влиза в противоречие със сведенията от повечето гръцки извори. Според тях когато околните на България народи — главно хървати и маджари, научили за Симеоновата смърт, те решили да нападнат България [1]. Византийските автори поясняват, че българите се опасявали от техните нападения, но предимно се страхували от ромеите, поради което и предприели поход в Тракия, довел до сключването на мира между цар Петър I и василевса Роман I Лакапин (921—944) [2].

 

Тези известия, засягащи пряко българо-унгарските отношения, са странни, или поне начинът, по който предават някаква информация, е твърде особен. Те, разбира се, не са останали извън вниманието на някои учени. Повечето от тях са склонни да ги възприемат буквално. Например в една от първите унгарски истории от началото на века се твърди, че през 927 г. бил извършен поход срещу България [3]; малко по-сдържан е Ст. Рънсиман — според него именно тогава маджари заедно с хървати и печенези (?) се приготвили да атакуват България [4]; византийската версия се повтаря почти дословно и сравнително неотдавна от известния американски учен Джон Файн [5].

 

 

*. Тази глава е актуализиран вариант на моя статия (Димитров. Българо-унгарски отношения (927—1019), 3—22).

 

71

 

 

Според мен сведенията от византийските извори не отразяват някаква реална заплаха за България от страна на маджарите, също от хървати и сърби за времето непосредствено след смъртта на цар Симеон I през 927 г. [6] В противен случай българската реакция, последвала тази заплаха, би изглеждала странна и неадекватна: според подробното описание на Продължителя на Теофан българите силно страдали от глад, нашествия от скакалци и изпитвали страх от действията на околните народи, а „след като направили съвещание, те се отправили на поход срещу ромеите и стигнали в Месемврия, за да внушат страх, както е естествено, на ромеите". Тук няма да се спирам на въпроса за истинските цели на този поход (дали той наистина е имал военнозавоевателни или политически мотиви за постигане на мир с Византия), но каквито и да били те, в никакъв случай не можели да оправдаят оголването и отслабването на военните сили по останалите направления, в случай че такава опасност за България действително съществувала.

 

В подкрепа на това твърдение може да послужи и обстоятелството, че през с. г. маджарите категорично отхвърлили византийското предложение за евентуален съюз с печенезите [7]. Не е трудно да се стигне до извода, че осъществяването на подобен съюз щяло да бъде насочено предимно срещу българите (а вероятно и срещу русите). Отказът на маджарите несъмнено показва нежеланието им да се ангажират в такива действия.

 

По-сложен е проблемът с развитието на българо-унгарските отношения след 927 г. През 934 г. маджарите предприели нападение срещу византийска Тракия, достигайки до самия Константинопол, което империята успяла да отбие благодарение на усилията на своята дипломация [8]. Несъмнено, за да достигнат до дн. Източна Тракия, унгарските войски трябвало да преминат по диагоналния път Via Singidunum през българска територия от Белград до Пловдив. Именно тук възниква един изключително сложен въпрос, който едва ли някога ще намери еднозначен отговор, най-вече поради липсата на извори — как и при какви отношения с българите маджарите преминали през техните територии?

 

Досега в историческата литература са предлагани три възможни отговора:

 

1. Маджарите преминали българската територия като нашественици-врагове. Най-силен поддръжник на тази теза е П. Мутафчиев. Според него маджарите станали постоянна напаст за България след цар Симеоновата смърт, а българската държава при цар Петър била много по-безпомощна срещу тях, отколкото Германия през първата половина на X в. и затова българите в много по-голяма

 

72

 

 

степен от немците страдали от нашествията на угрите; според Мутафчиев през 934 г. маджарите не се задоволили само с българските земи, а след като ги пребродили, нападнали и Източна Тракия, достигайки до Цариград [9].

 

2. Маджарите преминали българските територии, запазвайки „въоръжен неутралитет" с мълчаливото, принудително съгласие на цар Петър [10].

 

3. Маджарите преминали през България не като врагове, а като съюзници на българите и за целта било сключено тайно споразумение, което продължавало българо-унгарския съюз от времето на цар Симеон. Това споразумение било постигнато главно като реакция срещу византийската подкрепа на въстаналите срещу България сърби начело с Чеслав Клонимирович [11].

 

Последният отговор като че ли има най-сериозни основания, въпреки че досега не е по-задълбочено обоснован, а отделни мисли и доводи са изказвани от различни автори и по различни поводи.

 

През 927/928 [12] или по-вероятно през 930/931 г. сръбският княз Чеслав избягал от Велики Преслав с още четирима сръбски жупани и с подкрепата на византийския император отхвърлил българската зависимост на Сръбското княжество [13]. Особено показателни са думите на писалия не много дълго след тези събития Константин Багренородни в „De administrando imperio":

 

„Подкрепен с богати подаръци от ромейския император..., той (Чеслав) станал послушен слуга на ромейския император, след като с негова помощ и с многото му благодеяния осигурил за себе си оная земя и бил утвърден в нея за владетел." [14]

 

Подкрепяйки сърбите. Роман I Лакапин се е ръководел в своите действия най-вече от старата имперска максима: „Разделяй и владей". В България обаче тези действия съвсем естествено били изтълкувани като враждебен акт. Във връзка с това разглеждането на унгарското нападение над византийска Тракия само като обикновен ответен удар по-скоро опростява, отколкото обяснява нещата. Съществуват някои особености, които дават възможност за по-сериозно изследване на проблемите от отношенията в четириъгълника Византия—България—унгарци—сърби.

 

Да вземем най-напред първата му страна — Византия и България. Формално и двете са в мир, от който са заинтересовани взаимно. Затова империята не застава открито срещу България, подкрепяйки сърбите — ромеите постигнали това неофициално и тайно. Макар и силно раздразнена и обезпокоена, българската държава също не реагирала пряко, а привлякла маджарите, които за да напреднат толкова вихрено и победоносно през Тракия до Константинопол,

 

73

 

 

сигурно преминали 600 км преход от Белград до Пловдив необезпокоявани. Забележително е, че въпреки опустошенията империята не реагирала с военен отпор и контрадействия, а побързала да уреди конфликта чрез преговори с похвалните усилия на своята дипломация. Само че нещата едва ли се изчерпали до тук. Византия явно продължила да подкрепя сърбите [15], поддържайки срещу България своеобразна двойственост на отношенията — привидно сътрудничество с българите, което имало по-скоро разложителен характер, и съюз със сърбите, който създавал постоянна заплаха и напрежение за България от запад.

 

От своя страна цар Петър, който познавал опита на баща си, явно не останал длъжен: макар и в дефанзивна роля, българо-унгарският съюз бил подновен и заздравен, при това не само срещу империята, а срещу цялата ромейско-сръбска ос. Показателен е фактът, че Чеслав намерил смъртта си (през 950—960 г.?) в битка с маджарите, които го „нападнали някъде в Срем, взели го в плен, вързали му ръцете и краката и го хвърлили в Сава" [16]. Това сведение на Дуклянския презвитер, което продължава да се смята от неговите най-добри изследователи за достоверно [17], досега не е било анализирано по-задълбочено. А то свидетелства поне за още няколко неща:

 

1. Сърбите начело с Чеслав предприели към средата на X в., вероятно с подкрепата на Византия, действия срещу българската Сремска област;

 

2. За отбиване на сръбската заплаха над Срем българите използвали маджарска помощ;

 

3. Българо-унгарският съюз, подновен в началото на 30-те години на X в., продължавал да действа и към средата на същото столетие.

 

Ето защо същия характер имало и маджарското нападение срещу Византия през 943 г., което било отбито с енергичните ходове на имперската дипломация (може би дори от същия политик и дипломат патриций Теофан?) [18]. Трудно ми е да приема и крайната оценка на П. Мутафчиев, че именно тогава маджарите направили българи и гърци свои данници [19].

 

През 941 г. маджарите се опитали да предприемат голям поход срещу Византия, но при преминаването на Дунава много от тях се издавили с конете си [20].

