Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

II глава

Маджарите като съседи на Дунавска България през IX в.

 

 

Най-късно към началото на IX в. историческите обстоятелства принудили нови угорски племена, известни и като маджари, да напуснат своите стари местоживелища в Поволжието и Приуралието и да се придвижат на юг—югозапад, навлизайки и в Хазарския каганат. Вероятно към тях се присъединили известен брой тюрко-българи (оногури?, волжски българи?, българи-есегел?) [1]. По време на това придвижване те сигурно приобщили и някои от „черните българи", влизащи и в групата на т. нар. „кавари" — племената, които се разбунтували срещу налагането на юдейството в Хазарския каганат [2]. Както е известно, още през 818—822 г. българският хан Омуртаг предприел поход отвъд р. Днепър, явно в защита на разбунтувалите се срещу религиозната политика на хазарския каган българи [3]. Може би още тогава българите от Долни Дунав и маджарите установили първите си приятелски контакти, което за съжаление не намира потвърждение в наличните извори.

 

Съществуват две мнения за пътищата на придвижването им на запад: според първото те прекосили Волга на мястото, където в нея се влива р. Ока, и се спуснали на юг към областта Леведия; според второто те преминали през Средното Поволжие и р. Дон по степния път [4].

 

Според изворовия материал през 30-те години на IX в. маджарите вече се намирали в степите на Северното Черноморие и били непосредствени съседи на Дунавска България [5].

 

Маджарите се споменават за първи път във византийските писмени извори във връзка с участието им в българо-византийския конфликт около завръщането на пленниците, заселени от хан Крум в земите на североизток от Дунавската делта:

 

„... Комесът (на българите — б. а.) щом научил това (за бягството на пленниците — б. а.), преминал оттатък реката, за да воюва с тях. И тъй, македонците се отчаяли, направили свои вождове Цанц и Кордил и като завързали сражение, убили мнозина, а някои взели в плен. Българите, които не могли да преминат отсам, прибягнали при угрите, като им съобщили всичко за македонците. Дошли и корабите на императора, за да

 

21

 

 

ги вземат и отведат в столицата. И тъй, хуните се появили ведната в безбройно множество. Като ги видели, македонците със сълзи на очи започнали да викат: „Боже на св. Адриан, помогни ни!" и се приготвили за сражение. А турките им казали: „Дайте ни всичко, каквото имате, и вървете, където щете." Те не приели това, а се наредили в боен ред и стояли така три дена. На четвъртия започнали да се качват на корабите. Като видели това, турките започнали сражение, което траяло от петия час на сутринта чак до вечерта. Чуждото племе било обърнато в бягство и македонците започнали да ги преследват. На следващия ден, когато те искали да тръгнат, хуните отново се явили, за да се бият с тях. Тогава се вдигнал друг македонец от рода на Гимастите, който след това станал етериарх, както и други видни македонци. Те ги обърнали в бягство и ги прогонили." [6]

 

Това събитие, което повечето изследователи отнасят към 837 [7], представлява всъщност документираното начало на българо-унгарските отношения. В същото време тези сведения повдигат редица въпроси, засягащи историята и на двата народа през разглежданата епоха.

 

Най-напред прави впечатление обстоятелството, че маджарите се намирали близо до крайните отвъддунавски северозападни български владения. Те били явно приятелски настроени към българите и враждебни към живеещото там пленено византийско население. От друга страна, както свидетелства Константин Багренородни, заселването на маджарите заедно с оцелелите от хазарската гражданска война „кавари” в т. нар. област „Леведия" било свързано със завършека на междуособиците в Хазарския каганат [8]. За враждебни отношения между маджари и хазари към края на гражданската война говори и арабският автор Ибн-Русте, който съобщава, че по-рано хазарите, опасявайки се от маджарите, се ограждали с рововезз [9]. Очевидно последните подкрепили каварите в бунта им срещу налагането на юдейството в Хазарския каганат [10]. При това положение вече може да се смята за сигурно установено, че хазарите предприели с помощта на Византия отбранителни мерки по западната си граница, минаваща в това време по р. Дон. Част от тези мерки било построяването на крепостта Саркел (в руските летописи Белая Вежа) към 833—837 г. [11] Следователно маджарите се намирали по това време на запад от р. Дон, или в областта Леведия, която обхващала степната зона между реките Дон и Днепър. [12] Те станали непосредствени съседи на България, чиито владения на североизток продължавали и тогава да се простират до р. Днепър [13]. Вероятно между двете страни било постигнато бързо разбирателство поради продължаващия българо-хазарски антагонизъм и евентуалното участие

 

22

 

 

на български войски в хазарската гражданска война на страната на въстаналите кавари (включващи сигурно и потомците на Баяновите българи) и подкрепилите ги маджари.

 

Всичко това би могло лесно да обясни унгарската намеса на страната на българите срещу плененото византийско население. Тук, разбира се, може да се изрази известно съмнение, дали наистина маджарите били в такова „безбройно множество", щом като в крайна сметка поставените в по-неизгодно положение ромеи-пленници успели да ги отблъснат. Също може да се повдигне и въпросът, дали наистина нападателите били съгласни да се задоволят само с плячкосването на тяхното имущество? Българите сигурно обещали на маджарите това като отплата за „услугата", а самите ромеи, кой знае защо, предпочели да приемат битката с неясен и рискован изход, вместо да се лишат от мизерните си пленнически „богатства". Ето защо съм склонен да допусна, че византийските хронисти съзнателно изкривили или наблегнали върху някои по-несъществени детайли от събитието, при което не може да се добие достатъчно ясна представа за маджарската подкрепа, оказана на България срещу ромеите.

 

Макар и неуспешен, маджарският опит да се осуети освобождаването на византийските пленници явно допринесъл за поддържането на добри отношения между България и маджарите по това време. Вероятно тази акция не останала изолирано явление, а била част от редица антихазарски и антивизантийски съвместни действия в района, обусловени от възстановяването на дружеските отношения между Византия и хазарите след построяването на Саркел [14]. Мисля, че определена антивизантийска (и, разбира се, антируска) насоченост имат и маджарските действия, които възпрепятствали завръщането на руското посолство от Константинопол в Киев през 839 г. [15] Затова според мен има достатъчно основания да се приеме, че към края на 30-те и началото на 40-те години на IX в. маджарите били във враждебни отношения с Хазарския каганат и ромеите, но вероятно били настроени приятелски към средновековната българска държава.

 

С течение на времето обаче хазарите, а оттам по косвен начин и Византия се постарали да привлекат маджарите на своя страна. Това не можело да не доведе до промяна и на отношенията им с българите. Константин Багренородни съобщава съвсем накратко за създаването на съюзни отношения между маджарите и хазарите:

 

[16]

 

23

 

 

С изключение на отделни автори [17] останалите, които се спират на това съобщение, приемат, че в текста са сбъркани годините, прекарани от маджарите в съседство с хазарите (ἔνιαυτοὺς τρες, т. е. γ'), като всеки предлага свое четене на това място. Още Тунман е поправил цифрата γ' (3) на σγ' (203) [18] — конйектура, възприета от някои учени [19], но основателно разкритикувана от други [20]. След него се изказват различни мнения: Маркварт поправял γ' на κ' (20) [21], Вестберг предлага друго четене — λ' или λγ' (30 или 33) [22], докато Моравчик прочита вместо γ' — σ' (200) [23]. Редица учени се изказват за конйектурата τ' (300) [24] и т. н.

 

Преди да започна разглеждането на този въпрос, искам да обърна внимание на следното: първо, твърде необосновано е да се поправя буквата γ', изразяваща цифрата 3, с други букви, означаващи 30, 200 или 300, още повече, че въпросната година е предадена с думата τρεῖς, т. е. тя със сигурност отразява ако не реалната година, то някаква част от нея. Единствено конйектурата на Моравчик се основава на хипотезата за ранното проникване на маджарите в степите на Южна Русия, но сигурни данни за подобно предположение липсват. Второ, когато се работи с цитирания пасаж, често не се взема предвид обстоятелството, че посочените там години (независимо дали са 3 или повече) не отразяват отношенията между хазари и маджари от момента на проникването на последните в степите на Северното Черноморие до изселването им в Ателкузу (Етелкьоз) под натиска на печенезите, а времето от момента, когато враждебните отношения между двата народа са заменени с мирни. Следователно и най-приемливата поправка на γ' (3) не дава пълния брой на годините, през които маджарите обитавали причерноморските степи.

