Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

III глава

Унгарският фактор в политиката на цар Симеон от началото на X в.  [*]

 

 

За изследването на този период от българо-унгарските отношения за първи път в историческата наука се привличат и повече латински извори от унгарски и немски произход.

 

Интерес предизвикват най-старите унгарски наративни произведения, които дават повече подробности за интересуващите ни събития, макар че не са съвременни на тях, а черпят сведения от по-стари, незапазени хроники. Сред тях особено място заема т. нар. „Аноним за деянията на унгарците", известен още като „Анонимният нотарий на крал Бела", или по-просто и удачно като „Унгарският Аноним" (по-нататък ще го наричам за улеснение „Аноним") [1].

 

По въпроса за достоверността на този извор, за характера на събитията и тяхната датировка съществува много литература, поддържаща различни мнения и хипотези. Тъй като е практически невъзможно да се отрази всичко, писано досега за него, ще взема отношение към няколко основни работи на различни представители от българската, унгарската, румънската, немската и руската историческа наука, които изразяват и основните насоки във възприемането и тълкуването на сведенията от извора.

 

Първото, определено отрицателно отношение към Анонима е изразено от руския учен К. Я. Грот в края на миналия век. Според него изворът представял баснословни разкази, като тенденциозно и фантастично изопачавал историята. Поради това трябвало да се изключи от категорията на заслужаващите сериозно внимание извори за древната история на маджарите [2].

 

Разбира се, съществува и напълно противоположно мнение за достоверността на сведенията от Анонима, изразено като че ли за първи път по-обстойно от Г. Фехер [3]. Оттогава досега в историографията са се оформили тези две ясно изразени насоки, към които се присъединяват по различно време изследователи от различни страни.

 

 

*. Тази глава е преработен и допълнен вариант (Dimitrov, Bulgaria and the Magyars, 61—77).

 

44

 

 

В българската историческа наука първият учен, взел положително отношение към Анонима, е П. Ников. Според него маджарските нападения, описани в извора, били извършени по времето на цар Петър (927—969), когато българските управители от северозападните краища на държавата станали по-самостоятелни и сами поели защитата на своите области [4]. Скоро след това обаче П. Мутафчиев изказва съмнения в достоверността на тези сведения и решително възразява, че известията, в които се говори как маджарите започнали своите нападения непосредствено след настаняването си в Централна Европа, не биха могли да се приемат буквално. Предлата те да се свържат с обстановката в България през 30-те—40-те години на X в. [5]

 

Нов тласък за разгръщане на дискусията по въпросния извор се дава след края на Втората световна война. Пръв взема отношение унгарският учен Е. Молнар, който обаче твърде странно тълкува неговите сведения: възможно било описаните сражения да изразяват паметта за вътрешните войни между вождовете на отделните унгарски племена [6].

 

В българската историография Анонимът е разгледан подробно за първи път от Стр. Лишев [7]. Той приема датировката на П. Ников, че разглежданите събития станали към средата на X в., като обръща по-голямо внимание на социалното положение и поведението на „тримата български боляри". Те твърде много напомняли на „западноевропейската политическа раздробеност през IX—XI в." Въпреки тези малко пресилени според мен изводи, авторът за първи път публикува в български превод отделни пасажи от Анонима и ги прави достояние на българската историческа наука.

 

В същото време дискусията продължава. Твърде е интересна оценката за Анонима в трудовете на унгарския медиевист Д. Дьорфи. Първоначално той категорично отрича историческата достоверност на сведенията, обявявайки, че изворът принадлежи към романтичните chanson du geste, които имат повече литературен, отколкото исторически характер. Те били призвани да защитават интересите на аристокрацията, поради което голяма част от описаните събития били всъщност реминисценции на по-малко отдалечени по време факти, нямали почти нищо общо с реалната действителност и представлявали исторически анахронизми, а част от персонажите били измислени и не се подкрепяли от достоверни исторически източници [8]. Тези крайни първоначални изводи, макар че се основават в по-голямата си част на логически построения, трудно могат да се приемат. Не мога да се съглася, че Анонимът спадал към чисто литературно-фолклорната традиция на chanson du geste

 

45

 

 

и неговите сведения не притежавали документална стойност. Отдавна е установено, че те са заимствани от по-стара, недостигнала до нас унгарска историческа хроника [9]. Не всички сведения от Анонима според мен отразяват съвременни или близки до времето на неговото написване (края на XII—началото на XIII в.) събития, а и не всички персонажи (включително българските управители) са измислени.

 

Дьорфи впоследствие видимо смекчава крайната си отрицателна позиция към Анонима, а напоследък откровено признава, че сведенията за българското присъствие по Средния Дунав и за войната на маджарите срещу българските управители вероятно отразяват историческата реалност, която обаче според мен е датирана не особено прецизно в периода 895—899 г. [10]

 

В унгарската историография съществува по принцип положителна оценка към сведенията на Анонима, особено към описаните отношения с българите и Византия. Един от най-добрите унгарски византинисти — Д. Моравчик, му посвещава специално изследване. В него признава историческата му достоверност и прави твърде интересни изводи. В основата им залята идеята, че непосредствено след първоначалното завладяване на част от новата родина маджарите начело с Арпад се сблъскали с българския управител на земите между Дунав и Тиса — вожда Салан, който като роднина на българския цар Симеон поискал помощ от него [11]. Според същия автор е възможно византийският император Леон VI също да оказал помощ на Салан и Симеон, но вероятно в сведенията на Анонима била въплътена византийската универсална идея за върховната власт на императора на ромеите над тези земи. Това било заложено в думите на местните вождове, че имали законно основание да властват според благоволението на Константинопол [12]. В основата си идеята на Д. Моравчик съдържа редица рационални моменти, но крайният му извод едва ли отразява реалното състояние на нещата, особено по отношение на „въплъщаването" на византийския икуменизъм в разказа на Анонима [13]. Твърде е възможно за по-голяма тежест българите да влагат в това изказване известен идеологически смисъл, без да се изключва напълно възможността то да е подкрепено и с материализирана ромейска помощ. Според мен обаче се прави по-скоро ефектна демонстрация на сила, която за съжаление не оказала необходимото въздействие върху маджарите. По-голямо внимание заслужава датировката на Моравчик за въпросните събития. Макар и малко обширна, тя е по-вероятна и достоверна: 896—912 г. Тази хронология се възприема и от други учени, взели отношение към сведенията на Анонима след Д. Моравчик [14].

 

46

 

 

Малко преди публикуването на труда на известния унгарски византолог подобен коментар прави и С. де Вайай — учен от унгарски произход, но представител на немската (и швейцарската) историография [15]. Той също датира сведенията на Анонима за войната между маджари и българи по Симеоново време, макар че дава малко странно обяснение: българският владетел се опитал да предотврати настаняването на унгарците в Средна Европа, като решил да помогне на моравския княз Светополк (?), изпращайки войска начело със Салан, но тя претърпяла поражение при Алпар, с което българската власт там била унищожена.

 

Към сведенията на Анонима определено отношение взимат и някои представители на руската историческа наука. Според В. П. Шушарин анонимният автор признавал още във въвеждащата част, че използвал сведения от народното предание при липса на писмена паметници от ръкописната традиция (?). Въз основа на това ученият стига до извода, че Анонимът очевидно преправил преданията за мирното заселване (?) на маджарите в разказ за военно завоевание. Така описанието на бойните подвизи на техните вождове всъщност представлявало фалшив панегирик на литературната измислица [16]. Но ако това действително е било така, излиза, че българската власт по Средното Подунавие и в Карпатския басейн, българското и славянското население, което маджарите заварили там, отстъпили пред тяхното нашествие доброволно, без бой, като се примирили твърде лесно с една значителна териториална и военнополитическа загуба!

 

Още по-странни изводи прави молдовският изследовател В. Д. Королюк. Според него Анонимът съобщавал всъщност за съществуването на три влахо-славянски (?) княжества в Панония и Трансилвания, макар че имената на техните управители едва ли били автентични, а подробностите за стълкновенията им с маджарите —  твърде легендарни [17].

 

За съжаление подобни изводи, лишени от необходимите основания, не остават изолирани и дори намират поддръжка предимно от отделни представители на румънската историография. Приема се, че вождът Глад управлявал автохтонно румънско княжество, а неговият наследник Ахтум отстоявал независимостта на местното влашко (?) население срещу маджарската експанзия [18]. На същото мнение са и други румънски историци, според които сведенията на Анонима доказвали, че романизираното население в Трансилвания било много добре организирано и управлявано от три политически формации начело с трима вождове (Гелу, Менуморут и Глад), като унгарската атака срещу тях била предприета към 934 или 943 г., а не

 

47

 

 

по времето на Симеон и Арпад [19]. Всичко това обаче не намира потвърждение в останалите исторически извори — те не установяват наличието на компактно романизирано влашко население в Трансилвания и Панония през X в. [20] Възможно е неговото споменаване от Анонима да отразява съвременни на написването му демографски и етнически изменения, като например анахроничното засвидетелстване на куманите, може би вместо хазари или печенези [21].

 

Някои от тези въпроси са засегнати в монографията на В. Тъпкова-Заимова, която използва сведенията в „полулегендарната Арпадска хроника" за изясняване на административното устройство на отвъддунавските български земи, като стига до извода, че техните управители притежавали извънредно големи права. Икономическата и политическата им самостоятелност имала за основа развитието на феодалните отношения (?) и териториалната отдалеченост по времето на Симеон и Петър, но те не изразявали подчертан стремеж към обособяване [22].