 

Има основания да се предполага, че маджарите за първи път преминали през Македония по време на нападението си срещу Византия през април 943 г., когато поне един техен отряд достигнал чак до Атика и Коринтския провлак [21]. Въпреки че датировката е малко несигурна, сведението от Житието на св. Лука Нови Стирийски посочва,

 

74

 

 

че светецът пустинник бил принуден да бята от своето уединение в планината Йоаница за втори път след войните с българския цар Симеон поради маджарско нападение [22].

 

След това нашествие повечето изследователи приемат, че най-късно през 945 г. самостоятелно управляващият вече император Константин VII Багренородни сключил мир с унгарците, който продължил почти до края на неговото царуване [23]. Без да е напълно сигурно дали този мир важал за всички полуавтономни маджарски вождове, не трябва да се пренебрегва известието на Скилица [24] за покръстването на някои от тях в Константинопол, вероятно през 945—948 г. [25] Това засилило политическите връзки на империята с маджарите, като поне част от тях били включени в голямата анти-германска коалиция, организирана от Византия и Папството през периода 949—955, завършила може би най-катастрофално за унгарците с поражението при Лехфелд от обединените германски и чешки сили начело с Отон I [26].

 

Почти всички изследователи приемат, че сведенията у Продължителя на Теофан и у Продължителя на Георги Монах за следващото голямо маджарско нападение в Тракия се отнасят за Великден 959 г., въпреки някои разногласия в датировката [27]. Едва сега за първи път ромеите оказали военен отпор на унгарците (дали защото след Лехфелд рухнал митът за тяхната непобедимост?). Според изворите византийската войска начело с Пот Аргир разбила маджарите и ги принудила да се върнат в земите си. Но дали това наистина станало така?

 

Леон Дякон съобщава, че когато западните войски (в Тракия) били командвани от стратега Леон Фока, унгарска войска отново преминала Дунава и нападнала византийска Тракия, след което стратегът с хитрост постигнал „голяма победа" [28]. Убедителна е датировката на П. Мутафчиев, според която това отделно маджарско нападение може да има място във времето само през пролетта-лятото на 960 г., тъй като Леон Фока бил доместик на Запада именно тогава [29]. Съществува и друго известие — в Житието на Св. Атанасий Атонски също се говори за победата на Леон Фока като доместик на Запада срещу маджарите, датирана отново през 960 г. [30] Следователно останалите датировки — 958/959 [31] или 961 г. [32] според мен нямат основания.

 

Действително, през следващата 961 г. маджарите извършили в Тракия ново нападение, както съобщава Продължителят на Теофан, но то било отблъснато от „западната" византийска армия начело с Мариан Аргир [33].

 

75

 

 

Годините 959, 960, 961 явно били твърде напрегнати за византийския Запад (Балканите), когато ромеите под властта на император Роман II (959—963) трябвало да използват значителни усилия за спирането на маджарските нападения. Какво било мястото на България в тези събития? Дали българското население изживявало същия ужас от унгарските погроми, както и ромейското на юг от него? Или отново, както през 30-те и 40-те години на X в., придвижването на маджарите през Дунав и Via Dingidunum ставало със съгласието и дори с материалната подкрепа на българите? Последният вариант е по-възможен главно поради логиката на последвалите малко по-късно събития, засягащи пряко българо-унгарските и българо-византийските отношения. В подкрепа на това мнение биха могли, макар и косвено, да послужат следните допълнителни сведения:

 

1. В третата гръцка редакция на пророчествата на св. Псевдо-Методий Патарски от X—XI в. се съдържа едно твърде интересно видоизменение на текста:

 

„Защото като било унищожено царството на македонците и египтяните, царете на варварите, т. е. турки и българи, се надигнали срещу ромеите, но и те били сразени от ромейското царство." [34]

 

Въпреки че според Д. Моравчик в това известие са отразени по-ранни събития — VII—VIII в., като под „турки" биха могли да се разбират хазарите [35], според мен е твърде възможно то да отразява и по-актуални събития — от третата четвърт на X в., като под „турки" се имали предвид маджарите. Освен това досега не е известно българи и хазари да са действали поне веднъж съвместно срещу Византия [36].

 

2. В едно стихотворение за стратега Катакалон, писано от неизвестен автор, се казва, че същият стратег на тесалийците, който живял по времето на василевсите Константин и неговия син Роман, „ломеше... стрелите на скитите хуни" [37]. Този текст е предизвикал много оспорвана дискусия. Румънският учен Н. Бънеску приема, че под „скити" се имали предвид българите, а под „хуни" — маджарите, но датира тяхното евентуално нападение по времето на император Константин IX Мономах през XI в. [38] Унгарският византолог Д. Моравчик приема същата етническа идентификация, но датира събитието по времето на император Роман II през 959—961 г. [39] Г. Цанкова-Петкова смята обаче, че под термина „скитите хуни" се имали предвид само българите и датира събитието в средата на X в. [40] От всички тези мнения според мен най-убедително е становището на Моравчик, тъй като, от една страна, през XI в. не е имало „василевси Константин и негов син Роман" (Роман III Аргир не е син на Константин VIII, Константин IX Мономах не е имал син Роман, а Роман IV Диоген не е син на Константин X Дука); от друга

 

76

 

 

страна, не е известно българите да са воювали самостоятелно срещу Византия по времето на Константин VII и неговия син Роман II (944—963). Или, макар и твърде неясно, този текст би могъл да има предвид съвместни действия на българи и маджари или самостоятелни действия само на унгарците срещу Византия през 959—961 г.

 

3. Във византийския военен трактат от X в. „Книга за военното изкуство" се казва, че

 

„доместикът на граничните военачалници е нужно да има съгледвачи не само за българите, но и за останалите съседни народи, сиреч за печенезите, турките (маджарите) и русите, та никак от техните намерения да не остане скрито за нас" [41].

 

Независимо дали авторът на трактата е Никифор Уран или някой друг, независимо дали той е писан по времето на император Никифор II Фока (963—969) [42], или в периода 991—995 г. [43], или най-общо по времето на император Василий II (976—1025) [44], прави впечатление, че заедно с българите за потенциални врагове по северозападните граници на империята са смятани маджари, печенези и руси. Като се има предвид, че това произведение е написано като плод на личен опит, нищо чудно той да е придобит по време на събитията през 959—961 г.

 

Следователно през разглеждания период унгарците отново нападали ромейските предели с посредничеството и сътрудничеството на българите, макар че това едва ли било афиширано. То обаче не можело да не доведе рано или късно до обрат в отношенията между българите и ромеите, и то главно заради маджарите.

 

През 967 г. отношенията между България и Византия били официално прекъснати, с което между двете държави започнал конфликт, завършил след повече от половин столетие с подчиняването на българите [45]. Въпреки някои разногласия около причините за този обрат, все повече се налата мнението, че той бил предизвикан от промяната във външната политика на България: тя се ориентирала към явно и трайно споразумение и съюз с унгарците, в което ромеите видели заплаха за своите интереси на Балканите [46].

 

Това намира потвърждение в обстоятелството, че след военните демонстрации на император Никифор II Фока срещу България в Тракия, той изпратил писмо на цар Петър, в което поставял едно-единствено условие — българите да не допускат маджарите да преминават през Дунав и да нападат ромейските предели [47]. Едва ли може да има съмнение, че подобно искане целяло разрушаването на българо-унгарския съюз, подновен отново през 965/966 г. [48] Този път обаче, разчитайки на съюза си с унгарците, цар Петър не се подчинил и отхвърлил византийското искане [49]. Последвали реални действия

 

77

 

 

на маджарите срещу Византия, които засегнали главно дн. Егейска Македония.

 

Най-важните сведения за това ни дава Лиутпранд в Legatio:

 

„По време на обсадата на Бари (968 г.) един отряд от 300 унгарци пленил при Солун 500 гърци, които били отправени към Унгария." [50]

 

Малко по-нататък той съобщава, че когато на 27 юли с. г. самият Лиутпранд поискал да напусне Константинопол и да отиде в Италия, той бил предупреден, че придвижването му е невъзможно, тъй като „сарацините са блокирали морето, а унгарците — сушата" [51]. Твърде интересно е и едно по-общо известие в най-старата руска хроника „Повесть временных лет" за маджарите след настаняването им в Централна Европа, въпреки че сведението трудно би могло да се датира в посочената година (6406/898):

 

„И започнаха унгарците да воюват срещу гърците, като пленяваха Тракийската и Македонската земя до самия Солун." [52]

 

Тези сведения показват, че през 968 г., а и по-късно маджарите лоялно изпълнявали своите съюзнически задължения към българите, като водели активни военни действия срещу ромеите в Македония и Тракия. На практика те установили пълен контрол върху пътя Via Egnatia, което не позволило на Лиутпранд да се придвижи от Константинопол до Адриатическото крайбрежие.