 

Към края на 30-те и началото на 40-те години на IX в. между хазари и маджари вероятно продължавали да съществуват враждебни отношения. От друга страна, първото датирано известие за съюзни отношения между двата народа (като се изключи съобщението на Константин Багренородни) се отнася към 860 г. [25] Става дума за един епизод от Пространното житие на Константин-Кирил Философ. В него се описва среща на славянския първоучител по време на пребиваването му в Крим с група маджари, които го нападнали и се опитали да го убият [26]. Вероятно те заедно с хазарите по това време обсаждали и един от византийските градове на полуострова [27]. Следователно съюзните отношения между тях са установени преди 860 г. [28]

 

Всичко това навежда на мисълта, че цифрата γ' (3) в цитираното известие на Константин Багренородни е част от двуцифрено число

 

24

 

 

и определя неговите единици. В такъв случай съществуват две възможности за вида на числото във въпросния текст: едната от тях е μγ' (43), или това е времето 846—889 г., а другата е λγ' (33), т. е. периодът 856—889 г. Трудно е да се предпочете някоя от тези дати. Все пак ми се струва до известна степен неправдоподобно съюзническите отношения между маджари и хазари да са били установени само няколко години преди съвместните им действия на Кримския полуостров (860 г.). Те продължили вероятно до появата на печенезите в степите на Северното Черноморие и тяхното вклиняване между хазари и маджари към края на IX в. [29] Разбира се, подобно твърдение не може да бъде напълно сигурно. В последно време се изказа хипотезата, че в края на IX в. в степите на Северното Черноморие се разразила война между две основни коалиции: от едната страна били хазарите и аланите, а от другата — Византия, черните българи, печенезите и узите [30]. Но според новото издание и реинтерпретацията на т. нар. „текст на Шехтер" става ясно, че противниците на Хазарския каганат и аланите всъщност били не четири, а пет. Притцак прави идентификация на четири от тях, като тази за първите три (MQDWN = Македонската династия, т. е. Византия; PYYNYL = печенези; BM = черните българи) е напълно основателна. Той обаче не дава обяснение на етнонима SY. Освен това ми е трудно да се съглася, че етнонимът TWRQY се отнася за узите. Според мен узите са визирани с етнонима SY, а под TWRQY се имат предвид най-вероятно маджарите (турки и във византийските извори). С много малка степен на вероятност това може да е племето торки, което се появило в Източна Европа сравнително по-късно — през XI в.

 

Западните хронисти съобщават, че печенезите прогонили маджарите от областта на р. Дон, при което повечето извори датират това събитие към 889 г. [31] Съобщението напълно съответства на известието на Константин Багренородни за поражението на маджарите от печенезите. В резултат една част от тях напуснали Леведия и заели областта Ателкузу [32]. Като се има предвид, че територията, обитавана до този момент от маджарите (Леведия), се намирала между реките Дон и Днепър [33], тази част от тях била принудена да премине Днепър и да се засели на земи, принадлежащи на българската държава [34]. Следователно след изтласкването на маджарите от Леведия в Ателкузу част от отвъддунавските български земи между реките Днепър и Южен Буг [35] били изгубени. Резултатът от тези събития се видял преди всичко в назряващия конфликт между българи и маджари, които макар и не напълно откъснати от сферата на хазарската външна политика, насочили по-настойчиво вниманието

 

25

 

 

си към Киевска Русия, Карпатския басейн и най-вече към Балканския полуостров, където не закъснели да се намесят в стълкновението между двете сили, оспорващи си върховенството в Югоизточна Европа — Симеонова България и Византийската империя.

 

И след изтласкването на маджарите от Леведия Хазарският каганат поне на първо време запазил до известна степен върховенството си над тях. Както свидетелства Константин Багренородни, хазарският каган поискал да се срещне с маджарския вожд Леведий, за да му предложи да стане княз като хазарски васал, но после по хазарския обичай бил избран Арпад, синът на Алмош [36]. Според Й. Маркварт това станало след като маджарите се изселили в Ателкузу, поради което изборът на мястото за срещата бил определен по източната граница на областта — р. Днепър, недалеч от морето, тъй като пътят по суша през степта бил зает от враждебните им печенези [37]. Подобно е обяснението и на М. И. Артамонов, който предполага, че главната тема на разговорите между хазари и маджари в началото на 90-те години на IX в. била съвместната борба срещу опасно вклинилите се между тях печенези [38]. Според мен е твърде възможно, като се имат предвид и последвалите събития, част от набелязаните мерки да са имали и определена антибългарска (а може би и антируска) насоченост.

 

Преди да се ориентират окончателно към отвъддунавските български владения около Карпатския басейн, маджарите нападнали земите на Киевска Русия. За 898 г. (?) руската летопис „Повесть временных лет" съобщава:

 

„Минаха угрите покрай Киев към планината, която сега се нарича Угорска (Карпати), и като наближили Днепър (при Киев), започнали да властват: държали се така, както днес куманите. И идвайки от изток, те се устремили през големите планини, които днес се наричат Угорски..." [39]

 

Малко преди това, във встъплението към хронологическия текст, летописецът отново съобщава, че след „обрите" (аварите) „дошли печенезите, а черните угри минали покрай Киев впоследствие при Олег" [40].

 

Повечето изследователи приемат днес тези сведения за достоверни, тъй като те се потвърждават и от някои други извори — например от Унгарския аноним, а и от косвени археологически данни [41]. Съществуват обаче разногласия за датировката на това събитие. Обикновено се приема, че то станало при настаняването на маджарите в Ателкузу [42]. Други учени свързват похода на маджарите към Киев с началото на техните нашествия към Средна Европа, но го датират в повечето случаи твърде рано [43], което противоречи на данните от летописа, че походът бил извършен по времето на княз Олег, т. е. сигурен terminus post quem е 882 г. По-успешен опит за

 

26

 

 

възстановяване на събитията с привличане и на данните от Унгарския аноним, но без да се обвързва с точна датировка, прави руският историк А. Н. Сахаров [44]. Според него маджарите застанали пред Киев като страшна напаст, сравнявана напълно естествено с по-късната куманска опасност. Киевският княз оказал съпротива, но бил разгромен от войските на вожда Алмош, които преследвали русите чак до стените на града. Съобщението на Анонима, че маджарите „подчинили" земите на русите, трябва да се тълкува като естествено и обичайно разграбване на областта от страна на завоевателите, а не като действително завладяване. След като русите помолили нашествениците да прекратят военните действия, маджарите се съгласили и сключили мир [45].

 

Тъй като въпросът за датировката на това събитие стои открит, ще си позволя да изкажа и някои свои съображения. Хронологията на летописа (898 г.) е явно объркана. Безспорно обаче става дума за времето след завладяването на Киев от варяжкия (норманския) княз Олег през 882 г. [46] От текста на руския летопис може да се добие впечатлението, че нападението срещу Киев било част от маджарското придвижване към Карпатския басейн. Според мен този поход към Карпатите може да се датира най-вероятно през 891—892 г., като се свърже с помощта, която маджарите оказали впоследствие на германския крал Арнулф срещу Моравия [47], но не и с окончателното им изселване от Ателкузу след разгрома на техните местоживелища там от българи и печенези през 896 г. [48] Маджарите извършвали и други грабителски и разузнавателни набези в средноевропейските земи преди 896 г.