 

Съвсем накратко на този въпрос се спира и Ив. Божилов. Той отбелязва, че данните от хрониката на т. нар. „Анонимен нотарий на крал Бела III" свидетелстват за българското господство отвъд Дунава (в Банат и Трансилвания) до самия край на X в. Едва след падането на Видин (1003 г.?), откъснати от другите български територии, тези земи били изложени на маджарски нападения и окупация [23].

 

Данните от Анонима се разглеждат и в историко-географския труд на П. Коледаров, който обаче е склонен да приеме, че завладяването на тези територии от маджарите станало по времето на цар Петър, по-точно след поражението им от немци и чехи при Лехфелд през 955 г. [24]

 

По страниците на „Исторически преглед" унгарският учен П. Юхас публикува откъси от Анонима, засягащи българо-маджарските стълкновения в Панония, последвали според автора пристигането на унгарците там след поражението, нанесено им от българи и печенези в Ателкузу [25]. За съжаление публикуваните откъси не засягат всички сведения, съдържащи се в Анонима. Изпуснати са редица важни моменти, без които картината на интересуващите ни събития не би била достатъчно пълна [26].

 

Съвсем накратко, предимно с информативна цел, данните от Анонима са представени и от Г. Цанкова-Петкова [27].

 

В чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава унгарската историческа наука издава специален сборник, посветен на българо-маджарските отношения [28]. В основната въвеждаща статия Д. Секей привлича сведенията на Анонима като смята, че той е описал начина, по който маджарите завзели българските

 

48

 

 

области между Дунав и Тиса в началото на X в. [29] Същият извор е използван и в друга работа от сборника, занимаваща се с локализацията на владенията на българския управител Глад [30].

 

Някои данни от Анонима са разгледани и в трудовете на американския учен от унгарски произход И. Боба [31] главно като доказателство на неговата теза за участието на оногурите (= угри?) и мешчерите (= маджари?) в образуването на средновековната унгарска народност [32].

 

Един от последните български автори, взели отношение към Анонима, е В. Бешевлиев. Той привлича данните от него, за да обоснове българското господство през IX в. над дн. Източна Унгария, Трансилвания и Банат [33].

 

Един от последните преводи (на немски) и коментари на Анонима е дело на двама унгарски учени (първият от тях постоянно живее в Германия) под немската редакция на известния унгаролог Т. фон Бодяй [34]. Наред с несъмнените качества и особено със сравнително пълния и обективен коментар, е налице според мен и една по-отрицателна тенденция. Тя е близка с някои по-крайни становища, отричащи историческата достоверност на сведенията от Анонима, като първоначалната позиция на Дьорфи. Главно с цел да се атакуват сведенията за влашкото присъствие в Трансилвания и Панония, се забелязва тенденция всички (!?) сведения в извора да се предатират към епохата на неговото написване (XII—XIII в.). Това обаче едва ли отговаря на действителното положение на нещата. Например още преди посоченото време в Унгария е засвидетелствано руско присъствие [35], за което говори и Анонимът. Следователно там, където сведенията и датировките от извора намират макар и косвени потвърждения в други източници, няма основание те да се предатират, а още по-малко да се игнорират. Дискусията за мястото и ролата на Анонима продължава и в наши дни [36].

 

Този историографски преглед дава възможност да се направят следните изводи. Първо, липсва по-задълбочена и по-убедителна интрепретация на данните от Анонима, с някои изключения, които могат да се характеризират само като опити в тази насока главно поради несигурността на сведенията в извора. Второ, повечето автори, които приемат тяхната историческа достоверност, са склонни да ги датират или в края на IX, или през 30-те—50-те години на X в., като само малцина са склонни да ги отнесат към времето на цар Симеон в началото на X в. Трето, почти всички изследователи изключват възможността за реалното участие на византийски войски на страната на българите срещу маджарското настъпление към земите на север от Дунав и Сава. Всичко това налата необходимостта

 

49

 

 

от ново разглеждане на сведенията в Анонима за отношенията на нашествениците маджари към българската власт и към българското население по тези земи в началото на X в.

 

Преди да пристъпи към конкретното разглеждане на събитията, засягащи тези отношения, анонимният унгарски хронист е сметнал за необходимо да разкрие политическата обстановка в среднодунавските земи непосредствено преди идването на маджарите, като обяснява наличието на българска власт там по следния начин:

 

„Впрочем, земята, която лежи между Тиса и Дунав, завзел Кеан Велики (Keanus Magnus = великият кан?), господарят на България, дядо на вожда Садан, чак до пределите на рутените (русите ?) и поляците, и там населил славяни и българи. Земята пък, която се намира между Тиса и гората Игфон (Бихор), която лежи към Ердевелу (Трансилвания), от реката Морус (Марош) до реката Зомус (Самош), завзел вождът Морут, чийто внук е наречен от унгарците Менуморут поради това, че имал много приятелки (наложници?), и тази земя обитавали племена, които се наричат Козар (хазари?). Впрочем земята от реката Морус до крепостта Урсиа (Орйюва) заел някакъв вожд на име Глад, дошъл от град Бундин (Видин) с помощта на куманите (печенезите?), от чието потомство се родил Охтум (Айтон). Него, след много дълго време, при Светия крал Стефан, Сунад — син на Добука, внук на краля, го убил в неговата крепост край Морисиум (Марошвар), понеже постоянно се бунтувал срещу споменатия крал." [37]

 

Вече може да се смята за сигурно установено, че в началото на IX в. българската държава поставила под свой контрол описаните земи [38], населявани предимно от авари, българи и славяни [39]. Затова и унгарските изследователи признават, че маджарите воювали в Карпатския басейн с това население и управляващата го българска администрация [40]. Друг обаче е отговорът на въпроса, по кое време маджарите се сблъскали с тях.

 

В края на предишната глава се достигна до идеята, че българо-маджарският конфликт в края на IX в. едва ли завършил през 896 г. Той вероятно се изместил към северозападните краища на средновековна България. Ето защо съм склонен да према, че посочените сведения на Анонима вероятно отразяват положението в момента на маджарската поява по тези места, които тогава се управлявали от трима българи. Първият — Салан [41], произхождал от българската управляваща династия, тъй като вероятно бил внук, или по-скоро пра-внук на хан Омуртаг, т. е. брат или братовчед на Борис I и чичо (както е наречен по-нататък) на управляващия тогава български владетел Симеон. Той владеел областта между Тиса и Средния Дунав

 

50

 

 

с вероятни центрове крепостта Олпар (дн. Алпар, Тисаалпар) [42] или Тител (в дн. Войводина, Сърбия). Вторият — Менуморут, управлявал областта на изток от Тиса, на север от р. Марош и на юг от р. Самош с център Бихор (дн. Бихариа в Румъния) [43]. Третият български управител — Глад, владеел областта южно от него до дн. Оршова, с вероятен център крепостта Марошвар (Чанад) [44], като земите му може би пострадали най-малко от маджарското нашествие и били завладени от унгарците едва при наследника му Охтум (Айтон) в началото на XI в. [45]

 

Вероятно за да предотвратят евентуалното съединяване на силите на тримата български комити, маджарите решили да забият своеобразен „клин" между тях, като настъпили по долината на Тиса, което неминуемо ги изправило пред сблъскване с войските на Салан. За 903 г.(!?) Анонимът разказва, че маджарският княз Арпад изпратил своите войски да подчинят земята най-напред между горното течение на Тиса и р. Бодрог; била завладяна крепостта Борсова, а войниците на Салан били пленени и оковани във вериги [46]. При последвалите преговори пратениците на Салан предали предупреждението му към Арпад неговите поданици да не пресичат р. Бодрог. Но вероятно от позициите на по-силния маджарският княз отказал и дори изявил претенции за земите на юг до р. Соиу (Шайо) [47]. След размяната на пратеничества и подаръци Салан, вероятно с цел да печели време, се съгласил да отстъпи [48], с което обаче не допринесъл за заздравяването на българските позиции.

 

Междувременно маджарите насочили своята експанзия и към областта на Менуморут. Анонимът съобщава, че Арпад изпратил пратеници и до него в крепостта Бихор с претенции за територията от р. Самош до земите на Нир [49]. За разлика от Салан обаче, Менуморут категорично отказал да отстъпи каквито и да било територии на маджарите, което скоро предизвикало въоръженото им нападение срещу него [50].

 

Анонимът съобщава, че те нападнали Менуморут в момент, когато той „се подготвял за път към Гърция"; идващите насреща негови войници попречили на преминаването на маджарите през р. Кьорьош [51]. Възможно е българският управител да е искал да потегли начело със свой военен контингент в помощ на централната българска власт срещу Византия, но маджарската заплаха осуетила това. С течение на времето нашествениците постепенно сломили неговата съпротива. Анонимът съобщава, че решителният момент настъпил след като маджарите завладели дн. о. Чепел на Дунава. Срещу Менуморут била изпратена голяма войска, в която взели участие и сикули (секлери, секи) [52]. След 14-дневна обсада, изпълнена

 

51

 

 

с ожесточени битки пред крепостта Бихор, завоевателите успели да преодолеят защитата, което принудило българския управител да се признае за победен при условие, че дъщеря му се омъжи за престолонаследника Золтан (според Анонима това било прието от маджарите) [53].