 

Особено показателно е известието на Леон Дякон за думите на българските пратеници пред Никифор II Фока след първото нападение на русите над България през лятото на 968 г.:

 

„Те добавили, че ако [императорът] им помогне, той би удържал победа над таврите (русите), а после над всички, против които би изпратил ромейска войска." [53]

 

Не се ли съдържа тук явен намек, че именно от българите зависело доколко маджарите ще продължават да създават напрежение за Византия и да блокират пътищата на Тракия и Македония? Мисля, че последвалите събития дават потвърждение на това.

 

През 969 г. руският княз Светослав отново се появил на Балканския полуостров, като успял да завладее цяла Източна България и да настъпи в Тракия, завземайки Пловдив [54]. Новият византийски император Йоан I Цимиски, който на 11 декември с.г. чрез заговор лишил от престола Никифор II Фока, направил опит по мирен път да отклони русите от по-нататъшни военни действия, но този ход се оказал безуспешен [55]. Най-големи подробности за развитието на събитията, които засягат пряко отношенията на България с маджари и печенези, дава Скилица:

 

„А русите и вождът им Светослав, като научили за преминаването на ромейската войска (в Тракия), споразумели се с поробените вече българи, а след това привлекли още и

 

78

 

 

за съюзници (προσειλζφότες δε καὶ συμμάχους) печенезите и живущите на запад в Панония турки (маджари)" [56].

 

Почти същото твърди и Зонара [57]. Малко по-различно, но в подобен смисъл е и съобщението на съвременника на събитията Леон Дякон:

 

„Тавроскитите (русите) като чули за тяхното преминаване (на ромеите в Тракия — б. а.), отделили една част от своята войска, присъединили към нея войска от хуни (унгарци) и мизи (българи) и я изпратили срещу ромеите." [58]

 

Малко по-нататък същият хронист говори за всички противници на ромеите под общото име „скити" [59].

 

Тези известия предизвикали различни и противоречиви оценки за ролята на маджари и печенези във въпросните събития. Например В. Златарски не се съмнява, че Светослав успял да привлече и унгарците на своя страна, но изразява резерви, че същото било сторено спрямо печенезите [60]. Р. Браунинг неправилно според мен приема, че още при повторното си навлизане в България Светослав бил придружаван от маджарски и печенежки наемни дружини [61]. Още по- далеч отива А. Н. Сахаров: според него изграждането на въпросната антивизантийска коалиция от Светослав включвало значителна предварителна подготовка, подпомогната преди всичко от традиционните дружески отношения на Киевска Русия с унгарци и печенези по това време [62]. Тези изводи не намират потвърждение в изворите.

 

Повечето изследователи приемат най-общо, че маджарите и печенезите участвали в последвалата битка при Аркадиопол като съюзници на руския княз Светослав [63]. Досегашните изследвания обаче показват, че руско-унгарските отношения по това време били твърде хладни и обтегнати [64]. Особено враждебни били отношенията на Светослав с печенезите, което повдига един неразрешим на пръв поглед въпрос — как е възможно през 968 г., вероятно под българско внушение, печенезите да заплашват самия Киев, след по-малко от година като съюзници на довчерашния си противник да се сражават за него в България и Византия, а не след дълго пак по българско внушение да погубят киевския княз [65]? Трудно ми е да допусна, че докато срещу Киев действали едни печенези, в Тракия действала друга група техни сънародници, която нямала нищо общо с първите и т.н. Възможното обяснение на този парадокс може да се крие в обстоятелството, че участието на маджари и печенези в сражението при Аркадиопол се дължало преди всичко на техния съюз с българите, които били в този момент под военното ръководство на киевския княз [66].

 

Основания за това дават някои особености от анализа на гръцкия текст за въпросните събития у Скилица и Зонара. И двамата

 

79

 

 

хронисти употребяват глагола προσειλζϕότες смисъл „привличам към някого впоследствие", или след някакво предходно действие [67]. Скилица употребява и съюза δε καὶ, чието значение в повечето случаи е „още и" [68]. По този начин може би двамата хронисти искали да подчертаят, че привличането на унгарци и печенези в анти-византийската коалиция било възможно само след споразумение с българите. А това означава, че съюзните отношения между България и маджарите продължавали да съществуват.

 

За това, че унгарците едва ли били съюзници на Светослав през 968—971 г., а при Аркадиопол действали по-скоро като съюзници на българите, свидетелстват думите на Скилица по повод на обсадата и щурма на Доростол от войските на император Йоан I Цимиски срещу русите през 971 г.:

 

„Варварите търпели големи несполуки във войната, пък и нямали и никаква надежда за военна помощ, защото сънародниците им били далече, а и пограничните варварски народи им отказвали помощта си, защото се страхували от ромеите." [69]

 

Напълно е възможно русите да са искали някаква помощ от маджарите, която обаче била отказана именно поради традиционния българо-унгарски съюз, по подобие на случая с печенезите.

 

Съществуват някои свидетелства, които позволяват да се допусне, че византийците разширили своята власт, макар и за кратко време след 971 г., върху всички или почти всички северни български територии [70]. Ето защо трудно може да се даде отговор на въпроса, как българските пратеници на Комитопулите достигнали до Кведлинбург през 973 г. и били представени на стария император Отон I заедно с унгарските [71]. Според мен съществуват няколко варианта за неговото разрешаване:

 

1. Северозападните български територии (Сремска, Белградска, Браничевска, Видинска, а може би и Раска) били освободени от Комитопулите още през 972—973 г. [72];

 

2. Възможно е Сремска и Белградска области да не са завладявани изобщо от ромеите след 971 г. (липсват категорични доказателства против подобно твърдение) и българските пратеници до Отон I да са изпратени по заповед на Комитопулите, или да са предприели това самостоятелно именно от тези територии;

 

3. Българските пратеници били изпратени от Комитопулите от Средецката област или някоя друга част на Македония по друг, безопасен коридор през земите на сърби и хървати до унгарците и германците.

 

Който и от посочените три варианта да е бил осъществен, решаваща в случая се оказала приятелската позиция на маджарите спрямо България и тяхната подкрепа за осъществяването на българското

 

80

 

 

пратеничество до Кведлинбург през 973 г. Едва ли е случайно обстоятелството, че унгарските и българските пратеници били представени заедно на Отон I.

 

Следващите известия, засягащи българо-унгарските отношения, се отнасят към края на X и началото на XI в., когато центърът на Първото българско царство се изместил на югозапад към Македония и след смъртта на българския цар Роман (976—997) единствен легитимен владетел на българите останал Самуил (997—1014) [73]. Още в началото на управлението си (вероятно през 997—1000 г.) той решил да уреди отношенията си с маджарите, оженвайки своя син и наследник Гаврил-Радомир за дъщерята на унгарския княз Геза (971—997) и сестра на първия унгарски крал св. Стефан I (997—1038) [74].

 

Досега в историческата наука причините за този брачен и политически съюз, който се оказал твърде нетраен, се коментират съвсем бегло. В. Златарски, без да се основава на конкретни сведения, смята, че този брак скрепил мирен договор между цар Самуил и маджарите, след като ги отблъснал от Сремската област [75]. Според Й. Венедиков така България и Унгария си разпределяли сферите на влияние в Банат и Трансилвания [76]. Други търсят в този брак залог за мир, който бил нужен повече на българите, осигурявайки им спокойствие от северозапад [77]. Всъщност няма основания да се предполага, че мирните и приятелски отношения между българи и маджари били нарушавани през периода 973—997 г. [78] Явно и сега, както в началото на управлението на цар Петър I, е налице подновяване на българо-унгарския съюз, скрепен от брачната връзка между двата владетелски дома.