 

Във връзка с маджарските нашествия в Източна и Централна Европа ще взема отношение и към сведението от Пространното житие на славянския първоучител Методий, според което

 

„когато угорският крал дойде в дунавските страни, пожела да го види. Макар че някои говореха и мислеха, че няма да се отърве така лесно, Методий отиде при него. И той го прие с радост почтено и славно, както подобава на господар..." [49]

 

В историческата наука съществуват две основни тълкувания на това известие. Първото е изразено главно от унгарската историография, предимно в работите на Д. Моравчик. Според него в началото на 80-те години на IX в. маджарите вече се доближавали до източните граници на франките, поради което и св. Методий можел да се срещне с техния княз Арпад (?) по време на пътуването си към Константинопол през 881 г. [50] Това мнение обаче предизвика сериозните възражения на редица учени, изразени най-обобщено от Ф. Дворник [51]. Присъединявам се към тезата му, че Методий заедно

 

27

 

 

с моравския княз Светополк би могъл да се срещне след излизането си от затвора и преди своята кончина, т. е. между 880—885 г. само с източнофранкския крал Карл III, най-вероятно през август 882 г. [52] Бих искал да отбележа обаче още няколко неща: първо, едва ли маджарите са започнали да се установяват в Средна Европа така рано и то дотолкова, че да вземат отношение към дейността на славянския първоучител в Моравия и Панония; второ, дейността на св. Методий сред славянското население на Централна Европа по същество влизала в разрез с маджарските интереси по тези места, при което едва ли един езически владетел (крал?) би желал така настойчиво и би посрещнал с такова внимание един християнски мисионер (ще припомня как се отнесли маджарите към неговия брат св. Константин-Кирил по време на хазарската му мисия); трето, по това време нито Арпад, нито Кусан, нито който и да било от маджарските вождове можел да бъде наречен „крал", най-малкото от византийска гледна точка (пък макар и изразено от св. Климент Охридски или някой от другите ученици на светите братя Кирил и Методий като най-вероятни автори на житието) [53]. Ето защо не е изключено това сведение да е някаква по-късна интерпретация на преписвач [54].

 

Дотук отношенията между България и маджарите могат да се обобщят по следния начин. След изтласкването на маджарите в Ателкузу (областта между реките Днепър и Южен Буг) от печенезите през 889 г. бегълците застрашили североизточните отвъддунавски български владения. Очертаващият се сблъсък между маджарите и България може би предопределил до голяма степен основните цели на подновения през 890 г. хазарско-маджарски съюз. Вероятно през следващата 891 г. те предприели своя поход към Киев, откъдето решили да се насочат главно с разузнавателна цел към Карпатския басейн, без да влизат в сериозни стълкновения с тамошната българска администрация. Узнал за техните действия в близки до владенията си области, източнофранкският крал Арнулф повикал техни отряди на помощ срещу моравския княз Светополк, чиито територии те опустошавали съвместно през 892 г. цели четири седмици [55]. Би могло да се предположи, че тази акция станала с българско одобрение, като се има предвид възстановеният съюз между Арнулф и българския княз Владимир, насочен срещу моравците [56].

 

Две години по-късно — през лятото на 894 г., наскоро след смъртта на Светополк, маджарите отново нападнали, този път самостоятелно, моравските земи, откъдето като преминали Дунава, „ограбили и разорили Панония" [57] — явно тази ѝ част, която била под сюзеренитета на баварския крал (дн. Югозападна Унгария). Тяхното нападение оказало такова голямо въздействие на Запад, че

 

28

 

 

„през есента (на с. г. — б. а.) бил сключен съюз между баварци и моравци. Анастасий, пратеник на гръцкия император Леон (VI), дошъл с дарове при краля (Арнулф) в Ратисбона (дн. Регенсбург). Кралят го изслушал и освободил в същия ден." [58]

 

Тези сведения основателно поставят въпроса, какви са причините за студения прием, оказан на византийския посланик в баварската столица [59]? В Константинопол явно били заинтересовани отношенията с немците да не се развалят вследствие на драстичната и опасна поява на маджарите в непосредствена близост до германските владения — плод, както основателно се съмнявали на Запад, на интригите на византийската дипломация. Може би ромеите искали да успокоят Арнулф и да осигурят поне временния му неутралитет към действията на маджарските орди, насочвани преди всичко към отвъддунавските български земи [60]. Всичко това не можело да не предизивика неодобрението на баварския крал, тъй като явно противоречало на условията на подновения преди две години българо-немски съюзен договор [61].

 

*  *  *

 

Вече се засегна историческият момент от отношенията между двата народа, известен на науката като българо-маджарската война през 894—896 г. Според мен този въоръжен конфликт, който изследователите се стремят да ограничат непременно в земите на юг от Дунав, въпреки че протекъл през няколко етапа и се изразил в няколко сражения, бил само част, или по-точно началото на продължителна военна кампания между двете страни. Тя вероятно завършила чак в първите години на следващото столетие със завладяването на част от отвъддунавските северозападни български земи.

 

Датировката на въпросните събития, разграничаването на отделните етапи и определянето на броя на сраженията между българи и маджари са установени сравнително точно [62]. Същото не може да се каже обаче за обхвата на областите, които били подложени на маджарските нападения, както и за тяхното място и значение в българо-маджарските отношения. Всичко това налата един нов преглед на изворите.

 

След разгрома на византийската армия от българските войски до Адрианопол през 894 г. [63] „опечаленият от унижението" император Леон VI (886—912) натоварил със специална дипломатическа мисия патриция Никита Склир [64]. Ето какво съобщават за това най-близките до времето на описваните събития исторически съчинения — хрониките:

 

29

 

 

„Той (император Леон VI — б. а.) изпратил с дромони към река Дунав (ἐντῶν Δανουβίω ποταμῶ) Никита, наричан Склир да даде дарове на турките (маджарите), за да почнат война протии Симеон. Склир се срещнал с тях и ги убедил да вдигнат оръжие против Симеон, взел от тях заложници и се завърнал при императора." [65]

 

Почти същото се споменава и в хрониката на Йоан Скилица, с тази разлика, че Никита Склир бил изпратен с дромони „по Истъра" (διὰ τοῦ Ἰστρον) [66].

 

По-нататък в хрониките се съобщава:

 

„...турките нахлули и опустошили цялата българска земя. Като научил това, Симеон се обърнал против тях. Те минали на другия бряг на реката, завързали сражение с българите и ги победили напълно, така че Симеон едва се спасил в Дръстър..." [67]

 

Този текст според Ив. Божилов свидетелства за двукратното преминаване на р. Дунав от маджарите и за две последователни техни нападения [68]. В същия смисъл според него трябва да се разбира и разказът на Йоан Скилица:

 

„Докато Симеон бил зает с войската на [Никифор] Фока, турките преминали реката и опустошили цяла България. Щом съобщили това на Симеон, той оставил Фока и се отправил срещу турките. А понеже и те самите искали да воюват с българите, преминали Истъра (Дунава), нападнали ги и напълно ги победили, така че Симеон едва се спасил в Доростол, наречен също и Дриста (Дръстър, дн. Силистра)" [69].

 

От съдържанието на тези сведения може да се създаде впечатлението, че маджарските нападения срещу България са следствие от мисията на Никита Склир, тъй като в структурата на разказа са поместени след нея. Но в самия текст за въпросната мисия хронистите съобщават, че Никита Склир бил изпратен с дромони „към реката Дунав", „в реката Дунав" или „по Дунава" — явно не към точно определена точка на Подунавието, а единствено с целта да установи контакт с маджарите някъде по левия бряг на реката. Но ако това действително е било така (а друго изворите не ни предлагат), излиза, че маджарите вече кръстосвали без особени трудности отвъддунавските български земи. Или, с други думи, те вече осъществили първото си нападение срещу България, ограничавайки се само със земите на север от Дунав. Едва по-късно последвала мисията на Никита Склир. В този случай следва да се приеме, че хронистите нарушават хронологическия ред на събитията, засягащи българо-маджарските отношения: най-напред се описва мисията на Никита Склир на (Долния) Дунав, където той се срещнал с маджарите, които достигнали до там при своите разбойнически нападения, на отиване или на връщане от акцията си в Панония през 894 г.; по-нататък следва съобщението, че маджарите „нахлули и опустошили цялата българска земя", като се имат предвид вероятно само отвъддунавските

 

30

 

 

български владения; едва след това се подчертава, че маджарите „минали на другия бряг на реката (Дунав)" и нападнали централните български области. Особено показателен е разказът на Скилица, който най-напред съобщава само, че маджарите „преминали реката", без да назовава нейното име; тя би могла да бъде Южен Буг или Днестър — възможни гранични реки на местоживелищата им в областта Ателкузу.