 

Вероятно след като българският управител бил окончателно неутрализиран, нашествениците отново насочили ударите си към областта, управлявана от Салан. Пратениците на Арпад пристигнали в крепостта Олпар. Там те изложили исканията на своя вожд да им бъдат отстъпени земите на юг до р. Загва — условие, с което Салан се съгласил [54]. Може да се предположи, че тогава българският управител все още не бил в състояние да противопостави достатъчно сили срещу маджарския натиск.

 

По-нататък обаче Анонимът съобщава:

 

„Тогава, като се посъветвал със своите, [вождът Салан] изпратил свои пратеници при императора на гърците и при вожда на българите, за да дадат помощ за бой срещу вожда на унгарците Арпад. Императорът на гърците и вождът на българите изпратили голяма войска на вожда Салан. Когато тя пристигнала при вожда Салан на онова място, което се нарича Тетел (Тител), настанала голяма радост в събранието на вожда." [55]

 

Почувствал се по-силен, Салан предложил на Арпад да се изтегли от всички отстъпени му досега земи, но маджарският княз не само отказал, а и застанал начело на огромна войска, която се отправила към Олпар [56].

 

„А пък вождът Салан с помощните войски на гърци и българи потеглил от Тетел и обезумял от подбуждането на своите, препуснал срещу вожда Арпад. Когато и двете войски почти едновременно се спрели да пренощуват, никой от тях не посмял да спи през цялата нощ, но прекарали времето като държали в ръце оседланите си коне. Когато настъпило утрото, преди зазоряване и двете войски се приготвили за бой." [57]

 

Битката завършила с поражение за българите, в резултат на което Салан бил принуден с оцелелите войски да намери убежище в Белградската крепост [58]. Като подчинили цялата област между Тиса и Дунав, маджарите настъпили още на юг, с намерение да преминат Дунава, където р. Сава се влива в него, и да атакуват Белград [59].

 

„Тогава вождът на българите, който бил еднокръвен (роднина) с вожда Салан, потеглил да се бие срещу тях с голяма войска и с помощта на гърците. На следващия ден двете войски били построени на едно поле край брега на Дунав." [60]

 

Но и тази битка според Анонима завършила с поражение за българите и за участващите на тяхна страна византийски войски. След като се оттеглил в Белградската крепост, българският владетел

 

52

 

 

поискал сключването на мир, заявявайки, че няма да подкрепя своя чичо вожда Салан [61], т. е., че се отказва от българската власт над земите между Дунав и Тиса. Това заключение въз основа на сведенията от Анонима намира известно косвено потвърждение и от археологическите проучвания. Според тях най-ранното маджарско заселване в Средна Европа започнало от горното течение на Тиса, на юг по нейното поречие [62].

 

Анонимът продължава:

 

„Те (маджарите), като спазили мира, взели за залог собствения син на вожда заедно с много блага от България и като се оттеглили, оставили невредим вожда на българите. След това тръгнали и стигнали до портата Вазил и като потеглили оттам, покорили страната Раци (Рашка, Сърбия), и като хванали нейния вожд, дълго го държали окован в желязо. Като тръгнали оттам, стигнали чак до морето (Адриатическо) и подчинили на властта на вожда на унгарците Арпад със сила и мир всички народи на онази страна. Завладели освен това и град Спалатум (Сплит), както и цяла Кроватия (Хърватия) и като тръгвали оттам, взели синовете на знатните за заложници и се върнали в Унгария при вожда Арпад." [63]

 

Малко по-нататък Анонимът съобщава, че маджарите решили да подчинят и областите на Глад, като настъпили по долините на реките Бегей и Темеш (на изток от Тител, в дн. Банат) [64]. При преминаването на р. Темеш те нападнали в гръб войската на Глад, в която може би имало и помощни отряди от печенези, нанесли им поражение и ги принудили да се оттеглят в крепостта Кеве (дн. Ковин в Сърбия), която не след дълго също се предала, а впоследствие унгарците настъпили към Оршова [65].

 

Може да се предположи, че маджарската офанзива срещу областите на Глад била по същото време и съставлявала част от цялата настъпателна кампания срещу България. Мисля обаче, че тя се ограничила на юг само до Белград, а на изток и югоизток — до подножието на Карпатите (в най-лошия случай, до Оршова) [66]. В резултат на тази кампания маджарите завладели българските области, управлявани от Салан, Менуморут и Глад, като е възможно последните двама да запазили поне част от привилегиите си като маджарски васали, докато областта на Салан била присъединена към личните владения на Арпадите [67]. Може кампанията срещу областта на Глад, която според Анонима била последвана от движение на югоизток към Оршова и след това „в Гърция", да е станала по-късно — през 30-те—40-те години на X в., или дори да е отглас от събитията през XI—XII в. [68]

 

53

 

 

По-сигурно е датирането на битката при Белград между войските на Арпад и Симеон, завършила със сключването на мир, както и последвалата малжарска кампания срещу Далмация и Хърватия да бъдат отнесени към началото на X в. Анонимът подчертава, че след сключения мир унгарците се отказали да нападат България. Как да се обясни названието „портата Вазил" като отправна точка на последвалото маджарско нашествие след битката при Белград? Затруднението идва от обстоятелството, че повечето изследователи с това название (Василски порти) в западните извори идентифицират Ихтиманския проход, известен още като „Българската клисура" или „Траянови врата" [69]'. Според мен съществуват две възможни обяснения на този феномен: или Анонимът допуска хронологично объркване, пренасяйки само при споменаването на този топоним по-късни реални от XI—ХII в., или под това название е имал предвид някой друг проход в Динарските планини. Последното предположение е по-вероятно, като се има предвид описаната от Анонима насоченост на маджарския удар след битката при Белград — не на югоизток по Виа милитарис, без да се споменават такива важни центрове като Ниш и София [70], а на югозапад към Адриатическото крайбрежие.

 

Маджарската офанзива срешу българските владения на северозапад в началото на X в. намерила отглас и по страниците на други хроники. Ето какво съобщава за времето около 901 г. Симон де Кеза:

 

„Като чул за разнебитвансто на своя народ, император Конрад (?) напуснал Италия и влязъл в швабския град Августа с намерение оттук да навлезе в Унгария и да нападне унгарците. Но в това време в Рим избухнала междуособна война и императорът се завърнал в Рим. Тогава унгарците излезли на поход и нахлули в България, откъдето откарали безбройно множество стада и пленници. Най- сетне те се завърнали победоносно в Панония." [71]

 

Датирането на това известие от Симон де Кеза предизвиква спорове, при които най-малки основания има тезата, че то се отнася за българо-маджарската война през 894—895 г. [72] В такъв случай остават три възможности: първата — унгарският хронист е сбъркал както годината, така и името на германския владетел, който би трябвало да е Лудвиг (Детето), а годината 910, когато според хрониката на Регинон срещу маджарите бил подготвен поход, осуетен от междуособиците в Германия [73];  втората — сбъркал е годината, но не и името на владетеля, което показва, че въпросното събитие станало по времето на император Конрад I (911—918);  третата — сбъркано е името на владетеля, но не и годината, т. е. това наистина е станало към 901 г., но по времето на Лудвиг IV (900—911). Като се имат предвид и другите сведения от изворите, най-вероятна е третата възможност.

 

54

 

 

Според едно от най-забележителни ге унгарски наративни повествования — Илюстрираната хроника (в съкратения ѝ вариант — Хрониката от Буда), което се повтаря почти дословно от други по-късни унгарски извори (Дубницката хроника и хрониките на Йоан Туроци и на Антоний Бонфини):

 

„На четвъртата година обаче унгарците нахлули в България и отнесли оттам безбройни богатства и оръжия, а техните крепости завладели и разрушили градовете им, които с Божие позволение владеят и до днес." [74]

 

И тук. както и при Симон де Кеза, най-много спорове предизвиква датирането на събитието — от кое събитие са изброени 4 години? Ако това е заселването на маджарите в новата им родина (896—897), става дума за 900—901 г.;  ако се имат предвид събитията през 910—911, хронологията се измества към 914—915 г., което според мен е твърде неправдоподобно.

 

Поради по-подробното описание на Анонима смятам, че повече доверие заслужава неговата хронология, което съобразено с датиранията на по-късните унгарски хроники, позволява да се говори най-обшо за времето в началото на X в. [75] Ще обърна внимание и на някои други данни от Анонима, които на пръв поглед могат да предизвикат недоумение. В по-малка степен това се отнася за възможното печенежко участие на страната на българите във войската на Глад — обстоятелство, което би могло да се обясни със съюзните отношения между България и печенезите по това време [76].

 

По-големи възражения събуждат сведенията за участието на византийски военни отряди във войската на Салан и в битката при Белград заедно с българите срещу маджарите. Евентуален отглас на това е едно сведение на Лиутпранд:

 

„И тъй след няколко години, когато на изток и на юг никой не бил в състояние да се противопостави на унгарците, заставени били да им плащат данък дори българите и гърците, те пожелали да видят какви народи живеят на юг и на запад, та да не остане нищо непознато за тях. И тъй като събрали огромна и безбройна войска, нападнали нещастната Италия." [77]

 

Това съобщение се повтаря почти дословно и от други западни хроники [78]. В повечето случаи обаче датировката не се приема от изследователите и се подлага на корекции [79]. Според мен няма основание за това. Ако сведенията имали предвид българо-маджарския конфликт през 894—896 г., как маджарите успели именно тогава да принудят българите (още по-малко пък ромеите, с които били съюзници) да им плащат данък, особено след жестокото поражение в

 

55

 

 

Ателкузу. От друга страна, трудно ми е да се съглася, че сведението на Лиутпранд с датирано от другите западни хронисти произволно, като те едва ли са ползвали неговото съчинение за основен първоизвор. Разбира се, приемам, че датировката едва ли отразява точната година, но тя не може да се изтегля много напред или много назад от предложената хронология. Затова и тук, както при унгарските извори, сведенията на Лиутпранд и останалите западни хронисти основателно могат да се отнесат по-общо към началото на X в., както ги датират и самите им автори.