 

Брачната връзка, а оттам и политическият съюз между българи и маджари в края на X в. се оказали нетрайни. Според добавките на Михаил Деволски върху Виенския ръкопис на „Йсторията" от Йоан Скилица престолонаследникът Гаврил-Радомир намразил първата си жена „по неизвестни причини и я прогонил, когато вече била бременна от него" [79]. Това станало вероятно през 1000—1001 г., тъй като после Гаврил-Радомир се оженил за „хубавата ларисчанка Ирина", която му родила син не по-късно от 1002 г. [80]

 

Кое предизвикало бързата и рязка промяна на българо-унгарските отношения при Самуил? Дали вината била само на емоционалния и темпераментен престолонаследник, който като че ли забравил, че за един истински държавник е недопустимо да следва своите сърдечни чувства? Или причините били по-дълбоки и днешните изследователи трябва да ги търсят между редовете на сухите и лаконични сведения или в неясните податки на други извори. За

 

81

 

 

щастие, съществуват и такива, макар и косвени известия, които позволяват да се хвърли известна светлина върху този проблем.

 

В Житието на св. Атанасий Атонски има един интересен откъс, в който се говори за времето, когато император Василий II „установил войските си в Македония, като готвел война срещу варварите" [81]. Това време било не по-късно от 5 юли 1002 г. — датата, на която неговият автор умрял [82]. В същия откъс се говори, че монасите, като вървели към лагера на императора,

 

„попаднали в ръцете на турки (маджари), които не били неприятели, а подчинени на великия император, понеже се страхували от неговото копие, и приели мир, който не им бил по сърце. [Монасите] станали тяхна плячка също като на неприятели (били съблечени голи и изоставени — б. а.)." [83]

 

Това сведение е коментирано съвсем накратко от Д. Моравчик. За него проблемът се състои в това, дали става дума за редовни унгарски войски или за формирование от т. нар. „вардариоти", без да се даде конкретен отговор [84]. В случая явно се говори за маджарска войскова част, която трябвало да се присъедини към византийската армия или изпълнявала отделна операция по нареждане на императора. И двата случая обаче биха могли да са възможни, само ако между Василий II и унгарците вече е бил сключен договор за военнополитически съюз, насочен главно против българите. Като се има предвид датировката на житието, става ясно, че този договор е сключен не по-късно от 1000—1001 г. [85] Или унгарско-византийското споразумение съвпадало по време с изгонването на маджарската принцеса, както и с ромейското настъпление към северните български територии — Плиска, Велики Преслав и отвъд Дунавската делта [86]. Въз основа на сведението от Житието на св. Атанасий Атонски може да се направи изводът, че унгарският крал вероятно предоставил свои отряди на император Василий II още през 1001 г. за офанзивата му към Южна Македония, в резултат на която българите превзели крепостите Верия, Колидрон, Сервия и Воден [87]. Всичко това показва, че инициативата за разтрогването на политическия брак между Гаврил-Радомир и унгарската принцеса едва ли дошла от страна на българите. По-скоро тя била следствие от сключването на византийско-унгарския съюз, причините за който все още не са достатъчно изяснени.

 

Тези изводи намират потвърждение и в други сведения. Особено важен и подробен е един западен латински извор, според който унгарският владетел сключил съюз с Византия срещу българите непосредствено след като получил кралската корона от легата на папа Силвестър II на Коледа — 25 декември 1000 г. [88]:

 

„Кралят на Панония Стефан, който от езичник станал Христов последовател, се придържал

 

82

 

 

към истинската вяра и бил истински предан служител на Бога. Когато обаче избухнали войните, които варварите обявили на императора на Константинопол, императорът на Константинопол се съюзил със същия Стефан, за да воюва срещу варварите. С негова подкрепа той покорил неприятелски настроената Цезария (Cesarie). Но когато константинополци плячкосвали и ограбвали богатствата на града, истинският християнин Стефан отвърнал мисълта си от грабежа. Влизайки в храма на св. Георги, той отнесъл мощите, които намерил там (на св. мчк Георги, на преп. Николай, епископ на Смирна и др.), като добър християнин ги тачил и пазил с почит през целия си живот." [89]

 

При анализа на това известие мненията на учените се разделят главно по два въпроса: за датировката на събитието и за идентификацията на крепостта, превзета с помощта на маджарите. Някои датират събитието в 1004 г. и го свързват с първото превземане на Скопие от войските на Василий II [90]; други го търсят в събитията през 1015 г. и превземането на Охрид [91]; не липсват и отделни, не съвсем обосновани опити за локализиране на въпросния град [92]. Бих искал още веднъж да обърна внимание, че наличието на съюзнически унгарски части във византийската войска, действаща в Македония през 1001 — 1002 г., едва ли би могло да бъде оспорвано. Ето защо датировката на превземането на града Cesarie от византийски и унгарски войски може да се изтегли малко напред — в 1002—1003 г. [93] Що се отнася до локализацията и идентификацията на въпросния град съм съгласен с учените, които приемат, че става дума за Скопие. Описанието на мощите в храма на св. Георги, които маджарите отвлекли, визира построения от цар Роман манастир „Св. Георги Бързи" на Виргино бърдо в Скопие [94]. Названието Cesarie на града в латинския извор не е случайно: неговият превод на български като „Царски град" може би намира обяснение в сведенията на изворите, че именно Скопие бил седалище на цар Роман по време на управлението му [95], като е възможно дори градът да изпълнявал функциите на столица на България през този период [96].

 

Редица изследователи намират връзка между участието на унгарците във военните кампании на Василий II срещу българите и сведенията на някои унгарски латиноезични извори за борбата на крал св. Стефан I срещу самостоятелния български владетел Ахтум (Айтон), чиито земи обхващали части от Трансилвания и Банат [97]. И тук мненията на учените се разделят: според едни Айтон станал съюзник на Самуил, но също бил победен главно от войските на унгарския крал през 1002—1005 г. [98]; според други Айтон вероятно имал български произход, още повече че бил православен, но станал

 

83

 

 

съюзник на Василий II, помагайки му за превземането на Видин през 1002 г.; конфликтът му с унгарския крал, завършил с покоряването на неговите земи от маджарите, се датира по-късно — през 1028—1030 г. [99] Според мен тези сведения отразяват най-общо унищожаването на едно от последните отвъддунавски български владения в Банат и Трансилвания от унгарците към началото на XI в. [100] Твърде е възможно обаче именно маджарските аспирации към тези владения да са една от основните причини за прекъсването на българо-унгарския съюз в началото на XI в.

 

Допустимо е българският цар Иван Владислав (1015—1018) да потърсил помощта не само на печенезите, за което ни съобщава Скилица [101], но и на маджарите и на други съседни народи, за да спре последната офанзива на Василий II. Известно основание за подобно твърдение дават думите на Продължителя на Георги Монах:

 

„Обаче българският цар (Иван Владислав) не пожелал да се смири, нито да престане и да понесе сполетялото го зло, но след много дни събрал останалата войска. Той проводил да повикат войски и от други племена и пристигнал при императора да си отмъсти..." [102]

 

Сега в българската историография се приема, че дипломатическата акция на Иван Владислав за привличане на печенезите не се осъществила [103]. В „Житието на крал св. Стефан" и други унгарски извори обаче се говори за група печенези, които напуснали България и намерили убежище в Унгария, особено след застъпничеството на самия крал [104]. Това събитие, датирано непосредствено след 1018—1019 г. [105], досега не е било подробно коментирано в историческата литература. Според мен тази информация заслужава повече внимание и дава възможност да се изкажат някои интересни предположения:

 

1. Печенежки отряди все пак пристигнали в България с посредничеството на пернишкия войвода Кракра, за да окажат подкрепа на цар Иван Владислав;

 

2. Печенежката помощ или закъсняла, или самите печенези също претърпели поражение от византийците, а останалите живи след сражението се отправили към Унгария;

 

3. Въпреки че били посрещнати враждебно от маджарското население и част от аристокрацията, поради продължителния конфликт между двата народа особен интерес предизвиква позицията на крал Стефан I. Тя може да означава, че в политиката на Унгария към България и Византия настъпила известна промяна — вероятно кралят не откликнал на призива на Иван Владислав за помощ, но притеснен от нарушаването на баланса с установяването в съседство на мощното имперско присъствие, той проявил към българите

 

84

 

 

доброжелателен неутралитет. В противен случай засвидетелстваната в неговото „Кратко житие" благосклонност към бягащите от България печенези в противовес на общественото мнение е трудно обяснима.