 

Тези изводи се потвърждават до известна степен и от сведенията на Константин Багренородни за маджарското нападение срещу България и ролята на Византия. Според него нашествениците извършили само едно нападение на юг от Дунав и после се завърнали в своята страна [70]. Особен интерес предизвиква и друг епизод от същото събитие, чийто герой е Михаил Варкала — гребец от императорската флота, описан от същия автор:

 

„И тъй Симеон, владетелят на България, като узнал, че флотът е пристигнал при реката и че ще прекара турките (маджарите) срещу него, направил леси, т. е. въжета — много здрави и устойчиви, за да не могат турките да преминат. Тогава споменатият Михаил Варкала заедно с двама други моряка грабнали щитовете и мечовете си и с мъжествен и силен устрем изскочили от хеландия, прерязали лесите или въжетата и открили достъп на турките." [71]

 

 

Този епизод, вмъкнат от Константин Багренородни, за да поясни за какви заслуги Михаил Варкала бил назначен за втори гребец в императорския дромон, разкрива неизвестен от другите извори момент от войната на Симеон срещу маджарите и Византия. Тук става дума за втория етап от българо-маджарския конфликт, който империята решила да използва в плановете си срещу България, като с помощта на флотата си прехвърлила маджарските отряди към „Вътрешната област" — централната част на ранносредновековна България. Според мен този текст свидетелства и че византийските кораби едва ли имали за цел само да прехвърлят маджарите от единия бряг на Дунава на другия. Вероятно те натоварили техните отряди някъде към Дунавската делта — по левия бряг или дори от морското крайбрежие северно от него. След това се отправили срещу течението на реката, като явно целта им била да направят десант колкото се може пò на юг, за да застрашат по-ефективно основните жизнени центрове на България. Този замисъл обаче бил разгадан от българския владетел, който се опитал да възпрепятства придвижването им по реката, като опънал такива здрави въжета между двата бряга, които биха могли да изпълнят ролята на землените валове в Добруджа [72]. Забележително в случая е и обстоятелството, че византийските кораби с маджарите успели да се промъкнат по Дунав към

 

31

 

 

области, където и двата брята на реката били под български контрол — в противен случай как Симеон би осигурил опъването на толкова здрави въжета между тях? Вероятно въпросните въжета били опънати преди островната крепост, защитаваща Дръстър на дн. дунавски остров Пъкуиул-луй-Соаре [73], в по-тесен участък от коритото на реката и същевременно успоредно с някои от основните защитни старобългарски валове в Добруджа [74].

 

Интересни са и сведенията от старобългарските извори — две от „Чудесата" от поредицата „Сказанис за железния кръст" [75]. Първото от тях, озаглавено „Чудото с кръста и с българина", съобщава:

 

„И опълчи се срещу него (Симеон) угърският народ, и поробиха неговите люде, и той се би с тях, и го надвиха. В тази година и аз бях в тази битка... И след това отново ни поведе на война Симеон като узна, че идат угрите." [76]

 

 

Прави впечатление, че в този разказ липсва краят на войната — авторът споменава най-общо за началото ѝ като самостоятелна инициатива на маджарите, за първото стълкновение като несполучливо за българите и за началото на втория етап от конфликта, който явно не започнал през същата година.

 

С малко по-слаба историческа стойност са сведенията, съдържащи се във втория разказ „Чудото с Климент, когото св. Георги избави от войната":

 

„... когато бях с княза в битката с угрите, които ни преодоляха и разгониха, побягнахме... слушах от всички страни тропота на конете и удари, чупене на кости и викове... Слушай, Клименте, ще преодолее княз Симеон своя враг със силата Христова." [77]

 

Тук се описва епизод от битка, завършила с поражение за българите, а крайната победа на Симеон над маджарите е представена като пророчество в устата на светеца. Все пак този хронологически ред, при който поражението е последвано от победа за българите, ме кара да смятам, че във въпросния разказ се има предвид развитието на втория етап от българо-маджарския конфликт, когато военните действия се пренесли в земите на юг от Дунав. Накрая бих искал да спомена и сведенията от двата съвременни на събитията извора — „Тактиката" на император Лсон VI и Фулденските анали. Леон VI пише:

 

„... когато нашите сили бяха заети срещу сарацините (арабите). Божественият промисъл вместо ромеите опълчи срещу българите турките (маджарите), след като въоръжената за зло срещу християните (ромеи) българска войска съвършено победиха в три сражения..." [78]

 

 

Според мен в това известие за българо-маджарския конфликт също се очертават два отделни етапа: през първия маджарите се „опълчили", т. е. нападнали вероятно само отвъддунавските български владения, но на твърде широк фронт, което създало впечатление за мащабна военна акция; през

 

32

 

 

втория етап, поради сключения с Византия договор, маджарите преминали по Дунава към вътрешността на средновековната българска държава, застрашавайки самия ѝ център.

 

В същия смисъл, но много по-обстоен, е разказът за тези събития във Фулденските анали:

 

„895 г. Аварите (маджарите) нахлули в пределите на българите, но били изпреварени от тях и голяма част от войската им била избита.

 

896 г. През същата година гърците сключили мир с аварите, както се наричат унгарците. Съседите на гърците, българите, сметнали това действие за враждебно, вдигнали се на война срещу тях и като ги преследвали, опустошили цялата им земя чак до вратите на Константинопол. За да си отмъстят, гърците, със свойствената им хитрост, изпратили свои кораби на аварите и ги прекарали през Дунава в царството на българите. Прекарани там, те нападнали българското племе със силен отряд и избили твърде голяма част от него. Българите, които тогава се намирали в поход, като узнали това, с най-голяма бързина се върнали назад, за да освободят родината си от връхлетелия ги неприятел, но били победени в завързалото се там сражение. Когато отново се опитали със същия устрем да поправят положението си, те повторно били разбити. Най-сетне нещастниците, като не знаели как биха могли да се окуражат и да си помогнат, прибягнали всички до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра, и го помолили да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност. Той наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят заради неправдата, която причинили на християните, и след това да просят помощ от Бога. Като било изпълнено всичко това, те завързали жесток бой. И двете страни се сражавали яростно, докато най-сетне но Божия милост победата, ако и с много кръв, била предоставена на християните. Кой би могъл да изчисли загубите на езичниците авари в тези толкова големи сражения, когато само у българите, на които се паднала победата, били намерени убити 20 хиляди конници. Докато сраженията ставали едно след друго в тези области, кралят (Арнулф) поверил на своя княз Братислав да закриля Панония и град Блатно. А гръцкият император Леон изпратил един епископ на име Лазар при августейшия господар Арнулф, който го приел любезно в Ратисбона, задържал го няколко дни при себе си и после го изпратил назад, отрупан с почести." [79]

 

 

И този извор представя маджарското нападение срещу България като двукратен акт. Първия път (според хрониката 895 — всъщност през 894 г.) маджарите нахлули явно по собствена инициатива,

 

33

 

 

но били разбити от българите. Това известие на Фулденските анали вероятно отразява обстоятелството, че маджарското нахлуване имало за обект само част от българските предели — явно отвъддунавските, при това с временна, грабителска цел, последвана от бързото им отегляне в техните „постоянни местоживелища".