 

В гръцките извори липсват преки сведения за военни стълкновения между маджарите и Византия по това време. Но отношения на враждебност между двете страни могат да се открият в един съвременен на събитията източник — „Тактиката" на византийския император Леон VI [80]. За нея се знае със сигурност само, че е писана след 904 г. [81] Тя е ценен извор за конфликта между българи и маджари през 894—896 г., когато ромеите са съюзници на маджарите и противници на българите [82]. В момента на съставянето ѝ обаче императорът пише:

 

„ние (ромеите) вече не мислим да се въоръжаваме срещу тях (българите), тъй като против Бога бихме предприели вече военни действия срещу тях. Затова сега не желаем да описваме нито техния строй срещу нас, нито нашия срещу тях, понеже те са наши братя поради еднаквата вяра и обещават да слушат нашите съвети." [83]

 

Ведната след това авторът пояснява:

 

„Сега ще говорим за уредбата и строя на турките (маджарите), които малко или никак не се различават [от тези] на българите." [84]

 

Само тези пасажи на Леон VI могат да ни наведат на мисълта, че щом той е решил да изложи пред своите военачалници начините за водене на война срещу маджарите, по това време вероятно вече имало или предстояли военни сблъсъци между тях и ромеите, за разлика от „мирните" българо- византийски отношения. По-нататък той пак съобщава за „враждебните нам турки" [85], че „голяма вреда им се причинява, когато някои от тях прибягнат при ромеите" и „понякога малцина от тях започват да преминават на наша страна, а след като бъдат облагодетелствани от нас, мнозина ги последват и затова са много недоволни, когато някои се отделят от тях" [86].

 

Тези места в текста на „Тактиката" свидетелстват за настъпилия обрат в отношенията между маджарите и Византия след събитията през 894—896 г. [87] Те са обтегнати, недоброжелателни и враждебни, породени може би от евентуални военни сблъсъци между двете страни. Затова смятам, че самооправданието на автора в края на „Тактиката" звучи твърде неискрено — той пишел това не защото искал да воюва с маджарите, това било недопустимо, тъй като те

 

56

 

 

не заемали съседни на Византия територии и не били врагове, а по-скоро поданици на империята [88]. Още Д. Моравчик обръща внимание, че зад тези по дипломатически хитри думи се криели най-малкото тайни планове и намерения. Ако маджарите били толкова безопасни за Византия, защо императорът не поднесъл своя авторски текст за тях като съвет с общ характер, както например направил при персите [89]. Но ако между ромеите и маджарите станали някакви военни стълкновения между 896—904 г., които породили необходимостта от написването на този специален раздел, остава неясно къде и при какви обстоятелства те са се случили, след като и самият автор признава, че ромеите и маджарите не са съседи, защото между тях се намирали значителни български владения, както и земите на сърби и хървати.

 

Единственото възможно място, откъдето ромеите биха могли да организират военни експедиции срещу маджарите в началото на X в.,са градовете по Далматинското крайбрежие. Основания за подобна хипотеза могат да се открият в описанието на Константин Багренородни в съчинението „За управлението на империята", по-точно в главата „За Далмация и племената, живеещи в нея":

 

„Император Диоклетиан много обичал Далмация, затова извел от Рим хора със семействата им и ги настанил в същата тази Далмация. Понеже се изселили от Рим, те се нарекли ромеи (Ῥομὰνοι) и до ден днешен носят това название... Когато ромейската държава насмалко щяла съвсем да издъхне поради леността и нехайството на тогавашните владетели и най-вече на Михаил Травъл от Амория (т. е. император Михаил II, царувал между 820—829 г. — б. а.), ония, които населявали градовете на Далмация, станали независими и не се подчинявали нито на ромейския император, нито на някой друг." [90]

 

По-нататък обаче авторът съобщава, че по времето на неговия дядо — император Василий I (867—886), когато арабите нападнали далматинските градове и обсадили Рагуза (дн. Дубровник) [91], неговите жители

 

„направиха декларация към Василий, незабравимия император на ромеите, като му казаха: „Имай милост към нас и не ни изоставяй да бъдем унищожени от тези, които се отрекоха от Христос!" (става дума за ромеите ренегати, които предвождали арабските отряди — б. а.) [92].

 

Това по същество означавало, че далматинците признали своята зависимост от Константинопол, а василевсът побързал да изпрати бойната си флота в тяхна помощ, като всичко това принудило арабите да се прехвърлят в Ломбардия, където обсадили ф. Бари и го превзели [93]. Впоследствие, при организираната от византийците кампания за освобождаването му, участвали „всички мъже на Рагуза и на всичките градове на Далмация (като за всичко

 

57

 

 

това те получили императорско благоволение)" [94]. Това положение, при което за участието в подобни операции се изисквало съгласието на Константинопол, се запазило вероятно и при наследника на Василий I — император Леон VI. Може би далматинците се почувствали застрашени от засилващата се маджарска експанзия на юг — и то към земи, които не били толкова отдалечени от техните области [95]. Ето защо според мен те биха могли да се съгласят да помогнат на българския управител Салан срещу маджарите, а по-късно и на българския владетел в битката при Белград. За това действително било необходимо разрешението на византийския император, което би могло да се получи поради характера на отношенията между България и Византия в този момент, а може би и с цената на някаква българска отстъпка [96]. Тъй като далматинците се водели поне формално поданици на империята, маджарите без много да се замислят над тяхната истинска етническа същност, можели за по-лесно да ги възприемат като „гърци" — особеност, съществуваща и при други подобни случаи, отразени и в други, предимно западни хроники.

 

В Анонима прави впечатление и обстоятелството, че след победата си при Белград маджарите се отправили през земите на сърби и хървати именно към градовете на Адриатическото крайбрежие. Отбелязано е превземането на Сплит. На други места, когато пак става дума за същите събития, анонимният автор отбелязва накратко само, че маджарите нападнали и опустошили „гръцка земя". Всичко това би могло да намери отглас, макар и не толкова ясно, в „Тактиката" на император Леон VI. Може също да се предположи, че този момент отбелязал началото на задълбочаващото се влошаване на отношенията между Византия и маджарите [97].

 

Въз основа на сведенията на Анонима и някои други извори би могло да се приеме, че след поражението при Белград българският цар Симеон предпочел да прекрати военните действия с маджарите и евентуално да сключи с тях мирен договор. Според неговите условия българите отстъпвали земите между Дунав, Тиса и Карпатите, като вероятно били принудени да плащат символичен военен трибут на княз Арпад. В замяна на това маджарите се отказвали от по-нататъшни военни действия срещу България и може би поели ангажимента да окажат помощ на Симеон в случай на нужда. Така в началото на X в. между българи и маджари бил установен мир с цената на едно значително коригиране на границата между тях, както я е описал Константин Багренородни към средата на същото столетие [98]. Според него тя минавала по Дунав, от моста на император Траян (при дн. Дробета—Турну Северин в Румъния) през Белград и по долното течение на р. Сава до Сирмиум (Срем), (дн.

 

58

 

 

Сремска Митровица в Сърбия), като в унгарски предели оставали областите, през които течали реките Темеш, Бегей, Марош, Кьорьош и Тиса [99]. Това сведение отразява загубите на отвъддунавските северозападни български земи в началото на X в. [100]

 

Оттук нататък, поне до смъртта на цар Симеон през 927 г., би могло да се приеме, че мирните отношения между българи и маджари не били нарушавани. Нещо повече — има основания да се смята, че унгарците участвали на страната на България в разгорелия се отново след 913 г. конфликт с Византия [101].

 

Византийските хронисти съобщават, че императрица Зоя, майката на малолетния Константин VII Багренородни, разтревожена от „дързостта" на цар Симеон, търсела начин да възпре нахлуванията на българите [102]. На императорския съвет през пролетта на 917 г. в Константинопол било решено след като се сключи мир с арабите и византийските войски се прехвърлят на Балканския полуостров, срещу България да се образува коалиция, в която най-напред да бъдат привлечени печенезите [103]. Византийската дипломация се постарала да предприеме същите усилия и на северозапад спрямо сърби и маджари. Константин Багренородни съобщава:

 

„След царуването на този господар Леон (VI) тогавашният стратег на Дирахий (Драч — дн. Дуръси в Албания — б. а.) протоспатарий Леон Равдух, който след това бил почетен с титлата магистър и логотет на дрома, отишъл в Пагания, която тогава се намирала под властта на сръбския княз, за да се срещне и посъветва с този княз Петър за някаква работа и предложение. Захумският княз Михаил, завиждайки за това, съобщил на българския владетел Симеон, че ромейският василевс обсипва с подаръци княз Петър, за да повдигне турките (маджарите) и да нахлуят в България." [104]

 

Ведната след това авторът пояснява, че тези събития станали по времето, предхождащо битката между българи и ромеи при Ахелой. Следователно привличането на маджарите може да се смята за част от мерките, които Византия предприела, за да разгроми българската държава [105]. В подкрепа на този извод е и едно сведение, съдържащо се в писмата на патриарх Николай Мистик до паракимомена Константин, датирано през 915—916 г.: „Ние (ромеите) често надаряваме печенези, турки (маджари) и други, защото се нуждаем от техния съюз." [106] Изглежда мисията на Леон Равдух едва ли била единственото усилие в тази насока.