 

Така завършва този немалък и важен период от българо-унгарските отношения през Средновековието, които изиграли важна роля в историческото развитие на Първото българско царство.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ IV ГЛАВА

 

1. Thеоph. Соnt., p. 4129–16 (ГИБИ, V, 135–136;  Продолжатель Феофана, с. 171);  Symeon Magister, p. 74014–16 (ГИБИ, V, с. 182);  L. Gram., 315—316 (ГИБИ, V, с. 167);  G. Mon. Соnt., р. 830 (ГИБИ, VI, с. 150);  Хроника Георгия Амартола, с. 5512–13;  I. Scyl., р. 222, (ГИБИ, VI, с. 255).

 

2. История на България, 2, с. 370;  Fine. Early Balkans, p. 161;  Византийските василевси, с. 246.

 

3. Сsuday. Die Geschichte der Ungarn, S. 86.

 

4. Runciman. Romanus Lacapenus and his Reign, p. 97;  Първо българско царство, с. 140.

 

5. Finе, J. V. A. A Fresh Look at Bulgaria under Tsar Peter (927—969). — BS, 5/1–2, (1978), p. 89;  Early Medieval Balkans, p. 161.

 

6. Дринов. Южные славяне и Византия в X веке, с. 497.

 

7. Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 54 (с подробно цигиран извор);  Göckenjan. Hilfsvölker, S. 90;  Makk. Les relations hungaro-byzantines aux Xe— XIIe siècles, p. 12.

 

8. Th. Соnt., 422—423, (ГИБИ, V, 138—139;  Продолжатель Феофана, с. 175);  Sуm. Mag., p. 7481–4;  L. Gram., p. 32317–19 (ГИБИ, V, с. 168);  G. Mon. Соnt., 84019—8415 (ГИБИ, VI, с. 153);  Хроника Г. Амартола, с. 6014–15;  I. Sсуl., р. 22880–84.

 

9. Мутафчиев. Маджарите и българо-византийскнте отношения през третата четвърт на X в., с. 453;  в този смисъл са и разсъжденията на: Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 14;  Рънсиман. Първо българско царство, с. 146;  Wоzniak. Byzantium, the Pechenegs and the Rus', p. 308;  Makk. La relations hungaro-byzantines aux Xe—XIIe siècles, p. 12;  Antonopoulos. Byzantium, the Magyar Raids, 258—259.

 

10. Златарски. История, 541—542.

 

11. Lüttiсh. Die Ungarnzügen. 145—146;  Féher. Bulgarisch-ungarische Beziehungen, S. 140;  Цyxлев. История на град Видин, с. 90;  Гюзелев, В. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. — ИП, 24/6, (1968), 43—45;  Göckenjan. Hilfsvölker, S. 95;  Коледаров, П. Цар Петър I. — ВИС, 51/4, (1982), с. 200;  Fine. Early Balkans, 162—163.

 

12. Острогорски, Г. Порфирогенитова хроника српских владара. — ИЧ, 1/1—2, (1948), 28—29;  DAI, II, Commentary, р. 136 (928/929);  Максимовић, Љ. Структура 32 главе списа De administrando imperio. — ЗРВИ, 26, (1982), с. 31;  Константин Багрянородный, с. 382, бел. 52;  Вelke, Sоustаl. Konstantinos Porphyrogennetos, S. 178, A. 385.

 

13. Златарски. История, I/2, 540—541;  Runciman. Romanus Lacapenus, p. 103;  Първо българско царство, с. 145 (933 г.);  Hóman. Geschichte, S. 117;  Finе. Early Balkans, p. 159.

 

85

 

 

14. DAI, I, § 32, 132—145, p. 158—161;  Багрянородный, К. 144—149;  Belke, Sоustаl. Konstantinos Porphyrogennetos, S. 178, A. 386.

 

15. Трудно ми е да се съглася с необоснованото предположение в коментара на К. Багрянородный (с. 382, бел. 53) за възможно сближение между Чеслав и цар Петър с цел организирането на съвместен отпор срещу унгарците.

 

16. Шишић. Летопис попа Дукљанина, с. 316 (текст), 440—441 (коментар).

 

17. Дринов. Южные славяне, 575—576;  Hóman. Geschichte, I, S. 142;  Fine. Early Balkans, p. 160;  Историја српског народа, I, с. 166, бел. 2. Не особено убедително средновековната област Срем, а оттам и сръбско-маджарският конфликт, завършил със смъртта на Чеслав, се локализират в дн. Северна Босна, между реките Дрина и Босна, южно от р. Сава.

 

18. Thеоph. Соnt., 43022—4315 (ГИБИ, V, с. 139;  Продолжатель Феофана, с. 178);  Sуm. Mag., 75523—7567;  L. Gram., р. 3253–6;  G. Mon. Соnt., р. 8449–13 (ГИБИ, VI, с. 153);  Хроника Г. Амартола, с. 625–8,;  I. Sсуl., p. 23155–57.

 

19. Мутафчиев. Маджарите, 454—455.

 

20. Кristó. Die Arpadendynastie, S. 24.

 

21. Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 56;  Сsuday. Die Geschichte, S. 88 (944 г.);  Воgyay. Ungarnzüge gegen und für Byzanz, 35—36 (заедно с печенезите?);  Antonopoulos. Byzantium. the Magyar Raids, p. 260.

 

22. Според коментара в ГИБИ (V, 232—234) това маджарско нападение би следвало да се датира 10—12 години след сключеното примирие между цар Симеон и император Роман I, т. е. към 934 г.; по-несигурен в датирането е Antonopoulos (Byzantium, the Magyar Raids, 257—258);  според Д. Моравчик и последния издател на разглеждания извор унгарското нападение през Македония и Елада до Атика и Корнит трябва да се датира през 943 г. (срв. Sоfianоu. Ὄσίος Λουκάς, σ. 49).

 

23. Златарски. История, I/2, с. 543;  Runсiman. Romanus Lacapenus, 107—108;  Hóman. Geschichte, I, S. 132;  Mоravсsik. Byzantium and the Magyars, p. 56;  Ripoсhe. Constantine VII Porphyrogènète, 3—4;  Византийските василевси, с. 243. 141.

 

24. Sсуl., р. 23959–76.

 

25. Мутафчиев. Маджарите, с. 456;  Старият друм през „Траянови врата", с. 500;  Hóman. Geschichte, I, 146—147;  Moravcsik. Byzanlinoturcica, I, 338—339;  The Role of the Byzantine Church in medieval Hungary. — ASEER. 6, (1947), 136—137 (Studie byzantina, 327—330);  Byzantium and the Magyars, 56—57;  Györffy. Le rôle de Byzance dans la conversion des Hongrois, 174—175;  Ripoсhe. Constantine VII Porphyrogènète, p. 5;  Bogay. Ungarnzüge gegen und für Byzanz, 36—37;  Antonopoulos. Byzantium, the Magyar Raids, 262—266.

 

26. Arbagi. Byzantium, Germany, the Regnum Italicum and the Magyars in the Tenth Century, 45—46. За поражението на унгарците при Лехфелд вж.  Fasoli. Le incursione ungare, 209—212;  Bogay. Lechfeld — Ende und Anfang, 60—61;  Кristó. Arpadendynastie, S. 26.