 

Описаният втори етап от войната (в летописа 896, всъщност през 895 г. като отделен от третия завършващ етап, последвал непосредствено след него) се основава на чужда информация и вероятно отразява предимно византийското гледище за причините и същността на събитията [80]. Прави впечатление обаче по-пълното, по-точно и ясно описание. Особено показателно е, че като основна причина за българо-византийския конфликт се изтъква сключеният византийско-маджарски договор, а самата маджарска акция срещу българските земи на юг от Дунав едва ли би могла да се осъществи без помощта на византийската флота. В самия текст като че ли прозира съчувствие към отчаяната защита на нападнатите в гръб българи и презрение към „гръцката хитрост" и нейните съюзници — езичниците маджари. По-общо е показан третият завършващ с победа за българите етап, без да е посочено как и къде е бил той. Особено голям интерес предизвиква краят в разказа на Фулденските анали, който има известно отношение и към положението в съседните на Панония отвъддунавски български земи. Както свидетелства текстът, военните действия едва ли подминали и „тези области", иначе как биха могли да се обяснят мерките за защита, които взели баварският крал и неговият васал блатненският княз. При това тези мерки, като се има предвид все още евентуално съществуващият българо-немски съюзен договор, едва ли били насочени срещу българите; те вероятно осигурявали известна защита срещу евентуално ново маджарско нападение над Панония в случай, че военната кампания в българските предели излезе успешна [81]. В същия смисъл може да се обясни и топлият прием, който баварският крал оказал на новия византийски посланик — епископ Лазар. Последният вероятно осведомил немския двор за хода на конфликта между България и маджарите, за техния първоначален триумф, за отстъплението им и последвалия разгром — събития, описани доста подробно от придворния аналист в манастира Фулда. Всичко това не можело да не предизвика радостта на застрашените от маджарите и същевременно приятелски настроени към българите западни страни, изразена косвено и пред императорския посланик.

 

Маджарското нашествие в българските земи се потвърждава и от археологическите открития през последните години. Възможно е някои от старобългарските средновековни обекти, като манастирът

 

34

 

 

при с. Равна, Шуменско [82], или селището на острова при Дуранкулак да са пострадали значително в края на IX в. [83], което вероятно е следствие преди всичко от маджарското нападение през 895 г. Особен интерес предизвикват и някои находки от разкопките при с. Дебрене, Добричко — откритата сабя, типична за маджарите от времето на тяхното преселение и „завоюване на родината" в края на IX в., както и „луновидните" коланни апликации, характерни за унгарския етнокултурен кръг от същото време [84]. Всичко това показва, че маджарското нашествие на юг от Дунав през 895 г. засегнало твърде сериозно основни центрове на ранносредновековна България, което оказало известно отрицателно, но не и фатално въздействие върху нейното развитие.

 

След окончателното оттегляне на маджарите от централните български области във Велики Преслав били набелязани важни мерки за преодоляване на опасността от североизток. Те предвиждали търсенето на съюзник за осъществяване на ответна военна акция срещу маджарите в Ателкузу. Подробности за това се откриват в съчинението на Константин Багренородни „За управлението на империята":

 

„Но тъй като Симеон бил вече в мир с императора на ромеите, той се свързал с печенезите и сключил съглашение с тях да нападнат и разгромят турките (маджарите). И когато турките били на някаква военна експедиция, печенезите заедно със Симеон нападнали турките, напълно разрушили техните живелища и жестоко се отнесли към тези, които оставили да пазят своята страна. Когато турките се върнали и намерили своята страна напълно опустошена и разорена, те се пренесли в страната, в която живеят и до днес." [85]

 

Този текст отразява сравнително ясно съвместната българо-печенежка акция срещу маджарските селища в Ателкузу [86]. Въпреки това възникват някои въпроси, които все още нямат задоволителен отговор. Първият от тях е свързан с отсъствието на боеспособните маджарски сили от Ателкузу, по-точно с насочеността на „военната им експедиция". Може да се предположи, че тя не била насочена нито към България, нито към печенезите, тъй като маджарите едва ли биха оголили своите граници, за да предприемат подобни военни операции срещу противник, който застрашава собствените им владения. Маджарският поход срещу Киев е датиран, макар и твърде условно, през 891 г. [87] Още навремето В. Златарски изказва мнение, че съвместната българо-печенежка акция в Ателкузу през пролетта на 896 г. станала в момент, когато маджарите били заети с някакъв грабителски поход в земите на съседните славяни [88]. Вероятно след неуспешните си походи в България и поради нежеланието да влезат в нови стълкновения с печенези и руси маджарите насочили

 

35

 

 

своите усилия към подчиняване на славянското население, което не било под зависимостта на нито една от изброените политически сили. Същевременно няма основание да се смята, че именно тогава те се преместили от местоживелищата си в Ателкузу значително на запад — към Моравия и Панония [89]. Ето защо може да се приеме, че най-вероятният обект на тяхната „военна експедиция" било населението в Карпатския бассйн, по-точно в най-северната му част, където то имало относително по-голяма самостоятелност по отношение на заобикалящите го държавнополитически формации. Тази територия се оказала впоследствие твърде примамлива със своите икономически, политически и етнически особености за търсещите нова родина маджари. Първо, тя предлагала по-благоприятни условия за усядане и развитие на земеделието, което било застрашено в степите на запад от р. Днестър не само от агресията на печенезите, но и от настъпилите неблагоприятни климатични условия — от продължителната суша по това време [90]. Второ, областта представлявала за маджарите политически и стратегически по-подходяща територия за заселване поради естествената ѝ защитеност от войнствените номади — в случая от печенезите. Трето, тя била сравнително по-рядко заселена, а чуждият политически контрол над нея — по-слабо изразен. Очевидно най-вече под тюркско влияние маджарите можели да обосноват историческите си права над тази територия, като свързали своя произход с потеклото на Атила. Отблъсквани от българите на юг, от печенезите на изток, от русите на север, от немци и моравци на запад, те предприемали от началото на 896 г. все по-чести грабителски походи към северните райони на Карпатския басейн [91], което било началото на преселването им по тези места.

 

Вторият въпрос, който поставя известието на Константин Багренородни за съвместна българо-печенежка акция в Ателкузу, е, защо тя била предприета предимно срещу маджарските семейства в отсъствието на боеспособното население? Без да упреквам княз Симеон и печенежките вождове, бих искал да отбележа, че техните действия не премахвали маджарската опасност, особено за българите. Нещо повече, разгромът на местоживелищата им в степите между Днепър и Южен Буг ускорил изселването на маджарите на запад, но сега вече те не се задоволили само с рядко населените земи на Карпатския басейн, тъй като и самата им демографска структура претърпяла сериозни отрицателни за тях промени. Ето защо съвсем естествено те насочили своите удари към по-безопасните в момента български владения между Карпатите, Тиса и Средния Дунав. [92] Разбира се, това не можело да стане ведната след изселването им от Ателкузу през 896 г. — най-напред те трябвало да завладеят

 

36

 

 

Северното Предкарпатие, защото само оттам можело да се осигури „завоюването на новата родина" в Средна Европа.

 

Дотук може да се обобщи следното: през 894 г. на път за Моравия и Панония или на връщане оттам, преднамерено или не, маджарите нападнали и оплячкосали отвъддунавските български земи вероятно на твърде широк фронт — от Тиса до Днестър. През следващата 895 г. вследствие мисията на Никита Склир, привлечени като византийски съюзници, те нападнали централните български области с помощта на изпратените от Константинопол кораби по Дунава. Маджарското нашествие южно от голямата река донесло много разрушения и поражения за българите, но в крайна сметка не съкрушило българската държава и нашествениците били принудени да се оттеглят [93]. Още през пролетта на 896 г. българи и печенези нападнали Ателкузу, което принудило маджарите да се преселят към северните райони на Карпатския басейн. След като се установили, закрепили и сплотили по тези места, маджарите отново ангажирали вниманието на западните хронисти, извършвайки опустошителни набези към Долна Панония и Северна Италия. За тяхното осъществяване обаче те трябвало да елиминират най-напред по-близките обекти по пътя на експанзията си — северозападните отвъддунавски български земи по долините на реките Тиса, Кьорьош, Муреш, Темеш [94]. Следователно българо-маджарският конфликт при цар Симеон едва ли приключил с драматичните събития в Ателкузу [95]. Той продължил своето развитие по северозападните краища на българската държава и през първите години на следващото столетие.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ II ГЛАВА

 

1. Халикова. К вопросу о контактах, с. 79, където са разгледани и конкретните причини за тяхното преселение на запад: за евентуалното участие на тюрко-български племена в това преселение вж. бел. 2, 3, 4, 8 към I гл.

 

2. За каварите — срв. DAI, § 39, p. 1741–14; § 40. p. 1741–7; Константин Багрянородный, 162—163;  Belke, Soustal. Konstantinos Porhyrogennetos, 192—193.