 

Интригите на византийската дипломация обаче не успели. Маджарите или държали на своите мирни и съюзни отношения с България, или след предупреждението на захумския княз били отново привлечени от цар Симеон и дори се намесили на негова страна

 

59

 

 

в българо-византийското стълкновение през 917 г. Този факт е намерил отражение в няколко книжовни паметника от гръцки, западен и източен произход.

 

Първият извор е т. нар. „Разказ за необикновеното чудо на светия и всеславен великомъченик Георги с плененото и неочаквано спасено момче" [107]. В центъра на събитията, описани от него, е младежът Георги, син на стратиота Леон от Пафлагония, попаднал в плен при българите след едно злополучно за византийците сражение, съвсем основателно идентифицирано с битката при Ахелой на 20 август 917 г. [108] Особен интерес предизвиква пасажът от разказа, в който са изброени участниците в споменатото сражение на противната страна: „българи, угри, скити, миди и турки" [109]. Въз основа на това известие някои български учени напълно основателно приемат, че в битката при Ахелой на страната на българите участвали и маджари [110].

 

За обосноваването на подобно гледище, наред с други извори още навремето от Ив. Божилов бяха привлечени и данните от съчиненията на арабския историк, географ и пътешественик ал-Масуди „Мурудж аз Захаб" и „Китаб ат Танбих", които се свързват напълно основателно с военните действия между България и Византия през 917 г., но само като описания на сражението при Ахелой и последвалото настъпление при Константинопол [111]. Като се присъединявам изцяло към становището на автора, бих искал да допълня, че тези данни съдържат допълнителни подробности за сраженията, незасвидетелствани, за съжаление, в другите извори. Според мен обаче тези подробности са твърде възможни, предвид обстановката в района и някои косвени сведения за българо-византийската граница по това време, както може да се съди и от археологически данни. Всичко това налата сведенията на Масуди да се разгледат по-критично, заедно с някои различни оценки за локализиране на описаното събитие.

 

Според Масуди четири (всъщност три) варварски народа (българи, маджари и печенези) [112], „на брой общо 60 хиляди конници, обсадили ромейския град Валандар, който лежал в непосредствено съседство със земите им, бил отдалечен от Константинопол на 9 дни път, разположен между планините и морето, и поради това достъпът до него бил твърде труден" [113]. Византийският император изпратил 62-хилядна армия, която заела позиция зад стените на града и в началото отбила варварските атаки, но впоследствие била напълно разбита, а варварите влезли в града, покатервайки се по стените му по грамадите от трупове, като избивали и пленявали населението [114]. След като разорили града и неговата околност, те се

 

60

 

 

запътили към Константинопол, опустошавали всичко наоколо и останали там 40 дни, изпращайки отряди за грабеж в съседните на византийската столица области [115].

 

Като се изключат учените, които напълно отричат достоверността на тези сведения [116], останалите локализират събитията по най-различни места, свързвайки Валандар с отделни византийски гранични пунктове и дори с градове и области, неотговарящи на сведенията в извора. Така Ф. Брун идентифицира Валандар с Велики Преслав [117], а Ст. Рънсиман отначало го свързва с Валона на Адриатическото крайбрежие [118]. Американският учен Дънлоп приема дори, че Валандар лежал по източните граници на Византия в Мала Азия [119]; Зеки-Валиди Тоган свързва неговото име с термина „В-Н-Н-Т-Р" от писмата на хазарския каган Йосиф, но го локализира в Кавказ (дн. Абхазия) [120], докато Грегоар го идентифицира с Адрианопол, превзет от българите през 923 г. [121] Твърде убедително Ив. Божилов интерпретира сведението на Масуди като отглас на битката при Ахелой през 917 г., когато българи, маджари и печенези нанесли съкрушително поражение на Византия [122].

 

Според мен най-голямо внимание заслужава мнението, изказано още от германския ориенталист Й. Маркварт, според което ромейското гранично укрепление Валандар се намирало близо до североизточните балкански провинции на империята, по пътя от Константинопол към Дунавската делта, като трябва да се свърже с града Δεβέλτος, защото самото наименование „Валандар" може да означава на арабски „Festung (D)welt", т. е. „крепостта Девелт" [123].

 

Това мнение на изтъкнатия немски учен бе подкрепено впоследствие и от други изследователи, макар че повечето от тях датират събитието погрешно през 934 г. [124] Според мен идентификацията на Валандар с Дебелт като гранична крепост между българи и ромеи е напълно основателна. Бих искал да обърна внимание на още няколко неща. Първо, описанието на разположението на града в арабския извор действително съответства на местоположението на средновековния Девелт [125]. Прави впечатление, че той се намирал „в съседство със земите им" (на нападащите преди всичко българи), бил „разположен между планините (Балкана и Странджа — б. а.) и морето, и поради това (разливанията на Средецка и Русокастренска реки към морето в блата около Мандренското и Бургаското езеро — б. а.) достъпът до него бил труден" [126]. Второ, твърде интересен е старобългарският превод на името на въпросния град в известието за византийската териториална отстъпка от Сидера до Девелт:

 

[127]

 

61

 

 

В старобългарския текст Девелт е назован „Велт", което е по-близко до „Валандар" от арабския извор. Възможно е Масуди да е ползвал печенежки или дори маджарски първоизточник на въпросния разказ, който предавал българско название, преосмислено и коригирано от арабския автор след съответната справка и с гръцкото наименование. Или, с други думи, Валандар може да е арабското име на трансформираното от печенези или маджари старобългарско название на гръцкия Δεβέλτος.

 

Всичко това обаче повдига основателно въпроса, възможно ли е към 917 г. Девелт да е бил пограничен византийски град. Вече дадох положителен отговор в специално изследване за ранносредновековната история на Девелт с привличането на всички писмени извори, както и на данните от археологията и сфрагистиката [128]. Междувременно излязоха още две работи за това селище, посветени на историята му през същата епоха. Първата от тях е по-кратък и по-общ историко-археологически очерк, който повтаря някои по-стари и по-противоречиви коментари около политическата принадлежност на града през IX в., но също достига до извода, че в началото на X в. Девелт е бил пограничен византийски град [129]. Второто изследване е по-интересно, тъй като представлява своеобразен корпус-каталог на византийските печати от Девелт, като достига до правилния извод за почти непрекъснатото византийско присъствие във и около Девелт в периода от 814/815 до 913/917 г. [130]

 

От всичко казано до тук става ясно, че през лятото на 917 г. цар Симеон успял да привлече за свои съюзници маджари и печенези, които участвали заедно с българските войски в битката при Ахело на 20 август с. г., а след последвалия разгром на византийската армия обсадили и превзели пограничната тогава византийска крепост Девелт (= араб. Валандар = старобълг. Велт), откъдето се насочили към Константинопол [131] и под неговите стени според Масуди прекарали 40 дни [132].

 

Последните редове от разказа на Масуди (по-точно описанието на похода към Констнатинопол) са твърде близки до някои унгарски хроники, между които най-голям интерес представлява тази на Петър Ранзан:

 

„... На двадесетата година след това (т. е. след „завладяването на родината" или към 916—917 г. — б. а.), по времето на вожда Опурд (това било името на този човек), те (маджарите) нахлули от две страни в Мизия и разграбили всичко надлъж и нашир, навлезли и в Тракия, в която извършили различни враждебни походи, и достигнали до град Константинопол, който обсаждали няколко дни, но като видели, че напразно си губят времето (градът бил огромен и многолюден и станало ясно, че не може да бъде превзет нито бързо, нито лесно), се отеглили оттам, след като опустошили полята и нанесли на цяла Гърция неизброими щети." [133]

 

62

 

 

Това известие, фигуриращо под една или друга форма и в други унгарски хроники, е разгледано още навремето от П. Мутафчиев, който след кратък анализ го отхвърли като неубедително и изпълнено с легендарни мотиви [134]. Унгарският учен Д. Моравчик свързва тези сведения с маджарския поход към Константинопол през 959 г. [135] Струва ми се обаче, че основания за подобно предатиране, както и такива, които да отхвърлят неговата достоверност, липсват [136]. Друг е въпросът, че в случая едва ли може да става дума за самостоятелно нахлуване на маджарите на Балканския полуостров през 917 г. Като оставим настрана това различие, сведенията на Ранзан и другите унгарски хроники са твърде близки до посочения откъс от съчинението на Масуди. Маджарите като съюзници на България заедно с печенезите взели участие в съвместния поход на съюзените войски (след победата при Ахелой и превземането на Девелт) към византийската столица, където след несполучливата обсада разграбили околността, убивали и отвличали в плен нейното население.

 

До смъртта на цар Симеон (927 г.) съществува още едно споменаване на маджарите в контекста на техните отношения с България. В поредното си писмо от 922 г. патриарх Николай Мистик пише:

 

„Защото, доколкото мога да разбера, поради императорското старание да се противопоставя срещу вашата власт и твоя народ, подготвя се, или ще се подготви твърде силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенезите, пък още и на аланите и на западните турки (маджарите), които всички са се споразумяли и са започнали война срещу тебе" [137], а малко по-нататък: „... те (императорите), няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ — нито турките (маджарите), нито аланите, нито печенезите, нито русите и другите скитски племена — дотогава, докато последните не изтребят българския народ съвършено" [138].