 

27. Thеоph. Соnt., 46219—4637 (ГИБИ, V, с. 139) — 948 г. Същото се приема от  Мутафчиев. Маджарите, с. 455;  Продолжатель Феофана, с. 191 — 959 г.; тази датировка се застъпва от Moravcsik. Byzantinoturcica, I, S. 542;  Byzantium and the Magyars, p. 58;  Воgyay. Ungarnzüge, S. 38;  Makk. Le relations aux Xe—XIIe siècles, p. 13;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 26;  Antоnоpоulоs. Byzantium, the Magyar raids, p. 261;  Византийските василевси, с. 244;  G. Mon. Соnt., p. 8539–16 (ГИБИ, VI, с. 153) — 958 г.; това се приема от:  Myтaфчиев. Маджарите, с. 457;  Златарски. История, I/2, 567—568;  История на България, 2, с. 372; само Lüttiсh. Die Ungarnzügen, S. 148 — Великден 960 г.

 

28. L. Diac., 1819—1915 (ГИБИ, V, c. 246;  Леон Диакон, 14—15).

 

86

 

 

29. Мутафчиев. Маджарите, 457—458, бел. 38. За Леон Фока срв. Ћурић, Ив. Породица Фока. — ЗРВИ, 17, (1976), 253—254; Сhaynеt, J.-C. Les Phocas. — In: Dagron, G. H. Mihâеsсu. Le traité sur la guérilla de l'empereur Nicéphore Phocas (963—969). Paris, 1986, 301—306.

 

30. Lemerle. La Vie de Saint Athanase l'Athonite, p. 74, n. 47.

 

31. Pеtit, L. Vie de Saint Athanase l'Athonite. — Annalecta Bollandiana, 25, (1906), 23—24.

 

32. Mоravсsik. Byzantinoturcica, I, S. 399, 555.

 

33. Thеоph. Соnt., p. 48013–17 (ГИБИ, V, с. 139) — 962 г.; това датиране се застъпва от  Златарски. Истории, I/2, с. 568;  История на България, 2, с. 374;  Продолжатель Феофана, с. 198 — 961 г.; датировката се приема от повечето изследователи:  Мутафчиев. Маджарите, с. 458, бел. 38 (ранната пролет на 961 г.);  Makk. Les relations aux Xe—XIIe siècles, p. 13;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 26;  Antonopulos. Byzantium, the Magyar Raids, p. 262.

 

34. Lоlоs. Pseudo–Methodius, X, 5, p. 3715–18 (ГИБИ, V, с. 68);  Истpин, В. Откровение Мефодия Патарского и апокрифические видения Даниила в византийской и славяно-русской литературах. М., 1897, 98—99.

 

35. Moravcsik. Byzantinoturcica, I, S. 426.

 

36. Димитров. Болгария и хазары в VII—VIII вв., 47—66. Твърде показателно е и обстоятелството, че в староруския превод на „Откровението" вместо „турки" стои „оугорьско" (Истpин, В. Откровение, с. 92, 108).

 

37. Lampros, В. Εἰς στρατηγὸν Κατακαλὼν, σ. 5310–18 (ГИБИ, V, с. 306).

 

38. Вânеsсu, N. Un duc byzantin du XIe siècle: Katakolon Kèkaumenos. — Bulletin de la section historique de l'Academie Roumanie, II, (1924), 27—28.

 

39. Moravcsik. Byzantinoturcica, I, S. 231.

 

40. ГИБИ, V, с. 306, бел. 5.

 

41. De re militari liber. — In: Dеnis. Three Byzantine Military Treatises, § 18, 24—28, p. 292—293 (ГИБИ, V, с. 279).

 

42. Цанкова-Петкова, Г. — ГИБИ, V, с. 277;  Vári, R. Incerti scriptores byzantini saec. X. Liber de re militari. Leipzig, 1901 (Nachdruck: Bibi. Teubn. Stuttgart, 1970), p. XI.

 

43. Кулаковский, Ю. Новоизданный византийский трактат. — ВВ. 7, (1900), с. 607;  ВВ. 10, (1903), с. 63;  BZ, 11, (1902), S. 555.

 

44. Dennis. Three Treatises, 242—243;  Кучма, В. Византийские военные трактаты VI—X вв. как источники по истории военного искусства Византийской империи. — Ученные записки Уральского государственного университета. 534, Свердловск, 1966, 46—47;  Трактат „De velatione bellica". Проблемы жанра и основного содержания. — В: Византия и средневековый Крым, 56—61.

 

45. История на България, 2, с. 389 сл.

 

46. Тивчев, П. За войната между България и Византия през 967 г. — ИП, 25/4, (1969), 83—85;  The Cambridge medieval history, IV/1, 513—514;  Ostrogorsky. Geschichte. 242—243;  Ивaнов, С. А. Византийско-болгарские отношения в 967 г. — ВВ, 42, (1981) с. 100: изразява съмнение за наличието на българо-византийски конфликт, но признава, че България вероятно е влизала в създадената вече анти-византийска коалиция, която включвала още германци и маджари.

 

47. I. Sсуl. 27623—27727;  I. Zon., р. 512 (ГИБИ, VII, с. 179).

 

48. Според мен е неоснователна критиката на П. Мутафчиев (Маджарите, 463—470) срещу В. Златарски (История, I/2, 570—571): според първия походът на Никифор II срещу България през 967 г. не последвал, а предхождал сключването на българо-маджарски съюз. Но ако това е така, обвинението на императора срещу цар Петър губи своя смисъл, а оттам отпада и основната причина за конфликта. Не е сигурно

 

87

 

 

обаче дали още през 966 г. унгарците нападнали Византия, за което може би говори Яхъя според В. Златарски.

 

49. История на България, 2, 389—390. Трудно ми е да приема оценката на В. Златарски (История, I/2, с. 588), че съюзът на маджари и българи имал фатални последици за последните. Едва ли основната причина за упадъка и последвалото падане на България под византийска власт трябва да се отдава само на този съюз.

 

50. Liudprandi. Legalio. р. 56415–17 (текст), p. 56519–21 (немски превод); според П. О. Карышковский (К истории балканских войн Святослава, с. 243) унгарското нападение над Солун станало през март 968 г.

 

51. Liudprandi. Legatio, р. 56424–29 (текст), p. 56534–37 (немски превод);  Мутафчиев. Маджарите, с. 459;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 59;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 26;  Antоnоpоulоs. Byzantium, the Magyar Raids, p. 55;  вж. за мисията на Лиудпранд: Lеуsеr, К. The Tenth Century in Byzantine-Western Relalionship. — In: Relations between East and West in the Middle Ages. Edinburgh, 1973, 47—48.

 

52. ПВЛ, c. 33, 134.

 

53. L. Diаc., p. 80 (ГИБИ, V, с. 250;  Диакон, Л. с. 45). Трудно ми е да се съглася с думите на П. О. Карышковский (К истории, 242—243), че сведенията на Лиудпранд за българското посолство в Константинопол свидетелствали за мирните и съюзни отношения между България и Византия по това време (968 г.). Не е ли това всъщност своеобразна дипломатическа стъпка от позиция на силата, която българите предприели, за да принудят ромеите да преговарят; от друга страна, същият автор е принуден да изтъкне забележителното обстоятелство, че и след маджарското нападение при Солун до края на юли с. г. пътищата в Тракия и Македония били все още блокирани от унгарците.

 

54. История на България, 2, с. 390; за края на тази война и сключения между Йоан I и Светослав мирен договор вж.:  Dujčеv, Iv. Pinax Rhôs. — Byz., 41, (1971), 59—68 (Medioevo, IV/1, No XXIII).

 

55. История на България, т. 2, с. 393;  Ostrogorsky. Geschichte, 243—245;  Византийските васклевси, с. 259.

 

56. I. Scyl., p. 28814–22.

 

57. I. Zon., p. 52315–20 (ГИБИ, VII, с. 180).

 

58. L. Diac., p. 10818–21 (ГИБИ, V, с. 255;  Л. Диaкон, с. 58).

 

59. L. Diаc., 109—110 (ГИБИ, V, с. 256;  Л. Диакон, 58—59).

 

60. Златарски, В. История, I/2, 603—604, бел. 2.

 

61. Browning. Byzantium and Bulgaria, p. 72;  Wоzniak. Byzantium, the Pechenegs and the Rus', p. 310.

 

62. Сaxapов, A. H. Дипломатия Святослава. M., 1991, с. 158. Особено ми е трудно да се съглася с необоснованото твърдение на автора, че маджарите били в съюз със Светослав още през 968 г., когато техният отряд чакал русите при Днестър, а по-късно при нападението си достигнал до Солун (sic!).