 

3. За участието на „черните българи" в хазарската гражданска война срещу налагането на юдейството за официална религия срв. Воžilоv. Inscriptions, 72—76.

 

4. Срв. Москаленко. Славяно-венгерские отношения, с. 191. Според А. X. Халиков (Протоболгары и протовенгры, 60—61 ) една от причините за движението на маджарите се кореняла в поражението, което им нанесли волжските българи.

 

5. Трудно ми е да възприема тезата на Богяй, че в сведението в Лексикона на Свидас за привличането на авари от хан Крум срещу Византия през 811 г. се имали предвид унгарците (Ungarnzüge gegen und für Byzanz, 29—31). В по-ранна своя работа Ботяй е по-предпазлив (Bemerkurgen zum Problem der ersten byzantinisch-ungarischen Beziehungen. — In: Uberlieferung und Auftrag. Festschrift für M. de Ferdinandy zum 60. Geburtstag, Wiesbaden, 1972, 220—225).

 

37

 

 

6. Gramatiсus, L., 231—232 (ГИБИ, V, 156—157); G. Mon. Соnt., 725—726 (ГИБИ, VI, 136—137).

 

7. Златарски. Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, 406—407; История, I/1, 339—340;  Dvоrnik, F. La vie de Saint Grégoire le Decapolite et les Slaves macédoniens au IXe siècle, Paris, 1926, 61—62;  Adоntz, N. L'age et l'origine de l'empereur Basile Ier (867—886). — Byz., 8, (1932), p. 478;  Moravcsik, G. Sagen und Legenden über Kaiser Basileus I. — In: Mоravсsik. Sludia byzantina. 158—164;  Дуйчев, Ив. Нов исторически извор за българо-византийските отношения през IX в. — В: Дуйчев. Българско Средновековие, 134—145;  Wоzniak. Byzantine Policy, p. 56, 59;  Бешевлиев. Първобългари. История, 157—159;  Dittеn, H. Herrschte 837 u. Z. Krieg oder Frieden zwischen Byzanz und Bulgarien. — EB, 20/4, (1984), 62—79;  В. Тъпкова-Заимова (Долни Дунав. с. 18. бел. 4) го датира по времето на княз Маламир или при Борис-Михаил (?);  Varady. Revision, S. 24 — през 836 г., когато българският военачалник Михаил (?) водил военни действия около Солун.

 

8. Вж. тук, бел.2.

 

9. Xвольсон. Известие Ибн-Даста, с. 27.

 

10. Dunlоp. Jewish Khazars, 89—170;  Gоldеn. Khazar Studies, I, 69—70.

 

11. Артамонов. История хазар, 297—298;  Wоzniak. Byzantine Policy, 58—59;  Golden. Khazar Studies, I, 76—77.

 

12. Воžilоv, Dimitrоv. Historical Geography, 50—57;  Huxley. Steppe-peoples, 80—81;  Kristó. Levedi, 11—80;  Kosztolnyik. Hungarian Kings, p. 1.  Сavе. Ungheresi, 51—61. Някои автори все още предлагат друга локализация: между Урал и Волга (Varady. Revision, S. 26), между Волга и Дон (Ligeti. Levedia és Etelköz. 1—9); между Днепър и Днестър (Веnkö. Leved und Etelköz, S. 169); между Северски Донец и Кубан (Pritsak. Pečenegs. 216—217) вж. и коментара в: Константин Багрянородный, с. 392, бел. 3;  Belke, Soustal. Konstantinos Porhyrogenitos, S. 188, A. 415.

 

13. Божилов. Inscription, 72—76;  Анонимът на Хазе, 182—183;  срв. Коледаров. Политическа география, I, с. 41;  История на България, II, с. 150.

 

14. Артамонов. История хазар, 328—330;  Wоzniak. Byzantine Policy, 60—62;  Cave. Ungheresi, 75—77.

 

15. Срв. Annales Bertiniani, p. 434. В последно време ce появи една нова хипотеза за съдбата на Киев в началото на IX в., основана на кореспонденцията между юдейското му население с Кордовския халифат, според която до завладяването му от русите през 30-те години на IX в. той бил под хазарска администрация, осъществявана чрез силите на оногурски (унгарски?) гарнизон (срв. Golb, Pritsak. Khazarian Hebrew documents, 61—71).

 

16. DAI, § 38, p. 17013–14.

 

17. Докато A. H. Москаленко (Славяно-венгерские отношения, с. 192) приема, че става дума за 836—838 г., М. И. Артамонов смята, че това са 822—826 г., като дава и мненията на някои други автори (История хазар, 343—344, бел. 25;  Vajay. Eintritt, S. 11). Ом. Притцак приема, че става дума за техните местоживелища в Ателкузу през 890—893 г. (From the Sabirs, p. 30);  Макартни смята, че с това съобщение Константин Багренородни е дал годините не на техния престой в Леведия, а на съюза им с хазарите (The Magyars in the Ninth Century, 96—97, 101);  вж. и подробния преглед на различните становища по този въпрос у Dunlop. Jewish Khazars, 196—204;  Константин Багрянородный, с. 392, бел. 7.

 

18. Thunmanus, J. Untersuchungen über die Geschichte der osteuropaischer Völker. Leipzig, 1774, 105—107.

 

19. За други автори, които приемат коненктурата на Тунман. Срв. Грот. Моравия и мадьяры, с. 205, бел. 1.

 

38

 

 

20. Критика на Тунман вж. у Грот. Моравия и мадьяры, с. 205. Той основателно отхвърля неговото мнение като приема, че цифрата γ' (3) стои погрешно в текста, но не е предложил свое четене.

 

21. Marquart. Streifzüge, S. 33.

 

22. Beстберг, Ф. К анализу восточных источников о Восточной Европе. — ЖМНП, 14, (1908), 50—51.

 

23. Moravcsik. Zur Geschichte der Onoguren, S. 116;  DAI, II. Commentary. p. 148;  Varady. Revision, S. 26 (допуска дори числото 300).

 

24. Grégoire. Le nom et l'origine des Hongrois, p. 636;  L'habitat „primitif" des Magyars, p. 269;  Dеér. Le problem du chapitre 38 du DAI. p. 108, n. 2;  Vеrnadsky, Ferdinandy. Studien, I. Lebedia, S. 14.

 

25. Dvоrnik. Byzantine Missions, p. 67.

 

26. Климент Охридски, 3, с. 127.

 

27. Berki. Δύο ἐπισόδια, 241—244;  Mоrаvсsik. Byzantium and the Magyars, p. 46;  Юхас. Тюрко-българи и маджари, 305—307.

 

28. Ролята на маджарите по време на хазарската мисия на св. Константин-Кирил, дават основание на М. И. Артамонов да смята, че те станали съюзници на каганата към средата на IX в. или малко по-рано (История хазар, с. 345: същото и у Vajaу. Eintritt, 12—13).

 

29. Срв. Moravcsik. Byzantinoturcica. I, 87—88;  Diасоnu. Les Petchènegues, 7—11;  Божилов. България и печенезите, с. 37;  Huxley. Steppe-peoples, p. 80, 84—85.

 

30. Този извор е публикуван още от Коковцов. Еврейско-хазарская переписка, 33—36; ново издание и нова интерпретация — Golb, Pritsak. Khazarian Hebrew documents, 132—133. Дискусията около неговата автентичност и датировката на описаните събития продължава:  Новосельцев. Хазарское государство, 216—218;  Zuсkеrmann, С. On the Date of the Khazar's Conversion lo Judaism and the Chronology of the Kings of the Rus Oleg and Igor. A Study of the Anonymous Khazar Letter from the Genizah of Cairo. — REB, 53, (1995), 237—270.

 

31. Reginonis Chronicon, p. 599 (ЛИБИ, II, 307—308);  Analista Saxo, p. 567 (ЛИБИ, III, с. 143);  Annales Mettensis, 156—157.