 

Липсата на други изворови данни за създаването на подобна антибългарска коалиция с участието на маджарите ни принуждава да приемем това твърдение на константинополския патриарх с голяма резерва. Както предполата Ив. Божилов, това било или идея, която не успяла да получи практическа реализация, или тактически ход на Николай Мистик, който целял да сплаши непреклонния български цар [139].

 

В заключение бих искал отново да подчертая основните моменти в развитието на българо-унгарските отношения в началото на X в. Продължителният военен конфликт, започнал между двете страни още през 894 г. с намесата на Византия, завършил едва след

 

63

 

 

около десетилетие по полетата на север от реките Дунав и Сава — територии, които били загубени за българската държава. Но цар Симеон Велики проявил забележителна политическа далновидност и преодолял конфликта с княз Арпад. Между двата народа се установили мирни и съюзни отношения. Това била правилна стъпка, която съдействала не само за нормалното съжителство между българи и маджари, но и оказала положително въздействие върху борбата на България срещу Византия за военнополитическо надмощие на Балканския полуостров. Особено ярко българо-унгарският съюз се изявил през преломната 917 г., когато в битката при Ахелой, при превземането на Девелт и обсадата на Константинопол на страната на българите се сражавали и маджари. 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ III ГЛАВА

 

1. Anonymus. — SRH, I, 31—177 (критично издание на латинския текст); немски превод с подробен коментар — Silagi, Veszprémy. Die „Gesta Hungarorum" des anonymen Notars (UG, 4); бълг. превод — ЛИБИ, V/1.

 

2. Грот. Моравия и мадьяры, с.181, бел. 1.

 

3. Féhеr. Bulgarisch-ungarische Beziehungen, 132—140.

 

4. Hиков. Съдбата на северозападните български земи, 115—116.

 

5. Мутафчиев. Маджарите, с. 445, 450—453; История на българския народ, с. 202.

 

6. Мольнар, Э. Основание венгерского государства (Studia historica, 3). Budapest. 1951, p. 1.

 

7. Лишев. Някои данни за феодалните отношения, 426—430;  За генезиса на феодализма в България. С., 1963, 161—162;  Някои въпроси за класовата борба в България през X в. — ИИИ, 14—15, (1964), с. 562;  Българският средновековен град. С., 1970, 151—152.

 

8. Gуörffy, Gy. Formation d'Etat au IXe siècle suivant les „Gesta Hungarorum" du Notaire Anonyme. — In: Nouvelles études historiques publiées a l'occasion du XIIe Congrès International des Sciences Historiques. I. Budapest. 1965, 27—53;  Время составления Анонима „Деяния венгров" и степень достоверности этого сочинения. — В: Летописи и хроники, сб. статей 1973 г. М., 1974, 115—128.

 

9. Deer, I. Quis fuerit fons primigenius Gestorum Chronicorumque Hungaricorum medii aevi ex saeculo XIe oriundus at post deperditus. — SRH, I, 3—11;  Юxaс. Тюрко- българи и маджари, 251—252, бел. 4, 372—373, бел. 5.

 

10. Gуörffy, Gy. Abfassungszeit, Autorschaft und Glaubwirdigkeit der Gesta Hungarorum des anonymen Notars. — Acta antiqua ASH, 20, (1972), 209—229;  Arpad, p. 134;  Landnahme, 238—243.

 

11. Moravcsik. Die ungarische Anonymus, 168—171.

 

12. Пак там, 172—173.

 

13. За тази политическа идеология, свързана с възстановяването на Юстиниановия универсализъм и положила началото на византийския експанзионизъм или „Реконкиста" срв. Ahrwеilеr, H. L'idéologie politique de l'Empire byzantin. Paris. 1975, p. 37 sq.;  Dujčеv, Iv. La crise idéologique de 1203—1204 et ses répercussions sur la civilisation byzantine (Cahiers de Travaux et de Conferences. I. Christianisme byzantin et archéologie chrétienne). Paris, 1976, p. 6 sq. (Dujčеv. Medioevo, IV/2, No LVIII);  Божилов. Цар Симеон Велики, 22—24.

 

64

 

 

14. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир, с. 150;  Вrowning. Byzantium and Bulgaria, p. 68;  Fоlz, Guillоu, Mоussеt, Sоurdеl. De l'Antiquité au Monde médiéval, p. 411.

 

15. Vajay. Eintritt, 26—27.

 

16. История Венгрии, I, 106—107.

 

17. Королюк. Славяне, влахи, римляне и римские пастухи, 148—149. Авторът приема неоснователно, че под „римляни" Анонимът имал предвид остатъците от оцелялото романизирано население в Панония, като допуска, че названието „българи" липсвало в неговия първоизвор (?).

 

18. Bacó. Relations of the Principality of Banath, 241—243.

 

19. Pasсu. Voievodatul, I, 28—31;  Rusu. The Autochtonous Population, p. 203;  Olteanu. State Formations, p. 252;  Вrеzеanu. „La Bulgarie", 124—125, 128;  Pоp. Romanians and Hungarians. 91 — 156.

 

20. Първото писмено известие за наличието на власи в Трансилвания (при това не съвсем сигурно, тъй като липсват конкретни географски белези) е за 1165 г. (Niс. Chon., p. 13186). Сигурно е, че власи участвали във войската на Мануил I Комнин, която преминала през Трансилвания в 1166 г., без да става ясно обаче, дали те са живеели именно там (I. Cinami Epitome, VI, 3). Като живеещо в Трансилвания население те се споменават за първи път в грамотата, която дава сведение за помощта, оказана от жупана на Себен (Сибиу) — Йоаким, на българския цар Борил срещу въстанието на тримата кумански вождове при Видин през 1213 г. В унгарския отряд участвали и саксонци (саси), власи, печенези и секлери/секи (вж. тук, гл. VI).

 

21. Macartney. Hungarian Historians, p. 73;  Pais. Anonymus, 42—43, n. 6;  Göсkеnjan. Hilfsvölker, p. 42;  Юxaс. Старите маджарски хроники, с. 118;  Silagi, Vesprémi. Die „Gesta Hungarorum", 148—149, A. 76.

 

22. Тъпкова-Заимова (Долни Дунав, 26—28) основателно критикува изводите на Королюк и на румънските историци.

 

23. Божилов (Анонимът на Хазе, с. 116, бел. 95) дава сравнително пълен преглед на историографията, взела отношение към Анонима.

 

24. Коледаров. Политическа география. I, с. 18, 38, 52.

 

25. Юxас. Старите маджарски хроники, 111—114.

 

26. Юxас (Тюрко-българи и маджари, с. 384) се спира отново на Анонима в следващата си книга, като прави и кратък коментар за личността на Менрот (Менуморут?), свързвайки неговото „многоженство" с евентуален хазарски или тюрко-български произход (от средата на тези, които били под хазарска зависимост).

 

27. Цанкова-Петкова, Г. Страници от българо-унгарските отношения през ранното Средновековие. — В: Българо-унгарски културни взаимотношения, 91—92.

 

28. Turkic-Bulgarian-Hungarian relations (VIth—XIth centuries).

 

29. Székely. La conquête turco-bulgare, p. 25.

 

30. Halasi-Kun. The Realm of Glad/Gilad. 116—117.

 

31. Воba. Nomads, Northmen and Slavs, 93—101;  Ethnogenesis of the Hungarians, 167—171;  The Pannonian Onogurs, 73—76.

 

32. Критика на тези схващания вж. y  Golden. Khazar Studies, I, 72—76;  Vásary, I. The Hungarians or Možars and the Meščcers/Mišers of the Middle Volga. — Archivum Eurasii Medii Aevi. 1, (1971), 237—275.

 

33. Бешевлиев. Първобългари. История. 106—107, 187, бел. 5.

 

34. Silagi, Veszprémi. Die „Gesta Hungarorum", 134—180 (бележки с коментар).

 

35. Пак там, с. 151, А. 96.

 

36. В противовес на работата на Силаги и Веспреми, издадена в Германия, друг немски учен почти по същото време издава голяма монография, в която се застъпва

 

65

 

 

почти непрекъснатото присъствие на власите в областите между Дунав и Карпатите. като привлича и сведенията на Анонима (Armbruster. Der Donau- Karpatenraum, 39—45).  Szóvak. Wer war der anonyme Notar?, 1—16.

 

37. Anonymus, § 11, p. 4810–13; 491–7; 501–8 (ЛИБИ, V/1).

 

38. Златарски. История, I/1, с. 322;  Фехер. Ролята и културата на прабългарите, 19—21;  Цанкова-Петкова. О территории болгарского государства, с. 141;  Дуйчев (Връзки между чехи, словаци и българи, 335—340, 343—347) допуска някои противоречиви изводи за границата между българи и моравци;  Тъпкова-Займова. Долни Дунав, 24—25;  Божилов. Анонимът на Хазе, 181—182;  Коледаров. Политическа география, I, 37—38;  Гюзелев. Баварският географ, 68—81;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, 102—106; вж. и тук, гл. II, бел. 38, 39. 40, 87, 89.