 

63. Lüttich. Die Ungarnzüge. 148—149;  Божилов. България и печенезите, с. 60;  История на България, 2, с. 393;  Воgуау. Ungarnzuge gegen und fur Byzanz, S. 38;  Makk. Les relations aux Xe—XIIe siècles, p. 13;  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 26;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 16—17.

 

64. Vernadsky. Lebedia, 22—24;  Essais sur les origines russes, I, Paris, 1959, 164—165;  Шушарин (Русско-венгерские отношения в IX в., 131—179) разглежда сведенията на Унгарския аноним и другите западни и източни извори за отношенията между руси и маджари, стремейки се безуспешно да докаже, че в края на IX в. унгарците преминали безконфликтно покрай Киев, като е принуден да признае, че

 

88

 

 

сведенията за тяхната враждебност към русите се отнасят за X—началото на XI в.;  Пашуто. Внешняя политика, 49—50.

 

65. ПВЛ, с. 50/152. Трудно ми е да се съглася с хипотезата на Л. Н. Гумилев (Древняя Русь и Великая степь. М., 1989, 236—239), че нито българите, нито византийците били в основата на организираната от печенезите засада, която погубила Светослав, а това станало главно по внушение на жителите на Киев. Няма основания да се пренебрегват сведенията на самата ПВЛ (с. 51/153), че печенежкото нападение срещу Светослав било инспирирано главно от българите — жители на Велики (и/или Малки) Преслав.

 

66. Златарски. История, I/2, 593—603;  Мутафчиев, П. Русско-болгарские отношения при Святославе. — В:  Mутафчиев. Избр.произв., II, 233—251;  Иванов, C. A. Κοιρανός τῶν Βουλγαρῶν: Йоан Цимисхи и Борис II в 971 г. — В: Общественное сознание на Балканах в средние века, Калинин, 1982, 48—49.

 

67. В българския превод на ГИБИ (VI, с. 260) това място се превежда като „а освен това взели", което според мен изразява твърде общо действията на русите. В случая самата представка προσ- изразява последователност спрямо описаното предходно действие (споразумението с българите), а не едновременност, или още по-малко — предхождане (А Patristic Greek Lexicon, ed. by G. W. H. Lampe. Oxford, 1961, p. 1178: προσειληγοτας = take as helper, obtain assistance of/receive in addition).

 

68. Greek Lexicon of the Roman and Byzantine Periods, ed. E. A. Sophocles. New York—Leipzig, 1904, p. 347;  A Greek Lexicon, compiled by H. G. Lideil and R. Scott, Oxford, 1864, p. 275. В посочения български превод на ГИБИ значението на тази връзка изобщо не е взето предвид, а то би улеснило по-правилната интерпретация на текста.

 

69. I. Sсуl., p. 30520–23 (ГИБИ, VI, с. 270).

 

70. Дpинов, M. Началото на Самуиловата държава. — В: Дpинов. Избр. съч., I, с. 422;  Южные славяне, 552—553;  Цухлев. История на Видин, 94—95;  Калић- Мијyшковић. Београд у средњем веку, 33—34;  Историја српског народа, 1, с. 168;  по-особени са мненията на: Анастасијевић. Хипотеза о „Западној Бугарској", с. 11 (през 972—973 били завладени абсолютно всички български земи и Сърбия);  Йончев. Някои въпроси във връзка със Самуиловата държава, 39—41 (до лятото на 973 г. били завладени само североизточните български територии до р. Искър, останалите попаднали под формална византийска зависимост). Но обстоятелството, че Византия успяла за кратко време след 971 г. да установи своята власт върху поречието на Морава и Раската област, се потвърждава и от някои византийски оловни печати (Nеsbitt, J., N. Оikonomides. Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in the Fogg Museum of Art. Vol. 1. Washington, D. C., 1991, No 33.1, p. 100 (Йоан, протоспатарий и катепан на Рас — X в.); No 36а, р. 195—196 (Адралест Диоген, имп. протоспатарий и стратег на Морава — ок. 971 г.).

 

71. Златарски. История, I/2, с. 641;  История на България, 2, с. 398, 400;  Анастасијевић, Хипотеза, с. 10;  Болгария 973 года - Byzsl., 3, (1931), 108—109 (българските пратеници пристигнали в Кведлинбург благодарение и съвместно с византийското пратеничество?);  Йончев. Някои въпроси, 34—39 (пратениците до Отон I заминали от Североизточна България, която през март 973 г. още не била завладяна напълно от войските на Йоан I Цимиски?);  Döpmann, H.-D. Wechselbeziehungen zwischen Otto I. und den Bulgaren auf den Hintergrund der deutsch-byzantinischen Beziehungen. — In: Byzanz in der europäischen Staatenwelt (BBA, 49). Berlin, 1983, 47—51 (поради проблемите, които имала с арабите, византийската делегация преговаряла не толкова с Отон I, колкото с българите за сключване на примирие — дали именно тогава ромеите не отстъпили и заетите от тях северозападни територии?).

 

89

 

 

72. Византийската власт над северозападните български земи едва ли е продължила след 972/3 г. Показателна в това отношение е липсата на данни за евентуална византийска администрация в тези територии в Ескориалската тактика (Оikоnоmidès. Les listes de préseance byzantines, 263—267;  Tâpkоva-Zaimоva, V. L'administration byzantine du Bas-Danube (fin du Xe—XIe siècles). Tentatives au point. — EB, 9/3, (1973), 90—112;  L'administration byzantine au Bas Danube (fin du Xe-XIe s.). — Byzsl., 54. (1993), 95—101;  Божилов. Анонимът на Хазе, 185—196;  Бележки върху византийската администрация в Североизточна България през 971—1000 г. — В: Сб. в чест на акад. Хр. Христов. С., 1988, 18—27. От друга страна, трудно е да приема, че по начало резиденцията на Самуил била във Видин (Петров, П. Восстание Петра и Бояна. — Byzbg., 1, (1962), 130—132;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 32).

 

73. История на България, 2, 410—411.

 

74. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир, 146—147;  Златарски. История, I/2, с. 709 (свързва брака на Гаврил Радомир с дъщерята (неточно) на Стефан I с времето на похода срещу сърбите през 998—999 г.);  Vajay. Grossfürst Geysa von Ungarn, 46—47 (дава друга датировка на този брак — 986 г., по времето, когато бъдещата втора съпруга на Гаврил-Радомир била пленена в Лариса);  Илјовски. Византиско-унгарски сојуз, 85—86 (дава не особено обоснованата и произволна датировка 995—996 г.).

 

75. Златарски. История, I/2, с. 709 (същото у Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 50).

 

76. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир, 149—150.

 

77. История на България, 2, с. 411. В този смисъл са и разсъжденията на Дуйчев, който приема че в края на X в. сърбите и Византия сключили съюз на антибългарска основа (Съюз против цар Самуила. — В: Дуйчев. Проучвания върху Българското средновековие, 27—29).

 

78. Някои автори приемат дори, че крал Стефан I бил съюзник на българите срещу Византия чак до 1018 г. (Herczegh. Magyarország külpolitikája, p. 19).

 

79. I. Scyl., p. 409.

 

80. Пак там, с. 40996;  Венедиков. Първият брак, с. 146;  Vajау. Grossfürst Geysa, p. 75, п. 14: 988 г. (?);  Илјовски. Византиско-унгарски сојуз, 88—92. Като се опитва да докаже една предварително издигната теза (с. 81—82), авторът пропуска важни сведения от изворите (Житието на св. Атанасий Атонски), въздържа се от коментар на други (сведението за участието на унгарците в превземането на града — с. 97—98), за да достигне до неубедителните изводи, че съюзът между Самуил и Стефан I съществувал и в началото на XI в., като политическият брак между двете държави бил разтрогнат едва след 1004 до към 1009 г. (?).

 

81. Lеmеrlе. Saint Athanase l'Athonite, p. 924–6.

 

82. Пак там, с. 97.