 

32. DAI, § 38, p. 17019—17231; другата част, наречена Σαβάρτοι ἄσφαλοι, се изтеглила към Кавказ и Персия (Deer. Le problem. 97—98, 101;  Артамонов. История хазар, с. 349;  Pritsak. From the Sabirs, p. 21;  Huxley. Steppe-peoples, 83—84;  Varady. Revision, S. 27;  Сave. Ungheresi, 80—82;  вж. и коментара в: DAI, II, Commentary, p. 147;  Константин Багрянородный, с. 392, бел. 4;  Вelkе, Sоustаl. Konstantinos Porphyrogenitos, S. 188, A. 416. Малко по-различно е обяснението на Макартни — според него въпросната част се оттеглила към Кавказ още в началото на IX в., след като маджарите около р. Кубан били нападнати от племето кангар, т. е. дн. черкези (?). Срв. Macartney. The Magyars, p. 108.

 

33. Вж. тук, бел. 12.

 

34. История на България, 2, с. 150.

 

35. За това локализиране срв. Božilov, Dimitrov. Historical Geography, 57—68. Повечето автори обаче продължават да локализират Ателкузу на запад до р. Серет (Pritsak. Pecenegs, 217—218;  Кristó. Levédi, 116—150;  Kosztolnyik. Hungarian Kings, p. 1;  Huxley. Steppe-peoples, 82—83;  Веnkö. Leved und Etelköz. 182—186;  Varady. Revision, S. 27;  Константин Багрянородный, с. 393, бел. 13;  Cave. Ungheresi, 83—84). Не липсват и други мнения: Макартни смята, че Ателкузу=Леведия, т. е. локализира я между Дон и Днепър (The Magyars, 94—96); други я локализират между Днепър и Дунав (Kienitz. Türken und Madjaren, S. 26;  Makk. Les relations hungaro-byzantines aux Xe—XIIe siècles, p. 11;  Belke,

 

39

 

 

Sоustal. Konstantinos Porphyrogenitos, S. 190, A. 422), или дори между Дон и Дунав (Gуörffy. Landnahme, S. 233;  Váczy. Etelköz, 169—175;  Ligeti. Levedia es Etelköz. 10—19).

 

36. DAI, § 38. p. 17231–55; за Алмош срв. Vernadsky, Ferdinandу. Studien, II. Almos, 33—112;  за неговия син Арнад срв. Gуörffy. Árpad, 115—119.

 

37. Marquart. Slreifzüge, S. 35.

 

38. Артамонов. История хазар, 345—346.

 

39. ПВЛ, I, с. 21:

 

„Идоша угри мимо Киев горою, еже ся зоветь ныне Угорское, и пришедше к Днепре сташа вождами; беше бо ходяща аки се половце. Пришедше от востка и устремится чересъ горы великия яже прозвашася Угорьския..."

 

40. Пак там, с. 14: „по сих же придоша печенези; паки идоша угри черние мимо Киевь, послеже же при Олзе". Според Д. Моравчик с понятието „черни угри" руският летописец с обозначил маджарите, докаю под „бели угри" е имал предвид оногурите (Zur Geschichte der Onoguren, S. 115).

 

41. Шушapин. Русско-венгерские отношения, 155—157. По-нататък обаче (с. 162 сл.) същият автор приема, че разказът за покоряването на руските земи е по-късно творчество и не съответства на действителността. На същото мнение е и В. Т. Пашуто (Внешняя политика, с. 49), който също утвърждава „мирното преминаване на маджарите".

 

42. Срв. Грот. Моравия и мадьяры, с. 260. Основателна критика на неговото мнение прави М. И. Артамонов, който обаче приема, че летописът отразявал смътни спомени на киевчани за отделни маджарски нашествия (История хазар, с. 348).

 

43. Marquart. Streifzüge, S. 34.

 

44. Сахаров. Дипломацията на древна Русия, 89—90.

 

45. Anonymus, § 9. р 4434–44, 451–4.

 

46. Срв. История СССР, Ч. I. Под ред. Н. Е. Артемова. М., 1982, с. 51.

 

47. Harimani Angiensis Chronicon, p. 410 — поместа съобщението под 892 г., при което подчертава, че маджарите „наскоро били дошли по тия места от север"; Analista Saxo, p. 567 (ЛИБИ, III, с. 143) — под 890 г. съобщава, че

„унгарският народ, изгонен от съседите си печенези, напуснал отечеството си и най-напред търсел прехраната си с лов и скитане из степите на панонците и аварите, после нахлул в земите на каринтийците, марихенците (моравците) и българите";

за същите събития под 889 г. съобщава и Reginonis Chronicon, p. 308 (ЛИБИ, II. с. 208).

 

48. Особено показателен в това отношение е хронологическият ред в ПВЛ (I, с. 23), където съобщението за маджарския поход срещу Симеонова България на юг от Дунава (неточно под 906 г.) е поместено след въпросното известие за тяхното нападение срещу Киев.

 

49. Климент Охридски, 3, с. 202, гл. XVI (в Успенския препис въпросният владетел е титулуван „король оугьрски").

 

50. Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 46;  Berki. Δύο ἐπισόδια, 244—248; Györffy. Le rôle de Byzance dans la conversion des Hongrois. 172—173;  Юxac. Тюрко-българи и маджари, 307—308. Според С. дьо Ванай маджарите достигнали за първи път до границите на Източнофранкското кралство през 862 г. (Eintritt, S. 11, 13); от другас страна се приема, че маджарското присъствие в Средна Европа е датирано най-рано през 881 г., когато според Залцбургските анали те се появили в околностите на Виена. По-сериозните изследователи обаче се отнасят с известни резерви към това датиране и са склонни да приемат по-точната хронология на Фулденските анали, според които това станало десетилетие по-късно (Wоlfram. Die Geburt Mitteleuropas, S. 374).

 

51. Dvornik. Byzantine Missions, 390—391, n. 49.

 

40

 

 

52. Пак там, 183—185. Дворник допуска възможността към края на IX в. отделни маджарски вождове да са окупирали част от земите по Средния Дунав близо до Моравия и Източнофранкского кралство, които били под българска власт, непосредствено преди окончателното им заселване в Средна Европа.

 

53. Вж. по този въпрос литературата, посочена от: Дуйчев, Ив., А. Кирмагова, A. Паунова. Кирило-Методиевска библиография 1940—1980. С., 1983, 37— 42, 186—196.

 

54. Особено показателно в това отношение е титулуванего, което Константин Багренородни прави на маджарските князе и към средата на X в.: Леведий и Алмош са наречени „воеводи" (срв. DAI, § 38, р. 17012, 17234–43;  Varady. Revision, S. 25, 28—30;  Belke, Soustal. Konstantinos Porphyrogenitos, S. 189, A. 417);  докато Apпад — „архонт" (DAI, § 38, p. 17245, 49, 51, 53, 55; вж. и коментара в: Константин Багрянородный, с. 393, бел. 17, 20, 22).

 

55. Annales Fuldenses, p. 409;  Liudprandis Antopodosis, p.289;  Harimani Angiensis Chronicon, p. 410 (ЛИБИ, II, c. 365).

 

56. История на България, 2, с. 237;  Györffy. Landnahme, 235—236;  Wolfram. Die Geburt Mitteleuropas, S. 304, 360.

 

57. Reginonis Chronicon, p.601;  Annales Fuldenses, p. 41026–32; Дуйчев. Връзки между чехи, словаци и българи, 365—366.

 

58. Annales Fuldenses, 410-411 (ЛИБИ, II, с. 47).

 

59. Срв. Lounghis. Les ambassades, p. 196;  Die Slawen und Ungarn innerhalb der „begrenzten Oekumene" der Makedonenkaiser. — Byzsl., 54, (1993), 70—71. Според Лунгис мястото на срещата между Анастасий и крал Арнулф не може да се посочи със сигурност.

 

60. Възможно е маджарите да са ги преминали още на път за Панония или на връщане оттам. Последното се поддържа от Златарски (История, I/2, с. 292, бел. I).

 

61. Вж. тук, бел. 56.

 

62. Срв. Божилов. Към хронологията, 20—33. Литературата е посочена твърде изчерпателно. Все още обаче при датирането на отделните фази и цялото събитие се допускат грешки. Д. Дьорфи смята, че първото маджарско нападение срещу България станало през 894 г., а второто (?) печенежко нападение срещу маджарите в Ателкузу — през 895 г. (срв. Gуörffy. Landnahme, p. 234, 236;  Cave. Ungheresi, 111—121;  вж. и тук. бел. 81).