 

39. Коllautz. Awaren, Franken und Slawen, p. 266; Györffy. Arpad, p. 134;  Шимони. Панонските българи, 70—83;  Бешевлиев. Първобългари. История, 17—22;  Фодор. Българите в унгарските земи, 18—23;  Váсzy. Constantine Porphyrogenitos, 131—132.  Съществуват (неубедителни според мен) опити това българско присъствие да бъде оспорено: говори се, че в тези земи съществувало „свободно" население, в смисъл неподчиняващо се както на франките, така и на българската власт (Szádeczky-Kardoss. Über etliche Quellen der awarischen Geschichte, 115—123). Твърде конюнктурна е тезата на румънските историци за водещата роля на „местното романизовано население" в тези земи (Штефанеску. Румыно-болгарские связи. 532—533;  Rusu. Avars, Slavs, Romanic Population, 123—153). В последно време някои учени направиха неуспешен опит да лансират идеята за господстващата роля на Великоморавия в тези територии (Воba, I. Moravia's History Reconcidered: A Reinterpretation of the Medieval Sources. The Hague, 1971;  Die Lage von Moravien, 59—91;  Püspöki-Nagy, P. On the Location of Great Moravia: A Reassessment. Pittsburgh, 1982;  Sеnga, T. La situation de la Grande-Moravie et les Hongrois conquérants. — Jahrbuch der Geschichte Osteuropas. 30/4, (1982), 533—544) Вж. критиката на:  Воwlus. Die geographische Lage des mährischen Reiches, 1—24;  Imre Boba's Reconciderations of Moravia's Early History, 552—574;  Еggеrs. Das „Grossmährische Reich", 57—147;  Wolfram. The Image of Central Europe, p. 10;  Hanak. The Great Moravian Empire, 7—24.

 

40. Marczali. A vezérek kora, 114—115;  Aсsàdy. A Magyar története, p. 35;  Коsztоlnyik. Hungarian Kings, p. 6;  Сентпетери. О позднеаварских и раннеболгарских связях, 119—120. Не липсват и опити да се отрече българското етническо и политическо присъствие между Дунав—Тиса (Сьоке, Б. M. О северной границе Первого Болгарского государства в IX веке.— В: Проблеми на прабългарската история и култура, 105—116). Същият автор обаче сериозно си противоречи, след като достига до извода, че „общата картина създава впечатление за силно влияние на салтово-маяцката култура на късноаварската култура". Това силно влияние не може да се обясни само като идващо от Хазарския каганат, а още по-малко пък от „унгарците, живеещи в Леведия, или в междуречието Дон и Днепър".

 

41. Името Салан има тюркски произход и може да кореспондира със съвременното българско Желязко (Тафарджийска. Към въпроса за етногенезиса на прабългарите, с. 46). Някои изследователи се опитват да свържат личността на Салан с евентуалния родоначалник на аристократичната фамилия Калан от комитата Чонград (Silagi, Veszprémу. Die „Gesta Hungarorum", S. 152, A. 97).

 

42. Ha това място действително е открито укрепление, което имало дървено-землена фортификация: в неговата околност се намирал православен манастир, подчинен на Сремската епархия (Györffy. Geographia. I, 240—242;  Silagi, Veszprémy. Die „Gesta Hungarorum", S. 168, A. 223).

 

66

 

 

43. Györffy. Geographia, 1, 601—603.

 

44. Пак там, I, 850—853.

 

45. Името на Глад се споменава само в Анонима, но намира отглас и в някои по-късни извори (Hálasi-Кun. The Realm of Glad/Gilad, 113—118); съществува дори предположение, че неговата област (по-късно Банат) била организирана като комитат с център Видин (Коледаров. Политическа география, I, с. 18);  за Охтум/Ахтум (Айтон) и неговата роля по време на събитията в началото на XI в. вж. тук, гл. IV.

 

46. Anonymus, § 14, p. 531–7 (ЛИБИ, V/1).

 

47. Пак там, с. 537–28; 541–20 (ЛИБИ, V/1).

 

48. Пак там, § 16, с. 5620–26; 571–8 (ЛИБИ, V/1).

 

49. Пак там, § 19, с. 597–12 (ЛИБИ, V/1).

 

50. Пак там, § 20, с. 605–21; 611–15; 621–19 (ЛИБИ, V/1).

 

51. Пак там, § 28, с. 701–10 (ЛИБИ, V/1).

 

52. Пак там, § 50, с. 10112–19; 1021–5; 1031–2 (ЛИБИ, V/1).

 

53. Пак там, § 51, c. 10317; 1041–19; 1051–15 (ЛИБИ, V/1).

 

54. Пак там, § 30, с. 7112–23 (ЛИБИ, V/1).

 

55. Пак там, § 38, с. 8013–20 (ЛИБИ, V/1).

 

56. Пак там, с. 8021; 811–19 (ЛИБИ, V/1).

 

57. Пак там, § 39, с. 8121–27 (ЛИБИ, V/1).

 

58. Пак там, с. 8127–29; 821–12; 831–9 (ЛИБИ, V/1).

 

59. Пак там, § 41, с. 848–10; 851–5; 861–8 (ЛИБИ, V/1).

 

60. Пак там, с. 868–11 (ЛИБИ, V/1).

 

61. Пак там, § 41, с. 8611–20; § 42, 8622–26 (ЛИБИ, V/1).

 

62. Schülze-Dörrlamm, M. Untersuchungen zur Herkunft der Ungarn und zum Beginn ihrer Landnahme im Karpatenbecken. — Jahrbuch des römisch-germanischen Zentralmuseums Mainz, 35/2, (1988), S. 375, 439.

 

63. Anonymus, § 42, 8626–29; 871–7 (ЛИБИ, V/1).

 

64. Пак там, § 44, с. 896–17; 901–11 (ЛИБИ, V/1).

 

65. Пак там, с. 9012–22; 911–13 (ЛИБИ, V/1).

 

66. Предполата се, че районът на Оршова бил завладян от маджарите сравнително рано, най-късно в началото на X в., поради характера и на археологическите открития там (Kurze Geschichte Siebenbürgens, S. 116, 121, 131, 136).

 

67. Györffy. Arpad, p. 134.

 

68. Вж. тук, гл. IV, V.

 

69. Мутафчиев. Старият друм през „Траянови врата", 499—500; Sоustаl. Thrakien, 190—192;  Гaговa. Тракия, 147—148.

 

70. Мутафчиев. Старият друм, 503—508;  Гагова. Виа милитарис, 57—61.

 

71. S. de Keza Gesta, 16722—1688 (ЛИБИ, IV, 271—272).

 

72. Срв. коментара в ЛИБИ, IV, с. 272, бел. 5.

 

73. Dоmanоvsky. En. - SRH, I, p. 168, n. 1.

 

74. Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 30512–19;  Chron. Dubnicense, § 56, p. 38;  Chron. Monacense, p. 6411–14;  A. de Bonf., dec. I, lib. 10, p. 214—215 (ЛИБИ, V/1);  J. de Thurocz, I, § 51, p. 7022–24 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 78).

 

75. Би могло да се предположи, че това станало между 904—906 г., когато според изследователите липсват определени сведения за военна активност на маджарите към Западна Европа. Срв. хронологията на Воgyay. Lechfeld. 58—59;  Fasоli. Le incursioni ungare, 116—117.

 

76. Срв. Божилов. България и печенезите, 41—45.

 

77. Liudprandus, p. 290 (ЛИБИ, II, с. 319).

 

78. Sigebertus, p. 34544 (ЛИБИ, III, с. 134);  Chronica Alberici, р. 75346–49 (ЛИБИ, IV, с. 181).

 

67

 

 

79. В коментара си към българския превод (ЛИБИ, II, с. 319, бел. 5, 11, 17) Стр. Лишев и М. Войнов смятат, че те отразявали събитията от 894—896 г. От друга страна, П. Мутафчиев (Маджарите и българо-византийските отношения, с. 455, бел. 31) приема, че Лиудпранд допуснал хронологическа грешка като свързал събитието с маджарския поход към Италия през 898 г., понеже неправилно сметнал, че Византия и България плащали данък на маджарите преди това; това сведение Лиутпранд могъл да получи едва (?) при първото си пребиваване в Константинопол (949—950), десетина години след което написал и своята книга. Затова П. Мутафчиев смята, че въпросното известие отразявало събитие само от 30-те—40-те години на X в.

 

80. Общо за „Тактиката" вж. Кучма, В. В. „Тактика Лъва" как исторический источник. — ВВр, 33, (1972), 75—87.

 

81. Пак там, с. 76, бел. 12;  Цанкова-Петкова, Г. Предговор към българския превод на „Тактиката". — ГИБИ, IV, с. 166.

 

82. Leonis Tactica, XVIII, § 42. col. 956 C-D (ГИБИ, IV, с. 167).

 

83. Пак там, § 44, col. 957 А-B (ГИБИ, IV, с. 168).

 

84. Пак там, § 45, col. 957 С (ГИБИ, IV, с. 168).

 

85. Пак там § 62, col. 962 А (ГИБИ, IV, с. 170).

 

86. Пак там, § 66—67, col. 962 B–С (ГИБИ, IV, с. 171).

 

87. Според мен съществува вероятността византийско-маджарските отношения да са се влошили още през 896 г., вследствие на пасивната позиция на империята спрямо българо-печенежката акция в Ателкузу. Интерес в това отношение предизвикват думите на Георги Амартол според неговия старобългарски превод:

 

„Той (Симеон) води боеве срещу угрите и изпосече всички, тъй като не можаха да получат помощ от гърците" (СБЛ, 3, с. 152).

 

В същия смисъл са и разсъжденията на френския медиевист Л. Мюсе (Les invasions, II, p. 61).

 

88. Leonis Tactica, XVIII, § 76—77, col. 964 C.

 

89. Срв. Moravcsik, Gy. La Tactique de Leon le Sage comme source historique hongroise. — In: Moravcsik. Studia byzantina, 232—233.