 

83. Пак там, с. 92 (ГИБИ, VI, 8—9).

 

84. Moravcsik. Byzantinoturcica, I, S. 555.

 

85. Според повечето учени византийско-унгарският съюз между Василий II и Стефан I, насочен главно срещу България, бил сключен не по-рано от 1002—1003 г. — Венедиков. Първият брак, 151—152;  Антољjак. Самуиловата држава, 65—66;  История на България, 2, 412—413.

 

86. Византийското настъпление към Плиска и Велики Преслав се датира през 1000 г. (I. Sсуl., 34383—34489;  Божилов. Анонимът на Хазе, 130—131), а не в 1001 г. (История на България, 2, с. 411).

 

87. История на България, 2. 411—412 (погрешно датирано през 1002 г. — за правилната датировка вж. I. Sсуl., 34490, 13-notes).

 

90

 

 

88. Hóman, B. King Stephen the Saint (Ostmitteleuropäische Bibliothek, hrsg. von H. Lukinich, 11), Budapest, 1938, 9—10;  J. Déеr. Die Entstehung des ungarischen Königtums (Ostmitteleurop. Bibliothek, 38), Budapest, 1942, 29—31;  История Венгрии, I, с. 113.

 

89. MGH, SS, XV/2, 963—964 (ЛИБИ, II, с. 373).

 

90. Féhеr. Beziehungen, 152—154;  Hóman. Geschichte, I, S. 169;  Mоravсsik, Gy. — In: The Cambridge medieval history, IV/1, p. 373;  Obolensky. The Byzantine Commonwealth, p. 158.

 

91. Györffy. Das Güterverzeichnis, 120—121;  Zur Geschichte der Eroberung Ochrids durch Basileios II., 149—154;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 62;  Vékony, G. A nagyszentmiklósi kincs görög feliratainak olvasatához. — Antik Tanulmanyok, 19. (1972), p. 120;  Воgyay. Stephanus rex, 41—42;  Kosztolnyik. Hungarian Kings, p. 22 (1018 г.);  Makk. Les relations aux Xe-XIIe siècles, p. 15 (1015 г.);  Кristó. Die Arpadendynastie, S. 80 (1018 г.).

 

92. Антољак. Самуиловата држава, с. 155, бел. 636: Велики Преслав;  ЛИБИ, II, с. 273, бел. 5: на левия бряг на р. Бистрица, южно от дн. гр. Кожани в гръцка Македония.

 

93. В последното, най-добро и критично издание на Скилица византийският поход към Видин, неговата 8-месечна обсада и превземане, както и последвалите действия към поречията на Морава и Вардар се датират през 1002—1003 г. (I. Sсуl., р. 346, 45, 56-notes).

 

94. Петров, К. Грамотите на монастирот „Св. Георги-Горгос" и опит за изпаогање на неговиот локалитет. — В: Споменици, I, 242—247. Трудно ми е да се съглася с мнениего, изказвано от някои изследователи, че въпросният манастир бил основан не от българския цар Роман, а от византийския император Роман III Аргир (1028—1034).  Бошкоски, М. Прилог кон историята на Манастирот Св. Георги- Горгос Скопски во XI век. — Гласник, 29, (Скопие, 1985), No 1—2, 201—202;  Кravari. Villes et vilages de Macedoine occidentale, 155—157. Сведенията и от други латински извори опровергават тази теза.

 

95. I. Sсуl., p. 34664–69;  I. Zon., p. 56016–18 (ГИБИ, VII, с. 188). Тези сведения се възприемат буквално от някои изследователи, според които цар-Петровият син Роман не е провъзгласяван за цар, а е назначен от Самуил за управител на Скопие и като такъв предал града на Василий II (Анастасијевић. Хипотеза, с. 11;  Йончев. Някои въпроси. 45—48). Същите известия обаче бяха отхвърлени като недостоверни от други учени (Благоев, Н. Произход и характер на цар Самуиловата държава. С., 1925, с. 542;  Златарски. История, I/2, 652—659, 679, 690—694, 700—701, 723), които приемат само информацията на Яхъя за съдбата на цар Роман. Трети пък смятат, че става дума за друго лице — управител на Скопие, но cъc същото име (История на българия, 2, с. 410, 415). Според мен въпросните сведения на византийските хронисти не трябва да се отхвърлят изцяло. Цар Роман явно резидирал в Скопие, но не като управител, а като български владетел до 991 г., когато бил пленен в някое от сраженията с Василий II извън града, а в 997 г. умрял като пленник в Константинопол (сведенията на Яхъя). Цар Роман обаче едва ли е бил жив през 1002—1003 г., още по-малко пък да е предал града на ромеите тогава — именно сведенията на западния извор за действията на унгарския крал Стефан I по време на това събитие обезсмислят тези погрешни подробности у Скилица и Зонара.

 

96. Gjuzelev, V. Hauptstädte, Residenzen und Hofkultur in mittelalterlichen Bulgarien 7.—14. Jh. (von Nomadencampus bis zum Zarenhof). — EB, 27/2, (1991), 92—93. През 971—986 г. столица на средновековна България била София, а в периода 987—1014 г. — Охрид. Според мен напълно е възможно Скопие да е бил столица на България

 

91

 

 

през 987—991/1003 г., поради което и западният извор неслучайно го е възприел като Cesarie. За средновековния град Скопие вж. Kravari. Villes, 160—164.

 

97. Подробни сведения: Legenda S. Gerhardi episcopi, 48712—49229 (немски превод: Die heiligen Könige, UG, 1, 96-97);  по-общи сведения:  S. de Кеza, p. 17217–20;  Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 3159–16; 31630—3177; Chron. Dubn., 63, p. 44;  Chron. Poson., p. 3621–22; Chron. Monac., p. 676–10;  P. Rans., 9, p. 10583–86 (ЛИБИ, V/1);  J. de Thurосz, I, § 57, p. 7514–24; § 58, p. 766–10 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 78);  A. de Bonf., dec. II, lib. 1, p. 21267–270 (Гагова. Бонфини, с. 32).

 

98. Marczali. A vezérek kora, 297—299;  Aсsády. Magyar története, I, 78—79;  Féher. Beziehungen, S. 145, 148, 155;  Hóman. Geschichte, I, 168—169;  Györffy. Das Güterverzeichnis, 19—20;  История Венгрии, I, с. 112;  История на България, 2, 412—413;  Венедиков. Първият брак, 151—152;  Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 62.

 

99. Кaindl, R. F. Beiträge zur alteren ungarischen Geschichte. Wien, 1883, S. 3, 5—11, 27—28 (1008 г.);  Златарски. История, I/2, с. 710, бел. 1;  Obolensky. Commonwealth, p. 158;  Кristó. Ajtony and Vidin, 129—135;  Székеly. La conquête turco—bulgare, p. 29;  Коsztоlnyik. Hungarian Kings, 5—6, 15, 31;  Makk. Les relations aux Xe—XIIe siècles, p. 15;  Armbrustеr. Der Donau-Karpatenraum, 37—38.

 

100. Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 79;  Ангелов, Д. Италиански извор за българската средновековна история. — ИП, 27/2, (1972), с. 95. Според мен не е убедителна тезата на P. Илјовски (Византиско-унгарски сојуз, с. 88), че Ахтум (Айтон), както и Дюла били самостоятелни маджарски князе в Трансилвания, а войната, която Стефан I водил с тях, била вътрешна унгарска междуособица, с която Самуил едва ли имал нещо общо (?).

 

101. I. Sсуl., 35526—35636.

 

102. G. Mon. Cont., 86816—8724 (ГИБИ, VI, с. 157).

 

103. Божилов. България и печенезите, с. 61, бел. 124;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 61.

 

104. Legenda S. Stephani regis, p. 3985–10; 42525—4263 (немски превод: Die heiligen Könige, S. 48, 68);  A. de Bonf., dec. II, lib. 2, 24315—25319 (твърде подробно разказва за премеждията на печенезите и придружаващите ги българи, които искали да изразят уважението си към св. крал Стефан).

 

105. Göckenjan. Hilfsvölker, p. 96;  Bogay. Stephanus rex, S. 56 (1017 г.).