 

63. Ostrogorskу. Geschichte, 212—213;  История на България, 2, с. 280;  Божилов. Цар Симеон Велики, с. 89;  Finе. Early Balkans, 137—138.

 

64. За Никита Склир и неговата мисия вж. Sеibt, W. Die Skleroi. Eine prosopographisch-sigilographische Studie, Wien, 1976, No 6, 24—25.

 

65. Theoph. Cont., p. 358 (ГИБИ, V, c. 122);  L. Gramatiсus, p. 267 (ГИБИ, V, c. 158);  G. Mon. Cont., p. 773 (ГИБИ, VI, c. 139);  Хроника Георгия Амартола, 27—28;  Симеон Метафраст и Логотет, 116—117;  СБЛ, 3, 151—152, 314—315 (добавка към Манасиевата хроника).

 

66. L. Skylitzes, р. 176.

 

67. Theoph. Соnt., p. 359 (ГИБИ, V, с. 123);  L. Gramatiсus, p. 268 (ГИБИ, V, с. 159);  G. Mon. Cont., p. 774 (ГИБИ, VI, с. 139).

 

68. Божилов. Към хронологията, 25—26.

 

69. L. Skylitzes, p. 17714–19.

 

70. DAI, § 40, p. 1767–9. Според Ив. Божилов (Към хронологията, с. 27) неговият разказ, съпоставен с другите извори, не служел като свидетелство, че маджарите извършили само едно нападение и преминаване на Дунава (?).

 

71. DAI, § 51, 250108—252122. Този пасаж според Ив. Божилов (Към хронологията, с. 28) потвърждавал неговата теза за двукратното преминаване на Дунава от маджарите,

 

41

 

 

като между двата момента минало известно време, което дало възможност на Симеон да предприеме укрепването на реката.

 

72. Вж. за валовете: Pашев. Старобългарски укрепления, 77—95.

 

73. Срв. за крепосттa: Димитров. Аулите, с. 62, бел. 102.

 

74. Мястото по Дунава, където биха могли да бъдат опънати въпросните въжета, може би трябва да се търси около района на десния бряг, между дн. Кокирлени и Черна вода в Румъния. Там се опират Големият и Малкият землени валове, както и Каменният вал в Добруджа (срв. Рашев. Старобългарски укрепления, 114—115, табл. 43).

 

75. Ангелов, Б. Ст. Сказание за железния кръст, 121—155.

 

76. Пак там, 141—142:

 

„И въста на нихъ языкъ угорьский, и плениша ему люди, и би ся с нимъ, и одолеша нему в тъи год. И мне сушю в сечи тои ... И потомь пакы поведашу воину князь услыша угры идуща."

 

77. Пак там, с. 148, 150:

 

„... егде бяхомъ в сечи угорстеи с княземъ и яко и ны удолеша, и разгнаша ны, бежаша... слышах от всехъ странъ тъпотъ коневы, и врэзание и стопание члкъ и кричь... Слыши же Клименте, по семь уже удолест Семионь кназь врагом своимъ силою Хвою."

 

78. Leonis Tactica, XVIII, § 42, col. 956 C—D (ГИБИ, IV, с. 167).

 

79. Annales Fuldenses, 412—413 (ЛИБИ, II, 47—48).

 

80. Срв. Цанкова-Петковa, Г. Първата война между България и Византия при цар Симеон и възстановяването на българската търговия с Цариград. — ИИИ, 20, (1968), с. 181.

 

81. Като косвено указание за това, че немци и блатненци се опасявали най-вече от маджарите, а не от българите според мен може да послужи и обстоятелството за разорителното маджарско нашествие към техните земи след набега им към моравците (вж. тук. бел. 53, 54; срв. в същия смисъл и разсъжденията на Wоlfram. Die Geburt Mitteleuropas, S. 374).

 

82. Това е предположение на един от изследователите — проф. К. Попконстантинов, което той изказа още преди години, без да е развито и подкрепено подробно, но според мен също има своите основания. Сигурно е, че манастирът е бил подлаган на опожаряване — спорът е кога е станало това, в края на IX или през 70-те години на X в. (Георгиев, П. История на Равненския манастир. — Епохи, 2, (1993), 65—66. Без особени основания авторът свързва евентуалното опожаряване от маджарите с последната датировка).

 

83. Срв. Дуранкулак. T. 1, С., 1989, с. 108, 302;  Добруджа, 7, (1990), с. 259, 262.

 

84. Йотов, В. Сабя от ранносредновековното селище до с. Дебрене, Добричко. — Добруджа, 9, (1992), 141—145;  Находка от ремъчни украси от ранносредновековното селище до с. Дебрене, Добричко. — Добруджа, 10, (1993), 123—130.

 

85. DAI, § 40, р.17613–19. Отглас от това събитие се открива в една от добавките към старобългарския превод на хрониката на Константин Манаси:

 

„... Симеон пак воюва с въгрите (маджарите), оплячкоса земята им, а самите тях разби. И като се върна оттам, пак започна война с гърците и ги победи" (СБЛ, 3, 314—315).

 

86. Срв. Божилов. България и печенезите, 38—39;  Цар Симеон Велики, с. 92;  Vajay. Eintritt, 25—26;  Fine. Early Balkans, p. 139;  Györffy. Landnahme, 239—240;  Cave. Ungheresi, 122—137 (погрешно дават 895 г.);  Varady. Revision, 39—43;  вж. и коментара в:  Константин Багрянородный, с. 396, бел. 6 (датировката е стрешена);  Belke, Soustal. Konstantinos Porphyrogenitos, 194—195, А. 435.

 

87. Вж. тук, бел. 48.

 

88. Златарски. История, I/2, 312—313.

 

89. Вж. тук, бел. 47, 50. До 896 г. маджарските нападения в Средна Европа носели временен, разбойнически харакчер. Известно е, че през с. г. както в Източната марка,

 

42

 

 

така и в княжеството на Брацлав в Славония се провеждали укрепителни мероприятия за отразяване на техните набези (Wolfram. Die Geburt Mitteleuropas, S. 374).

 

90. Vеrеs. Le rôle des facteurs, 222—226.

 

91. На това обръщат внимание (в смисъл целия Карпагски басейн?) и някои унгарски изследвани (Юхас. Старите маджарски хроники, с. 111;  Gуörffу. Wirtschaft und Geselschaft der Ungarn, S. 8;  Fodor. Wanderung, 285—291).

 

92. Срв. Folz, Giullou, Mousset, Sourdel. De l'Antiquitè au Monde Médiéval, p. 411;  Györffy. Le rôle de Byzance, p. 173;  Arpad. S. 134;  Landnahme, S. 235, 241;  Fine. Early Balkans, p. 139;  Váсzy. Constantine Porphyrogenitos, 131—132;  Makk. Les relations hungaro-bjzantines aux Xe—XIIe siècles, p. 11.

 

93. Трудно ми е да се съглася с мнението на А. Барга, че силите, които се сражавали в България начело със сина на Арпад — Лиунтика (Левенте), не се завърнали в Ателкузу, а се отправили направо за Папония, където се заселили (срв. Вárthа. Hungarian Society, p. 83);  възражение предизвиква и постановката на Д. Кришто, че българските войски започнали нападението си, преминавайки през „унгарските селища по долното течение на Дунава, т. е. по левия му бряг в по-късното Влашко" (Kristó. Arpadendynastie, 14—15).

 

94. Вж. тук, бел. 52, 91. Данни за българското господство по тези земи в това време се откриват и в англосаксонската „География на крал Алфред Велики" (срв. Lindarsky. Alfred the Great and the Ancien! Geography, p. 437;  Gjuzеlеv. König Alfred der Grosse, 91—104).

 

95. Вж тук, гл. III. Повечето изследователи предполагат, че след поражението им, нанесено в Ателкузу, маджарите не посмели да нападнат повече българските предни, поне докато цар Симеон бил жив (срв. История на България. 2, с. 282).