 

90. DAI, § 29, p. 1223–7; 12458–63.

 

91. Срв. Vasiliеv, A. A. Byzance et les Arabes. T. II. Iére partie: La dynastie macédonienne (867—959). Edition française préparée par M. Canard. Bruxelles, 1968, 10—21.

 

92. DAI, § 29, p. 12688–98.

 

93. Пак там, 126—12898–102.

 

94. Пак там, с. 128110–111.

 

95. Повече подробности за историята и състоянието на тези градове:  Tоynbее. Constantine Porphyrogenitus, 275—276;  за византийската тема Далмация в началото на X в.:  Fеrluga, J. L'amministrazione byzantina in Dalmatia (Deputazione di storia patria per le Venezie, Miscelania di studi е testi, 17). Venezia, 1978, 165—189;  Вaсилевски, T. Морската византийска тема Далмация през 805—822 г. и нейното възстановяване от император Михаил III. — Във: Василевски. България и Византия, No XII, 127—138;  Oikonomidès. Les listes de préseance, p. 353;  Fine. Early Balkans, 258—260.

 

96. Според мен във връзка с това по-задоволително разрешение намират думите на византийския дипломат Леон Хиросфакт за неговата втора дипломатическа мисия в България, когато през 901—902 г. той успял да върне на империята около 30 крепости в Драчката област. При сключването на това ново споразумение с Византия Симеон едва ли би сторил жеста да върне завоюваните от него земи, без да получи компенсация. За мисията на Леон Хиросфакт и събитията, свързани с нея, вж. Божилов. Цар Симеон Велики, 94—95 и цит. лит.

 

68

 

 

97. Твърде показателно е и обстоятелството, че със своите походи към Далмация и Италия в началото на X в. маджарите застрашили до голяма степен и византийските интереси на Апенинския полуостров — особено по отношение на т. нар. „Ломбардско кралство" (Arbagi. Byzantium, Germany, the Regnum Italicum and the Magyars, 37—38).

 

98. За времето, когато този автор е писал своето произведение, вж. Lеmеrlе, P. Le prémier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et la culture a Byzance des origines au Xe siècle. Paris, 1971, p. 277, n. 36.

 

99. DAI, § 40, 176—17825–44. Изрично ce подчертава, че маджари и българи „ги отделя Истъра, наречен ощеДунав".

 

100. Тези събития всъщност не довели до пълната загуба на всички отвъддунавски северозападни български земи, както се опитват да твърдят някои румънски историци (срв. Brezeanu. La Bulgarie, 130—135). Това станало след не по-малко от около 100 години, в началото на XI в., когато унгарският крал Стефан I, може би с подкрепата на Византия, завладял територията на дн. Банат, управлявана от Охтум/Айтон, потомък на Глад (срв. История на България, 2, 412—413; вж. тук, гл. IV).

 

101. Това обстоятелство се признава напоследък и в унгарската историография (срв. Кristó. Die Arpadendynastie, S. 21;  Makk. Les relations aux Xe—XIIe siècles, p. 12).

 

102. Thеоph. Соnt., 38623—3877 (ГИБИ, V, с. 127);  L. Gram., p. 2935–13; 29410–15 (ГИБИ, V, 160—161);  G. Mon. Соnt., p. 80420; 8068 (ГИБИ, VI, с. 142).

 

103. Божилов. България и печенезите, 41—45;  Цар Симеон Велики, с. 122. Някои автори продължават неоснователно да смятат, че византийците все пак успели да привлекат печенезите на своя страна през 917 г.; те обаче се разочаровали от вътрешния конфликт между Йоан Вогас и Роман Лакапин и се въздържали от активна намеса (Wоzniak. Byzantium, the Pechenegs and the Rus', p. 306).

 

104. DAI, § 32, p. 15681–91.

 

105. Божилов. България и печенезите, с. 44, бел. 38. Прави критичен преглед на мненията, предлагащи друга, неприемлива датировка.

 

106. Nicolas. Letters, No 183, p. 51422–23.

 

107. Божилов. България и печенезите, с. 46, бел. 46—48.

 

108. Дуйчев. Разказ за „чудото", с. 514;  същото се приема и от Божилов. България и печенезите, с. 47.

 

109. Miracula, S. Georgii, p. 2020–21.

 

110. Докато Ив. Дуйчев (Разказ за „чудото", с. 515) смята, че маджарите са представени под етнонимите угри, турки и скити, Ив. Божилов допуска, че под името „скити" (а може би и „миди") житиеписецът имал предвид печенезите (България и печенезите, с. 58, бел. 54).

 

111. Божилов. България и печенезите, 48—51. За ал-Масуди и неговите произведения — пак там, бел. 55 и 56.

 

112. Bajard, Nucarda = маджари; Bağna, Bağnak = печенези.  Macartney. The Attack on Valandar, 159—170;  Бейлис, В. М. Народы Восточной Европы в кратком описании Мутаххаря ал-Макдиси (X в.). — В: Восточные источники по истории народов Юго-Восточной и Центральной Европы. II. М., 1969, с. 307, бел. 23.

 

113. Marquart. Streifzüge, S. 61.

 

114. Пак там, с. 62.

 

115. Пак там, с. 63.

 

116. Мутафчиев. Маджарите и българо-византийските отношения, 454—455, бел. 29. Малко по-снизходителен е В. Златарски (История, I/2, с. 542, бел. 2), който отнася това събитие към 896 г. В последно време сведенията за евентуално участие на маджарите във военните действия срещу Византия през 917 г. бяха обявени

 

69

 

 

за легендарни от Бодяй (Ungarnzüge gegen und für Byzanz, S. 32). За неоснователността на пълното отричане на сведенията от арабския автор — срв. Божилов. България и печенезите, с. 49.

 

117. Бpун, Ф. Черноморье. II. Одесса, 1890, с. 330.

 

118. Runсimаn. Romanus Lacapenus, p. 107.

 

119. Dunlоp. Jewish Khazars, p. 213.

 

120. Zеki Validi Togan, A. Völkerschaften des Chazarenreiches im neunten Jahrhunderts. — Körösi Csoma Archivum, 1940, S. 48.

 

121. Grégоirе. Le nom et l'origine des Hongrois, p. 642.

 

122. Божилов. България и печенезите, 48—51;  вж. също Wоzniak. Byzantium, the Pechenegs and the Rus', p. 307 (неправилно датирано през 924 г.).

 

123. Mаrquаrt. Streifzüge, 69—70.

 

124. Lüttiсh. Die Ungarnzugen, S. 145;  Macartney. The Attack on Valandar, p. 165, 170;  Runсiman. First Bulgarian Empire, p. 185 (Първото българско царство, с. 146);  Minоrskу. Hudud al-Alam, 469—470;  Fasоli. Le incursione ungare, p. 160;  Diaсоnu. Les Petchénègues. p. 18, n. 27;  Вrоwning. Byzantium and Bulgaria, p. 69.

 

125. Бр. Шкоpпил. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. — СБНУНК, IV, (1891), 26—28, 90—95, 138;  Sоustal. Thrakien, 234—235;  Гaговa. Тракия, 158—160.

 

126. Marquart. Streifzüge, S. 61.

 

127. Яцимиpский, А. И. Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам. — ИОРЯС, имп. АН. 7/1 (1902), с. 24, 112.

 

128. Dimitrоv, Chr. Die frühmittelalterliche Stadt Δεβέλτος zwischen Byzanz und Bulgarien vom achten bis ins zehnten Jahrhundert. — In: R. Pillinger, A. Pülz, H. Vetters (Hrsg.). Die Schwarzmeerküste in der Spätantike un im frühen Mittelalter (Österr. Akademie der Wissen., Schriften der Balkan-Komm.. Antiq. Abt., 18), Wien, 1992, 35—45.

 

129. Балболова-Иванова, M. Дебелт през VIII—X век. — Векове. 20/1—2 (1991), 50—56.

 

130. Йорданов, Ив. Печатите на комеркиарията Девелт (Поселищни проучвания. 2). С., 1992, 84—85.

 

131. За настъплението към Константинопол говорят също византийските извори:  Thеоph. Соnt., p. 390 (ГИБИ, V, 128—129);  L. Gram., p. 296 (ГИБИ, V, 161—162);  G. Mon. Соnt., 808—809 (ГИБИ, VI, с. 142);  I. Skyl., p. 20349–57; за сведенията на житието срв. Дуйчев. Разказ за „чудото", 516—517;  Божилов. България и печенезите, с. 50.

 

132. Marquart. Streifzüge, S. 62.

 

133. Ransanus, P., 8, p. 9720–22; подобна информация със споменаването на името България и града Идропол се съдържа и в по-ранните Chron. Hung. comp. saec. XIV, p. 3108–12;  Chron. Dubnicense, § 59, p. 41;  както и в по-късните Chron. Monacense, p. 6535–36;  J. de Thurocz, § 53, p. 7222–24;  A. Bonf. dec. I, lib. 10, p. 216, 228–230 (срв. ЛИБИ, V/1).

 

134. Мутафчиев. Маджарите и българо-византийските отношения, 448—449.

 

135. Mоravсsik. Byzantium and the Magyars, p. 55.

 

136. Божилов. България и печенезите, с. 47, бел. 51; с. 50, бел. 67.

 

137. Nicolas. Letters. No 23, p. 15818–21; 536—537.

 

138. Пак там, с. 16068–70.

 

139. Божилов. Цар Симеон Велики, с. 139.